1051
БИБЛИОТЕКА / Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
« -: Юни 12, 2017, 08:34:28 pm »
[Бележка от редактора: Когато го помолих да ми даде конкретен период, Майк предположи, че се е случило през 2005 или 2006г]
..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.
Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.
Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.
Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.
Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.
Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.
Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.
Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.
[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=ztSpEP5IYdg[/youtube]
На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.
Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.
„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”
Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.
Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.
Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”
Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.
Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.
Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)
Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.
След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.
Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?
Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.
Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.
И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.
Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.
Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.
Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.
Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.
Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.
Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.
Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.
Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.
Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.
Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.
Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.
„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”
Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.
Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.
Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.
Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.
Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.
На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.
Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.
Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.
На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.
През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.
Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.
Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.
Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.
„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”
Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”
Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.
На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.
Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.
Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.
Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.
Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.
Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.
Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.
Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.
Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.
Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)
На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.
Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.
През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.
Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.
Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.
Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.
Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.
..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.
Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.
Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.
Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.
Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.
Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.
Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.
Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.
[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=ztSpEP5IYdg[/youtube]
Пълна версия на видео-кадрите на Пол Фрийман от месността Уала Уала, Вашингтон, 1994г
Материалите не са част от книгата
Материалите не са част от книгата
На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.
Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.
„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”
Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.
Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.
Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”
Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.
Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.
Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)
Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.
След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.
Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?
Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.
Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.
И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.
Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.
Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.
Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.
Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.
Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.
Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.
Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.
Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.
Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.
Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.
Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.
„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”
Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.
Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.
Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.
Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.
Снимката не е част от книгата
Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.
На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.
Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.
Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.
На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.
През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.
Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.
Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.
Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.
„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”
Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”
Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.
На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.
Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.
Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.
Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.
Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.
Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.
Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.
Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.
Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.
Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)
На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.
Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.
През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.
Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.
Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.
Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.
Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.