Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек  (Прочетена 256017 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #30 -: Март 07, 2020, 12:00:56 am »
Глава 28
Тексел


Събудих се тази сутрин от звука на птици, пеещи красив сонет пред прозореца ми, състоящ се от тяхното цвъртене и чуруликане. Часът беше 4:00 сутринта. Беше ветровит мартенски ден, но небето оставаше чисто.

Започнах деня с моите обичайни дихателни упражнения, последвани от период на медитация. Минавайки през нормалната рутина, се изпълних с жизненост.
Животът е прекрасен, помислих си, когато не си свързан със стреса и емоциите.

Днес Мейнли, Марникс, един от неговите оператори и аз, взехме ферибот до остров Тексел. Бях там миналата година и проведох семинар, помолиха ме да се върна и да направя продължение.

Тексел е остров, намиращ се северно от Ден Хелдер (б.пр.: община и град в Нидерландия). Това е морска база, разположена на края на нидерландския бряг. Семинарът щеше да се провежда в неотоплена конюшня. Локацията беше празна, запазена за участниците и овцете като наши свидетели. Джап (Jaap), организаторът на семинара, откри сесията, приветствайки всички.

След кратка реч, той предаде щафетата на мен. Беше мой ред.
„Студът има потенциала да засили вашите енергийни нива,” казах, „той може да ви даде определен тип енергия, която да изпълни тялото и ви направи цялостни.”

Групата сформира кръг около мен и станах център на внимание. Тогава обясних моите дихателни упражнения и възможностите, които те могат да отворят.
„Вие сте отворена книга. Започнете да преживявате съдържанието на историята и се опитайте да разберете къде е вашият живот и къде отива. Всеки ден е нова глава, с нови възможности, които ви очакват.”

Конюшнята беше наистина мразовита. Можех да предположа, че 15-те заобикалящи ме души, ще започнат да страдат, ако скоро не предприема нещо. И така, за да запазя енергията на всички, ги изведох навън, за да се упражняваме. Тревата беше мека и духаше хладен вятър. Скоро след като стартира тренировката, ги помолих да седнат на рогозките, които бяха донесли със себе си и да започнат дихателните упражнения.

След няколко минути дихателни упражнения, помолих участниците в семинара да направят лицеви опори. Първо ги накарах да опитат да правят лицеви опори, задържайки въздуха в дробовете си. След това - да правят лицеви опори без въздух в дробовете си. Някои успяха да направят до 80 лицеви опори с въздух в дробовете, докато други успяха да направят 50 лицеви опори без въздух в техните дробове.

Проблемът с лицевите опори е в това, че упражнението не затопля наистина тялото. Затова окуражих всички да се движат, тичайки на едно място. След време те бяха напълно приспособени към студа. В този момент той вече не бе проблем. Вместо това се забавлявахме, правейки всички тези видове игриви движения. Казах им, че това е типът усещане, което имам, когато излагам себе си на екстремен студ. Ако тялото е тренирано, всеки е способен на игра в студа за продължителен период от време!

Запомни: Практикуването на постепенно излагане може да удължи времето, в което си в състояние да стоиш в студа.

След двигателната сесия на ветровитото пасище, направихме почивка. Използвах времето да им обясня следната история:

„Миналата седмица бях в телевизионно шоу, където медиуми със завързани очи, трябваше да познаят кой съм аз. Намирах се в ротердамския терминал с контейнери. Беше мразовита вечер и вятърът беше силен. Моята работа бе да отсъдя кой медиум се е справил най-добре. Когато всички свършеха с предположенията си, щях да ги оценя и представя оценката си пред камера.

След като един час вървяха около мен и се опитваха да познаят кой съм, бях помолен да вляза в контейнер с контролирана температура от минус 28°С. Трябваше да стоя вътре в продължение на десет минути, носейки само шорти. Целта на медиумите беше да ме намерят. Трудната част бе, че имаше хиляди контейнери на пристанището. Те трябваше да използват сетивата си и локализират точното място, на което бях аз.

Приготвих себе си психически, преди да вляза в този контейнер. Знаех, че ще бъде изключително студено и приготвих тялото си за това. Скоро след като влязох, то започна да изтласква студа далеч от моето ядро. Бях запалил огъня вътре в себе си.

Близо до моя контейнер имаше затоплена кола. На всеки десет минути се предполагаше, че трябва да отварят контейнера и ме пускат вътре да се стопля; обаче не се нуждаех от напускане на контейнера, чувствах се напълно комфортно вътре. Останах в него цял час!

След този един час, излязох и почувствах топъл бриз по кожата си. Може да попитате: „Защо студения вятър го чувстваш толкова топъл по кожата си, Вим?” Е, когато бях в студеното, тялото ми се адаптира към температурата в мразовития контейнер. То стана по-бдително и готово да се променя със заобикалящата среда. Когато излязох, въздухът се чувстваше по-топъл, защото температурата на кожата ми се беше настроила към температурата във вътрешността на контейнера.”

Участниците в семинара, кимаха развълнувани. Скоро след това тръгнахме към плажа на Северно море, където щяхме да направим студено плуване. Вятърът на плажа беше много студен, а самата вода беше около 2°С! В съзнанията си те знаеха какво трябваше да направят, но телата им разказваха различна история. Въпреки силните реакции на избягване, които телата им даваха, участниците в семинара изглеждаха решени да скочат и ги преодолеят.

Влязохме във водата всички заедно. След като приключи първоначалния шок, всички изглеждаха много спокойни. Започнахме да се пръскаме един друг с вълни и да плуваме удобно. С правилната насока и достатъчно енергия, всеки е способен на това.

След няколко минути излязохме от водата и се върнахме на плажа, за да си облечем дрехите, но преди някой да е успял да се преоблече, извиках: „Това упражнение беше само началото!” Преди някой да разбере за какво говоря, започнах да тичам. Въпреки че в началото бяха замаяни, след няколко секунди ме последваха. Всеки тичаше по бански костюм, бос по студения пясък. С всяка стъпка, пясъкът изсмукваше топлината от краката им.

След пет минути тичане, видях как петима човека почервеняват от експлозията на течащата през тях топла кръв. Това беше моята цел. Исках техните тела отново да се приспособят към новата студена заобикаляща среда. За тези петима души това беше успех.

С този тип адаптация, ти можеш да издържиш много по-дълго в студа. Това е естествена реакция. Всички сме способни на нея.

Моите методи може и да са неортодоксални, но тези хора успяха да видят на какво са способни телата им. Всеки един може да изживее силата на студа.

Благодаря, Джап, за възможността да преподавам на тези прекрасни хора! Искам също и да благодаря на участниците от все сърце за тяхното търпение и издръжливост по време на инструкциите ми. Благодаря ви, че погледнахте отвъд ограниченията!

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #31 -: Март 24, 2020, 12:14:01 am »
Дж. Розалес: Глава 29
Почти там…


Оставаха четири седмици до семинара и животът ми стана наистина забързан. Току-що бях похарчил 940 долара за самолетен билет и средствата ми бавно привършваха. За да спестя пари, си купувах големи пици и ги разделях на порции, с които издържах дни наред.

Надявах се, че курсовата ми работа ще намалява с течение на семестъра, но се случи точно обратното. За да имам достатъчно време да работя в ресторанта, ходя в колежа и работя в изследователската лаборатория, трябваше да жертвам някои домашни. (…) Обикновено съм много добър ученик, но никога през живота си не съм бил толкова претоварен. Да реша тактически кои задачи си заслужават изпълнението, изглежда бе единствения ми вариант.

За съжаление, нямаше време и за моите тренировки със студа. Последното ми упражнение беше тичането в снега в центъра на града. Въпреки че имах събрани всички пари, които ми трябват да присъствам на семинара, не бях готов все още да вдигна ръце за победа. Имаше още много училищна работа, нуждаеща се от вниманието ми. Единственото време, което имах за „почивка”, беше докато миех съдове. Работата бе станала моя втора природа и ми даваше възможност да освободя ума си. Предполагам, може да се каже, че бе по някакъв начин терапевтична. Определено ми помогна да поддържам здравината на психиката си през онези натоварени дни.

Оставаха три седмици до семинара и влязох в двуседмичното си предизвестие към ресторанта. Планирах да използвам допълнителното време през последната седмица, за да приключа с ученето за последните изпити, които всички бяха пренасочени за вторник. Имах също и три научни труда, както и две онлайн задачи, които да свърша преди тези изпити. Времето изтичаше бързо. Количеството работа, която трябваше да направя правеше Полша да изглежда толкова далеч.

На 10 април 2010 г. самолет на полските въздушни линии падна в Русия. Много полски политически лидери загинаха в тази катастрофа, заедно с президента и съпругата му.

(Б.пр.: Става дума за самолетната катастрофа край Смоленск.)

Когато за пръв път чух за това бедствие си помислих, че е голямо съвпадение. През всичките си години никога не бях чувал Полша да се споменава в новините. И ето сега, малко преди три седмици до моето пътуване, полския президент умира в самолетна катастрофа. Изглеждаше като лош знак.

Скептичен, обадих се на родителите си и им казах новините. Първоначално те си помислиха, че се шегувам, но веднъж осъзнали сериозния ми тон, се разтревожиха. Веднага започнаха да ми казват как по улиците на Полша вероятно цари хаос и че сега безопасността ми е компрометирана. Успокоих ги като изпратих имейл на Вим.

Той ми каза, че ние ще бъдем добре, защото ще се намираме в много уединена част на Полша, далеч от големи групи хора. Това не успокои много родителите ми, но трябваше да се примирят. Те не искаха да прехвърлят тревогите си върху мен, ако планирах да отида, независимо от всичко.

Тогава на 15 април 2010 г. самолетните пътувания станаха невъзможни в северозападна Европа поради изригването на Ейяфятлайокутъл (б.пр.: действащ вулкан в Исландия). Бях в къщата на приятелката си и пишех домашните си, когато за пръв път чух тази новина. За втори път на фона на ученето си, бях принуден да мисля за Полша.

Никой не знаеше колко дълго самолетите ще бъдат заземени. Хиляди хора бяха заседнали и неспособни да летят до своите дестинации. Не бях предвидил такива екстремни обстоятелства. Всичко, което можех да направя е да се надявам, че самолетите ще могат да пътуват отново по времето на моя полет. Шест дни по-късно надеждата ми получи ответ и самолетните пътувания бяха възобновени.

(…)

Почувствах как от плещите ми се смъква огромен товар, когато свърших последната си смяна в ресторанта. Измина година от пътуването ми до Калифорния и не бях излизал в почивка оттогава. За пръв път нямаше да се безпокоя от вмъкването на работния ми график във всичко останало. Въпреки огромното количество работа, което все още трябваше да завърша за училище, започнах да се чувствам малко по-добре. Така че отидох вкъщи и изпратих имейл на Вим, казвайки му, че съм развълнуван от идването си и след това питайки го за подробна информация какво да правя, когато пристигна на амстердамското летище, в който град живее той и предложи да летя към него.

В сряда, преди последната ми седмица в колежа взех решение. Имаше часова разлика от шест часа между моя град в Пенсилвания и мястото, където живее Вим. Нямаше да пропилея първите няколко дни в нова държава, постоянно уморен от часовата разлика. Не, щях да бъда готов.

За щастие, преди няколко месеца бях закупил хапчета мелатонин преди няколко месеца, за да отстраня проблемите със съня, които работата късно вечер ми създаваше, но сега те имаха много по-важна цел. Щях да ги използвам, за да настроя биологичния си часовник на времето на Вим, шест часа напред от мястото, където живеех в Пенсилвания. Помислих си също, че ще бъде чудесна възможност да избягам от шумната колежанска околна среда и уча за финалните си изпити в уединение.

(…)

Едва в понеделник моят нов график за спане най-накрая беше установен. Съквартирантите ми все още купонясваха, но си бях купил тапи за уши и маска за лице, за да блокирам зрението и звука.

(…)

До четвъртък, седем дни след като бях попитал Вим, какво да правя когато пристигна, той все още не бе отговорил. Родителите ми ме тормозеха с въпроси. (…) Бях толкова зает с училище, че винаги им отговарях по един и същ начин, независимо от верния отговор: „Да, ще се оправя, не се тревожете за мен. Всичко ще се получи.” Не исках да се притесняват повече отколкото е необходимо, въпреки че и аз започвах да имам опасения. Оставаха два дни до заминаването на моя самолет за Амстердам и все още нямах идея какво да правя, когато пристигна на тамошното летище.

Най-после, във вторник, минути преди да взема финалните си изпити, получих следния имейл от Вим:

Дата: вторник, 27 април 2010 г. , 07:42 ч
„Добре Джъстин
Ще чакам на портата покрай митницата.
Точно там!
Вим”


…Какво? Това ли беше? Толкова относно изричните детайли за това, което трябваше да направя. Какво ако нещо се обърка при мен и няма начин той да ме изчака? Бях ужасен. По-късно разбрах, че той е бил изключително зает с пътувания и не е имал време да провери електронната си поща. Много лош тайминг, предполагам.

Както и да е, получих имейла веднага след като той пристигна, така че незабавно изпратих един обратно, искайки телефонен номер, чрез който мога да се свържа с Вим, ако нещо се обърка. За щастие, получих отговор няколко минути по-късно. Нервите ми се успокоиха, а тревогите ми се отмиха. Разбира се, повечето от въпросите на родителите ми останаха без отговор, но поне имах телефонен номер.

Секунди след неговия отговор, си опаковах нещата и тръгнах за изпитите си. Имаше общо три теста, които трябваше да взема за няколко часа, но вече не се притеснявах. Стресът си беше отишъл. Не ми бе останало време да отворя книгите и да си преговоря информацията. Знанието, че нямаше да има повече учене за остатъка от семестъра, вдигаше огромна тежест от раменете ми.

Изпитите бяха трудни, но не очаквах нещо по-малко. Вероятно щях да бъда по-нервен, ако наистина ме бе грижа за оценките ми, но съзнанието ми бе твърде фокусирано върху Полша. В рамките на 48 часа щях да застана до прословутия „Вим Хоф, Ледения човек”!

Когато се върнах в апартамента си, започнах неистово да се опитвам да разбера, какво ще ми е необходимо да взема със себе си за Полша. Знаех, че куфарът ми не трябва да тежи повече от 23 кг, в противен случай ще се наложи да платя допълнително пари, които нямах. Бях останал без идеи. Какво трябва да нося?, си мислех. Трябва ли да взема повече тениски и къси панталонки, защото ще тренирам в студа? Трябва ли да взема много блузи с дълги ръкави и панталони, защото ще трябва да се затопля след това? Дали той ще помисли, че съм слабак, ако си взема и яке?
Въпреки тревогите какво трябва да опаковам в багажа си, бях още по-обезпокоен относно факта, че не бях тренирал от месеци. Тялото ми бе отвикнало от студа и не исках да замръзна до смърт. Тази мисъл ме накара да реша да взема по малко от всичко. Единствената информация, която бях получил от Вим относно семинара бе, че трябва да си взема банския костюм. Това е. Не знаех какво да очаквам, защото не ми бе казано почти нищо.

По време на тричасовото ми шофиране до вкъщи, в главата ми се въртеше всичко, което може да се обърка. Може би ще умра от хипотермия. Ако се загубя или загубя паспорта си, как да се върна вкъщи? Какво ако през цялото това време не съм говорил всъщност с Вим и бъда убит или от мен се възползва някой непознат?

Когато излязох на алеята си, умът ми бе в пълна каша, но нямаше какво да сторя за това. Всичко, което знаех е, че на следващия ден ще се кача на самолета и се надявам Вим да ме чака от другата страна.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #32 -: Април 08, 2020, 12:07:53 pm »

Дж. Розалес: Глава 30
Добре дошли в Полша


(…) Първи ден: 30 април 2010 г.

Събудих се от усещането, че някой ме потупва по рамото; беше човекът до мен. Стюардесите разнасяха закуска и той бе така любезен да ме събуди за храненето. Погледнах часовника си – показваше 23:37 северноамериканско източно време, което означаваше, че е 05:37 централноевропейско време. Имах по-малко от час, преди да се приземим в Амстердам. (…)

Самолетът спря на портата в 07:04 ч. Докато мина митница и отново получа чантите си, стана 08:05 ч. Хиляди хора стояха около портата. Оглеждах наоколо няколко минути, но Вим не се виждаше никъде. (…) След като около час обикалях мястото в търсене на Вим, седнах в кафене, разположено на противоположния край на сградата. Извадих си лаптопа и се опитах да проверя имейла си, за да видя дали не е пратил нещо, само за да разбера, че не е безплатно. Така че, реших да направя следващото най-добро нещо. Преписах от компютъра телефонния номер на Вим и отидох до най-близкия платен телефон. На път към него осъзнах, че не нося в себе си европейска валута. За щастие, стоях до щанд за обмяна на валута. Смених 150-те долара, които ми бяха дали родителите ми за спешни случаи и отидох да намеря най-близката телефонна кабина.

В 09:00 ч. най-накрая успях да открия телефон. Отне ми още 10 минути да разбера как работи, но в крайна сметка телефонът звънеше и чух гласа на малко момче:

Момче: Здравей, кой е?
Аз: Хм… Здрасти. Там ли са мама или татко?
Момче: Мамо!
*Отговори женски глас.
Жена: Привет, кой е на телефона?
Аз: (Моля, нека това бъде правилния дом…) Здравейте, казавам се Джъстин. Може ли да говоря с Вим Хоф?
Жена: (с холандски акцент) Оххх! Джъстин. Здравей, аз съм Каролайн. Вим е там и те търси. Той закъсняваше, но вече трябваше да е там. Намери ли те?
Аз: О, още не. Опитах се да огледам наоколо, но изглежда не мога да го открия.
Каролайн: Е, той носи сини дънки, синьо яке…

Не чух останалото от казаното, защото в този момент видях познато лице в тълпата от хора.

Аз: Съжалявам, Каролайн, мисля, че току-що намерих Вим! Трябва да отида при него. Благодаря!
Каролайн: Добре. Успех!

Затворих телефона и започнах да тичам към мястото, където бях забелязал Вим. Той беше изчезнал. Къде бе отишъл? Огледах наоколо още малко, но нямах късмет. Върнах се при телефона и повторно се обадих на Каролайн:

Каролайн: Здравей?
Аз: Здравей, Каролайн. Извинявай, че отново те безпокоя, но изглежда, че веднага след като затворих телефона, Вим изчезна. Случайно да знаеш къде мога да го изчакам?
Каролайн: Да, всъщност. На летището има място, където се срещат повечето хора. То е пред информационното гише, където се купуват билети за влак. Отиди там, а аз ще му се обадя на мобилния и ще му кажа да те срещне там.
Аз: Добре! Благодаря ти, Каролайн! Надявам се някой ден да се срещенем!
Каролайн: Аз също! Забавлявайте се в Полша!

Затворих телефона и тръгнах да търся въпросното гише. За моя изненада, попаднах на три такива. Направих три кръга, проверявайки всяко от тях отново и отново. 45 минути след края на разговора с Каролайн, най-накрая забелязах Вим. Беше няколко сантиметра по-нисък от мен и изглеждаше в страхотна физическа форма. Не можех да повярвам, че това е той. За пръв път виждах някой известен, камо ли да говоря с него, но някак събрах хладнокръвие и се приближих.

„Здравей,” прошепнах, в случай, че съм сгрешил самоличността му, „Вим?”
„Джъстин!” каза той, възнамерявайки да ме прегърне. „Как е? Радвам се, че си тук!”
Прегърнах го и отговорих с: „И аз се радвам. Съжалявам за объркването. Отне ми много повече време да те открия, отколкото предполагах.”
„Всичко е наред.” отговори той. „Хайде да отидем към колата, става ли?”

Да чуя Вим да говори ми даде по-добро разбиране за съдържанието на неговите имейли. Съдейки по кратките му отговори, понякога си мислех, че е ядосан. Сега разбирам, че това е начинът, по който говори. Бях забравил и че английският не му е роден език. По-късно научих, че първият му език е нидерландски, но като цяло говореше осем различни езика. Вим е голям лингвист.

Той грабна по-големият ми куфар и тръгна към това, което приличаше на изход. Минахме през комплект въртящи се врати и излязохме на чист въздух. Хубаво беше отново да съм извън летището. Небето беше облачно, а температурите изглеждаха доста мразовити, докато вятърът докосваше кожата ми. Имаше чести пориви на вятър, духащ по улиците, но изглежда не плашеше хората. Хиляди от тях изпълваха улиците извън летището. (…)

Няколко минути по-късно се приближихме до чудовищно превозно средство. Ако хамър и джип можеха да имат потомство, това щеше да бъде тяхното дете. За по-кратко ще го наричам джип. До джипа бяха двама мъже, един от които пушеше. Когато ни видя, че идваме, той веднага хвърли цигарата си на земята и я изгаси с обувката си.

„Джъстин,” представи ме Вим, „това са Хени и Конрад.”
„Удоволствие е да ви срещна и двамата” казах, ръкувайки се.
„Хени е моят оператор, ние сме приятели от известно време. Конрад е един от неговите приятели, който ще се присъедини към нас. И двамата са много добри хора.”
„Целта ми е докато се върнем, да откажа пушенето”, каза ми Конрад. „Това е лош навик, който трябва да спра, за да спестя пари.”

Кимнах и се усмихнах. Конрад беше интересен човек, няколко сантиметра по-висок от мен. Имаше тъмно руса коса и стройна физика. Не можех да видя цвета на очите му или да кажа кога ме гледаше, защото носеше тъмни слънчеви очила. Бързо научих, че джипът принадлежи на него и той ще го шофира до Полша. Конрад беше приятел на Хени, който той бе срещнал по време на игра на скуош.

Хени изглеждаше много мил човек. Някак ми напомняше на модел от мъжко списание. Най-силно в паметта ми останаха очилата му. Изглеждаха наистина скъпи и персонализирани. Що се отнася до физическото му присъствие, Хени бе близо до възрастта на Вим. Въпреки че Вим носеше широки дънкови панталони и яке, а Хени по-стегнато официално облекло, те и двамата имаха сходни телесни характеристики. (…)

Пейзажът в Амстердам бе много по-различен, сравнен с този в Пенсилвания, където има множество хълмове и долини. Амстердам беше изключително плосък. Друга забележителна особеност бе изобилието на вятърни мелници. Виждал съм няколко вятърни мелници във фермите в САЩ, но те изглеждаха като малки деца, в сравнение с гигантите от Амстердам. Това бяха двете характеристики, които за мен изпъкнаха най-много от пейзажите на Амстердам. Вероятно щях да видя повече, но вниманието ми бе насочено към Вим. Откакто се качихме в колата, ние постоянно говорехме.

Той бе напълно способен да отговори на всеки въпрос, който имах относно тренировките. Въпреки че за някои въпроси Вим ми каза да изчакам, докато пристигнем в Полша. Каза, че има учения, които не могат да се обяснят с думи, само с опит и именно затова се провежда този семинар. След като изчерпах въпросите си около определени техники, започнах да питам Вим за постиженията му, които бях видял по телевизията или прочел за тях в новините. Всъщност, всички истории, които той разказва в тази книга, чух по време на дългото пътуване с кола до Полша.

Тогава Вим продължи да ми разказва за новите научни пробиви във връзка с неговата автономна нервна система. Бях изключително впечатлен, когато чух, че има научни данни, подкрепящи начина на живот на Ледения човек. Покрай притеснението да не увредя тялото си, стигайки до ръба на хипотермията, бе насърчаващо да узная, че в крайна сметка мога да получа същите ползи от студа.

Пристигайки в Полша, забелязах драматична промяна в пейзажа. Пътищата бяха изключително тесни, осеяни с невъзможни за избягване дупки. От баща си съм наследил гаденето, причинено от движение и шофирането през Полша бе доста неприятно изживяване. През това време Конрад ни разказваше за живота си от времето, когато е живял в Полша. До този момент не бях наясно, че той е поляк. (…) Отпуснах се малко, разбирайки, че той владее напълно полски език, а и Вим е повече от опитен в него.

В този момент Вим ми каза, че целта им за седмицата беше „да направят прекрасно видео за YouTube”. Той искаше да покаже на хората, че семинарите могат да бъдат забавни и да предизвика интереса на повече от тях чрез Интернет. Вим ми каза и че в няколкото часа от срещата с Конрад до вземането ми от летището, им е дошла идея да се опитат да организират пет километрово бягане с боси крака в снега в Карпач, Полша.

Вим смяташе, че това е чудесна идея и страхотна възможност за общността да се присъедини към хубаво преживяване. Конрад беше в добра позиция да организира това, защото братовчед му имаше голямо политически влияние в Карпач. Вим ми каза, че мога да помогна в организацията, както и да се присъединя, когато дойде време за тичането; развълнувах се. След само половин ден в Европа, вече бях поканен да участвам в уникално събитие с единствения и неповторим Леден човек!

Беше рано вечерта, когато пристигнахме в средно голям дом в малкото село Przezdziedza. Външния вид на къщата ми напомняше на плевня. Вътре в оградата тичаха насам-натам четири или пет пилета. Вим отвори вратата към имота, за да може Конрад да вкара джипа. (…) Грабнахме вещите си от колата и ги преместихме в къщата. Влизайки, ме посрещна топло, удобно чувство, въпреки студения въздух, който изпълваше каменните стени. Бях впечатлен от това, колко много вече се чувствах у дома, въпреки че беше на хиляди километри от онова, което обикновено наричам „дом”. Може би е свързано с личността на Вим. Трудно е да не харесаш този човек. Личността му е топла и той ти говори сякаш сте приятели от раждане.

Вим ни разведе набързо из къщата. (…) Всеки от нас остави принадлежностите си до леглото, в което щеше да спи тази нощ. Хени, Конрад и аз щяхме да споделяме стая, а Вим да спи в спалнята от другата страна на коридора. След като се настанихме, се срещнахме в общата стая до камината.
„Ще ходим ли да плуваме?” попита Вим ентусиазирано.

„Бих искал да опитам”, отвърна Конрад, „но бе много дълго шофиране и мисля, че ще е по-добре да изчакам до по-късно тази седмица.”
„Не, благодаря.” отговори Хени, клатейки глава. „Не е за мен.”
„Разбира се! Ще отида да си взема бански.”, съгласих се аз. Не отидох в Полша, за да си стоя в къщата цял ден, дойдох да тренирам.
„Добре,” продължи Вим, „ние отиваме да плуваме, а ти, Хени, си вземи камерата и направи красиви снимки за YouTube.”
Хени кимна.

Изтичах нагоре по стълбите, за да се приготвя за първото си плуване. Отворих куфара си и извадих и двата си термометъра, банския костюм и кърпа. Температурата на въздуха бе някак топла и предположих, че ще ми бъде още по-топло, когато изляза от студената вода. Сякаш бях минали векове, откакто за последно се бях потапял в студената вода във ваната ми в колежа, но се чувствах достатъчно добре, за да нося само банските си гащета, тениска без ръкави и сандалите си за тичане.

Няколко минути по-късно срещнах останалите пред къщата.
„Мястото, където ще плуваме е на десет минути пеша от тук.” обяви Вим. „Там ходя през зимата да правя студените си тренировки.”
Оставихме кучето на Вим, Мишу вкъщи и затворихме вратата. Вървяхме по мръсен път, отминавайки къщи от двете ни страни. По едно време Вим вдигна ръка за поздрав към имот, подобен на неговия. „Там живее жена, която се грижи за Мишу и пилетата, когато ме няма. Събира яйцата и ги оставя в кошница до камината, за когато се приберем. Добра жена.”

Продължихме да вървим по пътя, докато Вим не ни каза, че сме стигнали достатъчно далеч. Минахме през тревата и някакви храсти и се озовахме в устието на река. От дясната ни страна имаше няколко трупи, разположени до купчини пепел.
„Хората идват тук понякога и палят огън на открито. Отпускащо е.” каза той. „Ще се гмурнем тук и ще плуваме някъде около 600 метра.”

Сега, тъй като съм американец, не съм запознат с метричната система и не съм правил никакви конверсии от години. Използвах това като предимство. Незнанието колко са 600 метра във футове или мили, бе по-малко плашещо за мен. Игнорирах разстоянието, което той ми даде и се вслушах в думата „бързо”. Аз не съм плувец, аз съм бегач, но зная как да плувам. Е, нека перефразирам това. Зная как да се нося по водата и бавно да оттласквам тялото си напред.
„Да!” отговорих. „Разбира се, ще опитам!”

Докато Хени приготвяше видеокамерата си, извадих един от своите термометри и измерих температурата на водата. Термометърът отчете 8.7°С. Въпреки че температурата на водата бе с няколко градуса по-топла, отколкото беше тази във ваната ми, не знаех какво да очаквам.

Опитах се да остана обнадежден, а и не исках да изглеждам слаб пред Ледения човек. Когато Хени бе готов, Вим ме накара да застана до него. Хени започна да записва, а Вим да говори пред камерата. Той обясни колко далеч ще плуваме и колко е студена водата. В края на речта, Вим си свали ризата и я хвърли към мен. За да се засили, той отстъпи няколко крачки от брега на реката. След като изкрещя силно: „Да! Отивам!”, се затича с пълна скорост и се гмурна във водата. Мислех, че ще ме изчака да скоча, преди да започне нашето предизвикателство, но грешах. Той започна да плува в посоката, която по-рано ми бе посочил.

Предполагам, това означава, че няма да плуваме един до друг, си помислих.
Свалих ризата си, засилих се и скочих във водата. Студената вода моментално охлади тялото ми. Изминало бе доста време, откакто бях напълно подложен на студа. Бях забравил колко студен всъщност може да бъде студа. След като изплувах от гмуркането си, разтърсих глава, за да извадя водата от очите си и започнах да плувам.
„Той го направи!” чух Конрад да крещи. „Ти си моят герой!”
Усмихнах се на забележката му, докато загребвах вода с ръце, движейки се напред. Вим беше толкова далеч, че пожелах да забави малко темпото си.

След около минута тялото ми се приспособи към водата и вече не чувствах студеното й ужилване. Припомних си познатото усещане и го приветствах. Отдясно видях Конрад и Хени да вървят по брега на реката, правейки снимки и видеозаписи. Вим продължи с бързо темпо и увеличи разстоянието помежду ни.
„Как се чувстваш?” изкрещя той, обръщайки се назад към мен. „Добре съм.” отговорих.

След приблизително седем минути плуване, студът започна да пропълзява обратно в тялото ми. Първо бяха засегнати пръстите на ръцете и краката ми, стана изключително трудно да ги разтварям. Забелязах и че темпото ми се забавя значително. Беше трудно да се задържа на повърхността на водата, но използвах цялата си енергия, за да продължа движението си напред. На няколко пъти ми направи впечатление, че реката става по-плитка. Когато стана възможно, стъпих на дъното й, за да дам почивка на ръцете си.

Бяха изминали дванадесет минути, а за мен стана изключително трудно да движа крайниците си. Тялото ми вече не беше изтръпнало, просто беше студено, наистина студено. По-нагоре забелязах Вим да излиза от водата. Най-накрая, си помислих, почти съм там. Само още малко.

За щастие имаше още един участък от плитка вода и успях да ползвам краката си за разходка. През последните четири минути вървях през водата, проправяйки си път към мястото, откъдето Вим току-що бе излязъл. Хени, Конрад и Вим ме поздравяваха, но аз ги игнорирах. Бях концентриран върху опитите си да открия колко много щети съм нанесъл на тялото си. Движех се много бавно, усещах ръцете и краката си като скали и нямах каквато и да било чувствителност в тях. Когато най-сетне стигнах до брега, се опитах да се издърпам, но ръцете ми бяха неспособни да издържат телесното ми тегло. Принуден бях да намеря подводна издатина, която да ползвам като стъпало и да извадя себе си от водата.

След като излязох, Вим ме погледна и попита как се чувствам. Когато отговорих „добре”, зъбите ми изтракаха, а през тялото ми премина студена тръпка. Вим ме гледаше и можех да кажа, че знае колко всъщност не съм „добре”. Така че признах пред него, че не мога да усетя пръстите на ръцете и краката си.
„Нека направим упражнение, за да поправим това.” каза той.

Той стоеше изправен, със събрани крака и започна да размахва ръцете си напред-назад. Те се кръстосваха една върху друга и удряха гърба му, сякаш многократно правеше прегръщащо движение.
„Направи това и то ще върне кръвта ти обратно в пръстите на ръцете.” обясни той.
Повторих неговата демонстрация. Хени и Конрад се присъединиха просто ей-така. След около минута, Вим започна да кляка близо до земята и отново да се изправя. Напомняше ми на правене на клякания във фитнеса, с изключение на това, че краката му бяха един до друг. Тримата повторихме това упражнение.

„Чувстваш ли се по-добре?” попита Вим, след няколко серии от клякания.
„Все още не,” отговорих, „имам чувството, че ми става по-студено.”
„Това е последващото охлаждане. Хени, Конрад, моля вземете вещите ни. Джъстин и аз ще тичаме обратно към къщата и ще ви чакаме там.”

С Вим започнахме да тичаме по пътя за къщата. Тялото ми беше стегнато, а моторните функции в краката ми – все още твърде бавни. Чувствах се некоординиран. След минута тичане, стомахът ми започна да се обръща. Обзе ме усещане, че ще повърна. Моята болест от движение се обаждаше, но защо? Бях толкова объркан.
„Вим, имам чувството, че мога да повърна.” му признах.
„О, това не е добре.” каза той. „Нека повървим.”

Нервите ми се успокоиха, но тялото остана студено. Обратно в къщата, Вим ми направи кафе, за да се затопля. Взех един суичър от куфара си и го облякох. По това време тялото ми вече страдаше от неконтролируемо треперене. Когато Хени и Конрад се върнаха, Конрад предложи да седна вътре в джипа му, който бе стоял на слънце през последните няколко часа. Помислих си, че не може да ми навреди. Бях готов да опитам всичко.

Взех си кафето и стоях в джипа на Конрад през следващия час. Докато топлия въздух бавно затопляше отново тялото ми, съжалявах колко малко бях направил, за да подготвя себе си. Ето ме, в присъствието на майстора на студа и въпреки това не успях да издържа 15 минути плуване в студена вода. Разочарованието ме обземаше, но докато тялото ми спираше треперенето си и си връщах контрола над него, видях потенциал. Видях първото си плуване като добра отправна точка, към която да погледна в края на седмицата, за да видя направения прогрес.

Когато почувствах, че съм възвърнал своето хладнокръвие, излязох от колата и намерих Вим. Всички стояха до камината и обсъждаха плановете за вечеря.
„Защо не шофираме до града и не направим покупки. След това можем да отидем някъде и да си купим вечеря.” предложи Вим.
Всички сметнахме, че е добра идея. Отидохме в джипа на Конрад и карахме 15 минути, докато стигнем до град Лвовек Шльонски (Lwowek Slaski). Когато стигнахме там, Вим предложи да взема китарата и моето фризби от багажника, за да поиграем в близкия парк след направата на покупките. На път за бакалията се натъкнахме на две млади полякини. Конрад спря и ги попита на полски дали искат да се присъединят към нас след 20 минути, за да ни чуят как свирим на китара. Те се съгласиха и ние продължихме към магазина.

Когато пристигнахме там, оставих китарата и фризбито при Конрад, докато той пуши своята цигара. Вим и аз разгледахме наоколо за провизии, които биха отговаряли на нуждите ни. Хени и Конрад бяха вегетарианци, така че ще трябваше да имаме безмесни ястия, докато са наоколо. След като купихме храната, отидохме в местния парк, който беше точно отсреща на улицата. Паркът не беше голям, заемаше само декар земя, което бе повече от достатъчно за нашите цели.

Вим седна на земята в средата на парка и извади бисквитите и бирата от чантите с покупки. Бирите бяха в топли кутии. Всъщност не съм фен на бирата, още по-малко ако е топла, но когато Вим ми предложи една, не исках той да си помисли, че съм груб, така че изфабрикувах усмивка и я отворих. Вим взе китарата и започна да пее испански любовни песни. До този момент не бях наясно колко добре той може да свири на китара. Момичетата отпреди малко трябва да бяха чули неговото пеене, защото се показаха иззад ъгъла, малко след като той бе започнал. Те седнаха на пейка и потупваха с крака в ритъма на музиката. Хени, Конрад и аз подхвърляхме наоколо фризбито, докато Вим продължи да свири на китара.

Слушането на музиката ме вдъхнови да поискам да направя задно салто. Мина доста време откакто бях опитвал веднъж, но исках да направя нещо, което да впечатли Вим. Глупаво, знам, но тази мисъл ми дойде наум. Както и да е, помолих Хени да ми съдейства и да бъде моя основа. Вим сметна, че ще бъде добра идея да се направи клип, така че Конрад взе камерата и започна да записва. При преброяване до три, стъпих в сключените ръце на Хени, който ме повдигна с всички сила и ме хвърли във въздуха.

Милисекунди по-късно, бях обратно на земята, а Вим ръкопляскаше. Вим ни каза, че в миналото редовно е правил задни салта и тренировките му в йога са направили тялото му по-гъвкаво и способно да прави трудни каскади. Бях впечатлен и се надявах да имам честта и го видя да прави някое един ден.

Скоро след като двете момичета станаха да си ходят, стомасите ни започнаха да къркорят. Вим предложи да караме до местната пицария и си вземем нещо за ядене. (…) Докато хапвахме пиците си, Вим спомена, че още един човек ще се присъедини към семинара на следващия ден. Името му беше Марко. Той каза, че Марко ще пътува с автобус и трябва да го посрещнем.

Бързо приключихме вечерята си и решихме, че е време да се връщаме. Слънцето беше залязло и въздухът бе още по-хладен. Пожелахме си лека нощ и отидохме в съответните легла. Лежах там няколко минути, мислейки за днешното изживяване. Извадих си лаптопа и се опитах да го запиша възможно най-подробно. В крайна сметка клепачите ми натежаха и заспах дълбоко.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #33 -: Април 11, 2020, 10:30:55 am »
Втори ден: 1 май 2010 г.

Когато се събудих на следващата сутрин, чух гласове идващи от долния етаж. Не исках да пропусна някакво забавление, затова се облякох набързо и слязох. Хени, Конрад и Вим стояха на масата до камината и говореха.

„Добро утро, Джъстин!” каза Вим с радостен тон. „Искаш ли кафе с мляко и захар?”
„Разбира се, благодаря.” отговорих.(…) „Какъв е планът за днес?”
„Говорихме, докато беше заспал. Мислехме да отидем в другата част на града. Там има скали, които можем да ползваме за спускане с въжета. Ще бъде забавно, нали?”
„Сигурно, не съм правил нещо подобно от много време.”
„Първо, искам да опиташ няколко дихателни упражнения. Може би след закуска ще се качиш горе и ще пробваш, докато ние чистим тук долу.” 
„Добре.” отговорих.

„Започни,” продължи той, „като направиш 30 вдишвания за насищане на тялото с кислород. Тогава, след последното вдишване, поеми дълбоко дъх и го издишай напълно. Задръж колкото се може повече без въздух в дробовете. Когато имаш нужда да дишаш отново, поеми един голям дъх и го задръж 10 секунди. Затвори очите си и може би ще видиш някакви светлини. Ако не се случи веднага, ще се надяваме да стане в бъдещето. След като направиш това три пъти, искам да опиташ да направиш 30 вдишвания и тогава да задържиш дъха си колкото е възможно по-дълго. Засечи си времето за всичко това. Като го правиш повече и повече, времето ще се увеличава. Това е упражнение за почистване.”

„Разбира се, ще опитам. Все пак, имам бърз въпрос. Каква е най-важната част в упражненията със студа – дишането или подлагането на студено?” 
„И двете. Дишането ти дава контрол, докато студа ти дава опит и кондиционира тялото.”
„Добре, благодаря. Ще направя упражненията.” (…)

Първите ми три опита за задържане на въздуха, доведоха до следните времена:
1-ви опит: 1 минута 33 секунди
2-ри опит: 1 минута 45 секунди
3-ти опит: 1 минута 22 секунди

Не видях светлините, споменати от Вим, но и без това имах малки надежди това да се случи още първия път когато правех упражнението. Тогава продължих с опити да задържа дъха си след вдишване. Пробвах само веднъж, но времето ми беше:
3 минути 36 секунди
Обикновено не задържам дъха си, но си помислих, че това е добър резултат за първи опит.

Докато се върна долу, Вим вече бе опаковал карабинери, въжета и раменно-бедрени колани в джипа; всичко беше готово. Качихме се в него и карахме 30 минути до скалите. В колата Вим ни обясни къде щяхме да се спускаме с двойни въжета.
„Скалите, от които ще се спускаме, са скрити зад тези дървета. Ще трябва да се катерим малко по пътеката. Тогава ще ги видим.”
Взехме екипировката и започнахме да ходим. 20 минути по-късно групата ни гледаше надолу от приблизително 27 метра.

„Ето ни.” заяви Вим. „Оттук ще се спускаме с въжета. Става въпрос за побеждаване на страха. Ако ще бъдеш в студа, трябва да бъдеш готов да погледнеш отвъд опасността и да се съсредоточиш върху момента. Трябва да останеш бдителен или може да се нараниш. Бъди като котка с прецизни и точни рефлекси. Приготви се.”

Колкото и окуражаваща да беше речта на Вим, аз бях ужасен. Бях се спускал от фалшиви скали в лагера преди това, а не от истински такива. Скалите в лагера бяха направени от пластмаса. Също така, там бяхме застопорени и контролирани от някой друг. В този сценарий, ние щяхме да имаме властта върху съдбите си. Забелязах и че не носехме каски. С един грешен ход можех лесно да си ударя главата в скалата и да се пребия до смърт.

Казах си, че трябва да се спусна. Не исках да изглеждам като страхливец. Какво щеше да си помисли Вим за мен, ако се изплашех от няколко скали? Прехапах си езика и запазих тези страхове за себе си. Нямах друг избор, освен да направя каквото той казва и да живея в момента. В случай, че се поддам на някакви други емоции, бих застрашил безопасността си и това няма да е друга, освен моя, вина.

Вим слезе пръв, за да тества въжето и да се увери, че е вързано правилно.
„Винаги е страшно да бъдеш първия надолу, дори аз го усещам,” каза той, докато висеше над ръба, „но трябва да го приемем, ако искаме да постигнем забележителен успех.”
Казвайки това, той сви коленете си и се оттласна от скалата с все сили. Полетя надолу с невероятна скорост. Приземи се след по-малко от 30 секунди, без каквито и да било наранявания. Този човек го правеше да изглежда лесно.

Хени и Конрад бяха следващите. И двамата слязоха гладко. (…)
„Всичко ще бъде наред.” увери ме Вим. „Имаш силно съзнание и силна душа. Вярвам в теб.” С тези думи, Вим закопча карабинера ми и ми пожела късмет. Бавно плъзнах тялото си към ръба. Вим държеше въжето, за да не се закачи на скала.
„Когато си готов, се обърни и сложи краката си хоризонтално срещу стената, тогава се наклони назад.”

Направих каквото ми бе казано. Той пусна въжето и изведнъж животът ми се оказа в собствените ми ръце. Отблъснах се от издатината на скалата и се наклоних назад. Разположих краката си, така че да са хоризонтални срещу стената. Пуснах захвата на стегнатото въже с дясната си ръка, тялото ми внезапно скочи надолу. Рефлексивно, отново стиснах въжето. Твърде бързо, си помислих. Бавно оставих въжето да се плъзга между юмрука ми и след това извърших малък хоризонтален скок от лицето на стената.
„Добра работа, Джъстин!” извика Вим от върха. „Много добре!”

Усмихнах се на неговото насърчение, но останах фокусиран върху стената. Опитах да се спускам надолу по-плавно, запазвайки постоянно, но стабилно освобождаване на въжето. След още няколко отскачания, му хванах цаката.
„Хей, Джъстин!” чух някой да вика зад мен. Обърнах си главата и видях, че е Конрад. „Продължавай да гледаш насам. Искам да направя снимка.”
Беше трудно да се стабилизирам срещу скалите; гравитацията искаше да продължа спускането си, но държах въжето здраво и сторих най-доброто да се обърна и да се усмихна на камерата. Няколко клика отекнаха от околните стени. Приех това като знак, че мога да продължа надолу.
„Благодаря!” извика Конрад в израз на признателност.

Останалата част от спускането беше лесна работа. Единственият изключително страшен момент бе прекрачването на ръба. Всичко останало беше просто. (…) Когато краката ми докоснаха земята, през мен мина прилив на адреналин. Сърбеше ме да го направя отново. (…) Докато стигна до върха, Конрад вече се спускаше за втори път. Забелязах, че Хени прибира екипировката, но когато Вим ме видя, попита дали искам да го направя още веднъж.
„Естествено!” извиках развълнувано. „Това беше страхотно!”
Когато Конрад стигна до долу и се развърза, Вим още веднъж ме прикачи към въжето.
„Забавлявай се!” каза той, потупвайки ме по гърба.

Той държеше въжето, което още веднъж ми позволи да застана в позиция. Когато си тръгна, отново почувствах тежестта на живота ми в ръцете си. Беше могъщо чувство. Този път исках да опитам да се спусна по-бързо. Едновременно отпуснах хватката си от въжето, сгънах коленете си и се отблъснах с увеличена драстично сила. Тялото ми се спусна към земята, набирайки скорост по пътя надолу. Точно преди да направя последното си оттласкване, затегнах хватката си, за да забавя тялото си. Скоро след това още веднъж бях в безопасност на земята. Какво вълнуващо преживяване!

Няколко минути по-късно бяхме свалили цялото оборудване и го бяхме прибрали обратно в джипа. След това се върнахме обратно до града, за да изчакаме пристигането на Марко. Отне ни около час да намерим автогарата. Мислехме, че сме ги пропуснали, докато не проверихме графика на автобусите. Според него имаше още два часа, преди автобусът му да пристигне. Междувременно започнехме да свирим на китара и да хвърляме фризби из околните улици. (…)

Автобусите идваха и си отиваха. Около 17:00 Марко най-сетне се появи, но не с автобус. Каза ни, че е ходил из града известно време, търсейки ни. Явно бе пристигнал по-рано същия ден и отишъл да провери кметството в свободното време. Марко имаше силна фигура и доста изразен тен. Роден и израсъл в Еквадор, той е известен с обиколките си из Европа, за да научи повече за Йога. Той търсеше просветление. Марко беше добър човек с мила душа. (…)

„И сега какво?” попитах след като всички се бяхме запознали с него. „Какво да правим?”
Конрад заговори: „Е, добре, защо не караме до Карпач (Karpacz), където живее братовчед ми, можем и да намерим място за вечеря там?”
„Звучи ми добре.” каза Марко.
„Разбира се.” каза Хени.
„Да, нека тръгваме.” кимна последен Вим.

Върнахме се до джипа с новия ни приятел Марко и се отправихме към Карпач, който беше на около 25 минути с кола. Карпач също така беше и града, в който Вим и Конрад се надяваха да организират пет километрово бягане предстоящата зима. (…)

По време на вечерята разговорът премина обратно към бягането с боси крака в снега. Вим и Конрад коментираха маркетингови планове и специфична информация.
Казах им: „Може да бъда полезен и да разпространя това в Америка. Имам няколко приятели, които могат да бъдат заинтересовани от участието в нещо подобно.”
Те изглеждаха развълнувани и продължиха да обсъждат потенциала. Целта на Вим беше да покаже на света, че всеки би могъл да се научи да прави това, което правеше той. Реши, че подобно тичане е прекрасна възможност за хората да преодолеят границите на тялото си. Беше вълнуващо да бъда включен в подобен тип разговор, да бъда част от нещо по-голямо от мен. Чувствах се много поласкан да участвам.

След вечеря Вим ни каза, че всички трябва да изкачим Монблан с него в първата седмица на август. Каза още, че с Марко сме добре дошли да се присъединим и да насърчим обучението си. Не исках да влагам твърде много надежди, но отвърнах, че се интересувам, стига да е възможно.
„Разбира се, че е възможно.” каза той, когато го поставих под въпрос. „Ако аз мога да го направя, ти може да го направиш. Всички сме способни. Духът няма възраст.”

Тези думи ме осениха. „Духът няма възраст.” Това е нещо, на което с Джарет бяхме повярвали от все сърце. Да чуя някого, с когото не сме обменяли това мнение преди и то в другия край на света, бе шокиращо. Беше утешително да зная, че и друг е стигнал сам до същото заключение. (…) Вим не беше вече знаменитост, виждах го като това, което е… Безкористен. Той искаше да направи промяна в света и бе готов да предложи услугите си на всеки, който има нужда от това. Той бе разпознал потенциала в своята способност и искаше да го сподели, а не да го пази за себе си. Той беше такъв тип човек, който състезателно предизвикваше хората да положат усилия и да бъдат по-добри. Всичко, което видях във Вим, бе всичко, което се надявах, че ще стана някой ден.

След вечеря отидохме на кратка разходка. Вим и Хени се опитваха да намерят скрит път към водопад, но тъй като бе тъмно и никой от тях не е бил там от години, се провалиха. В крайна сметка се разходихме до стар манастир. Марко направи много снимки на мястото, изглежда то го очарова. (…) Изморихме се и решихме, че е време да се прибираме. Докато се върнем в къщата, всички бяхме изтощени. Едва имахме енергия да се доберем до леглата си, преди да припаднем.

Използвах последните си няколко минути съзнание, за да запиша на документ в лаптопа си днешните събития. Когато завърших, натиснах копчето му за изключване и затворих капака. Заспах веднага щом главата ми легна на възглавницата.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #34 -: Април 11, 2020, 01:36:02 pm »
Трети ден: 2 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих от лицето на Вим, надничащо в стаята от вратата.
„Добро утро, Джъстин.” каза той.
„Добро утро, Вим.” отговорих. „Какво правиш?”
„Просто исках да видя дали вие, момчета, сте станали.”
Погледнах към мястото, където спеше Марко. Той сега ставаше в леглото си и гледаше към вратата. Забелязах, че Хени и Конрад липсваха от стаята, но не можех да чуя никакви звуци, че са на долния етаж.
„Току що направих няколко дихателни упражнения в плевнята, с пилетата около мен.” продължи той. „Сега се чувствам чудесно. Искам и вие да опитате отново дихателните упражнения. Направете ги преди да закусвате. Те имат по-добър ефект на празен стомах.”

Кимах и се усмихнах, докато вдигах палци горе. Тогава той премина към обяснения на упражненията за Марко, а аз започнах сам. Способността ми да задържам дъха си бе много по-добра от предния ден. Най-доброто ми време бе:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 20 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 4 минути 5 секунди

Способността ми да задържам дъх беше забележимо повишена. Не исках да го съобщавам, докато не видя резултатите от третия ден. Запазих времената за себе си и слязох долу да срещна Вим, докато Марко продължи упражненията си за дишане. Когато пристигнах в долната част на стълбището, забелязах, че той беше единственият, който седеше на масата.
„Къде са Хени и Конрад?” попитах.
„Отидоха да карат колело с брата на Конрад.” отговори той. „Ще се върнат по-късно. Засега ще ядем закуска и щеотидем да плуваме.”

(…) Измих си купата и изтичах горе да облека банския си костюм. Вим и Марко вече бяха излезли навън. Вим жонглираше с краката си футболна топка във въздуха, Марко го записваше със своята камера. Когато Вим ме видя, изрита надалеко топката и подсвирна.
„Мишу,” каза той, „време е да вървим.”
Излязохме от входната врата и я затворихме след кучето. (…)

След няколко минути разхождане, навлязохме в голямо дефиле. Отляво ни беше малка планина. Вим я посочи и възкликна: „Някой ден тази седмица, ще се изкачим там. Можем да отидем на върха и да медитираме. Зная добро място. Правил съм го и преди.” Марко изглеждаше доволен от идеята. Усмихна се и снима посочената от Вим планина с камерата си.

Четиримата, включително Мишу, продължихме да ходим, докато стигнем до мястото, където бяхме с Вим няколко дни по-рано. Свалихме ризите си и ги оставихме на земята. Мишу скочи пръв и направи гигантски плясък. Марко се отдръпна, когато няколко капчици студена вода от гмуркането на кучето, влязоха в контакт с кожата му.
"Какво трябва да направя, за да остана топъл?" попита Марко.
"Съсредоточи се върху дишането си." отговори Вим. „Отпусни се и остави на тялото си да се адаптира. Ще се пренастрои самостоятелно. "
Проверих водата с термометъра си и сравних с последния път, когато бяхме скочили. Термометърът отчете 9,2 ° C. Не беше толкова студена, колкото беше първия път, но все още бе достатъчно хладна, за да тренирам.

Вим скочи във водата, опръсквайки Марко и мен. Последвах го там. Тя жилеше, също както и последния път. Този път това не ме шокира толкова. Въпреки че на няколко пъти се задъхах, успях набързо да овладея дишането си, фокусирайки се върху въздушния поток, минаващ през носа ми.
„Трябва ли да скоча напълно?” извика Марко извън водата.
„Да.” отговори Вим. „Нека цялото тяло се адаптира.”

Марко направи няколко крачки назад, за да се засили. Скочи и направи малък плясък. Излезе от водата, задъхвайки се. Не изглеждаше никак добре. Веднага започна да плува обратно към края на водата. Сякаш изпитваше много болка.
„Спокойно.” каза Вим. „Опитай да се отпуснеш. Направи го лесно.”
Марко бавно се измъкна от водата и застана на брега. Сви се от болка, сграбчвайки коленете си.

„Коленете ме болят.” каза той. „Имам проблеми с тях от години. Щом скочих вътре, имах чувството, че игли са натикани в коленете ми.”
„О, добре. Разбрах.” отговори Вим. „Раздвижи се наоколо и опитай да се стоплиш. Потичай на място. Добре ли е ако с Джъстин продължим да плуваме и тренираме?” 
„Добре.” отговори Марко, тичайки на място. „Скоро ще се стопля. Живеейки в Еквадор, не сме свикнали с ниски температури. Тялото ми е свикнало с топлината, а не със студа.”
„Мисля, че си прав.” отвърна Вим. „Ще опитаме отново по-късно. Може би следващия път ще стигнем само до коленете. Ще намерим място във водата, където можеш да стоиш и няма да е подложено на студа цялото ти тяло. Студът има способност да помогне на коленете ти и да раздвижи кръвта ти. Те ще се подобрят до края на седмицата. Ще видиш.”

Докато Марко се опитваше да загрее тялото си на земята, Вим и аз стояхме във водата. Плувахме в кръгове през следващите 18 минути. В края, крайниците ми отново изтръпнаха и се чувствах по-бавен от нормалното. Казах на Вим за моето състояние и той предложи да излезем. Изплувах до ръба и той ми помогна да изляза от водата. Свалихме мокрите си бански и се преоблякохме в допълнителните сухи дрехи, които бяхме донесли със себе си.

След това започнахме да пляскаме с ръце по гърбовете си както предишния ден. След пет минути правене на „затоплящи” упражнения, почувствах как последващото охлаждане започва да се обажда. Този път бях психически готов за него. Виждах го като предизвикателство. Опитах се да контролирам треперенето си, поемайки внимателно въздух; оказа се изключително трудно. Вим забеляза състоянието ми.
„Да се върнем в къщата и да опитаме да се стоплим.” нареди той.

По пътя обратно Марко попита за моето треперене.
„Защо трепери така?”
„Това е последващо охлаждане.” отговори Вим. „Случва се когато топлата кръв в тялото се смесва със студената кръв. Кара те да ти е студено, дори ако стоиш в топла среда.”
„Ще изчезне ли някога?” продължи Марко.
„Да, с обучение. С времето, необходимото такова за възстановяване, ще намалее докато изчезне напълно. Точно сега не изпитвам никакво последващо охлаждане, въпреки че стоях във водата толкова време, колкото и Джъстин. Макар да съм много по-стар от него, тялото ми е още силно. Запомни, духът няма възраст!”

Когато се върнахме в къщата, Вим ме помоли да остана навън на топло, докато той направи чай. Чакайки го, жонглирах с футболната топка. Треперенето бе все още доста силно. Концентрирането върху топката ми помогна да отърся съзнанието си от неконтролируемото треперене. Вим излезе и подаде чая ми. Върнах му футболната топка, за да изпия топлата течност. Марко започна да записва как Вим жонглира с топката. И двамата бяхме изумени от маневриращите му умения. Той изпълняваше трикове, които бях научил по време на футболните ми години. Гледах го как подхвърля топката във въздуха и я спира върху гърба си, трик, който и аз обичах да изпълнявам. Да го гледам как играе, ме вдъхнови да се присъединя. Оставих си чая на пейката. Марко ни каза, че не го бива като футболист и ще остане да записва играта ни.

Поритвахме топката малко напред-назад, след като започнахме да си я подаваме, без тя да докосва земята. Толкова бях ангажиран с това, че дори не бях забелязал спирането на треперенето ми.
„Нека се редуваме, като жонглираме топката във въздуха.” предложи Вим. „Опитай се да направиш сто докосвания, без топката да удари земята. Не използвай ръце. Може да започнеш пръв.”
Ритнах топката нагоре с десния крак, подхвърляйки я от коленете, краката, главата и раменете. Ударих я сто пъти, без да падне на земята.
„Чудесно!” изивка Вим. „Мой ред!”
Ритнах топката в негова посока и той започна. Седнах до Марко на пейката, наблюдавайки Вим. ...55 ...56 ...57 Всяко направено от Вим докосване, изглеждаше умишлено и грациозно. Изпитах възхищение към човека. Той не беше просто „Ледения човек”. Той беше такъв, който обичаше да се забавлява, каквото и да правеше. Почувствах силна връзка, докато играех футбол с него. И двамата споделяхме любовта към знанието и опита, дори и да е към нещо толкова просто като играенето на футбол.

Изправих се от стола си и ръкоплясках.
"Хубаво, Вим! Браво!"
Той направи преувеличен поклон, очевидно шегувайки се и се изправи с огромна усмивка на лицето.
„Как се чувстваш сега?” попита. „Изчезна ли последващото охлаждане?”
„Да.” отговорих. „Мисля, че движението наоколо помогна доста. Дори не забелязах, че е изчезнало. Странно е. По време на първите десет минути от него, чувствах особено чувство в стомаха, сякаш ще повърна. Може би това е защото имам болест от движение, наследена от баща ми.”
„О, добре. Защо да не опитаме упражнение, което да поправи това? Нека и двамата се завъртим в кръг 100 пъти. Трябва да адаптираме тялото. Когато сме готови, ще пробваме да стоим на крака и да се пренастроим.” (…)

С Вим започнахме да се въртим в кръгове, броейки на глас. Стигайки до 50, започнах да имам много проблеми със стоенето на краката си. За да попреча на падането си, забавих скоростта, с която се въртях. Когато стигнах до 70, чух Вим да крещи „100!”. По времето когато стигнах до 99, той заявяваше, че вече се е адаптирал. Когато спрях въртенето на 100, се подпрях на стената, за да не падна. Моят свят се въртеше и нищо не можех да направя, за да го контролирам. Борих се да запазя силата в колене си, които да издържат тежестта ми. Вим и Марко дойдоха към мен и ме погледнаха в очите.
„Очите ти сочат в различни посоки.” заяви Марко, изумен.
„Уау, невероятно. Какво виждаш, Джъстин?” попита Вим.
„Хм… всичко е замъглено и се върти много бързо.” отвърнах.
„Добре, отпусни се хубаво и опитай да оставиш тялото си да се адаптира.” нареди той.

Две минути, след като бях спрял да се въртя, зрението ми се стабилизира. Седнах и пробвах да успокоя стомаха си с дълбоко, контролирано дишане. Усещах струи пот, стичащи се по лицето ми и падащи от брадичката.
„Ако продължиш да практикуваш това упражнение в бъдещето, ” посъветва ме Вим, „мисля, че болестта ти бавно ще си отиде.”
Да, в бъдещето, си помислих. За сега трябва да се съсредоточа върху студените тренировки.
„Благодаря, Вим!” казах на глас.

Вим се изправи и грабна неговите раница и бански костюм.
„Добре, нека да се върнем към водата и да отидем за още едно плуване. Този път ще го улесним, като намерим по-плитка вода.”

Бях изненадан, че Вим иска да се върнем до водата отново толкова скоро, но не исках да поставям под въпрос неговите методи. И така, хванах си раницата, с мокрия ми бански вътре и тръгнах към портата. Марко беше точно зад мен. Този път оставихме Мишу.

На връщане към реката започна да вали дъжд, но само леко ръмеше. Когато пристигнахме в новата, видимо по-плитка част на реката, ние се преоблякохме в мокрите си бански и се приготвихме да плуваме.
"Марко," каза Вим, "искам да влезеш бавно. Ако можеш, ходи във водата, докато стигне до коленете. Опитай да се отпуснеш въпреки болката и остави тялото си да се саморегулира. Всичко ще бъде наред."

Марко кимна в знак на съгласие. Тримата бавно влязохме във водата. Марко и Вим бяха първи, аз последен. Водата все още беше шокираща, но поради това, че бе само до коленете ми, не ми отне много време да се настроя към нея. Марко, от друга страна, отново се наведе, стиснал колене в агония. Вим беше до него, насърчавайки го.
"Можеш да го направиш. Нека студът направи така, че да изтръпнат колене ти. Всичко ще бъде наред. Адаптирай се. "
След няколко минути лицето на Марко се отпусна в облекчение. Остана с ръце обвити около краката, но изглеждаше, че му е много по-лесно.
„Добра работа, човече!” казах сериозно. „Браво!”
Марко се усмихна. Лицето му показваше, че е щастлив от своя успех.
„Добре.” каза Вим. „Засега това е достатъчно. Ще се върнем по-късно за още. Нека отидем до къщата.”
Събрахме си нещата и тръгнахме към къщата през дъжда. Марко вървеше с вдигната глава, доволен от постижението си.

Когато се върнахме обратно в къщата, с Марко се качихме в стаите си да се преоблечем, а Вим отиде отвън да вземе дърва за огрев. Докато сляза, той вече бе запалил огъня и беше закачил банските ни близо до него, за да се сушат. Марко още се преобличаше горе.
„Слушай, Джъстин.” каза Вим, взирайки се в камината. „Много съм впечатлен от теб. Мога да видя, че си постоянен и имаш сърце и мотивация да вършиш страхотни неща. Казвам ти това сега, защото мисля, че скоро ще чупиш световни рекорди. Мога да го кажа.”
„Уау, Вим.” отговорих, вероятно изчервявайки се. „Това наистина означава много за мен. Мислиш ли, че Монблан е добра цел, към която да се стремя?”
„Ще видим. Спонсориран съм от телевизия и не зная дали те ще позволят и ти да дойдеш, но ще видим.”
Ако проработи, Монблан е чудесна възможност за мен, помислих си. Но дори и да не стане, все още имам шанса си на снежното тичане в Карпач.

Чухме стъпките на Марко да се приближават.
„Какво следва?” попита той от вратата.
„Конрад остави ключовете си.” отговори Вим. „Така че мисля, че е добра идея да отидем до съседния град и да направим покупки. Тогава, ако спре дъжда, можем да отидем и отново да се спускаме по скалите. Направихме го вчера, но искам и ти да го изживееш, Марко.”
„Добре, звучи чудесно.” отговори развълнувано Марко.

Докато отидем до града, дъждът спря. Отбихме се в два магазина и взехме достатъчно храна, която да ни стигне до края на седмицата. Купихме и голяма бонбониера с шоколадови бонбони асорти, с която да се черпим между храненията. Приключили с покупките, Вим ни откара до скалата, от която се спускахме предния ден. Взехме си екипировката и вървяхме до върха. Земята изглеждаше леко влажна от скорошния дъжд, но пък скалите бяха достатъчно сухи, за да се спускаме без подхлъзвания.

Когато достигнехме върха, Вим свърза въжетата, както го бе сторил вчера и тества тяхната безопасност, спускайки се пръв. След като се върна горе, бе ред на Марко. Докато той бавно се спускаше по скалата, лицето му светна от радост. Изглежда наистина се забавляваше. В крайна сметка тялото му изчезна, защото заобикалящите дървета ни пречеха да го виждаме.

Реших да се възползвам от предимството, че съм останал насаме с Вим.
„Какви са целите ти сега, Вим?” попитах. „Сега, когато си направил всички тези световни рекорди, какво ще правиш? Какво те прави щастлив?”
„Е,” започна той, „вече нямам никакво желание да чупя рекорди. Правил съм всичко това, за мен там няма нищо повече. Сега просто искам да уча. Както уча теб в момента. Искам да те науча, така че да можеш и ти да учиш други.”
„Оценявам възможността.” отговорих.
„Не е необходима благодарност. Обикновено таксувам хората 1400 евро за тричасов семинар, но поисках само няколко стотин от теб и Марко, защото разбирам финансовата ситуация на двама ви. Това е възможност, която не исках да пропуснете, така че понижих цената, тъй като виждам, че сте страхотни хора.”
„Това значи много, Вим, благодаря ти.”
„Просто вземи обучението, което ти давам и направи най-доброто. Продължи напред. Следващата година, когато правим бягането в Карпач и аз ще тичам. Искам да тренираш, така че да ме победиш. Няма да ти подаря победата, а искам ти да ми дадеш най-доброто от себе си и да опиташ да ме победиш. Вярвам в теб.”
„Готов съм.” обади се Марко отдолу.
„Твой ред.” каза Вим, гледайки ме със съчувствие. „Забавлявай се.”
(…)

Няколко минути по-късно, тримата седяхме на върха и гледахме залеза. Отворихме кутията с шоколадови бонбони и се насладихме на лакомствата. Почти не говорехме. Просто стояхме там и се радвахме на взаимната си компания и тишината, която ни заобикаляше. След около десет минути, Вим я наруши.

„Какво ще кажете да плуваме още веднъж. Марко, ти ще се потопиш до коленете, след това с Джъстин ще плуваме 600 метра, както го направихме преди.”
Съгласихме се, че е чудесна идея. Опаковахме си нещата и се върнахме в джипа. Чувствах, че тримата имаме по-силна връзка. Включването в обучението ме бе свързало с тези непознати. Въпреки че ги познавах само от няколко дни, вярвах, че мога да им доверя живота си. Мога да кажа, че са автентични и уникални личности. И двамата имаха силна любов към знание, мъдрост и разбиране.

Когато се върнахме в къщата, Хени и Конрад още не се бяха прибрали, но това не промени плановете ни. Бързо си взехме банските и тръгнахме преди да се е стъмнило. Скоро вървяхме по познатия мръсен път към реката. Когато стигнахме до плитката й част, Марко си извади камерата и ми я подаде, питайки дали бих могъл да запиша потапянето му. Съгласих се с радост. Първоначално, стъпвайки вътре, той се задъха за въздух, но след няколко внимателни вдишвания, успя да си върне контрола. Лицето му бе изкривено от болка, докато ставите и коленете му бяха потопени, но остана силен. След пет минути излезе от водата и направи няколко клякания, за да възстанови топлината в краката си.

„Изтръпнали са.” призна Марко. „Но е добър вид изтръпване. Чувствам ги по-разхлабени.”
„Фантастично!” извика Вим. „Подобряваш се.” Той събра нещата си в раницата и я метна през рамо. „Ако сме готови, да тръгваме. С Джъстин трябва да приключим плуването, преди да е станало тъмно.”
Марко смени мокрите си бански със сухи дрехи. Той ни следваше, а с Вим водехме към нашето място.
„Имаш ли нещо против да носиш нещата ни, докато плуваме?” попита Вим. „Не е много, само две раници.”
„Няма проблем.” отговори Марко.

Щом бяхме готови, с Вим се гмурнахме във водата и започнахме да плуваме; не искахме да губим никакво време. Студът отново шокира тялото ми, но ми отне дори по-малко време да се настроя към него. Вдишванията ми бяха нормални, когато изплувах от водата, нямаше каквото и да било задъхване. Вим плуваше пред мен с удивителна скорост. Приличаше на лебед, движещ се изящно във водата. Нямаше начин да продължа с него. Останах съсредоточен и поддържах установеното си темпо.

Този път забелязах, че успявам да задържам топлината в тялото си много по-дълго. Нямаше жилене в пръстите на ръцете и имах перфектен контрол над крайниците ми. Студът не се установи в тялото ми, както го направи предишния път; чувствах се добре затоплен. Когато с Вим достигнахме до края на 600-те метра, той пръв, а аз втори, изплувах с триумф. Тялото ми остана топло през цялото време и нямах болка в крайниците. Подобрявах се!

Останах развълнуван, докато след няколко минути не започна последващото охлаждане. Казах на Вим и той предложи всички да тичаме до вкъщи, не само заради това, а и като допълнителна тренировка. Новата ми цел бе да намаля количеството време, нужно за последващото охлаждане да изчезне. След първото ми плуване с Вим на 600 метра, беше необходим цял час за напълно възстановяване. След втория опит, по-рано този ден, последващото охлаждане отшумя за 30 минути. Надявах се този път това да се случи за още по-малко време.

Когато се върнахме в къщата, всички бяхме физически изтощени. Слънцето бе залязло напълно и тъмнина обгръщаше „Почивка” (името на къщата на Вим), освен няколкото светлини, включени вътре в къщата. Седнах близо до огъня и изчаках последващото охлаждане да се разпръсне. 23 минути след излизането от водата, тялото ми се настрои отново. Бях намалил времето си за възстановяване със седем минути, спрямо последния път. Бях в екстаз!

Вечеряхме няколко купи зърнени храни и обсъждахме прогреса си дотук. Беше окуражаващ разговор. Размислихме върху всичко случило се и с нетърпение очаквахме още невероятни преживявания. Преди да си легнем, Вим се обади на Конрад, за да разбере къде се намират с Хени. Конрад каза, че Хени се е върнал вкъщи, защото имал работа за вършене. Спомена и че все още е с брат си и няма да се върне при нас още няколко дни.

Когато Вим затвори телефона, поговорихме и след това се отправихме към леглата си. Колкото и уморен да бях, успях да документирам събитията от деня в лаптопа си, преди да се потопя в сън.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #35 -: Април 14, 2020, 04:29:41 pm »
Четвърти ден: 3 май 2010 г.

Събудих се на сутринта, чувствайки се добре и отпочинал. След като лежах в леглото няколко минути, реших да сляза долу и да намеря Вим, за да знае, че съм се събудил. Той бе на долния етаж и си проверяваше имейла.
„Добро утро, Вим.” казах, обявявайки присъствието си.
„Добро утро, искаш ли чай?” предложи той.
„Да.”
Даде ми чаша чай и побъбрихме малко за събитията от предишния ден. Когато изпих чая си, се върнах горе и започнах дихателните си упражнения.

Най-доброто ми време за всяка серия бе:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 1 минута 9 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 3 минути 25 секунди
Издръжливостта ми бе спаднала и бях разочарован от себе си. Започнах да се съмнявам в способностите си. Мога ли наистина да стана като Вим? си мислех. Може би вчерашните дихателни упражнения бяха щастлива случайност. Това е гадно.

Скрих срама си и се върнах долу. Марко и Вим стояха около масата. С Марко закусихме, а Вим ни разказа за новия ендотоксинов експеримент, който докторите искат да извършат с него. Разговора за изследването и експеримента ми даде идея.
„Хей, Вим, мислиш ли, че можеш съзнателно да затоплиш определена част от тялото си, без да си подложен на студ?” попитах с надежда.
„Така мисля.” отговори той. „Никога не съм опитвал. Какво имаш предвид?”
„Ами ако те помоля да затоплиш ръката си, докато просто си седим тук, можеш ли да го направиш?”
„Мисля че да. Мога да опитам.” каза той и си сложи ръката пред мен на масата.
„Почакай секунда. Искам да измеря температурата на кожата ти преди и след със своя инфрачервен термометър. Мога също и да го запиша на лаптопа си, за да го качим в YouTube.”
“Това е добра идея!” възкликна той. „Повече кадри за YouTube!”

Извадих си термометъра от раницата и включих лаптопа си. Когато червената светлина светна, показвайки, че записваме, я насочих към ръката на Вим и премерих температурата на дланта му. Моят инфрачервен термометър отчете 30.1°С. Тогава му казах да стори своето нещо и затопли ръката си. Пет минути по-късно премерих температурата отново на същото място и термометъра отчете 32°С, което беше повишение с 1.9 градуса!

Това просто постижение ме очарова и ми показа, че способността му е истинска, а не някакъв евтин салонен трик. Той си бе оставил ръката на масата пред мен и я бе затоплил точно там, пред очите ми. Щеше да бъде доста интересен клип за YouTube. Тогава Вим ни окуражи с Марко да опитаме също. Въпреки това, след пет минути нито един от нас не успя да повиши температурата в ръката си.
„Не се отчайвайте.” каза Вим. „Сега знаете, че потенциала съществува. Нека си вземем нещата и да изкачим малката планина, покрай която минахме вчера.”
С Марко се качихме горе да се преоблечем. След няколко минути вървяхме по мръсния път, а Мишу ни правеше компания. „Той се радва на дълги походи.” каза ни Вим. Когато приближихме реката, се отклонихме от пътеката и започнахме да вървим към планината. Наближавайки я, забелязах, че се издига няколкостотин фута във въздуха. Големите, надвиснали скали хвърляха сенки върху краката ни. Искаше ми се да имах малка планина близо до къщата си, която да изкачвам всеки ден, си помислих.

Отне ни около половин час да достигнем върха. Изкачването по стръмнината беше страхотна тренировка, показваше го потта, стичаща се по лицата ни. Вим ни отведе до място в края на скалата с изглед към цялата река. Теренът бе стръмен и покрит със скални отломки. Потърсихме и намерихме място, където да седнем удобно, без да се плъзнем надолу към ръба. Седяхме тихо и гледахме над долината. След няколко минути Вим заговори.

„Сега седим и медитираме. Опитайте се да мислите за вашите цели и вашия живот. Визуализирайте какъв човек искате да бъдете. Отворете ума си и го оставете да тича свободен.”
Мишу се настани до мен и тежкото му дишане затрудни концентрацията ми, но след няколко минути бях способен да мисля ясно. Ето моите мисли:

Не мога да повярвам, че съм в Полша. Не мога да повярвам, че всичката ми усилена работа, най-накрая се отплаща. Всички тези седмици на миене на съдове и завършване на домашни задания, всичко си е струвало. Бях открил някой, който е много подобен на мен самия. Неговия глад за знание и разбиране е великолепен. Това е да имаш някой, който те вдъхновява. След като срещнах Вим, нямаше начин да се примиря с нещо по-малко от изключително. Бях видял резултатите от всеотдайността и посвещението, които той е проявявал през живота си и исках същото за себе си. Не можех да се примиря да стоя с приведена глава, приемайки посредствеността. Сега вярвам, че е възможно за някого да направи промяна в света.

Намеренията на Вим са чисти и безкористни. Никога не съм виждал човек, толкова уязвим към присмеха, но все пак избрал да носи това тегло, използвайки го като мотивация. Сигурно се е преборил с години на  подигравки, преди хората да го третират с уважение. Аз съм вечно благодарен за възможността, която той ми даде. Няма да пропилея потенциала си. Дължа на Вим да направя всичко, което мога, за да станат мечтите му реалност. Сега го виждам като брат, а не като знаменитост. Искам да бъда като него – някой, който е готов да пожертва всичко, за да подобри качеството на живот на другите хора по света. Въпреки че посланието му може да изглежда безумно, той вече няма да бъде сам. Ще му помогна да разпространи съобщението, че студа не е наш враг, а ключ към разбирането на пълния потенциал на тялото. Не забравяй това преживяване, Джъстин. Нищо няма да се сравни с това, което правиш тази седмица. Никога не забравяй подаръка, който Вим ти даде. Ползвай го.


Стояхме там един час, преди да чуя, че Вим се движи. Отворих се очите, а той ме гледаше усмихнат.
„Готови ли сте да тръгваме?” попита. „Можем да отидем да плуваме в реката на връщане.”
„Разбира се.” отговорихме с Марко едновременно.
Внимателно се изправихме и започнахме да си проправяме път надолу по планината. Мишу тичаше пред нас и ни указваше пътя. Във всички наши стъпки имаше отскоци, докато тичахме надолу. Когато стигнахме дъното, Мишу хукна обратно към къщата.
„Не се тревожи.” каза Вим. „Мишу ще бъде добре. Съседът ми ще го пусне през вратата.”

Отне ни само няколко минути да достигнем нашето място за плуване. Преоблякохме се в банските костюми, които предварително бяхме сложили в раницата на Вим. Марко изрази своя интерес този път да се потопи по-дълбоко във водата. Изглеждаше развълнуван да опита по-усилено. Медитацията на планината трябва да бе повишила увереността му.
„Сега няма да правим нищо твърде усилено.” заяви Вим. „Току що изкачихме планина и искам да останем отпочинали за утре, когато ще отидем до Карпач и изкачим тяхната най-висока планина. Ще ни отнеме доста време и енергия, а засега ние… ще плуваме. Ще го караме полека. Джъстин, искам да влезеш във водата с мен пръв. Искам да се опиташ да задържиш дъха си под вода.”
„Добре.” отговорих, сваляйки си блузата. „Нека го направим.”

Вим се потопи във водата и аз го последвах.
„Добре.” каза той. „Сега искам да си потопиш лицето и да опиташ да задържиш дишането си. Ще те държа, за да се уверя, че течението няма да те отнесе надолу по реката.”
„Звучи добре, готов съм.” обявих аз.
„Едно…” отброи той. „Две… Три!”

Поех си дълбоко въздух и си потопих главата в мразовитата вода. Поради силните течения беше наистина трудно да стоя на едно място, но след като си хванах коленете и се свих на топка, Вим постави ръката си на гърба ми и стабилизира тялото ми. Разбрах, че няма да успея да задържа дъха си толкова дълго, колкото обикновено успявах, защото вниманието ми бе насочено по-скоро към това да остана топъл, отколкото към задържането на дъха. Когато дробовете ми се стегнаха, а главата ми започна да пулсира, извадих лицето си от водата и си поех въздух.

„Една минута и 45 секунди.” каза Вим. „Не е зле за първи опит. Впечатлен съм.”
Усмихнах му се и заплувах към края на водата.
„Добре, Марко, твой ред.” каза му Вим. 
Докато излизах от водата, Марко влезе в нея. Първоначално бе потопен само до коленете, за да се адаптира бавно тялото му. След около 30 секунди се потопи до пъпа. Вим стоеше до него, окуражавайки го, докато тялото му се адаптираше. Изминаха няколко минути и Марко излезе от реката.
„Това бе добре.” каза Вим, излизайки на свой ред от водата. „Ще го караме лека-полека. Бавно потапяш още и още от тялото си, докато се стигне до там, че цялото тяло може да се справи със студената вода. Добра работа! Нека се върнем вкъщи и да вечеряме.”

Не се случи много, когато се прибрахме във вилата на Вим. Той ни приготви вкусна вечеря със зеленчуци и спагети.
„Вие и двамата свършихте чудесна работа днес.” каза ни той, усмихвайки се. „Утре ще предприемем голямо предизвикателство и ще изкачим планината в Карпач. Там горе ще бъде студено, и да се надяваме да открием и малко сняг!”

След вечеря послушахме музика и прегледахме снимките и клиповете, които бяхме направили до този момент. Учудващо, имаше много добри кадри.
„Когато в бъдеще гледам видеоклипа ни в YouTube, ще плача.” призна Вим. „Ще плача, защото ще помня връзката, която споделихме и добрите хора, които сте и двамата. Обичам ви, момчета!”

Вим запали огън в камината и през следващите няколко часа стояхме там, наслаждавайки се на взаимната си компания. Смяхме се и размисляхме върху спомените, които ще ни останат за цял живот.

В крайна сметка очите ми се умориха, нуждаех се от сън. Пожелах на Вим и Марко лека нощ и отидох горе в стаята си. След като записах събитията от деня в лаптопа си, заспах, по-щастлив от всякога.
 

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #36 -: Април 15, 2020, 10:23:43 am »
Пети ден: 4 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих в 09:00 и веднага изтичах долу да поздравя Вим.
„Ще ходим до Карпач, готов ли си?” попита той.
„Да.” отговорих. „Но ще може ли набързо да отида горе, да направя дихателните си упражнения и да си взема душ?”
„Добре, ще я караме полека.”
Каква специфична фраза. Според мен означаваше „Не бързай.” Изтичах обратно горе и изпълних рутинните си дихателни упражнения. Най-добрите ми времена бяха следните:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 32 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 4 минути 32 секунди

Страхотно! Издръжливостта ми за задържане на дъха отново се увеличаваше! (…)
„Добре.” обявих. „Готов съм! Благодаря за проявеното търпение, докато се приготвя. Нека отидем да изкачим онази планина!”
Пътуването до Карпач отне само 30 минути. По време на него слушахме музика от моя лаптоп. Предната вечер бях научил, че една от любимите групи на Вим е Coldplay (б.пр.: дали името на групата има общо? :) ) и гласа на Крис Мартин звучеше в джипа. Пристигайки, намерихме паркинг и тръгнахме към подножието на планината. Вим купи три билета и ни даде по един.
„Нека се катерим!” каза.

Отидохме до това, което изглеждаше като вход. Първата част от наклона бе с ъгъл около 40 градуса.
„Има няколко различни области, до които можем да се изкачим,” обясни той, „но ще се катерим до връх Снежка (Mount Sniezka). Той е на 1620 метра или около 5315 фута за теб, Джъстин. Започваме катеренето тук - на 640-ия метър, но ни предстои дълъг път. Обикновено на хората са необходими три часа да достигнат върха. Нека се опитаме да победим това!”

Вим водеше по пътя с невероятно темпо. Той добре пасваше на философията си „Духът няма възраст.” Катереше се сякаш изобщо няма наклон. Марко и аз бяхме зад него. Мога да кажа, че Вим забеляза бавното ни темпо, но не се опита да ни кара да бързаме. По пътя нагоре спряхме само веднъж, за да направим снимка. През първия час температурата бе наистина топла – около 25°С. Количеството топлина, която генерирахме, доведе до обилно потене. Марко и аз имахме много затруднения, но Вим продължи да изглежда напълно добре.

В крайна сметка температурата започна да спада. Потта по телата ни започна да замръзва и да охлажда кожата ни. Беше трудно да запазим фокуса си върху катеренето, докато телата ни се бореха да останат топли. Така че с Марко извадихме якетата си и продължихме. Скоро след това ни поздрави стена от мъгла. Няколко минути в мъглата и най-накрая видяхме нашия пръв сняг! Беше отстрани на каменната пътека, смесен с малко пръст. Бях изумен да видя сняг в края на пролетта.

Мъглата стана по-гъста, намалявайки видимостта. На земята около нас имаше участъци със сняг. Вървяхме в линия един пред друг, защото пътеката се стесняваше. По едно време бяхме в опасност да се подхлъзнем и паднем, стъпвайки на хлъзгавия край на един камък, покрит със сняг. Правехме съзнателни, внимателни стъпки, за да сме сигурни, че ще преминем безопасно, но с Марко все още се страхувахме от непосредствената опасност. За щастие никой от нас не се преби до смърт.

Когато пътеката се отвори, минахме покрай ресторант вляво.
„Може би ще минем оттук на връщане да си вземем нещо за ядене.” предложи Вим. „Засега нека продължим!”
Още няколкостотин фута по-високо и ние най-накрая стояхме на върха на планина Снежка. Не бях сигурен дали е напълно точен, но моят инфрачервен термометър показваше температура на въздуха от 0.3°С. Видимостта бе ниска поради огромното количество мъгла. Имах чувството, че се намирам в сън или лимбо.

(Б.пр.: Лимбo е термин, използван в средновековната католическа теология и обозначаващ състоянието или мястото на престой, което не е включено в ада, чистилището или рая. Там пребивават душите на онези, които не заслужават ад и вечни мъчения, но не могат да отидат в небесата по причини извън техния контрол.)

Теренът наподобяваше този на замръзнала пустош, състояща се от скали и замръзнала почва. За съжаление, не се откриваше никъде сняг. Вероятно вятърът го бе издухал отстрани на планината. След като се разходихме малко, забелязахме знак, на който пишеше „Чехия”.

„О, мисля, че това е границата между Полша и Чехия.” обяви Вим. „Гледайте това!”
Той започна да скача напред и назад между Полша и Чехия. След като го направи няколко пъти, спря рязко и каза: „Сега виждаме малко въздух. Погледнете – има добра панорама.”
Погледнах накъдето сочеше и забелязах, че мъглата се разкъсваше. Имаше район с големината на футболен стадион, покрит с отчупени скали.
„Нека да свалим тениските и да се преоблечем по къси панталонки, за да можем да тренираме.” посъветва Вим.

Оставихме нещата си долу и се съблякохме. Направихме няколко пози и записахме снимките на лаптопа ми и на камерата на Марко. Вим също така изпълни йогистката поза паун на скала. Паунът, както обясни той, е когато използваш една от ръцете си, за да държи цялото ти тяло хоризонтално над земята. Нарича се паун, защото се предполага да изглежда красиво и величествено. Също така изисква много сила и баланс. С Марко опитахме да направим позата, но успяхме само донякъде и то с двете си ръце.

Стояхме на върха без ризи около 20 минути, преди Вим да реши да се отправим обратно. Ръмжащите ни стомаси сигурно са издали, че сме гладни. Облякохме си всички пластове дрехи и поехме надолу към ресторанта. По пътя минахме покрай голям участък земя, покрит със сняг.
„Защо не останем отново по шорти и не седнем да медитираме за камерата. Това може да бъде включено във видеото за YouTube! Също така ще бъде и страхотна тренировка!”
Марко и аз харесахме идеята, така че с радост се съгласихме. Поставих лаптопа си на върха на плоска скала и натиснах „запис”. Докато с Марко се съблечем, Вим вече стоеше в снега от няколко минути. Беше изминала почти половин година откакто за последно вървях бос през снега. (…) След като изравних снега, най-накрая успях да се отпусна, доколкото можеш да се отпуснеш, седейки полугол в него.

Погледнах надолу и видях, че Марко се е настанил на място пред мен. Тялото му трепереше бурно. Моето тяло също започна да трепери. С всеки порив на вятъра, то се напрягаше. Въпреки това някак Вим успяваше да седи изключително неподвижно.
„Нека стоим тук още пет минути.” каза той. „Опитайте се да не се движите.”
През следващите пет минути се стараех да забавя дишането си и да се фокусирам върху това да остана топъл. Губех концентрация от време на време, усещайки силните пориви охладен въздух по гърба си. В крайна сметка петте минути изтекоха. (…)
„Не си чувствам краката.” каза Марко.
„Аз също. Изтръпнали са.” отвърнах.
„Всичко ще е наред.” каза Вим утешително. „Ще отидем до затопления ресторант и ще си сгреем краката и телата. Също така ще ни купя и топъл шоколад.”

След като си облякохме дрехите, продължихме надолу по планината към ресторанта. Предвид на това, че не си чувствах краката, обръщах внимание на всяка своя стъпка. Не исках да направя едно грешно движение и да се подхлъзна по наклона. Най-накрая видяхме ресторанта.
„Страхотно!” изкрещях аз.
Влязохме в дървената сграда. Заведението бе красиво обзаведено с дървени маси и голям избор от хранителни продукти. Марко и аз поставихме краката си близо до печката, за да сгреем обувките си, докато Вим ни поръчваше храна. По време на вечерята с Марко дискутирахме как са се чувствали краката ни по време на катеренето през снега. Вим се включи с история.

„Преди тренирах хората да ходят през снега. Когато за пръв път слагаха краката си на него, издържаха само няколко секунди. Тогава ги карах да влязат вътре и да се стоплят. Десет минути по-късно, когато краката им се нормализираха, им казвах да се върнат навън и отново да вървят по снега. Този път те успяваха да вървят десет пъти по-дълго. Това е смес между определена мисловна нагласа и адаптиране. Способността ви да вървите през снега ще дойде с практика. Вярвайте ми.”

След вечеря събрахме вещите си и си облякохме якетата. Вървяхме през студения въздух надолу по наклонената пътека. Стомасите ни бяха пълни, а жаждата ни за приключения утолена. Достигнахме подножието 90 минути по-късно. Вместо да се върнем вкъщи, Вим предложи да отидем до водопада, който той и Конрад се бяха опитали да намерят онази нощ. Марко и аз нямахме нищо против, затова се върнахме в джипа и се отправихме в търсене. Вим питаше хората в града дали знаят къде се намира. Никой не можа да ни даде правилната посока. В крайна сметка Вим се спря на осланянето на паметта си и проследяването на стъпките, които бе направил последния път, когато е ходил до водопада.

Накрая, след около час търсене, чувахме звука на падащата вода. Той беше скрит в края на криволичеща пътека, недостъпна за превозни средства. Дървета го обграждаха от всички страни. Единствената изложена на слънце част бе самият водопад. Лъчите на светлината се отразяваха от водната повърхност и осветяваха пейзажа. Красивата гледка изглеждаше като принадлежаща на Райската градина.

„Водата, която тече надолу от Карпач, обикновено е много студена.” заяви Вим с прозаичен тон. „Много по-студена от водата в реката. Това ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
Извадих термометъра от раницата си и го приближих към водата. Той отчете 5.1°С.
„Добре.” започна Вим. „Марко, с Джъстин ще влезем първи във водопада и ще постоим под него за малко. Телата ни ще бъдат напълно потопени в упражняващата голям натиск вода. Когато излезем, искам да ни срещнеш на голямата плоска скала и да медитираш с нас.”
Марко кимна с разбиране.

Погледнах към водопада. Водата изглежда падаше доста бързо и се разбиваше в скалите отдолу. Ще призная, че бях леко уплашен да не би тялото ми да се разкъса на парчета от натиска на водопада. Проверих лицето на Вим – той беше напълно спокоен. Изглеждаше изключително сигурен в себе си, сякаш знаеше, че всичко ще бъде наред. Така че се доверих на преценката му и се освободих от тревогите си.

Марко извади камерата си и я включи. Постави я на скала, обърната към мястото, където щеше да се разиграе действието и натисна върху „запис”. Вдигна палец към мен и Вим, сигнализирайки ни по този начин, че беше време да влезем във водопада. С Вим решихме да бъдем боси, което може би не беше най-добрата идея, но бе единствения ни вариант. Той поведе, слизайки надолу в студената, бързаща вода. Изчаках го да отиде до първата скална платформа, преди да тръгна. Когато видях, че го направи безопасно, влязох във водата. Течението беше много по-силно от очакваното. Борех се да поддържам равновесие върху хлъзгавата повърхност под краката ми. На няколко пъти губех баланс, но успявах да не падна.

Точно когато правех финалната крачка да застана на гигантската скална платформа, на която стоеше Вим, се подхлъзнах. Водата направи така, че да няма никакво триене между скалата и краката ми. Не можех да направя нищо, освен да изчакам падането. Краката ми продължиха да се пързалят. След завъртане на 180°, десния ми крак се оказа върху суха част от скалата, която бе над водата. Отново намерих триене! Направих още една внимателна стъпка, за да отида до страната на Вим.

Заедно минахме през водата и застанахме директно под водопада. Коленете ми се огънаха няколко пъти, докато се опитвах да поддържам баланса си срещу грубата сила на водата. Чувствах как сякаш хиляди игли многократно пробиваха кожата ми, но задържах позицията си въпреки атаката. Отворих очите си само дотолкова, че да мога да видя как Вим стои до мен, твърд като камък. Този човек беше звяр, по-силен от всеки, когото съм виждал някога. Да го видя ми даде обновена сила. Стегнах си мускулите и стоях твърдо. Тогава изведнъж, болката спря и тялото ми се адаптира. Отново бях топъл.

След миг усетих някой да дърпа ръката ми. Отворих очи - Вим ме дърпаше от водопада. Беше време да преминем към медитация на скалите с Марко. Освободих се от хватката на водопада и последвах Вим към скалата. Подхлъзнах се още няколко пъти, но за щастие, Вим беше там, за да ме хване. Той ме държеше за ръка, предотвратявайки отнасянето ми от силното течение.

Когато стигнахме до плоската скала, където Марко вече седеше, той ме пусна и седна зад него. Седнах на ръба на скалата и се опитах бързо да се преместя по-близо до Вим и Марко, но водата вдигна лекото ми тяло и ме плъзна по-далеч, отколкото исках. Още веднъж, Вим беше там, за да ме хване и да ме настани на мястото зад него.

Изтощен, но въпреки това, чувствайки се доволен от постигнатото, затворих очи и започнах да медитирам. Звукът от течащата вода направи така, че съзнанието ми лесно да плава свободно. Представях си се отново във водопада. Когато стоях там, усещах все едно целият свят се е стоварил отгоре ми. Първоначално се опитвах да се преборя с него, да се изправя срещу него, но едва когато бях приел ситуацията, бях стигнал до разбиране. Осъзнах, че приемането на студа, бе единствения начин да оцелееш в него. Съпротивата причиняваше страдание и болка, докато приемането осигуряваше мъдрост. Това бе най-важното ми осъзнаване до този момент.

След пет минути медитация върху скалата, Вим заяви, че е време да продължим. Внимателно се преместихме от хлъзгавата повърхност и се върнахме при сухите си дрехи.
„Ухааа!” изкрещях аз.
„Чувството е страхотно!” призна Марко.
Вим ни погледна и ни потупа и двамата по гърба, казвайки: „Горд съм с вас, момчета. Браво!”

Връщайки се във вилата, всички ние бяхме изпълнени с чувство за постижение. Бяхме изкачили върха на планина и имахме чудесно изживяване при водопада. Слушахме песента на Coldpaly “Yellow” на моя лаптоп, докато пътувахме с джипа, а слънцето залязваше. Това бе идеалният начин за завършек на един перфектен ден.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #37 -: Април 17, 2020, 01:23:23 am »
Шести ден: 5 май 2010 г.

На следващата сутрин изпълних дихателните си упражнения, преди да сляза долу. Чувствах се изпълнен с енергия и исках направо да започна.
Най-добрите ми времена бяха:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 40 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 5 минути 6 секунди
Това бяха най-добрите ми времена до този момент!
Изтичах надолу по стълбите и казах на Вим добрите новини. Той беше развълнуван да чуе, че бях успял да задържа дъха си над пет минути (с въздух в белите дробове) само след няколко дни практика.

„И така, какво правиш когато задържаш дъха си?” попита той. „Какво чувстваш?”
„Е,” започнах, „в началото правя 30-те вдишвания, както ми каза. Тогава, когато задържам дъха си, за дълго време не чувствам нищо, няма натиск, никакви знаци, казващи ми, че трябва да спра, нищо. След известно време, на около четири минути, се появява стягане в гърдите ми. От този момент нататък, зная, че мога да продължа още около минута, борейки се с тази стегнатост.”
„Ами тогава,” отговори той, изглеждайки някак разочарован, „радвам се, че виждаш резултати, но мисля, че го правиш по грешния начин. Не трябва да го насилваш. Форсирането може да те нарани и да те върне няколко стъпки назад. Фокусирай се върху отпускането, не се насилвай.”

Да чуя това, бе шок за егото ми, но чувствах утеха, знаейки, че повече не трябва да се насилвам. Мислех, че стегнатостта е естествена и просто трябва да мина през нея, но бях сбъркал. Постарах се да запомня съвета му и отидох в кухнята да закуся и да пия кафе. (…)
По време на закуската Вим направи съобщение.
„Днес ще го даваме по-полека. Вчера имахме дълъг ден, така че мисля, че заслужаваме да се отпуснем. Ще запаля огън и можем просто да се мотаем около къщата.”

Това ми звучеше добре. Тялото ми бе много болезнено от стоенето под водопада предишния ден. Почивката би ми се отразила добре. Това също ще ми даде възможност за работа върху клипа със събраните досега кадри. След закуска Вим ми каза, че с Марк ще отидат до планината, за да направят още няколко медитации. Казах им, че ще бъда добре, стоящ в къщата да работя върху видеото за YouTube, така че те отидоха без мен. Никога не бях работил със софтуер за редактиране на видео и ми отне известно време да му хвана цаката.

След като бяха минали няколко часа, Вим и Марко се върнаха. Вим възкликна, че Марко е направил първото си пълно потапяне за цяла минута! Натъжих се, че съм пропуснал това, както и възможността да отида във водата, но имах важна работа. Трябваше да завърша клипчето, което щеше да помогне за популяризирането на семинарите на Вим.

Този ден времето летеше. Прекарах няколко часа, трудейки се върху видеоклипа, докато Вим и Марко просто си говореха. За вечеря Вим сготви отново и направи чудесно ястие. Конрад се беше отбил по-рано през деня и ни каза, че е на път да говори с братовчед си относно тичането с боси крака в снега. Също така бе оставил няколко бутилки вино като подарък. Следователно, виното бе сервирано на масата към вечерята. 

След вечеря отидох да работя още върху видеото, Марко си легна рано, а Вим продължи да отпива вино. За кратко поговорихме относно потенциала на студа да промени света. В крайна сметка изникна и темата за Монблан.
„Трябва да го направиш, Джъстин.” каза той. „Присъедини се към мен за изкачването на Монблан.”
„Но ти каза, че ще бъде трудно с телевизионния екип, който организира събитието.” отговорих объркан.
„Ааа, не се тревожи за тях. Ако успееш да събереш парите за пътуването до Европа и купуването на екипировка за катерене, аз ще направя да се случи. Аз съм Ледения човек, те ще трябва да ме чуят. Ти си мой приятел и те искам там. Ние сме като братя.”

„Братя?” попитах.
„Да, духовни братя. И двамата имаме сходни представи. Искаме да променим света. Хората искат да го оставят такъв, какъвто е и да живеят в невежество, но ние имаме мъдрост и можем да им покажем по-добър начин на живот. Ние имаме силата да променим света. През целият ми живот съм бил осмиван. Наричан съм луд и ненормален! Но сега, с това ново изследване, разкриващо, че мога да контролирам автономната си нервна система, те няма да се смеят повече. Това е дълбока и мощна техника. Моят начин на живот пренаписва науката!”

„Е, Вим, ако наистина искаш да бъда там и си сериозен относно това, ще направя всичко по силите си да мога да се върна в Европа в началото на август. Ще изкача Монблан с теб!”
„Да!” възкликна Вим. „Духовни братя!”
Прегърнахме се един друг, сякаш сме семейство.
„Обичам те, човече!” каза той с насълзени очи. „Благодаря, че ми вярваш. Благодаря ти.”
„И аз те обичам, Вим.” казах с усмивка, сдържайки сълзите си. „Благодаря ти, че ми показа, че в живота има неща, към които си струва да се стреми човек. Ще сторя всичко по силите си, за да ти помогна да разпространиш посланието си.”

Прегърнахме се още веднъж и той ми пожела лека нощ.
„Утре ще тренираме още.” каза. „Марко ще плува 50 метра в студената вода. Ти и аз ще плуваме един километър заедно. Като братя!”
Продължих да гледам към вратата, докато стъпките му заглъхваха нагоре по стълбите. Този човек ще направи история, си помислих. Ще промени начина, по който живеем живота си. И от този ден нататък ще се наричаме взаимно духовни братя.

Реших да остана долу и да поработя още върху видеото, преди да си легна. Половин час след като Вим си легна, токът изгасна. Призрачността на напълно тъмната къща ме изплаши. Използвах екрана на моя лаптоп като фенерче, за да намеря пътя до моята спалня. След като описах този ден, затворих очите си и заспах.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #38 -: Април 22, 2020, 12:53:28 pm »
Седми ден: 6 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих и веднага се заех с дихателните си упражнения, но този път не си направих труда да записвам времето, тъй като не исках да имам някаква причина да се насилвам. Вместо това отделих време и се отпуснах. Все още не бях видял светлините, за които говореше Вим, нито счупих някакъв времеви рекорд този път, но се чувствах много по-добре когато приключих – отпочинал и спокоен. Не знаех дали това трябваше да се случи, но го приех като това, което беше.

Когато слязох долу, Марко и Вим вече бяха станали и си говореха. Приготвих си закуска и се присъединих към разговора.
„И така, какъв е планът, Вим?” попитах.
„Е, ще направим нещата малко по-различно от това, което обясних снощи.” каза той. „Вместо да предприемем километър плуване, ще плуваме 800 метра, хубаво и лесно. Ще се движим с бебешки стъпки. Ако можеш да направиш 800 метра без проблем, тогава ще преминем към един километър. Що се отнася до Марко, решихме той да плува срещу течението, с потопено цяло тяло. Ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
„Добре.” казах. „Звучи като добра идея. Кога ще тръгнем?”
„Когато приключиш със закуската си.” отговори той. (…)

15 минути по-късно стояхме пред познатото ни място за плуване. Вим и Марко бяха отишли във водата да плуват срещу течението. Аз гледах отгоре, държейки камерата на Марко. Той изглежда се справяше наистина добре в близо 10 градусовата вода. След 5 минути плуване срещу течението, лицето на Марко придоби интересно изражение; приличаше на решителност. Вим също забеляза това и започна да казва неща, които не разбирах. По-късно узнах, че е рецитирал по памет мантри на санскрит като форма на насърчение. Това изглежда даде сили на Марко. Той успя да издържи още 5 минути в студената вода!

След като Марко доплува до брега и се изсуши, бе мой ред. Гмурнах се във водата и застанах до Вим. Когато Марко ни каза, че е готов да върви по протежението на реката, Вим обяви, че е време да преплуваме нашите 800 метра.
„Да тръгваме!” извика той и започнахме да плуваме.
За пореден път Вим дръпна пред мен и поддържаше стабилно темпо. Спомних си съвета му да се избягва форсирането и продължих със своето собствено темпо. По време на цялото плуване тялото ми остана топло, а дишането ми бе спокойно.

Когато стигнах до края на 800-те метра, тялото ми беше изтощено. Отне ми общо 16 минути да преплувам разстоянието. Нямаше нищо объркано в тялото ми. Бях просто физически изтощен и с изключение на това, се чувствах страхотно. Пръстите на ръцете и краката ми бяха добре, без никакво изтръпване. Докато излизах от водата, се сетих, че последващото охлаждане ще дойде бързо. Затова попитах Вим дали може да тичаме на връщане към къщата, в опит да потисна охлаждането. За съжаление, не се получи. Последващото охлаждане ме удари на половината път към дома. Треперенето ми бе неконтролируемо.

Това продължи общо 32 минути. Което е значително повече от последния път, но трябваше да се имат предвид и добавените 200 метра към плуването. Когато се стоплих отново, се замислих върху постижението си и видях съществен напредък. Чувствах се много по-добре, докато бях във водата, нямаше болка или дискомфорт. Осъзнах, че приемането на студа работи в моя полза. Даде ми способността да генерирам повече топлина и да остана по-дълго затоплен.

Когато се върнахме в къщата, Вим запали огън. След като поговорихме малко, разбрахме, че сме доста гладни. Вим предложи да хванем такси до града и отново да хапнем в пицарията. Щяхме да бъдем с джипа, но Конрад го взе, за да посети братовчед си в Карпач. След 30 минути бяхме пред пицарията. (…) По време на вечеря обсъждахме възможните начини за популяризиране на тичането с боси крака през зимата. Докато ядяхме пиците си, Вим ни каза колко е щастлив да ни има за приятели.
„Наистина мисля за вас, момчета, като за свое семейство. Благодаря ви, че сте тук.”

След вечеря отидохме до таксито, което ни върна в къщата около 21:00 часа. Все още бях изтощен от по-ранното плуване. Говорихме малко около огъня, но скоро клепачите ми натежаха твърде много, за да ги държа отворени. Пожелах лека нощ и отидох горе в стаята си. Набързо записах събитията от деня и незабавно си легнах в леглото да спя.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #39 -: Април 22, 2020, 02:29:28 pm »
Осми ден: 7 май 2010 г.

На следващата сутрин си оправих леглото и отидох долу да срещна Вим и Марко. Изглежда винаги се будех по-късно от тях. Може би още не бях свикнал със смяната на времето. Както и да е, никога не се будех по-късно от 09:00, което не е толкова зле. Вим и Марко закусваха и пиеха чай, когато влязох в стаята. Вим предложи да направя дихателните си упражнения навън, на хубавото, топло слънце. Взех предвид съвета му, излязох и седнах на близката пейка.

Изпълнението на дихателните упражнения го усещах много по-релаксиращо в сравнение с първия ден. След всяка серия на задържане на дъха, се чувствах по-осъзнат и енергичен, но също така центриран и контролиращ. Тъй като бях приложил правилото „не насилвай”, вече не се усещаше като скучно задължение. Беше бързо и лесно за направа, не изискващо каквито и да било усилия. (…)

Докато си правех закуска, ми хрумна идея. Връщайки се на масата за закуска с чая и овесените ядки, казах:
„Хей, защо не се върнем при реката и да плуваме още веднъж, преди да тръгнем. По пътя можем да спрем някъде, ако има поле наблизо и да хвърляме фризби. Тогава, може би да отидем до реката и да се забавляваме хвърляйки фризбито един на друг като го хващаме, докато скачаме във водата.”
„Страхотно! Хубаво!” възкликна ентусиазирано Вим.
„Добре, да тръгваме.” отговори Марко с усмивка.
Докато закусвах, Марко и Вим отидоха горе да се преоблекат.
„Ще те срещнем отвън.” казаха, взимайки фризбито, което стоеше отгоре на пианото. 

Само за няколко дни, помислих си, бях дошъл в нова държава и изградил приятелства, които ще продължат цял живот. Сега имам връзки с невероятни, интелектуални пионери. Не мога да повярвам, че всичко това е започнало от простичко гледане на телевизионно шоу с участието на „Ледения човек.” Еха.

Преоблякох се, събрах си нещата и изтичах навън да срещна приятелите си. Вървяхме по пътя към езерото, за последен път. По-късно този ден Марко щеше да се качи на автобуса и да продължи към следващото си приключение. Това ще ми липсва, помислих си.

Най-накрая пристигнахме на гигантско поле с две футболни мрежи на всеки край.
„Това е добро място.” обяви Вим.
Разпръснахме се из полето, хвърляйки напред-назад фризбито. Полето беше изпълнено с хиляди жълтурчета. Какъв вид насекомо обича жълтурчетата? Точно така… пчели. Заедно с хилядите жълтурчета, имаше и хиляди пчели навсякъде където стъпвахме. Простото хвърляне в полето се превърна в игра на „Не стой на едно място твърде дълго или ще бъдеш ужилен… бързо хвърли фризбито!” Смяхме се много. За щастие, никой не бе ужилен.

След час решихме да се преместим на реката и да плуваме за последен път. Когато отидохме до обичайното си място за плуване, извадих лаптопа си и го поставих на позиция, така че камерата да е обърната към нас. Когато всички бяхме готови, взех фризбито и застанах до лаптопа си, перпендикулярно на мястото, където обикновено скачахме вътре в реката.
„Ще броя до три, Вим, искам да се затичаш и скочиш. Ще хвърля фризбито към теб. Готов ли си?” попитах.
„Да! Тръгвам!” извика той обратно към мен.
„Хаха, добре. Едно, две, три!”

Вим се затича към ръба с пълна скорост и скочи напред. Хвърлих фризбито и то за малко пропусна отворените му ръце.
„Толкова близо!” каза той, когато главата му изплува от водата и хвърли фризбито обратно към мен. „Искам да опитам отново!”
Докато Вим плуваше към брега, Марко се потопи. Хвърлих му фризбито, но и той за малко го пропусна. Изглежда не успявахме да постигнем правилен синхрон.

Всеки от нас се редуваше да хвърля фризбито към останалите. След 15 минути на хвърляне и хващане, аз бях единствения успял да го хване. Вероятно щяхме да опитваме по-дълго, ако водата не бе толкова студена. Не това, че студът ни влияеше по начин да губим топлина, но когато и да се потапяхме, въздействието от съприкосновението с водата, щеше да жили нашите гърбове; беше изключително болезнено.

След като хванах фризбито, реших да остана малко и да плувам наоколо. Преди да напусна Полша, исках да почувствам последващото охлаждане за последен път. Наслаждавах се на възможността просто да ходя по улицата и да скоча в ледено студена река. Това щеше да ми липсва. Останах във водата за около 15 минути. Марко също скочи още веднъж и плува малко наоколо. Аз бях спокоен, не трябвайки да мисля за студа и просто се наслаждавах на плуването. Бяхме изминали дълъг път от нашия първи ден на обучение. Успокояващо бе да знам, че е постигнат напредък.

Пет минути след излизането от водата, по време на ходенето към къщата, моето последващо охлаждане се появи. Аз го приветствах. Въпреки че беше неприятно, сега гледах на него с благодарност. Като изгарянето в мускулите, което се получава след дълъг работен ден, последващото охлаждане ме уведомяваше, че съм стигнал го границите на своето тяло и то е в процес на възстановяване.

Когато приближихме къщата, чухме силен клаксон зад гърба си. Обърнахме се, за да видим, че е Конрад в неговия джип. Той ни срещна обратно в къщата и ни каза, че пътуването му до Карпач е било успешно. Братовчед му ще ни позволи да проведем тичането с боси крака там! Това беше чудесна новина!

Влязох вътре да се изкъпя и изчистя. Във ваната се замислих за всичко случило се през последните няколко дни. Мислех за студените плувания, изкачването до върха на планината и стоенето в снега. Бях спечелил много опит и придобил значително подобрение по време тези тренировки. Разбрах също, че ми престои дълъг път, ако искам да настигна Вим, но бях готов да продължа с опитите. Не исках да си тръгвам от тренировките в Полша. Надявах се, че предизвикателството на Монблан ще ме принуди да продължа ежедневното практикуване. Първата седмица на август беше само на три кратки месеца разстояние.

Приключих с банята и слязох долу да поработя още върху клипа за YouTube. Конрад ме забеляза и ме помоли да му покажа недовършеното видео. Той беше изумен.
„Вие, момчета, стояхте във снега?” попита той с развълнуван глас. „Това е невероятно! Уау, вие сте моите герои!”
След като изгледа видеото, Конрад започна да прави снимки на къщата, които да покаже на приятелите си в Нидерландия. По това време Марко беше на горния етаж и си опаковаше багажа. Почти беше станало време да го откараме до автобусната спирка в Лвовек Шльонски.

Когато Марко приключи с опаковането, всички ние се срещнахме отвън, на предния двор. Конрад държеше бутилка алкохол и запалена свещ.
„Искам да опитаме нещо.” каза той. „Ще сложа горещ восък върху капачката на тази бутилка, за да я запечатам. Искам всички ние да сложим върховете на пръстите си, за да запечатаме восъка. Тогава, когато завършим тичането в Карпач, ще дойдем отново тук и ще изпием тази бутилка заедно.”
Всички решихме, че е добра идея. Той изля горещия восък върху капачката, а ние се редувахме да го натискаме с пръсти. Това беше хубав, сантиментален жест от Конрад.

Когато пристигна автобуса на Марко, си казахме довиждане с тъга. Планирахме да го видим отново в бъдещето, така че не беше наистина сбогуване, а временно „ще се видим по-късно!”. Всички прегърнахме един по един Марко, желаейки му най-добър час по време на предстоящите приключения. Вратите се затвориха и автобуса тръгна, а ние помахахме за довиждане на нашия нов приятел.

Вим, Конрад и аз се върнахме обратно в джипа и потеглихме към дома. Когато пристигнахме, започнахме да приготвяме джипа за нашето завръщане в Амстердам. (…)

Приключихме с поставянето на багажа си в колата, а Конрад постави запечатаната с восък бутилка отгоре на шкафа, до камината. Влязохме в джипа и казахме довиждане на Мишу и къщата за последен път. Пътуването обратно до Амстердам бе дълго. Напуснахме къщата точно когато слънцето залязваше. Спирахме на няколко газ станции и спирки за почивка по пътя. Вим и Конрад се редуваха да шофират. Бих шофирал и аз, но не знаех как да управлявам ръчно лоста за скоростите. Нямах обаче нищо против, защото това ми даде възможността да приключа работата по видеоклипа на задната седалка. Когато то бе направено така, че да ми харесва, затворих лаптопа си и задрямах.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #40 -: Април 22, 2020, 02:49:41 pm »
Девети ден: 8 май 2010 г.

Събудих се от звука на клаксон на кола. Погледнах през прозореца – бяхме се върнали в Амстердам. Часовникът ми показваше 06:55. След около 13 часа щях да бъда на полета тръгващ от Амстердам до Франкфурт. Почти беше време да си ходя вкъщи. В 07:15 се отбихме встрани на пътя и Вим излезе.
„Какво правим?” попитах.
„Оставям Вим.” отговори Конрад. „Той трябва да отиде някъде, така че няма да е с нас през остатъка от деня.”
Сърцето ми потъна.

„Съжалявам.” каза Вим. „Конрад ще се погрижи за теб, докато тръгне полета ти. Също и ще направи така, че да стигнеш летището навреме. Иска ми се да остана, но трябва да видя семейството си.”
„Всичко е наред, Вим.” казах, гледайки го в очите и с пресилена усмивка. „Разбирам.”

Конрад и аз излязохме от колата и помогнахме на Вим да разопакова вещите си. С Вим се прегърнахме за последен път. Когато се обърна да си тръгне, той погледна назад към мен и каза: „Довиждане, мой духовен братко! Ще те видя отново на Монблан!”
С това той се обърна и сви зад сградата.
„Довиждане, братко.” промълвих на себе си.
„Добре.” каза Конрад. „Да тръгваме!”

(…)

„Имам идея.” каза Конрад и очите му светнаха. „Искаш ли да отидем за студено плуване?”
„Ъъъ, добре.” казах колебливо. „Но къде?”
„Ще видиш.”

Качихме се в джипа му и карахме 30 минути обратно до Амстердам. Направихме завой и тогава карахме още 10 минути през непозната за мен област. Пейзажът се разкри, а земята се изравни. В далечината виждах вода.
„Това е Северно море!” каза Конрад, разкривайки изненадата. „Да тръгваме!”
Взехме си банските, кърпи и камерата на Конрад от багажника на джипа и отидохме към водата.

„Мисля, че ще бъде хубаво да направя видео за Вим” помисли си той на глас. „Можем да се запишем как влизаме във водата, за да му покажем, че дори и да не е наоколо, ние продължаваме да тренираме.”
„Добре, Конрад.” мислех, че е глупава идея, но реших, че Вим вероятно ще го хареса.
Преоблякохме се в банските, а Конрад взе камерата от чантата си и я включи. Постави тениската си на земята и сложи камерата отгоре. 
„Добре.” каза той, очевидно развълнуван. „Да тръгваме!”

Изтичахме в океана и плувахме наоколо за 10 минути. Водата беше мразовита, но бе нищо в сравнение с ледения водопад на Карпач. Въпреки че не очаквах да правя още ледени тренировки преди да напусна Европа, бе приятна изненада.
Преоблякохме се в сухите си дрехи и вървяхме до близкия ресторант, разположен на брега.

„Какво ще кажеш да ти купя чаша горещ шоколад и тогава да тръгваме?” попита Конрад.
„Защо не?” отговорих.
Влязохме боси в ресторанта. Чувствах се зле да внасям пясък в заведението, но когато забелязах, че подът вече беше покрит с пясък, спрях да се тревожа. Там имаше камина, стояща близо до гигантски прозорец, гледащ към Северно море.

След като Конрад купи два горещи шоколада, отидохме до камината и седнахме до нея. Вдигнахме своите пясъчни, мокри крака нагоре и ги поставихме на подложка за крака, близо до откритите пламъци. Докато с Конрад отпивахме от шоколада, гледахме през прозореца, разкриващ ни красивия пейзаж. В този момент животът изглеждаше перфектен.

Не можех да повярвам, че през изминалата седмица бях тренирал с оригиналния Леден човек, когото сега наричах мой духовен брат.



Б.пр.: На следното видео, до 5:55-ата минута, може да видите някои от описаните в тази глава преживявания:




λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #41 -: Април 25, 2020, 12:31:51 am »
Дж. Розалес: Глава 31
Завръщане вкъщи


По-късно тази вечер Конрад ме остави на летището. Проверих си чантите, минах през охраната и си проправих път към вратата. Беше страхотно изживяване, но бях готов да се върна към добрата, стара Америка. Липсваха ми семейството и приятелите. (…)

Първият ми полет от Амстердам до Франкфурт беше бърз и безболезнен. Стюардесите бяха наистина хубави и самият полет продължи само час. Когато пристигнах на летището във Франкфурт, бях изплашен. Намирах се на доста голямо летище в страна, в която никога не бях ходил. Опитах да разговарям с няколко от хората, които работят там, но никой от тях не говореше английски.

(…)

След като се нахраних, времето летеше. Преди още да разбера, бях на борда на самолета си до Чикаго. Похвалих себе си, че останах буден цялата нощ и не пропуснах полета си. Изтощен, заспах веднага след като се издигнахме във въздуха. Събудих се когато гласът на пилота обяви по високоговорителите, че се спускаме. (…) Минаването през митницата отне цяла вечност. Мислех, че ще бъде като минаването през охраната на летището, но грешах. Въпреки това, когато излязох, все още разполагах с цял час преди следващия полет. (…) Включих си телефона и уведомих приятелката и родителите си, че съм в безопасност. Тогава реших да извадя лаптопа си и да употребя оставащата мощност на батерията му. Сега, когато бях в Щатите, можех отново да ползвам дебитната си карта. Така че поръчах достъп до безжичния интернет на летището и най-накрая успях да кача в YouTube видеото от нашия семинар. (…)

След това изпратих кратък имейл на Вим с линк към видеото, благодарейки му за възможността. Скоро на самолета започнаха да се настаняват хора. Събрах си багажа и се качих на последния си полет до вкъщи. Няколко часа по-късно слизах на ескалатора към мястото за вземането на багаж.
„Виждам го!” чух глас да казва. Погледнах наляво и видях малката си сестра Натали да маха към мен. До нея бе приятелката ми Брук и майка ми.
„Здравейте, момичета!” казах, докато вървях към тях.

(…) Пуснах Брук и отидох до майка си да я прегърна. Докато обвивах ръцете си около нея, Натали се затича и ме прегърна отзад. (…)
„Баща ти е при колата. Нека отидем при него.”
Грабнах проверената си чанта от конвейера и отидохме навън. Баща ми излезе от колата и ме прегърна. Каза ми, че се радва, че съм в безопасност у дома. Прибрахме багажа ми в колата и тръгнахме с нея към вкъщи.

Час и половина се возихме и през това време бях положил главата си в скута на приятелката ми и разказвах истории от моето приключение в Полша. Беше хубаво да бъда вкъщи. Време е да се приготвя за Монблан.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #42 -: Април 26, 2020, 04:40:49 pm »
Глава 32
Експериментът с ендотоксин – велика борба


Четири години след започването на проучванията относно Ледения човек, най-накрая се натъкнах на възможността да докажа мнението си, че можем да повлияем на имунната система и да се борим с болестите чрез силата на съзнанието.

Докато бях потопен в ледената баня в Института Радбут (Radboud), професор Михай Нетеа бе един от хората, наблюдаващи ме с вълнение. Той е добре известен с изследванията си имунолог, прочут учен в академичните среди. Срещал съм много световни рекордьори в спорта и други дисциплини; онези със силен дух не се хвалят. Същото важи и за професор Нетеа. Той остана скромен въпреки многобройните си постижения.

Последното му изследване за имунната система, използващо Ендотоксиновия експеримент, е поразително. То е за това, което се случва когато възпалителните маркери, които са причината за многобройни заболявания, внезапно ескалират толкова много, че причиняват увреждане на човешките тъкани.

Това че съм трениран човек, показващ необичайни резултати, когато е подложен на екстремни температури, го бе навело на мисълта, че ще бъде интересна възможността да види по какво се различава тялото ми от всички останали, които е тествал. Приех поканата му по телефона и се съгласих да участвам в неговото изследване. Той бе спечелил одобрение да извърши експеримента, въпреки възрастта ми! Бях убеден, че можем съзнателно да повлияем на имунната система и професор Нетеа бе начинът ми да покажа на света, че е възможно.

Въпреки че експериментът щеше да получи универсално покритие и вероятно щеше да бъде навсякъде по вестници и телевизии, бях съсредоточен само върху това да докажа, че всеки е способен да влияе пряко върху автономната нервна система.

Определихме среща, за да направим първата проверка и съберем базови данни. Данните показаха, че бях съвършено здрав по-възрастен човек, в страхотно физическо състояние. Сърдечния ми ритъм по време на теста бе 39 удара в минута.

Обикновено, свръхактивната имунна система причинява увреждане на човешките тъкани. Експериментът щеше да провери дали мога да потисна тази свръхактивна реакция. Ако е възможно, бихме могли да разработим метод, който да даде възможност на милиони хора да подобрят имунните си системи. Способността да се повлияе на имунната и нервна система чрез медитация и специфично дишане, може да бъде естествено оръжие, което човечеството да използва срещу заболяванията.

Сутринта на Ендотоксиновия експеримент се събудих в 04:00 и извърших рутинните си дихателни упражнения.

Б.пр.: Видео ръководство - метода на дишане на Вим Хоф:




Бях в отлично състояние на духа и готов да дам всичко от себе си в болницата в Неймеген. Вълнувах се, че ще покажа заложбите си на доктори, професори, медицински и телевизионен екип, които щяха да бъдат там, за да ме гледат. Но и бях тревожен и нервен, напълно осъзнавайки предизвикателството, което трябваше да преодолея. Потискането на болест чрез чиста воля, без каквито и да било външни средства, не би било нищо по-малко от гигантски пробив.

Няколко часа по-късно лежах в болнично легло, заобиколен от учени, медици и телевизионен екип в стая 7 на 5 метра. Докторите ме свързаха с множество машини за записване на данни. Там трябваше да се боря срещу инжектирания токсин. Не само трябваше да се бия с болестта, но и с напрежението на хората около мен. Очакванията им бяха високи и не исках да ги разочаровам. Въпреки че не знаех какво въздействие върху мен би имала инжектираната отрова, бях приготвил тялото си възможно най-добре. Започнах своята дихателна техника, за да си дам начален тласък. С всеки дъх си представях, че зареждам имунната си система с повече сила.

Точно преди да ми направят инжекцията, лекарите ми обясниха, че ще почувствам ефектите на ендотоксина скоро след инжектирането.

Б.пр: Ендотоксин - Терминът "ендотоксин" обикновено се използва за термостабилен полизахариден токсин, здраво свързан с бактериалната клетка, за разлика от термолабилния протеин "екзотоксин", секретиран във външната среда. Ендотоксинът (липолизахарид) е отговорен за много патофизиологични симптоми, наблюдавани по време на грам-отрицателни бактериални инфекции. Те включват пирогенност (способността да предизвика повишаване на телесната температура), промени в броя на циркулиращите левкоцити (левкоцитопения, левкоцитоза), активиране на комплемента, активиране на макрофаги, агрегация на тромбоцитите, повишаване на капилярната пропускливост и други. В допълнение, ендотоксина индуцира имунен отговор.

Така че приготвих тялото си и получих отровата, която бе пусната в кръвта ми. През първите няколко минути не усетих нищо. Нямаше промяна. Казах това на лекарите и те ми обясниха, че повечето от възпалителните маркери ще присъстват в тялото ми 90 минути след инжектирането. Минаха 60 минути и бях добре. Изминаха 75 минути и все още бях добре. Чаках някаква забележима промяна в тялото ми, за да мога да й противодействам. Около 90 минути след инжектирането, усетих да идва леко главоболие. Най-накрая бях намерил опонента си, но беше далеч по-малък от това, което очаквах.

Скоро след като се концентрирах върху враждебната сила, главоболието изчезна и налягането бе облекчено. Какво се бе случило? Очаквах война, а всичко, което получих, бе малко главоболие. Независимо от това, имунната ми система бе готова и бдителна. Когато почувствах главоболието, просто я стимулирах да работи по-ефективно. В случая това означаваше потискане на възпалителните тела с чиста воля. В рамките на минути… Беше си отишло.

След около 40 вземания на кръв и 10 часа лежане, свързан с машините на болнично легло, всичко дойде към края си. Професорът и лекарите бяха доволни от резултатите. Те бяха изумени, че не съм почувствал нищо повече от главоболие.

Усещането ми бе това на победа и плаках няколко пъти този ден. Дългото време на чакане да видя дали убежденията ми са верни, най-после имаше победоносен завършек. Почувствах облекчение, сякаш огромна тежест се смъкна от плещите ми. Това бе най-голямото ми приключение в легло, изобщо.

След експеримента се бе развил огромен апетит и желанието ми за храна бе интензивно. След като се нахраних, отидох в близкия хотел и си легнах да спя. На следващия ден се върнах в Радбут за още една проверка. Всичко беше наред и тялото ми беше в страхотно състояние! Карах до вкъщи с приятеля си Бен, който бе до мен по време на това приключение. Пеехме песни със сърца, пълни с радост.

Да, възможно е да се повлияе на имунната система и да се пребори болестта. Ще покажем на всички!





Б.пр.: Преведен на български видеоклип, описващ и обясняващ експеримента в допълнение с последвали такива върху контролни групи:





Видео с експеримента (с английски субтитри):







И извадка от научно изследване, на тема „Волево активиране на симпатиковата нервна система и смекчаване на вродения имунен отговор при хората”, което може да откриете тук: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4034215/

Значение:

Досега както автономната нервна система, така и вродената имунна система се разглеждаха като системи, на които не може да се повлияе волево. Настоящото проучване показва, че чрез практикуване на техники, научени в краткосрочна тренировъчна програма, симпатиковата нервна система и имунната система наистина могат да бъдат съзнателно повлияни. Здравите доброволци, практикуващи научените техники, показват дълбоко увеличение на освобождаването на епинефрин, което от своя страна води до увеличено производство на противовъзпалителни медиатори и последващо овлажняване на провъзпалителния цитокинов отговор, предизвикан от интравенозно приложение на бактериален ендотоксин. Това проучване може да има важни последици за лечението на различни състояния, свързани с прекомерно или постоянно възпаление, особено автоимунни заболявания, при които терапиите, които противодействат на възпалителните цитокини, показват голяма полза.
« Последна редакция: Април 27, 2020, 01:03:04 am от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #43 -: Май 15, 2020, 03:16:29 am »
Глава 33
Експериментът Вятърен тунел


Един ден ми се обадиха от Maximum TV и ме попитаха дали все още се интересувам от правенето на телевизионни представления. Тъй като по този начин правя парите си, казах им „да”. Те бяха щастливи да чуят този отговор. Тогава започнаха да говорят за това, което искат да направим – „Експериментът Вятърен тунел”.

От телевизията имаха две идеи, които искаха да изпълнят с експеримента. Една от тях бе да ме привържат към външната част на камион, движещ се с 80 км/ч при температури близки до замръзване. Другата идея беше да пътуваме до Виена, където има вятърен тунел, който създава ветрове със скорост 120 км/ч с температура от 0°С. Досега никога не бях правил нещо подобно и се заинтригувах и от двете идеи. Бях готов да подложа тялото и ума си на проверка още веднъж.

Няколко седмици по-късно летях до Франкфурт, след това до Мюнхен. Там срещнах 27 годишния Денис. Обикновено журналист и футболен играч, Денис сега щеше да бъде водещ на шоуто и да се присъедини към мен за експеримента. Той нямаше търпение да свърши добра работа и даде най-доброто от себе си.

На следващата сутрин десетина от нас отпътуваха с кола на 160 км от Мюнхен до Меминген, Германия. Когато пристигнахме, се спряхме на фирма за камиони, специализирана в превозни средства за авиокомпании. Едно от тях и линейка ни придружиха до близкото летище.

Когато пристигнахме на летището, снимачния екип започна да се приготвя за заснемането. Медиците ни провериха, за да се уверят, че сме в добро състояние. Те премериха вътрешната ни температура, кръвно налягане и пулс и ни обявиха за здрави индивиди. Целта на продуцента беше да ни върже с Денис в задната част на камион и след това да пътуваме с 80 км/ч в дъжда при температура от 4°С. След като бяха направени последните подготовки, камионът тръгна. При скорост от 80 км/ч дъждът се усещаше като градушка при съприкосновение с кожата ни.

Бях леко облечен, докато Денис имаше предимството да носи дъждобран. Комбинацията от дъжд, студена температура и силни ветрове, отнемаха топлината от тялото с бързи темпове; обаче се получи чудесен тест за издръжливост. Въпреки подобния на градушка дъжд, бързо открихме, че екстремната каскада е възможна за направа, докато оставаме спокойни и отпуснати. Дори за необучен човек като Денис не бе проблем да успее да запази самообладание и да остане енергичен. Той предположи, че може би това се дължи на моите присъствие и съвети, които му даваха възможността да издържи на студа. Така или иначе, през тези часове разпуснахме и се забавлявахме чудесно.

След много часове шофиране, снимачния екип най-накрая бе удовлетворен. Опаковахме си нещата, тръгнахме към Виена и спряхме на 150 км от нея. Беше късно, затова намерихме страхотен хотел, в който да отседнем, където бързо заспахме. На следващата сутрин станахме в 05:00 сутринта и бързо поехме отново на път.
Скоро след това пристигнахме в огромно съоръжение, имащо капацитета да симулира вятърен тунел. Още при влизането си в сградата забелязахме грамаден хладилник. Имаше и тръби, 10 метра в диаметър, покрити с изолация, които захранваха вятърния тунел. Използващо вентилатор, който е висок 7 метра, за да генерира вятър, това учреждение притежава най-големия вятърен тунел в света.

Когато пристигна аварийния екип, включващ доктор и неговия асистент, бяхме готови да записваме. Хора тичаха навсякъде наоколо, за да направят необходимите приготовления. Подготвих се психически за теста.

В крайна сметка отидохме в предната част на вятърния тунел. Обикновено там се тества влаковата устойчивост на температури от -40°С до 60°С. Също така могат да наподобят външната среда по време на тези тестове, симулирайки дъжд и сняг. Казаха ни, че ще правим снимките с вятърния тунел със скорост 100 км/ч и при температура от 0°С.

С Денис бяхме проверени за последен път от медиците. Пулсът ми беше 68 удара в минута, докато неговия 122. Благодарение на това, че съм по-опитен в тези ситуации, пулсът ми остана сравнително нисък, докато се подготвях за събитието. Скоро камерите бяха готови и стана време за снимки.

Няколко минути по-късно с Денис бяхме застанали пред тунела и масивния вентилатор започна да се върти. Тунелът беше 12 м висок, 120 м дълъг и контролиран от компютър, който създава всякакви възможни климатични състояния; беше красива гледка. Денис носеше яке, но не и аз. Той стоеше на метър зад мен. Разбира се – и двамата бяхме малко неспокойни от предстоящото, защото никой от нас не бе преживявал нещо подобно преди това. Не знаехме какво да очакваме.

Звукът на вентилатора стана по-силен. Фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фууууууу… Вятърът се засили и трябваше да позиционираме краката си, така че да предотвратим падането си на земята. При 0°С и 100 км/ч вятърът се усещаше като буря. Не беше лесно, но успяхме да задържим позицията си, въпреки че вятърът ни жилеше по лицето и изсмукваше топлината от ръцете ни.

След 10 минути в бурята, Денис бе издържал до точката, от която не можеше да понесе повече. Той вдигна ръката си, за да сигнализира на екипа, че е приключил. Аз тичах на място и се чувствах изключително добре, преди да изключат вентилатора, но първия опит приключи и бе време за почивка.

Отидохме в отоплена стая да пием чай и да се сгреем. Измина около час и бяхме готови да тръгнем отново. Този път щяха да увеличат скоростта на вятъра до 120 км/ч, да понижат температурата още и да добавят дъжд в уравнението. Междувременно, бяха заснети приготовленията ни. Телевизионният екип работеше постоянно, за да се сдобие с възможно най-много кадри. Времето беше пари и те имаха малко време да получат точните кадри.

Обратно в тунела. Сега Денис носеше два дъждобрана и водоустойчиви панталони, а аз носех дрехи, които лесно щяха да се намокрят от дъжда и да прилепнат към тялото ми. Ние бяхме готови. Камерите започнаха да се движат и застанахме в средата на тунела. Дойде мощния рев на витлото и заглуши всички останали звуци. Валежите се появиха доста бързо. По времето, когато вятърът достигна 120 км/ч, бях подгизнал. Бързо разбрах и че е невероятно трудно да запазиш баланс при вятър с подобна скорост, но така или иначе успях да го направя.

Обаче сега, когато скоростта на вятъра беше много по-бърза, дъждът се чувстваше като градушка. Постоянно бях удрян в лицето с тези, подобни на скали, водни капки. Денис имаше много затруднения с болката; той не можеше да издържи. След четири минути показа, че иска да прекрати. Когато изключиха вентилатора, той обясни на екипа защо е спрял. След това се върна в отоплената стая, за да се сгрее.

Мой ред.

Включиха отново вентилатора и дъждът започна отново да пада. Успях лесно да се задържа на краката си от практиката, която бях придобил по време на последния опит. Бях в състояние, в което можех да се представя изключително добре, благодарение на своите концентрация, умение и енергия. Започнах да си тактувам с крак и да пея, докато вятърът приближаваше 120 км/ч. Все по-силно, той набираше скорост. Продължих да навлизам по-дълбоко в песента и себе си, да се опитвам да покажа своя дух.

След като отидох надълбоко в себе си, започнах да усещам присъствие. Имах чувството, че не съм себе си, сякаш вътре в мен имаше индийски (б.пр.: или индиански) дух. Пеех мантри и се чувствах свързан с вятъра, можех да се идентифицирам с него. Студа от вятъра вече не ме безпокоеше. Бях в транс и в пълен контрол. Имах усещането, че съм изправен пред страхотна сила, но не изпитвах страх или опасност. Посрещах я с пълно спокойствие.

Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане; беше невероятно интензивно. Сякаш стоях на върха на света. Дори опитът ми на Еверест не можеше да се сравни с него. Снимачния екип беше запленен, но камерите им продължиха да записват. Докторите казваха на екипа да прекратят експеримента, но те бяха твърде заинтригувани от мира, който показвах. Чувствах се толкова балансиран, че си повдигнах единия крак от земята и сега се борех със скоростта на вятъра от 120 км/ч, стоейки на един крак като фламинго.

Скоро след това някой чул вика на лекар и сигнализирал за прекратяване на експеримента. Те не разбираха, че съм напълно добре и така или иначе го прекъснаха. Не усещах нищо друго, освен величие. Бях видял идентичността на вятъра и зрителите ми казаха, че експериментът ги е докоснал емоционално.

Дълбоко в себе си, всички ние имаме способността да се свързваме с елементите на природата. Имаме потенциала да се свържем с нея пълноценно и да оставим на телата си да се адаптират. Индийците (б.пр.: или индианците), които са много близо до природата, много добре разбират това и имат мъдростта на земята. Цивилизовани, ние бяхме загубили това умение. Природата има способността да ни прави цялостни, да ни изпълва. Следователно, трябва да се стремим да станем по-цялостни.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #44 -: Май 25, 2020, 05:51:12 pm »
Дж. Розалес: Глава 34
Подготовка за Монблан


Не прекарах много време със семейството си след като се прибрах вкъщи. Трябваше да се върна на работа, за да си платя наема в колежа. Не само това, но бе нужно и да започна да спестявам за пътуването си до Монблан. Родителите ми се натъжиха да чуят, че ще се завърна в Европа след няколко кратки месеца. Чувстваха, че изкачването на планина само по къси панталони и сандали е голям риск, но аз бях решен да отида.

С Брук пътувахме до колежа само два дни след полета ми до Питсбърг. Първото нещо, което направих, когато се върнах в Университета в Пенсилвания, бе да посетя бившия си шеф в ресторанта. Намерих го да седи на бара и да чете вестник.

„Добро утро, Джо! Как върви?” попитах.
„Добре.” отговори той. Джо не бе от приказливите.
„Е, исках да се отбия и да видя как я караш. Мислех си също и да проверя дали имате вакантни позиции за мияч на съдове на пълен работен ден.”
„Миячи на съдове… Не. Само на непълен работен ден. През лятото, когато всички студенти си тръгват, е мъртвило. Точно сега се нуждая от хора само на непълно работно време.”
„О.” отговорих, леко разочарован. „Е, добре. Дали ще можеш да ми кажеш, ако се отворят места за пълно работно време?”
„Пълно работно време? Да, ще го сторя.”
Той отпи от кафето си и се върна към вестника. Приех това като знак да тръгвам.
„Е, радвам се, че те видях, Джо!” казах, докато вървях към входа.
„Аз също. Довиждане. Чакай, как беше Полша?” попита той. Бях изненадан, че е запомнил.
„О, беше добре. Изкарах си чудесно. Благодаря, че попита.”
„Радвам се да го чуя. Всичко хубаво, Джъстин.” каза с бърза усмивка и се върна към вестника си.

Бях обзет от разочарование, тръгвайки си от ресторанта. Надявах се да си върна старата работа като мияч на съдове и да започна да изкарвам пари. Работата там бе единствения ми план. Нямах никаква идея как щях да спестя хиляди долари, за да стигна до Монблан. На път за вкъщи обмислях различни идеи. Смятах да пробвам в други ресторанти, но знаех, че ще отнеме седмици, преди да получа първата си заплата. Нужно беше да изкарам пари, незабавно. Тогава ме осени – бих могъл да кандидатствам за университетската лятна работна програма и да се трудя в изследователската лаборатория за пари вместо за кредитни точки! Въпросът беше: щеше ли това да бъде достатъчно?

Когато се прибрах, телефонирах на приятелите си в изследователската лаборатория и попитах за програмата. Антъни, аспирантът при когото работех, каза, че може да се трудя в лабораторията срещу възнаграждение. Просто трябваше да кандидатствам за програмата чрез уебсайта на университета. След като затворих телефона, отидох онлайн и се регистрирах. Не знаех колко пари ще изкарвам, но се надявах да е достатъчно.

Докато чаках отговор, разбрах, че трябва да взема и два летни курса. Разглеждайки списъка, от който да избера учебен предмет, открих само два, които наистина ме интересуваха: руски 001 и руски 002. Това, което не знаех по онова време е, че това бяха интензивни курсове. Което означаваше, че информацията за цял семестър се взима за две седмици. Записах се за курсовете и си казах, че ако всичко се нареди с програмата за лятна работа, ще намеря начин да жонглирам с натовареността. Знаех, че ако оцелея, всичко ще си е струвало.

Няколко дни след кандидатстването ми се обадиха. Бях одобрен за програмата за работно обучение за сумата от 2500 долара на пълен работен ден. Това означаваше, че мога да работя 40 часа седмично всяка седмица, докато не събера всичките 2500 долара. Надявах се това да са достатъчно пари, за да си платя разходите за храна и живот, както и да покрия разходите за Монблан. Знаех какво искам да направя. Ако исках да изкача Монблан, трябва да събера парите. Не беше само за мен, беше и за да подкрепя Вим. Ние бяхме духовни братя и исках да го уверя, че може да разчита на мен. Не изкарах седмица в Полша, просто за да продължа напред с живота си когато се прибера. Този опит беше променил животът ми и нямаше връщане назад.

(…)

Скоро след като Брук се нанесе при мен започна работата ми в лабораторията. Първите няколко седмици беше лесно. Повечето време се занимавах с организация и подреждане. След това, обаче, работата започна да нараства. Директорът замина за месец и искаше да му помогна като поема негов проект. Когато той тръгна, имах да се погрижа за много неразбории. (…)

С наближаването на средата на юни стана време и за часовете ми по руски. Никога преди това не бях вземал уроци по този език, но ми бе интересно да го науча. Започвайки от средата на юни уроците ми бяха от понеделник до петък от 09:05 до 15:30 с 30 минутна почивка за обяд. Не бях очаквал часовете по руски да бъдат с такава продължителност. Независимо от това, приех го стоически и пренаредих лабораторните си часове, в съответствие с новия си график.

Графикът ми през делничните дни изглеждаше така:
06:30 – 07:30 – закуска и тичане с Брук
07:30 – 08:00 – вземане на душ
08:00 – 08:35 – учене на руски език
08:35 – тридесет минутна разходка до училище
09:00 – 12:00 – уроци по руски език
12:00 – 12:30 – Брук ми приготвя храна и се среща с мен за обяд
12:30 – 15:30 – уроци по руски език
15:30 – 16:00 – бързо хапване/отиване в лабораторията
16:00 – 00:00 – работа в изследователската лаборатория

Понякога, ако се наложеше да пропусна час или два в лабораторията, наваксвах през уикендите, за да направя пълни 40 часа. Беше забързан график. Имах късмета Брук да остане с мен през лятото, в противен случай не бих имал с кого да си говоря. Тя ми правеше страхотна компания.

През уикендите прекарвах времето си или учейки руски, или наваксвайки пропуснати часове в изследователската лаборатория. За съжаление, нямаше време за тренировки по метода на Ледения човек. Целта ми беше да стигна до Монблан. Реших, че мога да започна да тренирам отново след приключване на уроците по руски език.



Дните се влачеха и аз бързо се изморих от рутината. Чувствах се като затворник. Безброй пъти си напомнях, че се трудя за добра кауза и скоро ще бъда обратно в Европа, изкачвайки Монблан с „Ледения човек”. Понякога това бе достатъчно да ме успокои. Други пъти щях да лежа буден през нощта, питайки се дали наистина си струва. Успявах да се придържам към графика си, въпреки че на няколко пъти бях близо до отказване. В деня на последния ми урок по руски получих имейл от Вим.

Здравей, Джъстин.

Общата сума, която ще трябва да платиш в Европа е 700 евро. Това включва изкачването на Монблан и транспорта от летището в Амстердам. Ще трябва да пристигнеш в Европа не по-късно от 4 август. Ще се върнем в Амстердам на 11 август. Ще трябва да си носиш раница, спален чувал, дрехи и т.н. Екипировката за изкачване ще ни бъде на разположение на място, осигурена от групата. (Шамони)

Ще си приготвяме собствена храна и ще купим хранителни стоки преди да тръгнем. Първо ще останем в къмпинга, след това ще вземем лифт до 2400 м, за да се аклиматизираме. Щом всички се аклиматизират, ще направим последното си изкачване до върха. Най-добре е да тръгнем рано, някъде около 03:00 часа. Ще ни отнеме около четири или пет часа да достигнем върха. Това е красиво предизвикателство, както сигурен съм, вече знаеш.

Поздрави, Вим


700 евро са еквивалента на 1014 долара, което е доста скъпо за колежанин. По това време ми оставаха две седмици от получаването на останалата част от 2500-те долара възнаграждение от програмата за лятна работа. След прочитането на този имейл, направих нещо, което или беше много смело, или много глупаво – влязох в интернет и купих своя самолетен билет.

Общата стойност беше 1190,90 долара, гигантска дупка в моя портфейл. Причината да го направя, бе да се поставя в ситуация, в която да чувствам, че единствената ми опция е да успея. За съжаление, не така се почувствах първоначално. След закупуването на билета, силно съжалих за постъпката си. Вземайки предвид наема ми всеки месец плюс сметките, ми трябваха около 400 долара. Умножавайки го по трите месеца, в които живеех в апартамента, това правеше общо 1200 долара. За щастие, някои от студентските ми заеми платиха част от този наем, смъквайки 600 долара. Оставаше ми да платя още 600 долара и 150 долара за храна. Това ме направи много скромен относно храната ми. За да спестя пари, седмици наред се хранех само с тестени изделия, фъстъчено масло и сандвичи, както и артикули от менюто за един долар на Макдоналдс. Може да не беше здравословно, но поне не гладувах.

След като извадих разходите си и общата цена на самолетния билет, имах останали само 559 долара след получаването на последната ми заплата. Това е малко над половината от онова, което трябваше да платя на Вим за Монблан. Останал без варианти за още приходи, прибягнах до други средства. Започнах отново да давам плазма, което родителите ми не одобряваха и да продавам някои от по-старите си притежания. Общо това ми даде 900 долара. Бях толкова близо, но моят поток от приходи бе спрял.

Един час преди да напусна колежа, след като си бях опаковал нещата, които щях да взема в Европа, ми дойде една последна идея. Пазех си всички книги по психология, купени през годините, за да мога да ги чета и в бъдеще. Реших, че е време да ги продам обратно на книжарницата и да използвам парите за пътуването. Потърсих в къщата си и открих 12 стари книги по психология. Сложих ги в чанта и отидох в центъра до книжарницата. Дадоха ми 250 долара за тях и по този начин вече разполагах с 1150 долара! Бях в екстаз. Не се бях чувствал толкова щастлив от много време. Всичките ми тревоги изчезнаха и най-накрая всичко бе готово. Чувствах, че всички усилия, които бях положил, си заслужават.

Семейството ми ни приветства топло, когато с Брук пристигнахме в къщата ми. И този път по лицата им личеше, че се тревожат. След като прегърнах всички и внесох багажа си, баща ми се приближи до мен.
„Слушай, Джъстин, зная, че наистина искаш да изкачиш онази планина, но искам да ти предложа друг вариант. Ще възстановя всички пари, които си платил за самолетен билет и вместо това лети до Хавай, ако промениш мнението си за Монблан.”
„Благодаря, татко,” казах, „оценявам го, но това е нещо, което наистина искам да направя. Искам да подкрепя Вим и да сторя нещо с живота си. Не искам да бъда като всички останали, които той е тренирал и са го оставили в миналото. Искам да стана като него. Искам също да бъда Ледения човек.”
„И така, нищо, което бих ти казал, няма да промени мнението ти?” попита той, слагайки ръка на рамото ми.
„Съжалявам, татко, но трябва да го направя. Поел съм ангажимент.”
„Добре, сине. Обичам те. Просто ни направи услуга с майка ти и се върни невредим, моля те.”
Прегърнахме се и аз още веднъж му благодарих за грижата.   

Тагове към темата: