ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)

[Glasberg]

Това е критиката на Достоевски към материалния детерминизъм, на който той гледа като духовна заплаха.


Това е нещо като в Едемската градина. Представете си, че можете да реконструирате Рая на земята. В оригиналната история за рая, на Адам и Ева им е била дадена райската градина, за да живеят в нея. И какво правят Адам и Ева? Правят точно онова, което им е било казано, че не трябва да правят. Достоевски просто преразказва тази Библейска история. Идеята е, че хората просто не са такива, каквито утопистите си мислят, че са. И Достоевски казва, че това е нещо добро!


Сьорен Киркегор (Søren Kierkegaard) казва нещо подобно, но 40 години по-рано:

It is now about four years ago that I got the notion of wanting to try my luck as an author. I remember it quite clearly; it was on a Sunday, yes, that’s it, a Sunday afternoon. I was seated as usual, out-of-doors at the cafe in the Fredricksberg Garden. I had been a student for half a score of years. Although never lazy, all my activity nevertheless was like a glittering inactivity, a kind of occupation for which I still have a great partiality, and for which perhaps I even have a little genius. I read much, spent the remainder of the day idling and thinking, but that was all it came to.
So there I sat and smoked my cigar until I lapsed into thought. Among other thoughts I remember these: “You are going on,” I said to myself, “to become an old man, without being anything, and without really undertaking to do anything. On the other hand, wherever you look about you, in literature and in life, you see the celebrated names and figures, the precious and much heralded men who are coming into prominence and are much talked about, the many benefactors of the age who know how to benefit mankind by making life easier and easier, some by railways, others by omnibuses and steamboats, others by the telegraph, others by easily apprehended compendiums and short recitals of everything worth knowing, and finally the true benefactors of the age who make spiritual existence in virtue of thought easier and easier, yet more and more significant. And what are you doing?” Here my soliloquy was interrupted, for my cigar was smoked out and a new one had to be lit. So I smoked again, and then suddenly this thought flashed through my mind, “You must do something, but inasmuch as with your limited capacities it will be impossible to make anything easier than it has become, you must, with the same humanitarian enthusiasm as the others, undertake to make something harder.” This notion pleased me immensely, and at the same time it flattered me to think that I, like the rest of them, would be loved and esteemed by the whole community. For when all combine in every way to make everything easier, there remains only one possible danger, namely, that the ease becomes altogether too great; then there is only one want left, though it is not yet a felt want, when people will want difficulty. Out of love for mankind, and out of despair at my embarrassing situation, seeing that I had accomplished nothing and was unable to make anything easier than it had already been made, and moved by a genuine interest in those who make everything easy, I conceived it as my task to create difficulties everywhere.

Сьорен Киркегор: Concluding Unscientific Postscript

“Още преди около четири години ми се искаше да изпробвам късмета си като автор. Спомням си го съвсем ясно; беше в неделя, да, точно така, в неделя следобед. Бях седнал както обикновено, отвън в кафенето в градината на Фредриксбърг. Бях студент в продължение на 10 години. Въпреки че никога не бях мързелив, цялата ми дейност беше все пак като блестяща неактивност, един вид занимание, към което все още съм много присрастен и за което може би дори имам талант. Почетох и прекарах остатъка от деня в безделничене и мислене.


Седях си и си пуших пурата си и се бях замислил. Наред с другите мисли си спомням тези: „Продължаваш“, казах си аз, „да остаряваш, без да бъдеш нещо, и без наистина да се ангажираш с нещо. От друга страна, накъдето и да погледнеш около теб, в литературата и в живота, виждаш прочутите имена и фигури, любими и приветствани мъже, които стават знаменитости и за които се говори много, за многото благодетели на епохата, които знаят, как да помогнат на човечеството, като правят живота все по-лесен и по-лесен, някои – чрез железниците, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, ... И какво правиш ти? ”Моят монолог бе прекъснат, защото пурата ми беше накрая и трябваше да се запаля нова. Така че запалих отново, и тогава изведнъж следната мисъл пробяга през ума ми: “Трябва да направиш нещо, но тъй като с твоите ограничени възможности ще бъде невъзможно да направиш нещо още по-лесно, отколкото е в момента, трябва, със същия хуманитарен ентусиазъм като на другите да вземеш да направиш нещо по-трудно.” Тази идея ми хареса изключително много и в същото време ми хареса да мисля, че аз, както и останалите, ще бъда обичан и ценен от цялата общност. Защото, когато всички се обединяват, за да направят нещата по-лесни, остава само една възможна опасност, а именно, че лекотата става прекалено голяма; тогава остава само едно нещо, което все още не е усетено желание – хората ще искат трудности. От любов към човечеството и от отчаяние от срамната ми ситуация, като видях, че не съм постигнал нищо и не мога да направя нищо по-добро от това, което вече е направено, и задвижен от искрен интерес към онези, които правят всичко по-лесно, възприех като моя задача да създавам трудности навсякъде.”


Бел.прев. Киркегор е бил просто гениален!


Хората често говорят за щастието, за т.нар. позитивна психология. Питърсън не е фен на позитивната психология. Защото щастието представлява екстравагантност минус невротизъм. И това го знаем от най-малко 15 години. Не ни трябваше да правим много шум от това цялото чудо.


Ако поставите мишки в една относително скучна ситуация и им дадете свободен достъп до кокаин, те просто ще се друсат, докато умрат. В нормална среда, мишките не правят така, но напълно отегчените мишки, които са по някакъв начин изолирани, правят точно това. Преставят да правят секс, преставят да се хранят и са само на кокаин. Мисля, че продължават да пият вода.


Ако инжектирате електрод в мозъка им, в хипоталамуса, в частта, която е свързана с усещането за възнаграждение, който е източникът на допамин, и го настроите така, че при натискане на определен бутон от мишката, се стимулира този център, мишките ще стоят там и просто ще натискат неистово бутона.


Въпросът е ... ще позволите ли да направят същото с вас, както с мишките?
Сигурно не, нали?


Имайте предвид, че кокаинът е изключително мощен генератор на позитивни емоции. Кокаинът е много мощен психомоторен стимулант. Защо да не правим това през цялото време? Точно това пита Олдъс Хъксли в Прекрасният Нов Свят. Получаваш всичко, което искаш. Вземи дрога, която да те поддържа спокоен, щастлив и издръжлив. Перфектно!


Това ли искате? А какво искате?


Виждали ли сте ето тази статуя:

Атлас Фарнезе

Това е Атлас, уморен да държи небесната сфера на раменете си. Атлас е един от титаните, наказан от Зевс да крепи небето на раменете си.


Каква идея репрезентира статуята на Атлас?

Това е стара и дълбока идея. Има нещо божествено във фигурата със света на раменете й. Стойността на онова, което прави Атлас е огромна. Страданието му си заслужава.


За екзистенциалистите, човек е смъртен, уязвим, склонен към страдание – това е неизбежно! И онова, което човек прави в живота си трябва да бъде достатъчно ценно, за да си заслужава цената, която плаща със страданието си. Човек трябва да е в състояние да си каже ”Ще платя тази цена!”.


А какво се случва, ако човек избере противоположното на това?


20 в. показва, какво се случва, когато хората изоставят Божествената отговорност за сметка на утопичните твърдения на тоталитарната държава или в името на безнадеждния нихилизъм. Последствията от нихилизма са отчаяние и болест. Последствията от тоталитаризма, от утопизма са смърт и убийства. Културната Революция на Мао, насочена към унищожение на остатъците от капитализма и традиционната китайска култура, уби 100 млн човека и никой не говори за това.


Киркегор, между другото, е първият, който идентифицира онова, което днес наричаме тревожност, особено екзистенциален страх, това, което на английски се нарича angst = тревога. Тревожността се асоциира със състояние на търсене на отговори за естественото на съществуването, както и съмнения в ползата от съществуването.


Киркегор е първият, който придава философска и психологическа форма на тази концепция, и започва да мисли, как това нещо може да бъде преодоляно, как може да бъде преодоляно това страдание. И това е свързано и с твърденията на Достоевски по-късно. Достоевски казва, че не можеш да решиш проблема чрез изграждане на утопия, на която човек се наслаждава като масово животно, защото хората не са животни. Дори да бе възможно, хората не биха го допуснали ... биха го разрушили.
Киркегор казво нещо подобно.

There is a view of life which holds that where the crowd is, the truth is also, that it is a need in truth itself, that it must have the crowd on its side. There is another view of life; which holds that wherever the crowd is, there is untruth, so that, for a moment to carry the matter out to its farthest conclusion, even if every individual possessed the truth in private, yet if they came together into a crowd (so that "the crowd" received any decisive, voting, noisy, audible importance), untruth would at once be let in.
For "the crowd" is untruth. Eternally, godly, christianly what Paul says is valid: "only one receives the prize," [I Cor. 9:24] not by way of comparison, for in the comparison "the others" are still present. That is to say, everyone can be that one, with God's help - but only one receives the prize; again, that is to say, everyone should cautiously have dealings with "the others," and essentially only talk with God and with himself - for only one receives the prize; again, that is to say, the human being is in kinship with, or to be a human is to be in kinship with the divinity. The worldly, temporal, busy, socially-friendly person says this: "How unreasonable, that only one should receive the prize, it is far more probable that several combined receive the prize; and if we become many, then it becomes more certain and also easier for each individually." Certainly, it is far more probable; and it is also true in relation to all earthly and sensuous prizes; and it becomes the only truth, if it is allowed to rule, for this point of view abolishes both God and the eternal and "the human being's" kinship with the divinity; it abolishes it or changes it into a fable, and sets the modern (as a matter of fact, the old heathen) in its place, so that to be a human being is like being a specimen which belongs to a race gifted with reason, so that the race, the species, is higher than the individual, or so that there are only specimens, not individuals. But the eternal, which vaults high over the temporal, quiet as the night sky, and God in heaven, who from this exalted state of bliss, without becoming the least bit dizzy, looks out over these innumerable millions and knows each single individual; he, the great examiner, he says: only one receives the prize.

Сьорен Киркегор, ”За посвещението на "Този Единствен Индивид"”:

”Има възглед за живота, който твърди, че истината е там, където е тълпата, истината е онова, което има масата на своя страна. Има и друго мнение, според което, където и да е тълпата, там има неистина, така че ..., дори ако всеки отделен индивид притежава истината, при събирането на индивидите в тълпа (тълпата, получила решаващо, гласуващо, шумно, звуково значение), неистината щеше веднага да бъде допусната.


Защото "тълпата" е неистина. Това е валидно твърдение, вечно, благочестиво, християнско, или както апостол Павел казва в Коринтяни 9:24: "един получава наградата"... това означава, че всеки трябва да бъде предпазлив с "другите" и по същество да говори само с Бог и със себе си – защото само един получава наградата. Това също означава, че човек или да бъдеш човек е в близост с Божественото. Светският, земен, зает, социален човек казва: "Колко е неразумно да се твърди, че само един трябва да получи наградата. Много по-вероятно е няколко човека, ако се обединят, да получат наградата. Ако станем много, става по-сигурно и също по-лесно за всеки отделно." Разбира се, много по-вероятно е; това е вярно и по отношение на всички земни и материални блага; и се превръща в единствена истина, ако на тази концепция й се позволи да управлява, защото тази гледна точка премахва и Бог, и вечното, и "човешкото" родство с Божественото; тя го премахва или го превръща в мит, и поставя модерния човек (всъщност стария езичник) на негово място, така че да бъдеш човек означава да си специмен, който принадлежи на раса, надарена с разум, така че расата, видът е нещо повече от индивида, т.е. вече няма индивиди, а само екземпляри. Но вечността, чиито сводове са над временното, тиха като звездния нощен купол, и Бог на небето, който от това възвишено състояние на блаженство, без да бъде ни най-малко замаян от височината, гледа към безбройните милиони и знае всеки отделен индивид по име; Той, великият изпитващ, казва: само един получава наградата; ...”


Това е написано 100 години преди нацизма. Удивително!


Киркегор е екзистенциалист християнин – протестант. Достоевски е екзистенциалист православен християнин. Ницше, който също е екзистенциалист, е най-големият противник на Християнството от всички философи. Екзистенциализмът е странна философия. Събира хора с на фундаментално ниво различни предположения.


Но екзистенциалистите имат нещо общо и това е твърдението, че животът е страдание. Другото общо нещо е, че всеки индивид трябва да поеме отговорност в лицето на страданието. И това е правилният отговор на нихилизма и на идеологическата обсесия.


Ницше прави същите заключения като Киркегор:

A traveler who had seen many countries, peoples and several of the earth’s continents was asked what attribute he had found in men everywhere. He said: “They have a propensity for laziness.” To others, it seems that he should have said: “They are all fearful. They hide themselves behind customs and opinions.” In his heart every man knows quite well that, being unique, he will be in the world only once and that there will be no second chance for his oneness to coalesce from the strangely variegated assortment that he is: he knows it but hides it like a bad conscience – why? From fear of his neighbor, who demands conformity and cloaks himself with it. But what is it that forces the individual to fear his neighbor, to think and act like a member of a herd, and to have no joy in himself? Modesty, perhaps, in a few rare cases. For the majority it is idleness, inertia, in short that propensity for laziness of which the traveler spoke. He is right: men are even lazier than they are fearful.

”Попитали пътник, видял много страни и народи и няколко континента, кои човешки черти е срещнал навсякъде. Той казва: „Те имат склонност към мързел.” За други изглежда, че трябва да е казал: „Всички са страхливи. Крият се зад обичаите и мненията.” В сърцето си всеки човек знае много добре, че е уникален и че ще бъде на този свят само веднъж, и че няма да има втори шанс за неговата изключителност да се слее със странно разнообразния асортимент, който той е: той го знае, но го крие като лоша съвест - защо? От страх от ближния си, който изисква комформизъм и се прикрива с него. Но какво е това, което принуждава индивида да се бои от ближния си, да мисли и да се държи като член на стадо и да няма радост в себе си? Може би скромност в няколко редки случая. За мнозинството това е безделието, инерцията, накратко, склонността към мързел, за която говори пътникът. Той е прав: хората са дори по-мързеливи, отколкото страхливи.”

[Glasberg]

Продължаваме с части от следващата лекция за Екзистенциализма на Питърсън:


2015 Лекция за Личността 13: Екзистенциализъм: Нацистка Германия и СССР




Това е лекция за феноменологията/екзистенциализма през 50-те години на 20 в., чиито концепции са много силно повлияни от Втората Световна Война.


В миналата лекция споменахме, че Достоевски и Ницше са обобщили световната психологическа ситуация през 19 в., когато новите мисловни модели подкопават вярата и старите мисловни модели, което се оказва голям проблем, защото хората имат нужда от нещо, върху което да стоят, от нещо, което да ги ориентира в света, за да се придвижват напред. Достоевски и Ницше превдиждат, че последствието от дезилюзионирането ще бъде нихилизъм.


”Записки от Подземието” на Достоевски трябва да бъде прочетена от всеки клиничен психолог, защото представлява едно от най-брилянтните психологически изследвания на психически разстроен човек, което съществува изобщо. На части от ”Престъпление и Наказание” също може да се гледа по този начин. Тези две творби са ненадминати в репрезентацията на психическите явления.


Питърсън споделя, че няма идея, как е било възможно Достоевски да е толкова гениален. Имал е епилепсия и в моментите преди епилептичен пристъп е получавал нещо като ”откровения”. Учените наричат това състояние ”аура” – това е променено състояние на съзнанието. Аурата на Достоевски е била нещо като разкриване на дълбокия смисъл на света. Точно на ръба на разкриване на тайната за всичко, той е получавал припадък. Достовски споделя, че преживяванията му преди пристъп са били толкова интензивни и толкова изумителни, че той не би ги заменил с нищо на този свят. Питърсън вярва, че точно това е била причината за разширената му визия за света и нещата. Епилептичните прозрения са част от причината за ненадминатия му гений. Онова, което е преживявал Достоевски, е нещо като разширяване на нормалния начин, по който смисълът се разкрива пред нас. Подобни преживявания са характерни принципно за промененото състояние на съзнанието.


Между другото, има хора, които умишлено не вземат лекарствата си против епилепсия, за да изпитат онова, което се случва по време на т.нар. аура.


Достоевски и Ницше предвиждат, че нихилизмът и идеологическият тоталитаризъм са онова, което ще се случи през следващия век и ... точно това се случва.


След бруталния разгром през Първата Световна Война, Германия преживява много трудни години – дългове заради загубата на войната, хиперинфлация, бедност. Марката девалвира до стойност нула. Войната е била ужасна, а стотици хиляди мъже загиват на фронта. Икономиката се сгромолясва.


След Първата Световна Война комунистите идват на власт в Русия и имат много привърженици в останалата част от Европа и Северна Америка. В този момент фашизмът като форма на държавен тоталитаризъм надига глава като опонент на комунизма.


Светът е в шок от Втората Световна Война не само заради бруталността на самата война, но и от геноцида, съвсем съзнателно практикуван от немците по време на войната. Бруталността на нацистите, прилагана при унижощението на хипотетичния им враг, надминава в пъти онова, което е било необходимо за целите на самото унищожение. Немците преминават всякакви граници – отиват много отвъд унищожението ... прилагат истински мъчения и тормоз на хора, които не са били необходими за унищожението на тези хора.


Имало е много моменти, в които нацистите е трябвало да решат, дали да продължават изтребването на евреи, цигани, хомосексуалисти и на всички останали, които, според тях, не са били годни за тяхната култура, или пък да се концентрират върху спечелването на войната. Трябвало е да вземат решения за разпределение на човешките ресурси за постигане на целите им – да продължим с геноцидното изтребване, което ще намали вероятността да се спечели войната, или да алокираме ресурсите другаде. Това се е случвало много особено в края на войната. Нацистите просто са продължавали с изтребването на хора, вместо да се концентрират върху военните действия на фронта.


Много е странно, нали? Ако те служат на веруюто си за глобална доминация, тогава човек би си помислил, че изтребването на хора би трябвало да бъде подчинена/второстепенна цел на целта за установяване на Европейска фашистка държава, ако наистина целта им е била такава, каквато са твърдели, че е.


Има една изключително гениална психоаналитична идея (Питърсън мисли, че идва от Юнг, но не е 100% сигурен в това).  Правилото в психоанализата е следното – ако не можете да разберете, защо някой прави нещо, се концентрирайте върху резултатите от това, което прави. Така ще разберете мотивацията му!


Ако видите някой, който постоянно кара хората около себе си да се чувстват жалки, нищожни, отчаяни, ужасени, злочести, окаяни, лоши ... и не можете да разбере, защо той прави това, тогава можете да предположите, че целта му е да кара хората да се чувстват точно така.


Да, това е трудно да бъде разбрано. Прочетете за Масовото убийство в Колумбайн.


Бел.прев. От дневниците на убийците от Колумбайн:

Ерик Харис (Eric Harris) пише:

”Eric writes that someone is bound to ask, "What were they thinking?" He answered, "I want to burn the world, I want to kill everyone except about 5 people...if we get busted any time, we start killing then and there...I ain't going out without a fight."
...
"I'm full of hate and I love it."

На въпроса "Какво са си мислили?", Ерик отговаря: "Искам да изгоря света, искам да убия всички, с изключение на около 5 души ... ако ни се съсипят по всяко време, започваме да убиваме тогава и там ... няма да се дам без бой." … "Пълен съм с омраза и това ми харесва."


Дилън Клиболд (Dylan Klebold) пише:

"Fact: People are so unaware... well, Ignorance is bliss I guess... that would explain my depression."
...
"killing enemies, blowing up stuff, killing cops!! My wrath for January's incident will be godlike. Not to mention our revenge in the commons."
...
"About 26.5 hours from now the judgement will begin. Difficult but not impossible, necessary, nervewracking & fun. What fun is life without a little death? It's interesting, when i'm in my human form, knowing i'm going to die. Everything has a touch of triviality to it."

"Факт е, че хората са толкова невежи ... е, невежеството е блаженство. Предполагам, че това обяснява моята депресия."
...
"убиване на врагове, взривяване, убиване на ченгета! Гневът ми за инцидента през януари ще бъде божествен. Да не говорим за нашето отмъщение към народа."
...
"... Забавен ли е животът без малко смърт? Интересно е, когато съм в човешка форма, знаейки, че ще умра."


Убийците от Колумбайн казват съвсем експлицитно, защо правят това, което правят. Ясно е като бял ден. Но хората не искат да вярват на това, защото, принципно, повечето хора не могат да повярват, че някой, който е съзнателен, може да бъде обсебен от толкова много злонамереност.


Хората биват обсебени от някакви идеологически идеи. И на базата на тези идеи, предприемат действия, които са немислими за някакви цивилизовани хора, нали? Оказва се, обаче, че такива действия не само са възможни, но и самите хора, особено в нацистка Германия, са знаели много добре какво се случва (бел.прев. Самите немци се шегуват понякога, като казват ”Аха ... ясно... после пак ще казваме, че не сме били знаели.”). Не е възможно да отстраниш няколко милиона човека от населението и никой да не забележи и без да се разпространят някакви слухове. (бел.прев. Лагери е имало почти във всеки град. На нас са ни известни просто по-големите.) Никога не забравяйте, че Хитлер е бил избран, казва Питрсън, и то чрез много голямо мнозинство. И то такова мнозинство, което никой съвременен лидер не може да получи.


Да, много е трудно да се преглътне такова нещо, но не можем да не признаем вината за онова, което се е случило в Германия, на всеки член на обществото от всички слоеве. Не може да просто да припишеш вината само на лидерите.

[Glasberg]

Малко за Хитлер:


Как, по дяволите, е бил толкова завладяващ и покоряващ публиката?


Ето го обяснението на един психиатър:


Да, имало е много гневни немци по онова време. Защо? Ми загубили са Първата Световна Война, останали са много оскотели хора, прекарали години в окопите при ужасяващи условия. Цялата проклета икономика колабира, защото немците са били принудени да подпишат много неизгоден мирен договор. Всичко е било разрушено. Когато Хитлер идва на власт, се захваща с индустриализиране на икономиката, в което, не можем да не му признаем, е бил изключително добър.


Хитлер е бил много добър оратор, въпреки че не е бил много последователен философ и теоретик. В никакъв случай не е бил глупав, обаче. Не е бил много добре образован, но е бил човек естет, с изтънчен вкус. Прекарвал е много време в дизайн на новите градове, които е трябвало да бъдат построени след края на войната. Точно Хитлер е бил онзи, които е изграждал концепции за нови градове, където изкуството (поне наци-версията за изкуство) е трябвало да процъфтява. (бел.прев. Не забравяйте, че Хитлер е рисувал много на младини).


Как, по дяволите, Хитлер е омагьосвал хората? Питърсън е извлякъл обяснението от теорията на Юнг (”Зная, че има демони”).


Тук Питърсън разказва за една смешна история, за която е чел и за която не знае, дали е истина. Та историята е за студенти по психология, които решили да се пошегуват с преподавателя, които имал навика да се разхожда напред-назад в залата пред студентите, докато говори. Трикът, който скрояват студентите, е, че не му обръщат никакво внимание, докато е от лявата страна на залата (говорят помежду си, гледат в тавана, проверяват, дали имат нещо под ноктите). Когато лекторът е от дясната страна на залата, те наистина се концентрират, кимат с глава и т.н. Резултатът бил, че след няколко седмици, лекторът престанал да се движи напред-назад и стоял само в дясната страна на залата, до вратата, и изобщо не мърдал оттам, докато говори.


Съвсем очевидно е, че хората откликват на знаците, които публиката им подава. Един добър оратор прави точно това. Един добър оратор наблюдава и отразява тълпата, обръща внимание на реакцията на тълпата, когато казва нещо. Това не е монолог, а е диалог, въпреки че публиката излъчва само не-вербални елементи на разговор. Тези не-вербални елементи са изключително важни. Един добър оратор осъществява връзка с тълпата, като използва не-вербалните съобщения на хората – това е система за обратна връзка.


Хитлер е бил малко хаотичен в началото. Бил е много гневен – един фрустриран студент по изкуства, който се опитва да влезе във Виенската академия за изящни изкуства 4 пъти.




Богородица със Святото Дете Исус на Хитлер от 1913 г.


Хитлер е имал талант. Бил е доста конвенционален художник, но е имал талант.




Има една история за Хитлер и окопите по време на Първата Световна Война – той е бил заедно с другарите си в окопите и е отишъл някъде да върши една работа ... , и когато се връща, намира всички мъртви – избухва бомба и убива всички в окопа. След такава случка е лесно да си помислиш ”Има нещо много специално в мен, след като тази бомба не успя да ме убие, при положение, че уби всички останали. Може би Бог ме спаси заради някаква по-висша цел.” Питърсън казва, че можем да бъдем абсолютно сигурни, че ако преживеем нещо такова, ще си мислим нещо подобно.


Хитлер печели медал за смелост. След Първата Световна Война, като много други мъже, се мотае насам-натам, безработен и като в капан. Изобщо не е чудно, че не е бил много щастлив от тази ситуация. Че кой ли би бил? И после не успява да влезе в Академията.


И така ... съвсем в началото той изобщо не е имал някаква конкретна политическа теория, но е бил много много добър оратор. Но кое точно го е правило толкова добър?


Водели ли сте разговор с 3-годишно хлапе за това, как е прекарало деня си? Знаете, че 3-годишните много трудно могат да организират мислите си и да разкажат цяла история, без да ги насочвате и помагате да подредят онова, което са запомнили. Но нали знаете, какво правят малките? Те ви наблюдават и се опитват да проумеят, дали ви казват правилните неща. Това е точно онова, което и трябва да правят. Защото децата трябва да се научат да говорят така на хората, че да бъдат разбрани. Така че ... те наблюдават реакциите на възрастните, когато кажат нещо – така детето става отзивчиво и в състояние да реагира на не-вербални и вербални сигнали от другите. Помислите за това, колко бързо се учат да говорят тези малки душишки. Дори и никой да не ги учи ... , те се учат сами. Те просто наблюдават и слушат.


Та основната мисъл тук е, че чрез наблюдение, можеш да извлечеш несъзнателните желания на хората. И сега, аз стоя пред вас и говоря. А вашият живот е бил наистина ужасен през последните 15 години. И аз ви казвам това и онова ... и казвам нещо първоначално пренебрежително за евреите ... И няколко човека казват ”Дааааааа, точно така!” И тогава аз си мисля, охоооо, това е интересно. И тогава представям още няколко идеи. На някои от тях хората изобщо не реагират, а на други се оживяват и започват да подскачат, и да повтарят онова, което съм казал/а. А аз не съм глупав/а – опитвам се да получа вниманието на тълпата.


И ако това нещо го направя едно 50 пъти, тълпата ще ми каже ужасно много за това, какво иска! Особено, ако аз се опитвам да ги следвам. И особено, ако акцентирам на емоционалните им реакции и на изразяването на тези емоции. А това се превръща в позитивна система за обратна връзка.


И така ... Хитлер информира публиката и публиката информира Хитлер. Точно поради тази причина Юнг е вярвал, че Хитлер е превъплъщение на сянката на немците.

Затова немците дълбоко ги терзае комплекс за малоценност, който се опитват да компенсират чрез мания за величие: «Am deutschen Wesen soil die Welt genesen[5]» – макар и те да не се чувстват удобно в собствената си кожа! Това е типично за юношеската психика, която се проявява не само в прекаленото разпространение на хомосексуализма, но и в липса на образа на anima в немската литература (велико изключение е Гьоте).

Това се вижда и в немската сантименталност и «Gemiitlichkeit» (уют, приятност), които в действителност  по своята същност не са нищо друго освен жестокосърдечие, безчувственост и бездушие. Всички обвинения в бездушие и бруталност, с които немската пропаганда нападаше руснаците, се отнасят за самите немци; речите на Гьобелс не са нищо друго освен проектирана немска психология върху врага.

Лудвиг Бинсвангер (Ludwig Binswanger) и Медард Бос (Medard Boss) работят основно през 50-те години на 20 в. и са били изключително заинтересовани от онова, което се е случило преди и по време на Втората Световна Война.


И двамата са много силно повлияни от Фройд и Юнг.



Бос (вдясно) и Юнг

Бинсвангер и Бос са изучавали Хайдегер и Хусерл. Хайдегер се обвързва и кооперира с нацистите. Не само глупави и тъпи хора са се обвързвали с наци-тата – имайте го предвид.
Бинсвангер и Бос се опитват да разберат функциите и структурата на системата от вярвания, за да разберат, кое я прави патологична. Колко хора избиха нацистите? Колко хора избиха сталинистите? Чували ли сте за това, че през 30-те години 6 млн украинци са умрели от глад? Знаете ли за 100-те млн избити от Мао-истите?


Да, всеки е бил много въодушевен през 19 в. заради това, че класическите религиозни вярвания се разпадат. Марксистите казват, че проклетата религия репресира бедните и поддържа властта на свещениците и аристократите – това е типичното мислене на манипулативните леви интелектуалци. Това принципно е тяхната програма – те редуцират абсолютно всичко до една проклета мотивация – или икономическа, или желание за власт. И след това обясняват абсолютно всичко от тази перспектива. Тук Питърсън добява – толкова е глупаво това обяснение, че буквално трябва да бъде незаконно.


Марксистите са супер щастливи от колапса на религиите, защото са си мислили, че това ще елиминира един цял пласт от подтистичество. И това е видимо – не е като Католическата Църква да е лишена от корупция, нали? Църквата е по много начини корумпирана инициатива. И човек може да гледа на нея само от тази гледна точка.
Фройдистите и интелектуалците мислят по същия начин като марксистите. За Фройд религията не е нищо повече от детска делюзия, изградена от хората, защото се страхуват от смъртта, като защита срещу тревожността от смъртта.


Аргументите на Фройдистите и на Марксистите са наистина изключително силни аргументи. Това е очевидно. Използват ли хората религията като защита срещу нещата, които са прекалено ужасни, за да се конфронтираш с тях? Очевидно! Подтиска ли църквата хората, ангажира ли се с конспирации с хората, които са на власт? Очевидно!
Църквата е структура. Всяка структура прави това!  С времето, всяка структура клони към корупция – държавата, корпорациите, банките.


И така ... Марксистите, Фройдистите и интелектуалците са много щастливи от това, че религията се разпада и вярват, че новите неща, които те ще конструират – фашизъм и комунизъм, ще са много по-добри от това, което ще заместят – религията. Буквално всички ще се давят в утопия.


И какво се случи? Понякога, когато събориш една система, която ти е изглеждала ужасна, се оказва, че онова, което конструираш на нейно място, кара предишната ужасна система да изглежда като работа на аматьор. И точно това се случи през 20 в.


Ловът на вещици, организиран от Католическата Църква през средните векове, буквално прилича на детска игра в сравнение с фашизма и комунизма, чиито жертви са стотици милиони.


Добре тогава, а какво да кажем за индивидуалната вина? Ако живееш в държава, в която почти всеки е нацист, имаш ли вина за това? Е, отделният човек не може да е отговорен за действията на една цяла държава ... НО ... не е ли държавата изградена от отделни индивиди? Не е правилно да игнорираме факта, че всяка група се състои от индивиди.


Не са ли отделни хора онези, които правеха ужасни неща в концлагерите?


Между другото, обърнете внимание на това, че Станфордският затворнически експеримент показва, че около 30% от хората са склонни да станат фашистки изверги само за 6 дни. 30%!


Феноменолизите като Бинсвангер и Бос се интересуват от въпроса ”Какво, по дяволите, да направим с тези факти?”.


Първото твърдение, което правят, е, че от гледна точка на психологията, реалността са човешките преживявания. Реалността за теб, от феноменологична гледна точка, е онова, което преживяваш. Всичко, което преживяваш, е реално. Феноменолозите отиват още по-далеч, като казват, че това е всъщност най-реалното от всички неща – съзнанието ти е реално, сънищата ти са реални, емоциите ти са реални, болката ти е реална. Много е важно да се мисли за това, ако не искате да наранявате хората. Може би е добре да мислите, че на болката трябва да се гледа като на фундаментална реалност, а не като на някакъв вторичен ефект от някакъв материал субстракт. Това са принципно идеи на Хайдегер, според който западната философия е сбъркала пътя още преди 3000 г., защото не се концентрира върху самото съществуване като фундаментална мистерия.


Фундаменталната мистерия е: защо, по дяволите, има нещо, вместо да няма нищо?


И след като има нещо, кои са фундаменталните елементи на това нещо?


Именно това е феноменологичната позиция. Това не е като научния подход, защото стартира със съвсем различно предположение. Научното предположение е, грубо казано, че обективно реалните елементи на нещата са най-реалните елементи. Този подход работи много добре за много неща, вкл. за направата на водородни бомби.


Но също така е разумно да се помисли, дали научният подход е цялата истина. Не показва ли самият факт, че произвеждаме водородни бомби, че има нещо грешно в научните ни вярвания?


Феноменолозите предполагат, че твоите преживявания, самото преживяване е реално. Това, че никой друг няма достъп до моите сънища, до моята болка и до моите емоции, не означава, че те не са реални. Те са просто в друга категория реалност от реалността на масата в стаята, до която всички имат достъп. Това е предположението, което правят феноменолозите и което стои в основата на тяхната теория. Това е стартовата точка на теорията – предположението, че преживяванията са реални. И ние сме принудени да правим такива предположения, защото сме принципно невежи. Ние, хората, знаем твърде малко.


Феноменолозите не приемат идеята, че умът може да бъде редуциран до материя – те изобщо не я играят тая игра. Те не играят играта, че субектът е някакъв вторичен ефект, а обектът е единственото, което е реално.
 
Бос казва:

…without a subject, nothing at all would exist to confront objects, and to imagine them, as such. True, this implies that every object, everything “objective” — in being merely objectivized by the subject – is the most subjective thing possible.

“… Ако няма субект, изобщо нищо не би съществувало, за да се конфронтира с обектите и да си ги представи като такива. Вярно е, че това означава, че всеки обект, всичко "обективно" – като обективизирано от субекта – е най-субективното нещо, което е възможно."

Медард Бос, Анализът на Сънищата

[Glasberg]

Това е доста радикално твърдение, но ние наистина не виждаме обекти в света. Ние виждаме средства, които можем да ползваме за нещо. Тази идея е първоначално извлечена от Джеймс Гибсън (James J. Gibson) в неговата книга ”Екологичен Подход към Визуалното Възприятие” (”Ecological Approach to Visual Perception”). Това е, по същество, прагматичен подход, според който всичко, вкл. теориите и възприятията, имат ограничен обхват на истината. Този ограничен обхват е определен от съвпадението на действията с разултата.


Друго, което твърдят феноменолозите, е, че хората всъщност не виждат неща, когато се сблъскат с нещо. Хората не виждат неща, а реагират на тях.
Пример – имаш партньор и сте във връзка, основана на доверие. Един ден разбираш, че той/тя има афера. И ти го/я погледаждаш и виждаш какво ... Не, не, не виждаш личност ... Това, което виждаш е яма, в която след малко ще паднеш. И ти дори не знаеш, че виждаш това, но тялото ти знае – кръвното ти се покачва, пулсът ти се учестява, започваш да се потиш. Причината за това е, че тялото ти вижда онова, което не можеш да видиш.


Когато те погледна ... онова, което виждам са само моите предположения за теб. И понеже ти си вежлив и се държиш добре ... ти си достатъчно благосклонен да се държиш в съответствие с моите предположения за теб. И точно поради тази причина на мене дори не ми се налага да те гледам ... благодаря ти за това!
Защото е много много трудно да се вглеждаш в хората – те са ужасяващи и трудни за разбиране същества. Всеки се разхожда и се държи така, че да не се ужасяваме един от друг през цялото време.


Когато някой те предаде ... пууууф ... всички предположения изчезват. И какво стои там? Е ... само Бог знае! Точно на това нещо реагира тялото ти. Този, който те е предал ... ти си си мислел, че си знаел, кой е той / коя е тя. И си си мислел, че знаеш, кой си ти. А сега ... познай ... Грешиш! Ти изобщо не знаеш, кой е той / тя. И понеже си такъв глупак, дори не знаеш, кой си ти самият. Това означава, че ти изобщо не можеш да се довериш на спомените си за този човек. И може дори да не можеш да се довериш на спомените си за която и да е било интимна връзка в живота ти.


Ами бъдещето?
Когато гледаш тоя човек, какво точно виждаш? Виждаш хаос! Този хаос е смисълът зад твоите предположения. Точно затова феноменолозите казват, че смисълът блести! Това е първото нещо, с което се сблъскваме.


Феноменолозите казват, че хората реагират първо на смисъла, не на обекта.


И знаете ли кое е най-странното? Точно по този начин е организиран мозъкът на човека.
Нека помислим – как дефинираме реалността?
Уф ... трудна работа, нали?
Повечето от нас дефинират реалността като Исаак Нютон. Или като Демокрит – атомите са негова хипотеза.


В Нютоновия свят е като при билярда – всичко е направено от билярдни топки, които се сблъскват, и ти можеш да предвидиш последствията от сблъсъка. Ако използваш този подход, можеш да конструираш един изцяло детерминистичен свят:
А е причина за В, В е причина за С ... и всичко се движи като гигантски часовник.

Това е Нютоновият модел. И това е един модел на часовник – идеята, че Вселената е нещо като часовник, а часовникът може да прави прогнози за Вселената. Това е наистина много силна идея.


НО ... се оказва, че е грешка тази идея. Защото каузалността е абсолютна бъркотия – никой не я разбира. Също така има нива на анализ, при които каузалността просто не може да бъде приложена – на субатомарно ниво всичко е вероятностно и нищо не можеш да предвидиш точно. Питърсън изобщо не вярва, че можем да предричаме бъдещето. Можем да прогнозираме част от бъдещето в много много ограничен обхват, за някакъв ограничен период от време напред. Навсякъде има нестабилност, която прави прогнозите много трудни.


Нютоновата реалност е това, което принципно познаваме и на което ни учат в училище. Да, знаем, че е грешна ... дори Айнщайн казва, че е грешна.

Детерминистичният свят ... не е коректна концепция. Ние не можем да действаме детерминистично ... нали затова имаме свободна воля, по дяволите. Една детерминистична система може да функционира само в свят, в който всичко остава непроменено. Една детерминистична система не може да ни навигира, защото знанието, което сме извлекли от миналото, трябва да бъде абсолютно акуратно, за да ни навигира каузално в бъдещето. Да, но не е така. Може би затова имаме съзнание ... кой знае.

 
Ето ви друга алтернатива – Дарвиновият свят. Светът е комплекно и динамично място, пълно с много странни неща. Направен от шаблони, които се разместват и танцуват насам-натам. Хвърляш нещо, което е живо, програмирано от ДНК, в това цялото нещо ... и това живо нещо трябва да се справя с тия шаблони, някои от които се променят постоянно. Някои са стабилни, някои са много променливи.  И така ... хвърляш някакво ДНК там ... и то произвежда милиони варианти ... , повечето от които са грешни. В продължение на милиони милиони години имаме масивна вълна на смъртта – на практика всичко умира. 99,9% от видовете изчезват. Провалът и смъртта са правилото, а не изключението.


Ако основната структура на реалността е променлива, а тя е, как дефинираш, кое е реално? Дарвинистът ще каже (също и прагматистът), че ти превъплъщаваш реалното до най-високата степен, в която реалното може да бъде постигнато. Твоето реално е добро за средно 80 години.


Каквото и да е реалността, това нещо е супер супер комплексно, с множество слоеве. Дори не можеш да го моделираш, без да ползваш смъртта като механизъм.


Ницше казва – истината служи на живота. Това е Дарвинистката идея. Няма нищо по-истинско от това, което еволюцията разкрива като модел на реалността. Това е мулти-пластова, шаблонна, хаотична реалност, към която сме се опитвали да се приспособим. Степента, до която ти превъплъщаваш истината, се измерва изцяло с успеха на живота и размножаването. И това е всичко! Няма нищо под това! Може и да има, но ако си Дарвинист – това е всичко!

 
Феноменолозите казват, че ние първо реагираме на смисъла, но от това възниква въпросът ”Смисълът реален ли е?”. А какво точно наричаш реално? Нютон или Дарвин? Нютон е грешен ... значи остава Дарвин.


А феноменолозите казват, че ние възприемаме смисъл. И познай! Нашият мозък е точно така конструиран. Първо възприемаме смисъл и едва след това виждаме обект.


Ранните изследователи на изкуствения интелект, под влияние на бихейвиористите си мислеха, че обектът е там и ние просто го виждаме. Но това не е вярно. Изключително трудно е компютърът да види света. И освен това трябва да сложиш изкуствения интелект в тяло, защото не можеш да видиш света без тяло, без ограничения. Защото възприятието е нужно на тялото.


Някои хора твърдят, че смисълът е вторичен / страничен ефект от нещата, т.е. няма истински смисъл, Вселената е нещо мъртво ... и ако утре изчезнем, във Вселената ще останат някакви безсмислени обекти, въртящи се едно около друго в пространството.


Това, обаче, не е вярно, защото само Бог знае, какво е там, ако няма възприемащ. Физиците ни казват, че това са някакви необятни вероятностни флуктуиращи квантови полета ... и може би дори няма формиране на звезди и планети, докато няма кой да ги наблюдава. Някой може да си помисли, че това е смехотворно ... , но трябва да се замислиш, че ти си този, които специфицира нивото на анализа. Ти не виждаш атомите и субатомните частици. Ти виждаш неща с размери на планети, когато гледаш към космоса, в определен отрязък от време. Това, което виждаш, е Вселена, нарязана на 60 Херцови парчета ... и си мислиш, че това е реалността. И физиците казват, че всичко е просто квантов потенциал, който се реализира, само ако има съзнание, което да взаимодейства с него.


Какво е онова нещо, което предизвиква екстремни форми на патология при хората?


Феноменолозите казват, че смисълът, който те се разкрива в света, е питателен и ревитализиращ, но също така е толкова мощен, че може да те отнесе. Това е опасно нещо. Ти трябва да изградиш структура, за да можеш да се справяш с цялото това чудо. Трябва да минимизираш всичко до онова, с което можеш да се справиш. Тази структура трябва да я построиш много внимателно, за да можеш да оформиш смисъла, който се разкрива пред теб, в концептуален и практичен свят, който позволява на смисъла да блести по начин, който те ревитализира, така че да не станеш толкова покварен, че да извършиш геноцид.


Екзистенциалистите и феноменолозите казват ”не се заблуждавай относно онова, което се проявява пред теб!”. Ако изкривяваш структурите, които ползваш, за да интерпретираш света, светът ти ще се изкриви и всичко, което ще ти покаже е само ужасната си страна. И ако само ужас се разкрива пред теб, ти няма да си добре, защото ти не можеш да понесеш този вид натиск. Ще станеш огорчен и гневен. Всичко около теб ще се разпада, защото ти не моделираш реалността по начин, по който позитивен смисъл да бъде разкрит пред теб. Ще се проваляш и ще се гневиш. Ще бъдеш озлобен. И тогава ще започнеш да търсиш някого, за да го нараниш, и ще имаш доволно много оправдания да го направиш. Още по-лошо (това тука вече е Юнг-ова идея) – ти си в състояние да превърнеш себе си в чудовище, което не може да се погледне в огледалото. Така че започни да приемаш нещата сериозно – трябва да приемеш сериозно смисъла, който ти се разкрива, а също така позицията ти относно истината, когато общуваш с този смисъл.

[Glasberg]

Чели ли сте романа "На Изток от Рая" на Джон Стайнбек?


Има и екранизация на романа - "На Изток от Рая" на Елия Казан (Илиас Казандзоглу (на гръцки Ηλίας Καζαντζόγλου)) от 1955 г.


Това е преразказ на Библейската история за Кайн и Авел – първото братоубийство. Самият Стайнбек казва, че това е най-значителното му произведение.


Стайнбек казва, че е взел 16-те библейски стиха за Кайн и Авел и ги е превърнал в история за романа си.





В началото, Стайнбек дори предлага на издателя си книгата да се нарича ”Знакът на Каин”. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност. В Journal of a Novel, Steinbeck пише, че без историята за Каин и Авел, психиатрите нямаше да имат работа. „С други думи, тази история е в основата на цялата човешка невроза – и ако вземете и историята за падението на човека, имате общия брой психически проблеми, които могат да се случат на човек."


”Пазач ли съм аз на брата си?”

Битие, Глава 4:

”⁶ И Господ рече на Каина: Защо си се разсърдил? и защо е помрачено лицето ти?   
⁷ Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.   
⁸ А Каин каза това на брата си Авела. И когато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби.   
⁹ И Господ рече на Каина: Где е брат ти Авел? А той рече: Не зная; пазач ли съм аз на брата си?   
¹⁰ И рече Бог: Какво си сторил? Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята.”


Каин е първият убиец в историята, извършил грях не само срещу Бог, но и срещу друго човешко същество, защото се е чувствал необичан. След сблъсъка между човека и Бога в Едем (историята за Адам и Ева), имаме конфликт между човека и човека; синовата връзка се подчертава отново и отново в шестнадесетте библейски стиха. Насилието на Каин е предизвикано от гняв от отхвърлянето на неговия дар, и ревност и негодувание към брат си. В резултат на това той не само убива, но и лъже. Като наказание, той е осъден да бъде "бежанец и скитник ... на земята".

Детето ще запита: „Какво се разказва в приказката за света?“ А възрастният човек ще недоумява: „Накъде ще тръгне светът? Как ще свърши той и ще разберем ли, докато сме живи, за какво става дума?“
Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме — тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: „Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?“

”На Изток от Рая” разказва за две семейства – Хамилтънови и Траскови. Семейството на Хамилтън в романа се основава на реалното семейство на Самуел Хамилтън, дядо на Джон Стайнбек по майчина линия. Младият Джон Стейнбек също се появява за кратко в романа като незначителен характер.


Историята се развива в Долината на Салинас в Северна Калифорния, между началото на 20 век и края на Първата световна война. Някои глави разказват за Кънектикът и Масачузетс, а историята се връща и до Американската Гражданска Война.


Стайнбек разказва за сърдечния изобретател и земеделец Самуел Хамилтън и съпругата му Лайза, имигранти от Ирландия. Той описва как отглеждат деветте си деца, обработвайки безплодната земя. Когато децата на Хамилтън порастват и започват да напускат семейното гнездо, богатият Адам Траск купува най-доброто ранчо в долината.
Адам е имал бурно детство във ферма в Кънектикът и е бил принуден да понася бруталното отношение от по-младия си, но много по-силен полубрат Чарлз. Бащата на Адам и Чарлз, Сайръс, е ветеран от Американската Гражданската Война, бил ранен в първата си битка и не може (или може би не желае) да се върне на служба. Въпреки това той използва интелектуалното си познание за военните дела и статута на ранен ветеран, за да стане военен съветник във Вашингтон.


След смъртта на Сайръс, бащата на Адам и Чарлз, Чарлз открива, че Сайръс им е оставил наследство по 50 000 долара.


Паралелна история представя едно момиче на име Кати Еймс, което расте в град, недалеч от семейната ферма на братята Адам и Чарлз. Кати е описана като човек с "деформирана душа"; тя е зло и се наслаждава на използването и унищожаването на хората.

Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.

Една вечер Кати подпалва дома на семейството й, убивайки и двамата й родители. Тя става любовница на развратник, който я пребива от бой, когато разбира, че тя го използва, и я оставя да умре на прага на дома на Адам и Чарлз. Въпреки че Чарлз е отблъснат от нея, Адам, който не знае нищо за нейното минало, се влюбва и жени за нея. Кати съблазнява Чарлз по време на брака си с Адам и забременява с близнаци, оставяйки отворен въпроса, дали Адам или Чарлз е бащата на близнаците.


Като новобогаташ, Адам купува най-доброто ранчо в Долината на Салинас, и се установява там с бременната Кати, близо до семейното ранчо на Хамилтън. Кати нито иска да бъде майка, нито да остане в Калифорния, но Адам е толкова щастлив от новия си живот, че не осъзнава, че има някакъв проблем.
Скоро раждането на близнаците, Кати  прострелва Адам в рамото и бяга. Адам се възстановява, но попада в дълбока депресия. Той успява да отглежда синовете си с помощта на своя кантонски готвач Ли и с помощта на Самуел. Самуел му помага да кръсти момчетата - Арон и Кейлъб, библейски имена.

— Дай няколко имена — отчаяно се примоли Адам.
— От Библията ли?
— Откъдето и да е.
— Чакай тогава. От всичкия народ, който е потеглил от Египет, само двама са стигнали до Обетованата земя. Не искаш ли техните имена? Като символ.
— Кои бяха те?
— Кейлъб и Джошуа.
— Джошуа е бил войник, пълководец. Не обичам генерали.
— Добре, но Кейлъб е бил нещо като капитан.
— Значи не е генерал. Мен Кейлъб ми харесва… Кейлъб Траск…
Едното от децата се пробуди и тозчас заскимтя.
— Ти го повика по име! — рече Самуел. — Джошуа не ти допада, но Кейлъб сам се обади. Умник! По-тъмният! Виж, и другият се е събудил. Аз например винаги съм харесвал името Арон, само че той не успял да стигне Обетованата земя. — Почти радостно, разплака се и второто близначе.
— По-добре не може да бъде — каза Адам. Изведнъж Самуел се разсмя.
— За две минути — каза той — и след цял водопад от думи. Кейлъб и Арон, сега вече вие сте хора, членове на човешкото братство и вече имате право на проклятие.
Ли взе близнаците в ръце.
— Запомнихте ли ги? — попита той.
— Разбира се — рече Адам, — този е Кейлъб, а този Арон.
В припадащия здрач Ли понесе разплаканите момченца към къщата.
— Вчера не можех да ги различавам — каза Адам. — Арон и Кейлъб.
— Благодари се на добрия Бог, че търпеливата ни мисъл даде плод — поде Самуел. — Лайза щеше да предпочете Джошуа. Тя много обича да чете за срутените стени на Йерихон. Но и Арон й харесва, тъй че, надявам се, всичко е наред. Отивам да впрегна.
Адам го придружи до навеса.
— Радвам се, че дойде — каза той. — Камък ми падна.

Ли става добър приятел и член на семейството. Ли, Адам и Самуел имат дълги философски разговори, особено за историята на Каин и Авел. Според Ли, историята не е преведена правилно на английски език. Ли разказва как роднините му в Сан Франциско, група китайски учени, прекарали две години в изучаване на иврит, за да открият какъв е бил моралът на историята на Каин и Абел. Тяхното откритие, че еврейската дума "Тимшел" означава "ти можеш", което означава, че човечеството не е нито принудено да преследва святост, нито е обречено на грях, а по-скоро има силата да избира.

Китаецът посегна към врата си и се усмихна.
— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?
— Идва и заминава — рече Самуел.
— Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?
— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.
— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.
Самуел кимна:
— Но децата му не го изпълняват докрай.
Ли отпи от кафето си.
— Тогава взех Американската стандартна Библия. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!“ Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?
Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.
— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!
— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?
— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?
— Да. С нея говоря по-добре.
— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?
— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.
Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:
— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.
Самуел опъна една глътка.
— Искам да знам защо ти е толкова интересно.
— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.
— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?
— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.
— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?
— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.
— Чувал съм — каза Самуел.
— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни[4] заради заробени момичета?
— Нещо подобно.
— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.
— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.
— А ти? — попита Самуел.
— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.
— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?
Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.
— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябва“ обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?
— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.
— Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.
— Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.
— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.
— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.
— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.

[Glasberg]

Битие, Глава 4: Бог казва на Каин:

”⁷ Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.”

Ако заменим трябва (да победиш греха / злото) с ”ти можеш!” (да победиш греха / злото) ...



Междувременно, Кати става проститутка в най-уважавания бордей в град Салинас. Сменя си името на „Кейт Албей“ и се впуска в хитър и успешен план да се подмазва на мадам, да я убие и да наследи бизнеса. Тя превръща новия публичен дом в скандален вертеп на сексуален садизъм.


След като Чарлс умира от естествена смърт, Адам я посещава, за да й даде парите, които Чарлз й оставя. Кейт му показва снимки на клиентите си в публичния дом – всички ”стълбове” на общността. Адам най-накрая разбира, каква е, и започва да я съжелява, заради което Кейт го намразва.


Синовете на Адам, Кейлъб (Кейл) и Арон (ехото на Каин и Авел) са пълни противоположности: Арон е добродетелен и покорен, Кейлъб – див бунтар. На много ранна възраст, Арон среща момиче, Абра Бейкън, от заможно семейство и двамата се влюбват. Въпреки че в града има слухове, че майката на Кейл и Арон не е мъртва, а е в Салинас, момчетата все още не знаят, че това е Кейт.


Самуел накрая умира от старост. Вдъхновен от изобретателността на Самуел, Адам започва злополучно бизнес начинание и губи почти цялото семейно състояние. Момчетата, особено Арон, се ужасяват, че баща им се превръща в посмешището на града и че връстниците им се присмиват заради неговия провал.


След завършване на училище, Кайл решава да се занимава със земеделие, а Арон отива в колеж, за да стане епископски свещеник. Кайл, неспокоен и измъчван от вината за човешките си недостатъци, избягва всички около себе си и започва да обикаля града късно през нощта. Така открива, че майка му е жива и е мадам на публичен дом. Отива да я види и тя злобно му казва, че той и тя са еднакви.


Кайл решава да "купи любовта на баща си", като започва бизнес със сина на Самуел – Уил, който е успешен дилър на автомобили. Планът на Кайл е да върне парите на баща си, като извлече полза от Първата Световна Война, като продава боб, отглеждан в Долината на Салинас, на Европа, в замяна на значителна премия. Успехът му е отвъд най-смелите му очаквания – печели $ 15 000 в брой, който планира да даде на Адам на Деня на Благодарността.


Арон се връща от Станфордския университет за празника. Във въздуха има напрежение, защото Арон все още не е казал на баща си, че възнамерява да напусне колежа. Кайл дава парите на Адам на вечеря, очаквайки баща му да се гордее с него. Адам обаче отказва да ги приеме и казва на Кайл да ги върне на бедните фермери, които експлоатира.


В Глава 49, Част 3:

Кейл бръкна в джоба си, измъкна привързаното с червена панделка пакетче и го бутна пред баща си.
— Какво е това? — попита Адам.
— Подарък.
Адам явно се зарадва.
— Уж не е Коледа, а имаме и подаръци. Интересно, какво ли може да бъде?
— Носна кърпа! — подхвърли Абра.
Адам развърза омърляната джуфка, разгъна хартията и се вторачи в банкнотите.

...

Адам посегна към новите банкноти, събра ги по ръбовете, сгъна хартията и подгъна краищата, поглеждайки безпомощно към Ли. Кейл долови във въздуха усещането за бедствие, за предстояща катастрофа, стори му се, че пада под тежестта на някакво замайване. Сетне чу баща си да казва:
— Трябва да ги върнеш.

...

— Но аз го направих заради тебе — рече Кейл. — Исках да получиш тия пари за компенсация на загубата.

...

— Ще ги скрия — прекъсна го Кейл, — ще ги пазя за тебе.
— Недей. Никога няма да ги поискам. Щях да бъда толкова щастлив, ако можеше да ми дадеш каквото ми даде брат ти, да се гордея с онова, което върши, да се радвам на това, че напредва. А парите, дори чистите пари, тук нямат място. — Очите му се разтвориха и той попита: — Наскърбих ли те, сине? Не се ядосвай. Ако искаш нещо да ми подариш, дай ми добър живот. Това бих оценил. — Кейл почувства, че се задушава. По челото му изби пот, на езика усети солено. Изведнъж стана и столът му се събори. Притаил дъх, той побягна от стаята. Адам се провикна подире му: — Не ми се сърди, сине!


Оставиха го необезпокояван. Седя в стаята си, подпрял лакти на писалището, мислейки, че ще се разплаче, но не се разплака. Помъчи се да даде воля на риданието, но сълзите се спираха в нажеженото желязо на главата му. След време дишането му стана по-равномерно и той долови, че умът му е заработил потайно и безшумно. Поиска да усмири злобата на безмълвните си мисли, но те се изплъзваха встрани и продължаваха нататък. Борбата с тях ставаше все по-вяла — омразата проникваше вече в цялото му тяло, отравяйки всеки нерв. И усети, че ще изгуби контрола над себе си. Сетне настъпи момент, в който и контролът, и страховете отстъпиха назад и мозъкът му изкрещя от болезнена победа. Ръката му се протегна към молива и взе да чертае върху подложката от попивателна малки, последователни и гъсти спирали. Когато час по-късно при него влезе Ли, той бе начертал стотици непрекъснато смаляващи се спирали и изобщо не вдигна глава. Ли внимателно затвори вратата.

В пристъп на ревност, Кайл кани Арон да види майка им, знаейки, че това ще бъде шок за него. Арон се отдръпва от нея с отвращение. Съсипана от омраза към себе си, Кейт приписва имота си на Арон и се самоубива.


Идеалистичният мироглед на Арон се разбива на парчета и той става доброволец в Първата световна война. Убиват го през последната година от войната, Адам получава инсулт, когато разбира за смъртта му. Кайл започва връзка с приятелката на Арон, Абра Бейкън, след като Арон тръгна на война, и се опитва да я убеди да избяга с него. Вместо това, тя успява да го убеди да се върне у дома.


Романът завършва със сцена, в която Ли се моли на умиращия Адам да прости на единствения си жив син. Адам произнася думата „Тимшел“, давайки избор на Кайл да прекъсне цикъла и да победи греха.



Диалог между Адам и сина му Кайл в Глава 51:

— Знаеш ли къде е брат ти? — попита го Адам.
— Не знам — отвърна Кейл.
— Не бяхте ли заедно?
— Не.
— Няма го вече две нощи. Къде е?
— Откъде да зная? — рече Кейл. — Казано ли е, че трябва да се грижа за брат си?

Построявайки романа върху библейската легенда за Авел и Каин, Стайнбек дири успоредиците както в първоначалните отношения на братята Адам и Чарлз Траск, така и по-сетне в тези между Арон и Кейл. Тук почти дословно се повтаря диалогът между Бог и Каин (Битие, гл. 4): „Къде е брат ти Авел?“ — „Не зная. Да не съм пазач на брата си?“ След това Бог прогонва братоубиеца Каин на изток от Рая.


Битие, Глава 4, стих 1 до 16, т.е. историята за Кайн и Авел, са основното вдъхновение на Стайнбек за романа. Заглавието ”На Изток от Рая”, Стайнбек взема от Битие, глава 4, стих 16:

”¹⁶ Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем.”


Стайнбек използва много библейски препратки в романа и илюстрира ясно конфликта между противоположните сили на доброто и злото. Голяма част от сюжета на романа е съсредоточена върху двете групи братя, репрезентиращи Каин и Авел. Двете двойки са подобни на Каин и Авел по начина, по който печелят благоразположеността на бащите си. И четиримата дават подаръци на бащите, а бащите отхвърлят подаръците на Чарлз и Кайл, репрезентиращи Каин. Кайл и Чарлз Траск очевидно са злонамерените братя.


”На Изток от Рая”, Глава 22:

— Откакто свят светува — почна Самуел, — в душите ни витаят и ни преследват две предания. Носим ги навсякъде като невидими опашки. Преданието за първородния грях и преданието за Каин и Авел. Но аз не ги разбирам — нито едното, нито другото. Изобщо не ги разбирам, но ги чувствам. Лайза много ми се сърди. Казва, че нямало защо да ги проумявам. Според нея излишно е да се мъчиш да доказваш нещо, което е истина. Може би е права. Може би наистина е права. Ли, Лайза ми докладва, че си бил презвитерианец. Ти разбираш ли Райската градина и Каин и Авел?

...

Слушайте сега: „И Адам позна жена си Ева и тя зачена и като роди Каин, каза: «Родих мъжка рожба от Бога.»“ — Адам бе почнал нещо да говори, Самуел го погледна и той млъкна, скривайки очи с ръка. Самуел продължи да чете: — „И тогава тя роди брат му Авел. И Авел стана пастир, а Каин почна да обработва земята. И като мина време, отиде Каин и принесе на Господа дар от земните плодове. И Авел също принесе първородните на стадото си и от тлъстината им. И погледна Бог благосклонно на Авел и на даровете му, а Каин и неговите дарове пренебрегна.“

...

— „И се разгневи Каин и лицето му помръкна. И рече Бог Каину: «Защо си разгневен и защо помръкна лицето ти? Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.» Тогава рече Каин на брата си Авел да излязат на полето и като излязоха на полето, Каин се хвърли на брата си и го уби. И Бог попита Каин: «Къде е Авел, твоят брат?» А оня му отвърна: «Не зная. Да не съм аз пастир на брата си?» И му рече Бог: «Какво направи? Гласът на братовата ти кръв вопие към мен от земята. И ти ще бъдеш прокълнат от тази земя, която раззина паст да попие братовата ти кръв, проляна от твоята ръка. И когато обработваш земята, тя отсега нататък няма да ражда нищо, а ти ще бъдеш бездомен и ще станеш скитник.» А Каин рече на Бога: «Това наказание е по-тежко, отколкото мога да понеса. Виж, ти днес ме изгонваш от лицето на земята и от своето лице. И аз ще стана беглец и скитник по земята и всеки, който ме срещне, ще ме убие.» А Господ Бог му рече: «Ако някой посегне да убие Каин, за отмъщение ще бъдат взети седем живота.» И тогава Бог постави на Каина знак, та да не го убие, който го срещне. И Каин се отдалечи от божието присъствие и заживя в земята Нод на изток от Рая.“ — Самуел затвори откъснатата корица на книгата, почти отегчен. — Толкова! Шестнайсет стиха, не са повече.

…

— Никоя история не може да бъде силна и трайна, ако не долавяме в сърцата си, че е истинска и вярна за нас. Какъв огромен товар от вина носят хората!
— А ти се мъчиш да поемеш целия! — обърна се Самуел към Адам.
— Аз също — каза Ли. — Всеки постъпва така. Гледаме да си напълним ръцете с вина, сякаш е нещо безценно. Изглежда, го правим доброволно.

…

А Бог рекъл: „Това не обичам. Опитай пак. Донеси ми нещо, което обичам, и ще те туря наравно с брат ти.“ Но Каин се ядосал, оскърбили му чувствата. А оскърбят ли някому чувствата, иде му да замахне по нещо, и Авел се случил жертва на гнева му.
— Свети Павел казва на евреите, че Авел е бил с вяра [Нов завет, Послание на апостол Павел към евреите, гл. 11, ст. 4: „С вяра Авел принесе Богу по-добра жертва…“] — обади се Ли.
— В „Битието“ за това не се говори — отвърна Самуел, — имал ли е вяра, нямал ли е. Намеква се само за нрава на Каин.

…

— А какво казва мисис Хамилтън за парадоксите в Библията? — полюбопитства Ли.
— Нищо не казва, защото не признава, че ги има.
— Но…
— Млък! Иди да я питаш. И ще се върнеш по-стар, но не и по-малко объркан.
— Вие двамата сте изучавали всичко това — прекъсна ги Адам. — На мен само ми е минало през кожата и почти нищо не е останало. Значи Каин е бил прогонен заради убийството, така ли?
— Точно така, заради убийството.
— И Бог го е жигосал?
— Не чу ли? Върху Каин бил поставен печат не за да го унищожи, а да го спаси. Както и проклятието към всеки, който би вдигнал ръка да го убие. Било е предпазващ знак.
— Не мога да се отърва от чувството — каза Адам, — че Каин е опрал пешкира.

…

— Нали помните, мистър Хамилтън — каза Ли, — бях ви доверил, че се опитвам да превеждам старокитайска поезия на английски? Не, не се безпокойте, няма сега да ви чета. Но като се занимавам с това, установявам как някои древни неща изглеждат нови и ясни като днешното утро. Попитах се защо. Разбира се, хората се интересуват само от себе си. Ако една история не се отнася до слушателя, той няма и да я чуе. Та оттук изведох и правилото: голяма и трайна е онази история, която се отнася до всички, инак би се изгубила. Чуждото и необяснимото са безинтересни, само дълбоко личното и познатото…
— Отнеси сега това към историята за Каин и Авел — рече Самуел.
— Аз не съм убил брат си — каза Адам и тозчас млъкна. Мисълта му препусна назад във времето.
…

Историята за Каин и Авел не е само за Каин и Авел, а за хората като цяло. Можете да мислите за историята на Каин и Авел като за нещо, което цялото човечество е наследило: проклятието да бъдете ревниви.


В Глава 22, Ли обяснява това по следния начин:

— Според мен това е най-известната история на света, понеже засяга всеки човек. Тя е, мисля, история, символична за човешката душа. Не ми се сърдете, ако не съм ясен, просто налучквам какво искам да кажа. За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината — такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина. Почакайте! Значението на тази древна и ужасна история според мен е в това, че тя представлява една схема на душата — на онази скрита, отхвърлена, виновна душа.

Когато действаме с омраза или гняв, това обикновено идва от някакъв страх. В този случай страхът е да не бъдеш обичан. Обяснението на Лий всъщност е гениално обяснение в литературата като цяло: кой не изпитва страх от отхвърляне?


В ”Невидима Заплаха”, Йода казва следното:




Когато малкият Анакин Скайуокър казва, че се страхува да не загуби майка си, Йода казва, че ”Страхът е пътят към Тъмната страна. Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание.”


В ”На Изток от Рая”, Глава 22, Адам отговаря на въпроса ”Но с какво може да ни успокои тази история?“ по следния начин:

— С това — заговори възбудено Адам, — че ние сме произлезли от нея. Тя е като наш баща. Част от вината ни попива в нашето потомство. Нима сме имали друг избор? Ние сме деца на бащите си, което означава, че не сме първите. Все пак е извинение, а в този свят липсват достатъчно извинения.

С други думи, ревността, която може да доведе до братоубийство, е неизбежна. Родителите ни го чувстват, техните родители са го усещали и всеки ще продължи да го усеща, защото това правят хората.


Ето го, обаче, отговорът на Ли в Глава 24:

Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?

Гневът и насилието като резултат от ревността изобщо не са неизбежни. В Библията Бог не постановява, че Каин ще бъде отхвърлен. Казва се, че Каин има свободна воля и Каин избира да убие брат си.


Когато Кайл е шокиран от отхвърлянето на парите от Адам, Ли му казва: "Ти имаш избор" (”Но ти имаш. Не ме ли чуваш? Ти имаш избор.”). Той означава, че Кайл решава, дали да върши зло – това зависи само от него самия – той не може да обвинява гените на Кейт или някаква присъща за него злоба. Така че, въпреки че Кайл в крайна сметка унищожава брат си, цялата идея тук е, че ние се опитваме да избягаме от порочния цикъл Каин-Авел, като признаваме, че това е избор.


”На Изток от Рая” многократно се връща към библейската история за Каин и Авел, до момента, когато Бог казва на Каин: “можеш (да преодолееш греха)”.


В официалната верси на български стихът е следният:

”7 Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.”


В международната версия на английски също се използва думата ”трябва”:
”If you do what is right, will you not be accepted? But if you do not do what is right, sin is crouching at your door; it desires to have you, but you must rule over it.”


Във версията на Крал Джеймс се казва ”би трябвало”:

”If thou doest well, shalt thou not be accepted? and if thou doest not well, sin lieth at the door. And unto thee shall be his desire, and thou shalt rule over him.”


В Еврейската Библия (JPS 1917), преведена на английски, се казва ”ти можеш”:

”If thou doest well, shall it not be lifted up? and if thou doest not well, sin coucheth at the door; and unto thee is its desire, but thou mayest rule over it.'”


На български, това звучи така:

”Ако правиш добро, няма ли да бъде прието? и ако не правиш добро, грях лежи пред вратата; и се стреми към теб, но ти можеш да го владееш.”


Лий казва, че думата “mayest” (можеш) е една от най-важните думи в Библия. Изборът - между грях и добродетел, гняв и приемане, добро и зло - е това, което прави човечеството наистина велико. Според Стайнбек, всяка човешка душа е вид противоречие – във всеки има чудовище като Катрин Траск, но във всеки има и наивна чистота. Ние правим избор, дали да сме добри или зли.