Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 30 31 32 [33] 34
481
8
Оцеляват най-приспособимите


Когато прочетох писмото от Майк, част от мен не повярва на написаното. Та този човек разказваше за преживявания, които бяха отвъд всичко, до което се бях допирала, изследвайки дори най-пикантните случаи на редовни срещи с Бигфут.

За мен е важно, на този етап от разказа, да обърна внимание на това, защото съм сигурна, че ще си зададете много от въпросите, които си зададох и аз.

В проучванията си винаги съм се старала да подхождам без предубеждения, но и все пак да си имам едно наум. Под скептичното „да си имам едно наум” в наше време се разбира отхвълянето набързо на всичко, което не се вмества в общоприетите схващания и вярвания. Не това, обаче имах предвид. За мен добре проведеното изследване разчита на изслушването без да се дават оценки (ще забележите, че наблягам често на това), като същевременно се задават неудобни въпроси и се анализират фактите без да се подхожда емоционално. Ключът е в това да останеш безпристрастен. Вярващите, независимо дали вярват в съществуването на нещо или пък в обратното, са склонни да прекаляват с емоциите, които влагат. Един истински, основаващ се на факти научен подход, не иска конкретното нещо да е вярно. Той просто открива какво е.

Само че да останеш научно дистанциран също не е решение. Трябва да се вземе предвид и човешкият фактор и не само при работата със свидетели, но и въобще в цялостното изследване на Бигфут. Номерът е да уцелиш баланса.

През всичките години на интервюиране на очевидци съм се научила на едно-две неща. Нека например, само за момент, да се върнем към разликата между факт и интерпретация. Свидетелите са склонни да тълкуват фактите, като ги пречупват през собствените си разбирания за света и следователно онова, което в последствие разказват, често е доста изкривена представа за случилото се.

Например, някой свидетел ми казва: „ Миналата нощ Бигфут се вихри зад къщата ни” или дори „струва ми се, че искаше да ни покаже колко е ядосан, защото сложихме ограда в градината.” Забелязвате ли тълкуването? Когато обаче бъде по-щателно разпитан, се оказва, че ФАКТЪТ е, че свидетелят е чул няколко потропвания зад къщата си към 23.00 ч. предишната вечер. Ето това е факт.

Другото, което съм научила е, че ако един свидетел си измисля, то той започва разказа си простичко и с течение на времето или ако му бъдат зададени допълнителни въпроси, започва да си украсява. Ако го принудиш набързо да даде подробности, за да доизясни дадено питане, той се загубва в собствения си разказ. Една история, разказана повече от един път, обикновено започва да се сдобива с „доукрасяване”, което в оригиналния вариант не само е отсъствало, но дори и намек за него не е имало. Това е основен „ключ” за определяне достоверността на един разказ.

Осъзнаването на този факт се превърна в моя втора природа по време на разговорите ми със свидетели. Не мисля целенасочено за това докато ги разпитвам. Просто оставям свидетеля да говори, записвам си, ако ми светне някоя червена лампичка, понякога задавам допълнителни въпроси и продължавам нататък… като си оставям осмислянето на информацията за след края на разказа. И това го правя с две основни цели: Първо, дава ми възможност да се съсредоточа, върху онова, което ми се разказва. Второ, когато общувам със свидетел без да му показвам отношението си, той или тя се чувстват по-удобно и са по-склонни да споделят всичко, което знаят. А ако случаят е някой, в който очевидецът лъже преднамерено, тогава той остава с впечатлението, че „му се връзвам” и така внимава по-малко в разказа си, като ми предоставя възможност по-лесно да забележа несъответствията в историята му.

Когато с Майк започнахме разговорите си по телефона, той беше доста сдържан. По време на разказа загатваше за определени събития, но без да дава някакви подробности на момента. С течение на времето, когато доверието му в мен нарастна, започнах да възприемам Майк като различен свидетел. Той рядко интерпретираше каквото и да е. Просто предаваше какво се е случило, какво е видял, какво е мислил в онзи момент, как се е чувствал… Понякога задаваше въпроси относно наблюдаваното от него поведение, (като в разказа, описан по-горе, чудейки се дали агресията не се дължи на факта, че малките на Бигфут се намират наблизо), но рядко си позволяваше да дава категорични заключения или да подхранва каквито и да е „мнения” или „теории”, свързани със съществото. Както сам непрекъснато ми напомняше, той „не беше специалист”.

Другото, което ми харесва, е как Майк споменава нещо, понякога съвсем надве-натри, а после внезапно сменя посоката на разговора, като само казва: „ Може би ще ти разкажа за това по-късно.”

И когато този момент идваше и той детайлно ми ракажеше за конкретната среща, се сещах за предишния път и за контекста, в който той бе загатнал за въпросните събития. И тогава внезапно разбирах защо ми го бе споменал точно в онзи контекст и защо тогава не бе имал желание да сподели повече. (Това се е случвало безброй пъти и продължава да се случва и до днес, понеже Майк продължава да се разкрива.)

С нарастването на доверието ни един в друг, разговорите ни започнаха да стават все по-откровени, а той по-често се връщаше към случки, за които вече бе разказвал, понякога случайно, понякога в естествения ход на разговора. Тези препратки винаги бяха на място и вмъкването им в разговора никога не беше предварително обмислено. Майк просто споменаваше нещо, което бе свързано с обсъжданата от нас тема. Ако го помолех отново да ми разясни, го правеше, като подробностите в разказа му никога не се разминаваха с онова, което бях чула по-рано. Случвало се е, макар и рядко, да си спомни нещо, което бе пропуснал да спомене преди. Когато го разказваше, наблягаше на факта, че точно сега си го спомня, при това беше малко притеснен и промърморваше нещо относно остаряването и загубата на паметта - с други думи, знаеше, че няма как да ми е споменавал тази подробност по-рано, понеже я е бил забравил до този момент.

Ако Майк беше скалъпил цялата тази история, то значи трябваше да е измислил голям брой близки срещи с бигфут много преди да започнем да разговаряме и да е в състояние да спомене някои от тях, много преди да настане момента да ми ги разкаже. Никога в разказите на Майк не долових и нотка с привкус на сензация или хвалене. Дори обратното, често избягваше да разкаже за конкретно нещо с думите: „Сигурно няма да ми повярваш…”. Или често започваше разказа си с колебливото: „Това е нещо, за което ми е трудно да говоря...” Не само, че НЕ ИСКАШЕ нищо да излиза публично, но и държеше името и местонахождението му да си останат в пълна тайна.

Подробностите, които Майк споделяше се припокриваха с моите предположения, натрупани през годините, относно природата и поведението на Бигфут. Изкусните детайли и дълбокото разбиране и познаване на предмета от негова страна, ме доведоха до две заключения. Или Майк бе проучвал темата така щателно, както и аз, от толкова дълго, колкото го бях правила и аз, и беше натрупал всички тези знания с идеята да измисли потресаващ брой близки срещи с Бигфут, а после бе избрал мен за обект на една от най-големите измами на всички времена… и с каква цел?

Или наистина бе преживял всичко това. Понеже вече го познавах, разбрах, че макар и да е интелигентен, Майк не може да се похвали с особени „творчески заложби.”

След като тогава се върна, отсъствайки през цялото лято, с него се завърнаха и други.[Забележете, че Майк споменава това в първата част от писмото си. Препрочитайки внимателно първите му мейли, забелязах как на моменти почти недоловимо се споменава за наличието на повече от едно същество. Подробностите относно „другите” ще се появят по-късно.]

Той пак наминаваше, но не оставаше за дълго. Ядеше от храната и отнасяше със себе си колкото може да носи, затова го виждах по-малко от преди. Мисля, че си имаше други грижи - вероятно семейство за издържане.

Същата зима го виждах само по един –два пъти в месеца. Работех доста, извън града, и ми беше трудно да се връщам толкова често, колкото ми се искаше. А след онази нощ вече нямах желание да излизам навън толкова често, колкото преди… Отне ми известно време да го превъзмогна. Предполагам, че ме накара да се замисля по-задълбочено над това, което вършех.

Сметнах, че намесите ми в живота му му носят повече вреда, отколкото добро. Бях се превърнал в източник на храна за него и се страхувах да не се приближи до други хора, някой ловец например, и да го застрелят. Затова спрях да нося такива количества храна. Продължавах да го храня, но не толкова обилно.


Когато стигнах до този момент от разказа на Майк бях малко объркана. По телефона беше подчертал, че гледа на съществото повече като на човек, отколкото на животно. Но по начина, по който Майк го описваше тук, беше сякаш говори за захранване на диво животно.

Майк просто споделяше какво е било разбирането му за съществото към онзи момент. С продължаване на срещите им, отношението му се бе променило. Майк бе започнал да разбира, че няма защо да се опасява, че приятелят му ще започне да възприема всички хора по един и същи начин.

Следях го, за да видя какво прави през деня. Трябваше да стоя достатъчно далеч, така че да не преча на онова, с което се занимава. И ако искате да знаете…той вършеше неща, за които изобщо няма да повярвате…

И тук следва нещо като несвързана критика от Майк, с примес от характерното за него чувство за хумор, в опит да предаде възможно повече от нещата видени през годините, за които е успял да се сети.

Съществото се храни с кажи-речи всичко. Ако успее да докопа нещото и да го удари по главата, изяжда го.

Намира парче дърво, хвърля го по някоя птица, изтичва и я хваща. Ако пилето още не е умряло, му откъсва главата. След това изскубва повечето от перата и го язяжда цяло. Беше ми тежко да го гледам - направо ми се повръщаше.

Обичаше също и костенурки. Взимаше някоя, разчупваше черупката на две- чуваше се как се разцепва все едно е голям орех- след това изяждаше животното, както ние ядем  стридите, направо от черупката.

Преследваше ракуни по дърветата, а после буташе дървото, докато ракуна падне. Понякога дървото се прекатурваше и животинчето хукваше да бяга. Е, случваше се и да се измъкне, но в повечето случаи не. Да ти кажа ли как яде ракуните? Първо им отскубва главата, а след това им одира кожата.И това му отнема само няколко секунди. После отскубва и краката един по един и ги изяжда.Червата на ракуна вече се подават навън и той ги измъква. Но тях не ги яде - само месото.

Е, както вероятно предполагате, всичката мизерия остава върху него и сигурно част от миризмата му идва точно от това, понеже понякога си мирише на мърша и не успявам да издържа да съм покрай него. Слагам си билков крем с много ментол в мустаците, за да се преборя със смрадта. Не винаги мирише толкова лошо де, но от време на време направо се престарава и ми се налага да съобразявам от коя страна спрямо него ми се пада вятъра. А когато реши да се изходи, просто прикляка и си върши работата. Вярвай ми, вонята е същата. Въобще не се надявай да вечеряш обилно след един ден, прекаран с Големия Приятел.


482
В началото общуването на Майк с Бигфут сякаш включвало почти изцяло само хранене и водене на монолог. Но за мен това не бе изненада. За едно същество, живеещо сред пустошта и разчитащо само на ума и грубата си сила за оцеляването си, е съвсем нормално да прекарва повечето от времето си в поемане на калории. Интуитивно Майк бе достигнал до важно прозрение: очевидно пътят до сърцето на това същество минаваше през много големия му стомах.
Стига да играеше по правилата, съществото сякаш нямаше нищо против присъствието на Майк и може би дори го приветстваше. Обаче, както скоро щял да разбере, пътят, който бил поел в обучението си, съвсем не бил лек.



Търсих го през цялото лято и не можех да го открия никъде. Спрях да му нося храна, понеже я ядяха само мечките и ракуните. Отивах на наноса всеки уикенд да търся следи, но такива нямаше. Мястото ми започваше да обрасва с трева, поради липса на употр*ба.

Вече беше ноември и времето захладняваше, затова реших да отида до лагера, да го почистя и да нацепя малко дърва. Не го бях посещавал много през последните няколко месеца. , Само спирах за малко, колкото да проверя дали Бигфут е идвал, даже не преспивах.

Взех си косачката и окосих плевелите, после ги събрах на камара, а до края на деня вече имах доста нацепени дърва за огрев. Сковах една голяма маса, от която да се храни, така че да не ми се налага да оставям храната му на земята и да може по-лесно да я стига, в случай че се върнеше.

Стъмваше се, така че взех да товаря лодката и да се приготвям за тръгване. Огледах се наоколо за последен път. И тогава го чух. Онзи вик - онзи невероятен крясък, от който преди тръпки ме побиваха, но сега бе като музика за ушите ми. „Върна се! Той се върна!” изкрещях аз в отговор и изтичах в лодката, взех си раницата и каквато храна бях донесъл, закачих пистолета на кръста си и - без да се замисля - се втурнах към тресавището.

От време на време го чувах да крещи и му отговарях. Вече беше тъмно, а аз бях на около километър и половина от лагера. Когато бръкнах в джоба си за фенерчето разбрах, че в бързината си съм го забравил. Почти нищо не виждах. Стъмни ли се в тресавището, става си наистина тъмно.

Луната скоро щеше да изгрее, затова се сниших и зачаках. Чувах нещо в тъмнината, но не виждах какво е. Извиках „Там ли си, Приятелю?” Нямаше да разбера, дори и да стоеше под носа ми. Имах странното усещане, че нещо не е наред. Не трябваше да напускам лагера така неподготвен. Трябваше да го изчакам в лагера.

Останах там в продължение на четири часа, докато не изгря луната и вече можех да виждам поне малко. Започнах да се придвижвам обратно към лагера. Ядосвах се на себе си, че бях допуснал такава тъпа грешка. За кого, по дяволите, се мислех? За Тарзан? Можех повече от това. Когато сте съвсем сами в някое блато и никой не знае къде се намирате, ви се налага да използвате мозъка си. Ако пострадате, не можете просто да се обадите на 911. Ако счупите крак или пък ви ухапе змия, тогава разчитате само на себе си.

На половината път до лагера чух нещо да се приближава иззад мен. Пристъпих зад едно дърво и се опитах да видя какво е. „Хей, друже…Това ти ли си?” попитах. „Хайде покажи се да те видя.”

Не чух нито звук. Беше мъртвешки тихо - толкова тихо, че ушите ми звъняха и можех да чуя как тупти сърцето ми. Толкова тихо. Присвих очите си в опит да видя нещо. Каквото и да е. Това не трябваше да е така. Нещо не беше наред. Извадих пистолета си, пристъпих иззад дървото, и започнах да вървя обратно към лагера.

И тогава ми дойде като гръм от ясно небе. Не идея... а едно дърво, фрасна ме точно отзад по главата.

Паднах напред и зарових лице в калта. Болката си я биваше. Опипах главата си и усетих как кръвта се стича по нея. Изправих се, огледах се и извиках „Какво, по дяволите, ти става? Това доста боли, мръснико!” Точно тогава друго парче дърво прелетя покрай главата ми. Не го видях, но го чух докато преминаваше покрай ухото ми. Тогава той изкрещя и ме цапардоса отново. Обърнах се и се затичах с все сила… Спрях когато въздухът ми свърши. Чувах го наблизо, а той все така хвърляше дървета по мен. Изпразних пистолета си във въздуха и извиках: „ ова е единственото предупреждение, което ще получиш. Следващият *уршум ще бъде насочен към теб, задник!”

Удари ме отново. Намираше се зад гърба ми - между мен и лагера. Някак си ме бе заобиколил или пък бяха повече от един.

Болеше ме, кървях и си казах: „А сега какво ще правиш?” Презаредих и измърморих: „Атакувай го изненадващо, атакувай го изненадващо. Само дето той знае, че си тук. Да, но не предполага, че ще атакувам безмилостно. Нищо не изненадва така, както безмилостната атака.” Това го чух в един филм. Винаги ми се е искало да го кажа. Шегувах се, за да се опитам да се успокоя.

Виждах една огромна сянка пред себе си и знаех, че е той. Стоеше по средата на пътеката, на около 20 метра. Извиках и се спуснах към него, като стрелях във въздуха. Той отскочи настрани и ме остави да мина. Бях му благодарен, че го направи, понеже нямах резервен план. Имам предвид, че не знам какво щях да правя, ако решеше да не се помръдне. Да се блъсна в него? Нямах намерение да го застрелям.

Съществото ме преследва по целия път до лагера (Погледнато от друг ъгъл, само ме „направляваше”, понеже можеше да ме докопа когато си пожелае.) Когато стигнех лагера възнамерявах да скоча в лодката и да потегля, но той беше точно по петите ми, затова продължих да бягам по протежението на брега. Разполагах с около 400 метра докато стигна до реката и наноса, и не знаех дали мога да тичам чак до там, но ако ви гони Скунксова Маймуна, ще почнете да правите много неща, които преди това не сте и помисляли, че можете.

Стигнах до реката, излизайки на откритото след гората. Изтичах до пясъка на края на водата. Погледнах черната вода и си рекох: „Няма да скоча там. Няма начин.”

Паднах на колене и презаредих. Реших да изградя отбраната си там. Затворих цилиндъра на 44 милиметровия си Магнум и се прицелих. Той тъкмо излизаше от дърветата на пясъка. „Не ме принуждавай да го правя!” извиках аз. „Назад! Не искам да те нараня!” Но той продължи да настъпва, придвижвайки се бавно към мен.

Изправих се и издърпах петлето на пистолета. „Е...”, казах си аз, „май ще си получат доказателството… т.е. тялото… може пък от цялата работа да излезе нещо.”

Той беше на 6 метра разстояние, а аз усещах как пръстът ми натиска спусъка. Тогава чух изръмжаване от края на гората, намираща се вдясно от мен. Погледнах и видях друг Бигфут да тича надолу по пясъка, като ръмжеше и роптаеше. Онзи пред мен се обърна и се скри в гората. Аз се извърнах и се спуснах към втория, а той замръзна на мястото си.

Погледна ме и тръгна обратно към дърветата. Когато стигна края на гората, той се обърна, потупа се по гърдите и изчезна в тъмното.

Седнах на пясъка, треперещ и останал без дъх. Легнах по гръб и се загледах в Луната. Това, което видях истина ли бе? Моят приятел бе спасил жалкия ми задник. И потупването по гърдите… Нима разбираше? И кой, по дяволите, е другият и какъв му беше проблемът? За малко да го убия. Чудя се дали осъзнаваше колко близо бе до смъртта… Ами аз? Какво, дявол да го вземе, правех тук?

Имах нужда да помисля.

Отнесох се в съня си и се събудих от парещото слънце на Флорида. Седнах и се огледах. Хей, не съм умрял. Това си е добре. Стъпих на крака и се присегнах за пистолета си, който на половина бе заровен в пясъка. Много хубаво… да си изтървеш пистолета в пясъка. И замръзнах при разкрилата се гледка.

Отпечатъци от стъпки. Навсякъде около мен. Огромни отпечатъци.

Беше се върнал да ме провери и бе седял точно до мен, вероятно пазейки ме. Проследих стъпките му до дърветата и се върнах при лодката.

Когато паднах първия път си бях изгубил шапката, а аз много харесвах тази шапка, затова сграбчих пушката и се отправих да я търся. Когато стигнах до мястото, където бях съборен, тя си стоеше там по средата на пътечката. Но това не е всичко. В калта имаше б*бешки следи на Бигфут. Поставих крака си върху едната и размерът почти съвпадна с размера на крака ми. Затова ли другият така полудя? Нима защитаваше малките си? Ако се замислите, една мечка би направила същото. Разликата е само, че мечката вероятно би ви убила, ако се приближите твърде много до малките и. А това същество не искаше да ме убие, а само да си тръгна оттам. Това ме кара да мисля, че са много по-умни, отколкото си мислим, че са, понеже можеше да ме убие когато си поиска.

Върнах се при лодката и си напълних буркан с вода. Измих кръвта и се поочистих.

Все пак не можех да сляза в града със задник, наритан от скунксова маймуна, нали?


483
Когато Майк започна да ми разказва историята си по телефона, бях запленена. Още преди това се бях впечатлила от факта, че той не бе разказал подробно за преживяванията си на никого… нито дори на децата или приятелите си. Имаше само един негов приятел, който беше виждал снимките - този, който ги беше откраднал. Майк никога не бе обсъждал историята си с друг изследовател. Отвращението му към тях беше явно. Той бе проучил някои от тях в интернет, беше посетил уебстраници и прочел за работата им, и въобще не останал впечатлен. „Не съм голям разбирач”, повтаряше ми той отново и отново , „но тези момчета не разбират абсолютно нищо и си нямат и на идея с какво са се захванали. Вършат едни и същи глупости отново и отново, после се потупват взаимно по гърбовете и се произнасят за експерти. А единственото нещо, в което са добри, е да грешат. Нямам нужда от такива, които само вдигат шум”.

Ако Майк беше преживял тези неща, той най-вероятно знаеше повече за Бигфут от всеки друг, когото познавах. АКО. Думата беше важна. Като изследовател се бях научила да сдържам оценката си –да оставя съдебните заседатели навън и да държа както крайните съмнения, така и безусловната вяра на разстояние, докато събера възможно най-много информация.

Когато достигнах пясъчния нанос в събота сутринта, изтеглих лодката на него и тръгнах да разгледам наоколо. Исках да видя дали в мекия пясък няма оставени следи - и разбира се, имаше - точно по границата с водата, където всеки можеше да ги види. Заличих ги с крака си. Не исках да бъдат забелязани. Ако хората разберяха, че Бигфут е тук, можеше да се опитат да го убият, понеже на всички им се искаше да видят тялото на поне един от тях. Това беше единственият начин да повярват в съществуването им - като убият един и го изложат на показ.

Върнах се обратно в лодката и нагоре по поточето стигнах до лагера си. Беше ми хубаво да се прибера „вкъщи” след цяла една седмица изпълнена с трафик и хора.

Бях спрял преди това на крайпътната сергия и бях купил една щайга праскови, четири торби с ябълки, шест пъпеша, една връзка банани… и тогава реших, че е по-добре да се отбия и в хранителния магазин за някои други работи.

Като спрях в лагера видях, че всичката храна, която бях оставил предната седмица, беше изчезнала. Надявах се, че Бигфут е наблизо и няма да се наложи да чакам дълго да се появи. Разходих се нагоре по течението и се загледах към тресавището. От съществото нямаше и следа, но беше все още рано, а аз разполагах с два дни да го открия, така че беше само въпрос на чакане. Натоварих се с възможно повече храна и се отправих към блатото. Бях ходил около час, когато видях нещо да се движи зад мен. Беше той. Следеше ме.

Не го намерих аз, а той намери мен.

(Така се случваха нещата. Той беше този, който идваше при мен. Ако тръгнех да го търся, изчезваше като сянка, само за да се появи после някъде другаде.)


Ходеше по следите ми известно време, а после го изгубих от поглед, затова спрях, поседнах на един пън и зачаках. След малко чух нещо зад себе си и се обърнах. Той стоеше там на не повече от 15 метра разстояние. Изправих се и се потупах по гърдите, като изпънах ръката си и казах: „Здравей, приятелю. Радвам се да те видя. Искаш ли да похапнеш?”

(Това с потупването по гърдите и изпънатата ръка го направих, защото исках да имам нещо, с което да му казвам „здравей” и „довиждане”- един вид да си комуникираме, отправна и крайна точка. Сега той прави същото нещо когато ме види. Отне немалко време , но успя да се научи и сега си имаме наш си начин на разговаряне. В работата използваме сигнали с ръце, за да водим разговор по същия начин. Не е нужно да слизаме от машините и да се надвикваме в шумотевицата, така че ползвам същите знаци, за да общувам с него.Получава се добре, а той се учи бързо. Удивително е, че е толкова схватлив. И нямам предвид, че е умен като куче, а като човек. Разбира какво става около него и какво се изисква от него. Само не оставайте с погрешно впечатление: всъщност той си остава шефа на блатото и нещата се случват или по неговия начин, или не се случват изобщо - нещо, което той подчерта един-два пъти.)

Отворих торбата и сложих храната на земята: няколко ябълки, праскови и пита с мед Блу Бърд (която по-късно щях да установя, му е любима) и се отдръпнах.

Той изръмжа срещу мен, за да ми покаже, че съм твърде близо, затова се отдръпнах на около 20 метра и седнах на земята.

Той приклекна и започна да яде, като ме наблюдаваше през цялото време. Иправих се, потупах се по гърдите, махнах с ръка и казах: ”Сега трябва да вървя. Знаеш къде да ме намериш.” Обърнах се и си тръгнах без да поглеждам. Исках той да знае, че съм негов приятел и не искам нищо от него.


Тази повтаряемост в действията на Майк и желанието му да си тръгва от срещите „с поклон” първоначално ми се стори като липса на визия за нещата от негова страна.
Понеже неговият приятел беше умен.

Видях го отново чак през нощта. Той се приближи до самия лагер, но не навлезе в него. Мисля, че не му хареса огъня. Бях го направил по - големичък и все още не беше догорял. Взех още малко плодове и един хляб, и ги поставих на земята, после се отдръпнах и седнах. Той навлезе в лагера, взе храната и си тръгна.

На следващия ден се събудих и слязох надолу по пясъка, за да проверя дали не е оставил някакви следи. С радост установих, че не е. Пожелах си да стои настрана оттам. Но от мен не зависеше почти нищо - беше просто въпрос на време някой да види следите и да тръгне подире му.

(Това си ме притесняваше, но с времето разбрах, че той може да се грижи за себе си. Да немериш следите му и да намериш самия него бяха две съвсем различни неща…)

Когато се върнах в лагера, той ме чакаше. Беше седнал на земята, облегнат на ръцете си. Когато ме забеляза подскочи и застана в периферията на лагера от страната на тресавището. Тогава му казах: „ Не бягай… остани и ми погостувай за малко.” След като си взех газирано от хладилната чанта, седнах и започнах да оглеждам лагера. Стоеше си така, както го оставих – всичко си беше на мястото. Ако Бигфут беше мечка, щеще да има огромна бъркотия и никаква останала храна. Но той не беше докоснал нищо. Дали проявяваше уважение към моята територия или просто не беше гладен.

Погледнах го, както си стоеше там, и казах, „Благодаря ти, че не си опустошил лагера ми. Ти си добър човек.”

Наближаваше обяд, а аз бях гладен, затова реших да си приготвя малко яйца и шунка. Накълцах шунката на кубчета и ги сложих в чугунения тиган. Храната е по-вкусна, когато е приготвена в чугунен тиган. Оставих я да се позапържи леко и после сложих яйцата. (Наричам това”Дивата бъркотия на Майк”). Добавих малко лук и чушка, а също и накълцани домати и ги рабърквах, докато се приготвят. През цялото време, докато ме наблюдаваше как готвя, виждах как носът му попива миризмата. Знаеше, че му мирише на нещо хубаво.

Попитах го: „Искаш ли да опиташ от този бъркоч? Ще те зареди и ще ти даде начален тласък.”Той изръмжа и се придвижи по-близо. Мисля, че се опитваше да види кое е нещото, което му мирише така добре, а то си миришеше наистина страхотно. След като сготвих, взех част от манджата и я сложих в една чиния за себе си. Останалото сложих в чиния за него. Добра порция се получи. Взех я и я поставих на един пън в края на лагера, след това се придвижих до хладилната чанта и започнах да се храня. След първата хапка казах: ”Приятел, това е добро. Давай…опитай!”

Той пое порцията, изяде храната с пръсти и облиза чинията. „Е, сега поне няма да ми се налага да я мия, нали?” Остави чинията на пъна, придвижи се до потока и отпи. „Знам, че идва малко сухо”, отвърнах аз, „ама така обичам да ги ям яйцата. Май на теб трябваше да сложа и кетчуп.”

Той се приближи и издаде звуци, все едно говореше с мен, а след това се запъти обратно към блатото.

Натоварих си лодката и се приготвях за тръгване, когато го чух да издава звук като изсвирване. Погледнах към тресавището, а той стоеше там загледан в мен. Погледите ни се срещнаха. Той извърна глава и си тръгна без да се обърне.

Стоях там, гледах го как се отдалечава в гората, и си казах: „Това пък откъде го е научил?”

Върнах се отново на следващия уикенд, но не можех да го открия никъде. Избродих цялото блато да го търся, но той беше изчезнал. Не беше оставил дори една единствена следа. Останах там цялата нощ и целия следващ ден. Оставих всичката храна и се върнах в града.

Не бях сигурен дали никога ще го видя отново.



484
7
Срещи с местните


След като Майк открил отпечатъците върху речния нанос, започнал да проявява интерес към съществото и да го следи. Така изминали няколко години, но без особен успех. Първо прекарвал в търсене само почивните си дни, след това и цялото си свободно от работа време. Най-накрая Майк започнал да прекарва по цели седмици наведнъж в тресавището – живеейки, както сам казва „Като скунксова маймуна”.

Накрая се стигна до там, че бях готов да го открия, дори ако това ми струваше живота. Нямах намерение да оставя някаква космата скунксова маймуна да направлява живота ми. Затова продължих да го търся, но ми трябваше нов план. Беше нужно да променя начина си на мислене.

Имах някои доста дълбоки личности проблеми, затова се оттеглих в блатото – за да се уединя надалеч от хората. Това беше моят начин да се справя със света. И това ми начинание ме „удави”. Струва ми се, че на моменти бях по-малко човек и повече Скунксова маймуна. Когато забележех ловци наблизо, се криех, като наблюдавах всяко тяхно действие. Превръщах се в сянка, придвижваща се от дърво към дърво - едно криещо се блатно чудовище.

Близо четири години се опитвах да се приближа до него. Примъквах се с камуфлажен костюм като снайперист. Лежах в калта с часове, чакайки го да се появи, но той сякаш винаги знаеше, че съм наблизо. Катерех се по дърветата, сядах и чаках. Понякога седях във водата, като само главата ми се подаваше навън, надявайки се примамката да го доведе. А в случаите, когато го забелязвах се затичвах към него, мислейки си, че мога да го настигна, само дето той ходеше със скоростта, с която аз бягах, така че представете си колко силно тичаше той.

Виждах го от разстояние, но никога не можех да го доближа.


Явно денят, в който Майк е заложил ароматните пръчици е бил превратният момент. Дотогава той се криел из тресавището с намерението да се промъкне до съществото, като понякога дори го преследвал. В точно онзи ден криенето помогнало. Но изглежда, че онова, което направил след това - да се изправи, да го поздрави и да си тръгне преднамерено, било нещото, което оказало най-голямо въздействие върху съществото.

Картинката не е част от книгата

Същата нощ стоях край огъня и се чудех дали ще си тръгне или пък ще се навърта наоколо. Дали не прецаках нещата и не го подплаших? Погледнах нагоре и там, в края на осветеното от огъня място, стоеше той… стоеше и ме гледаше. Беше огромен, наистина огромен. Стоеше без да мърда. Очите му светеха в червено от светлината. Придвижих ръката си надолу, като я наместих върху пистолета за всеки случай.

Не след дълго попитах: „Ще дойдеш ли насам или ще стоиш там като пън?” Той изръмжа, обърна се и се отдалечи в мрака.

Чувах го как се придвижва иззад мен. Вече можех и да го помириша. Падаше ми се по посока на вятъра и миризмата беше гадна, като от просмукано с помия сметище. Изчаках да видя дали ще се приближи, все още с гръб към него и ръка на пистолета. Чаках.

Стори ми се, че изминаха часове, но се обърнах бавно, а той стоеше на не повече от 6-7 метра. Изправих се и казах: „Аз съм Майк, а това е моят лагер. Моля те, ела и седни” . Той не помръдна. „Искаш ли да ядеш?”

Присегнах се, взех една торба с ябълки и я хвърлих към него. Торбата падна до краката му. Той я взе, изръмжа към мен и се оттегли в нощта.

Треперех, не бях изплашен, а развълнуван.




Подходът на Майк - внимателен, изначално пасивен, но все пак директен и предизвикващ слаба обратна връзка, изглежда бе дал желаният резултат. Съществото се върнало по-късно през нощта, след полунощ.

Спя в хамак, който си направих от въже. Не обичам да спя на земята и не бих спал в палатка, освен ако не вали.

Лежах си аз, спях си по гръб с ръце на гърдите, когато усетих нещо да се удря в хамака ми и да го разлюлява. Случвало ми се е да наминават черни мечки, така че когато си отворих очите в очакване да видя мечка, представете си колко се изненадах, когато видях над мен да стои Скунксовата маймуна.

Хвана ме… Нямаше накъде да бягам. Просто си лежах без да мърдам. Той се протегна и взе ръката ми внимателно, като я обърна и я заразглежда. После я вдигна нагоре и с другата ръка я почука, за да я усети. Не прояви грубост. Беше все едно да вдигнеш детска ръчичка, която внимаваш да не нараниш. Лежах с широко отворени очи и се чудех какво ще направи после.

Той ме погледна, видя, че аз също го гледам, остави ръката ми и си тръгна.

На следващата сутрин се приготвях да ходя за риба и тъкмо слагах хладилната чанта в лодката, когато се обърнах и го видях да стои на около 3 метра от мен. Изкара ми акъла от страх!

Отскочих, падайки назад в лодката и произнесох: „По дяволите, тъпако, изкара ми ангелите”, а той само стоеше там с празен поглед.

Изправих се и погледнах към пистолета си, който висеше на едно дърво. Бигфут беше между него и мен. Все още не бях сигурен дали се намирам в безопасност около него, затова предпочитах да държа оръжието наблизо за всеки случай.

Стоях и го гледах. Не можех да повярвам колко е голям - само мускули и козина. Очите му бяха тъмно кафяви, козината - черна с червеникав оттенък на слънце и когато ме погледнеше, сякаш знаеше за какво мисля. Сякаш гледаше в мен, все едно ме четеше и разбираше, че не съм заплаха.

Той отстъпи и погледна към храната, която бях донесъл. После погледна отново към мен, като че ли казваше: „Какво имаш за ядене?”. Бавно се приближих до масата, поставих малко плодове в една кутия и му я подадох, но той не я взе. Оставих кутията на земята и се отдръпнах, за да му предоставя пространство. Той я взе и издаде няколко цъкащи звука, изръмжа и си тръгна.

Малко ме втресе, понеже не го бях чул да се приближава, а му бях обърнал гръб само за секунда. (Явно когато реши, може да се промъква незабелязано.)


Картинката не е част от книгата

Щом се поуспокоих се качих в лодката и се спуснах надолу по реката да ловя риба. Нямаше ме повечето време от деня.

Прибрах се в лагера, за да си събера нещата и да се отправя към вкъщи. Огледах се да видя дали няма да го намеря, но никъде нямаше и следа от него, затова оставих излишната си храна за него.

Докато навлизах от поточето в реката го видях да стои на края на гората и да наблюдава как си тръгвам. Спрях и се изправих. Потупах гърдите си с ръка, протегнах я и казах: „Довиждане приятелю, ще се видим скоро.”

Стува ми се, че поклати глава в знак, че разбира. Не съм сигурен в това ,но в онзи ден си тръгнах различен човек.

Това беше началото на едно приятелство каквото никога не е имало преди и може би никога няма да има отново. То ме накара да погледна дълбоко навътре в себе си и да открия онази част, която бях изгубил.


485
Глава 6
Двуизмерен Саскуоч


През 1967 Роджър Патерсън, с помощта на Боб Гимлин, се захванал да заснеме документален филм за Бигфут близо до Блъф Крийк, Калифорния. На 20ти октомври Роджър заснема 8 метра цветна лента, на която записва Саскуоч с помощта на 16мм ръчна камера Кодак. Лентата все още държи фронта, дори и след десетилетия на детайлно проучване. Макар и да не са „доказателство” за съществуването му, това са най-ясните и заинтригуващи снимки правени до ден днешен.



Бележка от λ: Това са всеизвестните кадри на Патерсън. Този .gif е направен с цел да се гледа нормално, защото обективът е държан на ръка без триножник и се клати. Затова кадрите са насложени върху статичния фон, като фигурата е центъра на кадъра, а не рамката, за да може окото по-добре да възприеме плавната действителност.


Почти всеки в „белите държави” е виждал фотосите на съществото, което са успели да заснемат да се разхожда из Блъф Крийк в онзи ден. Като любопитна находка лентата е била пускана отново и отново до втръсване, а кадрите в нея, най-вече кадър 352 са станали нарицателно за темата Бигфут.

Днес единственият жив човек, който на живо, е виждал въпросния индивид не през екрана, а директно със собствените си очи, е Боб Гимлин. Нещо повече, Саскуочът на Патерсън/Гимлин, известен още като „ Пати”, се е превърнал в „рекламното лице” за почти всички печатни и новинарски медии, пишещи за Бигфут, било то на сериозно или не. Непрекъснатото излагане на показ на Пати, като образец за Бигфут, го е превърнало в нещо като знаменитост.

Не се бях замисляла за това, докато не стартира излъчването на „Мистериозни срещи” и аз не започнахда усещам на гърба си неудобството да си известен.

Всъщност, вероятно щяхте да знаете коя е Оутъм Уилямс , само ако сте запалени по Бигфут или пък обичате да гледате родео по канала за пътешествия, а обичайното му излъчване в прайм тайма бива грубо прекъснато от „някакво шоу за Бигфут”, или пък си прехвърляте програмите и вземете, че случайно попаднете на въпросното шоу. Иначе едва ли щяхте да сте чували за нея.

Но онези, които са открили шоуто и са го превключвали редовно, са гледали тринадесетте епизода с русото момиче, обикалящо страната в преследване на Бигфут. Всички вече са подробно запознати отблизо с носа му, благодарение на глупавата камера в раницата на гърба и . Оутъм и дефектният и нос си извоюваха позиция сред милионите телевизионни приемници във всекидневните от Флорида до Вашингтон.

И нещо странно започна да се случва.

Забелязах го за първи път по форумите за Бигфут. Хората започнаха да говорят за мен все едно бях нещо ,а не някой. Първоначалната критика към предаването от седящите по фотьойлите си нападатели беше безмилостна. Сезонът беше открит, а „Оутъм Уилямс” бе дивечът. Прочетох доста нецензурни коментари относно физическите си… ами, „атрибути”, подигравателни коментари относно всичко от облеклото , през носа, до начина на говорене… Всичко в шоуто, което не им харесваше беше по моя вина. Аз бях водещата му и следователно се предполагаше, че трябва да имам контрол върху всеки елемент от предаването. Бях обвинена и призната за виновна публично, че за нищо не ставам по сто различни начина. И как въобще смея да се пробвам? Все пак бях на екрана на техния телевизор, а там се появяват само перфектни хора.

Беше убийствено. Бях член и техен колега във форумите за изследване на Бигфут от години, а изведнъж тези хора говореха за мен все едно не съществувам и не мога да прочета ужасните неща, които пишеха. И по някакъв начин ми се струва, че вече не съществувах. Внезапно бях станала двуизмерна. Бях „различна”. Даваха ме по телевизията. Бях се превърнала, както един човек каза, в „Г-жа Холивуд”.

След като първоначалната глъчка отшумя, започна да се проявява един друг, също толкова обезпокоителен аспект на ситуацията. Хората започнаха да се държат странно. Стояха притеснено настрани по време на конференциите, взирайки се в мен, и решаващи най- накрая да се приближат с доволна усмивка ме заприказваха с неща като: „Гледал съм всичките Ви предавания. Направо не вярвам, че разговарям с Оутъм Уилямс”. Може ли автограф?” Или пък ще се случи да се обадя на някого да обсъдим проблем относно логването му в сайта, а те ще ми отвърнат с: „Не е за вярване, че ми се обажда Оутъм Уилямс”. Никой вече не се обръщаше към мен с малкото ми име, нито пък с местоимението „ти”.

За няколко месеца от „плашило за показ” се превърнах в преследвана от „фенове” звезда. И това доста ме озадачаваше. Бях си същият човек както винаги.

Някак си изведнъж се бях превърнала в двуизмерен предмет на екрана. В афиша на една кауза.

И тогава ме осени - бях нещо като Пати, Саскуочът на Патерсън/ Гимлин. Един вид „икона”. И не ми харесваше, ама никак.

Непрекъснато ни се показват разни знаменитости в двуизмерна среда, по телевизията. На лента, във вестници, списания, на снимка. И за тях научаваме чрез същите тези двуизмерни средства. Мислим си, че ги познаваме. Имената им са синоним за онова, което си мислим, че те представляват. Името Майкъл Джексън извиква разнородни идеи и представи - някои положителни, повечето негативни, но всички те са съвкупност от нещата, които сме научили за този човек чрез двуизмерните източници на информация. Дали някой от нас наистина го е познавал? Замисляме ли се изобщо за факта, че вероятно и той се е събуждал в неделя сутрин, измивал си е гуреливите очи, сипвал си е купа с овесени ядки и е прехвърлял каналите на телевизора, точно както и всички останали? Успяваме ли да погледнем отвъд сензационното и да си представим знаменитостите като обикновени хора?

Ако съм научила нещо за статута на „знаменитост”, то това е, че ти носи неудобство и често те лишава от човешкия ти облик.

Ще познаете, че сте се превърнали в такава, когато хората започнат да се изненадват, че ви срещат на живо от плът и кръв в трето измерение. И ви показват колко изненадани са : „Не вярвам, че наистина говоря с (тук поставете цялото име, вместо съответното местоимение)”.

Щеше да е почти забавно, ако не беше адски зловещо.

Ето защо папараците правят големите пари. Неразбираемо е как така една известна личност ще шофира през Тако Бел като всички останали… освен ако не се казва Бритни Спиърс.(Виждате ли сега как си мислим, че разбираме хората?) Да заснемеш двуизмерни „икони” да вършат прозаични неща в „истинския” свят си е голяма работа.

А нима Бигфут не се е превърнал в някаква подобна знаменитост? Нима снимката на Пати не е мигновено разпознаваема? И нима ние сме нещо по-различно от група папараци, дебнещи Бигфут, търчащи нагоре - надолу с фотоапарати в опити да направим „печелившия кадър”на това двуизмерно същество, извършващо прозаичните си неща в „истинския свят”?

„Каква е цената на подобна снимка?”

Какво е правила Пати през онази съдбовна утрин? Какво е закусвала? Накъде се е била запътила, когато са я уловили на лентата да крачи целенасочено по онзи нанос? Какво е чувствала? Къде си е легнала да спи по-късно през деня? Какво ли си е помислила за двете лишени от козина момчета, които са насочили онези неща към нея и така живо се интересуваха от отпечатъците на стъпките и.

Как щяхте да се чувствате, ако някой се приближи към вас и ви каже „Не мога да повярвам, че сте истински/а”.

Когато разглеждаме Бигфут повърхностно, като двуизмерен субект, когато не съумеем да разчетем между редовете и да схванем същността на онова, което търсим… тогава не успяваме и да го намерим.

Това е най-очевидно в случаите, когато заведа някой неопитен изследовател на терен. Той просто не може да проумее мащабите на Саскуоч. Стоим си там в мрака и изведнъж се пропуква пръчка. Фенерчето му веднага се включва и се насочва директно към храсталака пред него. Ще му обясня за грешката да заслепиш Бигфут по-късно, а засега хващам внимателно ръката му и прекратявам неистовото озъртане наляво-надясно. „Това му е чаталът” казвам аз с широка усмивка и повдигам ръката му. „А това трябва да е лицето му”.

Но неразбирането на Бигфут не се свежда единствено до размерите му. Преди всичко, всеобщите заблуди относно природата и поведението на съществата, са постоянната причина, поради която Бигфут изследователите, на които им се ще да станат и свидетели, пропускат същината.

Прекарала съм много години в спорове с колеги, които са убедени, че Бигфут е просто животно - „човекоподобна маймуна”. Подробностите и преживяванията, които Майк сподели с мен, потвърдиха подозренията ми, че този вид е много по-различен от онова, което повечето хора вярват, че е. Учените, занимаващи се с Бигфут, тълкуват разказите за срещи с тях със солидни предразсъдъци и непрекъснато пропускат тънички, издайнически подробности, които показват, че тези същества са далеч по интелигентни и интуитивни, отколкото се смята.

В противен случай щеше ли проучването им да представлява такъв унизителен провал през изминалите няколко десетилетия? Предварителните грешни убеждения няма да ви отведат далеч в опитите ви да „докажете” съществуването на нещо, което дори не сте започнали да разбирате. Особено ако го подценявате.

А знаете ли каква е най-голямата ирония? По-голямата част от Бигфут изследователите се опитват да докажат наличието на създания, които съществуват само в главите им.

486
5
Печалба от лотарията


Към момента, в който се запознах с Майк, вече от дълго време бях разбрала нещо, което вярвам ми помагаше да разбера положението, в което се намира той – възможностите да се сдобиеш с доказателство или да изградиш хармонични отношения с тези същества сякаш взаимно се изключваха на много нива.

Да поискат физически доказателства и снимки обикновено е сред първите неща, които повечето изследователи вършат, когато се срещат със свидетел твърдящ, че има редовни срещи с Бигфут. „В края на краищата”, спорят разпалено те, цитирайки известния астроном и автор на научна литература Карл Сейгън – „Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства”.

Като човек, по природа предразположен към аналитично мислене, съм склонна да подкрепя това твърдение. Но какво се случва, когато необичайните обстоятелства пречат на събирането на въпросните доказателства?

Преди всичко нормално е да предположим, че под „ редовни срещи” се разбира „чести възможности за заснемане.” Но в повечето случаи, които съм разследвала, нещата не са толкова прости. Много от редовните срещи се оказват всъщност в повечето случаи едва доловими събития, случващи се на разстояние от Бигфут. Действителните срещи на живо, както и по-рано съм споменавала, обикновено са кратки, като позволяват на свидетеля да зърне достатъчно малко от злосторника, колкото да придобие представа за това, с кого си има работа, което често предизвиква шок и изненада.

Наскоро попитах един познат изследовател следното: „Ако имаше възможност да докажеш, че тези същества наистина ги има или да започнеш често да ги виждаш, което би ти позволило да научиш повече за тях, и ако въпросните възможности се изключваха взаимно, коя от двете би избрал?”

„Бих доказал съществуването им”.

Той отговори без да се замисли, като въобще не схвана същината на въпроса ми.

Неговият отговор идеално показва защо повечето изследователи пренебрегват срещите, които имат редовните свидетели. Мисълта просто да изживееш нещо без да изпитваш нуждата да го доказваш на света, не се вписва в техните възгледи. А идеята, че самият опит да събереш доказателства може да предотврати възникването на обстоятелствата, при които би могъл да ги събереш, за тях очевидно е мисъл още по-трудна за разбиране.

Изследователите рядко сами виждат Бигфут. Свидетелите са тези, които го правят. И аз убедено вярвам, че причината за това е , че свидетелите не сноват наоколо, правейки се на учени. Самите действия, които изследователите предприемат в горите, пречат на случването на близките срещи. Така че как е възможно да се надяваш да докажеш съществуването на  нещо, щом твоето поведение пречи на изграждането на доверието, което ти е нужно, за да се доближиш достатъчно , че да събереш доказателствата за това съществуване?

Или както Майк казва: „ Как е възможно да протягаш едната си ръка за поздрав, докато в същото време държиш фотоапарат в другата?”

Забелязах от самото начало, че случаят на Майк е необичаен, а именно – беше един от малкото , при които на свидетеля му се предоставяха предостатъчно възможности да заснеме съществата и очевидно в миналото той го бе правил. Но за преден път, както ще стане ясно по-нататък в историята, оказва се, че нещата съвсем не са толкова прости. Всъщност Майк почти плати крайната цена за опита си да ги заснеме отново.

И най-важното - повечето учени пропускат да усетят емоционалния елемент, отнасящ се до случаите на редовни наблюдения. Такива свидетели неизменно описват пред мен, че изпитват чувство за „обвързаност” със създанията, с които контактуват и нежелание да застрашат тази връзка. Колкото по-близки са контактите, толкова по-силна е връзката, а също и нежеланието на свидетеля да подсигури сувенир от земята на Бигфут, особено за онези, които преди всичко не разбират и не уважават тази връзка. Представете си патовата ситуация, в която се оказват свидетелите и изследователите, и причината, поради която повечето свидетели махват пренебрежително с ръка и се оттеглят, като се завръщат в горите към срещите си със съществата, за които учените само могат да си мечтаят.

През последното десетилетие видях голям брой редовни свидетели да излизат на светло в различни обществени интернет форуми, с намерението да споделят информация относно срещите си с Бигфут. И наблюдавах как научната общност, отново и отново, сипе огън и жупел върху спокойствието и себеуважението на свидетелите, като ги осмива и поставя под въпрос здравия им разум по начини, които понякога са откровено жестоки и всичко това от една общност, която се оплаква, че свидетелите не са достатъчно смели в споделянето на своите преживявания.

Учените в тези форуми обикновено се заяждат за липсата на снимки, но всеки добър учен ще ви каже, че снимките никога не са достатъчни за формиране на доказателство. И въпросните снимки, в случай че бъдат предоставени, веднага биха били подложени на подозрение. Особено ако са ясни. С напредъка на дигиталната обработка, нито една снимка вече не може да бъде смятана за достоверна. Добавете към това и натрапчивата аура от недоверие сред научната общност, изследваща Бигфут и ще разберете защо, ако някой свидетел предостави снимки, се превръща в мишена за още подигравки.

Нека за малко да доразвием теорията за „доказателството”. Темата е сложна, но в края на краищата вероятно всичко се свежда до контекста.

Първият въпрос, който изниква в главата ти, е следният: Да докажа, ако имам възможност, или да не докажа?

Моля обърнете внимание как е поставен въпросът. Темата, която обичайно разбунва духовете във форумите за Бигфут, и която е причина за разгорещени спорове и войни е „Да го убием или не?”. Повечето учени по правило заемат категорично едната или другата страна. Но въпросната тема, по мое мнение, обхваща в себе си много повече от това.

Какво, в края на краищата, би представлявало едно доказателство? Как би изглеждал един сценарий за сдобиване с такова? Какви биха били последствията върху нашия свят и този на Бигфут, в случай че докажем, че ги има? И от етична гледна точка, имаме ли право да унищожим нещо само за да задоволим любопитството си за него?

Много хора вярват, че за да приключим с въпроса за съществуването на Бигфут веднъж завинаги, трябва да подсигурим тяло. Техен аргумент е, че едно тяло върху масата за аутопсия ще ни е достатъчно да знаем, че съществуват. То би доказало, че ги има, но ще ни каже ли най-накрая какво са? И ако се сдобием с тяло дали обществеността някога ще чуе за това? Всяка агенция или лица, свързани с разпространението на тази информация би имала едно наум относно последиците от разкриването и. Който разполага с тяло или друг вид доказателство, има възможността да окаже по-голямо въздействие върху нашия свят отколкото вероятно предполага.

Искам да го има черно на бяло, че аз винаги съм се противопоставяла категорично на каквито и да е опити да бъдат наранени Саскуоч. (С изключение, разбира се, при самозащита – което е малко-вероятно предвид факта, че съществата рядко изглеждат агресивни, освен ако не бъдат лекомислено провокирани, а дали убиването на нещо, понеже си го провокирал от глупост, може да се зачете като „самозащита” е нещо съвсем различно.

Не вярвам, че имаме правото да взимаме „образци”. Лично аз смятам, че това е морална дилема. Учените искат да си осигурят „само един”, за да приключат въпроса. Често, някъде изпод първоначалната жажда за  кръв, се чуват слаби алтруистични бръщолевения относно „да докажем, че съществуват, за да можем да ги защитим.” Намирам това за крайно недалновидно. Първо, категорично смятам, че няма да се задоволят само с един. Второ, предположението, че самото доказването, че нещо го има, ще ни накара в последствие да започнем да го защитаваме, имайки предвид предишния ни опит да разрушаваме всичко, до което се докоснем, е просто… ами твърде тъпо и лъха на наглост и късогледо невежество.

„Какво е?”

„Не знам! Да го убием и да разберем!...ама чакай, това не прозвуча добре. Нека да е: Убиваме го, за да можем да го класифицираме и защитим!”

„Обаче,” казват онези, настроени да убиват, „как можеш да докажеш, че ги има, ако нямаш тяло? А как ще ги защитиш, ако не можеш да докажеш, че ги има?”

Първо: има ли начин да се докаже съществуването им, поне дотолкова, че да се подсигури защитата им, без наличие на тяло или заловено същество? Второ: кой твърди, че МОЖЕМ да ги защитим? Трето: те изобщо НУЖДАЯТ ЛИ СЕ от нашата защита? И накрая: Какво означава „защита”?

Нека старателно да разгледаме какво би се случило на някой, ако успее да се сдобие с тяло.

Общоприето схващане е, че един мъртъв Бигфут би струвал милиони долари. А също и слава. Звучи страхотно, нали? Е къде е уловката?

Представете си следното(което е напълно хипотетично, разбира се, но е съвсем реалистично):

Джош е страстен ловец. Той живее на юг- в страната на страшния Торбалан. И е решен да си залови един Бигфут, да въшляса от пари и да се отдаде на пороци, понеже е човекът, който е доказал Бигфут веднъж завинаги. Да му се не види, може даже да го кръстят на него с някое от онези гръмки, дълги високопарни имена като Джошипитекус Американус.

Джош и приятелят му Карл се отправят към тресавището на лов. Те са изкусни следотърсачи, а това чудовище го преследват от седмици. Въоръжени са до зъби, не се страхуват от нищо, и на тоя смотаняк този път няма да му се размине.

Вървят до мястото в продължение на две мили и се изкатерват до прикритията точно преди зазоряване, високо горе на дърветата. Не си размениха нито дума по пътя за насам. Прикрили са миризмата си, навлекли са камуфлажи и не издават нито звук. Служат си само със сигнали с ръце. Справят се много добре.

След около час Джош чува нещо да се придвижва бързо през тресавището от дясно на Карл. Дава знак на Карл, че ще го види. В сивата утринна светлина той различава някакъв грамаден, космат силует движещ се сред коренищата, почти приплъзващ се и издаващ кратки звуци, докато се придвижва през дълбоката десетина сантиметра вода. Той чака. Знае, че разполага само с един изстрел. Задържа дъха си докато дърпа спусъка.

*уршумът улучва целта. От гърдите на съществото бликва кръв. Изстрелът е смъртоносен, точно какъвто знаеше, че ще бъде. Някои от онези задници във форума твърдяха, че пушката му няма да е достатъчно голяма, но той си знаеше най-добре. От устата му излиза весело „уууп” докато грамадното тяло се катурва назад във водата с огромен плясък.

„Уцели го! Уцели *опелето!” крещи Карл.

Утрото е някак нечовешки застинало, докато се измъкват иззад прикритието, изпълнени с адреналин. Бавно доближават огромното, космато тяло, лежащо неподвижно в края на речния ръкав, с насочени към него оръжия. Джош се приближава предпазливо и ритва огромния му крак. Тежък е, непосилно тежък. Кръвта се смесва с тъмната, мътна като чай вода около тялото. Тъмните му очи са затворени, а устните отпуснати.

Току-що спечелиха шестица от тотото.

Гласът на Карл разчупва тишината:”И... сега какво, братле?”.

Нещото е огромно. Някъде към 350 кг.

„Сега ще му извлечем задника навън и ще извикаме медиите.”

Дали Джош и Карл успяват да измъкнат тялото от водата? Или записват имената си в списъка с изчезнали хора, понеже не са видели другите две същества, наблюдаващи иззад дърветата към речния ръкав и които ги нападат с викове и наострени зъби- още 700 кг оправдана ярост, докато се опитват да направят носилката от клони?

А може би успяват да довлекат 350-те килограма до камиона, намиращ се на разстояние 5 км. И някак си натоварват тялото с лебедката на Джош. Закарват тялото у тях, купуват си фризер и го натъпкват вътре. И пак изниква въпросът. А сега какво?

Те бързат да изкарат някакви пари. Джош и Карл събират медиите. Казват на CNN, че имат замразено тялото на Бигфут , ама съвсем ИСТИНСКО тяло, а „не като на онези идиоти от Джорджия, дето бяха замразили някакво чучело” и че CNN може да получи ексклузивните права за отразяване срещу един милион долара. След това се обаждат и на FOX News. Вдигат залога на два милиона и оставят двете мрежи да наддават една срещу друга докато не получават оферта от 3,5 милиона долара. Това изглежда е удар в десетката.

Снимачният екип се появява. Нашите момчета, наперени като пауни, разказват как са проследили нещото и са го застреляли. CNN излъчва извънреден репортаж от един час, а другарчетата си получават парите, разделят ги на две и всичко е просто чудесно.

И ето, Джош и Карл са богати. И известни. Всяка кабеларка в САЩ иска да вземе интервю от тях. Те са сензация, която обикаля из цялата страна за изяви. „Добро утро, Америка”, Летерман. Дискавъри Ченъл се свързва с тях с молба за специално предаване – искат да извикат учени, които да изследват тялото. Местният университет също иска да погледне отблизо. Всеки изследовател на Бигфут по света им звъни на домашните телефони, които някой е изнамерил и публикувал в интернет петнадесет минути след излъчването на първия репортаж на CNN. Само за броени дни вече им идва в повече и Джош и Карл решават да наемат някого да се разправя с цялата медийна шумотевица.

Това бързо започва да им излиза скъпо, но какво пък, вече са милионери и продължават да им предлагат огромни суми пари за появявания тук и там. А някакъв дори им предложи да купи всички права за десет милиона долара. Животът е хубав.

Докато не се намесят федералните служби. Или пък отделите по рибовъдство и опазване на дивите животни. Или пък Агенцията за защита на околната среда. Или PETA (организация за защита правата на животните), а може би дори ACLU( Американски съюз за граждански права). Тежката ръка на правосъдието се стоварва скоростно и без значение под чия юрисдикция попадат, ще се окаже, че Джош и Карл са отхапали залък, който не могат да преглътнат.

Скоро ги арестуват. Повдигат им обвинения за ловуване без ловен билет, при това извън сезона. Възможно е да им бъдат повдигнати и обвинения за предумишлено, непредумишлено убийство, а също и за проваляне на незавършено научно изследване. Тялото е конфискувано от властите като доказателство и докато множеството държавни и академични институции се борят за правата над него, Джош и Карл плащат гаранция и наемат адвокати. Не могат да пледират „самозащита” понеже вече са се перчили пред целия свят как са преследвали нещото, за да го убият и изобщо не са крили начините си да го извършат. Адвокатите им забраняват повече да говорят за случая. Парите от хонорари за появяване по телевизията секват.

И изведнъж се оказва, че никакви пари на света не могат да ги измъкнат от кашата, в която са се забъркали.

Още преди всичко да е приключило, на Джош и Карл им се иска никога да не бяха чували за Бигфут.

Макар и едно тяло да може да даде възможност за извършването на научни експерименти и класификация и следователно би представлявало „доказателство” за съществуването на Бигфут за всеки, то на заден план остава разглеждането на един друг важен въпрос.

Само защото може да бъде доказано, че Саскуоч съществуват… трябва ли това да се случи?

Хората, които вярват , че ги има, обикновено правят това по лични причини. Вероятно някога са ги срещали и са сметнали това за доказателство. Или може би са изчели старателно камарите любопитна информация, предадена под формата на разкази на очевидци и са си направили извода, че разполагат с достатъчно припокриващи се данни, които потвърждават съществуването на Бигфут.

По същия начин на обратния полюс скептиците отказват да приемат съществуването на Саскуоч поради техни си причини. Мисълта, че съществата са факт, разклаща техните представи за „здравомислие” и техните възгледи, било то научни, религиозни или някакви други.

Ловецът, който е прекарал 30 години ловувайки в същата гора и „никога не е виждал нещо такова”, вероятно чувства, че съществуването на такива твари застрашава вече затвърдените негови знания относно всичко, което се намира в гората. И вероятно мисълта, че може да се натъкне на една от тях, го плаши до смърт, затова я отхвърля, понеже е един голям мъжага, а тази представа е съвместима по-скоро с гнева, породен от съмнение, отколкото със страха.( Той разбира от гори и знае какво да очаква когато е сред тях, но нещо там, нещо което не разбира, го плаши до смърт и отнема чувството му за контрол.)

Ученият-циник, който ви обяснява, че „ по северозападното крайбрежие на Тихоокеанския бряг просто няма достатъчно хранителни източници”, опитвайки се да сложи точка на спора, вероятно се плаши изключително много от мисълта, че на света все още съществуват неща, за които многото години, прекарани в придобиване на скъпо образование, не са го подготвили. Да приеме, че нещо такова съществува, би застрашило авторитета му…, а следователно и неговото его. (То е нещо, което въпросният учен не би могъл да подчини на солидни факти и данни, нито да го постави в кутийка с надпис „Обяснено”).

Един дълбоко вярващ човек би отхвърлил съществуването на Бигфут, само защото то не се вписва в религиозната му система.(Понеже е в разрез със старателно изградените му представи за света и го кара да изпитва страх от онази неизвестна негова част, която убежденията му не могат да обяснят.)

И в трите посочени случая необяснимото поражда страх, и оттам идва добре скалъпеното, но все пак яростно отхвърляне на съществуването на Бигфут. Нещо, което не може да бъде обяснено, а следователно и разбрано, не може да бъде контролирано. Страхът поражда гняв. Този гняв може да бъде изразен по много различни начини:

„Ама че простотия! Ходя из тези гори вече 30 години и в тях няма нищо подобно!”

„Няма достатъчно хранителни източници, които да подсигурят съществуването на 350 килограмов примат сред горите на Северна Америка, следователно такива не съществуват!”

„В Библията не се споменава нищо за Бигфут…”

Думите са различни. „Логиката” е различна. Хората, произнасящи тези думи, са с доста разнообразен произход. Но страхът е един и същ.

Онези, които яростно отричат съществуването на Бигфут, го правят, защото се чувстват застрашени от темата по една или друга причина. Как биха могли тогава да загърбят страха си и да приемат „доказателствата”?

Някои не вярват в Бигфут, просто защото са невежи. Не че имат проблем с неговото съществуване. Просто като цяло не знаят много по въпроса, а и не желаят да научат. Те преди много време са отхвърлили идеята, че го има, на база оскъдните факти, на които са попадали по темата: основно иронизиращи водещи на новинарски емисии, невярна информация в пресата и обща апатия към всичко с изключение на най- пикантните и сензационни заглавия относно Бигфут в жълтата преса. „Смятах, че цялата тая работа още преди години беше доказана за измама. Нима никой не се е изправил да си признае, че той е направил всичките тези отпечатъци?”

Смисълът на думата „невежество” е обвързан с думата „пренебрегвам”. Тя не означава, че няма още налична информация, а само че хората не и обръщат внимание.

Простичко казано – те нямат нужните умения, за да си позволят да не вярват. Отричането на Бигфут няма тежест, не е достоверно, когато мнението се основава на предразсъдъци, невежество, невярна информация или липса на образование.

Така че… какво точно би се признало за „доказателство” от всички тези невярващи хора?

Да си представим следната ситуация - онази, за която изучаващите Бигфут често си мечтаят. Открива се тяло. Учените го изследват и установяват, че това е Северноамерикански двукрак примат с неизвестен произход. Това влиза в новините. И всички онези невярващи в неговото съществуване ще трябва да си върнат думите назад, нали?

Ловецът гледа със слаб интерес „Хм. Ами в моите гори няма от тези, иначе щях да ги видя” и превключва канала.

Ученият най-накрая приема, че Саскуоч го има, защото сега е модерно да се прави така: „Установихме, че съществата са всеядни и прекарват голяма част от времето си в търсене на храна.” Но така и не споменава факта, че преди набързо е отхвърлил тяхното съществуване поради липсата на надеждни източници на храна, и се надява, че никой няма да се сети да повдигне въпроса. Той е онзи, когото викат, когато им потрябва интервю или изказване, свързано с Бигфут, за разочарование на лаиците - „учени”, които се смятат за експерти по темата.

Религиозният последовател щателно намества съществото сред останалите Божи „създания” и спира да забелязва всички последващи доклади, свързани с тяхното ДНК, които показват, че Бигфут са по-близо до нас от шимпанзетата…

А отричащите? - Те си остават невежи: „Смятах, че този Бигфут са го убили вече и са му направили аутопсия” казват те, понеже в тяхното съзнание Бигфут винаги е бил само един.” Сега Бигфут и всичко свързано с темата не са им по-важни, отколкото някога са били.

Дали едно тяло върху масата за аутопсия наистина „ще убеди всички скептично настроени” и ще сложи край на загадката? В края на краищата, за кого е „доказателството”? Какво ще постигне то и ще осигури ли наистина защитата на Бигфут?

Понеже съм отраснала в Орегон, съм виждала лично пораженията, нанесени върху местната дърводобивна общност, причинени от защитниците на петнистия бухал. Представете си тогава какво ще причини един огромен, човекоподобен примат. Откъде ще се вземат средствата за цялостното проучване и менажиране на това ново „диво животно”? От друга страна, ако вече е установено, че са нещо много близо до човешко същество, бихме ли били склонни да заградим и затворим Саскуоч в резервати? Как можем въобще да си помислим, че ще съумеем да държим затворено нещо, което преживява от скитане и може да ни прекърши на две като клонче, ако само опитаме да го затворим? Дали накрая няма да свършим със забрана за сечене на дървета и дори достъп до мястото , само за да защитим този новооткрит вид? Или пък ще им пратим посланици, които да се опитат да ги „цивилизоват”?

Подозирам, че ако държавните власти са наясно със съществуването на Бигфут, то последното нещо, което ще искат, ще бъде обществото да разбере за тях. Общественият натиск ще накара институциите да управляват и защитават нещо, което в същността си е неуправляемо. Затова за предпочитане е да го представят като мит.

487
Беше лятото на 1998 г и аз се разхождах по един пясъчен нанос нагоре по една река във Флорида, където и живея. Погледнах надолу и видях най-големите отпечатъци от стъпки, които някога съм виждал. Бяха с дължина поне 40 см , широчина 16-17 см. и дълбочина 7 см. Последвах ги по протежението на брега, докато не се изгубиха в гората.

Мястото се намира на 25 км от най-близкото градче и до него се стига единствено с лодка. Встрани от основната част на реката има малко поточе, което се извива навътре в блатото и над което дърветата не пропускат много светлина, така че там е тъмно дори и през деня. Тресавището е с площ хиляди акри и е заградено отвсякъде от дървета и борове. Общо взето разполагате с милиони акри дива местност, в която да бродите и много малко хора наоколо. В края на поточето съм си направил лагер - това е единственото високо място в цялото блато.

Земята е покрита с папрати до коленете и е мека и влажна, и пропита с острия мирис на изгнили листа. Клоните над главата ти са толкова гъсти, че ти се струва, че се намираш във вътрешността на сграда. През нощта става толкова тъмно, че без фенер все едно си напълно сляп.

След като видях следите, поисках да разбера какво ги бе оставило. Започнах да се връщам на мястото колкото мога по-често с надеждата да зърна онова, за което знаех че е Скунксова маймуна. Прекарвах в търсенето му цели дни и нощи скитайки сред блатото. През нощта го чувах да крещи. Това ме караше да настръхвам от страх. Беше самотен писък, почти като повик и аз отвръщах, предизвиквайки екот в тресавището. Тогава той замлъкваше за малко, а после отново изпищяваше. Винаги му отвръщах, за да знае, че не е сам. Беше ми мъчно за него. Това беше най-тъжното нещо, което бях чувал и знаех как се чувства.

Самият аз не харесвах особено хората и си бях избрал да прекарвам повечето от времето си сам. Дори като дете не си намирах мястото, а винаги стоях настрани. Онзи самотен вик в нощта ме разчувства дълбоко. Исках да го намеря. Усещах се привлечен от него, сякаш ме викаше.

С времето, започнах го зървам за кратко - като сянка, движеща се през блатото, но винаги на разстояние. Придвижвах се към него с надеждата да го зърна отблизо, но щом приближах, той изчезваше. Искаше ми се да го привлека, но как? Каква примамка да използвам? Какво би го накарало да поиска да се приближи до мен?

В началото му оставях плодове, но той никога не ги откриваше. Реших,че не може да ги помирише, затова си набавих няколко ароматни свещи и ги палех с надеждата, че ще ги надуши и ще дойде да провери какво е това, като така намери плодовете, които бях оставил за него. Но и това не проработи. Опитах всичко. Не остана нищо, което да излъчва миризма и аз да не опитах да го примамя с него.

И тогава един ден в един магазин видях ароматни пръчици и си помислих: „ Ама тия неща миришат”, така че купих една дузина от онези с мирис на канела и се отправих обратно към блатото.

Разходих се, разбрах къде се намира в момента и се изместих така, че да се падна от страната, от която вятърът духа срещу него. Взех цялата връзка пръчици, завързах ги с ластичка и ги запалих наведнъж. След това ги заклещих в един пън. Поставих една торба с презрели праскови на земята и се изместих на 90 градуса встрани, за да не ме надуши. Извървях около 90 метра, прикрих се зад един паднал дънер и зачаках да дойде. Не след дълго видях през бинокъла, че идва бавно измежду дърветата, като спираше от време на време да подуши въздуха и да се огледа. (Много са умни, усещат когато нещо не е наред, а той нямаше намерение да рискува.)

Бавно се приближи до пъна, вдигна пръчиците, помириса ги, а след това ги сложи в устата си, за да ги опита. Мисля, че се изгори, понеже ги хвърли, отстъпи, а след това се огледа. Изглежда знаеше, че съм наоколо, но не беше сигурен къде точно.


Изображението не е част от книгата

Той се наведе, вдигна торбата с прасковите и започна да яде, оглеждайки се наоколо да види къде съм. След като приключи с яденето, аз се показах и извиках „Казвам се Майк и искам да бъдем приятели”.

Бях си свалил камуфлажа, защото исках да види с кого разговаря. Той замръзна на място и се взря в мен, а аз се обърнах и си тръгнах без да поглеждам назад. Исках да е наясно, че няма да го нараня и че следващият ход е негов.




Някак си Майк бе намерил нещотото, което е нужно, за да предизвика доверие у Бигфут –разбрал беше, че трябва да го остави да контролира нещата.

Бях научила същата съществена част от информацията преди много години от един редовен свидетел от Северна Калифорния.

Въпросната жена, която ще нарека Мишел, се свърза с мен по имейл. Тя се възстановявала от някакво заболяване и неин приятел-музикант, който често пътувал, и предложил на заем къщата си. Тя се преместила в малката куполообразна къщичка сред горите и дори не предполагала, че там се случва нещо странно, докато не решила да се попече на слънце чисто гола един следобед. Наоколо не трябвало да има никой друг, така че когато чула шум, обърнала се и видяла едно голямо, космато нещо да се взира в нея, съвсем разбираемо била потресена.

Срещите около дома и с онези, които тя също нарекла „ Големите Приятели”, продължили в течение на почти десет години преди да се срещнем. Двете поддържахме кореспонденция цели две години преди най- накрая да си уговорим точна дата, на която да се срещнем в къщата и. Наистина ни отне толкова време, за да установим приятелство и доверие помежду си и когато тя най-после ме покани, знаех, че времето и парите похарчени за пътуването си заслужаваха.

Тя се беше преместила няколко километра по-надолу по пътя от онази къща, която беше взела под наем от приятеля си, но все още имаше достъп до нея. Следващото са откъси от моя дневник, воден по време на пътуването:

На 26ти май 2000 двамата със сътрудника ми Боб пристигнахме късно, някъде около 23.00 ч. Разпънахме палатката на полянката пред новата къща и Боб си легна, изморен от дългото пътуване. Аз и Мишел стояхме на един пън на поляната и слушахме звуците в нощта. През тази нощ чухме много странни звуци: свистящ и пронизителен писък в далечината, примесен с лая на куче или воя на чакал, силен звук като от вдишването на въздух, едно ниско „хуутл, хуутл”, което беше някак зловещо произнесено, отколкото изпято, и няколко „петела”, които ку*уригаха тук-таме из тъмнината между 2 и 3 часа сутринта, единият от които се изкашля докато ку*урига.

Един час по-късно, докато лежах в палатката, нещо голямо пробяга наоколо и хвърли един 55 – галонов контейнер за боклук срешу едната от стените на къщата.

На следващата вечер Мишел попита дали искаме да направим един поход и да отидем на старото място. Боб се страхуваше, понеже беше тъмно-около 23.00 часа, но се съгласи неохотно. И аз се страхувах да ходя в тъмното, особено когато Мишел разясни, че ще навлезем навътре в гората и че другият изследовател, който е на посещение там е отказал да дойде. Но също така се и вълнувах. Какво приключение само!

Съседите, които тогава живееха в куполообразната къщичка ги нямаше. Бяха пуснали на свобода четири огромни ръмжащи и лаещи кучета, които трябваше да изтърпим, но които спряха при портата, когато пътя ни навлезе в гората. Отказаха да ни последват по-нататък.

Следвахме Мишел в продължение на половин миля или малко повече навътре в каньона, по единична пътека, минаваща над дънери и къпинаци, през две малки поточета и достигнахме до голямата скала, при която тя хранеше своите „ Големи Приятели”. След като разкарах някъде към седем кърлежа от панталоните си, се настанихме на върха на скалата, а тя започна да ги вика.

Бях нервна и развълнувана; започнах да треперя без да искам, въпреки че полагах усилия да остана спокойна. Стояхме там около половин час и скоро дочух нещо, което мога да опиша само като шум от провиране между храсталаците, идващ от две посоки пред нас. Звучеше сякаш НЯКОЙ се промъква към нас. Чувах тъпия звук, на бавни, но отчетливи стъпки да се приближава отпред и леко вдясно от нас и започнах да чувам как нещо се провлачва вляво от нас на около 60 метра.

През следващите няколко минути седяхме и слушахме шума от влачене и местене на разни неща. Фокусирах се просто да не треперя, а Мишел ме хвана за ръка, за да ме успокои. Също така ме накара да „погаля” главата на Боб, да го „почеша”. Тя каза, че като ме видят да правя това, съществата ще са по-спокойни. Един или два пъти чухме изсвирване откъм дола или горе от билото. Накрая Мишел взе банана, който бях донесла (това бях сложила набързо в раницата си), раздроби го на парчета, насипа го пред скалата и каза, че трябва да се отправим обратно към каньона.

„Тръгваме ли си?” попитах я аз.

„Трябва да им позволим да контролират събитията” отвърна тя.

Мишел обясни, че ще дойдат да вземат храната, ако я искат и ще ни изпратят. Боб замърмори нещо от рода на „О, чудесно!”, а аз се изхилих. Нервите му вече не издържаха. И моите не бяха по-добре, но не бях готова да се откажа все още.

Бяхме извървели около половината път обратно по пътеката, когато Мишел каза внезапно ”ОК. Тук е добре„ и разстла одеялото по средата на пътеката. Всички седнахме. Тя каза, че ще им отнеме около десет минути да дойдат и точно след десет минути дочухме същите отчетливи стъпки да ни задминават от двете страни. Усещах дълбока уязвимост седейки в мрака в присъствието на това, което звучеше като няколко огромни „неща” пристъпващи тежко наоколо. Но тогава разбрах , че в това беше смисълът: да се предадеш, да се довериш и да се отдадеш на преживяването.

Чухме, че идват и други. От време на време се чуваха изсвирвания близо до стъпките- едни тихи, едва доловими звуци, едно почти прошепващо „Хей” изсвирване - кратко, средновисоко и ненатрапчиво, като изпято от птица. Един от тях ни задмина напълно и се насочи нагоре по пътеката зад нас. Една-две минути по-късно, съществото счупи клон, който ми се стори е дебел колкото бедрената ми кост... ПРАС!, после се поразходи наоколо. Мишел прошепна: „Мисля, че го прави заради Боб, да му покаже кой командва”. Не мисля, че на Боб му хрумваше да оспорва този факт.

В някакъв момент докато се случваше всичко това ми се наложи да се изпишкам и просто не можех да се сдържам повече. Случва ми се когато се изнервя. Отдалечих се на няколко малки стъпчици от одеялото и приклекнах до едно дърво в тъмнината, като през цялото време се чудех дали нещо няма да ме сграбчи и да ме отмъкне нанякъде със събути гащи. Страхувах се и да не ме нахапят комари и кърлежи по дупето. Е, явно се оказах боец. Успях да изляза насреща на буболечките и на Големите Приятели и седнах на одеялото, най-накрая успявайки да се концентрирам отново... и точно тогава нещата станаха наистина интересни.

Не знам дали удовлетворяването на естествените ми нужди имаше нещо общо, но щом отново седнах долу, нашите горски посетители започнаха да се движат наоколо съвсем на сериозно. От всички посоки се чуваше провлачване и Боб каза изведнъж, че е видял силует да прехвърля малкия хребет от лявата ни страна. Това затъмни за кратко част от слабо осветеното небе. Обърнах се, за да погледна, докато той прошепваше: ”Виж там горе! Нещо току що се промъкна между онези дървета!”, но докато го направя нещото вече си беше отишло.

Малко по-късно цялата настръхнах... косата ми се изправи. Дочух стъпки, присядане и странно изпукване много близо от лявата ми страна, която бе обърната към гората. Звучеше така както изпукват коленете ми понякога, когато приклякам. И тогава го надуших – сякаш някой беше отворил канализационна шахта. Към мен достигнаха три ОТЧЕТЛИВИ полъха, валма от воня. Удари ме в носа като цигарен дим. Беше силна, та чак очите ми се насълзиха. Прошепнах към Мишел : „Мисля, че единият е точно зад храста от лявата ми страна.”Протегнах ръката си докато си задавах въпроса: „Какво ще стане, ако се протегна към него?” Тя ми отвърна: „Не се изненадвай ,ако и то те докосне”. Дръпнах си бързо ръката. Не бях готова за това.

Исках да направя нещо, за да общувам с това същество, което не можех да видя. Обърнах се и се усмихнах леко към храста - и страхът ми изчезна, сякаш някой го изключи с копче. Изведнъж вече просто не се страхувах. Чувах шумоленето докато нещото, каквото и да беше се придвижваше нагоре по хълма. Седях там, изпълнена със спокойствие, страхопочитание и удивление, докато звуците около нас все още се чуваха.

Съществото на пътеката пред нас, отпред и отляво, изсвири няколко пъти, а онова директно вдясно разклати клоните и се поразходи известно време наоколо – после нещата утихнаха. Боб се оплакваше, че го боли стомахът от напрежението или лошата храна, или пък и от двете, и ние решихме да си тръгнем.

Докато вървяхме обратно, чувах поне един от тях да върви успоредно с нас, като изсвирваше от време на време. Той се спря в подножието на пътя, там където нанадолнището щеше да ни отведе до къщата. Странно, но кучетата бяха застанали горе - като че ли съществуваше граница от няколко ярда, която нито едните, нито другите биха преминали.

Мисля, че това, което ме впечатли най-много беше колко тихи, невидими и дискретни бяха Големите Приятели на Мишел.

Когато чуя изследователи на Бигфут да търчат наоколо облечени в камуфлажи и да говорят как щели да ги проследят или да ги бият в собствената им игра, на техния собствен терен, просто си умирам от смях.




Доверие. Това щеше да е основният мотив в моите опити да разбера тези същества, както и онези, които контактуват с тях.

488
4
Доверие


След провала със снимките Майк започна да се разкрива малко повече. Дали исках да приема обяснението му за тяхното изчезване или пък просто ми се щеше да го слушам без значение дали ще предостави улики или не. Нямах представа. Той сякаш все още имаше нужда да сподели историята си с някого , а аз бях решена да му предоставя поле за изява.

Бях започнала да ценя остроумието му, онази необяснима смесица от груб език и интелигентност, а понякога и извратеното му чувство за хумор, които ме връхлитаха изненадващо и често ме докарваха до изблици на неконтролируем смях. Разбирах, че взаимоотношенията ни се изместваха от такива между свидетел и изследовател към истинско приятелство. Харесвах Майк.

Той беше сложна личност с много лица. От една страна се показваше като доста грубоват, недоверчив и нетърпящ глупости мъж, който дори за един миг не би понесъл нещо, което смята за „тъпотии”. На моменти реагираше доста остро, а друг път съвсем кротко. Премисляше нещата преди да се изкаже, като понякога спираше по средата на изречението, отклонявайки се от темата и вместо това обясняваше с подробни метафори. Често ми се струваше, че доверието му виси на края на късо въже, което той смята да дръпне, ако дори за секунда усети, че се каня да го предам, затова пристъпвах много внимателно. Но Майк си имаше и една, друга по-дълбока страна, която успях да доловя през пукнатините на неговата преднамерено груба защита. Едно вродено качество, което бе решен да крие. В момента, в който осъзнах това през на лицето ми се изписа огромна усмивка.

Под цялата фасада Майк си беше един добряк.

Това стана много по-ясно, когато Майк започна да разказва за преживяванията си с повече подробности.

Когато някой ми разказва за срещите си с Бигфут, обикновено го карам да попълни въпросник. Щом разказът бъде предаден в писмена форма, това гарантира, че съответната информация и детайли ще бъдат правилно предадени оттам нататък. Но бях започнала да добивам впечатлението, че преживяванията на Майк се простират далеч отвъд единичните, инцидентни срещи на останалите свидетели и че въпросникът в неговия случай е излишен. В началото дори не си правих труд да си водя бележки, понеже той така или иначе не искаше да споделям информацията, а на този етап вече бях толкова изостанала, че ми се струваше, че ако опитам да запиша нещата, които ми беше казал, никога няма да успея да наваксам с пропуснатото.

По време на един от нашите вече ежеседмични телефонни разговори го попитах плахо: „Какво ще кажеш да опишеш на хартия преживяванията си?”

Той се възпротиви, но по скоро по отношение на писането, отколкото на споделянето. „Не говоря правилно” сподели той. „ Хората винаги ми се присмиват за начина, по който го правя. И с писането ми е същото.”

„Начинът, по който пишеш няма нищо общо с онова, което имаш да кажеш” отвърнах внимателно. Майк беше изключително неотстъпчив, и специфичният „диалект”, който използваше, нямаше никакво отношение по въпроса. На привикналите ми със северозападния говор уши, неговият провлачен изговор им се струваше не особено приятен. Въпреки това не повдигнах въпроса.

Няколко дни по-късно Майк ми изпрати имейл. Беше създал онлайн документ за лично ползване, до който само двамата с него имахме достъп. Изпрати ми линка му.

Както и повечето други свидетели, Майк започна да разказва за своите преживявания дълго след като са започнали да се случват. За разлика обаче от многото редовни свидетели, с които съм работила, Майк нямаше особено желание да интерпретира събитията, което беше едно от нещата, придаващи му достоверност още от първия ден. Бях свикнала да работя с очевидци, които се опитваха на всяка цена да изведат някакъв смисъл от своите срещи с Бигфут и накрая неизбежно свеждаха ограничените си наблюдения до собствените си разбирания за света или каквито там системи от убеждения имаха. До момента, в който стигнеха до разказването на историята си пред мен, вече бяха вкарали собствените си заплетени обяснения за случилото се. И на този етап, от мен като учен зависеше да разделя плявата от сеното, т.е фактите от личното тълкуване.

Майк просто предаваше какво е видял, помирисал или чул- и по телефона, и в настоящия онлайн документ.

Вцепених се щом започнах да го чета. Очаквах няколко кратки бележки, а вместо това, когато отворих документа открих множество страници със ситно набран текст, описващи всичко в подробности още от първия ден на срещите, коментари относно поведението и хранителните навици на съществото, както и размислите на Майк, появяващи се тук-там относно причините, поради които съществото се е държало по съответния начин. Беше споменавал много от тези случки в разговорите ни, но дори тогава нямах никаква представа за размаха на взаимоотношенията им, нито за познанията на Майк относно тресавището, както и за съществата, живеещи в него. Въпреки продължаващото му недоверие към мен, заради статута ми на „изследовател”, изглеждаше сякаш Майк се чувства облекчен след споделянето на тайната си.

Погълнах текста на един път, не можех да отлепя поглед от екрана. Изведнъж, толкова много от въпросите, които не ми даваха мира през цял един живот на чудене и анализиране, намериха своите отговори – един след друг, в малките, но удивителни подробности от взаимоотношенията на Майк със съществото.

Зарадвах се когато разбрах, че разказът му започва от самото начало.

(Написаното от Майк до мен, онази част, която той ми е позволил да публикувам, е включено в тази книга. Коригирала съм само правописни и пунктуационни грешки. Умишлено не промених нищо от уникалната смесица на Майк от граматика, синтаксис и разговорен стил. Оставила съм ги такива, каквито са. Това е част от него, такъв какъвто е и вярвам, че е важно да усетите неговия „глас”.)

489
Разсъжденията ми по въпроса си бяха още в развитие и го знаех. Можех да му предоставя само бегъл поглед върху нещата, които за мен имаха значение и оттам да продължа диалога.

Не след дълго двамата с Майк обсъждахме по телефона снимките, с които разполага.

„Ясни ли са?” попитах го аз.

„Ами, заснех ги с фотоапарат за еднократна употр*ба и без светкавица, но са достатъчно ясни- все едно съм заснел кучето ти, нещо такова, ако това питаш.”

„Как успя да ги проявиш?” попитах аз. И преди се бях чудила същото нещо. Ако имаш лента със снимки на Бигфут как ще процедираш, когато решиш да ги проявиш?”

„В УолМарт” - отговорът му ме изненада. „ Знаеш ли, мислих върху това след като направих снимките. Къде да занеса лентата, за да ги извадя? И просто я оставих в УолМарт. Когато момичето от другата страна на гишето ми подаде снимките, ме попита за тях. Казах и, че работя върху един филм и това е реквизит. Просто човек в костюм. „Много добър костюм” беше нейният отговор.

Изкикотих се.

В миналото, свидетелите твърдяха, че разпологат с фотографии, само за да се окаже накрая, че това са размазани сенки (които сантиментално наричах „блобскуочи” (от blob-петно), или пък измисляха някакво удобно оправдание или нечувано извинение защо в края на краищата снимките не добиваха завършен вид. Не се вълнувах много от идеята, че Майк разполага със снимки. На този етап все още го проучвах, за да установя дали това, което ми казва бе истина или не. Макар и да не ми светваха червени лампи в главата, все пак не съм вчерашна. Затова продължих да се въздържам от крайна оценка, а да видя докъде ще доведе това.

Скоро след телефонния ни разговор, получих следния странен имейл:

Здравей Оутъм,

Исках още веднъж да ти благодаря за помощта, която ми оказа и да те информирам, че повече не желая да се занимавам с темата за Бигфут.

Съжалявам за всички неудобства, които вероятно съм ти причинил.

Нашите разговори и разменените мейли бяха удоволствие за мен и се надявах, че ще станем приятели. Но хората направиха така, че нещата на този етап за мен вече не могат да продължат.

Не трябваше да казвам на никого. Беше грешка от моя страна, понеже смятах, че мога да се доверя на приятелите си. Удивително е докъде могат да стигнат някои хора, за да получат онова, което искат.

Не те обвинявам за нищо, което се случи - вината не е у теб по никакъв начин. Мисля, че ти беше само катализаторът на събитията. Установих, че някои от нещата ми са били откраднати и продадени и това го разбрах едва преди няколко дни. Разбрах кой го е направил и го накарах да си признае. Най-малкото- вече имам един приятел по-малко. Освен това прецакаха лаптопа ми много лошо и той все още не работи много добре. В компютърния сервиз ми казаха, че най-вероятно ще ми се наложи да си купя нов.

Между другото, ще направя няколко нови снимки специално за теб, за да не си мислиш, че съм луд или нещо такова и можеш да разполагаш с тях както намериш за добре. Дължа ти го.

Благодаря,

Майк.

Веднага се обадих на Майк и в началото с леко недоверие изслушах неговия разказ.


Явно снимките му на съществото са стояли в плик в едно куфарче в някакъв сейф под наем. След нашия разговор той отишъл да си ги прибере и открил, че ги няма. Те били единственото липсващо нещо. И понеже само той имал ключ, му коствало доста усилия да разбера как се е случило това.

Изпъшках вътрешно, понеже знаех какво биха казали колегите ми в тази ситуация. „Колко удобно. Изчезнали снимки.. как пък не…” Но прекъснах този поток на мисли незабавно. Харесвах много Майк и все още исках да му дам шанс да се окаже невинен относно моите подозрения. Освен това нещо в неговия разказ до този момент ми се стори съвсем вярно. Но все още не можех да кажа какво точно. За пореден път реших да се въздържа от оценка и да изслушам каквото има да казва.

Каза, че е изръчкал мозъка си, за да разбере къде може да са се дянали снимките. „Мислех за това по цял ден и изведнъж осъзнах… имаше само още един човек, който някога бе имал достъп до този сейф.”

Майк ми каза, че в някакъв момент е показал снимките на негов приятел. Признал е пред него, че е виждал Скунксова Маймуна (едно от народните нарицателни имена на Бигфут в Америка, бел.прев) от време на време, докато е скитал из тресавището, но без да навлиза в детайли. Неговият приятел се е заинтересувал по-конкретно от финансовия потенциал, който предоставят. „Можеш да ги продадеш на Нешънъл Инкуайърър за поне $100 000”, казал приятелят му. Майк се възпротивил. Снимките не били за продан.

Няколко седмици по-късно приятелят на Майк го помолил да му заеме пари. Майк отказал. „Той все още ми дължеше парите, които му бях дал по-рано. Нямах намерение да му давам повече.”

Малко след това Майк помолил приятеля си да му помогне да премести някои неща в сейфа. „Първото, което ме попита, когато видя куфарчето вътре беше: „Все още ли пазиш снимките на Скунксовата Маймуна?” Казах му: „Да! И не смей да пипаш това куфарче.” Ние преместихме нещата, а след това аз отидох до офиса, за да платя наема за съхранение. Сигурно тогава ги е взел.”

Майк се обадил на приятеля си, който като по чудо си бил набавил парите, скоро след като му потрябвали. След множество заплахи и насаждане на чувство за вина, човекът си признал всичко.

Очевидно неговият „приятел” откраднал снимките в онзи ден, докато били при сейфа и ги скрил под ризата и. След това се свързал с някого по Интернет и му казал, че има снимки. Един мъж дошъл да се срещне с приятеля на Майк, като му предложил за тях пари. Когато бил притиснат да даде информация откъде са се взели, приятелят признал, че Майк знае къде да намери Скунксова Маймуна и че всъщност има редовни срещи с тях. Човекът му предложил допълнително пари за повече информация относно Майк.

„Приятелят ми каза, че се е добрал до малкия тефтер в купето на пикапа, където държа цялата си лична информация, преписал е всичко, включително и номера на социалната осигуровка, мейл адреса и паролите ми и ги е продал на въпросния тип. Така че в момента онзи разполагаше не само със снимките ми на Скунксовата Маймуна, но и имаше достъп до всички мои имейл акаунти. Вероятно ги е преглеждал, защото веднага щом започнах да си пиша с теб за това, получих имейл от този анонимен адрес, в който се казваше, че не трябва да разговарям с теб и че Оутъм Уилямс се интересува единствено от парите.”

(В този момент се оцъклих. Ами да, парите ме интересуваха, точно така. Изследването на Бигфут беше толкова „доходоносно”, че живеех с детето си по средата на нищото в една разбита колиба, заработвайки прехраната ни от вкъщи, за да мога да отделям време на страстта си.)

Той каза, че е започнал една гадна размяна на мейли с анонимния. „Този тип имаше снимките ми, а сега искаше да спра да работя с теб и да се прехвърля при него. Казах му, че няма никакъв начин ,по който да разбере къде се намира съществото и че ако се доближи до мен или тресавището ми ще му сритам задника все едно съм Скунксова Маймуна. Казах му също, че ако открия нещо друго, ще го споделя с теб, а не с него.”

Попитах Майк дали още пази негативите. „Не. Абсолютно всичко - снимките, негативите - всичко беше в плика.”

Майк беше напълно съсипан. Когато разбрал първоначално, че снимките му липсват не бил напълно убеден, че нямам нищо общо с тази работа (което ми показа, че Майк все още не ми се доверява напълно). Преди да ми напише майла и да говорим по телефона по-късно същия ден беше подгрял приятеля си и беше разбрал, че не съм в нещата, но все още беше обезсърчен и готов да се откаже. „Откакто започнах разговорите си с теб, сякаш всичко тръгна по дяволите. Вината не е твоя”, добави той. „Просто ми се струва, че изобщо не трябваше да си отварям устата.”

Замислих се за мъжа, който беше купил снимките. Очевидно трябваше да е наясно, че са продадени незаконно - че фотографът, а следователно и законният собственик на авторските права, не се беше съгласявал да ги продаде. Той беше купил крадени вещи. А личната информация, която приятелят на Майк му беше продал, граничеше с кражба на самоличност. Снимките никога не биха могли да бъдат публикувани, иначе Майк щеше да заведе дело, а неговият приятел можеше да бъде призован да свидетелства. Така че какъв беше смисълът от това?

Изненадана ли бях, че някой би стигнал толкова далеч, за да се опита да придобие контрол над този вид улики? За съжаление не бях. Била съм жертва на подобни съмнителни практики и знаех, че по отношение на етиката от някои хора има какво още да се желае, особено когато ставаше въпрос за снимки, видео или други „доказателства” за съществуването на Бигфут. За съжаление за много хора изразът „снимки на Бигфут” и „големи пари” са синоними.

Майк ми каза: „Много съм ядосан, понеже щях да ти покажа снимките. Смятах, че ми е време или да се примиря, или да замълча. Не само, че загубих един приятел заради всичко това, но сега някой знае повече за мен отколкото съм казвал дори и на теб.”

Иронията е, че аз не съм оказвала никакъв натиск върху Майк да видя снимките. Реших, че ако има такива и в някакъв момент той реши, че намира за нормално да ги сподели с мен, ще го направи. Междувременно бях избрала да продължа да работя с него и да видя докъде ще ни доведе това. В края на краищата какво можех да изгубя като му се доверя, освен малко време и енергия?

490
Прочетох отново имейла на Майк и един въпрос изникна в главата ми. Беше ли това, което той твърди истина? Макар и да бях работила с много редовни свидетели през годините, които споделяха подробности от кратковременните си срещи със Саскуоч, повечето от тези срещи се оказваха случили се на „безопасно разстояние” и се състояха от мимолетни зървания или наблюдения отдалеко. Твърденията на този човек за редовни контакти лице в лице ме накараха да се замисля. Нищо в неговия имейл не ми намирисваше на измислица или перчене. Всъщност звучеше съвсем достоверно и не по начин придаващ сензационност на събитията ( нещо, което един измамник би направил). Освен това липсваха неадекватни подробности, предвид всичко, което вече знаех относно природата на тези създания. Възможно ли беше да е преживял точно каквото твърдеше или ме занасяше? И ако беше второто, с каква цел?

Върнах му отговор като го уверих, че ще запазя в тайна самоличността и местонахождението му. И се постарах да отговоря на въпросите му по най-добрия начин.

Ако доведеш нов човек, начинът, по който съществото реагира ще зависи от поведението на този човек. Ако новият се държи агресивно- да, ще се лишиш от редовните си срещи с Бигфут. Но повече от това не бих могла да кажа, докато не разбера напълно обстоятелствата около нещата, които преживяваш. Надявам се, че ме разбираш.

Дълги години размишлявах, да ли да не ги "доказвам" като факт, с идеята да ги предпазя. Убедена съм, че все още не знаем достатъчно за тях, че да кажем със сигурност какво би им причинило едно разкриване... Ето защо изследването е толкова важно.

(Мнението ми по този, а и много други въпроси, щеше да еволюира значително през следващите месеци.)

В продължилата размяна на имейли започнахме да обсъждаме проблема по-задълбочено. Какво би се считало за доказателство и как би подходил човек при доказване съществуването на Бигфут, без по този начин да ги застраши? По ирония на съдбата точно тази тема ми бе на дневен ред в онзи момент. Наскоро бях обсъждала същия въпрос с един свидетел, който твърдеше, че разполага със солиден снимков материал относно съществото и направо си изхабихме мозъците в опити да „напишем” целия сценарий, минавайки от разкриването на Бигфут, през доказателствата за съществуването до защитата му. Така и не стигнахме до никакви решения и ето ме в началото- там, откъдето тръгнах.

Майк ми писа:

Разполагам със снимки и филм и мога да докажа, че са на ниво, но няма начин да ти ги изпратя чрез интернет. Засега държа нещата да си останат така. Как да разкриеш на хората къде са Бигфут и въпреки това да ги опазиш? Ето това е проблемът. Какво ще е това доказателство, дето ще го изнамеря, че да издържи, ако нямаме тяло. Бих могъл да предоставя каквото е необходимо, но на каква цена?

Той спомена за някакъв местен професор, който би могъл да му помогне. Уплаших се, защото се съмнявах, че един академик ще се отнесе адекватно и с разбиране към деликатната ситуация и си представях как разни статистици и безпристрастни „търсачи на доказателства” нахлуват в личното пространство на Майк.

Но докато размишлявах дълго и упорито върху поставените от него въпроси, преди да му отговоря осъзнах, че аз също нямам отговор. Какво би се случило, ако бъдат предоставени неопровержими улики за съществуването на Бигфут и то такива, че да бъдат приети за „доказателства”? Какво биха представлявали подобни улики?

Накрая стигнах до извода, че не разполагам с достатъчно информация, за да кажа това със сигурност, но заключих, че събирането на възможно най-добрите улики, докато разполагаме с възможността да правим това, не би могло да навреди, стига събирането им да се извършва внимателно и с уважение. Майк можеше да ги съхранява, докато не реши какво да прави с тях. Давах си сметка колко рядка беше възможността, в случай че историята се окажеше действителна и чувствах, че си струва да се опита. Не се сещах за никой друг, който с такава готовност да получи онези физически улики, които бяха нужни, за да се избегне въображаемата необходимост от присъствие на „тяло.”

В отговор му написах:

Разкриването и излагането на показ на тези момчета е нещо, за което продължавам да размишлявам откакто преди двадесет години започнах да се занимавам с темата. Понеже двете с майка ми сме ги виждали, когато бях много малка, а те се разхождаха из задния ни двор, винаги съм усещала, че е мое задължение да ги защитавам. Познавам хора, които са готови да стигнат и до ада само и само да се доберат до „доказателство” и да го покажат на света на ВСЯКА цена, но аз никога не съм била от тях. Смятам, че може би е добра идея съществата да бъдат класифицирани, за да могат да бъдат защитени, но това трябва да бъде внимателно премислено. Навън, най-вече на юг, има ловци, които преследват Бигфут за забавление. Нямате идея за колко ПОГРЕШНО смятам всичко това и се надявам, че съответните законови мерки в тяхна защита биха прекратили тази практика.

И така, за да отговоря конкретно на първия ти въпрос,” Как би могъл да разкриеш на хората къде са Бигфут и въпреки това да ги защитиш?” Не можеш. Това е краткият отговор. :) Препоръчвам на всеки свидетел, който е съумял да изгради доверие между себе си и едно или повече от съществата, да бъде МНОГО внимателен по отношение на това кого кани да посети мястото на срещите им.Това се отнася и за разните му професори”. Понеже академиците обикновено пренебрегват тази тема, нужно е само един човек, било то професор или не, да се намеси и да ти отмъкне заниманието, да сгафи нещо и ти не просто оставаш без обект за наблюдение, но и излагаш Бигфут на опасност като разкриваш местонахождението им на някой добронамерен научно настроен тип, който не разбира деликатната ситуация.

Работя съвместно с няколко човека с надеждата да ги опазя. Но предоставянето на доказателство не е достатъчно само по себе си. Да докажем, че ги има е едно. Но да не сме в състояние да покажем КАКВО точно са… под чия юрисдикция ще попаднат? Животни ли са или хора? Считат ли се за защитен вид или законът им осигурява същите права като на всеки друг човек?

Една снимка на съществото не би се смятала за доказателство и не би постигнала онова, на което се надяваш. Първото, което трябва да се направи е да се докаже извън всякакво съмнение, че тях ги има. Това е само половината от уравнението, но е начало все пак.

Предвид всичко това наум сметнах, че идеалният вариант би бил директното заснемане на придобиването на физически улики от източника и излагането им в последователност, превръщаща ги в доказателства. Добър пример би било да заснемеш НА ФИЛМ как седиш и решеш с чиста четка едно от съществата, а после да поставиш четката в найлоново пликче отново ПРЕД КАМЕРАТА. Можеш да ми изпратиш четката, а аз мога да я изпратя ня някого да и направи ДНК анализ. Бидейки трета страна, изпълняваща ролята на посредник между теб и различните страни, които обработват доказателствата, нито една институция няма да узнае твърде много за теб или мястото, на което си, като така ще защитя теб и твоят Приятел. Слюнката също би свършила работа, ако успееш да го накараш да сдъвче нещо или пък да оближе някое парченце от нещо намазано с фъстъчено масло…всичко отново заснето на филм, после внимателно постави предмета в найлонова торбичка, пак заснето на видео, и разбира се носи хирургически ръкавици…

Изрязани нокти, косми ( с фоликула по тях), слюнка – всички тези неща съдържат ДНК. Дори корички от рани или пърхут, ако успеете да ги изчоплите от гърба му. Или да речем косми или кожни клетки, които да сложите в чиста хартиена или найлонова торбичка- всички те са средство за придобиване на улики, но биха изисквали близък контакт и за предпочитане видео доказателство за тяхното събиране.

Веднъж щом ДНК резултатите пристигнат, следващата стъпка би била да се проведе едно цялостно научно изследване, подкрепено от още доказателства. Това включва снимки (ето къде е тяхното място- самите те не са доказателство, но са важни като подкрепа на уликите и определят следващата стъпка), видео записи, отпечатъци от стъпки, отливки на стъпки, аудио записи и детайлни наблюдения. На този етап, на вниманието на академичните среди ще бъде предоставен научен труд за преглед и в него, на база уликите, ще бъдат предложени име и класификация на съществото. И това е съществената част – онази, в която всички останали улики и наблюдения също се включват, а именно дали съществото бива класифицирано като животно или човек, понеже видът на закона, който ще го защитава и институцията, с която ще бъде осъществен контакт зависят точно от това. Ще бъда наистина щастлива да ти помогна с каквото мога, ако ти искаш това. Понеже искам те да се чувстват добре и не желая да бъдат разкрити, освен ако не им се осигури защита, ТИ можеш да си сигурен, че всичко, което направя, ще се съобразява най-вече точно с това. Прекарала съм целия си живот в опити да образовам хората по отношение на тези същества и самата себе си да се науча да ги разбирам, като през цялото време съм внимавала да не премина тънката граница на неразкриване на информация, която би ги застрашила.

491
3
Доказателства и снимки


Майк се свърза с мен по електронна поща за първи път през септември 2009 г., след като публикувах видеоблог в Youtube относно редовните срещи с Бигфут и необходимостта учените да се отнасят към този вид хоби внимателно и с уважение. Кореспонденцията ни започна много колебливо.

Аз съм самотна майка с малка дъщеричка, която се опитва да осигури прехраната ни, да се грижи за детето си през целия ден, а също и да списва Oregonbigfoot.org в „свободното си време”. Получих имейла на Майк сред стотиците други през онази седмица, които едва намирах време да прочета. Тонът му в първото писмо беше внимателен и сдържан, но докато го преглеждах предизвика интерес у мен. Твърдеше, че от няколко години има контакти с едно същество и иска да разкаже на някого за това, но се притеснява, че на въпросното същество може да му се случи нещо.

През годините съм получила много подобни имейли от хора, които твърдят, че периодично се срещат с Бигфут. Разбирам желанието да се свържеш с някого, който би потвърдил наличието на подобни опитности, но също и напълно противоположното – проявата на сдържаност, породена от страха за онова, което може да ти се стовари на главата и на тази на Бигфут, ако се свържеш с погрешния човек. Също така помня времето, в което с мен се свързваха индивиди, които твърдяха, че имат редовни срещи със съществата, но чиито разкази при по-щателен анализ се оказваха крайно безинтересни. Но както винаги, реших да приема Майк за невинен поради липсата на доказателства. Отговорих му внимателно, опитвайки се да му покажа, че съм наясно с деликатната ситуация. Ако този човек имаше редовни срещи с Бигфут, то той не би могъл да избере по-подходящ изследовател, с когото да сподели опита си. Знаех също така, че ще ми коства доста време и търпение да го убедя в това, както и много време и търпение от негова страна, за да ме убеди, че не ме будалка.

Той ми писа не след дълго, като ми предостави повече подробности. Бях заинтригувана.

„Първо: Няма да казваш на никого за това! Всичко, което ти покажа и разкажа си остава между нас. Имал съм много случайни „сблъсъци” с такива (изследователи на Бигфут) онлайн и не искам никой да узнае къде се намира мястото. Виждал съм как постъпват- ще ги прогонят и ще съсипят всичко.

Изградих доверие между мен и конкретно този Бигфут и ми се ще да покажа това на някого, но онова, което ме тревожи е какво ще се случи, ако заведа непознат при съществото. Дали наям да избяга и повече да не се върне никога. Дали това няма да го накара да спре да ми вярва? Какво мислиш, че ще направи? И как би могла да ги защитиш от хората, щом веднъж излязат на светло? Знаеш какво ще се случи, нали?”

Той не е опитомен, но идва при мен, защото му нося храна. Обича свежи плодове, като праскови и круши и може да изяде доста от тях.

Доближавал съм се достатъчно, че да го докосна. Мирише наистина зле, но след време носът привиква с миризмата. Трябва да съм внимателен, когато съм край него и да не му обръщам гръб. Показва ми, че може да ме убие когато си поиска. На моменти става доста страшно и се налага да се отдръпна. И винаги нося оръжие с мен, за всеки случай.

Понякога когато му нося храна ме прогонва. Тогава отстъпвам и наблюдавам от разстояние.

Ще ти кажа нещо: Изглежда сякаш са мотивирани от глада. Винаги търсят храна и в това, струва ми се, е ключът. Почукването по дърветата и създаването на шум само ги предупреждава, че хората са наблизо и ги прогонва. И това според мен е причината, поради която са трудни за откриване- чуват хората много преди да ги видят.

Не съм специалист, но съм виждал какво се случва, когато чуят човешко същество. Бягат, крият се, не желаят да бъдат видени.

Ако ми кажеш какво ще направиш, ако ти покажа тях и мястото им, доста ще ме улесниш. Каквото и да е, трябва да си остане между нас, разбираш ме, нали?

Пазил съм тази тайна в продължение на десет години и нямам нищо против да го правя и през следващите десет, ако се наложи. На първо място за мен стои Големият Приятел и ще направя само най-доброто за него, стига да знам какво е то.

Благодаря ти, Майк."


492
2
Загадъчни срещи


Април 2003 е и аз съм някъде из Флорида. Понеже съм момиче от северозападния бряг, което е свикнало с хладните пролетни дъждове, процеждащи се през гъстите борове, въобще не съм наясно какво тук се разбира под „пролетно време”. Задушно и неприятно е. Въздухът е застоял и горещ. Дробовете ми ще избухнат всеки момент, а аз копнея за глътка въздух. От мен се стича пот. Комарите жужат безмилостно в ушите ми. Коленете ми досега не са омеквали толкова, докато завързвам кубинките си и се чудя колко ли нависоко се цели отровницата. Никога не съм виждала алигатор на свобода, пък и не желая да виждам. Време е да заснемем първата сцена. Никога преди не са ме давали по телевизията, освен в онази глупава реклама, в която ме склониха да участвам, докато работех в местния клон на FOX. Как ще знам какво да правя? Дъг, продуцентът на сериала, който снимаме ме вика.

Закрепят камерата на гърба ми. Тежка е- твърде тежка за жена с моите килограми. Вече усещам как раменете ми се схващат. Нима никой досега не си е слагал това нещо на гърба? Дълга, тънка тръба, с една скоба в края държи камерата близо до лицето ми. Чувствам как се взират в мен. Джей, операторът с детинско изражение, придърпва камерата на гърба ми, като почти ме събаря. Той бутва едно копче и камерата започва да излъчва в слабо червено. Инфрачервено. Дъг ми дава наставления, проверява картината. Аз съм само вещ. Подпора. Той изважда камерата Sony от раницата, отваря екрана и ми демонстрира. Лицето ми изглежда смешно, със зеленикав оттенък, очите ми излъчват странен блясък. Носът ми е най-близо до екрана и изглежда твърде голям, и заема централно място. Правя гримаса, а той оставя записващата техника настрани , закопчава ме, потупва ме два пъти: „Готова си да тръгваш, Принцесо”. Аз му правя още една гримаса. Не ми харесва да ме наричат „принцеса”.

„ОК. Добре е” казва продуцентът/режисьорът, който скоро ще ме довърши. „Тук ще снимаме набързо една поредица от сцени. Джей ще те следва с камерата, докато вървиш през блатото. Той ще спре, а ти ще продължиш сама да се оглеждаш наоколо.” „Добре” мисля си аз. Това мога да го направя.

„А после, когато се връщаш, искам да бягаш така сякаш нещо те преследва. Дишай учестено. Разбра ли?”

Поглеждам го. Сигурно се шегува.

„ Дъг, аз съм учен. Защо ще бягам от нещо, което искам да открия?”.

Той измърморва, че трябва да направи снимки за откриването на шоуто и ме изпраща в тресавището. Това трябваше да е първият сигнал, че шоуто - тази документална поредица, която бях подписала договор да водя, въобще не е това, което се представяше, че ще бъде.

Няколко щата по-късно се оказах на път за почти девет месеца с екип, който от време на време наброяваше до десет мъже. Никога дотогава не се бях сблъсквала с толкова метеоризъм в живота си. („Газкуоч”- това беше вървежната шегичка по време на снимките). Шестнадесет часовият снимачен ден и продуцентът, който отказваше да спи, превръщаха живота ми в ад. Замислих се дали си заслужава от финансова гледна точка и установих, че щях да изкарвам повече на час като детегледачка. Бях изтощена и готова да напусна. Но не можех. Бях подписала договор, а не можех да си позволя адвокат. Накрая се оказах в положение на водеща на шоу, на което чувствах, че се привнася сензационност и на което, за съжаление, липсва истински стремеж към провеждане на сериозна наука.

Когато епизодите най-накрая започнаха да се излъчват, аз притихнах, осъзнавайки, че съм „примерът” за всичко грешно, свързано с преследването на Бигфут. Обратната връзка във форумите беше убийствена. „Те никога не се задържат достатъчно дълго, за да изучат каквото и да било” казваха критиците. „Защо винаги бяга изплашена?” питаха  съратниците ми. „Колко пъти ще ни се налага да и разглеждаме носа?”. Самата аз се чудех същото. Но по онова време просто правех каквото ми се казваше. Когато подписваш договор, си продаваш душата.

В края на краищата обаче, шоуто имаше положително въздействие спрямо осъзнаването на феномена Бигфут от обществото, въпреки привнесените сензации и драматизма на документалните кадри. Очевидците започнаха да се свързват с мен, за да ми разкажат своите истории. Те бяха повярвали в себе си , когато са видели и други свидетели да излизат на светло. Хора, които никога не бяха проявявали особен интерес по темата, спираха превключването на програмите за достатъчно дълго време, че да видят как глупавото, русо момиче преследва космати твари из горите. Първият телевизионен сериал за Бигфут правен някога, „Загадъчни срещи”, беше номер едно по канала за приключения и туризъм в най-гледаното време. Поредицата беше хит.

Изпълнителният продуцент ме привика и беше развълнуван, защото от канала искаха да подпиша за втория сезон. Попита ме дали имам предложения за подобряване на шоуто. Казах му „Да. Направете го дълго един час. Половин час е твърде кратко. Снимайте на едно и също място повече време. Не можете да се надявате, че ще проведете истинско разследване, ако стоите на един обект за само три дни. И си намерете друг водещ. Аз напускам”.

След известен период от време повторенията на епизодите спряха да се излъчват, което си беше добре. Така или иначе не понасях да гледам предаването. Роптаенето сред научните среди отшумя, но аз открих, че името Оутъм Уилямс е станало известно на всички, поне що се отнася до средите на учените, изследващи Бигфут.

Очевидно думата „знаменитост” някак от само себе си се приравни с думата „ достоверност”. Изведнъж хората се заслушваха само защото аз се бях появила на екрана във всекидневната им.

На харизан кон зъбите не се гледат. Реших да пробвам да обърна разочарованието си от шоуто в нещо положително.

Новопридобитият от мен , макар и с неохота, статут на „знаменитост”, (каквото си беше), се превърна в платформа, от която да образовам хората за този феномен –да се опитам да премахна част от подигравателната сензационност на медиите, заклеймила думата „Бигфут”.

В Oregonbigfoot.com започнаха да пристигат доклади от околността - в голямата си част от редовни очевидци. Скоро след това разширих базата данни, за да вместя и случаите от цялата страна. Веднага щом изтече клаузата в договора ми, ограничаваща извършването на кон*урентна дейност, прекарах месеци в продуцирането и заснемането на документален филм, с намерението да развия темата по сериозен начин и пред по-широк кръг от зрители, като използвах наученото по време на ТВ шоуто. Прекарах още шест месеца в редактирането му.

Първата част от филма получи положителни отзиви. Бях възнамерявала да завърша поредица от документални филми и първата част трябваше да е със заглавие Как НЕ се провежда изследване на Бигфут”. Технологията не беше начин за получаване на отговор и аз го знаех. Но усещах, че е нужно това да бъде демонстрирано. В следващите епизоди щях да задълбая подробно върху онова, което смятах, че ще сработи при редовните наблюдатели. За съжаление плановете се объркаха с раждането на дъщеря ми и така изгубих връзката с част първа. ( Когато дъщеря ми се роди, част втора беше готова и в кърпа вързана. Там си стои и до ден днешен).

Преди около година седнах да направя равносметка и се почувствах обез*уражена. Въпреки всичкото време прекарано в интервюиране на свидетели, провеждане на полеви изследвания, стотиците инвестирани в уебсайта часове, шоуто, документалния филм…аз все още не бях постигнала това, което си бях поставила за цел. Все още не знаех какво са Бигфут.

И сега какво? Времето, прекарано сред горите не ме докара до никъде. Редовните свидетели не ми съобщаваха нищо ново. Имах някои подозрения относно същността на Бигфут. Мислех си, че знам какво ги мотивира, как биха се държали в определена ситуация, как един Саскуоч би реагирал на едно или друго. Но имаше парченца от пъзела, които не си идваха на мястото, а никой не желаеше или не беше в състояние да ми покаже обложката на капака на кутията. Цялата картина.

Докато не срещнах Майк.

Майк е 50-годишен шофьор на тежки земекопни машини от Флорида, който ми изпрати имейл от небитието, пет години след излъчването на първия епизод на „Мистериозни срещи”.

Странното е, че той знаеше коя съм много преди аз да разбера кой е той. Очевидно бе гледал телевизия.



~ ~ ~ ~ ~



Първият път, когато видях Оутъм, тя беше на екрана на телевизора и водеше шоуто за Бигфут. Дойде в моя щат. Вбесих се много, когато разбрах, че изследовател на Бигфут е наблизо, защото не харесвам хората, занимаващи се с това и не исках да се доближават до моя Голям Приятел. Ами ако тя хванеше дирята му и тръгнеше да го преследва.

Какво щях да правя тогава? Притеснението ми беше неоснователно- те останаха само няколко дни и си тръгнаха така бързо, както и дойдоха.

Когато се излъчи епизода, се залепих за телевизора. Исках да разбера какво прави един ловец на Бигфут. Оказа се, че в един момент си говоря с телевизора и произнасям неща като: „Хей, момиче, това вече съм го пробвал и не става. Пробвай с нещо друго. Не! Това ще ги накара да побегнат”. А идиотът с нея се държеше така, сякаш изобщо не иска да е там. Тя му каза да спре колата, защото е видяла очи, но той продължи да кара, а тя се вбеси и му срита задника. Стори ми се, че той се страхува и измърморих: ”Не се тревожи здравеняко, не се страхувай. Малкото момиченце ще те пази”.

Беше много забавно. След края на предаването много се смях. Бях се спекъл заради тях, а те даже връзките на обувките си не можеха да вържат. Но нещо в Оутъм ми хареса. Тя бе различна от другите ловци на Бигфут, затова проследих развитието й в шоуто и прегледах сайта й. Не след дълго прецених, че ако някога се нуждая от помощ за Бигфут, тя ще е човекът, с когото ще се свържа. Нямах и бегла представа, че няколко години по-късно ще направя точно това.

Първият ни контакт беше чрез един-два имейла, последвани от двучасов разговор по телефона. Тя изслуша каквото имах да и казвам и не ми се подигра, нито пък ме нарече лъжец. Затова се разкрих твърде много и й разказах повече отколкото предварително имах намерение да правя. Всичко, което исках бе малко информация. Исках да разбера дали и на други хора им се случват нещата , които и на мен. С нея се разговаряше лесно и когато ми задаваше въпроси, се опитвах да не и разкривам прекалено много информация, но преди да се усетя вече го бях направил.

След приключване на разговора се обвинявах и си казвах: „Защо не си държиш голямата уста затворена? Сега тя ще иска да дойде тук и да види Голямия Приятел и ще довлече цяло стадо тъпанари със себе си”. Страхувах се какви може да са последствията, на кого ще разкаже. Исках да запазя тайната си.

Но след всеки разговор и се доверявах все повече и очаквах с нетърпение всеки следващ разговор. Не след дълго започнах да я смятам за приятел- оказа се най-добрият, когото съм имал. Тя е единственият човек, когото бих допуснал до Големия Приятел, защото разбира поведението им и смятам, че мога да и се доверя в това отношение.

Понеже съм такъв, какъвто съм, все още не съм стигнал до този етап. Надявам се някой ден това да се промени, да се отпусна и да и позволя да се приближи. Моето доверие се печели трудно, също и това на Големия Приятел.

493
1
Бигфут в задния двор


В края на 70те години семейството ми живееше в малка колиба от катранен картон в подножието на връх Рейнър в щата Вашингтон. Родителите ми бяха „хипита“ и искаха да се „завърнат към природата“. Мама продаде пералнята, ел. печка и ....Петима от нас – м оите родители и ние, три от момичетата, се преместихме насред гората. Една готварска печка на дърва беше единственият ни източник на топлина. Всеки ден, след като мама качеше двете по-големи момичета на училищния автобус, а татко отиваше на работа, двете с нея минавахме по пътеката, която водеше до реката зад къщата и събирахме дърва за огъня. Аз бях мъник, който се тътреше след мама и си припяваше докато събира съчки. В мига, когато тя замръзна на място по средата на пътеката през онази пролетна утрин, а аз се бутнах в нея, пътят по който пое моят живот бе определен за няколко мига, въпреки че тогава още не го знаех. Аз повдигнах глава към нея, но тя не гледаше мен. Тя гледаше тях.

Двама космати, страховито изглеждащи човека, стояха от едната страна на пътеката. Големият беше масивен и кафяв, по-малкият беше с по-светъл цвят. Големият ни погледна, всъщност взря се в нас, с немигащи очи. Големи, тъмни, проникващи очи, които изглеждаха да са по-скоро на животно, отколкото на човек (но  толкова интелигентни) се взираха в нас изпод гъсти вежди. Той вирна глава.

Мама измърмори с половин уста“Отъм, обърни се и тръгни назад без да тичаш“, като сграбчи ръката ми и ни помъкна обратно към колибата. Спомням си, че си мислех“ Мамо, вървиш твърде бързо...“ Наложи ми се да притичвам докато се прокрадвахме по пътеката към вкъщи. Не бях уплашена ... поне докато не видях нейната реакция. Големият мъж не изглеждаше много по-различно от баща ми и неговите дългокоси и брадати приятели-хипита. Тогава не разбирах какво бяхме видели, какви бяха онези неща. Това щеше да започне да ме преследва.
Месеци по-късно в B&I в Такома ме повдигнахаа на ръце, за да надникна през зацапаното стъкло на едно малко помещение, за да видя горилата Иван – атракцията на местния универсален магазин. Докато наблюдавах отегченото, депресирано животно пред себе си, почувствах състрадание и силна тъга. Попитаах мама защо не е в задния двор при другите.

Разсъждавайки върху това сега осъзнавам, че като малко дете не съм била в състояние да направя разлика между хора-хипита, горила на показ в универсален магазин и Саскуочите в задния ни двор. Малките деца не умеят да подхождат към нещата с недоверие. За един малчуган, пък бил той умен и любознателен, всяко изживяване е ново и затова аз нямах наложена ограничителната рамка на схващането, че някои неща не би трябвало да съществуват. Зърванията, срещите и случайните натъквания за семейството ми и съседите продължаваха и докато живеехме в горите край Карбън Ривър. Тогава започна играта на котка и мишка с тези създания, макар че кой беше котката и кой мишката не беше съвсем ясно. Бигфут бяха обичайна тема на разговор за възрастните в долината и аз като един нявиращ се навсякъде малчуган, ги подочувах да обсъждат въпроса повече пъти, отколкото бих могъл да преброя. Като резултат Бигфут беше просто нещо, което Е.

Докато порасна достатъчно, за да разбера наистина опитностите на нашето семейство, те вече бяха отдавнаа отминали. Бяхме се преместили в Орегон  и Бигфут не бяха повече в задния ни двор. Само дето аз развих неутолимо любопитство към големи и космати неща. В началното училище изнамерих всяка налична книга по въпроса, въпреки странните погледи на учители, библиотекари и пътуващи книжари. Бях пристрастена. За другите деца в училище моят интерес и вълнения представляваха източник на забавление ( а, Отъм пак говори за Бигфут), предизвикваха директен присмех или ги принуждаваха  да изслушват в клас безкрайните ми доклади върху книги или пък презентации, в които им втълпявах идеята, че големи, космати, страховити хора се разхождат около нас. Сякаш бях единствената, на която и пукаше за това. Макар и винаги да си имах едно наум, докато скитах с приятелите си из горите, едва на 16 години започнах да извършвам действителни разследвания на място. Първият ми класьор с обозначителни карти на местата от срещите стана твърде тежък и неудобен за носене. Първата ми кола- един Рамблър Американ от 1968 понесе хиляди мили натоварване от моите пътувания по черните пътища наа Дъглас Каунти, Орегон, в търсене на стъпки и с надеждата да зърна още веднъж някой от онези хора от гората. Открих свободата и вълнението от пътуването и всеки цент, който успявах да заделя, харчех отпрашвайки към семейното имение на реката във Вашингтон или пущинака на Северна Калифорния, в опити да открия мястото от филма на Патерсън/ Гимлин. Или пък посещавах и разпитвах очевидци. Фокус на разследването ми, разбира се, бяха онези наблюдатели, които твърдяха, че имат Бигфут в задния си двор. Макар и само няколко от книгите за Бигфут, които бях чела, да описваха подробно срещи като тези, аз предположих, че ако моето семейство се бе натъквало на тези създания многократно, докато живеехме в гората, то непременно трябва да има и други с подобни опитности. И бях права. Докато другите учени събираха безкрайни описания на случаи на пресичане на пътя от Бигфут, на изплашени туристи, къмпингари и ловци, аз вземах интервюта  от хора, които също като моето семейство бяха наблюдавали Бигфут многократно в къщите си. Тогава започнах да разбирам разликата между „постоянен наблюдател“ и „случаен наблюдател“. Именно постоянните наблюдатели бяха в състояние да дадат малки подробности за поведението на Бигфут, като например техния интерес към хората, размяната на „подаръци“ , издаването на звуци и най-вече- контакт с домашните им любимци или домашни животни. Всички те странно приличаха на нашите преживявания в речната долина, когато бях дете. Тогава проумях, че без значение колко  наблюдатели на Бигфут , които са го виждали да пресича пътя разпитвам, и без значение колко старателно провеждам тези разпити, единственото, което те ще могат да ми кажат е как изглежда Бигфут докато пресича пътя. Вече знаех как изглежда Саскуоч. Бях видял две от тях като дете. Исках да разбера какви са.

В края на 90те открих интернета и си направих ел.поща. Интернет в онези дни бе все още в ранните си години. Все още не бяха създадени стотиците уебстраници за Бигфут, нито организациите за Бигфут, всяка със своя хитроумен акроним. IVBC – виртуалният интернет форум за Бигфут се гордееше с участие на някои от най-отявлените имена сред Бигфут учените, включително и на онези, с чиито книги бях отраснала, като Джон Грийн и Питър Бърн. За мен беше вълнуващо да съм в присъствито на толкова значими лица, които споделяха моята страст.
Съвсем непреднамерено започнах да публикувам собствените си изследвания по случаите на повтарящи се наблюдения и бях незабавно информирана от няколко от членовете във форума, че хора, които твърдят, че Бигфут се разхожда в задния им двор или претендират за периодични срещи с него са или за лудницата, или са лъжци, или и двете.

Веднага осъзнах защо в книгите, които бях чела нямаше описани срещи каквито моето семейство бе имало. Не защото такива не се бяха случвали. Просто явно на учените не им допадаше идеята, че Саскуоч може би търсят контакт с нас. В опитите си да извлека някакъв смисъл, събрах всички доклади от щата Орегон, които успях да намеря и се научих да съставям бази данни, така че да организирам информацията. Отне ми месеци да изградя качествени и подробни файлове, и да въведа информацията от всички доклади. Търсех нещо, но не знаех какво. Някакъв модел може би- нещо, което да ми подскаже кога и къде е най-вероятно да се появи Саскуоч. Разбиране за тяхната същност. Нещо. Каквото и да е. Но не го намирах. Онова, което открих бяха доклади от един източник потвърждаващи независими доклади от друг източник. Бигфут със светла козина можеше да се забележи на определено място в определено време, според един източник, а изцяло различен източник даваше сведения за подобно същество на същото място в същия месец. Бях заинтригуваана и исках да споделя информацията с надеждата, че ще о*уража други да разкажат своите преживявания и да запълнят празнините, а също и че отговорът все пак е някъде там. Качих базата данни в Интернет. Така се роди сайтът  OregonBigfoot.com и започнаха да прииждат нови доклади. Аз продължавах да следя пощата от IVBC и нарастващия брой интернет страници за Бигфут, които никнехаа като гъби по  виртуална горска поляна, но ги посещавах само, за да събирам доклади и описания на срещи на очевидци. Никой от тези „експерти“ нямаше отговорите, които търсех. Нещо повече- те сякаш не задаваха същите въпроси като мен. (И по дяволите, но сред тях нямаше нито един, който дори да твърди, че е виждал Саскуоч.

За мое разочарование осъзнах, че мога да науча съвсем малко от учени, които бяха правили едно и също нещо в продължение на десетилетия и не бяха стигнали до никъде. Те системно отхвърляха мисълта, че редовните очевидци наистина притежават  по-детайлни познания за тези създания от тях. През следващите години не можех да се оттърва от разочарованието и самотата, породени от факта, че бях единственият изследовател, който обръща внимание на тези наблюдения. Много често работех сама. През последните няколко години, шепа учени започнаха най-накрая да обръщат внимание на редовните наблюдатели. И все пак, много от учените смятат, че „редовните“ , както сега се наричат, не са нищо повече от откачалки с много въображение и малко факти.

Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства. И предполагам, че ако сте убедени, че Бигфут е тъпа маймуна, то размяната на подаръци би ви изглеждала достатъчно необичайна. Изследването на Бигфут е сред чудатите научни области. В криптозоологията (изучаваща странни животни) не съществуват научни звания. Тя не е призната за официална наука. Засега Бигфут са неоткрит вид, а ние сме лаици в тази област. Не че бихте го предположили насред цялото перчене, его, нахалство и вещина, с които парадират учените, повечето от тях никога дори не зървали Саскуоч. Тъй като самата аз съм наблюдател, разбирам отлично какво е самообявили се „учени“ да ти твърдят убедено, че Бигфут не са нищо повече от двукрака горила – Северноамериканска маймуна, която случайно ходи изправена, при положение, че това, което видях със собствените си очи, съвсем не беше обикновна маймуна. Познавам само един човек, за когото твърдя, че е експерт по Бигфут, макар че той непрекъснато ми напомня, че не е „професионалист“. Той не е учен, той дори не желае да бъде наричан наблюдател. Той е приятел с един див човек и го нарича Енох.

494
Енох: Историята на един Бигфут

Отъм Уилямс


Посвещава се на онези, които са виждали нещо високо, космато и чудато.
Не сте единствени.


Благодарности:

Бих искала да изразя признателността си към онези, които ми помогнаха да направя тази книга реалност. Без вашата любов и подкрепа тя не би била факт.
Сърдечни благодарности на майка ми Сали Шепърд- Уолфорд, затова че ме научи, че на този свят съществуват неща, които не познаваме, но които си заслужава да бъдат опознати.
На Скот Дейвис, че ми беше упора. Винаги.
На Бил и Лори Хъдсън, които знаят смисъла на истинското приятелство и никога не ми позволяват да го забравя.
На онези, които са част от  Орегонското общество на Бигфут.
На всички очевидци, които смело споделиха своите истории с другите.
На многобройните изследователи на Бигфут, които считам за свои приятели.
И накрая, но и преди всичко на Майк. Твоята история и нашето приятелство промениха живота ми по начин, който няма как да опиша. Винаги ще съм ти благодарна за доверието, което изпитваш към мен.





Съдържание:

1.   Бигфут в задния двор
2.   Загадъчни срещи
3.   Доказателства и снимки
4.   Доверие
5.   Печалба от лотарията
6.   Саскуоч от второ измерение
7.   Среща с местните
8.   Оцеляване на най-приспособимите
9.   Природата на звяра
10.   Не се доверявай на красиво лице
11.   Ако от скунскова мечка
12.   Завръщане в тресавището
13.   Под наблюдение
14.   Срещи
15.   Шелби
16.   Уважение
17.   Уникално прозрение
18.   Опипване на почвата
19.   Човешкият фактор
20.   Професионално самоубийство
21.   Какво е Саскуоч
22.   Финални размисли

Приложение:
Препоръки и предупреждения за Редовните Свидетели.




Съществува нещо, което противостои на всички факти, устойчиво е на всички аргументи и успява да държи човек в безкрайно невежество и това е презрителното отношение, предхождащо опознаването.
Хърбърт Спенсър




Предговор от автора

Питали са ме много пъти защо досега не съм написала книга за Бигфут (Голямата Стъпка). Предполагам, че е защото не съм смятала, че имам достатъчно добра причина за това. Досега.
Да напиша книга, само за да добавя определението „автор на книга“ в списъка с постиженията си, не е сред приоритетите ми. Не че след като бях прекарала двадесет от тридесет и шестте си години на тази миниатюрна синя планета в изследване на космати хоминиди, нямах достатъчно информация по въпроса, за да напиша книга, даже няколко. Но какъв точно щеше да е смисълът от нея?  Кой щеше да я чете? Защо да хабя всичкото това време и енергия, ако нямаше да мога да кажа каквото наистина исках да кажа и да променя нещата поне малко. Какво точно щях да кажа?

Щях ли да пиша общи приказки по въпросите на Бигфут? Това вече бе правено, отново и отново – едни и същи исторически препратки и класически истории; данни и хипотези- сдъвкани и поднесени на тепсия; едни и същи теории, премисляни от автори, които в старанието си да останат обективни никога не взимаха страната на дадена идея;цели параграфи от сухи факти относно височината, теглото и цвета на козината им; подробно изследване на случи на пресичане на пътя от Бигфут, разказани от очевидци, които без начение колко пъти ги интервюирате, могат само да ви кажат как изглежда Бигфут докато пресича пътя.

Всички тези неща могат да дадат на онези, които никога не са го виждали, представата за това как изглежда Бигфут, как ходи, какви са размерът и телосложението му, а достатъчното данни, поднесени по този начин, биха могли да убедят някои скептици, че Саскуочите наистина съществуват.Но нищо от това всъщност не ни казва какво наистина е Бигфут, с какво се храни, как се държи? Какви са взаимоотношенията му с останалите от неговия вид? Изпитват ли състрадание? Интелигентни ли са? Как биха общували с нас, ако само можехме да се приближим достатъчно близо до тях? Какво са те? Защо това е важно? Предполагам, че целта на тази книга и разликата между нея и повечето други на същата тема е да ни даде тези отговори.

Въпросът „Съществува ли Бигфут“ е задаван многократно. Нека сега минем една идея по-нататък. Нека само за малко да допуснем, че те съществуват. И ако е така, то каква е природата на Саскуочите?

Този въпрос беше във фокуса на моите изследвания в продължение на две десетилетия. Като дете съм зървала Бигфут и това промени живота ми. Съмнявам се, че ако не го бях видяла щях да прекарам съзнателния си живот отдадена на подобна странна тема. Понеже съм дете от семейство на „редовни наблюдатели“( термин, който измислих преди много години, за да разгранича онези, които имат повтарящи се срещи с Бигфут във времето от другите, които са ги виждали еднократно и за малко), прекарвах по-голямата част от времето си фокусирана върху хора, които твърдят, че живеят с Бигфут в задния си двор. През годините съм отделила много часове в изучаване описанията на тези опитности, интервюиране на очевидци  и посещение на местата, на които са се случили. В резултат на това самата аз имах няколко, макар и не близки срещи с Бигфут, не и срещи лице в лице...все още.

Предполагам, че вече можеше да съм написала книга за всичко това, но макар и да чувствах, че задавам правилните въпроси, не вярвах, че който и да е наблюдател се беше доближавал достатъчно или пък бе имал нужните преживавания, за да ми предостави отговорите. И въпреки че бях достигнала до някои колебливи заключения относно това какво може да са тези същества, идеалният контекст, в който да поставя тези заключения, а също така и причината, поради която чувствам, че е важно да ги опознаем, си оставаха все така неуловими като самите същества. Досега. За разлика от повечето книги по въпроса, фокусът тук ще бъде върху преживяванията на един- единствен наблюдател и последствията, които споделянето им оказа върху моят път.

Когато той се свърза с мен за първи път, нямах никаква представа в какво се забърквам. Не мисля, че и той имаше. Никога не бе имал вземане-даване с „учени по въпросите на Бигфут“, а аз никога не бях работила с наблюдател, който да твърди, че има преживявания като неговите.

След няколко месеца и стотици часове разговори по телефона осъзнах, че сме установили взаимоотношения, които се простираха отвъд отношенията очевидец-изследовател. Аз бях започнала да го харесвам, да го уважавам и да го ценя като приятел.

Когато той започна да ми се доверява и да разкрива преживяванията си открих, че подробностите, които споделя подпомагат разбирането ми за тези същества. Фрагменти от интервюта с други очевидци изскачаха отново, а щателно проучените през годините доклади изведнъж намираха своето място в контекста, докато той разкриваше части от мистерията пред мен, чрез подробните описания на своите уникални и необичайни взаимоотношения с един вид, който повечето от нас биха били късметлии да зърнат поне веднъж в живота си. Интересно беше, че колкото повече той споделяше, все повече аз започвах да разпознавам, в колебливите  отношения, които изграждахме помежду си, едно огледално отражение на деликатната връзка, която той бе развил с тези същества в тресавището.

Предизвикателствата, пред които се изправих, за да го опозная и изградя връзка, основаваща се на доверие, не се различаваха много от онези, които той описваше при срещите с дивите си приятели.

Намирах сравнението за забавно, а понякога дори плашещо, но преди всичко разбирах желанието на Майк да защити взаимоотношенията, които се беше научил да цени. Чувствах се по същия начин относно нашите отношения. И бях напълно сериозна, когато казах, че ще запазя в тайна него и мястото на техните срещи.
Това е книга за доверието.

Книга за очевидеца, който ми се довери достатъчно, че да ми позволи да споделя с вас част от неговите преживявяния и знанията, които е придобил, вярващ, че ще го направя без да използвам него или съществата, с които се е свързал и обича. Това е книга за моята вяра в истинността на неговите твърдения. Вяра до такава степен, че съм готова заради тахното споделяне да ви накарам да поставите под съмнение здравия ми разум.

Това е книга за теб, читателя, който вярва, че съм добила достатъчно опит в работата си с наблюдатели на Бигфут, че да мога правилно да определя кога някой казва истината и кога се шегува. Книга за моята вяра в собствените ми способности да пиша достатъчно ясно, че да споделя контекста на това значимо изживяване с вас. А също и книга за вярата, че ще разберете и проявите уважение към това, което четете. През времето, което съм прекарала като „учен по въпросите на Бигфут“ основната ми цел беше в две направления-да споделя с останалите нещата, които научавах за съществата, докато в същото време правя всичко по силите си да предпазя тези същества от вреда и тормоз. С други думи, да ги изучавам без да компрометирам сигурността им като обект на моите изследвания. Да образовам без да използвам. Да подсигурявам информация, докато защитавам индивидите, свързани с тези срещи- еднакво космати и еднакво подобни на човек, винаги ме е карало да търся крехкия баланс между двете. Повечето хора, интересуващи се от Бигфут, поне веднъж в живота си са скитали сред пущинаците с надеждата да го зърнат. Някои търсят настоятелно. А някои може дори и да го видят. Всеки път когато едно от нас, малките същества без козина, срещне едно от онези големи космати създания, ние сме в ролята на посланици на нашия вид към техния.

Като пиша тази книга се надявам, че ще започнете да разбирате тези изключително интелигентни и чудесни същества така, както го правя аз; че ще усетите преклонението и уважението, които храня аз към тях. А също и че ще помните, в случай, че се натъкнете на Саскуоч в горите или Skunk Ape в тресавищата, че всеки един от нас е отражение на всички нас... и моля действията ви да бъдат съобразени с това.

495
Този превод е самоотвержено начинание и самоинициатива на една читателка на нашия форум. Тя чувства в себе си вдъхновяващата мотивация да бъде полезна на обществото си, и счита, че дори и да няма време, дори и да няма адекватните средства и условия, и дори да няма излишни сили... си заслужава човек да даде нещо ИСТИНСКО на ближните от собствения си вид, вместо неохотно да отдава жизнените си сили на илюзията на Злото, която прави всички ни затворници.

Разполага с пълното ми съдействие във вдъхновеното си начинание, и въпреки че не иска нищо от никого в замяна на труда си, желае да остане анонимна. Избрала е да се довери на мен относно публикуването на този превод, и това е начинът, по който ще го реализирам.

Всеки напредък от самоинициативата й ще бъде публикуван открито, като текст - а не като линк. Целта на това е, че по този начин, при сърфиране в Гугъл за ключовите думи от контекста на книгата, нашият форум ще излиза на по-предни места. Не само, че това ще разшири аудиторията, която се интересува от тези теми... но и повече хора ще могат да попаднат на факта, че книгата вече е достъпна на безплатен линк, и че вече се работи дори и по превеждането й на български.

Страници: 1 ... 30 31 32 [33] 34