Има няколко интересни момента в тази история отвъд графичното илюстриране на степента на липсата на избор на годеник, от която типично страдали китайските жени – и отсъствието на общуване очи в очи в брака, където хората обикновено не били считани за нещо повече от социалните роли, които установеният обичай ги карал да играят.
Една интригуваща идея от тази история е вече илюстрираното в историята за безсмъртната сестра Жао, че дейностите на духовните адепти, и действително дори личностите на самите адепти, въобще не е нужно да са известни на всекидневното човечество. Това се преразказва и от идеята, че истинското учение не може да се добие по силата на искането и не се поддава на обикновения ентусиазъм, желание или посвещение, а изисква съответстващи вътрешни качества, преди да е възможно истинско общуване.
Това е източникът на разпространената тема на даоизма, че учителят открива ученика, а не обратното. Даоисткото познание е преизпълнено с истории, илюстриращи тези принципи, в които незнайни адепти скитат по света в търсене на искрени хора, способни да поддържат дълбокото вътрешно знание за Пътя, докато ревностните търсачи, които си проправят пътеки до знайните или смятаните за майстори са склони отново и отново да се провалят в постигането на целта си, заради намесата на навици в мисленето и действията, които не пасват на вътрешните изисквания на Пътя. Специални истории за великите духовни “алхимици” преразказват изпитанията, които са преминали, за да се разкрие истинската им мотивация, като в крайна сметка наследяват тайните, без да са ги искали.
Има също така и много истории за онези, които не разпознават мъдростта, преди вече да се е оттеглила в недостъпност и остават само със спомен за нея. Някои, като Ченг Вей, без да се вслушват във висшите ценности, остават само с нещо с очевидно временна стойност. И все пак изпълнението дори на тези по-нисши награди им убягва, поради същия този невеж ум, който в самото начало е материализирал едни духовни ценности. В даоисткото познание, на достойните хора понякога им се дава злато, след като честността им е била изпитана, а на недостойните хора понякога им се дава злато като изпитание, което да покаже дали могат да станат достойни; във всеки случай, “златото” трябва да бъде трансмутирано в нещо още по-пречистено, преди наистина да бъде от полза на получилия го.
Друга история за една просветлена жена, омъжена за мъж, който не успял да оцени мъдростта, когато била съвсем близо до него, разказва за благородничка от средата на династическия период Хан, принцеса от императорското семейство, която “от ранна възраст копнеела за чистота и празнина, почитайки върховното Дао”. Когато династия Хан била временно отхвърлена от узурпатора Уанг Манг (Wang Mang) през 9ти век, нейният съпруг, Уанг Ган (Wang Gan) бил направен посланик при хуните. Тя му казала, обаче, “Страната е в безпорядък и времената са опасни. Няма нищо, с което жените могат да помогнат. Трябва да опазваш собствения си мир, оттегли се, за да практикуваш Даото. Отдръпни се малко от материалния свят и със сигурност ще можеш да удължиш живота си. Ако се бориш да вървиш в крак с времената, участвайки в превратностите на обществото, може да не избегнеш болките от разрухата или нещастието от потисничеството”.
Но той бил решен да постигне светски успех, продължава разказът, и не се вслушал в думите й. Принцесата го напуснала и отишла да живее в отшелнически подслон, който била построила в планините. Символично, това представя една обичайна даоистка тема, за нещо безплътно, но съществено, да се “напусне” човешкото общество, когато всеобщото внимание се е вкопчило в материалната власт.
Когато правителството на Уанг Манг било отхвърлено през 23г сл. Хр. и кариерата на Уанг Ган като последствие тръгнала към залеза си, той се отправил в планините, за да намери жена си. Според историята, обаче, тя вече се възнесла върху облаците и всичко, което той видял от нея, били чифт червени чехли. Когато се опитал да ги вдигне от земята, открил, че вече се били превърнали в камък. По-късно този планински връх бил наречен Върхът на принцесата.
В някои семейства, в които стремежите на съпруга и съпругата не били единни, най-вече в онези случаи, когато добродетелите на съпругата доста засенчвали онези на съпруга, съпружеската дисхармония понякога можела да добие гротесктни пропорции, като в историята за безсмъртната сестра, позната като Светата майка от Донглинг (Dogling) (според мен “донглинг” на китайски означава зима, бел.прев).
Жена от четвърто столетие сл. Хр., този даоистки адепт била последователка на друга просветлена жена, Фан Юнкяо (Fan Yunqiao), чиито стихотворения са преведени в този том. Като осезателно свидетелство за нейните езотерични постижения, записано е, че Светата майка била способна да променя облика си и да става невидима или видима по силата на волята си. Нейният съпруг, човек на име г-н Ду (Du), не вярвал в даоизма, обаче, и винаги й се ядосвал.
С характерния маниер на даоистки адепт, от време на време Светата майка напускала къщата, за да лекува болните и да прави различни други неща, за да помага на хората; и с характерния маниер на тираничен съпруг и на други личности с подобна нагласа на ума, г-н Ду изпадал в ярост в такива случаи. Той най-сетне предал жена си на местния магистрат и уредил да я вкарат в затвора. След кратко време в плен, обаче, тя упражнила изкуството на изчезването, придавано на един определен клас даоистки адепти, и “излетяла в облаците през прозореца”, оставяйки само обувките след себе си.
Както в случая с много подобни даоистки безсмъртни, особено безсмъртните жени, историята за Светата майка от Донглинг не приключва с мистериозното й изчезване. Местните хора направили нейни светилища навсякъде и открили, че на молитвите, отправени в тези светилища, веднага се откликвало. Не само това, но и на едно нейно светилище се появила птица, която отвръщала на въпроси за откраднати вещи, като отлитала до крадеца и скоро хората от местността вече не прибирали дори неща, изпуснати на пътя. На всичкото отгоре се твърдяло, че бандитите и крадците в областта постигали преждевременна смърт от удавяне или ги разкъсвали диви животни, а джебчиите придобивали мистериозни наранявания или заболявали. В резултат на това престъпността из целия регион драстично намаляла.
Каквито и да са фактите за тези случаи, поне вярванията на тези хора илюстрират психологическото въздействие, оказвано от добродетелта на тази жена и други като нея, като в тяхна памет били организирани подобни местни култове.
Напрежението от вида на онова, което съществувало между г-н Ду и Светата майка, очевидно не се ограничава до съпружеските взаимоотношения в старите конфуциански общества, а е също така добре документирано в по-либералните общества от модерно време, за които се знае, че кариерите или други извън семейни дейности на жените често предизвикват негодувание у съпрузите им, особено ако жените са по-успешни в нещата, важни за местната култура.
Може би поведението на Ду към жена му не било просто въпрос на съпружеска дисхармония, но и особена проява на параноята и антагонизма, които авторитарните умове по принцип демонстрират към необикновените хора. Това само по себе си е честа тема в даоисткото познание, илюстрираща ограничеността на конформизма. Отношението на Ду може също да представлява и отношението на един циничен псевдо-конфуциански бюрократ към действителната практика на конфуцианската хуманитарност. Реформаторски ориентираните конфуцианци обичайно били изправени пред същия вид тесногръдие и грубост от страна на установените власти, както е илюстрирано от масовите екзекуции на колежаните идеалисти в късния династичен период Хан.
Същият вид отношение относо се изобразява в подобна история за една от безсмъртните жени, позната като Чаената старейшина.
Никой не знаел името на тази жена от четвъртото столетие. Тя винаги изглеждала на около седемдесет години, освен че ходела с лека и силна крачка, слухът и зрението й били остри и ясни, и косата й била черна. Сред старците в нейната местност се говорело, че тя била наоколо вече повече от 100 години, но външният й вид никога не се бил променял.
Тя обикновено носела купа с чаени листа до пазара и хората с охота ги купували от нея. Вършела това от сутрин до вечер и продавала огромни количества чаени листа, но листата в купата й били винаги пресни и никога не приличало да намаляват. Много хора я смятали за чудо. Държавният префект, обаче, може би заради страх от нейното влияние, я обвинил в нарушаване на закона и се погрижил да бъде прибрана в затвора. В този момент, както Светата майка от Донглинг, тя просто взела купата си и отлетяла.
В много случаи решението не съществувало на равна почва с проблема и историите, илюстриращи тези случаи, следователно демонстрират драматични промени от временни до най-крайни въпроси, от разиграването на взаимоотношения в социални ситуации до финална конфронтация на индивида с личната му съдба.
Не всички от омъжените безсмъртни сестри имали проблеми със съпрузите си в политическото им обкръжение. Може би темата на опита за потискане от страна на арогантни институции и дребнави тирани може да се измени, според даоисткия принцип на центрираното равновесие, в нейната противоположна – фукционална полезност от взаимното разбирателство или хармония в стремежите.
Точно както даоистките адепти обикновено били скрити всред обичайното общество, техните духовни връзки също можело да бъдат скрити по подобен начин, в името на по-голямата ефективност. Докато от една страна имало публично известни даоистки общества и поселища, имало също така и безформени връзки, съществуващи в рамките на конвенционалния свят. За някои даоистки практици, самият брак бил едно външно прикритие за един вътрешен стремеж, една миниатюрна езотерична организация, в която практиките за по-висше развитие можело да се извършват в уединение.
Например, учителката на Светата майка, Фан Юндяо, била щастливо омъжена; но пък мъжът й не бил само праведен и състрадателен човек, той бил и даоистки адепт. Според познанието на безсмъртните, в края на живота им, Юнкяо и съпругът й постигнали крайната консумация на брака си, като отлетели в небесата заедно.
Това пише и за Ву Кайлуан (Wu Cailuan), дъщерята на велик адепт и по-късно съпруга на учен, който явно бил толкова дълбоко афектиран от духовното й влияние, че в крайна сметка успял да изостави обикновеното общество и да изчезне с нея.
Подобна история за възвишената хармония на една даоистка двойка е разказана от различен ъгъл. По време на династията Хан, изглежда, е имало човек, познат само като Градинар, който бил такъв хубавец и с благ характер, че местните хора се състезавали да омъжат дъщерите си за него. Градинарят, обаче, отказвал всички предложения.
Градинарят култивирал ароматни билки в пет цвята, продължава историята, и ядял семената им много години наред, докато един ден изведнъж се появили молци, оцветени в пет цвята, и се събрали около растенията. Градинарят събрал молците, за да добие копринени буби от следващото поколение. В крайна сметка, когато копринените буби произвели пашкулите си, една нощ на вратата на Градинаря се появила “добра жена”, наричаща себе си негова съпруга. Тя му показала как да събере коприната, и те открили, че имали 120 пашкула с размерите на буркани, които отнело 60 дни, за да се намотаят на една цяла огромна топка копринена нишка. Когато това било направено, те изчезнали заедно. В последствие местните хора им направили светилище, на което станало обичай да се отправят молитви за добър добив на коприна.
Както историята за Светата майка от Донглинг, тази интересна история представя произхода на един от безчетните местни култове, които процъфтявали в стар Китай. Тя също така илюстрира даоисткото преживяване на вътрешно привличане, чрез което учителят открива ученика. Освен това, тази история съдържа тема, която е обичайна за разказите за просветлените жени, която е особено любопитна с това, че демонстрира ефекта на културното кондициониране върху предаването на традиционното познание.
Според употребяваните думи в разказа, съпругата на Градинаря била “жена дух”, “богиня” или “ангел”. Това се казва и за много други жени адепти. Идеята, че необикновените жени са посетители от друго измерение, може лесно да се приеме просто за суеверие, но във всеки случай структурата на идеята има точно определена социопсихологическа основа – нещо, което днес се нарича мъжки шовинизъм, един от специалитетите на държавното квази-конфуцианство.
През историята, повечето китайски читатели и писатели били мъже, а повечето мъже били явно несвикнали да обръщат внимание на каквото и да е от живота на жените, което не засягало социалната им роля на прислуга на мъжете. В резултат, когато за жените, особено за младите жени и момичета, се откривало – сякаш съвсем изведнъж – че имат необичайни способности, които били невъобразими в сравнение с всекидневната конфуцианска житейска гледна точка, удобното обяснение било, че те са богини, ангели или безсмъртни, които временно се били явили в човешкия свят или в отговор на определени обстоятелства, или като резултат от условно прогонване от райските селения.
Имало е, въпреки всичко, видни даоистки адепти, които въпреки че станали публично известни, не станали жертва на тиранията или бруталността на невежите хора и техните постижения били разпознати като човешки постижения и не били повърхностно митологизирани. Що се касае до съпружеството, обаче, може да се наблюдава, че тези адепти често оставали неомъжени или в крайна сметка били отделени от съпрузите си – защото както всеки знаел, мъжете рядко постигат просветлението на даоистките духовни безсмъртни, и мъжете като съпруга на Фан Юнкяо били малко и рядко срещани.
Няколко такива безсмъртни сестри живели през времето на династия Сонг (Song). Една от тях била безсмъртна сестра Ю (Yu), която сама научила определени даоистки дихателни методи от една захвърлена книга и ги практикувала, докато вече можела да живее без да яде зърно, обичайна практика на безсмъртните. На четиринадесет годишна възраст тя отказала да се омъжи и вместо това отишла в планините, за да търси една легендарна алхимическа лаборатория.
Говори се, че безсмъртна сестра Ю намерила лабораторията в планинска пещера, където открила определени даоистки текстове. Чрез тези книги тя научила изкуствата за възнасяне над всекидневния свят и за пречистване на физическото тяло. Тя явно станала известна заради способностите си, защото била поканена от император Хуйзонг (Huizong) (1101-1125г) и получила почетната титла “Истински човек”.
Друга бележита жена адепт, привикана в двора на Хуйзонг, била известната лечителка, позната като безсмъртна сестра Жанг (Zhang). Определени извори я наричат просто “една, която е добила Даото”, но тя е идентифицирана и като безсмъртната сестра Жанг, обучена от Лу Ян (Lu Yan), който е един от най-великите от съвременната традиция на безсмъртните в китайския фолклор.
Колкото до метода й на лечение, безсмъртна сестра Жанг не използвала билки, масаж или упражнения като много други даоистки лечители. Според записите за безсмъртните, тя “поставяла пациента да седне срещу нея със затворени очи, докато тайно проектирала енергията си, за да атакува болестта; коремната област на пациента изведнъж ставала гореща като огън и започвала да къркори с тътен. Дори и хронични заболявания се излекували незабавно”.
Има много разкази за делата на даоистките адепти през вековете, но онова, за което рядко се говори в тези истории, освен като намекване, е ключовият въпрос как даоистите всъщност са развили мъдростта и силата си. Една очевидна причина за това може да е, че много даоистки практики са тайни, предаващи се само чрез устни наставления след оценяване на нуждите и способностите на индивида. Когато се вземат предвид традиционните даоистки ембаргота върху определени форми на знание, става явно, че историите сами по себе си са инструменти в процеса на оценяване, замислени не само да информират и напътстват, но също и да проявят психологическото състояние на бъдещия ученик чрез реакциите, които провокират.
Според даоисткото разбиране, знанието може да е сила, но силата не е задължително да е знание. За повече от 2000 години даоистките писатели постоянно предупреждават за отклоненията и имитациите, всички от които изглежда се коренят в жадността за власт от един или друг вид. Тези предупреждения са обезсмъртени в един от най-известните даоистки текстове, популярният средновековен роман “Пътуване на запад” (Journey to the West), който пространно обсъжда разрушителните последствия от контрола над енергията без съответстващото овладяване на ума.
Въпреки всичко това, обаче, множество популярни книги както в Азия, така и в окцидента, все още представят даоизма като съставен от практики, които всъщност са били заклеймени или сурово ограничавани векове наред, дори хиляди години. Упражнения, които повсеместно в даоисткото познание се описват като екстремно опасни, се продават в западните книги за масова консумация без нито дума за страничните им ефекти.
Някои хора вярват, че идеята за свещено знание е анахронизъм, и че модерното общество е достигнало ниво на софистикация, което му позволява ефективно да борави с онова, което преди е било неприкосновена светиня, по един рационален и научен начин. Нито религиозните, нито материалните обстоятелства на съвременния свят могат да изпълнят това условие, обаче, и може би скорошното излияние на информация за до сега езотерични сцени, и автентични и имитации, е индикация за нужда, която е по-голяма от съответстващия й капацитет.
Няма запрещение на потока от интерес към непознатите възможности на човечеството в свят, който болезнено се конфротира със социалните, политическите и материалните си ограничения. Опасността остава, въпреки всичко, че същите онези психологически отклонения, които поставят човечеството в социалния, политически и материален капан, може подсъзнателно да се пренесат в любопитния ни “духовен” свят, довеждайки до сходни търкания. По този начин, функцията на езотеричното познание като даоизма, да бъде източник на информация и илюстриране, вместо свещена писмена или историческа любопитност, възприема важност, която е отвъд традиционното или сантименталното.
Настоящият том се отнася до индивидуалните прагматични проблеми, а не до социологията и политиките на отминалите времена, поради простата причина, че живият елемент на даоизма може да бъде изваден от миналото на историята и локализираната култура и представен в настоящата действителност на всекидневния живот само чрез обсъждане на практичностите на индивуално ниво. Това означава търсене на същественото, вместо на случайното, основното, вместо придатъците, онова, което се отнася до самия човешки ум, вместо до специфична умствена нагласа.
“Преобразяващи писания” (Transformational Writings), труд на Тан Жингшенг (Tan Jingsheng) от 20ти век, обобщава даоисткото гледище за еволюцията и инволюцията по начин, който илюстрира характерно абстрактен отсяващ подход към разбирането както на индивидуалните, така и на колективните процеси:
Избледняването на Даото е, когато откритостта се обърне в дух, духът се обърне в енергия, и енергията се обърне във форма. Когато формата се роди, тогава вече всичко е окарикатурено. Функционирането на Даото е, когато формата се обърне в енергия, енергията се обърне в дух, и духът се обърне в откритост. Когато откритостта е чиста, тогава вече всичко протича свободно.
Следователно древните мъдреци разследвали произхода на свободното протичане и окарикатуряването, открили източникът на еволюцията, забравили формата, за да култивират енергия, забравили енергията, за да култивират дух, и забравили духа, за да култивират откритост.
Когато откритостта се обърне в дух, духът се обърне в енергия, енергията се обърне във форма, и формата се обърне в жизненост, тогава жизнеността се обръща във внимание. Вниманието се обръща в социални жестикулации, социалните жестикулации се обръщат във въздигане и смирение. Въздигането и смирението се обръщат във висока и ниска позиция, високата и ниската позиция се обръща в дискриминация.
Дискриминацията се обръща в официален статут, статутът се обръща в коли. Колите се обръщат в имения, именията се обръщат в дворци. Дворците се обръщат в банкетни зали, банкетните зали се обръщат в екстравагантност. Екстравагантността се обръща в ламтеж, ламтежът се обръща в измама. Измамата се обръща в наказание, наказанието се обръща във въстание. Въстанието се обръща във въоръжение, въоръжението се обръща в противоборство и грабеж, противоборството и грабежът се обръща в поражение и разрушение.
Даоистките писания, преведени в настоящия том, адресират проблема с обръщането на процеса на склероза, описан тук от Тан Жнгшенг, от гледната точка на няколко жени, които били изтъкнати експерти във вътрешните науки на даоизма. Тук са представени трудовете на шест бележити даоистки безсмъртни сестри: Ву Кайлуан (Wu Cailuan) от четвърто столетие, за която се говори и че е живяла през девето столетие; Фан Юнкяо от трето столетие; Куй Шаоксуан (Cui Shaoxuan), незнайно време; Танг Гуангжен (Tang Guangzhen) от дванадесето столетие; Жоу Ксуанжиг (Zhou Xuanjing) от дванадесето столетие; и Сун Бу-ер (Sun Bu-er) от дванадесето столетие. Включени са също и биографични скици и обяснителни бележки към писанията им.
Първа час тот тази книга е посветена на Сун Бу-ер, която без съмнение е най-известната от всички безсмъртни сестри в историята, преминала във фолклора като една от възлюбените Седем бизсмъртнни и появяваща се в безброй популярни романи. Основният фокус е върху набор от четиринадесет стихотворения, особено ценени като една от великите класики на даоистката практика. Включени са и три "тайни текста" от Сун Бу-ер. Втора част представя преводи на каконична колекция, известна като "Поезия на жените Истински хора: Алхимични тайни на женското Дао" (Poetry of Female Real People: Alchemical Secrets of the Feminine Tao), която включва стихотворения от шестте безсмъртни сестри, споменати по-горе. Трета част е превод на "Духовна алхимия за жени" (Spiritual Alchemy for Women), трактат от 1899г, написан за Као Женжи (Cao Zhenji), видна жена практик за времето си, щрихиращ основни начини за себепречистване, обичайно прилагани в даоистките науки за развитие.