796
БИБЛИОТЕКА / Re: КНИГА: Ларкън Роуз, 2011---- Най-опасното суеверие
« -: Юли 17, 2017, 05:17:33 pm »
Опит да се рационализира ирационалното
Хора, които считат себе си за образовани, с отворено съзнание и прогресивно мислене, не искат да се считат за роби на някой господар, нито дори за поданици на управленска класа. Поради това се правят много рационализации и увъртания, в опит да се отрече фундаменталната природа на “правителството” като управленска класа. Много вербална гимнастика, подвеждаща терминология и митологии са били изработени в опит да се прикрие истинската взаимовръзка между “правителствата” и техните поданици. Тази митология се преподава на децата като “градско поведение”, въпреки че повечето от това е напълно нелогично и лети право в лицето на всички доказателства. Следното покрива няколко от популярните видове пропаганда, използвана, за да се прикрива природата на “авторитета”.
Митът за съгласието
В модерния свят, робството се осъжда почти навсякъде. Но взаимоотношенията между един въображаем “авторитет” и поданиците му са в голяма степен взаимоотношения между робовладелец (собственик) и роб (собственост). Не искайки да признаят това, и не искайки да оправдават нещо, което е в крайна сметка робство, онези които вярват в “авторитета” са тренирани да запомнят и да повтарят безсрамно невярна реторика, измислена с цел да скрие истинската природа на ситуацията. Един пример за това е фразата “съгласието на управляваните”.
Има два основни начина, по които хората могат да си общуват: по взаимно съгласие, или като един от двамата използва заплахи или агресия, за да наложи със сила волята си над другия. Първият начин може да се нарече “съгласие” – и двете страни по желание и доброволно се съгласяват с това, което ще се прави. Вторият може да се нарече “управление” – единият човек контролира другия. Тъй като тези двете – съгласие и управление – са противоположности, концепцията “съгласие на управляваните” е противоречие. Ако има взаимно съгласие, това не е “управление”; ако има управляване, тогава няма съгласие. Някои ще кажат, че мнозинството, или хората като цяло, са дали съгласието си да бъдат управлявани, дори и ако много индивиди не са го давали. Но такъв един аргумент обръща концепцията за съгласието с главата надолу. Никой, индивидуално или като група, не може да даде съгласие нещо да се извърши върху някой друг. Просто “съгласие” не означава това. Противно на логиката е, да се каже, “Аз давам моето съгласие ти да бъдеш ограбен”. И въпреки това, точно това е основата на култа на “демокрацията”: хрумването, че едно мнозинство може да дава съгласие от името на малцинство. Това не е “съгласие на управляваните”; това е насилствен контрол от правителството, със “съгласието” на трета страна.
Дори и някой да беше достатъчно глупав, за да каже на друг, “Съгласен съм да ме контролираш насилствено”, в момента, в който контрольорът трябва да насили контролирания да направи нещо, тогава очевидно вече няма “съгласие”. Точно допреди този момент пък няма “управление” – само доброволно коопериране. По-точното формулиране на концепцията изразява по-точно вродената й шизофреничност: “Аз се съгласявам да те оставя да ме насилваш с разни неща, независимо дали съм съгласен с тях или не.”
Но в действителност, никой никога не се съгласява да остави онези в “правителството” да правят каквото си поискат. Така че, с цел да се изфабрикува “съгласие” там, където няма такова, вярващите в “авторитета” добавят друга, дори още по-чудата стъпка в митологията: хрумването за “загатнато съгласие”. Това твърдение е, че просто като си живее в някой град, или щат, или страна, човек “се съгласява” да спазва каквито правила се случи да бъдат издадени от хора, които твърдят, че имат правото да управляват този град, щат, или страна. Идеята е, че ако някой не харесва правилата, той е свободен да напусне града, щата, или страната въобще, а ако избере да не напуска, това се тълкува като даване на съгласие да бъде контролиран от управниците на тази юрисдикция.
Въпреки че това постоянно се декламира като евангелие, идеята противоречи на здравия разум. Това има също толкова смисъл, колкото авто-джамбаз да спре някой шофьор в неделя и да му каже, “Карайки кола в този квартал в неделя, се съгласяваш да ми дадеш колата си”. Един човек очевидно не може да реши какво се брои за нечие друго “съгласяване” за нещо. Съгласяване е, когато двама или повече човека комуникират един на друг обща склонност да влязат в някакво споразумение. Просто това, че си се родил някъде, не означава съгласие с каквото и да е, нито пък това да живееш в собствената си къща е съгласяване с каквото и да е, когато някой политик е обявил, че къщата ти е в рамките на местността, в която властва. Едно е човек да каже, "Ако искаш да се возиш в моята кола, не може да пушиш", или "Може да влезеш в дома ми, само ако си свалиш обувките". Съвсем друго е да се опитваш да казваш на другите хора, какво могат да правят в в тяхната частна собственост. Онзи, който може да казва какви са правилата на определено място, е, по дефиниция, собственикът на това място. Това е основата на идеята за частната собственост: че може да има "собственик", който има изключителното право да решава какво се прави със и на тази собственост. Собственикът на една къща има правото да не пуска другите в нея и, в допълнение, правото да казва на посетителите какво могат и какво не могат да правят, докато са в къщата.
И това хвърля малко светлина върху подлежащото предположение зад идеята за подразбиращо се съгласие. Да кажеш на някого, че единствените му възможни варианти са да напусне "страната" или да се подчинява на каквито и команди да издадат политиците, води до логическото подразбиране, че всичко в "страната" е собственост на политиците. Ако един човек може година след година да плаща за дома си, или дори сам да си го построи, и вариантите му все още са или да се подчинява на политиците, или да се изнася, това означава, че къщата му и времето и усилията, които е инвестирал в къщата, са собственост на политиците. А ако става дума, че времето и усилията на един човек по право принадлежат на друг човек, това се нарича робство. Точно това означава теорията за "подразбиращото се съгласие": че всяка "страна" е огромна плантация с роби, и че всичко и всеки там е собственост на политиците. И, разбира се, господарят не се нуждае от съгласието на своя роб.
Вярващите в "правителството" никога не обясняват, как така няколко политика може да са се сдобили с правото едностранно да обявят, че са собственици на хиляди квадратни километра земя, където други хора са живеели преди тях, все едно е тяхна територия, да властват и да експлоатират както им скимне. Това е същото, все едно някакъв лунатик да каже "Оттук насетне обявявам Северна Америка за мое владение по право, така че всеки, живеещ тук, трябва да прави каквото кажа, ако не ви харесва, изнесете се".
Има и един практически проблем с отношението "подчинявайте се или се махайте", и това е, че изнасянето само ще локализира индивида на друго място, в някоя друга гигантска плантация с роби, друга "страна". Крайният резултат е, че всички на Земята са роби, като единственият им избор се състои в това под властта на чии господар да живеят. Това напълно изключва действителната свобода. Още по-точно казано, не това означава думата "съгласие".
Вярването, че политиците притежават всичко, се демонстрира дори още по-драматично от концепцията за имиграционни "закони". Идеята, че човешкото същество се нуждае от разрешение от политиците да стъпи където и да е в цяла една страна - хрумването, че може да е "престъпление" някой да престъпи през невидима линия между две авторитарни юрисдикции - намеква, че цялата страна е собственост на управленската класа. Ако на един гражданин не е позволено да наема "нелегален пришълец", не е позволено да търгува с него, не е позволено дори да кани "нелегалния" в собствения си дом, тогава този въпросен гражданин не притежава нищо, а политиците притежават всичко.
Не само, че теорията за "намекнатото съгласие" е логически неиздържана, но също така очевидно не описва действителността. Кое да е "правителство", което има съгласието на поданиците си, не би се нуждало, и не би имало, пазители на "реда". Насилственото налагане на "закона" се случва, само когато някой не е съгласен с нещо. Всеки, на който са му отворени очите, може да види, че "правителството" системно причинява неща на хората срещу собствената им воля. Да си наясно с безбройните събирачи на данъци, ченгета за побой, инспектори и регулатори, гранични стражи, нарко-агенти, прокурори, съдии, войници, и всичките останали наемници на държавата, и все още да твърдиш, че "правителството" прави, каквото прави, със съгласието на "управляваните", е безкрайно нелепо. Всеки индивид, ако въобще е искрен със себе си, знае, ч онези на власт не ги е грижа дали той е съгласен да се подчинява на техните "закони". Заповедите на политиците ще бъдат изпълнени, чрез груба сила, ако е нужно, със или без съгласието на когото и да е.
Още митология
В допълнение към мита за "съгласието на управляваните" често се повтаря и друга догматична реторика, въпреки че е напълно невярна. Например, в Съединените Щати хората ги учат - и те с вяра повтарят - на такива идеи като "Ние сме правителството" и "Правителството работи за нас" и "Правителството ни представлява". Подобни афоризми са крещящо и очевидно неверни, въпреки факта, че постоянно се повтарят папагалски както от владетели, така и от поданици.
Едно от най-невероятните и налудничави твърдения (но много често срещано) е "Ние, народът, сме правителството". Учениците ги учат да повтарят този абсурд, дори въпреки това, че всички са напълно наясно, че политиците издават команди и изисквания, и всички останали или се подчиняват, или биват наказвани. В Съединените щати има управленска класа и подчинена класа, и разликите помежду им са много и очевидни. Едната група командва, другата се подчинява. Едната група изисква огромна сума пари, другата група плаща. Едната група казва на другата група къде може да живее, къде може да работи, какво може да яде, какво може да пие, какво може да шофира, за кого могат да работят, каква работа могат да извършват, и тн. Едната група отнема и харчи трилиони долари от онова, което другата група заработва. Едната група изцяло се състои от икономически паразити, докато усилията на другата група произвеждат цялото богатство.
В тази система е пределно ясно кой командва и кой се подчинява. Хората не са "правителството", по никоя линия на въображението, и е нужно дълбоко невежество, за да се вярва в обратното. Но и други митове се използват, за да може тази лъжа да зазвучи рационално. Например, също така се твърди, че "правителството работи за нас; то е наш служител". Отново, такова твърдение въобще не се и приближава до очевидната действителност на ситуацията; това не е нищо повече от една култова мантра, самозаблуда, нарочно програмирана в социума, с цел да омотае начина, по който хората възприемат действителността. И повечето хора дори не го поставят под съмнение.
Повечето никога не се чудят, ако "правителството" работи за нас, ако то е наш служител, тогава защо то решава колко да му плащаме? Защо нашият "служител" решава какво ще прави за нас? Защо нашият "служител" ни казва как да живеем живота си? Защо нашият "служител" изисква нашето подчинение за всякакви еднолични команди, които издава, пращайки въоръжени умиротворители, ако не се подчиним? Невъзможно е "правителството" някога да се превърне в слуга, поради това, което "правителството" е. С думи прости, ако някой може да ви се разпорежда и да ви взима парите, той не е ваш слуга; и ако не може да направи тези неща, той не е "правителство". Колкото и да е ограничено, "правителството" е организацията, за която се смята, че има правото насилствено да контролира поведението на своите поданици чрез "закони", което прави широко приеманата реторика за "в услуга на обществото" абсолютно нелепа. Да си представяме, че един властелин въобще някога може да бъде слугата на онези, над които властва, е чисто и просто абсурдно. И все пак, тази невъзможност се рецитира като неопровержимо евангелие в уроците по "гражданско поведение" (civics, бел.прев).
Една дори още по-преобладаваща лъжа, която се използва за скриване на взаимоотношенията господар-роб между "правителството" и народа, е хрумването за "представителното правителство". Твърдението гласи, че хората, като избират определени индивиди на властови позиции, "избират лидери", и че онези министри просто представляват волята на народа. И не само, че това твърдение не отговаря на действителността, но подлежащата абстрактна теория също е изначално погрешна.
В истинския свят, така наречените “представителни правителства” постоянно правят неща, които поданиците им не искат да правят: увеличаване на “данъците”, подстрекателства към война, търгуване с власт и влияние с всеки, който им даде най-много пари, и тн. Всеки данъкоплатец лесно може да се сети примери за неща, финансирани със собствената му кожа, на които той възразява, дали ще бъдат подаяния към големи корпорации, подаяния към отделни индивиди, действия на правителството, които нарушават индивидуални права, или просто цялостната прахосническа, корумпирана, неефективна бюрократична машина на “правителството”. Няма нито един, който честно да каже, че “правителството” прави всичко, което той иска и нищо, което той не иска.
Дори на теория, концепцията за "представително правителство" е вродено погрешна, защото не е възможно "правителството" да представя хората като цяло, освен ако всеки един не иска точно едно и също нещо. Понеже различните хора искат "правителството" да прави различни неща, "правителството" винаги ще бъде против волята на поне част от хората. Дори и някое "правителство" да прави точно каквото това, което мнозинството от поданиците му искат (което в действителност никога не се случва), то няма да служи на хората като цяло; то насила ще превръща в жертви по-малки групи в името на по-големи групи.
Още повече, някой, който представлява някой друг, не може да има повече права от онзи, когото представлява. Това ще рече, ако един човек няма право да влиза с взлом в къщата на съседа си и да краде ценностите му, тогава той също така няма правото да определя свой представител, който да го прави вместо него. Да представляваш някого, означава, да действаш от негово име, и един истински представител може да прави само онова, което човекът, който представлява, има правото да прави. Но в случая с "правителството", хората, които политиците твърдят, че представляват, нямат право да правят нищо от онова, което политиците правят: да налагат "данъци", да издават "закони", и тн. Нормалните граждани нямат право силово да контролират изборите на своите съседи, да им казват как да живеят живота си, и да ги наказват, ако не се подчиняват. Така че, когато едно "правителство" върши тези неща, то не представлява никого и нищо, освен себе си.
Интересното е, че дори онези, които говорят за "представително правителство", отказват да приемат каквато и да е лична отговорност за действията на онези, за които са гласували. Ако техният избран кандидат издаде вредни "закони", или вдигне "данъците", или тръгне на война, гласувалите никога не чувстват същата вина или срам, които биха почувствали, ако те самите лично бяха извършили тези неща, или бяха наели или инструктирали някой друг да го направи. Този акт демонстрира, че дори най-ентусиазираните гласоподаватели в действителност не вярват на реториката за "представителното правителство" и не считат политиците за техни представители. Терминологията не отговаря на действителността, и единствената цел на тази реторика е да замъгли и скрие факта, че взаимоотношенията между всяко "правителство" и неговите поданици са същите, като взаимоотношенията между господар и роб. Един господар може да бичува робите си не толкова сурово, колкото друг; един господар може да позволява на робите си да запазват повече от това, което произвеждат; един господар може да се грижи по-добре за робите си - но нищо от това не променя основната, подлежаща природа на взаимоотношенията господар-роб. Онзи с правото да властва е господарят; онзи със задължението да се подчинява е робът. И това е истина дори когато хората изберат да описват ситуацията с невярна реторика и измамни евфемизми, като "представително правителство", "съгласие на управляваните", и "воля на народа".
Хрумването за "правителство на хората, от хората и за хората", докато създава комфортна и добре звучаща реторика, е логическа невъзможност. Една управленска класа не може да служи или да представлява онези, над които властва, не повече отколкото един робовладелец може да представлява робите си. Единственият начин, по който може да го направи, е като спре да бъде робовладелец, като освободи робите си. По същия начин, единствената възможност една управленска класа да стане служител на хората, е като престане да бъде управленска класа, като се откаже от цялата си власт. "Правителството" не може да служи на хората, освен ако не спре да бъде "правителство".
Друг пример за ирационална сатистика доктрина е концепцията за "властта на закона". Идеята е, че управлението просто чрез хора е лошо, защото служи на онези със злонамерена жажда за власт, докато "властта на закона", както е според теорията, говори за обективни, разумни правила, налагани върху човечеството в условия на равенство. Само един миг на размисъл е достатъчен, за да разкрие абсурдността на този мит. Въпреки факта, че за "закона" често се говори като за някакъв свещен, безпогрешен списък с правила, спонтанно протичащ от природата на вселената, в действителност "законът" е просто една колекция от команди, издавани и силово налагани от хора в "правителството". Би имало разлика между "власт на закона" и "власт на хората", само ако така наречените "закони" бяха писани от нещо друго, а не от хора.
Хора, които считат себе си за образовани, с отворено съзнание и прогресивно мислене, не искат да се считат за роби на някой господар, нито дори за поданици на управленска класа. Поради това се правят много рационализации и увъртания, в опит да се отрече фундаменталната природа на “правителството” като управленска класа. Много вербална гимнастика, подвеждаща терминология и митологии са били изработени в опит да се прикрие истинската взаимовръзка между “правителствата” и техните поданици. Тази митология се преподава на децата като “градско поведение”, въпреки че повечето от това е напълно нелогично и лети право в лицето на всички доказателства. Следното покрива няколко от популярните видове пропаганда, използвана, за да се прикрива природата на “авторитета”.
Митът за съгласието
В модерния свят, робството се осъжда почти навсякъде. Но взаимоотношенията между един въображаем “авторитет” и поданиците му са в голяма степен взаимоотношения между робовладелец (собственик) и роб (собственост). Не искайки да признаят това, и не искайки да оправдават нещо, което е в крайна сметка робство, онези които вярват в “авторитета” са тренирани да запомнят и да повтарят безсрамно невярна реторика, измислена с цел да скрие истинската природа на ситуацията. Един пример за това е фразата “съгласието на управляваните”.
Има два основни начина, по които хората могат да си общуват: по взаимно съгласие, или като един от двамата използва заплахи или агресия, за да наложи със сила волята си над другия. Първият начин може да се нарече “съгласие” – и двете страни по желание и доброволно се съгласяват с това, което ще се прави. Вторият може да се нарече “управление” – единият човек контролира другия. Тъй като тези двете – съгласие и управление – са противоположности, концепцията “съгласие на управляваните” е противоречие. Ако има взаимно съгласие, това не е “управление”; ако има управляване, тогава няма съгласие. Някои ще кажат, че мнозинството, или хората като цяло, са дали съгласието си да бъдат управлявани, дори и ако много индивиди не са го давали. Но такъв един аргумент обръща концепцията за съгласието с главата надолу. Никой, индивидуално или като група, не може да даде съгласие нещо да се извърши върху някой друг. Просто “съгласие” не означава това. Противно на логиката е, да се каже, “Аз давам моето съгласие ти да бъдеш ограбен”. И въпреки това, точно това е основата на култа на “демокрацията”: хрумването, че едно мнозинство може да дава съгласие от името на малцинство. Това не е “съгласие на управляваните”; това е насилствен контрол от правителството, със “съгласието” на трета страна.
Дори и някой да беше достатъчно глупав, за да каже на друг, “Съгласен съм да ме контролираш насилствено”, в момента, в който контрольорът трябва да насили контролирания да направи нещо, тогава очевидно вече няма “съгласие”. Точно допреди този момент пък няма “управление” – само доброволно коопериране. По-точното формулиране на концепцията изразява по-точно вродената й шизофреничност: “Аз се съгласявам да те оставя да ме насилваш с разни неща, независимо дали съм съгласен с тях или не.”
Но в действителност, никой никога не се съгласява да остави онези в “правителството” да правят каквото си поискат. Така че, с цел да се изфабрикува “съгласие” там, където няма такова, вярващите в “авторитета” добавят друга, дори още по-чудата стъпка в митологията: хрумването за “загатнато съгласие”. Това твърдение е, че просто като си живее в някой град, или щат, или страна, човек “се съгласява” да спазва каквито правила се случи да бъдат издадени от хора, които твърдят, че имат правото да управляват този град, щат, или страна. Идеята е, че ако някой не харесва правилата, той е свободен да напусне града, щата, или страната въобще, а ако избере да не напуска, това се тълкува като даване на съгласие да бъде контролиран от управниците на тази юрисдикция.
Въпреки че това постоянно се декламира като евангелие, идеята противоречи на здравия разум. Това има също толкова смисъл, колкото авто-джамбаз да спре някой шофьор в неделя и да му каже, “Карайки кола в този квартал в неделя, се съгласяваш да ми дадеш колата си”. Един човек очевидно не може да реши какво се брои за нечие друго “съгласяване” за нещо. Съгласяване е, когато двама или повече човека комуникират един на друг обща склонност да влязат в някакво споразумение. Просто това, че си се родил някъде, не означава съгласие с каквото и да е, нито пък това да живееш в собствената си къща е съгласяване с каквото и да е, когато някой политик е обявил, че къщата ти е в рамките на местността, в която властва. Едно е човек да каже, "Ако искаш да се возиш в моята кола, не може да пушиш", или "Може да влезеш в дома ми, само ако си свалиш обувките". Съвсем друго е да се опитваш да казваш на другите хора, какво могат да правят в в тяхната частна собственост. Онзи, който може да казва какви са правилата на определено място, е, по дефиниция, собственикът на това място. Това е основата на идеята за частната собственост: че може да има "собственик", който има изключителното право да решава какво се прави със и на тази собственост. Собственикът на една къща има правото да не пуска другите в нея и, в допълнение, правото да казва на посетителите какво могат и какво не могат да правят, докато са в къщата.
И това хвърля малко светлина върху подлежащото предположение зад идеята за подразбиращо се съгласие. Да кажеш на някого, че единствените му възможни варианти са да напусне "страната" или да се подчинява на каквито и команди да издадат политиците, води до логическото подразбиране, че всичко в "страната" е собственост на политиците. Ако един човек може година след година да плаща за дома си, или дори сам да си го построи, и вариантите му все още са или да се подчинява на политиците, или да се изнася, това означава, че къщата му и времето и усилията, които е инвестирал в къщата, са собственост на политиците. А ако става дума, че времето и усилията на един човек по право принадлежат на друг човек, това се нарича робство. Точно това означава теорията за "подразбиращото се съгласие": че всяка "страна" е огромна плантация с роби, и че всичко и всеки там е собственост на политиците. И, разбира се, господарят не се нуждае от съгласието на своя роб.
Вярващите в "правителството" никога не обясняват, как така няколко политика може да са се сдобили с правото едностранно да обявят, че са собственици на хиляди квадратни километра земя, където други хора са живеели преди тях, все едно е тяхна територия, да властват и да експлоатират както им скимне. Това е същото, все едно някакъв лунатик да каже "Оттук насетне обявявам Северна Америка за мое владение по право, така че всеки, живеещ тук, трябва да прави каквото кажа, ако не ви харесва, изнесете се".
Има и един практически проблем с отношението "подчинявайте се или се махайте", и това е, че изнасянето само ще локализира индивида на друго място, в някоя друга гигантска плантация с роби, друга "страна". Крайният резултат е, че всички на Земята са роби, като единственият им избор се състои в това под властта на чии господар да живеят. Това напълно изключва действителната свобода. Още по-точно казано, не това означава думата "съгласие".
Вярването, че политиците притежават всичко, се демонстрира дори още по-драматично от концепцията за имиграционни "закони". Идеята, че човешкото същество се нуждае от разрешение от политиците да стъпи където и да е в цяла една страна - хрумването, че може да е "престъпление" някой да престъпи през невидима линия между две авторитарни юрисдикции - намеква, че цялата страна е собственост на управленската класа. Ако на един гражданин не е позволено да наема "нелегален пришълец", не е позволено да търгува с него, не е позволено дори да кани "нелегалния" в собствения си дом, тогава този въпросен гражданин не притежава нищо, а политиците притежават всичко.
Не само, че теорията за "намекнатото съгласие" е логически неиздържана, но също така очевидно не описва действителността. Кое да е "правителство", което има съгласието на поданиците си, не би се нуждало, и не би имало, пазители на "реда". Насилственото налагане на "закона" се случва, само когато някой не е съгласен с нещо. Всеки, на който са му отворени очите, може да види, че "правителството" системно причинява неща на хората срещу собствената им воля. Да си наясно с безбройните събирачи на данъци, ченгета за побой, инспектори и регулатори, гранични стражи, нарко-агенти, прокурори, съдии, войници, и всичките останали наемници на държавата, и все още да твърдиш, че "правителството" прави, каквото прави, със съгласието на "управляваните", е безкрайно нелепо. Всеки индивид, ако въобще е искрен със себе си, знае, ч онези на власт не ги е грижа дали той е съгласен да се подчинява на техните "закони". Заповедите на политиците ще бъдат изпълнени, чрез груба сила, ако е нужно, със или без съгласието на когото и да е.
Още митология
В допълнение към мита за "съгласието на управляваните" често се повтаря и друга догматична реторика, въпреки че е напълно невярна. Например, в Съединените Щати хората ги учат - и те с вяра повтарят - на такива идеи като "Ние сме правителството" и "Правителството работи за нас" и "Правителството ни представлява". Подобни афоризми са крещящо и очевидно неверни, въпреки факта, че постоянно се повтарят папагалски както от владетели, така и от поданици.
Едно от най-невероятните и налудничави твърдения (но много често срещано) е "Ние, народът, сме правителството". Учениците ги учат да повтарят този абсурд, дори въпреки това, че всички са напълно наясно, че политиците издават команди и изисквания, и всички останали или се подчиняват, или биват наказвани. В Съединените щати има управленска класа и подчинена класа, и разликите помежду им са много и очевидни. Едната група командва, другата се подчинява. Едната група изисква огромна сума пари, другата група плаща. Едната група казва на другата група къде може да живее, къде може да работи, какво може да яде, какво може да пие, какво може да шофира, за кого могат да работят, каква работа могат да извършват, и тн. Едната група отнема и харчи трилиони долари от онова, което другата група заработва. Едната група изцяло се състои от икономически паразити, докато усилията на другата група произвеждат цялото богатство.
В тази система е пределно ясно кой командва и кой се подчинява. Хората не са "правителството", по никоя линия на въображението, и е нужно дълбоко невежество, за да се вярва в обратното. Но и други митове се използват, за да може тази лъжа да зазвучи рационално. Например, също така се твърди, че "правителството работи за нас; то е наш служител". Отново, такова твърдение въобще не се и приближава до очевидната действителност на ситуацията; това не е нищо повече от една култова мантра, самозаблуда, нарочно програмирана в социума, с цел да омотае начина, по който хората възприемат действителността. И повечето хора дори не го поставят под съмнение.
Повечето никога не се чудят, ако "правителството" работи за нас, ако то е наш служител, тогава защо то решава колко да му плащаме? Защо нашият "служител" решава какво ще прави за нас? Защо нашият "служител" ни казва как да живеем живота си? Защо нашият "служител" изисква нашето подчинение за всякакви еднолични команди, които издава, пращайки въоръжени умиротворители, ако не се подчиним? Невъзможно е "правителството" някога да се превърне в слуга, поради това, което "правителството" е. С думи прости, ако някой може да ви се разпорежда и да ви взима парите, той не е ваш слуга; и ако не може да направи тези неща, той не е "правителство". Колкото и да е ограничено, "правителството" е организацията, за която се смята, че има правото насилствено да контролира поведението на своите поданици чрез "закони", което прави широко приеманата реторика за "в услуга на обществото" абсолютно нелепа. Да си представяме, че един властелин въобще някога може да бъде слугата на онези, над които властва, е чисто и просто абсурдно. И все пак, тази невъзможност се рецитира като неопровержимо евангелие в уроците по "гражданско поведение" (civics, бел.прев).
Една дори още по-преобладаваща лъжа, която се използва за скриване на взаимоотношенията господар-роб между "правителството" и народа, е хрумването за "представителното правителство". Твърдението гласи, че хората, като избират определени индивиди на властови позиции, "избират лидери", и че онези министри просто представляват волята на народа. И не само, че това твърдение не отговаря на действителността, но подлежащата абстрактна теория също е изначално погрешна.
В истинския свят, така наречените “представителни правителства” постоянно правят неща, които поданиците им не искат да правят: увеличаване на “данъците”, подстрекателства към война, търгуване с власт и влияние с всеки, който им даде най-много пари, и тн. Всеки данъкоплатец лесно може да се сети примери за неща, финансирани със собствената му кожа, на които той възразява, дали ще бъдат подаяния към големи корпорации, подаяния към отделни индивиди, действия на правителството, които нарушават индивидуални права, или просто цялостната прахосническа, корумпирана, неефективна бюрократична машина на “правителството”. Няма нито един, който честно да каже, че “правителството” прави всичко, което той иска и нищо, което той не иска.
Дори на теория, концепцията за "представително правителство" е вродено погрешна, защото не е възможно "правителството" да представя хората като цяло, освен ако всеки един не иска точно едно и също нещо. Понеже различните хора искат "правителството" да прави различни неща, "правителството" винаги ще бъде против волята на поне част от хората. Дори и някое "правителство" да прави точно каквото това, което мнозинството от поданиците му искат (което в действителност никога не се случва), то няма да служи на хората като цяло; то насила ще превръща в жертви по-малки групи в името на по-големи групи.
Още повече, някой, който представлява някой друг, не може да има повече права от онзи, когото представлява. Това ще рече, ако един човек няма право да влиза с взлом в къщата на съседа си и да краде ценностите му, тогава той също така няма правото да определя свой представител, който да го прави вместо него. Да представляваш някого, означава, да действаш от негово име, и един истински представител може да прави само онова, което човекът, който представлява, има правото да прави. Но в случая с "правителството", хората, които политиците твърдят, че представляват, нямат право да правят нищо от онова, което политиците правят: да налагат "данъци", да издават "закони", и тн. Нормалните граждани нямат право силово да контролират изборите на своите съседи, да им казват как да живеят живота си, и да ги наказват, ако не се подчиняват. Така че, когато едно "правителство" върши тези неща, то не представлява никого и нищо, освен себе си.
Интересното е, че дори онези, които говорят за "представително правителство", отказват да приемат каквато и да е лична отговорност за действията на онези, за които са гласували. Ако техният избран кандидат издаде вредни "закони", или вдигне "данъците", или тръгне на война, гласувалите никога не чувстват същата вина или срам, които биха почувствали, ако те самите лично бяха извършили тези неща, или бяха наели или инструктирали някой друг да го направи. Този акт демонстрира, че дори най-ентусиазираните гласоподаватели в действителност не вярват на реториката за "представителното правителство" и не считат политиците за техни представители. Терминологията не отговаря на действителността, и единствената цел на тази реторика е да замъгли и скрие факта, че взаимоотношенията между всяко "правителство" и неговите поданици са същите, като взаимоотношенията между господар и роб. Един господар може да бичува робите си не толкова сурово, колкото друг; един господар може да позволява на робите си да запазват повече от това, което произвеждат; един господар може да се грижи по-добре за робите си - но нищо от това не променя основната, подлежаща природа на взаимоотношенията господар-роб. Онзи с правото да властва е господарят; онзи със задължението да се подчинява е робът. И това е истина дори когато хората изберат да описват ситуацията с невярна реторика и измамни евфемизми, като "представително правителство", "съгласие на управляваните", и "воля на народа".
Хрумването за "правителство на хората, от хората и за хората", докато създава комфортна и добре звучаща реторика, е логическа невъзможност. Една управленска класа не може да служи или да представлява онези, над които властва, не повече отколкото един робовладелец може да представлява робите си. Единственият начин, по който може да го направи, е като спре да бъде робовладелец, като освободи робите си. По същия начин, единствената възможност една управленска класа да стане служител на хората, е като престане да бъде управленска класа, като се откаже от цялата си власт. "Правителството" не може да служи на хората, освен ако не спре да бъде "правителство".
Друг пример за ирационална сатистика доктрина е концепцията за "властта на закона". Идеята е, че управлението просто чрез хора е лошо, защото служи на онези със злонамерена жажда за власт, докато "властта на закона", както е според теорията, говори за обективни, разумни правила, налагани върху човечеството в условия на равенство. Само един миг на размисъл е достатъчен, за да разкрие абсурдността на този мит. Въпреки факта, че за "закона" често се говори като за някакъв свещен, безпогрешен списък с правила, спонтанно протичащ от природата на вселената, в действителност "законът" е просто една колекция от команди, издавани и силово налагани от хора в "правителството". Би имало разлика между "власт на закона" и "власт на хората", само ако така наречените "закони" бяха писани от нещо друго, а не от хора.