Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 30 31 32 [33] 34 35 36 ... 41
481


Истината за телескопа “Хъбъл”

Интервю с Робърт Басано
29.06.2016г


Crow777: Добре дошли, това е радиото на Crow777! Този епизод ще бъде епизод 13 и ще ми гостува Робърт Басано (Robert Bassano).

Някои от вас може да са го чували във връзка с едно видео, което започна да става много популярно. Заглавието му беше нещо от рода на “Дипломиран студент доказва, че Хъбъл е лъжа”, или нещо от сорта. То беше прекопирано няколко пъти.

Робърт Басано всъщност е човекът, който се обади на телескопната платформа “Sofia”. Занимават се с правене на снимки от голяма височина. Басано и още няколко човека ме уведомиха, че той ще прави видео, което щяло да бъде голяма бомба, щяло да бъде на Google Life-chat с възможност за последователи или нещо такова. От Гугъл обаче го свалиха още преди да влезе в жив ефир, повдигнаха му обвинения че нарушава права и стандарти. Ето за това говоря – свобода на словото – той твърди, че това видео дори не е успяло да стигне до предаване на живо.

Както и да е… започваме интервюто с Робърт Басано… и… искам да кажа, за Бога, приятели… От години вече казвам, че космическият телескоп Хъбъл не съществува и че нищо не отива отвъд това, което наричаме ниска Земна орбита… И този пич, излезе на бойното поле и звънна в “Sofia”, свърза се с мениджъра на програмата и разговаря с него за всичко онова, което е открил. Дори му е споменал, че не е открил архивен запис за излитането на STS 31, което е совалковия курс, който трябваше да занесе Хъбъл до орбита.

Сега, аз не съм проверил цялата тази информация, но, мисля че ще останете доста впечатлени от видеото, което той е направил. Заслужава си отидете на неговия канал: https://www.youtube.com/channel/UCy2mvr0dTBzBq1H1vBCNznQ

Както и да е… Направихме интервюто вчера и изглежда, че YouTube вече е във война с тоя човек. Все още не съм имал възможност да разговарям с него и да го питам защо му свалят видеотата едно по едно и му образуват обвинения. Но нека преминем към интервюто най-сетне…

482
"Съществуват невидими светове отвъд онези, които възприемаме в планетарната ни система, недостижими центрове на етерни структури около нас, намиращи се в по-високи равнини на развитие от нашата земна, кална материя, която е груба форма на една неуравновесена енергия."


Етидорфа: Странната история на едно мистериозно същество и едно невероятно пътешествие навътре в Земята

Джон Ури Лойд



от Amazon

ЕДИНСТВЕНО НАПЪЛНО АВТОРСКО ИЗДАНИЕ НА ТОЗИ РЯДЪК РЪКОПИС. Предопределено е било, че малцина избрани от време на време трябва да преминават границата, която разделя настоящия смъртен живот от бъдещето. Написана преди повече от век, Джон Ури Лойд е визионер, говорещ за далечни светове, мъртви цивилизации, други измерения и най-вече, за един свят, който малцина от нас някога ще посетят... свят, скрит под краката ни вътре в Земята. Вдъхновен от фантастичното - особено от изкуството на алхимията - авторът разкрива в този отдавна изгубен ръкопис как се е присъединил към тайно общество и как е бил въведен в полето на мистицизма. Част от това духовно пътешествие включвала възможността за осъществяване на контакт със свръх-човешко, невидимо същество, в една пещера в Кентъки. Заедно били транспортирани до друго царство, изпълнено с магия и почуда. Някои го поставят в категорията на "Алиса в страната на чудесата"... къде свършва магията и къде започва? Решете сами.

Свалете книгата на английски
ТУК







Едно от множеството естествени последствия от движението със свръх-светлинна скорост в Реципрочната система е заключението, че свръх-светлинното движение не "пътува във времето" към миналото или бъдещето, а предизвиква инверсия на физическата структура.

Бележка от автора: Дюи Ларсън, "Показателят на плътността при звездите бели-джуджета" [Dewey B. Larson, “The Density Gradient in White Dwarf Stars”] обсъжда въпроса как имплодиращото ядро на суперновата експлодира в аспекта на времето, предизвиквайки свиване и инверсия на плътността на пространството.

Луните и планетите в стабилни орбити, тъй като имат "инверсна плътност" на структурата си, сходна с тази на звездите бели джуджета, водят до заключението, че са кухи в сърцевината си (най-ниската плътност) и имат плътна, защитна повърхност.

Бележка от автора: Телата без орбити, или с елиптични орбити, са просто мъртви и изцяло материални.




Концепцията е достатъчно проста; тези светли точки в небесата имат сияйна повърхност с тъмно, плътно, темпорално (времево) ядро.

Бележка от автора: Короналните дупки, "... области, където короната (повърхността) на Слънцето е тъмна" (НАСА) са примери за това.

Направете геометрията им реципрочна, като ги обърнете с вътрешното навън, и ще получите тъмна, плътна повърхност, с искрящо ядро. В астрономията първото се нарича звезда, а второто - планета.






Исторически, откритието на този "инверсен показател на плътността" на Земята е дошло по несвързани начини, от сеизмичното озвучаване на земетресенията, дълбокото минно дело, езотеричното познание или метафизичните изследвания, които са били исторически документирани като теорията за Кухата Земя. Астрономичната структура на Ларсън, както е описана във "Вселена на движението", не само посочва, че Земята е куха, но и че всички други плантети, луни и звезди-джуджета следват същия модел: теорията за кухата планета. Тъй като "кухата планета" е естествено последствие в Реципрочната система, не са ви нужни разни контактьори да правят ченълинги на извънземни, нито пък ви трябва адмирал Бърд да пише дневници за полета си над полярния отвор, за да можете да го опишете. Структурата на Земната вътрешност може да бъде описана с огромни подробности просто чрез логически заключения.



Бел.прев:
Не е нужно да имате свръх-естествени преживявания, нито да сте последователи на секта, нито да сте фенове на фейсбук Ню-ейдж шарлатани, нито да контактувате с демони, ангели и видения, за да опознаете езотериката.
Всичко това са морално остарели методи и не е нужно човек да губи достойнството си, за да опознае Творението, в което живее. Думата "езотерика" споделя обща черта в дефиницията си с думата "окултно" - и двете означават скрито знание. Живеем в ПОСТ-АПОКАЛИПТИЧНИТЕ Библейски времена. "Апокалипсис" означава - разкриване на всички тайни.
Затова на ден днешен никой няма нужда от свръх-естествени преживявания, секти, тайни общества, общуване с други същности, и не е нужно да губи достойнството си по какъвто и да е начин, превръщайки се в последовател или послушник на учители или авторитети, за да знае истината, да разбира истината и да използва истината за себе си.







Формирането на звезди бели джуджета, планети и луни е последствие от звездна или планетарна експлозия, имаща достатъчно енергия да изхвърли повърхностните слоеве при експлодирането в аспекта на пространството, докато едновременно с това имплодират по-тежките елементи в ядрото, създавайки експлозия в аспекта на времето. Това, което виждаме в пространството, е облак от останки и прах, и едно малко, твърдо ядро, която първоначално прилича на "черна дупка", въпреки че е просто материя, движеща се със свръх-светлинна скорост и излъчваща рентгенови лъчи и гама лъчи, както Ларсън описва в статията си "Астрономически източници на рентгенови лъчи" [Dewey B. Larson, “Astronomical X-Ray Sources,” ISUS, Inc., Salt Lake City, UT, 1974]. Интересен момент тук е, че черната дупка, бидейки материя в диапазона на свръх-високите скорости, демонстрира анти-гравитационно движение в пространството - няма да засмуква всичката материя около себе си като канала на космическа мивка, а ще отблъсква материята (в крайна сметка, това прави анти-гравитацията). Така че това, което се вижда през телескопите, е невидим (по-бърз от светлината) източник на интензивна гравитация, който е избутал всичките останки в пръстен около себе си.

Бележка от автора: Движението в 3D времето се наблюдава в 2D "еквивалентното пространство" като сянка, опитваща се да възприеме равнинна геометрия, като например пръстен, кръг.

Този пръстен погрешно се възприема като орбитиращи материални натрупвания. Защото тази "черна дупка" все пак е материална структура, темпоралното (времевото) движение евентуално ще намалее, довеждайки до появата на видими, инфра-червени и радио-излъчвания, променяйки тялото в кафяво джудже. Дайте й достатъчно часовниково време, и тази черна дупка просто ще изстине до бяло джудже, после ще започне да се загрява, за да се присъедини към основния звезден цикъл.

Бележка от автора: Звездните структури, които имат достатъчна темпорална скорост, за да се предвижат в космичния сектор, се наричат квазари, а не черни дупки. Веднъж след като движението прекрачи границата на тази дискретна единица на скоростта, черната дупка се превръща в реципрочното си: бяла дупка, която евентуално ще изчезне от наблюдаемото поле, защото темпоралната (времевата) гравитация ще издърпа структурата й в ненаблюдаемото, етерно поле.

483
Движението в една Вселена на движението

Имайки само време и пространство, с които да работим, и след като дефиницията за време е "отношението на пространството към времето", има само две възможности, които дефинират какво е не-движение - п/п и в/в.

Когато едно движение с нетна промяна на местоположението в пространството взаимодейства с друго движение с нетна промяна на местоположението във времето, двете движения преминават едно през друго, защото отношението между п/в или в/п обуславя движение. Но когато две движения се срещнат, имайки нетна промяна на местоположението в един и същи аспект, те се заклещтват едно към друго, защото пространство-към-пространство и време-към-време не обуславят движение. По този начин движенията (частиците, атомите и молекулите) се надграждат до по-големи и по-големи движения. Химията определя как се слепват атомите, това е описано и от Ларсън във втората половина на книгата "Нищо освен движение", където се представя просто като процес на скорост и ориентация - от което се извежда концепцията за химическата валентност.

Бележка от автора: Дюи Ларсън, "Нищо освен движение", North Pacific Publishers, Портлант, Орегон, 1979г [Dewey B. Larson, Nothing But Motion, North Pacific Publishers, Portland, OR, 1979]

Валентност, дефиниция: "качеството, което определя броя атоми или групи, с които кой да е единичен атом или група ще се обедини химически" В Реципрочната система, всички химични връзки са еднакви, основаващи се на ориентация, която нулира нетната атомна скорост.




В Реципрочната система, химическото комбиниране е процес на неутрализиране на скоростта атомите чрез геометричното им ориентиране, много подобно на подреждането на пъзел - просто трябва да подредите страните на парчетата така, че да правилните издатини да се подравнят с правилните дупки. Последствието е, че структурата в единия от аспектите променя местоположението в другия от аспектите.

Ние обикновено виждаме само едната страна на тази система - материалната, при която структурата във времето (атомни характеристики) променя местоположението в пространството (физика и химия). Етеричната страна следва същите правила, като аспектите на пространството и времето се обръщат, но се интерпретират по-метафизически - структурата в пространството (Свещената Геометрия) променя местоположението във времето (електрически, магнитни и биоенергични полета). Просто чрез проумяването на тази "инвертна химия", човек лесно може да проумее концепции като силовите земни линии и фън-шуй - как пространствената ориентация афектира енергийните полета.




Това може да се демонстрира с примера на обикновения електрон, движещ се по проводник. В Реципрочната система на Теорията, електронът е "въртяща се единица пространство". Като такава, тя има структура в пространството и свое местоположение във времето - изненада изненада - те отново са схванали всичко наопаки! Електронът е етер, а не материя!

Бележка от автора: позитронът е въртящата се единица време, тоест "материята". Причината за това, че електроните са в изобилие, а позитроните са рядко срещани в околната среда, е проста: пространството на електрона преминава през времето на атомите (пространство-към-време обуславя движение), докато времето на позитроните се заклещтва във времето на атомите (време-към-време не е движение). Атомите поглъщат позитрони, но позволяват на електроните да преминат.

Всички материални атоми са въртения във времето, така че един електрон може да премине през времето на един атома (пространство-към-време обуславя движение) и ние наричаме това електрически поток, потокът на малки мехурчета пространство през твърдото, темпорално (времево) атомно въртене на атомите - това конвенционално се нарича поток на "дупки" в електрониката (една от малкото концепции, която не е наопаки).

Бележка от автора: Въпреки че полагат много усилия да правят всички неща наобратно, както Дирак се е изразил, "обикновеният електрон "почива" върху Дираковото море, а един позитрон съществува като "дупка" в това море".

Заради тази етерна структура, ние би трябвало да виждаме някакви изменения в координатното време - и наистина виждаме, получаващото се електро-магнитно поле, когато по една жица протича ток, като електро-магнитното поле на свой ред афектира координатното пространство, преподреждайки обектите по "силовите си магнитни линии". След като веднъж разберете, че има две половини (два сектора) на Вселената, които постоянно си взаимодействат чрез законите на движението, а не чрез законите на материята, става доста лесно за проумяване как всичко афектира всичко останало.



Повечето от взаимодействията, които познаваме, са механични или електронни, които са 1-измерни взаимодействия с 3-измерни структури. Механичните системи работят с вектори, а електронните работят с 1-измерната ротационна система на електроните. Животът, "жизнените единици" на Ларсън, както са описани в "Отвъд пространството и времето", представляват взаимодействие между 3-измерна материална структура и 3-измерна космична структура; нашето тяло е материя, а душата ни е етер. И това е дефиницията на Ларсън за живота: стабилна (хармонична или симпатична) комбинация на материален агрегат с космичен агрегат. Животът, по същество, е стабилна реакция на материя-антиматерия.

Бележка от автора: Космичната 3D структура на душата е произходът на концепциите около етерното тяло.
Дюи ларсън, "Отвъд простраството и времето", издателство Tucek & Tucek, 1995г [Dewey B. Larson, Beyond Space and Time, Tucek & Tucek, 1995]



Както споменавам в статията "Геохронология", когато една звезда премине в супернова, ядрото й се ускорява до свръх-светлинни скорости, създавайки по този начин космична (етерна) материя. Останките от суперновата, като например белите звезди-джуджета, планетите и луните, са комбинация от 3D материя и 3D етер.

Следователно, според дефиницията на Ларсън, планетите са живи и подлежат на законите на живота.


484
Множество разумни концепции, приемани за истина през 19-ти век, в днешно време се смятат за боклук, и това е дело на свръх-образованите ни модерни научни мислители. Такова е положението и с концепцията за етера - или по-точно, понеже ги е много срам от това, че изследователите през 19-ти век всъщност се оказва че са били прави, тези модерни учени скриха концепцията за етера на тъмно - тъмна материя, по-точно.

Бележка от автора: Уикипедия: "Тъмната материя е вид хипотетична материя в астрономията и космологията, която има за цел да обясни определени ефекти, които изглежда са резултат от някаква маса, при положение, че такава маса не може да се наблюдава никъде. Тъмната материя не може да се наблюдава директно с телескопи; тя явно нито излъчва, нито поглъща светлина или друга електро-магнитна радиация в значима степен." Което по случайност е съвършено същото описание на етера в текстовете от 19-ти век. Тъмната енергия по принцип се свързва с етера, но тя всъщност просто представлява Прогресията на естествената отправна система от трудовете на Ларсън.

Никой от изследователите от 19-ти век не се споменава в изследванията на тъмната материя, за да може тези "експерти" да пожънат славата от откритието на тази невероятна, нова, вековно стара идея за себе си и да обяснят защо Вселената не се държи по начина, по който трябва... според модерната теория.

За да мога да обясня останалото съдържание от документа "Колонизацията на Тиамат", трябва да ви запозная с две концепции, като отново използвам контекста на Реципрочната система на Теорията на Дюи Б. Ларсън (Dewey B. Larson).

Бележка от автора: Книги и документи от Реципрочната система на Теорията могат да се намерят на http://reciprocalsystem.org .


Бел.прев: Както е обяснено в първите коментари от темата, този конкретен автор разглежда Реципрочната система индиректно. Използва я като контекст, който обяснява човешката история във връзка с извънземните. Последните няколко извадки и преводи тук са от поредицата му статии "Колонизирането на Тиамат".
Евентуално, ако има интерес, по-натам може и да преведа основната тема на статиите му, които говорят за шумерските богове-извънземни, за рептилите, атлантите, лемурианците и прочие познати образи в контекста на Рацепрочната система... но за мен лично тези неща са твърде спорни и все още не съм решил дали си заслужава да ги подкрепя, като си инвестирам времето в тях.



1. Нова концепция за етера, дефинираща го като проекцията на Ларсъновия космичен сектор (равнината на 3D координатно време и часовниково пространство) в Ин пространството ("еквивалентното" или вортексното пространство).

2. Теорията за кухата планета - не само кухата Земя, те всичките са кухи - звездите и луните, също! Но, както обикновено, конвенционалната мисъл все върви наобратно - или, в този случай, отвътре-навън.





Етерната теория

"Няма пространство без етер и няма етер, който не заема пространство."
- сър Артур Стенли Едингтън (Sir Arthur Stanley Eddington), астрофизик, 1882-1944г






Реципрочната система се основава на реципрочното отношение между пространство (П) и време (В), което конвенционално наричаме отношение между скорост (п/в) и енергия (в/п). Във Вселената на движението, само това има - пространство и време - нищо друго. Разполагайки само с тези два избора, това много ни улеснява в разбирането, защото ние вече знаем всичко за 3D пространството с часовниково време. Ние наблюдаваме пространството като вакум, в който има частици (атоми и молекули и др). Тъй като пространството е празно, тази "атомна прах" не може да бъде пространство - така че единственият друг избор е време.





Атомите на Ларсън са просто времева (темпорална) ротация в три измерения - с други думи, "съдържанието, съществото" на атома е физическа структура в 3D времето, на която е дадено координационно местоположение (точка) в нашата наблюдаема, координатна пространствена система. Местоположението е в пространството (Ян), структурата е във времето (Ин).

Бележка от автора: Ако сте запознати с Ин-Ян модела на Вселената, просто заменете пространството с Ян и времето с Ин, и на практика ще получите теорията на Ларсън. Веднъж след като преминете през началните сложности на концепцията, всичко останало доста прилича на нещо като Тао на движението. (Скорошните изследвания на форума "Реципрочната система 2" в момента разпознават еквивалентното пространство, ротационната проекция на времето върху пространството, като Ин пространство.)

Това също ни казва нещо важно: ние считаме, че атомите са твърди тела (в различни състояния), а атомите са време, така че следователно времето прилича на твърдо тяло - и точно това е същността на етера - "твърдото тяло на времето". Всичките ни материални частици, атоми и молекули са всъщност малки топки твърд етер, залепнали върху едно 3D, празно, разграфено пространство, точно както казвали изследователите през 19-ти век.





Сега си представете реципрочната перспектива. Ларсън се съгласява с Едингтън, че всичко, което съществува в пространството, също съществува и във времето и всичко, което съществува във времето, също съществува и в пространството. И това включва три измерения на пространството, три измерения на времето и часовници: часовниково време и часовниково пространство. От наблюденията си правим извода, че имаме местоположения в пространството и структури във времето, така че реципрочното отношение също трябва да съществува: местоположения във времето, със съответстващи им структури в пространството. Точно това изследователите от 19-ти век наричат етерно царство, а Ларсън го нарича космичен сектор.

Бележка от автора: Както казах в статията "Хомо Сапиенс Етикус", одухотворената жизнена единица е агрегат от материални и космични молекули, следователно имаща местопложения и структури и в двата сектора.

Бел.прев: Всъщност, ЛИЧНОТО ми мнение е, че именно това трябва да се разбира под твърдението, че сме "многоизмерни". А не че съществуваме в много измерения едновременно.





Тази интерпретация на пространството, че е "празно", и че времето е "пълно" дава възможност двете концепции да съществуват заедно и съвместно - материалната перспектива за "малки топчета от време в космическия вакум", и оригиналната космична/етерна концепция за "малки мехурчета пространство, плуващи в твърдия океан на времето". Съвместното и безпроблемно съществуване на тези две концепции съзвада по-завършено разбиране за Структурата на Физическата Вселена.

Бележка от автора: Дюи Ларсън, "Структурата на Физическата Вселена", Издателство North Pacific, Портланд, Орегон, 1959г.
[Dewey B. Larson, The Structure of the Physical Universe, North Pacific Publishers, Portland, OR, 1959]

485
Астрономия 2.0

И така, ако каквото ни е било казано е грешно, това къде поставя астрономията? Всъщност, астрономите до сега са наблюдавали Вселената през лещата на рибето око, което е увеличавало нещата отвъд всички пропорции. Добавете това към еволюционните процеси, които са обърнали отзад-напред, и сами можете да видите бъркотията, в която се намира съвременната наука.

Но ето какво знаем: обектите в собствената ни слънчева система са измерени с относителна точност. В Реципрочната система всичко работи по един и същи начин, така че това, което наблюдаваме в слънчевата ни система, вероятно е типично и за другите слънчеви системи, както и за по-големите и по-малките конструкции. С това имам предвид, че ако погледнете слънчевата ни система, ще откриете набор планети в грубо равнинни орбити, астероиден и Кайперов колани, и в далечината, облакът на Оорт оформя сфера от останки и прах около цялата система. Сега сравнете това с Юпитер - миниатюрна версия на слънчевата система. Отново имаме луни с грубо равнинна орбита, поясни системи, които са "колани" и в далечината - малки астероиди и лунички, орбитиращи около планетата, разпределени сравнително сферично. Системата на Юпитер е просто системата на слънчевата ни система, сведена до миниатюрен размер - просто по-малък мащаб.

И това е ситуацията с всичките наблюдавани "звезди" и "галактики". Когато ги намалим в мащаб, откриваме, че "звездите" всъщност са гигантски газови планети от класата на Юпитер, и че "галактиките" всъщност са слънчеви системи. Както разкриват снимките от Хъбъл, ядрата на галактиките приличат на единични звезди (понякога двойни или тройни, повечето са единични). Периметралният облак на галактиката Млечен път е просто външният периметър на НАШАТА СЛЪНЧЕВА СИСТЕМА - а не независим обект. Това е очевидно и поради огромната трудност, която астрономите срещат, опитвайки се да намерят центъра на галактиката Млечен път. В крайна сметка, те решиха, че центърът се намира в Стрелец, Sgr-A, защото това петънце е малко по-светло от останалите петънца.

Вижте тази художествена концепция на слънчевата ни система (ляво), после я сравнете с действителната снимка на галактиката Сомбреро (означава Мексиканска шапка, бел.прев) (дясно).


Ако никога преди не сте виждали снимка на галактиката Сомбреро и някой ви я покаже, казвайки че "Хъбъл е открил нова слънчева система!"... вие вероятно ще повярвате без да се усъмните, защото изглежда точно като слънчева система - а не галактика. Отворете любимата си търсачка и сърфирайте за изображения от космическия телескоп Хъбъл, показващи галактики, с всичките им забележителни подробности, после се запитайте, "галактика ли виждам, или новообразуваща се слънчева система?" Проверете детайлите; "галактическото ядро" прилича на единична звезда, доста завършена, с дефиниран диск. Астероидните пояси са често срещани, както и многото останки и прах - Ларсън казва, че тези останки и прах осигуряват горивото, което захранва слънцата, чрез ядрен синтез. (Нашето Слънце е по-старо от повечето, затова е храносмелило по-голямата част от останките и прахта, които обикновено се намират между отделните планети. Разбира се, планетите също натрупват прах и останки. Само Земята засмуква около 100 000 метрични тона космическа прах всяка година - и това е занижено, защото повечето от тези останки и прах вече са усвоени.)

Космическото наблюдение доста е напреднало от ранните дни на черно-белите снимки. С подобряването на резолюцията, онова, което едно време се смяташе за светлина от милиони звезди, сега се вижда, че прилича повече на светещи газови облаци; мъглявините стават контрастни и дефинирани и големите петна, които едно време се приемаха за галактически ядра, са значително смалени, до размерите на малки сфери. С подобряването на резолюцията, ядрата навярно ще стават още по-малки и по-дефинирани, докато не заприличат точно на слънцата, които най-вероятно са.



Тези естествени последствия оформят една много различна картина на Вселената, в която живеем. Вече не сме изолирани и сами, а сме насред много хиляди слънчеви системи, като всички имат условия, сходни с нашите - животът не само че може да съществува "там някъде", но е много вероятно и да е изобилен.







Тази по-проста астрономична гледна точка разрешава редица проблеми както на конвенционалната теория, така и на Теорията на намесата (Интервенционизма):

1. Има хиляди, ако не и милиони, "галактически" слънчеви системи, които са в обхвата на телескопите ни

[Бележка от автора: Космическият телескоп Хъбъл е фотографирал над 3000 от тези слънчеви системи, наречени "галактики", само в един малък сектор от космоса. Очакванията са, че броят им е от милиони до 500 милиарда "галактики", в обхвата на зрението ни.]

Бел.прев: Не забравяйте, че Хъбъл дори снима от Земята, от борда на Бойнг 747.

2. Те са наблизо и в обхвата на един кораб-арка (кухи изкуствени луни, бел.прев), както и в обхвата на собствените ни електро-гравитни летателни апарати. (Поправките в разстоянията, когато се вземе предвид космическата рефракция на светлината, показват, че слънчевата система Андромеда се намира едва на три светлинни месеца от нас.)


[Бележка от автора: Арките били космически съдове, направени от астероиди от супер-нова, при които ултра-високоскоростното движение създава куха вътрешност, подобно на дисоново сфера (Dyson sphere) в по-малък мащаб, която действа като самодостатъчна околна среда за дълги космически пътешествия. Нашата Луна и Марсианските Фобос и Деймос са арки. Лунната арка Нибиру е била използвана, за да транспортира Анунаките тук.]

Бел.прев: Тезата на автора на материала е, че Анунаки първо са се приземили на Луната, а не на Тиамат (старото име на нашата планета). Тоест, че те са дошли на борда на Луната.

3. "Супер-масивните черни дупки" вече не са нужни, за да скрепяват милиардите звезди в една "галактика", тъй като "галактиките" са просто малки слънчеви системи, като нашата.

4. Червейовите дупки (wormholes, бел.прев) и деформиращите пространството двигатели стават ненужни; пътуването между звездите отнема горе-долу същото време, колкото е отнемало на древните ни мореплаватели да пътуват от Европа до Америка.

5. Вече няма нужда от "тъмна материя", която да навакса липсващата маса на Вселената, защото мащабът е бил сгрешен и няма липсваща маса.

6. Няма нужда за "тъмна енергия", която да избутва и раздалечава обектите; прогресията на естествената координационна система вече извършва тази функция, абсолютно пълноценно.

7. Множеството светлинни точки, които виждаме в небето, са просто астероиди, осветени от Слънцето, особено отразителни газови гиганти, образували се от останките от супер-новите, създали слънчевите системи.

8. Това, което в момента смятаме за галактиката Млечен път, е просто друга слънчева система, която е гравитационно обвързана с нашата собствена. Много "галактики" са в същото положение, вижте NGC 4674 A&B, NGC 7318 A&B, всички галактики "Антена" и "Мишка". Те са просто слънчеви системи, намиращи се в рамките на гравитационния лимит една на друга.


9. Други в действителност звезди са били възприети като квазари. Изследването върху квазарно-звездните обекти на Ларсън показва, че измерванията на червеното изменение са били подменени и фалшифицирани от астрономите, и действителните измервания посочват, че тези обекти са всъщност доста близо - а не на външния хоризонт на Вселената.

10. Истинските галактики съществуват, възприети са като квазарни галактики (галактики, съставени от квазари). Когато се намалят в мащаб, квазарите стават звездите на една галактика.

11. Екстремните орбитални скорости на екзопланетите се смаляват в мащаб, и се оказва, че са луни, орбитиращи планети, подобни на Юпитер, и то с нормалните скорости, които се наблюдават и в нашата слънчева система.



Като пример към #11, може да вземем една конвенционална звезда с известни екзопланети, като Кеплер - 101, единично слънце с две планети, 101 -b и 101 - c. 101 - b орбитира тази звезда за 3.49 дни, и 101 - с само за 6.03 дни. Най-бързата планета в нашата слънчева система е Мер*урий, орбитираща за 88 дни. Това е голяма разлика.

Но какво ще стане, ако намалим мащаба на звездата Кеплер - 101 до размерите на планета, подобна на Юпитер? Юпитер има цяла купчина луни и ако Кеплер е планета с размера на Юпитер, 101 - b и 101 -с би трябвало да покажат орбитални стойности, сходни със стойностите на някои от луните на Юпитер.

Юпитер е около 1/10 от размера на слънцето, така че можем просто да нагласим орбиталното разстояние с фактор 10:

101-b: 0.045 AU / 10 = 0.0045 AU.
101-c: 0.0648 AU / 10 = 0.00648 AU


Значи, търсим двойка луни на същото разстояние, със сходни периоди на орбитиране (периодът не се намаля по мащаб, тъй като изразява време, а не пространствено разстояние):

101-b: 0.0045 AU, 3.49 дни
101-c: 0.00648 AU, 6.03 дни


И, какво да видим...

Европа: 0.0045 AU, 3.55 дни. Почти точно съвпадение с Кеплер 101- b.
Ганимед: 0.00716 AU, 7.15 дни. Само с леко отклонение спрямо Кеплер 101 - с.




Перефразирам Оби-Уан-Кеноби - "това не е планета, това е луна!"

[Междузвездни войни, "това не е планета, това е луна!", реплика при наближаването на Звездата на Смъртта. Само че, този цитат е приложим към много от луните в слънчевата ни система, които са "мъртви Арки" (или Ар-ове, по Документите Тера) от други цивилизации.]

А една луна орбитира по-голяма планета, а не звезда. това, което са открили астрономите, не са екзопланети около звезди, много, много далеч... а луни около големи планети, много, много близо.

Колкото и да е трудно да се повярва, явно "експертите" отново успяха и сега всичко е грешно. Зная, че може би сте много изненадани.

Но с тази нова перспектива на Астрония 2.0, всъщност живеем в сравнително претъпкан сектор от космоса. Първоначалните предвиждания говорят за над 1200 слънчеви системи в радиус на една "5-годишна мисия" с електро-гравитни кораби (кораби, които могат да пътуват почти със скоростта на светлината). Всичките тези истории за НЛО и извънземни може и да са истина, и при потенциала на стотици различни цивилизации, които ни посещават, това със сигурност обяснява различните модели НЛО кораби.

Само че, аз все още се съмнявам в онези така-наречени "ченълинги", защото не мога да не забележа, че никое о тонези свръх-интелигентни, пан-измерни същества така и не си е направило труда да ни каже, че "мащабите" ни са грешни и че галактиките са всъщност слънчеви системи. Въпреки, че все пак Ра, в ченълинг, проведен от Карла Рюкърт (Carla Rueckert), разпитана от Дон Елкинс (Don Elkins) през 80-те години, се е опитал, само че ние сме били толкова програмирани с представата за галактики, че не сме забелязали опита...


Материалите "Ра", 16.35:

Ра: Аз съм Ра. Виждам объркването. Срещаме трудност с вашия език. Терминът "галактика" трябва да се раздели. Ние наричаме "галактика" онзи вибрационен комплекс, който е локален. Така, вашето слънце е това, което бихме нарекли център на галактика. Виждаме, че вие имате друго значение за този термин.

Елкинс: Би ли дефинирал думата "галактика" в смисъла, в който я използва току що?

Ра: Аз съм Ра. Ние използваме този термин в този смисъл, в който вие използвате слънчева система.





Човек също така трябва да се зачуди, защо някой от модерните астрономи с по-отворено съзнание не са забелязали, че има нещо нередно с данните относно квазарите, пулсарите, галактичното движение и кометите с дълги периоди, понеже официалните стойности изглеждат малко абсурдно. Ларсън забеляза проблема с червеното изместване преди 50 години, забеляза го в публикуваните официални данни за червеното изместване. Когато проверявах източниците му на информация за червеното изместване, открих, че висшите Жреци на астрономията са променили данните, за да паснат на теориите им! Всички по-ранни данни за червеното изместване за приеманите за далечни обекти бяха намалени с няколко пъти скоростта на светлината (Ларсън документирал занижаване на скоростите с до 6 пъти скоростта на светлината - невъзможно, в една Айнщайнска вселена). Всичко това сега е "нагласено", за да се скрият доказателствата.

Така че се разтърсих за други аномалии, които може да са били публикувани от изследователите на дълбокото небе, особено от онези, занимаващи се с измерване на галактиките и кометите с дълги периоди (които могат да пресичат гравитационно-обвързаните слънчеви системи). Само че се натъкнах на проблем...



  • Марк Ааронсън (Marc Aaronson), изследовател на възрастта и размера на Вселената, премазан от въртящ се купол на телескоп.
  • Карол Амбрустър (Carol Ambruster), звезден изследовател, убита.
  • Дейвид Бърщайн (David Burstein), изследовател на теорията за разширяващата се Вселена, умрял от болестта на Пик.
  • Ричард Кроуи (Richard Crowe), съосновател на астрономическа програма Хило (Hilo), убит в ПТП.
  • Томас Голд (Thomas Gold), изследовател на началото на живота на Земята, умрял от сърдечен удар.
  • Робърт Харингтън (Robert Harrington), изследовател на Планетата Х, умрял от рак.
  • Джон Хучра (John Huchra), публикува статии за различно зараждане на галактиките, умрял от сърдечен удар.
  • Браян Марсден (Brian Marsden), проследител на комети и астероиди, умрял от рак.
  • Ко-Ичиро Морита (Koh-Ichiro Morita), изследовател от ALMA, убит.
  • Стивън Роулингс (Steven Rawlings), асистиращ в постояването на радарната постановка SKA, убит.
  • Алън Сандейдж (Allan Sandage), опитвал се да измери степента на разширение на Вселената, умрял от рак.
  • Евгени Шумейкър (Eugene Shoemaker), кометен изследовател, убит в ПТП.
  • Уолтър Стайгър (Walter Steiger), полеви управител на Суб-милиметърната обсерватория, убит в ПТП.


Нека просто кажем, че списъкът е доста дълъг и че твърде малко хора осъзнават, че гледането през телескоп е работа с висок риск! До преди 2012 имаше спекулации, че тези хора се били натъкнали на Нибиру (Планетата Х) и били заглушени, само че тъй като Х така и не се показа, а древните исторически записи посочват, че Анунаки са пристигнали на луната ни - това би означавало, че собствената ни луна е всъщност корабът Нибиру. Аз подозирам, че тези късни изследователи са се натъкнали на нещо по-голямо от това - натъкнали са се на подозрението, че астрономията, такава каквато ни я навират в устите, е абсолютно сгрешена и далеч не сме сами. Но докато се чувстваме изолирани и отделени от Вселената, сме много по-лесни за контролиране.

486
Ларсън не е безгрешен и е минал "напряко" в астрономическото си изследване, като е използвал наготово данните, предоставени от астрономите през 1950г, като база за стеларните изчисления, вместо да се опита да извлече стеларна и галактическа геометрия директно от физиката на движението.

[Бележка от автора: Ларсън все пак е използвал ядрената физика за времето си, за да определи, че стеларната еволюция, и следователно че галактическата еволюция, е наобратно, както следва от начина, по който звездите генерират енергия. Работата му върху червеното отместване на квазарите и пулсарите също произлиза от ядрената физика, тъй като квазарите дори не са били открити до преди 1960г, чак 10 години по-късно.]

И логично, системата му работи както е обяснено.

Само че, тъй като е скочил от ядрени директно към стеларни данни в един единствен ход, той е прескочил някои важни, междинни последствия, които подреждат пъзела и обясняват какво всъщност е онова, което виждаме на нощното небе. Цялата теория на Ларсън се основава на концепцията за скаларното движение, и смешното е, че грешката му е в мащаба (скалата)!





Първоначалният проблем бил този: Вселената постоянно се разширява. Гравитацията е обратното на това разширяване - тя е компресия.

[Бележка от автора: Гравитацията е "пространство, обърнато навътре" и заради реципрочното отношения, тя също така е и "навън във времето". В Реципрочната система, цялата атомна ротация е "навън във времето", и следователно произвежда гравитация "навътре в пространството", директно от структурата си.]

Бел.прев: Отворете си ушите и се концентрирайте и за още една важна вметка:
Магнитните полюси не се привличат един друг - те не са инициаторите на това привличане. Нито са инициаторите на отблъскването си. Когато два разноименни полюса влязат в гравитационния обхват един на друг, помежду им се образува зона на свиващо се, имплодиращо пространство. САМОТО ПРОСТРАНСТВО помежду им се свива, придърпвайки двата магнита един към друг. Полюсите не се привличат взаимно.
И обратното - когато два еднакви полюса навлязат в обсега на гравитационния си лимит един на друг, помежду им пространството експлодира - поражда се зона на разширяващо се пространство - и поради това двата магнита се отблъскват.
Някой ден ще публикувам материалите, свързани с изследванията, водещи до тези изводи и резултати, но материалът е много обемен, затова не е в незабавния дневен ред.



Това "Хъбъл-разширение"... [К.В.К. Неру, "Гравитационният лимит и Законът на Хъбъл", Реципрочност 16, № 2 стр. 11 (KVK Nehru, “The Gravitational Limit and Hubble’s Law,” Reciprocity 16 № 2 page 11)]... иска да избута всичко е да раздалечи всяко нещо от другите неща със скоростта на светлината, докато гравитацията иска да придърпа всичко едно към друго със скоростта на светлината. В една гравитационно-слепена система съществува равновесие между навъншното разширение и навътрешното свиване, което води до нашата конвенционална триизмерна координатна система. Отвъд гравитационния лимит, обаче, навъншното разширение надделява. Представете си онзи пример с разширяващия се балон с нарисувани точки по него. Като се разширява балона, всички точки по него се раздалечават повече и повече една от друга - това е скаларното движение, то представлява промяна в мащаба, промяна в скалата. Ако добавите една точка между две точки, тя също ще продължи да се отдалечава от останалите и никога няма да се сблъска с друга. Точно това е случаят с фотоните и "пространството" извън гравитационния лимит. Те са просто нови фотонни "точки" и се отдалечават една от друга и от всичките звезди - те просто не могат да пресекат Празнината.

За да се поправи проблема, трябваше да се елиминират зоните на разширение между звездите, което означаваше, че трябваше да се намалят разстоянията между тях - и то значително. Това неизбежно повдигаше въпроса защо тези разстояния, които в началото са били измерени посредством триангулация, бяха толкова завишени. Методът на триангулация е достатъчно прост, измерва се ъгълът между Слънцето и звездата, която се измерва. Изчаква се 6 месеца, докато не отидем от другата страна на Слънцето, и се прави ново измерване, така че да се получи триъгълник с известна дължина на основата (2 AU) и два ъгъла при страните. По-късно се е използвал "звезден паралакс", което е подобна концепция, измерваща промяната по отношение на фоновите звезди (за които се предполага, че са неподвижни и че онези звезди са всъщност на заден план зад звездата, която се опитваме да измерим). По този начин сме се сдобили с всичките си галактични и стеларни разстояния.

Само че гравитационният лимит - една концепция, която е неизвестна на модерната астрономия - не се е взимала предвид. Смятало се е, че космосът е триизмерно пространство, хомогенно 3D навсякъде, което всъщност не е така. Изследвания на кълбовидните клъстери и галактиките показват, че звездната система се движи като вискозна течност или горещо твърдо тяло - а не като обекти, летящи наоколо като газови молекули във вакум. Всички звезди и мъглявини изглежда са взаимно обвързани, и то доста здраво. Изглежда, че галактиките имат съвсем същата структура и поведение като водовъртежа в мивката, когато махнете запушалката.

[Бележка от автора: К.В.К. Неру, "Голямомащабната структура на физическата Вселена: Космическите мехури", Реципрочност 20 № 2 стр. 5 (KVK Nehru, “The Large-Scale Structure of the Physical Universe: The Cosmic Bubbles,” Reciprocity 20 № 2 page 5)]

Това наблюдение дава възможност да се проумее ефекта, който гравитационният лимит има върху всичко онова, което виждаме. По същество, 3-измерният регион вътре в гравитационния лимит има структура, подобна на структурата на чистата течност, докато регионът, който е извън гравитационния лимит е по-скоро като газ. Сега имаме проста аналогия, с която да онагледим какво се случва: скочете в езеро и погледнете нагоре към обектите във въздуха. Ако някога сте се гмуркали или сте плували в лодка, може би знаете за проблема с ъгъла на пречупване.



Ако се приближите до една лодка под водата, пресегнете се нагоре към нея и се опитате да се хванете за стълбичката отстрани - ще пропуснете, защото стълбичката не е там, където я виждате. Когато светлината преминава между среди с различна плътност, тя се огъва - пречупва се - но ръката ви не се пречупва. Същият проблем се случва и когато се опитвате да хванете риба с ръце, като стоите във водата до колене. Ясно виждате рибата, пресягате се да я хванете, и пропускате - защото образът на рибата не е там, където самата тя в действителност се намира.

Точно това се случва между 3-измерното "водно" пространство в гравитационния лимит, и 2-измерното "въздушно" пространство извън гравитационния лимит. Звездите, които виждаме в космоса, не са там, където мислим, че са - действителните обекти са много по-близо от онова, което наблюдаваме, и това е довело до неверните изчисления на разстояниета.



487
Преди немного време в една галактика доста, доста близо...

Част IV
Нова надежда

Бушува научна война.
Въстанически изследователи, работещи
в скрито мазе, спечелиха
първата си победа срещу злия Световен
Ред.

По време на битката, въстанически
шпиони успяха да откраднат
тайни планове за върховната
дезинформационна кампания на Реда,
МОДЕРНА АСТРОНОМИЯ, бронирана
теоретична система с достатъчно
предположения, за да унищожи цял
постулат.

Преследван от зловещите агенти на Реда,
духът на Лойд Пай
бърза към вкъщи през
космическия сектор, носещ
вътрешното инфо, което може да спаси
човечеството и да възстанови
свободата в галактиката...



Въведение

"Астрономията е наобратно! Абсурд!" Е, изглежда ситуацията е малко по-зле, отколкото дори Дюи Ларсън е осъзнавал, когато представил неговия "обратен" модел на звездната и галактическата еволюция в книгата си "Вселената на движението" [Дюи Б. Ларсън (Dewey B. Larson), "Вселената на движението", издателство "North Pacific Publishers", 1984г]. Вече го обсъждахме, както и планетарните последствия от това, в документа "Геохронология - първата част от тази поредица.

Този документ, Част 4 от серията "Антропология - скритият произход на Хомо Сапиенс", е анализ на извънземните влияния, които са направили планетата такава, каквато е днес. Концепцията е известна като Теория на намесата (Intervention Theory) от късния етап на Лойд Пай (Lloyd Pye), според която нашият свят не само, че е бил посетен от други видове и цивилизации, но и че е било нещо съвсем обичайно всички посетители да се месят в каквото и да е - като очевидно им е липсвала "основната директива" за ненамеса като в Стар-Трек.

[Бележка от автора: Лойд Пай младши умря от рак на лимфните възли на 9 Декември 2013г]

Основното възражение срещу Теорията за намесата беше, че годните за обитаване звездни системи просто били твърде рядко срещани и твърде отдалечени, за да може светът ни, известен като Тиамат в древните текстове [в превод - мястото на любовта ни], да е обект на толкова много посетители. Но ако това не е така - ами ако слънчевите системи са нещо обичайно и наблизо, и просто астрономите са пропуснали да ги забележат, заблудили са се или нещо друго?

Изследователите на Реципрочната система направиха едно ненадейно откритие. До откритието се стигна неочаквано, докато изследователите се опитваха да изградят модел на звездното пространство в наше съседство, използвайки концепцията на Ларсън за прогресията и скаларното движение. Всички уравнения бяха проверени, въведени, данните бяха заредени и симулацията беше програмирана да показва нощното небе - но когато излязоха резултатите, небето беше черно - нито една звездичка, освен точките светлина, които бяха близките ни планети. Приличаше на една доста самотна Вселена.

[Бележка от автора: Вижте темата "Видимост на звездите и планетите (Проблем)" на форума на Реципрочната система: http://fora.rs2theory.org ]

Бел.прев: линкът за тази тема вече не е валиден, затова съм го обвързал с линка на настоящия форум на Реципрочната система, версия 2.

В кода на програмата не бяха открити грешки, но дебъгинка разкри причината: всички звезди се намираха извън гравитационния лимит на нашето Слънце. Реципрочната система се основава на дискретни единици на движение (кванти). Когато едно нетно движение като например придърпването на гравитацията, падне под една естествена единициа, то става нула и изчезва - няма дробни части. В Реципрочната система, обхватът на гравитацията е ограничен до това разстояние - и не по-далеч. Гравитацията няма ефект отвъд "гравитационния лимит".

[Бележка от автора: В конвенционалната астрофизика няма лимит за придърпването на гравитацията - тя просто става по-слаба и по-слаба, чак до безкрайността.]


Друго последствие, документирано и от Ларсън и от професор К. В. К. Неру от Индия, е че една 3-измерна координационна система може да съществува единствено в рамките на гравитационния лимит. Веднъж щом бъде надскочен, тогава прогресията взима връх и загубата на измерение понижава "пространството" до "равностойно пространство", това е 2-измерна форма на пространството, скоростта на светлината на квадрат, което е аналогично на "хипер-пространството" в научната фантастика.

[Бележка от автора: "Прогресията" е скаларно разширяване на пространството, което всъщност се признава от конвенционалната астрономия под името "Хъбъл-разширение".]

Онова, което е накарало звездите да изчезнат на компютърната симулация, е че прогресията е скаларно разширение със скоростта на светлината - и беше наречено така, защото то е носител на фотоните, така че, когато измерваме скоростта на светлината, ние всъщност измерваме скоростта на външната прогресия - самите фотони не се движат по отношение на прогресията.

Бел.прев: В Реципрочната система няма такова нещо като светлина. Тя няма скорост, по-точно казано, не се разглежда като поток от частици (фотони). В Реципрочната система ПРОСТРАНСТВОТО е единствената основа на нещата. Фотоните се съдържат в пространството, то е техен носител. Така че, потокът светлина всъщност не е поток светлина, а поток пространство, наситено с фотони. Затова се казва, че фотоните не се движат по отношение на пространството, те просто се съдържат в него, а то самото, като техен носител, се разширява със скорост.
Представете си дъвка, изпусната на пясъка на плажа. Песъчинките в дъвката са фотоните, а светлината - това е когато разтегнете дъвката, и песъчинките започнат да се движат заедно с нея.

Светлината от другите звезди не може да пресече прогресивната празнина, която съществуваше между гравитационните лимити на звездите и симулацията беше определила, че звездите бяха отвъд обхвата на видимост и не ги изобразяваше - затова небето беше черно. Планетите, тъй като бяха в гравитационния лимит, бяха изобразени като точки светлина, както и самото Слънце.

Опитите да се проумее и да се разреши този проблем доведоха до изследването на Бехрам Катирай (Behram Katirai, 1948-2010г), описано в книгата му "Революция в астрономията". Катирай, заедно с много други аматьори астрономи, се запитали как така можем да видим светлината от обекти, които са толкова невероятно далече от нас. да се твърди, че галактиката Андромеда може да се види с невъоръжено око, на разстояние 2.5 милиона светлинни години, противоречи на здравия разум. Логиката подсказва, че има нещо нередно в тая работа. Ние едва можем да видим собствената си галактика Млечния път през светлинната замърсеност на небето - можете ли да си представите колко трябва да е ярка Андромеда, за да можем да я видим от такова разстояние?

Катирай определил точно колко далеч може да вижда едно човешко око, със или без помощта на телескопи. Той се фокусирал върху космическия телескоп Хъбъл, стигайки до заключението, че максималният му обхват на видимост е едва 357.14 светлинни години. Скорошните развития, включително и дигиталното изобразяване, може да са увеличили този обхват десетократно, но дори обхват на видимост 3571.4 светлинни години е твърде недостатъчно, за да се видят галактики, които са отдалечени от нас на милиони или милиарди светлинни години - тоест, освен ако онези галактики са МНОГО по-близо, отколкото мислим, че са.

Това е заключението, до което стигнали и Катирай, и скорошното изследване върху гравитационния лимит на звездите по Реципрочната система: тези "галактики, много, много далеч" са всъщност "слънчеви системи, много, много близо". И за онези от нас, които продължават да бъдат изследователи с отворено съзнание и са способни действително да обмислят тази радикална нова концепция - че предвижданите 100 милиарда "галактики", са всъщност "слънчеви системи" в обхвата на нашите съществуващи телескопи, тоест с в радиус 3571 светлинни години от нас - последствията са зашеметяващи.

488
Времеви линии



Пречката, която възниква в много от тези проекти, е неразбирането на характеристиките на времето. За наш късмет Те са прекалено арогантни, за да признаят, че науката им е неадекватна! Онези, които ръководят проектите, винаги слушат "експертите". А моята дефиниция за "експерт" е: човек, който знае повече и повече, за все по-малко, докато най-накрая не ознае всичко за нищо.

"Ние" означава научните ъндърграунд среди, онези хора, които съсредоточават усилията си да дешифрират и проумеят древната извънземна наука и духовност без да ползват знанията на правителствата или масовото човечество.

Като резултат, крешната концепция, че е времето линейно и векторно ("стрелката на времето") доминира в научната мисъл - и се преподава във всички училища, така че повечето хора така и не започват да мислят извън тази кутия.



Бел.прв:
Причината, заради която го наричат Далекоглед, освен заради способността на Алиса от Страната на Чудесата да се транспортира до Страната на Чудесата, е че освен това е и стая с огледала. Поради това, че те предполагат линейно измерване в една полярна, етерна равнина, те получили отражения на отраженя на отражения - всяко едно изглеждащо подобно на останалите, но все пак малко изопачено от самия наблюдател. Това създало впечатлението за "парарелни вселени". Тези изопачавания били внесени от съзнанието на наблюдателя, но в действителност те просто виждали изопачени извивки на координатната равнина (която не е линейна, бел.прев).

 

На картинката в ляво: изобразено е едно планетарно ядро, фрагмент от звезда Бяло джудже. Това ще е примерен обект в случая.
На картинката вдясно: това се вижда, когато Те сърфират във Времето (Координатното Време) с предразсъдъка, че е линейно и векторно. Тава виждат, когато наблюдават обекта отвън.



На горните картинки: така Те виждат, когато сърфират Времето с предразсъдъка, че е линейно е векторно, и искат да видят някой обект отвътре.






За да се проумеят "времевите линии", човек трябва да проумее 3-D Времето като темпорален ландшафт, и в този ландшафт, "бъдещето" е онова, което е пред вас, и "миналото" е онова, което е зад вас. "Настоящето" е там, където се намирате върху темпоралния ландшафт. И искам да изясня - "настоящето" не се променя. Ако замразите присъствието си в момента, наречен "сега", ще бъдете вечни. Но ще бъде и доста скучно, защото нищо никога няма да се промени! Така че, когато мислите за концепцията за минало, настояще и бъдеще, опитайте се да мислите като за ориентация в 3-измерен, темпорален ландшафт - и позицията ви постоянно се сменя, съвсем по малко, дори и когато вярвате, че сте "неподвижни".

Замислете се за последствията от този сценарий: точно като в Пространството, двама души не могат да съществуват в една и съща точка от Координатното Време; винаги има известно разделение. От това следва, че гледната точка на всеки човек за миналото и бъдещето леко се различава... за основните характеристики на терена (планини, реки, долини, и тн.) може да има съгласие, но нещата, които са в близост, може да се гледат от коренно различни перспективи. Ако двама души в Координатното Време се обърнат лице в лице един към друг, тогава те са обречени да се срещнат в бъдещето (това, което е пред тях) - те са само на няколко темпорални крачки един от друг.

Това е и начинът, по който се случва парадоксът EPR... темпорална приближеност, а не пространствена приближеност, така че без значение от Пространствената отдалеченост, два фотона все още влияят на ориентацията си един на друг, като двойка танцьори, танцуващи балет във Времето.

Бел.прев: от уикипедия, "EPR парадоксът" от 1935г е влиятелен мислен експеримент в квантовата механика, с който Алберт Айнщайн и неговите колеги Борис Подолски и Нейтън Розен (EPR = Айнщайн, Подолски, Розен) твърдят, че демонстрират, че вълновата функция е предоставя завършено описание на физическата реалност, и поради това Копенхагенската интерпретация е незадоволителна; резолюциите на парадокса имат важни последствия за интерпретацията на квантовата механика"


Сега си представете псионичната страна (псионичната, метафизичната, или ЕСП страната). (ESP - абревиатура за свръх-естествено възприятие, бел.прев)

В Пространството, можем да видим една кола, отдалечена на половин километър, пътуваща към нас, и да си помислим, че е "нормално". Във Времето, ако човек види кола, пътуваща към него в темпоралния ландшафт, това се нарича "предчувствие". Предчувствието е способността да се гледа в далечината (което технически е "времетраенето") на ландшафта на Координатното Време - Ларсъновата концепция за Часовниково Пространство. Ако ние с вас бяхме отдалечени на разстояние 10 секунди в темпоралния ландшафт, тази кола може да удари вас, а мен да ме пропусне, въпреки че всички "предвиждаме сблъсък", защото всички сме я видели, че се отправя в наша посока. Можем да обсъждаме приближаващата кола, и хората в Пространствената равнина да си мислят, че сме телепати - защото стоим точно един до друг във Времето, а Пространствените ни тела може да са на километри разстояние. "Времевите линии" са просто по-голяма картина от същата система - вместо хора върху ландшафт, представете си градове и селища (колективи), които, поради темпоралната си близост, споделят сходно минало и бъдеще - но не задължително еднакви минало и бъдеще.

Когато се създаде една времева линия, значи, че някой е наел темпорален булдозер и е променил темпоралния терен. С TVG (генератор на темпорални вектори, бел.прев) можете да се прицелите в определена черта от този терен и чрез подходящия резонанс да изравните хълм, да промените *урса на река, или да издигнете планина. Не сте променили *урса на който и да е жител на темпоралния ландшафт, но сте създали препятствия с изменението на чертите на ландшафта, и трябва да бъдат заобиколени.

Представете си, че шофирате по шосето на път за работа, но днес някой е съборил дърво върху шосето. Вместо да се справите с изменението на терена, много по-вероятно е да заобиколите, и да минете по друг път - алтернативен път, или както е в темпоралния ландшафт - алтернативна времева линия. Заради това, че дървото е било на пътя ви, съзнателно сте изменили бъдещето си, като се поели по различен път, и поемайки по този път, ще срещнете много нови неща и ситуации, които нямаше да срещнете по стария път.

А ето и изненадващото последствие... няма темпорален закон, който ви забранява да излезете о тколата, да преместите дървото, и да продължите по пътя, по който първоначално сте искали да вървите! Това е неудобство, но не е непреодолимо.

Много от тези вреви линии са "неудобства", както Ку`о (ченълиран от Карла Ръкерт) се изразява, относно 2012г.

Веднъж щом ознаете какво следва да се случи, не е задължително да оставате на пътя му. Ако стоите на тротоара, погледнете нагоре и видите, че пияно пада към вас от 10тия етаж, дали просто ще изкрещите "краят е близо!" и ще се размажете, или просто ще се отместите от мястото си?

Ако останете невежи, просто ще следвате тълпата около препятствието, поставени от онези, които са построили времевата линия, отивайки където Те искат да отидете. Нека си признаем, хората са мързеливи и обикновено предпочитат най-лесния път. И това е начиа, по който Те опазват контрола си - осигурявайки "лесни пътища", не само във времевите линии, но и в политиката, законодателството, икономиката, храната, горивото... почти всичко, за което се сетите. В масовия случай дори не знаете, че сте имали избор.

Онези, които се събудят, имат избор.

Правенето на избора е друг въпрос.




489

Това е звезда Бяло джудже. Когато тя експлодира в Пространството, но имплодира във Времето.

На картинката вляво: Бялото джудже е разбито на 8 парчета (фрагменти) в Пространството, когато Червеният гигант даде своето Трето поколение. Фрагментите по-късно ще се превърнат в планетарни ядра за общо 8 планети.
На картинката вдясно: Бялото джудже имплодира във Времето, свивайки се в твърдо, единно тяло.




Ускорение към скоростта на светлината и преминаване отвъд нейния предел.

Когато ускоряващият космически кораб премине отвъд скоростта на светлината, планетите стават невидими за пилота, и вместо това пред него се разкрива единната им обща душа. Пилотът и корабът му вече се намират в равнината на Координатното Време и Часовниковото Пространство и за всички онези, които се движат по-бавно от тях, пилотът и корабът му вече не съществуват.

490
Феникс III, разследване относно природата на Времето

Това са серия и-мейли, пратени до Дейвид Уйлкок през последната година (2012г), в които се обсъждат редица въпроси относно времето и времевите линии.


Видео на Проект Камелот: Дейвид Уйлкок интервюира Бил Ууд (Bill Wood)

Както се посочва във видеото [media=https://www.youtube.com/embed/9k7J0RWLFGo,480,360]"Бил Ууд: На живо, въпроси и отговори (Q&A)"[/media], Ууд явно е попаднал на всичко това от края към началото, но аз мога да изясня някои от дискутираните неща.

Както споменава Ууд, те (Новият Световен Ред) не разбират Времето, по-специално разликата между "часовниково време" и "координатно време". Триизмерното време, също като Пространствения си еквивалент, има координатни оси. В координатното Време има "часовниково Пространство" (нашата концепция за разстояние). Уйлкок споменава това 45 минути след началото, когато говори относно това да се прехвърлиш в координатно Време, да извървиш известно разстояние, и да се преведеш обратно в координатното Пространство, излизайки в различно часовниково Време.

Аз запознах Дейвид Уйлкок с теориите на Ларсън, включително и с координатното Време, още през 2005г, така че той има базово разбиране за Реципрочната система.

Това е вярно в същността си и хвърля малко светлина по въпроса какво всъщност е един "часовник" - той е "мащабиращ фактор", който съзнанието ни употребява, за да "мащабира" координатното Време, така че да изглежда като "темпорално разстояние" - продължителност. Подобен е механизмът при Пространството, където удвояването на разстоянието до даден обект изглежда по същия начин като това да се намали размерът му два пъти (превеждане/транслиране срещу мащабиране). Пичовете от Новия Световен Ред не разбират това и се опитват да приложат 1-D темпорални вектори в 3-D темпорална система - което породило нуждата от устройство, което било наречено Генератор на темпорални вектори (ГТВ) (TVG, Temporal Vector Generator).

Някъде около 58 минути след началото, Уйлкок констатира, че предназначението на ГТВ е било да подравни времевите линии... това не е точно така, въпреки, че може да им влияе. ГТВ беше устройство за навигация в 3-D Времето, точно както бихте се прицелили с пистолет в някой обект в Пространството - само че с разликата, че те се прицелват в темпорална координата. След като са установени координатите на мястото, на което се намирате и на мястото, на което искате да отидете, можете да планирате *урс от едното място към другото - тунелът. Самият ГТВ не е нищо повече от топографски инструмент за темпорален ландшафт.

Точно както Даниел Джаксън, от оригиналния филм "Старгейт", описва 7мия шеврон като "точката на произход".

Ако вие се прицелите с пистолет в някое място от Пространството и стреляте в него, Пространственият ландшафт ще се промени. Същото е, когато пращате нещо до набелязана координата в 3-D Времето. Именно онова, което изпращате, е нещото, което променя времевите линии... а не самата ориентация на векторите. И отново, като Пространствена аналогия, лесно е да взривите една сграда в далечината, но е доста трудно да изстреляте "поправителна" бомба, която да сглоби сградата отново както си е била. Същото е и с темпоралния ландшафт. Ако взривите нещо там, вече не можете да го сглобите както си е било, защото "минало" и "бъдеще" са абстракции, а не актуалности. ОТ вашата намеса няма отърване.

Структурите в темпоралния ландшафт не се влияят от онова, което считаме за "часовниково Време" - там, "сачовниковото Пространство" е онова, което действа аналогично на конвенционалния часовник.

Материялният сектор е основан на взаимовръзката Пространство/Време, как Пространството се променя по отношение на Времето. В космическия сектор, ситуацята е наобратно: структурата се основава на взаимовръзката Време/Пространство, как Времето се променя по отношение на Пространството, оттам и израза "часовниково Пространство".

Веднъж след като са започнали да се месят в ланшафта на координатното време, вече не могат да поправят каквото са сторили и трябва да продължават да се опитват да манипулират околните региони, за да направляват потока на нещата нанатм, накъдето са искали да отиде. Започва това осцилиране, скачането от едната страна в другата, както го описва Ууд. Те винаги свръх-компенсират и почти са изгубили контрол и буквално са "разрушили" бъдещето (отдалечената част на темпоралния ландшафт, в която са се били прицелили, а не самата казуалност).

Както споменах, нужни са ви координатите на мястото, на което се намирате, преди да планирате *урс към друга темпорална локация. Както с Уйлкок обсъждахме преди години, това означаваше справката към Нулево Време (СНВ).

Тази справка беше установена за нуждите на проекта Феникс III по време на експеримента Филаделфия, когато изпратиха кораб назад във времето до 1943г - Справката за Нулево Време за изкуствените реалности е центрирана върху 1943г и имат диапазон от около 50 години, в който да стрелят, така да се каже. Във Времето не изстрелвате времеви структури - изстрелвате "вълни", защото равнината на координатното Време е етерна - Времето изглежда като твърдо тяло, защото е реципрочното на Пространствения, материален сектор, който е празен. Координатното Пространство е "празно" с места, изпълнени с Време; координатното Време е "пълно" с места, изпразнени с Пространство.

Тази концепция за "празно Пространство" и "веществено Време" е много важна за проумяването реципрочната структура на Вселената. Атомите са буквално "веществето Време", "твърдо Време", позиционирано в координатния вакуум на Пространството. След което ние възприемаме космическия сектор, вселената на антиматерията, като "дупки в Пространството" в координатната твърд на Времето, което е произходът на етерните теории на 19ти век.

Така че техните "оръдия" са като двама души, свирещи на флейта пред отдалечен наблюдател. Дори и двамата да изсвирят нотата "Си", честотите няма да са съвсем едни и същи, така че колкото по-далече отивате, толкова повече вълните излизат от фаза. Ако разстоянието е достатъчно отдалечено, двата звука може дари да се нулират един друг заради рази фазова разлика. Оттук идва концепцията за разсотяние. Компютърната екипировка, която използват, за да генерират тези вълни работи на принципа на конвертирането от дигитален към аналогов сигнал. Дори и с много висока резолюция, сигналът си остава дигитална реконструкция... съдържа грешки, които се влошават с отдалечаването му напред във времето.



През Далекогледа

Бел.прев: Далекогледът е технология, полученна чрез обратно инженерство от извънземна технология, която позволява наблюдаване на различните възможни варианти на бъдещето, можете да разберете повече за нея от Бил Хамилтън (Bill Hamilton)

Нека сега се прехвърлим на Далекоглед. Орионският куб е технология на Саурианските Хора.

"СХ" е абревиатура, която отнасям до Саурианските Хора или Космическите Хора, често наричани "рептилий". (Реалният им вид не е сред таксономните класификации на земния живот.)

Бел.прев: Не го бъркайте със "сириански". Става дума за "-саурус", наставката на множество динозавърски видове.

Но Далекогледът е обратно-инжиниран от Златния Диск на Му, който е споменат в книгите на Джордж Хънт-Уилямсън.

Брат Филип, Тайните на Андите, редактирана от Тимоти Бекли и Брент Райнс, 1976г
Brother Philip, Secrets of the Andes, edited by Timothy Beckley and Brent Raynes, 1976


Не знам до къде се е развило оригиналното устройство, но е било подобно на "пръстенния-транспортьор" от Старгейт SG-1. (Мисля, че всички споменати "портали" във видеото са Далекогледи пръстенни транспортьори - а не интерпланетарни порти. Доколкото знам, Земята има един единствен портален адрес, и само едно функционално устройство, в Антарктида.) Слънчевият Диск също имал и способността на "далечното виждане", ремоут вюинг, и точно по този начин жрецът е определял дестинация и го е ползвал за пътуване. Използвайки песнопение, мантри и музика, жрецзът е извършвал фина настройка на устройството, прицелвайки го в много конкретна дестинация, която е била видима в самото устройство, преди да се осъществи прехвърлянето. (То работи с координатно Време, и поради това се управлява чрез вълнови форми - музика, мантра, песнопение и прочие).

OBT "всевиждащото око" е производна технология.

OBIT е абревиатура за "Отличителен Външно-честотен Телетрейсър" (теле-проследител) (Outer Band Individuated Teletracer), който е изтекъл като информация в пресата, нарочно издаден от онези, които са го проектирали, поради етични причини. Един епизод на сериала "До краен предел" е посветен със същото име с цел "правдоподобно отхвърляне" (за да може някой да каже, че това е просто фантастика, бел.прев), защото етичните въпроси относно употр*бата на това устройство били крайно смущаващи.

Те открили, че всяко едно място си има вид свой си ДНК-резонанс. В древността, това са били храмовете и свещените постройки - големите каменни постройки, построени с цел да осигурят много стабилен резонанс, който да бъде лесен за откриване със Слънчевия Диск. Тези честоти били във "вътрешния честотен сектор" на неодушевеното царство. След като започнали да обратно-инжерстват системата, открили, че могат да се настроят към "външния честотен сектор" на биологичното и да прихващат специфичния ДНК-резонанс на коя да е форма на живот, което им осигурявало възможността да локализират който и да е, където и да е.

Бел.прев: с това се занимава и скаларната физика.

Проблемите, които имат с обратно-инжинираните устройства, и извънземни и древно-земни, е че устройствата, инжинирани от хората, съдържат само неодушевени структури - единствено 3-D Пространство. Те все още не са осъзнали, че "водата", която трябва да ползват в тези устройства, е жива вода - всяко живо нещо има присъствие както в 3-D Пространството, таа и в 3-D Времето и създава естествено пресичане на двата сектора.

Вижте изследването на Виктор Шаубергер, и книгата "Живееща вода", от Олаф Александърсън (Living Water, by Olaf Alexandersson)

Третата компонента е съзнанието на оператора - той трябва да проумява принципите на координатното Време. Древните жреци създали принципите на Херметиката и аналогията с "реката на времето", за да опишат тази функция на съзнанието.

Когато се опитате да визуализирате 3-D Времето единствено от Пространствена перспектива, вие превключвате от линейно, стъпково измерване (равни интервали по права линия) към полюрно стъпково измерване (равни ъгли, водещи до измерване на нелинейно нарастване), което изглежда като безкрайна серия. Нарисувайте линия на лист хартия; сложете точка над линията. Свържете точката с линията, като начертаете двата радиуса... ако ъглите между радиусите са винаги равни, ще видите къде радиусите пресичат линията в неравни разстояния - те стават все по-дълги и по-дълги, кокото повече се отдалечавате от правия ъгъл, и в крайна сметка се разпростират до безкрайност, когато станат успоредни.

Причината, заради която го наричат Далекоглед, освен заради способността на Алиса от Страната на Чудесата да се транспортира до Страната на Чудесата, е че освен това е и стая с огледала. Поради това, че те предполагат линейно измерване в една полярна, етерна равнина, те получили отражения на отраженя на отражения - всяко едно изглеждащо подобно на останалите, но все пак малко изопачено от самия наблюдател. Това създало впечатлението за "парарелни вселени". Тези изопачавания били внесени от съзнанието на наблюдателя, но в действителност те просто виждали изопачени извивки на координатната равнина (която не е линейна, бел.прев).

Ще продължа с мои коментари относно времевите линии и как да ги измените - и дори как да си извадите задника от предначертаните.

491
Време и времеви линии




Природата на Времето

Една от най-неразбраните от хората концепции е тази за Времето. Голям напредък в тази област беше направен от инжинера Дюи Ларсън, в негова книга, издадена през 1959г, "Структурата на физическата Вселена".

"Стуркутарта на физическата Вселена" е недовършен труд, който в момента не се преиздава, заместен е от тритомната поредица "Нищо друго, освен движение", "Основни характеристики на материята" и "Вселена от движение".

Ларсън изтъква, че и Времето и Пространството са просто изрази на една реципрочна пропорция, която той нарича Движение, нямат друго значение, и не могат да съществуват независимо извън тази взаимовръзка.

В началото Ларсън използвал "време-пространство" и по-късно го сменил с названието "движение", за да не се бърка с обикновената координатна репрезентация за време-пространството, както се ползва в конвенционалната физика.

Той често използвал аналогията с кутията, онова вън от нея е Пространство, а вътрешността й е Време, а самата кутия е Движение. Ако имате външно и вътрешно, значи имате и кутия. Ако имате кутия, значи имате външно и вътрешно. Ако имате външно, значи имате и вътрешно; ако имате вътрешно, значи имате и външно. Същото е с Пространството (външното), Времето (вътрешното) и Движението (кутията). Трите понятиа са винаги свързани и не могат да се дефинират поотделно. В крайна сметка теорията на Ларсън станала известна като "Реципрочна система на физичната теория".

В преразглеждането на Реципрочната система (RS2) се посочва, че концепцията за време-пространство е аналогична на източната концепция за Ин-Ян, където пространството е Ян, и времето е Ин.

Уебсайта на Преразглеждането на Реципрочната система на теорията: http://rs2theory.org/

Както се обсъжда в тайджиту-символизма, Ин-Ян не могат да бъдат разделени, точно както пропорцията на Пространството към Времето на Ларсън не може да бъде разчленена.

След това Ларсън отива и по-далеч, правейки наблюдението, че всички характеристики на Пространството би трябвало да имат сходен характер във Времето. В Пространството, виждаме 3-измерна координатна решетка с часовниково Време. Така че, спрямо реципрочната перспектива, трябва също така да съществува и равнина, която съдържа 3-измерно координатно Време, с часовниково Пространство. Той нарича първото "материален сектор", а второто - "космически сектор", което в конвенционалната физика се възприема като "антиматерия".

В Реципрочната система, това технически е "инверсна материя", не антиматерия, тъй като взаимовръзката е умножителната инверсия, а не събирателната инверсия, обозначавана с представката "анти-".

Материалният сектор е нашата обичайна референтна рамка, съдържаща наблюдаеми и измерими вселенски структури. Космическият сектор, обаче, остава ненаблюдаем и неизмерим за нашите физически сетива, въпреки че можем да видим ефектите от него по начина, по който Времето изменя Пространството, като тези ефекти са наречени "силови полета" (електрически и магнитни полета). Ние не можем да видим магнитна силова линия, докато не влезе във взаимодействие с материален обект, като например железни стърготини, изменяйки поведението им в Пространството.

Така че във Вселенския модел на Реципрочната система имаме два различни сектора на съществуване, 3-измерния Пространствен, материален сектор на обичайното ни съществуване, и 3-измерен Темпорален, космически сектор, който не можем директно да наблюдаваме, но който все пак съществува, и влияе на Пространството.

Чрез усвояване на правилното разбиране за Времето, концепцията за времевите линии може да се проумее като пътека през 3-измерен, темпорален ландшафт, където идеите за минало, настояще и бъдеще са просто абстракции за тази пътека през темпоралния ландшафт: каквото е зад гърба ви е миналото, където стоите е настоящето, а каквото е пред вас е бъдещето.

492
Има множество на брой фактори, които участват в определянето на позицията на една планета, не само гравитацията. ИНтеракцията между различните скоростни нива в самото планетарно ядро, електрическите и магнитните ефекти от слънцето, и ефектите, които планетите оказват една на друга...
...тъй като всички те споделят едно общо ядро на звезда бяло джудже, което е все още единно и локализирано във времето, но разпръснато из пространството като планети.

Тази темпорална локалност поражда метафизичните ефекти, като онези, документирани в Астрологията.




Сестрински светове: Вътрешните планети


Ин-планетите са компресиращи, пораждащи твърди, каменни повърхности, които се напукват с времето, докато ядрата им се охлаждат и разширяват. Това се наблюдава като тектонични плочи, разделящи континентите на Земята, и като бразди и фрактурни зони по другите твърди планети и луни. Тези фрактурни зони и области на различни надигания са индикация, че в сърцевината на структурата има фрагмент от бяло джудже, което гравитира във времето, и поради реципрочната взаимовръзка, се разширява в пространството.

Само че, без ориентирано магнитно поле, ранните планети биха били изложени на всякакви видове йонизираща радиация и изхвърляния на коронарна маса от слънцето, а това по принцип потиска, без да го спира, развитието на живота. Ранните форми на живот на тези светове или биха били устойчиви на радиация, или биха я употребявали градивно като вид хранителен източник, подобно на растенията, "ядящи" светлина чрез фотосинтеза. Веднъж след като възникне ситуация, която да ориентира магнитното поле, силното ориентирано магнитно поле отблъсква тези вредни ефекти от слънцето и на планетата се случва "експлозия на живот" - същото, каквото се е случило на Земята по време на Камбрийския период от Палеозоята. Тази ситуация се случва например, когато една планета се сдобие с луна.

Първоначално, вътрешните планети били гравитационно сключени със слънцето. Както и нашата днешна Луна, към слънцето било обърнато едно и също планетарно лице, което създавало "светла страна" и "тъмна страна".

Това разделяне на светло и тъмно формира есенцията на Ин и Ян; Ян бидейки слънчевата страна, а Ин - засенчената страна.

Дори и сега, Мер*урий и Венера едва едва се въртят около осите си. Денят на Мер*урий е по-дълъг от годината му.

Годината на Мер*урий е 87.97 Земни дни, докато един негов ден, от изгрев до изгрев, трае 176 Земни дни.

Това води до разделяне между горещото и студеното, като лицето, заключено към слънцето, става екстремно горещо. Тъмната, сенчеста страна, заради малкото или пълното отсъствие на атмосфера, би била почти толкова студена, колкото и заобикалящата я празнина на космоса. Термоклинът, където топлото среща студеното, по принцип е област на стрес и разкъсване, напукващо младата планета по обиколката й и образуващо величествени, зинали пропасти...




Замислете се над този норвежки мит за Сътворението:

Първото царство, дошло до съществуване, беше Муспел, място на светлина и горещина, чиито пламъци бяха толкова горещи, че всички онези, които не бяха родом от тази земя, не можеха да ги издържат.

Отвъд Муспел се простираше великата прозяваща се празнина, на име Гинунгагап, и отвъд Гинунгагап се намираше тъмното, студено царство Нифлхайм.



Замислете се дали не е описание на ранните, вътрешни планети, с тяхната огнено-гореща страна с лице към червеното гигантско слънце, умерен регион около хоризонта, където слънцето е ниско в небето, и вечният черен студ и тъмнината на страната, извърнала лице от слънцето. Отново, структурата Ин-разделител-Ян, като норвежките еквиваленти на това са Муспел (огън), Гинунгагап (великата пропаст), Нифлхайм (лед).

Сестринските светове Меркурий, Венера, Земя и Марс в началото изглеждали много подобно: изсушени топки от камък и вулкани, напукващи повърхността с разширението на ядрата им, като инвертния показател на плътността избутва по-тежките елементи близо до повърхността. Не много подходящо за образуването на живот. Поне все още не.

Древните записи описват неща, които ние няма как да знаем, но "боговете" са знаели, и са ни ги разказали през митологията и апокрифите.




Братски светове: Външните планети


Външните планети, бидейки по-големи и по-енергични фрагменти от звездата-джудже, отначало са тъмни тела, излъчващи рентгенови лъчи и гама-радиация (това е част от прехода им от слънчев до планетарен статут). Когато започват да изстиват, започват да произвеждат значителни количества видима светлина, като миниатюрни слънца, започвайки от най-енергичната, най-външната планета Нептун, и вървейки навътре на квантови стъпки. В основата си, те се държат като по-големия си братовчед, новата (слънцето точно след супернова взрива си, бел.прев), тъй като процесът на изстудяване произвежда по-леки елементи, гравитиращи към центровете им, включително водород и кислород - експлозивна комбинация.

Дюи Ларсън, "Вселена от движение", Глава 13, "Катаклизмените променливи", стр. 182. Планетарната "нова" е същият експлозивен процес като звездната нова, чиито момент на случване се определя от нивата на магнитна йонизация.

И рано ии късно те се детонират, разпръсквайки прах, камъни и парчета от планетата в околното пространство, типично това се случва по екваториалната им равнина, и това води до възникването на ледени луни и пръстени, много подобно на суперновата, която е създала планетите и астероидния колан. Отново, това е същият процес, просто в различен мащаб.


След като припламването им като нова се уталожи, те придобиват голяма атмосфера от леки елементи, със система от пръстени и известен брой луни, разпръснати наоколо.

Нова-пламъкът може да трае с месеци, заради по-малкия размер на ядрата, в сравнение с оригиналния размер на звездата-джудже. Повишената осветеност може да се запази със стотици години, докато достатъчно материал не се спусне под свръх-светлинните скорости, с което дискът да се затъмни.

Ако експлозията е достатъчон енергична, някои от тези луни могат да достигнат нужната скорост за бягство и се откъсват, реейки се до външния периметър на слънчевата система (анти-гравитационно движение), за да заемат нестабилни орбити във външния периметър.

Плутон, Хаумея, Макемаке и Ерис са най-вероятните кандидати за тази роля.

Поредицата събития в древното небе... заради транзициите, съставени от челочислени степени, и предвид факта, че всички планети споделят едно и също ядро в 3D-времето... е такава, че когато енергията на една планета спадне, следващата припламва, сякаш се изкачва стълба стъпало по стъпало.

В резултат, на небето ще доминират ярки звездоподобни планети:

- Отначало, няма да има видими планети, но на местата, където ще се "формират" планетите, могат да се засекат точкови източници на рентгенови лъчи и гама-радиация (планетите са вече там, просто нито излъчват, нито отразяват светлина).

- Нептун се запалва; останалите планети са все още тъмни, рентгенови тела. В това време, орбитите на вътрешните и външинте планети са много по-близо до граничния преход на скоростта, астероидния колан, и едва в този момент започват да се отдалечават от него.

- Нептун умира до състоянието на планета със система пръстени; по-ниските скорости преместват планетата в по-далечна орбита. Уран се запалва и започва да доминира нощното небе, докато Юпитер и сатурн са все още тъмни тела.

-  Уран умира заради същите условия и Сатурн се запалва, само Юпитер остава тъмно тяло.

- Сатурн умира и Юпитер се запалва, превръщайки се в доминиращото тяло в небето.

- Юпитер умира до планетарно състояние. До този момент, планетите са загубили повечето от анти-гравитационното си движение, орбиталните им скорости са намалели, и вече орбитиран много по-раздалечено една от друга, но също така те са се преместили и по-близо до Слънцето. Слънцето през цялото време се е кондензирало, смалявало се е и е ставало по-ярко, насочвайки се към основната си зрялост като джудже.

Това е настоящата структура на Слънчевата система. Тя се е променила значително спрямо момента на възникването си.

Забележете, че поредицата от ярки, звездоподобни обекти в небето, което е естествено последствие от астрономията на Реципрочната система, напълно съвпада с митологичните епохи (или "слънца", както казват ацтеките) или с доминирането на определени Титани: Посейдон (Нептун), Уран (Уран), Кронос (Сатурн) и Зевс (Юпитер). Онаследяващото се доминиране между тези много очевидни планетарни "сметлини" в небето играе значителна роля в митологията, защото планетарните орбити също се променят, когато "владетелят на небето" се смени. Например, когато Юпитер започва да доминира над Сатурн в небето, орбитата на Сатурн се премества по-навън и системата му от пръстени вече не може да се види - Зевс/Юпитер отхвърлил баща си, Кронос/Сатурн, който бил отхвърлил своя баща, Уран. Митологичните сюжети подражават на последствията от астрономията на Реципрочната система.

Вътрешните планети не са се променили много, освен да се забавят и да се приближат към Слънцето, тъй като ядрата им са твърде малки, за да отговорят на драстичните изригвания на външните планети. Припламването на ядрата им от време на време ще разпука повърхността им и ще предизвика внезапно разширяване.

Перет Брус, "При Земното ядро: Геофизиката на Планетарната еволюция", дискусия относно "припламванията на ядрото", вулканоподобно изригване, което после прилича на матеоритен кратер.

493
Ранното устройство на Слънчевата система


За късмет, боговете са ни осигурили някои подробни описания на ранните дни: нашата митология. Като имаме предвид какво знаем относно геохронологията и структурата на Земята, тези митологични записи възприемат различно значение - такова значение, което сякаш пасва на естествените последствия от теоретичното ни развитие. За да проумеем какво се описва в митологията, се нуждаем от по-подробна картина на ранните дни на Слънчевата система - такава, която се основава на естествените последствия от еволюцията.

Както споменах в статията си "Геоинженерство", едно от най-важните открия на Ларсън, направено възоснова естествените последствия от неговата Реципрочна система, е че астрономията е наобратно. Астрономите работят с отделни кадри на Вселената, и са подредили полароидите си от опашките към главите, вместо от главите към опашките, и после са се опитали да придадат смисъл на всичко това. Така че естественото развитие на еволюцията на планетите, звездите и галактиките било изцяло пропуснато.

Бел.прев: Това се повтаря отново и отново навсякъде в науката - клоунското поведение всичко да се възприема и да се прави наобратно. Знаехте ли, че първият открит скелет на плезиозавър бил с откъсната глава? Няколко години се считало, че вратът му е къс, а опашката дълга, защото анализиращият скелета учен някак си преценил, че главата му трябва да е при гъза. За щастие се появил друг негов колега, и след много месеци злостна научна полемика, плювни и заплахи, истината успяла да се наложи - че плезиозавърът има дълга шия и къса опашка, и няма глава на гъза си.

Ларсъновата звездна еволюция започва от космическа прах, към червен гигант, оранжев гигант, след което следва основната звездна форма, после син супер-гигант, след това супернова експлозия от Тип 2 (термален лимит), а спектралната подредба е както следва - N, R, M, K, G, F, A, B, O.

Супернова Тип 2 се случва като последствие от термалния лимит - звездата става твърде гореща, за да остане единна. Супернова Тип 2 се случва само при сини, Клас О супергиганти. "Тип 1" супернова се случва заради това, че атомите на звездата достигат до "възрастовия лимит" на материята и може да се случи при всеки тип звезда. Контролният фактор тук е колко е старо горивото (материята), което звездата е издърпала от космоса, за да гори в ядреното делене.

Но за разлика от ортодоксалната астрономия, звездната еволюция не приключва със суперновата, защото външната кора на суперновата експлодира в космоса, а вътрешното ядро експлодира в 3D времето. Заради това, че експлозия във времето е аналогично на имплозия в пространството, накрая се получава супер-плътен, невидим обект, излъчващ рентгенови лъчи, заобиколен от голямо количество прах и отломки, концентрирани в пръстен (в средните скорости): това са черната дупка и астероидният й пръстен.





Сега знаем механизма, и знаем също, че тази "черна дупка" въобще не е дупка. Това е просто пространствената локация на една темпорална експлозия. Докато пространствената гравитация придърпва прахта и камъните отново заедно, за да сформират нова, червена гигантска звезда, темпоралната гравитация (гравитацията в триизмерното време, бел.прев) ще придърпа черната дупка отново в едно зяло във времето, разширявайки я и изстудявайки я в пространството, и пренасяйки я от рентгенови лъчи обратно до видима светлина, което пък води до възникването на много добре познатата и разпространена двойна звезда "червен гигант / бяло джудже". И ситуацията може да се повтори, до безкрай, пораждайки по този начин звездни тризнаци, четиризнаци, петзнаци и прочие..., или пък звезди със слънчеви системи.

Ларсън нарича тази ре*урсия при звездите "поколения". Първото поколение е звезда, която още не се е превърнала в супернова, такива се откриват предимно в сферичните купове. Второто поколение е двойната звезда. Третото поколение може да бъде или звездни тризнаци, или единична звезда със слънчева система.

Формирането на планетарна система по време на третото поколение на звездата се случва, когато другата звезда, формираща двойка с бялото джудже (Ларсън нарича другата звезда "А-компонента") експлодира в Тип 1 супернова. Енергията ускорява малкия бял компаньон до ултра-висока скорост (пулсар) - анти-гравитация, така че започва да се отдалечава от А-компонентата, след което се разпада на фрагменти. Ако бялото джудже вместо това се взриви, А-компонентата, която е предимно газова, просто ще бъде разплискана наоколо, за да се реформира в нова звезда, довеждайки до звездни тризнаци.

"Както видяхме по-рано, двете линейни единици от нула до едноизмерния лимит съответстват на осем триизмерни единици. Съставните части на бялото джудже следователно се разпределят по няколко отличителни скоростни нива, чиито максимум е седем."

Бел.прев: това означава анаграмата "777" - превежда се като "триизмерно тяло на максимална скорост", като 7 е цифров израз на числовото 8 (7+нулата), и също така означава и Нептун - първият митологичен Бог (вижте следващите публикации)

Дюи Ларсън, "Вселена от движение", стр. 97, където Ларсън извлича закона на Титус-Боде като естествено последствие от квантовите скорости на свръх-светлинните скорости на планетите.

Бел.прев: Законът на Титус-Боде - хипотеза, че телата в някои орбитални системи, включително и Слънчевата, орбитират по голямата ос на елипса, като функция от планератни последователности.

Когато Ларсън говори за "скорости", той говори за скаларни скорости, а не транслационни скорости. Скаларното движение се увеличава или намаля в целочислени стъпки, а не в плавен преход. Така че всяка вътрешна, скаларна скорост на един фрагмент от бялото джудже, 2<= n <3, ще бъде скорост 2. Няма по-малки части. Заради това количествено разделяне, фрагментите попадат в строго определени, дискретни орбити, и парчетата се консолидират в тези орбити, формирайки едно голямо парче, което наричаме планета. Това остава незабелязано заради всичките първоначални отломки от експлозията на суперновата, и докато цялата прах се "уталожи", вече се виждат само отделни планети във всяка една дискретна орбита.

Но също така обърнете внимание, че Ларсън констатира скоростен максимум от "осем на брой триизмерни единици". Това означава, че съществуват само осем стабилни орбити в една слънчева система. При преразглеждането на Реципрочната система (RS2) беше открито, че няма предпочитана посока на скаларно движение в космоса, така че тези осем единици са поравно разделени (±4) около центъра на експлозията, което води до формирането на неутрална скоростна зона. Така че тези осем единици всъщност образуват девет орбити; четири вътрешни, една "неутрална зона", и черити външни, което съответства на вътрешните планети, на астероидния пояс, и на външните планети.











Това е важно последствие, защото означава, че всички звездни системи ще изглеждат точно като нашата. Размерът на планетите може да е различен, и може да има или да няма планети в определени орбити, но като цяло няма да има друго, освен четири твърди вътрешни планети, астероиден пояс, и четири външни газови планети. Както при нашата система, всичко отгоре на това (Плутон, Хирон, Ерис, и тн.) са в нестабилни орбити, дефинирани най-вече от слънчевата гравитация, а не от вътрешните им ядра.

Повечето хора са запознати със сериите на Захарая Сичин, "Земните хроники" и шумерския цилиндричен печат VA 243, който той твърди, че е изображение на слънчевата ни система с една допълнителна планета, Нибиру.


Само че, знаем че повечето звездни системи изглеждат точно като нашата, така че "ами ако" звездната система, изобразена на печата, не е нашата, ами е друга звездна система? Може би звездната система, от която Анунаки по начало идват? 21ви декември  2012г мина и замина, и на нашето небе Нибиру няма... обмислете причините за това.





Нашето ранно Слънце е наново образуван червен гигант от 3то поколение, голяма, относително студена звезда с ниска гравитация. Планетите, представляващи разбитите отломки на бившата му бяла малка спънтица са все още силно разместени във времето, а вътрешните им ядра са все още значителни анти-гравитационни двигателни системи, които държат планетите в стабилни орбити, доста далече от Слънцето, но всяка планета се движи със значително по-бърза орбитална скорост, отколкото на ден днешен наблюдаваме.

Ранните планетарни ядра са подобни на пулсарите по това, че имат преобладаващо ултра-високи скорости във вътрешните ядра, създавайки силни анти-гравитационни - и анти-маса - ефекти, които ефективно неутрализират вродената маса на самите фрагменти. Като резултат от тази много ниска обща маса, съответните орбитални скорости са много високи, което води до къси години. С течение на времето, вътрешно ядро (3-х) дегенерира до външно ядро (2-х) и външно ядро дегенерира до мантия (1-х), което увеличава общата маса на планетата и забавя орбиталната й скорост, което води до по-дълги години.



Началото на звездна система от 3то поколение в началото би представлявало голям пръстен от прах и отломки, около червено, гигантско слънце с притъпен, матов блясък, а фрагменните от бялото джудже биха поддържали орбитална позиция в това полето от развалини.

Това вече е било наблюдавано при прото-планетите, единствената разлика е, че Реципрочната система поставя звездата в 3то поколение, а не в 1во поколение като "новоформираща се звезда", както е според ортодоксалната астрономия.

С времето, гравитацията ще си свърши работата и по-едрата част от полето с отломки ще бъде погълнато от формиращото се наново слънце и от планетарните ядра, което ще направи слънцето по-малко, по-светло и по-горещо, предвижвайки го до зрелия му стадий. Планетарните ядра се изстудяват и се разширяват, с бавно удебеляващ се слой камък, който се акумулира отгоре. Агрегатната кора обикновено е малка, защото анти-гравитационното движение на ранното ядро обикновено избутва надалеч големите фрагменти, които в противен случай биха добавили значително към общата маса.

Ако една раса от космически пътешественици беше посетила Земята в онези ранни дни, след като повечето отломки от суперновата са се разчистили, те щяха да открият осем планети на сравнително близки една до друга орбити, достатъчно близки, за да може пръстените на Сатурн да се наблюдават с невъоръжено око при изравняване на орбиталните положения, и Нептун щеше да се вижда на нощното небе точно както Юпитер се вижда днес.

Развиването на планетарни пръстени се случва по време на етапа на изстиване на планетарното ядро, а не заедно с формирането на планетата. Външните планети имат по-големи ядра, достатъчно големи, за да проявяват определен тип нова-експлозии, което води до появата на множество малки луни (ултра-високи скорости) и пръстенови системи (средни скорости).

Една от красотите на Реципрочната система е, че всичко работи по един и същи начин; има един пакет правила, които дефинират структурата на всичко от най-малкия електрон до най-голямата супер-галактика, така че всичко, което научите в едно специфично поле, е приложимо към всички други полета. И всичко се основава на времето и простраството, на Ин-Ян на Вселената. Ако приложим това базово знание за Ин-Ян към новосформиращата се звездна система от 3то поколение, ще открием, че има "Ин" планети и "Ян" планети, разпределени около неутрална ос. поглеждайки към слънчевата ни система, структурата е очевидна: неутралната зона е астероидният пояс, малките и кондензирани "Ин" планети са вътрешните планети, а големите, експанзивни "Ян" планети са външните газови гиганти. Всички вътрешни планети биха имали сходни характеристики; всички външин планети биха имали сходни характеристики; и вътрешните и външните биха били свързани едни с други.


От тази структура има още няколко последствия:

1. Астероидният колан никога не е бил планета, бил е звезда бяло джудже! Той съществува в регион, където силите са относително оравновесени, като блато, застоял басейн. Там се акумулира камък и се формират астероиди, така че след време е възможно гравитацията да създаде астероид с размерите на планета, но такава планета няма да има планетарно ядро като останалите светове, и поради това никога няма да е в състояние да поддържа еко-система.

Церес, който в момента заема това място, има каменисто ядро и ледена мантия, а не активно, планетарно ядро.

2. Ранните планети не са имали луни. Това е логично заключение, защото по време на агрегатната фаза в пост-суперновата (времето на отзвука от суперновата, бел.прев), всички луни, достатъчно близо до дадена планета, биха били всмукани и погълнати, добавяйки към общата маса на планетата. Луните са по-късен етап от формирането на звездната система, и са продукт на нова-дейността (взривовете) на външните планети, или пък са донесени от някого.

3. Всички планети имат скаларно магнитно поле. В Реципрочната система магнетизмът е последствие от движението на средна скорост, и всички планетарни ядра имат средна скорост на движение. Само че, без нещо, което да придаде ориентация на магнитното поле, полето е произволно и едва доловимо от инструментите Веднъж след като е ориентирано, то по принцип възприема формата на класическия тороид.

4. Позиционирането на планетите е подредено спрямо разделителната неутрална скоростна единица, астероидният колан - а не слънцето! Слънцето контролира къде стои този неутрален пръстен спрямо самото него. Планетите се подреждат спрямо неутралния пръстен. Гравитацията все още е контролиращият фактор, но има два вида гравитация: пространствена и темпорална (гравитация във времето, анти-гравитация в пространството).




Бел.прев:



494
Порастването на една планета чрез Тектонично разширяване


Настоящата геометрия на Земята е объл сфероид (плоска топка) със смесени пропорции, върху който съществуват континентални плочи, които се плъзгат насам-натам и се блъскат помежду си, с по 4-5см на столетие, създавайки планини, долини, земетресения и вулкани. "Науката" за това се нарича тектоника и е резултатът от стандартния, научен подход да се опитваш да създадеш теория, за да обясниш наблюдението.

Тектониката понастоящем е разширена до: протяжна тектоника, вклинителна тектоника, ударно-плъзгателна тектоника, плочова тектоника, солена тектоника, неотектоника, тектофизика, сеизмотектоника и планетарна тектоника.


Нека разгледаме подхода на Дюи Ларсън и да използваме концепциите на Реципрочната система, за да се опитаме да определим вътрешната структура на планетата, и да открием естествените последствия от тази структура.



Скица на това изследване е публикувана в изданието на Перет от 1998г, "При Земното ядро: Геофизиката на планетарната еволюция".

Перет Брус (Peret Bruce), "При Земното ядро: Геофизиката на планетарната еволюция", Реципрочност XXVII, №1, (пролет, 1998г)

В това издание се предлага планетарен модел, който се основава на разбирането за останките от звезда бяло джудже, "В-компонентата" на обикновената двойна звезда от червен гигант + бяло джудже. Идеята е подробно обяснена от Ларсън във "Вселена от движение", където "А-компонентата", гигантската звезда, достига лимита на възрастта си по-рано и експлодира в супернова.

Дюи Ларсън (Dewey Larson), "Вселена от Движение", Глава 7, "Двойни и множествени звезди", стр. 83-102.

Онова, което Ларсън е пропуснал да вземе предвид, и което е посочено от Перет, е че "В" бялото джудже, намиращо се в голяма близост до супернова, е малко вероятно да оцелее експлозията и ще бъде унищожено в пространството и ускорено във времето, създавайки по този начин известен брой малки, супер-плътни фрагменти, които по-късно еволюират в планетарни ядра.

Бел.прев: авторът описва как се пораждат планетите в една слънчева система - те започват живота си като отломки от слънцето, в следствие от етапите му на развитие.

Сега, след като знаем, че седим върху ядро, което е част от бяло джудже, изследването на Ларсън по въпроса с белите звездни джуджета ни дава пътя, по който да разберем какво се случва под краката ни.

Аналогичният астрономически обект технически ще бъде пулсар, което представлява бяло джудже, което е било ускорено във времето в диапазона на ултра-високите скорости. Терминът "бяло джудже" се използва за обръщение към генералния клас звезда, но вътрешното ядро проявява характеристики на пулсар.

Виж: "Вселена на Движението", Глава 6, Цикълът на звездата-джудже, и книгата на Ларсън "Показателят за плътността на звездите джуджета".

Реципрочната система демонстрира, че в природата същите процеси се случват отново и отново, просто в различни мащаби, така че знанието, което добиваме от квазарите (галактическите имплозии) може да се приложи при белите джуджета (звездни имплозии), планетите (фрагментите от джуджето), астероидите (по-малки фрагменти от джуджето)... и при всичко надолу до атомите и частиците, които също са просто движение във времето, локализирано в пространството.

Вътрешността на планетата, също като звездния си родител, е разделен на четири, отделни слоя, дефинирани спрямо концепцията за движението, и колко измерения на това движение съществуват в пространството или във времето - това, което Ларсън нарича астрономически "скоростни диапазони".

Ларсън използва единството (1.0) за скоростта на светлината и дефинира скоростните си диапазони спрямо идеята, че изначалното състояние на всичко е да се движи със скоростта на светлината. Гравитацията е опозицията на това движение, така че всички негови числени стойности се подреждат от скоростта на светлината надолу, което той отбелязва с "1-х" (старт от скоростта на светлината, и забавяне до х).




Всяка от тези "скоростни зони" има специфични характеристики, които се добавят към поведението на планетата:

1. 1-х: Ниска скорост на нормалната материя, която изгражда Сиаловата (континенталната) кора, Симатичната (океанското дъно) кора, астеносферата (хлъзгавия магмен слой) и мантията. Мантията е част от оригиналния звезден остатък от бялото джудже, докато кората е изградена от метеоричен агрегат. Мантията проявява качеството на движение в пространството, насочено навътре, което наричаме гравитация.

2. 2-х: Средна скорост, при която две измерения на движението съществуват в пространството, и едно във времето. Това формира външното ядро и има инвертен (обърнат) показател на плътността, като черупката на външното ядро съдържа най-плътните материали, а по-дълбоката вътрешност съдържа леки и газообразни материали. Тъй като гравитацията изисква всичките три измерения на движението да сочат навътре в пространството, а външното ядро има само две, то проявява неутрална гравитация. Заради това наличие на движение във времето, външното ядро създава интензивно, скаларно магнитно поле.

Дюи Ларсън, "Отвъд Нютон: Обяснение на гравитацията", North Pacific Publishers. Гравитацията изисква три измерения в пространството. Движението в средните и високите диапазони на скоростта имат само 2 или 1 пространствени измерения, и следователно проявяват неутрално, или анти-гравитационно движение.

3. 3-х: Ултра-бързи скорости, при които едно измерение остава в пространството, с две във времето. Това изгражда вътрешното ядро и проявява анти-гравитационно движение, както и други характеристики, свързани с пулсарите. Пропорцията между гравитацията на мантията и анти-гравитацията на вътрешното ядро пази всяка планета в стабилна орбита, подобно на това да се опиташ да вървиш нагоре по спускащ се ескалатор със същата като неговата скорост, без накрая да си отишъл никъде.

4. 1-х: Инвертен диапазон на ниска скорост, където цялото движение се случва в 3D време. Това е вътрешното вътрешно ядро, което беше открито от геофизиците едва наскоро и което Мехран Кеше нарече Каролиново ядро.


Мехран Кеше, "Статични и динамични плазмени реактори", Кеше Технолоджис

Това изглежда като празна, мехуроподобна кухина в самия център на вътрешното ядро, която създава връзка между пространствените и темпоралните структури на планетата, и когато се разгледа от гледна точка на живия организъм, би формирало душата на света.

Жизнената единица в Реципрочната система е агрегат от материални атоми (пространствени, веществени) и космически атоми (темпорални, душа или съзнание). Всяко нещо, което е агрегат от 3D време и 3D пространство, като една планета например, се счита за организъм.

Заради по-бързото от светлината движение, което се случва при звездата бяло джудже, ядрото демонстрира условия, които са обратните на онези при нормалните звезди.

Тъй като астрономията е схванала звездната еволюция наобратно, бялото джудже се държи като "нормална" звезда в очите на астрономите, поради което те сменили основния тип звезди да бъдат "джуджета", за да имат наблюдение, на което да се опрат. За нещастие, в науката е стандартна практика да се подменя наблюдаваното, за да се побере в теорията.

Вместо да увеличава плътността си и да се загрява, бялото джудже намаля плътността си и се изстудява, при което създава инвертен показател за плътност в ядрото на планетата.

Дюи Ларсън, "Показателят за плътност на белите джуджета".

Заради понижаването на плътността, ядрото с времето се разширява, напуквайки мантията и кората, лежащи отгоре, така създавайки тектоничните плочи, които наблюдаваме.

Само че, както звездните им противоположности, ядрата на белите джуджета не се разширяват бавно, ами се разширяват на дискретни етапи, аналогично на слънчевите транзиции, като остават в покой за стотици години, и когато достигнат критично ниво на свиване, начупват мантията, разширяват планетата и разделят кората по тектоничните линии. Заради увеличената площ, тези плочи свободно се плъзгат насам-натам по астеносферата, хлъзгав магмен слой, който се намира между кората и мантията.

Астеносферата също така е и източникът на суровия петрол, който е отпаден продукт на бактерии, живеещи в магмата, те бяха открити при изригването на връх Св. Елена.

Бел.прев: Знам за това изригване. Именно по негов адрес геодезиците се изказаха, че се било случило преди милиони години и данните били от радиогенно датиране с въглерод. По което време още имало стари вестници от преди 10 години, съобщаващи новината за изригването. Също така знам, като допълнение към този материал, че всички способи за производство на петрол чрез микробиална ферментация на органични материали се държат от илюминатските фамили Ротшилд и Рокфелер.

Повечето петролни полета са петрол, който се излива нагоре от астеносферата, така че петролните полета отново ще се напълнят с времето. Само няколко мили под повърхността съществува неограничено количество петрол. Най-достъпната точка е там, където кората е най-тънка - далеч от бреговете - сещате се, там където са хилядите и хилядите "зад-хоризонтни" нефтени платформи. И да, карате колата си на бактериални лайна, а не на разложени динозаври.

Плочите често изпадат в покоя, когато достигнат най-нискоенергийната си конфигурация, която обикновено е завъртане на 90 градуса, занасяйки тежината от масивните полярни шапки при екваториалния регион - като да подреждаш дрехите в дисбалансиран барабан на перална машина. Вземете предвид, че мантията, вътрешното и външното ядро не са се мърдали; кората просто се плъзга спрямо магнитните полюси, така че на повърхността изглежда, сякаш полюсите си сменят позициите насам-натам.

Рrчард Нуун, 05.05.200, "Лед: Върховното бедствие". Нуун уцелва правилното последствие, но от грешната причина. Ако полярните шапки се стопят, поради естествени или изкуствени причини, разместването на кората би било минимално по време на планетарно разширение.

Един прост начин да се разбере това разширение, е като се вземе балон, да се надуе, и да се покрие с кал и да се остави да изсъхне. После надуйте балона още малко и наблюдавайте какво ще се случи. Напукванията в калта стават океанското дъно, отделните парчета кал стават континентите. И с нарастването на балона, има все повече пространство, където парчетата кал да се пързалят, създавайки впечатлението за тектоника на плочите.

И така, като естествено последствие от устройството на планетата, ние откриваме не една статична сфера, ами планети, които с времето нарастват на размер, на внезапни етапи, които преподреждат повърхността им, което е придружено с много вулканична активност и обикновено води до завъртане на кората. Тези характеристики се наблюдават на Земята, при другите планети и при луните.

495
Слънчевата транзиция

Време е да сглобим парчетата... Слънцето става по-горещо, заради целия прах и отломки, през които Слънчевата система преминава в момента...

Причината за завишеното количество прах в слънчевата ни система не е ясна, но астрономите знаеха, че идва още преди 50 години. Ню-ейджърите го кръстиха "фотонния пръстен", но е по-вероятно да е просто прах от мъглявина или прото-звезда, която пресича равнината на нашата система. Тъй като нашето Слънце, част от джуджето Стрелец, пресича равнината на Млечния път, такива случвания са много вероятни.

...Увеличеното гориво ще увеличи разрушителния термален лимит, което ще предизвика ответно увеличение на нивото на магнитната йонизация, което ще направи повече елементи годни за процеса на звездно изгаряне - Слънцето ще стане по-ярко и по-горещо. Отначало, това ще се случи като ярки присветвания...

Тези ярки присветвания на Слънцето в по-високите надморски височини, където атмосферата е по-плитка и няма замърсявания и наслоен смог, са докладвани от 2010г насам. Увеличения интензитет (присветването) трае от няколко минути до няколко часа и е подобно на лазер, предизвикващо щети на малко лице (малка квадратура), например внезапната смърт на растения и дървета (листата са изгорени на сухар) или напукване на предните стъкла на колите.

... като при мини-нова, докато не се достиген наличност на достатъчно материал за задържане на лимита на магнитната йонизация на следващото квантово стъпало. В този момент Слънцето изведнъж ще скочи в следващия звезден клас, и ще остане там. (Тоест, "нагоре" в Реципрочната система, но "надолу" в ортодоксалната астрономия, понеже те са го разбрали наобратно.)





Транзицията навярно ще е интересна. Когато нивото на магнитна йонизация на Слънцето се повиши, ще бъде като да хвърлиш чаша бензин в барбекюто - изблик на пламъци и топлинна активност, толкова много, че ще избута термалните скорости отвъд скоростта на светлината. Тази "инверсна термална емисия" всъщност се случва често в малък мащаб и е подробно документирана от проф. KVK Nehru в статията му "Поглед в структурата на Слънцето: Слънчевият интериор и слънчевите петна", и е причината, заради която слънчевите петна са тъмни и изглеждат хладни. Инверсното термално движение (свръхсветлинно) е супер-горещо, толкова горещо, че изглежда студено и слънчевата област, където се случва, потъмнява, като при затъмнението на слънчевото петно. Вече има индикации, че това започва да се случва...

НАСА открива гигантско, триъгълно тъмно петно върху Слънцето

...С разликата, че този път цялото Слънце ще стане "черно петно" - би трябвало да има ярко блясване, като от огнена вълна, когато газът се сблъсква с огъня (изведнъж допълнително химични елементи стават годни за гориво, поради скока в нивото на магнитната йонизация), след което Слънцето ще стане тъмно, сякаш е изгаснало.

Но само за кратко време, докато началния залп от ново гориво не се изчерпа и Слънцето не се върне до зоната на стабилност. Както повечето неща, и това се е случвало преди...

Митологичните споменавания на "трите дни на тъмнина" може да се коренят в това.

...и ще се случи отново.



Също така си спомнете за радиоактивните транзиции. Когато магнитната йонизация се повиши, ще има голям прилив на радио-вълни от ускоряването на материала до свръх-светлинни скорости по време на Слънчевия приблясък. Слънцето ще стане тъмно - свръх-светлинно движение - и когато започне отново да просветва, ще има огромен залп от рентгенови лъчи от него, и е възможно да има и отделяне на голямо количество материя от повърхността на Слънцето, заради повторното разширение на свръх-светлинното топлинно движение, спадащо до суб-светлинни скорости.





След транзицията

След като транзицията завърши, Слънцето ще е физически по-голямо, по-светло (по-бяло, отколкото жълто) и по-горещо от преди - и ще остане такова. Човек може да си помисли, че това ще накара вътрешните планети (между Слънцето и астероидния пояс, бел.прев) да изгорят като гъби на лагерен огън. Само че, нещата няма да се случат така. Изглежда, че който и да е проектирал звездите и планетите, е взел това предвид, и е използвал енергията на транзицията в полза на по-нататъшната еволюция на живота.

Това, което ще се случи, е че поради увеличената свръх-светлинна скорост на Слънцето, гравитационното равновесие на Слънчевата система ще се измени. Свръх-светлинното движение е анти-гравитационно, така че Слънцето буквално ще избута орбитите на планетите по-далеч от себе си като компенсация - годината ще стане по-дълга...

Това е записано в митологията като нещо, което се е случвало няколко пъти, от 260 дни, до 360 дни, до настоящите 365 дни.

...Бидейки по-далече от Слънцето, планетата ще оцелее и ще установи нова еко-система - само че различна. Промените в Слънцето ще предизвикат и промени в планетите, най-вече в електро-магнитното подравняване на полюсите. Както е забелязано в геоложките записи, северните и южните полюси на планетите са се намирали на разнообразни места по лицето на планетите - не защото полюсите се движат, а защото кората на планетата се движи спрямо мантията и ядрото. Също така съществува голяма вероятност, че събитието ще предизвика "припламване на ядрото", разширително събитие на свръх-светлинна маса в ядрото, която спада до суб-светлинна скорост, и така предизвиква кората на Земята да се разшири и тектоничните плочи да се разтворят по пределите си, което ще доведе до по-голямо лице на планетата и спадане на океанските нива като компенсация.

Вижте: Брус Перет, "При ядрото на Земята: Геофизиката на планетарната еволюция", Реципрочност XXVII, № 1 (Пролет, 1998г)


По мое мнение, тази Слънчева транзиция е "жътвата" или "възнасянето" към ново състояние на живот на Земята - не само на човека - на целия живот на Земята. Всички физически характеристики се "бутват нагоре", както би се изразил Емерил, което понастоящем се знае като "по-висока плътност" или "по-горно измерение".

Страници: 1 ... 30 31 32 [33] 34 35 36 ... 41