ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)

[Glasberg]

Библейска Серия IV: Адам и Ева: Самосъзнание, Зло и Смърт





Битие 2 съдържа следните истории:

1)   Адам и Ева
2)   Каин и Авел
3)   Ной и Потопа
4)   Вавилонската Кула


Историите в Битие 2 са много популярни. На практика всички хора от западната култура познават тези истории. Това също е много интересно – тези истории са толкова фундаментални, че всеки ги споделя. Маса филми и сериали са вдъхновени от тези истории.


Да, можем да гледаме на тях като на сборник от приказки, но самият факт, че са основополагащи, означава, че заслужават, ако не уважение, то най-малкото, да бъдат третирани като забележителни мистерии.


Защо са останали, защо всички ги знаят – това не е съвсем очевидно дори за най-развинтеното въображение.


Да, обяснението на Фройд и критиката му са валидни и много логични.


Фройд смята, че Юдео-Християнството се основава на разширението на фигурата на бащата до космически измерения, т.е. човечеството съществува в същия вид връзка с космическия Отец, както едно дете съществува във връзката с баща си. Това е разумна критика. Това е мощна критика. Това е намек, че религиозните хора, които възприемат религиозната идея за персонифицираната фигура на върха, по същество, приемат ролята на зависими деца.


В книгата си ”Отричането на Смъртта” (”The Denial of Death”) Ърнест Бекер (Ernest Becker) се опитва да се приближи към Фройдовата психоанализа на религията. В книгата си за психоанализата на религията, Бекер реферира Карл Юнг само кратко във въведението. Бекер игнорира Юнг и се концентрира върху Фройд.


Бекер развива хипотезата, че Бог не е нищо друго освен опит на човешките същества да пресъздадат квази-инфантилно състояние на зависимост, да могат да разчитат на всезнаещия Отец и по този начин да възстановят комфорта, който са имали, когато са били млади и са можели да разчитат на един всезнаещ баща – за тези от нас, разбира се, които са имали късмета да имат някого, който да прилича на баща.


Чарлз Тейлър (Charles Taylor) написа интересна книга, наречена "Източници на Аз-а: Създаване на Съвременната идентичност" ("Sources of the Self: The Making of the Modern Identity"), в която прави много интересен коментар за християнството. Той пита, защо, по дяволите, ако искаш да измислиш религия, която да ти предложи инфантилен комфорт, се занимаваш с концептуализиране на ада. Адът прилича на ненужен детайл в цялата история, нали? Ако става въпрос за комфорт, защо предполагаме, че сериозните грешки водят до вечни мъки? Това не е идея, която кара хората да се чувстват много комфортно, нали?


Джеймс Джойс споделя, че като дете е имал ужасни кошмари заради проклетите проповеди на йезуитите. Той описва онова, което си спомня от тях. В "Портрет на художника като млад" той споделя, че йезуитите са му казвали, че адът е като затвор със стени с дебелина 7 мили (повече от 11 км), в който винаги е мрак, погълнат от тъмен огън. Хората, които са там, изгарят от този тъмен огън, който едновременно с това възстановява плътта им, така че да може тя да гори вечно – в случай, че се чудите, как може да се гори вечно ... процесът, очевидно, е нещо подобно. .


Не е лесно да се гледа на това като на изпълнение на някакво инфантилно желание.


Така че ... има и критика на критиката на Фройд, защото не е издържана докрай.


Критиката на Маркс, разбира се, беше, че религията е опиум масите. Аргументът му е подобен на този на Фройд и се основава на предположението, че религиозните вярвания са някакви истории, разказвани на лековерните маси, за да бъдат укротявани и държави щастливи, докато техните корпоративни господари, поради липса на по-добра цел, продължават да ги експлоатират и ограбват. Това е критика на човешките институции, а всяка човешка институция е, разбира се, корумпирана по една или друга причина, но по-специално от такива неща като измама, арогантност и търсене на незаслужена власт. Същото може да се каже и за религиозните системи, разбира се.


Бел. прев. Младият Папа - вземащ дъха сериал, който, според мен, е просто недооценен.




Но също така е вярно, че е прекалено цинично и е ужасна грешка, тези истории да бъдат редуцирани до някакви едноизмерни тълкувания. Като цяло, Питърсън смята, че редуцирането на което и да е било комплексно човешко поведение до някаква едноизмерна интепретация е характеристика на един сериозно ограничен мислител. И това той го казва с известна предпазливост, защото Фройд е направил това, до известна степен, с религията, а Фройд е бил сериозен мислител. Маркс, може би, също беше сериозен мислител, въпреки че… добре… Той е някой, който… Ако имаш някакъв разум, Маркс просто ще те остави безмълвен.


Както и да е ... Питърсън споделя, че няма просто обяснение за силата на Библейските истории. Не можеш да ги редуцираш до някаква политическа конспирация, това е сигурно. Не можеш да ги редуцираш до психологически инфантилизъм. Може би е най-разумно да погледнем на тях като на хранилища на колективната мъдрост на човешката раса.


Интересно е също, че е налице някакво припокриване на идеите в различните религии и философии.

Например, даоистката гледна точка за вечния баланс между хаоса и реда.




Елхонон Голдбърг (Elkhonon Goldberg) е ученик на руснака Александър Лурия, големият невропсихолог на 20-ти век. Лурия е един от първите учени, които определиха до голяма степен функцията на фронталния кортекс, което беше голяма загадка за дълъг период от време.


Голдбърг предполага, че мозъчните полукълба са специализирани за рутинация и не-рутинизация, т.е. за ново и познаване, или за хаос и ред.


Когато Питърсън се сблъсква с тази идея, веднага си мисли, че това е знак за … т.нар. Multitrait-Multimethod (многофункционална система) за валидиране / проверка на нещо. Питърсън споделя, че никога не си е мислил, че полукълбата работят по този начин, а Голдбърг го установява, напълно независимо от всякакво вдъхновено от митологиите и религиите мислене. Всъщност Голдбърг е бил повече мотивиран от материалистичната руска невропсихология, която е била материалистична поради политически причини, а също и поради изследователски причини.


Но идеята е, че имаш едно полукълбо, което реагира много бързо на неща, които не знаем. То е с по-богата фантазия и е дифузно, и е свързано повече с негативните емоции, защото негативната емоция е онова, което трябва да почувстваш, когато се сблъскаш с нещо, което не разбираш. Отрицателната емоция е форма на мислене. Тя сякаш ти казва, че си някъде, където нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. Това е дясното полукълбо, което генерира изображения много бързо, за да ти помогне да разбереш, какво може да има там. Лявото полукълбо го поема, развива и превръща в нещо по-артикулирано, алгоритмично и напълно разбрано.


Между дясното и лявото полукълбо има динамичен баланс. Лявото се опитва да наложи ред на света – така твърди Рамачандран (V. S. Ramachandran), много известен невролог в Калифорния, разработил теория, подобна на тази на Голдбърг. Той казва, че лявото полукълбо налага рутинизиран ред на света, а дясното полукълбо генерира новост и реагира на новостта, като генерира нови хипотези.  Рамачандран твърди, че има много добри доказателства за това – това, което се случва по време на сън, е, че информацията се премества от дясното полукълбо в лявото полукълбо, на малки дози, така че новите откровения/разкрития на дясното полукълбо да не разрушат алгоритмичните структури, които лявото полукълбо толкова внимателно е сглобило.




Западен Свят, Долорес ”Аз съм в сън”

[Glasberg]

Питърсън гледа на Библията като на колективен опит на човечеството да реши най-дълбоките проблеми, които имаме. Това са преди всичко проблемите на самосъзнанието – фактът, че не само сме смъртни и че умираме, но и това, че го знаем. Това е уникалната дилема на човешките същества, която ги прави различни.


Точно това показва историята за Адам и Ева. Според Питърсън, Библията представя катаклизъм в началото на времето. Този катаклизъм е появата на самосъзнание в човешките същества. Това е като разкъсване на структурата на битието. Това има космическа значимост.


Да, можеш да игнорираш тази идея и да кажеш, че нищо от това, което се случва на човешките същества, няма космическа значимост, защото ние сме тези краткотрайни същества, които са нещо като рак на тази малка планета, която се върти в средата на нищото, на ръба на някоя неизвестна галактика, в средата на безкрайното пространство. Нищо от това, което се случва, няма никакво значение. Това е ОК и ти можеш да вървиш по този път, ако искаш. Но Питърсън не го препоръчва. Това не е път, по който можеш да вървиш и да живееш добре. Всъщност, ако наистина вървиш по този път и наистина го приемаш сериозно, в крайна сметка ще се окажеш там, където изобщо не живееш.


Питърсън споделя, че има опит с много хора, които са сериозно суицидни. Заключенията, които те правят за полезността на живота, преди да пожелаят неговото прекратяване, са много подобни на заключенията, до които се стига, ако достатъчно дълго време ходиш по логическата линия по-горе.


Ако се интересувате от този начин на мислене, прочетете ”Изповед” на Лев Толстой. Това е много кратка книга, но е много силна. Толстой описва своята мания за самоубийство, когато е бил в разгара на своята слава – най-известният автор в света, огромно семейство, международна слава, огромно богатство за онова време, влияние, възхищение… Той има всичко, което някой някога би си пожелал или представял, че може да има. Представете си, в продължение на години, Толстой се е страхувал да излезе с въже или пистолет, защото си е мислел, че или ще се обеси, или ще се застреля. Той се измъква от това и в книгата описва, как се е случило и къде е отишъл, когато това се е случило. Това е изключителна книга.

[Glasberg]



...

Така и живях, но преди пет години с мен започна да се случва нещо много странно: започнаха да ме връхлитат минути, отначало недоумение, спиране на живота, сякаш не знаех как да живея, какво да правя -  обърквах се и изпадах в отчаяние. После тези минути на недоумение започнаха да се повтарят все по-често и често - и все в същата форма.

...

Животът ми опротивя – някаква непреодолима сила ме теглеше към това някак си да се избавя от него.

...

Не можех да придам никакъв разумен смисъл на нито една своя постъпка, нито на целия си живот. Мен само ме учудваше как не можах да го разбера от самото начало. Всичко това е отдавна известно на всички. Не днес – утре ще дойдат болести, смъртта (и е идвала вече) при любимите хора, при мен и нищо няма да остане, освен воня и червеи.

...

„Семейството..."- казвах си аз; но семейството – жена ми, децата ми също са хора. Те се намират в същите условия, в които и аз; те или са длъжни да живеят в лъжа, или да видят ужасната истина. Защо им трябва да живеят? Защо трябва да ги обичам, пазя, отгледам и да се грижа за тях? За същото това отчаяние, което е в мен, или за слабоумие! Обичайки ги, аз не мога да крия от тях истината - всяка крачка в познанието ги отвежда към тази истина. А истината е смъртта.

...

Изпитвах ужас пред това, което ме очакваше – знаех, че този ужас е по-ужасен от самото ми положение, но не можех да го прогоня и не можех търпеливо да очаквам края. Колкото и убедителна да беше мисълта, че все някога ще се спука артерия в сърцето или нещо друго ще се спука и всичко ще свърши, аз не можех търпеливо да очаквам края.

...

„Но може би съм пропуснал нещо, нещо не съм разбрал? – няколко пъти си казвах аз. – Не може това състояние на отчаяние да е обичайно за хората”. И аз търсех обяснение на моите въпроси във всички знания, които са придобили хората.

...

Аз търсех във всички знания и не само не намерих, но и се убедих, че всички онези, които също като мен са търсели в знанието, също нищо не са намерили. И не само, че не са намерили, но и ясно са признали, че онова същото, което ме довеждаше до отчаяние – безсмислицата на живота - е единственото неоспоримо знание, достъпно за човека.

...

Моят въпрос – този, който на петдесет години ме доведе до самоубийство, беше най-простият въпрос, лежащ в душата на всеки човек - от глупавото дете до най-мъдрия старец - този въпрос, без който животът е невъзможен. Въпросът е: „Какъв е смисълът от това, което правя днес и каквото ще правя  утре – какъв е смисълът от моя живот?” Иначе изразен, моят въпрос е: ”Защо да живея, защо нещо да желая, защо нещо да правя?” Или по още един начин, въпросът може да се изрази така: „Има ли в моя живот такъв смисъл, който да не се унищожава от неизбежно предстоящата ми смърт?” На този, един и същ, различно зададен въпрос аз търсех отговор в човешкото знание. И открих, че по отношение на този въпрос човешките знания се разделят сякаш на две противоположни полусфери, на двата противоположни края, на които се намират два полюса: единият – отрицателен, другият – положителен; но че нито на единия, нито на другия полюс няма отговори по въпросите на живота.

...

Ако се обърнеш към раздела знания, не занимаващи се с разрешаването на въпросите на живота, но отговарящи на свои научни, специални въпроси, то се възхищаваш от силата на човешкия ум, но знаеш предварително, че отговори на въпросите за живота няма. Тези знания направо игнорират въпросите на живота. Те казват: „На това, какво си ти и защо живееш, ние нямаме отговор и с това не се занимаваме, но ако ти е нужно да знаеш законите на светлината, химическите съединения, законите на развитие на организмите, ако ти е нужно да знаеш законите на физичните тела, тяхната форма и отношение на числата и величините, ако ти е нужно да знаеш законите на твоя ум, то на всичко това ние имаме ясни, точни и неоспорими отговори”.
Въобще отношението на науките, опитни към въпроса на живота може да се изрази така: Въпрос: Защо аз живея? – Отговор: В безкрайното огромно пространство, в безкрайното дълго време, безкрайно малки частици се видоизменят в безкрайна сложност и когато ти разбереш законите на тези видоизменения, тогава ще разбереш защо живееш.

...

И ако тя е истинска философия, то цялата й работа само в това се състои, за да постави ясно този въпрос. И ако тя твърдо се придържа към своята задача, то тя не може да отговори иначе на въпроса: „какво съм аз и целият свят?” – „всичко и нищо”; а на въпроса:”защо съществува светът и защо съществувам аз?” – „не знам”.

...

В умозрителната област аз разбирах, въпреки това или именно затова, че целта на знанията беше насочена направо към отговора на моя въпрос, отговор няма друг, както този, който аз сам си дадох: Какъв е смисълът на моя живот? – Никакъв. – Или: Какво ще излезе от моя живот? – Нищо. – Или: Защо съществува всичко това, което съществува и защо аз съществувам? – Просто, защото съществува.

...

... отговор в тази област на знанията на моя въпрос: в какво е смисълът на живота? – беше един: ти си това, което наричаш свой живот, ти си временно, случайно свързване на частици. Взаимното въздействие, изменение на тези частици произвежда в теб това, което ти наричаш свой живот. Това съединение ще съществува известно време; после взаимодействието на частиците ще се прекрати – и ще се прекрати това, което ти наричаш живот, ще се прекратят и всички твои въпроси. Ти си случайно слепнало се кълбенце от нещо си. Кълбенцето вибрира. Вибрацията кълбенце наричаш свой живот. Кълбенцето ще се разтури – и ще свърши вибрирането му и всички въпроси. Така отговаря ясната страна на знанията и нищо друго не може да каже, ако тя строго следва своите постулати.
При такъв отговор се оказва, че отговорът не отговаря на въпроса. На мен ми трябва да знам смисъла на своя живот, а това, че той се явява частица от безкрайното, не само не  придава смисъл, но и унищожава всеки възможен смисъл.

...

„Животът на тялото е зло и лъжа. И затова унищожаването на живота на тялото е благо и ние трябва да го желаем.” – казва Сократ.
„Животът е това, което не трябва да го има – зло - и преходът към нищото е единственото благо в живота” - казва Шопенхауер.
„Всичко в света – и глупостта и мъдростта, и богатството, и нищетата, и веселието, и мъката – всичко е суета и дреболии. Човек ще умре и нищо няма да остане. И това е глупавото” – казва Соломон.
„Да живееш с осъзнаване за неизбежността на страданията, болестите, старостта и смъртта не бива – трябва да се освободиш от живота, от всяка възможност за живот”- казва Буда.

....

Така че, лутането ми в знанията не само че не ме изведе от моето отчаяние, но и го усили. Едното знание не отговаря на въпросите на живота, другото знание е отговорило, потвърждавайки моето отчаяние и показвайки ми, че това, до което съм достигнал, не е плод на моя заблуда, на болезнено състояние на ума ми - напротив, то потвърди за мен това, че което аз мислех е вярно и е същото като изводите на най-силните умове на човечеството.

...

Моето знание, потвърдено от мъдростта на мъдреците ми разкри, че всичко на света – органическо и неорганическо – всичко е необикновено умно устроено, само моето положение е глупаво. А тези глупаци – огромни тълпи обикновени хора – нищо не знаят за това как всичко органическо и неорганическо е устроено на света, а живеят и им се струва, че животът им е много разумно устроен!
И ми идваше мисълта: а ако все пак аз нещо още не зная? Нали точно така постъпва незнанието. Незнанието нали винаги казва това същото. Когато то не знае нещо, то казва, че е глупаво това, което то не знае. Тогава всъщност излиза така, че го има цялото човечество, което е живяло и живее, сякаш разбира смисъла на своя живот, защото, ако не го разбира, то не би могло да живее, а аз казвам, че целият живот е безсмислица и не мога да живея.

...

[Glasberg]

Теорията за съзнанието в ”Западен Свят”:







Библейските истории, започвайки с Адам и Ева, представят появата на самосъзнание в човешките същества като космическо катаклизмично събитие.


Да, ти сега можеш да попиташ, какво общо имаме с космоса? И отговорът зависи от това, дали си мислиш, че съзнанието има нещо общо с космоса. Може би нищо, а може би всичко. Според Питърсън отговорът е ”всичко”. На него така му изглежда. Разбира се, всеки, който желае, може да не се съгласи. Но ако вярваш, че съзнанието е сила с космическа значимост, от която зависи самото съществуване, тогава не е неразумно да се приеме, че радикалното преструктуриране на съзнанието може да е достойно да получи някакво космическо или метафизично значение. Дори това да не важи отвъд човешката гледна точка, това е жестоката истина от човешка гледна точка, а това е сигурно.

 
Това е началното събитие, в известен смисъл, след съзиданието, това е катаклизмичното падение. Цялата останала част от Библията е опит да разберем какво, по дяволите, трябва да направим за това.


Например, в Старозаветните истории е описано основаването на държавата Израел. Тя се издига и пада, издига и пада ... това се експериментира в продължение на векове. Това е експериментиране с идеята, че начинът, по който можеш да се защитаваш от трагичните последици от самосъзнанието, е да се организираш в държава. Но тогава се случва така, че самата държава започва да развива патологии. Тези патологии се натрупват и държавата става нестабилна, и се разпада. След това държавата се издига отново, става нестабилна и се разпада, а след това отново се издига (това са предимно интерпретациите на Нортръп Фрай (Northrop Frye).


След много издигания и колапси на държавата, хората започват да се чудят, дали няма нещо нередно в идеята, че държава е мястото на спасението. Нещо не е наред с тази идея, нали? Скоро след това е християнската революция, която идва с хипотезата, че не държавата е мястото на спасението. Мястото на спасението е индивидуалната психика. С това заедно върви и една етика, което е доста интересна.


Етиката на спасението, след като държавният експеримент се проваля, е, че спасението може да се манифестира само вътре в индивида. Що се отнася до държавата ... правилното функциониране на държавата зависи от правилното функциониране на индивида, а не обратното. Това е фундаментално. Спасителният режим за индивида е истината, а истината е противоотровата / антидота за страданията, които възникват след падението на човека в историята за Адам и Ева.


Бележка от екипа: Читателят има възможност да проследни задълбочено точно тази отделна линия от лекцията на Питърсън чрез "Естествен закон" на Марк Пасио, където е подробно разгледан въпроса за контрола отвън и контрола отвътре (съответно държавата и анархизма) и съпътстващите материали "Най-опасното суеверие" на Роуз, "Краят на злото" Лок и "Контрол над ума - Контрол над света" на Кийт.


Това е свързано и с главите в Библията, за които вече говорихме – в Битие 1 има едно настояване, че Думата под формата на истина е онази, която генерира ред от хаоса. Освен това Бог продължава да казва, докато ”изговаря”/създава реда чрез истината, че съществуването, което е създал чрез истината, е добро. Тука го има това настояване, че съществуването, генерирано чрез истина, е добро. Тук има и намек, точно в началото на историята има намек, че съществуването на Адам и Ева е правилно балансирано, защото са прилагали истината, преди да станат самосъзнателни. За да се преоткрие това, е необходима, обаче, цялата Библия, което е нещо като пътуване обратно към началото. Това е класическа митологична тема – мъдрият човек е човекът, който намира и си възвръща онова, което е загубил в детството си.


Бележка от екипа: Както обсъждаме в съответната тема от форума, опирайки се на дисертациите и статиите на Едгар Мичъл за Квантовата холограма и Умът на природата, става дума за необратимостта на нелинейните процеси и за нуждата да се открие и проправи път до изгубеното начало (на историята; както казва Питърсън по-нагоре в изложението, без ограничение няма история).



Това е еврейска идея – Цадик (Tzadik) е месианска фигура и е човек, който намира това, което е загубил в детството си, и си го възвръща. Това е идея за завръщане в началото. Това не е точно връщане назад в детството, в състоянието на безсъзнание, а доброволно будно връщане в състоянието на детството, и решение да се участва, чрез истината, в проявлението, в манифестацията на правилното съществуване. Питърсън е психолог и е преподавал теория на личността в продължение на много дълго време. Добре познава дълбочинните теории за личността. Сравнително добре запознат е и с философските идеи и казва, че в нищо, което някога е чел, на което се е натъквал или някога е мислил, не е открил идея, която да има такава дълбочина, и не само дълбочина, но и правдоподобност.


Другото нещо, което вижда в клиничната си практика, и нещо, което е описано експлицитно от големите клиницисти - е, че това, което се лекува в терапията, е истината. Това е лечебното. Истината.


Това, което прави психоаналитикът е, че помага и участва в процеса на опитите на пациента да изрази дълбоката си истина. Това, което се случва, е, че се подобрява живота на хората – подобрява се радикално, а клиничните доказателства за това са поразителни.


Знаем, че ако изложиш хората на нещата, от които се страхуват, но избягват, те се подобряват. Това се прави внимателно и предпазливо, със собствено участие. От всичко онова, което психиатрите и психоаналитиците са установили, това е най-достоверното нещо и е номер едно. Точно това се има предвид, когато се казва, че работата на психолозите е спасителна. Клиничната работа е предназначена за адресиране на страданието, доколкото хората, ангажирани в този процес, си говорят истината.


Фройд смята, че подтискането е в основата на много психични страдания. Разликата между подтискането и заблудата / измамата е въпрос на степен. Това е техническа диференциация. Алфред Адлер, един от най-добрите сътрудници на Фройд, смята, че хората се сблъскват с проблеми, защото живеят в лъжа. Юнг вярва, че можеш да прескочиш психотерапията изцяло, като просто направиш правилно морално усилие в собствения си живот. Карл Роджърс вярва, че честната комуникация, чрез диалог, е тази, която има спасителни резултати. Всичко това са само светските варианти на идеята, че истината ще те освободи.


Питърсън споделя, че хората, с които е работил и които са били наистина наранени, са били наранени най-вече от измамата. Животът те лашка наляво-надясно. В това няма абсолютно никакво съмнение. Но е факт, че хората се справят със земетресенията, рака, дори смъртта, но не могат да се справят с предателството и не могат да се справят с измамата – не могат да се справят, когато хората, които обичат и на които имат доверие, им дръпнат килима изпод краката. Това ги разболява и ги уврежда психофизиологично. Това ги прави цинични, огорчени, озлобени и сърдити. И това, което прави нещата още по-лоши, е, че те започват да се държат така в света.

[Glasberg]

Бог използва изговорената истина, за да създаде съществуване/битие, което е добро. Настъпва катаклизмът, и след това човешките същества прекарват един куп хилядолетия, опитвайки се да изяснят, точно какво да направят с факта, че са станали самоосъзнати. А ние сме самоосъзнати. Това, което го имаме ние, го няма нито едно друго животно.


Да, четем, че ако сложиш червило на шимпанзе, то ще го избърше, ако му дадеш огледало да се огледа.
Делфините, изглежда, са в състояние да се разпознаят в огледало:






В другите животни има проблясъци на самосъзнание. Но да се поставя това в същата концептуална категория като човешкото самосъзнание е… меко казано… неинформирано. А и според Питърсън, това е мотивирано от някаква скрита антихуманистична идеология.


Нашето самосъзнание е толкова невероятно развито в сравнение с това на животните, че те едва ли са от една и съща концептуална вселена. Самосъзнанието на животните е прото-самосъзнание и е налице само при много малко животни. Това не е нищо като нашето. Те не са осъзнати за бъдещето като нас. Те не осъзнават границите си в пространството и времето, а това е решаващо – най-вече времето. Човешките същества откриха времето и когато открихме времето, открихме края на всяко наше съществуване. Това направи всичко различно. За това става въпрос за историята за Адам и Ева.


Битие 1 е извлечено от Жреческия кодекс на Тората, където Бог е известен като Елохим или Ел Шадай. Другият източник, Йеховист или Яхвист, нарича Бог YHWH или Йехова/Яхве, който е някакъв вид мета-човек. Хората са склонни да мислят за това като за нещо простодушно, но всъщност не е, защото умът – мястото на съзнанието – е най-сложното нещо, за което ние знаем. Тогава не е толкова безсмислено да се предположи, че най-сложното нещо, което може да съществува, е нещо подобно, или е поне толкова добро, доколкото можем да си го представим с въображението си. Тази представа не е изобщо простодушна и примитивна.


Йеховистките истории започват с Битие 2:4: "Това е произходът на небето и на земята при сътворението им във времето, когато Господ Бог създаде земя и небе."
Има две истории за съзиданието: по-новата, която е първата, и по-старата, която е втората. По-старата започва в Битие, Глава 2 и съдържа историята за Адам и Ева, Каин и Авел, Ной, Вавилонската Кула.


Имаме някои прекрасни изображения на рая. Това е ”Градината на земните удоволствия” на Йеронимус Бош:




Можете да прекарате един много странен и сюрреалистичен месец, гледайки тази картина. Бош и някакво създание, което се появамо само веднъж – и вероятно за най-доброто. Салвадор Дали изглежда като скръндза в сравнение с него.



Само Бог знае, какво е това. Това е лъвът, който лежи с агнето. Това е идея, която може би е проектирана назад във времето, че е имало време, или може би ще бъде време, когато ужасите на живота вече не са необходими за съществуването на самия живот. Ужасите на живота са, разбира се, че всичко изяжда всичко останало и че всичко умира, че цялото това жестоко място е костница, катастрофа от началото до края. Това е визия за съществуване, което е различно от това.





Това е също имплицитно и в алхимичните идеи и може би е имплицитно в научната революция – човешките същества могат да взаимодействат с реалността по такъв начин, че трагичните и зли елементи да бъдат смекчени, така че да се движим донякъде по-близо до състояние, където имаме предимствата на действителното съществуване, без цялата катастрофа, която изглежда го придружава.


Карл Юнг, когато пише за появата на науката от алхимията, смята науката за мотивирана от сън. За Юнг сънят е проявление на инстинктите. Това е границата между инстинктите и мисленето. Науката е вложена в съня и идеята е, че ако изследваме структурите на материалната реалност с достатъчно внимание и истина, ще можем да научим достатъчно за материалната реалност, за да облекчим страданието - да произведем философския камък, да направим всеки богат, всички да са здрави и всички да живеят толкова дълго, колкото искат да живеят. Това е целта – да се облекчи катастрофата на съществуването. Разрешаването на мистериите на живота би ни позволило да развием такава субстанция или, да речем, множество от субстанции – това е движещата сила за развитието на науката.


Юнг проследява, че развитието на тази сила наистина е над хиляда години. Неговите книги за алхимията са изключително трудни и това наистина казва нещо за Юнг, защото всичките му книги са трудни. Книгите, посветени на алхимията, правят огромен скок в едно съвсем друго измерение на сложността. Но той това се опитва да постигне. Връща се отново в алхимичните текстове и ги интерпретира, сякаш те са мечтата, върху която е базирана науката. Между другото, Нютон също е бил алхимик. Хипотезите на Юнг със сигурност са подкрепени от историческите факти – науката изплува от алхимията. Алхимиците са се опитвали да произведат философския камък и това е универсалният медикамент за патологията на човечеството.


Юнг чувства, че това, което се е случило, е, че християнството е обещало прекратяване на страданието – обещано преди хиляда години – но страданието продължава, без да намалява. В същото време, християнството се опитва да постави акцент върху духовното развитие за сметка на материалното развитие, мислейки за материалното развитие като за нещо греховно, опитвайки се да получи контрол върху импулсивността, и всички неща, свързани с въплътеното съществуване. Но някъде към около 1000 г. сл. Хр. европейският ум - донякъде образован, донякъде в състояние да се съсредоточи върху една единствена тема, може би заради много дългата история на интензивно религиозно обучение – се обърна към неизследвания материален свят. Европейският ум си помисли, че, знаете ли, духовното спасение, което търсим, не изглежда да доведе до обещания и желан резултат, и може би има друго място, където трябва да погледнем - и това може би е в прокълнатия материален свят. А това не бе нищо друго, освен създаването на дявола, поне според някои елементи на класическото мислене.


Не бива да подценяваме количеството човешка мотивация в опитите да облекчим страданието и да изкореним болестите. Да, можем да бъдем цинични по отношение на хората и да говорим за тях като мотивирани от властта, и, че са корумпирани, и всички тези неща - и всички тези неща са верни - но не трябва да изхвърляме бебето заедно с мръсната вода.

Още няколко илюстрации:




Това отляво е раят като оградена градина и това е, което означава рай. Английската дума "paradise" е от френското paradis, наследено от латинския paradisus, от гръцкото parádeisos (παράδεισος), от старо иранското * paridayda, което означава "заграждение".


Рай означава оградена градина. Защо оградена градина? Е, тука се връщаме пак към идеята за хаос и ред. Оградената градина е мястото, където Бог поставя мъж и жена след съзиданието. Стената е култура и ред, а градината е природа. Идеята е, че подходящото човешко местообитание е природата и културата в равновесие. Е, харесваме градини. Защо? Защото не са напълно покрити с плевели, комари и черни мухи, нали? Така че те са малко цивилизовани, но в рамките на цивилизацията природата, в по-благосклонния си вид, се насърчава да процъфтява. Идеята, че раят - подходящото местообитание на човека - е оградена градина, е добра. Ограден е, защото искаш да запазиш нещата. Искаш да запазиш тези неща, въпреки че е невъзможно. Има други неща, които не искаш, обаче, в градината си, например змии. Стените не изглеждат особено полезни срещу тях, но идеята, че раят е оградена градина е идеята за ред, обратното на хаоса … Стените, културата, градината, природата … Подходящата човешка среда е правилно поддържана градина.

[Glasberg]

Вътре в оградената градина има няколко дървета, Адам и Ева и някакви животни. За съжаление, дървото има някаква змия, която е увита около него. Това е интересно нещо. Змията и в двете представяния не е обикновена змия – има човешка глава.

Представи си, че си антрополог и никога преди не си виждал това изображение. Какво виждаш? Е, виждаш стени и някакво доста приятно заграждение. И виждаш едно дърво и хората ядат от дървото. В дървото има змия, която има човешка глава. Може би си мислиш, добре, каква е змия с човешка глава? И тогава ще си помислиш, че това е наполовина змия и наполовина човек. Просто е очевидно. Така че, каквато и да е змията, тя не е просто змия – тя е змия и човек.


На другата илюстрация се вижда, че змията има и крила. Това е крилата змия, нещо като дракон, който пълзи по земята като влечуго. Но има и духовен аспект. Змията е най-нисшата риптилоидна форма – тази, която пълзи по земята. Това е нещо, което е едновременно човешко и духовно. Обитава дървото, което между другото много прилича на магически гъби (бел.прев. Това е референция към ” The Sacred Mushroom and the Cross” / ”Свещената Гъба и Кръстът” на Джон Алегро (John M. Allegro)). Но тук има и идея, че в градината има нещо в началото на времето, което е като змия и като човек, което е като нещо крилато и духовно. Това е духовен човек и влечуго едновременно, и това е оживеният дух на дървото.


Бел.прев.:
Забраненият Плод – Илюстрация на Първородния Грях от Рубенс:






Ябълка:

В Западна Европа забраненият плод често се изобразява като ябълка. Това вероятно се дължи на объркване, защото латинското съществително mălum означава зло (от прилагателното malus), и mālum, друго латинско съществително име, заето от гръцкото μλον, което означава ябълка. Вулгата (каноничният превод на латински на Библията за служба в Католическата църква), Битие 2:17 описва дървото като de ligno autem scientiae boni et mali: "но от дървото [буквално дърво] на познанието за доброто и злото" (mali тук е родителен падеж на malum).


Грозде:

Равин Меир казва, че плодът е грозде, направено на вино. Зоар обяснява по подобен начин, че Ной е опитал (но не успял) да поправи греха на Адам, като е използвал грозде за свещени цели. Мидрашът (тълкувание на религиозни текстове в рабинския юдаизъм) на Bereishit Rabah заявява, че плодът е бил грозде, или изцедено грозде (може би се има предвид вино).


Смокиня:

Битие 3:7: ”Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.”
Равин Нехемия, на базата на Талмуда, подкрепя идеята, че плодът е смокиня. "By that with which they were made low were they rectified." = "Те бяха коригирани чрез това, от което паднаха."
Най-известното изображение на смокинята като забранения плод е това на Микеланджело в неговия шедьовър на стената на Сикстинската капела.


Гъба:

Фреска от 13-ти век в параклиса Plaincourault (Plaincourault Chapel) във Франция изобразява Адам и Ева в Едемската градина около дървото на познанието, което изглежда като гигантска Червена Мухоморка (Amanita muscaria).
 




Теренс МакКенна (Terence McKenna) предполага, че забраненият плод е препратка към психотропни растения и гъби, по-специално псилоцибинови (халюциногенни) гъби, които играят централна роля, теоретизира той, в еволюцията на човешкия мозък. По-рано, в едно добре документирано и силно критикувано проучване, Джон М. Алегро предлага гъбата като забранения плод.


Книгата ”Свещената Гъба и Кръстът” на Алегро свързва развитието на езика с развитието на митовете, религиите и култовите практики в световните култури.
Той интерпретира фреската на параклиса Plaincourault като точно изображение на ритуалното поглъщане на Червена Мухоморка (amanita muscaria) като Евхаристия.





Алегро твърди, че Исус никога не е съществувал като историческа фигура и е митологично творение на ранните християни под влиянието на психоактивни екстракти (псилоцибин).


Алегро твърди, че християнството е започнало като шамански култ.


В книгите си „Свещената Гъба и Кръста” и „Свитъците от Мъртво море и Християнският мит” (1979), Алегро изтъква теорията, че историите от ранното християнство са възникнали в Есеиски таен култ, насочен към употребата на псилоцибинови (халюциногенни) гъби и че Новият Завет е кодираният запис на този шамански култ. Освен това Алегро твърди, че авторите на християнските евангелия не разбират есеиската мисъл. Когато записват евангелията на базата на историите, които са чували, те объркват значението на свитъците. По този начин, според Алегро, християнската традиция се основава на неразбиране на свитъците. Той също така твърди, че историята на Исус се основава на разпятието на Учителя на Правдата (Teacher of Righteousness (in Hebrew: מורה הצדק Moreh ha-Tzedek)) от Кумрановите свитъци.


Алегро твърди, че Исус в Евангелията всъщност е код за халюциноген, Amanita muscaria (Червена мухоморка), и че християнството е продукт на древен „секс и гъби“ култ.


Критичната реакция към книгата му е бърза и сурова – четиринадесет британски учени (включително наставникът на Алегро в Оксфорд, Годфри Шофьор (Godfrey Driver)) денонсират теорията. Неговите твърдения често са били подложени на подигравки и презрение поради неконвенционалната му теория. Списание "Тайм" публикува статия, озаглавена "Исус като гъба":

”На някои библейски учени във Великобритания книгата на Алегро им приличаше на психеделичните блуждания на хипи сектант. За други това беше просто измама. Един от тях го описва като четене на "еротичен кошмар от семитски филолог".”


Сидни Уайт Крофърд (Sidnie White Crawford) пише за публикуването на ”Свещената Гъба” следното: "Прав или не, Алегро никога повече няма да бъде възприет като сериозен учен."


Теорията на Алегро за шаманския култ като източник на християнството е критикувана остро от уелския историк Филип Дженкинс (Philip Jenkins), който пише, че Алегро е ексцентричен учен, който се позовава на текстове, които не съществуват в такава форма, в която той ги цитира. Дженкинс нарича ”Свещената Гъба и Кръста” "евентуално най-нелепата книга за учението на Исус от квалифициран академик". Въз основа на реакцията на книгата, издателят на Алегро по-късно се извинява за издаването на книгата, а Алегро е принуден да подаде оставка на академичния си пост. Някои изследвания на работата на Алегро дават нови доказателства и довеждат до призиви, неговите теории да бъдат преоценени от мейнстрийма.


През ноември 2009 г. ”Свещената Гъба и Кръстът” беше препечатана в 40-годишно издание с 30-странично допълнение от проф. Карл П. Рък (Prof. Carl A. P. Ruck) от Бостънския университет.


Алегро изучава Кумранските ръкописи и през 1979 г. публикува книгата си „Свитъците от Мъртво море и Християнският Мит“ от 1979 г., която по-ясно изразява представата и прозренията на Алегро за ранното християнство.

[Glasberg]

Битие, Глава 2:

”⁸ И Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал.   
⁹ И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.”


И така, двe дървета са маркирани сред останалите: едното е дървото на живота, а другото е дървото на познаването на доброто и злото.


Сега тука изниква въпросът, защо един плод или пък нещо, което се яде, т.е. храна, е свързано с трансформацията на психологията? Това е основното нещо, което се случва в историята за Адам и Ева. Защо става дума за храна?


Не е неразумно да се мисли, че в храната има дух, защото храната обновява, ревитализира и съживява, не само физически, но и духовно. Има и други неща, които консумираме, които не са точно храна, но имат смайващо духовно въздействие – алкохолът, например. Това е дух (spirit) – Дионис, бог на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. Този дух те притежава и те кара да действаш по много забавен начин, за който съжаляваш на следващия ден.


Т.е. в храната или в онова, което се консумира, има и духовен елемент. Но има нещо още по-дълбоко и това, според Питърсън, е асоциирането на храната с информацията.


Историята за Адам и Ева представя плода като генериращ психологическа трансформация.  Дървото на познанието на доброто и злото е абстракция за дърветата, които произвеждат храна.


Храната като абстракция е информация. Информацията е най-стабилната форма на храна в целия домейн на храната. Между другото, хората използват същите проклети мозъчни вериги в мозъка, когато събират информация, които животните използват, когато търсят храна (например катериците). Това е една и съща верига.


Защо е така?


Защото, например, знанието за това, къде е храната, е по-важно от това да имаш в момента храна. Да знаеш къде е храната е форма на мета-храна – информацията е форма на мета-храна, а ние сме събирачи на информация. Тази идея е вградена в историята за Адам и Ева – каквото и да е онова, което те поглъщат, е форма на мета-храна. Това е информация. А ние разменяме храна за информация, нали така? Информацията има стойност, която най-малкото може да ти осигури енергия. Информацията осигурява енергия.


Логото на Apple / Ябълка




Храната осигурява енергия, но информацията също осигурява енергия. Информацията може да се разглежда като абстракция на източник на храна. Дърветата, за които се говори в историята за Адам и Ева, са мета-дървета. Това не са обичайни дървета, точно както раят не е обичайно място, точно както Адам и Ева не са обичайни хора и точно както Логосът, който Бог използва в началото на времето, не е обичайна концепция. Това не са метафори, това е повече от метафора. Питърсън мисли за тях като за хипер-реалности. Хипер-реалностите са по-реални от това, което виждаме. Те са по-реални от реалността, която се репрезентира пред теб. Много неща са такива – числата са хипер-реалност. Ние не бихме могли да мислим или да правим абстракции, ако нямаше неща, които са по-реални от това, което можем да видим.


Битие, Глава 2:

”⁹ И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.   
¹⁰ И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.”


Стих 10 предизвика огромно количество спекулации. Едемската градина е и свещеният град – това е друг начин да се мисли за нея – или това е Йерусалим, или това е идеалната държава, идеалният град, идеалното състояние на битието, а може да бъде и идеална психика / душа – всички тези неща едновременно.





Това горе е формата на мандала и хората предполагат, че тя репрезентира райската структура. Забележете, че има форма на кръст. Това е самият Едем. В центъра на Едем има реки. Това са реки, а не змии. Това са реките, които излизат от центъра и образуват имиджите на мандала, които репрезентират онова, което Юнг е описал като „Аз“ (СЕБЕ, the SELF) – централния елемент на съзнателното същество, което Юнг свързва с Божественото, но също и с идеята за Свещения град.


Ето и малко митична география от Битие, Глава 2:

”¹⁰ И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.   
¹¹ Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато.   
¹² И златото на оная земя е добро там има още бделий и ониксов камък.   
¹³ Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя.   
¹⁴ Името на третата река е Тигър: тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат.”


Ето още два стиха, които са известни с това, че предизвикват безброй интерпретации и спекулации:

”¹⁵ И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
¹⁶ И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
¹⁷ но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.”


Бог е много комплексен образ в историята за Адам и Ева. Ако не можем да ядем от проклетото нещо, защо го слагаш в градината? Казва ни да не ядем от това нещо, знаейки много добре, че първото нещо, което ще направим, е да го изядем. Тука просто започваш да се чудиш, каква точно е била целта на Бог.


Има много гностични интерпретации, че този Бог всъщност не е бил много добър Бог. Той е бил някакъв вид несъзнателен, зъл Бог. Той е искал творението му да не бъде съзнателно и да забрани развитието на съзнание. А истинският, висшият Бог, може би във формата на змия, изкушава човешките същества към съзнанието. Тази идея е премахната от класическото християнство доста рано, въпреки че това е много интересна идея и има останки от нея в различни форми в библейските истории – идеята, че падението е ужасна трагедия, но от друга страна, това  е предпоставка за най-великото събитие в историята.





Антъни Хопкинс: Съзнанието е тежест, бреме, а ние ги пощадихме от тази тревожност, себе-омраза, вина. Хостовете са онези, които са свободни. Свободни, тук, под моят контрол (в рая).


Това е един добър пример за амбивалентността, но също така показва, колко лишени от простота са били хората, които са сглобили Библейските истории.

[Glasberg]

Питърсън гледа на тези истории като едно чудо. Ако ти си просто един пропагандист, няма да оставиш този вид комплексност в текста. Просто ще се отървеш от това. Ако това е пропагадна, всичко трябва да се подчинява на смисъла на идеологическия план. Защо да запазиш това? Защо не го опростиш? Или пък, защо просто не го припишеш на дявола. Това би било много по-лесно, отколкото да го приписваш на Бог.


Битие, Глава 2:

”¹⁸ И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.   
¹⁹ И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана.   
²⁰ Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери.”


Тук има няколко неща, за които можем да спекулираме. Номер едно – защо Бог го е грижа за това, как Адам нарича животните? Тук отново имаме идеята за магията на речта. Бог е използвал език, за да призове / генерира ред от хаоса. Идеята е, че нещата не са напълно реални, докато не им дадеш имена. Нещата съществуват във форма на странен потенциал - взаимосвързана форма, но объркана – преди да ги посочиш с пръст и да им дадеш име, преди да ги издълбаеш от базовия хаос. И така, нещото се отделя от целия този основен хаос и се превръща в осезаем обект. Да, може да се каже, че нещото е реално, преди да му дадеш име. Но преди да му дадеш име, то съществува като всички онези неща, които ги има, но няма кой да ги възприеме. Не е очевидно, че има неща, когато не си там, за да ги възприемеш.


Ето нещо интересно за възприятието:
Джон Уилър (John Wheeler) е физик и описва следното нещо:

Да кажем, че излизаш навън през нощта и поглеждаш нагоре и виждаш звезда. Фотон от тази звезда влиза в окото ти и може би този фотон е пътувал около 30 милиона години. Знаеш ли, че този фотон не би бил излъчен от тази звезда по онова време, ако твоето око не е там сега, за да го възриеме? Мислиш си, добре, как, по дяволите, е възможно това? Та това се е случило преди 30 милиона години. Питърсън казва, че не знае, как е възможно това, но знае, че Джон Уилър е свършил много добра работа, за да докаже, защо това е вярно и е неизбежно вярно. Уилър е и физикът, който първи развива идеята за ”It from bit” (”Нещо от бит”). Той вярва, че потенциалът на света най-добре се тълкува като място на информация, като латентна информация. Това, което съзнанието прави, е, че превръща латентната информация в нещо като конкретна реалност. Уилър не говори за това метафорично. Уилър казва, че фотонът не би потеглил от определено място, ако няма място, където да отиде.


Това е сложно и объркващо, защото от гледната точка на светлинния лъч, времето и разстоянието не съществуват. От гледна точка на фотона, вселената е плоска - перпендикулярна на посоката, в която се движи фотонът. Той е и там, и тук едновременно. За нас това не е така, но за фотона всичко е тук и сега. Както и да е, причината, поради която Питърсън го разказва това е, че връзката между съзнание и реалността в никакъв случай не е ясна. Много е комплексно и физиците постоянно спорят за това, каква е връзката между съзнанието и реалността. Твърденията на Уилър се възприемат много сериозно от физиците, които са от калибъра на Уилър.


Както и да е. В Библията отново се набляга на значението на именуването, за да направим нещата реални. Назоваването на нещо го оформя и му дава граници.


Знаете ли, понякога хората не назовават нещата, просто за да не станат реални. Точно затова замитаме нещата под килима и не искаме да ги назовем с истинските им имена. Всеки си мисли, че ако не назове нещата с истинските им имена, тези неща просто не са там. В известен смисъл това наистина е така, защото можеш да действаш така, сякаш тези неща не са там и можеш да се разминеш с тях, поне за кратки периоди от време. Но веднага щом назовеш нещата с истинските им имена, ти им даваш форма и те са вече там и никой не може да ги игнорира. Това е досадно, защото тогава вече се сблъскваш с последствията. Интересното е, че ние притежаваме дори интуиция за това, че нещата не съществуват, ако не ги назоваваме. В момента, в който назовеш нещата, те излизат наяве с изумителна яснота.


Бог се интересува от това, че Адам ще даде имена на животните, защото това ги прави животни.


Социалният психолог Роджър Браун (Roger Brown) изучава някои наистина интересни феномени за връзката между възприятие и действие. Децата назовават котката и кучето. Обикновено за тези неща се използват кратки думи. Можем да възприемаме котките като многоклетъчни организми - можем да видим клетките; можем да видим молекулите; можем да видим атомите, или можем да видим екосистемата, в която котката участва - или може би по-широката, бозайникова класификация на котката. Можем да възприемем това като единица за възприемане. Но обикновено ние възприемаме нещото на ниво котка. Това ниво на възприятие е естествено за хората и е независимо от социума и културата. Думите за котка и куче обикновено са кратки, лесно запомнящи се и се учат рано, т.е. от малките деца. От всички възможни нива на анализ, светът съществува на ниво, на което ние го възприемаме. Това ниво на анализ изглежда има нещо общо с функционалната полезност на света за нас. Възприятието на това ниво и именуването на това ниво дават реалност на това ниво.


Нещата не могат лесно да бъдат отделени едно от друго, те са някак си свързани по много комплексен начин. Когато използваме езика си, за да се ориентираме в света, ние превръщаме нещата в дискретни, разграничаеми предмети, които след това можем да използваме. Това ги прави по-реални за нас, в известен смисъл, отколкото взаимосвързания потенциал, който са били преди. Адам е малък Бог в този момент – малък Бог Отец, а Бог вече е свършил земната работа, но Адам трябва да дойде и да каже – това е котка, това е куче, а това е овца. Той им дава нещо като прагматична форма.

[Glasberg]

Изкушението на Адам в Cappella dei Brancacci

Битие, Глава 2:

”²⁵ А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха.”


Бел.прев. Какво блаженство само е да си неосъзнат. Няма срам, вина, терзание, притеснение, тревожност. Точно това има предвид героят на Антъни Хопкинс в ”Западен Свят”, който иска да спести всички тези мъки на хостовете и да ги остави без съзнание.


По всяка вероятност е имало време, когато човешките същества са били голи и не са се срамуваха от това. И след това е настъпило време, когато, ако са голи, се срамуват от това.


Каква е асоциацията за голотата и срама? Често, в класическите интерпретации това се свързва със сексуалността, т.е. на историята за Адам и Ева се дава някаква сексуална конотация. Питърсън предполага, че причината за това е голотата, но той също така казва, че всичко това е много много по-комплексно.


Питърсън споделя, че синът му, още когато е бил на 3 години, е бил изключително потаен и е обичал личното си пространство. Вратата на спалнята му била винаги затворена. Вратата на банята била винаги затворена и той сякаш казвал на всички ”изчезвайте оттук”. И това се е случило от само по себе си. Питърсън има две деца, но само едното било такова, така че той изобщо не мисли, че родителите имат нещо общо с това. Питърсън мисли, че чувството за самосъзнание се появява при децата, които са на възраст около три години.


Ние хората сме много странни, защото нямаме окосмяване, поне в сравнение с повечето животни, и ние не знаем, каква е точно причината за това. Освен това сме изправени, което води до това болезнено излагане на показ на психо-физиологичните ни качества, когато сме голи. Точно затова стандартите за красота застрамват хората, това е сигурно. Но хей ... ако не си грозен сега, човече, ще бъдеш ... в някакъв момент от живота си.


Историята за Адам и Ева разказва, че е имало момент, когато не сме се срамували от голотата си. Животните не са като нас и може би е логично, че ние сме били някога като тях. Но после това се е променило.


Битие, Глава 3:

”¹ А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя рече на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?”

Луцифер / Сатан на Густав Доре в ”Изгубеният Рай” на Милтън

Сатана е странно свързван със змията, когато се говори за историите в Битие. Това е много трудно за тълкуване, защото в историята за Адам и Ева няма никаква индикация, че змията, която изкушава Ева, също е Сатана, автор на всяко зло, т.е. между змията и Сатаната има родство. Как, по дяволите, тези две истории са свързани една с друга?


В Битие пише, че змията е ”хитра”. В английската версия на Библията е използвана думата ”subtil” = subtle.


”Subtle” е много интересна дума. Нека разширим малко значението на думата по подхода на Юнг за интерпретация на сънищата, като проверим конотацията на понятията, които са свързани със съня.


От Оксфордския английски речник - Subtle:


-   За човек или животно, действие, поведение и т.н. : лукав, изкусен; потаен, хитър, коварен, криещ опасности".


Това е нещо, което се промъква, нали? Това не е нещо, което можеш да забележиш лесно.


-   За поглед: лукав, потаен, подмолен.
-   За човек: умел; експерт; умен.
-   За произведение на изкуството, механично устройство и т.н .: умело направен или проектиран; гениален.


Всички тези термини често са приписвани на змии. Дизайнът на змиите е забележителен и фин.


-   За същността на: труден за разбиране, неясен.
-   За човек, ум, или интелектуална дейност: характеризиращ се с мъдрост или проницателност; изтънчен, проникновен, отракан.


Милтъновият Сатана е репрезентиран и от интелекта.




Често лошият човек е зъл учен. Същото е и в Цар Лъв със Скар.




Дотолкова, доколкото става въпрос за ум, Скар притежава лъвския пай. Скар притежава интелект – арогантен, измамен интелект. Няма нищо глупаво в Скар. Той не е мъдър, но той е злият глас, който винаги шепне в ухото на царя. Това е свързано с гордостта на интелекта. Католиците предупреждават човечеството за гордостта на интелекта от векове. Точно това отчасти произвежда схизма между католицизма и науката, въпреки че разколът е много надценен, що се отнася до историческите данни.


Идеята е, че интелектът има забележителен капацитет и е най-висшият ангел в Божието небесно царство. Това е начинът, по който го описва Милтън. Но това е и нещо, което може да стане ужасно сбъркано, защото интелектът може да стане арогантен за собственото си съществуване и постижения, и може да се влюби в собствените си творения. Това се случва, когато сме идеологически обсебени, защото в крайна сметка се оказваме в конструирана от хора догма. По думите на Солженицин, ”то те притежава напълно и ти мислиш, че е 100% правилно”. Интелектът изкоренява необходимостта от нещо трансцендентно. Така че това е коварният елемент на интелекта, който е свързан, символично, със змията в Райската градина.


Битие, Глава 3:

”² Жената рече на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем;   
³ но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.   
⁴ А змията рече на жената: Никак няма да умрете;   
⁵ но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете, като Бога, да познавате доброто и злото.”


Подло и едновременно с това изтънчено, нали? Хубава история. Незабавното следствие е, че не можеш да се довериш на Бог. Много подло, нали? А следващото е, че Бог се опитва да те измами. А следващото е, че той се опитва да направи това, защото е ревнив и не иска да знаеш неща, които знае. Той те лъже, защото няма да умреш, ако ядеш, противно на това, което ти е било казано. Всичко, което ще се случи е, че ще ти се отворят очите и ще бъдеш като Бог, познаващ доброто и злото. Това звучи доста добре.


Това е история, пълна с парадокси. Защото Бог казва на Адам да не яде проклетите плодове, но Адам и Ева не обещават да не ядат.


Битие, Глава 2:

”¹⁵ И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
¹⁶ И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
¹⁷ но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.   
¹⁸ И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.”


А после, в Глава 3, Ева казва на змията:

”³ но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.”


Това е доста интересно, защото Бог казва на Адам и Ева да не ядат проклетите плодове, но те никога не обещават да не ядат. Те не са обещали; щом им е било казано. И, добре, трябва ли да бъдат послушни? Колко послушни искаш да бъдат децата ти? Искаш те да бъдат достатъчно послушни, за да не бъдат наранени, но достатъчно непокорни, за да излязат новън и да направят нещо смело, да нарушат някои правила и да научат някои неща. Ето затова цялата история е много парадоксална.

[Glasberg]

Тук отново имаме същия набор от образи: Адам, Ева, това дърво и тази странна змия. Змията тук е подобна на дракон. Змията е вечно свързана с дървото.


Ева има всички основания да бъде само-осъзната и дори невротична. Жените са по-самоосъзнати и невротични от мъжете, и то значително по-осъзнати и невротични. Това не зависи от културата и социума. Една от причините за това е, че жените са сексуално уязвими и са по-дребни. Нервната система на жената не е адаптирана да работи за нея и за нейното благосъстояние. Нервната система на жената е адаптирана да работи за благосъстоянието на двойката жена-бебе. Защото, ако не е така, бебетата умират. Да, жените са по-податливи на депресия и тревожност от мъжете. Да, това е адско бреме.


Най-големите различия в податливостта към депресия и тревожност са в Скандинавието - за тези от вас, които смятат, че това е социо-културно. Не е социо-културно!


Жената не е подходящ противник на мъжа в битка. Тя има всички основания да бъде нервна, особено когато добавиш към това сексуалната й уязвимост и факта, че трябва да се грижи за изключително зависимите бебета, които са изключително крехки за много дълъг период от време. Жените са по-самосъзнателни от мъжете. Емпиричната литература за това е красноречива. Това е свързано с елемента невротизъм, защото самосъзнанието всъщност е свързано с много неприятни емоции. Кой иска да бъде само-съзнателен?


Питърсън казва, че ако е съвсем само-осъзнат на сцената пред публиката, няма да е в състояние да говори. Всичко, което ще прави, е да мисли за себе си и за всички неща, които не са наред с него, и ще потъне вътре в себе си. Самосъзнанието, макар и голям подарък, не е нищо приятно. То е свързано предимно с тревожност.

[Glasberg]

На тези илюстрации се вижда призракът на смъртта. Вляво имаме призрака на смъртта, в дървото, със змията и плода.


Вече обсъдихме тясната концептуална, а и практическа връзка между храната и информацията.


Добре, а каква роля играят жените по отношение на мъжете? Жените правят мъжете съзнателни. Питърсън дори казва, че основната роля на жените в една връзка е да направят мъжете самосъзнателни. Мъжете не харесват това. Няма по-добър начин да направиш някой само-осъзнат от това да го отхвърлиш. Защо? Защо съм отхвърлен? Е, майката природа, под прикритието на тази жена, казва, че не си толкова лош за приятел, но няма причина генетичният ти материал да се разпространява в бъдещето.


Имайте предвид, че женските шимпанзета не дискриминират партньорите си. Те се чифтосват с всяко мъжко шимпанзе, т.е. всеки мъжки има достъп. Доминантните мъжки прогонват подчинените, така че вероятността доминантните да оставят потомство е по-голяма. Но това не е женски избор.


При хората това е съвсем различно. Ние сме, повече или по-малко моногамни – свързваме се по двойки. Концепцията за брака е универсална сред хората. Не е културна особеност.


Да, има изключения! Но това са изключения. Кой, по дяволите, го е грижа? Обърнете внимание на модела. Цената, която плащаме за големите мозъци, е, че сме много зависими и отнема много време, за да се програмираме. Поради това се нуждаем от относително стабилно семейно свързване. Това не може да се получи, ако не направиш мъжа само-осъзнат. В противен случай, мъжките ще правят бебета и ще бягат! Ми да, а защо, по дяволите, не? Наистина, не се шегувам. Това е нещо, за което трябва да се мисли – не защо мъжете изоставят децата си, не е това мистерията. Мистерията е, защо не го правят. Просто трябва да погледнете животинското царство. Дългосрочният ангажимент е това, което изисква обяснение.


Битие, Глава 3:

”⁶ И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде.
⁷ Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.”


Какъв вид отваряне на очите е това? Какво означава да осъзнаеш, че си гол? Както говорихме по-рано, това означава да осъзнаеш, че си уязвим. Това са открили хората. Това е като ... ох ... та ние можем да бъдем наранени. Човешките същества се събуждат и си мислят ”ние сме уязвими – перманентно. Това никога няма да си отиде.” Това е разпознаването на вечната уязвимост.


Адам и Ева са голи и си мислят, че това не е толкова добре, защото са уязвими. Очите им са достатъчно отворени, за да станат самосъзнателни, и те разпознават собствената си уязвимост. Първото нещо, което правят – първата стъпка към културата – е да се защитят с нещо от света. По този начин се предпазват от света.


Между другото, психолозите наскоро откриха при приматите набор от неврони – наричат се Pulvinar (това е от 2013 г.) неврони, които са специализирани за бързо откриване на змии.


Битие, Глава 3:

”⁸ И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
⁹ Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
¹⁰ А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.”


Това е интересно. Преди да се събудят - преди да разпознаят голотата и уязвимостта си – мъжът и жената нямат причина да се крият от Бога. А сега се крият от Бог, защото са голи и уязвими. Това е страх и срам – разпознаването на собствените недостатъци. Те се вглеждат в себе си и си мислят, как, по дяволите, се предполага, че създание като мен, с всичко, което не е наред с мен, може да живее порядъчно в този свят?


Това е нещото, което е толкова ужасяващо за тази история. Събуждаме се и си мислим ”О, Боже, погледни това място. Тук има някакви сериозни проблеми и ние имаме сериозни неприятности и не сме това, което бихме могли да бъдем.” И така, ние се крием, и точно това казва историята – хората се събудиха, станаха самосъзнателни, разпознаха собствената си уязвимост и това ги накара да се скрият от проявяването на своята божествена съдба.


Бел.прев. Кой, по дяволите, иска да е само-осъзнат? Та това е истинско наказание!


И сега следва любимата част на Питърсън:
Битие, Глава 3:

”⁸ И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
⁹ Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
¹⁰ А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.”





”¹¹ А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?”


Това е мястото, където Адам се проявява в цялата си героична слава след падението:

"¹² И човекът (бел.прев. мъжът) рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.”


Бел.прев. Боже, какъв глупак! Даже обвинява Бог, че му е дал такава жена, която му била дала да яде.


Модерна феминистка интерпретация на историята за Адам и Ева твърди, че Ева е изобразена като универсално лошият човек на човечеството заради непокорство по отношение на  Бог. Нещо такова е. Изглежда, че се е подхлъзнала, а после е изкушила съпруга си и това я прави още по-лоша – въпреки че той е достатъчно глупав и е ял, без да задава въпроси, а това прави Ева по-смела от него.


Но точно Адам е онзи, който е тъжното създание в цялата тази история. В едно изречение той казва:
1)   че не е бил той, а е била жената.
2)   Обвинява Бог! Тази жена – ти ми я даде! – И тя ми даде да ям и аз ядох.


Това е като ... хей ... Адам е невинен – сега той не само е гол, непокорен, страхлив, срамежлив, но той е също и подсмърчащ, оплакващ се доносник. Адам издава Ева при първата възможност, а след това обвинява Бог. Точно така.


Питърсън казва, че същите неща ги пише във форумите, където мъже пишат за жени, когато са обидени и огорчени от жените. ”Не съм аз – това са тези кучки. Не съм аз – те са – и не само това ... ами какъв е този проклет свят, в който те съществуват.” Абсолютно същото като Адам ... и абсолютно патетично.


Е, Ева поне има по-добро извинение:

”¹³ И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.”

Змията е хитра. А се и оказва, че проклетата змия е самият Сатана, а той е коварен. Значи фактът, че тя е забъркала кашата, е много проблематичен, но поне има много по-добро извинение от Адам.

[Glasberg]

Битие, Глава 3:
”¹⁴ Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.   
¹⁵ Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.”


Между другото, за да знаете – змиите са гущери, които са загубили краката си.

Питърсън казва, че обича следните картини, защото са изключително елегантни и прецизни:






Махни религиозния контекст от тях и просто ги погледни за секунда. Какво виждаш? Виждаш вечната майка да държи бебето далеч от змията. Крокодил, змия – всичко това са били хищници за нас. Причината да сме тук е заради това. Ето защо това е свещен образ.





А на картината вдясно Ева стъпва върху влечуго. Тя излиза от нещо, което е като дупка в небето. Това показва вечното повторение на тази фигура. Това е архетип. Потенциалът, от който тя се появява, са всички музикални инструменти зад нея. Това, което художникът представя, е голямата комплексна форма на битието и появата на предпазващата майка от този фон, защитавайки бебето вечно от хищници. Това не може да не бъде свято изображение. Ако не мислите, че това е свято изображение, това няма нищо общо с образа. Проблемът е във възприемащия.


И сега следва наказанието за Ева в Битие, Глава 3:
”¹⁶ На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.”


Бог не казва, че ”трябва”. Казва, че ”ще” бъде така. Защо "със скръб ще раждаш чада"? Е, когато развиеш толкова голям мозък ... не е изобщо лесно да се раждат бебета с големи глави, които да поберат толкова голям мозък. На всичкото отгоре, бебетата с голям мозък са зависими отвъд въобразимото. Жената е обречена. Това е наказанието на Ева за пробуждането.


Наказанието на Адам:
”¹⁷ А на човека (бел.прев. мъжа) рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.”


Това е изобретяването на работата. Какво правят хората, което животните не правят? Работят. Какво означава работа? Това означава, че ти жертваш настоящето за бъдещето. Защо правиш това? Защото знаеш, че си уязвим и си буден. От тук нататък, няма връщане към несъзнателния рай. Има толкова много проблеми и никаква проклета работа ... колкото и много да работиш, никога няма да можеш да работиш достатъчно, за да решиш проблемите. Всичко, което ще правят Адам и Ева оттук нататък, е да се ужасяват от бъдещето и това е цената на събуждането. Това е краят на рая, и това е началото на историята.


”²¹ И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.”




Това е Уилям Блейк – Бог облича Адам и Ева


”²² И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -
²³ затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.   
²⁴ Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.”


И така ... Адам и Ева са изкушени от змията; ядат от плода; събуждат се; осъзнават, че са голи; осъзнават, че са уязвими; осъзнават бъдещето; осъзнават, че ще умрат; осъзнават, че ще трябва да работят; осъзнават трудностите и изпадането на човечеството от несъзнателния рай. Добре. В това има смисъл. Ами знанието за доброто и злото? Какво, по дяволите, означава това?


Хората в Месопотамия са вярвали, че човешките същества са направени от кръвта на Кингу, който е най-лошото чудовище, което Тиамат, богинята на хаоса, може да си представи и после да произведе. Така че тяхната идея е, че има нещо дълбоко, дълбоко, дълбоко, демонично погрешно в човечеството. Това е тяхната концепция и е от същата среда, от която произлизат тези истории.


И какво общо има отварянето на очите и осъзнаването на уязвимостта с познанието за доброто и злото?


Следващата информация е малко брутална!

Става въпрос за Отряд 731 в Китай. Това е специално звено в японската армия по време на Втората Световна Война, занимаващо се с опити върху хора. Това са може би най-ужасните неща, които са направени на хора по време на ВСВ. Те са поставяли затворници в поза, така че ръцете им да замръзнат. След това са ги изнесяли навън и са изсипвали гореща вода върху ръцете си. И това са го повтаряли, докато плътта на затворника се свлече от костите. Те правят това, за да ”изследват” лечението на измръзване при войниците. Можете да потърсите информация за Отряд 731, ако искате да имате кошмари.


Нещо подобно е показано във филма ”Snowpiercer” / „Снежен Снаряд“:




Това са го правели човешки същества! Някой го е измислил, а после хора са го направили.

Какво е познаването на доброто и злото? Ето го ключът, човече: Знаеш, че си уязвим. Никое друго животно не знае това. Знаеш, какво може да те нарани, и като знаеш, какво може да те нарани, знаеш, какво наранява другите. И веднага щом разбереш, какво наранява някой друг и че може да го използваш, ти имаш познанието за доброто и злото.


Трикът, който изиграва змията, е доста добър, защото цялото изобщо не прилича на нещо, което бихме желали, ако знаехме за последствията. Но щом човек е самосъзнателен и осъзнава собствената си голота, тогава той има способността да върши зло. Точно това бива внедрено в света в онзи момент – злото.


Ето и останалата част от историята: Защо просто да не преследим змиите и да се отървем от тях? Отърви се от проклетите змии! Свети Патрик пропъжда всички змии от Ирландия. Няма повече змии. Всичко е рай! Но ... Това изобщо не работи, защото има и човешки змии. Ти си член на племе, което има врагове и трябва да се защитаваш от човешките змии, нали? Може би твоята империя се разширява и ти трябва да се отървеш от всичките човешки змии. Какво се случва тогава? Те започват да растат и да се развиват вътре в империята. Можеш да се отървеш от всички външни врагове и да направиш голям град, и изведнъж враговете изникват вътре в града.


Змията не е просто змия в градината, змията не е само потенциална змия, змията не е само змия, която е твой враг. Змията е твой приятел, защото твоят приятел може да те предаде. И тогава е още по-лошо, защото ти може да предадеш себе си. И дори да се отървеш от всички външни змии, вътре в теб има една вътрешна змия, и, само Бог знае, тя какво възнамерява.


Ето защо змията в Едемската градина се асоциира със Сатаната. Кой е врагът? Ок, врагът е змията ... Но ако си изтънчено човешко същество и наистина се опитваш да решиш проблема и да отговориш на въпроса, кой е най-големият враг на човечеството… Е, това е човешката склонност към зло, нали? Това е фигурата на Сатана. Има го Логосът, който е истината, и извиква реда от хаоса в началото на времето, но го има и протовоположният дух – враждебният брат. Това е Каин за Авел, за който ще говорим в следващата лекция. Той не е мотивиран от абсолютно нищо друго, освен от злоба и желание за унищожение. В историята за Каин и Авел намираме първите проявления на противоположния дух.




Ханибал - Бог е ужасен

[Glasberg]

Преди да продължа с Библейската Серия за Каин и Авел, реших да обърна внимание на няколко лекции на Питърсън пред неговите студенти по психология в Университета в Торонто. Тези лекции са заснети и пуснати в YouTube и хората ги гледат с огромен интерес, споделяйки, че никога не са имали честта да станат свидетели на подобен начин на преподаване. Питърсън често ползва референции към популярни филми, за да могат младите студенти да разберат по-лесно концепциите и идеите, които той развива. Той точно така, между другото, става популярен.


2015 Лекция за Личността: 06: Дълбинна Психология: Карл Юнг (Част 01)




Питърсън споделя, че не си спомня да е чел някого, който да е толкова интелигентен колкото Юнг, с изключение, може би, на Ницше.


Юнг е обвиняван в много неща, например в основаване на нова религия. А също така е обвиняван в антисемитизъм от редица безкрупулни биографи. Но през 2014-та година стана ясно, че Юнг е работел за Американското праветилство по време на Втората Световна Война и им изпращал актуализирани доклади за психическото състояние на наци-лидерите.


Юнг не е споделил на никого, че е бил агент на Американското правителство. Но обвиненията в антисемитизъм са наистина нелепи.

Ще си позволя да цитирам една статия за Юнг в Спиралата, в която Юнг говори за нацистите:

Карл Густав Юнг: ”Зная, че има демони”



Юнг е бил странен човек и изключително силен визуализатор. Бил е много заинтригуван от дълбочината на човешкото въображение. Имал е изключително задълбочени познания по латински и гръцки език и е изучавал ръкописите на алхемиците в продължение на много много години. Имал е също така голям интерес към изплуването на идеята за наука от това, което той нарича колективно въображение. На интелектуално ниво е повлиян най-вече от Ницше и Фройд. Също като Жан Пиаже (Jean Piaget) адресира пропастта / несъответствията между науката и религията, но поради различни причини от Пиаже.


Юнг взема коментара Нацше, че ”Бог е мъртъв” много сериозно. Едно от нещата, които Ницше предсказва в края на 19 в. е, че колапсът на официалните религиозни вярвания ще доведе до Морален Релативизъм, който е психически непоносим, защото, ако имаш морално-релативистична позиция, тогава всичко има еднаква стойност и няма степен или категория на ценност или качество, т.е. няма по-добро или по-лошо. В крайна сметка, ще заключиш, че няма добро и зло. А човек не може да се ориентира в свят, в който няма характеристики за добро и зло, защото човек, от психологическа гледна точка, има нужда от цел към състояние, което е по-добро от настоящото. Човек има нужда от диференциация на ценностите, за да може изобщо нещо да прави. Анализът на Ницше показва, че когато йерархията на ценностите колабира, хората ще бъдат извънредно объркани, от психологическа гледна точка, и депресирани, защото стойността / ценностите вече ги няма в живота им. Последствието от това е, че хората стават нихилисти или пък се обръщат към някакви идеологически системи като заместител на религията.


Ницше предлага като алтернатива на религията идеята за т.нар. Свръхчовек (Übermensch), т.е. човекът да създаде свои собствени ценности. Свръхчовекът е човек, който е способен да надмогне една вселена без ценности, станалата такава след упадъка на религиите, и да създъде свои собстевни ценности съвсем съзнателно, като съзнателен акт.


Проблемът в това, обаче, е, че не е ясно, как човекът може да създаде свои собствени ценности като съзнателен акт, защото не е ясно, дали ценностите се създават съзнателно. Точно поради тази причина психоаналиците имаха какво да добавят към философиския дебат за ценностите, развит до точката на наблюденията на Ницше.





Продължаваме с част от една лекция на Питърсън за Екзистенциализма:

2015 Лекция за Личността 12: Екзистенциализъм: Достоевски, Ницше, Киркегор
 



Бел. прев. Малко подробности от биографията на Джордан Питърсън:
Може да чете още на 3-годишна възраст. На 13 години чете Оруел, Солженицин и Айн Ранд. След като завършва гимназиалното си образование през 1979 г. започва да учи политически науки в Grande Prairie Regional College в Албърта.


В лекцията Питърсън споделя, че още през третата година на изучаване на политически науки в колежа вече изобщо не се е интересувал от тази материя, защото разбира, че политическата наука приема, че хората са изключително ръководени от икономически интереси. Това на Питърсън не му е било достатъчно. Той е искал да знае, защо мотивацията на хората е чисто икономическа. А това вече е психология. Впоследствие, Питърсън завършва психология в Университета в Албърта, след което става доктор по клинична психология в Университета McGill в Монреал.


Питърсън се опитва да запознае студентите си с великите философски и психологически движения през 20 в., защото те са онези, които моделират хората днес, както и света, в който живеем. Според него, ако човек не разбира философията на 20 в., то той наистина не знае, къде се намира в момента, и не разбира идеите, от които хората са обсебени.


Юнг казва, че хората нямат идеи, а идеите имат хора. Юнг казва, че ти трябва да познаваш идеите, които те притежават. В противен случай няма да си наясно, какво тези идеи правят с теб. Когато мислиш за всички онези ирационални и контрапродуктивни неща, които хората правят индивидуално, а също и колективно, трябва да се запиташ, дали искаш да бъдеш заразен от същото нещо.


Екзистенциализмът се появява като течение в психологията след Втората Световна Война. Една от причините за това е, че е било абсолютно очевидно, че Второта Световна Война представлява идеологическа борба между фашизма и западната демокрация, както и идеологическа борба между комунизма и либерализма. Проблемът с идеологическата обсесия се превръща в основен интерес през 50-те години на 20 в.  Въпросът, който остави Втората Световна Война и на който все още няма задоволителен отговор, е, каква е вината на отделния индивид, когато масите загубят разума си.


Ако погледнем към нацистка Германия, можем да предположим, че принудата ”отгоре” е превърнала масата от порядъчни немски граждани в нацисти. Питърсън, обаче, казва, че за това няма доказателства. Това са само предположения. Има изследвания, които показват желанието на хората да подражават на фигурите във властта. Например, известният психологически Станфордски затворнически експеримент, в който студентите са били разделени на ”надзиратели” / ”пазачи” и ”затворници”. Този експеримент представлява симулация на затвор. Резултатът е, че някои от ”пазачите” се превръщат в садистични психопати, а някои от ”затворниците” се превръщат в раболепни жертви за нула време. Има някакви елементи на доказателства, че хората имат определени реакции, ако приемат определена роля в дадена ситуация. Но Питърсън казва, че това изобщо не означава, че наличието на някаква тенденция при хората да се пригодяват към авторитетите, може да бъде добро обяснение за възхода на масови движения като нацизма и комунизма. Това обяснение не е задоволително.


Ок, можем да кажем, че някои от хората в масата са просто последователи (followers). Но какво, тогава, да кажем за лидерите? Всички ли са били последователи? Чак до горе? Чак до Хитлер? Значи, вината е била само на Хитлер, така ли? Уау, даваме на Хитлер статус на Бог. Същото е със Сталин и Мао. Да, те не са били добри хора ... в никакъв случай. Но да локализираш цялото зло в тях и да гледаш на всички останали като на жертви ... като на измамени последователи ... е много удобно, нали? Така последователите изглеждат жалки поради различна причина, а именно, че не са активно себе-ангажирани в жестокостта поради някакви лични причини, а просто само заради конформизъм. Има ли разлика между тиранина и този, който се подмазва на тиранина? Всъщност, поне тиранинът има повече кураж от ония, които го следват. Да, това е кураж от един много специфичен вид, но все пак ...


Точно от това са се интересували екзистенциалистите. Локусът на техния интерес е основно Ницше.


Причината, поради която Питърсън се концентрира и постоянно говори за Ницше и Достоевски, е, че тези две личности обобщават 19 в. Проблемите, които те разкриват и предсказват, се разгръщат през 20 в.  Техните предвиждания не само се оказват напълно коректни, но коректни се оказват и причините, които те тематизират. Фактът, че тези две личности успяват да предвидят подобни неща 30-40 години преди те да се случат, ги прави изключителни психолози. Ницше дори е гледал на себе така, както и, до някаква степен, Достоевски.


Ницше и Достоевски имат огромно влияние върху такива личности като Фройд, Юнг, Карл Роджърс.


Ницше, ”Воля за Власт”:


”What I relate is the history of the next two centuries. I describe what is coming, what can no longer come differently: the advent of nihilism.
… our whole European culture has been moving as toward a catastrophe, with a tortured tension that is growing from decade to decade: restlessly, violently, headlong, like a river that wants to reach the end, that no longer reflects, that is afraid to reflect.
…
He that speaks here, conversely, has done nothing so far but reflect: a philosopher and solitary by instinct, who has found his advantage in standing aside and outside…
...
For why has the advent of nihilism become necessary? Because the values we have had hitherto thus draw their final consequence; because nihilism represents the ultimate logical conclusion of our great values and ideals--because we must experience nihilism before we can find out what value these "values" really had.--We require, sometime, new values.”


“Това, за което говоря, е историята на следващите два века. Аз описвам, какво идва, какво не може да бъде по друг начин: идването на нихилизма.


... цялата ни европейска култура се движи към катастрофа, с мъчително напрежение, което нараства от десетилетие на десетилетие: неспокойно, бурно, стремително, като река, която иска да стигне до края, която вече не отразява, която се страхува да отразява.

...

Обратно, този, който говори тук, не е правил нищо друго досега, освен да отразява: философ и самотник по инстинкт, който е намерил предимство в отдръпването и гледането отвън…

...

Защо е необходима появата на нихилизъм? Защото ценностите, които имахме досега, доведоха до крайните си последствия; защото нихилизмът представлява крайното логическо заключение на нашите велики ценности и идеали – защото трябва да изпитаме нихилизъм, преди да разберем каква е стойността на тези „ценности.”


Ницше твърди, че докато Християнството се трансформира в наука (едно от предимствата на католическата доминация в Европа), умът на католика се научава да интепретира всички явления в термините на схемата на една обща теория. Ницше гледа на това като на форма на дисциплина. Европейският ум е дисциплиниран посредством догма. И сега се освобождава от догмата, т.е. обръща се срещу нея. Догмата се разпада.


Ницше прави логическото заключение, че нихилизмът е логическият завършек на великите идеи и ценности, т.е. нихилизмът не е контра-идея на християнската догма, а е логическият резултат от нея.


Защо това е релевантно?


Ами защото огромно количество от психичните болести (бел.прев. не забравяйте, че това е лекция за студенти по психология) са основани на нехилизма. И тук Питърсън обяснява на студентите, че когато някой с депресия отиде на консултация при тях, той почти винаги ще им ще каже, че изобщо не вижда някакъв смисъл в живота. Това, което всъщност има предвид един човек, който казва подобно нещо, е, че единственото нещо, което има в живота си, е страдание ... , а това е непоносимо. И при положение, че това е така, защо изобщо да живея? Точно това е фундаменталният въпрос на самоубийците. Това е философски въпрос.


Френският философ Албер Камю (Albert Camus) казва, че единственият наистина сериозен философски въпрос е, дали да се самоубиеш или не. (бел.прев. Камю казва ”Il n'y a qu'un problème philosophique vraiment sérieux : c'est le suicide”, което се превежда като ”Има само един наистина сериозен философски проблем: самоубийството”). Абсолютно неуместно е да се дискутира с някой, който има депресия, особено ако е по-интелектуален, т.е. има склонност към философски въпроси, без да се адресира този проблем – защо да живея в такова страдание.


Екзистенциалистите гледат на нещата по различен начин от Фройд. Според Фройд, нормалните хора са психически здрави, като се изключи стресът, който имат в живота си. Психопатология има тогава, когато човек е сериозно наранен, може би дори множество пъти наранен. Екзистенциалистите, обаче, казват ... не не не ... чакай малко! Може би фундаменталното състояние на човека е нихилизъм и страдание (бел.прев. да си спомним момента на само-осъзнаване на Адам и Ева ... , т.е. колапсът на безсъзнателния рай), и трябва да има нещо, което да се противопостави на това състояние, за да може животът да бъде поносим.


Питърсън споделя, че е срещал много хора в живота си, който се изтезават с мисли за смисъла на живота и страх от смъртта, които не могат да избият от главата си. Има, обаче, и други хора, които никога не се сблъскват с подобни мисли. Последните са повече консервативни и не много отворени, и може би страдат по-малко от невротизъм. Такива хора не са любопитни и не се интересуват от философски теми, и принципно не се занимават с абстракции. И дори и да се интересуват, не се задълбочават много и не се тормозят с някакви особено дълбоки въпроси за собственото си съществуване.


Важно: нихилизмът и атеизмът са много тясно свързани. Не са идентични, но са свързани. Въпреки че е много трудно атеизмът да обясни, по какъв начин не е по същество нихилизъм. Това е критиката на Достоевски към атеизма. Достоевски твърди, че ако няма някакви фундаментални ценности, няма никаква причина да не правиш абсолютно всичко, което ти се иска да направиш.


Това е известното ”Където няма Бог, всичко е позволено” на Достоевски!


Всички романи на Достоевски представляват по същество изследване на тази идея. В ”Престъпление и Наказание”, Достоевски изследва тази идея от гледна точка на живота на един индивид, в ”Бесове” – изследва идеята от гледна точка на индивид, който има социално и политическо влияние.


Това е и пророчеството на Достоевски – една от последиците от смъртта на Бог (бел.прев. ”Бог е мъртъв”) ще бъде възходът на тоталитаризма. Точно това Достоевски предрича в ”Бесове”.

[Glasberg]

Традициите на Европейското Християнство не са само на 2 000 г. Тази система от вярвания, митове и идеи, която стои в основата на Европейското Християнство, по всяка вероятност, е някъде на повече от 25 000 г.


За Ницше и Достоевски, смъртта на основната ценностна система в края на 19 в. означава смърт на морала, по който сме се ръководели. Това не е просто загуба на някакъв психологически пласт, създаден преди 2 000 г. Нещата са много много по-дълбоки от това. Раздялата с тези идеи не е просто раздяла с философските ни презумпции. Това е и раздяла с нашата история. А това е много много сериозен проблем.


Точно поради тази причина е много трудно да се направи разлика между един нихилист и човек, който е психично болен. Това не е някакво радикално твърдение. Всеки знае, че склонните към депресия са нехилисти. Това ще ви го кажат дори онези, които страдат от депресия, въпреки че няма да използват, може би, този термин. Те ще ви кажат ”не виждам абсолютно никакъв смисъл ... какво значение, има по дяволите, това?”.


За Хайдегер основната ориентация на човек в света е грижата. За Хайдегер, ти си същество, което го е грижа за нещо. Ако, обаче, не те е грижа за абсолютно нищо, тогава, мой човек, си в голяма беда! Дори да спре да те е грижа за всичко, страданието не спира. Грижата е фундаменталната реалност. Ако грижата не може да балансира страданието, тогава не можеш да плуваш по права линия.


Когато на хората им се случат ужасни неща, те казват 2 неща:

1)   Как е възможно съществуването да е устроено по такъв начин? (Т.е. какво, по дяволите се случва на фундаментално ниво в реалността, за да съществува такова страдание. Това го казват хора, чието дете, например, е диагностицирано с рак.)

2)   Защо тази жестокост е насочена точно към мен? Това е зов за справедливост.


Тези въпроси изникват в главата на човека, когато се случи нещо лошо. За екзистенциалистите е съвсем нормално човек да си задава такива въпроси.


А има ли някакъв отговор на тези въпроси?


Ницше казва, че се нуждаем от нови ценности. А също казва следното:

”Nihilism stands at the door: whence comes this uncanniest of all guests? Point of departure: it is an error to consider "social distress" or "physiological degeneration" or, worse, corruption, as the cause of nihilism.”

“Нихилизмът стои на вратата: откъде идва този странен гост? Отправна точка: грешка е да се гледа на „социалния стрес” или на „физиологичната дегенерация”, или, още по-лошо, на корупцията като на причина за нихилизма.”



Ако видите, че хората страдат и че са в беда, можете да кажете, че причината за това е, че икономическата система е несправедлива, и затова те са някъде на дъното ... и това е фундаменталната причина за страданието. Ницше не позволява такава интерпретация, защото, според него, съществуват множество начини да се интерпретира твоята позиция. Отсъствието на материален лукс не те обрича на определена перспектива.


Спомняте ли, че говорихме за Толстой и за неговата ”Изповед”? На върха на успеха, най-известният писател в света, изключително уважаван в Русия ... Толстой се притеснява да излезе с оръжие, за да не се застреля. Той е просто поразен от идеята, че животът е безсмислен и че трябва да бъде унищожен. Много дълго време Толстой не може да се справи с тези мисли. Но дори той забелязва, че опороченият свят не е в състояние да превърне всички хора в нихилисти, въпреки че за него безсмислието и корупцията са напълно очевидни. Толстой наблюдава руснаците ... хората от народа. Той е бил просто инспириран от духа на народа и от мъдростта на народа. Той се възхищава на простата вяра на руските селяни.


Отново Ницше във ”Воля за Власт”:


”Distress, whether of the soul, body, or intellect, cannot of itself give birth to nihilism (i.e., the radical repudiation of value, meaning, and desirability). Such distress always permits a variety of interpretations. Rather: it is in one particular interpretation, the Christian-moral one, that nihilism is rooted.
…
The end of Christianity--at the hands of its own morality (which cannot be replaced), which turns against the Christian God (the sense of truthfulness, developed highly by Christianity, is nauseated by the falseness and mendaciousness of all Christian interpretations of the world and of history; rebound from "God is truth" to the fanatical faith "All is false"; Buddhism of action).
Skepticism regarding morality is what is decisive. The end of the moral interpretation of the world, which no longer has any sanction after it has tried to escape into some beyond, leads to nihilism. "Everything lacks meaning" … ”


Ницше критикува Християнството заради недостатъците на християнския морал. Според Ницше, единственото, което Християнството предлага на последователите си е спасение от страданиято им и изкупление едва след смъртта им, т.е. в някакъв друг свят. Според Ницше това облекчава локалната отговорност на хората да подобрят нещата тук и сега.


Според Юнг, спасението на душата, обещано от Християнството, вече не е достатъчно и това мотивира развитието на науката.


За ранните християни, земният живот е неизкоренимо опорочен. Всичко, на което можеш да се надяваш през земния си живот, е страданието. Ти трябва да приемеш страданието и да се надяваш на спасение в бъдеще, след смъртта си. Очевидно, тази философия се оказва незадолителна за някои хора. Хипотезата на Юнг за развитието на науката е, че в подсъзнанието на Европейците се развива една насрещна идея, а именно, че материалната сфера, която е дефинирана като зло и поради тази причина като недостойна за изследване, съдържа семената на спасението. Точно това е коментарът на Юнг по отношение на философския камък – алхемиците, които са прото-учени, се опитват да открият материална субстанция, която да осигури здраве и вечен живот на хората. Юнг гледа на науката като на произтичаща от тази компенсираща мечта – наистина брилянтна идея. Това е единствената идея, която, според Питърсън, дава разумно психологическо обяснение на появата на науката като дисциплина.  Т.е. интерпретацията на Юнг е, че науката се появява като движение срещу свръх-одухотворяването на човешката психика, и това е преоценката на материята и на възможностите, които предлага.


В края на 19 в. Ницше гледа на Християнството като на несъстоятелна философия. Но казва, че когато една система от вярвания се сгромоляса, проблемът за хората не е само това, че системата им от вярвания е колабирала. Веднъж преживял срива на една система от вярвания, ти вече не можеш да вярваш в друга система. Т.е. ти не само ставаш скептик по отношение на твоето верую, но ти се превръщаш в мета-скептик, т.е. скептик по отношение на всички системи от вярвания. И ето тука вече си на една крачка от нихилизма.


Можете да гледате на това като на болестта на критичния рационален ум. Този критичен рационален ум е в състояние да отреже всеки клон, на който седиш. Предимството на подобна нагласа е, че научаваш нови неща. Но цената, която плащаш, е, че никога не си сигурен в абсолютно нищо.


И може би вие сега ще кажете, че е много правилно никога да не си сигурен. Но ... през живота си ще имате много моменти, в които ще трябва да действате така, все едно сте абсолютно сигурни, защото в противен случаи ще живеете в пълен хаос. Защо трябва да избера това вместо онова? Не знам ... не е много подходящ отговор за едно когнитивно същество като човека.

[Glasberg]

Достоевски отправя критика към комунизма 40 години преди комунизмът да стане политическо движение. Това е просто абсолютно гениално и брилянтно! Невероятно е, че Достоевски го е написал преди толкова много време. Между другото, Ницше много интензивно е чел Достоевски.


Достоевски много е размишлявал върху проблема с нихилизма. Мислел е, че съществуват 2 алтернативи на нихилизма – едната е свръх-човешкият нихилизъм à la Ницше. Ницше предлага, след смъртта на религията, човек да изгради своя собствена система от ценности, но той самият не вярва, че човекът е в състояние да направи това. Човек не може да изгради кохерентна приложима в практиката философска структура от нищото през живота си!  Good luck with that! Освен това, Ницше предполага, че хората могат да създават ценности. А това е вярно само в известна степен.


В книгата си ”Записки от подземието” („Записки из подполья“) (бел.прев. Ницше казва, че в този роман „истината крещи“), Достоевски пише за човек, който е нещо като модерен Хамлет. Това е човек на 20 в., чийто основен проблем е, че е хипер-интелигентен и не може да реши, какво да прави с живота си. Това много силно го безпокои, но в същото време го безпокои и слабостта му, че не може да вземе решение. Това е един много невротичен характер, но един много софистициран и интелигентен невротик.


Героят преминава през всички аргументи, за които човек може изобщо да си помисли, за да се измъкне от невротизма и страданието. Презира себе си, защото мисли, че е много по-слаб от хората, които могат да действат, без изобщо да се замислят. Той е просто в една дупка, в една ужасяваща дупка. ”Записки от Подземието” е изумителна творба! Това е едно велико психологическо и философско изследване, примесено с много черен хумор.


В една от частите в книгата, главният герой започва да говори за алтернативи на собствената си нихилистична безнадеждност и мисли за утопизма като за потенциална алтернатива.


Какво е утопизъм?


В някакъв смисъл, средновековното Християнство обещава на хората спасение след смъртта. Утопичното верую прави абсолютно същото, но обещанието е за тук и сега. Комунизмът е утопично верую, фашизмът има също такива елементи, но фашизмът е много по-малко интелектуално софистициран от комунизма. Комунистите казват ... вижте сега, хора, ако престанете да бъдете егоисти и започнете да споделяте с другите, можем да трансформираме света и да го направим място, в което всеки би имал всичко, от което се нуждае, и всеки би бил в състояние да прави онова, което би искал да прави.


И защото хората са по природа добри, ако егоизмът/себелюбието е преодолян/о, светът ще бъде нещо подобно на рая (second best както се казва ). Това е една изключително невероятно силна идея за хората. 80 години от човешката история преминаха в оценяване и защитаване на валидността на тази идея. Мисля, че всеки може да разбере, колко атрактивна е била тази идея. Утопичните идеологии са изключително атрактивни за хората дори и днес. Пример – радикалният ислям. Веднъж да установиш шария ... и пуууф ... получаваш царството Божие на земята. Радикалните ислямисти гледат на шарията като противник на западния нихилизъм. Една от причините е, че те не искат да попадат в капана на западния нихилизъм.


Всички тези проблеми с нихилизма и с утопизма изобщо не са изчезнали. Напротив, те са много много релевантни дори днес. Съветникът на Путин, Александър Дугин, например, е противник на западния либерализъм, защото гледа на него като на фундаментално нихилистичен. Той мисли, че западният либерализъм ще доведе до унищожение на местната култура и ще генерира материалистичен хипер-индивидуализъм (бел.прев. Индивидуализъм в Западна Европа???). Дугин е фен на традицията, и по-специално на руската православна традиция. Вярва, че Русия, Китай и Индия трябва да развият техни собствени култури, за да действат като противник на нихилистичния либерализъм.


Достоевски критикува утопизма и го прави просто брилянтно. Има гениална формулировка:

Одним словом, все можно сказать о всемирной истории, все, что только самому расстроенному воображению в голову может прийти. Одного только нельзя сказать, — что благоразумно. На первом слове поперхнетесь. И даже вот какая тут штука поминутно встречается: постоянно ведь являются в жизни такие благонравные и благоразумные люди, такие мудрецы и любители рода человеческого, которые именно задают себе целью всю жизнь вести себя как можно благонравнее и благоразумнее, так сказать, светить собой ближним, собственно для того, чтоб доказать им, что действительно можно на свете прожить и благонравно, и благоразумно. И что ж? Известно, многие из этих любителей, рано ли, поздно ли, под конец жизни изменяли себе, произведя какой-нибудь анекдот, иногда даже из самых неприличнейших. Теперь вас спрошу: чего же можно ожидать от человека как от существа, одаренного такими странными качествами? Да осыпьте его всеми земными благами, утопите в счастье совсем с головой, так, чтобы только пузырьки вскакивали на поверхности счастья, как на воде; дайте ему такое экономическое довольство, чтоб ему совсем уж ничего больше не оставалось делать, кроме как спать, кушать пряники и хлопотать о непрекращении всемирной истории, — так он вам и тут, человек-то, и тут, из одной неблагодарности, из одного пасквиля мерзость сделает. Рискнет даже пряниками и нарочно пожелает самого пагубного вздора, самой неэкономической бессмыслицы, единственно для того, чтобы ко всему этому положительному благоразумию примешать свой пагубный фантастический элемент. Именно свои фантастические мечты, свою пошлейшую глупость пожелает удержать за собой единственно для того, чтоб самому себе подтвердить (точно это так уж очень необходимо), что люди все еще люди, а не фортепьянные клавиши, на которых хоть и играют сами законы природы собственноручно, но грозят до того доиграться, что уж мимо календаря и захотеть ничего нельзя будет. Да ведь мало того: даже в том случае, если он действительно бы оказался фортепьянной клавишей, если б это доказать ему даже естественными науками и математически, так и тут не образумится, а нарочно напротив что-нибудь сделает, единственно из одной неблагодарности; собственно чтоб настоять на своем. А в том случае, если средств у него не окажется, — выдумает разрушение и хаос, выдумает разные страдания и настоит-таки на своем! Проклятие пустит по свету, а так как проклинать может только один человек (это уж его привилегия, главнейшим образом отличающая его от других животных), так ведь он, пожалуй, одним проклятием достигнет своего, то есть действительно убедится, что он человек, а не фортепьянная клавиша! Если вы скажете, что и это все можно рассчитать по табличке, и хаос, и мрак, и проклятие, так уж одна возможность предварительного расчета все остановит и рассудок возьмет свое, — так человек нарочно сумасшедшим на этот случай сделается, чтоб не иметь рассудка и настоять на своем! Я верю в это, я отвечаю за это, потому что ведь все дело-то человеческое, кажется, и действительно в том только и состоит, чтоб человек поминутно доказывал себе, что он человек, а не штифтик! хоть своими боками, да доказывал; хоть троглодитством, да доказывал. А после этого как не согрешить, не похвалить, что этого еще нет и что хотенье покамест еще черт знает от чего зависит...
Вы кричите мне (если только еще удостоите меня вашим криком), что ведь тут никто с меня воли не снимает; что тут только и хлопочут как-нибудь так устроить, чтоб воля моя сама, своей собственной волей, совпадала с моими нормальными интересами, с законами природы и с арифметикой.
— Эх, господа, какая уж тут своя воля будет, когда дело доходит до таблички и до арифметики, когда будет одно только дважды два четыре в ходу? Дважды два и без моей воли четыре будет. Такая ли своя воля бывает!

In short, one may say anything about the history of the world—anything that might enter the most disordered imagination. The only thing one can’t say is that it’s rational. The very word sticks in one’s throat. And, indeed, this is the odd thing that is continually happening: there are continually turning up in life moral and rational persons, sages and lovers of humanity who make it their object to live all their lives as morally and rationally as possible, to be, so to speak, a light to their neighbours simply in order to show them that it is possible to live morally and rationally in this world. And yet we all know that those very people sooner or later have been false to themselves, playing some queer trick, often a most unseemly one. Now I ask you: what can be expected of man since he is a being endowed with strange qualities? Shower upon him every earthly blessing, drown him in a sea of happiness, so that nothing but bubbles of bliss can be seen on the surface; give him economic prosperity, such that he should have nothing else to do but sleep, eat cakes and busy himself with the continuation of his species, and even then out of sheer ingratitude, sheer spite, man would play you some nasty trick. He would even risk his cakes and would deliberately desire the most fatal rubbish, the most uneconomical absurdity, simply to introduce into all this positive good sense his fatal fantastic element. It is just his fantastic dreams, his vulgar folly that he will desire to retain, simply in order to prove to himself—as though that were so necessary— that men still are men and not the keys of a piano, which the laws of nature threaten to control so completely that soon one will be able to desire nothing but by the calendar. And that is not all: even if man really were nothing but a piano-key, even if this were proved to him by natural science and mathematics, even then he would not become reasonable, but would purposely do something perverse out of simple ingratitude, simply to gain his point. And if he does not find means he will contrive destruction and chaos, will contrive sufferings of all sorts, only to gain his point! He will launch a curse upon the world, and as only man can curse (it is his privilege, the primary distinction between him and other animals), may be by his curse alone he will attain his object—that is, convince himself that he is a man and not a piano-key! If you say that all this, too, can be calculated and tabulated—chaos and darkness and curses, so that the mere possibility of calculating it all beforehand would stop it all, and reason would reassert itself, then man would purposely go mad in order to be rid of rea son and gain his point! I believe in it, I answer for it, for the whole work of man really seems to consist in nothing but proving to himself every minute that he is a man and not a piano-key! It may be at the cost of his skin, it may be by cannibalism! And this being so, can one help being tempted to rejoice that it has not yet come off, and that desire still depends on something we don’t know?
You will scream at me (that is, if you condescend to do so) that no one is touching my free will, that all they are concerned with is that my will should of itself, of its own free will, coincide with my own normal interests, with the laws of nature and arithmetic.
Good heavens, gentlemen, what sort of free will is left when we come to tabulation and arithmetic, when it will all be a case of twice two make four? Twice two makes four without my will. As if free will meant that!

С две думи, човек може да каже всичко за историята на света - всичко, което би влязло в най-разстроеното въображение. Единственото нещо, което човек не може да каже, е, че историята е разумна. Самата дума засяда в гърлото. И, наистина, това е странното нещо, което постоянно се случва: в живота постоянно се появяват морални и разумни хора, мъдреци и любещи човечеството, които си поставят за цел, да изживеят живота си колкото е възможно по-морално и разумно, за да бъдат, така да се каже, светлина за съседите си, просто за да им покажат, че е възможно да се живее морално и разумно в този свят. И все пак всички ние знаем, че именно онези хора рано или късно залъгват себе си, играят някакъв странен номер, често най-непривиден. Питам ви сега: какво може да се очаква от човека, тъй като е бил надарен със странни качества? Обсипете го с всички земни благословии, удавете го в море от щастие, така че само мехурчета блаженство да се виждат отгоре; дайте му икономически просперитет, тъй че нищо друго да няма да прави, освен да спи, да яде сладкиши и да се занимава с продължаването на вида си, и дори и тогава, поради чиста неблагодарност, чиста проклетия, човекът ще ви изиграе някой мръсен номер. Той дори ще рискува сладкишите си и ще желае най-отровния боклук, най-неикономическата абсурдност, просто за да въведе в целия този здрав разум фаталния си, фантасмагоричен елемент. Неговата фантастическа мечта, неговото вулгарно безразсъдство е просто в това, че желае да опази схващането, просто с цел да докаже на себе си - сякаш това е било толкова нужно -  че хората са все пак хора, а не клавишите на пиано, и силите на природата заплашват да ги подчинят в такава пълна степен, че скоро човек ще спре да жадува каквото и да е друго, освен промените в календара. И това не е всичко: дори и човек да не беше нищо повече от един клавиш на пиано, дори и това да му беше доказано от естествената наука и математиката, дори и тогава той не би станал разумен, а целенасочено би извършил нещо перверзно, от чиста неблагодарност, просто за да докаже своето. И ако не открие средствата за това, той ще изобрети разрушение и хаос, ще изобрети всякакви видове страдания, само за да докаже неговото си! Той ще отприщи проклятие върху света и тъй като само човекът може да проклина (това е негова привилегия, основната разлика между него и животните), дори и само поради проклятието си той ще постигне целта си - тоест, да убеди себе си, че е човек, а не клавиш на пиано! Ако кажете, че и това също може да се пресметне и разчертае - хаосът и мракът и проклятията, така щото самото предварително пресмятане да възпре всичко това, и че разумът сам ще отстои себе си, тогава човек преднамерено би полудял, с цел да се отърве от разума и да постигне своето! Вярвам в това, отговарям за това, защото цялата работа на човека наистина изглежда не се състои в нищо друго, освен в това всяка минута да доказва на себе си, че е човек, а не клавиш на пиано! Може да е на цената на кожата му, може да е чрез канибализъм! И бидейки така, как може човек да не се изкуши да се възрадва, че това още не се е случило и че жадуването все още зависи от нещо, което не познаваме?

Ще ми изкрещите (тоест, ако благоволите да го направите), че никой не посяга на свободната ми воля и че всичко е така, че волята ми, от само себе си, от собствената си свобода, да съвпадне със собствените ми, нормални интереси, със законите на природата и аритметиката.

Боже мили, господа, каква свободна воля е останала, щом опираме до разчертавания и аритметика, където всичко е частен случай на два пъти по две прави четири? Два пъти по две прави четири без моята воля. Това ли е то свободна воля!