Част III (а) - Ефектите на мита върху господарите
Божественото право на политикаВ тази държава, на върха на бандата, наречена “правителство”, са конгресмените, президентите и “съдиите”. (В другите страни властващите са известни под други имена, като “царе”, “императори”, или “парламентарни заседатели”.) И, въпреки че са на върха на авторитарната организация, никой не мисли за тях като за представители на самия “авторитет” (както кралете са били едно време). Все още всеки си представя, че те действат по волята на нещо друго, а не по тяхна собствена воля – някаква абстрактна същност, наречена “правителство”. Като резултат от вярата в “авторитет”, всички си представят, че те имат правата да правят неща в името на “правителството”, които никой от тях няма правото да прави в качеството им на индивиди. Легитимността на действията им не се измерва по това какво правят, а по това как го правят. В очите на повечето хора, действията, които политиците предприемат в “официалното си качество”, и командите, които издават чрез изиграване на приетите политически ритуали, са преценявани по много различен стандарт, в сравнение с действията им като частни индивиди.
Ако един конгресмен влезе с взлом в дома на съседа си и вземе $ 1000, той се счита за престъпник. Ако, от друга страна, заедно с неговите приятели политици, той наложи “данък”, изискваща същите $ 1000 от същия съсед, това се счита за легитимно.
Онова, което би било въоръжен грабеж, ще се счита почти от всеки като легитимна “таксация”. Не само, че на конгресмена няма да се гледа като на престъпник, но и всички “данъчни измамници”, които са оказали
съпротива срещу исканията на изнудвачите, ще бъдат считани за “криминални” лица.
Но вярата в “авторитет” не само променя това как масите гледат на “законодателите”; но също променя и как самите “законодатели” гледат на себе си. Трябва да е очевидно, че ако човек стане убеден, че има моралното право да властва над другите, това вярване ще има значителен ефект върху поведението му. Ако той вярва, че има правото да изисква част от доходите на всички, под заплахата от наказание (при условие, че го прави по приетите “легални” процедури), той почти със сигурност ще го направи. Ако той е убеден, че има правото насилнически да контролира решенията на съседа си – че е морално и легитимно да го прави – той почти със сигурност ще го направи. И, поне отначало, той може дори да го прави с най-добри намерения.
Едно просто умствено упражнение ни позволява да зърнем за миг защо политиците се държат, както се държат. Помислете, какво вие бихте направили, ако ви бяха направили царе на света. Ако вие командвахте, как щяхте да подобрите нещата? Обмислете въпроса добре, преди да продължите да четете.
Когато ги попитат какво биха направили те, ако те командваха, почти никой не отговаря, “Просто щях да оставя хората на мира”. Вместо това, повечето хора започват да си представят начините, по които те могат да използват способността си да
контролират хората като инструмент на доброто, за напредъка на човечеството. Ако човек започне с предположението, че такъв контрол може да бъде легитимен и праведен, възможностите са почти безкрайни. Човек може да направи една по-здрава държава, като накара насила хората да ядат по-питателни храни и като ги насили да се упражняват редовно. Човек може да помогне на бедните, като принуди богатите да им дадат пари. Човек може да осигури по-голяма безопасност, като насили хората да платят за по-добри защитни системи. Човек може да направи всичко по-справедливо, и обществото по-съчувствено, като насили хората да се държат така, както трябва да се държат.
Само че, докато можем да си представим много ползи за обществото, само ако силата на “правителството” се използваше за добро, потенциалът за тирания и потисничество – всъщност
неизбежността на тиранията и потисничеството – е също толкова лесно да си я представим. Веднъж след като някой повярва, че има правото да контролира другите, малко вероятно е той да избере да не използва тази сила. И, каквито и благородни намерения да е имал в началото, това, което в крайна сметка ще постигне, е агресия, и заплахата от агресия, за да наложи волята си над другите. Дори и наглед добронамерени каузи като “даване на бедните” първоначално се нуждаят от “правителство”, за да отнемат насила богатство от друг. Веднъж след като някой – колкото и да е добродетелен и с добри намерения – приеме предразсъдъка, че “легалната” агресия е легитимна, и веднъж след като му бъдат дадени юздите на властта, и с тях и предполагаемото право да властва, шансовете този човек да избере да
не контролира насила съседите си, са почти никакви. Нивото на принудата и агресията, която той причинява на другите, може да варира, но той
ще стане тиранин, в една степен или друга, защото веднъж след като някой наистина повярва, че има правото да властва (дори и само по “ограничен” начин), той няма да счита другите, или да третира другите, като свои равни. Той ще гледа на тях, и ще ги третира, като поданици.
И това е само, ако човекът е започнал с добри намерения. Много от онези, които се стремят към “високи постове”, го правят от чисто егоистични причини още от самото начало, защото те копнеят за богатства и власт за себе си, и изпитват наслада от това да доминират останалите хора. Разбира се, сдобиването с позиция на “авторитет” е, за такива хора, средство за постигане на огромно количество власт, която те не биха имали по друг начин. Примерите, по света и из цялата история, за мегаломани, които използват фасадата на “авторитета”, за да извършват отвратителни зверства, са толкова чести и добре известни, че едва ли има нужда да се споменават въобще. Поставянето на зли хора в позицията на “авторитет” (например Сталин, Ленин, Мао, Хитлер, Мусолини, Пол Пот) е водело до грабежи, нападения, тормоз, тероризиране, мъчения, и показни убийства на почти невъобразим брой човешки същества. Толкова е очевидно, че е почти глупаво да се казва: даването на власт на зли хора създава опасност за човечеството.
Но да се дава власт на
добри хора – хора които, поне първоначално, възнамеряват да използват властта си за добро – може да е също толкова опасно, защото за да повярва някой, че има правото да властва, необходимо е и да повярва, че е изключение от основния човешки морал. Когато някой си представя, че той самият е легитимен “законодател”, той ще се опита да използва силата на “закона”, за да контролира съседите си, и няма да изпитва вина, докато го прави.
Иронично, въпреки че “законодателите” са на самия връх на авторитарната йерархия, дори те не приемат личната отговорност за това, което прави “правителството”. Дори и те говорят така, сякаш “законът” е нещо друго, а не командите, които те издават. Например, много малко вероятно е един политик да се чувства оправдан, че наема въоръжени биячи, за да нахлуе в дома на съседа си, да го извлече навън и да го затвори в клетка, заради предполагаемия грях, че е пушил марихуана. И все пак много политици са проповядвали именно това, чрез “законодателството” против наркотиците. Те изглежда не чувстват никакъв срам или вина относно факта, че тяхното “законодателство” е довело до това милиони не-агресивни хора да бъдат насила отнети от приятелите и семействата им и накарани да живеят в клетки години наред – понякога до края на живота им. Когато говорят за проявите на агресия, за които са директно отговорни – и “законите за наркотиците” са само един пример - “законодателите” използват термини като “законът на страната”, все едно те самите са просто странични наблюдатели и “страната” или “държавата” или “народът” са онези, които са направили така, че да се случи такава агресия.
Наистина, нивото на психологическа безпристрастност на политиците към това, което те лично и директно са предизвикали чрез техните “закони” граничи с лудостта. Те командват армии от “събирачи на данъци”, за да конфискуват насила богатствата, изработени от стотици милиони хора. Те приемат един насилствен “закон” след друг, използвайки заплахи от агресия, за да контролират всеки аспект от животите на милиони хора, които никога не са срещали и за които не знаят нищо. И след като са станали директно отговорни за започването на агресивни действия, редовно и системно, срещу почти всеки, живеещ на стотици или хиляди километри от тях, те са искрено шокирани и обидени, ако една от техните жертви заплаши, че ще използва агресия срещу тях. Те презират, когато някакъв обикновен селянин заплаши да направи просто това, което те, политиците, правят на милиони хора всеки ден. В същото време, те явно дори не забелязват милионите хора, които са пратени в затвора, чиято собственост е открадната, чиито финансови животи са унищожени, чиято свобода и достойнство са изнасилени, които са тормозени, атакувани, и понякога убити от биячите на “правителството”, като директен резултат от самите “закони”, които тези политици са създали.
Когато млади мъже и жени измират с хиляди, в последната военна игра, разиграна от политиците, политиците говорят за това като за “жертва за свобода”, а не е нищо подобно. Политиците дори използват сцените на войници в ковчези – последствие, което директно се свързва с онова, което политиците са направили – като евтин номер, с който да покажат на хората колко са състрадателни. Това са самите хора, които са изпратили младите да убиват и да бъдат убивани, после говорят за това какво е станало, сякаш са просто наблюдатели, казвайки неща като “те умряха за своята страна” и “във всяка война има жертви”, все едно войната просто си е станала от само себе си.
И, разбира се, хилядите и хилядите хора “от другата страна” – поданиците на някакъв друг “авторитет”, гражданите на някаква друга “държава” – които са избивани във войните, водени от политиците, почти не се споменават. Те са една спорадична статистика, докладвана във вечерните новини. И никога политиците не поемат най-малката троха отговорност за широкоразпространената, широкомащабна, продължителна болка и страдание, душевна и физическа, което подстрекателството им към война е нанесло върху хиляди или милиони човешки същества. Отново, дълбочината на отричането и илюзиите и пълното отбягване на личната отговорност може да се види във факта, че ако една от жертвите на военните игри на политиците реши да атакува източника, като директно се прицели в онези, които са издали заповедите за нападение,
всичките политици, дори и онези, които твърдят, че са срещу войната, и всичките говорещи глави по телевизията, изразяват шок и оскърбление от това, че някой би направил нещо толкова презряно. Това е защото, в очите на “законодателите” – поради удивителната сила на мита “авторитет” напълно да усуква и изопачава тяхното възприемане на действителността – когато правят неща, които водят до смъртта на хиляди невинни, това е “злочестата цена на войната”, но когато някоя от техните жертви се опита да отвърне на удара право в източника, това е “тероризъм”.
Достатъчно зле е, че онези, които просто следват заповеди, отричат личната отговорност за своите собствени действия (което е обяснено по-долу), но онези, които в действителност
издават заповедите, и измислят заповедите, да отричат отговорност за онова, до което техните заповеди директно са довели - това е абсолютната лудост. И въпреки това – “законодателите” винаги правят точно това, на всички нива. Дали е федералното правителство, или някаква местна градска или селска община, всеки път, когато “законодателната власт” налага “данък” върху нещо, или налага някакво ново “легално” ограничение, политиците използват заплахата от агресия, за да контролират хората. Но, поради неумиращата им вяра в мита за “авторитета”, те не могат да видят, че точно това правят, и те никога не поемат личната отговорност за това, че са заплашили и изнудили съседите си.
Част III(b) - Ефектът на Мита върху налагащите закона
Следването на заповеди“Законодателите” дават командите, но верните им наложители са тези, които ги изпълняват. Милиони и милиони иначе свестни, цивилизовани хора прекарват ден след ден тормозейки, заплашвайки, изнудвайки, контролирайки, притискайки и по всякакви начини потискайки другите, които не са наранили или заплашили никого. Но понеже действията на такива “наложители на закона” се считат за “легални”, и защото те вярват, че могат да действат от името на “авторитета”, те си представят, че не носят никаква отговорност за действията си. Дори по-лошо, те дори не считат собствените си действия за
техни собствени действия. Те говорят и се държат така, сякаш и умовете и телата им някак си са били обладани от някаква невидима същност, наречена “закон” или “правителство”. Те казват неща като, “Хей, аз не правя законите, аз само ти ги налагам; не зависи от мен”. Те говорят и действат така, сякаш за тях е невъзможно да направят каквото и да е друго, освен безпомощно да провеждат волята на сила, наречена “авторитет”, и че те следователно не са по лично отговорни за собствените си действия, отколкото една кукла на конци е отговорна за собствените си действия.
Когато действат в “официалната” си роля, докато са привидно безпомощно обладани от духа на “авторитета”, “блюстителите на закона” се държат по начини, по които иначе никога не биха се държали, и правят неща, които те самите биха счели за нецивилизовани, агресивни и зли, ако ги правеха по своя собствена воля, без “авторитет” да им
заповядва. Примери за това се случват навсякъде по света, всеки час и всеки ден, по множество различни начини. Един войник би застрелял някой напълно непознат, чиито единствен грях е бил, да ходи през военно окупирана зона след вечерен час. Група тежко въоръжени може да разбият вратата на някого и да го завлекат някъде, или да застрелят някого пред жена му и децата му, защото човекът бил отглеждал растение, което политиците били обявили за забранено (“нелегално”). Някой бюрократ може да подпечата хартия, заповядваща на финансова институция да отнеме хиляди долари от банковата сметка на някой в името на “събирането на данъци”. Друг бюрократ може да прати въоръжени биячи, понеже бил открил, че някой бил имал нахалството да разпъне строителна площадка в собствения си имот, с одобрението на съседите си, но без одобрението на “правителството” (под формата на “разрешение за строителство”). Пътно ченге може да спре и да изнудва някого (чрез “акт”) за това, че бил без колан. Агент на ДАНС може да тършува из личните вещи на някого, без ни най-малката причина да подозира, че човекът е направил или ще направи нещо лошо. Някой “съдия” може да заповяда на въоръжени биячи да сложат някого в клетка за седмици, месеци, или години, за каквото и да е, от демонстриране на неуважение към “съдията”, до шофиране без писменото разрешение на политиците (под формата на шофьорска “книжка”), до участие в какъвто и да е тип взаимно доброволна търговия, която обаче не е санкционирана от политиците (“нелегална”).
Тези примери, и буквално милиони други които може да се изброят, всичките са акт на агресия, извършени от извършители, които не биха ги извършили, ако въображаем “авторитет” не им беше заповядал да го направят. Накратко, повечето случаи на кражба, нападение и убийство се случват, защото “авторитет” е
казал на някого да краде, да атакува, или да убива. През повечето време хората, които изпълняват такива заповеди, не биха извършили такива престъпления на своя глава. От 100 000те хора, които работят за Службата за събиране на данъци, колко от тях са се замесили в тормоз, изнудване и кражба
преди да станат агенти на транспортна сигурност? Само няколко, ако въобще. Колко на брой войници са обикаляли да тормозят, да заплашват или да убиват непознати хора
преди да постъпят при военните? Само няколко, ако въобще. Колко на брой полицейски служители редовно са обикаляли наоколо, за да спират, да разпитват насила, и да отвличат не-агресивни хора
преди да станат “наложители на закона”? Много малко. Колко “съдии” са организирали хвърлянето на хора в клетки заради неагресивно поведение
преди да бъдат назначени в “съда”? Вероятно нито един.
Когато проявите на агресия станат “легални”, и са извършвани в името на “налагането на закона”, онези, които ги извършват, си представят, че такива прояви са изначално легитимни и валидни, въпреки че им е ясно, че ако бяха извършили същите тези действия самостоятелно, вместо по нареждане на въображаем “авторитет”, действията щяха да са си чисти престъпления, и щяха да бъдат неморални. Докато е очевидно, че има по-значителни и по-незначителни колелца в машината на “правителството”, от незначителните бутачи на хартия, които прокарват документи, до въоръжените наемници, всички те имат две общи неща помежду си: 1) те нагрубяват другите по начини, по които не биха го направили на своя глава, и 2) те не приемат никаква лична отговорност за действията си, докато са в режим на “налагане на закона”. Нищо не прави това по-очевидно от факта, че, когато благоприличието или моралността на действията им се постави под въпрос, техният отговор почти винаги някакъв вариант на “Аз просто си върша работата”. Очевидният намек в повечето такива констатации е този: “Аз не съм отговорен за действията си, защото “авторитет” ми каза да постъпя така”. Единственият начин всичко това да има поне прашинка смисъл, е ако човекът е буквално неспособен да откаже да извърши нещо, което въображаем “авторитет” му казва да направи. За нещастие, ужасяващата истина е, че повечето хора, като резултат от тяхната авторитарна индоктринация, изглежда са психологически неспособни на неподчинение към командите на въображаем “авторитет”. Повечето хора, при положение че имат избор да направят това, което знаят, че е правилно, или онова, което знаят, че е грешно, когато им бъде заповядано от възприеман “авторитет”, те ще направят второто. Нищо не демонстрира това по-ясно от резултатите от психологическите експерименти, направени от д-р Стенли Милграм (Stanley Milgram) през 60те години.
