Apocryphal Academy

Автор Тема: СТАТИЯ: Никола Тесла, 1900г---- Поблемът с увеличаването на човешката енергия  (Прочетена 679 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
ПРОБЛЕМЪТ С УВЕЛИЧАВАНЕТО НА ЧОВЕШКАТА ЕНЕРГИЯ
От Никола Тесла

Century Illustrated Magazine, June 1900
Списание "Век", Юни 1900г




НАПРЕДНИЧАВОТО ДВИЖЕНИЕ НА ЧОВЕКА
- ЕНЕРГИЯТА НА ДВИЖЕНИЕТО - ТРИТЕ НАЧИНА ЗА УВЕЛИЧАВАНЕ НА ЧОВЕШКАТА ЕНЕРГИЯ


От цялото безкрайно разнообразие феномени, които природата представя на сетивата ни, никой не изпълва съзнанията ни с повече почуда от този недоловимо сложен момент, който, в неговата цялост, ние определяме като човешки живот; мистериозният му произход е обгърнат от завинаги непрогледната мъгла на миналото, характерът му е неразбираем заради безкрайната му заплетеност и дестинацията му е скрита в невъобразимите дълбини на бъдещето. Откъде идва? Накъде завършва? са великите въпроси, на които мъдреците от всички времена са се посвещавали да отговорят.

Модерната наука казва: Слънцето е миналото, Земята е настоящето, Луната е бъдещето. От пламтяща маса сме произлезли, и в замръзнала маса ще се превърнем. Безмилостен е законът на природата, и бързо и неустоимо сме притегляни към гибелта си. Лорд Келвин, в проникновените си медитации, ни позволява само кратко време живот, нещо като шест милиона години, след което време ярката светлина на слънцето ще е престанала да блести, и животворната му топлина ще е изтляла, и нашата собствена земя ще бъде буца лед, устремена във вечната нощ. Но нека не се отчайваме. Върху нея все пак ще е останала блещукаща искрица живот и ще има шанс за разпалване на нов огън на някоя далечна звезда. Тази прекрасна възможност изглежда наистина съществува, ако се съди по красивите експерименти с течен въздух на професор Деуар (Dewar), които показват, че микробите на органичния живот не се унищожават при студ, без значение колко суров; следователно могат да пътуват през междузвездния космос. Междувременно веселите светлини на науката и изкуството, вечно все по-ярки, осветяват пътя ни, и чудесата, които разкриват, и удоволствията, които предлагат, ни карат в същата степен да забравим за мрачното бъдеще.

Въпреки че може никога да не проумеем човешкия живот, ние със сигурност знаем, че той е движение, от каквато и природа да е. Съществуването на движение неизбежно намеква за тяло, което е задвижвано и за сила, която го задвижва. Поради това, където и да има живот, има и маса, която е задвижвана от сила. Всяка маса притежава инерция, всяка сила се опитва да е постоянна. В резултат на това универсално качество и положение, едно тяло, независимо дали в покой или в движение, се опитва да остане в същото състояние, и една сила, проявяваща се където и да е и чрез каквато и да е причина, създава равна по големина противоположна сила, и като абсолютна необходимост от това следва, че всяко движение в природата трябва да бъде ритмично. Преди много време тази проста истина беше ясно посочена от Хърбърт Спенсър (Herbert Spencer), който стигнал до нея по по-различен логически път. Тя се съдържа във всичко, което възприемаме - в движението на една планета, в прилива и отлива, в ехтенето на въздуха, в люлеенето на махало, в осцилациите на електрическия поток, и в безкрайното разнообразие на органичния живот. Нима целият човешки живот не свидетелства за това? Раждане, старост и смъртта на индивида, семейството, расата, или нацията, какво е всичко това, ако не един ритъм? Цялата проява на живота, тогава, дори и в най-мъничката си форма, какъвто пример е човека, както и да е осъществена и колкото и да е неразгадаема, е просто едно движение, за което важат и се прилагат същите генерални закони за движението, които властват във физическата вселена.

Когато говорим за човека, имаме предвид концепцията за човечеството като едно цяло, и преди да прилагаме научни методи за изследване на неговото движение, трябва да го приемем като физически факт. Но може ли някой днес да се съмнява, че всичките милиони индивиди и всичките неизброими типове и характери съставляват единство, една единица? Въпреки че сме свободни да мислим и да действаме, ние сме обвързани едни с други, както звездите във фирмамента, с неразрушими връзки.

Тези връзки не могат да се видят, но можем да ги почувстваме. Порязвам пръста си, и изпитвам болка: този пръст е част от мен. Виждам мой приятел наранен, и това наранява и мен: моят приятел и аз, ние сме едно. И сега виждам поразен свой враг, една буца плът, за която, сред всички буци плът във вселената, ме е най-малко грижа, и все пак изпитвам скръб. Това нима не доказва, че всеки един от нас е само част от цяло?

От векове тази идея се прокламира в ненадминатите мъдри учения на религията, вероятно не само като средство за подсигуряване на мира и хармонията сред хората, но и като дълбоко вкоренена истина. Будистите го изразяват по един начин, Християните по друг, но и двете говорят за същото: Всички ние сме едно. Мeтафизичните доказателства, обаче, не са единствените, които можем да изтъкнем в подкрепа на тази идея. Науката също разпознава тази свързаност на отделните индивиди, въпреки че не съвсем в същия смисъл, в който признава, че слънцата, планетите и луните на едно съзвездие съставляват единно тяло, и не може да има и съмнение, че в идните времена, когато средствата и методите ни за изследване на физическите и другите състояния и феномени бъдат значително усъвършенствани, това ще бъде експериментално доказано. И още: това едно човешко същество продължава да живее и живее. Индивидът е мимолетен, расите и нациите се появяват и отмират, но човекът остава. В това е дълбоката разлика между индивида и цялото. В това се открива и частичното обяснение на много от онези чудесни феномени на наследствеността, които са резултат от безброй столетия на немощно, но устойчиво влияние.

Съзрете, тогава, човекът като маса, подбудена от сила. Въпреки че това движение не е от преводим характер, намекващ за промяна на мястото, все пак генералните закони за механичното движение са приложими към него, и енергията, асоциирана с тази маса, може да се измери според добре известните принципи, като половината от масата, умножена по квадрата на определената скорост. Така например едно гюле, което е в покой, съдържа определено количество енергия под формата на топлина, която измерваме по подобен начин. Представяме си, че гюлето се състои от неизброимо количество мънички частици, наречени атоми или молекули, които вибрират или се въртят една около друга. Ние определяме техните маси и скорости, и от тях определяме енергията на всяка от тези мънички системи, и събирайки всичките една с друга, добиваме идея за сборната топло-енергия, съдържаща се в гюлето, което само привидно е в покой. В това напълно теоретично приближение тази енергия после може да се изчисли, като умножим половината от цялата маса - тоест половината от сбора на всички мънички маси - по квадрата на една скорост, която се определя от скоростите на отделните частици. По същия начин можем да си представим човешката енергия, измерена като половината от човешката маса, умножена по квадрата на скорост, която все още не сме способни да изчислим. Но недостигът в това ни знание не ще отнеме от истината на умозаключенията, които ще начертая и които се основават на същата твърда основа, на която почиват и законите за масата и силата, властващи в природата.

Човекът, обаче, не е обикновена маса, състояща се от въртящи се атоми и молекули, съдържаща само топло-енергия. Той е маса, обладана от определени висши качества по силата на творческия принцип на живота, с който е надарен. Неговата маса, като водата във вълните на океана, непрестанно се подменя, и нова заема мястото на старата.

Не само това, но той расте, разпростира се, и умира, като по този начин променя масата си самостоятелно, и по обем и по плътност. Което е най-чудесно от всичко, той е способен да увеличава или намаля скоростта си на движение чрез мистериозната сила, която притежава, като присвоява повече или по-малко енергия от други вещества, и превръщайки я в двигателна енергия. Но във всеки един момент можем да пренебрегнем тези бавни промени и да приемем, че човешката енергия се измерва като половината от човешката маса, умножена по квадрата на определена хипотетична скорост. Както и да изчислим тази скорост, и каквото и да приемем за стандарт на това измерване, ние трябва, в синхрон с тази концепция, да стигнем до заключението, че големият проблем на науката е, и винаги ще бъде, да увеличи така дефинираната енергия. Преди много години, стимулиран от внимателния прочит на този дълбоко интригуващ труд на Драпер (Draper) "История на интелектуалното развитие на Европа", изобразяващ толкова ярко човешкото движение, аз разпознах, че разрешаването на този вечен проблем трябва завинаги да бъде основната задача на човешката наука. Тук ще се постарая накратко да опиша някои от резултатите от усилията си до сега.


ЧЕРТЕЖ а. ТРИТЕ НАЧИНА ЗА УВЕЛИЧАВАНЕ НА ЧОВЕШКАТА ЕНЕРГИЯ.

Нека тогава, на чертеж а, М да представлява човешката маса. Тази маса е тласната в една посока от сила f, която среща съпротива от друга, частично триеща и частично отрицателна сила R, която действа точно наобратно, и спъва движението на масата. Такава антагонична сила присъства във всяко движение и трябва да бъде взета предвид. Разликата между тези две сили е ефективната сила, която придава скорост V на масата М в посока на стрелката върху линията, представляваща силата f. По силата но споменатото, човешката енергия тогава ще бъде ½ MV2 = ½ M х V x V, в което М е сборната маса на човека в обикновената интерпретация на термина "маса", а V е определена хипотетична скорост, която, в настоящото състояние на науката, не сме способни с точност да дефинираме и определим. Да се увеличи човешката енергия означава, следователно, да се увeличи това произведение и има, както скоро ще се види, само три възможни начина да се постигне този резултат, и те са илюстрирани на горния чертеж. Първият начин, показан на горната фигура, е да се увеличи масата (изобразено чрез пунктирания кръг), като двете опониращи си сили се запазят същите. Вторият начин е, да се намали спъващата сила R към по-ниска стойност r, като масата и тласкащата сила се запазят същите, както е изобразено в средната фигура. Третият начин, изобразен в последната фигура, е да се увеличи тласкащата сила към по-висока стойност F, докато масата и спъващата сила R останат непроменени. Доказуемо е, че съществуват фиксирани ограничения, що се отнася до увеличаването на масата и намалянето на спъващата сила, но тласкащата сила може да се увеличава безкрайно. Всяко от тези три възможни решения представлява различен аспект на основния проблем по увеличаването на човешката енергия, което го разделя на три отличителни проблема, чрез които може успешно да се разгледа.



ПЪРВИЯТ ПРОБЛЕМ: КАК ДА СЕ УВЕЛИЧИ ЧОВЕШКАТА МАСА
- ГОРЕНЕТО НА АТМОСФЕРНИЯ АЗОТ


Погледнато отгоре, очевидно има два начина за увеличаване масата на човечеството: първо, като се спомагат и поддържат онези сили и условия, които я увеличават; и второ, като се намалят и като се оказва отпор на онези сили и условия, които я унищожават. Масата ще се увеличи чрез отделяне на внимание и грижа за здравето, чрез питателна храна, чрез умереност, чрез редовност на навиците, чрез промотиране на брака, чрез обръщане съзнателно внимание на децата, и, като цяло, като се съблюдават и спазват многото предписания и закони на религията и хигиената. Но при добавянето на нова маса към старата, отново се появяват три случая. Или добавената маса е със същата скорост като старата, или е с по-малка или по-висока скорост. За да добием представа за относителната важност на тези случаи, представете си един влак, съставен, от, да кажем, сто локомотива, движещи се по трасе, и предположете, за да се увеличи енергията на движещата се маса,още четири локомотива се добавят към влака. Ако тези четирите се движат със същата скорост, с която се движи влакът, цялата енергия ще бъде увеличена с 4%; ако се движат само с половината на скоростта, увеличението ще се равнява само на 1%; ако се движат с два пъти по-висока скорост, увеличението на енергията ще бъде 16%. Това просто онагледяване показва, че е от най-голяма важност да се добавя маса с по-голяма скорост. Казано още по-точно, ако, например, децата са със същата степен на просветленост като родителите, - тоест, маса "със същата скорост", - енергията просто ще се увеличи пропорционално на добавения брой. Ако са по-неинтелигентни или напреднали, или маса "с по-ниска скорост", ще е налице много малко увеличение на енергията; но ако те са още по-напреднали, или маса "с по-висока скорост", тогава новото поколение ще добави много значително към общата енергия на човечеството. Всяко добавяне на маса "с по-ниска скорост", по-малка от минималната, за да е изпълнен закона в поговорката "Mens sana in corpore sano" ("Здрав дух в здраво тяло"), трябва да среща силно противопоставяне. Например, развиването единствено на мускули, към каквото се целят някои от нашите колеги, аз считам за добавяне на маса "с по-ниска скорост", и няма да го поощрявам, въпреки че гледната ми точка беше различна, когато аз самият бях ученик. Умерените упражнения, подсигуряващи правилното равновесие между ума и тялото, и най-високата ефикасност в поведението на организма, е, разбира се, първостепенно изискване. Горният пример показва, че най-важният за постигане резултат, е образованието, или увеличението на "скоростта" на новодобавената маса.

И обратно, едва ли има нужда да споменаваме, че всичко, което е срещу ученията на религията и законите на хигиената, тенденциозно намалява масата. Уискито, виното, кафето, тютюнът, и други подобни стимуланти са отговорни за скъсяването на животите на много хора, и трябва да се употребяват с ограничение. Но аз не смятам, че непреклонните мерки и потискането на навици, които са повтаряни много поколения, са за препоръчване. По-мъдро е да се проповядва ограничение, отколкото въздържание. Ние сме привикнали към тези стимуланти, и ако се възприемат такива реформи, те трябва да са бавни и постепенни. Онези, които посвещават енергията си в преследване на такива цели, могат да бъдат по-полезни, ако преориентират усилията си в други посоки, като например, в посока осигуряването на чиста питейна вода.

За всеки човек, който погива заради ефектите от някой стимулант, поне хиляда умират заради последствията от пиенето на нечиста вода. Тази безценна течност, която всеки ден вдъхва нов живот в нас, е по същия начин основния двигател, чрез който в телата ни проникват заболявания и смърт. Микробите на разрушението, които пренася, са толкова по-ужасни врагове заради това, че вършат фаталната си работа незабелязано. Те решават съдбата ни, докато ние живеем и се забавляваме. Множеството хора са толкова невежи или невнимателни при пиенето на вода, и последствията от това са толкова пагубни, че един филантроп едва ли може да оползотвори силите си по-добре, ако се заеме да просветлява онези, които по такъв начин се самонараняват. Чрез системно пречистване и стерилизиране на питейната вода човешката маса ще се увеличи значително. Трябва да се направи строго правило - което да се наложи със закон - да се преварява или по друг начин да се стерилизира питейната вода във всяко домакинство и публично място. Филтрирането не е достатъчна пречка пред опасността от инфекция. Целия лед за вътрешна употреба трябва да бъде приготвен по изкуствен начин от изцяло стерилизирана вода. Като цяло нуждата да се елиминират болестотворните микроби от ледената вода добре се проумява, но твърде малко се прави за подобряване на съществуващите условия, тъй като за сега няма задоволителен метод за стерилизиране на големи количества вода. Чрез подобрение на електроуредите на ден днешен можем да произвеждаме озон евтино и в големи количества и този идеален дезинфектант изглежда е задоволително решение на този важен въпрос.

Хазарта, бизнес-треската и превъзбудата, особено на борсата, са причина за голямо намаляне на масата, и толкова повече, защото индивидите, занимаващи се с това, са единици с по-висока стойност. Невъзможността да се забележат първите симптоми на една болест, и небрежното й пренебрегване, са важни фактори на смъртността. Когато внимателно се наблюдават всички знаци за приближаваща опасност, и когато съзнателно се полагат на всички възможни усилия за избягване на опасността, ние не само следваме мъдрите закони на хигиената в интерес на добруването ни и успеха на труда ни, но спазваме и един висш морален дълг. Всеки трябва да счита тялото си за безценен подарък от онзи, когото обича най-много от всичко, да го счита като удивително произведение на изкуството, с неописуема красота и вещина отвъд човешките възприятия, толкова нежно и крехко, че една дума, един дъх, един поглед, не - една мисъл, може да го нарани. Нечистотата, която развъжда болести и смърт, е не само саморазрушителен, но и силно неморален навик. Предпазвайки телата си от инфекции, опазвайки ги здрави и чисти, ние даваме израз на своята почит към висшия принцип, с който са надарени. Онзи, който следва препоръките на хигиената в този дух, демонстрира, че е истински религиозен. Развратът на моралните принципи е ужасно зло, което отравя както ума, така тялото и това зло е отговорно за голямото намаляне на човешката маса в някои държави. Много от настоящите обичаи и тенденции водят до подобни болезнени резултати. Например, светският живот, модерното образование и преследването на жени с намерение да бъдат отклонени от домашните им задължения и да се превърнат в мъже, лишавайки ги по този начин от въздигащия идеал, на който са представителки, унищожава артистичната творческа сила и води до стерилитет и до общо отслабване на расата. Хиляда други злини мога да спомена, но всички събрани заедно, допринасяйки едновременно за обсъждания проблем, те пак няма да са равни на едно единствено зло, желанието за храна, създадено поради бедност, нищета и глад. Милиони индивиди умират всяка година от желание за храна, като по този начин се потиска нарастването на масата. Дори в нашите просветлени общества, и въпреки всички благотворителни усилия, това е все още, в пълната си вероятност, едно главно зло. Тук нямам предвид абсолютното желание за храна, а нуждата от здравословно питание.

Как да се осигури добра и изобилна храна, е, следователно, най-важен въпрос на съвремието. Като цяло отглеждането на добитък като средство за осигуряване на храна е възразително, защото, в споменатия по-горе смисъл, това несъмнено води до добавянето на маса "с по-ниска скорост". Определено е за предпочитане да се отглеждат зеленчуци, и аз мисля, следователно, че вегетарианството е похвално отдалечаване от установения варварски навик. Това, че можем да живеем на растителна храна и да вършим дори повече работа, не е теория, а е добре демонстриран факт. Много раси, живеещи почти изцяло на зеленчуци, имат превъзхождаща физика и сила. Няма съмнение, че някои растителни храни, като овесената каша, са по-икономични от месото, и го превъзхождат както по отношение на механичните, така и по отношение на умствените резултати. Освен това, такава храна значително по-малко натоварва храносмилателните ни органи, и, правейки ни по-задоволени и общителни, произвежда добро, което трудно може да се измери и оцени. В светлината на тези факти, трябва да се направи всяко възможно усилие за прекратяване на необузданото и жестоко избиване на животни, което е разрушително за морала ни. За да се освободим от животинските инстинкти и апетити, които ни дърпат към дъното, трябва да започнем от самия корен, от който произлизаме: трябва да извършим радикална реформа в характера на храната ни.

Изглежда, че няма философска нужда от храна. Можем да забележим организирани същества, живеещи без препитание и извличащи цялата енергия, от която имат нужда, за да извършват жизнените си функции, от заобикалящата ги среда. В лицето на кристала откриваме ясното доказателство за наличието на формиращ жизнен принцип, и въпреки че не можем да проумеем живота на един кристал, това не го прави по-малко живо същество. Може би съществуват, освен кристали, и други такива индивидуализирани, материални системи на същества, вероятно с газов строеж, или изградени от още по-неуловими вещества. В светлината на тази възможност, - не, вероятност, ние не можем с такава аподиктика да отричаме съществуването на организирани същества на една планета, само защото условията на нея са неподходящи за съществуването на живота както ние го разбираме. Ние не можем дори, с положителна увереност, да твърдим, че някои от тях не присъстват тук, в този наш свят, насред самите нас, защото тяхната структура и жизнено проявление може да са такива, че да сме неспособни да ги забележим.

Произвеждането на изкуствена храна като средство за увеличение на човешката маса естествено ни идва на ум, но такъв директен опит да осигурим питание на мен не ми изглежда разумен, поне не в настоящето. Дали можем да живеем на такава храна е много съмнително. Ние сме резултата от векове на продължителна адаптация и не можем радикално да се променим без непредвидени и, по всяка вероятност, катастрофални последици. Такъв несигурен експеримент не бива да се извършва. Далеч по-добрия начин, на мен ми изглежда, да отвърнем на опустошенията на злото, би било, да открием начини за увеличение продуктивността на почвата. В този контекст опазването на горите е от важност, която не е възможно да бъде надценена, и в тази връзка, също, утилизирането на водо-енергията за целите на електрифицирането, освобождаващо ни по много начини от нуждата да горим дървесина, и грижейки се по този начин за опазването на горите, трябва силно да се пропагандира. Но в напредъка на този и на подобни методи съществуват ограничения.

За да се увеличи продуктивността на почвата, тя трябва да бъде по-ефективно наторена чрез изкуствени средства. Въпросът с производството на храна, тогава, се разгръща във въпроса как най-добре да се натори почвата. Какво първоначално е създало почвата, все още е мистерия. Да се обясни произхода й вероятно е равносилно с това да се обясни произхода на самия живот. Камъните, дезинтегрирани от влагата и вятъра и времето, сами по себе си не са били способни да поддържат живота. Някакво необяснимо условие се е появило, и някакъв нов принцип е влязъл в сила, и първият слой, способен да поддържа нисши организми, като мъховете, се е формирал. Те, чрез живота и смъртта си, добавили още повече към живото-поддържащото качество на почвата, и тогава по-висши организми могли да се изхранват, и тн и тн, докато най-накрая високо развит растителен и животински живот не започнал да процъфтява. Но въпреки че теориите не са, дори и в момента, в съгласие помежду си относно как е възникнало наторяването, факт е, много добре известен факт, че почвата не може безкрайно да поддържа живота, и трябва да се открие някакъв начин да бъде снабдена с веществата, които растенията са извлекли от нея. Основните и най-ценните от тези вещества са съединения на азота, и евтиното производство на тези е, следователно, ключът за разрешаването на крайно важния хранителен проблем. Атмосферата ни съдържа неизчерпаемо количество азот, и само ако можехме да го оксидираме и да произведем тези съединения, щеше да последва неизчислима полза за човечеството.

Много отдавна тази идея силно беше обладала въображението на учените мъже, но не се появи ефикасен начин за постигане на този резултат. Проблемът беше счетен за екстремно труден заради изключителната инертност на азота, който отказва да се свърже дори с кислорода. Но тук ни идва на помощ електричеството: спящият афинитет на този елемент се пробужда при електрически поток с подходящото качество. Както един въглен, който е бил в контакт с кислорода от векове, без да изгори, се комбинира с него веднага щом бъде запален, така и азотът, след като бъде възбуден от електричеството, гори. Аз, обаче, до скоро не успявах да произведа електрически разряди, които достатъчно ефективно да възбуждат атмосферния азот, въпреки че демонстрирах, през Май 1891г, на една научна лекция, оригинално нова форма на разряд на електрически пламък, наречен "огънят на Св. Елмо", който, освен че е способен да прави озон в изобилие, също така притежаваше, както подчертах на онази лекция, отявленото качество да възбужда химическия афинитет. Този разряд или пламък тогава беше дълъг само три до четири инча (7-10 см), химическото му действие беше също така слабо, и в последствие процесът на оксидиране на азота беше прахоснически. Въпросът беше как да се усили това му действие. Очевидно трябваше да се произведат особен вид електрически потоци, за да стане процесът на оксидиране на азота по-ефикасен.

Като първи напредък, химическата активност на разряда беше много значително увеличена, чрез използването на потоци с екстремно висока честота или степен на вибрация. Това беше важно подобрение, но практическите съображения скоро поставиха ясни ограничения за напредъка в тази посока. След това, бяха изследвани ефектите от електрическото налягане на потоковите импулси, ефектите от формата на вълната им и други техни характерни черти. После бяха изучени влиянията от атмосферното налягане и температура и от наличието на вода и други тела, и така постепенно с точност бяха определени условията за създаване на най-интензивното химическо действие на разряда, водещо до най-високата ефикасност на процеса.

Естествено, напредъкът не се постигаше бързо; и все пак, малко по малко, напредвах. Пламъкът нарастваше все повече и повече, и оксидиращото му действие ставаше по-интензивно. От незначителен разряд-четка, дълъг няколко инча (х2.54см) се превърна във великолепен електрически феномен, ревящ пожар, поглъщащ азота от атмосферата и с големина 70 фута от край до край (21.34 м). Така бавно, почти незабележимо, възможността се превърна в постижение. Далеч не всичко е свършено, но в каква степен бяха възнаградени усилията ми, може да се добие представа от Фиг. 1, която, със заглавието си, сама говори за себе си. Видимият пламъкообразен разряд е създаден от интензивните електрически осцилации, които преминават през показаната намотка, и агресивно възбуждат електрифицираните молекули на въздуха. По този начин, между двете по принцип индиферентни съставки на атмосферата се създава силен афинитет, и те с готовност се комбинират, дори и без да се прави допълнително усилване на химическото действие на разряда. При производството на азотни съединения чрез този метод, разбира се, всяко възможно средство за увеличаване интензитета на действието и ефикасността на процеса, ще бъде използвано, освен това, ще бъдат направени специални приготовления за фиксирането на сформираните съединения, защото като цяло те са нестабилни и след кратко време азотът отново става инертен. Парата е прост и ефективен метод за перманентно фиксиране на съединенията. Илюстрираният резултат демонстрира, че е практически възможно атмосферният азот да се оксидира в неограничени количества, единствено чрез употребата на евтина механична сила и прости електрически апарати. Чрез този метод могат да се произвеждат много азотни вещества по цял свят, на ниска цена, и във всякакво желано количество, и почвата може да се наторява с тези съединения, което ще повиши продуктивността й за неограничен период от време. По този начин може да се добива изобилие от евтина и здравословна, не изкуствена храна, а такава, с каквато сме свикнали. Този нов и неизчерпаем източник на храна ще бъде от неизчислима полза за човечеството, и по този начин ще добави неимоверно към човешката маса. Скоро, надявам се, светът ще бъде свидетел на зараждането на индустрия, която в идните времена, вярвам, че ще стане толкова значима, колкото е желязната.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
ВТОРИЯТ ПРОБЛЕМ: КАК ДА СЕ НАМАЛИ СИЛАТА, СПЪВАЩА ЧОВЕШКАТА МАСА
- ИЗКУСТВОТО НА ТЕЛАВТОМАТИКАТА


Както казах преди, силата, която спъва напредничавото движение на човека, е отчасти триеща и отчасти отрицателна. За да илюстрирам разликата, мога да спомена, например, невежеството, глупостта и малоумието като пример за изцяло триещи сили, или съпротивление, лишено от всякаква насоченост. От друга страна, мечтателите, лудостта, саморазрушителните тенденции, религиозният фанатизъм, и подобните, са все сили с негативен характер, действащи в определени посоки. За да се намалят или изцяло да се преодолеят тези нееднакви спъващи сили, трябва да се приложат радикално различни методи. Знаем, например, какво може да направи един фанатик, и можем да вземем предпазни мерки, да го просветлим, убедим и, вероятно, да го пренасочим, да обърнем порокът му в добродетел; но ние не знаем, и никога не можем да знаем, какво може да направи един варварин или малоумник, и трябва да се справим с него като с маса, инертна, без съзнание, отприщена от лудостта на елементите. Отрицателната сила винаги намеква за някакво качество, което нерядко е висше качество, само че зле насочено, което е възможно да се пренасочи и да се обърне в добро предимство; но безпосочната, триеща сила означава неизбежна загуба. Очевидно, тогава, първият и генералният отговор на горния въпрос е: да се обърне цялата отрицателна сила в правилната посока и да се намали цялата триеща сила.

Не може да има съмнение, че, от всички триещи съпротивления, онова, което най-много спъва човешкото движение, е невежеството. Не напразно този човек на разума, Буда, каза: "Невежеството е най-голямото зло на света". Триенето, което е в резултат от невежеството, и което много се засилва поради многобройността на езиците и националностите, може да се намали единствено чрез разпространението на знание и сливане на хетерогенните елементи на човечеството. Никое усилие не може да бъде по-добре похарчено. Но по каквито и начини невежеството да е спъвало човечеството във времената до сега, сигурно е, че в днешно време, отрицателните сили са добили по-голяма важност. Сред тях има една, която в обратната си насоченост е набрала най-голяма скорост от всички други. Тя се нарича организирани военни действия. Когато вземем предвид милионите индивиди, като често това са най-кадърните по тяло и дух, цветът на човечеството, които са принудени да живеят неактивен и непродуктивен живот, огромните суми пари, които са нужни всеки ден за поддържането на армиите и военния апарат, като всичко това представлява толкова много от човешката енергия, всички онези усилия безсмислено похарчени в производството на въоръжение и средства за разрушение, загубата на живот и отглеждането на варварски дух, ние сме отвратени от неизчислимата загуба за човечеството, създавана от тези плачевни условия. Какво можем да направим, за да се преборим по най-добрия начин с това велико зло?

Законът и редът абсолютно изискват поддържането на организирана сила. Никое общество не може да съществува и да просперира без строга дисциплина. Всяка държава трябва да е способна да се защитава, ако се появи такава нужда. Условията на днешния ден не са резултат от вчера, и една радикална промяна не може да се извърши за утре. Ако нациите се разоръжат незабавно, повече от вероятно е, че ще последва състояние на нещата, което ще е по-лошо от войната. Вселенският мир е красива мечта, но тя не е незабавно постижима. Наскоро бяхме свидетели, че дори благородните усилия на човека, ангажиран с най-голямата световна сила, бяха на практика без ефект. И нищо чудно, защото установяването на световния мир, за момента, е физическа невъзможност. Войната е отрицателна сила, и не може да бъде обърната в положителна посока без да премине през забавяне, спиране, и ускорение наобратно.

Обсъждано е, че усъвършенстването на оръжията с голям разрушителен потенциал ще спре войната. Така мислех и аз самият, но сега вярвам, че това е фундаментална грешка. Подобно развитие в голяма степен ще измени войната, но няма да я възпре. Напротив, аз вярвам, че всяко ново оръжие, което се изобретява, всяка нова крачка в тази посока, просто кани появата на нов талант и умения, насърчава нови усилия, предлага нова инициатива, и само осигурява пресен подтик към по-нататъшно развитие. Помислете за откритието на барута. Можем ли въобще да измислим по-радикална крачка в същата посока от нещата, които последваха? Нека си представим, че живеем в онзи период: тогава нямаше ли да мислим, че войните са към своя край, когато рицарската броня се превърна в обект на подигравки, когато телесната сила и умения, значещи толкова много в миналото, станаха сравнително безполезни? И все пак барутът не спря войната: тъкмо обратното - той се превърна в най-мощен стимул. Нито пък вярвам, че войната може да бъде възпряна от някакво развитие в науката или идеалите, не и докато съществуват подобни обстоятелства на тези, които в момента съществуват, защото войната сама по себе си се е превърнала в наука, и защото войната дава израз на някои от най-свещените емоции, на които човек е способен. Всъщност, съмнително е дали хората, които не са готови да воюват в името на висш идеал, въобще стават за каквото и да е. Не умът прави човека, нито пък тялото; а умът и тялото. Нашите добродетели и нашите падения са неразделими, като силата и материята.

Когато се разделят, човекът вече го не бъде.

Друг известен аргумент, който носи значителна сила, е че войната скоро трябва да стане невъзможна, защото средствата за защита надминават онези за нападение. Това е по силата на един фундаментален закон, който може да се изрази с постулата, че е по-лесно да се руши, отколкото да се гради. Този закон дефинира човешкия капацитет и човешките условия. Ако тези условия бяха, че е по-лесно да се гради, отколкото да се руши, човекът щеше да жъне без съпротива, създавайки и трупайки без ограничения. Подобни условия не са от тази земя. Същество, което е способно на това, не е човек: то може да е бог. Отбраната винаги ще държи предимство пред нападението, но това само по себе си, на мен ми се струва, никога не може да спре войната. Чрез употребата на нови принципи на отбрана ние можем да направим пристанища, невъзможни за атакуване, но чрез такива средства ние не можем да предотвратим срещата на два бойни кораба в открито море. И тогава, ако проследим тази идея до максималното й развитие, ще стигнем до заключението, че за човечеството ще е по-добре, ако нападението и отбраната са точно равни едно на друго; защото ако всяка държава, дори най-малката, можеше да се заобиколи със стена абсолютно непреодолима, и ако можеше да се противопостави на останалата част от света, със сигурност щеше да се създаде такова състояние на нещата, което щеше да е екстремно неблагоприятно за човешкия напредък. Именно събарянето на всички прегради, които разделят нациите и държавите, е онова, което носи най-голям напредък на цивилизацията.

И отново, някои смятат, че зората на летателната машина трябва да донесе универсален мир. Това, също, смятам че е изцяло грешна гледна точка. Летателната машина със сигурност идва, и много скоро, но условията ще останат същите като преди. Всъщност, не виждам причина защо една доминираща сила, като Великобритания, може да не владее въздуха, така както владее морето. Без да искам да звуча като пророк, не се колебая да кажа, че в идните години ще сме свидетели на установяването на една "въздушна сила", и центърът й може да е недалеч от Ню Йорк. Но, за постигането на тази цел, хората с радост ще продължат да воюват.

Идеалното развитие на военния принцип в крайна сметка ще доведе до трансформация на цялата енергия на войната в чисто потенциална, експлозивна енергия, като тази от електрически кондензатор. В такава форма енергията на войната може да се поддържа без усилия; тя ще трябва да е много по-малка като количество, но ще е несравнимо по-ефективна.

Що се отнася до сигурността на една държава против чужда инвазия, интересно е да се отбележи, че това зависи само от относителния, а не от абсолютния, брой индивиди или размер на силите, и че ако всяка държава намали въоръжените си сили в еднакво съотношение, равновесието на сигурността няма да се промени. Едно интернационално споразумение по въпроса за намалянето на военните сили до минимум, с оглед на настоящото все още несъвършено образование на масите, е абсолютно незаменимо, и, следователно, би било първата разумна стъпка в посока намаляне на силата, спъваща човешкото движение.

За късмет, съществуващите условия не могат да продължат вечно, защото един нов елемент започва да се налага. Промяната в посока по-добро е сигурна, и сега ще се постарая да покажа това, което, според моите идеи, ще бъде първият напредък в посока установяването на мирни отношения между всички нации и чрез какви средства евентуално ще се постигне.

Нека се върнем към ранното начало, когато законът на по-силния беше единственият закон. Светлината на разума все още не беше разпалена, и слабият зависеше изцяло от милостта на силния. Тогава слабият индивид се научи как да се отбранява. Той започна да употребява сопа, камък, копие, прашка, или лък и стрела, и с течение на времето, вместо физическа сила, интелектът се превърна в основния решаващ фактор в една битка. Дивият характер постепенно бе омекотен от събуждането на благородните чувства, и така, незабелязано, след векове на продължителен напредък, ние тръгнахме от бруталния двубой на неразумните животни и стигнахме до това, което в съвремието наричаме "цивилизовано войнстване", в което бойците се ръкуват, разговарят приятелски, и пушат пури между битките, готови при сигнал отново да се вкопчат в смъртоносен конфликт. Нека песимистите говорят каквото си искат, но това е абсолютно доказателство за огромен и задоволителен напредък.

Но сега, каква е следващата фаза на еволюцията? Със сигурност не е мир, все още не. Следващата промяна, която естествено трябва да последва от съвременното развитие, трябва да е продължителното намаляване броя на индивидите, въвлечени в битка. Апаратите на войната ще бъдат с особено голяма мощ, но само няколко индивида ще са нужни, за да ги управляват. Такава еволюция с времето ще доведе на дневен ред една машина или военен механизъм, изискващ минимален брой индивиди за оперирането си, и абсолютно неизбежното последствие от това ще бъде изоставянето на големите, тромави, бавно движещи се и невъзможни за поддържане бойни машини. Основният въпрос ще бъде възможно най-високата скорост и възможно най-голямата степен на енерго-захранване на този апарат. Загубата на живот ще става все по-малка и по-малка, и накрая, броят на постоянно загиващите индивиди ще бъде изцяло компенсиран от машини, които ще водят битки без кръвопролитие, а нациите ще бъдат просто заинтересувани, амбициозни странични наблюдатели. Когато това щастливо обстоятелство стане факт, мирът ще бъде подсигурен. Само че, без значение до каква степен на съвършенство ще бъдат разработени картечните оръжия, огнестрелните оръжия, торпедните лодки или другите военни пособия, без значение колко разрушителни могат да се направят, това обстоятелство никога няма да може да се постигне чрез подобни развития. Всички тези пособия искат жизнен персонал за оперирането си; хората са незаменима част от машините. Тяхната цел е да убиват и да разрушават. Тяхната сила е в капацитета им да вършат зло. Докато хората влизат в битка един с друг, ще има и кръвопролития. Кръвопролитията вечно ще поддържат духа на варварските страсти. За да се пречупи този страховит дух, трябва да се направи едно радикално отдалечаване от него, трябва да се въведе изцяло нов принцип, нещо, което никога преди не е съществувало във военното дело - един принцип, който ще се наложи силово, и неизбежно ще превърне войната просто в един спектакъл, една игра, едно съревнование без проливане на кръв. За да постигнат този резултат, хората трябва да бъдат заменени: машини трябва да се сражават с машини. Но как да се постигне онова, което изглежда невъзможно? Отговорът е достатъчно прост: да се произведе машина, способна да се държи така, сякаш е част от човешко същество - не просто един механичен прибор, състоящ се от ръчки, болтове, колела, зъбци и нищо повече, а машина, въплъщаваща по-висш принцип, който ще й позволи да изпълнява задълженията си така, сякаш притежава интелект, опит, преценка и съзнание! Този извод е резултат от мислите и наблюденията ми, които съм трупал на практика през целия си живот, и сега накратко ще обясня как успях да постигна онова, което отначало изглеждаше като налудничава мечта.

Много отдавна, когато бях момче, страдах от един единствен проблем, който изглежда се дължеше на изключително необичайната възбудимост на ретината на окото. Изразяваше се в появата на картини, които, заради устойчивостта си, помрачаваха образа на истинските предмети и се намесваха в разсъдъка ми. Когато ми се кажеше някоя дума, образът на предмета, за който се отнасяше думата, изскачаше като жив образ пред очите ми, и на мен често ми беше невъзможно да определя дали предметът, който виждах, беше истински или не. Това ми създаваше голям дискомфорт и безпокойство и аз полагах много усилия да се освободя от тази магия. Но дълго време се опитвах напразно и ясно си спомням, че чак когато бях на 12 години за първи път успях, чрез усилие на волята си, да прогоня едно изображение, изскочило пред очите ми. Щастието ми никога няма да бъде толкова пълно, колкото беше в онзи момент, но, за нещастие (както мислех на времето), старият проблем се завърна, и заедно с него се върнаха и терзанията ми. В този момент започнах да правя наблюденията, за които говоря. Забелязах, именно, че когато и да изскачаше пред очите ми изображението на някой предмет, аз преди това бях видял нещо, което ми напомняше за него. Отначало си мислех, че това са просто случайности, но скоро се убедих, че не беше така. Някакво визуално впечатление, прието по съзнателен или несъзнателен начин, винаги предхождаше появата на образа. Постепенно в мен се породи желанието да откривам, всеки път, какво бе предизвикало образите да се появят, и задоволяването на това ми желание скоро се превърна в необходимост. Следващото нещо, което забелязах, беше, че точно както тези образи бяха последствие от нещо, което бях видял, по същия начин бяха вдъхновени и мислите, които ми хрумваха след това. Отново, аз изпитах същото желание да открия изображението, което бе предизвикало мисълта и това търсене за оригиналното визуално впечатление скоро се превърна в моя втора природа. Умът ми стана автоматичен и с течение на годините аз продължих с това почти неосъзнавано поведение, развих способността всеки път, като правило, веднага да откривам визуалното впечатление, което бе породило мисли в мен. И това не е всичко. Не след дълго ми стана ясно, че също и движенията ми бяха внушени по същия начин, и така, търсейки, наблюдавайки, и потвърждавайки всеки път, година след година, аз демонстрирах, с всяка своя мисъл и с всяко свое действие, за мое пълно удовлетворение, че аз съм един автомат, надарен със силата да се самозадвижва, който просто откликва на външни стимули, поразяващи сетивните ми органи, и който мисли и действа съответно на тях. За целия си живот помня само един или два случая, в които не бях способен да открия първичното впечатление, което ме бе подтикнало към движение или помисъл, или дори към сънуване.

При тези преживявания просто беше естествено, че преди много време, у мен се зароди идеята да конструирам един автоматон, който да ме представлява механично, и който да откликва, както аз самия го правя, но, разбира се, по много по-примитивен начин, на външните стимули. Такъв автоматон очевидно трябваше да разполага с повече енергия, локомотивни органи, ръководни органи и един или повече органи за осезание, така адаптирани, че да се възбуждат от външни стимули. Тази машина, мислех си аз, би изпълнявала движенията си както живите същества го правят, защото ще притежава всички основни механични характеристики или елементи на живите организми. Запазваше се капацитетът за растеж, разпространение и, най-вече, съзнанието, с  което моделът да бъде завършен. Само че растежът не беше нужен в този случай, защото една машина може да бъде произведена директно в пълния си размер, така да се каже. Колкото до капацитета за разпространение, той също може да се изключи, защото в механичния модел той е просто въпрос на производство. Дали автоматонът ще бъде от мускули и кости, или дърво и стомана, няма много значение, при условие, че е способен да изпълнява всички изисквани от него задължения като интелигентно същество. За да направи това, той трябваше да разполага с елемент, равностоен на съзнанието, който да извършва контрола върху всичките му движения и операции, и да го накара да действа, в който и да е възникнал непредвиден случай, със знание, разум, преценка и опит. Но този елемент аз лесно можех да въплътя в него, като му прехвърля моята собствена интелигентност, моето собствено разбиране. И така, това изобретение беше разработено, и така се появи едно ново изкуство, което бе наречено "телавтоматика", и това означава изкуството да се контролират движенията и операциите на отдалечени автоматони. Очевидно този принцип беше приложим към всякакви видове машини по земя или във водата или във въздуха. За първото му практическо приложение аз избрах лодката. (Фиг. 2)

Фиг.2 ПЪРВИЯТ ПРАКТИЧЕН ТЕЛАВТОМАТОН
Машина, притежаваща всички телесни преходни движения с интериорен механизъм, контролиран дистанционно без жици. Безекипажната лодка, показана на снимката, съдържа собствената си двигателна енергия, механизми за задвижване и направление, и множество други аксесоари, всички контролирани от дистанционни излъчвания на електрически осцилации, без жици, към електрическа верига, носена от лодката и настроена да отговаря на тези осцилации.

Една акумулаторна батерия, поместена в нея, беше източникът на двигателната сила. Перката, задвижвана от мотор, представляваше локомотивния орган. Витлото, контролирано от друг мотор, също задвижван от батерия, представляваше ръководния орган. Колкото до сетивния орган, очевидно първото хрумване беше да се използва устройство, реагиращо на светлинни лъчи, като селениева фото-клетка, която да представлява човешкото око. Но обмисляйки въпроса по-добре, счетох, с оглед на експерименталните и останалите трудности, че не може да се постигне напълно задоволителен контрол на автоматона чрез светлина, топлина и Херцова радиация, нито чрез лъчите като цяло, тоест, чрез стимулите, пътуващи по права линия през пространството. Една от причините беше, че всяко препятствие, което се появи между оператора и отдалечения автоматон, би извадило автоматона от контрол. Друга причина беше, че чувствителното устройство, представляващо окото, трябваше да бъде в определена позиция по отношение на отдалечения контролиращ апарат, и тази нужда щеше да създаде големи ограничения на контрола. А друга, и то много важна причина, беше, че използвайки лъчи, щеше да бъде трудно, ако не и невъзможно, на автоматона да се придадат индивидуални черти или характеристики, които да го различават от останалите машини от неговия вид. Очевидно е, че автоматонът трябва да отговаря на един единствен повик, както един човек отговаря на името си. Тези съображения ме доведоха до заключението, че сетивното устройство на машината трябва по-скоро да отговаря на ухото, вместо на окото на човешкото същество, защото в този случай действията му биха могли да се контролират независимо от възникващите междинни препятствия, независимо от позицията му спрямо отдалечения контролиращ апарат и, не на последно място, той би останал глух е неоткликващ на каквито и да е повици, освен на повика на господаря си, като верен слуга. Тези изисквания задължаваха при контрола на автоматона, вместо светлина или други лъчи, да се използват вълни или смущения, които се разпространяват във всички посоки в пространството, като звука, или които следват пътя на най-малкото съпротивление, както и да се извиват. Аз постигнах тази цел чрез електрическа верига, поместена в лодката, и пригодена, или "настроена", точно към електрически вибрации от правилния вид, предавани й от отдалечен "електрически осцилатор". Когато тази верига отговаря, макар и слабо, на предаваните й вибрации, въздейства върху магнити и други устройства, чрез посредничеството на които се управляват движенията на перката и витлото, както и оперирането на множество други приспособления.

Чрез описаните прости средства знанието, опитът, преценката - съзнанието, така да се каже - на отдалечения оператор беше въплътено в тази машина, която по този начин беше пригодена да се движи и да изпълнява всичките си функции с разум и интелигентност. Тя се държеше точно като човек с превръзка на очите, приемащ напътствия, които чува с ушите си.

До сега конструираните автоматони имаха "съзнания назаем", така да се каже, защото всеки просто представляваше част от отдалечения оператор, който му провеждаше своите интелигентни заповеди; но това изкуство е едва в началото си. Предлагам на внимание идеята, че колкото и невъзможно да изглежда сега, може да се построи автоматон, който да има "свое собствено съзнание", и с това имам предвид, че той ще може, независимо от който и да е оператор, оставен изцяло на себе си, да извършва, в отговор на външни стимули, влияещи на сетивните му органи, голямо разнообразие от действия и операции така, сякаш разполага с интелект. Той ще може да следва предначертана посока на действия или да се подчинява на нареждания, дадени с голяма преднина; той ще може да различава между какво трябва и какво не трябва да прави, и да създава опит или, казано по друг начин, да записва впечатления, които определено да повлияят върху следващите му действия. Всъщност, аз вече имам такъв план.

Въпреки че развих това изобретение преди много години и много често го обяснявах на посетителите на лабораторните ми демонстрации, чак на много по-късен етап, дълго след като го бях усъвършенствал, то доби известност, и тогава, естествено, стана повод за много дискусии и сензационни статии. Но множеството така и не схвана истинската важност на това ново изкуство, нито пък разпозна истинската сила на подлежащия принцип. Колкото е по силите ми да съдя по коментарите, които се появиха, резултатът, който постигнах, беше счетен за напълно невъзможен. Дори и малкото, които бяха благоразположени да признаят практичността на изобретението, не виждаха в него нещо повече от автомобилно торпедо, което да се използва за взривяването на бойни кораби, със съмнителен успех. Преобладаващото впечатление беше, че просто предлагам управлението на такова мобилно средство чрез Херцови или други лъчи. Има торпеда, управлявани електрически посредством жици, и съществуват начини за комуникация без жици, и горното, разбира се, беше очевидно заключение. Ако не бях постигнал нищо повече от това, приносът ми наистина би бил малък. Но изкуството, което развих, не се занимава единствено с управлението на движещо се тяло; то предлага средство за абсолютно контролиране, във всеки аспект, на всички многобройни преходни движения, както и на операциите на всички вътрешни органи, без значение колко много са, на един индивидуализиран автоматон. Критиките относно това, че може да се извърши вмешателство в контрола на автоматона, бяха отправени от хора, които дори не са сънували за чудесните резултати, постижими чрез електрическите вибрации. Светът се движи бавно, и новите истини са трудни за виждане. Определено, чрез употребата на този принцип може да се осигури едно оръдие за нападение, както и за отбрана, с разрушителност, измерима единствено по количеството експлозив, което може да носи, или по разстоянието, на което може да порази, и провалът в това е почти невъзможен. Но силата на този нов принцип не е изцяло в неговата разрушителност. Появата му въвежда един елемент, който никога преди не е съществувал във военното дело - бойна машина без персонал като средство за нападение или защита. Продължителното развитие в тази посока в крайна сметка трябва да превърне войната просто в едно съревнование между машини без хора и без загуба на живот - условие, което би било невъзможно без това ново отдалечаване и което, по мое мнение, трябва да бъде постигнато като предварителна стъпка преди перманентния мир. Бъдещето или ще понесе, или ще отхвърли вижданията ми. Идеите ми по този въпрос бяха изложени с дълбоко убеждение, но в скромен дух.

Установяването на постоянни мирни отношения между нациите най-ефективно ще намали силата, намаляща човешката маса, и би било най-доброто решение на този голям човешки проблем. Но дали мечтата за универсален мир някога ще бъде реализирана? Нека се надяваме, че ще бъде. Когато цялата тъмнина бъде разсеяна от светлината на науката, когато всички нации се слеят в една и когато патриотизмът е идентичен с религията, когато има един език, една държава, една цел, тогава мечтата ще е станала реалност.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
ТРЕТИЯТ ПРОБЛЕМ: КАК ДА СЕ УВЕЛИЧИ СИЛАТА, УСКОРЯВАЩА ЧОВЕШКАТА МАСА
- ЧЕРПЕНЕ ОТ ЕНЕРГИЯТА НА СЛЪНЦЕТО


От трите възможни решения на основния човешки проблем по увеличаването на човешката енергия, това решение е далеч най-важното, не само заради присъщата му значимост, но и заради интимното му отношение към всички елементи и условия, които определят движението на човечеството. За да подходя систематично, нужно е да се спра на всички онези съображения, които от самото начало ме направляваха докато стигна до решение, и които ме доведоха, стъпка по стъпка, до резултатите, които сега ще опиша. Аналитичното ми разследване на основните сили, определящи напредничавото движение, ще бъде едно полезно предварително изучаване на проблема, особено като прокарване на една идея за тази хипотетична "скорост", която, както е обяснено в началото, е мерител на човешката енергия; но ако се занимая изрично с това точно тук, както ми се иска, бих се отклонил твърде далеч извън обхвата на настоящия контекст. Достатъчно е да се каже, че резултатът от всички тези сили е винаги в посока на разума, който, следователно, определя, във всяко едно време, посоката на човешкото движение. Това ще рече, че всяко усилие, което е научно приложено, рационално, полезно или практично, ще да е в посоката, в която масата се движи. Практичният, разумен човек, наблюдателят, човекът на бизнеса, онзи който размишлява, пресмята, или определя предварително, внимателно прилага усилията си така, че когато влязат в сила, да бъдат в посоката на движение, бидейки по този начин най-ефикасни, и в това знание и способност е тайната на неговия успех. Всеки нов открит факт, всеки нов опит или елемент, добавен към знанието ни и навлизащ в полето на разума, влияе на същия и, следователно, променя посоката на движение, която, обаче, трябва винаги да се води по резултата от всички онези усилия, които, в даденото време, ние считаме за разумни, тоест, самосъхраняващи се, полезни, печеливши или практични. Тези усилия засягат всекидневния ни живот, нашите нужди и удобства, нашата работа и бизнес, и именно те тласкат човека напред.

Като гледаме целия този зает свят около нас, като гледаме как цялата тази сложна маса тупти и се движи, какво е това, ако не един огромен часовников механизъм, задвижван от пружина? Сутрин, когато ставаме, не можем да не забележим, че всички предмети около нас са произведения на машинарията: водата, която използваме, се повдига от парна тяга; влаковете носят закуската ни от отдалечени места; асансьорите в жилището ни и офисните ни сгради, колите, които ни носят дотам, всичко това се задвижва от енергия; във всичките ни дневни задачи, и в самите цели на животите ни, ние сме зависими от нея; всички предмети, които виждаме, ни говорят за нея; и когато се връщаме в машинно направените си обиталища вечер, всичките материални удобства на дома ни, горещата ни фурна и лампата, ни напомнят колко много сме зависими от енергията. И когато се случи инцидентно спиране на машините, когато градът е скован от сняг, или когато животоподдържащото движение по някакъв начин бъде възпряно, ние сме изплашени от осъзнаването колко невъзможно би ни било да водим живота, който водим, без задвижваща енергия. Задвижващата енергия означава работа. Да се увеличи силата, ускоряваща човешкото движение, означава, следователно, да се върши повече работа.

Така откриваме, че трите възможни решения на великия проблем на увеличаването на човешката енергия се съдържат в три думи: храна, мир, работа. Много години аз се питах и размишлявах, губех се в спекулации и теории, схващайки човека като маса, задвижвана от сила, виждайки необяснимото му движение в светлината на механичното такова, и прилагайки същите принципи на механиката в анализа на същото, докато не стигнах до решенията, само за да осъзная, че те са ми били преподадени в ранното ми детство. Тези три думи произнасят основните принципи на Християнската религия. Тяхното научно значение и предназначение сега са ми е ясно: храна, за да се увеличи масата, мир, за да се намали спъващата сила, и работа, за да се увеличи силата, ускоряваща движението на човека. това са единствените три възможни решения за този велик проблем, и всички те имат едно предназначение, една цел, именно, да увеличат човешката енергия. когато разпознаем това, не може да не се зачудим колко проницателно, научно, мъдро и колко неизмеримо практична е Християнската религия, и колко силно контрастира в това отношение на останалите религии. Тя безспорно е резултат от практически експерименти и научни наблюдения, които са провеждани през вековете, докато останалите религии изглежда са просто резултат от едно абстрактно мислене. Работа, неуморими усилия, полезни и натрупващи се, с периоди на почивка и възстановяване, целящи повишена ефективност, е основната и вечно повтаряща се заповед. Така, ние сме вдъхновени както от Християнството, така и от Науката, да направим максималното по силите си с цел повишаване ефикасността на човешкия вид. Сега подробно ще разгледам този най-важен от човешките проблеми.


ИЗТОЧНИКЪТ НА ЧОВЕШКАТА ЕНЕРГИЯ
- ТРИТЕ НАЧИНА ЗА ЧЕРПЕНЕ ОТ ЕНЕРГИЯТА НА СЛЪНЦЕТО


Първо нека попитаме: Откъде идва цялата двигателна сила? Коя е пружината, която задвижва всичко? Виждаме надигането и спадането на океана, как реките текат, вятъра, дъжда, градушка и снегът бият по прозорците ни, влаковете и параходите пристигат и заминават; чуваме тракащите звуци на каруците, гласовете от улицата; чувстваме, помирисваме и вкусваме; и мислим за всичко това. И цялото това движение, от притоците на мощния океан до неуловимите движения на мисълта ни, имат една единствена обща първопричина. Цялата тази енергия извира от един единствен център, един единствен източник - слънцето. Слънцето е пружината, която задвижва всичко. Слънцето поддържа целия човешки живот и доставя цялата човешка енергия. Друг отговор на горния велик въпрос, който сега открихме: Да се увеличи силата, ускоряваща човешкото движение, означава, да впрегнем повече от слънчевата енергия за нуждите на човека. Ние уважаваме и почитаме онези велики хора от древни времена, чиито имена са свързани с безсмъртни постижения, които са се доказали като благодетели на човечеството - религиозният реформатор с неговите мъдри максими за живота, философът с неговите дълбоки истини, математикът с неговите формули, физикът с неговите закони, откривателят с неговите принципи и тайни, изтръгнати от природата, творецът с неговите форми на красотата; но кой почита него, най-великият от всичките - кой може да каже името му - който първи впрегна енергията на слънцето, за да спести усилията на слабо братско същество? Това е бил първият човешки акт на научна филантропия, и последствията от него са неизчислими.

От самото начало три начина за извличане на енергия от слънцето са достъпни за човека. Дивакът, когато топлел измръзналите си крайници на огън, разпален по някакъв начин, се е възползвал от енергията на слънцето, съхранена в горящия материал. Когато пренесъл наръч пръчки до пещерата си и ги изгорил там, той употребил съхранената слънчева енергия, като я пренесъл от едно място на друго. Когато опънал платно на кануто си, той впрегнал слънчевата енергия, приложена в атмосферата и заобикалящата го среда. Не може да има съмнение, че първият е най-старият начин. Огънят, открит по случайност, научил дивака да оценява полезната му топлина. Тогава той най-вероятно родил идеята да пренесе тлеещите въглени до обиталището си. Най-накрая се научил да използва силата на бързите въздушни или речни течения. За модерното развитие е характерно разгръщането на процесите в същия ред. Впрягането на енергията, съхранена в дървото или въглищата, или, общо казано, в горивото, доведе до парния двигател. След това беше направен голям напредък в енергийния пренос чрез употребата на електричеството, което ни позволи да пренесем енергията от едно място на друго, без при това да пренасяме и материала. Но що се отнася до впрягането на енергията от заобикалящата ни среда, до сега не бяха оповестявани радикални крачки в тази посока...

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Превеждането на тази историческа статия продължава...

Тагове към темата: