Глава 6
В търсене на себе си
Януари 1999 г.
Четях си вестника един ден, когато забелязах сравнително кратка статия – колонка, включваща снимка на човек, трудещ се в студа. Всеки ден имаше нов човек, извършващ различна работа. Тъй като бе средата на зимата, съм сигурен, че от вестника са решили как ще бъде добре да пишат за хора, готови да посрещнат смело студените атмосферни условия по време на служба.
Имаше статии за търговци, миячи на прозорци, пожарникари, фермери и дори проститутки! Заинтригувах се от тази секция на вестника, защото плувах в ледена вода всеки ден. Помислих си, че ще бъде добра идея да се обадя на вестникарската компания и им разкажа за това свое занимание. Оказа се, че идеята е страхотна, тъй като те бяха много заинтересовани да чуят историята ми. Един от техните журналисти ми насрочи среща на езерото, където обикновено практикувам тази дейност.
Когато той пристигна, се отправихме към езерото, за да му покажа хобито си. Обикновено, когато отивам за тези студени плувания, започвам с изрязване на дупка в леда, след което се потапям. Когато свърших с това, журналистът ми направи няколко снимки как ходя във водата. След това ми зададе някои въпроси и аз споделих много истории за моите преживявания със студа.
На следващият ден бях в националния вестник! Вим Хоф във вестника! Беше невероятно! Това, с което не бях наясно по онова време бе въздействието на новините върху медиите като цяло. Очевидно всяка телевизионна станция бе прочела статията. Десет дни след излизането й във вестника, телевизионни екипи започнаха да посещават ежедневните ми плувания и да заснемат студените ми тренировки. Поне два пъти дневно телевизии, списания и вестници ме интервюираха; медията бе влязла в живота ми.
Б.пр.: Ето видео от 1998 г., показващо на какво е способен сравнително младият Вим Хоф (тогава на 39 г.), както и част от ежедневието му.
Доста ярко помня едно конкретно интервю, по време на което ме снимаха как правя плувни и йога упражнения. Започнах като изрязах от леда две дупки на около 7 метра една от друга. Упражнението се състоеше от влизането ми през едната дупка, плуване под замръзналия лед и появяването ми от другата страна. Когато излязох от водата, тялото ми се потеше! След това показах, че съм останал напълно гъвкав, като направих няколко йога упражнения.
Докато снимачния екип прибираше оборудването си, започнах да се обличам. Погледнах към езерото и видях мъж да върви по средата на леда. Миг по-късно ледът се пропука под краката му и той пропадна! Тъй като този ден бе ветровито, много от леда на езерото не бе равномерно плътен в дълбочина и явно мъжът не го знаеше.
Всички около мен просто стояха и гледаха; никой не направи нищо, за да помогне. Мъжът се бореше, но не можеше да се измъкне през дупката. Всеки път, когато се опиташе да се издърпа, ледът под него се напукваше. Полуоблечен спринтирах към човека в опасност. Той беше на около 100 метра от мен. Веднага след като стигнах до него, му подадох ръка, за да му помогна да излезе. Точно се хванахме за ръце, когато ледът под мен се пропука и аз също пропаднах.
Това ме хвана неподготвен, но не се паникьосах. Исках да запазя спокойствие в присъствието на този доста притеснен човек. Започнах да му говоря, в опит да го успокоя. Помислих че ще помогне да го върна към сетивата му. Казах му: „Ще те избутам нагоре на леда, но трябва да разпределиш равномерно тежестта на тялото си, така че ледът да не се напука отново.” Той последва инструкциите ми, докато го върнах обратно на леда. Когато всичко приключи, той страдаше само от лек случай на хипотермия, но поне беше в безопасност и му се размина без сериозни щети.
В подобни опасни ситуации, винаги се опитвай да си върнеш контрола и успокоиш сетивата си. В повечето случаи може да се измъкнеш от дилемата, намирайки логично решение.Междувременно камерите записаха цялото събитие и то бе във вечерните новини. На следващият ден бях във вестника и още повече медийни представители започнаха да ме посещават. Много още статии бяха публикувани и повече за опита ми в йога, ледно катерене, плуване и тичане се разпространи из Европа.
Една от статиите дори измисли името, с което съм познат днес – „Леденият човек”.
Скоро след това, аз, Леденият човек, започнах да се подготвям за тичане на голяма надморска височина. Щях да опитам първия си полумаратон. Пробегът щеше да се проведе в Тибет, на северната страна на Еверест, където щях да тичам бос в снега и само по шорти.
На 5000 метра кислородът във въздуха е разреден наполовина, а се нуждаем от него, за да го изгорим и създадем топлина в тялото. За да бъдем способни да оцелеем на по-големи надморски височини, трябва да се аклиматизираме, процес, в който повече червени кръвни клетки се произвеждат в тялото, позволяващи на кръвта да носи повече кислород. Целта е да се компенсират нивата на кислород във въздуха на това ниво. На 7200 метра тялото достига прага си на адаптация, който е известен като „зона на смъртта”. На тази надморска височина тялото започва прогресивно да влошава състоянието си.
По време на подготовката си за бягането, се срещнах с един професор, който бе узнал за моите подвизи от скорошната ми публичност. Той бе свързан с нидерландски изследователски институт, наречен TNO. Покани ме да взема участие в интересен експеримент. Приех поканата поради дълбокия си интерес в проучването и неговите резултати. Когато пристигнах в изследователския център, за да се срещна с професора, той ме отведе до мястото на провеждане на експеримента: термо-физиологичната зона.
По време на разходката ни до там, професорът ми обясни, че неговата област са термо-физиологичните науки. Въпреки че бе преподавал материал за това как тялото реагира на различните температури, не бе голям любител на студа. За него, както и за повечето хора, топлината е комфортната зона, от която има проблеми да излезе, нещо като изначална природа. Казах му, че харесвам студа просто защото той събужда всякакви видове силни чувства в мен.
Тогава той започна да обяснява какво ще се случи в експеримента. Името му бе „Индуцирана от студа вазодилатация”.
Б.пр.: Вазодилатация – разширяване на кръвоносните съдове.
Докато го слушах, станах по-внимателен и се подготвих да се представя по най-добрия начин в предстоящия експеримент.
Подготовката за добро представяне обикновено е умствено предизвикателство, с което човек трябва да се справи майсторски. Необходимо е да си уверен, че тялото е съсредоточено на 100% от времето. Където всеки крайник се движи, умът трябва да е там. Където се движи съзнанието, тялото трябва да следва.Тогава той продължи да ми показва самия експеримент. Бях изумен колко сложно изглеждаше оформлението му. Това, което беше толкова интересно е, че опитът щеше да съдържа само горната част на показалеца и средният ми пръст. Трябваше да поставя двата пръста в малка кутия от твърда пластмаса, пълна с ледена вода.
Професорът ми каза, че хората, трудещи се регулярно в студено време, например рибарите, които чистят риба в морето, имат невероятно разширени кръвоносни съдове в ръцете си. Вазодилатацията има общо с отварянето на вените и артериите, за да помогнат на увеличения кръвен поток към определени части на тялото. При излагане на студ има естествено свиване на вените в крайниците. Този процес на свиване стартира, за да се запази топлината и температурата на вътрешното телесно ядро. Кръвта, циркулираща около него е много важна, тъй като помага да се поддържа функционирането на черния дроб, сърцето, белите дробове и мозъка. Следователно – за правилното функциониране на тялото, температурата трябва да се задържи около 37 градуса. Ако тя се качи или спадне дори с два градуса, тялото започва да функционира неправилно.
При излагане на студ температурата на кръвта може да падне под 10 градуса и вените в ръката се свиват. Когато ръцете се затоплят, вените се отварят. Обикновено това е автоматичен физиологичен механизъм на тялото, на който сме неспособни да повлияем. Тренировките чрез редовно излагане на студ, обаче, са способни драстично да въздействат на този механизъм. Първоначално това бе просто мое мнение. По-нататък то щеше да бъде подкрепено от няколко физиологични експеримента със студа в болницата на университета Радбоут (Radbout), но ще говоря повече за това по-късно.
След което професорът ми каза, че вените в крайниците на човек, добре кондициониран на студа, като тези в ръцете на рибарите, ще се отворят средно след две минути. За някой, който донякъде може да издържа студ, тове ще се случи след около 4 минути. За обикновен човек, това може да отнеме до 8 минути.
В моя случай, професорът бе убеден, че вените ми са добре кондиционирани. Знаеше, че редовно се излагам на екстремен студ. Настани ме зад желязна маса, на която стоеше пластасовата кутия. Видях ледената вода вътре и няколко ледени кубчета на повърхността й. Свърза пръстите ми с двойка железни рецептора, които да премерят температурата им, след поставянето им във водата. Той щеше да следи данните на стоящ наблизо екран.
Веднага след като поставих пръстите си в малката кутия с ледена вода, експеримента започна. Скоро температурата в пръстите ми спадна на 10 градуса и зачакахме. След две минути вените ми не се отвориха. Дори не и след четири, осем и десет минути! Температурата продължи да пада и нямаше каквото и да било движение във вените ми. След 16 минути, със затворени вени, припаднах и паднах на земята.
... Експериментът бе приключил... Какво се случи?
Резултати като тези показват, че кондиционирането на вените ми изобщо не бе добро. След като му обясних намерението си да пробягам полумаратон, бос през снега, на височина 5000 метра, професорът ми каза, че ще имам много трудности с неотварящите се вени. Ако тичам с вени в подобно състояние, ще бъда податлив на тежки травми от студа, особено защото ще излагам тялото си на замръзващи температури и голяма надморска височина едновременно.
Прибрах се у дома изключително обезпокоен и тревожен. Резулатите ме караха да изпитвам колебание относно извършването на ново предизвикателство, особено възнамереното преди това. Не бях сигурен дали мога или не мога да постигна успех. Това, което знаех, обаче е, че независимо от всичко, винаги давам най-доброто от себе си, докато ми е невъзможно да продължа. Макар че случилото се в изследователския център ме разтревожи, не бях типът човек, който ще се предаде така лесно. Сърцето ми е силно, но съзнанието ми е по-силно.
Преди това изследване вярвах, че мога да го направя. Наречи го интуиция, ако искаш. Бях се научил да имам доверие на връзката между съзнанието и нервната система, имунната система, циркулацията на кръвта и сърцето, и това щеше да бъде ключът ми към успех в предстоящото предизвикателство.
Дойде и времето да тръгна за своя полумаратон. С изследванията в TNO на ум, се предадох на емоциите и се огънах като лък, чиято пусната стрела щеше да бъде успехът ми. Знаех, че не мога да оставя нищо зад себе си и трябва да дам всичко.
Когато взаимодействаме с природата, могат да се случат чудни неща. Когато и да отидеш отвъд установените мисловни модели, предизвиквайки себе си, може да получиш богат опит от суровата природа. Със снимачен екип от национална телевизия отлетях от Амстердам до Абу Даби, ОАЕ след това до Катманду в Непал. Катманду бе много красиво място с оживено общество. За град с малко пари в обръщение и малка инфраструктура, гражданите му изглеждаха безгрижни. Както много други градове с малко до никакви пари, хората бяха щастливи и с малкото, което разполагат. Много от нас имат вещите си за даденост, но тези хора оцеляват само с неща от първа необходимост и това прави повечето от тях удовлетворени.
Забележително преживяване бе да видя усмихнатите им лица в среда, в която повечето от нас биха се чувствали некомфортно да живеят, без достъп до нормална технология (телевизия, мобилни телефони, видео игри и т.н.).
От Катманду шофирахме през Непал и хълмовете, пълни с бананови дървета. Имаше изобилие от многоцветни дървета покрай пътя и също толкова цветя, прашни пътища и реки. Обичах красотата и богатството на всичко това. Винаги се радвам да видя колко са различни нещата на ново място. Ако си чувствителен индивид, красивите гледки създават необикновени чувства. Това обикновено е вярно за мен, но си напомнях, че съм там с мисия. Докато пътувахме, експериментът в TNO още няколко пъти мина през съзнанието ми. Въпреки че бях готов да направя всичко по силите си, все още бях нащрек за възможността нещата да се объркат.
Спряхме за малко, за да може екипът да ме заснеме как минавам през голяма река със силно течение. Смятаха, че ще бъде добър репортаж за телевизията. Когато стигнахме до тибетско-китайската граница, сменихме колите и минахме през имиграционния процес. Млад китайски преводач и голям тибетски шофьор ни придружиха до „Магистралата на приятелството” (позната още като „Врата към ада”).
Минахме през много криви, стръмни пътища, докато се изкачим на височина от 1200 до 3800 метра до Тибетското плато. Докато шофирахме през най-голямото село в планината, бяхме заобиколени от купчина бараки, каменни сгради и хладно време.
Хотел „Хималаи”, в който отседнахме тази нощ не представляваше нищо повече от няколко мръсни завеси, няколко легла с одеяла, които да държат студа навън и топъл чай. След като вечеряхме в близкия ресторант, се върнахме по леглата си, с намерение да спим.
Никога преди това не се бях намирал на толкова голяма височина и не знаех какво да очаквам. Чувствах се странно. Устата ми бе суха и изпръхнала, главата ми бе замаяна. Чувството само се влошаваше с напредването на вечерта; имах раздиращо главоболие през по-голямата част от нощта. Проклинах в мрака, крещейки: „В какво, по дяволите, се забърках?”
Най-накрая заспах и на сутринта се събудих, чувствайки се значително по-добре. Главоболието изчезна и усещах, че съм намерил нова енергия. Това ме изпълни със страст за предстоящото пътешествие. Изядох си закуската енергично и с радост. Бях толкова превъзбуден, че не можех да си затворя устата и говорих за предстоящото изпитание. След това отпътувахме за Lalung La Pass, на 5060 метра. Трябваше отново да се срещнем с преводача и с шофьора.
изображението не е част от оригиналната книга
Скалистият район на Тибетското плато не познава много растения или дървета. Колкото по-висока е надморската височина, толкова повече изчезва растителността. Когато достигнеш 5000 метра няма никаква. Единствените неща, които остават, са скали, пръст и ти.
Докато карахме нагоре по планината, от време на време минавахме покрай тибетски къщи. Повечето от тях бяха оцветени в лилаво или сиво, което бе интересна гледка, защото всеки път изглеждаше, че са погълнати от пустошта.
Изкачвахме се нагоре по завоите на планината, когато заваля сняг. Това ме развълнува. Усетих, че хващам бика за рогата и държа здраво. Стигнахме върха, а прилив на адреналин препускаше през мен. Скочих от колата, свалих си дрехите и сандалите, и започнах да тичам през снега.
Чувствах добре снега между пръстите на краката си и бягането бе сравнително лесно да се направи. Сега напълно се убедих в способността си да тичам през снега. Вярвах че каквото и да се е случило по време на експеримента, трябва да е било грешка. Тичах около час, докато снимачният екип записваше. Този ден бе успешен, но по-важното бе - най-накрая се бях отърсил от несигурността си.
Тичането на морско ниво е лесно, но когато надморската височина е голяма, правилата са различни, особено когато не си напълно аклиматизиран. Обичайно човек ще бъде изтощен, след като тича около пет минути. Справих се учудващо добре и тичах цял час, през цялото време оставайки енергичен. Обаче след това тичане главоболието ме удари отново и този път остана с дни. Беше абсолютно ужасно. Чувствах се сякаш ще ми експлодира главата!
Точно преди да стигнем 5000 метра, спряхме в малко селце, за да починем през нощта. Един от членовете на екипа се разболя от височината и групата реши, че ще бъде най-добре тя да бъде отведена обратно в Катманду. Единственият човек от екипа, който остана, бе операторът, Джаспър.
Останахме още няколко дни в селото, за да се приспособим. Всеки ден се изкачвахме малко по-нависоко, за да свикнем с надморската височина, след което се връщахме в селото. Катеренето всеки ден ми помогна да се адаптирам към недостига на кислород. Накрая бях способен да функционирам нормално и бях освободен от главоболието си, което ме направи уверен, че тичането ще бъде лесна работа.
Като странична бележка искам да спомена нещо странно, но интересно, което ме впечатли, докато бях в Тибет. Забелязах, че много от тибетските деца събират кравешка тор от нивите около селото. Обикновено те имаха спокойни изражения на лицата по време на изпълнение на тази задача и не излъчваха напрежение, за разлика от много други места, където съм бил по света. Макар че тибетците водят напълно различен начин на живот, сравнен с този на хората на Запад, никога преди това не бях ставал свидетел на подобен вид естествен вътрешен мир, който тези деца изразяваха. Това бе най-впечатляващото нещо, което видях в Тибет. Нещо, което се опитвам да постигна всеки път, приготвяйки се за изпитание. Междувременно, денят в който щях да направя своя полумаратон, дойде. Преминахме покрай маркировката за 5000 метра, над замръзнала почва, сняг и лед. В крайна сметка стигнахме до точка, откъдето е невъзможно да продължим да шофираме; имаше твърде много сняг.
Спряхме и започнахме да оглеждаме наоколо за начална точка. Решихме да си оставя дрехите и другите принадлежности зад скала близо до колата, така че да мога да тичам, без да нося нещо. Намерихме добро място, където си оставих нещата и оттам започнах да тичам – бос и по шорти, докато Джаспър снимаше напълно облечен.
Чувствах се забележително добре, събирайки увереност, докато се придвижвахме напред и напредвахме през снега и ледената земя; всъщност започнах да се радвам на всичко това. Както си тичах, срещнах тибетска жена, пееща на склоновете; песента й звучеше свято и красиво. Поздравих я почтително с жестове от все сърце и продължих.
След пет часа ходене и тичане през снега и леда, осъзнах че съм на път да изпълня предизвикателството! Приключих го без каквито и да било проблеми. Джаспър каза, че всички кадри са красиви, заснел е всичко на касета; и двамата бяхме удовлетворени.
След преодоляното изпитание се върнахме по „Магистралата на приятелството” през непалските долини и пристигнахме в Катманду. След това шофирахме до „Стълба към небесата”, намираща се на брега на река Ганг, където свещено изгарят телата на умрелите върху купчина дърва. Показах няколко йога пози на отшелник, живеещ в областта и продължихме пътя си обратно към Нидерландия.
С приключен маратон и възстановена увереност, всичко беше добре за мен и бях готов за ново предизвикателство.
