21
Какво са Саскуоч?
Може би докато четяхте тази книга сте усетили, че нещо, което сте подозирали за тези същества, се е потвърдило по някакъв начин или пък сте си изградили нови представи за тях. От друга страна, ако се придържате към твърди възгледи или вярвания относно това какво са и какво не са Бигфут, е възможно вече да изпитвате неприязън, недоверие и дори гняв спрямо двама ни с Майк.
Но това не е пълната история. За да споделя с вас всички томове от информация, които Майк сподели с мен, ще трябва да напиша поредица от енциклопедии. Малките подробности, които той мимоходом споделяше и които смяташе за незначителни, ми помагаха да видя съществата в такава светлина, която тук мога само да загатна. А и Майк непрекъснато ми напомня, че самият той, къде норочно, къде неволно, пропуска някои работи. Как един човек обяснява на друг нещата, които е проумял от личен опит? В продължение на месеци Майк се опитваше да ми предаде години общуване, като непрекъснато ми повтаряше, че вероятно е забравил повече, отколкото е разказал. Аналогично, как бих могла аз да споделя с вас стотиците часове разговори, тънките нюанси в гласа на Майк, докато разказва, емоциите, които ме обземат и онези, които излизат от него, или невинните понякога въпроси, които му задавам, чиито отговори водят до цялостно разбиране?
С течение на времето, тези тънки моменти попълниха празнотите в моите възгледи. Не че не сме разполагали с парченцата от пъзела през цялото време. Просто не сме знаели къде да ги напаснем. И не сме грешали напълно по отношение на Саскуоч. Просто някъде сред предположенията, които сме правили, малките подробности, разкриващи ни как по най-правилен начин да се държим с тях, са били изгубени.
И така, какво са Саскуоч?
Статуя на Йерен - името на дивите хора в Китай. Статуята на майката с детето й се намира на входа на зона в националния природен резерват Шенонгия в Китай (Shennongjia National Nature Reserve), където се смята, че обитават йерени.
Снимката не е част от книгата
Отговорът, който в момента смятам за правилен, е едновременно и сложен и много прост, затова се затруднявам откъде да започна.
Хора ли са или животни?
Преди всичко искам да поясня, че двама отделни човека, които задават този въпрос, ще търсят два много различни отговора.
Какво всъщност ни интересува – външността им като вид или просто тяхната природа?
Някои съвсем буквално задават въпроса: Те Homo Sapiens ли са, с други думи – идентични ли са генетично с нас? Или са нещо изцяло различно? Къде е тяхното място в еволюционната мрежа? Те някакво „липсващо звено” ли са? Наш генетичен прародетел? Или нещо несъотносимо с нас?
Макар и на тези въпроси да може да се даде отговор, ако се сдобием с образец, лично аз нямам неистово желание да получа такъв, понеже не смятам, че това оправдава жертването на някой от техния вид, само за да задоволя любопитството си и да пренебрегна последствията, както за отделния Саскуоч, който жертва живота си, така и за целия им вид, когато бъде разкрит. Дали целта винаги оправдава средствата? Не мисля така. За съжаление обаче, според мен има и такива, пред които не стои нито морална, нито етична дилема, когато става въпрос за „научен напредък” или преследване на знания.
Лично аз, когато се замисля дали спадат към царството на хората или животните, разсъждавам от гледна точка на тяхната същност и поведение. От нивото им на интелигентност. От начина им на общуване. На тези въпроси може и трябва да бъде отговаряно без наличието на тяло – и в действителност може да им се отговори по-обхватно чрез наблюдение на живи субекти, а не на мъртво тяло върху маса.
Усещам, че благодарение на Майк, отговорът на този въпрос ми носи удовлетворение, но ако трябва да разясня обстоятелствата, при които съм се сдобила с него, страхувам се, че ще се наложи да сменя темата.
След като Майк вече се беше съгласил да включа неговата история в книгата, един ден ми се обади и каза: „Не ми харесва израза Скунксова Маймуна. Нито пък Бигфут (Голямата стъпка). Искам да го промениш.” Много от нещата, които Майк казваше по време на нашите разговори, първоначално звучаха странно, така че сметнах това за едно от тях. И просто го преглътнах.
„Защо?” попитах аз.
„Ами, аз им казвах Скунксови Маймуни, понеже тук така им викат. Обаче не ми харесва. Никога не ми е харесвало. Неуважително е… и не е точно. Вярно, че понякога миришат лошо, ама…”
Разбрах го. Не това правеше Енох…
Енох. Той не беше скункс… нито пък маймуна. Не беше просто някаква голяма, миризлива, двукрака горила, затова Майк не смяташе за правилно да го наричам така. Всичко отново опираше до факта, че Майк гледа на този отделен индивид като на приятел. Да го обижда по този начин му се струваше нередно.
„Дали не би могъл да измислиш нещо по-точно?” попитах аз. „Има ли някакъв израз или прозвище, което да е по-подходящо и да се използва за всички, но да обхваща и същността им и да подсказва какво са?”
„Не знам,” отговори Майк. „Ще трябва да помисля по въпроса.”
И го направи. Но не успя да се сети за нищо кратко и точно. „Нещо като това е,” подчерта отново той, докато го обсъждахме . „Все едно да вземеш едно човешко дете, да го оставиш в гората, а след 10-15 години като се върнеш какво ще намериш? Див човек. Но все пак човек. Но див. Ето такива са тези момчета.”
Див човек.
Разликата, както по-късно щях да разбера, е тънка. Но важна. И успях да я проумея напълно едва една седмица преди да напиша финалната глава на тази книга.
Те живеят и оцеляват като животни, но общуват най-вече като примитивни хора.Бигфут, Саскуоч, Скунксови маймуни, Диви Хора… Тяхното оцеляване не зависи от нещата, от които хората зависят, за да оцеляват- огън, инструменти, постоянно убежище, транспорт, облекло… Не се интересуват от вещи и изобретения. За разлика от нас, те са напълно пригодени да живеят в околната си среда. Животът им е много различен от нашия, затова, понеже сме зависими от нещата, които създаваме за живеене и удобство, на нас ни е трудно да проумеем истински това.
Когато попитах Майк дали според него ценят материалните придобивки, той отвърна: „Виждал съм ги да използват неща, които са намирали. Като например, ако някой остави хавлиена кърпа на брега. Тогава някоя мама завива бебето си в нея. Виждал съм ги също да носят вода в стара хладилна чанта.” Но ясно подчерта, че не взимат подобни вещи със себе си, когато си тръгват. Намерените предмети се използват само за по-голямо удобство. Когато попитах дали използват инструменти, Майк отговори: „Виждал съм ги да носят бухалки. Махат клонките от някой по-голям клон, за да удрят по главата дивите прасета с него.” Освен в тези случаи, сякаш не модифицират нещата по някакъв сложен начин, за да служат на конкретна цел. Просто използват намерените или подходящите за използване предмети, като щом вече не им трябват, ги изхвърлят. И звучи логично:
Причината, поради която нещо се превръща в
притежание, а някой става обсебен от притежаването на това нещо е, понеже за създаването или придобиването на обекта са вложени време и старание, а този някой възнамерява да го използва отново и не желае да отдели още веднъж време и средства за повторното му създаване. Ако използваш нещата, които са ти „под ръка”, няма нужда да носиш раница, пълна с вещи, правещи това и онова… или пък да си имаш къща, в която да ги съхраняваш и пазиш.
"Битката в гората", картина от Ханс Бургмайр (1473–1531), вероятно изобразяваща сцена от средновековното германско стихотворение "Сигенот", относно Дийтрич фон Берн
Картинката не е част от книгата
Оцеляването на Бигфут зависи основно от това да стоят колкото се може по-далеч от хората, освен в някои редки случаи. За това също са пригодени. Оставят съвсем малко следи, ловуват пътьом, проявяват характеристики и на номади и на уседнали, а способността им да се придвижват не се затруднява от вързопи с притежания. С други думи, няма да видите Див Човек с каравана.
За тях оцеляването е от ключово значение – и нещата, които правят, са насочени умишлено в тази посока. Ако се чудите какво би направил един Бигфут в дадена ситуация, просто се запитайте: „Какво бих направил аз, за да подсигуря по най-добрия начин оцеляването си в конкретната ситуация?”
Това ми беше демонстрирано много пъти по време на разговорите ни с Майк и скоро стана очевидно, че е аспект от съществено значение.
Изследователите често се чудят дали Саскуоч са номади или водят уседнал начин на живот. Тъй като редовните свидетели винаги споменават, че съществата се появяват в определени сезони на годината, аз подозирам, че и двете твърдения се отнасят до тях. Те са номади в смисъл, че се придвижват спрямо сезоните, поради климатични промени или притеснения, свързани с подслона и храната. Но местата, на които отиват са строго териториално определени и са им добре познати. Винаги ми е звучало логично , че съществата не се скитат безцелно, а отиват в позната местност, където има много храна и малко хора. Няма причина да бродят в непознати местности, рискувайки храната и уединението си, когато разполагат с познато място, което им подсигурява оцеляването.
Наблюденията на Майк подкрепят казаното, а и той е споменавал много пъти: „Рядко го виждам през лятото. Тогава комарите са си цяла напаст - жив ще те изядат. Но сякаш винаги е тук през есента и зимата.” Понеже е забелязал модел по отношение на сезоните, в които се появява, Майк е направил извода, че Енох заминава някъде другаде, когато жегата и комарите станат нетърпими. Също така спомена, че Шелби се „завърнала”, след като е отсъствала дълго време. Изглеждала изтощена, а стъпалата на краката и били „износени”, все едно е изминала значително разстояние.
Фактът, че Майк е наблюдавал група от тях известно време, подкрепя едно друго мое предположение: че пътуват в малки, независими семейни групички, но се срещат на определени места. Би било нелогично, отново с цел да не пречи на оцеляването им, съществата да се придвижват от едно място на друго на големи групи. Следите, които биха оставяли, щяха да съответстват на следите, оставяни от стадо слонове и да се придвижват прикрити, докато са в голям брой, би било много трудно. Но също толкова неправдоподобно би било да сметнем, че малки групи Саскуоч ще се скитат безцелно, като се натъкват едни на други само по случайност, особено като се има предвид, че вероятно са социални същества (нещо, с което ще се занимаем след малко). На срещите след смъртта и погребението на малкото, Майк забелязал, че съществата напускат събирането в малки семейни групи за период от няколко дни. Въпреки че директно не е станал свидетел на нищо, което да допуска, че са се отправили към място, където да се срещнат на по-късен етап, малко вероятно е да предположим, че събирането, на което е присъствал е единственото, което някога се е състояло.
Другата причина, поради която смятам, че събиранията им се случват по-често, отколкото подозираме, са социалните взаимоотношения, на които Майк е станал свидетел.
Срещите са се случили на места, където е сигурно, че няма да бъдат открити от хора. Спомнете си, че в един момент на Майк му се е наложило да гази в дълбока до врата вода, в която пиявици, алигатори и отровни змии са били съвсем реална заплаха. А когато пристигнал, присъствието му било толерирано единствено поради факта, че Енох благоволил да се застъпи за него, при това бил допуснат само до периферията на събитията.
Но онова, което Майк наблюдавал през въпросните седмици, приличало на социално събиране. Двамата сме обсъждали това в подробности много пъти и точно чрез тези многобройни, подробни описания започнах да проумявам, че съществата организират социалния си живот по подобие на хората, въпреки факта, че оцеляват подобно на животни. И именно в това се състои разликата. Те не се държат като маймуни.
„Не стоят обърнати с гърбовете си един към друг, подобно на група горили. Приличаше повече на семеен пикник, другарска среща или нещо такова. Всяка малка семейна група си заделяше някое местенце в храсталака и това си беше нейното място. Малките обаче, се събираха да играят заедно на полянката, докато майките им ги наблюдаваха. Женските стояха заедно - дърдореха и жестикулираха – напомняха ми на шивашките сбирки на баба ми.”
Майк беше разказвал на няколко пъти за начина, по който съществата жестикулират и „разговарят”. Даже беше споменавал, че му се струвало в разговорите им да се забелязва хумор: когато някой каже нещо, а друг му отвърне като го перне по ръката.
В някакъв момент, малко след като Майк пристигнал за пръв път на срещите, двама от мъжките сякаш го обсъждали. „Разговаряха един с друг и ръкомахаха. Единият все поглеждаше насам и бях сигурен, че говорят за мен. Струва ми се, че решаваха какво да ме правят.”
Наблюдавал също как един младеж не се решавал да се „приближи” към млада женска. Възрастният мъжки, вероятно нейният баща, издавал гневни звуци и ръкомахал.
Въпреки че се спори,че съществата просто издават безсмислени звуци, които не представляват „език”, неохотата на Майк да изпада в задълбочени тълкувания на наблюденията си, и твърдото му убеждение, че съществата комуникират ясно едно с друго посредством думи, ме кара да мисля обратното. Когато приматите общуват едни с други, те издават звуци, основаващи се на конкретни, непосредствени събития. Например, ако едно шимпанзе приближи друго, което има храна, ще последва какафония от писъци и демонстриране на агресия. Майк обаче, е споделял за много случаи, в които е ставал свидетел на тихи, целенасочени разговори, чийто контекст почти е разбирал. Той оприличава тези разговори на диалог между испаноговорящите му колеги. Майк не говори испански, но в повечето случаи успява да схване същината на разговорите им, било поради интонацията, завършека на думите, езика на тялото… или просто защото вече е чувал достатъчно често този език и е започнал подсъзнателно да го разбира.
Майк е разказвал също и за много случаи, в които е виждал как съществата си делят храната, което подкрепя предположението, че за тях оцеляването е приоритет. Струва ми се, че нарастващата тенденция при хората към консумиране и себеобсебеност , с др. думи, оцеляване на индивида, а не на групата, е другото, което ни отдалечава от истинското опознаване на съществата.
Първоначално Майк носел на Енох храна в лагера, а после заподозрял, че наблизо има и други, понеже Енох взимал обилни количества от нея, когато си тръгвал. На онези срещи подозренията му се потвърдили. Майк наблюдавал как мъжките донасят телата на цели елени. Откъсвали задния бут и го оставяли в семейното „местенце”, после подхвърляли останалото на полянката, където другите идвали и взимали каквото им било нужно. Енох носел на Майк умрели животни. Тъй като не искал да ги яде, но и не искал да бъде груб, той готвел донасяното и го оставял на полянката, а групата си взимала каквото и харесвало. Според Майк, понеже между него и Енох доверието се засилвало, това увеличило и готовността на съществото
да споделя с Майк, вместо просто да го възприема като източник на храна.
Подозирам, че тази информация би могла да е от полза на редовните свидетели, при преценката на това, до колко успешни са усилията им за изграждане на доверие с Големите Приятели.
Например, ако оставите една щайга с ябълки и изчезне цялата щайга, значи все още само надничате през прозорчето. Ако бъде отнесена само половината щайга, значи почти сте вътре. Но когато Големият Приятел дойде и седне до щайгата, вземе една ябълка, подхвърли я в устата си, но хвърли една и към вас, значи сте успели. Значи сте приети. Ако сте достатъчно важни, че да ви отделят от храната си, значи сте и достатъчно важен за тях, че да се грижат за вашето оцеляване.
Покажи участието
Без задружния ни принос, този списък ще е далеч от функционалното съвършенство. Всяко предложение и забележка от ваша страна ще бъде добре премислена. 
