Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 51 52 53 [54] 55 56 57 ... 73
796
Опит да се рационализира ирационалното

Хора, които считат себе си за образовани, с отворено съзнание и прогресивно мислене, не искат да се считат за роби на някой господар, нито дори за поданици на управленска класа. Поради това се правят много рационализации и увъртания, в опит да се отрече фундаменталната природа на “правителството” като управленска класа. Много вербална гимнастика, подвеждаща терминология и митологии са били изработени в опит да се прикрие истинската взаимовръзка между “правителствата” и техните поданици. Тази митология се преподава на децата като “градско поведение”, въпреки че повечето от това е напълно нелогично и лети право в лицето на всички доказателства. Следното покрива няколко от популярните видове пропаганда, използвана, за да се прикрива природата на “авторитета”.


Митът за съгласието

В модерния свят, робството се осъжда почти навсякъде. Но взаимоотношенията между един въображаем “авторитет” и поданиците му са в голяма степен взаимоотношения между робовладелец (собственик) и роб (собственост). Не искайки да признаят това, и не искайки да оправдават нещо, което е в крайна сметка робство, онези които вярват в “авторитета” са тренирани да запомнят и да повтарят безсрамно невярна реторика, измислена с цел да скрие истинската природа на ситуацията. Един пример за това е фразата “съгласието на управляваните”.

Има два основни начина, по които хората могат да си общуват: по взаимно съгласие, или като един от двамата използва заплахи или агресия, за да наложи със сила волята си над другия. Първият начин може да се нарече “съгласие” – и двете страни по желание и доброволно се съгласяват с това, което ще се прави. Вторият може да се нарече “управление” – единият човек контролира другия. Тъй като тези двете – съгласие и управление – са противоположности, концепцията “съгласие на управляваните” е противоречие. Ако има взаимно съгласие, това не е “управление”; ако има управляване, тогава няма съгласие. Някои ще кажат, че мнозинството, или хората като цяло, са дали съгласието си да бъдат управлявани, дори и ако много индивиди не са го давали. Но такъв един аргумент обръща концепцията за съгласието с главата надолу. Никой, индивидуално или като група, не може да даде съгласие нещо да се извърши върху някой друг. Просто “съгласие” не означава това. Противно на логиката е, да се каже, “Аз давам моето съгласие ти да бъдеш ограбен”. И въпреки това, точно това е основата на култа на “демокрацията”: хрумването, че едно мнозинство може да дава съгласие от името на малцинство. Това не е “съгласие на управляваните”; това е насилствен контрол от правителството, със “съгласието” на трета страна.

Дори и някой да беше достатъчно глупав, за да каже на друг, “Съгласен съм да ме контролираш насилствено”, в момента, в който контрольорът трябва да насили контролирания да направи нещо, тогава очевидно вече няма “съгласие”. Точно допреди този момент пък няма “управление” – само доброволно коопериране. По-точното формулиране на концепцията изразява по-точно вродената й шизофреничност: “Аз се съгласявам да те оставя да ме насилваш с разни неща, независимо дали съм съгласен с тях или не.”

Но в действителност, никой никога не се съгласява да остави онези в “правителството” да правят каквото си поискат. Така че, с цел да се изфабрикува “съгласие” там, където няма такова, вярващите в “авторитета” добавят друга, дори още по-чудата стъпка в митологията: хрумването за “загатнато съгласие”. Това твърдение е, че просто като си живее в някой град, или щат, или страна, човек “се съгласява” да спазва каквито правила се случи да бъдат издадени от хора, които твърдят, че имат правото да управляват този град, щат, или страна. Идеята е, че ако някой не харесва правилата, той е свободен да напусне града, щата, или страната въобще, а ако избере да не напуска, това се тълкува като даване на съгласие да бъде контролиран от управниците на тази юрисдикция.

Въпреки че това постоянно се декламира като евангелие, идеята противоречи на здравия разум. Това има също толкова смисъл, колкото авто-джамбаз да спре някой шофьор в неделя и да му каже, “Карайки кола в този квартал в неделя, се съгласяваш да ми дадеш колата си”. Един човек очевидно не може да реши какво се брои за нечие друго “съгласяване” за нещо. Съгласяване е, когато двама или повече човека комуникират един на друг обща склонност да влязат в някакво споразумение. Просто това, че си се родил някъде, не означава съгласие с каквото и да е, нито пък това да живееш в собствената си къща е съгласяване с каквото и да е, когато някой политик е обявил, че къщата ти е в рамките на местността, в която властва. Едно е човек да каже, "Ако искаш да се возиш в моята кола, не може да пушиш", или "Може да влезеш в дома ми, само ако си свалиш обувките". Съвсем друго е да се опитваш да казваш на другите хора, какво могат да правят в в тяхната частна собственост. Онзи, който може да казва какви са правилата на определено място, е, по дефиниция, собственикът на това място. Това е основата на идеята за частната собственост: че може да има "собственик", който има изключителното право да решава какво се прави със и на тази собственост. Собственикът на една къща има правото да не пуска другите в нея и, в допълнение, правото да казва на посетителите какво могат и какво не могат да правят, докато са в къщата.
И това хвърля малко светлина върху подлежащото предположение зад идеята за подразбиращо се съгласие. Да кажеш на някого, че единствените му възможни варианти са да напусне "страната" или да се подчинява на каквито и команди да издадат политиците, води до логическото подразбиране, че всичко в "страната" е собственост на политиците. Ако един човек може година след година да плаща за дома си, или дори сам да си го построи, и вариантите му все още са или да се подчинява на политиците, или да се изнася, това означава, че къщата му и времето и усилията, които е инвестирал в къщата, са собственост на политиците. А ако става дума, че времето и усилията на един човек по право принадлежат на друг човек, това се нарича робство. Точно това означава теорията за "подразбиращото се съгласие": че всяка "страна" е огромна плантация с роби, и че всичко и всеки там е собственост на политиците. И, разбира се, господарят не се нуждае от съгласието на своя роб.
Вярващите в "правителството" никога не обясняват, как така няколко политика може да са се сдобили с правото едностранно да обявят, че са собственици на хиляди квадратни километра земя, където други хора са живеели преди тях, все едно е тяхна територия, да властват и да експлоатират както им скимне. Това е същото, все едно някакъв лунатик да каже "Оттук насетне обявявам Северна Америка за мое владение по право, така че всеки, живеещ тук, трябва да прави каквото кажа, ако не ви харесва, изнесете се".
Има и един практически проблем с отношението "подчинявайте се или се махайте", и това е, че изнасянето само ще локализира индивида на друго място, в някоя друга гигантска плантация с роби, друга "страна". Крайният резултат е, че всички на Земята са роби, като единственият им избор се състои в това под властта на чии господар да живеят. Това напълно изключва действителната свобода. Още по-точно казано, не това означава думата "съгласие".
Вярването, че политиците притежават всичко, се демонстрира дори още по-драматично от концепцията за имиграционни "закони". Идеята, че човешкото същество се нуждае от разрешение от политиците да стъпи където и да е в цяла една страна - хрумването, че може да е "престъпление" някой да престъпи през невидима линия между две авторитарни юрисдикции - намеква, че цялата страна е собственост на управленската класа. Ако на един гражданин не е позволено да наема "нелегален пришълец", не е позволено да търгува с него, не е позволено дори да кани "нелегалния" в собствения си дом, тогава този въпросен гражданин не притежава нищо, а политиците притежават всичко.

Не само, че теорията за "намекнатото съгласие" е логически неиздържана, но също така очевидно не описва действителността. Кое да е "правителство", което има съгласието на поданиците си, не би се нуждало, и не би имало, пазители на "реда". Насилственото налагане на "закона" се случва, само когато някой не е съгласен с нещо. Всеки, на който са му отворени очите, може да види, че "правителството" системно причинява неща на хората срещу собствената им воля. Да си наясно с безбройните събирачи на данъци, ченгета за побой, инспектори и регулатори, гранични стражи, нарко-агенти, прокурори, съдии, войници, и всичките останали наемници на държавата, и все още да твърдиш, че "правителството" прави, каквото прави, със съгласието на "управляваните", е безкрайно нелепо. Всеки индивид, ако въобще е искрен със себе си, знае, ч онези на власт не ги е грижа дали той е съгласен да се подчинява на техните "закони". Заповедите на политиците ще бъдат изпълнени, чрез груба сила, ако е нужно, със или без съгласието на когото и да е.


Още митология

В допълнение към мита за "съгласието на управляваните" често се повтаря и друга догматична реторика, въпреки че е напълно невярна. Например, в Съединените Щати хората ги учат - и те с вяра повтарят - на такива идеи като "Ние сме правителството" и "Правителството работи за нас" и "Правителството ни представлява". Подобни афоризми са крещящо и очевидно неверни, въпреки факта, че постоянно се повтарят папагалски както от владетели, така и от поданици.
Едно от най-невероятните и налудничави твърдения (но много често срещано) е "Ние, народът, сме правителството". Учениците ги учат да повтарят този абсурд, дори въпреки това, че всички са напълно наясно, че политиците издават команди и изисквания, и всички останали или се подчиняват, или биват наказвани. В Съединените щати има управленска класа и подчинена класа, и разликите помежду им са много и очевидни. Едната група командва, другата се подчинява. Едната група изисква огромна сума пари, другата група плаща. Едната група казва на другата група къде може да живее, къде може да работи, какво може да яде, какво може да пие, какво може да шофира, за кого могат да работят, каква работа могат да извършват, и тн. Едната група отнема и харчи трилиони долари от онова, което другата група заработва. Едната група изцяло се състои от икономически паразити, докато усилията на другата група произвеждат цялото богатство.
В тази система е пределно ясно кой командва и кой се подчинява. Хората не са "правителството", по никоя линия на въображението, и е нужно дълбоко невежество, за да се вярва в обратното. Но и други митове се използват, за да може тази лъжа да зазвучи рационално. Например, също така се твърди, че "правителството работи за нас; то е наш служител". Отново, такова твърдение въобще не се и приближава до очевидната действителност на ситуацията; това не е нищо повече от една култова мантра, самозаблуда, нарочно програмирана в социума, с цел да омотае начина, по който хората възприемат действителността. И повечето хора дори не го поставят под съмнение.
Повечето никога не се чудят, ако "правителството" работи за нас, ако то е наш служител, тогава защо то решава колко да му плащаме? Защо нашият "служител" решава какво ще прави за нас? Защо нашият "служител" ни казва как да живеем живота си? Защо нашият "служител" изисква нашето подчинение за всякакви еднолични команди, които издава, пращайки въоръжени умиротворители, ако не се подчиним? Невъзможно е "правителството" някога да се превърне в слуга, поради това, което "правителството" е. С думи прости, ако някой може да ви се разпорежда и да ви взима парите, той не е ваш слуга; и ако не може да направи тези неща, той не е "правителство". Колкото и да е ограничено, "правителството" е организацията, за която се смята, че има правото насилствено да контролира поведението на своите поданици чрез "закони", което прави широко приеманата реторика за "в услуга на обществото" абсолютно нелепа. Да си представяме, че един властелин въобще някога може да бъде слугата на онези, над които властва, е чисто и просто абсурдно. И все пак, тази невъзможност се рецитира като неопровержимо евангелие в уроците по "гражданско поведение" (civics, бел.прев).

Една дори още по-преобладаваща лъжа, която се използва за скриване на взаимоотношенията господар-роб между "правителството" и народа, е хрумването за "представителното правителство". Твърдението гласи, че хората, като избират определени индивиди на властови позиции, "избират лидери", и че онези министри просто представляват волята на народа. И не само, че това твърдение не отговаря на действителността, но подлежащата абстрактна теория също е изначално погрешна.

В истинския свят, така наречените “представителни правителства” постоянно правят неща, които поданиците им не искат да правят: увеличаване на “данъците”, подстрекателства към война, търгуване с власт и влияние с всеки, който им даде най-много пари, и тн. Всеки данъкоплатец лесно може да се сети примери за неща, финансирани със собствената му кожа, на които той възразява, дали ще бъдат подаяния към големи корпорации, подаяния към отделни индивиди, действия на правителството, които нарушават индивидуални права, или просто цялостната прахосническа, корумпирана, неефективна бюрократична машина на “правителството”. Няма нито един, който честно да каже, че “правителството” прави всичко, което той иска и нищо, което той не иска.

Дори на теория, концепцията за "представително правителство" е вродено погрешна, защото не е възможно "правителството" да представя хората като цяло, освен ако всеки един не иска точно едно и също нещо. Понеже различните хора искат "правителството" да прави различни неща, "правителството" винаги ще бъде против волята на поне част от хората. Дори и някое "правителство" да прави точно каквото това, което мнозинството от поданиците му искат (което в действителност никога не се случва), то няма да служи на хората като цяло; то насила ще превръща в жертви по-малки групи в името на по-големи групи.

Още повече, някой, който представлява някой друг, не може да има повече права от онзи, когото представлява. Това ще рече, ако един човек няма право да влиза с взлом в къщата на съседа си и да краде ценностите му, тогава той също така няма правото да определя свой представител, който да го прави вместо него. Да представляваш някого, означава, да действаш от негово име, и един истински представител може да прави само онова, което човекът, който представлява, има правото да прави. Но в случая с "правителството", хората, които политиците твърдят, че представляват, нямат право да правят нищо от онова, което политиците правят: да налагат "данъци", да издават "закони", и тн. Нормалните граждани нямат право силово да контролират изборите на своите съседи, да им казват как да живеят живота си, и да ги наказват, ако не се подчиняват. Така че, когато едно "правителство" върши тези неща, то не представлява никого и нищо, освен себе си.
Интересното е, че дори онези, които говорят за "представително правителство", отказват да приемат каквато и да е лична отговорност за действията на онези, за които са гласували. Ако техният избран кандидат издаде вредни "закони", или вдигне "данъците", или тръгне на война, гласувалите никога не чувстват същата вина или срам, които биха почувствали, ако те самите лично бяха извършили тези неща, или бяха наели или инструктирали някой друг да го направи. Този акт демонстрира, че дори най-ентусиазираните гласоподаватели в действителност не вярват на реториката за "представителното правителство" и не считат политиците за техни представители. Терминологията не отговаря на действителността, и единствената цел на тази реторика е да замъгли и скрие факта, че взаимоотношенията между всяко "правителство" и неговите поданици са същите, като взаимоотношенията между господар и роб. Един господар може да бичува робите си не толкова сурово, колкото друг; един господар може да позволява на робите си да запазват повече от това, което произвеждат; един господар може да се грижи по-добре за робите си - но нищо от това не променя основната, подлежаща природа на взаимоотношенията господар-роб. Онзи с правото да властва е господарят; онзи със задължението да се подчинява е робът. И това е истина дори когато хората изберат да описват ситуацията с невярна реторика и измамни евфемизми, като "представително правителство", "съгласие на управляваните", и "воля на народа".
Хрумването за "правителство на хората, от хората и за хората", докато създава комфортна и добре звучаща реторика, е логическа невъзможност. Една управленска класа не може да служи или да представлява онези, над които властва, не повече отколкото един робовладелец може да представлява робите си. Единственият начин, по който може да го направи, е като спре да бъде робовладелец, като освободи робите си. По същия начин, единствената възможност една управленска класа да стане служител на хората, е като престане да бъде управленска класа, като се откаже от цялата си власт. "Правителството" не може да служи на хората, освен ако не спре да бъде "правителство".

Друг пример за ирационална сатистика доктрина е концепцията за "властта на закона". Идеята е, че управлението просто чрез хора е лошо, защото служи на онези със злонамерена жажда за власт, докато "властта на закона", както е според теорията, говори за обективни, разумни правила, налагани върху човечеството в условия на равенство. Само един миг на размисъл е достатъчен, за да разкрие абсурдността на този мит. Въпреки факта, че за "закона" често се говори като за някакъв свещен, безпогрешен списък с правила, спонтанно протичащ от природата на вселената, в действителност "законът" е просто една колекция от команди, издавани и силово налагани от хора в "правителството". Би имало разлика между "власт на закона" и "власт на хората", само ако така наречените "закони" бяха писани от нещо друго, а не от хора.

797
Разклонения на Суеверието

Има голям обем терминология, която израства от концепцията “авторитет”. Това, което е общото между всички тези термини, е че те намекват определена легитимност на една група хора, която насилствено контролира друга група. Ето само някои примери:

“Правителство”: Както споменахме преди, “правителство” е просто термина, означаващ организация на група хора с въображаемо право да властват. Много други термини, описващи части от “правителство” (като “президент”, “конгресмен”, “съдия” и “законодателна власт”) подсилват предполагаемата легитимност на управленската класа.

“Закон”: Термините “закон” и “законодателна власт” имат много различно подразбиращо се значение от думите “да ям” и “командвам”. Разликата, отново, зависи от това дали онези, които издават и налагат такива “закони” имат въображаемото право да го правят, ако една улична банда издаде команди за всички в квартала й, никой не нарича такива команди “закони”. Но ако “правителството” издаде команди чрез процеса на “законодателната власт”, почти всеки ги нарича “закони”. Истината е, че всеки авторитарен “закон” е команда, подплътена от заплахата от ответен удар срещу онези, които не се подчинят. Дали е “закон” срещу извършването на убийство или срещу строителството на платформа без разрешение за строителство, това не е нито предложение, нито молба, а команда, подплътена със заплахата от агресия, дали под формата на принудителна конфискация на имущество (тоест глоби), или под формата на отвличане на човешко същество (тоест, пращане в затвора). Това, което може да се нарече “изнудване”, ако се върши от нормалния гражданин, се нарича “таксация”, когато се прави от хора с въображаемото право да властват. Онова, на което нормално би се гледало като на тормоз, нападение, отвличане, и други вреди, се гледа като на “регулация” и “налагане на закона”, когато се извършва от онези, които твърдят, че представляват “властта/авторитета”.

Разбира се, да се използва термина “закон”, за да се опишат изначалните характеристики на вселената, като законите на физиката и математиката, няма нищо общо с концепцията “авторитет”. Освен това, има друга концепция, наречена “естествен закон”, която е много различна от установения “закон” (тоест “законодателна власт”). Концепцията на естествения закон гласи, че съществуват стандарти за правилно и грешно, присъщи на човечеството, които не зависят от никой човешки “авторитет”, и които всъщност изместват всеки човешки “авторитет”. Въпреки че тази концепция беше темата на множество дискусии в не толкова далечното минало, днес рядко чуваме американци да употребяват термина “закон” в такъв контекст и тази не тази концепция се има предвид, когато говорим за “закон” тук в тази книга.

“Престъпление”: Обратната страна на концепцията “закон” е концепцията “престъпление”: действието на неподчинение на “закона”. Фразата “извършване на престъпление” очевидно има негативен подразбиращ се смисъл. Хрумването, че “нарушаването на закона” е неправилно от морална гледна точка, намеква, че неподчинението на дадена команда е изначално легитимно, изцяло възоснова на това кой е дал командата. Ако улична банда каже на собственик на магазин “Дай ни половината от печалбата си, или ще те нараним”, никой няма да счита собственика на магазина за “престъпник”, ако той се опълчи на такова изнудване. Но ако същото искане се отправи от онези, които носят табелката “правителство”, като искането се нарича “закон” и “данъци”, тогава този същият собственик на магазин ще бъде считан, от почти всеки, за “престъпник”, ако откаже да се подчини.

Термините “престъпление” и “престъпник” дори не намекват, сами по себе си, какъв “закон” се нарушава. “Престъпление” е бавно да караш през червен светофар на празно кръстовище, и е “престъпление” да убиеш съседите си. Преди сто години е било “престъпление” да научиш един роб да чете; през 1940г в Германия е било престъпление да укриваш евреи от SS. В Пенсилвания е “престъпление” да спиш във или върху хладилник навън. Буквално, да извършиш “престъпление”, означава, да не се подчиниш на заповед от политици, и “престъпник” е всеки, който го прави. Отново, такива термини имат очевидно негативен смисъл. Повечето хора не искат да ги наричат “престъпници”, и когато наричат някого “престъпник”, те го правят с цел обида. Отново, това намеква, че “авторитетът”, който издава и налага “закони” върху другите, има правото да го прави.

“Законодатели”: В концепцията “законодатели” е намесен странен парадокс – тях ги възприемат като хора, имащи правото да издават команди, да налагат “данъци”, да регулират поведението, и по други начини насила да контролират хората, но само ако правят това чрез процеса на “законодателната власт”. На Хората в “правителственото” законодаване се гледа като на имащи правото да властват, но само ако упражняват предполагаемия си “авторитет” по метода на определени приети политически ритуали. Когато го правят така, хората си представят, че “законодателите” имат правото да дават команди и да наемат хора, които да ги налагат със сила в ситуации, в които нормалните личности не биха имали такова право. Казано по друг начин, широката общественост искрено си въобразява, че моралът за “законодателите” е различен, в сравнение с морала за всички останали. Да изискваш пари под заплаха от агресия е неморална кражба в случая, когато го правят повечето хора, но се разглежда като “таксация”, когато го правят политиците. Да се разпореждаш с хората наляво и надясно и насилствено да контролираш действията им, се разглежда като тормоз, принуда, заплашване и нападение, когато го правят повечето хора, но му се гледа като на “регулация” и “налагане на закона”, когато го правят политиците. Те са наричани “законодатели”, вместо “заплаходатели”, защото командите им – ако са отправени чрез определени “законодателни” процедури – се смятат за изначално легитимни. С други думи, на тях се гледа като на “авторитет”, и подчинението на законодателните им команди се счита за морален дълг.

“Налагане на закона”: Един от най-разпространените примери за “авторитет”, който много хора виждат всекидневно, са хората, които носят табелката “полиция” или “служител на реда”. Поведението на “служителите на реда”, и отношението, което получават от другите, доста ясно показва, че на тях се гледа не просто като на хора, а като на представители на “авторитета” и общото вярване е, че за тях важат много различни морални стандарти.

Предположете, например, че някой си кара по улицата, без да знае, че един от стоповете му е изгорял. Ако някой нормален гражданин насила принуди шофьора да спре, и после изиска от него голяма сума пари, шофьорът ще побеснее. Това ще се разбира като изнудване, тормоз, и вероятно като на нападение и отвличане. Но когато някой, който твърди, че действа от името на “правителството”, направи точно същото нещо, като примига фаровете си (и като преследва шофьора, в случай че не спре), и после издаде “акт”, повечето хора гледат на такива действия сакяш са напълно легитимни.

В един много истински смисъл, на хората, които носят значки и униформи, не се гледа просто като на хора. Всички останали гледат на тях като на ръката на едно абстрактно нещо, наречено “авторитет”. Като резултат, благоприличието на “полицейското” поведение и праведността на действията им се измерват по доста различни стандарти, в сравнение с поведението на всички останали. Те са преценявани по това колко добре налагат “закона” със силата си, вместо по това дали индивидуалните им действия се вписват в нормалните стандарти за правилно и грешно, които се прилагат към всички останали. Разликата се подчертава на глас от самите “пазители на реда”, които често защитават действията си, като казват неща като “Аз не правя закона, аз само го налагам”. Ясно е, че те очакват да бъдат съдени само по това колко всеотдайно изпълняват волята на “законодателите”, вместо по това дали се държат като цивилизовани, разумни човешки същества.

“Държави” и “нации”: Концепциите “закон” и “престъпление” са очевидни разклонения на концепциите “правителство” и “авторитет”, но много други думи в английския език са или променени от вярата в “авторитет”, или съществуват изцяло заради това вярване. Една “държава” или “нация”, например, е напълно политическа концепция. Линията около една “държава” е, по дефиниция, линията, дефинираща мястото, върху което един определен “авторитет” твърди, че има право да властва, което отличава това място от местата наоколо, в които други “авторитети” твърдят, че имат правото да властват.

Географските места са, разбира се, много реални, но терминът “страна” не се отнася само до място. Той винаги се отнася до политическа “юрисдикция” (друг термин, идващ от вярването в “авторитет”). Когато хората казват, че обичат страната си, те рядко са способни дори да дефинират какво означава това, но в крайна сметка, единствено нещо, което думата “страна” може да означава, не е място, или хората, или който и да е абстрактен принцип или концепция, а просто почвата, върху която някаква банда твърди, че има правото да властва. В светлината на този факт, концепцията да обичаш страната си е някак си странна идея; тя не изразява много повече от една психологическа привързаност към другите поданици, които са контролирани от същата управленска класа – а това въобще не е онова, което повечето хора си представят, когато чувстват национална лоялност и патриотизъм. Хората могат да изпитват любов към определена култура, или определена локация и хората, които живеят там, или към някакъв философски идеал, и бъркат това с любов към страната, но в крайна сметка, “страна” е просто местността, върху която определено “правителство” твърди, че има правото да властва. Това е нещото, което дефинира границите, и именно тези граници дефинират “страната”.

798
Правителството не съществува

Повечето хора вярват в това, че “правителството” е необходимо, въпреки че те също потвърждават, че “авторитетът” често води до корупция и злоупотреба. Те знаят, че “правителството” може да бъде неефективно, нечестно, неразумно и потисническо, но те все още вярват, че “авторитетът” може да бъде сила за добро. Това, което не успяват да осъзнаят, е, не само че “правителството” произвежда долнокачествени резултати, или че “авторитетът” често злоупотребява. Проблемът е, че самата концепция е в корена си неразумна и сама си противоречи. Тя не е нищо повече от едно суеверие, лишено от каквато и да е логическа или доказателствена основа, което поддържат само като резултат от постоянна култоподобна индоктринация, създадена за да скрие логическия абсурд на концепцията. Не е въпрос на степен, или на това по какъв начин се използва; истината е, че “авторитетът” не съществува и въобще не може да съществува, и неспособността да се осъзнае този факт е довела милиарди хора до това да вярват в неща и да извършват неща, които са ужасяващо разрушителни. Не може да има такова нещо като “добър авторитет” – всъщност, въобще няма такова нещо като “авторитет”. Колкото и странно да звучи, това много лесно може да бъде доказано.

Накратко, правителство не съществува. Никога не е съществувало и никога няма да съществува. Политиците са истински, войниците и полицията, които насилствено налагат волята на политиците са истински, сградите които обитават са истински, оръжията, които владеят, са много истински, но предполагаемият им “авторитет” не е. И без този “авторитет”, без правото да правят каквото правят, те не са нищо повече от банда биячи.

Терминът “правителство” намеква легитимност – той означава упражняването на “авторитет” над определен народ или място. Начинът, по който хората говорят за онези на власт, наричайки командите им “закони”, наричайки неподчинението “престъпление”, и тн, намеква за правото на “правителството” да властва, и за съответстващо задължение от страна на поданиците да се подчиняват. Без правото за властване (“авторитет”), няма причина нещото да се нарича “правителство”, и всичките политици и техните наемници стават абсолютно неразличими от един гигантски организиран престъпен синдикат, “законите” им – не по-валидни от заплахите на изнудвачи и джамбази. И това, в действителност, представлява всяко “правителство”:  една нелегитимна банда биячи, крадци и убийци, играещи го праведни властелини.

(Причината, заради която термините “правителство” и “авторитет” се появяват в кавички навсякъде в книгата, е защото никога не може да съществува легитимно право за властване. В тази книга такива термини се отнасят само до хората и бандите, за които хората грешно си въобразяват, че имат право да владеят.)

Всички мейнстрийм политически дискусии – всички дебати относно какво трябва да е “легално” и “нелегално”, кой трябва да бъде сложен на власт, каква трябва да бъде “националната политика”, как трябва “правителството” да се справи с разни въпроси – всичко това е абсолютно безсмислено и пълна загуба на време, тъй като всичко това се основава на грешното предположение, че един човек може да има право да владее друг, че “авторитетът” въобще може да съществува. Целият дебат за това как “авторитетът” трябва да се използва, и какво трябвало да прави “правителството”, е точно толкова полезно, колкото дебата за това как Дядо Коледа трябва да се справя с Коледата. Но е безкрайно по-опасно. От добрата страна на нещата, премахването на тази опасност – най-голямата заплаха, пред която човечеството някога се е изправяло, всъщност – не изисква фундаментална промяна в човешката природа, нито преобразуването на цялата омраза в любов, нито извършването на каквото и да е друго драстично изменение на състоянието на вселената. Вместо това, изисква се единствено хората да разпознаят и да изоставят едно определено суеверие, една нерационална лъжа, в която почти всеки е научен да вярва. В известен смисъл, повечето от световните проблеми могат да се решат още утре, ако всеки направи нещо сходно с това да изостави вярването в Дядо Коледа.

Всяка идея или предложено решение на проблем, което зависи от съществуването на “правителство”, и което включва абсолютно всичко от полето на политиката, е изначално невалидно. Като аналогия, двама души могат да се заемат с полезна, рационална дискусия относно дали ядрената енергия или хидроелектрическите язовири са по-добър начин да се произвежда електричество за града им. Но ако някой предложи, че по-добър вариант би бил, да се произвежда електричество, като се ползва магически прашец от феички, неговите коментари биха били и трябва да бъдат отхвърлени като нелепи, защото истинските проблеми не могат да бъдат решени от митични същества. И въпреки това, почти всички модерни дискусии на социалните проблеми не са нищо друго, освен караница относно кой вид магически прашец от феички ще спаси човечеството. Всички политически дискусии почиват върху едно неподлежащо на въпрос, но грешно предположение, което всеки приема на доверие, просто защото вижда и чува как всички други повтарят мита: хрумването, че може да има такова нещо като легитимно “правителство”.

Проблемът с популярните недоразумения е, че: те са популярни. Когато кое да е вярване – дори и най-нелепото, нелогично вярване – се поддържа от повечето хора, то няма да се струва неразумно на вярващите. Да се продължава с това вярване, ще се чувства като нещо лесно и сигурно, а поставянето му под въпрос ще се чувства като нещо неудобно и много трудно, ако не и невъзможно. Дори и обилните доказателства за ужасяващо разрушителната сила на мита за “авторитета”, на едно почти немислимо ниво и продължаваща вече хиляди години, не са били достатъчни и само една шепа хора едва са започнали  да се съмняват във фундаменталната концепция. И така, вярвайки, че са просветлени и мъдри, човешките същества продължават да се вкарват от едно колосално бедствие в друго, като резултат от тяхната неспособност да се отърсят от най-опасното суеверие: вярата в “авторитет”.

799
Идентифициране на врага

За да оценим концепцията “авторитет” и да преценим колко струва, трябва започнем, като точно дефинираме какво означава, и какво е.

От ранно детство ни учат да се предаваме пред волята на “авторитета”, да спазваме указите на онези, които, по един или друг начин, са се сдобили с властови позиции и контрол от началото, добротата на едно дете се степенува, или категорично или косвено, първо по това колко добре се подчинява на родителите си, после по това колко добре се подчинява на учителите си, и после по това колко добре се подчинява на “законите” на “правителството”. Дали като намек или като констатация, обществото е пропито от съобщението, че подчинението е добродетел, и че добрите хора са онези, които правят това, което им казва “авторитета”. Като резултат от това съобщение, концепциите на моралността и подчинението са станали толкова размътени в съзнанията на повечето хора, че те ще почувстват всяка всяка атака срещу хрумването за “авторитет” сякаш е атака срещу самата моралност. Всяко подхвърляне, че “правителството” е изначално нелегитимно, ще звучи като твърдение, че всички трябва да се държат като безотговорни, злобни животни, живеейки живота според кодекса, че оцеляват най-добрите.

Бедата е, че системата от вярвания на нормалния човек лежи върху тюрлюгювеч от неясни, често противоречиви концепции и предположения. Термини като моралност и подчинение, закони и законодателни власти, водачи и граждани постоянно се употребяват от хора, които никога не са разглеждали разумно такива концепции. Първата стъпка в опита да се проумее природата на “авторитета” (или “правителството”), е да се дефинира какво означава думата. Какво е това нещо, наречено “правителство”?

“Правителството” казва на хората какво да правят. Но това, само по себе си, не ни дава достатъчна дефиниция, защото всички видове личности и организации казват на другите какво да правят. “Правителството”, обаче, не просто предлага и не просто иска; то командва. Само че за едно рекламно лице, което казва “Действайте сега!” или за проповедник, който казва на богомолците какво да правят, също може да се каже, че раздават команди, но те не са “правителство”.

За разлика от “командите” на проповедниците и рекламните лица, командите на “правителството” са подплътени със заплахата от наказание, употребата на сила срещу онези, които не се подчиняват, онези, които са хванати да “нарушават закона”. Но дори и това не ни дава завършена дефиниция, защото уличните бандити също налагат командите си със сила, но те не са “правителство”. Отличителната черта на “авторитета” е, че за него се смята, че има правото да дава и да налага команди. В случая с “правителството”, неговите команди се наричат “закони”, и неподчинението на тях се нарича “престъпление”.

“Авторитетът” може да се обобщи като правото да властваш. Той не е просто способността насилствено да контролираш другите, която в определена степен всеки притежава. Той е предполагаемото морално право насилствено да контролираш другите. Това, което различава уличната банда от “правителството”, е начина, по който ги възприемат контролираните от тях хора. Погазването на чуждата собственост, обирите, изнудването, нападенията и убийствата, извършени от обикновени бандити, се възприемат от почти всички като неморални, неоправдани, и престъпни. Жертвите им може да изпълняват исканията им, но не от чувството за морално задължение да се подчиняваш, а просто от страх. Ако жертвите на уличната банда смятаха, че могат да се опълчат без никаква опасност за тях самите, те биха го направили без ни най-малкото чувство на вина. Те въобще не възприемат уличния бандит като легитимен, праведен водач; те не си го представят като “авторитет”. Вещите, които бандитът заграбва, не се наричат “данъци”, и неговите заплахи не се наричат “закони”.

Исканията и командите на онези, които носят етикета “правителство”, от друга страна, се възприемат много различно от онези, към които са насочени командите им. Властта и контролът, който “законодателите” и “правителството” упражняват върху всички останали, се смятат за валидни и легитимни, “законни” и добри. По същия начин, повечето, които следват такива команди като “спазват закона”, и които предават парите си като “плащат данъци”, не го правят просто от страх от наказанието, ако не се подчинят, но също и от чувство за дълг да се подчинят. Никой не се гордее да бъде ограбен от улична банда, но много носят етикета “спазващ закона данъкоплатец” все едно е медал на честта. Това изцяло се дължи на начина, по който подчиняващите се възприемат онези, които им дават команди. Ако се възприемат като “авторитет”, като праведен господар, тогава по дефиниция за тях се смята, че имат моралното право да дават такива команди, което от своя страна налага морален дълг на хората да се подчиняват на командите. Да се нарече човек “спазващ закона данъкоплатец”, означава, да се хвали с лоялното си подчинение на “правителството”.

В миналото, някои църкви са твърдели, че имат право да наказват еретици и други грешници, но в Западния свят днес, концепцията за “авторитет” почти винаги се свързва с “правителството”. Всъщност, двата термина днес могат да се използват почти като синоними, тъй като, в този ден и епоха, всеки от тях намеква за другия: предполага се, че “авторитет” произлиза от “законите”, издавани от “правителството”, и “правителството” е организацията, която някой си представя, че има право да властва, тоест “авторитет”.

От основно значение е да се направи разлика между команда, оправдана спрямо ситуацията, и оправдана спрямо това кой дава командата. Само второто е вид “авторитет”, за който се говори в тази книга, въпреки че терминът понякога се използва в друг смисъл, който обикновено размътва разликата. Когато, например, някой твърди, че е имал “авторитета” да попречи на бандит да наруши частната му собственост, той не твърди, че има някакви специални права, които другите не притежават. Той просто казва, че вярва, че определени ситуации оправдават даването на нареждания или употребата на сила.

В контраст на това, в концепцията “правителство” става дума, че определени хора имат специално право да властват. Тук говорим за идеята, схващането, че някои хора – като резултат от изборите или други политически ритуали, например – имат морално право да контролират другите в ситуации, в които повечето хора не биха имали такова право. Смята се, че само онези в “правителството” имат правото да издават “закони”; само за тях се счита, че имат правото да налагат “такси”; само за тях се мисли, че имат правото да водят войни, да регулират определени въпроси, да раздават лицензи за различни дейности, и тн. Когато обсъждаме “вярата в авторитета” в тази книга, това е значението, за което говорим: идеята, че някои хора имат моралното право насилствено да контролират другите, и че, като последствие, въпросните контролирани чувстват моралното задължение да се подчиняват.

Трябва да се подчертае, че “авторитетът” винаги е в очите на Всевишния. Ако този, който е контролиран, вярва, че онзи , който го контролира, има правото да го прави, тогава този, който е контролиран, гледа на контролиращия го като на “авторитет”. Ако този, който е контролиран, не счита контролиращия го за легитимен, тогава на контрольора не се гледа като на “авторитет”, а се счита просто за бияч или бандит. Пипалата на “вярата в авторитета” достигат до всеки аспект на човешкия живот, но общият знаменател винаги е въобразяваната легитимност на контрола, който тази вяра упражнява върху другите. Всеки “закон” и “данък” (федерален, щатски или местен), всички избори и всяка кампания, всеки лиценз и разрешение, всеки политически дебат и движение – на кратко, всичко, което има общо с “правителство”, от тривиален градски указ до “световна война” – почива изцяло върху идеята, че някои хора са се сдобили с морално право – по един начин или друг, в по-голяма или по-малка степен – да властват над другите.

Въпросът тук не е просто злоупотребата с “авторитет” или дебата за “добро правителство” срещу “лошо правителство”, а изследване на фундаменталната, подлежаща концепция “авторитет”. Дали на един “авторитет” се гледа като на абсолютен, или като на ограничен и обвързан с условия, може да има отношение към това колко големи поражения нанася този “авторитет”, но няма отношение към това дали подлежащата концепция е смислена. За конституцията на САЩ, например, се смята, че е създала “авторитет”, който, поне на теория, имал силно ограничено право да властва. Въпреки това, тя все пак се опитвала да създаде “авторитет” с правото да върши неща (например да “таксува”, да “регулира”), които нормалният гражданин няма правото сам да извършва. Въпреки че се преструвала, че давала право за властване само над определени въпроси, тя все пак твърдяла, че дава някакъв “авторитет” на управляващата класа, и като такава, конституцията също подлежи на обвинение в “авторитет” толкова, колкото и всеки върховен диктатор.

(Терминът “авторитет” понякога се използва по начини, които нямат нищо общо с въпроса на тази книга. Например, някой който е експерт в някое поле, често го наричат “авторитет”. По същия начин, някои взаимоотношения приличат на “авторитет”, но не намесват никакво право за властване. На отношенията между работодател и работник, често се гледа така, все едно има “шеф” и “незначителен подчинен”. Само че, без значение колко доминиращ или надменен може да бъде един работодател, той не може да наложи задължителен труд, или да праща в затвора за неподчинение. Единствената власт, която той наистина има, е силата да прекрати договорката, като уволни работника. И работникът има същата сила, защото той може да напусне. Същото е вярно и за дрегите взаимоотношения, които може да приличат на “авторитет”, като занаятчията и чирака му, сенсеят по бойни изкуства и ученика му, или треньора и атлета, който тренира. Такива сценарии включват договорки, основани върху взаимно, доброволно споразумене, от което всяка страна е свободна да излезе. Такива взаимоотношения, при които един човек позволява на друг да насочва действията му с надеждата, че ще се облагодетелства от уменията или знанието на другия, не е онзи вид “авторитет”, който представлява най-опасното суеверие, ако въобще става дума за “авторитет”.)

800
Преглед

В следващите страници читателят ще бъде преведен през няколко етапа, за да може напълно да разбере защо вярването в “авторитета” наистина е най-опасното суеверие в историята на света. първо, концепцията за “авторитет” ще бъде дестилирана чак до най-основната си есенция, за да може да бъде дефинирана и изследвана обективно.

В Част II ще бъде показано, че концепцията е от само себе си фатално дефектна, че основното схващане за каквото и да е “правителство” е абсолютно несъвместимо с логиката и моралността. Всъщност, ще бъде показано, че “правителството” е едно напълно религиозно вярване – верски-основано приемане за супер-човешка, митологична същност, която никога не е съществувала и никога няма да съществува. (Не се очаква от читателя да приеме такова стряскащо твърдение без здрава логика и обилни доказателства, които ще бъдат осигурени.)

В Част III, ще бъде показано защо вярата в “авторитет”, включително и всяка вяра в “правителство”, е невероятно опасна и разрушителна. По-точно, ще бъде показано как вярата в “авторитета” има драматично въздействие както върху възприятията, така и върху действията на различни категории хора, което води буквално милиарди иначе добри, мирни хора до опрощаването или извършването на действия от яростна, неморална агресия. Всъщност, всеки, който вярва в “правителство”, прави това, въпреки че широкото мнозинство не го осъзнава, и е склонно буйно да го отрича.

Най-накрая,  в Част IV, на читателя ще му се представи кратък поглед в това какъв би изглеждал живота без вярата в “авторитет”. Противно на обикновеното предположение, че отсъствието на “правителство” ще означава хаос и разрушение, ще бъде показано, че когато митът за “авторитета” бъде изоставен, много неща ще се променят, но и много неща ще останат същите.  Ще бъде показано защо, вместо вярването в “правителство” да е проводник на и да е нужно за едно мирно общество, както почти всеки е бил учен, това вярване е определено най-голямото препятствие за взаимно изгодното организиране, коопериране и мирно съвместно съществуване. Накратко, ще бъде показано защо истинската цивилизация ще съществува, само след като митът за “авторитета” бъде заличен.

801
Част I - Най-опасното суеверие

Да започнем директно

Колко милиони са съзерцавали бруталните ужаси на историята, с безбройните си примери за човешката нечовечност към човека, и са се чудели как е възможно да се случват такива неща? Истината е, че повечето хора не биха искали да знаят как се случва, защото те самите са религиозно привързани именно към вярването, което прави тези неща възможни.  За огромната част от страданието и несправедливостта в света, днес и от хиляди години насам, може да се обвини една единствена идея.  Тя не е алчността или омразата, или коя да е от другите емоции или идеи, които обикновено се набеждават за причинители на обществените злини. Всъщност, повечето агресия, кражби, нападения и убийства в света са резултат просто от едно суеверие – едно вярване, което, въпреки че е почти повсеместно, е наобратно на всички доказателства и здрав разум (въпреки че онези, които поддържат това вярване, разбира се, не мислят така). Мотото на тази книга е лесно за изразяване, но трудно се разбира от повечето хора, и дори им е трудно да го обмислят по спокоен и рационален начин:

Вярването в “авторитета”, което включва всички вярвания в “правителството”, е нерационално и противоречиво; то противоречи на цивилизацията и моралността, и е основа на най-опасното, разрушително суеверие, което някога е съществувало. Вместо да бъде сила на реда и справедливостта, вярата в “авторитета” е висшият враг на човечеството.

Разбира се, почти всеки е възпитан да вярва точно в обратното: че подчинението на “авторитета” е добродетел (поне в повечето случаи), че уважаването и съгласяването със “законите” на “правителството” е онова, което ни прави цивилизовани, и че неуважението към “авторитета” води само до хаос и агресия. Всъщност, хората са толкова щателно дресирани да свързват подчинението с “добро поведение”, че атаките към концепцията за “авторитета” ще звучат, на повечето хора, като твърдения за несъществуването на правилно и грешно, сякаш не е нужно да се спазват каквито и да е стандарти на поведение и сякаш не е нужно човек да има какъвто и да е морал. Не това се твърди тук – тъкмо обратното.

Определено, причината, поради която митът за “авторитета” трябва да се срине, е именно защото има такова нещо като добро и зло, има значение как хората се отнасят един с друг, и хората трябва винаги да се стремят да водят морален живот. Въпреки постоянната авторитарна пропаганда, която твърди обратното, да проявяваш уважение към “авторитета” и да проявяваш уважение към човечеството са две взаимно изключващи се неща и са диаметрално противоположни. Причината да не се уважава митът за “авторитета” е, именно за да можем да проявим уважение към човечеството и справедливостта.

Има остър контраст между онова, на което ни учат, че е предназначението на “авторитета” (да създаде мирно и цивилизовано общество) и реалните резултати от “авторитета” в действие. Прелистете която искате историческа книга и ще видите, че повечето от несправедливостите и разрушенията, извършени навсякъде по света, не са били причинени от хора, “нарушаващи закона”, а по-скоро са резултат от хора, подчиняващи се и налагащи “законите” на различни “правителства”. Злините, които са били извършени въпреки “авторитета”, са тривиални в сравнение със злините, извършени в името на “авторитета”.

И въпреки това, децата все още ги учат, че мирът и справедливостта идват от авторитарния контрол и че, въпреки крещящите злини, извършени от авторитарните режими по света в цялата история, те все пак са морално задължени да уважават и да се подчиняват на настоящите “правителства” в собствената си страна. Учат ги, че “да правиш каквото ти кажат” е синоним на това да бъдеш добър човек и че “да играеш по правилата” е синоним на това да постъпваш правилно. Напротив, за да бъдеш морален човек, се изисква, да поемеш лична отговорност в отсъждането между добро и зло и да следваш съвестта си, това е обратното на това да уважаваш и да се подчиняваш на “авторитета”.

Причината да бъде толкова важно хората да разберат този факт, е,  че основната опасност от мита за “авторитета” се крие не в съзнанията на контрольорите в “правителството”, а в съзнанията на онези, които са контролирани. Един мръсен индивид, който обича да доминира другите, е тривиална заплаха за човечеството, освен ако много други хора смятат такова доминиране за легитимно, защото е постигано чрез “законите” на “правителството”. Изкривеното съзнание на Адолф Хитлер, само по себе си, е било малка или никаква заплаха за човечеството. Милионите хора, които считали Хитлер за “авторитет”, и по този начин се чувствали задължени да се подчиняват на командите му и да изпълняват заповедите му, са онези, които в действителност са причинили щетите от Третия Райх. С други думи, проблемът не е, че злите хора вярват в “авторитета”; проблемът е, че по принцип добрите хора вярват в “авторитета”, и в резултат, в крайна сметка проповядват и дори извършват агресивни дела, несправедливост и потисничество, дори убийство.

Обикновеният статист (някой, който вярва в “правителството”), докато рони сълзи за всички начини, по които “авторитетът” е бил използван като инструмент на злото, дори и в собствената му страна, все пак ще настоява, че е възможно “правителството” да бъде сила на доброто, и продължава да си “авторитетът” може и трябва да осигури път за мир и справедливост.

Хората грешно предполагат, че много от полезните и легитимни неща, които са от полза на човешкото общество, се нуждаят от съществуването на “правителство”. Добро е, например, хората да се организират за взаимна защита, да работят съвместно за постигане на общи цели, да намират начини за коопериране и да се разбират мирно, да измислят споразумения и планове, които по-добре да позволяват на човешките същества да съществуват и да процъфтяват в едно взаимно ползотворно и не-агресивно състояние на цивилизацията. Но не това значи “правителство”. Въпреки факта, че “правителствата” винаги твърдят, че действат от името на хората и общото благо, истината е, че “правителството”, по самата си природа, винаги е в директна опозиция спрямо интересите на човешкия вид. “Авторитетът” не е благородна идея, която понякога се проваля, нито пък е валидна концепция, която понякога се извращава. От глава до пети, от началото до края, самата концепция за “авторитет” е анти-човешка и ужасно разрушителна.
Разбира се, повечето хора им е трудно да преглътнат такова твърдение.  Правителството не е ли съществена част от човешкото общество? Не е ли то механизма, чрез който цивилизацията става възможна, защото принуждава нас, несъвършените човеци, да се държим по редови и мирен начин? Не е ли измислянето на общи правила и закони нещото, които ни позволява да се разбираме, да уреждаме споровете по цивилизован начин, и да търгуваме и въобще да общуваме по честен, неагресивен начин? Не сме ли чували винаги, че ако не беше “властването на закона” и общото уважение към “авторитета”, нямаше да сме нищо повече от сбирщина глупави, агресивни зверове, живеещи в състояние на постоянен конфликт и хаос?

Да, това са ни казвали. И не, нищо от това не е вярно. Но опитът да развържем съзнанията си от вековните лъжи, опитът да дистилираме истината от джунглата на дълбоко вменените заблуди, може да е изклюючително труден, не само неудобен.

802
Подготвяне на читателя

Това, което ще прочетете в тази книга, ще бъде, по всяка вероятност, против всичко, което са ви учили вашите родители и учители, което са ви говорили в църквите, медиите и правителството, и против всичко, в което вие, семейството ви и приятелите ви винаги сте вярвали. Въпреки това, то е истината, и сами ще видите това, ако си позволите да погледнете обективно. Не само, че това е истината, а може и да е най-важната истина, която някога ще чуете.

Все повече и повече хора откриват тази истина, но за да го направите, е нужно да прогледнете през много предубеждения, неоснователни допускания и дълбоко вменени суеверия, да оставите настрана човешката житейска индоктринация, и честно и искрено да изследвате някои нови идеи. Ако направите това, драматично ще промените начина, по който виждате света. Отначало е почит сигурно, че ще ви бъде неудобно, но в дългосрочен план ще си заслужава всичките усилия. И ако достатъчно хора изберат да видят тази истина, и да я прегърнат, тя няма просто драстично да промени начина, по който тези хора виждат света; тя драстично ще промени самия свят, за по-добро.

Но ако толкова проста истина може да промени света, не би ли трябвало ние вече да я знаем, и не би ли трябвало отдавна вече да я прилагаме? Ако човеците бяха една чисто мисловна раса, обективни същества, тогава да. Но историята показва, че повечето човешки същества буквално по-скоро биха умрели, вместо обективно да преосмислят системите от вярвания, с които са отраснали. Средностатистическият човек, който чете във вестника за война, потисничество и несправедливост, ще се чуди, защо съществува такава болка и страдание, и би поискал всичко това да свърши. Само че, ако му се каже, че неговите собствени вярвания допринасят за страданието, той почти със сигурност ще отхвърли такова твърдение, без да се замисли втори път, и може дори да се нахвърли върху онзи, който му говори такива неща.

Затова, читателю, ако твоите вярвания и суеверия – много от които не си избрал сам, а просто си ги наследил като вярвания, неподлежащи на въпрос – значат за теб повече, отколкото истината и справедливостта, тогава моля те, спри да четеш сега и дай тази книга на някой друг. Ако, обаче, си склонен да поставиш под въпрос някои от дълго поддържаните от теб хрумвания и предразсъдъци, ако това би намалило страданието на другите, тогава прочети тази книга. И тогава я дай на някой друг.

803

804
Книгите на Джереми Лок - Краят на Злото, и на Ларкън Роуз - Най-опасното суеверие, нямат прецедент в историята. За мен беше не само гордост, но и дълг да работя по този проект. Убеден съм, че проумяването на тези трудове завинаги ще промени начина, по който ние, загрижените читатели, гледаме на света.



Някои от вас, които ни следят през интернет от повече години насам, знаят защо публикуваме информацията по начина, по който го правим. Нашата цел е постигането на обществен ефект. А общественият ефект на ден днешен зависи във все по-голяма степен от интернет и новите технологии за комуникация. Затова е от голямо значение даден материал да може да стигне до колкото се може повече хора. Публикувайки го по този начин, Гугъл и другите търсачки работят в полза на масовото осведомяване.

Затова в Библиотеката на "Апокрифна Академия" публикувам първите над 50 страници, които са лично мой превод, спазвайки традицията на нашия подход.

Прави чест на професионалните преводачи от SOFTISBG.COM, че са осигурили неограничен интернет достъп до тази книга от първостепенна социална важност. Цялата книга на български можете да свалите от техния сайт ТУК.

805
Тия номера ги знам :P Слагам емотиконга, за да не бъде погрешно възприета емоцията, с която го казвам.

Ето как стоят нещата.





Има определена група хора, които са построили една парадигма върху основата, че съществуват "паралелни реалности". И тази група хора не казва нищо ново (кой ли казва нещо ново въобще) - парадигмата си съществува и в чужбина. И е доста широко разпространена, всъщност, това е ПРЕОБЛАДАВАЩАТА езотерична парадигма в момента, в съвременните езотерични среди въобще.

И аз добре познавам тази парадигма... защото, точно като теб, се познавам именно със същите хора, които споменаваш (поради трупащите се години и разреждането на комуникациите, това познанство вече е повече задочно, отколкото реално)... и мога да кажа, че първо се запознах с тези хора в България, преди въобще да знаех какво значи езотерика и какво се разбира под езотерика. Затова смея да твърдя, че много добре познавам и идеята и потока на мислите, към които ме препращаш. Запознат съм със събитията в тази парадигма от преди да се направи Паралелна Реалност като сайт. Само че, понеже с въпросните съратници сме горе-долу връстници, и горе долу ни се пада що годе еднакво астрономическо време на развитие, осведомяване и еманципиране, се получи така, че аз специално възприех ДРУГО тълкуване на живота.


Само че разликата е, че тълкуването на живота, което АЗ възприех, не е общоизвестно течение. Моето тълкуване на живота не може да се обобщи с определени сайтове и течения. И точно това е причината да се появи ТОЗИ сайт - чрез него аз изразявам МОЕТО тълкуване на живота, по същия начин, по който Н. изразява тълкуването на живота на име "Паралелна Реалност" на неговия си сайт.

РАЗЛИКАТА Е, че Н. не се интересува от мненията на другите, като цяло. Н. си има неговия опит, неговите си наблюдения, неговата си практика, и следователно може да оформя собствените си мнения, без да има времето да разпилява състрадателността си към мненията на всички останали наоколо. Моят опит обаче се различава от неговия. Моят опит е в общуването с хора, моят опит е в анализирането на начините, по които хората мислят, сравняването на хора с хора, наблюдаването отстрани, и размишляването. Затова "Апокрифна Академия" се върти около начина, по който АЗ тълкувам света - което означава, че има Библиотека, в която има материали, на които никой друг сайт в България не обръща никакво внимание, включително и "Паралелна Реалност", и освен това има и форум, в който се общува по начин, по който никой другаде не общува, най-малкото в "Паралелна Реалност" (което си е блог без коментиране).




И, когато някой от "Пловдивската школа" дойде тук, той трябва да очаква, че тук ще му се задават въпроси. Той трябва да очаква, че тук разни хора ще искат от него да обосновава позицията си в диалог, с аргументи и със стремеж към истината.

Не знам другите и бъдещите участници в нашия сайт какви въпроси биха задавали на някой от "Пловдивската школа"... но аз, в качеството си на един от многото участници с предоставена възможност за общуване, бих задал следните въпроси:

  • Каква е дифиницията на термина "недуално"?
  • Как въпросната парадигма възприема дефиницията на "дуалности" и как дефинира по-важни думи, като "добро", "зло", "истина" и "лъжа"?
  • Как въпросната парадигма дефинира думата "реалност"?
  • Според значението на думата "реалност", което целия останал свят разбира, не е възможно да има "паралелни" такива така наречени "реалности". Тогава какво по-точно е онова, което парадигмата, за която говорим, нарича "реалност"?
  • Как по-точно се дефинира друго ключово понятие от парадигмата, "Висш Аз"? То е доста противоречиво и ако никой никога не седне да го обясни, то придобива статута на поредното божество за онези, които са встрани от концепцията.

Има причина, поради която привържениците на тази парадигма не участват във форуми, и това са именно тези въпроси. Те често се измъкват от общуването с вече стандартизираните реплики, че...
  • "Този въпрос не може да се обясни от логиката" - намеквайки, че само шизофреник би приел обяснението.
  • "Това не може да се обясни с дуална лексика от позиция на вътре в Матрицата" - намеквайки, че без да си "специален", и без да си на "специалното място", нямаш правото да ти се обяснява и след като не си "финална инкарнация", заслужаваш да приемаш всичко само на доверие.

И, по силата на тази логика и на тези извинения, в крайна сметка поддръжниците на парадигмата, естествено, не участват във форуми. Защо биха участвали, след като е невъзможно?



Нека никой не ме разбира погрешно. Аз не отричам самото извънтелесно преживяване, нито феномените, свързани с това. Просто искам да кажа, че световното множество, на които се случват тези феномени, ги приема като чиста и очевидна монета (at face value, както казват англичаните).

А тези феномени са всичко друго, но НЕ и това, което изглеждат.

И ИМА едно малцинство вътре в това световно мнозинство на преживяващите и владеещите въпросните феномени, които можещи потърпевши НЕ приемат феномените за чиста монета, а се опитват да работят в кооперация с останалите хора... без да създават митове и легенди като "Висш Аз", "недуално", "паралелни реалности" и прочие необосновани и нелогични неща... опитвайки се със силите на световната мъдрост, натрупана до тук, и с ресурса на всички разсъдливи хора, да разберем какво НАИСТИНА се случва.

И "Апокрифна Академия" съдейства на този процес. Ако някой тук твърди, че знае и че практикува истината, той трябва да се опита да се обоснове - защото всеки човек е достатъчно интелигентен да проумее истината, щом му бъде показана. Но пък не всеки е достатъчно интелигентен, за да проумее от раз изкуствено и целенасочено усложнените построения, направени с цел да прикрият простата истина.



Ти можеш да правиш каквото си искаш, защото си свободен, колега kipenzov :) Обвързаностите, които изтъкваш, са само в твоята глава (още енергийни митологии, предполагам, и опасения от това, че името ти се споменавало някъде, откъдето все едно следва някакъв въображаем дълг). Това, че ще решиш да се оттегляш или че ще решиш да се връщаш няма да промени правата ти да се изразяваш и обосноваваш тук. Но да се обосноваваш, означава, да обясняваш. А не просто да твърдиш и да раздаваш нарицателни - това е такова, онова е такова... кой каза? По каква логика? С какви доказателства?

Ако не се работи по този метод, тогава всеки може да си твърди баш каквото му хрумне. И да се твърди, че всеки си бил създавал негови си реалности по този начин, е просто едно отбягване на отговорността да се дават обяснения за каквото и да е.

806
Защо да не са в абсолютния смисъл?

Природа означава "онова, което те е родило". При родилото те. Ние казваме "природата на физическия свят е материята". Но казваме и че съзнанието също си има природа - "природата на съзнанието".

Каква е природата на съзнанието? Винаги е битувала идеята, че природата на съзнанието е Бог. Или Единството на съзнанието (е природата на съзнанието). За kipenzov природата на съзнанието би било именно така нареченото "отвъд дуално" нещо.

И след като приемаме идеята, че "съзнанието на Бог" ("Божественото Съзнание") е онова, което е родило физическата реалност... тогава това уравнение не води ли именно до корена на нещата - че абсолютното Съзнание е абсолютната Природа на нещата?

Защо Съзнание и Природа да не са едно и също в най-абсолютния смисъл?

Нека се отбележи, че през цялото време се опитваме да опишем съзнателността на материята... а не материалността на съзнанието.

807
  • Аз защитавам логиката, че:   Природата и Съзнанието съвпадат. Те са едно и също - Съзнанието (в качеството си на "съзнанието на Бог") е именно Природата.
  • Ти защитаваш логиката, че:   Природата не е само това, което познаваме в материалния ни свят.

Тоест, ясно се вижда, че сме на едно мнение.



Само че разликата е в РЕШЕНИЕТО, което предлагаме. (Защото ние в действителност предлагаме решение; правим го като защитаваме определена логика.)

  • Аз казвам:  Нека спрем да наричаме Природа само онова, което познаваме в материалния свят.
  • kipenzov протестира:  Ти, с твоето дуално мислене, прокарваш концепцията за материалния произход на Съзнанието.
  • Ти казваш:  Нека казваме, че Съзнанието е над Природата.



И на това... аз, който все съм набеждаван за най-правата лопата и за солипсиста с най-дуално мислене, ви казвам:

Нито можете да твърдите, че съзнанието е над Природата, нито можете да считате, че Съзнанието не е Природата (от богоязливи опасения да не би да не излезе, че имало материален произход). Защото и двете ще доведат след себе си НОВИ разминавания и грешки, тъй като ще предизвикат вълна от хаос в целия терминологичен речник.

Аз казвам:  Просто трябва да се внесе корекция в широкоразпространения предразсъдък за термина Природа, който го натоварва със строго материалистичен смисъл. Аз казвам, че думата "съзнание" е излишна дума, и че "съзнание" на практика не съществува... при положение, че всичко е Природа - дори и онова, което не е само материален израз.


П.П.
И нека с това дам истински пример за сливане на дуалности.

808
Колега kipenzov :) Винаги, през живота ми, хората бъркат моята прямота с агресия, злонамереност или лоши чувства. Надявам се, че ти не си от масовия вид хора. Или поне на мен ми изглежда, че първосигналността не ти е присъща. Затова нека бъда прям, и нека ничие его не ме разбира погрешно.

Но това, което мисля че се получава в нашата комуникация, са си същите его-игри, които и двамата сме се учили да играем много години. Ето какво имам предвид.




Предполагам солипсизмът като философско течение е преминал по периферията на вниманието на изключително строгата ти система за качествен и количествен контрол на постъпващата външна информация...

За солипсизъм не се говореше в българското интернет пространство и все още не се говори много. Ако някой популяризира този термин, то това бях именно аз. Но не аз като автор - а аз просто в ролята си на преводач на един заслужил внимание лектор.

В темата "Структурата на пространството" на два пъти извикваш коментар за солипсизма. Но мисля, явно не съм се изразил твърде добре в материала, който описвам там.
  • Според солипсизма, съществува единствено индивидуалното съзнание, а всички други хора наоколо са илюзия на индивидуалното его (на солипсиста) и всъщност не съществуват извън въображението му.
  • Когато се опитваме да разсъждаваме за "Божественото съзнание", ние, естествено, по дефиниция говорим за общия произход на всички обособени отделни съзнания.

Според мен това по някакъв начин те обърква.

Обърква те също и факта, че аз, като характер, съм егоцентричен и арогантен, а в светоусещането си винаги съм се чувствал "откъснат" и някак "встрани", такива хора като мен се наричат "саможиви" или "саможивлеци".

Може би това, че човек като мен - егоцентричен, саможив и арогантен - обсъжда или се опитва да обсъжда философската идея за единния произход на съзнанието, те кара да ме мислиш за солипсист. Което е прибързано.



М/у другото двамата с Атос скоро /дано не/ може да почнете да изразявате позиции в съзвучие с материалистическите философски трактати на бихейвиористите и не само, че съзнанието е ЕПИФЕНОМЕН на тялото. Демек соматичната част на Аз-а /материалното/ е изначална и определяща за психичната и ние сме еволюирали животни.

Защо? Би ли се обосновал за това си предположение, кое те кара да мислиш, че разсъжденията ми ме водят натам?




Та в цитата, и не само, ти изказваш точно изводи, произтичащи от дуалното възприятие.

Би трябвало да се обосновеш - кои са изводите; какво ги прави "дуални"; и какво точно означава "дуално" възприятие.

Осъзнаването на разликата между добро и зло дуално възприятие ли е? Или ти разбираш нещо друго под този термин, което не влиза в неговата дефиниция?



Опитвам се да кажа, колкото и да ми е трудно с "дуален изказ" да предам недуално схващане, че за да придобиеш недуално възприятие трябва да се опиташ да обединиш дуалностите и логиката може да те доведе до прага на това обединение, но после ти трябва "синьото хапче".

Явно не разбирам какво значение влагаш в термина "дуално".


Извън рамките на шегата, не че ми се излиза, но няма да е продуктивно, бих искал да те накарам просто да обърнеш НЕ-субективно внимание на  идеята за сътворението от предният ми пост. От нея по пътя на логиката / ако приемеш причинно-следствената конструкция : намерение-мисъл-действие-резултат/ произтича факта, че Първичното съзнание/Бог/Всевишния създава/съзидава, твори/ реалностите, за да създаде движение...

И така нататък.

Щях да говоря именно за движението на въпросните концепции от темата "Структурата на пространството". Но това не можеше да стане в толкова ранен етап. В самото видео, към което препращах, не се говори за движението, видеото приключва точно преди него. Именно това беше най-интересната част, защото щях да я обясня именно като етапа, който дефакто завършва Пространството, като платното за Сътворението в тази философия. Всичко допреди въпросния момент са само ЕТАПИ към постигането на кохерентност.


Ти явно не си имал търпението за това. По-коректно беше, ако си имал толкова неудържимо желание да изразиш своята лична позиция, без да се съобразяваш с онова, за което помолих в своята тема, евентуално да поискаш регистрация Ниво 2, за да можеш в твоя собствена тема да изложиш по един представителен вид своята гледна точка.

Аз например имам едно и също несъгласие и с теб и с Атос - че има различни реалности. Защото... ако човек подобри познанията си и наистина се осведоми за това, за което говори, става ясно, че реалност се нарича само онова, което е БИТИЕ.

Опитах се да обясня, че едно нещо може да има две състояния - състояние на съществуване (битие, реалност) и състояние на несъществуване (дигитално, концептуално същестувване, небитие). Разликата между двете е, че има само един начин да се съществува, но има безброй начини да се несъществува.

Съжалявам, че събеседници като теб (не искам да звучи като отправяне на обвинение, просто се опитвам да споделя горчивия си опит) винаги отнемат желанието ми да говоря за тези концепции. В крайна сметка... всеки може да вярва в каквото си иска, но явно не всеки може да изслушва когото си иска.



Затова, може би е по-коректно да си дадем свободата да говорим, като контактуваме по един малко по-професионален и колегиален начин. Архитектурата на нашия сайт е измислена така, че да предоставя възможност точно за това.



филмът "Г-н Никой" предполагам ще ти хареса[/i]/.Така би разбрал и инцидентната проява на самоирония при някои хора, което се надявам да не си забравил да проявяваш, пък и би ти помогнало за повишаване на толерантността - истинската, а не престорената.

Не е коректно да намесваш и думата "толерантност" по същия начин, по който намесваш термина "солипсизъм".


809
Причината да избера таг "нацисти" заедно с "военни" и "космос" за тази тема, а не нещо друго, е защото това е поредната ужасяваща стъпка по осъществяването на страховитата прогноза на Вернер Фон Браун.

Можете да се запознаете с това, за което говоря, от тук:



Д-р Карол Розин (Carol Rosin), мениджър на "Fairchild Industries" (1974-77) и лична говорителка на Вернер Фон Браун


В интервюто, което си мечтая някой ден да стигна до там, че да започа да го превеждам на български, Розин споделя за изричния, поетапен план на интернационалните нацисти за налагане на тотален контрол над човечеството. Самият Фон Браун й е разкрил, в последните години от живота си, че крайната цел е милитаризирането на космоса. Когато в космоса бъдат изстреляни оръжия, те след това ще бъдат използвани, за да стиснат Земята в железен юмрук.

Човечеството първо трябва да бъде прилъгано да милитаризира космоса, обаче, и Фон Браун разкрива на Розин следния план:

1. Войната в Залива
2. Войната в Ирак
3. Войната с Либия
4. Войната със Сирия
5. Войната срещу тероризма
6. Войната срещу заплахата от астероиди
7. Войната срещу заплахата от чужда извънземна цивилизация
8. Войната срещу планираната извънземна инвазия

Всяко едно от тези събития, й казал Фон Браун между 1974 и 1977г, щяло да бъде инсценировка, чиято поетапна цел щяла да бъде милитаризирането на околоземното пространство и изстрелването в космоса на оръжия и бойни станции... за да може някой ден, всички тези оръжия да се насочат не към открития космос, отблъсквайки измислените, фалшиви врагове, а към повърхността на Земята и непокорните човешки групи.









САЩ ще имат космически войски

15 юли 2017

Камарата на представителите в Конгреса на САЩ одобри в петък създаването на нов род войски, наречен Космически корпус и предназначен за операции в извънземното пространство, предаде БТА.

Тази стъпка бе посрещната с големи резерви в администрацията на президента Доналд Тръмп, според която не бива да се увеличава военната бюрокрация. Американската армия включва в момента сухопътни, военноморски и военновъздушни сили, както и експедиционен корпус морски пехотинци.

Според защитници на нововъведението и депутати обаче с оглед дейностите на армията в космоса и зависимостта й от сателитите трябва да бъде формирана структура, която да ги защитава и контролира.

Внушителният законопроект за националната отбрана, приет вчера от долната камара, съдържа анекс, предвиждащ създаването на Космически корпус, и му поверява функции, отреждани досега на военновъздушните сили. Малко е вероятно обаче новият род войски да се формира незабавно, тъй като сенатската версия на законопроекта не предвижда подобна мярка.

"В момент, когато се опитваме да обединим бойните функции на министерството, не бих желал да се добавя отделна служба, която по всяка вероятност ще наложи по-тесен, дори ограничен подход към космическите операции", писа тази седмица министърът на отбраната Джеймс Матис до конгресмена републиканец Майкъл Търнър, който също е против създаването на новите войски.

Министърката на военновъздушните сили Хедър Уилсън също отправи сигнал, че е против нововъведението, което "би могло всъщност да ни отведе в погрешна посока, да ни забави".

Но тази инициатива на няколко конгресмени открои силната зависимост на армията от космическите технологии по време на бойни действия. В голяма част от военната техника са вградени Джи Пи Ес устройства, а мрежа от сателити и други апарати, изведени в орбита, осигурява постоянен приток на данни от ключово значение за армейските мисии, изтъква АФП.


Източник: OFFNews.bg


810
Атос, аз мисля, че някой просто трябва да те научи да говориш :) Думите не значат каквото ТИ си решиш.

Това: [Сетивата] са инструментите, чрез които съзнанието ... създава действителността! Е погрешно използване на думите.

Сетиво - инструмент за възприемане на действителността. Следователно -> сетивата създават субективната представа за действителността (илюзията за нея, в умовете ни).

Обективното НЕ Е субективно. За бога, Атосе! Това са различни думи и означават две различни неща, а не едно и също!

Над природата => непроизлизащ от природата. Дефиниция за "непроизлизащ от природата"? - Неестествен. ФАКТ на тълковния речник.

Ако имаш проблем с това, че съзнанието не е неестествено, но не произлиза от природата, ЯВНО Е, че следователно имаш проблем със стандартното тълкуване на думата "природа" и концепцията за думата "природа" ще трябва, ЯВНО, да се обогати и разшири, след като съзнанието очевидно не е неестествено!



Ей затова аз с тебе по този въпрос повече не разговарям. Аз разговарям с хора, които знаят какво значат думите, които избират да използват. Или назубряш значенията на думите, или явно ще трябва да си говорим само с цифри.







kipenzov, не се опитвай да ми кажеш, че не съм заслужил уважението към себе си собственоръчно :) Дай да не се надцакваме. Аз много добре си знам достойнствата и цената, и в това няма нищо лошо.

Твърдиш, че бързо съм те категоризирал. На фона на това, твърдиш, че ти пък бързо си ме преценил. Това, което за момента съм видял от теб, е че само твърдиш, че имаш карти, но не ги разкриваш. Моите карти са свалени навсякъде по масата. Ако ТИ твърдиш, че имаш достатъчно карти - играй. Ако ли не - остави надлъгването за следващата ръка.


Страници: 1 ... 51 52 53 [54] 55 56 57 ... 73