Apocryphal Academy

СЕКЦИЯ БИБЛИОТЕКА => БИБЛИОТЕКА => Темата е започната от: Glasberg в Януари 02, 2019, 08:16:54 pm

Титла: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 02, 2019, 08:16:54 pm
В тази тема в Библиотеката ми се иска да привлека вниманието на читателите и потребителите в АА към едно много популярно име в световната виртулна общност, а именно Джордан Питърсън (Jordan Peterson).
Джордън Питърсън е мейнстрийм, но е изключително интересен и за алтернативната общност.

 

Джордан Питърсън е канадски клиничен психолог, критик и професор по психология в университета на Торонто. Изучава политически науки в Университета на Алберта през 1982 г., а през 1984 г. придобива диплома по психология. Става доктор по клинична психология в Университета McGill през 1991 година. След две години се мести в Масачузетс, където работи като асистент и доцент в катедрата по психология към Харвардския университет. През 1997 г. се премества в университета в Торонто като професор.

Често е обвиняван в анти-феминистки, анти-левичарски, анти-джендър самоопределението (много ясно, той е все пак психиатър!) и в откровено десни убеждения. Често прави скандални изказвания като ”Фактите не се интересуват от вашите чувства”.

През 2016 г. Питърсън публикува серия от видеоклипове в YouTube, които критикуват политическата коректност и законопроекта В-16 на канадското правителство. В-16 добави полова идентичност като забранено основание за дискриминация. B-16 (An Act to amend the Canadian Human Rights Act and the Criminal Code (Bill C-16, 2016)) добавя гендерното изразяване и половата идентичност като защитни основи на канадския Закон за правата на човека, както и на разпоредбите на Наказателния кодекс, които се отнасят до пропаганда на омраза, подбуждане към геноцид и утежняващи обстоятелства при присъда. Питерсън характеризира закона като въвеждане на принудителна реч (принудителна реч е конкретно изразяване, изисквано от закона).


На 27 септември 2016 г. Питърсън публикува първата от три части лекции, озаглавена "Професор срещу политическата коректност: Част I: Страхът и законът".  Във видеото той заявява, че няма да използва предпочитаните местоимения на половете на студенти и преподаватели, защото това е принудителна реч.
Той твърди, че неговото възражение срещу законопроекта се основава на потенциални последици за свободата на словото и че може да бъде преследван и съден за нарушаване на човешките права, ако откаже да се обърне към студент или преподавател по предпочитаното от него местоимение.


В "National Post" Питърсън пише:

Никога няма да използвам думи, които мразя – като модните и изкуствено конструирани думи "zhe" и "zher". Тези думи са авангардът на една радикална левическа идеология, която ненавиждам и която по мое професионално мнение е страшно подобна на марксистките доктрини, които убиха най-малко 100 милиона души през 20-ти век.

Изучавам авторитаризма отдясно и отляво в продължение на 35 години. Написах книга по темата, която изследва как идеологиите изземват и завладяват езика и вярванията. В резултат на моите проучвания, аз вярвам, че марксизмът е убийствена идеология. Смятам, че преподавателите в съвременните университети трябва да се срамуват от това, че продължават да насърчават такива порочни, неприемливи и античовешки идеи, както и да индоктринират студентите с такива убеждения. Ето защо аз няма да изрека марксистките думи. Това ще ме направи марионетка на радикалното ляво, а това няма да се случи. Точка!


В резултат на това са предприети дисциплинарни мерки към него от Университета в Торонто.
През април 2017 г. на Питърсън му бяха отказани средства от Съвета за Изследвания в Областта на Социалните Науки и Хуманитарните Изследнания (SSHRC) за първи път в кариерата му, което той интерпретира като отмъщение за изявленията му.

През ноември 2017 г. асистент в университетския курс по комуникации в Университета Уилфрид Лауриър (Wilfrid Laurier University) беше санкциониран от преподавателите си за показване на сегмент от клип, в който Питърсън обсъжда законопроект В-16 с друг професор, по време на учебна дискусия за местоименията. Причината, изтъкната за санкцията, е клип, създаващ "токсичен климат", сравняван с "реч на Хитлер" и, естествено, нарушение на законопроект В-16. По-късно санкцията бе оттеглена и както професорите, така и университетът официално се извиниха. Събитията бяха критикувани от Питърсън, както и от пресата като пример за нарушаване на свободата на словото в университските кампуси.



Според Питърсън, постмодерните философи и социолози от 60-те години на миналия век градят теориите си върху основните принципи на марксизма и комунизма, като в същото време само изглежда така, че отхвърлят и двете идеологии.


Известен е с това, че отрича Глобалното затопляне.  Казва, че е ”много скептичен по отношение на моделите, които се използват за прогнозиране на изменението на климата”.  Той също така казва: "Не можете да се доверите на данните, защото тука идеологията играе много важна роля".


Криците му го наричат Хитлер, защото интерпретират думите му като подкрепа на Хитлер. На въпроса, дали вярва в Бог, отговаря ”Живея живота си така, все едно Бог съществува.”.


Питърсън подчертава, че концепцията му за християнството вероятно е по-различна от конвенционалната, заявявайки, че етичната отговорност на християнина е да подражава на Христос, а това означава „да поемеш отговорност за злото в света, сякаш това е наистина твоя отговорност и да разбереш, че ти ​​определяш посоката на света, независимо дали е към небето или ада”.


Питърсън черпи вдъхновение от философията на Юнг за религията и има възгледи, подобни на християнския екзистенциализъм на Сьорен Киркегор (Søren Kierkegaard) и Пол Тилих (Paul Tillich). В ” The Spectator”,  журналистът Тим Лот (Tim Lott) разказва, че Питърсън изпитва уважение към даоизма, тъй като разглежда природата като борба между реда и хаоса, и твърди, че животът не би имал смисъл без тази двойственост.

От 2000 г. Питърсън започва да събира картини от съветската епоха, които стоят в къщата му, за да му напомнят за връзката между тоталитарната пропаганда и изкуството и като пример за това как идеалистичните видения могат да се превърнат в тоталитарно потисничество и ужас.

През 2016 г. Питърсън стана почетен член на разширеното семейство на Чарлз Джоузеф, художник от индианското племе Kwakiutl, и получава името Алесталаги (Alestalagie) ("Голям търсач").






Планът ми е да обърна внимание на най-важните от неговите лекции, публикувани в YouTube, като резюмирам онова, което ме е впечатлило най-много в контретната лекция. Клиповете са много дълги, но се радват на голяма аудитория. Интересното е, че 91% от почитателите му са мъже, а на месец около 15 млн. души гледат негови клипове в YouTube.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 02, 2019, 11:59:49 pm

Библейска Серия I: Въведение в Идеята за Бог



https://www.youtube.com/watch?v=f-wWBGo6a2w&list=PL22J3VaeABQD_IZs7y60I3lUrrFTzkpat



Библията е книга, която е надживяла много царства. Оказва се, че една книга е по-трайна от камъка и е много по-издръжлива от империите. Всъщност, Библията е една голяма мистерия, защото ние не можем да разберем, как е възможно една книга да има такова невероятно влияние върху формирането и функционирането на една цяла цивилизация. И колкото и да си образован, никога не си достатъчно образован, за да разискваш психологическата значимост на Библейските Истории.
Питърсън споделя, че иска да говори за Библията, отчасти, защото самият той иска да научи повече за историите в нея. А това, което той е установил е, че най-добрият начин да опознаеш нещо, е, като говориш за него.


Питърсън е голям почитател на Ницше. Ницше е унищожителен критик на догматичното Християнство, на институционализираното Християнство, въпреки че самият той е вярвал, че християнството е умряло от собствената си ръка. Ницше признава, че научната революция би била невъзможна без християнството, и по-конкретно без католицизма. Според него, именно християнството е позволило на Европейския ум да се развива в единна кохерентна рамка в лицето на католицизма. Католицизмът произвежда ума, който е способен да се издигне над догматичните основи на религията и да се концентрира върху нещо друго. Духът на истината, развит от християнството, се обръща срещу корените на християнството.

Ницше и бил голям противник на християнството, но е вярвал, че то е имало дисциплинираща роля в западната цивилизация. През 1882 г. Ницше заявява ”Бог е мъртъв”. Много хора използват този израз като израз на триумф, но Ницше не е бил толкова семпло устроен и е виждал нюансите в този израз.
Има толкова много неща, които не знаем за структурата на преживяванията си, има много неща в реалността, които не познаваме. Принципно, ние, хората репрезентираме света основно чрез артикулация. Между това, което познаваме, и онова, което не познаваме, има нещо като буфер, за който знаем нещо, но не напълно, т.е. не го познаваме по артикулиран начин.

Например, по време на спор с твой близък, който е в лошо настроение, се ядосва толкова много, че накрая се разплаква. И докато плаче, разбира, за какво точно е ядосан, но това няма абсолютно нищо общо с теб, въпреки че ти си този, който е предизвикал спора. И това е един много интересен феномен за психологията, защото означава, че хората знаят неща на някакво ниво, без да са в състояние да говорят за това нещо на друго ниво. Един вид, мислите извират по време на някакво емоционално състояние под формата на картини и някакви действия. Т.е. ние имаме способност да знаем, да разбираме, преди да постигнем разбиране в артикулирана форма. С една дума, ние имаме някаква сфера на артикулациите / изразяването, която можем да обсъждаме, и около нея има една сфера, която повече прилича на сън. Това е нещо като емоционален сън, в който сме вградени. А отвъд сферата на емоционалния сън се намира всичко онова, за което не знаем абсолютно нищо.


Точно в тази сфера на съня живеят мистиците и художниците, например. Те са медиатори / посредници между абсолютно непознатото и нещата, които знаем със сигурност.
Това означава, че онова, което знаем, е настанено върху нещо, което не наистина разбираме. И тези двете неща не са синхронизирани. Така че можем да кажем, че ако знанието, което можем да изразим с думи, не е синхронизирано с нашите сънища, ние ставаме вътрешно дисоциирани (психологическият термин е Дисоциация (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_(%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F))).

Това предизвиква форма на болест на Духа. А лечението на тази болест на Духа е нещо като ”интегрирана система на вяра и репрезентация”. И тогава хората се обръщат към разни идеологии, които Питърсън смята за паразити върху релизиозна суб-структура. Това е опит да се организират мислите на човека. И това много често е катастрофа. И това е, което е видял Ницше.

Той е знаел, че, когато разбием идеала за Бог, ще се дестабилизираме, и ще започнем да се движим напред-назад между нихилизъм и екстремни идеологии. Самият Ницше е бил изключително притеснен от радикално лявата идеология и е предвиждал всичко онова, което виждаме днес, още в края на 19 в. А това е един абсолютен Tour de France от зашеметяваща величина. Още в края на 19 в. е било предвиждано, че стотици милиони хора ще бъдат избити заради заменянето на съществени, основни, подобни на сън структури с една много рационална, но дълбоко в себе си некоректна репрезентация на света.


Ние осцилираме напред-назад между ляво и дясно оттогава, разбира се, редовно поръсвани с малко нихилизъм и отчаяние. В известен смисъл, това е ситуацията на модерния западен човек и дори, можем да кажем, на хората генерално в целия свят.


Питърсън смята, че една от причините, поради които Ислямът има такава подкрепа, е, че те все още са заседнали в съня, така да се каже. И така можете да видите, че лишения от корени поставящ всичко под съмнение Западен ум, представлява огромна опасност за интегритета на цялата култура. Ние подриваме себе си през цялото време чрез търсещия си интелект. Това е един вид плодотворна катастрофа. И това има реални последици за живота на хората, не е нещо абстрактно. Питърсън споделя, че много от пациентите му, които страдат от депресия или тревожност, всъщност имат екзистенциални проблеми.  Това не е просто някакво си психично състояние, те не са просто изтръгнати от ”нормалното”, защото химията в мозъка им е излязла от строя. Те са просто претоварени и смазани от страданието и от усложненията в живота си и не знаят, защо е разумно да продължат с живота си. Те просто усещат ужасяващия негативен смисъл на живота, но са абсолютно скептични по отношение на някакви позитивни значения. Това са последствията от развода на рационалния интелект от самото съществуване, толкова разделен, че буквално поставя под въпрос ползата от съществуването.






И това е много опасно, защото не се манифестира само като индивидуална психо-патология, но също така и като социална психо-патология. Това е например склонността на хората да прилепват към разни идеологии. Тези идеологии са нещо като сакати религии – религии, на които им липсва крак или ръка, но все още могат да куцукат без помощ. Идеологиите дават на хората някаква форма на сигурност чрез груповата идентификация, но всичкото това е някакси извратено и налудничаво. Това е паразит върху нещо основно, скрито, но истинско.


Според Питърсън, осъзнаването на тези неща е от изключителна важност. Той го е установил, още когато, през 80-те години, е започнал да изследва ролята на системата от вярвания в регулирането на психическото и социалното здраве.


Това обяснява, защо хората се чувстват толкова разстроени, когато някой поставя под въпрос вярата им. Фундаменталната истина е, че хората стоят върху нея. Това е като сал в средата на океана. И ти започваш да дърпаш трупите и те се страхуват, че ще паднат и ще се удавят.


Идеята на Ницше е, че хората ще трябва да създадат свои собствени ценности. Той е вярвал, че единственото решение на проблема е самият човек да стане нещо подобно на Бог и да създаде свои собствени ценности. Този човек Ницше нарича Свръх-Човек. Нацистите изваждат точно тази част от контекста на философията на Ницше и я използват, за да хранят собствената си  Übermensch идеология.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 03, 2019, 09:12:18 pm
Питърсън споделя, че с помощта на Юнг и на Жан Пиаже (Jean Piaget), психолог в сферата на психологията на развитието (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE)), е започнал да разбира, че нашата артикулирана система на мислене е вградена в нещо като сън, който е свързан с действията ни по един много комплексен начин, който изобщо не разбираме.


Нашите действия са базирани на неща, които изобщо не разбираме през цялото време. И ако това не беше така, нямаше да имаме нужда от психология, социология, антропология и т.н., защото бихме били абсолютно прозрачни за себе си. А ние, съвсем очевидно, не сме.


Т.е. ние сме много по-комплексни, отколкото изобщо си представяме, а това означава, че поведението ни се базира на много повече информация, отколкото знаем. И част от съня, обграждащ артикулираното ни знание, е извлечена като следствие на това, че постоянно взаимно наблюдаваме поведението си и разказваме за тези наблюдения в продължение на хиляди години.  Това е извличане на модели на поведение, които характеризират човечеството и опит да се представят, отчасти чрез имитация / подражание, но също чрез драма, митология, литература, изкуство и т.н., за да репрезентираме това, което сме, за да разберем това, което сме. Този процес на презентация, поне частично, е налице и в Библейските разкази.  Питърсън вижда в Библията стремеж на човечеството да се издигне над своите животински предшественици и да осъзнае, какво е това да бъдеш човек. И това е много трудно нещо, защото ние не знаем, откъде идваме, кои сме и какви сме. Произлезли сме от пръста и ето ни...съзнателни...но незнаещи. И се опитваме да разберем, кой сме всъщност.


Как така тази книга е успяла да мотивира една цяла цивилизация и да трансформира света? Как е било възможно това? Това не е изобщо очевидно и това, което притеснява Питърсън относно критиците на религията е, че те изобщо не възприемат сериозно това явление. А тука ние си говорим за нещо много сериозно.


И не на последно място, трябва да имаме предвид, че хората имат способност за религиозни преживявания и никой не знае, каква е причината за това. Да, действително, можете да предизвикате религиозни преживявания при хората по много различни начини. Можете да го направите с мозъчна стимулация. Можете да го направите с наркотици и особено с психоделици, които генерират намеци за божественото изключително често. Да, хората използват такива вещества от, Бог знае колко дълго време, може би 50 000 години, а може би дори повече, за да генерират лично / интимно единение с Божественото. Разберете, ние не разбираме нищо от това, няма обяснение.

Когато открихме психоделиците в края на 60-те години на миналия век, всеки бе толкова шокиран, че накрая ги направихме нелегални и ги изоставихме, в смисъл, че прекратихме изследванията с тях в продължение на 50 години. И в това няма нищо чудно, защото кой, по дяволите, изобщо е очаквал това? Никой!

Бележка от екипа: Вж. Преминаване на LSD (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=299.0#post_link11)


Карл Юнг е голям критик на Ницше. Юнг е ученик на Фройд. В някакъв смисъл, Фройд е първият, който започва да съпоставя и да сверява подробно информацията, с която сме разполагали, и да стига до извода, че хората живеят вътре в сън. Точно Фройд е онзи, които популяризира идеята за несъзнателния ум. Това днес го приемаме за даденост, защото не можем да разберем, колко революционна е била тази идея. Това, което направихме с Фройд е, че взехме костния мозък от костите му и оставихме люспите настрани. Днес, когато мислим за Фройд, ние просто мислим за люспите, защото това е всичко, което е било отхвърлено.

Бел. прев.:
Love him or hate him, there’s no denying that Sigmund Freud was a giant in his field.
“Freud is truly in a class of his own,” writes Todd Dufresne, an outspoken critic. “Arguably no other notable figure in history was so fantastically wrong about nearly every important thing he had to say.”



Но толкова много от онова, което той е открил, е част от популярната концепция, вкл. идеята, че възприятията ни и поведението ни, и мислите ни са формирани от несъзнати мотиви, които изобщо не подлежат на волеви контрол. И това е много много странно нещо...и едно от най-смущаващите неща в психоаналитичните теории. За тези теории, човек е нещо като неясна колекция от живи под-личности, всяка със собствен комплект от мотиви, възприятия и емоции и логична основа. И ние имаме много ограничен контрол върху това. Ти си като множество от вътрешни личности, които са много хлабаво свързани в някакво единство. И ти знаеш това, защото не можеш да се контролираш, нали?


И точно това е едно от главните възражения на Юнг по отношение на идеята на Ницше за Свръх-човека и създаването на наши собствени ценности. Особено след комуникацията си с Фройд, Юнг разбира, че човешките същества са повлияни на много дълбоко ниво от неща, които изобщо не подлежат на съзнателен контрол. И никой наистина не знае, как да концептуализира тези неща. Когнитивните психолози гледат на тези неща като на един вид компютърни системи, древните са гледали на тях като на богове – гневът е бог Марс и това е нещото, което те обладава, когато си ядосан. И това нещо не живее само в теб, а живее във всеки, и живее завинаги, не умира, т.е. това е трансцедентно психологическо същество, което обитава телата, както мисълта обитава мозъка.


Това е една гледна точка за нещата, разбира се, и то доста странна гледна точка, но със сигурност има своите достойнства.
Юнг много се е интересувал от сънищата и е започнал да разбира връзката между сънищата на хората и митовете, защото е виждал в сънищата на пациентите си ехо, отзвук, прилика на истории, които Юнг е познавал, а Юнг е бил много добре запознат с митологията. Той започнал да вярва, че сънищата са родното място на митовете и че има едно постоянно взаимодействие между сънищата и историите, и разказването на истории.


Някои хора си спомнят за сънищата си, някои дори помнят по 2-3 сънища на нощ. Питърсън казва, че е имал клиенти, които са имали много архетипни сънища с много ясна митологична структура. Това важи особено много за креативните хора в моменти, когато са по-нестабилни. Защото сънищата принципно обитават сферата на несигурното и се концентрират върху добавянето на повече детайли за непознатата реалност, преди да се постигне някакво разбиране за нея.


На съня може да се гледа като на родно място на мислите. И понеже е родното място на мислите, изобщо не е ясно, какво е точно. Прави всичко възможно, за да формулира нещо – това е схващането на Юнг, противопоставено на това на Фройд. Фройд е вярвал, че има някакви вътрешни сензори, които крият истината за съобщението, което носят сънищата, а Юнг е вярвал, че това е експресия на реалността, която е все още извън обсега на напълно артикулирано съзнато разбиране.
Вижте...мисълта се появява в главата ти, нали така? Това е очевидно. Банг...и мисълта се появява. Ти изобщо не си питал за нея, не си я търсел, не си я искал. И какво точно трябва да означава това? Мисъл се появява в главата ти...И какво е това абсурдно обяснение?


Откъде идва тази мисъл? Отникъде? Просто се появява в главата ти? Е да, но това не е много добро обяснение, нали?


Да, това може да са чужди мисли всъщност. Мисли на някого, който отдавна е умрял. Това може да са изказванията на хора, които са отдавна мъртви. ОК, значи духът на прародителите ти ти праща информация. Това е един начин да се гледа на мислите. Или...мотивацията ти говори, емоциите ти говорят...тялото ти говори...частично чрез сънищата, които са родното място на непълно артикулираната идея. Мисъл, която идва точно отникъде.


Мислите имат някакъв произход и, един Бог знае, от колко отдавна е това нещо. Дори...да кажеш ”Аз съм осъзнат”...шимпанзетата не казват такива неща. Те нямат артикулирано знание и имат много малко себе-репрезентация и много малко самосъзнание. Това изобщо не е така с нас, хората.


Всички тези неща са репрезентирани и обхванати в известен смисъл в древните библейски истории. Генезис / Битие съдържа много от архаичната природа на човешките същества и много поучителни разкази. Идеята за жертването в Стария Завет, например – абсолютно варварска история. Бог е поискал от Авраам да пожертва собствения си син Исаак. Тоя Бог изобщо не прилича на някакъв разумен Бог; кой би поискал от някого да принесе в жертва сина си. Бог в Стария Завет е много жесток, тираничен, взискателен, парадоксален...и това дава много живот на книгата, защото не е била редактирана от някаква Комисия, която се е интересувала от това, някой да не се почувства засегнат (бел.прев. референция към днешния език на омразата, ограничаване на свободата на словото и засягане на интересите на определени малцинства, особено на сексуалните такива).


Юнг е вярвал, че сънищата са родното място на мислите. Питърсън твърди, че, според него, от сънищата може да се извлече ценна информация, която самият човек, изглежда, не знае. Сънят е нещо като проблясък, като миг на прозрение.


Питърсън споделя, че Юнг е успял да го убеди и че е видял връзката между сънищата, митологията, драмата и литературата, и изкуството като цяло. Това, казва той, действително ми звучи изключително смислено и логично. След това разказва за един член на разширеното му семейство, който е от индианското племе Kwakiutl и който е дърворезбар, и е изработил един куп дървени скулптори, тотеми и маски, който Питърсън държи в къщата си. Този човек е неграмотен, т.е. не може да чете и пише. Много интересен човек, все още погълнат от древната 13 000-годишна история. Мозъците на хората, които не могат да четат и пишат, са организирани по друг начин.
Питърсън го е питал, откъде идва интуицията в дърворезбите му и откъде взема идеите за произведенията си, и той отговаря, че ги сънува. Той също говори с баба си и дядо си насън. Ако има проблем с дадена дърворезба, дядо му се появява в съня му да му даде съвет.




Бележка от екипа: Вж. Kwakwaka'wakw art (https://en.wikipedia.org/wiki/Kwakwaka%27wakw_art)



(https://s3.amazonaws.com/walrus-assets/img/WEB_Peterson_Jago_art-e1525920446543.jpg)



(https://www.sott.net/image/s18/362701/full/Tucker_Inset2_580x387.jpg)


Юнг е вярвал в сънищата и Питърсът твърди, че сънищата ще ви кажат неща, които не знаете. И как, по дяволите, е възможно това? Как така, можеш да видиш нещо, което не знаеш в съня? Това логично ли е изобщо? Сякаш има нещо в теб, което не можеш да контролираш изобщо. Да, има ги и т.нар. ясни сънища (licid dreams), по време на които може да се приложи известен съзнателен контрол, но ние принципно не контролираме сънищата си.


Ти спиш и просто един луд комплексен свят се манифестира вътре в теб. И ти изобщо не знаеш, как се случва това, и не можеш да го направиш, когато си буден. Ти не знаеш изобщо, какво означава това. Какво, по дяволите, става?


Това е едно от нещата, които са ужасно плашещи за психоаналитиците, и е било плашещо и за Фройд, и за Юнг – започваш да разбираш, че има неща вътре в човека, които го контролират, а не е обратното. Това е нещо като проявление на духове вътре в нас, които имат влияние върху нас. И това ние изобщо не можем да го контролираме. А кое нещо ги контролира? Случайни ли са?


Нали знаете, че има теория, че сънищата са просто последица от случайна неврална дейност, но Питърсън гледа на това като на накаква абсурдна теория, защото в сънищата няма абсолютно нищо случайно. Сънищата са много добре структурирани и много много комплексни (бел.прев. ако ги помните!).



https://www.youtube.com/watch?v=aOm1_lEAOew


Питърсън е виждал толкова често хора, чиито сънища имат много кохерентна и наративна структура, с добре развит сценарий. Затова теорията за случайната неврална дейност като причина за сънищата изобщо не е приета от Питърсън. Тя просто не обяснява нещата. Питърсън е по-склонен да приеме тази феномен много сериозно, защото има нещо в сънищата. Например, когато сънищата са ориентирани към бъдещето и имат връзка с настоящето – на това действително трябва да се гледа съвсем сериозно. Или сънувате кошмари. А има хора, които сънуват и после, несъзнателно, започват да действат в съответствие със сънищата си. Тези неща имат огромно влияние. Цели нации могат да бъдат обзети от колективни сънища – това е, което се е случило в Германия през 30-те години – абсолютно забележителен, невероятен, ужасяващ спектакъл.


(https://static.tvtropes.org/pmwiki/pub/images/nazigermany.jpg)

На тези неща трябва да се гледа много много сериозно, за да разберем, какво се случва.
Юнг е вярвал, че сънят съдържа повече информация, отколкото можем да изкажем. Художниците правят същото. Хората отиват в музеите и разглеждат, например, ренесансови картини, които струват милиони долари, но всъщност са безценни. Защо тези картини струват толкова много? Защо хората от целия свят отиват да ги разглеждат? Какво е толкова забележителното в тези картини, че хората стоят пред тях дълго време и ги съзерцават? Хората всъщност не знаят, кое е онова, което толкова ги привлича в тези картини.



(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/e/ed/Baroque_Rubens_Assumption-of-Virgin-3.jpg/300px-Baroque_Rubens_Assumption-of-Virgin-3.jpg)

Успение на Света Богородица на Рубенс



(https://imgc.allpostersimages.com/img/print/u-g-P14SAZ0.jpg?w=550&h=550&p=0)

Падналите Ангели на Рубенс


Ние хората сме странни същества, нали?
Питърсън се опитва да разбере, откъде идва информацията в нашите сънища. Тази информация трябва да идва отнякъде. Може да мислите за това като за Откровение, защото то просто извира от някакъв войд, от празното пространство, и е някакво ново знание. Това си е чисто откровение. Ти не си го произвел, то просто се появява.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 03, 2019, 11:50:37 pm
Питърсън мисли, че ние наблюдаваме моделите на поведение на хората и сме го правили винаги, и изработваме някаква репрезентация на тези модели – това е част от културната ни история. Това е, което е вградено в историите за доброто и злото, за лошия и добрия, за романтиката. Това са канонични модели на съществуване и те ни засягат много дълбоко, защото представляват онова, което ще се случва в света. И след това ние го допълваме с индивидуална информация, която имаме за себе си и за други хора. Това са нещо като вълни от поведенчески модели, които се манифестират в тълпата във времето. Разиграват се големи драми в тълпата през времето и хората наблюдават това, което за тях са нещо като указания. Те го записват и ни го разказват.


Например, великите драми на Шекспир – знаем, че това е фикция, че не е истина. Но след това си казваш...ама чакай малко. Може би това е фикция точно толкова, колкото числата са фикция, колкото, например 3 е фикция. Числата са абстракция. Никой в дясната половина на мозъка си няма да си помисли, че числата не са истински. Понякога числата са дори по-истински от нещата, които репрезентират. Когато имаш математика, ти просто можеш да преместиш света чрез математиката. Т.е. абстракциите са толкова налудничаво мощни. Не е изобщо очевидно, че една абстракция е по-малко реална от конкретната реалност.


И четеш Хамлет, а Хамлет не е истина, а е фикция. Но...не е ли по-голяма истина от не-фикцията, защото това е екстракт от преживяванията на много хора и съдържа нещо като ключов елемент от човешките преживявания. И хората са толкова развълнувани от Хамлет, защото виждат, че това е част от моделите на тяхното съществуване.


Като вземем предвид древните истории, ще видим, че този процес се повтаря от хиляди хиляди години – наблюдение, извлечение, подражание и презентиране на това под формата на драма. И след това ние дестилираме драмата и получаваме репрезентация на същината. Този процес е продължавал, само Бог знае, колко дълго време (учените казват, че някои приказки са на около 10 000 години и са останали релативно непроменени). Библейските истории са със сигурност от праисторическите времена.
Наблюдавали сме се много много дълго време и сме извлекли информация за това, което правим..., но още по-важно, информация за това, което трябва да правим. И това е фундаментален въпрос за човечеството.


Сънят е част от процеса на наблюдение на всичко и опитите да се формулира всичко, опитите да се отдели сигнала от общия шум и да се илюстрира всичко по един драматичен начин. Сънят представлява драма.


Ако говорите за сънищата, ще имате някакво артикулирано знание за тези неща. А Библията е точно между съня и артикулираното разбиране. Юнг е бил прав, че без крайъгълния камък, който това разбиране предоставя, ние сме загубени. А това е изключително опасно, защото ставаме податливи на психо-патологии. Хората, които са непреклонни противници на религията, изглежда мислят, че ако изоставим съня, мигновено ще станем изключително рационални като Декарт и Бейкън – интелегентни, мислещи ясно и рационално хора на науката. Питърсън не вярва в това нито за секунда. Нама абсолютно никакви доказателства за това. Питърсън мисли, че, напротив, ще станем изключително бързо толкова ирационални, че най-странните мистерии на католицизма ще изглеждат, в сравнение с това, позитивно рационални. И това май вече се случва.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 04, 2019, 01:11:03 am
(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/01/peterson1-1.png)

Идеята е следната:

Имаме абсолютно непознат свят, за който не знаем абсолютно нищо. Това е океанът около острова, който обитаваме, и по своята същност е хаос. В този свят ние имаме някакво поведение и интересното е, че ние много не разбираме действията си. Начинът, по който се държим, е много повече от това, което наистина разбираме.
Питърсън, както и Юнг, твърди, че действията ни са презентацията на мита, но много малко хора разбират, какъв е техният мит.


"Everybody acts out a myth,
but very few people know what their myth is.
And you should know what your myth is,
because it might be a tragedy.
And maybe you don't want it to be."



"Всички действат по мит,
но много малко хора знаят, какъв е техният мит.
А трябва да знаете какъв е вашият мит,
защото може и да е трагедия.
А ти може би не искаш да бъде трагедия."



И това е много важно да се разбере, защото всеки един от нас има някакъв модел на поведение, който го характеризира. И само Бог знае, откъде е тоя модел – ние знаем, че го получаваме частично от родителите, частично е гени, частично са твоите несъосъзнати предположения и допускания, отчасти е философията на обществото, което те е оформило. Това цялото нещо те води нанякъде. Въпросът е, дали те насочва натам, където наистина искаш да отидеш. Това е част от себе-реализацията.


Знаем, че не разбираме поведението си. Това е причината за всеки спор, който имате с хората. ”Защо го направи?” и получаваш някакви недоосмислени, недообмислени доводи за причината. Вършееш някъде в тъмнината. Да, опитваш се да си дадеш сметка за действията си, но ти се отдава само частично, защото е много много трудно. Защото ти си много комплексно животно с частично артикулиран ум. Ти си просто много повече от това, с което можеш да се справиш.


И така, ти правиш нещо в света, а също така си мислиш, какво правиш, и си мислиш и какво другите правят. Във всичкото това има огромно количество информация. И тази информация се превежда в сънищата ти, а също в митовете, в изкуството и в литературата.


И само част от това страховито количество информация се превежда в артикулирана мисъл.
Това се е случиво в Изход, когато Моисей отива в планината и получава откровение, което го озарява, и слиза от планината със закона. Моисей е действал като съдия в пустинята по онова време и постоянно е играел ролята на посредник между хората, които са имали някакви проблеми, като се е опитвал да запази мира.

Какво правите, когато се опитвате да запазите мира? Първо, ще се опитате да разберете, какво е това мир. Това означава да прилагаш някакви принципи. И какви са принципите? И докато е играел ролята на посредник, той е събирал много впечатления и информация за това, кое би накарало хората да пазят мира.
 
И един ден това нещо се взривява в съзнанието му под формата на откровение.
Ето ви правилата – 10-те Божи Заповеди. С тях трябва да започнем. И сега дори са записани, т.е. артикулирани. И това са основните принципи на поведение (днес си имаме Общо Право за това). И това е, което древните израелтяни са приемали за Бог – модел на същество, абстрактен модел.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 04, 2019, 09:14:14 pm
Питърсън определя себе си като психоаналитичен мислител, който гледа на съзнанието като нещо много повече от това, което вярваме, че е, и като на нещо, с което тепърва ни предстои да се заемем.


Питърсън вярва, че всеки човек е колекция от суб-личности и всички тези суб-личности са живи. Това не са машини, а представляват ниска резолюция на самия теб. Питърсън гледа много сериозно на идеята, че ние сме една хлабава колекция от духове. Добре е да знаем, че ние не можем напълно да контролираме себе си, а има много други фактори зад завесите. В съзнанието на древните гърци, например, човешките същества са били играчките на боговете. Това е начинът, по който те са концептуализирали света. Те са вярвали, че съществуват мощни сили, които ни движат, и ние, в някакъв смисъл сме им подчинени. Не изцяло, но тези сили до голяма степен навигират съдбата ни.


Това, което трябва да разберещ, е, че има много много повече зад кулисите и че ти самият си шофьор на една изключително комплексна машина, която не наистина познаваш.


Това се вижда и в психотерапията, когато терапевтът помага на пациента да разчлени моделите на поведение, които са се манифестирали в живота му. Първо, пациентът ги описва, което го кара да ги осъзнае...и след това може би да започне да вижда причината за тях. Той изобщо не е имал представа, защо се държи по определен начин. Тия всичките неща пациентът трябва да си ги припомни, да ги анализира, да ги оцени...и може би да помисли за други начини на поведение. Но това е изключително комплексен процес.





Професор Питърсън брилянтно описва Библията като първия „текст с хипервръзка”, т.е. първият текст, който реферира себе си по един много комплексен начин. Цялата структура на книгата е огромна поредица от вътрешни връзки. Помислете за Уикипедия, в която статиите съдържат препратки към и връзки с другите статии, за да изградят огромна мрежа от знания. Библията съдържа хипервръзки по същия начин, но разказва за древни истории и хранилища на древни митове, прозрения, разкази, мъдрост, мистична поезия и етични теории. Разликата е, че вместо да щракват, древните читатели ще трябва да прелистват страниците.


Библията съдържа първите текстове с хипер-линкове.



(https://philosophadam.files.wordpress.com/2018/05/bar.jpg?w=1000)


Визуална Репрезентация на Библията


В Библията има 63 779 кръстосани препратки, т.е. референции към други части на книгата.



Всяка една от линиите на дъното на изображението е библейски стих. Дължината на всяка линия е пропорционална на броя пъти, които този стих се споменава по някакъв начин от някой друг стих в Библията.

С други думи, това изображение е карта. В него са показани 63 779 препратки в Библията, този масивен текст, написан преди хиляди години от стотици хора от най-различни среди на три различни езика: гръцки, латински и арамейски.

Започвайки от всеки един стих, си представете колко пътища можете да преминете през всички взаимосвързани стихове чрез текста! Има почти безкрайни пермутации и комбинации и всеки стих и фраза зависят от почти всеки друг стих и фраза, за да се получи „пълното“ значение на това, което казва тази всеобхватна колекция от много книги в една книга…

Накратко, Библията е важна книга. Наистина, това е един от най-основополагащите текстове, върху които е построена нашата култура. Това е масивна супер-сила, вдъхновила някои от най-изтънчените литературатурни произведения, филми, музика, поезия, философия и теология. Това е текст, който влияе върху живота на милиони хора. Заради този текст са били кръщавани, раждани и убивани безброй хора, но представя най-дълбоките прозрения, до които човешките същества са могли да достигнат в продължение на хиляди години.


Естествено, пост-модернистите са прави да крикитуват опитите да се екстрахират канонични интерпретации от този текст.


Ок, ами светът? Светът е още по-комплексен от това. Да, има безброй много начини да гледаш на света. Откъде знаем, кой начин е по-добър от другият? И това е един много добър въпрос, нали?


Пост-модернистите отговарят, че не можем. Но според Питърсън, това не е добър отговор, защото те завлича в хаоса. Този отговор те кара да не виждаш смисъл в абсолютно нищо. А това предизвиква тревожност, подтиснатост, депресия, защото нещата са толкова хаотични, че ти не можеш да ги разбереш. Тялото ти се връща в режим на подготовка за критични и непредвидени ситуации, пулсът се увеличава и имунната система престава да работи. Хората получават burnout, стареят преждевременно, защото са заобиколени от неща, които изобщо не може да контролират. Това се нарича екзенциална криза, нали така? И с това хората се справят много трудно.


И дори повече от това – оказва се, че начинът, по който сме конструирани неврофизиологично, е, че не можем да изпитваме никакви положителни емоции, ако нямаме цел или ако не виждаме, че напредваме към тази цел.


Вижте, не точно целта е онова, което ни прави щастливи. Това е като Сизифов сюжет.


Ние хората сме много странни същества, защото се активираме от имането на цел и от движението към целта, а не от самото постижение.
А това означава, че трябва да имаме цел, но означава, че трябва да имаме и интерпретация. А това означава, че колкото по-благородна е целта ви, толкова по-добър е животът ви. И това е много интересно нещо, нали?


Когато сте били малки, сте чували, че трябва да се държите като добър човек, че не трябва да лъжете и т.н. И може би сте си задавали въпроса, защо, по дяволите, трябва да се държа като добър човек и защо пък да не лъжа. Даже и тригодишните могат да зададат такъв въпрос, защото умните деца се учат да лъжат по-рано от останалите.


Защо пък да не обърна тъканта на реалността така, че да тя да обслужва моите специфични краткотрайни нужди?


Това е много важен въпрос, нали? Защо пък да не го направим?


Защо да се държа морално, ако мога да се измъкна или ако мога да се добера до нещо, което желая?


Знаеш ли защо?


Защото това означава да дестабилизаш себе си. Защото нещата стават хаотични, а това не може да е добре за живота ти.


Ако нямаш благодородна цел, тогава нямаш нищо друго, освен плитки тривиални удоволствия. А те не могат да те поддържат, да те подпират.
Животът е много труден, много комплексен, в него има много страдание. И той приключва, и всички умират...и това е толкова болезнено.
Как можеш да издържиш всичко това, ако нямаш благодородна цел?

Не можеш! Отчайваш се, а веднъж като се отчаяш, нещата стават все по-лоши и по-лоши.


Т.е. имаме идеята за благородна цел. Тя ни е необходима. Нужна ни е като хлябът, без който хората не могат да живеят.
Какво е това благородна цел?


Това нещо е описано в историята за Мардук – вавилонски и акадски бог.
Благородна цел е да обръщаш внимание, да говориш правилно, да се изправиш срещу хаоса, да работиш за един по-добър свят. И тази благородна цел е достатъчна, за да се изправиш, а не постоянно да концентрираш върху мисълта за твоето собствено съществуване, за да можеш да направиш нещо, което си заслужава, за да оправдаеш злощастната си позиция на тази планета.


Това, което трябва да търсиш в един текст (и това е, което пост-модернистите правят напълно погрешно), а и в света като цяло, е достатъчно ред и посока.


Какво означава достатъчно ред и посока?


Виж, ти не искаш да страдаш толкова много, че животът ти да е непоносим, нали? Това е очевидно. Болката говори сама по себе си. Болката е фундаменталната реалност, защото никой не може да я оспори. Дори и да кажеш сега, че не вярваш в болката, това изобщо не означава, че няма да повярваш в болката, когато тя те достигне. Не можеш да изтръгнеш болката чрез логически и рационални разсъждения. Болката изпъква като фундамент на съществуването. И това е много много важно да го знаеш.


И ти не искаш повече от това, което е абсолютно необходимо, по отношение на болката, нали? Но ти не го искаш това и за бъдещето. Така че, каквото и да правиш сега, недей да излагаш на риск, недей да компрометираш онова, което те чака след година. Защото това е просто контра-продуктивно. Това е част от проблема с краткотрайните удоволствия, нали така?


Трябва да се държиш по начин, който работи днес, утре, следващата седмица и следващият месец, т.е. трябва да вземеш предвид твоето бъдещо Аз предвид. Хората могат да го правят това.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 04, 2019, 10:39:54 pm


Да вземаш твоето бъдещо Аз предвид не е по-различно от това да вземаш предвид другите хора.

И тук Питърсън споменава един епизод от Симпсънс за бъдещия Хоумър:




https://www.youtube.com/watch?v=jQvvmT3ab80



Хоумър изпива около литър смес от майонеза и водка. Мардж му казва, че той не би трябвало да прави така, а той отговаря ”Това е проблем на бъдещия Хоумър. Много се радвам се, че не съм този човек.


Твоето бъдещо Аз е нещо като друг човек и да разбереш, как да се държиш с това твое бъдещо Аз, не е много по-различно от това да разбереш, как да се държиш с другите хора.


Можем да разширим това съждение. Трябва да предпазваме себе си от болка и страдание и то по начин, който работи във времето и който работи в присъствието на други хора, с които можеш да кооперираш и с които можеш да се съревноваваш по начин, който не те кара да страдаш повече, отколкото е необходимо.


Нали знаеш, че хората не са много толерантни? Те изобщо не трябва да бъдат заедно с теб. Те могат да започнат да се мотаят с другите примати. Ако не се държиш нормално в рамките на някакви граници, просто ще бъдеш отхвърлен.


Трябва да осъзнаеш, че ти си ограничен от собственото си съществуване, ограничен си от другите хора, а също така си ограничен от света.


Всяка една интерпретация е ограничена от реалността в света, от реалността на другите хора и от твоята реалност през времето. Само малък брой интерпретации ще работят в това тясно ограничено пространство.


И това е една от причините, поради които пост-модернистите грешат.


И това е една от причините, поради които онези, които се занимават с Изкуствен Интелект и се опитват да направят интелигентни машини, трябва да сложат изкуствения интелект в тяло. Оказва се, че не можеш да направиш нищо интелигентно, ако не го сложиш в тяло. Защото ти имаш нужда от ограничения в системата, така че системата да не се удави в безкрайното море от интерпретации (бел.прев. затова има ограничения, условия в програмирането, които са нещо като закони; без тези ограничения, няма как да ти работи програмата).


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 05, 2019, 12:41:34 am

Представете си следната ситуация – ти стоиш посред едно поле и можеш да видиш полето. Обаче полето не ти казва, как да ходиш по него. Има безкрайно много начини и пътища, по които можеш да ходиш по това поле. Ти не можеш да извлечеш неприкосновена инструкция, как да реагираш, от внушителния брой факти, които са пред теб. Защото броят им е прекалено голям! И те нямат никаква насоченост. А на тебе ти е нужно да знаеш, как да не страдаш или как да страдаш по-малко. И на тебе ти е нужно да знаеш, каква ти е целта.


Ето защо ти трябва да обвържеш обективната реалност с някаква интерпретативна структура.
Ние виждаме безкрайното поле от факти и му налагаме една морална интерпретация. А моралната интерпретация означава ”какво да правиш с това, което е”. А това е свързано с две неща:

1)   Сигурност – защото ние нямаме нужда от много голяма комплексност
2)   Цел – ние имаме нужда да знаем, къде отиваме; грубо казано, всичко, от което се интересуваме е това, къде отиваме. Това е знанието, от което имаме нужда – къде отиваме, какво правим и защо?


Знанието е инструмент, нещо, което можем да използваме в света. Ние сме създания, които използват инструменти. А ние имаме нужда от знания, за да ограничим страданието в света.

Ние имаме нужда от ограничения, за да знаем. Имаме нужда да знаем за причинно-следствените връзки:
От А следва В, от В следва С, т.е. В предшества С.


Когато мислим за Библията, трябва да помним, че тя не е написана от учени. По онова време не е имало учени. Питърсън дори казва, че и днес почти няма учени (СМЯХ), защото на хората им е много трудно да мислят научно. Учените престават да мислят научно, когато излязат от лабораториите. Те дори не мислят научно, докато са вътре.
Хората, които са писали Библията, са нещо като драматурзи, нещо като Шекспир. Но това изобщо не означава, че в нея няма истина.


Това, което Библейските истории и други подобни истории се опитват да репрезентират, са живите преживявания на съзнателни същества, структурата на тези преживявания.






КОНЦЕПТУАЛНА РАМКА НА БИБЛИЯТА


Библията е комедия.

А комедията има хепи-енд, нали така?
Гръцките разкази за Боговете са трагедии. Но Библията е комедия – има хепи-енд, всички оживяват, има рай.

Структурата на историята е следната:
-   в началото на времето е имало рай
-   случва се някакъв катаклизъм
-   хората попадат в режим на ограничения, смърт, страдание и само-осъзнаване, но има режим на съществуване, който е отвъд това.


Библията представлява драма от себереализация и абстракция.


Питърсън казва, че знае, че доказателствата за истински религиозни преживявания са абсолютно неоспорими. Но това, че са неоспорими, не ги прави обясними. Не можем да ги обясним. Питърсън не може да ги обясни, а го оставя като факт и загадка.
Ако погледнем на това като рационалисти, можем, обаче, да кажем, че идеята за Бог е опит да се извлече идеалът.


Библията е колекция от книги с много редактори.

Библията съдържа много различни книги, написани от различни хора. Първите 5 книги са много обвързани една с друга (това е Тората на евреите).
В Тората има 4 източника:

1)   Жречески Кодекс – Елохим / Ел Шадай, Бог на боговете, Всемогъщият Бог
2)   Елохист – Авраам и Исаак, Божествената Йерархия (с ангелите), тръгването от Египет, Кодекса на Завета, което е разширения на 10-те Божи Заповеди
3)   Йеховист / Яхвист – историята за Адам и Ева, Каин и Авел, Вавилонската Кула, Изход, Числа, съкратена форма на 10-те Божи Заповеди
4)   Второзаконие


Бог е наричан Елохим (Elohim) или Ел Шадай (El Shaddai). Ел е коренът на арабската дума Аллах.

Ел Шадай се превежда като Всемогъщият Бог (God Almighty).
Елохим в началните книги на Библията е всъщност в множествено число, т.е. Богове.


Трябва да отбележим, че Битие 2 (историята за Адам и Ева) е по-старо от Битие 1, т.е. Елохим е по-ново наименование от Яхве (YHWH), но те са решили да поставят по-новата версия преди по-старата версия, защото съдържа информация за това, как е създадена Вселената. Ние вярваме, че YHWH се е произнасяло като Йехова или Яхве.
Според учените, Тората е писана от много различни хора и представлява амалгама от гледни точки за началото на света. Това е нещо като колективен разказ.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 05, 2019, 03:03:36 am


Сега ще се прехвърлим за малко в Новия Завет, в Евангелието на Йоан, което реферира Битие 1. Това е стих, който е централен елемент в Християнството:


”1. В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.”


Това изречение...или по-скоро 3 изречения...имат ли някакъв смисъл?

Какво означава това ”В началото беше Словото”?

Това всъщност е ЛОГОС:
Понятие, широко използвано в античната и средновековната философска и религиозна летература с различни значения (всеобща закономерност, разумна основа на света, висш разум и др.), като в Стария завет логос означава божествено начало (Бог Слово), а в Новия завет логос се отъждествява с второто лице на Светата Троица и означава въплътения Божи Син Исус Христос.

Древногръцки λόγος (lógos, “реч, тържествено слово, разговор, цитат, история, наука, пропорция, дума, изчисление, сметка, причина”).

Логосът е въплътен във фигурата на Христос. Това е идеята за съществуването на нещо вечно, за нещо, което съществува извън времето и пространството.


За Питърсън, Логос е онова, което съвременните хора имат предвид, когато говорят за съзнанието. Но всъщност е повече от това – съзнание и неговата способност за осъзнаване и способност за комуникация.


Идеята зад този стих е, че битието (под формата на преживявания) не може да съществува без съзнание. Съзнанието хвърля светлина върху нещата, за да ги направи съществуващи. Защото какво всъщност съществува, ако няма съзнание? Никой не преживява нищо без съзнание, нали така? Има ли нещо, когато няма кой да преживява?
Това е въпросът. (Бел.прев. Напомня ми за известния въпрос "If a tree falls in a forest and no one is around to hear it, does it make a sound?" = Вдига ли шум падащо в гората дърво, ако няма кой да го чуе?).


Библията ни казва, че съзнанието е съставна част на реалността. Съзнанието е необходимо за съществуването на самата реалност.


Изобщо не е ясно, какво Е, ако няма кой да го преживява. Ако няма съзнание, цялата идея за времето изглежда рухва, най-малкото като усещане за продължителност.  По същество, идеята за размер изчезва, защото няма кой да мери и тегли. Каузалността, т.е. причинно-следствеността също изчезва.


Много е важно да отбележим, че Питърсън казва, че ние не разбираме съзнанието. Ни най-малко. Ние изобщо не разбираме онова, което ни дава някакво просветление за съществуването.



В Стария Завет, съзнанието е свързано с Божественото.


И сега, забележете, това е нещо изключително важно. Съзнанието има нещо общо с Божественото. Съзнанието е някакво чудо, нали така.


Не означава ли това, че всеки, който има съзнание, притежава някаква вътрешна стойност?


Замислете се за това! Много е важно! И тук Питърсън споменава закона и убийците и това, как законът третира един убиец. Убиецът също има вътрешна стойност, нали така? Той също има права. Защото законът може да отиде само толкова далеч, колкото не се засяга Божественото в теб (бел.прев. или поне така трябва да бъде, това е отделна огромна тема, а именно за натуралните права на човека).


Защото във всеки човек има нещо, което е съзнателно, способно да общува. Всеки един човек, ТИ си един цял свят за себе си!


Ти можеш да научиш нови неща, Ти можеш да трансформираш структурата на обществото, Ти можеш да измислиш нов начин за справяне с проблеми в света. Ти си способен на това, защото това е присъща част от теб, това ти е свойствено.


Това е идеята за Логоса. Тоя Логос е необходим, за да може абсолютният хаос да се манифестира като реалност. Това е невероятна идея, защото дава на съзнанието конститутивна, т.е. учредителна роля в космоса.


Ние хората, сме толкова комплексни същества, че буквално не можем да си представим, колко сме комплексни. Има много космос там отвън, но има и много космос вътре в главата на всеки от нас. И кой космос е по-голям, не е изобщо очевидно. Всеки един от нас има способност да преживява реалността и да я променя, което е наистина удивително. Ние имаме способност да концепционализираме бъдещето. И след това можем да го проявим, да го манифестираме. Ние участваме в процеса на съзидание, на създаване.


Библията казва, че божествената искра е в мъжа и жената. И това трябва да го приемем сериозно.


Какво се случва, когато не го приемем сериозно?


Прочетете  ”Престъпление и Наказание” на Достоевски. Това е най-доброто разследване на тази тактика, което е било произведено някога. Главният герой, Разколников, решава, че другите хора нямат вътрешна, присъща стойност. Следователно, той може да прави, каквото си иска. Само страхът го спира да действа. Може би стойността на другите хора е някакво произволно суеверие? Защо пък да не мога да правя точно това, което искам, когато искам? Това, между другото, е гледната точка на психопата. Разколников убива един ужасен човек, като също така има и основателни причини да убие старата лихварка. Той гладува и е малко луд, и е обладан от тази идеология, и има брилянтен план.


И след като извършва убийството, открива, че Разколников преди убийството и Разколников след убийството не са едно и също лице. Ни най-малко. Защото е нарушил едно правило и вече няма връщане назад.


Питърсън споделя, че за него ”Престъпление и Наказание” е най-доброто разследване за това, какво се случва с човек, когато приеме сериозно идеята, че в човека няма нищо божествено. Като психолог, Питърсън казва, че Достоевски е описал много добре психологията и не може да намери никакви логически пропуски в описанието.


Достоевски е невероятен в това. В една друга негова книга, ”Бесове”, описва политическа ситуация, която не е много по-различна от съвременната. Има хора, които са изцяло обсебени от рационалистически, атеистични, утопични идеи, които са много силни. Те водят до Комунистическата Революция. Николай Ставрогин, основен герой в ”Бесове”, също мисли, че човешките същества нямат вътрешна стойност. Това е още едно брилянтно разследване на Достоевски, в което той предсказва, какво ще се случи с едно общество, което поеме такъв път. И е бил напълно прав.


И е много отварящо очите да прочетете ”Бесове” на Достоевски и след това ”Архипелаг Гулаг” на Солженицин, защото първото е фикция и предсказание, а второто описва сбъдналото се предсказание. Това е наистина забележително.


И така, въпросът е, смятате ли, че:
А. Съзнанието има конститутивна / учредителна роля във Вселената, (В началото бе Словото)
В. на което може да се гледа като нещо Божествено, (Словото беше у Бога)
С. и това е нещо, което притежава всеки човек. (Словото бе Бог)



Да, можете да гледате на това като на метафора, като на метафора, която може да бъде използвана като концепция за организацията на обществото.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 05, 2019, 06:43:18 am
Библейска Серия II: Битие 1: Хаос и Ред


https://www.youtube.com/watch?v=hdrLQ7DpiWs




В Християнството съществува идеята, че Христос е същият фактор, или сила, която Бог използва в началото на времето, за да създаде обитаем ред. Това е много, много странна идея. Това не е нещо, което лесно може да бъде отхвърлено като суеверие. Тази идея дори не отговаря на определението за суеверно убеждение. Това е нещо като вяра, подобна на сън. Много идеи в Библията са като вяра, подобна на сън. Тези идеи са в основата на нашето нормативно познание и съставляват онова, от което се появявят нашите по-артикулирани и ясни идеи.


Тази идея е толкова сложна, че тя все още е предимно като съновидение, но изглежда има нещо общо с превъзходството на съзнанието.


Това е един от най-големите проблеми по отношение на структурата на реалността, защото всички – от физиците до невробиолозите, го дискутират. Препъни камъкът за чисто обективната представа за света, ми се струва, че е съзнанието.


Съзнанието има всякакви странни свойства. Например, не е очевидно, какво представлява времето или поне продължителността в отсъствието на съзнание. Също така не е лесно да се разбере, какво представлява съществуването / битието в отсъствието на съзнание.


Ако се прожектира филм и няма кой да го гледа, в какъв смисъл можеш да кажеш, че има дори филм, който върви? Има нещо в света – поне дотолкова, доколкото ние сме в него като човешки същества - което зависи от съзнателното преживяване на света. Сега, разбира се, можете да извадите съзнанието от света и да кажете, е, ако никой от нас не беше тук, ако няма такова нещо като съзнание, то космосът ще продължи да работи по начина, по който работи. Но тогава трябва да кажете, какво точно означава космосът, когато правите такова изявление. Има нещо в субективното преживяване на реалността, което й дава реалност. И тъй като ние всички сме много влюбени в собственото ни съзнание, защото то ни определя като същества, не е неразумно да се даде на съзнанието един вид метафизично превъзходство.


Бележка от екипа: На това място разсъжденията на Питърсън широко се застъпват с изследванията върху Квантовата Холограма (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=429.0) и дисертацията на Едгар Мичъл относно Умът на природата (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=429.0).


Има физици - и това не са тривиални физици - като Джон Уийлър (John Wheeler), който вярва, че съзнанието играе конститутивна роля в превръщането на хаотичния потенциал на битието в действителността на битието.


От невробиологичната гледна точка, от научна гледна точка, съзнанието не е нещо, което разбираме. Питърсън не мисли, че изобщо го разбираме. Това е нещо, което не можем да разберем с нашата фундаментална, материалистична философия. И ние не знаем, защо е така. Много е разочароващо, ако сте учен, а и изобщо не изглежда така, че сме постигнали какъвто и да е напредък в разбирането на съзнанието, въпреки че се опитваме да го разберем от стотици години. И това е така, въпреки че психолозите и невробиолозите и т.н. наистина са положили много усилия за разбиране на съзнанието от научна гледна точка през последните 50 години.


На Питърсън му се струва, че идеята, че Бог използва Словото / думата, за да извлече обитаемия ред от хаоса в началото на времето, е приблизително правилния начин за мислене за това. Тази идея му се струва дълбоко съюзена с това, което правим като човешки същества – сблъскваме се с безформения хаос. Разбира се, ние не сме всезнаещи и не можем просто да правим, каквото си искаме. Но безформения и потенциален хаос е това, с което се борим и по някакъв начин използваме нашето съзнание, за да му дадем форма. Така действат хората. Ако погледнете как хората се възприемат, ще видите, че това е начинът, по който действат.


Това е основната идея, която според Питърсън е била изложена в Битие 1.

Винаги има три каузални елемента, които са в основата на световната митология. Единият е безформеният потенциал – женската природа. Това е източникът, от който се появяват и възникват всички неща. Освен това има някаква интерпретативна структура, която трябва да се заеме с този безформен потенциал. Това е нещо, което Имануел Кант споменава, когато критикува идеята, че цялата информация са сетивни данни, т.е. идва от сетивата, което би било чиста емпирична перспектива. Когато се сблъскате със света, вие го срещате с познавателна структура, която вече има форма. Тази структура вече е във вас. Без тази априорна структура, не бихте могли да вземете безформения потенциал и да му придадете структура. Тази идея е сходна с идеята за Бог Отец.




Идеята е, че във всички нас има нещо, което е по-голямо от нас. Това нещо е дълбоко и е структурно, това е част от този древен еволюционен и културен процес, който ни позволява да се заемем с безформения потенциал и да създадем реалност.


Последеният елемент изглежда като нещо като самото съзнание, което всъщност присъства в индивида. Така че, не само че имаме структурата, но тази структура има капацитет за действие в света. Сякаш ние сме духът, който дава на мъртвата структура живот.


БОЖЕСТВЕНОТО ТРИЕДИНСТВО / СВЕТАТА ТРОИЦА


(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-1-10.jpeg?ssl=1)


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 05, 2019, 06:53:13 am

В Христоянството има идея за имидж на Бог като триединство от Бог Отец, Бог Слово (Исус Христос, елементът на Сина) и елемента Свети Дух. Това е нещо като традиция и човешкото същество е въплъщение на тази традиция. Човешкото същество е живата инкарнация на тази традиция.
 
Питърсън разбира тринитарната идея, която характеризира християнството, като безформен потенциал (, който никога не е получил статут на божество в християнството) и представата, че съществува априори интерпретативна структура, която е следствие от нашето древно съществуване като същества. Също така съществува идеята за съзнанието, което е инструмент на тази структура. Съзнанието взаимодейства със света и му дава реалност. Това е Словото / Думата.


Идеята е, че има Отец, и това е структурата, и има Син, който е трансцендентен и характеризира самото съзнание. Синът, говоренето на Сина, е активният принцип, който превръща хаоса в ред. Това е толкова съвършена идея.


Ние имаме интерпретативна структура и без нея не можем да разберем абсолютно нищо. Самото тяло е тълкувателна структура.

Има я и идеята, че всеки има в себе си нещо Божествено, което трябва да се третира с уважение. Това е аналогия на създаването на обитаем ред от хаоса. Това е забележителна, великолепна идея – идеята, че всеки индивид има нещо като трансцендентна стойност.


Това е идеята, че го има този Бог на традицията и структурата. Това е Бог Отец, който използва Сина, който е по-скоро активна сила и най-вече нещо вербално. Това е изключително интересно, защото не е свързано толкова с мисълта, колкото с речта. Причината за това е, че има нещо в речта, което е повече от обикновена мисъл. Речта е публично изказване и, поне по принцип, речта е нещо, което се оформя от съществуването на всички останали във времето. Речта е представена като каузален елемент. Така че и тук има идея, че познавателните процеси създават обитаема реалност от необитаемия хаос.


Затова и свободата на словото има това Божествено качество. Това е, което произвежда всичко останало.



Йоан казва, че има излъчване / еманация от Бог или елемент от Бога, че трансцендентното съзнание действа пряко с базисния потенциал в света.


Ние сме склонни да мислим, че това, с което се сблъскваме, когато гледаме на света, е материалният свят, но това не е начинът, по който действаме. Ние се държим така, сякаш сме на място с потенциал, и това място с потенциал е нещо, което можем да трансформираме. Това е изключително странно, защото ние се отнасяме един към друг така, сякаш сме способни да внасяме нови форми в света. Ние се отнасяме един към друг така, като че ли имаме свободен избор и свободна воля, а може би нямаме. Обществата, които не се основават на идеята, че имаме свободен избор и свободна воля, не се справят много добре.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 05, 2019, 09:56:11 pm
Битие, Глава 1:

"1 В начало Бог създаде небето и земята.
2 А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.
"


Английска версия Крал Джеймс:

"1. In the beginning God created the heaven and the earth.
2. And the earth was without form, and void; and darkness was upon the face of the deep. And the Spirit of God moved upon the face of the waters."

(Genesis 1:1,2)


В английската версия, Крал Джеймс се казва, че земята е била "без форма" и е имало "празнота" / войд / бездна (на български ”неустроена”).
Дълбоката идея е за безкраен, дълбок потенциал.


Без форма и празнота” или ”неустроена” е добра репрезентация на хаоса.


После Питърсън дава пример за това, как хората изпитват безформения хаос на потенциала в собствения си живот и как редът, който успяваме да поддържаме, може да се разтопи и да изчезне в този хаос.


В ”Ад”, Данте описва нивата, кръговете в ада:


(https://cdn.shopify.com/s/files/1/1092/0092/products/dantes_inferno_2048x2048.jpg)

Данте се опитва да стигне до дъното на това, което представлява злото. Това е същото като психологията. Данте въвежда йерархия на осъдително поведение, а абсолютното зло е на дъното.


(https://image.slidesharecdn.com/theinfernoforsharing-140609122753-phpapp01/95/dantes-inferno-the-nine-levels-of-hell-3-638.jpg?cb=1402316966)


Данте вярва, че най-голямото зло, е предателството, и именно това е в дъното на Ада.


Бележка от екипа:
Целият девети кръг е разделен на четири концентрични отдела:

1)   Предатели на роднините
2)   Предатели на отечеството
3)   Предатели на приятел
4)   Луцифер в средата и във всяка една от устите си разкъсва по един грешник – Юда , Брут и Касий.


Питърсън е напълно съгласен с Данте, защото едно от нещата, които позволяват дългосрочно, мирно сътрудничество между хората, е именно доверието. Доверието е фундаментален природен ресурс.


Има много добри книги за икономическата полезност на доверието. Обществата, в които доверието е презумпция в търговските отношения, обикновено са богати, дори и да нямат никакви природни ресурси. Проследете това, което се случи с eBay. Това е някакво чудо. Ако eBay беше нещо като ”ти ми изпрати боклук, а аз ти изпратих чек”, това щеше да е краят на eBay. Но това не се случи. Транзакциите в eBay по дефолт бяха толкова честни, че брокери (тези, на които плащаш такса, за да гарантират транзакцията), не бяха необходими. Търговията в eBay е толкова честна, че брокерите нямаха работа там. Това означава, че целият замразен капитал, грубо казано, всичките тези боклуци, които хората държаха в къщите си, но някой друг би искал да притежава, веднага се превърна в пари. Единствената причина, че това работи, е, че хората се доверяват един на друг. Доверието е невероятно мощна икономическа сила, може би най-мощната икономическа сила.


Доверието е онова нещо, което ни позволява да се гледаме един друг, без да избягаме крещейки от страх. Ако ти се доверявам, това означава, че аз не трябва да вземам предвид това, колко всъщност комплексен си ти. А ние, очевидно, сме ужасно комплексни същества. ”Шимпанзе, пълно със змии – това е човешкото същество”.  Докато правиш това, което твърдиш, че ще направиш, тогава мога да вярвам на думите ти, а думите опростяват нещата. Аз вярвам на думите ти и това те опростява, ти вярваш на думите ми и това ме опростява. По този начин можем да се държим така, сякаш се разбираме, въпреки че не го правим.


Но ако доверието бъде предадено, тогава всичките змии излизат много, много бързо.


Ако имаш връзка с някого и му имаш доверие, правиш някакви предположения за миналото и някави предположения за настоящето, и някакви предположения за бъдещето. И това е нещо стабилно, т.е. ти стоиш на твърда земя (но всъщност си стъпил на тънък лед). Хаосът е скрит, акулата не се вижда. Ти си в безопасност, ти си в спасителна лодка.


Но в момента, в който някой, с когото имаш интимна връзка, те предаде…Това е секундата, преди която всичко е било сигурно, защото си основал възприятията си за света върху аксиомата на доверието...а в следващата секунда – буквално в следващата секунда – вече си на съвсем различно място. Не само мястото в настоящия момент е различно, но и мястото, където си бил преди години, е различно, и мястото, където ще бъдеш в следващите години, е различно.


Цялата тази сигурност, която обитаваш, може само за един миг да се разпадне в невероятна комплексност. Ако някой те предаде, ти си мислиш...ок...”Кой бе всъщност ти? Защото ти не си този, който си мислех, че си...а аз си мислех, че те познавам. Но аз явно изобщо не те познавам и никога не съм те познавал. Всички тези неща, които направихме заедно, изобщо не са били нещата, които си мислех, че се случват. Нещо друго се случваше, а ти си някой друг...а това означава, че и аз съм някой друг, защото мислех, че знам какво се случва, а очевидно не е било така. Аз съм някакъв сляп глупак, или жертва на психопат, или съм някой, който е толкова наивен, че едва може да живее. Не разбирам нищо за човешките същества и не разбирам нищо за себе си и нямам представа къде се намирам сега. Мислех, че съм вкъщи, но не съм, а не съм и бил. Аз съм в къща, пълна с непознати. Не знам какво ще правя утре или следващата седмица или следващата година.” Цялата тази сигурност, тази обитаема сигурност, се срива обратно в потенциала, от който е възникнала. Това е ужасяващо нещо. Това е пътуване до подземния свят от митологична гледна точка.


Това наистина е нещо, което си струва да се знае и трябва да се знае.


Пътуванията до подземния свят са изключително често срещани в митологичните истории, например Хобитът, който отива при дракона Смог. Това е пътуване в подземния свят.


https://www.youtube.com/watch?v=qMzG6N48_2s

Хобит: Пущинакът на Смог


 
Пътуванията в подземния свят се случват непрекъснато. Съвременните хора не разбират, какво е подземният свят. Но ние всички сме били там и отиваме там непрекъснато. Отиваме там всеки път, когато солидността и стабилността на света, който сме създали поне отчасти чрез нашето слово, биват разрушени, защото се появява някаква змия.


Това е наистина добър начин да се мисли за това, защото без значение колко внимателно си конструирал малкото обитаемо пространство, с което си се заобиколил, винаги има нещо, което не си взел под внимание. Винаги има нещо, което може да изскочи, да те накара да осъзнаеш смъртността си и дори да те убие. Това е перманентна ситуация в живота.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 06, 2019, 12:28:33 am
(https://www.thepublicdiscourse.com/wp-content/uploads/2018/03/Adam-and-Eve.png)



Питърсън твърди, че историята на Адам и Ева е архетипна. Така е, защото обитаваме оградени градини. Оградената градина е наполовина обществена структура, наполовина природа.


Оградената градина е рай, място на топлина, любов и храна, но също така е и мястото, където във всеки един момент нещо може да изскочи и да те изхвърли от нея. Ето защо тази история е още в началото на колекцията от книги, Библията. Това е обяснение за вечното положение на хората. Винаги сме в тази ситуация. Намираме се в оградена градина (или поне се надяваме, че сме), но винаги има змия. Още по-лошо е, защото ако има змия, то има и такива същества, които няма да направят нищо друго, освен да отидат да си общуват с тази змия.


Тези истории се опитват да изразят това, което бихте могли да опишем като непроменлива, трансцендентна реалност, т.е. нещо общовалидно за целия човешки опит през всички времена.


Това е и основната идея на Юнг за архетипа. Принципно, ние сме склонни да мислим, че това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално. Това със сигурност е така, но това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално само за момента, в който съществуваме. Виждаме неща, които можем да докоснем. Виждаме инструменти, които по същество са полезни за нашата дейност. Но не виждаме структурите на вечността, особено абстрактните структури на вечността. Отчасти, това е, което правят историите в Библията. Те показват, че има форми на стабилност, които са отвъд възможностите ни за наблюдение. Знаем, че учените, например, правят точно това. Учените абстахират неща, които не са директно наблюдаеми, и създават модели. Но също така съществуват и метафизични, или морални реалности, или феноменологични реалности, които не могат да се видят в живота, ако ги наблюдавате само със сетивата си. Можем да си ги представим с въображението си. И знаете ли, понякога нещата, които си представяме, са по-реални от нещата, които виждаме. Такива са цифрите, например.


Има безкрайно много примери за това. Така може да се гледа и на литературата – историята в една новела е по-реална от историите, от които е извлечена. Добрата фикция е нещо като дестилирана реалност. Тя просто репрезентира модел, който се повтаря на много много места с някакви вариации. Фикцията извлича централния модел. Моделът никога не е съществувал в никаква специфична форма, но фактът, че е възможно да се изведе модел от всички тези примери, означава, че е екстрахирано нещо реално.
И защото историята за Адам и Ева казва нещо за природата на човешкото състояние, което винаги е валидно, тя е имунизирана срещу забравяне.


Питърсън дава и друг пример. Според него, хората изпитват много вина. В социалната психология се твърди, че повечето хора смятат, че са по-добри от други хора. Питърсън просто смята, че това е напълно грешно, защото е виждал съвсем друго в живота си. Вярно е, че той е малко предубеден, защото е клиничен психолог и вижда повече хора, които открито страдат повече, може би, отколкото хората като цяло. Въпреки че не е напълно сигурен и в това, защото не е нужно да дълбаеш много под повърхността на живота на всеки един човек, за да намериш нещо наистина трагично. ”Майка ти има Алцхаймер, най-добрият ти приятел е извършил самоубийство, или имаш близък роднина с рак, или болно дете. Има нещо нередно в теб, защото почти всеки има нещо ужасно нередно в себе си. И ако го няма, ще го има! (СМЯХ)


Това трагично усещане за съществуването е с хората през цялото време. Питърсън рядко е срещал човек, който твърди за себе си, че е страхотен, и че не вижда, как може да стане по-добър, отколкото е. Знам, че сега си мислите, че такъв човек е нарцистичен, и сте прави. Повечето хора не се чувстват така. Повечето хора усещат, че могат да бъдат и по-добри. Те напълно осъзнават своите грешки и не чувстват, че са такива, каквито трябва да бъдат.


Това е, което се случва и в историята на Адам и Ева. Хората стават самосъзнателни и ги изхвърлят от рая. И те попадат на място, където раждането е болезнено, където си доминиран от партньора си, и където трябва да се мъчиш като луд, като никое друго животно, защото си осъзнат за бъдещето. Трябва да работиш и да жертваш радостите на настоящето в името на бъдещето, и това трябва да го правиш постоянно...и не на последно място, знаеш, че ще умреш. Трябва да носиш цялата тази тежест...Има ли нещо, което да е по-истинно от това? Това е...това е, което е. Това е истината, освен ако не си безразсъдно наивен.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 06, 2019, 01:39:11 am
(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/2/21/Temptation_Adam_Eva.jpg/800px-Temptation_Adam_Eva.jpg)

Адам и Ева, Парижката „Света Богородица“ (Notre-Dame de Paris – Нотърдам дьо Пари)



Ние сме много странни същества, нали. Изглежда, че сякаш не се вписваме много добре в цялата картинка. Това е изразено в идеята за грехопадането (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD_%D0%B3%D1%80%D1%8F%D1%85).


Човешките същества изглежда съществуват в един пост-катаклизмичен свят. Точно това е представено в Битие. Много е интересно, защото в историята за Адам и Ева има две катастрофи. Налице е катастрофата, която се случва, когато Адам и Ева се събуждат, стават осъзнати и разбират, че са голи. Един вид, ”очите им се отварят”. Това е терминологията – ”отваряне на очите”означава разширение на съзнанието, защото очите са асоциирани със съзнанието на хората. Ние сме интензивно визуални животни, така че метафората за ”отваряне на очите” е същата като метафората за идването в съзнание.


Веднага след като Адам и Ева идват в съзнание, осъзнават, че са голи. Класическото тълкуване на това е свързано със сексуалния грях. Питърсън не вярва в това. Не вярва, че това е истинското значение. По-скоро е като сън, че си гол на сцената пред хората. Това не е сексуален сън, освен ако не си някакъв странен ексхибиционист, нали? И тогава искаш да се прикриеш и да се отдалечиш възможно най-бързо. Да бъдеш гол пред тълпата означава да получиш оценката на социалния свят, насочена към твоите очевидни недостатъци. Това прави хората само-съзнателни и това е истинско човешко състояние. Това, например, се асоциира с невротизъм в Петфакторен Модел за Личността (Големите Пет, Big Five Trait Model (https://en.wikipedia.org/wiki/Big_Five_personality_traitsBig Five Trait Model)).


(https://static.framar.bg/filestore/petfaktoren-model.jpg)


Хората не могат да понасят такава ситуация – тяхната уязвимост да бъде изложена на показ. Това е един от двата основни страха на хората. Единият е социалното унижение, а другото е нещо като смъртност и смърт. Типичният страдащ от агарофобия, например, изпитва и двата страха едновременно, защото тя (обикновено е тя) има склонност да вярва, че ще получи грандиозен ексхибионистичен инфаркт на обществено място и ще направи себе си на ужасна глупачка, докато умира. Това е добър пример за двата архетипни страха, които характеризират човешките същества.


Всичко в тези истории е мистериозно. Защо ги имаме, също е загадка. Карл Юнг беше много, много полезен в анализирането на тези разкази. Той се конфронтира с тези истории с ума на начинаещия и предполага, че има нещо за тях, което не разбира, като се има предвид, че те са в проклетото дъно на нашата цивилизация. Юнг не е бил доволен от Фройдистката идея, че Бог е просто Отец или марксистката идея, че религията е опиат за масите. Ако религията е опиат на масите, тогава комунизмът е метамфетаминът за масите, това мога да ви кажа!

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 06, 2019, 03:01:22 am

Връщаме се към темата за предателството.


Когато си бил предаден от някого, попадаш в подземния свят на съмнението за всичко. Това е много сериозно нещо...да бъдеш в подземния свят, защото не е само това, че не знаеш откъде идваш, или кой си, или къде отиваш ... Това е само по себе си достатъчно лошо. Освен това, в самия подземен свят има подразделения / отделения. Това е нещо като най-лошото предградие, което, според Питърсън, е адът от метафизична гледна точка. Ако някой наистина изведнъж те унижи и смаже, особено ако го направи по много отмъстителен и злобен начин ... Ако бъдеш предаден от някого, който наистина иска да ти навреди и да те нарани...не от някой, който е просто глупак, а от някой, който буквално те е преследвал по някаква причина ... Тогава ти потъваш в пространството на подземния свят и започваш да таиш в душата си чувство на негодувание, оскърбление, мисли за убийство и т.н.





https://www.youtube.com/watch?v=yUtbBvKtsQI




Когато хората са предадени, те са завладяни от мисълта за смисъла на самото съществуване и може би отиват на места, на които никой не би искал да отиде (особено в дясната половина на мозъка). Те развиват и подхранват фантазии за окончателно отмъщение. Това е ужасно място. Това е адът.


Адът винаги е бил нещо като предградие на подземния свят – ако се потопиш в ситуация, която не разбираш и си напълно объркан, си само на една крачка от това, да излезеш извън себе си, и тогава вече си само на една кръчка от това, да търсиш отмъщение. А това може да те заведе на места с много травматични преживявания. Питърсън е виждал това да се случва с хора много пъти. Всеки, който използва въображението си, може да предположи, как всичко това се случва. Едва ли има човек, който никога да не е подхранвал интензивни фантазии за отмъщение, поне в някакъв момент от живота си. И обикновено за това хората имат доста добри причини. Защото това нещо е много сериозно, да бъдеш предаден не е като да отидеш на пикник.


Предателството може да разклати вярата ти в самото съществуване. И ако нещата са толкова лоши, че ти се настроиш срещу самото съществуване (бел.прев. "Да бъдеш или да не бъдеш"), трябва да знаеш, че това, със сигурност не е решение, защото прави всичко, което е лошо, дори още по-лошо.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 06, 2019, 05:10:39 am
Битие, Глава 1:

3 И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.   
4 И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.



Това е другото фундаментално разделяне: светлина от тъмнина. В известен смисъл това са два от основните елементи на нашето съзнателно същество.


Това отчасти се дължи на това, че сме силно визуални животни – за разлика от повечето животни, защото повечето животни използват миризма. Ние използваме зрението си. Виждането е свързано с просветление, с изгряването на зората, с идването на новия ден.



(http://www.cornel1801.com/videosong/Avatar-I-See-You/walking-through-a-dream-I-see-you.jpg)


И сега забележете – самото създаване на светлината е свързано с появата на съзнателно същество. Това е още едно ехо от тази идея.


Конкретното формулиране също е важно, защото отново Бог е казал. Употребата на думата е активният елемент на структурата, която дава ред на хаоса. Това е духът на структурата, който се проявява, и произвежда фундаменталните категории на опита. Това е, което е представено тук.


5 И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ.


Фактът, че нещата получават имена, също е много важен. Това е друга индикация, че авторите на Библията се опитват да се примирят с факта, че нашите познавателни способности и способността ни да говорим имат нещо общо с начина, по който отливаме, оформяме действителността от хаотичния потенциал.


Защото не можем да разберем една идея или понятие, преди да имаме име за нея. Затова, например, всички имаме имена. Всичко, с което се сблъскваме, трябва да има име, защото преди да има име, това е само част от размазания фон. Можем да кажем, че съществува, преди да има име, и това е вярно. Но също така е вярно, че не съществува, преди да има име. В момента, в който дадем име на нещо, природата му се променя. То се превръща в нещо, което не е само просто потенциал. Най-малкото, то е по пътя да стане действителност, да бъде инструмент.


Бележка от екипа: Читателят отново може да забележи до каква степен разсъжденията на Питърсън съвпадат с Квантовата Холограма (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=429.0) и дисертацията на Едгар Мичъл (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=431.0), където се набляга на квантово-физичните експериментални доказателства, че наблюдаващият и наблюдаваното, чрез вниманието и намерението, осъществяват взаимо-връзка. Това ни насочва към схващането, че наименуването, като процес, е в еднаква степен извличане на информация от обекта, колкото и влагане на информация в обекта. С други думи - в каквато степен наблюдаващият дава име на нещо непознато, в същата степен непознатият обект споделя своето име с наблюдаващия. Това напълно съвпада с библейския контекст на тази лекция на Питърсън, в който някаква трета страна, а именно - Създателят - е първоначалният "дилър" на имена, които е раздал на всяко нещо в своето Сътворение.


Актът на именуването се повтаря непрекъснато в първите глави на Библията. Причината за това е непрекъснатият акцент върху важността на съзнанието, съзнателната артикулация и речта.


Речта е нещо, което ни отличава по същество от животните. Нямаме големи успехи в ученето на животните да говорят. Най-големият ни успех е със сивите африкански папагали. Един от тях достигна ниво на 4-годишен човек. И това е умопомрачително, защото ... колко голям е мозъкът на папагал? Като лешник...но това проклето нещо може да говори! Което показва, колко малко всъщност знаем за мозъка. Опитахме се да научим шимпанзетата да говорят, но те нямат капацитет да говорят като нас. Те изобщо не са в състояние да предадат наученото на следващото поколение, което, очевидно, е критичен елемент за тази способност.


(https://i.ytimg.com/vi/RfXxh0Eff_w/maxresdefault.jpg)

Сив Африкански Папагал


Като човешки същества, ние използваме нашата лингвистична способност да разберем света по нов начин и да го концептуализираме по нов начин. Ок, можете да кажете, че ние сме точно като мравките на тази малка, тривиална планета, разположена на ръба на една от стоте милиона галактики, и че това, което се случва тук, няма никаква космическа значимост, но това е произволно предложение. Ние сме много комплексни неща и всичко, което се случва на тази планета, е свързано със съзнателната реалност. А трансформациите на съзнанието може би са най-важните неща, които се случват навсякъде.


Няма причина да разглеждаме съзнанието като тривиално явление. Човешките същества са невероятни същества.


Направете една небрежна разходка из YouTube и вижте всички онези луди деца, които се катерят по кранове и правят това, което се нарича паркур :D


https://www.youtube.com/watch?v=OFFhkkil0sE


Това е просто невероятно. Човешките същества са луди, луди животни. Питърсън признава, че изобщо не може да приеме идеята, че трансформациите на съзнанието, описани в ранните истории в Библията, са някак космически тривиални. Не му се струва, че е така. Дори и да са космически тривиални, дори и на космоса да му е все тая, в което Питърсън се съмнява, на вас със сигурност не ви е все тая, защото вашето съзнание има качество и е от значение.


Едно от нещата, които например Мартин Хайдегер (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B9%D0%B4%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D1%80) казва, е, че основният елемент на човешкото същество, на човешката феноменология, е грижата. Той казва, че това е основната същност на твоето същество – да те е грижа за нещата. Част от тази концепция е и липсата на грижа, т.е. да не е те грижа за нещо или да го мразиш. Дори и самият космос да е неутрален по отношение на нашето съществуване, ние не сме. И ние сме единствените неща, за които знаем, че са съзнателни. Питърсън споделя, че не може да престане да мисли, че постоянните опити на хората да омаловажават природата на собственото си съзнание, имат тъмна страна. А той е психоаналитик и не може да мисли по друг начин.


Първо, ако ти като същество нямаш никакво значение, тогава не трябва да правиш нищо. Това е голямо оправдание за пълната липса на отговорност. Хората, които са нечестни, корумпирани, или отмъстителни, или ядосани, винаги търсят причина да не бъдат отговорни за нищо. Плюс това е много по-лесно. Идеята, че съзнанието е тривиално, веднага ви позволява да започнете да се лутате по този път, а Питърсън е много скептичен към тези твърдения. Той също така мисли, че някаква дълбока омраза към човечеството е в основата на тези претенции.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 06, 2019, 06:57:56 am
Битие, Глава 1:

6 И Бог каза: Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода.   
7 И Бог направи простора; и раздели водата, която беше под простора, от водата, която беше над простора; и стана така.   
8 И Бог нарече простора Небе. И стана вечер, и стана утро, ден втори.   
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.



13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.   
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.



Важно е да се отбележи, че тези стари описания са наполовина географски и емпирични, т.е. основани на наблюдение, и наполовина психологически. Едно от нещата, от които се интересува Юнг, е астрологията, но най-вече по психологически причини. Има звезди на купола и когато гледате звездите, можете да си представите формите на звездите. Това ви помага да се ориентирате, защото веднага щом видите формите в звездите, можете да разпознаете съзвездията и да се ориентирате през нощта. Но тогава съзвездията се превръщат в богове, да речем, а боговете се превръщат в драма. Драмата идва отвътре, това е проекция на въображението. Когато Юнг анализира астрологията, той анализира психологията. Той е гледал на астрологичния разказ като на проекция на човешкото въображение върху космоса. Това е случаят и с тези истории. Светът, който описват, не е святът, както би го описал един учен, защото тези хора не са били учени. Те не са разполагали с технология и инструменти. За тях това е светът. За нас това е начинът, по който те са виждали света.


Важно е, обаче, да разберем, че до голяма степен днешните хора имат подобна психология като онези, писали разказите в Библията.


Погледнете тази снимка:

(http://www.renegadetribune.com/wp-content/uploads/2016/09/Flammarion-3-e1473088215205-800x445.jpg)


Това е много известна картина и е невероятна от психологическа гледна точка. Има купол със слънцето, луната и звездите. Ако погледнете отвъд онова, което знаете, тогава сте в това космическо пространство. Това са колелата на планетите и музиката на сферите. Това е постоянно присъстващият изследовател, който е излязъл отвъд домейна, който той е в състояние да разбере, и наднича в неизвестното. Това е психологическа картина, защото ние знаем някои неща, а извън тях има неща, които не знаем. Когато имаш кураж, ако си герой и искаш да направиш нещо за света, и искаш да разшириш онова, което разбираш, ще покажеш главата си отвъд това, което познаваш, за да надникнеш в онова, което не познаваш, и да видиш структурата му.


И това е доста умно, защото по-голямата част от тялото остава там, където е безопасно. Ако скочиш, може би ще паднеш от ръба на земята :D и Питърсън не препоръчва да се поема такъв риск. :D За него това е пресъздаване на даоисткия ин и ян символ.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 06, 2019, 08:43:02 am
Чели ли сте ”Фауст” на Гьоте?


Гьоте пише една част от Фауст, когато е съвсем млад, и пише Фауст II, когато е доста стар. В пиесата има един герой, Мефистофел. Да, Мефистофел е дяволът.


Дяволът, Мефистофел, се обяснява два пъти в пиесата, използвайки едни и същи думи, които Питърсън наистина харесва.

Гьотевият Мефистофер е противник на Думата. Това е добър начин да го представим, защото се получава митологично. Той е фигурата зад змията в Едемската градина, но има изключително изтънчена философия. Той не е просто някакъв случаен размирник, а има много дълбока философия, която е доста ясна и завладяваща. А също философията му е много неустоима и покоряваща. И хората са завладени от нея.



(https://proclivitiesprinciplewisdom.files.wordpress.com/2017/10/mephistopheles3.jpg?w=1100)
 
Мефистофел на Гьоте


Това е като Иван Карамазов, циничният интелектуалец в „Братя Карамазови“ на Достоевски, когато се опитва да отвори очите на по-малкия си брат, който иска да бъде християнски монах.


Мефистофел казва 'погледнете света, няма нищо друго освен кървава баня, страдание навсякъде, всичко изяжда всичко и хората умират по ужасен начин, и са жестоки един към друг, и цялата бъркотия не е нищо друго, освен зала за ужасни кланета, разруха и развалини.'
По-добре щеше да бъде, ако изобщо не съществуваше. Питърсън казва, че това е много интересна идея и е виждал това в хората много пъти. Това е нещо, което на човек му идва на ум, когато е в дълбините на отчаянието. Бил е предаден и се скита в грешното разделение на подземния свят. Например, ако имаш много болно дете, или може би цялото ти семейство страда, ще се запиташ ”Наистина ли си струва? Наистина ли си струва страданието?”. Суицидалните хора казват, не, не си струва, видях достатъчно от това.


Много важно нещо, което казва Питърсън за самоубийците:

Трябва да бъдеш притискан много дълго време, преди да извършиш самоубийство. Трябва да си много много отчаян и да се нуждаеш много отчаяно от нещо.
При тези условия, човек си мисли, че животът му е такъв, че би било по-добре, ако никога не е било.


Питърсън вярва, че това е ужасяваща философия, защото мисли, че ако го направиш, ще направиш нещата, които те докараха до такова отчаяние, още по-зле. Не може отговорът на желанието ти да прекратиш страданието да бъде произвеждане на повече страдание. Това просто няма смисъл!


Наблюдението на Питърсън е, че хората, които прилагат философията на Мефистофел, неизбежно правят страданието още по-лошо.


Това повдига другият въпрос, дали някой просто иска да престане да съществува или просто търси кърваво отмъщение на всяка цена. Заключението на Питърсън е, че истинската мотивация е точно такава. Не е да престанеш да съществуваш, защото животът ти е ужасен. Мотивацията е да накараш всички да страдат толкова много, колкото е възможно, преди да се сбогуваш с това място.


Ако прочетете това, което са написали децата, които са стреляли в гимнацията Колумбайн, ще видите, че са направили точно такова заключение.


Бележка от екипа: Вж. Масово убийство в Колумбайн (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%BE_%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%B2_%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D1%83%D0%BC%D0%B1%D0%B0%D0%B9%D0%BD)
На 20 април 1999 г., двама ученика в Гимназията в Колумбайнската гимназия застрелват 12 учиници и 1 учител, раняват 21 души и накрая се самоубиват.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 07, 2019, 03:06:04 am
Въпросът е, е ли да има нещо, по-добро от това да няма нищо. Това е наистина добър въпрос.


Може би има начини да бъдем в света, които оправдават света, и има начини да бъдем в света, които правят света непоносим. Питърсън вярва, че наративът в библейските истории представлява диалог между тези два начина да бъдеш.


Съществуването, битието изисква ограничение и страдание - от това не може да се избяга - но има начини на съществуване, които позволяват на това да бъде нещо повече от поносимо. Може би има начини на съществуване, които позволяват това да бъде дори добро.


Това е прав и тесен път, по който е много трудно да вървиш. Но Питърсън мисли, че това е възможно. Той по природа не е оптимист, но това е едно от нещата, което всъщност намира за правдоподобно.


Със сигурност има начини, по които да действаш, за да влошиш нещата, нали така.

Ако това е така, трябва да го има и обратното, нали? Трябва да има начини, по които да се действа така, че нещата да станат по-добри. Очевидно е, че можем да действаме по начини, които правят нещата по-лоши. Въпросът е, има ли начини, по които можем да действаме така, че да направим нещата наистина много по-добри.
 

Въпросът е, може ли да има съществуване, което изисква ограничение и страдание, и едновременно с това да ни позволи да надскочим това, да се издигнем над него, чрез нашия начин на съществуване.


Библейските истории са един от най-добрите опити на човешкото въображение да адресира и да отговори на този въпрос. Точно това всъщност е цялата история.
Първата история е за катастрофата, за провалът на самосъзнанието. Останалата част е, че знаем, че ще умрем, знаем за нашата смъртност и сме осъзнати за собственото си съществуване. Има ли начин на поведение в света, който оправдава всичкото това? Или, може би дори повече – има ли начин на поведение, който позволява всичкото това да бъде дори победоносно? Може би си струва да разберем.


Ти имаш някакво кратко време на земята и има много неща, с които ти е много трудно да се справиш. Не можеш да понасяш себе си, цялата си неадекватност и всичките си слабости. Ако приемеш един достатъчно дълбок, мъдър, протицателен начин на съществуване, ако поне се опиташ да го направиш, тогава самият ти опит, самият акт на повдигане на цялата тази тежест, на това тегло, е достатъчен, за да оправдае факта, че си ограничен, че имаш недостатъци, че си смъртен, и трагичен, и ограничен от трагедията. Питърсън вярва в това.


И ако не можеш да бъдеш убеден от положителната страна на нещата (защото е по-трудно да се убедиш в положителното), със сигурност можеш да бъдеш убеден в отрицателната страна. Има толкова начини за особено брутален начин на съществуване, че само четенето на истории за такова съществуване е в състояние да те травмира. Питърсън мисли, че ако си човек, който не е изгубил напълно душата си, няма начин да не изтръпнеш от подобни истории.


Александър Солженицин (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80_%D0%A1%D0%BE%D0%BB%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%BD) е човекът, който направи най-много за разкриването на абсолютните ужаси на комунистическия тоталитаризъм. Той вярва, че Нюрнбергските Процеси (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D1%8E%D1%80%D0%BD%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B3%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81%D0%B8) са най-важното събитие на 20-ти век.


Решението по време на Нюрнбергските Процеси в края на Втората Световна Война бе, че има действия, които никой няма право да предприема, независимо от културния си произход. Става въпрос за престъпленията срещу човечеството, което е нещо като универсално зло.


Да, можем да спорим много за това. Можем да спорим, дали нещата, които са се случвали в концентрационните лагери – измъчването на деца, насилственото им отделяне от родителите им и т.н. – са нещо добро. Вие можете да кажете, че това е ок, това е просто нещо, което се е случило, и има обстоятелства, при които това нещо е оправдано. Под този аргумент няма трансцендентно добро и зло. Това е само въпрос на практичност. Дали това е правилното заключение? Прочетете мислите на Солженицин за Нюрнбергските Процеси.



https://www.youtube.com/watch?v=DW6mKS6gcA4

Човекът във Високия Замък – една приказка за борбата между доброто и злото



Дори и да не вярваш в това, би трябвало да действаш като човек, който участва в процеса на подпомагане и усъвършенстване на съзиданието, да действаш така, сякаш съзиданието би могло да бъде добро, и да влагаш всичките си усилия в това...да го направиш по-добро.


Отчасти защото...какво, по дяволите, иначе трябва да правиш...какво е по-добро от това? Какво повече от това би могло да оправдае твоето съществуване? Замисли се, много добре знаеш, че е така, нали? Ако изобщо имаш някакви сетива и здрав разум, ако можеш да мислиш и разсъждаваш ясно... не е ли точно това, което искаш да видиш във всички останали хора? Ок, ти си отчаян, може би циничен...и в един момент се появява някой, който поне в един момент се държи като светлина в тъмнината. Това повдига духа ти и ти дава малко надежда, и може би ще ти помагне да продължиш. Това е очевиден призив за съществуване. Това е изявление на собствената ти душа, която казва, как трябва да бъдеш. Може би тогава ще получиш шанс да участваш в това, което е добро.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 08, 2019, 01:04:27 am
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.   
11 И Бог каза: Да произрасти земята крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе да е в него на земята; и стана така.   
12 Земята произрасти крехка трева, трева която да дава семе, според вида си, и дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе е в него; и Бог видя, че беше добро.
13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.



Погледнете тази картина:



(https://i0.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-6.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Тези стари картини са много интересни. Това е разделянето на деня от тъмнината и Бог е точно на границата между двете. Този ореол около Божията глава е слънцето. Бог е свързан със слънцето, а слънцето представлява нещо, което се асоциира със съзнанието и с просветлението/илюминацията. Тази сила на просветление/илюминация е точно на границата между тези две групи явления и това е, което тази картина се опитва да представи.


Това е метафора – това е един от начините да се мисли за представеното – но отново присъства основната идея, че има нещо в съзнанието, което е неразделна част от самото съществуване, от битието.




Светлината, просветлението, илюминацията, съзнанието:

(https://steemitimages.com/p/BRWJ2XuBRXQxQtwjkpK59RMNMgNesDD3aohoeuAE4sxQKxvA?format=match&mode=fit)




(https://hips.hearstapps.com/hmg-prod.s3.amazonaws.com/images/hbz-westworld-1524450300.jpg)






Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 08, 2019, 01:50:47 am
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.   
19 И стана вечер, и стана утро, ден четвърти.



Хората са наблюдавали нощното небе и са започнали да разбират, че има повтарящи се модели. Затова имаме такива велики мегалитни паметници като Стоунхендж, които приличат на астрономически обсерватории. Подобно нещо са и пирамидите. Хората са наблюдавали проклетото небе, опитвайки се да разберат...гледайки към Бога, защото, знаете ли, точно това е нещото, което правите, когато гледате към нощното небе – опитвате се да разберете реда във вселената.



(https://cdn.shopify.com/s/files/1/1698/6547/files/starcatalog_600x600.jpg?v=1511346010)


Тук я има и идеята за суверенитета – има аналогия между владетеля и небесните тела, които осветяват тъмнината. Това е идеята за валидния суверенитет и валидната власт. В какво се състои валидната власт? Но това не е точно власт, а е авторитет и компетентност. И това не е господство, надмощие, доминантност.


Това е много комплексно нещо, защото ние не искаме да бъдем управлявани от хора, които имат власт. Защото власт просто означава, че аз мога да те нараня, а ти не можеш да ме нараниш.


Това, от което имаме нужда, е мъдростта, която осветява тъмнината. Асоциирането на суверена с небесните царе на светлината е напълно разумно нещо, от метафорична гледна точка. Това е древна, древна идея и е друг пример за това, че сме били базирани на съня.


”... и Бог видя, че беше добро.” – още един акцент върху факта, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо.



Можете да гледате на това като Декларация на Космоса (бел.прев. Космосът е Вселената. Питагор е използвал думата космос (древногръцки κόσμος) за реда във Вселената. Използването на думата космос вместо Вселена предполага гледане на Вселената като на комплексна и подредена система или същност, обратното на хаос.)

Декларацията на Космоса е, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо (бел.прев. Answering the biggest question of all: Why is there something rather than nothing / Защо има нещо вместо да няма нищо?)


Откъде знам това ли? Ами отговорът е, че има нещо, а не нищо. Това не е доказателство, но фактът, че има нещо е забележителен. Никой не знае, защо е точно така.



Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 09, 2019, 01:44:26 am

Може би трябва да се съгласим с това, че го има това, което го има, и просто да видим, как можем да го направим по-добро. И със сигурност бихме могли да го направим по-добро, ако наистина се посветим на това, и се отървем, доколкото можем, от недоволството, гнева и омразата. Да, за недоволството, гнева и омразата има причина – хората страдат ужасно, но, само Бог знае, какво би могло да бъде, ако всички доприняхсаме с нещо, доколкото ни стигат възможностите. Само Бог знае, какво бихме могли да постигнем и какви великолепни градове бихме могли да издигнем, и колко от причините за страданията в света бихме могли да изкореним.


(https://i0.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-8.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Картината по-горе е част от Сикстинската капела, която Питърсън смята за абсолютно забележителна. Други произведения, на които Питърсън гледа като на изумителни и невероятни са ”Ад”, първата част от ”Божествена Комедия” на Данте, написана през 14 в., а също и „Изгубеният рай“ на Джон Милтън.
Милтън пише „Изгубеният рай“, защото е искал да оправдае пътя на Бога към човека.
 
”Изложената в поемата цел е да „оправдае пътищата на Бог към човека“. Силата на Бог, според Милтън, идва от това, че той е „автор“ на творението. Сатана проявява своята непокорност, като отказва да признае авторитета му. Бог позволява злото да се случи, но е и този, който ще го превърне в добро. Както своя син, Бог е въплъщение на вселенския разум.”





Бел.прев.: Тук ще реферирам гениалната...брилянтна сцена от ”Западен Свят”, на която ще се връщам и в по-нататъшното
изложение:

 
https://www.youtube.com/watch?v=3qD_La2F6bk

”Бог, Дяволът и Човекът в бара”


"Не е ли това рядка чест? Теди, знаеш ли кой е това? " - пита Мъжът в Черно. "Всичко добро, което някога се е случвало в живота ти, и всичко отвратително – това е човекът, на когото трябва да благодариш."
 
"Знаеш, че винаги съм чувствал, че на това място му липсва един истински злодей, оттук и моят скромен принос", казва Мъжът в Черно на Форд, който съзнателно отговаря със смях:

"Липсва ми въображение, за да си представя някой като теб."
 
"Знаеш ли защо съществуваш,Теди?" – пита Мъжът в Черно. "Светът отвън, този, който никога не си виждал...един от многото..., където хората имат всичко, освен едно – ЦЕЛ, СМИСЪЛ."

И продължава:
"Но...аз мисля, че има един по-дълбок смисъл в тоя свят. Нещо, което онзи, който го е създал, е искал да изрази...нещо истинско."
"Затова ли дойде тук,Роберт? За да ме разубедиш?"


Роберт отговаря: "Точно обратното. Да застана на пътя на себе-откриването...не ми е присъщо."

И тогава Теди казва: "Трябва да поемем отново на път".





Каква амбиция само, казва Питърсън, когато говори за "Изгубеният рай". Това е проблемът на Мефистофел – това, в което участваме, е много жестоко, и може би трябва просто да се откажем от него. Дали да запазим тази ужасна игра или е по-добре да взривим целия свят (имаме си и ядрени бомби за това) и да я прекратим?
Да, „Изгубеният рай“ на Милтън е сън...отново сън..., който се опитва да обясни същността на съществуването, на битието и природата на злото…


Вижте, не можем да дешифрираме света, без да знаем историите, които стоят в основата на нещата.


А всичко това е много трудно за разбиране, много е дълбоко. А ние имаме нужда от задълбочени познания, защото самият живот е труден за разбиране проблем за всички. Да, ти можеш да се оттеглиш и да живееш много консервативно, но всеки човек в един момент се изправя пред основните въпроси в живота. Те са точно там, в лицето на всеки, поне в някакъв момент от живота. По-добре би било да се сблъскаш с тях пълноценно и да се опиташ да се справиш с тях.


Мъдростта е онова нещо, което ни позволява да се отнасяме достойно с трагедията на живота. Ще има моменти, когато си в спешното отделение, ще изпаднеш в паника, ще плачеш, ще се разпаднеш, ще се срутиш. Няма да можеш да се справиш, ако нямаш мъдрост. Това не е по избор. "Човек не живее само от хляб", за това става въпрос тук.


Вижте великолепната творба на Микеланджело по-горе. Той не е мислил за това буквално. За Бога! Та той е бил гений, който се опитва да достигне до дълбочината на човешката култура. Затова имаме тази патриархална фигура, а също и космическата роля, която съзнанието и традицията играят в самото съществуване.


Това е облагородяване. Религиозни или не, стотици милиони хора от всички краища на света отиват в Рим, за да видят, какво има в тази малка Сикстинска капела, в този малък параклис. В него има нещо, което всеки трябва да види. Това не е просто красиво. Това е повече от красота. Това е нещо, което захранва душата. Всеки чувства това, дори и да не може да го обясни.



(http://www.museivaticani.va/content/dam/museivaticani/immagini/collezioni/musei/cappella_sistina/00_00_Cappella_Sistina.png/_jcr_content/renditions/cq5dam.web.1280.1280.png)

Сикстинската Капела



Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 09, 2019, 07:26:38 pm
Бел.прев. И понеже споменахме ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън ... спомняте ли си великата реч на Милтън (Дявола) в ”Адвокат на Дявола”?


https://www.youtube.com/watch?v=jARp24AJWLk

Адвокат на Дявола: Разговор за Бог


Речта съдържа някои референции към ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън.


Милтън (Дяволът) говори:
Вината, моето момче, е като торба с тухли. Всичко, което трябва да направиш, е да я оставиш. За кого носиш всичките тия тухли? Заради Бог?
Това ли е? Бог?
Е...ще ти кажа...Позволи ми да ти дам малко вътрешна информация за Бог.
Бог обича да гледа. Той е шегаджия. Помисли си за това.
Той дава на човека...инстикти. Дава ти този изключителен дар
(инстинкти и свободна воля, ”Изгубеният Рай”, Книга 11. В края на филма Милтън казва ”free will, it’s a bitch” / ”свободната воля е кучка”).
 
Е какво прави после Той?
Кълна се, за собственото му забавление...за собственото му интимно, космическо ... безчувствено забавление.
Той забранява.
Най-големият майтап на всички времена.
Гледай, но не пипай.
Пипай, не не опитвай.
Опитвай, но не гълтай.
И докато ти се опитваш да спазваш правилата, какво прави Той?
Съдира си извратения задник от смях.

Той е скъперник, темерут!
Той е садист!
Той е гаден хазяин!
Да му се покланям? Никога!


Кевин: По-добре да си цар в Ада, отколкото слуга в Рая, това ли е?
(”Изгубеният Рай”, Книга 1, 256:О, по-добре е в ада цар наместо в рая раб!”)

Милтън: Защо пък не? Аз съм тук на земята заедно с вас още от първия ден. Поощрявах всяко ново усещане, което човекът откриваше.
Беше ме грижа за желанията му и никога не го осъждах.
Защо? Защото никога не съм го отхвърлял въпреки всичките му несъвършенства.
Аз съм фен на човека ... Аз съм хуманист. Може би последният хуманист
(”Изгубеният Рай”, Книга 7).
Кой, здравомислещ човек ... Кевин, би могъл да отрече ... че 20-ти век бе напълно мой?
Всичко това, Кевин! Всичко това. Мое!
Аз набирам инерция, Кевин. Моето време дойде. Това е нашето време.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 09, 2019, 07:42:16 pm


20 И Бог каза: Да произведе водата изобилно множества одушевени влечуги, и птици да хвърчат над земята по небесния простор.   
21 И Бог създаде големите морски чудовища и всяко одушевено същество, което се движи, които водата произведе изобилно, според видовете им, и всяка крилата птица според вида й; и Бог видя, че беше добро.   
22 И благослови ги Бог, казвайки: Плодете се, размножавайте се и напълнете водите в моретата; нека се размножават и птиците по земята.   
23 И стана вечер, и стана утро, ден пети.”
24 И Бог каза: Да произведе земята одушевени животни, според видовете им: добитък, влечуги и земни зверове, според видовете им; и стана така.
25 Бог създаде земните зверове според видовете им, добитъка - според видовете му, и всичко което пълзи по земята, според видовете му; и Бог видя, че беше добро.”


"Бог каза." се повтаря отново и отново в Библията. Това е нещото, което ”извиква” битието, самото съществуване.


Бел.прев. Говорим и създаваме живот от хаоса



https://www.youtube.com/watch?v=uHSLCcKkLmo


Създателят казва:
Ние практикуваме магьосничество. Изговаряме правилните думи и създаваме живот ... от хаоса.


И Бог каза, че е добро. Това е фундаменталната преценка за същността на реалността – че е добра. Бог очевидно благословя творението в началото на историята.


Да, Старозаветният Бог е бил някакъв Бог, с който е било по-добре да не се шегуваш, защото той ще те порази, ако се отклониш от линията, в това няма никакво съмнение. Модерните хора много се възмущават от този Бог, но това е бил начинът, по който хората от Стария Завет за мислили за Бог. Те са си мислили, че е по-добре да внимаваш, защото животът наистина е много труден, и ако се отклониш, просто ще бъде премазан. В някакъв смисъл Бог не го е грижа, дали го одобряваш. Какво общо има това, по дяволите? Очевидно не го одобряваш. Но е добре да обърнеш внимание на някои неща, защото ще имаш реални проблеми. В това има истинска мъдрост.


Ницше наистина се е възхищавал на Стария завет като на литературно произведение. Той смятал, че представянето на Божественото като репрезентация на съществената същност на битието е било изключително точно в тираничната му и често жестока природа. Това не е в съотвествие с морала, който човешките същества разбират като морал. Ницше смята, че това е много реалистично представяне.


Това, което се случва, обаче, в Новия завет, е доста интересно, защото изведнъж е налице едно настояване, че трябва да се отнасяш с Бог така, сякаш той е само добро. Това е толкова странно нещо! Защото гледаш на света и си мислиш ”Да бе, наистина ли? Просто само добро, така ли?”. Е, ракът и земетресенията трудно се вписват в тази картинка, а и всичките онези ужасни неща, които се случват на децата, и т.н. и т.н. очевидно трудно се сближават с идеята за добър Бог.


В известен смисъл, тук присъства идеята за куража и вярата. Правиш така, както Бог прави в началото на Библията – съществуването да е нещо добро. Да, ти виждаш всички онези неща, които не са толкова добри. Но не е това смисълът. Това е метафизична предпоставка. Това е по-скоро решение да се действа по този начин – ще действам така, сякаш съществуването е нещо добро и ще го подпомагам и усъвършенствам. Имплицитната идея е, че за теб самият не съществува по добър начин, освен да правиш така.


Елементът на кураж, според Питърсън, се изразява до известна степен и в идеята за доброволната жертва на Христос. Неговата презумпция е нещо като: Ще действам така, сякаш Бог е добър и ще го изиграя докрай. И това се превръща в нещо като божествен модел. Питърсън вярва, че има мъдрост в това, защото, през целия си живот е изучавал злото, а на злото е много по-лесно да се повярва, особено след случилото се през 20-ти век. Трябва да сме слепи, за да не мислим за нещата, които се случиха през 20-ти век, като за нещо зло. Някои от случилите се неща бяха толкова брутални, че е абсолютно невъобразимо. Невъобразимо е, но се случиха.


(http://mrmitchen.weebly.com/uploads/1/6/4/0/16401506/2695567_orig.gif?328)

Аушвиц


Съществуването на нещо толкова ужасно показва, както нищо друго, че има и нещо, което е неговата противоположност. И това е нещо, което е възможно най-далеч от онова през 20-ти век. Това не означава, че можем точно да кажем какво е то, защото е много по-лесно да схванем и опишем, какво означава да измъчваме, да рушим, да нараняваме. Много е трудно да се изградят ясни представи, как би трябвало да се действа, ако кажем, че трябва да се прави обратното на това. Но поне означава, че противоположното съществува, нали така.


Питърсън вижда този модел, изложен в този подобен на сън начин в Новия Завет. Има и нещо общо с доброволното приемане на смъртността. Това е отровната ябълка, нали? Всеки гледа напред в бъдещето и знае, че е ограничен, а също и всичко, което обича, е ограничено и смъртно. Затова е много трудно да не отровиш съществуването си. Е, няма как да се измъкнем от това, но може поне да променим отношението си към този факт.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 09, 2019, 07:56:18 pm

(https://i2.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-11.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Ето го Бог отново със слънцето зад него, защото Бог се асоциира със слънчевото съзнание. Бог създава всички тези странни, прекрасни същества.
 
Хората казват, че идеята за Бог като стар мъж в небето е примитивна. В по-голяма степен лишено от простота е да се мисли за Божествената същност като за безплътен дух.
Но това не е толкова очевидно, защото - както вече посочихме - няма нищо по-сложно от човешкото същество. Идеята, че Божественото е поне толкова комплексно нещо, колкото е самото човешко същество, е нещо съвсем разумно. Да, това е метафора.


Въпреки че не се знае, до каква степен е метафора. Вече споменахме, че става все по-очевидно, че не можем да произведем интелигентност и може би съзнание, което не е възплътено по някакъв начин (става въпрос за изкуствен интелект). Явно, не може да бъде само дух без форма.

https://www.youtube.com/watch?v=GoIp3fgyT_I


Точно това е една от причините, поради които християнството набляга толкова много на възкресението на тялото в края на времето. Има някакъв стремеж да се облагороди идеята за тялото – не само духът, съзнанието, което плува абстрактно над тялото.


Не, не можеш да направиш това. Не можеш просто да се отървеш от тази тежка и материална част от теб, да я изоставиш, сякаш няма стойност.


Тази идея е свързана и с представянето на Бог като човешко същество и като мъдро човешко същество, и като нещо, което е въплътено. Така, поне от метафорична гледна точка, не е разумно просто да си миеш ръцете и да кажеш, че това е примитивно. Питърсън изобщо не мисли, че е примитивно.


Едно от нещата, които притесняват Питърсън в простодушния атеизъм (а той казва, че простодушният атеизъм е такъв, че разглежда тези истории като нищо друго, освен прости суеверия) е, че е много много зле информиран. Каквито и да са тези истории, те не са просто обикновени суеверия. Те не са създадени от някаква клика от жреци, които са искали да баламосват масите, въпреки че са използвани и за тази цел. Много, много по-комплексно е от това. Те имат много древен произход и са свързани със сюжета на много други истории. В тях се ражда мъдрост, и, според Питърсън, правилният начин да гледаме на тях е като на родното място на сложните философски идеи.


Анализирайки Библейските Истории, Питърсън се опитва да остане толкова рационален, колкото е възможно, и да не се позовава на нищо метафизично, освен когато това е абсолютно необходимо. Въпреки това той не иска да елиминира възможността за метафизична реалност, защото мисли, че това би било прекалено прибързано. Но, според него, трябва да има много сериозно отношение към тези истории. И ако искаме да подходим към тази тема сериозно, не можем просто да ги отхвърлим. Не е уместно.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 11, 2019, 01:59:09 am

Сътворението на Адам на Микеланджело в Сикстинската капела:

(https://i0.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-14.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Какво, по дяволите, прави Бог в това нещо? Искам да кажа, какво точно е това?


Преди около 20 години група от учени отбелязват точната аналогия между тази структура и мозъка, разделен по средата. Разбира се, Микеланджело е бил един от първите хора, които са правели подробни дисекции. Учените мислят, че Микеланджело е поставил Бог в мозъка поради някаква причина. За Питърсън това е свързано с идеята, че има аналогия или метафорична идентичност между понятието Бог и структурите, които пораждат съзнание.



(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-15.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Питърсън мисли, че ние наистина подценяваме степента, в която съзнанието е едновременно свръхестествено и неразбрано. Имаме това, което изглежда е изцяло материален субстрат, но ние сме тук, осъзнати, себе-осъзнати и способни да генерираме света само, в известен смисъл, като го гледаме. Наистина е забележително, че съзнанието зависи от нещо, което струи от дълбините на материалния субстрат. Това ние изобщо не го разбираме. Това наистина е невероятно забележително нещо.


Чуваме много за научния редукционизъм, нали така. Но ще ви кажа нещо, което е много интересно. ДНК бе открито от Джеймс Уотсън (James Watson) и Франсис Крик (Francis Crick) през 50-те години на миналия век. Уотсън вярва, че ДНК е толкова комплексен, че трябва да идва от космоса. Той не вярва, че е възможно да се е развил на земята. Много от тези хора, които се използват като примери за научен редукционизъм, изобщо не са такива, и това можете да го разбере, когато всъщност четете онова, те което са твърдели. Те много добре са осъзнавали границите на собствените си знания.


ДНК е нещо наистина грандиозно забележително. Това е вечна субстанция. Съществува от цяла вечност и идеята, че го разбираме, е много глупава идея. Абсолютно същото се отнася и за мозъка. Ние просто драскаме по повърхността на нещо, което изобщо не разбираме.


Може би Микеланджело е имал достатъчно нахалство да направи такава аналогия. Това със сигурност е възможно. Той е бил достатъчно нахален да прави дисекции, когато наказанието за това е било смърт. Крадял е трупове, за да им прави дисекции. Може да се каже, че не е бил политически коректен.


Има още една репрезентация на същото нещо и тя е смешна. Това е шега в атеистичната общност, започната от Ричард Докинс, че е точно толкова разумно да се вярва в летящото спагети чудовище, колкото да се вярва в Бог.


Това е летящото спагети чудовище:


(https://i2.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-17.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)

Нарича се ”докоснат от неговото спагетено пипало”. Не е много изискано, но е смешно.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 11, 2019, 02:15:25 am
АСПЕКТИТЕ НА БОГ


Налице е опит да се абстрахира същността на властта от специфични аспекти на властта и е налице някакъв опит да се асоциира това със съзнанието - като онова, което поражда самото битие - и е налице някакъв опит за асоцииране на това съзнание с нещо, което има космическо качество, каквото и да означава това.


Космическото качество е по-скоро твърдение, отколкото откритие. Това е просто твърдение, че има нещо в съзнанието, което има генерираща света значимост, както и загатването, че то е свързано и с човешките същества. Това са много интересни твърдения и Питърсън не вярва, че те могат да бъдат лесно опровергани. Това представлява напълно кохерентен аргумент, въпреки че е направен предимно метафорично. Още веднъж, Питърсън иска да изгради рамката на асоциациите около идеята за Бог.


Фройд е тълкувал сънищата на пациентите си и това е давало много добри резултати. Питърсън разказва, че ако някой пациент отиде при него, за да му разкаже свой сън, той го моли да разкаже целия сън и след това да повтори това, което е разказал. Всеки път, когато пациентът спомене някакъв конкретен обект или човек, Питърсън го пита, кое точно го кара да си спомни за това, какво означава за него и какво му идва наум. Това е т.нар. асоциативна техника, която се основава на идеята, че паметта работи чрез асоциации и че можеш да вземеш една идея, която е в центъра на мрежа от асоциации и чрез привличане на асоциациите, можеш да се концентрираш върху това, което идеята може да означава. Юнг разширява този подход чрез ”засилване на съня” (така го нарича Юнг), което е нещо като откриване на наративното, или литературното, или за митологичното сходство, което би могло да бъде свързано с наративната структура на съня. Това понякога дава невероятни резултати.


Сънят е идея, която се опитва да се роди. Тя е частично формулирана и ако я обсъждаш с някого и ”разширяваш” (по подхода на Юнг), можеш да ускориш трансформацията на съня в по-ясно изразена идея. С един крак в неизвестното, мозъкът / умът се опитва да формулира онова, което е там в неизвестното, и да го направи конкретно, но не го прави с един замах; умът не може просто да поеме потенциала и да го превърне в артикулирани идеи. Умът първо трябва да сънува онова, което е там, да проектира въображението си там, за да може да схване това, което може да бъде. Това е представено в съня и ако анализираш съня си, можеш да го направиш по-артикулиран. Това е, което ще се опитаме да направим с Аспектите на Бог, за да изградим репрезентативната структура, доколкото е възможно.


-   Хипотезата е, че Бог е абстрактен идеал, формулиран, до голяма степен, за да разграничи идеала от всякакви конкретни инкарнации, или човек (или владетел).

-   Основната идея е, че когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет.


Библейският Египет е тирания. Има много, много солидна идея в Стария завет. На хората им е отнело, само Бог знае колко дълго, да разберет следното: ако объркаш понятието за суверенитет със сегашния суверен, тогава културата ти веднага се изражда в тоталитарна държава. А това е смъртоносно и ти ставаш роб. И след това нещото просто се срива. Колкото и голяма, и грандиозна да е държавата, щом владетелят стане конкретното въплъщение на идеала, вече няма разлика между човека и божественото понятие за идеала. Тогава обществото е обречено. И това е вярно. Толкова е просто. Видяхме повече от достатъчно доказателства за това през 20-ти век и виждаме същото нещо, което се повтаря сега. Когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет, а Библейският Египет е архетипната тирания.


Какъв е Бог?



(https://i0.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-21.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


От християнската гледна точка, има три елемента.


Единият изглежда, че има нещо общо с традицията, и това е Бог Отец. Това отчасти е въплъщение на човешкото същество. Това е древно, древно нещо. Отчасти това е и въплъщение на традицията на човешките същества, което също е много древно нещо. Това е структурата, от която произлиза съзнанието. Съзнанието е това, което ни позволява да се захванем с неизвестното.


Има посредник между Отеца и Христос – това е Святият Дух, птицата. Това е духът в по-абстрактен смисъл. Вероятно, чрез идеята за духа християнството е стигнало до идеята за безплътното съзнание.


И има идея за страдащия индивид. Това е много сложна идея.


Има една идея, древна идея (която вероятно първоначално е еврейска), че атрибутите на Бог – всезнание, вездесъщност и всемогъщество, предполагат липса на нещо. Това е като Коан в дзен будизма (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%B0%D0%BD). Това е идеята за ограничение. Нещо, от което липсва ограничение. Питърсън споделя, че, когато за първи път се е сблъскал с тази идея, е бил просто ”като ударен”. Това толкова блестящо блестящо осъзнаване, че има предимства да не можеш да правиш всичко, отчасти защото ти дава нещо да правиш.


Ако имаш всичко, което желаеш във всеки един момент, няма история.


Смешно е, защото това се случи със Супермен, анимационния герой. До 1980-те той можеше да жонглира с планети и да се оправя с водородни бомби. Всеки се отегчи, защото какво можем да направим на Супермен? Изстрелваме водородна бомба срещу нещо, а той я игнорира и просто си оправя косата...и това е краят. Цялата серия от анимационни филми умира, защото той няма никакви недостатъци. Няма история без ограничението. Това е една абсолютно забележителна идея.


Част от идеята за Христос (и това е нещо, за което Питърсън се е чудел много дълго време, но е научил много от Юнг) е, че има съзнание, което в известен смисъл е вечно – простира се от началото на времето до края на времето. Това е абстрактно понятие, но му липсва определен вид реалност, защото не е инстанциирано в определено време и място в историята. Идеята за Сина, третата част от Троицата - или една от трите части на Троицата - е представата, че традицията и съзнанието също трябва да бъдат вградени в историята, в определено време и място.


Има архетипна вграденост и това би било въплъщението / инкарнацията. Това е съвършеният човек, който приема смъртността си и действа добродетелно. Това е и архетипната история на всеки индивид.


Има една много силна идея в християнството, и това е по-ясно изразено в православието, че правилният път в живота е да приемем традицията и духа, които са свързани със съзнанието, и да действаме в живота си, в собствения си личен живот, по начин, който е аналогичен на начина, по който Христос е действал в живота си. Това, отчасти, означава приемане на трагичните предпоставки на съществуването. Това отчасти е предателството - от приятели, от семейството и от държавата - и отчасти е наказание за греховете, които не сте извършили, както и тези, които сте извършили. Има я и представата, е, че твоят дълг е, да правиш правилните неща в космоса и да приемеш това като необходимо предварително условие за съществуването и да действаш добродетелно, въпреки това. Това е много, много мощна идея, според Питърсън.


Вижте, ясно е, че нещата в живота могат да се развият много, много лошо. В това няма никакво съмнение. Но обратното също е вярно. Ако започнеш да се оправяш горе-долу, това ще има благотворен ефект върху семейството ти. Първо, това се отразява на поколенията, но също така се разпространява в общността, а ние сме обединени в мрежа. Ние не сме линейно свързани – всички ние влияем един на друг. Степента, в която се прилага идеята, че съществуването е добро, и представата, че можеш да приемеш ограниченията на съществуването и да се стремиш към добродетелност – въпросът за това, колко дълбок ще бъде ефектът върху структурата на реалността, ако наистина избереш да действаш така, е отворен.


Питърсън е виждал много неща в живота си, които показват, т.е. той вярва, че има метафизичен аспект в живота, както го има и рационалният, практичен елемент. Има моменти, в които тези две неща се събират и Питърсън е виждал, това да се случва. Той не мисли, че познаваме границите на добродетелта. Не мисли, че знаем какво би могло да донесе истинската добродетел, ако се стремим към нея на практика.


Представата е, че има нещо Божествено в индивида, който приема условията на съществуване и все още се стреми към доброто… Това е идея, на която си заслужава да се обърне внимание. Фактът, че хората са мислили за тази идея в продължение на най-малко две хиляди години съвсем сериозно, също е индикация, че има нещо, за което може да се разсъждава във връзка с това. Това е тринитарната идея.



(https://i0.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-22.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Бог Отец излиза от това странно...това не е точно небето. Такова нещо се вижда на много стари картини. Не е точно небето. Това е нещо като ”небесата”. Сякаш небето се отваря и има измерение отвъд небето. Интересното е, че това не е само западна концепция. Това има нещо общо с мистичното преживяване.


(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-23.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


В будизма има едно нещо, наречено Бодхисатва (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D0%B4%D1%85%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B2%D0%B0). Изглежда така, сякаш има шапка, но това не е шапка. Това е цял куп бодхисатви, връщащи се във вечността. Тази дупка в небето е като дупка във времето и тези неща се повтарят във времето. Това е вечното повторение на този изкупителен архетип. Небето се отваря и можете да видите, че това нещо се повтаря и се повтаря. Това е същата идея. Това е Синият Буда, който е лечител, който седи в мандала. Това е същата идея – реалността се отваря и разкрива този образ на съвършенство. Това е универсална концепция. Това е репрезентация на възможността за събиране на метафизичното и физическото в някакъв вид комуникация.


Трябва да разберете, че няма абсолютно никакво съмнение, че хората имат метафизични и религиозни преживявания. Това е абсолютен факт. Можете да ги индуцирате химически и да ги индуцирате електрохимично. Много хора, които имат епилепсия, имат преживявания, които са свързани с божествено просветление. Достоевски, например, е имал епилепсия. Това е наистина едно от нещата, които го правят велик автор. Достоевски е знаел, кога наближава епилептичният припадък. Той казва, че е имал чувството, че светът се отваря и той става все по-просветен и по-просветен. И точно на ръба...на границата, преди да схване същността на съществуването, получава епилептичен припадък. Имал е субективното чувство, че това знание е твърде много за него, за да го понесе. Да, можем да кажем, че това е неврологична аномалия. Но, Боже, това е Достоевски, така че не можеш просто така да го изтриеш.


(https://i2.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-2-25.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Това е тринитарната идея, в основата й. Кръстът бележи центъра. Това е X, а X е центърът на света. А центърът на света е там, където си ти. Ти ​​си центърът на света, защото си съзнание. Този център на света е място на предателство и страдание и ограничение.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 11, 2019, 09:59:34 am
Тази репрезентация предполага, че човек трябва доброволно да приеме тези факти и да продължи с вяра и с кураж.


Човекът е подкрепен от традицията. И затова, хората се нуждаят от традицията. Хората са вградени в традицията. Без подкрепата на традицията, метафорично, без знанието за човека като биологично и културно същество, без тази дълбочина на знанието, човекът няма кураж, защото не знае, какво е и какво би могъл да бъде.


Човекът е историческо създание.


Питърсън споделя, че понякога студентите го питат, защо трябва да изучават историята.

 
Как защо? Защото историята е за теб, затова. Историята ти казва кой си. Не можеш да кажеш, кой си, защото живееш малко. Как, по дяволите, можеш да разбереш, кой си? Ти се нуждаеш от цялата тази колективна мъдрост, цялата тази подобна на сън информация, цялата тази митология и всички тези разкази, за да се информираш за това, което си отвъд това, което виждаш за себе си.


Да, не е лесно да видиш божествеността, която се крие зад всичките ти проблеми. Освен ако не си наясно с героичните истории от миналото и метафизиката на съзнанието, не можеш да имаш смелостта да се възприемаш като същество, което може да се изправи под тази интензивна, екзистенциална тежест и да продължи напред със смелост. Това е част от причината, поради която Питърсън говори за тези библейски истории.


По-нататък в лекцията Питърсън отговаря на въпроси на публиката и разказва някои допълнителни неща.


Споменава, че Юнг е имал донякъде манихейски подход (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B5%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE) и е вярвал, че злото е донякъде отделна същност.


Бел.прев.:
Най-забележителният принцип в манихейското богословие е дуализмът. Вселената се разглежда като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. Подобна е християнската идея за Сатаната, но в християнството той не е смятан за равностоен на Бог, а за сътворено същество. Терминът "манихейство" често се използва за всяка религия с подобно виждане за борба между добро и зло. Митичната борба между доброто и злото се превръща във вътрешна борба у всеки манихеец, който отделя светлината от мрака чрез аскетичен живот и вегетариански режим на хранене.


Действително, злото има мощ, която не може да бъде просто така лесно игнорирана. Питърсън споделя, че по време на неговата клинична практика е имал контакт с много хора, които са били докоснати от злоба и злонамереност. Това обикновено се случва с хората, които имат посттравматичен стрес. В повечето случаи тези хора са срещнали някого, който е искал да ги нарани, само заради самото нараняване. Тук не става въпрос за някакво неразбирателство или спор.


Да отричаме това, че злото съществува в реалността, е ултамативна наивност. Да, думата зло не се използва вече в университетите, но злото съществува.


В произведенията на Милтън (напр. ”Изгубеният рай”) съществува идеята, че отдалечаването от Бог е адът, т.е. колкото повече се дистанцираш от Бог, толкова повече е ад. Милтъновият Луцифер, най-висшият Божи Ангел, е този, който най-много се е объркал.


За Луцифер можем да мислим като за духа на рационалността, за духа на интелигентността. Тук не става въпрос за това, че интелигентността е нещо много лошо. Изглежда така, че още тогава, още преди появата на модерната тоталитарната държава, Милтън е започнал да разбира, че интелектът притежава капацитетът да се влюбва в своите собствени творби и да ги издига над всичко останало. Това на практика е тоталитарното твърдение, че всичко, което знам, е всичко, което е необходимо да се знае. И ако това нещо се манифестира в света, светът ще стане утопия.


Идеята е, че можеш да построиш структура, която прави трансцендентното ненужно.


Но принципно съществува и идеята за свободната воля. Т.е. за да може да има добро, трябва да има зло.


Ако искаме да обобщим, ще е нещо такова:
За да има история, трябва да има ограничения (смисълът на ограничението е обяснен по-горе). За да може доброто да бъде добро, трябва да съществува възможността за зло. И тогава правилният начин на съществуване е да избереш доброто при положение, че имаш възможност да избереш злото. Т.е. злото остава като опция за избор. Питърсън не вярва, че злото per se е вградено в структурата на света (както е в някои други религии и вярвания). Злото е човешко.


Питърсън има една лекция за разграничаването на злото от трагедията. Трагедията е вградена в структурата на света (можем да виним Бог за това :) ) . Като психиатър и психоаналитик, обаче, Питърсън казва, че неговият опит показва, че не трагедията е онази, която убива духа на хората. Човешките същества са някак си снабдени със способност да се справят с трагедията, но не са снабдени със способност да се справят със злото и злонамереността. Това е онова, което съсипва хората.

От метафизична гледна точка, светът е структуриран така, че хората имат избор между доброто и злото. Тогава, естествено, идва въпросът, защо имаме избор.


В Алхемикът се спекулира, а също и в православието я има идеята, че, в някакъв смисъл, човешките същества подпомагат и придвижват творението чрез поведението си и чрез изборите си. Сякаш творението, по някакъв начин, още не е завършено, и ние участваме в неговото придвижване в някаква посока. И това е причината, че имаме свободна воля и възможността да избираме между добро и зло, и това е причината за разбирането, че нашият живот има космическа значимост. Тази идея му е много близка до душата на Питърсън и му звучи много убедително. Тежестта на отговорността, която хората някак си усещат на екзистенциално ниво, е индикация за това.


Има и нещо много важно в описанието на историята на Адам и Ева в Едемската градина. В момента, в който те изяждат плода, тяхното съзнание се разширява, и те осъзнават, че са уязвими и ограничени (осъзнават смъртта). А да осъзнаеш, че си уязвим, означава, че осъзнаваш, че можеш да бъдеш нарананен. А да знаеш, как можеш да бъдеш наранен (защото си болезнено осъзнат за ограниченията и смъртта си), означава, че знаеш, как можеш да нараниш другия и как можеш да извлечеш полза от това. И това е моментът, в който злото прониква в света. Космосът внезапно се променя, когато само-съзнанието се манифестира в света, т.е. възможността за зло навлиза в света.


Осъзнаването на уязвимостта е източникът на постоянната способност за зло. Хората използват знанието за собствената си уязвимост, за да предизвикват болка в света. И не можем да държим Бог отговорен за това. Трагедиите не са по наша вина. Но допълнителното зло в света е наша вина. И ако не бе така, бихме ли могли да понесем по-лесно трагедията на съществуването си?


Питърсън е виждал, че хората се държат стоически пред лицето на трагедиите, но злото и злонамереността ги смазва. Това е просто една изключително мощна десктруктивна сила.


Като психиатър и психоаналитик той вярва, че, донякъде, злото се корени в желанието за отмъщение на Бог за самото съзидание, за самото съществуване. Злото е отмъщение срещу Бог. Поне за това говорят показанията на някои известни масови и серийни убийци и престъпници.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 11, 2019, 11:47:37 am
https://www.youtube.com/watch?v=MLp7vWB0TeY

Трагедия vs Зло


Това е една стара лекция на Питърсън, в началото на която той споделя, че в средата на 80-те години е страдал много продължително време от кошмари за ядрени разрушения. Тогава е бил буквално шокиран от начина, по който сънищата могат да се отразят на реалността, т.е. на будното състояние на човека. Тези кошмари са му вгорчавали живота, защото е имал чувството, че само него го е грижа за онова, което се случва на планетата. Всички останали хора, изглежда, изобщо не са се впечатлявали от такива неща и са били в състояние да продължат живота си абсолютно необезпокоени от нещата, които се случват в света. Мъчил се е да разбере, защо това нещо го е безпокояло на такова дълбоко ниво, а другите хора, които е познавал, изобщо не са се притеснявали за такива неща.


След това споделя, че е посветил почти целия си живот на това да разбере, какво е това нещо злото и какво може да се направи срещу злото в света.


Злото не е интелектуален проблем. Злото е екзистенциален проблем. То не е теоретичен проблем, а е нещо, което съществува в абсолютната същност на реалността. И той споделя, че има чувството, че някой хора преследват академични цели, само за да се защитят или да предотвратят това да си задават въпроси за абсолютната същност на реалността.


Какво е злото?


Питърсън е научил много за това от историка Джефри Бъртън Ръсел (Jeffrey Burton Russell). Ръсел се е интересувал от историята на въплъщението на идеята за злото. Ръсел е помогнал на Питърсън да разбере, каква е разликата между трагедията и злото.


Същността на човешкото съществуване е такава, че се състои в конфронтация с ограниченията и безкрайността. Това са чисти факти. Светът е буквално, не метафорично, комплексен отвъд нашата способност за разбиране. Поради тази причина религиозните преживявания и вярата са присъщи на човечеството. Това е нещо универсално за човеците, защото човешкото съществуване се състои в конфронтация между крайното и безкрайното. Религиозните системи вземат точно този аспект предвид.

 
Нашата ограниченост пред лицето на безкрайността има някои неизбежни последици. Тези последици са екзистенциалните условия на живот.


На първо място, крайността винаги е поразена от безкрайността. Поради тази причина страданието е централно за човешкото съществуване. Страданието е последица от нашата ограниченост. Всеки човек, който е жив днес, ще умре. Всеки човек, който е жив, ще страда от физически болести и психическо изтощение. Ако не сега, то в бъдеще.


Това не е академичен проблем. Това е просто същността на нашето съществуване и ние сме принудени да се борим с това нещо постоянно. Евреите са казали, че Бог е всемогъщ, всезнаещ и вездесъщ. Какво му липсва на такъв Бог? Отговорът е ограничение.


Това е загадка и отговор с несравнима брилянтност. Това казва много дълбоки неща за централната същност на самото съществуване – без ограничение, няма съществуване. В отсъствието на сериозно ограничение, не може да съществува избор и свобода. Това е точно толкова фундаментално вярно, колкото е фундаментално вярно това, че човешкото същество е уязвимо. Това е перманентната трагична реалност.




Бележка от екипа: Тези древни заключения на човечеството, с които Питърсън ни запознава, които касаят духовните, трансцендентни преживявания на хората от най-древни времена,  напълно съответстват на научно-емпиричните изводи, докладвани в проекта "Гейтуей" (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=333.0). (Това е конкретно подчертано в Отговор #3 (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=334.msg1433#msg1433) от разискващата тема.)



Ако се опитаме да премахнем тази уязвимост (можем, например, да оборудваме тялото с някаква компютъризирана интелигентност), ще установим, че губим и всичко, което обичаме в човека. Според Питърсън, уязвимостта е фундаментална предпоставка за човешкото съществуване и дори е една желана предпоставка, защото всичко онова, което е прекрасно и забележително в човешкото съществуване, е толкова интегрално свързано с уязвимостта, че е невъзможно да бъде дезинтегрирано / разделено от нея.


Еврейското ”това, което му липсва на безкрайното, е ограничението” е просто абстрактен подход за установяване на абсолютно същото нещо. Ако си неограничен, което е позицията на Бог, ти ще бъдеш едновременно всичко и едновременно навсякъде, няма да има история, няма да има съществуване, а съществуването е история.
Без ограничение няма история.


Като вземем предвид човешката уязвимост, изниква въпросът, дали съществува такъв начин на живот, при който присъщата на живота уязвимост не е само приемлива, но и желана. За Питърсън, това е централен въпрос за съществуването. И ако това нещо не се разбере правилно, човек се оказва на много ужасно място в живота.
Да, хората са уязвими и това Е трагедия.


Очевидно трагедията е цената, която трябва да платим за съществуването, но трагедията не може да бъде считана за зло. Трагедията не е зло, а е условие за съществуването.


Необходимо е да правим разграничение между трагедията и злото, преди изобщо да мислим за злото.


Заместресенията и ракът са трагедии. Хората не са виновни за това. Самите психични заболявания не са зло, хищниците не са зло. Те са просто част от това, което е. Такава е реалността.

Но има определени категории човешко поведение, които са определено извън параметъра на трагедията.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 11, 2019, 05:05:14 pm
Злото се различава от трагедията по това, че при него има елемент на избежност и елемент на доброволност.


Характерно за модерната материалистична мисъл е това, че съществуват социални и материални причини за съществуването на злото. Тази теория е полезна, но проблемът е, че тя приписва абсолютно всяко неморално поведение на недостатъчно материални условия. Това не е приемлива теория. Да описва склонността към неморално поведение като последица от икономическото неравенство е пропускане на същността на проблема.


Злото е много по-гибелно и пагубно от това, което се генерира от социалното неравенство. Много по-точно е да се гледа на злото като на демонично опакована естетика.

 
Тази опакована естетика се проявява при определени условия. Например, първият политик, който измисли акронима MAD (Mutual Assured Destruction (https://en.wikipedia.org/wiki/Mutual_assured_destruction)  / „Гарантирано взаимно унищожение").
Във военното дело съществува доктрина, наречена „Гарантирано взаимно унищожение" (Mutual assured destruction). Тя гласи, че при избухването на ядрен конфликт между две или повече страни, и атакуващи, и атакувани ще бъдат напълно унищожени. Като представа, това е вариант на "всичко или нищо", но в смисъла на унищожението.


Това е принципът на злото – да се шегуваш с подобна катастрофална ситуация е индикатор за естеството на злонамереността, която се спотайва във факта, че подобно условие изобщо съществува.


Девизът ”Работата те прави свободен” (”Arbeit macht frei”) на входа на Аушвиц е друга манифестация на естетиката на злото. Това е ужасна ужасна иронична шега и показва, каква форма на въображение трябва да има арогантността, за да измисли подобна шега



(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/c/c0/Auschwitz_I_entrance_snow.jpg/1024px-Auschwitz_I_entrance_snow.jpg)


Концентрационните лагери са класически пример за зло. Ако анализирате различни случки в концентрационните лагери, можете лесно да добиете ясна представа за това, какво представлява злото. Преди убийствата, затворниците са били измъчвани. Типичен пример е това, че затворниците е трябвало да носят 45-килограмови чували с мокра сол от едната страна на двора на лагера до другата страна, и след това обратно. Това е празненство на ужаса. Това е съзнателен опит да погазиш всякакви условия, които правят живота по някакъв начин поносим, опит, който цели дехуманизация, унищожаване на идеала, и дори на по-дълбоко психологическо ниво отмъщение за самите условия на съществуване.


Питърсът казва, че се е опитвал да разбере развитието, което води до подобно поведение. Академичните му изследвания и клиничният му опит са го довели до извода, че онова, което стои в основата на мотивацията за подобно жестоко поведение, което характеризира злото, са два тясно свързани фактора – единият е арогантност, а другият е яд / озлобление / огорчение.


И арогантността и озлоблението са тясно свързани с уязвимостта на човешките същества в лицето на безкрайността, но също така и с нещо много по-дълбоко.


Най-обстойното обяснение за подобни явления, според Питърсън, могат да бъдат намерени в първите няколко истории в Стария Завет, в Битие – историята за Адам и Ева и грехопадението, и последващата история за Каин и Авел.


Доколкото можем да кажем, това са много много древни истории. Някои от техните структурни елементи предхождат юдаизма. Може би тези истории са толкова стари, колкото е стара човешката способност да се разказват истории. Предполагаме, че са били устно разказвани преди писмената традиция. Учените също така предполагат, че устната традиция може да остане непроменена в продължение на 25 000 години – антропологичните и археологичните доказателства са достатъчно ясни в това отношение. Т.е. това са много много много древни истории.


Хората са ги помнели и са ги създали поради причини, които ние не разбираме. Те са странни и мистериозни, и едновременно с това незабравими.


Историята за Адам и Ева е историята за възникването на само-съзнанието при хората. Първото нещо, което се случва с хората е, че те осъзнават, че са голи, а второто нещо, което се случва, е, че те развиват способността да различават доброто от злото. Преди едно същество да е само-осъзнато, то не може да прави разлика между доброто и злото. Хищникът не е зъл. Той е просто хищник. Един хищник като вълкът може да означава трагедия за заека, но не можем да предположим, че вълкът е зъл, само защото иска да изяде заека. Но с изгрявянето на себе-съзнанието, изглежда, възниква нещо като усещане за морал, което е уникално за хората. Това себе-съзнание има нещо общо с нашата способност да разсъждаваме върху механизмите на поведението си, и, поради някаква причина, със способността да модифицираме поведението си и да правим избор, кое нещо да осъществим в бъдеще.


Каин и Авел са синовете на Адам и Ева. Всъщност, Каин и Авел са първите хора, защото са родени извън Едемската градина



(https://liternet.bg/publish20/ia_merdzhnova/1.gif)


Каин и Авел репрезентерат два канонически модела на реакция на ужасната уязвимост, разкрила се пред хората в резултат на развитието на само-съзнанието.


Каин и Авел правят жертвоприношения за Бог. Защо?

 
Човешките култури правят жертвоприношения. Това е, което харата правят, жертват. Жертвените ритуали са универсални за хората. Кръвната жертва е универсална. В някои култури е имало дори човешки жертвоприношения.


Защо хората са принасяли в жертва нещо, за да умилостивят Бог? Това е една мистерия за модерните хора, въпреки че днес ние постоянно правим жертви, за да учим в добро училище, за да учим в университет и т.н. Хората се отказват от толкова много неща, за да постигнат нещо.


Всеки прави жертви. Ок, днес сме психологически и лингвистично софистицирани и знаем нещо за човешката психология. Но преди хиляди хиляди години, преди хората да имат психологическа проницателност, най-доброто, което са можели да правят, е да разказват истории за човешката психология.


Историята за Каин и Авел е една от тези истории. Тогава жертвите са били горени на олтар. Защо? Ами защото пушекът стига до небето и Бог може да го види. Преди много години, единственият начин, хората директно да се конфронтират с абсолютно непознатото, е бил да погледнат към небето, особено към нощното небе. Нощното небе е обсипано със звезди и конфронтира човека съвсем директно с безкрайното. По всяка вероятност, Бог пребивава в безкрайното. Ти изгаряш нещо и изпращаш пушека нависоко, за да може Бог да определи качеството на дара ти.


Авел има доверчив характер. Когато трябва да направи жертвоприношение, той жертва най-доброто, което може да предложи. Това радва Бог, което позволява на Авел да превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е харесван и се радва на респект. Реколтата му е добра, жените го харесват и той е прекрасен човек. Направо не можеш да си представиш по-дразнещо същество за брат му Каин.


Каин реагира на само-осъзнаването си по друг начин. Той се отдръпва от безкрайното. Той започва да разчита само на нечестни и заобиколни средства, за да има успех в живота. Той вярва, поради арогантността си, която се развива в резултат на отдръпването му от безкрайното, че той е в състояние да измами структурата на реалността. Той предлага второ-качествени жертви.


Това е нещо като съвременното патогологизиране на отношенията с природата на реалността.


Каин е нещастен. Нещастен е, защото нещата не му се получават. А той не е искал да направи подходящите жертви. А на Авел винаги му е вървяло и това е като сол в раните на Каин.


Каин започва да се оплаква на Бог. Защо на мене просто не ми върви? Всичко се обръща срещу мен. Какво й става на природата на реалността?

 
Бог му отговаря, че ако това, което Каин прави бе добро, то би било прието. А това е последното нещо, което Каин иска да чуе. Защото когато нещата се влошават, последното нещо, което човек иска да чуе, е, че той е допринесъл за това.


И какво прави Каин?


Най-логичното нещо би било да слуша, защото, ако природата на реалността ти казва нещо, е добре да слушаш, защото от реалността няма отърване. Но Каин не може да слуша. Той е толкова вбесен от собствената си уязвимост, компрометиран и ожесточен от неуспеха си да прави нещата по подходящия начин, че решава на момента да:


1)   разруши идеала си, за да редуцира напрежението, което го мъчи, защото този идеал представлява противопоставяне

2)   разруши любимия син на Бог.


Каин отива на полето и убива Авел.


Това е третата история в Стария Завет. Това е архаична история.


Това е история, която разкрива два есенциални модела на реакция на осъзнатата уязвимост в съществуването. Първият модел е смирен подход към безкрайното с решителен опит да се направят подходящи жертви. Вторият модел е арогантност, яд и възмущение, пазенето на всичко, което е добро, за себе си, и упадъкът на душата и превръщането й в нещо, което е способно да убива.


Но Бог не наказва Каин. Бог само казва на останалите да го оставят намира. Защото убийството насърчава отмъщението. А отмъщението разрушава обществата.


Тази зашеметяващо брилянтна история разказва, по един забележително компактен начин, че мотивацията, която задвижва извършването на ужасни жестокости е неизбежна социална последица от отказа на себе-осъзнатия индивид да направи подходящите жертви за създаване на хармоничен живот и последващата му дегенерация до изпълнен с гняв и ярост човек, до убиец, който безкрайно се разпространява в различни вариации в обществото, докато всичко не приключи. 


А следващата история е Потопът. Всичко пропада.


Питърсън споделя, че не е успял да разбере тази история, докато не е прочел ”Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин, който му е помогнал да развие когнитивна способност да разбере, какво означава тази история.


Когато изследва мотивацията на хората да създават концентрационни лагери и да подлагат хората на ужасни мъчения в тези лагери, Питърсън стига до едно ужасяващо заключение, което е най-лошото нещо, което му се е случвало интелектуално и морално. Той стига до извода, че хората са зависими от груповата си идентичност и националната си идентификация, защото това им помага да се предпазят от собственото си чувство на уязвимост. Ти просто трябва да вярваш в нещо, защото не можеш да знаеш всичко. Ти трябва да вярваш в нещо, което да запълни всичките дупки. Ако те лишат от вярванията ти, тогава ти си лишен от защитата си, от укрепленията ти срещу безкрайното. И не е чудно, че хората защитават вярванията си с голяма ярост. 


И така, трагедията е предпоставка за съществуването. Съществуването е взаимодействието между крайното и безкрайното. В това взаимодействие има трагедия. От това няма отърване. Злото е нещо различно. Злото е съзнателен опит да се направят условията на съществуването по-патологични, отколкото те трябва да бъдат. Злото е мотивирано от съзнателно намерение.


Мотивацията възниква, защото хората плащат ужасно висока цена за своята самоосъзност. Тази осъзнатост се изразява в осъзнатост за тяхната собствена уязвимост. А да бъдеш осъзнат за своята собствена уязвимост е нещо ужасно. Човек може да посрещне тази уязвимост със смелост и с откровеност, да я приеме и да вземе подходящи решения. Алтернативно, хората могат да се оттеглят в своята собствена рационална арогантност и опит да заблудят себе си и всички останали относно същността на своето собствено съществуване и относно същността на реалността. Този път води само до разрушение.



Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 12, 2019, 07:40:47 am
Библейска Серия IV: Адам и Ева: Самосъзнание, Зло и Смърт


https://www.youtube.com/watch?v=Ifi5KkXig3s&list=PL22J3VaeABQD_IZs7y60I3lUrrFTzkpat&index=4


Битие 2 съдържа следните истории:

1)   Адам и Ева
2)   Каин и Авел
3)   Ной и Потопа
4)   Вавилонската Кула


Историите в Битие 2 са много популярни. На практика всички хора от западната култура познават тези истории. Това също е много интересно – тези истории са толкова фундаментални, че всеки ги споделя. Маса филми и сериали са вдъхновени от тези истории.


Да, можем да гледаме на тях като на сборник от приказки, но самият факт, че са основополагащи, означава, че заслужават, ако не уважение, то най-малкото, да бъдат третирани като забележителни мистерии.


Защо са останали, защо всички ги знаят – това не е съвсем очевидно дори за най-развинтеното въображение.


Да, обяснението на Фройд и критиката му са валидни и много логични.


Фройд смята, че Юдео-Християнството се основава на разширението на фигурата на бащата до космически измерения, т.е. човечеството съществува в същия вид връзка с космическия Отец, както едно дете съществува във връзката с баща си. Това е разумна критика. Това е мощна критика. Това е намек, че религиозните хора, които възприемат религиозната идея за персонифицираната фигура на върха, по същество, приемат ролята на зависими деца.


В книгата си ”Отричането на Смъртта” (”The Denial of Death”) Ърнест Бекер (Ernest Becker) се опитва да се приближи към Фройдовата психоанализа на религията. В книгата си за психоанализата на религията, Бекер реферира Карл Юнг само кратко във въведението. Бекер игнорира Юнг и се концентрира върху Фройд.


Бекер развива хипотезата, че Бог не е нищо друго освен опит на човешките същества да пресъздадат квази-инфантилно състояние на зависимост, да могат да разчитат на всезнаещия Отец и по този начин да възстановят комфорта, който са имали, когато са били млади и са можели да разчитат на един всезнаещ баща – за тези от нас, разбира се, които са имали късмета да имат някого, който да прилича на баща.


Чарлз Тейлър (Charles Taylor) написа интересна книга, наречена "Източници на Аз-а: Създаване на Съвременната идентичност" ("Sources of the Self: The Making of the Modern Identity"), в която прави много интересен коментар за християнството. Той пита, защо, по дяволите, ако искаш да измислиш религия, която да ти предложи инфантилен комфорт, се занимаваш с концептуализиране на ада. Адът прилича на ненужен детайл в цялата история, нали? Ако става въпрос за комфорт, защо предполагаме, че сериозните грешки водят до вечни мъки? Това не е идея, която кара хората да се чувстват много комфортно, нали?


Джеймс Джойс (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%B9%D0%BC%D1%81_%D0%94%D0%B6%D0%BE%D0%B9%D1%81) споделя, че като дете е имал ужасни кошмари заради проклетите проповеди на йезуитите. Той описва онова, което си спомня от тях. В "Портрет на художника като млад" той споделя, че йезуитите са му казвали, че адът е като затвор със стени с дебелина 7 мили (повече от 11 км), в който винаги е мрак, погълнат от тъмен огън. Хората, които са там, изгарят от този тъмен огън, който едновременно с това възстановява плътта им, така че да може тя да гори вечно – в случай, че се чудите, как може да се гори вечно :D ... процесът, очевидно, е нещо подобно. :D .


Не е лесно да се гледа на това като на изпълнение на някакво инфантилно желание.


Така че ... има и критика на критиката на Фройд, защото не е издържана докрай.


Критиката на Маркс, разбира се, беше, че религията е опиум масите. Аргументът му е подобен на този на Фройд и се основава на предположението, че религиозните вярвания са някакви истории, разказвани на лековерните маси, за да бъдат укротявани и държави щастливи, докато техните корпоративни господари, поради липса на по-добра цел, продължават да ги експлоатират и ограбват. Това е критика на човешките институции, а всяка човешка институция е, разбира се, корумпирана по една или друга причина, но по-специално от такива неща като измама, арогантност и търсене на незаслужена власт. Същото може да се каже и за религиозните системи, разбира се.


Бел. прев. Младият Папа - вземащ дъха сериал, който, според мен, е просто недооценен.

https://www.youtube.com/watch?v=OBjo2W5KBpk


Но също така е вярно, че е прекалено цинично и е ужасна грешка, тези истории да бъдат редуцирани до някакви едноизмерни тълкувания. Като цяло, Питърсън смята, че редуцирането на което и да е било комплексно човешко поведение до някаква едноизмерна интепретация е характеристика на един сериозно ограничен мислител. И това той го казва с известна предпазливост, защото Фройд е направил това, до известна степен, с религията, а Фройд е бил сериозен мислител. Маркс, може би, също беше сериозен мислител, въпреки че… добре… Той е някой, който… Ако имаш някакъв разум, Маркс просто ще те остави безмълвен.


Както и да е ... Питърсън споделя, че няма просто обяснение за силата на Библейските истории. Не можеш да ги редуцираш до някаква политическа конспирация, това е сигурно. Не можеш да ги редуцираш до психологически инфантилизъм. Може би е най-разумно да погледнем на тях като на хранилища на колективната мъдрост на човешката раса.


Интересно е също, че е налице някакво припокриване на идеите в различните религии и философии.

Например, даоистката гледна точка за вечния баланс между хаоса и реда.

(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/1/17/Yin_yang.svg/260px-Yin_yang.svg.png)


Елхонон Голдбърг (Elkhonon Goldberg) е ученик на руснака Александър Лурия, големият невропсихолог на 20-ти век. Лурия е един от първите учени, които определиха до голяма степен функцията на фронталния кортекс, което беше голяма загадка за дълъг период от време.


Голдбърг предполага, че мозъчните полукълба са специализирани за рутинация и не-рутинизация, т.е. за ново и познаване, или за хаос и ред.


Когато Питърсън се сблъсква с тази идея, веднага си мисли, че това е знак за … т.нар. Multitrait-Multimethod (многофункционална система) за валидиране / проверка на нещо. Питърсън споделя, че никога не си е мислил, че полукълбата работят по този начин, а Голдбърг го установява, напълно независимо от всякакво вдъхновено от митологиите и религиите мислене. Всъщност Голдбърг е бил повече мотивиран от материалистичната руска невропсихология, която е била материалистична поради политически причини, а също и поради изследователски причини.


Но идеята е, че имаш едно полукълбо, което реагира много бързо на неща, които не знаем. То е с по-богата фантазия и е дифузно, и е свързано повече с негативните емоции, защото негативната емоция е онова, което трябва да почувстваш, когато се сблъскаш с нещо, което не разбираш. Отрицателната емоция е форма на мислене. Тя сякаш ти казва, че си някъде, където нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. Това е дясното полукълбо, което генерира изображения много бързо, за да ти помогне да разбереш, какво може да има там. Лявото полукълбо го поема, развива и превръща в нещо по-артикулирано, алгоритмично и напълно разбрано.


Между дясното и лявото полукълбо има динамичен баланс. Лявото се опитва да наложи ред на света – така твърди Рамачандран (V. S. Ramachandran (https://en.wikipedia.org/wiki/V._S._Ramachandran V. S. Ramachandran)), много известен невролог в Калифорния, разработил теория, подобна на тази на Голдбърг. Той казва, че лявото полукълбо налага рутинизиран ред на света, а дясното полукълбо генерира новост и реагира на новостта, като генерира нови хипотези.  Рамачандран твърди, че има много добри доказателства за това – това, което се случва по време на сън, е, че информацията се премества от дясното полукълбо в лявото полукълбо, на малки дози, така че новите откровения/разкрития на дясното полукълбо да не разрушат алгоритмичните структури, които лявото полукълбо толкова внимателно е сглобило.



https://www.youtube.com/watch?v=s8ycyZ3kHXI

Западен Свят, Долорес ”Аз съм в сън”

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 12, 2019, 08:33:53 am
Питърсън гледа на Библията като на колективен опит на човечеството да реши най-дълбоките проблеми, които имаме. Това са преди всичко проблемите на самосъзнанието – фактът, че не само сме смъртни и че умираме, но и това, че го знаем. Това е уникалната дилема на човешките същества, която ги прави различни.


Точно това показва историята за Адам и Ева. Според Питърсън, Библията представя катаклизъм в началото на времето. Този катаклизъм е появата на самосъзнание в човешките същества. Това е като разкъсване на структурата на битието. Това има космическа значимост.


Да, можеш да игнорираш тази идея и да кажеш, че нищо от това, което се случва на човешките същества, няма космическа значимост, защото ние сме тези краткотрайни същества, които са нещо като рак на тази малка планета, която се върти в средата на нищото, на ръба на някоя неизвестна галактика, в средата на безкрайното пространство. Нищо от това, което се случва, няма никакво значение. Това е ОК и ти можеш да вървиш по този път, ако искаш. Но Питърсън не го препоръчва. Това не е път, по който можеш да вървиш и да живееш добре. Всъщност, ако наистина вървиш по този път и наистина го приемаш сериозно, в крайна сметка ще се окажеш там, където изобщо не живееш.


Питърсън споделя, че има опит с много хора, които са сериозно суицидни. Заключенията, които те правят за полезността на живота, преди да пожелаят неговото прекратяване, са много подобни на заключенията, до които се стига, ако достатъчно дълго време ходиш по логическата линия по-горе.


Ако се интересувате от този начин на мислене, прочетете ”Изповед” на Лев Толстой. Това е много кратка книга, но е много силна. Толстой описва своята мания за самоубийство, когато е бил в разгара на своята слава – най-известният автор в света, огромно семейство, международна слава, огромно богатство за онова време, влияние, възхищение… Той има всичко, което някой някога би си пожелал или представял, че може да има. Представете си, в продължение на години, Толстой се е страхувал да излезе с въже или пистолет, защото си е мислел, че или ще се обеси, или ще се застреля. Той се измъква от това и в книгата описва, как се е случило и къде е отишъл, когато това се е случило. Това е изключителна книга.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 12, 2019, 08:39:45 am
Цитат


...

Така и живях, но преди пет години с мен започна да се случва нещо много странно: започнаха да ме връхлитат минути, отначало недоумение, спиране на живота, сякаш не знаех как да живея, какво да правя -  обърквах се и изпадах в отчаяние. После тези минути на недоумение започнаха да се повтарят все по-често и често - и все в същата форма.

...

Животът ми опротивя – някаква непреодолима сила ме теглеше към това някак си да се избавя от него.

...

Не можех да придам никакъв разумен смисъл на нито една своя постъпка, нито на целия си живот. Мен само ме учудваше как не можах да го разбера от самото начало. Всичко това е отдавна известно на всички. Не днес – утре ще дойдат болести, смъртта (и е идвала вече) при любимите хора, при мен и нищо няма да остане, освен воня и червеи.

...

„Семейството..."- казвах си аз; но семейството – жена ми, децата ми също са хора. Те се намират в същите условия, в които и аз; те или са длъжни да живеят в лъжа, или да видят ужасната истина. Защо им трябва да живеят? Защо трябва да ги обичам, пазя, отгледам и да се грижа за тях? За същото това отчаяние, което е в мен, или за слабоумие! Обичайки ги, аз не мога да крия от тях истината - всяка крачка в познанието ги отвежда към тази истина. А истината е смъртта.

...

Изпитвах ужас пред това, което ме очакваше – знаех, че този ужас е по-ужасен от самото ми положение, но не можех да го прогоня и не можех търпеливо да очаквам края. Колкото и убедителна да беше мисълта, че все някога ще се спука артерия в сърцето или нещо друго ще се спука и всичко ще свърши, аз не можех търпеливо да очаквам края.

...

„Но може би съм пропуснал нещо, нещо не съм разбрал? – няколко пъти си казвах аз. – Не може това състояние на отчаяние да е обичайно за хората”. И аз търсех обяснение на моите въпроси във всички знания, които са придобили хората.

...

Аз търсех във всички знания и не само не намерих, но и се убедих, че всички онези, които също като мен са търсели в знанието, също нищо не са намерили. И не само, че не са намерили, но и ясно са признали, че онова същото, което ме довеждаше до отчаяние – безсмислицата на живота - е единственото неоспоримо знание, достъпно за човека.

...

Моят въпрос – този, който на петдесет години ме доведе до самоубийство, беше най-простият въпрос, лежащ в душата на всеки човек - от глупавото дете до най-мъдрия старец - този въпрос, без който животът е невъзможен. Въпросът е: „Какъв е смисълът от това, което правя днес и каквото ще правя  утре – какъв е смисълът от моя живот?” Иначе изразен, моят въпрос е: ”Защо да живея, защо нещо да желая, защо нещо да правя?” Или по още един начин, въпросът може да се изрази така: „Има ли в моя живот такъв смисъл, който да не се унищожава от неизбежно предстоящата ми смърт?” На този, един и същ, различно зададен въпрос аз търсех отговор в човешкото знание. И открих, че по отношение на този въпрос човешките знания се разделят сякаш на две противоположни полусфери, на двата противоположни края, на които се намират два полюса: единият – отрицателен, другият – положителен; но че нито на единия, нито на другия полюс няма отговори по въпросите на живота.

...

Ако се обърнеш към раздела знания, не занимаващи се с разрешаването на въпросите на живота, но отговарящи на свои научни, специални въпроси, то се възхищаваш от силата на човешкия ум, но знаеш предварително, че отговори на въпросите за живота няма. Тези знания направо игнорират въпросите на живота. Те казват: „На това, какво си ти и защо живееш, ние нямаме отговор и с това не се занимаваме, но ако ти е нужно да знаеш законите на светлината, химическите съединения, законите на развитие на организмите, ако ти е нужно да знаеш законите на физичните тела, тяхната форма и отношение на числата и величините, ако ти е нужно да знаеш законите на твоя ум, то на всичко това ние имаме ясни, точни и неоспорими отговори”.
Въобще отношението на науките, опитни към въпроса на живота може да се изрази така: Въпрос: Защо аз живея? – Отговор: В безкрайното огромно пространство, в безкрайното дълго време, безкрайно малки частици се видоизменят в безкрайна сложност и когато ти разбереш законите на тези видоизменения, тогава ще разбереш защо живееш.

...

И ако тя е истинска философия, то цялата й работа само в това се състои, за да постави ясно този въпрос. И ако тя твърдо се придържа към своята задача, то тя не може да отговори иначе на въпроса: „какво съм аз и целият свят?” – „всичко и нищо”; а на въпроса:”защо съществува светът и защо съществувам аз?” – „не знам”.

...

В умозрителната област аз разбирах, въпреки това или именно затова, че целта на знанията беше насочена направо към отговора на моя въпрос, отговор няма друг, както този, който аз сам си дадох: Какъв е смисълът на моя живот? – Никакъв. – Или: Какво ще излезе от моя живот? – Нищо. – Или: Защо съществува всичко това, което съществува и защо аз съществувам? – Просто, защото съществува.

...

... отговор в тази област на знанията на моя въпрос: в какво е смисълът на живота? – беше един: ти си това, което наричаш свой живот, ти си временно, случайно свързване на частици. Взаимното въздействие, изменение на тези частици произвежда в теб това, което ти наричаш свой живот. Това съединение ще съществува известно време; после взаимодействието на частиците ще се прекрати – и ще се прекрати това, което ти наричаш живот, ще се прекратят и всички твои въпроси. Ти си случайно слепнало се кълбенце от нещо си. Кълбенцето вибрира. Вибрацията кълбенце наричаш свой живот. Кълбенцето ще се разтури – и ще свърши вибрирането му и всички въпроси. Така отговаря ясната страна на знанията и нищо друго не може да каже, ако тя строго следва своите постулати.
При такъв отговор се оказва, че отговорът не отговаря на въпроса. На мен ми трябва да знам смисъла на своя живот, а това, че той се явява частица от безкрайното, не само не  придава смисъл, но и унищожава всеки възможен смисъл.

...

„Животът на тялото е зло и лъжа. И затова унищожаването на живота на тялото е благо и ние трябва да го желаем.” – казва Сократ.
„Животът е това, което не трябва да го има – зло - и преходът към нищото е единственото благо в живота” - казва Шопенхауер.
„Всичко в света – и глупостта и мъдростта, и богатството, и нищетата, и веселието, и мъката – всичко е суета и дреболии. Човек ще умре и нищо няма да остане. И това е глупавото” – казва Соломон.
„Да живееш с осъзнаване за неизбежността на страданията, болестите, старостта и смъртта не бива – трябва да се освободиш от живота, от всяка възможност за живот”- казва Буда.

....

Така че, лутането ми в знанията не само че не ме изведе от моето отчаяние, но и го усили. Едното знание не отговаря на въпросите на живота, другото знание е отговорило, потвърждавайки моето отчаяние и показвайки ми, че това, до което съм достигнал, не е плод на моя заблуда, на болезнено състояние на ума ми - напротив, то потвърди за мен това, че което аз мислех е вярно и е същото като изводите на най-силните умове на човечеството.

...

Моето знание, потвърдено от мъдростта на мъдреците ми разкри, че всичко на света – органическо и неорганическо – всичко е необикновено умно устроено, само моето положение е глупаво. А тези глупаци – огромни тълпи обикновени хора – нищо не знаят за това как всичко органическо и неорганическо е устроено на света, а живеят и им се струва, че животът им е много разумно устроен!
И ми идваше мисълта: а ако все пак аз нещо още не зная? Нали точно така постъпва незнанието. Незнанието нали винаги казва това същото. Когато то не знае нещо, то казва, че е глупаво това, което то не знае. Тогава всъщност излиза така, че го има цялото човечество, което е живяло и живее, сякаш разбира смисъла на своя живот, защото, ако не го разбира, то не би могло да живее, а аз казвам, че целият живот е безсмислица и не мога да живея.

...


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 12, 2019, 11:14:06 am
Теорията за съзнанието в ”Западен Свят”:

https://www.youtube.com/watch?v=fs9Wyuub3jY


(https://cdn-images-1.medium.com/max/1600/0*39c6Ab9u4xEsgAm3.)


Библейските истории, започвайки с Адам и Ева, представят появата на самосъзнание в човешките същества като космическо катаклизмично събитие.


Да, ти сега можеш да попиташ, какво общо имаме с космоса? И отговорът зависи от това, дали си мислиш, че съзнанието има нещо общо с космоса. Може би нищо, а може би всичко. Според Питърсън отговорът е ”всичко”. На него така му изглежда. Разбира се, всеки, който желае, може да не се съгласи. Но ако вярваш, че съзнанието е сила с космическа значимост, от която зависи самото съществуване, тогава не е неразумно да се приеме, че радикалното преструктуриране на съзнанието може да е достойно да получи някакво космическо или метафизично значение. Дори това да не важи отвъд човешката гледна точка, това е жестоката истина от човешка гледна точка, а това е сигурно.

 
Това е началното събитие, в известен смисъл, след съзиданието, това е катаклизмичното падение. Цялата останала част от Библията е опит да разберем какво, по дяволите, трябва да направим за това.


Например, в Старозаветните истории е описано основаването на държавата Израел. Тя се издига и пада, издига и пада ... това се експериментира в продължение на векове. Това е експериментиране с идеята, че начинът, по който можеш да се защитаваш от трагичните последици от самосъзнанието, е да се организираш в държава. Но тогава се случва така, че самата държава започва да развива патологии. Тези патологии се натрупват и държавата става нестабилна, и се разпада. След това държавата се издига отново, става нестабилна и се разпада, а след това отново се издига (това са предимно интерпретациите на Нортръп Фрай (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%BE%D1%80%D1%82%D1%80%D1%8A%D0%BF_%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%B9) (Northrop Frye).


След много издигания и колапси на държавата, хората започват да се чудят, дали няма нещо нередно в идеята, че държава е мястото на спасението. Нещо не е наред с тази идея, нали? Скоро след това е християнската революция, която идва с хипотезата, че не държавата е мястото на спасението. Мястото на спасението е индивидуалната психика. С това заедно върви и една етика, което е доста интересна.


Етиката на спасението, след като държавният експеримент се проваля, е, че спасението може да се манифестира само вътре в индивида. Що се отнася до държавата ... правилното функциониране на държавата зависи от правилното функциониране на индивида, а не обратното. Това е фундаментално. Спасителният режим за индивида е истината, а истината е противоотровата / антидота за страданията, които възникват след падението на човека в историята за Адам и Ева.


Бележка от екипа: Читателят има възможност да проследни задълбочено точно тази отделна линия от лекцията на Питърсън чрез "Естествен закон" (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=166.0) на Марк Пасио, където е подробно разгледан въпроса за контрола отвън и контрола отвътре (съответно държавата и анархизма) и съпътстващите материали "Най-опасното суеверие" (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=274.0) на Роуз, "Краят на злото" (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=133.0) Лок и "Контрол над ума - Контрол над света" (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=299.0) на Кийт.


Това е свързано и с главите в Библията, за които вече говорихме – в Битие 1 има едно настояване, че Думата под формата на истина е онази, която генерира ред от хаоса. Освен това Бог продължава да казва, докато ”изговаря”/създава реда чрез истината, че съществуването, което е създал чрез истината, е добро. Тука го има това настояване, че съществуването, генерирано чрез истина, е добро. Тук има и намек, точно в началото на историята има намек, че съществуването на Адам и Ева е правилно балансирано, защото са прилагали истината, преди да станат самосъзнателни. За да се преоткрие това, е необходима, обаче, цялата Библия, което е нещо като пътуване обратно към началото. Това е класическа митологична тема – мъдрият човек е човекът, който намира и си възвръща онова, което е загубил в детството си.


Бележка от екипа: Както обсъждаме в съответната тема (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=432.msg3578#msg3578) от форума, опирайки се на дисертациите и статиите на Едгар Мичъл за Квантовата холограма (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=429.0) и Умът на природата (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=431.msg3555#msg3555), става дума за необратимостта на нелинейните процеси и за нуждата да се открие и проправи път до изгубеното начало (на историята; както казва Питърсън по-нагоре в изложението, без ограничение няма история).



Това е еврейска идея – Цадик (Tzadik (https://en.wikipedia.org/wiki/Tzadik)) е месианска фигура и е човек, който намира това, което е загубил в детството си, и си го възвръща. Това е идея за завръщане в началото. Това не е точно връщане назад в детството, в състоянието на безсъзнание, а доброволно будно връщане в състоянието на детството, и решение да се участва, чрез истината, в проявлението, в манифестацията на правилното съществуване. Питърсън е психолог и е преподавал теория на личността в продължение на много дълго време. Добре познава дълбочинните теории за личността. Сравнително добре запознат е и с философските идеи и казва, че в нищо, което някога е чел, на което се е натъквал или някога е мислил, не е открил идея, която да има такава дълбочина, и не само дълбочина, но и правдоподобност.


Другото нещо, което вижда в клиничната си практика, и нещо, което е описано експлицитно от големите клиницисти - е, че това, което се лекува в терапията, е истината. Това е лечебното. Истината.


Това, което прави психоаналитикът е, че помага и участва в процеса на опитите на пациента да изрази дълбоката си истина. Това, което се случва, е, че се подобрява живота на хората – подобрява се радикално, а клиничните доказателства за това са поразителни.


Знаем, че ако изложиш хората на нещата, от които се страхуват, но избягват, те се подобряват. Това се прави внимателно и предпазливо, със собствено участие. От всичко онова, което психиатрите и психоаналитиците са установили, това е най-достоверното нещо и е номер едно. Точно това се има предвид, когато се казва, че работата на психолозите е спасителна. Клиничната работа е предназначена за адресиране на страданието, доколкото хората, ангажирани в този процес, си говорят истината.


Фройд смята, че подтискането е в основата на много психични страдания. Разликата между подтискането и заблудата / измамата е въпрос на степен. Това е техническа диференциация. Алфред Адлер, един от най-добрите сътрудници на Фройд, смята, че хората се сблъскват с проблеми, защото живеят в лъжа. Юнг вярва, че можеш да прескочиш психотерапията изцяло, като просто направиш правилно морално усилие в собствения си живот. Карл Роджърс вярва, че честната комуникация, чрез диалог, е тази, която има спасителни резултати. Всичко това са само светските варианти на идеята, че истината ще те освободи.


Питърсън споделя, че хората, с които е работил и които са били наистина наранени, са били наранени най-вече от измамата. Животът те лашка наляво-надясно. В това няма абсолютно никакво съмнение. Но е факт, че хората се справят със земетресенията, рака, дори смъртта, но не могат да се справят с предателството и не могат да се справят с измамата – не могат да се справят, когато хората, които обичат и на които имат доверие, им дръпнат килима изпод краката. Това ги разболява и ги уврежда психофизиологично. Това ги прави цинични, огорчени, озлобени и сърдити. И това, което прави нещата още по-лоши, е, че те започват да се държат така в света.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 12, 2019, 02:05:41 pm
Бог използва изговорената истина, за да създаде съществуване/битие, което е добро. Настъпва катаклизмът, и след това човешките същества прекарват един куп хилядолетия, опитвайки се да изяснят, точно какво да направят с факта, че са станали самоосъзнати. А ние сме самоосъзнати. Това, което го имаме ние, го няма нито едно друго животно.


Да, четем, че ако сложиш червило на шимпанзе, то ще го избърше, ако му дадеш огледало да се огледа.
Делфините, изглежда, са в състояние да се разпознаят в огледало:



https://www.youtube.com/watch?v=hHBfp6QC-MY



В другите животни има проблясъци на самосъзнание. Но да се поставя това в същата концептуална категория като човешкото самосъзнание е… меко казано… неинформирано. А и според Питърсън, това е мотивирано от някаква скрита антихуманистична идеология.


Нашето самосъзнание е толкова невероятно развито в сравнение с това на животните, че те едва ли са от една и съща концептуална вселена. Самосъзнанието на животните е прото-самосъзнание и е налице само при много малко животни. Това не е нищо като нашето. Те не са осъзнати за бъдещето като нас. Те не осъзнават границите си в пространството и времето, а това е решаващо – най-вече времето. Човешките същества откриха времето и когато открихме времето, открихме края на всяко наше съществуване. Това направи всичко различно. За това става въпрос за историята за Адам и Ева.



Битие 1 е извлечено от Жреческия кодекс на Тората, където Бог е известен като Елохим или Ел Шадай. Другият източник, Йеховист или Яхвист, нарича Бог YHWH или Йехова/Яхве, който е някакъв вид мета-човек. Хората са склонни да мислят за това като за нещо простодушно, но всъщност не е, защото умът – мястото на съзнанието – е най-сложното нещо, за което ние знаем. Тогава не е толкова безсмислено да се предположи, че най-сложното нещо, което може да съществува, е нещо подобно, или е поне толкова добро, доколкото можем да си го представим с въображението си. Тази представа не е изобщо простодушна и примитивна.


Йеховистките истории започват с Битие 2:4: "Това е произходът на небето и на земята при сътворението им във времето, когато Господ Бог създаде земя и небе."
Има две истории за съзиданието: по-новата, която е първата, и по-старата, която е втората. По-старата започва в Битие, Глава 2 и съдържа историята за Адам и Ева, Каин и Авел, Ной, Вавилонската Кула.


Имаме някои прекрасни изображения на рая. Това е ”Градината на земните удоволствия” на Йеронимус Бош:


(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/a/ae/El_jard%C3%ADn_de_las_Delicias%2C_de_El_Bosco.jpg/1920px-El_jard%C3%ADn_de_las_Delicias%2C_de_El_Bosco.jpg)


Можете да прекарате един много странен и сюрреалистичен месец, гледайки тази картина. Бош и някакво създание, което се появамо само веднъж – и вероятно за най-доброто. Салвадор Дали изглежда като скръндза в сравнение с него.



Само Бог знае, какво е това. Това е лъвът, който лежи с агнето. Това е идея, която може би е проектирана назад във времето, че е имало време, или може би ще бъде време, когато ужасите на живота вече не са необходими за съществуването на самия живот. Ужасите на живота са, разбира се, че всичко изяжда всичко останало и че всичко умира, че цялото това жестоко място е костница, катастрофа от началото до края. Това е визия за съществуване, което е различно от това.



(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-4-3.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Това е също имплицитно и в алхимичните идеи и може би е имплицитно в научната революция – човешките същества могат да взаимодействат с реалността по такъв начин, че трагичните и зли елементи да бъдат смекчени, така че да се движим донякъде по-близо до състояние, където имаме предимствата на действителното съществуване, без цялата катастрофа, която изглежда го придружава.


Карл Юнг, когато пише за появата на науката от алхимията, смята науката за мотивирана от сън. За Юнг сънят е проявление на инстинктите. Това е границата между инстинктите и мисленето. Науката е вложена в съня и идеята е, че ако изследваме структурите на материалната реалност с достатъчно внимание и истина, ще можем да научим достатъчно за материалната реалност, за да облекчим страданието - да произведем философския камък, да направим всеки богат, всички да са здрави и всички да живеят толкова дълго, колкото искат да живеят. Това е целта – да се облекчи катастрофата на съществуването. Разрешаването на мистериите на живота би ни позволило да развием такава субстанция или, да речем, множество от субстанции – това е движещата сила за развитието на науката.


Юнг проследява, че развитието на тази сила наистина е над хиляда години. Неговите книги за алхимията са изключително трудни и това наистина казва нещо за Юнг, защото всичките му книги са трудни. Книгите, посветени на алхимията, правят огромен скок в едно съвсем друго измерение на сложността. Но той това се опитва да постигне. Връща се отново в алхимичните текстове и ги интерпретира, сякаш те са мечтата, върху която е базирана науката. Между другото, Нютон също е бил алхимик. Хипотезите на Юнг със сигурност са подкрепени от историческите факти – науката изплува от алхимията. Алхимиците са се опитвали да произведат философския камък и това е универсалният медикамент за патологията на човечеството.


Юнг чувства, че това, което се е случило, е, че християнството е обещало прекратяване на страданието – обещано преди хиляда години – но страданието продължава, без да намалява. В същото време, християнството се опитва да постави акцент върху духовното развитие за сметка на материалното развитие, мислейки за материалното развитие като за нещо греховно, опитвайки се да получи контрол върху импулсивността, и всички неща, свързани с въплътеното съществуване. Но някъде към около 1000 г. сл. Хр. европейският ум - донякъде образован, донякъде в състояние да се съсредоточи върху една единствена тема, може би заради много дългата история на интензивно религиозно обучение – се обърна към неизследвания материален свят. Европейският ум си помисли, че, знаете ли, духовното спасение, което търсим, не изглежда да доведе до обещания и желан резултат, и може би има друго място, където трябва да погледнем - и това може би е в прокълнатия материален свят. А това не бе нищо друго, освен създаването на дявола, поне според някои елементи на класическото мислене.


Не бива да подценяваме количеството човешка мотивация в опитите да облекчим страданието и да изкореним болестите. Да, можем да бъдем цинични по отношение на хората и да говорим за тях като мотивирани от властта, и, че са корумпирани, и всички тези неща - и всички тези неща са верни - но не трябва да изхвърляме бебето заедно с мръсната вода.

Още няколко илюстрации:

(https://i0.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-4-4.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


Това отляво е раят като оградена градина и това е, което означава рай. Английската дума "paradise" е от френското paradis, наследено от латинския paradisus, от гръцкото parádeisos (παράδεισος), от старо иранското * paridayda, което означава "заграждение".


Рай означава оградена градина. Защо оградена градина? Е, тука се връщаме пак към идеята за хаос и ред. Оградената градина е мястото, където Бог поставя мъж и жена след съзиданието. Стената е култура и ред, а градината е природа. Идеята е, че подходящото човешко местообитание е природата и културата в равновесие. Е, харесваме градини. Защо? Защото не са напълно покрити с плевели, комари и черни мухи, нали? Така че те са малко цивилизовани, но в рамките на цивилизацията природата, в по-благосклонния си вид, се насърчава да процъфтява. Идеята, че раят - подходящото местообитание на човека - е оградена градина, е добра. Ограден е, защото искаш да запазиш нещата. Искаш да запазиш тези неща, въпреки че е невъзможно. Има други неща, които не искаш, обаче, в градината си, например змии. Стените не изглеждат особено полезни срещу тях, но идеята, че раят е оградена градина е идеята за ред, обратното на хаоса … Стените, културата, градината, природата … Подходящата човешка среда е правилно поддържана градина.



(https://static1.squarespace.com/static/534612a0e4b0e559134e56a2/t/589394e4bf629a3f640914c3/1486067057976/map+v7+-4.jpg?format=1500w)

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 12, 2019, 05:01:09 pm
Вътре в оградената градина има няколко дървета, Адам и Ева и някакви животни. За съжаление, дървото има някаква змия, която е увита около него. Това е интересно нещо. Змията и в двете представяния не е обикновена змия – има човешка глава.

Представи си, че си антрополог и никога преди не си виждал това изображение. Какво виждаш? Е, виждаш стени и някакво доста приятно заграждение. И виждаш едно дърво и хората ядат от дървото. В дървото има змия, която има човешка глава. Може би си мислиш, добре, каква е змия с човешка глава? И тогава ще си помислиш, че това е наполовина змия и наполовина човек. Просто е очевидно. Така че, каквато и да е змията, тя не е просто змия – тя е змия и човек.


На другата илюстрация се вижда, че змията има и крила. Това е крилата змия, нещо като дракон, който пълзи по земята като влечуго. Но има и духовен аспект. Змията е най-нисшата риптилоидна форма – тази, която пълзи по земята. Това е нещо, което е едновременно човешко и духовно. Обитава дървото, което между другото много прилича на магически гъби (бел.прев. Това е референция към ” The Sacred Mushroom and the Cross” / ”Свещената Гъба и Кръстът” на Джон Алегро (John M. Allegro)). Но тук има и идея, че в градината има нещо в началото на времето, което е като змия и като човек, което е като нещо крилато и духовно. Това е духовен човек и влечуго едновременно, и това е оживеният дух на дървото.


Бел.прев.:
Забраненият Плод – Илюстрация на Първородния Грях от Рубенс:


(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/6d/Jan_Brueghel_de_Oude_en_Peter_Paul_Rubens_-_Het_aards_paradijs_met_de_zondeval_van_Adam_en_Eva.jpg/1280px-Jan_Brueghel_de_Oude_en_Peter_Paul_Rubens_-_Het_aards_paradijs_met_de_zondeval_van_Adam_en_Eva.jpg)



Ябълка:

В Западна Европа забраненият плод често се изобразява като ябълка. Това вероятно се дължи на объркване, защото латинското съществително mălum означава зло (от прилагателното malus), и mālum, друго латинско съществително име, заето от гръцкото μλον, което означава ябълка. Вулгата (каноничният превод на латински на Библията за служба в Католическата църква), Битие 2:17 описва дървото като de ligno autem scientiae boni et mali: "но от дървото [буквално дърво] на познанието за доброто и злото" (mali тук е родителен падеж на malum).


Грозде:

Равин Меир казва, че плодът е грозде, направено на вино. Зоар обяснява по подобен начин, че Ной е опитал (но не успял) да поправи греха на Адам, като е използвал грозде за свещени цели. Мидрашът (тълкувание на религиозни текстове в рабинския юдаизъм) на Bereishit Rabah заявява, че плодът е бил грозде, или изцедено грозде (може би се има предвид вино).


Смокиня:

Битие 3:7: ”Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.”
Равин Нехемия, на базата на Талмуда, подкрепя идеята, че плодът е смокиня. "By that with which they were made low were they rectified." = "Те бяха коригирани чрез това, от което паднаха."
Най-известното изображение на смокинята като забранения плод е това на Микеланджело в неговия шедьовър на стената на Сикстинската капела.


Гъба:

Фреска от 13-ти век в параклиса Plaincourault (Plaincourault Chapel) във Франция изобразява Адам и Ева в Едемската градина около дървото на познанието, което изглежда като гигантска Червена Мухоморка (Amanita muscaria).

 

(https://superconsciousness.files.wordpress.com/2010/05/christian-fresco-showing-amanita-muscara.jpg)


Теренс МакКенна (Terence McKenna (https://en.wikipedia.org/wiki/Terence_McKenna)) предполага, че забраненият плод е препратка към психотропни растения и гъби, по-специално псилоцибинови (халюциногенни) гъби, които играят централна роля, теоретизира той, в еволюцията на човешкия мозък. По-рано, в едно добре документирано и силно критикувано проучване, Джон М. Алегро предлага гъбата като забранения плод.


Книгата ”Свещената Гъба и Кръстът” на Алегро свързва развитието на езика с развитието на митовете, религиите и култовите практики в световните култури.
Той интерпретира фреската на параклиса Plaincourault като точно изображение на ритуалното поглъщане на Червена Мухоморка (amanita muscaria) като Евхаристия.



(https://i1.wp.com/thirdeyedrops.com/wp-content/uploads/2017/07/plaincouralt-adam-and-eve-1024x768.jpg)


Алегро твърди, че Исус никога не е съществувал като историческа фигура и е митологично творение на ранните християни под влиянието на психоактивни екстракти (псилоцибин).


Алегро твърди, че християнството е започнало като шамански култ.


В книгите си „Свещената Гъба и Кръста” и „Свитъците от Мъртво море и Християнският мит” (1979), Алегро изтъква теорията, че историите от ранното християнство са възникнали в Есеиски таен култ, насочен към употребата на псилоцибинови (халюциногенни) гъби и че Новият Завет е кодираният запис на този шамански култ. Освен това Алегро твърди, че авторите на християнските евангелия не разбират есеиската мисъл. Когато записват евангелията на базата на историите, които са чували, те объркват значението на свитъците. По този начин, според Алегро, християнската традиция се основава на неразбиране на свитъците. Той също така твърди, че историята на Исус се основава на разпятието на Учителя на Правдата (Teacher of Righteousness (in Hebrew: מורה הצדק Moreh ha-Tzedek)) от Кумрановите свитъци.


Алегро твърди, че Исус в Евангелията всъщност е код за халюциноген, Amanita muscaria (Червена мухоморка), и че християнството е продукт на древен „секс и гъби“ култ.


Критичната реакция към книгата му е бърза и сурова – четиринадесет британски учени (включително наставникът на Алегро в Оксфорд, Годфри Шофьор (Godfrey Driver)) денонсират теорията. Неговите твърдения често са били подложени на подигравки и презрение поради неконвенционалната му теория. Списание "Тайм" публикува статия, озаглавена "Исус като гъба":

”На някои библейски учени във Великобритания книгата на Алегро им приличаше на психеделичните блуждания на хипи сектант. За други това беше просто измама. Един от тях го описва като четене на "еротичен кошмар от семитски филолог".”


Сидни Уайт Крофърд (Sidnie White Crawford) пише за публикуването на ”Свещената Гъба” следното: "Прав или не, Алегро никога повече няма да бъде възприет като сериозен учен."


Теорията на Алегро за шаманския култ като източник на християнството е критикувана остро от уелския историк Филип Дженкинс (Philip Jenkins), който пише, че Алегро е ексцентричен учен, който се позовава на текстове, които не съществуват в такава форма, в която той ги цитира. Дженкинс нарича ”Свещената Гъба и Кръста” "евентуално най-нелепата книга за учението на Исус от квалифициран академик". Въз основа на реакцията на книгата, издателят на Алегро по-късно се извинява за издаването на книгата, а Алегро е принуден да подаде оставка на академичния си пост. Някои изследвания на работата на Алегро дават нови доказателства и довеждат до призиви, неговите теории да бъдат преоценени от мейнстрийма.


През ноември 2009 г. ”Свещената Гъба и Кръстът” беше препечатана в 40-годишно издание с 30-странично допълнение от проф. Карл П. Рък (Prof. Carl A. P. Ruck) от Бостънския университет.


Алегро изучава Кумранските ръкописи и през 1979 г. публикува книгата си „Свитъците от Мъртво море и Християнският Мит“ от 1979 г., която по-ясно изразява представата и прозренията на Алегро за ранното християнство.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 13, 2019, 09:16:06 am

Битие, Глава 2:

8 И Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал.   
9 И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.



И така, двe дървета са маркирани сред останалите: едното е дървото на живота, а другото е дървото на познаването на доброто и злото.


Сега тука изниква въпросът, защо един плод или пък нещо, което се яде, т.е. храна, е свързано с трансформацията на психологията? Това е основното нещо, което се случва в историята за Адам и Ева. Защо става дума за храна?


Не е неразумно да се мисли, че в храната има дух, защото храната обновява, ревитализира и съживява, не само физически, но и духовно. Има и други неща, които консумираме, които не са точно храна, но имат смайващо духовно въздействие – алкохолът, например. Това е дух (spirit) – Дионис, бог на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. Този дух те притежава и те кара да действаш по много забавен начин, за който съжаляваш на следващия ден.


Т.е. в храната или в онова, което се консумира, има и духовен елемент. Но има нещо още по-дълбоко и това, според Питърсън, е асоциирането на храната с информацията.


Историята за Адам и Ева представя плода като генериращ психологическа трансформация.  Дървото на познанието на доброто и злото е абстракция за дърветата, които произвеждат храна.


Храната като абстракция е информация. Информацията е най-стабилната форма на храна в целия домейн на храната. Между другото, хората използват същите проклети мозъчни вериги в мозъка, когато събират информация, които животните използват, когато търсят храна (например катериците). Това е една и съща верига.


Защо е така?


Защото, например, знанието за това, къде е храната, е по-важно от това да имаш в момента храна. Да знаеш къде е храната е форма на мета-храна – информацията е форма на мета-храна, а ние сме събирачи на информация. Тази идея е вградена в историята за Адам и Ева – каквото и да е онова, което те поглъщат, е форма на мета-храна. Това е информация. А ние разменяме храна за информация, нали така? Информацията има стойност, която най-малкото може да ти осигури енергия. Информацията осигурява енергия.


Логото на Apple / Ябълка


(https://i.blogs.es/943ac1/apple-logo/450_1000.png)


Храната осигурява енергия, но информацията също осигурява енергия. Информацията може да се разглежда като абстракция на източник на храна. Дърветата, за които се говори в историята за Адам и Ева, са мета-дървета. Това не са обичайни дървета, точно както раят не е обичайно място, точно както Адам и Ева не са обичайни хора и точно както Логосът, който Бог използва в началото на времето, не е обичайна концепция. Това не са метафори, това е повече от метафора. Питърсън мисли за тях като за хипер-реалности. Хипер-реалностите са по-реални от това, което виждаме. Те са по-реални от реалността, която се репрезентира пред теб. Много неща са такива – числата са хипер-реалност. Ние не бихме могли да мислим или да правим абстракции, ако нямаше неща, които са по-реални от това, което можем да видим.


Битие, Глава 2:

9 И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.   
10 И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.



Стих 10 предизвика огромно количество спекулации. Едемската градина е и свещеният град – това е друг начин да се мисли за нея – или това е Йерусалим, или това е идеалната държава, идеалният град, идеалното състояние на битието, а може да бъде и идеална психика / душа – всички тези неща едновременно.



(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-4-7.jpeg?ssl=1)


Това горе е формата на мандала и хората предполагат, че тя репрезентира райската структура. Забележете, че има форма на кръст. Това е самият Едем. В центъра на Едем има реки. Това са реки, а не змии. Това са реките, които излизат от центъра и образуват имиджите на мандала, които репрезентират онова, което Юнг е описал като „Аз“ (СЕБЕ, the SELF) – централния елемент на съзнателното същество, което Юнг свързва с Божественото, но също и с идеята за Свещения град.


Ето и малко митична география от Битие, Глава 2:

10 И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.   
11 Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато.   
12 И златото на оная земя е добро там има още бделий и ониксов камък.   
13 Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя.   
14 Името на третата река е Тигър: тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат
.”


Ето още два стиха, които са известни с това, че предизвикват безброй интерпретации и спекулации:

15 И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
16 И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
17 но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.



Бог е много комплексен образ в историята за Адам и Ева. Ако не можем да ядем от проклетото нещо, защо го слагаш в градината? Казва ни да не ядем от това нещо, знаейки много добре, че първото нещо, което ще направим, е да го изядем. Тука просто започваш да се чудиш, каква точно е била целта на Бог.


Има много гностични интерпретации, че този Бог всъщност не е бил много добър Бог. Той е бил някакъв вид несъзнателен, зъл Бог. Той е искал творението му да не бъде съзнателно и да забрани развитието на съзнание. А истинският, висшият Бог, може би във формата на змия, изкушава човешките същества към съзнанието. Тази идея е премахната от класическото християнство доста рано, въпреки че това е много интересна идея и има останки от нея в различни форми в библейските истории – идеята, че падението е ужасна трагедия, но от друга страна, това  е предпоставка за най-великото събитие в историята.



https://www.youtube.com/watch?v=fynf9wHR7HI


Антъни Хопкинс: Съзнанието е тежест, бреме, а ние ги пощадихме от тази тревожност, себе-омраза, вина. Хостовете са онези, които са свободни. Свободни, тук, под моят контрол (в рая).


Това е един добър пример за амбивалентността, но също така показва, колко лишени от простота са били хората, които са сглобили Библейските истории.



Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 13, 2019, 11:35:28 am
Питърсън гледа на тези истории като едно чудо. Ако ти си просто един пропагандист, няма да оставиш този вид комплексност в текста. Просто ще се отървеш от това. Ако това е пропагадна, всичко трябва да се подчинява на смисъла на идеологическия план. Защо да запазиш това? Защо не го опростиш? Или пък, защо просто не го припишеш на дявола. Това би било много по-лесно, отколкото да го приписваш на Бог.


Битие, Глава 2:

18 И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.   
19 И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана.   
20 Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери.



Тук има няколко неща, за които можем да спекулираме. Номер едно – защо Бог го е грижа за това, как Адам нарича животните? Тук отново имаме идеята за магията на речта. Бог е използвал език, за да призове / генерира ред от хаоса. Идеята е, че нещата не са напълно реални, докато не им дадеш имена. Нещата съществуват във форма на странен потенциал - взаимосвързана форма, но объркана – преди да ги посочиш с пръст и да им дадеш име, преди да ги издълбаеш от базовия хаос. И така, нещото се отделя от целия този основен хаос и се превръща в осезаем обект. Да, може да се каже, че нещото е реално, преди да му дадеш име. Но преди да му дадеш име, то съществува като всички онези неща, които ги има, но няма кой да ги възприеме. Не е очевидно, че има неща, когато не си там, за да ги възприемеш.


Ето нещо интересно за възприятието:
Джон Уилър (John Wheeler) е физик и описва следното нещо:

Да кажем, че излизаш навън през нощта и поглеждаш нагоре и виждаш звезда. Фотон от тази звезда влиза в окото ти и може би този фотон е пътувал около 30 милиона години. Знаеш ли, че този фотон не би бил излъчен от тази звезда по онова време, ако твоето око не е там сега, за да го възриеме? Мислиш си, добре, как, по дяволите, е възможно това? Та това се е случило преди 30 милиона години. Питърсън казва, че не знае, как е възможно това, но знае, че Джон Уилър е свършил много добра работа, за да докаже, защо това е вярно и е неизбежно вярно. Уилър е и физикът, който първи развива идеята за ”It from bit” (”Нещо от бит”). Той вярва, че потенциалът на света най-добре се тълкува като място на информация, като латентна информация. Това, което съзнанието прави, е, че превръща латентната информация в нещо като конкретна реалност. Уилър не говори за това метафорично. Уилър казва, че фотонът не би потеглил от определено място, ако няма място, където да отиде.


Това е сложно и объркващо, защото от гледната точка на светлинния лъч, времето и разстоянието не съществуват. От гледна точка на фотона, вселената е плоска - перпендикулярна на посоката, в която се движи фотонът. Той е и там, и тук едновременно. За нас това не е така, но за фотона всичко е тук и сега. Както и да е, причината, поради която Питърсън го разказва това е, че връзката между съзнание и реалността в никакъв случай не е ясна. Много е комплексно и физиците постоянно спорят за това, каква е връзката между съзнанието и реалността. Твърденията на Уилър се възприемат много сериозно от физиците, които са от калибъра на Уилър.


Както и да е. В Библията отново се набляга на значението на именуването, за да направим нещата реални. Назоваването на нещо го оформя и му дава граници.


Знаете ли, понякога хората не назовават нещата, просто за да не станат реални. Точно затова замитаме нещата под килима и не искаме да ги назовем с истинските им имена. Всеки си мисли, че ако не назове нещата с истинските им имена, тези неща просто не са там. В известен смисъл това наистина е така, защото можеш да действаш така, сякаш тези неща не са там и можеш да се разминеш с тях, поне за кратки периоди от време. Но веднага щом назовеш нещата с истинските им имена, ти им даваш форма и те са вече там и никой не може да ги игнорира. Това е досадно, защото тогава вече се сблъскваш с последствията. Интересното е, че ние притежаваме дори интуиция за това, че нещата не съществуват, ако не ги назоваваме. В момента, в който назовеш нещата, те излизат наяве с изумителна яснота.


Бог се интересува от това, че Адам ще даде имена на животните, защото това ги прави животни.


Социалният психолог Роджър Браун (Roger Brown) изучава някои наистина интересни феномени за връзката между възприятие и действие. Децата назовават котката и кучето. Обикновено за тези неща се използват кратки думи. Можем да възприемаме котките като многоклетъчни организми - можем да видим клетките; можем да видим молекулите; можем да видим атомите, или можем да видим екосистемата, в която котката участва - или може би по-широката, бозайникова класификация на котката. Можем да възприемем това като единица за възприемане. Но обикновено ние възприемаме нещото на ниво котка. Това ниво на възприятие е естествено за хората и е независимо от социума и културата. Думите за котка и куче обикновено са кратки, лесно запомнящи се и се учат рано, т.е. от малките деца. От всички възможни нива на анализ, светът съществува на ниво, на което ние го възприемаме. Това ниво на анализ изглежда има нещо общо с функционалната полезност на света за нас. Възприятието на това ниво и именуването на това ниво дават реалност на това ниво.


Нещата не могат лесно да бъдат отделени едно от друго, те са някак си свързани по много комплексен начин. Когато използваме езика си, за да се ориентираме в света, ние превръщаме нещата в дискретни, разграничаеми предмети, които след това можем да използваме. Това ги прави по-реални за нас, в известен смисъл, отколкото взаимосвързания потенциал, който са били преди. Адам е малък Бог в този момент – малък Бог Отец, а Бог вече е свършил земната работа, но Адам трябва да дойде и да каже – това е котка, това е куче, а това е овца. Той им дава нещо като прагматична форма.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 13, 2019, 05:38:15 pm
(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/9a/Cappella_brancacci%2C_Tentazione_di_Adamo_ed_Eva_%28restaurato%29%2C_Masolino.jpg)

Изкушението на Адам в Cappella dei Brancacci



Битие, Глава 2:

25 А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха.


Бел.прев. Какво блаженство само е да си неосъзнат. Няма срам, вина, терзание, притеснение, тревожност. Точно това има предвид героят на Антъни Хопкинс в ”Западен Свят”, който иска да спести всички тези мъки на хостовете и да ги остави без съзнание.


По всяка вероятност е имало време, когато човешките същества са били голи и не са се срамуваха от това. И след това е настъпило време, когато, ако са голи, се срамуват от това.


Каква е асоциацията за голотата и срама? Често, в класическите интерпретации това се свързва със сексуалността, т.е. на историята за Адам и Ева се дава някаква сексуална конотация. Питърсън предполага, че причината за това е голотата, но той също така казва, че всичко това е много много по-комплексно.


Питърсън споделя, че синът му, още когато е бил на 3 години, е бил изключително потаен и е обичал личното си пространство. Вратата на спалнята му била винаги затворена. Вратата на банята била винаги затворена и той сякаш казвал на всички ”изчезвайте оттук”. И това се е случило от само по себе си. Питърсън има две деца, но само едното било такова, така че той изобщо не мисли, че родителите имат нещо общо с това. Питърсън мисли, че чувството за самосъзнание се появява при децата, които са на възраст около три години.


Ние хората сме много странни, защото нямаме окосмяване, поне в сравнение с повечето животни, и ние не знаем, каква е точно причината за това. Освен това сме изправени, което води до това болезнено излагане на показ на психо-физиологичните ни качества, когато сме голи. Точно затова стандартите за красота застрамват хората, това е сигурно. Но хей ... ако не си грозен сега, човече, ще бъдеш ... в някакъв момент от живота си.


Историята за Адам и Ева разказва, че е имало момент, когато не сме се срамували от голотата си. Животните не са като нас и може би е логично, че ние сме били някога като тях. Но после това се е променило.


Битие, Глава 3:

1 А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя рече на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?



(https://mosaicmagazine.com/wp-content/uploads/2016/03/DORE-LUCIFER.jpg)

Луцифер / Сатан на Густав Доре в ”Изгубеният Рай” на Милтън


Сатана е странно свързван със змията, когато се говори за историите в Битие. Това е много трудно за тълкуване, защото в историята за Адам и Ева няма никаква индикация, че змията, която изкушава Ева, също е Сатана, автор на всяко зло, т.е. между змията и Сатаната има родство. Как, по дяволите, тези две истории са свързани една с друга?


В Битие пише, че змията е ”хитра”. В английската версия на Библията е използвана думата ”subtil” = subtle.


Subtle” е много интересна дума. Нека разширим малко значението на думата по подхода на Юнг за интерпретация на сънищата, като проверим конотацията на понятията, които са свързани със съня.


От Оксфордския английски речник - Subtle:


-   За човек или животно, действие, поведение и т.н. : лукав, изкусен; потаен, хитър, коварен, криещ опасности".


Това е нещо, което се промъква, нали? Това не е нещо, което можеш да забележиш лесно.


-   За поглед: лукав, потаен, подмолен.
-   За човек: умел; експерт; умен.
-   За произведение на изкуството, механично устройство и т.н .: умело направен или проектиран; гениален.


Всички тези термини често са приписвани на змии. Дизайнът на змиите е забележителен и фин.


-   За същността на: труден за разбиране, неясен.
-   За човек, ум, или интелектуална дейност: характеризиращ се с мъдрост или проницателност; изтънчен, проникновен, отракан.


Милтъновият Сатана е репрезентиран и от интелекта.


https://www.youtube.com/watch?v=tdQ3aXO4gys


Често лошият човек е зъл учен. Същото е и в Цар Лъв със Скар.

https://www.youtube.com/watch?v=-8wgXRNYcPM


Дотолкова, доколкото става въпрос за ум, Скар притежава лъвския пай. Скар притежава интелект – арогантен, измамен интелект. Няма нищо глупаво в Скар. Той не е мъдър, но той е злият глас, който винаги шепне в ухото на царя. Това е свързано с гордостта на интелекта. Католиците предупреждават човечеството за гордостта на интелекта от векове. Точно това отчасти произвежда схизма между католицизма и науката, въпреки че разколът е много надценен, що се отнася до историческите данни.


Идеята е, че интелектът има забележителен капацитет и е най-висшият ангел в Божието небесно царство. Това е начинът, по който го описва Милтън. Но това е и нещо, което може да стане ужасно сбъркано, защото интелектът може да стане арогантен за собственото си съществуване и постижения, и може да се влюби в собствените си творения. Това се случва, когато сме идеологически обсебени, защото в крайна сметка се оказваме в конструирана от хора догма. По думите на Солженицин, ”то те притежава напълно и ти мислиш, че е 100% правилно”. Интелектът изкоренява необходимостта от нещо трансцендентно. Така че това е коварният елемент на интелекта, който е свързан, символично, със змията в Райската градина.


Битие, Глава 3:

2 Жената рече на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем;   
3 но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.   
4 А змията рече на жената: Никак няма да умрете;   
5 но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете, като Бога, да познавате доброто и злото.



Подло и едновременно с това изтънчено, нали? Хубава история. Незабавното следствие е, че не можеш да се довериш на Бог. Много подло, нали? А следващото е, че Бог се опитва да те измами. А следващото е, че той се опитва да направи това, защото е ревнив и не иска да знаеш неща, които знае. Той те лъже, защото няма да умреш, ако ядеш, противно на това, което ти е било казано. Всичко, което ще се случи е, че ще ти се отворят очите и ще бъдеш като Бог, познаващ доброто и злото. Това звучи доста добре.


Това е история, пълна с парадокси. Защото Бог казва на Адам да не яде проклетите плодове, но Адам и Ева не обещават да не ядат.


Битие, Глава 2:

15 И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
16 И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
17 но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.   
18 И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.



А после, в Глава 3, Ева казва на змията:

3 но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.


Това е доста интересно, защото Бог казва на Адам и Ева да не ядат проклетите плодове, но те никога не обещават да не ядат. Те не са обещали; щом им е било казано. И, добре, трябва ли да бъдат послушни? Колко послушни искаш да бъдат децата ти? Искаш те да бъдат достатъчно послушни, за да не бъдат наранени, но достатъчно непокорни, за да излязат новън и да направят нещо смело, да нарушат някои правила и да научат някои неща. Ето затова цялата история е много парадоксална.




Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 13, 2019, 06:27:55 pm
(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-4-18.jpeg?ssl=1)


Тук отново имаме същия набор от образи: Адам, Ева, това дърво и тази странна змия. Змията тук е подобна на дракон. Змията е вечно свързана с дървото.


Ева има всички основания да бъде само-осъзната и дори невротична. Жените са по-самоосъзнати и невротични от мъжете, и то значително по-осъзнати и невротични. Това не зависи от културата и социума. Една от причините за това е, че жените са сексуално уязвими и са по-дребни. Нервната система на жената не е адаптирана да работи за нея и за нейното благосъстояние. Нервната система на жената е адаптирана да работи за благосъстоянието на двойката жена-бебе. Защото, ако не е така, бебетата умират. Да, жените са по-податливи на депресия и тревожност от мъжете. Да, това е адско бреме.


Най-големите различия в податливостта към депресия и тревожност са в Скандинавието - за тези от вас, които смятат, че това е социо-културно. Не е социо-културно!


Жената не е подходящ противник на мъжа в битка. Тя има всички основания да бъде нервна, особено когато добавиш към това сексуалната й уязвимост и факта, че трябва да се грижи за изключително зависимите бебета, които са изключително крехки за много дълъг период от време. Жените са по-самосъзнателни от мъжете. Емпиричната литература за това е красноречива. Това е свързано с елемента невротизъм, защото самосъзнанието всъщност е свързано с много неприятни емоции. Кой иска да бъде само-съзнателен?


Питърсън казва, че ако е съвсем само-осъзнат на сцената пред публиката, няма да е в състояние да говори. Всичко, което ще прави, е да мисли за себе си и за всички неща, които не са наред с него, и ще потъне вътре в себе си. Самосъзнанието, макар и голям подарък, не е нищо приятно. То е свързано предимно с тревожност.



Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 13, 2019, 08:13:52 pm
(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-4-19.jpeg?ssl=1)


На тези илюстрации се вижда призракът на смъртта. Вляво имаме призрака на смъртта, в дървото, със змията и плода.


Вече обсъдихме тясната концептуална, а и практическа връзка между храната и информацията.


Добре, а каква роля играят жените по отношение на мъжете? Жените правят мъжете съзнателни. Питърсън дори казва, че основната роля на жените в една връзка е да направят мъжете самосъзнателни. Мъжете не харесват това. Няма по-добър начин да направиш някой само-осъзнат от това да го отхвърлиш. Защо? Защо съм отхвърлен? Е, майката природа, под прикритието на тази жена, казва, че не си толкова лош за приятел, но няма причина генетичният ти материал да се разпространява в бъдещето.


Имайте предвид, че женските шимпанзета не дискриминират партньорите си. Те се чифтосват с всяко мъжко шимпанзе, т.е. всеки мъжки има достъп. Доминантните мъжки прогонват подчинените, така че вероятността доминантните да оставят потомство е по-голяма. Но това не е женски избор.


При хората това е съвсем различно. Ние сме, повече или по-малко моногамни – свързваме се по двойки. Концепцията за брака е универсална сред хората. Не е културна особеност.


Да, има изключения! Но това са изключения. Кой, по дяволите, го е грижа? Обърнете внимание на модела. Цената, която плащаме за големите мозъци, е, че сме много зависими и отнема много време, за да се програмираме. Поради това се нуждаем от относително стабилно семейно свързване. Това не може да се получи, ако не направиш мъжа само-осъзнат. В противен случай, мъжките ще правят бебета и ще бягат! Ми да, а защо, по дяволите, не? Наистина, не се шегувам. Това е нещо, за което трябва да се мисли – не защо мъжете изоставят децата си, не е това мистерията. Мистерията е, защо не го правят. Просто трябва да погледнете животинското царство. Дългосрочният ангажимент е това, което изисква обяснение.


Битие, Глава 3:

6 И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде.
7 Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.



Какъв вид отваряне на очите е това? Какво означава да осъзнаеш, че си гол? Както говорихме по-рано, това означава да осъзнаеш, че си уязвим. Това са открили хората. Това е като ... ох ... та ние можем да бъдем наранени. Човешките същества се събуждат и си мислят ”ние сме уязвими – перманентно. Това никога няма да си отиде.” Това е разпознаването на вечната уязвимост.


Адам и Ева са голи и си мислят, че това не е толкова добре, защото са уязвими. Очите им са достатъчно отворени, за да станат самосъзнателни, и те разпознават собствената си уязвимост. Първото нещо, което правят – първата стъпка към културата – е да се защитят с нещо от света. По този начин се предпазват от света.


Между другото, психолозите наскоро откриха при приматите набор от неврони – наричат се Pulvinar (https://www.pnas.org/content/110/47/19000.full Pulvinar) (това е от 2013 г.) неврони, които са специализирани за бързо откриване на змии.


Битие, Глава 3:

8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.



Това е интересно. Преди да се събудят - преди да разпознаят голотата и уязвимостта си – мъжът и жената нямат причина да се крият от Бога. А сега се крият от Бог, защото са голи и уязвими. Това е страх и срам – разпознаването на собствените недостатъци. Те се вглеждат в себе си и си мислят, как, по дяволите, се предполага, че създание като мен, с всичко, което не е наред с мен, може да живее порядъчно в този свят?


Това е нещото, което е толкова ужасяващо за тази история. Събуждаме се и си мислим ”О, Боже, погледни това място. Тук има някакви сериозни проблеми и ние имаме сериозни неприятности и не сме това, което бихме могли да бъдем.” И така, ние се крием, и точно това казва историята – хората се събудиха, станаха самосъзнателни, разпознаха собствената си уязвимост и това ги накара да се скрият от проявяването на своята божествена съдба.


Бел.прев. Кой, по дяволите, иска да е само-осъзнат? Та това е истинско наказание!


И сега следва любимата част на Питърсън:
Битие, Глава 3:

8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.



(https://i2.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-4-25.jpeg?ssl=1)


11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?”


Това е мястото, където Адам се проявява в цялата си героична слава след падението:

"12 И човекът (бел.прев. мъжът) рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.


Бел.прев. Боже, какъв глупак! Даже обвинява Бог, че му е дал такава жена, която му била дала да яде.


Модерна феминистка интерпретация на историята за Адам и Ева твърди, че Ева е изобразена като универсално лошият човек на човечеството заради непокорство по отношение на  Бог. Нещо такова е. Изглежда, че се е подхлъзнала, а после е изкушила съпруга си и това я прави още по-лоша – въпреки че той е достатъчно глупав и е ял, без да задава въпроси, а това прави Ева по-смела от него.


Но точно Адам е онзи, който е тъжното създание в цялата тази история. В едно изречение той казва:
1)   че не е бил той, а е била жената.
2)   Обвинява Бог! Тази жена – ти ми я даде! – И тя ми даде да ям и аз ядох.


Това е като ... хей ... Адам е невинен – сега той не само е гол, непокорен, страхлив, срамежлив, но той е също и подсмърчащ, оплакващ се доносник. Адам издава Ева при първата възможност, а след това обвинява Бог. Точно така.


Питърсън казва, че същите неща ги пише във форумите, където мъже пишат за жени, когато са обидени и огорчени от жените. ”Не съм аз – това са тези кучки. Не съм аз – те са – и не само това ... ами какъв е този проклет свят, в който те съществуват.” Абсолютно същото като Адам ... и абсолютно патетично.


Е, Ева поне има по-добро извинение:

13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

Змията е хитра. А се и оказва, че проклетата змия е самият Сатана, а той е коварен. Значи фактът, че тя е забъркала кашата, е много проблематичен, но поне има много по-добро извинение от Адам.



https://www.youtube.com/watch?v=k6sPTpn7uUs


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 13, 2019, 11:22:32 pm

Битие, Глава 3:
14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.   
15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.



Между другото, за да знаете – змиите са гущери, които са загубили краката си.

Питърсън казва, че обича следните картини, защото са изключително елегантни и прецизни:




(https://i.pinimg.com/564x/a4/6c/cf/a46ccfd90a8d1e87469da91cb7747b43.jpg)


Махни религиозния контекст от тях и просто ги погледни за секунда. Какво виждаш? Виждаш вечната майка да държи бебето далеч от змията. Крокодил, змия – всичко това са били хищници за нас. Причината да сме тук е заради това. Ето защо това е свещен образ.


(https://i1.wp.com/jordanbpeterson.com/wp-content/uploads/2018/04/Biblical-4-29.jpeg?resize=600%2C400&ssl=1)


А на картината вдясно Ева стъпва върху влечуго. Тя излиза от нещо, което е като дупка в небето. Това показва вечното повторение на тази фигура. Това е архетип. Потенциалът, от който тя се появява, са всички музикални инструменти зад нея. Това, което художникът представя, е голямата комплексна форма на битието и появата на предпазващата майка от този фон, защитавайки бебето вечно от хищници. Това не може да не бъде свято изображение. Ако не мислите, че това е свято изображение, това няма нищо общо с образа. Проблемът е във възприемащия.


И сега следва наказанието за Ева в Битие, Глава 3:
16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.


Бог не казва, че ”трябва”. Казва, че ”ще” бъде така. Защо "със скръб ще раждаш чада"? Е, когато развиеш толкова голям мозък ... не е изобщо лесно да се раждат бебета с големи глави, които да поберат толкова голям мозък. На всичкото отгоре, бебетата с голям мозък са зависими отвъд въобразимото. Жената е обречена. Това е наказанието на Ева за пробуждането.


Наказанието на Адам:
17 А на човека (бел.прев. мъжа) рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.


Това е изобретяването на работата. Какво правят хората, което животните не правят? Работят. Какво означава работа? Това означава, че ти жертваш настоящето за бъдещето. Защо правиш това? Защото знаеш, че си уязвим и си буден. От тук нататък, няма връщане към несъзнателния рай. Има толкова много проблеми и никаква проклета работа ... колкото и много да работиш, никога няма да можеш да работиш достатъчно, за да решиш проблемите. Всичко, което ще правят Адам и Ева оттук нататък, е да се ужасяват от бъдещето и това е цената на събуждането. Това е краят на рая, и това е началото на историята.


21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.


(https://i.pinimg.com/564x/ab/15/f5/ab15f5f396b703d735f8b2cf2558d6b3.jpg)


Това е Уилям Блейк – Бог облича Адам и Ева


22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -
23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.   
24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.



И така ... Адам и Ева са изкушени от змията; ядат от плода; събуждат се; осъзнават, че са голи; осъзнават, че са уязвими; осъзнават бъдещето; осъзнават, че ще умрат; осъзнават, че ще трябва да работят; осъзнават трудностите и изпадането на човечеството от несъзнателния рай. Добре. В това има смисъл. Ами знанието за доброто и злото? Какво, по дяволите, означава това?


Хората в Месопотамия са вярвали, че човешките същества са направени от кръвта на Кингу, който е най-лошото чудовище, което Тиамат, богинята на хаоса, може да си представи и после да произведе. Така че тяхната идея е, че има нещо дълбоко, дълбоко, дълбоко, демонично погрешно в човечеството. Това е тяхната концепция и е от същата среда, от която произлизат тези истории.


И какво общо има отварянето на очите и осъзнаването на уязвимостта с познанието за доброто и злото?


Следващата информация е малко брутална!

Става въпрос за Отряд 731 (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B4_731) в Китай. Това е специално звено в японската армия по време на Втората Световна Война, занимаващо се с опити върху хора. Това са може би най-ужасните неща, които са направени на хора по време на ВСВ. Те са поставяли затворници в поза, така че ръцете им да замръзнат. След това са ги изнесяли навън и са изсипвали гореща вода върху ръцете си. И това са го повтаряли, докато плътта на затворника се свлече от костите. Те правят това, за да ”изследват” лечението на измръзване при войниците. Можете да потърсите информация за Отряд 731, ако искате да имате кошмари.


Нещо подобно е показано във филма ”Snowpiercer” / „Снежен Снаряд“:


https://www.youtube.com/watch?v=5zZBx_15Jws


Това са го правели човешки същества! Някой го е измислил, а после хора са го направили.

Какво е познаването на доброто и злото? Ето го ключът, човече: Знаеш, че си уязвим. Никое друго животно не знае това. Знаеш, какво може да те нарани, и като знаеш, какво може да те нарани, знаеш, какво наранява другите. И веднага щом разбереш, какво наранява някой друг и че може да го използваш, ти имаш познанието за доброто и злото.


Трикът, който изиграва змията, е доста добър, защото цялото изобщо не прилича на нещо, което бихме желали, ако знаехме за последствията. Но щом човек е самосъзнателен и осъзнава собствената си голота, тогава той има способността да върши зло. Точно това бива внедрено в света в онзи момент – злото.


Ето и останалата част от историята: Защо просто да не преследим змиите и да се отървем от тях? Отърви се от проклетите змии! Свети Патрик пропъжда всички змии от Ирландия. Няма повече змии. Всичко е рай! Но ... Това изобщо не работи, защото има и човешки змии. Ти си член на племе, което има врагове и трябва да се защитаваш от човешките змии, нали? Може би твоята империя се разширява и ти трябва да се отървеш от всичките човешки змии. Какво се случва тогава? Те започват да растат и да се развиват вътре в империята. Можеш да се отървеш от всички външни врагове и да направиш голям град, и изведнъж враговете изникват вътре в града.


Змията не е просто змия в градината, змията не е само потенциална змия, змията не е само змия, която е твой враг. Змията е твой приятел, защото твоят приятел може да те предаде. И тогава е още по-лошо, защото ти може да предадеш себе си. И дори да се отървеш от всички външни змии, вътре в теб има една вътрешна змия, и, само Бог знае, тя какво възнамерява.


Ето защо змията в Едемската градина се асоциира със Сатаната. Кой е врагът? Ок, врагът е змията ... Но ако си изтънчено човешко същество и наистина се опитваш да решиш проблема и да отговориш на въпроса, кой е най-големият враг на човечеството… Е, това е човешката склонност към зло, нали? Това е фигурата на Сатана. Има го Логосът, който е истината, и извиква реда от хаоса в началото на времето, но го има и протовоположният дух – враждебният брат. Това е Каин за Авел, за който ще говорим в следващата лекция. Той не е мотивиран от абсолютно нищо друго, освен от злоба и желание за унищожение. В историята за Каин и Авел намираме първите проявления на противоположния дух.



https://www.youtube.com/watch?v=36Og-bWIB1g

Ханибал - Бог е ужасен




Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 23, 2019, 07:55:21 pm
Преди да продължа с Библейската Серия за Каин и Авел, реших да обърна внимание на няколко лекции на Питърсън пред неговите студенти по психология в Университета в Торонто. Тези лекции са заснети и пуснати в YouTube и хората ги гледат с огромен интерес, споделяйки, че никога не са имали честта да станат свидетели на подобен начин на преподаване. Питърсън често ползва референции към популярни филми, за да могат младите студенти да разберат по-лесно концепциите и идеите, които той развива. Той точно така, между другото, става популярен.


2015 Лекция за Личността: 06: Дълбинна Психология: Карл Юнг (Част 01)


https://www.youtube.com/watch?v=DC0faZiBcG0


Питърсън споделя, че не си спомня да е чел някого, който да е толкова интелигентен колкото Юнг, с изключение, може би, на Ницше.


Юнг е обвиняван в много неща, например в основаване на нова религия. А също така е обвиняван в антисемитизъм от редица безкрупулни биографи. Но през 2014-та година стана ясно, че Юнг е работел за Американското праветилство по време на Втората Световна Война и им изпращал актуализирани доклади за психическото състояние на наци-лидерите.


Юнг не е споделил на никого, че е бил агент на Американското правителство. Но обвиненията в антисемитизъм са наистина нелепи.

Ще си позволя да цитирам една статия за Юнг в Спиралата, в която Юнг говори за нацистите:

Карл Густав Юнг: ”Зная, че има демони (http://www.spiralata.net/kratce/index.php/psihologiya/1866-karl-gustav-yung-znaya-che-ima-demoni)



Юнг е бил странен човек и изключително силен визуализатор. Бил е много заинтригуван от дълбочината на човешкото въображение. Имал е изключително задълбочени познания по латински и гръцки език и е изучавал ръкописите на алхемиците в продължение на много много години. Имал е също така голям интерес към изплуването на идеята за наука от това, което той нарича колективно въображение. На интелектуално ниво е повлиян най-вече от Ницше и Фройд. Също като Жан Пиаже (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B8%D0%B0%D0%B6%D0%B5) (Jean Piaget) адресира пропастта / несъответствията между науката и религията, но поради различни причини от Пиаже.


Юнг взема коментара Нацше, че ”Бог е мъртъв” много сериозно. Едно от нещата, които Ницше предсказва в края на 19 в. е, че колапсът на официалните религиозни вярвания ще доведе до Морален Релативизъм, който е психически непоносим, защото, ако имаш морално-релативистична позиция, тогава всичко има еднаква стойност и няма степен или категория на ценност или качество, т.е. няма по-добро или по-лошо. В крайна сметка, ще заключиш, че няма добро и зло. А човек не може да се ориентира в свят, в който няма характеристики за добро и зло, защото човек, от психологическа гледна точка, има нужда от цел към състояние, което е по-добро от настоящото. Човек има нужда от диференциация на ценностите, за да може изобщо нещо да прави. Анализът на Ницше показва, че когато йерархията на ценностите колабира, хората ще бъдат извънредно объркани, от психологическа гледна точка, и депресирани, защото стойността / ценностите вече ги няма в живота им. Последствието от това е, че хората стават нихилисти или пък се обръщат към някакви идеологически системи като заместител на религията.


Ницше предлага като алтернатива на религията идеята за т.нар. Свръхчовек (Übermensch), т.е. човекът да създаде свои собствени ценности. Свръхчовекът е човек, който е способен да надмогне една вселена без ценности, станалата такава след упадъка на религиите, и да създъде свои собстевни ценности съвсем съзнателно, като съзнателен акт.


Проблемът в това, обаче, е, че не е ясно, как човекът може да създаде свои собствени ценности като съзнателен акт, защото не е ясно, дали ценностите се създават съзнателно. Точно поради тази причина психоаналиците имаха какво да добавят към философиския дебат за ценностите, развит до точката на наблюденията на Ницше.







Продължаваме с част от една лекция на Питърсън за Екзистенциализма:

2015 Лекция за Личността 12: Екзистенциализъм: Достоевски, Ницше, Киркегор

 
https://www.youtube.com/watch?v=SsoVhKo4UvQ


Бел. прев. Малко подробности от биографията на Джордан Питърсън (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80%D1%81%D1%8A%D0%BD):
Може да чете още на 3-годишна възраст. На 13 години чете Оруел, Солженицин и Айн Ранд. След като завършва гимназиалното си образование през 1979 г. започва да учи политически науки в Grande Prairie Regional College в Албърта.


В лекцията Питърсън споделя, че още през третата година на изучаване на политически науки в колежа вече изобщо не се е интересувал от тази материя, защото разбира, че политическата наука приема, че хората са изключително ръководени от икономически интереси. Това на Питърсън не му е било достатъчно. Той е искал да знае, защо мотивацията на хората е чисто икономическа. А това вече е психология. Впоследствие, Питърсън завършва психология в Университета в Албърта, след което става доктор по клинична психология в Университета McGill в Монреал.


Питърсън се опитва да запознае студентите си с великите философски и психологически движения през 20 в., защото те са онези, които моделират хората днес, както и света, в който живеем. Според него, ако човек не разбира философията на 20 в., то той наистина не знае, къде се намира в момента, и не разбира идеите, от които хората са обсебени.


Юнг казва, че хората нямат идеи, а идеите имат хора. Юнг казва, че ти трябва да познаваш идеите, които те притежават. В противен случай няма да си наясно, какво тези идеи правят с теб. Когато мислиш за всички онези ирационални и контрапродуктивни неща, които хората правят индивидуално, а също и колективно, трябва да се запиташ, дали искаш да бъдеш заразен от същото нещо.


Екзистенциализмът се появява като течение в психологията след Втората Световна Война. Една от причините за това е, че е било абсолютно очевидно, че Второта Световна Война представлява идеологическа борба между фашизма и западната демокрация, както и идеологическа борба между комунизма и либерализма. Проблемът с идеологическата обсесия се превръща в основен интерес през 50-те години на 20 в.  Въпросът, който остави Втората Световна Война и на който все още няма задоволителен отговор, е, каква е вината на отделния индивид, когато масите загубят разума си.


Ако погледнем към нацистка Германия, можем да предположим, че принудата ”отгоре” е превърнала масата от порядъчни немски граждани в нацисти. Питърсън, обаче, казва, че за това няма доказателства. Това са само предположения. Има изследвания, които показват желанието на хората да подражават на фигурите във властта. Например, известният психологически Станфордски затворнически експеримент (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82), в който студентите са били разделени на ”надзиратели” / ”пазачи” и ”затворници”. Този експеримент представлява симулация на затвор. Резултатът е, че някои от ”пазачите” се превръщат в садистични психопати, а някои от ”затворниците” се превръщат в раболепни жертви за нула време. Има някакви елементи на доказателства, че хората имат определени реакции, ако приемат определена роля в дадена ситуация. Но Питърсън казва, че това изобщо не означава, че наличието на някаква тенденция при хората да се пригодяват към авторитетите, може да бъде добро обяснение за възхода на масови движения като нацизма и комунизма. Това обяснение не е задоволително.


Ок, можем да кажем, че някои от хората в масата са просто последователи (followers). Но какво, тогава, да кажем за лидерите? Всички ли са били последователи? Чак до горе? Чак до Хитлер? Значи, вината е била само на Хитлер, така ли? Уау, даваме на Хитлер статус на Бог. Същото е със Сталин и Мао. Да, те не са били добри хора ... в никакъв случай. Но да локализираш цялото зло в тях и да гледаш на всички останали като на жертви ... като на измамени последователи ... е много удобно, нали? Така последователите изглеждат жалки поради различна причина, а именно, че не са активно себе-ангажирани в жестокостта поради някакви лични причини, а просто само заради конформизъм. Има ли разлика между тиранина и този, който се подмазва на тиранина? Всъщност, поне тиранинът има повече кураж от ония, които го следват. Да, това е кураж от един много специфичен вид, но все пак ...


Точно от това са се интересували екзистенциалистите. Локусът на техния интерес е основно Ницше.


Причината, поради която Питърсън се концентрира и постоянно говори за Ницше и Достоевски, е, че тези две личности обобщават 19 в. Проблемите, които те разкриват и предсказват, се разгръщат през 20 в.  Техните предвиждания не само се оказват напълно коректни, но коректни се оказват и причините, които те тематизират. Фактът, че тези две личности успяват да предвидят подобни неща 30-40 години преди те да се случат, ги прави изключителни психолози. Ницше дори е гледал на себе така, както и, до някаква степен, Достоевски.


Ницше и Достоевски имат огромно влияние върху такива личности като Фройд, Юнг, Карл Роджърс (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%BB_%D0%A0%D0%BE%D0%B4%D0%B6%D1%8A%D1%80%D1%81).


Ницше, ”Воля за Власт (http://nietzsche.holtof.com/Nietzsche_the_will_to_power/the_will_to_power_book_I.htm)”:


What I relate is the history of the next two centuries. I describe what is coming, what can no longer come differently: the advent of nihilism.
… our whole European culture has been moving as toward a catastrophe, with a tortured tension that is growing from decade to decade: restlessly, violently, headlong, like a river that wants to reach the end, that no longer reflects, that is afraid to reflect.

He that speaks here, conversely, has done nothing so far but reflect: a philosopher and solitary by instinct, who has found his advantage in standing aside and outside…
...
For why has the advent of nihilism become necessary? Because the values we have had hitherto thus draw their final consequence; because nihilism represents the ultimate logical conclusion of our great values and ideals--because we must experience nihilism before we can find out what value these "values" really had.--We require, sometime, new values.



Това, за което говоря, е историята на следващите два века. Аз описвам, какво идва, какво не може да бъде по друг начин: идването на нихилизма.


... цялата ни европейска култура се движи към катастрофа, с мъчително напрежение, което нараства от десетилетие на десетилетие: неспокойно, бурно, стремително, като река, която иска да стигне до края, която вече не отразява, която се страхува да отразява.

...

Обратно, този, който говори тук, не е правил нищо друго досега, освен да отразява: философ и самотник по инстинкт, който е намерил предимство в отдръпването и гледането отвън…

...

Защо е необходима появата на нихилизъм? Защото ценностите, които имахме досега, доведоха до крайните си последствия; защото нихилизмът представлява крайното логическо заключение на нашите велики ценности и идеали – защото трябва да изпитаме нихилизъм, преди да разберем каква е стойността на тези „ценности.



Ницше твърди, че докато Християнството се трансформира в наука (едно от предимствата на католическата доминация в Европа), умът на католика се научава да интепретира всички явления в термините на схемата на една обща теория. Ницше гледа на това като на форма на дисциплина. Европейският ум е дисциплиниран посредством догма. И сега се освобождава от догмата, т.е. обръща се срещу нея. Догмата се разпада.


Ницше прави логическото заключение, че нихилизмът е логическият завършек на великите идеи и ценности, т.е. нихилизмът не е контра-идея на християнската догма, а е логическият резултат от нея.


Защо това е релевантно?


Ами защото огромно количество от психичните болести (бел.прев. не забравяйте, че това е лекция за студенти по психология) са основани на нехилизма. И тук Питърсън обяснява на студентите, че когато някой с депресия отиде на консултация при тях, той почти винаги ще им ще каже, че изобщо не вижда някакъв смисъл в живота. Това, което всъщност има предвид един човек, който казва подобно нещо, е, че единственото нещо, което има в живота си, е страдание ... , а това е непоносимо. И при положение, че това е така, защо изобщо да живея? Точно това е фундаменталният въпрос на самоубийците. Това е философски въпрос.


Френският философ Албер Камю (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D1%80_%D0%9A%D0%B0%D0%BC%D1%8E) (Albert Camus) казва, че единственият наистина сериозен философски въпрос е, дали да се самоубиеш или не. (бел.прев. Камю казва ”Il n'y a qu'un problème philosophique vraiment sérieux : c'est le suicide”, което се превежда като ”Има само един наистина сериозен философски проблем: самоубийството”). Абсолютно неуместно е да се дискутира с някой, който има депресия, особено ако е по-интелектуален, т.е. има склонност към философски въпроси, без да се адресира този проблем – защо да живея в такова страдание.


Екзистенциалистите гледат на нещата по различен начин от Фройд. Според Фройд, нормалните хора са психически здрави, като се изключи стресът, който имат в живота си. Психопатология има тогава, когато човек е сериозно наранен, може би дори множество пъти наранен. Екзистенциалистите, обаче, казват ... не не не ... чакай малко! Може би фундаменталното състояние на човека е нихилизъм и страдание (бел.прев. да си спомним момента на само-осъзнаване на Адам и Ева ... , т.е. колапсът на безсъзнателния рай), и трябва да има нещо, което да се противопостави на това състояние, за да може животът да бъде поносим.


Питърсън споделя, че е срещал много хора в живота си, който се изтезават с мисли за смисъла на живота и страх от смъртта, които не могат да избият от главата си. Има, обаче, и други хора, които никога не се сблъскват с подобни мисли. Последните са повече консервативни и не много отворени, и може би страдат по-малко от невротизъм. Такива хора не са любопитни и не се интересуват от философски теми, и принципно не се занимават с абстракции. И дори и да се интересуват, не се задълбочават много и не се тормозят с някакви особено дълбоки въпроси за собственото си съществуване.


Важно: нихилизмът и атеизмът са много тясно свързани. Не са идентични, но са свързани. Въпреки че е много трудно атеизмът да обясни, по какъв начин не е по същество нихилизъм. Това е критиката на Достоевски към атеизма. Достоевски твърди, че ако няма някакви фундаментални ценности, няма никаква причина да не правиш абсолютно всичко, което ти се иска да направиш.


Това е известното ”Където няма Бог, всичко е позволено” на Достоевски!


Всички романи на Достоевски представляват по същество изследване на тази идея. В ”Престъпление и Наказание”, Достоевски изследва тази идея от гледна точка на живота на един индивид, в ”Бесове” – изследва идеята от гледна точка на индивид, който има социално и политическо влияние.


Това е и пророчеството на Достоевски – една от последиците от смъртта на Бог (бел.прев. ”Бог е мъртъв”) ще бъде възходът на тоталитаризма. Точно това Достоевски предрича в ”Бесове”.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 23, 2019, 10:59:27 pm

Традициите на Европейското Християнство не са само на 2 000 г. Тази система от вярвания, митове и идеи, която стои в основата на Европейското Християнство, по всяка вероятност, е някъде на повече от 25 000 г.


За Ницше и Достоевски, смъртта на основната ценностна система в края на 19 в. означава смърт на морала, по който сме се ръководели. Това не е просто загуба на някакъв психологически пласт, създаден преди 2 000 г. Нещата са много много по-дълбоки от това. Раздялата с тези идеи не е просто раздяла с философските ни презумпции. Това е и раздяла с нашата история. А това е много много сериозен проблем.


Точно поради тази причина е много трудно да се направи разлика между един нихилист и човек, който е психично болен. Това не е някакво радикално твърдение. Всеки знае, че склонните към депресия са нехилисти. Това ще ви го кажат дори онези, които страдат от депресия, въпреки че няма да използват, може би, този термин. Те ще ви кажат ”не виждам абсолютно никакъв смисъл ... какво значение, има по дяволите, това?”.


За Хайдегер (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B9%D0%B4%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D1%80) основната ориентация на човек в света е грижата. За Хайдегер, ти си същество, което го е грижа за нещо. Ако, обаче, не те е грижа за абсолютно нищо, тогава, мой човек, си в голяма беда! Дори да спре да те е грижа за всичко, страданието не спира. Грижата е фундаменталната реалност. Ако грижата не може да балансира страданието, тогава не можеш да плуваш по права линия.


Когато на хората им се случат ужасни неща, те казват 2 неща:

1)   Как е възможно съществуването да е устроено по такъв начин? (Т.е. какво, по дяволите се случва на фундаментално ниво в реалността, за да съществува такова страдание. Това го казват хора, чието дете, например, е диагностицирано с рак.)

2)   Защо тази жестокост е насочена точно към мен? Това е зов за справедливост.


Тези въпроси изникват в главата на човека, когато се случи нещо лошо. За екзистенциалистите е съвсем нормално човек да си задава такива въпроси.


А има ли някакъв отговор на тези въпроси?


Ницше казва, че се нуждаем от нови ценности. А също казва следното:

Nihilism stands at the door: whence comes this uncanniest of all guests? Point of departure: it is an error to consider "social distress" or "physiological degeneration" or, worse, corruption, as the cause of nihilism.

Нихилизмът стои на вратата: откъде идва този странен гост? Отправна точка: грешка е да се гледа на „социалния стрес” или на „физиологичната дегенерация”, или, още по-лошо, на корупцията като на причина за нихилизма.



Ако видите, че хората страдат и че са в беда, можете да кажете, че причината за това е, че икономическата система е несправедлива, и затова те са някъде на дъното ... и това е фундаменталната причина за страданието. Ницше не позволява такава интерпретация, защото, според него, съществуват множество начини да се интерпретира твоята позиция. Отсъствието на материален лукс не те обрича на определена перспектива.


Спомняте ли, че говорихме за Толстой и за неговата ”Изповед”? На върха на успеха, най-известният писател в света, изключително уважаван в Русия ... Толстой се притеснява да излезе с оръжие, за да не се застреля. Той е просто поразен от идеята, че животът е безсмислен и че трябва да бъде унищожен. Много дълго време Толстой не може да се справи с тези мисли. Но дори той забелязва, че опороченият свят не е в състояние да превърне всички хора в нихилисти, въпреки че за него безсмислието и корупцията са напълно очевидни. Толстой наблюдава руснаците ... хората от народа. Той е бил просто инспириран от духа на народа и от мъдростта на народа. Той се възхищава на простата вяра на руските селяни.


Отново Ницше във ”Воля за Власт (http://nietzsche.holtof.com/Nietzsche_the_will_to_power/the_will_to_power_book_I.htm)”:


”Distress, whether of the soul, body, or intellect, cannot of itself give birth to nihilism (i.e., the radical repudiation of value, meaning, and desirability). Such distress always permits a variety of interpretations. Rather: it is in one particular interpretation, the Christian-moral one, that nihilism is rooted.

The end of Christianity--at the hands of its own morality (which cannot be replaced), which turns against the Christian God (the sense of truthfulness, developed highly by Christianity, is nauseated by the falseness and mendaciousness of all Christian interpretations of the world and of history; rebound from "God is truth" to the fanatical faith "All is false"; Buddhism of action).
Skepticism regarding morality is what is decisive. The end of the moral interpretation of the world, which no longer has any sanction after it has tried to escape into some beyond, leads to nihilism. "Everything lacks meaning" … ”


Ницше критикува Християнството заради недостатъците на християнския морал. Според Ницше, единственото, което Християнството предлага на последователите си е спасение от страданиято им и изкупление едва след смъртта им, т.е. в някакъв друг свят. Според Ницше това облекчава локалната отговорност на хората да подобрят нещата тук и сега.


Според Юнг, спасението на душата, обещано от Християнството, вече не е достатъчно и това мотивира развитието на науката.


За ранните християни, земният живот е неизкоренимо опорочен. Всичко, на което можеш да се надяваш през земния си живот, е страданието. Ти трябва да приемеш страданието и да се надяваш на спасение в бъдеще, след смъртта си. Очевидно, тази философия се оказва незадолителна за някои хора. Хипотезата на Юнг за развитието на науката е, че в подсъзнанието на Европейците се развива една насрещна идея, а именно, че материалната сфера, която е дефинирана като зло и поради тази причина като недостойна за изследване, съдържа семената на спасението. Точно това е коментарът на Юнг по отношение на философския камък – алхемиците, които са прото-учени, се опитват да открият материална субстанция, която да осигури здраве и вечен живот на хората. Юнг гледа на науката като на произтичаща от тази компенсираща мечта – наистина брилянтна идея. Това е единствената идея, която, според Питърсън, дава разумно психологическо обяснение на появата на науката като дисциплина.  Т.е. интерпретацията на Юнг е, че науката се появява като движение срещу свръх-одухотворяването на човешката психика, и това е преоценката на материята и на възможностите, които предлага.


В края на 19 в. Ницше гледа на Християнството като на несъстоятелна философия. Но казва, че когато една система от вярвания се сгромоляса, проблемът за хората не е само това, че системата им от вярвания е колабирала. Веднъж преживял срива на една система от вярвания, ти вече не можеш да вярваш в друга система. Т.е. ти не само ставаш скептик по отношение на твоето верую, но ти се превръщаш в мета-скептик, т.е. скептик по отношение на всички системи от вярвания. И ето тука вече си на една крачка от нихилизма.


Можете да гледате на това като на болестта на критичния рационален ум. Този критичен рационален ум е в състояние да отреже всеки клон, на който седиш. Предимството на подобна нагласа е, че научаваш нови неща. Но цената, която плащаш, е, че никога не си сигурен в абсолютно нищо.


И може би вие сега ще кажете, че е много правилно никога да не си сигурен. Но ... през живота си ще имате много моменти, в които ще трябва да действате така, все едно сте абсолютно сигурни, защото в противен случаи ще живеете в пълен хаос. Защо трябва да избера това вместо онова? Не знам ... не е много подходящ отговор за едно когнитивно същество като човека.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 24, 2019, 01:38:13 am
Достоевски отправя критика към комунизма 40 години преди комунизмът да стане политическо движение. Това е просто абсолютно гениално и брилянтно! Невероятно е, че Достоевски го е написал преди толкова много време. Между другото, Ницше много интензивно е чел Достоевски.


Достоевски много е размишлявал върху проблема с нихилизма. Мислел е, че съществуват 2 алтернативи на нихилизма – едната е свръх-човешкият нихилизъм à la Ницше. Ницше предлага, след смъртта на религията, човек да изгради своя собствена система от ценности, но той самият не вярва, че човекът е в състояние да направи това. Човек не може да изгради кохерентна приложима в практиката философска структура от нищото през живота си!  Good luck with that! Освен това, Ницше предполага, че хората могат да създават ценности. А това е вярно само в известна степен.


В книгата си ”Записки от подземието” („Записки из подполья“) (бел.прев. Ницше казва, че в този роман „истината крещи“), Достоевски пише за човек, който е нещо като модерен Хамлет. Това е човек на 20 в., чийто основен проблем е, че е хипер-интелигентен и не може да реши, какво да прави с живота си. Това много силно го безпокои, но в същото време го безпокои и слабостта му, че не може да вземе решение. Това е един много невротичен характер, но един много софистициран и интелигентен невротик.


Героят преминава през всички аргументи, за които човек може изобщо да си помисли, за да се измъкне от невротизма и страданието. Презира себе си, защото мисли, че е много по-слаб от хората, които могат да действат, без изобщо да се замислят. Той е просто в една дупка, в една ужасяваща дупка. ”Записки от Подземието” е изумителна творба! Това е едно велико психологическо и философско изследване, примесено с много черен хумор.


В една от частите в книгата, главният герой започва да говори за алтернативи на собствената си нихилистична безнадеждност и мисли за утопизма като за потенциална алтернатива.


Какво е утопизъм?


В някакъв смисъл, средновековното Християнство обещава на хората спасение след смъртта. Утопичното верую прави абсолютно същото, но обещанието е за тук и сега. Комунизмът е утопично верую, фашизмът има също такива елементи, но фашизмът е много по-малко интелектуално софистициран от комунизма. Комунистите казват ... вижте сега, хора, ако престанете да бъдете егоисти и започнете да споделяте с другите, можем да трансформираме света и да го направим място, в което всеки би имал всичко, от което се нуждае, и всеки би бил в състояние да прави онова, което би искал да прави.


И защото хората са по природа добри, ако егоизмът/себелюбието е преодолян/о, светът ще бъде нещо подобно на рая (second best както се казва :D). Това е една изключително невероятно силна идея за хората. 80 години от човешката история преминаха в оценяване и защитаване на валидността на тази идея. Мисля, че всеки може да разбере, колко атрактивна е била тази идея. Утопичните идеологии са изключително атрактивни за хората дори и днес. Пример – радикалният ислям. Веднъж да установиш шария ... и пуууф ... получаваш царството Божие на земята. Радикалните ислямисти гледат на шарията като противник на западния нихилизъм. Една от причините е, че те не искат да попадат в капана на западния нихилизъм.


Всички тези проблеми с нихилизма и с утопизма изобщо не са изчезнали. Напротив, те са много много релевантни дори днес. Съветникът на Путин, Александър Дугин (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80_%D0%94%D1%83%D0%B3%D0%B8%D0%BD), например, е противник на западния либерализъм, защото гледа на него като на фундаментално нихилистичен. Той мисли, че западният либерализъм ще доведе до унищожение на местната култура и ще генерира материалистичен хипер-индивидуализъм (бел.прев. Индивидуализъм в Западна Европа???). Дугин е фен на традицията, и по-специално на руската православна традиция. Вярва, че Русия, Китай и Индия трябва да развият техни собствени култури, за да действат като противник на нихилистичния либерализъм.


Достоевски критикува утопизма и го прави просто брилянтно. Има гениална формулировка:


Цитат
Одним словом, все можно сказать о всемирной истории, все, что только самому расстроенному воображению в голову может прийти. Одного только нельзя сказать, — что благоразумно. На первом слове поперхнетесь. И даже вот какая тут штука поминутно встречается: постоянно ведь являются в жизни такие благонравные и благоразумные люди, такие мудрецы и любители рода человеческого, которые именно задают себе целью всю жизнь вести себя как можно благонравнее и благоразумнее, так сказать, светить собой ближним, собственно для того, чтоб доказать им, что действительно можно на свете прожить и благонравно, и благоразумно. И что ж? Известно, многие из этих любителей, рано ли, поздно ли, под конец жизни изменяли себе, произведя какой-нибудь анекдот, иногда даже из самых неприличнейших. Теперь вас спрошу: чего же можно ожидать от человека как от существа, одаренного такими странными качествами? Да осыпьте его всеми земными благами, утопите в счастье совсем с головой, так, чтобы только пузырьки вскакивали на поверхности счастья, как на воде; дайте ему такое экономическое довольство, чтоб ему совсем уж ничего больше не оставалось делать, кроме как спать, кушать пряники и хлопотать о непрекращении всемирной истории, — так он вам и тут, человек-то, и тут, из одной неблагодарности, из одного пасквиля мерзость сделает. Рискнет даже пряниками и нарочно пожелает самого пагубного вздора, самой неэкономической бессмыслицы, единственно для того, чтобы ко всему этому положительному благоразумию примешать свой пагубный фантастический элемент. Именно свои фантастические мечты, свою пошлейшую глупость пожелает удержать за собой единственно для того, чтоб самому себе подтвердить (точно это так уж очень необходимо), что люди все еще люди, а не фортепьянные клавиши, на которых хоть и играют сами законы природы собственноручно, но грозят до того доиграться, что уж мимо календаря и захотеть ничего нельзя будет. Да ведь мало того: даже в том случае, если он действительно бы оказался фортепьянной клавишей, если б это доказать ему даже естественными науками и математически, так и тут не образумится, а нарочно напротив что-нибудь сделает, единственно из одной неблагодарности; собственно чтоб настоять на своем. А в том случае, если средств у него не окажется, — выдумает разрушение и хаос, выдумает разные страдания и настоит-таки на своем! Проклятие пустит по свету, а так как проклинать может только один человек (это уж его привилегия, главнейшим образом отличающая его от других животных), так ведь он, пожалуй, одним проклятием достигнет своего, то есть действительно убедится, что он человек, а не фортепьянная клавиша! Если вы скажете, что и это все можно рассчитать по табличке, и хаос, и мрак, и проклятие, так уж одна возможность предварительного расчета все остановит и рассудок возьмет свое, — так человек нарочно сумасшедшим на этот случай сделается, чтоб не иметь рассудка и настоять на своем! Я верю в это, я отвечаю за это, потому что ведь все дело-то человеческое, кажется, и действительно в том только и состоит, чтоб человек поминутно доказывал себе, что он человек, а не штифтик! хоть своими боками, да доказывал; хоть троглодитством, да доказывал. А после этого как не согрешить, не похвалить, что этого еще нет и что хотенье покамест еще черт знает от чего зависит...
Вы кричите мне (если только еще удостоите меня вашим криком), что ведь тут никто с меня воли не снимает; что тут только и хлопочут как-нибудь так устроить, чтоб воля моя сама, своей собственной волей, совпадала с моими нормальными интересами, с законами природы и с арифметикой.
— Эх, господа, какая уж тут своя воля будет, когда дело доходит до таблички и до арифметики, когда будет одно только дважды два четыре в ходу? Дважды два и без моей воли четыре будет. Такая ли своя воля бывает!





Цитат
In short, one may say anything about the history of the world—anything that might enter the most disordered imagination. The only thing one can’t say is that it’s rational. The very word sticks in one’s throat. And, indeed, this is the odd thing that is continually happening: there are continually turning up in life moral and rational persons, sages and lovers of humanity who make it their object to live all their lives as morally and rationally as possible, to be, so to speak, a light to their neighbours simply in order to show them that it is possible to live morally and rationally in this world. And yet we all know that those very people sooner or later have been false to themselves, playing some queer trick, often a most unseemly one. Now I ask you: what can be expected of man since he is a being endowed with strange qualities? Shower upon him every earthly blessing, drown him in a sea of happiness, so that nothing but bubbles of bliss can be seen on the surface; give him economic prosperity, such that he should have nothing else to do but sleep, eat cakes and busy himself with the continuation of his species, and even then out of sheer ingratitude, sheer spite, man would play you some nasty trick. He would even risk his cakes and would deliberately desire the most fatal rubbish, the most uneconomical absurdity, simply to introduce into all this positive good sense his fatal fantastic element. It is just his fantastic dreams, his vulgar folly that he will desire to retain, simply in order to prove to himself—as though that were so necessary— that men still are men and not the keys of a piano, which the laws of nature threaten to control so completely that soon one will be able to desire nothing but by the calendar. And that is not all: even if man really were nothing but a piano-key, even if this were proved to him by natural science and mathematics, even then he would not become reasonable, but would purposely do something perverse out of simple ingratitude, simply to gain his point. And if he does not find means he will contrive destruction and chaos, will contrive sufferings of all sorts, only to gain his point! He will launch a curse upon the world, and as only man can curse (it is his privilege, the primary distinction between him and other animals), may be by his curse alone he will attain his object—that is, convince himself that he is a man and not a piano-key! If you say that all this, too, can be calculated and tabulated—chaos and darkness and curses, so that the mere possibility of calculating it all beforehand would stop it all, and reason would reassert itself, then man would purposely go mad in order to be rid of rea son and gain his point! I believe in it, I answer for it, for the whole work of man really seems to consist in nothing but proving to himself every minute that he is a man and not a piano-key! It may be at the cost of his skin, it may be by cannibalism! And this being so, can one help being tempted to rejoice that it has not yet come off, and that desire still depends on something we don’t know?
You will scream at me (that is, if you condescend to do so) that no one is touching my free will, that all they are concerned with is that my will should of itself, of its own free will, coincide with my own normal interests, with the laws of nature and arithmetic.
Good heavens, gentlemen, what sort of free will is left when we come to tabulation and arithmetic, when it will all be a case of twice two make four? Twice two makes four without my will. As if free will meant that!



Цитат
С две думи, човек може да каже всичко за историята на света - всичко, което би влязло в най-разстроеното въображение. Единственото нещо, което човек не може да каже, е, че историята е разумна. Самата дума засяда в гърлото. И, наистина, това е странното нещо, което постоянно се случва: в живота постоянно се появяват морални и разумни хора, мъдреци и любещи човечеството, които си поставят за цел, да изживеят живота си колкото е възможно по-морално и разумно, за да бъдат, така да се каже, светлина за съседите си, просто за да им покажат, че е възможно да се живее морално и разумно в този свят. И все пак всички ние знаем, че именно онези хора рано или късно залъгват себе си, играят някакъв странен номер, често най-непривиден. Питам ви сега: какво може да се очаква от човека, тъй като е бил надарен със странни качества? Обсипете го с всички земни благословии, удавете го в море от щастие, така че само мехурчета блаженство да се виждат отгоре; дайте му икономически просперитет, тъй че нищо друго да няма да прави, освен да спи, да яде сладкиши и да се занимава с продължаването на вида си, и дори и тогава, поради чиста неблагодарност, чиста проклетия, човекът ще ви изиграе някой мръсен номер. Той дори ще рискува сладкишите си и ще желае най-отровния боклук, най-неикономическата абсурдност, просто за да въведе в целия този здрав разум фаталния си, фантасмагоричен елемент. Неговата фантастическа мечта, неговото вулгарно безразсъдство е просто в това, че желае да опази схващането, просто с цел да докаже на себе си - сякаш това е било толкова нужно -  че хората са все пак хора, а не клавишите на пиано, и силите на природата заплашват да ги подчинят в такава пълна степен, че скоро човек ще спре да жадува каквото и да е друго, освен промените в календара. И това не е всичко: дори и човек да не беше нищо повече от един клавиш на пиано, дори и това да му беше доказано от естествената наука и математиката, дори и тогава той не би станал разумен, а целенасочено би извършил нещо перверзно, от чиста неблагодарност, просто за да докаже своето. И ако не открие средствата за това, той ще изобрети разрушение и хаос, ще изобрети всякакви видове страдания, само за да докаже неговото си! Той ще отприщи проклятие върху света и тъй като само човекът може да проклина (това е негова привилегия, основната разлика между него и животните), дори и само поради проклятието си той ще постигне целта си - тоест, да убеди себе си, че е човек, а не клавиш на пиано! Ако кажете, че и това също може да се пресметне и разчертае - хаосът и мракът и проклятията, така щото самото предварително пресмятане да възпре всичко това, и че разумът сам ще отстои себе си, тогава човек преднамерено би полудял, с цел да се отърве от разума и да постигне своето! Вярвам в това, отговарям за това, защото цялата работа на човека наистина изглежда не се състои в нищо друго, освен в това всяка минута да доказва на себе си, че е човек, а не клавиш на пиано! Може да е на цената на кожата му, може да е чрез канибализъм! И бидейки така, как може човек да не се изкуши да се възрадва, че това още не се е случило и че жадуването все още зависи от нещо, което не познаваме?

Ще ми изкрещите (тоест, ако благоволите да го направите), че никой не посяга на свободната ми воля и че всичко е така, че волята ми, от само себе си, от собствената си свобода, да съвпадне със собствените ми, нормални интереси, със законите на природата и аритметиката.

Боже мили, господа, каква свободна воля е останала, щом опираме до разчертавания и аритметика, където всичко е частен случай на два пъти по две прави четири? Два пъти по две прави четири без моята воля. Това ли е то свободна воля!



Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 25, 2019, 01:05:38 am
Това е критиката на Достоевски към материалния детерминизъм, на който той гледа като духовна заплаха.


Това е нещо като в Едемската градина. Представете си, че можете да реконструирате Рая на земята. В оригиналната история за рая, на Адам и Ева им е била дадена райската градина, за да живеят в нея. И какво правят Адам и Ева? Правят точно онова, което им е било казано, че не трябва да правят. Достоевски просто преразказва тази Библейска история. Идеята е, че хората просто не са такива, каквито утопистите си мислят, че са. И Достоевски казва, че това е нещо добро!



Сьорен Киркегор (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%8C%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD_%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D1%80) (Søren Kierkegaard) казва нещо подобно, но 40 години по-рано:

Цитат
It is now about four years ago that I got the notion of wanting to try my luck as an author. I remember it quite clearly; it was on a Sunday, yes, that’s it, a Sunday afternoon. I was seated as usual, out-of-doors at the cafe in the Fredricksberg Garden. I had been a student for half a score of years. Although never lazy, all my activity nevertheless was like a glittering inactivity, a kind of occupation for which I still have a great partiality, and for which perhaps I even have a little genius. I read much, spent the remainder of the day idling and thinking, but that was all it came to.
So there I sat and smoked my cigar until I lapsed into thought. Among other thoughts I remember these: “You are going on,” I said to myself, “to become an old man, without being anything, and without really undertaking to do anything. On the other hand, wherever you look about you, in literature and in life, you see the celebrated names and figures, the precious and much heralded men who are coming into prominence and are much talked about, the many benefactors of the age who know how to benefit mankind by making life easier and easier, some by railways, others by omnibuses and steamboats, others by the telegraph, others by easily apprehended compendiums and short recitals of everything worth knowing, and finally the true benefactors of the age who make spiritual existence in virtue of thought easier and easier, yet more and more significant. And what are you doing?” Here my soliloquy was interrupted, for my cigar was smoked out and a new one had to be lit. So I smoked again, and then suddenly this thought flashed through my mind, “You must do something, but inasmuch as with your limited capacities it will be impossible to make anything easier than it has become, you must, with the same humanitarian enthusiasm as the others, undertake to make something harder.” This notion pleased me immensely, and at the same time it flattered me to think that I, like the rest of them, would be loved and esteemed by the whole community. For when all combine in every way to make everything easier, there remains only one possible danger, namely, that the ease becomes altogether too great; then there is only one want left, though it is not yet a felt want, when people will want difficulty. Out of love for mankind, and out of despair at my embarrassing situation, seeing that I had accomplished nothing and was unable to make anything easier than it had already been made, and moved by a genuine interest in those who make everything easy, I conceived it as my task to create difficulties everywhere.



Сьорен Киркегор: Concluding Unscientific Postscript

Още преди около четири години ми се искаше да изпробвам късмета си като автор. Спомням си го съвсем ясно; беше в неделя, да, точно така, в неделя следобед. Бях седнал както обикновено, отвън в кафенето в градината на Фредриксбърг. Бях студент в продължение на 10 години. Въпреки че никога не бях мързелив, цялата ми дейност беше все пак като блестяща неактивност, един вид занимание, към което все още съм много присрастен и за което може би дори имам талант. Почетох и прекарах остатъка от деня в безделничене и мислене.


Седях си и си пуших пурата си и се бях замислил. Наред с другите мисли си спомням тези: „Продължаваш“, казах си аз, „да остаряваш, без да бъдеш нещо, и без наистина да се ангажираш с нещо. От друга страна, накъдето и да погледнеш около теб, в литературата и в живота, виждаш прочутите имена и фигури, любими и приветствани мъже, които стават знаменитости и за които се говори много, за многото благодетели на епохата, които знаят, как да помогнат на човечеството, като правят живота все по-лесен и по-лесен, някои – чрез железниците, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, ... И какво правиш ти? ”Моят монолог бе прекъснат, защото пурата ми беше накрая и трябваше да се запаля нова. Така че запалих отново, и тогава изведнъж следната мисъл пробяга през ума ми: “Трябва да направиш нещо, но тъй като с твоите ограничени възможности ще бъде невъзможно да направиш нещо още по-лесно, отколкото е в момента, трябва, със същия хуманитарен ентусиазъм като на другите да вземеш да направиш нещо по-трудно.” Тази идея ми хареса изключително много и в същото време ми хареса да мисля, че аз, както и останалите, ще бъда обичан и ценен от цялата общност. Защото, когато всички се обединяват, за да направят нещата по-лесни, остава само една възможна опасност, а именно, че лекотата става прекалено голяма; тогава остава само едно нещо, което все още не е усетено желание – хората ще искат трудности. От любов към човечеството и от отчаяние от срамната ми ситуация, като видях, че не съм постигнал нищо и не мога да направя нищо по-добро от това, което вече е направено, и задвижен от искрен интерес към онези, които правят всичко по-лесно, възприех като моя задача да създавам трудности навсякъде.



Бел.прев. Киркегор е бил просто гениален! :D


Хората често говорят за щастието, за т.нар. позитивна психология (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D0%BF%D1%81%D0%B8%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F). Питърсън не е фен на позитивната психология. Защото щастието представлява екстравагантност минус невротизъм. И това го знаем от най-малко 15 години. Не ни трябваше да правим много шум от това цялото чудо.


Ако поставите мишки в една относително скучна ситуация и им дадете свободен достъп до кокаин, те просто ще се друсат, докато умрат. В нормална среда, мишките не правят така, но напълно отегчените мишки, които са по някакъв начин изолирани, правят точно това. Преставят да правят секс, преставят да се хранят и са само на кокаин. Мисля, че продължават да пият вода.


Ако инжектирате електрод в мозъка им, в хипоталамуса, в частта, която е свързана с усещането за възнаграждение, който е източникът на допамин, и го настроите така, че при натискане на определен бутон от мишката, се стимулира този център, мишките ще стоят там и просто ще натискат неистово бутона.


Въпросът е ... ще позволите ли да направят същото с вас, както с мишките?
Сигурно не, нали?


Имайте предвид, че кокаинът е изключително мощен генератор на позитивни емоции. Кокаинът е много мощен психомоторен стимулант. Защо да не правим това през цялото време? Точно това пита Олдъс Хъксли (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BB%D0%B4%D1%8A%D1%81_%D0%A5%D1%8A%D0%BA%D1%81%D0%BB%D0%B8) в Прекрасният Нов Свят (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82_%D0%BD%D0%BE%D0%B2_%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82). Получаваш всичко, което искаш. Вземи дрога, която да те поддържа спокоен, щастлив и издръжлив. Перфектно!


Това ли искате? А какво искате?


Виждали ли сте ето тази статуя:


(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8e/Atlas_%28Farnese_Globe%29.jpg)



(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/8c/MAN_Atlante_fronte_1040572.JPG/800px-MAN_Atlante_fronte_1040572.JPG)

Атлас Фарнезе


Това е Атлас (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%82%D0%BB%D0%B0%D1%81_(%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F), уморен да държи небесната сфера на раменете си. Атлас е един от титаните, наказан от Зевс да крепи небето на раменете си.


Каква идея репрезентира статуята на Атлас?

Това е стара и дълбока идея. Има нещо божествено във фигурата със света на раменете й. Стойността на онова, което прави Атлас е огромна. Страданието му си заслужава.


За екзистенциалистите, човек е смъртен, уязвим, склонен към страдание – това е неизбежно! И онова, което човек прави в живота си трябва да бъде достатъчно ценно, за да си заслужава цената, която плаща със страданието си. Човек трябва да е в състояние да си каже ”Ще платя тази цена!”.


А какво се случва, ако човек избере противоположното на това?


20 в. показва, какво се случва, когато хората изоставят Божествената отговорност за сметка на утопичните твърдения на тоталитарната държава или в името на безнадеждния нихилизъм. Последствията от нихилизма са отчаяние и болест. Последствията от тоталитаризма, от утопизма са смърт и убийства. Културната Революция (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F) на Мао, насочена към унищожение на остатъците от капитализма и традиционната китайска култура, уби 100 млн човека и никой не говори за това.


Киркегор, между другото, е първият, който идентифицира онова, което днес наричаме тревожност, особено екзистенциален страх, това, което на английски се нарича angst = тревога. Тревожността се асоциира със състояние на търсене на отговори за естественото на съществуването, както и съмнения в ползата от съществуването.


Киркегор е първият, който придава философска и психологическа форма на тази концепция, и започва да мисли, как това нещо може да бъде преодоляно, как може да бъде преодоляно това страдание. И това е свързано и с твърденията на Достоевски по-късно. Достоевски казва, че не можеш да решиш проблема чрез изграждане на утопия, на която човек се наслаждава като масово животно, защото хората не са животни. Дори да бе възможно, хората не биха го допуснали ... биха го разрушили.
Киркегор казво нещо подобно.


Цитат
There is a view of life which holds that where the crowd is, the truth is also, that it is a need in truth itself, that it must have the crowd on its side. There is another view of life; which holds that wherever the crowd is, there is untruth, so that, for a moment to carry the matter out to its farthest conclusion, even if every individual possessed the truth in private, yet if they came together into a crowd (so that "the crowd" received any decisive, voting, noisy, audible importance), untruth would at once be let in.
For "the crowd" is untruth. Eternally, godly, christianly what Paul says is valid: "only one receives the prize," [I Cor. 9:24] not by way of comparison, for in the comparison "the others" are still present. That is to say, everyone can be that one, with God's help - but only one receives the prize; again, that is to say, everyone should cautiously have dealings with "the others," and essentially only talk with God and with himself - for only one receives the prize; again, that is to say, the human being is in kinship with, or to be a human is to be in kinship with the divinity. The worldly, temporal, busy, socially-friendly person says this: "How unreasonable, that only one should receive the prize, it is far more probable that several combined receive the prize; and if we become many, then it becomes more certain and also easier for each individually." Certainly, it is far more probable; and it is also true in relation to all earthly and sensuous prizes; and it becomes the only truth, if it is allowed to rule, for this point of view abolishes both God and the eternal and "the human being's" kinship with the divinity; it abolishes it or changes it into a fable, and sets the modern (as a matter of fact, the old heathen) in its place, so that to be a human being is like being a specimen which belongs to a race gifted with reason, so that the race, the species, is higher than the individual, or so that there are only specimens, not individuals. But the eternal, which vaults high over the temporal, quiet as the night sky, and God in heaven, who from this exalted state of bliss, without becoming the least bit dizzy, looks out over these innumerable millions and knows each single individual; he, the great examiner, he says: only one receives the prize.



Сьорен Киркегор, ”За посвещението на "Този Единствен Индивид"”:

Има възглед за живота, който твърди, че истината е там, където е тълпата, истината е онова, което има масата на своя страна. Има и друго мнение, според което, където и да е тълпата, там има неистина, така че ..., дори ако всеки отделен индивид притежава истината, при събирането на индивидите в тълпа (тълпата, получила решаващо, гласуващо, шумно, звуково значение), неистината щеше веднага да бъде допусната.


Защото "тълпата" е неистина. Това е валидно твърдение, вечно, благочестиво, християнско, или както апостол Павел казва в Коринтяни 9:24: "един получава наградата"... това означава, че всеки трябва да бъде предпазлив с "другите" и по същество да говори само с Бог и със себе си – защото само един получава наградата. Това също означава, че човек или да бъдеш човек е в близост с Божественото. Светският, земен, зает, социален човек казва: "Колко е неразумно да се твърди, че само един трябва да получи наградата. Много по-вероятно е няколко човека, ако се обединят, да получат наградата. Ако станем много, става по-сигурно и също по-лесно за всеки отделно." Разбира се, много по-вероятно е; това е вярно и по отношение на всички земни и материални блага; и се превръща в единствена истина, ако на тази концепция й се позволи да управлява, защото тази гледна точка премахва и Бог, и вечното, и "човешкото" родство с Божественото; тя го премахва или го превръща в мит, и поставя модерния човек (всъщност стария езичник) на негово място, така че да бъдеш човек означава да си специмен, който принадлежи на раса, надарена с разум, така че расата, видът е нещо повече от индивида, т.е. вече няма индивиди, а само екземпляри. Но вечността, чиито сводове са над временното, тиха като звездния нощен купол, и Бог на небето, който от това възвишено състояние на блаженство, без да бъде ни най-малко замаян от височината, гледа към безбройните милиони и знае всеки отделен индивид по име; Той, великият изпитващ, казва: само един получава наградата; ...



Това е написано 100 години преди нацизма. Удивително!


Киркегор е екзистенциалист християнин – протестант. Достоевски е екзистенциалист православен християнин. Ницше, който също е екзистенциалист, е най-големият противник на Християнството от всички философи. Екзистенциализмът е странна философия. Събира хора с на фундаментално ниво различни предположения.


Но екзистенциалистите имат нещо общо и това е твърдението, че животът е страдание. Другото общо нещо е, че всеки индивид трябва да поеме отговорност в лицето на страданието. И това е правилният отговор на нихилизма и на идеологическата обсесия.


Ницше прави същите заключения като Киркегор:


Цитат
A traveler who had seen many countries, peoples and several of the earth’s continents was asked what attribute he had found in men everywhere. He said: “They have a propensity for laziness.” To others, it seems that he should have said: “They are all fearful. They hide themselves behind customs and opinions.” In his heart every man knows quite well that, being unique, he will be in the world only once and that there will be no second chance for his oneness to coalesce from the strangely variegated assortment that he is: he knows it but hides it like a bad conscience – why? From fear of his neighbor, who demands conformity and cloaks himself with it. But what is it that forces the individual to fear his neighbor, to think and act like a member of a herd, and to have no joy in himself? Modesty, perhaps, in a few rare cases. For the majority it is idleness, inertia, in short that propensity for laziness of which the traveler spoke. He is right: men are even lazier than they are fearful.


Попитали пътник, видял много страни и народи и няколко континента, кои човешки черти е срещнал навсякъде. Той казва: „Те имат склонност към мързел.” За други изглежда, че трябва да е казал: „Всички са страхливи. Крият се зад обичаите и мненията.” В сърцето си всеки човек знае много добре, че е уникален и че ще бъде на този свят само веднъж, и че няма да има втори шанс за неговата изключителност да се слее със странно разнообразния асортимент, който той е: той го знае, но го крие като лоша съвест - защо? От страх от ближния си, който изисква комформизъм и се прикрива с него. Но какво е това, което принуждава индивида да се бои от ближния си, да мисли и да се държи като член на стадо и да няма радост в себе си? Може би скромност в няколко редки случая. За мнозинството това е безделието, инерцията, накратко, склонността към мързел, за която говори пътникът. Той е прав: хората са дори по-мързеливи, отколкото страхливи.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 26, 2019, 06:29:12 pm
Продължаваме с части от следващата лекция за Екзистенциализма на Питърсън:


2015 Лекция за Личността 13: Екзистенциализъм: Нацистка Германия и СССР


https://www.youtube.com/watch?v=XY7a1RXMbHI


Това е лекция за феноменологията (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F)/екзистенциализма през 50-те години на 20 в., чиито концепции са много силно повлияни от Втората Световна Война.


В миналата лекция споменахме, че Достоевски и Ницше са обобщили световната психологическа ситуация през 19 в., когато новите мисловни модели подкопават вярата и старите мисловни модели, което се оказва голям проблем, защото хората имат нужда от нещо, върху което да стоят, от нещо, което да ги ориентира в света, за да се придвижват напред. Достоевски и Ницше превдиждат, че последствието от дезилюзионирането ще бъде нихилизъм.


Записки от Подземието” на Достоевски трябва да бъде прочетена от всеки клиничен психолог, защото представлява едно от най-брилянтните психологически изследвания на психически разстроен човек, което съществува изобщо. На части от ”Престъпление и Наказание” също може да се гледа по този начин. Тези две творби са ненадминати в репрезентацията на психическите явления.


Питърсън споделя, че няма идея, как е било възможно Достоевски да е толкова гениален. Имал е епилепсия и в моментите преди епилептичен пристъп е получавал нещо като ”откровения”. Учените наричат това състояние ”аура” – това е променено състояние на съзнанието. Аурата на Достоевски е била нещо като разкриване на дълбокия смисъл на света. Точно на ръба на разкриване на тайната за всичко, той е получавал припадък. Достовски споделя, че преживяванията му преди пристъп са били толкова интензивни и толкова изумителни, че той не би ги заменил с нищо на този свят. Питърсън вярва, че точно това е била причината за разширената му визия за света и нещата. Епилептичните прозрения са част от причината за ненадминатия му гений. Онова, което е преживявал Достоевски, е нещо като разширяване на нормалния начин, по който смисълът се разкрива пред нас. Подобни преживявания са характерни принципно за промененото състояние на съзнанието.


Между другото, има хора, които умишлено не вземат лекарствата си против епилепсия, за да изпитат онова, което се случва по време на т.нар. аура.


Достоевски и Ницше предвиждат, че нихилизмът и идеологическият тоталитаризъм са онова, което ще се случи през следващия век и ... точно това се случва.


След бруталния разгром през Първата Световна Война, Германия преживява много трудни години – дългове заради загубата на войната, хиперинфлация, бедност. Марката девалвира до стойност нула. Войната е била ужасна, а стотици хиляди мъже загиват на фронта. Икономиката се сгромолясва.


След Първата Световна Война комунистите идват на власт в Русия и имат много привърженици в останалата част от Европа и Северна Америка. В този момент фашизмът като форма на държавен тоталитаризъм надига глава като опонент на комунизма.


Светът е в шок от Втората Световна Война не само заради бруталността на самата война, но и от геноцида, съвсем съзнателно практикуван от немците по време на войната. Бруталността на нацистите, прилагана при унижощението на хипотетичния им враг, надминава в пъти онова, което е било необходимо за целите на самото унищожение. Немците преминават всякакви граници – отиват много отвъд унищожението ... прилагат истински мъчения и тормоз на хора, които не са били необходими за унищожението на тези хора.


Имало е много моменти, в които нацистите е трябвало да решат, дали да продължават изтребването на евреи, цигани, хомосексуалисти и на всички останали, които, според тях, не са били годни за тяхната култура, или пък да се концентрират върху спечелването на войната. Трябвало е да вземат решения за разпределение на човешките ресурси за постигане на целите им – да продължим с геноцидното изтребване, което ще намали вероятността да се спечели войната, или да алокираме ресурсите другаде. Това се е случвало много особено в края на войната. Нацистите просто са продължавали с изтребването на хора, вместо да се концентрират върху военните действия на фронта.


Много е странно, нали? Ако те служат на веруюто си за глобална доминация, тогава човек би си помислил, че изтребването на хора би трябвало да бъде подчинена/второстепенна цел на целта за установяване на Европейска фашистка държава, ако наистина целта им е била такава, каквато са твърдели, че е.


Има една изключително гениална психоаналитична идея (Питърсън мисли, че идва от Юнг, но не е 100% сигурен в това).  Правилото в психоанализата е следното – ако не можете да разберете, защо някой прави нещо, се концентрирайте върху резултатите от това, което прави. Така ще разберете мотивацията му!


Ако видите някой, който постоянно кара хората около себе си да се чувстват жалки, нищожни, отчаяни, ужасени, злочести, окаяни, лоши ... и не можете да разбере, защо той прави това, тогава можете да предположите, че целта му е да кара хората да се чувстват точно така.


Да, това е трудно да бъде разбрано. Прочетете за Масовото убийство в Колумбайн (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%BE_%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%B2_%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D1%83%D0%BC%D0%B1%D0%B0%D0%B9%D0%BD).


Бел.прев. От дневниците (http://www.acolumbinesite.com/diary.php) на убийците от Колумбайн:

Ерик Харис (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%80%D0%B8%D0%BA_%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81_%D0%B8_%D0%94%D0%B8%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9A%D0%BB%D0%B8%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B4) (Eric Harris) пише (http://www.acolumbinesite.com/eric/writing.php):


Цитат
”Eric writes that someone is bound to ask, "What were they thinking?" He answered, "I want to burn the world, I want to kill everyone except about 5 people...if we get busted any time, we start killing then and there...I ain't going out without a fight."
...
"I'm full of hate and I love it."


На въпроса "Какво са си мислили?", Ерик отговаря: "Искам да изгоря света, искам да убия всички, с изключение на около 5 души ... ако ни се съсипят по всяко време, започваме да убиваме тогава и там ... няма да се дам без бой." … "Пълен съм с омраза и това ми харесва."


Дилън Клиболд (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D1%80%D0%B8%D0%BA_%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81_%D0%B8_%D0%94%D0%B8%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9A%D0%BB%D0%B8%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B4) (Dylan Klebold) пише (http://www.acolumbinesite.com/dylan/writing.php):



Цитат
"Fact: People are so unaware... well, Ignorance is bliss I guess... that would explain my depression."
...
"killing enemies, blowing up stuff, killing cops!! My wrath for January's incident will be godlike. Not to mention our revenge in the commons."
...
"About 26.5 hours from now the judgement will begin. Difficult but not impossible, necessary, nervewracking & fun. What fun is life without a little death? It's interesting, when i'm in my human form, knowing i'm going to die. Everything has a touch of triviality to it."

"Факт е, че хората са толкова невежи ... е, невежеството е блаженство. Предполагам, че това обяснява моята депресия."
...
"убиване на врагове, взривяване, убиване на ченгета! Гневът ми за инцидента през януари ще бъде божествен. Да не говорим за нашето отмъщение към народа."
...
"... Забавен ли е животът без малко смърт? Интересно е, когато съм в човешка форма, знаейки, че ще умра."


Убийците от Колумбайн казват съвсем експлицитно, защо правят това, което правят. Ясно е като бял ден. Но хората не искат да вярват на това, защото, принципно, повечето хора не могат да повярват, че някой, който е съзнателен, може да бъде обсебен от толкова много злонамереност.


Хората биват обсебени от някакви идеологически идеи. И на базата на тези идеи, предприемат действия, които са немислими за някакви цивилизовани хора, нали? Оказва се, обаче, че такива действия не само са възможни, но и самите хора, особено в нацистка Германия, са знаели много добре какво се случва (бел.прев. Самите немци се шегуват понякога, като казват ”Аха ... ясно... после пак ще казваме, че не сме били знаели.”). Не е възможно да отстраниш няколко милиона човека от населението и никой да не забележи и без да се разпространят някакви слухове. (бел.прев. Лагери е имало почти във всеки град. На нас са ни известни просто по-големите.) Никога не забравяйте, че Хитлер е бил избран, казва Питрсън, и то чрез много голямо мнозинство. И то такова мнозинство, което никой съвременен лидер не може да получи.


Да, много е трудно да се преглътне такова нещо, но не можем да не признаем вината за онова, което се е случило в Германия, на всеки член на обществото от всички слоеве. Не може да просто да припишеш вината само на лидерите.


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 26, 2019, 11:31:39 pm
Малко за Хитлер:


Как, по дяволите, е бил толкова завладяващ и покоряващ публиката?


Ето го обяснението на един психиатър:


Да, имало е много гневни немци по онова време. Защо? Ми загубили са Първата Световна Война, останали са много оскотели хора, прекарали години в окопите при ужасяващи условия. Цялата проклета икономика колабира, защото немците са били принудени да подпишат много неизгоден мирен договор. Всичко е било разрушено. Когато Хитлер идва на власт, се захваща с индустриализиране на икономиката, в което, не можем да не му признаем, е бил изключително добър.


Хитлер е бил много добър оратор, въпреки че не е бил много последователен философ и теоретик. В никакъв случай не е бил глупав, обаче. Не е бил много добре образован, но е бил човек естет, с изтънчен вкус. Прекарвал е много време в дизайн на новите градове, които е трябвало да бъдат построени след края на войната. Точно Хитлер е бил онзи, които е изграждал концепции за нови градове, където изкуството (поне наци-версията за изкуство) е трябвало да процъфтява. (бел.прев. Не забравяйте, че Хитлер е рисувал много на младини).


Как, по дяволите, Хитлер е омагьосвал хората? Питърсън е извлякъл обяснението от теорията на Юнг (”Зная, че има демони (http://www.spiralata.net/kratce/index.php/psihologiya/1866-karl-gustav-yung-znaya-che-ima-demoni)”).


Тук Питърсън разказва за една смешна история, за която е чел и за която не знае, дали е истина. Та историята е за студенти по психология, които решили да се пошегуват с преподавателя, които имал навика да се разхожда напред-назад в залата пред студентите, докато говори. Трикът, който скрояват студентите, е, че не му обръщат никакво внимание, докато е от лявата страна на залата (говорят помежду си, гледат в тавана, проверяват, дали имат нещо под ноктите). Когато лекторът е от дясната страна на залата, те наистина се концентрират, кимат с глава и т.н. Резултатът бил, че след няколко седмици, лекторът престанал да се движи напред-назад и стоял само в дясната страна на залата, до вратата, и изобщо не мърдал оттам, докато говори.


Съвсем очевидно е, че хората откликват на знаците, които публиката им подава. Един добър оратор прави точно това. Един добър оратор наблюдава и отразява тълпата, обръща внимание на реакцията на тълпата, когато казва нещо. Това не е монолог, а е диалог, въпреки че публиката излъчва само не-вербални елементи на разговор. Тези не-вербални елементи са изключително важни. Един добър оратор осъществява връзка с тълпата, като използва не-вербалните съобщения на хората – това е система за обратна връзка.


Хитлер е бил малко хаотичен в началото. Бил е много гневен – един фрустриран студент по изкуства, който се опитва да влезе във Виенската академия за изящни изкуства 4 пъти.



(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/e4/HitlerMaryWithJesus.jpg)

Богородица със Святото Дете Исус на Хитлер от 1913 г.


Хитлер е имал талант. Бил е доста конвенционален художник, но е имал талант.

(https://1.bp.blogspot.com/--QEuatsRbQI/WRH_5wM_aCI/AAAAAAACq2w/4m14p5K9hXgAaH6RBDOEm-_T0c4bSOeTQCLcB/s1600/paintings-by-adolf-hitler-3.jpg)


Има една история за Хитлер и окопите по време на Първата Световна Война – той е бил заедно с другарите си в окопите и е отишъл някъде да върши една работа ... , и когато се връща, намира всички мъртви – избухва бомба и убива всички в окопа. След такава случка е лесно да си помислиш ”Има нещо много специално в мен, след като тази бомба не успя да ме убие, при положение, че уби всички останали. Може би Бог ме спаси заради някаква по-висша цел.” Питърсън казва, че можем да бъдем абсолютно сигурни, че ако преживеем нещо такова, ще си мислим нещо подобно.


Хитлер печели медал за смелост. След Първата Световна Война, като много други мъже, се мотае насам-натам, безработен и като в капан. Изобщо не е чудно, че не е бил много щастлив от тази ситуация. Че кой ли би бил? И после не успява да влезе в Академията.


И така ... съвсем в началото той изобщо не е имал някаква конкретна политическа теория, но е бил много много добър оратор. Но кое точно го е правило толкова добър?


Водели ли сте разговор с 3-годишно хлапе за това, как е прекарало деня си? Знаете, че 3-годишните много трудно могат да организират мислите си и да разкажат цяла история, без да ги насочвате и помагате да подредят онова, което са запомнили. Но нали знаете, какво правят малките? Те ви наблюдават и се опитват да проумеят, дали ви казват правилните неща. Това е точно онова, което и трябва да правят. Защото децата трябва да се научат да говорят така на хората, че да бъдат разбрани. Така че ... те наблюдават реакциите на възрастните, когато кажат нещо – така детето става отзивчиво и в състояние да реагира на не-вербални и вербални сигнали от другите. Помислите за това, колко бързо се учат да говорят тези малки душишки. Дори и никой да не ги учи ... , те се учат сами. Те просто наблюдават и слушат.


Та основната мисъл тук е, че чрез наблюдение, можеш да извлечеш несъзнателните желания на хората. И сега, аз стоя пред вас и говоря. А вашият живот е бил наистина ужасен през последните 15 години. И аз ви казвам това и онова ... и казвам нещо първоначално пренебрежително за евреите ... И няколко човека казват ”Дааааааа, точно така!” И тогава аз си мисля, охоооо, това е интересно. И тогава представям още няколко идеи. На някои от тях хората изобщо не реагират, а на други се оживяват и започват да подскачат, и да повтарят онова, което съм казал/а. А аз не съм глупав/а – опитвам се да получа вниманието на тълпата.


И ако това нещо го направя едно 50 пъти, тълпата ще ми каже ужасно много за това, какво иска! Особено, ако аз се опитвам да ги следвам. И особено, ако акцентирам на емоционалните им реакции и на изразяването на тези емоции. А това се превръща в позитивна система за обратна връзка.


И така ... Хитлер информира публиката и публиката информира Хитлер. Точно поради тази причина Юнг е вярвал, че Хитлер е превъплъщение на сянката на немците.



Цитат
Затова немците дълбоко ги терзае комплекс за малоценност, който се опитват да компенсират чрез мания за величие: «Am deutschen Wesen soil die Welt genesen[5]» – макар и те да не се чувстват удобно в собствената си кожа! Това е типично за юношеската психика, която се проявява не само в прекаленото разпространение на хомосексуализма, но и в липса на образа на anima в немската литература (велико изключение е Гьоте).

Това се вижда и в немската сантименталност и «Gemiitlichkeit» (уют, приятност), които в действителност  по своята същност не са нищо друго освен жестокосърдечие, безчувственост и бездушие. Всички обвинения в бездушие и бруталност, с които немската пропаганда нападаше руснаците, се отнасят за самите немци; речите на Гьобелс не са нищо друго освен проектирана немска психология върху врага.





Лудвиг Бинсвангер  (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%83%D0%B4%D0%B2%D0%B8%D0%B3_%D0%91%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D1%80) (Ludwig Binswanger) и Медард Бос (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B4_%D0%91%D0%BE%D1%81) (Medard Boss) работят основно през 50-те години на 20 в. и са били изключително заинтересовани от онова, което се е случило преди и по време на Втората Световна Война.


И двамата са много силно повлияни от Фройд и Юнг.


(https://i.pinimg.com/originals/90/cc/7e/90cc7efce6071bdf70009dc00718f8a0.jpg)

Бос (вдясно) и Юнг

Бинсвангер и Бос са изучавали Хайдегер (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B9%D0%B4%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D1%80) и Хусерл (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B4%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B4_%D0%A5%D1%83%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%BB). Хайдегер се обвързва и кооперира с нацистите. Не само глупави и тъпи хора са се обвързвали с наци-тата – имайте го предвид.
Бинсвангер и Бос се опитват да разберат функциите и структурата на системата от вярвания, за да разберат, кое я прави патологична. Колко хора избиха нацистите? Колко хора избиха сталинистите? Чували ли сте за това, че през 30-те години 6 млн украинци са умрели от глад? Знаете ли за 100-те млн избити от Мао-истите?


Да, всеки е бил много въодушевен през 19 в. заради това, че класическите религиозни вярвания се разпадат. Марксистите казват, че проклетата религия репресира бедните и поддържа властта на свещениците и аристократите – това е типичното мислене на манипулативните леви интелектуалци. Това принципно е тяхната програма – те редуцират абсолютно всичко до една проклета мотивация – или икономическа, или желание за власт. И след това обясняват абсолютно всичко от тази перспектива. Тук Питърсън добява – толкова е глупаво това обяснение, че буквално трябва да бъде незаконно.


Марксистите са супер щастливи от колапса на религиите, защото са си мислили, че това ще елиминира един цял пласт от подтистичество. И това е видимо – не е като Католическата Църква да е лишена от корупция, нали? Църквата е по много начини корумпирана инициатива. И човек може да гледа на нея само от тази гледна точка.
Фройдистите и интелектуалците мислят по същия начин като марксистите. За Фройд религията не е нищо повече от детска делюзия, изградена от хората, защото се страхуват от смъртта, като защита срещу тревожността от смъртта (https://en.wikipedia.org/wiki/Death_anxiety_(psychology)).


Аргументите на Фройдистите и на Марксистите са наистина изключително силни аргументи. Това е очевидно. Използват ли хората религията като защита срещу нещата, които са прекалено ужасни, за да се конфронтираш с тях? Очевидно! Подтиска ли църквата хората, ангажира ли се с конспирации с хората, които са на власт? Очевидно!
Църквата е структура. Всяка структура прави това!  С времето, всяка структура клони към корупция – държавата, корпорациите, банките.


И така ... Марксистите, Фройдистите и интелектуалците са много щастливи от това, че религията се разпада и вярват, че новите неща, които те ще конструират – фашизъм и комунизъм, ще са много по-добри от това, което ще заместят – религията. Буквално всички ще се давят в утопия.


И какво се случи? Понякога, когато събориш една система, която ти е изглеждала ужасна, се оказва, че онова, което конструираш на нейно място, кара предишната ужасна система да изглежда като работа на аматьор. И точно това се случи през 20 в.


Ловът на вещици, организиран от Католическата Църква през средните векове, буквално прилича на детска игра в сравнение с фашизма и комунизма, чиито жертви са стотици милиони.


Добре тогава, а какво да кажем за индивидуалната вина? Ако живееш в държава, в която почти всеки е нацист, имаш ли вина за това? Е, отделният човек не може да е отговорен за действията на една цяла държава ... НО ... не е ли държавата изградена от отделни индивиди? Не е правилно да игнорираме факта, че всяка група се състои от индивиди.


Не са ли отделни хора онези, които правеха ужасни неща в концлагерите?


Между другото, обърнете внимание на това, че Станфордският затворнически експеримент (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82) показва, че около 30% от хората са склонни да станат фашистки изверги само за 6 дни. 30%!


Феноменолизите като Бинсвангер и Бос се интересуват от въпроса ”Какво, по дяволите, да направим с тези факти?”.


Първото твърдение, което правят, е, че от гледна точка на психологията, реалността са човешките преживявания. Реалността за теб, от феноменологична гледна точка, е онова, което преживяваш. Всичко, което преживяваш, е реално. Феноменолозите отиват още по-далеч, като казват, че това е всъщност най-реалното от всички неща – съзнанието ти е реално, сънищата ти са реални, емоциите ти са реални, болката ти е реална. Много е важно да се мисли за това, ако не искате да наранявате хората. Може би е добре да мислите, че на болката трябва да се гледа като на фундаментална реалност, а не като на някакъв вторичен ефект от някакъв материал субстракт. Това са принципно идеи на Хайдегер, според който западната философия е сбъркала пътя още преди 3000 г., защото не се концентрира върху самото съществуване като фундаментална мистерия.


Фундаменталната мистерия е: защо, по дяволите, има нещо, вместо да няма нищо?


И след като има нещо, кои са фундаменталните елементи на това нещо?


Именно това е феноменологичната позиция. Това не е като научния подход, защото стартира със съвсем различно предположение. Научното предположение е, грубо казано, че обективно реалните елементи на нещата са най-реалните елементи. Този подход работи много добре за много неща, вкл. за направата на водородни бомби.


Но също така е разумно да се помисли, дали научният подход е цялата истина. Не показва ли самият факт, че произвеждаме водородни бомби, че има нещо грешно в научните ни вярвания?


Феноменолозите предполагат, че твоите преживявания, самото преживяване е реално. Това, че никой друг няма достъп до моите сънища, до моята болка и до моите емоции, не означава, че те не са реални. Те са просто в друга категория реалност от реалността на масата в стаята, до която всички имат достъп. Това е предположението, което правят феноменолозите и което стои в основата на тяхната теория. Това е стартовата точка на теорията – предположението, че преживяванията са реални. И ние сме принудени да правим такива предположения, защото сме принципно невежи. Ние, хората, знаем твърде малко.


Феноменолозите не приемат идеята, че умът може да бъде редуциран до материя – те изобщо не я играят тая игра. Те не играят играта, че субектът е някакъв вторичен ефект, а обектът е единственото, което е реално.
 
Бос казва:


Цитат
…without a subject, nothing at all would exist to confront objects, and to imagine them, as such. True, this implies that every object, everything “objective” — in being merely objectivized by the subject – is the most subjective thing possible.



Ако няма субект, изобщо нищо не би съществувало, за да се конфронтира с обектите и да си ги представи като такива. Вярно е, че това означава, че всеки обект, всичко "обективно" – като обективизирано от субекта – е най-субективното нещо, което е възможно."

Медард Бос, Анализът на Сънищата


Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 27, 2019, 03:35:14 am
Това е доста радикално твърдение, но ние наистина не виждаме обекти в света. Ние виждаме средства, които можем да ползваме за нещо. Тази идея е първоначално извлечена от Джеймс Гибсън (James J. Gibson) в неговата книга ”Екологичен Подход към Визуалното Възприятие” (”Ecological Approach to Visual Perception”). Това е, по същество, прагматичен подход, според който всичко, вкл. теориите и възприятията, имат ограничен обхват на истината. Този ограничен обхват е определен от съвпадението на действията с разултата.


Друго, което твърдят феноменолозите, е, че хората всъщност не виждат неща, когато се сблъскат с нещо. Хората не виждат неща, а реагират на тях.
Пример – имаш партньор и сте във връзка, основана на доверие. Един ден разбираш, че той/тя има афера. И ти го/я погледаждаш и виждаш какво ... Не, не, не виждаш личност ... Това, което виждаш е яма, в която след малко ще паднеш. И ти дори не знаеш, че виждаш това, но тялото ти знае – кръвното ти се покачва, пулсът ти се учестява, започваш да се потиш. Причината за това е, че тялото ти вижда онова, което не можеш да видиш.


Когато те погледна ... онова, което виждам са само моите предположения за теб. И понеже ти си вежлив и се държиш добре ... ти си достатъчно благосклонен да се държиш в съответствие с моите предположения за теб. И точно поради тази причина на мене дори не ми се налага да те гледам ... благодаря ти за това!
Защото е много много трудно да се вглеждаш в хората – те са ужасяващи и трудни за разбиране същества. Всеки се разхожда и се държи така, че да не се ужасяваме един от друг през цялото време.


Когато някой те предаде ... пууууф ... всички предположения изчезват. И какво стои там? Е ... само Бог знае! Точно на това нещо реагира тялото ти. Този, който те е предал ... ти си си мислел, че си знаел, кой е той / коя е тя. И си си мислел, че знаеш, кой си ти. А сега ... познай ... Грешиш! Ти изобщо не знаеш, кой е той / тя. И понеже си такъв глупак, дори не знаеш, кой си ти самият. Това означава, че ти изобщо не можеш да се довериш на спомените си за този човек. И може дори да не можеш да се довериш на спомените си за която и да е било интимна връзка в живота ти.


Ами бъдещето?
Когато гледаш тоя човек, какво точно виждаш? Виждаш хаос! Този хаос е смисълът зад твоите предположения. Точно затова феноменолозите казват, че смисълът блести! Това е първото нещо, с което се сблъскваме.


Феноменолозите казват, че хората реагират първо на смисъла, не на обекта.


И знаете ли кое е най-странното? Точно по този начин е организиран мозъкът на човека.
Нека помислим – как дефинираме реалността?
Уф ... трудна работа, нали?
Повечето от нас дефинират реалността като Исаак Нютон. Или като Демокрит – атомите са негова хипотеза.


В Нютоновия свят е като при билярда – всичко е направено от билярдни топки, които се сблъскват, и ти можеш да предвидиш последствията от сблъсъка. Ако използваш този подход, можеш да конструираш един изцяло детерминистичен свят:
А е причина за В, В е причина за С ... и всичко се движи като гигантски часовник.

Това е Нютоновият модел. И това е един модел на часовник – идеята, че Вселената е нещо като часовник, а часовникът може да прави прогнози за Вселената. Това е наистина много силна идея.


НО ... се оказва, че е грешка тази идея. Защото каузалността е абсолютна бъркотия – никой не я разбира. Също така има нива на анализ, при които каузалността просто не може да бъде приложена – на субатомарно ниво всичко е вероятностно и нищо не можеш да предвидиш точно. Питърсън изобщо не вярва, че можем да предричаме бъдещето. Можем да прогнозираме част от бъдещето в много много ограничен обхват, за някакъв ограничен период от време напред. Навсякъде има нестабилност, която прави прогнозите много трудни.


Нютоновата реалност е това, което принципно познаваме и на което ни учат в училище. Да, знаем, че е грешна ... дори Айнщайн казва, че е грешна.

Детерминистичният свят ... не е коректна концепция. Ние не можем да действаме детерминистично ... нали затова имаме свободна воля, по дяволите. Една детерминистична система може да функционира само в свят, в който всичко остава непроменено. Една детерминистична система не може да ни навигира, защото знанието, което сме извлекли от миналото, трябва да бъде абсолютно акуратно, за да ни навигира каузално в бъдещето. Да, но не е така. Може би затова имаме съзнание ... кой знае.

 
Ето ви друга алтернатива – Дарвиновият свят. Светът е комплекно и динамично място, пълно с много странни неща. Направен от шаблони, които се разместват и танцуват насам-натам. Хвърляш нещо, което е живо, програмирано от ДНК, в това цялото нещо ... и това живо нещо трябва да се справя с тия шаблони, някои от които се променят постоянно. Някои са стабилни, някои са много променливи.  И така ... хвърляш някакво ДНК там ... и то произвежда милиони варианти ... , повечето от които са грешни. В продължение на милиони милиони години имаме масивна вълна на смъртта – на практика всичко умира. 99,9% от видовете изчезват. Провалът и смъртта са правилото, а не изключението.


Ако основната структура на реалността е променлива, а тя е, как дефинираш, кое е реално? Дарвинистът ще каже (също и прагматистът), че ти превъплъщаваш реалното до най-високата степен, в която реалното може да бъде постигнато. Твоето реално е добро за средно 80 години.


Каквото и да е реалността, това нещо е супер супер комплексно, с множество слоеве. Дори не можеш да го моделираш, без да ползваш смъртта като механизъм.


Ницше казва – истината служи на живота. Това е Дарвинистката идея. Няма нищо по-истинско от това, което еволюцията разкрива като модел на реалността. Това е мулти-пластова, шаблонна, хаотична реалност, към която сме се опитвали да се приспособим. Степента, до която ти превъплъщаваш истината, се измерва изцяло с успеха на живота и размножаването. И това е всичко! Няма нищо под това! Може и да има, но ако си Дарвинист – това е всичко!

 
Феноменолозите казват, че ние първо реагираме на смисъла, но от това възниква въпросът ”Смисълът реален ли е?”. А какво точно наричаш реално? Нютон или Дарвин? Нютон е грешен ... значи остава Дарвин.


А феноменолозите казват, че ние възприемаме смисъл. И познай! Нашият мозък е точно така конструиран. Първо възприемаме смисъл и едва след това виждаме обект.


Ранните изследователи на изкуствения интелект, под влияние на бихейвиористите си мислеха, че обектът е там и ние просто го виждаме. Но това не е вярно. Изключително трудно е компютърът да види света. И освен това трябва да сложиш изкуствения интелект в тяло, защото не можеш да видиш света без тяло, без ограничения. Защото възприятието е нужно на тялото.


Някои хора твърдят, че смисълът е вторичен / страничен ефект от нещата, т.е. няма истински смисъл, Вселената е нещо мъртво ... и ако утре изчезнем, във Вселената ще останат някакви безсмислени обекти, въртящи се едно около друго в пространството.


Това, обаче, не е вярно, защото само Бог знае, какво е там, ако няма възприемащ. Физиците ни казват, че това са някакви необятни вероятностни флуктуиращи квантови полета ... и може би дори няма формиране на звезди и планети, докато няма кой да ги наблюдава. Някой може да си помисли, че това е смехотворно ... , но трябва да се замислиш, че ти си този, които специфицира нивото на анализа. Ти не виждаш атомите и субатомните частици. Ти виждаш неща с размери на планети, когато гледаш към космоса, в определен отрязък от време. Това, което виждаш, е Вселена, нарязана на 60 Херцови парчета ... и си мислиш, че това е реалността. И физиците казват, че всичко е просто квантов потенциал, който се реализира, само ако има съзнание, което да взаимодейства с него.


Какво е онова нещо, което предизвиква екстремни форми на патология при хората?


Феноменолозите казват, че смисълът, който те се разкрива в света, е питателен и ревитализиращ, но също така е толкова мощен, че може да те отнесе. Това е опасно нещо. Ти трябва да изградиш структура, за да можеш да се справяш с цялото това чудо. Трябва да минимизираш всичко до онова, с което можеш да се справиш. Тази структура трябва да я построиш много внимателно, за да можеш да оформиш смисъла, който се разкрива пред теб, в концептуален и практичен свят, който позволява на смисъла да блести по начин, който те ревитализира, така че да не станеш толкова покварен, че да извършиш геноцид.


Екзистенциалистите и феноменолозите казват ”не се заблуждавай относно онова, което се проявява пред теб!”. Ако изкривяваш структурите, които ползваш, за да интерпретираш света, светът ти ще се изкриви и всичко, което ще ти покаже е само ужасната си страна. И ако само ужас се разкрива пред теб, ти няма да си добре, защото ти не можеш да понесеш този вид натиск. Ще станеш огорчен и гневен. Всичко около теб ще се разпада, защото ти не моделираш реалността по начин, по който позитивен смисъл да бъде разкрит пред теб. Ще се проваляш и ще се гневиш. Ще бъдеш озлобен. И тогава ще започнеш да търсиш някого, за да го нараниш, и ще имаш доволно много оправдания да го направиш. Още по-лошо (това тука вече е Юнг-ова идея) – ти си в състояние да превърнеш себе си в чудовище, което не може да се погледне в огледалото. Така че започни да приемаш нещата сериозно – трябва да приемеш сериозно смисъла, който ти се разкрива, а също така позицията ти относно истината, когато общуваш с този смисъл.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 27, 2019, 05:42:24 pm


Чели ли сте романа (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0_%D0%B8%D0%B7%D1%82%D0%BE%D0%BA_%D0%BE%D1%82_%D1%80%D0%B0%D1%8F) "На Изток от Рая (https://chitanka.info/text/5533-na-iztok-ot-raja)" на Джон Стайнбек?


Има и екранизация на романа - "На Изток от Рая (https://www.imdb.com/title/tt0048028/)" на Елия Казан (Илиас Казандзоглу (на гръцки Ηλίας Καζαντζόγλου)) от 1955 г.


Това е преразказ на Библейската история за Кайн и Авелпървото братоубийство. Самият Стайнбек казва, че това е най-значителното му произведение.


Стайнбек казва, че е взел 16-те библейски стиха за Кайн и Авел и ги е превърнал в история за романа си.



(https://knizhen-pazar.net/books/060/6093/609348.jpg)


В началото, Стайнбек дори предлага на издателя си книгата да се нарича ”Знакът на Каин”. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност. В Journal of a Novel, Steinbeck пише, че без историята за Каин и Авел, психиатрите нямаше да имат работа. „С други думи, тази история е в основата на цялата човешка невроза – и ако вземете и историята за падението на човека, имате общия брой психически проблеми, които могат да се случат на човек."


Пазач ли съм аз на брата си?

Битие, Глава 4:

6 И Господ рече на Каина: Защо си се разсърдил? и защо е помрачено лицето ти?   
7 Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.   
8 А Каин каза това на брата си Авела. И когато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби.   
9 И Господ рече на Каина: Где е брат ти Авел? А той рече: Не зная; пазач ли съм аз на брата си?   
10 И рече Бог: Какво си сторил? Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята.



Каин е първият убиец в историята, извършил грях не само срещу Бог, но и срещу друго човешко същество, защото се е чувствал необичан. След сблъсъка между човека и Бога в Едем (историята за Адам и Ева), имаме конфликт между човека и човека; синовата връзка се подчертава отново и отново в шестнадесетте библейски стиха. Насилието на Каин е предизвикано от гняв от отхвърлянето на неговия дар, и ревност и негодувание към брат си. В резултат на това той не само убива, но и лъже. Като наказание, той е осъден да бъде "бежанец и скитник ... на земята".



Цитат
Детето ще запита: „Какво се разказва в приказката за света?“ А възрастният човек ще недоумява: „Накъде ще тръгне светът? Как ще свърши той и ще разберем ли, докато сме живи, за какво става дума?“
Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме — тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: „Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?“


”На Изток от Рая” разказва за две семейства – Хамилтънови и Траскови. Семейството на Хамилтън в романа се основава на реалното семейство на Самуел Хамилтън, дядо на Джон Стайнбек по майчина линия. Младият Джон Стейнбек също се появява за кратко в романа като незначителен характер.


Историята се развива в Долината на Салинас в Северна Калифорния, между началото на 20 век и края на Първата световна война. Някои глави разказват за Кънектикът и Масачузетс, а историята се връща и до Американската Гражданска Война.


Стайнбек разказва за сърдечния изобретател и земеделец Самуел Хамилтън и съпругата му Лайза, имигранти от Ирландия. Той описва как отглеждат деветте си деца, обработвайки безплодната земя. Когато децата на Хамилтън порастват и започват да напускат семейното гнездо, богатият Адам Траск купува най-доброто ранчо в долината.
Адам е имал бурно детство във ферма в Кънектикът и е бил принуден да понася бруталното отношение от по-младия си, но много по-силен полубрат Чарлз. Бащата на Адам и Чарлз, Сайръс, е ветеран от Американската Гражданската Война, бил ранен в първата си битка и не може (или може би не желае) да се върне на служба. Въпреки това той използва интелектуалното си познание за военните дела и статута на ранен ветеран, за да стане военен съветник във Вашингтон.


След смъртта на Сайръс, бащата на Адам и Чарлз, Чарлз открива, че Сайръс им е оставил наследство по 50 000 долара.


Паралелна история представя едно момиче на име Кати Еймс, което расте в град, недалеч от семейната ферма на братята Адам и Чарлз. Кати е описана като човек с "деформирана душа"; тя е зло и се наслаждава на използването и унищожаването на хората.



Цитат
Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.


Една вечер Кати подпалва дома на семейството й, убивайки и двамата й родители. Тя става любовница на развратник, който я пребива от бой, когато разбира, че тя го използва, и я оставя да умре на прага на дома на Адам и Чарлз. Въпреки че Чарлз е отблъснат от нея, Адам, който не знае нищо за нейното минало, се влюбва и жени за нея. Кати съблазнява Чарлз по време на брака си с Адам и забременява с близнаци, оставяйки отворен въпроса, дали Адам или Чарлз е бащата на близнаците.


Като новобогаташ, Адам купува най-доброто ранчо в Долината на Салинас, и се установява там с бременната Кати, близо до семейното ранчо на Хамилтън. Кати нито иска да бъде майка, нито да остане в Калифорния, но Адам е толкова щастлив от новия си живот, че не осъзнава, че има някакъв проблем.
Скоро раждането на близнаците, Кати  прострелва Адам в рамото и бяга. Адам се възстановява, но попада в дълбока депресия. Той успява да отглежда синовете си с помощта на своя кантонски готвач Ли и с помощта на Самуел. Самуел му помага да кръсти момчетата - Арон и Кейлъб, библейски имена.



Цитат
— Дай няколко имена — отчаяно се примоли Адам.
— От Библията ли?
— Откъдето и да е.
— Чакай тогава. От всичкия народ, който е потеглил от Египет, само двама са стигнали до Обетованата земя. Не искаш ли техните имена? Като символ.
— Кои бяха те?
— Кейлъб и Джошуа.
— Джошуа е бил войник, пълководец. Не обичам генерали.
— Добре, но Кейлъб е бил нещо като капитан.
— Значи не е генерал. Мен Кейлъб ми харесва… Кейлъб Траск…
Едното от децата се пробуди и тозчас заскимтя.
— Ти го повика по име! — рече Самуел. — Джошуа не ти допада, но Кейлъб сам се обади. Умник! По-тъмният! Виж, и другият се е събудил. Аз например винаги съм харесвал името Арон, само че той не успял да стигне Обетованата земя. — Почти радостно, разплака се и второто близначе.
— По-добре не може да бъде — каза Адам. Изведнъж Самуел се разсмя.
— За две минути — каза той — и след цял водопад от думи. Кейлъб и Арон, сега вече вие сте хора, членове на човешкото братство и вече имате право на проклятие.
Ли взе близнаците в ръце.
— Запомнихте ли ги? — попита той.
— Разбира се — рече Адам, — този е Кейлъб, а този Арон.
В припадащия здрач Ли понесе разплаканите момченца към къщата.
— Вчера не можех да ги различавам — каза Адам. — Арон и Кейлъб.
— Благодари се на добрия Бог, че търпеливата ни мисъл даде плод — поде Самуел. — Лайза щеше да предпочете Джошуа. Тя много обича да чете за срутените стени на Йерихон. Но и Арон й харесва, тъй че, надявам се, всичко е наред. Отивам да впрегна.
Адам го придружи до навеса.
— Радвам се, че дойде — каза той. — Камък ми падна.



Ли става добър приятел и член на семейството. Ли, Адам и Самуел имат дълги философски разговори, особено за историята на Каин и Авел. Според Ли, историята не е преведена правилно на английски език. Ли разказва как роднините му в Сан Франциско, група китайски учени, прекарали две години в изучаване на иврит, за да открият какъв е бил моралът на историята на Каин и Абел. Тяхното откритие, че еврейската дума "Тимшел" означава "ти можеш", което означава, че човечеството не е нито принудено да преследва святост, нито е обречено на грях, а по-скоро има силата да избира.


Цитат
Китаецът посегна към врата си и се усмихна.
— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?
— Идва и заминава — рече Самуел.
Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?
— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.
— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.
Самуел кимна:
— Но децата му не го изпълняват докрай.
Ли отпи от кафето си.
— Тогава взех Американската стандартна Библия. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?
Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.
— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!
— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?
— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?
— Да. С нея говоря по-добре.
— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?
— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.
Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:
— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.
Самуел опъна една глътка.
— Искам да знам защо ти е толкова интересно.
— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.
— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?
— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.
— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?
— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.
— Чувал съм — каза Самуел.
— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни[4] заради заробени момичета?
— Нещо подобно.
— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.
— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.
— А ти? — попита Самуел.
— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.
— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?
Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.
— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябваобещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?
— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.
Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.
Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.
— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.
— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.
— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.

Титла: Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
Публикувано от: Glasberg в Януари 27, 2019, 09:37:36 pm

Битие, Глава 4: Бог казва на Каин:

7 Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.

Ако заменим трябва (да победиш греха / злото) с ”ти можеш!” (да победиш греха / злото) ... :D





Междувременно, Кати става проститутка в най-уважавания бордей в град Салинас. Сменя си името на „Кейт Албей“ и се впуска в хитър и успешен план да се подмазва на мадам, да я убие и да наследи бизнеса. Тя превръща новия публичен дом в скандален вертеп на сексуален садизъм.


След като Чарлс умира от естествена смърт, Адам я посещава, за да й даде парите, които Чарлз й оставя. Кейт му показва снимки на клиентите си в публичния дом – всички ”стълбове” на общността. Адам най-накрая разбира, каква е, и започва да я съжелява, заради което Кейт го намразва.


Синовете на Адам, Кейлъб (Кейл) и Арон (ехото на Каин и Авел) са пълни противоположности: Арон е добродетелен и покорен, Кейлъб – див бунтар. На много ранна възраст, Арон среща момиче, Абра Бейкън, от заможно семейство и двамата се влюбват. Въпреки че в града има слухове, че майката на Кейл и Арон не е мъртва, а е в Салинас, момчетата все още не знаят, че това е Кейт.


Самуел накрая умира от старост. Вдъхновен от изобретателността на Самуел, Адам започва злополучно бизнес начинание и губи почти цялото семейно състояние. Момчетата, особено Арон, се ужасяват, че баща им се превръща в посмешището на града и че връстниците им се присмиват заради неговия провал.


След завършване на училище, Кайл решава да се занимава със земеделие, а Арон отива в колеж, за да стане епископски свещеник. Кайл, неспокоен и измъчван от вината за човешките си недостатъци, избягва всички около себе си и започва да обикаля града късно през нощта. Така открива, че майка му е жива и е мадам на публичен дом. Отива да я види и тя злобно му казва, че той и тя са еднакви.


Кайл решава да "купи любовта на баща си", като започва бизнес със сина на Самуел – Уил, който е успешен дилър на автомобили. Планът на Кайл е да върне парите на баща си, като извлече полза от Първата Световна Война, като продава боб, отглеждан в Долината на Салинас, на Европа, в замяна на значителна премия. Успехът му е отвъд най-смелите му очаквания – печели $ 15 000 в брой, който планира да даде на Адам на Деня на Благодарността.


Арон се връща от Станфордския университет за празника. Във въздуха има напрежение, защото Арон все още не е казал на баща си, че възнамерява да напусне колежа. Кайл дава парите на Адам на вечеря, очаквайки баща му да се гордее с него. Адам обаче отказва да ги приеме и казва на Кайл да ги върне на бедните фермери, които експлоатира.


В Глава 49, Част 3:


Цитат
Кейл бръкна в джоба си, измъкна привързаното с червена панделка пакетче и го бутна пред баща си.
— Какво е това? — попита Адам.
— Подарък.
Адам явно се зарадва.
— Уж не е Коледа, а имаме и подаръци. Интересно, какво ли може да бъде?
— Носна кърпа! — подхвърли Абра.
Адам развърза омърляната джуфка, разгъна хартията и се вторачи в банкнотите.

...

Адам посегна към новите банкноти, събра ги по ръбовете, сгъна хартията и подгъна краищата, поглеждайки безпомощно към Ли. Кейл долови във въздуха усещането за бедствие, за предстояща катастрофа, стори му се, че пада под тежестта на някакво замайване. Сетне чу баща си да казва:
— Трябва да ги върнеш.


...

Но аз го направих заради тебе — рече Кейл. — Исках да получиш тия пари за компенсация на загубата.

...

— Ще ги скрия — прекъсна го Кейл, — ще ги пазя за тебе.
Недей. Никога няма да ги поискам. Щях да бъда толкова щастлив, ако можеше да ми дадеш каквото ми даде брат ти, да се гордея с онова, което върши, да се радвам на това, че напредва. А парите, дори чистите пари, тук нямат място. — Очите му се разтвориха и той попита: — Наскърбих ли те, сине? Не се ядосвай. Ако искаш нещо да ми подариш, дай ми добър живот. Това бих оценил. — Кейл почувства, че се задушава. По челото му изби пот, на езика усети солено. Изведнъж стана и столът му се събори. Притаил дъх, той побягна от стаята. Адам се провикна подире му: — Не ми се сърди, сине!


Оставиха го необезпокояван. Седя в стаята си, подпрял лакти на писалището, мислейки, че ще се разплаче, но не се разплака. Помъчи се да даде воля на риданието, но сълзите се спираха в нажеженото желязо на главата му. След време дишането му стана по-равномерно и той долови, че умът му е заработил потайно и безшумно. Поиска да усмири злобата на безмълвните си мисли, но те се изплъзваха встрани и продължаваха нататък. Борбата с тях ставаше все по-вяла — омразата проникваше вече в цялото му тяло, отравяйки всеки нерв. И усети, че ще изгуби контрола над себе си. Сетне настъпи момент, в който и контролът, и страховете отстъпиха назад и мозъкът му изкрещя от болезнена победа. Ръката му се протегна към молива и взе да чертае върху подложката от попивателна малки, последователни и гъсти спирали. Когато час по-късно при него влезе Ли, той бе начертал стотици непрекъснато смаляващи се спирали и изобщо не вдигна глава. Ли внимателно затвори вратата.



В пристъп на ревност, Кайл кани Арон да види майка им, знаейки, че това ще бъде шок за него. Арон се отдръпва от нея с отвращение. Съсипана от омраза към себе си, Кейт приписва имота си на Арон и се самоубива.


Идеалистичният мироглед на Арон се разбива на парчета и той става доброволец в Първата световна война. Убиват го през последната година от войната, Адам получава инсулт, когато разбира за смъртта му. Кайл започва връзка с приятелката на Арон, Абра Бейкън, след като Арон тръгна на война, и се опитва да я убеди да избяга с него. Вместо това, тя успява да го убеди да се върне у дома.


Романът завършва със сцена, в която Ли се моли на умиращия Адам да прости на единствения си жив син. Адам произнася думата „Тимшел“, давайки избор на Кайл да прекъсне цикъла и да победи греха.





Диалог между Адам и сина му Кайл в Глава 51:

Цитат
— Знаеш ли къде е брат ти? — попита го Адам.
— Не знам — отвърна Кейл.
— Не бяхте ли заедно?
— Не.
— Няма го вече две нощи. Къде е?
— Откъде да зная? — рече Кейл. — Казано ли е, че трябва да се грижа за брат си?


Построявайки романа върху библейската легенда за Авел и Каин, Стайнбек дири успоредиците както в първоначалните отношения на братята Адам и Чарлз Траск, така и по-сетне в тези между Арон и Кейл. Тук почти дословно се повтаря диалогът между Бог и Каин (Битие, гл. 4): „Къде е брат ти Авел?“ — „Не зная. Да не съм пазач на брата си?“ След това Бог прогонва братоубиеца Каин на изток от Рая.


Битие, Глава 4, стих 1 до 16, т.е. историята за Кайн и Авел, са основното вдъхновение на Стайнбек за романа. Заглавието ”На Изток от Рая”, Стайнбек взема от Битие, глава 4, стих 16:

16 Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем.


Стайнбек използва много библейски препратки в романа и илюстрира ясно конфликта между противоположните сили на доброто и злото. Голяма част от сюжета на романа е съсредоточена върху двете групи братя, репрезентиращи Каин и Авел. Двете двойки са подобни на Каин и Авел по начина, по който печелят благоразположеността на бащите си. И четиримата дават подаръци на бащите, а бащите отхвърлят подаръците на Чарлз и Кайл, репрезентиращи Каин. Кайл и Чарлз Траск очевидно са злонамерените братя.



На Изток от Рая”, Глава 22:

Цитат
Откакто свят светува — почна Самуел, — в душите ни витаят и ни преследват две предания. Носим ги навсякъде като невидими опашки. Преданието за първородния грях и преданието за Каин и Авел. Но аз не ги разбирам — нито едното, нито другото. Изобщо не ги разбирам, но ги чувствам. Лайза много ми се сърди. Казва, че нямало защо да ги проумявам. Според нея излишно е да се мъчиш да доказваш нещо, което е истина. Може би е права. Може би наистина е права. Ли, Лайза ми докладва, че си бил презвитерианец. Ти разбираш ли Райската градина и Каин и Авел?

...

Слушайте сега: „И Адам позна жена си Ева и тя зачена и като роди Каин, каза: «Родих мъжка рожба от Бога.»“ — Адам бе почнал нещо да говори, Самуел го погледна и той млъкна, скривайки очи с ръка. Самуел продължи да чете: — „И тогава тя роди брат му Авел. И Авел стана пастир, а Каин почна да обработва земята. И като мина време, отиде Каин и принесе на Господа дар от земните плодове. И Авел също принесе първородните на стадото си и от тлъстината им. И погледна Бог благосклонно на Авел и на даровете му, а Каин и неговите дарове пренебрегна.

...

— „И се разгневи Каин и лицето му помръкна. И рече Бог Каину: «Защо си разгневен и защо помръкна лицето ти? Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.» Тогава рече Каин на брата си Авел да излязат на полето и като излязоха на полето, Каин се хвърли на брата си и го уби. И Бог попита Каин: «Къде е Авел, твоят брат?» А оня му отвърна: «Не зная. Да не съм аз пастир на брата си?» И му рече Бог: «Какво направи? Гласът на братовата ти кръв вопие към мен от земята. И ти ще бъдеш прокълнат от тази земя, която раззина паст да попие братовата ти кръв, проляна от твоята ръка. И когато обработваш земята, тя отсега нататък няма да ражда нищо, а ти ще бъдеш бездомен и ще станеш скитник.» А Каин рече на Бога: «Това наказание е по-тежко, отколкото мога да понеса. Виж, ти днес ме изгонваш от лицето на земята и от своето лице. И аз ще стана беглец и скитник по земята и всеки, който ме срещне, ще ме убие.» А Господ Бог му рече: «Ако някой посегне да убие Каин, за отмъщение ще бъдат взети седем живота.» И тогава Бог постави на Каина знак, та да не го убие, който го срещне. И Каин се отдалечи от божието присъствие и заживя в земята Нод на изток от Рая.“ — Самуел затвори откъснатата корица на книгата, почти отегчен. — Толкова! Шестнайсет стиха, не са повече.



Никоя история не може да бъде силна и трайна, ако не долавяме в сърцата си, че е истинска и вярна за нас. Какъв огромен товар от вина носят хората!
— А ти се мъчиш да поемеш целия! — обърна се Самуел към Адам.
— Аз също — каза Ли. — Всеки постъпва така. Гледаме да си напълним ръцете с вина, сякаш е нещо безценно. Изглежда, го правим доброволно.



А Бог рекъл: „Това не обичам. Опитай пак. Донеси ми нещо, което обичам, и ще те туря наравно с брат ти.“ Но Каин се ядосал, оскърбили му чувствата. А оскърбят ли някому чувствата, иде му да замахне по нещо, и Авел се случил жертва на гнева му.
— Свети Павел казва на евреите, че Авел е бил с вяра [Нов завет, Послание на апостол Павел към евреите, гл. 11, ст. 4: „С вяра Авел принесе Богу по-добра жертва…] — обади се Ли.
— В „Битието“ за това не се говори — отвърна Самуел, — имал ли е вяра, нямал ли е. Намеква се само за нрава на Каин.



— А какво казва мисис Хамилтън за парадоксите в Библията? — полюбопитства Ли.
— Нищо не казва, защото не признава, че ги има.
— Но…
— Млък! Иди да я питаш. И ще се върнеш по-стар, но не и по-малко объркан.
— Вие двамата сте изучавали всичко това — прекъсна ги Адам. — На мен само ми е минало през кожата и почти нищо не е останало. Значи Каин е бил прогонен заради убийството, така ли?
— Точно така, заради убийството.
— И Бог го е жигосал?
— Не чу ли? Върху Каин бил поставен печат не за да го унищожи, а да го спаси. Както и проклятието към всеки, който би вдигнал ръка да го убие. Било е предпазващ знак.
— Не мога да се отърва от чувството — каза Адам, — че Каин е опрал пешкира.



— Нали помните, мистър Хамилтън — каза Ли, — бях ви доверил, че се опитвам да превеждам старокитайска поезия на английски? Не, не се безпокойте, няма сега да ви чета. Но като се занимавам с това, установявам как някои древни неща изглеждат нови и ясни като днешното утро. Попитах се защо. Разбира се, хората се интересуват само от себе си. Ако една история не се отнася до слушателя, той няма и да я чуе. Та оттук изведох и правилото: голяма и трайна е онази история, която се отнася до всички, инак би се изгубила. Чуждото и необяснимото са безинтересни, само дълбоко личното и познатото…
— Отнеси сега това към историята за Каин и Авел — рече Самуел.
— Аз не съм убил брат си — каза Адам и тозчас млъкна. Мисълта му препусна назад във времето.


Историята за Каин и Авел не е само за Каин и Авел, а за хората като цяло. Можете да мислите за историята на Каин и Авел като за нещо, което цялото човечество е наследило: проклятието да бъдете ревниви.


В Глава 22, Ли обяснява това по следния начин:


Цитат
Според мен това е най-известната история на света, понеже засяга всеки човек. Тя е, мисля, история, символична за човешката душа. Не ми се сърдете, ако не съм ясен, просто налучквам какво искам да кажа. За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината — такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина. Почакайте! Значението на тази древна и ужасна история според мен е в това, че тя представлява една схема на душата — на онази скрита, отхвърлена, виновна душа.


Когато действаме с омраза или гняв, това обикновено идва от някакъв страх. В този случай страхът е да не бъдеш обичан. Обяснението на Лий всъщност е гениално обяснение в литературата като цяло: кой не изпитва страх от отхвърляне?


В ”Невидима Заплаха”, Йода казва следното:

https://www.youtube.com/watch?v=91_G8iaokk8


Когато малкият Анакин Скайуокър казва, че се страхува да не загуби майка си, Йода казва, че ”Страхът е пътят към Тъмната страна. Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание.


В ”На Изток от Рая”, Глава 22, Адам отговаря на въпроса ”Но с какво може да ни успокои тази история?“ по следния начин:


Цитат
— С това — заговори възбудено Адам, — че ние сме произлезли от нея. Тя е като наш баща. Част от вината ни попива в нашето потомство. Нима сме имали друг избор? Ние сме деца на бащите си, което означава, че не сме първите. Все пак е извинение, а в този свят липсват достатъчно извинения.


С други думи, ревността, която може да доведе до братоубийство, е неизбежна. Родителите ни го чувстват, техните родители са го усещали и всеки ще продължи да го усеща, защото това правят хората.


Ето го, обаче, отговорът на Ли в Глава 24:


Цитат
Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?


Гневът и насилието като резултат от ревността изобщо не са неизбежни. В Библията Бог не постановява, че Каин ще бъде отхвърлен. Казва се, че Каин има свободна воля и Каин избира да убие брат си.


Когато Кайл е шокиран от отхвърлянето на парите от Адам, Ли му казва: "Ти имаш избор" (”Но ти имаш. Не ме ли чуваш? Ти имаш избор.”). Той означава, че Кайл решава, дали да върши зло – това зависи само от него самия – той не може да обвинява гените на Кейт или някаква присъща за него злоба. Така че, въпреки че Кайл в крайна сметка унищожава брат си, цялата идея тук е, че ние се опитваме да избягаме от порочния цикъл Каин-Авел, като признаваме, че това е избор.


”На Изток от Рая” многократно се връща към библейската история за Каин и Авел, до момента, когато Бог казва на Каин: “можеш (да преодолееш греха)”.


В официалната верси на български стихът е следният:

7 Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.


В международната версия на английски също се използва думата ”трябва”:
If you do what is right, will you not be accepted? But if you do not do what is right, sin is crouching at your door; it desires to have you, but you must rule over it.


Във версията на Крал Джеймс се казва ”би трябвало”:

If thou doest well, shalt thou not be accepted? and if thou doest not well, sin lieth at the door. And unto thee shall be his desire, and thou shalt rule over him.


В Еврейската Библия (JPS 1917), преведена на английски, се казва ”ти можеш”:

If thou doest well, shall it not be lifted up? and if thou doest not well, sin coucheth at the door; and unto thee is its desire, but thou mayest rule over it.'”


На български, това звучи така:

Ако правиш добро, няма ли да бъде прието? и ако не правиш добро, грях лежи пред вратата; и се стреми към теб, но ти можеш да го владееш.


Лий казва, че думата “mayest” (можеш) е една от най-важните думи в Библия. Изборът - между грях и добродетел, гняв и приемане, добро и зло - е това, което прави човечеството наистина велико. Според Стайнбек, всяка човешка душа е вид противоречие – във всеки има чудовище като Катрин Траск, но във всеки има и наивна чистота. Ние правим избор, дали да сме добри или зли.