Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 68 69 70 [71] 72 73
1051
[Бележка от редактора: Когато го помолих да ми даде конкретен период, Майк предположи, че се е случило през 2005 или 2006г]




..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.

Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.

Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.

Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.

Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.

Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.

Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.

Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.




[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=ztSpEP5IYdg[/youtube]

Пълна версия на видео-кадрите на Пол Фрийман от месността Уала Уала, Вашингтон, 1994г
Материалите не са част от книгата



На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.

Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.

„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”

Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.

Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.

Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”

Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.

Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.

Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)

Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.

След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.

Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?

Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.

Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.

И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.

Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.

Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.

Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.

Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.

Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.

Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.

Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.

Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.

Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.

Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.







Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.

„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”

Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.

Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.

Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.


Снимката не е част от книгата

Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.

На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.

Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.

Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.

На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.

През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.

Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.

Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.

Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.

„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”

Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”

Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.






На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.

Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.

Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.

Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.

Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.

Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.

Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.





Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.

Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)

На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.

Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.

През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.

Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.

Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.

Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.

Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.


1052
Глава 14
Мястото на срещите им


Приятелството ни се затвърждаваше, а също и желанието на Майк да ми разкаже повече за срещите си с Бигфут. Все още не знаех дали това се дължи на факта, че не ми трябваше снимка или друго „доказателство”, за да му повярвам. По време на телефонните ни разговори той отново едва-едва загатваше за нещо и само няколко дни по-късно ми пишеше на мейла, за да ми каже да „проверя документа”. И когато го правех, там ме чакаше поредната експлозия от информация, чакаща да бъде поета.

„Спомняш ли си”, попита ме веднъж той, по средата на един тричасов разговор, „че по-рано споменах, че има и други наблизо?”

„Спомням си”2 отвърнах аз с очакване.

„Ами, аз и тогава не ти казах всичко. Извинявай.” Звучеше гузно. Разсмях се. Майк винаги ми се извиняваше, че не ми се доверява, че не ми казва всичко. А аз пък винаги му казвах, че няма нужда да ми се извинява, че го разбирах и че с готовност ще изслушам онова, което се чувства готов да сподели. Отдавна бях научила, че да уважаваш личното пространство на някого, независимо докъде се простира то, е от съществено значение при изграждането на успешно „приятелство” и му го припомних.

„Знам, знам. Просто ми е кофти, че ти нямам доверие и не ти казвам всико. Както и да е”, продължи той. „Виж документа. Там съм ти написал нещо по въпроса.”

Той продължи да ми разказва историята, като повечето от нея я чух по телефона. Написаното беше изумително - не само поради естеството на онова, което беше наблюдавал, но и понеже неговите изживявания потвърждаваха достоверността и на моите собствени подозрения.



Логото на сайта OregonBigfoot.com. Картинката не е част от книгата


През август 2006г публикувах една статия в бюлетина си в OregonBigfoot.com, отнасяща се до местата, на които може да се видят Бигфут и по-специално местата за размножаване. Докато я пишех, карах първата си бременност и съвсем разбираемо темата за майчинството присъстваше в главата ми. Чудех се как ли си намират партньор Саскуоч и как успяват женските да се справят с трудностите и неизбежната уязвимост, които съпътстват една бременност. Като имах предвид как самата аз едва се придвижвах - крайно неудобно сред комфорта на цивилизования си, уреден свят, чудех се как ли една бременна Бигфут се справя сред природата. Кой се грижи за нея преди и след раждането? Дали бебетата Саскуоч плачат когато се родят, както правят човешките бебета? И дали не се притесняват, че някой може да ги чуе?

Това ме накара да се замисля: много редовни свидетели, които бях разпитвала, ми споделяха, че са забелязали съществата да изчезват през определени периоди от годината и да се появяват отново със смяната на сезоните. Свидетелката Мишел, с която бях работила в Калифорния, ми беше споделила това. Също така ми беше разказала, че единия път съществата се били завърнали през пролетта и тя видяла женска, която очевидно била бременна, преди да изчезне, а после по време на една съвсем кратка среща държала бебе, сякаш искала да покаже на очевидката своето ново отроче.

След това обмислих редките случаи, в които свидетли бяха съобщавали за наблюдения на много същества, събрани на едно място. Чудех се дали двете неща не са свързани. Дали Саскуоч се събираха на групи по-големи от малки семейства? И ако го правеха, с каква цел? За осигуряване на потомство? За защита и грижи по време на раждане и след това? Или просто имаха нужда да общуват със себеподобни? Реших да развия идеята и да напиша статия по темата в бюлетина.

Следва пълният текст на статията така, както бе публикувана през август 2006:






Това ли са местата, където Саскуоч раждат своите малки?
От Оутъм Уилямс


Десетки Саскуоч- възрастни, младежи и деца – съжителстват в един отдалечен каньон през зимата…

За съжаление абсолютно нищо не ни е известно за обичаите по намиране на партньор и чифтосване при Саскуоч, тъй като официално този вид не съществува и макар свидетели да твърдят, че са ги виждали, болшинството от научната общност вероятно ще оспорят това. Като игнорираме този факт, бих искала да ви представя някои идеи, върху които съм размишлявала известно време. Това е първият път, в който публикувам каквото и да е в дълбочина относно тази моя теория… и искам да подчертая отново, че това е само теория. Една идея. По никакъв начин не твърдя, че каквото и да е от написаното в статията, е факт. То е само предположение. Но ако все пак ми позволите да го разкажа и го дочетете до край, може и да сметнете темата с предположенията за също толкова привлекателна, колкото и аз.

Напълно оправдано можем да твърдим, че Саскуоч е бозайник, което ще рече топлокръвно същество, което е живораждащо. Гестационният период (времето, през което ембрионът расте и съзрява в матката) е различен за различните видове бозайници. (Самата аз научих доста по темата, понеже съм настояща бременна *широка усмивка*). Най-общо казано, колкото по-голям е бозайникът, толкова по-дълъг е гестационният период. При хората той е 266 дни (средно 9 или 10 месеца, в зависимост дали броите от деня на зачеване или от датата на последния цикъл.) При африканските горили отнема някъде от 250 до 296 дни, или средно 8,5 месеца. При конете гестационният период е 48 седмици или 12 месеца. Като обобщение, гестационният период може да е в рамките на широки граници, спрямо животинския вид, както и да зависи от неопределен брой фактори в рамките на индивидуалната бременност.

Като вземем за сравнение посочените животни, нека се задълбочим в гестационния период на Саскуоч. По телосложение приличат на хората, двукраки са и макар и горната част на тялото да е подобна по размер на тази на възрастна горила, трябва да се вземе предвид и допълнителната мускулна маса по краката. Следователно бих предположила най-малко девет месеца. Но поради големия размер на съществото се осмелявам да предположа, че гестационният му период е 12 месеца или по- дълъг.

Понеже самата аз съм бременна, имам ново виждане за това колко труден може да е живота, докато носиш дете в себе си. И това при наличие на всички „модерни удобства”,с които ние, човешките същества, сме свикнали… Бъдещите майки Саскуоч не се ползват от глезотиите на супермаркети, хладилници, удобни легла в топли домове… разбирате ме нали?

И понеже въпросът дали Саскуоч са по-близо до човека или животните все още не е решен, (както и всички останали неща, свързани със Саскуоч), бих искала да се възползвам от момента, за да изкажа едно вероятно спорно предположение. Смятам, че в случаите, когато Саскуоч трябва да създадат потомство или да им се роди поколение, най-вероятно се събират на групи.

Давам си сметка, че на пръв поглед това може и да изглежда доста невероятно, твърде удобно, за да е истина, дори извън всякакво предположение, но моля първо да ми позволите да споделя своите разсъждения по въпроса… и как съм стигнала до тях.

Има няколко случая на свидетели, които твърдят, че са наблюдавали семейства или дори по-големи групи от съществата. Например разказът на Алберт Остмън, който се е срещнал с едно семейство. Накратко, Остмън твърди, че е бил отвлечен близо до заливчето Тоба в Британска Колумбиа през 1924 г. След една изморителна нощ, през която бил носен в спалния си чувал на гърба на „нещо”, най –накрая бил оставен на земята и измъкнат навън. Остмън описва как е общувал със „семейство” от четири същества в един затворен каньон:



Албърт Остман разказва историята си. Снимката не е част от книгата

„Намирах се в малка долина или речен басейн с големина около 8-10 акра, заградена от високи планини. От югоизточната страна имаше отвор във формата на V, широк около 2,5 метра и някъде към 6-7 метра в най-високата си точка. Най-вероятно това е и мястото, от което сме влезли.” Освен това той описва и скривалището им. „По обратния път забелязах къде спят тези хора. От източната страна на долината имаше една тераса върху планинския склон. Над нея се извисяваше скала, наподобяваща подсечено дърво, с рамери 3 метра дълбочина и 10 метра широчина.”

Когато преди около 16 години прочетох разказа на Остмън в книгата на Джон Грийн „Саскуоч: Приматите, които се разхождат сред нас”, бях много впечатлена, но в онзи момент не си дадох труд да поразсъждавам върху техните семейства и начина им на образуване. Доста години по-късно препрочетох историята на Остмън и една мисъл започна да се оформя в главата ми.

Другия разказ, на който искам да се позова, е историята на Мучалат Хари от 1928 год. Отново става въпрос за човек, който е отвлечен докато спи. Той описва убежище много подобно на онова, описано от Албът Остмън, само че броят на съществата, които споменава е зашеметяващ: „Когато се развиделило той видял, че се намира в нещо като лагер, под висока скална тераса, заобиколен от около двайсет Бигфут същества, които били на всякаква възраст и от двата пола.

Последният разказ, а именно онзи, който в края на краищата ме подтикна към изследване на навиците за размножаване на Саскуоч и вероятността размножаването и раждането на потомството им да се явяват „общностен” феномен, бе публикуван в списание "Сиатъл" през август 1970 г. И всъщност не е широко разпространен. Открих го случайно в интернет преди години. И не е много ясно дали Ванкувър, който се споменава там, е Ванкувър, Британска Колумбия или Ванкувър, Вашингтон. Но понеже предходния параграф описваше разказа на Остмън в същата статия, съм склонна да мисля, че отново става въпрос за района на Ванкувър, Бр. Колумбия.

„Подобна история ни предава и Уорън Скот, 37-годишен мъж от Сиатъл, който работи като строителен инспектор. Било юни 1961г. и Скот, който израстнал в един негостоприемен квартал в Ню Йок и прекарвал няколко години в шляене след напускане на армията, лагерувал сам на 50 км североизточно от Ванкувър. Късно през нощта един Саскуоч го отвлича и го носи в продължение на 100 км. По време на пътуването Скот почти се задушил от здравия като менгеме захват на съществото и от токсичната му миризма. В края на краищата бил отведен през дълъг тунел и захвърлен в някаква пещера.

„По-голямата част от изпитанията Скот понесъл в това малко, осветено от огъня заграждение. Майката се грижела за него, носила му храна (зелении и неставащи за ядене парчета сурово месо); старият мъж рядко се появявал. „С мен се отнасяха като с домашен любимец”, спомня си Скот.

„Наложило му се да изтърпи няколко добронамерени пошляпвания по задните части; бил внимателно наблюдаван докато се изхождал, и му се налагало да се боричка с децата. Шумът и миризмата били отвратителни. През нощта, майката, бащата и синът Саскуоч се държали здраво един друг и се поклащали в продължение на десет минути, а после се строполявали за сън върху легла от клони.

“Веднъж Скот се измъкнал от временно неохраняваната пещера и с ужас установил, че 50-60 същества Саскуоч се разхождали из каньона. „Женската, която ме хранеше се приближи до мен, сграбчи ме и ме притисна до себе си, докато се успокоя. После ме остави.” Скоро след това неговата пазителка го отвела заедно със сина си на обиколка из останалите пещери, една от които се оказала оживена детска градина.

„Няколко дни по-късно Скот открил плътно закритата пролука в тунела и успял да избяга.”

Онова, което ме заинтригува в трите разказаq бяха впечатляващите прилики помежду им. И трите случки вероятно се бяха случили в Британска Колумбия, бяха сързани с отвличане на човешко същество до отдалечено място (скрит или закрит каньон), на което голям брой същества използваха пещери или скални тераси за убежища. А в два от случаите се споменаваха елементи на „племенни” Бигфут събирания.

Никой не би могъл да знае дали НЯКОЙ от тези разкази е истински и точно предаден, но в интерес на спора нека приемем, че в тях има доза истина. Последната история, въпреки чудатостите на „осветеното от огъня заграждение”, ме накара да се замисля. Скот твърдеше, че е видял „детска градина”. Възможно ли е това да бе изолиран случай? Може би. Но и Мучалат Хари също описваше, че е наблюдавал множество млади същества.

Какво би накарало толкова много от тях да се съберат на толкова малка площ? Нима подобен брой Саскуоч не би оказал силен натиск върху наличните хранителни ресурси? Вероятно. Но само помислете…

Може би събирането на едно място за създаване и отглеждане на потомство е благотворно за тях.

Нека да разгледаме следния сценарий. Първо, нека да проследим една женска Саскуоч в някакъв момент в ранните години от живота и като възрастна. Тя е живяла в ограничения семеен кръг с родителите си от малка, като е пребивавала все на едно и също място (макар и немалко по нашите стандарти). Всяко семейство си има своя собствена територия и макар понякога отделните семейства да се срещат случайно едно с друго, досега не са се натъквали на свободен млад мъжки индивид, подходящ за нея. Майката и бащата Бигфут знаят, че вече е съзряла и е готова да си намери партньор. През октомври я водят на пътуване далеч от обичайния „дом”, в някой закрит каньон високо в планините. Това е място, на което съществата от околната местност се събират от векове по време на зимните месеци, за да се размножават и да раждат. Тя не е идвала тук преди, а майка и и баща и не са посещавали мястото откакто се е родила. Просто не е имало причина да изминат цялото това разстояние отново… досега.

След дни, а може би дори седмици на преход, те достигат до каньона. Тук има десетки същества и много семейства, които се разхождат напред-назад. Няколко от женските вече доста са наедрели в последните месеци на бременността си. С пристигането на новодошлите и на зимното време, каньонът се изпълва до краен предел.

Макар и разположен високо горе, каньонът предлага пещери, в които температурата се задържа в умерени стойности през зимата. Там се приютяват бременните женски. Техните партньори, родителите на готовите да създадат поколение млади и дори юношите, търсят храна за цялата група, като се грижат за бременните женски, които не могат сами да ловуват и да се прехранват. Когато се родят бебетата, цялата общност полага усилия да се подсигурят с храна кърмещите майки. Освен всичко това, групата защитава и топли с телата си безпомощните малки бебета.

Моментът е изключително подходящ за полово съзрелите млади да си намерят партньор и да създадат потомство. Чрез намирането на подходящ индивид, идните поколения увеличават шансовете си да подобрят генетичния си фонд, като по този начин избягват дефектите, придобивани поради кръвосмешение. Понеже се сношават по време на събирането, бременностите ще бъдат „правилно” изчислени, така че ражданията да се случат по време на следващото събиране…, което осигурява на бременните женски предимствата, които общността може да им осигури.

Бебетата се раждат едно след друго, най-вече през декември, януари и февруари. Малките им съзряват по-бързо отколкото при хората и са готови да се отправят на път през април (макар и не задължително самите те да ходят). Настъпи ли ранната пролет, събирането започва да се разпръсква, като всяко семейство се отправя на път към старите си местообитания (вероятно вече с един или двама нови членове… било то бебе или партньор за съзрялото им отроче.) На следващата година бременните женски и техните половинки (а също и родители) вероятно се отправят на пътуването по-рано, за да избегнат придвижването в последните месеци от бременността. Щом бебето се роди, може да минат много години преди отново да се отправят към събирането…

Добре, Оутъм. Докъде мислиш да я докараш с тези налудничави идеи?

Индианците живеели в сравнително изолирани общности и уреждали браковете си, за да избегнат кръвосмешение. Защо Саскуоч да са по-различни? Когато нещо толкова важно като оцеляването на видовете е заложено на карта, дали семействата на Бигфут просто „стоят и чакат” с надеждата, че наблизо просто ей така ще намине друго семейство, в което за тяхното дете ще има подходящ индивид от противоположния пол? Или може би много отдавна са открили начин, по който да подпомогнат размножаването си. Трудно ли ви е да преглътнете тази идея? Може би защото сте приели, че те приличат повече на горили, отколкото на, да речем, Неандерталци?

Защо мислите, че си избрах точно зимните месеци? Защо пък не лятото, когато храната е в изобилие на всякаква надморска височина. Ами, по няколко причини: Първо, периодът, през който е най-трудно за една женска да си намери храна, вероятно е най-удобното време, през което тя може да разчита на помощта на общността. Второ и най-важното, разполагам с множество доклади от свидетели, както редовни, така и случайни, които твърдят, че са забелязвали женски индивиди Саскуоч с малки бебета най-вече през пролетта. В допълнение, броят на докладите относно същества, които сякаш „преминават” през слабонаселените райони, се увеличава през пролетта и есента (имам предвид докладите, които показват, че даден индивид се придвижва бързо през определена местност, не е бил забелязан отново и т.н.).

Ами, това е. Отново ви моля да си спомните, че става въпрос само за предположения, а не за убеждения. Би могло, също така, съществата просто да се натъкват едно на друго сред горите, да се чивтосват и да раждат някъде между другото. Но ми се струва малко вероятно, просто защото най-близкият модел до начина на живот на Саскуоч е този на Ранните Индианци, а те не са вършели нещата по този начин и са имали добра причина за това.

(Освен това, учените често си задават въпроса, дали тези същества са уседнали в рамките на определена територия или са номади. А нима ранните индианци не са били и двете в някаква степен? Избирали са си място, на което да пребивават, но в последствие се премествали към други области поради конкретни причини.)

И един последен въпрос. Представяте ли си да попаднете на един от тези каньони и да видите такова събиране със собствените си очи? Е, разбира се, съществата там може и да проявят силно чувство за самосъхранение и да не се отнесат особено дружелюбно…

Имам някои предположения къде може да има подобни места. Вие къде мислите, че са? Защо според вас, ако горните истории са истина, тези същества ще искат да отвличат хора и да ги водят на местата си за Събирания?

Оутъм Уилямс,
17.08.2006





Когато написах по-горното, бях основно фокусирана върху предположението, че Саскуоч (а може би и Скунксовите маймуни) се събират през някой конкретен сезон с цел да си намерят партнор или да родят малките си. Да правят това сред по-голяма общност, вероятно им предлага защита и грижи, които иначе биха им липсвали в една малка семейна единица. Вместо възрастният мъжки да е единственият отговорен за подсигуряването на храната и закрилата на бременната женска, отрасналите малки и новородените, в една такава общност за това „допринасят” всички пригодни възрастни или поотраснали младежи. Но с времето, започнах да си представям групи от тези същества, ако искате ги наречете семейни единици, които идват на конкретното място и заради възможността да общувата с останалите.

(С Майк никога не бяхме обсъждали статията относно местата им за размножаване. Нито пък той имаше някаква идея за какво става въпрос, когато я споменах след прочитането на неговата история.)

Когато прочетете написаното от него в нашия „документ”, ще разберете защо бях така зашеметена от онова, на което твърдеше, че е станал свидетел.

И защо не е искал да ми разкаже по-рано.


* * * * *

1053
13
Чувството, че те наблюдават


Събота 28.11.2009

Върнах се. Часът е 21.30 в събота вечер на 28.11.2009. Снощи не можах нищо да публикувам. Ходих до лагера при потока и ето какво се случи:

След като говорих с Оутъм, свалих всички камери и ги разкарах. После взех малко храна и дърва за огрев и отидох в лагера при потока. Направих си огън и седнах да чакам дали Големият Приятел няма да се появи.

Някъде към 23.00 часа чух сподавен вик и подсвиркване. Вдигнах глава нагоре и го забелязах да наднича иззад едно дърво в края на лагера. В началото не искаше да дойде при мен. Само си стоеше зад дървото и издаваше различни звуци. Казах му: „Хайде, имам храна за теб” и му подадох малко плодове. Пак нищо. Затова аз отидох при него. Това беше един от малкото случаи, в които той ме остави да се доближа да него… Усещах, че нещо не е наред.

Подадох му торба с ябълки, а той се пресегна иззад дървото, взе ги и се отправи назад в мрака. Върнах се при огъня и седнах, без да съм сигурен какво точно се случваше. Малко по-късно той се върна, като изглеждаше сякаш е изплашен. Оглеждаше се наоколо, все едно е изгубил нещо. Струва ми се, че търсеше камерите, само че те бяха в една кутия в лодката и той нямаше как да ги види.

Отидох до лодката и взех една кутия с плодове и хляб, които да му дам. Той я взе, седна на дънера и започна да яде. Изведнъж започна да издава писъци, като някоя разтревожена маймуна. Досега не го бях виждал да се държи така и това ме притесни.

Той взе хляба, погледна го, после погледна към мен, а накрая отново към хляба. Нещо с него не беше наред. Докато го посочвах казах: „Да му се не види… забравил съм меда.” Отидох до лодката, взех буркан с мед и изсипах част от него върху хляба. Големият Приятел обича да яде това. Върнах се при лодката и сложих меда в шкафа за храна.

Докато стоях там, взех ръчната камера и я включих. Размотавах се наоколо, като я насочвах във всички посоки, само не и към него. Той ме наблюдаваше и сякаш нямаше нищо против, затова бавно го вкарах в кадър и започнах да го снимам как яде. Той спря за секунда, а после отново се върна към яденето.

Насочих отново към лодката, включих нощното снимане и повторих същото нещо, като бавно се придвижвах из лагера. Обърнах се към него, насочих камерата към стъпалата му и после придвижих към лицето. Стоях на около 2,5 метра пред него и придвижвах камерат към лицето му.

ОГРОМНА ГРЕШКА.

С един бърз удар той ме цапардоса - ръката му беше изпъната, а пръстите широко разтворени. Нямах никакво време за реакция, случи се мигновено - сграбчи камерата и ме удари с нея през гръдния кош. Полетях назад във въздуха и се приземих на глава в лодката. Той взе камерата и я смачка с една ръка… след това я запрати на земята, извика и избяга в блатото.

Лежах там известно време без да мога да помръдна. Много ме болеше и се бях заклещил напред с главата от лявата страна. Най-накрая успях да се надигна и да седна, а навсякъде наокло имаше кръв. Ризата ми беше подгизнала в червено, главата ме болеше, а лявата ми ръка беше вклинена в рамото много лошо. Докоснах главата си от ляво, точно над ухото. Кървеше и болеше при допир. Уусещах кръвта да се стича по врата ми.

Докато се опитвах да сляза от лодката се подхлъзнах и паднах на земята. Надигнах се на колене, но трябваше да се придържам за лодката, за да запазя равновесие. Почувствах, че ми се вие свят, усетих, че ми прималява, сякаш ще повърна…, което и направих. Седнах до лодката, облегнах глава на парапета и припаднах.

Когато се съвзех, огънят беше почти изгаснал и слънцето тъкмо изгряваше. Бях отпаднал и треперех от студ. Припълзях до камерата и я вдигнах… беше смазана. Знаех какво е усещането.

Изпълзях обратно в лодката, качих се и се върнах при реката.

Оставих лодката да се забие в пясъка, измъкнах се и се завлякох до лагера. Беше ми отпаднало и ми се виеше свят. Намъкнах се в спалния чувал и дръпнах отгоре си още един. Заспах и се събудих чак в късния следобед.

Някъде към 16.30 ч. чух нещо да се разхожда из лагера. Бавно извадих пистолета от кобура, отдръпнах леко завивката от главата си и погледнах. Ето го - стоеше с гръб към мен. Докато все още лежах, насочих пистолета към него и издърпах петлето. Той се обърна и замръзна. Беше се втренчил в оръжието, което сега бе насочено към главата му, а моят пръст стоеше на спусъка. Все още бях целият покрит с кръв от предишната вечер. Казах му: „Разкарай си, скапаната муцуна оттук, кучи сине, преди да съм забравил, че сме приятели.” Той се обърна и избяга в гората. Аз се претъркулих и заспах отново. Когато се събудих вече беше тъмно.

Когато се събудих, запалих огън и си свалих ризата. Стоплих малко вода и измих засъхналата кръв от себе си. Взех аптечката и се превързах доколкото можах... и след като се погледнах в огледалото, вече можех да добавя и насинено око в списъка. Хапнах малко супа и сухари и сега вече се чувствам по-добре.

Студено е и ми се иска да се прибирам. Стига ми толкова от тази помия. Ще остана и тази нощ, ще събера багажа и ще си ида вкъщи на сутринта. Ако мръсникът намине през нощта, ще му се нахвърля като Скунксова Маймуна. В момента е 23.40, а от него няма и следа. Нещо не ми се спи… май просто ще си постоя тук край огъня известно време.

Не съм се чувал с Оутъм. Предполагам, че си има по-добри занимания, вместо да се занимава с глупак като мен. И въобще какъв е смисълът да се вършат тези неща? Каквото и да направя… в края на деня, все съм сам и ме пердашат за нищо. Седя си тук окървавен и набит, сам и на студено, и си мечтая наблизо да имаше бутилка с етикет „зарежи всичко”. Зная повече по темата от всички онези загубеняци. Ако те бяха тук миналата нощ, щяха да изцапат гащите от страх. И съм сигурен, че ако бяха тук миналата нощ, днес нямаше да ги има, шайка бъзливи клоуни.

И наричат себе си „експерти”… сбирщина от загубеняци. Щом като знаят толкова, как така досега някоя Скунксова Маймуна не им е наритала задниците? Е, някои смятат, че тъпанари като тях, вършат добра работа. Не си напускайте работата. Точно така… на вас говоря, плиткоумни, смахнати почукващи по дърветата идиоти.

Е, сега се чувствам по-добре… готино е да изпуснеш парата, какво ще кажеш? А, да. Мисля да се повозя на лодка. Не… ще си лягам. Часът е 1.40 сутринта в неделя.




Неделя 29.11.2009

8.20 сутринта е. През нощта се случи нещо удивително. Разтърсен съм и развълнуван, и все още се опитвам да проумея какво точно стана.

Спях, когато усетих нещо да ме рита по крака. Помислих, че сънувам, затова се обърнах и скрих глава под одеялото. Нещото пак ме ритна… Вече разбрах, че не е сън и затова застинах. Ритна ме отново. Претъкулих се, погледнах нагоре и видях моя приятел, големия космат тъпанар, който ме наби, защото насочих камера срещу него.

Надигнах се и попитах. „Какво искаш? Пак ли идваш да ме биеш или може би си гладен? Е, каквато и да е причината, целият съм подут, не се чувствам добре, главата ме боли, и за всичко това много ти благодаря. Знаеш къде е храната… взимай си. Аз мисля да поспя още малко.” Легнах и се завих презглава. Той се наведе, издърпа одеялото, отдръпна се назад и го пусна на земята. „Хей, тъпако, студено ми е. Върни ми го! Точно сега не ми е до това. Нали ти казах, че не се чувствам много добре. Сега ме остави намира.” А той само стоеше до големие дъб и ме гледаше.

Докато ставах и си обличах якето, хвърлих няколко дърва в огъня. Отидох при него, погледнах го право в очите и му казах „Ето , станах, какво толкова има? Какво искаш?” той не помръдна. Само ме гледаше в очите, затова и аз го загледах, за да разбера какво се готви да прави.

Започнах да се чувствам неловко, затова отстъпих без да свалям очи от неговите. И тогава се случи… направо ме връхлетя: едно чувство на дълбока мъка и отчаяние. Сякаш плувах сред тъга. Усещането ме изпълваше изцяло и аз започнах да треперя. Краката ми омекнаха. Стори ми се, че ще падна. Очите ми се насълзиха и бях на прага да заплача. Чувството беше толкова всепроникващо, че нямаше начин да го спра. Погледнах го. От очите му се стичаха сълзи. Той плачеше. Не аз бях тъжният, а той.

Аз чувствах каквото и той чувстваше. Направо ни заливаше. Усещах силна скръб и желание за прошка. Казах му, „Знам, че не искаше да ме нараниш. Не ти се сърдя… Не беше редно да правя онова, което сторих. Съжалявам и те моля да ми простиш. Да му се не види, ти си единственият ми приятел и ти е позволено от време на време да ми наритваш задника. Искрено съжалявам. Никога повече няма да правя така и за да ти докажа, че е истина, ела с мен…” Слязох при лодката и избърсах сълзите от очите си. Той ме последва, като спря на половината разстояние.

Издърпах от лодката кутията, в която държах камерите. Отворих капака, извадих две от тях и ги вдигнах, за да ги види, после казах : „Повече никога няма да се опитам да ти навредя с тези неща” и ги изхвърлих в реката. Извадих други две и ги метнах колкото успях навътре в реката. Сграбчих последните и направих същото и с тях. Взех дигиталното устройство за запис и изхвърлих и него. После вдигнах счупената камера Sony и се приближих до Големия Приятел. Той отстъпи. Подадох му я и казах: „Разбираш ли? Повече никога няма да правя така.” Обърнах се и я хвърлих колкото се може по-далеч, а после застанах с лице към него и го погледнах в очите. „Разбираш ли какво ти казвам? Никога повече.”

Минах покрай него и го бутнах по ръката. Попитах го, „Гладен ли си? Искаш ли нещо за хапване? Ела.” И докато се връщах в лагера усетих как тъгата напуска тялото ми - изливаше се като поток, който оставя душата ми пречистена и нова.

Той постоя долу за момент, загледан в реката. Луната светеше ярко и светлината от нея се отразяваше от белия пясък, като почти блестеше около него. Стоях изпълнен с благоговение, загледан във великолепното същество, което представляваше и си мислех какъв късметлия съм, че ме допуска до своя свят.




Неделя 29.11.2009

20.30 ч. Прибрах се вкъщи и се радвам, че приключих с това. Подут съм и почти не успявам да се движа без да изпитвам болка. Ще отнеме известно време преди да ми мине. Буден съм от 3ч. сутринта, а нощта си беше дива, така че имам върху какво да размишлявам.

Стояхме в лагера до изгрев и струва ми се, че се разбрахме. Пробвах някои от нещата, които Оутъм ми каза да направя и по някакъв странен начин ми се струва, че тя е на верния път. Опитах се да разбера неговата гледна точка, да се поставя на негово място, така да се каже и ми се струва, че за първи път наистина успяхме да се разберем един-друг.

Той се нахрани, а после се облегна на големия дъб и затвори очи. Седнах на стола си пред него, загледах го и се опитах да надникна в главата му. След малко отвори очите си и погледна в моите. Стояхме така в продължение на два часа и през цялото време той не помръдна, не премигна дори с очи. В ума си видях много неща, а също и усетих много такива, които не разбирам, но в края на краищата мисля, че имам едно по-добро разбиране за това какъв е той. Някой друг път ще ти разкажа с повече подробности. Сега съм уморен и имам нужда да поспя. Трябва да съм на работа в 6.00 сутринта.




Понеделник 30.11.2009

Миналата нощ се будих три пъти с мисълта за Големия Приятел и когато тази сутрин се събудих, пак мислех за същото. Не можех да изкарам от ума си него и онова, което се беше случило през почивните дни. Бях толкова отнесен в мислене, че едва успявах да си върша работата. Всичко, за което се сетех, беше свързано с него. И тогава, някъде към 10.30 ч. , проумях, все едно някой щракна копчето, така че да мога да го видя ясно… Разбрах какво означаваше, а също и защо събитията при реката се бяха случили по този начин.

В нощта на Деня на Благодарността, имах неприятното усещане, че нещо ме наблюдава. Имах също и чувството, че трябва да се защитавам. Не от Големия Приятел, а от нещо непознато. Усещане, че нещата са се променили в негативен план. Предугаждах, че не трябва да съм там, сякаш нещо щеше да се случи. Нервите ми бяха опънати до краен предел и исках да се махна от мястото. Сякаш изпитвах страх от нещо далечно и непознато.

Никога преди не съм бил толкова изплашен, дори и когато е трябвало да бъда. Този път беше различно. Страхът и недоверието идваха от нещо, което не можех да видя. Дори докато го записвах на лаптопа си, чувството се усили. Усещах очите, които ме наблюдават. Чувствах как се взират в мен и това породи страха, който не можех да си обясня. До днес.

Проумях го така ясно, сякаш го виждах написано пред очите си.

Не аз бях този, който се страхуваше, а ТОЙ. Той виждаше очите, вперени в него. Той беше онзи, който не се доверяваше на онова, което не разбира. Той е искал да ме види, но се е страхувал, че съм се променил и че по някакъв начин искам да го нараня. Той е бил онзи, който е искал да се махне оттам, не аз. Усещал съм онова, което и той. Сякаш се е опитвал да ми покаже, че го е страх да се появи, защото не е бил сигурен какво ще стане.

И когато съм насочил камерата към лицето му, всичко, което е виждал е било едно светещо око и се е уплашил, че ще го използвам срещу него. И резултатът от всичко това беше, че аз получих един много здрав пердах, като в същото време прогоних единствения си приятел на този свят и единствения човек, който ме разбира.

Веднага щом получих това прозрение, усетих, че Големият Приятел остана доволен, че съм го разбрал. Беше ясно като бял ден - сякаш ми обясняваше защо нещата са се случили по този начин. Сега, като се връщам назад виждам, че в неделя сутринта се е опитвал да ми го каже, докато седяхме под дъба и се гледахме един друг. Но съзнанието ми не е било отворено, за да чуе какво ми е казвал. И е искал да ме предупреди да не си мисля, че неговото доверие е безрезервно. Онова, което ми е дал, може лесно да ми бъде отнето и загубата би била трагична и за двама ни.

Оутъм…, осъзнах това с душата си. Това беше най-силното чувство, което някога съм изпитвал. Как ти се струва?




Като всяка самотна майка на малко дете, цяла неделя бях много заета с ежедневните грижи и нямах възможност да седна пред компютъра и да прегледам общия ни документ в интернет. Успях да направя това в понеделник сутринта. След като най-сетне прочетох какво е написал Майк, веднага му се обадих. Той отговори, което си беше нарушение на правилoтo му, а именно да не разговаря с мен по телефона от работното си място.

Освен, че беше описал всичко подробно заради мен, той ми преразказа подробно събитията от събота и неделя по телефона. Разговорът продължи почти два часа. Той беше потресен от всичко, което се беше случило и звучеше ужасно. Когато го попитах как се чувства, се оплака, че му се вие свят, че главата все още го боли и че е напълно размазан. Посъветвах го да отиде на лекар. Притеснявах се, че може да има сътресение на мозъка.

Майк непрестанно наблягаше на това колко проникващи са били усещанията - страхът, наблюдаващите го „очи”, силната тъга, която го връхлита със завръщането на Енох в неделя. Бях заинтригувана от неговото описание на очевидно емоционалния, невербален контакт между него и съществото. Бях изградила мнението си за Майк като за човек, който с неохота интерпретира каквото и да е. Той се придържа към фактите и ги предава само като информация. Не само това, Майк просто не е някой сълзлив или сантиментален тип. Той е мъжко момче. Неговата корава външност държи света на разстояние, а характерът му не си позволява сантиментални словоизлеяния. Затова за мен беше изненада да го чуя да подчертава отново и отново въпросните силни чувства. Той беше обсебен. Познавах по гласа му.

Представям си как звучи тази история на онези, които не познават Майк така както аз. Вече чувам как някои злословят: „Колко удобно. Изхвърлил бил камерите в реката.”. Но аз разбирах.

Този човек, който се бе доближил до съществата по-близо отколкото който и да е друг, се беше превърнал в нещото, което мразеше най-много - в „изследовател” с програма за изпълване. Усещах отвращението в гласа му, докато разказваше за събитията от онази нощ. Макар че беснееше срещу мен и целия останал свят, знаех, че всъщност е бесен на себе си.

Чак два месеца по-късно, докато отново обсъждахме въпросния епизод, Майк успя напълно да проумее колко важен се бе оказал той за него.

„Това наистина не ми даваше мира. Когато ти се обадих и ми се скара, че съм накичил всички онези камери, се почувствах като тъпанар. Бях наистина отвратен от себе си докато ги свалях. Бях се превърнал в единственото нещо, което мразя - потропващ из горите смотльо. Нямаш представа колко ме жегнаха думите ти. Но аз спрях ли се? Не. Върнах ли нещата до начина, по който бяха преди? Не. Срам ме е да си призная, че не го направих. Бях се вманиачил да ти докажа със снимка, че говоря истината. Смятах или да направя каквото е нужно в тази посока или да не отварям темата повече. И какво направих аз? Отидох и тикнах камерата в лицето му и за това ме наритаха яко.”

Дори установените му отношения с Енох не го спасиха от бързата реакция на съществото, изправено пред насочено срещу му оръжие. (Реакцията на Енох спрямо включената в режим на инфрачервено заснемане камера, усили подозренията ми, че този вид може да вижда в инфрачервиния спектър.)

„Достатъчно,” му казах аз. „Повече не го прави. Освен това, изобщо не ми беше нужна снимка, за да ти повярвам, а и не си струва да рискуваш здравето или живота си.”

„Не се притеснявай за това,” отвърна ми с дрезгав глас той. „И без друго камерата вече я няма.”

1054
12
Завръщане в блатото


„Наричам го Енох” каза ми Майк.”

„Защо?” попитах аз.

„Заради звука, който издава непрекъснато. „И-нок. И-нок” изимитира го той с хриптящ глас.


* * *






Майк се захвана със задачата доста насериозно. Беше ходил до града и купил шест камери за дивеч, а също така следеше обявите за ръчните камери Sony в региона. Изминаваше и втората седмица на ноември и той направи едно опознавателно пътуване до блатото.

Получих имейл от него на 15-ти, неделя.

Има една друга река, където съм виждал следи, които последвах около 30 км на север. Взех камерите за да проверя дали няма и други същества, отиващи нагоре или надолу по реката. Нагласих камерите и ще ги оставя да снимат, докато не се върна там следващата седмица.

Блатото преля… лагерът е залят с вода до коленете. Има много змии… нещата не са никак добре. Ако водата скоро не се оттече, той няма да се появи. Ще го потърся из боровите гори. Сред тях има едно място, на което обича да ходи. Струва ми се, че се навърта наоколо, понеже прикритията за наблюдение на дивеча в района биват събаряни. Ако е там, ще ме намери. Търся някакви знаци за присъствие, но без резултат… всичко е под вода. Май затова му викат блато.

Сега карам лодката по местата, върху които преди се разхождахме. Бурята от миналата седмица наистина изсипа доста вода.

Просто реших да ти пиша как вървят нещата. Не мога да ти се обадя… Получих лоша инфекция и в двете уши и сега не чувам нищо. Докторката каза, че много късно съм отишъл при нея и че хич не е добре, така че ще отнеме известно време докато се оправя. Не би трябвало днес да съм тук навън, но исках да проверя нещата , пък и имах нужда да се измъкна.

Плавам надолу по реката и ти пиша, опитвам се да разбера докъде имам покритие на картата… три чертички и намаля. Не би ти харесало да си тук днес – има много змии по дърветата и вода.

Ще се върна на 25-ти. Може дотогава нещата да са по-добре и да започна да чувам по малко. В момента не чувам нищо. Едва чувам, че моторът на лодката работи. Досега не е ставало толкова зле. По обед трябва да се отправя назад - пътят е дълъг, а аз не се чувствам много добре и искам да се прибера и да поспя.

До помирисване, Оутъмгаторе…

Майк




Сюрреалистично. Само така мога да опиша чувството да получа имейл от Майк, който описва пътуването си надолу по реката в блатото в реално време. Технологиите са нещо удивително, помислих си аз. Но и нещо повече – те действително показваха разликата между „пущинака” във Флорида и този в Орегон и начинът, по който хората са се намесили в живота на Големите Приятели там. Ако си бях в родния щат, в задния двор на някой Бигфут, нямаше да има сигнал на няколко мили разстояние.

Няколко дена по-късно, когато се върна в цивилизацията, Майк ми писа отново:



Взех си лаптопа в блатото да видя дали ще имам сигнал. В блатото няма, но в реката има. Опитвам се да разбера как да ти изпратя снимки на Големия Приятел в реално време. Мога да го направя на речния нанос, но ще трябва да е нощно време, за да не ни види никой, а не знам дали ще се получи.

Замисълът ми беше да имам живо излъчване по интернет и хората да се логват и да гледат Големия Приятел наживо, стига той да стои на едно място. Струва ми се, че така е по-добре, отколкото да им кажа къде е, а и те ще виждат на живо, каквото и аз. Само си помисли колко много хора по целия свят ще го гледат… Мислиш ли, че това ще им е достатъчно като доказателство? В компютърния сервиз вече работят по въпроса. Ще похарча доста пари, но ако се получи, ще си заслужава. Какво мислиш, че ще се случи, ако успея?

Продължавай да четеш документите… може някой път да ти разкажа останалата част от историята. Все още ми е смешно като се сетя за това. Целият разказ е написан в един друг файл, но се страхувам да ти го покажа… Може би ще се случи след като се срещнеш с Големия Приятел и вече разполагам с доказателства за потвърждение.

До помирисване, Оутъм гаторе




Измина една седмица, през която Майк се приготвяше за пътуването си. Той успя да се снабди с използвана камера Sony. Много мислих за нещата, които могат да се случат по време на Празника на благодарността.

Смешното беше, че на мен въобще ни ми трябваше доказателство. Искаше ми се да подкрепя желанието на Майк да се опита да докаже съществуването на Бигфут и да направя всичко по силите си, за да разбера дали това доказателство може да се използва да се защитят съществата. Много исках да видя снимка, само за да я съпоставя с образа, който се беше отпечатъл в съзнанието ми като дете и да изуча, вече с погледа на зрял човек, тази дива фигура, за да затвърдя като реалност детския си спомен. Но колкото повече говорехме за това, толкова по-малко сигурна бях, че едно доказателство би могло да послужи в защита на съществата.

Струваше ми се, че Майк се кани да отвори Кутията на Пандора. Онова, което всъщност не разбирах е, че в действителност Майк беше решен да докаже съществуването му на мен.

Знаех, че Майк ще тръгне в сряда следобед след работа и не очаквах никакви новини от него до следващата седмица. Но после си спомних, че можеше ту да има, ту да няма връзка докато е там, стига да се намира в реката. Погледнах нашия онлайн документ. Разбира се… беше писал. Нямах представа, че възнамерява да си води дневник.

След пауза за петдневна почивка, Майк отново навлезе в тресавището... и, за пръв път, имаше план за изпълване.



Сряда 25.11.2009

Тръгнах си от работа в 15.00. Лодката е вече прикачена към камиона, натоварена и готова за тръгване. Вали, а ми предстои дълго шофиране.

Стигнах до рампата за лодките в 22.00… закъснявам. Наложи ми се да се отбия до [името на другата река] и да взема скритите камери, които бях заложил преди седмица. На тях няма нищо освен елени, една мечка, ракуни, хлапета на ATV-та и ловци…няма Големи Приятели, нито Големи Приятелки.

Пуснах лодката във водата, паркирах камиона и като се връщах едно ченге спря и побъбрихме за малко.

Куката си тръгна. Запалих мотора и се отправих в тъмнината. Движех се надолу по реката възможно най-бързо, нямах търпение да се добера до лагера.

Завих към потока - беше тъмно и страховито, точно както си го спомням. Спрях при лагера. Голяма бъркотия е – водата се е оттеглила, но всичко е подгизнало и кално. Хич не е приятно да се лагерува точна сега. Когато по-късно изсъхне, ще трябва да се върна, да почистя и да прогоня змиите и алигаторите.

Върнах се обратно в стария лагер върху наноса под голямото дъбово дърво. Там е сухо - няма тиня, само пясък. Разходих се наоколо и потърсих следи, но нямаше. Обаче знам, че той е тук. Усещам го.

Луната изгря и се вижда добре, но вече е твърде късно да оправям лагера тази нощ. На крак съм от 4 часа сутринта, работих цял ден, после карах до тук и съм направо свършен. Тази нощ ще спя в лодката, а лагера ще го правя утре.

Малко след полунощ е. Може пък по-късно да се появи, когато разбере, че съм тук. Притеснявам се, че може и да не се покаже. Много ми е важно да го направи - дошло е време или да продължим нататък или да замълчим. Освен това искам да направя снимки за Оутъм.

Заложил съм шест скрити камери, Камера Sony в режим за нощни снимки, усилвател за звук Bionic Ear, дигитален носител на записите, както и голямо количество шоколади и сандвичи от закусвалня Блу бърд. Разполагам и с едно тайно оръжие, за което не мога да говоря, понеже е тайна.




Майк останал в лагера върху речния нанос, като от време на време навлизал в блатото.



Четвъртък 26.11.2009

Денят на пуйката е, а аз си седя тук и ям яйца с бекон. Много хубав ден е. Благодаря ти Боже, че си създал този ден заради мен.

Събудих се рано и навлязох в блатото, като се оглеждах. Все още има доста вода и не можах да стигна далеч. Ще наглася камерите около лагера и ще тръгна да го търся нагоре по реката, някъде из боровете.

19.00 ч. Днес търсих насякъде из боровата гора… Нищо, изобщо никакви белези, не изглежда никак добре. Засега е само въпрос на изчакване. Може пък утре да имам повече късмет. Наоколо има доста ловци - може те да са го принудили да се скрие навътре в блатото. Оутъм ми се обади някъде към 13.00, за да ми пожелае Честит Ден на Благодарността. Беше ми приятно да я чуя. Това направи денят ми дори по-чудесен. Жалко, че я няма тук. Мисля, че щеше да се зареди от това пътуване. Много я харесвам и бих искал да и покажа част от моя свят и да я оставя да се срещне с Големия Приятел.

Всички камери са включени и аз съм готов за неговото появяване. Донесъл съм му любимите му неща за ядене. Ще е много хубаво да го видя отново. Мина доста време.

Тази вечер е студено, но имам доста дърва, така че няма да е много зле. Аз съм единствения човек на мили разстояние наоколо. Всички останали лагери са пусти. През почивните дни ще се напълнят с ловци и рибари, но за сега всичко е изцяло на мое разположение.

И ето ме, седя край огъня и пиша това, като се чудя дали пък няма да изместя поглед и да го видя да стои ей там. Надявам се скоро да се покаже. Тук е доста самотно и започва да се усеща. Сложил съм си голяма пържола на огъня… мирише доста добре… имам също така картофени крокети във фолио и царевица, малко зелева салата и каничка с подсладен чай. Храня се обилно, когато съм в гората. Просто не обичам да се храня сам. Може пък някой ракун да намине за остатъците и да си побъбрим.

Пържолата е готова… ще ставам.

22.30ч. Спускам се надолу по реката [на няколко километра от лагера], за да проверя няколко места, на които би могъл да бъде - някои от неговите предишни територии. Започвам да добивам странното усещане, че там някъде има нещо - чувствам, че сякаш ме наблюдават. Струва ми се, че там има нещо, но не е той. Ще отсъствам няколко часа, за да видя дали няма да отиде при лагера, докато ме няма. Усещането е толкова натрапчиво, че ми се иска да си взема пушката… Той съвсем не е единственото нещо, което живее по тия места и се разхожда в тъмното.

Усещането ми за мястото е променено. Сякаш нещо не е както преди и то не за добро.




Петък 27.11.2009

Снощи се спуснах надолу по реката, за да търся Големия Приятел.Открих няколко следи по брега. Той е тръгнал към лагера. Сигурен съм, че съм минал с колата покрай него в тъмното. Освен това със себе си води и приятел – вторият чифт следи са по-малки, вероятно на партньорката му. Би било готино.

Студено е и не можах да се наспя добре. Има нещо в горите, което обикаля наоколо, но не виждам нищо. Чувам само звука от чупещи се пръчки, докато се придвижва наоколо. Ще потърся следи и ще разбера какво е. Може пък някой нов Голям Приятел да ме проверява. На камерите от снощи нямаше нищо. Надявах се, че каквото и да е, ще се появи в лагера и ще успея да го снимам.

Снощи разговарях с няколко ловци, докато бях надолу по реката. Те лагеруват там, където преди живееше старият отшелник. Казаха ми, че нещо ги следва из района и че непрекъснато чуват странни звуци. Казаха, че било Скунксова Маймуна и че това не е първият път, в който се натъкват на нея. Казаха, че имало цяла групичка такива същества, които живеят по тия места и че от време на време ги виждат, но само отдалеч… никога от близо. Не им казах, че вече ги знам тия работи, нито пък им казах за какво съм там... Те си мислят, че ловувам.

Четири градуса температура не звучат никак зле за някой, който живее в снега, но тук на юг си е като да си се заврял във фризер. А вятърът те прорязва чак до костите. Обаче щом слънцето изгрее, се стопляш наистина бързо. На обяд вече ще съм само по риза.

Следите се отправят в тази посока. Мисля, че днес ще се срещнем. Имам добро предчувствие за събитията… ще се навъртам около лагера и ще чакам, може и да половя риба. Малко пържен сом ми звучи доста добре. Седя си тук и се чудя какво ли кулинарно удоволствие да си направя за закуска. Може би малко пушена наденица с горещи кексчета и захарен сироп.

Снощи сънувах страхотен сън. Мина известно време докато се съвзема… сигурно е от мястото, на което съм. Усещам как стресът се разтапя и образува локва в краката ми. Отново се чувствам жив. Слънцето стопля костите ми и докато поглеждам към реката ме обзема едно чувство на лекота. Сигурно е това, за което се пее в песента на Ийгълс. Иска ми се да можех да остана тук завинаги. Какъв страхотен ден… страхотен ден. На прага съм на един чудесен ден и се чувствам превъзходно.

15.30 ч. Бях на лов почти през целия ден и отидох до рампата за лодки, за да проверя пикапа. Реката се беше оживила от хора тръгнали да ловят риба или да ловуват. Лагерите по протежение на реката бързо се запълваха. Предстоеше един див уикенд при старата река. Единственото, което мога да направя, е да стоя настрана. Надявам се хората да не изплашат Големия Приятел.

Все още няма следи от него в лагера… онези, които видях, може и да не са били неговите, а може и да е твърде зает с любимата си. Не знам какво друго бих могъл да направя, освен да чакам. Ако скоро не се появи, предполагам ще ми се наложи да почакам още малко.

Разходих се сред гората на лагера при [името на реката]  като търсех следите на онова, което се бе разхождало наоколо. Забелязвам някои дълбоки хлътвания сред листата, счупени клонки, и проправена пътечка във формата на полумесец, която заобикаля лагера. Вероятно е ходело напред-назад в желанието си да ме види. Има също така едно голямо място, на което сякаш седяло или лежало. Взех малко храна, окачих я на едно дърво на около два метра от земята и насочих едната от камерите към нея… може тази вече да успея да му направя снимка.

Може да е мечка, но една мечка би дошла в лагера снощи, когато го напуснах. А ако е Големият Приятел, щеше да ми покаже, че е там. Освен това не обичам да ме наблюдават. Ако се върне тази нощ, ще взема фенера от лодката и ще го прогоня със светлина.

19.00 ч. Току що приключих с вечерята и възнамерявам да се отправя към реката, за да потърся Големия Приятел. Трябва да го открия… свършва ми времето. Ако беше тук, досега щеше да се е показал. Чудя се дали пък не ме е забравил, или е загубил интерес към мен, или пък е открил нещо друго, което да го ангажира. Сигурен съм, че онова снощи бяха следи… малко е трудно да се определи в ронливия пясък - приличат на големи дупки без отчетливи детайли.

Обадих се на Оутъм и тя смята, че трябва да махна камерите и да се придържам към нещата от преди. Мисля да отида в лагера при потока тази вечер, да се помотая там и да видя дали нещо няма да се промени. Телефонът и лаптопът ми нама да имат обхват, така че за известно време няма да се чуваме.




Майк ми се бе обадил от лагера при реката. Разказа ми как се развиват нещата или по-скоро как не се развиват. Когато ми каза, че е заложил шест реагиращи на движение камери, изпъшках. „Ами, не е чудно, че нищо не се случва! Бързо… отиди и ги махни!” казах му аз. Нямах никаква идея, че се готви да залее гората с камери за следене на дивеч.

Бях си представяла как Майк отива при съществото, за да възобнови доверието, като показва камерите бавно, опипвайки почвата и вероятно поставя една на втория-третия ден след повторното осъществяване на контакта. Аз му казах така. „Представи си, че си живял в една и съща къща в продължение на тридесет години”, започнах аз. „И тогава един ден се прибираш, влизаш през вратата и някой е поставил нова картина на стената. Колко време си мислиш, че ще ти отнеме да я забележиш? Уверявам те, че избягва мястото именно заради тези камери.”

Майк ми отговори: „Добре, добре. Ще отида и ще ги сваля.”

Каза ми, че същата нощ ще ходи до лагера при потока. Заради него самия се надявах, че камерите не бяха съсипали доверието, което толкова дълго бе изграждал. Пожелах му късмет и затворихме.

Когато отново чух Майк, той звучеше така, сякаш се е разминал на косъм от смъртта.

1055
11
Ако от скунксова маймуна


През втората половина на октомври нашите телефонни разговори продължиха, вече по-често. Бяхме достигнали чувствителен етап в отношенията си: Разбирах, че Майк, който бе споделил с мен толкова лични подробности от срещите си с Бигфут, изпитва смесени чувства. Преливах от въпроси, но внимавах да не го претоварвам. Питах предпазливо, а той отговаряше по същия начин. Като цяло продължих да слушам, а Майк оставих да говори.

Когато започнахме да разговаряме за първи път през септември, Майк спомена накратко, че ще се върне в лагера си за Деня на Благодарността. По-рано бяхме водили няколко разговора относно доказателствата и защитата на Бигфут, за това как той ще занесе фотоапарат в блатото, за да се опита да се сдобие с физически улики и да документира на запис тяхното събиране. Сега той отново спомена за отиването си там в края на ноември и ние започнахме да обсъждаме логистичната страна на нещата. Майк изрази необходимостта да си купи фотокамера, понеже единствената, с която разполагаше, бе изгоряла по-рано в един пожар.

„Можеш ли да ме насочиш?” Попита ме, „Каква камера да избера?”

След известен размисъл, реших да му препоръчам ръчна камера Sony. Имах такава, стар модел TRV-310. За нея бях платила от скъпо пре-скъпо преди около десет години и все още си работеше страхотно, и я използвах редовно като ходех на проучвания. Имаше режим за нощни снимки – настройка, при която можеш да включиш инфрачервена лампа и която позволява на потребителя да „вижда” в тъмното. Снимките направени в този режим изглеждат малко на петна и са леко зеленикави, но напълно биха разсеяли притесненията на Майк относно слабата светлина под дебелата пелена от листа на дърветата в тресавището. Казах му, че може да си вземе една такава втора употр*ба за около $200 в EBay. Понеже не знаех как е с финансите, а не ми беше удобно да питам, реших, че това решение е добро при всички случаи.

„Какво ти е необходимо”, попита Майк, „за да докажеш Бигфут без да го убиваш?”

Бяхме се върнали на първия си разговор. Отговорих му бавно, като се връщах назад към всички моменти, в които сме обсъждали въпроса. „Предполагам, че ДНК. Ако успееш да го накараш да оближе някоя чиния, слюнката ще може да се изследва. Но струва ми се чинията първо трябва да бъде дезинфекцирана, да се държи с ръкавици, както когато я вадиш, така и когато я прибираш и да се сложи в пликче, което да се запечата. Ако успееш да запишеш на лента как облизва чинията и как после я прибираш, видео уликата ще окаже много добър коз при доказване резултатите от теста, в случай че се установи „примат с неизвестен произход”.

Сетих се и за нещо друго. „Освен слюнка, козина също би свършила работа. Ако можеш да вземеш малко козина…дали ще ти позволи да го срешеш?”

Майк изхърка. Приех това за „не”. „Какво ще кажеш за мухоловките-ленти?” попитах го аз. „Дали можеш да увиеш парче плод в такава лента и да го подхвърлиш към него. Вероятно ще успее да изскубне козина, ако се повърти из ръцете му.”

„Бих могъл просто да хвърля мухоловката към него” каза Майк. Опитах се да си го представя това и просто не знаех какво да кажа. „Хм, това може и да свърши работа” отговорих му, като отново му споменах за пърхута и раничките…

Направих всичко възможно да отговоря на въпросите му, но не насилвах нещата и макар че имах някои идеи, не бях съвсем сигурна какво ще правим с уликите, в случай че се сдобием с такива. Знаех, че ще се наложи да бъдат направени независими изследвания от лаборатория, която е безпристрастна и която вероятно не знае защо прави тези изследвания. Качествените видео доказателства щяха да свършат добра работа, когато се наложи да се подкрепят резултатите с печат„неизвестен вид”. Въпросът беше какво трябва да се направи с тези резултати, като в този случай хубавият видео материал би представлявал голяма заплаха. Да съберем в екип група учени? И да ги накараме да подпишат споразумение за конфиденциалност на информацията преди това? И как ще се случат нещата? Да ги помолим да си напишат научните трудове, да го класифицират, да анализират видеото и по някакъв начин да придвижим това към законодателните органи, като се опитаме да прокараме закон преди обществеността да е разбрала, че сезонът за лов на Големите Приятели е открит?

Въпреки това реших, че за Майк е по-добре да се опита да вземе каквото може, докато има тази възможност, а ако вече разполагаме с метериал под ръка, ще можем да се тревожим за това как конкретно да се разпореждаме с него чак след това.

„Би било чудесно, ако успееш да заснемеш ясно стъпалата, ръцете и лицето му”, казах аз. „Снимки или отливки от следи също би било добре.” Смятах, че стъпалата му са от особено значение. Д-р Джеф Мелдръм, професор по антропология от Държавния Университет на Айдахо, вече разполагаше с колекция от над 200 отливки. Ако се съгласеше да изучи следите, както и снимки на стъпалата, които са ги оставили, това би се ползвало от подкрепата на огромна база от данни - отливките на следи, които вече са натрупани и подробно изучени от застъпници на Бигфут сред научните среди.

„Ако само можеш да нагласиш друга камера, която да снима как ти снимаш него”, предложих аз. „Това също ще свърши добра работа”. Знаех, че устите на критиците, които биха извикали „Имама!”, щяха да бъдат затворени, когато видят доказателства заснети от първо лице. „Ето, накратко, как да го направиш”, продължих аз. „Ще нагласиш една камера в края на лагера, която да заснема целия лагер. Гледай да го хванеш с чинията, как му хвърляш мухоловката или каквото и да е. А после взимаш другата камера, скрита някъде в скута ти или под якето, нещо такова и го снимаш…”

Още докато го произнасях звучеше нелепо. Но по-добро не можех да измисля. Припомни ми за всички мейли, които съм получавала през годините от хора, които твърдят: „Лесно е, взимаш една пушка с упояващи стрелички, качваш се в един хеликоптер…” Лесно на теория - но не и на практика.

Не хранех много надежда. Не че не вярвах, че Майк поддържа достатъчно близки отношения със съществото, че да не може да вземе доказателствата. Просто се опитвах да си го представя седнал насред блатото да върши всички онези странни неща, а също и Скунксовата му маймуна, която стои там и безропотно приема всичко. Просто не звучеше правдоподобно. Това, с което Майк щеше да се сблъска не беше някой неодушевен предмет. Това беше едно голямо диво същество, вероятно и опасно, в случай че бъде ядосано.

Което ме накара да се замисля за нещо друго. „Относно инфрачервеното заснемане…” казах му.

„Какво за него?” попита той.

Има предположения, че те могат да виждат тази светлина. В случай че си вземеш камера с инфрачервено заснемане, използвай я внимателно и пестеливо.” Изпратих на Майк няколко линка за използвани камери Sony в EBay.

След няколко дни получих отговор от него по ел. поща.

Имам нужда да спра за малко… Ще се свържа с теб когато мога.

Имах чувството, че Майк е малко съкрушен. Аз се бях постарала само да си седя удобно и да го оставя да води разговора, но знаех, че за него нищо от случващото се не беше лесно. Най-накрая беше проговорил относно преживявания, които имаше от години, но за които не бе разказвал на никого, а в момента дори обсъждахме и да стигне с една стъпка по- нататък. Нямах нищо против да му предоставя пространството, от което имаше нужда.

* * * * *

Не поддържахме контакт около седмица, а през този период един мой приятел-изследовател от Тексас ми се обади. Разговаряхме относно следа, която му бях предоставила по-рано и това докъде беше стигнал с проследяването и, а някак си в процеса на разговора той започна да имитира Джордж Буш. Удивих се колко добре му се получаваше. „Няма ли да бъде смешно” попитах го, „ако стария У. беше изследовател на Бигфут и провеждаше интервю с Елвис като очевидец?”

И скоро разбрах сама. Изпрати ми клип, в който той е Джорд Уокър Буш и взима показания от Елвис. Имитациите му бяха невероятно точни. Бяха ми забавни… и взех, че ги пуснах в YouTube и блога.

Изследването на Бигфут си е сериозно, но и разочароващо занимание, затова понякога майтапите помагат да го понесеш по-леко. Клипчето представляваше изключително сполучлива гласова имитация на Джордж У., в ролята на изследовател, разпитващ Елвис, който бил забелязал Саскуоч на верандата си, открил следи от стъпки „навсякъде покрай Кади-то си” и целия бил „разтърсен”. В клипчето моят приятел правеше завоалирана препратка към Дик Чейни и епизода с лова на пъдпъдъци, в който Дик Чейни застрелва погрешка мъж, като казва (в ролята на Дордж Уокър): „ Имам си един човек..хаха… много го бива с пушката. Работил съм с него доста време. Ще го пратя там навън да видим дали пък няма да изплаши това нещо, каквото и да е то…” Толкова се забавлявах със способностите на моя приятел да имитира тези образи, че напълно пренебрегнах препратката с оръжието.

Скоро след това Майк се свърза с мен.

Може би ти и този тъп клоун си мислите, че е много забавно да си правите майтап как пращате някого с пушка да преследва Бигфут. На мен изобщо не ми е смешно. Едно е да носиш пушка, за да се защититаваш, а съвсем друго, за да убиваш Бигфут с него. Сгреших, че се свързах с теб. Мисля, че си добър човек, но си твърде близка с онези, от които искам да го защитя. Съжалявам, че историята се разви по този начин, но има твърде много неща, изложени на риск, а аз не знам на кого мога да се доверя. И като споменах доверие: Как бих могъл да се доверя на някого, който се шегува, че ще убие Бигфут и публикува подобни тъпотии? Не мога да си позволя да рискувам живота на приятеля си. Поне това му дължа. Ще ти изпратя негова снимка и когато го погледнеш в очите, надявам се ще видиш онова, което виждам аз и ще проумееш защо изпитвам тези чувства. С изключение на това, повече няма да поддържам връзка с теб. Благодаря, че ме изслуша. За мен беше удоволствие да разговарям с теб.

И както казваме в блатото… до помирисване.

Майк и Големия Приятел


От мейла на Майк ми се зави свят. Въобще не бях и помисляла за усложненията, които шегата може да довлече със себе си. Опитах се да му се обадя, но той не отговаряше.

Отговорих му със следния мейл:

Тази сутрин ти оставих съобщение, но имам нужда да ти го напиша. В момента съм доста разстроена.

Никога, нито дори за един момент не съм и помисляла, че тази шега ще бъде приета по този начин. Онази препратка към „човека с пушка” се отнасяше индиректно към Дик Чейни и инцидента по време на лов (от гледната точка на Джорж Буш. Това си беше голяма новина, която стоеше в основата на доста поличтически вицове по време на мандата на Буш.) Веднага щом я чух, схванах шегата - за това, че се отнася до Дик Чейни а също и майтапа, че вицепрезидентът обикаля наоколо и стреля по хората - а не, че някой насериозно се готви да застреля или рани Бигфут.

Никога не ми е хрумвало, че някой би си помислил дори за момент, че възнамерявам да навредя на тези същества по какъвто и да е начин - всеки , който ме познава, може да ти го каже. Размишлявайки върху това, ми се струва, че шегата може да не е разбрана правилно и се ужасявам като си помисля, че на някой може да му хрумне, че съм такава. Поради тази причина, поставих предупреждение във видеото в You Tube.

Въпросният изследовател е един от най-приятните хора, които познавам и също като мен въобще не проявява интерес към стрелбата по Бигфут. Това си беше политически хумор. Просто един ден ми разиграваше етюди по телефона и аз го попитах как ли ще звучи ако Джордж Буш, в ролята на Бигфут учен, проведе разпит на Елвис, който пък е в ролята на очевидец на Бигфут. И това беше неговата версия.

Разбирам, че защитаваш приятеля си. АЗ СЪЩО ГО ПРАВЯ. Посветих две десетилетия, вършейки каквото е по силите ми за да ги разбера и защитя и нямам никаква идея какво повече бих могла да направя, за да те накарам да проумееш това. Болно ми е, като си помисля, че някой, който и да е, би си изградил толкова лошо мнение за мен и намеренията ми, при положение, че те са и винаги са били най-чисти, що се отнася до безопасността на Големите Приятели.

Съжалявам, че си ме разбрал погрешно. Нямах намерение да обиждам никого или да оправдавам нечие деструктивно поведение – той просто се проявяваше като шегаджията, който си е.

Оутъм


В отговор Майк ми написа:

Ясно, разбрах и пак не ми е смешно… Трябва да разбереш, че светът, от който идвам, е напълно различен от твоя. Там, откъдето съм, няма цветя и рози. Не ти се сърдя.. все пак си само човешко същество и не би трябвало да те преценявам по същите стандарти както Бигфут. В случай, че искаш да разбереш откъде съм, кликни върху интернет документа. Там съм ти описал накратко живота си. Много вероятно е да избягаш с писъци или нещо такова, когато го прочетеш и не бих те обвинил, ако го направиш. Там ще разбереш защо ми е толкова трудно да се доверявам на хората.

Кликнах върху документа, прочетох. И разбрах.

Майк беше написал няколко страници за живота си и за нещата, които му се бяха случили в миналото. И изведнъж, причините за неговото желание да избяга от света и да се отправи към блатото ми се изясниха: този човек беше изстрадал повече нещастия, при това не по негова вина, отколкото на някого въобще му се полагаше. Точно тогава осъзнах не само защо не успява да се довери на никого, но и защо отношенията му с Големия Приятел значеха толкова много за него. Той е бил с единия крак в ада - и неговият приятел му бе помогнал да се измъкне оттам.

И тогава осъзнах, че отношенията ни с Майк - недоверчивия, кисел Майк с голямото сърце, не са по-различни от техните отношения с Големия Приятел. Границата беше тънка, недоразуменията просто бяха гарантирани, щом се бях захванала със загадка обвита в мистерия, а най-доброто, което можех да направя, бе да оставя другия да контролира ситуацията.

Моят отговор беше:

Прочетох каквото си публикувал и страдам за теб.

Иронията тук е, че дружбата ми с теб не е по-различна от твоята дружба с него. Става въпрос за едно и също нещо - да се сприятелиш и да се грижиш за някого, на когото не му е лесно да се доверява. Но и ти си допускал грешки, също като мен… иначе нямаше да те изхвърли в потока, затова че си го боднал с пръчка, нали? Разликата е, че той не е тръгнал да си ходи завинаги, оставяйки те с озадачено изражение, като обезсмисли всичкото време, през което си се грижил за него и си се опитвал да го разбереш.

На второ място съм изследовател . На първо – приятел. Така усещам нещата спрямо теб, така ги усещам и спрямо Големите Приятели. Винаги съм била, и винаги ще бъда.

А също, по ирония на съдбата, ако седнеш да разговаряш с него, предполагам, че разговорът ще протече по същия начин, като този, който предстои да водим с теб.

На този свят съществуват хора, на които можеш да се довериш и такива, на които не можеш. Хората, дори и онези, на които МОЖЕШ да се довериш, рядко ще са „безупречни” в твоите очи, вероятно защото идваш от място, което на тях им е трудно да проумеят. Но това, на кого все пак ще избереш да се довериш, ще определи съдбата ти, защото без значение дали ти харесва или не, всички ние съществуваме едновременно на тази планета и е неизбежно да се сблъскаш и с другите в определен момент. Има хора, които искрено ЩЕ се заинтересуват от теб, такива, които ГИ е грижа. Това са онези, които заслужават твоето търпение, понеже вярата в хората се отблагодарява - също както искреното приятелство или когато те даряват с истинска обич. Тъпчо!

Оутъм


Майк ми отговори с типичното за него чувство за хумор:

Цял ден мислих за теб и се чувствах като нищожество. Все едно бях скъсал с най-готиното си гадже: не онази с косматите краката и татуировката… другата, с мръсния врат и спластената коса. Кофти ми е, че ми лъсна задника… ти не заслужаваш да се отнасят с теб така и да, аз съм един Тъпчо. Струва ми се, че на него му бях повече ядосан, отколкото на теб - не харесвам изследователи на Бигфут и никога няма да ги харесвам и когато чуя да се споменават Бигфут и оръжия в едно и също изречение, ми идва да наритам нечий задник със силата на Скунксова Маймуна.

Не искам да страдаш заради мен - не затова ти написах онези неща. Просто исках да си наясно с какво си имаш работа и да разбереш защо върша някои от нещата, които върша. И защо се чувствам по определен начин спрямо конкретни неща, и защо не вярвам на хората и почти никога не им давам втори шанс. Що се отнася до Големия Приятел, вече знам какво ще направя, така че да защитя него и себе си, а също и да позволя на хората да го опознаят. И когато започнат да правят това, хората ще го заобичат и ще поискат да бъде защитен. Не е най-великият план, но е единственият, който имам, така че мисля да опитам.

Майк


PS. Тази песен я написах специално за теб. Изпълнява се с мелодията на песента на Джо Стампли „Do you ever Fool Around”...

Какво подаряваш на момиче, което си има всичко?
Дали бижута или модерни неща?
Да ви кажа ли аз какво правя…
Винаги и нося ако от Скунксова Маймуна,
Да, нося и ако от Скунксова Маймуна
Опаковам го специално за теб
И когато прителките те попитат
„Какво ти подари?” Усмихни се и кажи:
„Една торба с лайна от Скунксова Маймуна!”
Да, подарявам и ако от Скунксова Маймуна
Само най-доброто за теб…

…Още не съм я довършил.


Аз му написах:

Ще се пръсна от смях, Тъпако.

Само ми кажи дали мога да ти помогна с нещо. Каквото и да е. Сериозно. Не само относно Големия Приятел. С радост ще те изслушам или каквото и да е друго.

Така правят приятелите.

И ако не ти е важно, предпочитам да не ми изпращаш никакво ако от Скунксова Маймуна.

Важното е, че имаш желание.


Успяхме да преминем през това. Някак. Защото така правят приятелите.

1056
10
Не просто външност


Като се върна назад към момента, в който започнаха нашите редовни срещи, се сещам – той ми позволяваше да му нося храна, но не идваше да си я вземе, докато не се отдръпна на прилично разстояние. Това беше по времето, когато още го проучвах.

Бях оствил малко храна на мястото, където слънцето успяваше да пробие през дърветата и земята бе по-суха отколкото наоколо. Това бе единственото място, където растяха борове, а игличките им се бяха посипали като килим. Той сядаше и ядеше. Понякога, след като се нахрани, полягваше на игличките и спеше.

Един път, докато спеше вече повече от час, а аз се разхождах наблизо да видя какво още се навърта наоколо, забелязах някакво движение на север и се опитах да разбера на какво се дължи.

Ловци.

Бяха ловци - четирима, придвижваха се насам през блатото. И четиримата имаха пушки и вървяха право към мястото, на което спеше Големият Приятел. Това не беше никак добре… Ако попаднеха на него, със сигурност щяха да го застрелят.

Погледнах натам, където спеше Бигфут и го видях да коленичи зад едни храсти и да наблюдава приближаващите се ловци. Някак си беше разбрал, че са там и се криеше, за да наблюдава какво ще направят. Нямам идея дали ги бе чул или подушил, но знаеше, че идват и беше в готовност. Всичко се случваше точно пред очите ми.

Чаках да видя какво ще направи. Напълних пушката си със сачми, възнамерявайки да му окажа помощ, ако му потрябва. Нямах намерение да застрелвам никого… просто щях да се целя наоколо, за да отклоня вниманието им от Скунксовта Маймуна, а също и да им осигуря време да се измъкнат.

Онова, което той направи обаче, беше толкова яко, че ме разсмя. Той просто отстъпи встрани и ги остави да преминат покрай него. Движеше се толкова бързо, приведен към земята, че приличаше повече на мечка, отколкото на Скунксова Маймуна. Пълзеше по земята и се прикриваше в храсталака на около 200 метра от мястото, на което бе спал. Чакаше ги да го подминат, скрит в храстите. Те така и не разбраха, че е там.

След като отминаха, той тръгна бързо в другата посока, като поглеждаше през рамо от време на време. Смятах, че ще побегне от тях, но той направи онова, което бих направил и аз. Скри се и ги остави да преминат покрай него, а после тръгна в посоката, от която бяха дошли. Това беше умен ход от негова страна и ми показа, че в действителност е повече от самата си външност.

Той знаеше, че са опасни, затова се отдалечи от тях възможно най-бързо. Наблюдавах го докато мога и изведнъж той изчезна като кълбо дим. Не го видях повече от месец след това.

Ловците носеха камуфлажни костюми и в началото ми беше трудно да ги различа. Но не и на него. Него не можаха да го излъжат. Той ги видя като идват, а те така и не разбраха за него.


И ето го отново Майк – другаря на Бигфут, който наблюдаваше хората в тресавищвто не с очите на човек, а с тези на Скунксова Маймуна. Адаптивното поведение, на което беше станал свидетел, подсказваше интелект. И бе напълно очаквано. Как иначе нещо би могло да се изплъзва на хората толкова време, освен ако не го правеше наистина много добре? Да тръгне в посоката, от която бяха дошли не само гарантираше, че няма отново да се натъкне на тях, но и увеличаваше два пъти разстоянието помежу им.

Но имаше нещо друго в тази случка, което ме порази: Винаги ни казват да не храним дивите животни, защото с времето привикват с хората и започват да се приближават до тях без страх и предпазливост, в търсене на следващата дажба. Някои черни мечки с проблемно поведение се налага да бъдат хванати и преместени в ново местообитание, понеже са привикнали да бъдат хранени от туристи или дружелюбни съседи, ако живеят в някой селски район. Но очевидно Скунксовата Маймуна много добре е разбирала разликата между Майк и останалите хора. Вместо да се доближи до ловците, за да търси храна, Бигфут се скрил, а после избягал.

Наближавах края на тази невероятна история. Докато четях как Майк описва онова, което според него са съвсем обичайни подробности от поведението на Скунксовата Маймуна, не можах да не се ухиля. Когато се сетя за онези, които са прекарали толкова много години, разпитвайки свидетел след свидетел за наблюденията им на пресичащи пътя Бигфут, си представям подозрението върху лицата на въпросните учени, ако чуят за подробности като тези. Дали ще повярват?

За ирония, вероятно няма.



Хората са разказвали за случаи, в които Бигфут ги наблюдава, наднича през прозорците, разхожда се на верандата им, следи ги от гората, докато работят на полето или секат дърва. Те са любопитни да научат повече за нас. Съвсем естествено е да искат това.

Виждал съм го да следва лодка надолу по течението. Мъжете в нея ловяха риба и нямаха дори бегла представа, че ги наблюдават.

Виждал съм го също така да се катери по баржите, които местните ловци и рибари връзват по брега. (Това са закрити лодки, които не разполагат с двигател и трябва да бъдат теглени – думата е стара и няма да я чуете да се използва много, освен от някой стар местен жител). Та, Бигфут се качва на тези баржи, разглежда какво има на борда и наднича през прозорците. А някои баржи са толкова малки, че почти ги обръща, докато се качва на борда. Веднъж развърза едната от дървото, за което я бяха вързали и ми се наложи да търча да взимам моята лодка, че да ходя да я връзвам обратно.

Той плува много добре. Върви по дъното, докато вече не го достига , а после преплува като куче останалата част от разстоянието. Не му отнема много да пресече реката.

Мирише по-добре, когато изсъхне и козината му е по-червеникава… може би след като падне мръсотията се показва истинския му цвят. Освен това съм забелязал, че когато вали, водата, която се стича от него, е черна от калта и прахоляка.

Пъвият път, когато ми позволи да го докосна, беше по ръката. Стори ми се груба, като парче стара кожа - мека и здрава. След това прокарах ръката си по козината по неговата ръка. Беше спластена и боцкаше, както се случва с косата , когато не се мие. После си помирисах ръката и не миришеше по-лошо, отколкото ако галиш куче. Смятах, че ще вони, но не беше така и това ме наведе на някои размисли относно миризмата му… Чудя се дали няма някакви жлези, които да секретират определен вид миризма, примерно за да привличат партньори, понеже на моменти наистина не мирише толкова лошо.

Бигфут обича да лежи на слънце, докато не му стане горещо, после отива на сянка да се охлади и така повтаря отново и отново. Аз му викам… Соларно наместване. Не знам защо го прави, но като дете и аз правех същото – лежах на слънце. Е, не за да правя тен, а защото ми беше приятно. Вероятно в мен има нещо от Скунксовите Маймуни. Дали пък да не разтръскам родословното си дърво и да видя дали оттам няма да изпадне някоя Сунксова Маймуна.


Почти бях приключила с четенето. Чувствах се странно… някак дълбоко удовлетворена, но и същевременно разочарована. Толкова много въпроси оставаха без отговор… и тогава нещо привлече погледа ми и ми показа, че все още не бях чула дори половината от историята…

Има и други.

Те не ми позволяват да ги доближа, но аз ги виждам да се разхождат наоколо, а те пък не идват в лагера ми. Знам обаче, че нощем идват и ме наглеждат. Чувам ги да обикалят, но ако тръгна към тях, бягат. Ако разполагам с време, ще ги приобщя. Тогава ще ми се наложи да купувам доста храна.

От време на време някой от тях хвърля нещо по мен, а аз ставам и извиквам „Хей, стига с тия глупости!”

Една нощ се замислих за следното: Наблюдавала ли си хора в зоологическа градина? Те отиват до някоя клетка, обаче животното си лежи, а те искат да го видят да прави нещо… затова му подхвърлят някой фъстък или нещо друго, за да го накарат да се размърда. Хората искат зрелища, а спящият лъв или алигатор не са голяма атракция.

Дали пък не хвърляха разни неща по мен, за да ме накарат да се размърдам за тяхно забавление. Не бих се изненадал ни най-малко… те толкова приличат на нас.



Картинките не са част от книгата


Ще откриеш, че както ние искаме да ги опознаем, така и те искат да опознаят нас и с течение на времето, ако хората им позволят да съществуват и спрат да ги преследват из горите, те ще се разкрият пред определени хора, на които могат да вярват. Няма да се приближат до вас, ако ги преследвате. Ако гоните нещо, това само ще го накара все повече да не ви се доверява. В дивата природа има правило, че ако те преследват и те хванат, ще те убият – и това само по себе си ще те накара да бягаш по-бързо. Така че, ако си Скунксова Маймуна и те преследват хиляда хилчовци, които искат да те снимат… тогава какво ще правиш? Не знаят, че искаш само да ги снимаш. Те смятат, че искаш да им навредиш, затова бягат от теб.

Единственият начин да намериш Скунксова Маймуна е да я оставиш тя да те намери. Те разбират дали ще им създаваш проблеми или не. (Който го е страх от мечка, не ходи в гората, нали?) Не влизаt в рокерски бар, ако не караш мотор, нали? И защо? Защото може да ти наритат задника. Ето защо се крият, ако ги преследваш. Знаят, че ще им създадеш неприятности. И колкото повече хората ги преследват, все по-малко те ще ни се доверяват и ще отнеме много повече време да се осъществи контактът, който имам аз с Големия Приятел.

Оставях го да се убеди, че не съм заплаха за него; позволявах му да разбира кога съм наблизо, оставях го да ме доближава, но всичко това се случи след като четири години го преследвах из блатото без да стигна до никъде. И един ден ме осени - да го оставя да дойде при мен, ако иска. И една година по-късно той го направи. Наблюдавал ме е дълго преди аз въобще да го зърна дори отдалеч. Насочех ли фотоапарат към него, се покриваше и побесняваше. За него всичко, което не е естествено, е заплаха.

Така че сега съм на етап, в който искам да го защитя и да прокарам закони за неговата и на вида му закрила от хората, които искат да ги убият. Нужно е да докажа, че съществуват, но за да направя това ще трябва да ги изложа на опасност. Проклет да съм, ако го направя, проклет да съм и ако не го направя. Ако кажа къде е, хората ще дойдат и знаеш какво ще се случи… като да оставиш педофил в забавачница. Така че, какво да правя? Да поема риска и да го разкрия? Той ще бъде застрашеният… не аз. Е, с какво право да му причиня такова нещо? Би ли изложила собственото си дете на риск, само за да докажеш, че си права или би направила каквото е най-добро за детето ти?

През годините Бигфут е имал много близки срещи с ловци и съм забелязал, че когато в блатото има хора, той не ходи по пътеките. Често е някъде встрани и избира места, на които повечето от нас не биха отишли. Хората винаги избират лесния начин и следват отъпканото , затова не откриват много следи. Бигфут се отклонява от пътя си, за да остане скрит, като винаги избира пътеките, които още не са прокарани.

Повечето учени не биха нагазили до *ъз в блатото, нито дори до колене. Те се страхуват от тресавища, от гори и от онова, което броди из тях. Голяма част от тях са просто живеещи в кутийки кльощавелковци, които не биха открили Скунксова Маймуна, дори и да живееше в собствения им заден двор. Знам че звучи кофти, но проблемът е в тях, а те не го забелязват. Всички трябва да спрат да ги преследват, да се кротнат и да чакат. Те ще те намерят, ако сметнат че си заслужаваш.

Ако не си добър човек и излъчваш лоши вибрации, Бигфут ще ги прихване и единственото, което ще видиш от него, ще е мястото, на което е бил. Искам да кажа , че ако срещнеш някого и той те кара да се чувстваш неприятно, най-вероятно ще се отдръпнеш от него възможно най-бързо, за да защитиш себе си и семейството си. Дивите хора постъпват по същия начин. Те знаят какво има в сърцето ти и ако те усетят като заплаха или ще си тръгнат, или ще те прогонят. Ако имат малки, ще те прогонят. Ако някой от тях е болен или има друг проблем, ще те прогонят.

Те не изоставят болните или ранените. Те остават и защитават членовете на семейството си. Грижат се за своите.

Вярвам дори без капка съмнение, че ако убиеш или нараниш един от тях и той не е сам, другите ще те нападнат и ще убият жалката ти особа. И ще си заслужил всичко, което ти направят. И да, аз ще съм на тяхна страна. Те са благородно племе и заслужават уважение.

Научих много за себе си и бях принуден да погледна надълбоко в човека, който бях. През времето прекарано с него, пораснах и придобих знания, които не можеш да научиш от книгите. Приличат много на Индианците преди белите глупаци да дойдат и да ги изтребят заради земите им. Те се хранели от земята и взимали само толкова, колкото им било нужно да живеят, като били благодарни за нещата, която тя им давала. Обичали силно и уважавали всички неща, които споделяли земята с тях. Били благородни хора и аз им отдавам най-голяма почит… Можехме да научим толкова много за нашия свят, но понеже сме тъпи бели хора, избираме да заграбим онова, което не е наше и да го унищожим. И ще направим същото и с дивите хора. Ще ги намерим и ще ги избием или пък ще ги сложим в клетка - всичко в името на науката и парите.

Чак когато останат само двама, ще решим, че си заслужава да ги спасим. Но ще е твърде късно.


Облегнах се на стола си зашеметена. Майк си нямаше и на идея какъв подарък ми бе направил току-що. Всеки разказ, всяко изречение, всеки детайл, ако бяха верни, ми предоставяше повече информация, отколкото бях успяла да натрупам през всичките години на изследвания. Гледах в една точка дълго време, смилайки всичко, което току-що бях прочела.

Истина ли беше?

Вътрешният ми глас казваше, че да.

Но разбира се умът ми все още отказваше да вземе решение по въпроса и аз му го позволявах. Много е важно, особено когато уликите ти граничат с измислици, да не изгубваш обективност. Въпреки това, без значение каква сензация представляваше всичко, нямаше нито една причина да се съмнявам в разказа на Майк, просто защото той не ми бе предоставил такава. Връщайки се назад, погледнах обективно на цялата картинка - подробностите от неговите срещи; цялостното му наблюдение на външността и поведението на съществото; онова, което бях научила за Майк като човек; начинът му на споделяне на информацията (първо на порции, а сега…). И след прочитането на всичко това, така и не намерих никакви противоречия.

1057
Какво са те? Разсъждавал съм доста върху това , вземайки предвид срещите си с този Бигфут и наблюденията върху нещата, които прави и начина, по който ги върши - как се справя и адаптира към промените в заобикалящата го среда; как реагира на присъствието на хора - да се крие и наблюдава от разстояние, като изучава какво правим ние; знанието как да предвижда опасностите, на които го излагаме, като коли, оръжия и магистрали; да стои далеч от беди. А също и да учи малките си да странят от хората и да внимават за опасностите.

Това ме кара да смятам, че спадат към съществата с развит интелект. Може да ми оспорите, че всички животни разполагат с такъв и че една Скунксова Маймуна не се различава от един елен или рис, но колко Скунксови Маймуни сте видели да бъдат блъснати от кола и колко елена или риса сте виждали да бъдат премазани докато пресичат пътя? Бигфут знаят как да различат опасността и как да реагират на нея, като например да заобиколят гърмяща змия, вместо да стъпят отгоре и. А също и как да я убият, откъсвайки главата и и захвърляйки я настрани, както и за коя нейна част да внимават и коя могат да изядат. Знаят как да откачат сом от кукичка без самите те да се закачат на нея. Знаят как да се пазят от каймановата костенурка и как да я докопат преди тя да докопа тях.



Ако заведете едно човешко дете в гората и го оставите само, далеч от други хора… ако това дете оцелее и го откриете отново след десет години.. какво всъщност ще намерите?Един нормален младеж? Или може би див човек, изхранващ се с каквото намери, който не се доверява на хората и отдавна е забравил, че самият той някога също е бил човек. Дали ще може да се научи да чете и пише? Да говори? Би ли разбирал човешкия свят? Дали би могъл да се научи да върши нещата, които и ние вършим? Как би се развил мозъкът му?Дали ще си остане див завинаги или бавно ще се върне към онова, което наричаме „цивилизован”?

При Скунксовите Маймуни е същото. Те имат повече общо с див човек, отколкото с диво животно. Приличат доста на нас, само че са по-добри… не се преследват едни други, и делят храната и любовта си едни с други.

Ако дадеш на Скунксова Маймуна храна, тя ще я раздели с теб. Случвало се е много пъти да дам на Големия Приятел торба с ябълки или праскови и той да ми върне обратно една, а когато я изям, да ми подхвърли друга и така докато не свършат всички плодове. В началото не беше така. Просто взимаше торбата и изчезваше. Но с течение на времето, след като започнахме да си вярваме, започна да споделя храната си с мен. (Научаваш се да я ядеш , че дори да ти харесва, понеже Скунксовата Маймуна я пръска със слюнка и тем подобни. Понякога е доста гадно… затова гледай да ти се намира вода наблизо, че да можеш да изплакнеш с нея. И яж само храна, която си си донесла сама, освен ако не обичаш сурови ракуни или сурови костенурки.)

Много диви животни се показват през нощта, защото е по - безопасно отколкото през деня. Защо? Заради хората. Хората убиват, затова те се учат да ги избягват и прикритието на нощта е добър начин да се движат незабелязано наоколо. Скунксовите Маймуни знаят това, което е и другата причина да са трудни за откриване. Но се появяват и през деня, когато наблизо няма хора. (Като се замисля, дивите животни знаят, че дори и най-добрите сред хората са опасни за тях, затова ги избягват.)

За всички диви животни намирането на храна е приоритет номер едно. Същото е и при Скунксовите Маймуни. Докато се придвижват наоколо се хранят през цялото време, изяждайки всичко на което се натъкнат.

Виждал съм го да се спуска да преследва заек или друго малко животно. Може да бяга със скорост някъде от около 45 км в час и я развива от спряло положение. Когато просто си ходи, ми се налага почти да тичам, само за да е в полезрението ми. Съвсем спокойно може да измине към 80 км дневно. Когато му се налага да се придвижи до някъде, върви бързо и целеустремено. Все едно е на автопилот и не позволява нищо да го забави.

Така че да знаеш - ако някога те е преследвал Бигфут и не те е хванал, то е защото не е поискал да те хване. Няма начин да го надбягаш, а застанеш ли лице в лице с един от тях, негов си. Няма начин да се измъкнеш, ако реши, че те иска. Най-добре е да застинеш на място и да стоиш спокойно. (Успех в начинанието, между другото, понеже да си „спокоен” ще е последното нещо, което ще ти хрумне…)

Но можеш и да установиш, че съвсем не си толкова изплашена, колкото си мислела, че ще бъдеш.

Можеш да определиш настроението на една Скунксова Маймуна, ако я погледнеш в очите, или да разбереш дали се готви да ти направи нещо - също както и при хората. Очите му разказват история - всичко, което трябва да направиш е да я прочетеш и да я проумееш. Той ще ти покаже директно какво иска да направиш и ако желанието му е да избягаш с писъци в тъмното, по-добре го послушай.

Скоро страхът ти ще се смени със страхопочитание и самото му зърване някъде наоколо ще предизвиква в теб целият спектър от емоции - от страх до усещането, че си в присъствието на нещо старо като вселената. Но в очите му ще съзреш и мъдрост, която ще те остави без дъх, ако самата му миризма вече не го е сторила.


Спомням си онзи поглед в очите от срещата ми с Бигфут в детството… онази страховита дълбочина и присъствие, които ми подсказваха, че гледам интелигентно същество. Онези очи ме накараха да посветя целия си съзнателен живот оттам нататък в търсене на разбиране.


* * * * *

По време на един от по-ранните ни разговори, двамата с Майк обсъждахме случаите на агресия при срещи с Бигфут. Обясних му, че повечето от привидните случаи на „агресия”, за които съм чувала или чела, без значение дали става въпрос за тропане, крясъци, чупене на дървета или хвърляне на предмети по хората, изглежда бяха причинени от човеци - или директно чрез натрапване, или поради дразнещо поведение, а понякога дори само чрез самото им присъствие в гората при определени обстоятелства.

Майк притихна. „Трябва да ти е ясно… Когато говорим за нашия приятел нещата са сериозни. Ако те забележи, вечи си негова. Вече не разполагаш със себе си. Мога да ти разкажа една случка, но няма да ми повярваш.

„Майк” отвърнах внимателно аз, „все още не си ми казал нищо, което наистина да ме изненада.”

Той си пое дълбоко въдух. „Добре. Но не казвай, че не съм те предупредил.

И тогава ми разказа за една трогателна и някак забавна среща, която споделяше отново в писмото си:



Най –важното, което мага да ти кажа е следното:

При никакви обстоятелства не ръчкай Бигфут с пръчка. Не им харесва.

Веднъж бях в много добро и малко игриво настроение, а и бях свикнал с неговото присъствие, затова започнах да правя някои неща, които сега като си помисля, въобще не трябваше да върша.

Той стоеше на големия дънер в лагера ми и ядеше от една кутия с храна, която му бях донесъл. Омиташе я с апетит. Аз седях на другия край на дънера, на около 2,5 метра от него.

Взех една пръчка, дълга някъде към два метра и дебела колкото палеца ми. Откъснах по-малките клончета, но оставих няколко листа в самия и край. Започнах да го гъделичкам по ухото с нея,а той се пазеше все едно от муха. Когато видя, че съм аз, обърна се и изрева с нещо между заплашително изпуфтяване и недоволно ръмжене.

Е, повечето хора биха го приели като предупреждение да спрат да се майтапят, обаче както казах ми беше едно шеговито в онзи ден, затова реших да мина едно ниво по-нагоре и започнах да го ръчкам отсрани с пръчката - не силно, съвсем лекичко, като го попитах: „Какво има, Големи приятелю… май нещо си сърдит днес?” и отново го ръчнах.

Само за един миг той пусна кутията с храната, присегна се, сграбчи пръчката и ме издърпа към себе си. Случи се толкова бързо, че нямаше как да избягам. Само с едно движение на дясната си ръка, ме сграбчи през гърдите, изправи се и с голяма охота ме изхвърли през лодката в потока.

Паднах в средата на водата, на около два метра от лодката. Изправих се, понеже беше само към метър и двадесет и погледнах към брега. Той стоеше на ръба на водата с пръчката в ръка и я размахваше напред-назад, все едно трепе мухи.

Извиках „Защо, да му се не види, направи това, Тъпчо?” той просто си стоеше там с доволна усмивка, като почти се хилеше.

Прецапах до брега и се опитах да се измъкна, но той ме натискаше с пръчката и ме побутваше напред-назад. „Мамка му, това боли! Стига вече! Разбрах ти намека… да не те бутам с пръчка, нали така?”, но всеки път щом се опитах да се изкатеря, той ме ръчкаше и побутваше.

Като заотстъпвах му казах: „Виж, тук има малки алигаторчета и мамчето едва ли е надалеч, затова ме измъкни оттук преди да ме докопа алигаторката.” Не мисля, че му пукаше дали това ще се случи. Само си стоеше там с пръчката. „Добре тогава… Ще използвам супер мозъка си на човек, за да те прецакам…” Замъкнах се до лодката и започнах да се катеря вътре. Тъкмо си сложих ръцете на ръба и се канех да скоча вътре, когато той сграбчи лодката с една ръка и я измъкна на брега.

Не вярвах на очите си. „Защо, по дяволите, направи това?” А той си стоеше там с неговата си пръчка и поглед, който сякаш казваше: „хайде, нещастник, твой ред е.”

Седнах във водата, като само главата ми се подаваше навън. „ОК. Печелиш. Съжалявам… повече няма да те ръчкам с никакви клони”. Той пусна пръчката, върна се при дънера, седна и започна да яде.

Излязох от потока и погледнах лодката си: „Ще ми помогнеш да я върна обратно в реката, нали?”

Той изръмжа, което аз приех за отказ, затова отидох и седнах на дънера, загледан в лодката. Казах : „Яко, човече. Наистина е много яко.” Той измъкна една ябълка от кутията и ми я подаде.

Щом приключи с яденето, се надигна и се отправи към блатото. Аз извиках след него: „Ясно, значи ще трябва съвсем сам да си върна лодката във водата, така ли?”

Той изгрухтя нещо през рамо и продължи да върви.

Струва ми се, че наистина го ядосах, но също и че през онзи ден ние се сприятелихме. Това е един от любимите ми спомени. От друга страна, си беше напомняне за това, колко силен бе той и че аз трябва да съм по-внимателен в негово присъствие. Понякога забравям кой е и се отнасям с него като с домашен любимец. Цялата случка можеше да има съвсем различен край.




Със задълбочаване на нашето приятелство и все повечето неща, които Майк споделяше относно личния си живот и преживяванията си, започнах да разбирам какво нарича „перфектната буря” от обстоятелства, която го е довела до постигането на онова, което много от нас са се опитвали и не са успявали да направят - да имат близки взаимоотношения и да разбират тези същества.

По времето, когато работел при реката и случайно попаднал на следите, Майк преминавал през труден период от живота си. Като всички нас, когато страдаме емоционално, той потърсил утеха там, където могъл да я намери. За Майк това била самотата на блатото. Светът на хората продължавал да го дистанцира и разочарова, докато светът на природата го примамвал. Тук откривал тишина - място, на което да размишлява, в което да избяга и да балансира себе си без натиска на обществото и нуждата да се впише в него. За известно време болката била толкова силна, че Майк прекарвал почти всичкото си време в тресавището и избягвал хората… и живеел като Скунксова Маймуна.

В началото, изплъзващата се сянка, която мълчаливо споделяла неговото уединение, му предоставяла желаната утеха. Предизвикателството да преследва Скунксова Маймуна сред кипарисите била за предпочитане пред това да седи безмълвно и да усеща тежестта на миналото върху себе си. Но колкото по-дълги ставали посещенията му в блатото, толкова повече се задълбочавали разбирането му за съществото и връзката му с него.

Както Майк обясни: „Бях излязъл сред природата поради лични причини, които нямаха нищо общо с намирането на Скунксова Маймуна. И това е разликата между мен и онези, които само вдигат шум. Аз не бях там за да доказвам нищо на никого.

Звучеше логично. Този човек на практика живееше в тресавището, нямаше почти нищо за губене, беше се кажи-речи „развел” с хората и се беше преместил да живее в задния двор на Скунксовата Маймуна. Не беше воден от конкретна визия за нещата, освен от чисто любопитство и беше развил отношения с едно същество, които в последствие щяха да се превърнат в нещо като приятелство… и правейки това, беше излекувал себе си. И нямал намерение да разказва на никого за това, понеже последното, което искал да направи е да навлече беда на спътника, който бил с него през един от най-тежките моменти в живота му.

1058
Глава 9
Природата на звяра


Веднъж, разхождайки се надолу по реката, се натъкнах на група хора върху речен нанос откъм другия бряг, които се къпеха и си изкарваха един приятен ден сред близки и приятели. Оттук подушвах скарата. Имаше някъде към двадесет и пет души - от деца до възрастни, които се забавляваха, крещяха и подвикваха. Чуваше се музика… Хубави моменти, наистина хубави. Имаше към 8-10 човека, които плуваха или лежаха върху надуваеми пояси.

Стоях сред дърветата и наблюдавах как се веселят, чудейки се дали осъзнават какви късметлии са, че имат роднини и приятели, които ги обичат. Това е нещото, което винаги ми е липсвало и никога няма да имам, но съм сигурен, че усещането е страхотно.

Седнах, облегнах се на едно дърво и се замислих - размишлявах за собствения си живот и как ми се иска нещата да бяха различни. Щеше да ми хареса да имам жена и деца, но явно не ми е било писано. (Обичам децата… всъщност винаги казвам на хората, че се разбирам чудесно с деца и кучета. Просто с всички останали имам проблеми.)

Докато седях там, чух нещо да се приближава откъм гърба ми. Обърнах се и видях Големия Приятел. Предполагам беше чул шума и е наминал да види какво се случва. (Така правят Бигфут: обичат да знаят кой е наблизо и наминават да проверят.) Стоеше на 10 метра от мен нагоре по течението и гледаше оттатък реката. Нищо не казах. Само изчаках да видя какво ще направи.

Предположих, че след като види за какво става дума, ще си тръгне, но той просто стоеше там и ги наблюдаваше. След малко едно от децата се заигра наоколо и бутна единия от поясите, върху който лежеше момиче на около седем или осем години, надолу по течението. Поясът се понесе надолу по реката - не много бързо, но достатъчно, че да не могат да го стигнат с плуване. Момиченцето пищеше някой да я изведе оттам и започна да плаче. Всъщност не я грозеше опасност, стига да си стои върху пояса, но тя пищеше все едно е точно обратното.

Поясът премина точно покрай нас и Големият Приятел наистина се притесни и тръгна да я следва надолу по течението. Не свали очи от нея дори за миг. Когато мина покрай мен му казах: „Тя ще се оправи. Виж, взеха лодката и ще я доведат.” Но изражението му беше доста тревожно и издаваше един хленчещ звук. Продължи да я следва.

Лодката премина бързо покрай нас, прибра момичето и го отведе при майка му. Той се върна, зае мястото си и продължи да ги наблюдава. След известно време приседна и двамата останахме така през целия следобед.

Мислех си каква жалка двойка представлявахме. И струва ми се точно така се и чувствахме. Но той се беше разтревожил наистина за онова малко момиче. Чудех се дали нямаше да опита да я спаси, ако се бе наложило.

(Човек не усеща когато го наблюдават и се обзалагам, че онези хора щяха да откачат, ако знаеха, че една Скунксова Маймуна и нейният другар ги съзерцават.)

Слънцето залязваше и хората се прибраха вкъщи. Големият Приятел навлезе в гората и дори не ми каза „довиждане”. Изглеждаше сякаш е тъжен.

Прибрах се в лагера и запалих огън. Приготвях си вечерята, когато той се появи. Изглеждаше така, сякаш е загубил най-добрия си приятел. Попитах го: „Какво не е наред? Самотен ли си? Разкажи ми…” Той просто стоеше там и ме гледаше. Погледнах го и аз, протегнах ръцете си към него и казах: „Какво? Ще си стоиш там и ще ме зяпаш ли? Гладен ли си? Ето… опитай това.”

Отворих консерва с шунка и му я дадох. Той я помириса, след това я облиза и отхапа. Очите му доста се разшириха и той изсипа останалото в устата си. Доста му се услади. Казах му „И преди си го ял това, само че не направо от консервата… бива си го, нали? Ще направя „бял човек” от тебе… само почакай”.

Дадох му малко плодове и хляб. Той ги изяде, после се върна в тресавището и през остатъка от нощта повече не го видях.

На следващия ден валеше, затова се отправих обратно към града. Не ми беше приятно да го оставя, но се налагаше да се върна на работа, а пътят беше дълъг девет часа, така че бързах да тръгна преди да е станало твърде късно. Оставих му, каквото имаше от храната, както винаги. Видях го чак когато вече отпътувах и ми беше много криво, че тръгвам. Сигурен съм, че и той ме видя…

Струва ми се, че винаги знае кога идвам и си отивам, дори и да не го видя. Винаги извиквам, „Трябва да тръгвам, Големи Приятелю! Ще се помиришем по-късно! На масата има храна за теб!”. След това се качвам в лодката и потеглям, като винаги го търся с поглед на тръгване. А понякога той слиза до реката, за да ме изпрати.


Състрадание. Загриженост. Скунксовата маймуна на Майк ми се стори притеснена за момиченцето в реката. Но означаваше ли това, че съществото е способно на осъзнато съчувствие, или реакцията му беше чисто инстинктивна - като на животно? Въпросът „човек” или „животно” ме вълнуваше откакто се помня. Чувствах, че да поставя тези същества на мястото им сред черно-бялата скала, е от съществено значение за разбирането на тяхната природа. Надявах се Майк да продължи да ме „осветлява” по въпроса. Въпреки че той нямаше никаква представа какви въпроси си бях задавала през всичките тези години, неговите преживявания изглежда даваха отговорите им.



Когато го погледна в очите, като че всеки момент ще ми проговори. Все едно гледам очите на човешко същество. Разбирам, че има нещо повече в него  -знание, мъдрост и една тъга – като копнеж по нещо отдавна отминало.

Понякога сядаше и се заглеждаше към блатото или оттатък реката, все едно чака някого. Може би изгубена любов или някой от неговия вид – познато лице, някой, с когото да се свърже. Представяш ли си какво е да си единствен от вида си на мили разстояние и да нямаш контакт с никого? Да ти липсва чувството, че принадлежиш на някой, който осмисля живота ти?

Той се взираше в нощта и си личеше, че мислите му са някъде надалеч. А от време на време издаваше един нисък, тъжен писък, който проехтяваше из тресавището.После притихваше, сякаш чака отговор. Звукът беше наистина тъжен и добавяше зловещ оттенък на нощта.


По-рано съществото винаги се появявало само и Майк си направил заключението, че той е единствената Скунксова Маймуна наоколо. Чак по-късно открил, че има и други.



Струва ми се, че по някакъв начин усеща какво чувствам… сякаш долавя настроението ми и отвръща на онова, което изпитвам в конкретния момент. Забелязал съм, че когато съм депресиран, той стои по-близо до мен. Тогава идва в лагера през нощта и се взира в мен, като си мисли, че спя – така, както би направила с едно дете нощем, за да се увериш, че всичко е наред. Но когато ми е весело и се чувствам добре, се държи повече като мой съсед. Знаеш, казвате си по едно „здрасти”, дърдорите си тъпотии известно време, а после си вършите вашата си работа, но знаете, че другият е там, само на няколко крачки, в случай, че ви потрябва.

Струва ми се, че затова се навърта около мен… чувстваме се по един и същи начин и той го разбира. Той ме усеща, също както и аз разбирам неговите чувства.

Но през пролетта нещата се променят. Спира да идва толкова често, а и вече се чуват други скунксови маймуни сред блатото и на другия бряг на реката. През нощта виждам повече сенки да се движат наоколо и ги чувам как се викат един друг.

Чувал съм хората да казват, че Скунксовите Маймуни потропват по дърветата, но на това никога не съм ставал свидетел. Не казвам, че не го правят, но ако е обратното ми се струва, че би могло да е таен начин да се информират един друг за присъствието на хора. Само си помисли… ако не искаш да издаваш позицията си, намираш начин да говориш без всъщност да го правиш. Във Втората Световна Война войниците са имали щракалки. Ако се съмняваш кого чуваш да се промъква в тъмното, използваш щракалката си. Ако щракнеш и ти върнат щракване обратно, вече знаеш, че е един от твоите и не бързаш да стреляш.

Тези диви хора, както обичам да ги наричам, са умни. Те имат капацитета да извършат нещо подобно. Ето защо не можеш да ги откриеш.



Снимката не е част от книгата
Кадри от известния случай на "испанския Йети"

1059
Риба: яде я в зависимост от вида и, обикновено ги поглъща цели, като куче. Но само ако рибата е без люспи, например сом или змиорка. Ако рибата е с люспи я разпаря и яде докато стигне люспите, както правим ние с пушения кефал –отвътре навън, като след това изхвърля люспите.

Крие се зад дърветата с огромна бухалка в ръка, горе-долу колкото бейзболна бухалка, само малко по-дълга и чака да мине някое диво прасе, после го прасва по главата и го убива. Пресетата ги яде както яде ракуни, само дето главата на прасето я оставя. Виждал съм го да взима пън, да го разцепва на две, за да се докопа до ларвите във вътрешността му. И мечките правят така, само че те си имат нокти. Скунксовите маймуни разполагат само с пръстите си и с тях могат да разполовят пън за отрицателно време.”Силен” е слаба дума, с която да опишеш мощта на този приятел. Дори Клайд не може да се сравни с него - да си го кажем направо… може да смачка цял камион с голи ръце за нула време.

А, да не забравяме и за пърдните… Пръдните на Скунксовата маймуна са отделна категория. Стои си там и изведнъж се изрязва, а после се оглежда сякаш не знае откъде е дошла. Довери ми се, ако скунксова маймуна те помоли да и дръпнеш пръста, не го прави.

Какво още пропускам?А, да…големи крака, голям пенис. Не съм го виждал надървен, слава Богу, но ако бях, вероятно щях да избягам с крясък. Майтапа на страна, но с всичката тая козина не можеш да го видиш всъщност. Като се замисля, че във Флорида ти е нужно разрешително, за да се разхождаш със скрито оръжие…

Сигурен съм, че изтървам бая неща… например корените. Той яде корени и блатно зеле, което всъщност е сърцевината на зелевата палма. За да си набавя блатно зеле трябва да използвам резачка или брадва, а той си го изтръгва за нула време.

Жаби… Той обича жаби. Една жаба, една хапка - за жабите толкова.



Картинката не е част от книгата


Ловците насъскват кучетата си да преследват сърни… Веднъж го видях да преследва ловджийско куче. Горкото животинче беше толкова изплашено, че скочи от 3 метровия бряг и се приводни на около десет метра навътре в реката, само за да се измъкне. Навлязох в реката с лодката и го измъкнах преди един алигатор да го докопа. Така трепереше, че си помислих, че ще се гътне. Намерих му добри стопани, но дните му на ловджийско куче вече бяха свършили.

И за да демонстрирам колко е умен… Местните бяха преградили с мрежи за улов на сом. Трябва да ги е видял как го правят, понеже ги изтегля от водата и отмъква рибата. Когато рибарите идват за улова, сварват само оплетени мрежи.Смятат, че други хора ги вършат тия работи, защото са ме питали дали не съм забелязал нещо. Прави същото и с мрежите за змиорки - разкъсва ги и изяжда змиорките.





Въпреки шеговитите нотки в описанието, които даде Майк за хранителните навици, поведението и физическите данни на Скунксовата Маймуна, той отново наблегна на суровата, първична натура на тези същества и фокусът на тяхното оцеляване. Етикетът и доброто поведение не заемат челно място в списъка с приоритетите му.

И това ме накара да се замисля: А защо пък трябва да го правят? Тези същества намират онова, което им е нужно и вършат каквото трябва, за да оцелеят. Само колко много се различават от нас в това отношение.

Ние, хората, сме започнали съществуването си като ловци и събирачи. Разликата е най-вече, че някога не сме били така добре оборудвани и се е наложило да започнем да си правим инструменти и да ползваме огъня, за да оцелеем.

Страхували сме се от студа, затова сме убивали животните и сме им взимали кожите, палели сме огньове, за да топлим малките си неокосмени тела. Страхували сме се от глада, затова сме изяждали месото на животните и сме започнали да използваме пръчки и скали, за да копаем корени, понеже ръцете ни не са можели да свършат това за нас. Страхували сме се от жаждата, затова сме започнали да създаваме съдове за вода от животински пикочен мехур, за да си подсигурим вода на местата където не е имало такава. Страхували сме се от тъмното, а очите ни не са виждали добре през нощта, затова сме палели факли или сме стояли на закрито, когато слънцето залезе. Страхували сме се от хищници, затова сме създали оръжия, за да вземем преднина пред тях. Страхували сме се от стихиите, затова сме използвали оръдия, за да си създадем подслон.

Появили се изобретенията, селското стопанство и индустрията. Изведнъж, всички неща, от които сме имали отчаяна нужда, станали достъпни за употр*ба и лесни за придобиване. Вманиачили сме се по удобствата. Животинските кожи отстъпили място на масово-произвеждания текстил. Дрехите ни започнали да се цапат, затова сме измислили пералните машини. Други хора започнали да отглеждат и убиват храната ни вместо нас, а ние сме започнали да работим в текстилните фабрики или фабриките за перални машини, за да спечелим пари, с които да си купим тази храна. Биг Мак заменил големите парчета от еленско месо, опечени на шишче над огъня и стига да имате някаква работа, пък било то и в МакДоналдс, почти сигурно било, че сте си подсигурили средствата за дом, храна, дрехи, вода за пиене… Преместили сме се в долините, далеч от пустошта и сме съградили цивилизации от бетон и стъкло, където всяка нужда е на разстояние само едно телефонно обаждане или един *урс с колата. Появил се интернет, който ни осигурил достъп до всичко, което може да ни се прииска, стига да можем да насочваме мишката и да кликваме, а също и да разполагаме с кредитна карта под ръка.

За нас работната заетост е равносилна на оцеляване. Не е чудно, че нашият свят пропада необратимо със срива на пазара на труда.

Но се случило и нещо друго. Станали сме мързеливи. Развили сме мисленето, че нещата ни се полагат по право. Започнали сме да се презадоволяваме и лесно да се отегчаваме. Някъде по пътя сме спрели да създаваме от нужда и сме започнали да правим неща само защото можем, просто така - за забавление. Милиони изкуствени риби-трофеи задръстват сметищата ни, докато мелодията „Заведи ме при реката” се носи по вятъра. Риалити предаванията превземат документалния жанр, докато стоим залепени за телевизорите, а колективните ни задници стават все по-дебели с всеки изминал ден, задоволени откъм забавления, но почти необразовани.

Най-големият ни страх сега сякаш е скуката.

Непрестанно ни залива поток от хора, опитващи се да ни продадат нещата, които произвеждат. Затрупват ни с реклами, които ни казват, че не сме с достатъчно хубав тен, нито пък достатъчно високи, нито достатъчно слаби, нито достатъчно богати, зъбите ни не са достатъчно бели… Живеем в една чужда цивилизация от стъкло и бетон, пластмасови пари и модни тенденции, твърде отдалечени от естествената си среда. Станали сме зависими от човешките предмети, обсебени сме от изобретенията. Прекалено „изтънчени” сме, както в технологично, така и в културно отношение…

И сме много, много уязвими.

Ако утре електроразпределителната мрежа се повреди завинаги, дали ще оцелеем без хладилниците си? Знаем ли как да ловим риба, да ловуваме, да създаваме нещата, нужни и да оцелеем, без да имаме напълно оборудвания УолМарт под ръка, от който да си набавим инструменти, тиксо, игли и конци? Дали ще можем да си осолим месо или ощавим кожа? Колко от нас ще хукнат към компютрите, за да потърсят отговора в интернет, само за да разберат, че връзката ни с това необятно хранилище на знания я няма… и че отново единственият фокус на нашия живот се свежда до оцеляването?

Нима това означава да си „човешко същество”?

На Саскуоч не са им трябвали инструменти и оръжия - тяхната сила им е била достатъчна. Не са им трябвали дрехи, защото вече са били покрити с козина. Не им е бил нужен огънят - очевидно съвсем добре си смилат и суровото месо, нито пък светлината, понеже зрението им позволява да виждат в тъмното. Те живеят така, както са живели и преди, вероятно от милиони години - без да създават нищо, без да искат нещо.

И се чудим защо на нас ни е толкова трудно да ги открием? За да открием нещо трябва първо да го разберем. Но как е възможно да разберем нещо, което живее в един толкова отдалечен свят от онзи, който сме създали за себе си?

В научните среди се води много разгорещен спор относно това дали Бигфут са „животни” или „хора”, дали са „интелигентни”… и ако е така, доколко интелигентни?

Предполагам, че отговорът зависи от това кой как определя интелигентността. Ние хората се тупаме по гърбовете, че сме много умни. Много ни бива да създаваме неща, от които имаме нужда. Но също и създаваме неща, които не са ни необходими, като междувременно прецакваме природата и плюем там, където и се храним, образно казано. Всичко, което произвеждаме е направено от нещо. С други думи, всичко, което създаваме разрушава нещо друго. Седим си на тоалетната и се бършем с дървета, четем вестници, направени от дървета, в къщи, построени от дървета.

А в това време Саскуоч просто живеят сред дърветата (или поне сред онези, които още не сме изсекли за да се бършем с тях).

Ние създаваме и рушим, рушим и създаваме, безразборно и безпричинно – за удоволствие, за забавление, докато постепенно ставаме все по-зависими от собствените си творения.

Нима това е интелект?

Едно от определенията за интелигентност е: „способността да придобиваш и прилагаш знания”. Но нашата представа за интелигентност през годините е станала по-социално ориентирана.




Представете си за момент двама мъже, които стоят рамо до рамо.

Уилям е завършил Харвард и е професор по право. Облечен е в спретнат костюм от три части, говори правилно, добре подстриган е, висок, с хубав тен, атлетичен, има заслепяващо бяла усмивка и е финансово успешен.

До него стои Трой - рибар трето поколение, отраснал сред блатата борейки се с алигаторите. Той носи карирана риза, мръсен гащеризон, има малък корем, направо размазва с провлачения си говор, липсват му няколко зъба и плюе по тротоара докато говори.

На пръв поглед, кой от тези двамата мислите, че повечето хора биха определили като по-интелигентен?

Софистикацията (усложняването) се е превърнала в синоним на интелигентност. Но само заведете Уилям в едно тресавище и го оставете там… и бързо ще осъзнаете, че  интелигентността е нещо много относително.

Горкият Уилям не би имал и бегла идея как да оцелее.

А дали можете да обръснете един Бигфут, да го заврете в костюм от три части, да го поканите на вечеря и да очаквате да се впише? Не. Обаче неговата липса на онова, което наричаме „култура” и „обноски” пречи ли му да има способността да придобива и прилага знания?

Не.

Интелигентността е само едната част от уравнението. Дали Скунксовите маймуни или Саскуоч притежават други качества, които биха ни накарали да ги възприемаме като „по-човеци” отколкото животни? Или пък са само големи, смърдящи, жестоки, безмозъчни ядящи машини?

Предстоеше Майк да ме просветли и по този въпрос.

1060
8
Оцеляват най-приспособимите


Когато прочетох писмото от Майк, част от мен не повярва на написаното. Та този човек разказваше за преживявания, които бяха отвъд всичко, до което се бях допирала, изследвайки дори най-пикантните случаи на редовни срещи с Бигфут.

За мен е важно, на този етап от разказа, да обърна внимание на това, защото съм сигурна, че ще си зададете много от въпросите, които си зададох и аз.

В проучванията си винаги съм се старала да подхождам без предубеждения, но и все пак да си имам едно наум. Под скептичното „да си имам едно наум” в наше време се разбира отхвълянето набързо на всичко, което не се вмества в общоприетите схващания и вярвания. Не това, обаче имах предвид. За мен добре проведеното изследване разчита на изслушването без да се дават оценки (ще забележите, че наблягам често на това), като същевременно се задават неудобни въпроси и се анализират фактите без да се подхожда емоционално. Ключът е в това да останеш безпристрастен. Вярващите, независимо дали вярват в съществуването на нещо или пък в обратното, са склонни да прекаляват с емоциите, които влагат. Един истински, основаващ се на факти научен подход, не иска конкретното нещо да е вярно. Той просто открива какво е.

Само че да останеш научно дистанциран също не е решение. Трябва да се вземе предвид и човешкият фактор и не само при работата със свидетели, но и въобще в цялостното изследване на Бигфут. Номерът е да уцелиш баланса.

През всичките години на интервюиране на очевидци съм се научила на едно-две неща. Нека например, само за момент, да се върнем към разликата между факт и интерпретация. Свидетелите са склонни да тълкуват фактите, като ги пречупват през собствените си разбирания за света и следователно онова, което в последствие разказват, често е доста изкривена представа за случилото се.

Например, някой свидетел ми казва: „ Миналата нощ Бигфут се вихри зад къщата ни” или дори „струва ми се, че искаше да ни покаже колко е ядосан, защото сложихме ограда в градината.” Забелязвате ли тълкуването? Когато обаче бъде по-щателно разпитан, се оказва, че ФАКТЪТ е, че свидетелят е чул няколко потропвания зад къщата си към 23.00 ч. предишната вечер. Ето това е факт.

Другото, което съм научила е, че ако един свидетел си измисля, то той започва разказа си простичко и с течение на времето или ако му бъдат зададени допълнителни въпроси, започва да си украсява. Ако го принудиш набързо да даде подробности, за да доизясни дадено питане, той се загубва в собствения си разказ. Една история, разказана повече от един път, обикновено започва да се сдобива с „доукрасяване”, което в оригиналния вариант не само е отсъствало, но дори и намек за него не е имало. Това е основен „ключ” за определяне достоверността на един разказ.

Осъзнаването на този факт се превърна в моя втора природа по време на разговорите ми със свидетели. Не мисля целенасочено за това докато ги разпитвам. Просто оставям свидетеля да говори, записвам си, ако ми светне някоя червена лампичка, понякога задавам допълнителни въпроси и продължавам нататък… като си оставям осмислянето на информацията за след края на разказа. И това го правя с две основни цели: Първо, дава ми възможност да се съсредоточа, върху онова, което ми се разказва. Второ, когато общувам със свидетел без да му показвам отношението си, той или тя се чувстват по-удобно и са по-склонни да споделят всичко, което знаят. А ако случаят е някой, в който очевидецът лъже преднамерено, тогава той остава с впечатлението, че „му се връзвам” и така внимава по-малко в разказа си, като ми предоставя възможност по-лесно да забележа несъответствията в историята му.

Когато с Майк започнахме разговорите си по телефона, той беше доста сдържан. По време на разказа загатваше за определени събития, но без да дава някакви подробности на момента. С течение на времето, когато доверието му в мен нарастна, започнах да възприемам Майк като различен свидетел. Той рядко интерпретираше каквото и да е. Просто предаваше какво се е случило, какво е видял, какво е мислил в онзи момент, как се е чувствал… Понякога задаваше въпроси относно наблюдаваното от него поведение, (като в разказа, описан по-горе, чудейки се дали агресията не се дължи на факта, че малките на Бигфут се намират наблизо), но рядко си позволяваше да дава категорични заключения или да подхранва каквито и да е „мнения” или „теории”, свързани със съществото. Както сам непрекъснато ми напомняше, той „не беше специалист”.

Другото, което ми харесва, е как Майк споменава нещо, понякога съвсем надве-натри, а после внезапно сменя посоката на разговора, като само казва: „ Може би ще ти разкажа за това по-късно.”

И когато този момент идваше и той детайлно ми ракажеше за конкретната среща, се сещах за предишния път и за контекста, в който той бе загатнал за въпросните събития. И тогава внезапно разбирах защо ми го бе споменал точно в онзи контекст и защо тогава не бе имал желание да сподели повече. (Това се е случвало безброй пъти и продължава да се случва и до днес, понеже Майк продължава да се разкрива.)

С нарастването на доверието ни един в друг, разговорите ни започнаха да стават все по-откровени, а той по-често се връщаше към случки, за които вече бе разказвал, понякога случайно, понякога в естествения ход на разговора. Тези препратки винаги бяха на място и вмъкването им в разговора никога не беше предварително обмислено. Майк просто споменаваше нещо, което бе свързано с обсъжданата от нас тема. Ако го помолех отново да ми разясни, го правеше, като подробностите в разказа му никога не се разминаваха с онова, което бях чула по-рано. Случвало се е, макар и рядко, да си спомни нещо, което бе пропуснал да спомене преди. Когато го разказваше, наблягаше на факта, че точно сега си го спомня, при това беше малко притеснен и промърморваше нещо относно остаряването и загубата на паметта - с други думи, знаеше, че няма как да ми е споменавал тази подробност по-рано, понеже я е бил забравил до този момент.

Ако Майк беше скалъпил цялата тази история, то значи трябваше да е измислил голям брой близки срещи с бигфут много преди да започнем да разговаряме и да е в състояние да спомене някои от тях, много преди да настане момента да ми ги разкаже. Никога в разказите на Майк не долових и нотка с привкус на сензация или хвалене. Дори обратното, често избягваше да разкаже за конкретно нещо с думите: „Сигурно няма да ми повярваш…”. Или често започваше разказа си с колебливото: „Това е нещо, за което ми е трудно да говоря...” Не само, че НЕ ИСКАШЕ нищо да излиза публично, но и държеше името и местонахождението му да си останат в пълна тайна.

Подробностите, които Майк споделяше се припокриваха с моите предположения, натрупани през годините, относно природата и поведението на Бигфут. Изкусните детайли и дълбокото разбиране и познаване на предмета от негова страна, ме доведоха до две заключения. Или Майк бе проучвал темата така щателно, както и аз, от толкова дълго, колкото го бях правила и аз, и беше натрупал всички тези знания с идеята да измисли потресаващ брой близки срещи с Бигфут, а после бе избрал мен за обект на една от най-големите измами на всички времена… и с каква цел?

Или наистина бе преживял всичко това. Понеже вече го познавах, разбрах, че макар и да е интелигентен, Майк не може да се похвали с особени „творчески заложби.”

След като тогава се върна, отсъствайки през цялото лято, с него се завърнаха и други.[Забележете, че Майк споменава това в първата част от писмото си. Препрочитайки внимателно първите му мейли, забелязах как на моменти почти недоловимо се споменава за наличието на повече от едно същество. Подробностите относно „другите” ще се появят по-късно.]

Той пак наминаваше, но не оставаше за дълго. Ядеше от храната и отнасяше със себе си колкото може да носи, затова го виждах по-малко от преди. Мисля, че си имаше други грижи - вероятно семейство за издържане.

Същата зима го виждах само по един –два пъти в месеца. Работех доста, извън града, и ми беше трудно да се връщам толкова често, колкото ми се искаше. А след онази нощ вече нямах желание да излизам навън толкова често, колкото преди… Отне ми известно време да го превъзмогна. Предполагам, че ме накара да се замисля по-задълбочено над това, което вършех.

Сметнах, че намесите ми в живота му му носят повече вреда, отколкото добро. Бях се превърнал в източник на храна за него и се страхувах да не се приближи до други хора, някой ловец например, и да го застрелят. Затова спрях да нося такива количества храна. Продължавах да го храня, но не толкова обилно.


Когато стигнах до този момент от разказа на Майк бях малко объркана. По телефона беше подчертал, че гледа на съществото повече като на човек, отколкото на животно. Но по начина, по който Майк го описваше тук, беше сякаш говори за захранване на диво животно.

Майк просто споделяше какво е било разбирането му за съществото към онзи момент. С продължаване на срещите им, отношението му се бе променило. Майк бе започнал да разбира, че няма защо да се опасява, че приятелят му ще започне да възприема всички хора по един и същи начин.

Следях го, за да видя какво прави през деня. Трябваше да стоя достатъчно далеч, така че да не преча на онова, с което се занимава. И ако искате да знаете…той вършеше неща, за които изобщо няма да повярвате…

И тук следва нещо като несвързана критика от Майк, с примес от характерното за него чувство за хумор, в опит да предаде възможно повече от нещата видени през годините, за които е успял да се сети.

Съществото се храни с кажи-речи всичко. Ако успее да докопа нещото и да го удари по главата, изяжда го.

Намира парче дърво, хвърля го по някоя птица, изтичва и я хваща. Ако пилето още не е умряло, му откъсва главата. След това изскубва повечето от перата и го язяжда цяло. Беше ми тежко да го гледам - направо ми се повръщаше.

Обичаше също и костенурки. Взимаше някоя, разчупваше черупката на две- чуваше се как се разцепва все едно е голям орех- след това изяждаше животното, както ние ядем  стридите, направо от черупката.

Преследваше ракуни по дърветата, а после буташе дървото, докато ракуна падне. Понякога дървото се прекатурваше и животинчето хукваше да бяга. Е, случваше се и да се измъкне, но в повечето случаи не. Да ти кажа ли как яде ракуните? Първо им отскубва главата, а след това им одира кожата.И това му отнема само няколко секунди. После отскубва и краката един по един и ги изяжда.Червата на ракуна вече се подават навън и той ги измъква. Но тях не ги яде - само месото.

Е, както вероятно предполагате, всичката мизерия остава върху него и сигурно част от миризмата му идва точно от това, понеже понякога си мирише на мърша и не успявам да издържа да съм покрай него. Слагам си билков крем с много ментол в мустаците, за да се преборя със смрадта. Не винаги мирише толкова лошо де, но от време на време направо се престарава и ми се налага да съобразявам от коя страна спрямо него ми се пада вятъра. А когато реши да се изходи, просто прикляка и си върши работата. Вярвай ми, вонята е същата. Въобще не се надявай да вечеряш обилно след един ден, прекаран с Големия Приятел.


1061
В началото общуването на Майк с Бигфут сякаш включвало почти изцяло само хранене и водене на монолог. Но за мен това не бе изненада. За едно същество, живеещо сред пустошта и разчитащо само на ума и грубата си сила за оцеляването си, е съвсем нормално да прекарва повечето от времето си в поемане на калории. Интуитивно Майк бе достигнал до важно прозрение: очевидно пътят до сърцето на това същество минаваше през много големия му стомах.
Стига да играеше по правилата, съществото сякаш нямаше нищо против присъствието на Майк и може би дори го приветстваше. Обаче, както скоро щял да разбере, пътят, който бил поел в обучението си, съвсем не бил лек.



Търсих го през цялото лято и не можех да го открия никъде. Спрях да му нося храна, понеже я ядяха само мечките и ракуните. Отивах на наноса всеки уикенд да търся следи, но такива нямаше. Мястото ми започваше да обрасва с трева, поради липса на употр*ба.

Вече беше ноември и времето захладняваше, затова реших да отида до лагера, да го почистя и да нацепя малко дърва. Не го бях посещавал много през последните няколко месеца. , Само спирах за малко, колкото да проверя дали Бигфут е идвал, даже не преспивах.

Взех си косачката и окосих плевелите, после ги събрах на камара, а до края на деня вече имах доста нацепени дърва за огрев. Сковах една голяма маса, от която да се храни, така че да не ми се налага да оставям храната му на земята и да може по-лесно да я стига, в случай че се върнеше.

Стъмваше се, така че взех да товаря лодката и да се приготвям за тръгване. Огледах се наоколо за последен път. И тогава го чух. Онзи вик - онзи невероятен крясък, от който преди тръпки ме побиваха, но сега бе като музика за ушите ми. „Върна се! Той се върна!” изкрещях аз в отговор и изтичах в лодката, взех си раницата и каквато храна бях донесъл, закачих пистолета на кръста си и - без да се замисля - се втурнах към тресавището.

От време на време го чувах да крещи и му отговарях. Вече беше тъмно, а аз бях на около километър и половина от лагера. Когато бръкнах в джоба си за фенерчето разбрах, че в бързината си съм го забравил. Почти нищо не виждах. Стъмни ли се в тресавището, става си наистина тъмно.

Луната скоро щеше да изгрее, затова се сниших и зачаках. Чувах нещо в тъмнината, но не виждах какво е. Извиках „Там ли си, Приятелю?” Нямаше да разбера, дори и да стоеше под носа ми. Имах странното усещане, че нещо не е наред. Не трябваше да напускам лагера така неподготвен. Трябваше да го изчакам в лагера.

Останах там в продължение на четири часа, докато не изгря луната и вече можех да виждам поне малко. Започнах да се придвижвам обратно към лагера. Ядосвах се на себе си, че бях допуснал такава тъпа грешка. За кого, по дяволите, се мислех? За Тарзан? Можех повече от това. Когато сте съвсем сами в някое блато и никой не знае къде се намирате, ви се налага да използвате мозъка си. Ако пострадате, не можете просто да се обадите на 911. Ако счупите крак или пък ви ухапе змия, тогава разчитате само на себе си.

На половината път до лагера чух нещо да се приближава иззад мен. Пристъпих зад едно дърво и се опитах да видя какво е. „Хей, друже…Това ти ли си?” попитах. „Хайде покажи се да те видя.”

Не чух нито звук. Беше мъртвешки тихо - толкова тихо, че ушите ми звъняха и можех да чуя как тупти сърцето ми. Толкова тихо. Присвих очите си в опит да видя нещо. Каквото и да е. Това не трябваше да е така. Нещо не беше наред. Извадих пистолета си, пристъпих иззад дървото, и започнах да вървя обратно към лагера.

И тогава ми дойде като гръм от ясно небе. Не идея... а едно дърво, фрасна ме точно отзад по главата.

Паднах напред и зарових лице в калта. Болката си я биваше. Опипах главата си и усетих как кръвта се стича по нея. Изправих се, огледах се и извиках „Какво, по дяволите, ти става? Това доста боли, мръснико!” Точно тогава друго парче дърво прелетя покрай главата ми. Не го видях, но го чух докато преминаваше покрай ухото ми. Тогава той изкрещя и ме цапардоса отново. Обърнах се и се затичах с все сила… Спрях когато въздухът ми свърши. Чувах го наблизо, а той все така хвърляше дървета по мен. Изпразних пистолета си във въздуха и извиках: „ ова е единственото предупреждение, което ще получиш. Следващият *уршум ще бъде насочен към теб, задник!”

Удари ме отново. Намираше се зад гърба ми - между мен и лагера. Някак си ме бе заобиколил или пък бяха повече от един.

Болеше ме, кървях и си казах: „А сега какво ще правиш?” Презаредих и измърморих: „Атакувай го изненадващо, атакувай го изненадващо. Само дето той знае, че си тук. Да, но не предполага, че ще атакувам безмилостно. Нищо не изненадва така, както безмилостната атака.” Това го чух в един филм. Винаги ми се е искало да го кажа. Шегувах се, за да се опитам да се успокоя.

Виждах една огромна сянка пред себе си и знаех, че е той. Стоеше по средата на пътеката, на около 20 метра. Извиках и се спуснах към него, като стрелях във въздуха. Той отскочи настрани и ме остави да мина. Бях му благодарен, че го направи, понеже нямах резервен план. Имам предвид, че не знам какво щях да правя, ако решеше да не се помръдне. Да се блъсна в него? Нямах намерение да го застрелям.

Съществото ме преследва по целия път до лагера (Погледнато от друг ъгъл, само ме „направляваше”, понеже можеше да ме докопа когато си пожелае.) Когато стигнех лагера възнамерявах да скоча в лодката и да потегля, но той беше точно по петите ми, затова продължих да бягам по протежението на брега. Разполагах с около 400 метра докато стигна до реката и наноса, и не знаех дали мога да тичам чак до там, но ако ви гони Скунксова Маймуна, ще почнете да правите много неща, които преди това не сте и помисляли, че можете.

Стигнах до реката, излизайки на откритото след гората. Изтичах до пясъка на края на водата. Погледнах черната вода и си рекох: „Няма да скоча там. Няма начин.”

Паднах на колене и презаредих. Реших да изградя отбраната си там. Затворих цилиндъра на 44 милиметровия си Магнум и се прицелих. Той тъкмо излизаше от дърветата на пясъка. „Не ме принуждавай да го правя!” извиках аз. „Назад! Не искам да те нараня!” Но той продължи да настъпва, придвижвайки се бавно към мен.

Изправих се и издърпах петлето на пистолета. „Е...”, казах си аз, „май ще си получат доказателството… т.е. тялото… може пък от цялата работа да излезе нещо.”

Той беше на 6 метра разстояние, а аз усещах как пръстът ми натиска спусъка. Тогава чух изръмжаване от края на гората, намираща се вдясно от мен. Погледнах и видях друг Бигфут да тича надолу по пясъка, като ръмжеше и роптаеше. Онзи пред мен се обърна и се скри в гората. Аз се извърнах и се спуснах към втория, а той замръзна на мястото си.

Погледна ме и тръгна обратно към дърветата. Когато стигна края на гората, той се обърна, потупа се по гърдите и изчезна в тъмното.

Седнах на пясъка, треперещ и останал без дъх. Легнах по гръб и се загледах в Луната. Това, което видях истина ли бе? Моят приятел бе спасил жалкия ми задник. И потупването по гърдите… Нима разбираше? И кой, по дяволите, е другият и какъв му беше проблемът? За малко да го убия. Чудя се дали осъзнаваше колко близо бе до смъртта… Ами аз? Какво, дявол да го вземе, правех тук?

Имах нужда да помисля.

Отнесох се в съня си и се събудих от парещото слънце на Флорида. Седнах и се огледах. Хей, не съм умрял. Това си е добре. Стъпих на крака и се присегнах за пистолета си, който на половина бе заровен в пясъка. Много хубаво… да си изтървеш пистолета в пясъка. И замръзнах при разкрилата се гледка.

Отпечатъци от стъпки. Навсякъде около мен. Огромни отпечатъци.

Беше се върнал да ме провери и бе седял точно до мен, вероятно пазейки ме. Проследих стъпките му до дърветата и се върнах при лодката.

Когато паднах първия път си бях изгубил шапката, а аз много харесвах тази шапка, затова сграбчих пушката и се отправих да я търся. Когато стигнах до мястото, където бях съборен, тя си стоеше там по средата на пътечката. Но това не е всичко. В калта имаше б*бешки следи на Бигфут. Поставих крака си върху едната и размерът почти съвпадна с размера на крака ми. Затова ли другият така полудя? Нима защитаваше малките си? Ако се замислите, една мечка би направила същото. Разликата е само, че мечката вероятно би ви убила, ако се приближите твърде много до малките и. А това същество не искаше да ме убие, а само да си тръгна оттам. Това ме кара да мисля, че са много по-умни, отколкото си мислим, че са, понеже можеше да ме убие когато си поиска.

Върнах се при лодката и си напълних буркан с вода. Измих кръвта и се поочистих.

Все пак не можех да сляза в града със задник, наритан от скунксова маймуна, нали?


1062
Когато Майк започна да ми разказва историята си по телефона, бях запленена. Още преди това се бях впечатлила от факта, че той не бе разказал подробно за преживяванията си на никого… нито дори на децата или приятелите си. Имаше само един негов приятел, който беше виждал снимките - този, който ги беше откраднал. Майк никога не бе обсъждал историята си с друг изследовател. Отвращението му към тях беше явно. Той бе проучил някои от тях в интернет, беше посетил уебстраници и прочел за работата им, и въобще не останал впечатлен. „Не съм голям разбирач”, повтаряше ми той отново и отново , „но тези момчета не разбират абсолютно нищо и си нямат и на идея с какво са се захванали. Вършат едни и същи глупости отново и отново, после се потупват взаимно по гърбовете и се произнасят за експерти. А единственото нещо, в което са добри, е да грешат. Нямам нужда от такива, които само вдигат шум”.

Ако Майк беше преживял тези неща, той най-вероятно знаеше повече за Бигфут от всеки друг, когото познавах. АКО. Думата беше важна. Като изследовател се бях научила да сдържам оценката си –да оставя съдебните заседатели навън и да държа както крайните съмнения, така и безусловната вяра на разстояние, докато събера възможно най-много информация.

Когато достигнах пясъчния нанос в събота сутринта, изтеглих лодката на него и тръгнах да разгледам наоколо. Исках да видя дали в мекия пясък няма оставени следи - и разбира се, имаше - точно по границата с водата, където всеки можеше да ги види. Заличих ги с крака си. Не исках да бъдат забелязани. Ако хората разберяха, че Бигфут е тук, можеше да се опитат да го убият, понеже на всички им се искаше да видят тялото на поне един от тях. Това беше единственият начин да повярват в съществуването им - като убият един и го изложат на показ.

Върнах се обратно в лодката и нагоре по поточето стигнах до лагера си. Беше ми хубаво да се прибера „вкъщи” след цяла една седмица изпълнена с трафик и хора.

Бях спрял преди това на крайпътната сергия и бях купил една щайга праскови, четири торби с ябълки, шест пъпеша, една връзка банани… и тогава реших, че е по-добре да се отбия и в хранителния магазин за някои други работи.

Като спрях в лагера видях, че всичката храна, която бях оставил предната седмица, беше изчезнала. Надявах се, че Бигфут е наблизо и няма да се наложи да чакам дълго да се появи. Разходих се нагоре по течението и се загледах към тресавището. От съществото нямаше и следа, но беше все още рано, а аз разполагах с два дни да го открия, така че беше само въпрос на чакане. Натоварих се с възможно повече храна и се отправих към блатото. Бях ходил около час, когато видях нещо да се движи зад мен. Беше той. Следеше ме.

Не го намерих аз, а той намери мен.

(Така се случваха нещата. Той беше този, който идваше при мен. Ако тръгнех да го търся, изчезваше като сянка, само за да се появи после някъде другаде.)


Ходеше по следите ми известно време, а после го изгубих от поглед, затова спрях, поседнах на един пън и зачаках. След малко чух нещо зад себе си и се обърнах. Той стоеше там на не повече от 15 метра разстояние. Изправих се и се потупах по гърдите, като изпънах ръката си и казах: „Здравей, приятелю. Радвам се да те видя. Искаш ли да похапнеш?”

(Това с потупването по гърдите и изпънатата ръка го направих, защото исках да имам нещо, с което да му казвам „здравей” и „довиждане”- един вид да си комуникираме, отправна и крайна точка. Сега той прави същото нещо когато ме види. Отне немалко време , но успя да се научи и сега си имаме наш си начин на разговаряне. В работата използваме сигнали с ръце, за да водим разговор по същия начин. Не е нужно да слизаме от машините и да се надвикваме в шумотевицата, така че ползвам същите знаци, за да общувам с него.Получава се добре, а той се учи бързо. Удивително е, че е толкова схватлив. И нямам предвид, че е умен като куче, а като човек. Разбира какво става около него и какво се изисква от него. Само не оставайте с погрешно впечатление: всъщност той си остава шефа на блатото и нещата се случват или по неговия начин, или не се случват изобщо - нещо, което той подчерта един-два пъти.)

Отворих торбата и сложих храната на земята: няколко ябълки, праскови и пита с мед Блу Бърд (която по-късно щях да установя, му е любима) и се отдръпнах.

Той изръмжа срещу мен, за да ми покаже, че съм твърде близо, затова се отдръпнах на около 20 метра и седнах на земята.

Той приклекна и започна да яде, като ме наблюдаваше през цялото време. Иправих се, потупах се по гърдите, махнах с ръка и казах: ”Сега трябва да вървя. Знаеш къде да ме намериш.” Обърнах се и си тръгнах без да поглеждам. Исках той да знае, че съм негов приятел и не искам нищо от него.


Тази повтаряемост в действията на Майк и желанието му да си тръгва от срещите „с поклон” първоначално ми се стори като липса на визия за нещата от негова страна.
Понеже неговият приятел беше умен.

Видях го отново чак през нощта. Той се приближи до самия лагер, но не навлезе в него. Мисля, че не му хареса огъня. Бях го направил по - големичък и все още не беше догорял. Взех още малко плодове и един хляб, и ги поставих на земята, после се отдръпнах и седнах. Той навлезе в лагера, взе храната и си тръгна.

На следващия ден се събудих и слязох надолу по пясъка, за да проверя дали не е оставил някакви следи. С радост установих, че не е. Пожелах си да стои настрана оттам. Но от мен не зависеше почти нищо - беше просто въпрос на време някой да види следите и да тръгне подире му.

(Това си ме притесняваше, но с времето разбрах, че той може да се грижи за себе си. Да немериш следите му и да намериш самия него бяха две съвсем различни неща…)

Когато се върнах в лагера, той ме чакаше. Беше седнал на земята, облегнат на ръцете си. Когато ме забеляза подскочи и застана в периферията на лагера от страната на тресавището. Тогава му казах: „ Не бягай… остани и ми погостувай за малко.” След като си взех газирано от хладилната чанта, седнах и започнах да оглеждам лагера. Стоеше си така, както го оставих – всичко си беше на мястото. Ако Бигфут беше мечка, щеще да има огромна бъркотия и никаква останала храна. Но той не беше докоснал нищо. Дали проявяваше уважение към моята територия или просто не беше гладен.

Погледнах го, както си стоеше там, и казах, „Благодаря ти, че не си опустошил лагера ми. Ти си добър човек.”

Наближаваше обяд, а аз бях гладен, затова реших да си приготвя малко яйца и шунка. Накълцах шунката на кубчета и ги сложих в чугунения тиган. Храната е по-вкусна, когато е приготвена в чугунен тиган. Оставих я да се позапържи леко и после сложих яйцата. (Наричам това”Дивата бъркотия на Майк”). Добавих малко лук и чушка, а също и накълцани домати и ги рабърквах, докато се приготвят. През цялото време, докато ме наблюдаваше как готвя, виждах как носът му попива миризмата. Знаеше, че му мирише на нещо хубаво.

Попитах го: „Искаш ли да опиташ от този бъркоч? Ще те зареди и ще ти даде начален тласък.”Той изръмжа и се придвижи по-близо. Мисля, че се опитваше да види кое е нещото, което му мирише така добре, а то си миришеше наистина страхотно. След като сготвих, взех част от манджата и я сложих в една чиния за себе си. Останалото сложих в чиния за него. Добра порция се получи. Взех я и я поставих на един пън в края на лагера, след това се придвижих до хладилната чанта и започнах да се храня. След първата хапка казах: ”Приятел, това е добро. Давай…опитай!”

Той пое порцията, изяде храната с пръсти и облиза чинията. „Е, сега поне няма да ми се налага да я мия, нали?” Остави чинията на пъна, придвижи се до потока и отпи. „Знам, че идва малко сухо”, отвърнах аз, „ама така обичам да ги ям яйцата. Май на теб трябваше да сложа и кетчуп.”

Той се приближи и издаде звуци, все едно говореше с мен, а след това се запъти обратно към блатото.

Натоварих си лодката и се приготвях за тръгване, когато го чух да издава звук като изсвирване. Погледнах към тресавището, а той стоеше там загледан в мен. Погледите ни се срещнаха. Той извърна глава и си тръгна без да се обърне.

Стоях там, гледах го как се отдалечава в гората, и си казах: „Това пък откъде го е научил?”

Върнах се отново на следващия уикенд, но не можех да го открия никъде. Избродих цялото блато да го търся, но той беше изчезнал. Не беше оставил дори една единствена следа. Останах там цялата нощ и целия следващ ден. Оставих всичката храна и се върнах в града.

Не бях сигурен дали никога ще го видя отново.



1063
7
Срещи с местните


След като Майк открил отпечатъците върху речния нанос, започнал да проявява интерес към съществото и да го следи. Така изминали няколко години, но без особен успех. Първо прекарвал в търсене само почивните си дни, след това и цялото си свободно от работа време. Най-накрая Майк започнал да прекарва по цели седмици наведнъж в тресавището – живеейки, както сам казва „Като скунксова маймуна”.

Накрая се стигна до там, че бях готов да го открия, дори ако това ми струваше живота. Нямах намерение да оставя някаква космата скунксова маймуна да направлява живота ми. Затова продължих да го търся, но ми трябваше нов план. Беше нужно да променя начина си на мислене.

Имах някои доста дълбоки личности проблеми, затова се оттеглих в блатото – за да се уединя надалеч от хората. Това беше моят начин да се справя със света. И това ми начинание ме „удави”. Струва ми се, че на моменти бях по-малко човек и повече Скунксова маймуна. Когато забележех ловци наблизо, се криех, като наблюдавах всяко тяхно действие. Превръщах се в сянка, придвижваща се от дърво към дърво - едно криещо се блатно чудовище.

Близо четири години се опитвах да се приближа до него. Примъквах се с камуфлажен костюм като снайперист. Лежах в калта с часове, чакайки го да се появи, но той сякаш винаги знаеше, че съм наблизо. Катерех се по дърветата, сядах и чаках. Понякога седях във водата, като само главата ми се подаваше навън, надявайки се примамката да го доведе. А в случаите, когато го забелязвах се затичвах към него, мислейки си, че мога да го настигна, само дето той ходеше със скоростта, с която аз бягах, така че представете си колко силно тичаше той.

Виждах го от разстояние, но никога не можех да го доближа.


Явно денят, в който Майк е заложил ароматните пръчици е бил превратният момент. Дотогава той се криел из тресавището с намерението да се промъкне до съществото, като понякога дори го преследвал. В точно онзи ден криенето помогнало. Но изглежда, че онова, което направил след това - да се изправи, да го поздрави и да си тръгне преднамерено, било нещото, което оказало най-голямо въздействие върху съществото.

Картинката не е част от книгата

Същата нощ стоях край огъня и се чудех дали ще си тръгне или пък ще се навърта наоколо. Дали не прецаках нещата и не го подплаших? Погледнах нагоре и там, в края на осветеното от огъня място, стоеше той… стоеше и ме гледаше. Беше огромен, наистина огромен. Стоеше без да мърда. Очите му светеха в червено от светлината. Придвижих ръката си надолу, като я наместих върху пистолета за всеки случай.

Не след дълго попитах: „Ще дойдеш ли насам или ще стоиш там като пън?” Той изръмжа, обърна се и се отдалечи в мрака.

Чувах го как се придвижва иззад мен. Вече можех и да го помириша. Падаше ми се по посока на вятъра и миризмата беше гадна, като от просмукано с помия сметище. Изчаках да видя дали ще се приближи, все още с гръб към него и ръка на пистолета. Чаках.

Стори ми се, че изминаха часове, но се обърнах бавно, а той стоеше на не повече от 6-7 метра. Изправих се и казах: „Аз съм Майк, а това е моят лагер. Моля те, ела и седни” . Той не помръдна. „Искаш ли да ядеш?”

Присегнах се, взех една торба с ябълки и я хвърлих към него. Торбата падна до краката му. Той я взе, изръмжа към мен и се оттегли в нощта.

Треперех, не бях изплашен, а развълнуван.




Подходът на Майк - внимателен, изначално пасивен, но все пак директен и предизвикващ слаба обратна връзка, изглежда бе дал желаният резултат. Съществото се върнало по-късно през нощта, след полунощ.

Спя в хамак, който си направих от въже. Не обичам да спя на земята и не бих спал в палатка, освен ако не вали.

Лежах си аз, спях си по гръб с ръце на гърдите, когато усетих нещо да се удря в хамака ми и да го разлюлява. Случвало ми се е да наминават черни мечки, така че когато си отворих очите в очакване да видя мечка, представете си колко се изненадах, когато видях над мен да стои Скунксовата маймуна.

Хвана ме… Нямаше накъде да бягам. Просто си лежах без да мърдам. Той се протегна и взе ръката ми внимателно, като я обърна и я заразглежда. После я вдигна нагоре и с другата ръка я почука, за да я усети. Не прояви грубост. Беше все едно да вдигнеш детска ръчичка, която внимаваш да не нараниш. Лежах с широко отворени очи и се чудех какво ще направи после.

Той ме погледна, видя, че аз също го гледам, остави ръката ми и си тръгна.

На следващата сутрин се приготвях да ходя за риба и тъкмо слагах хладилната чанта в лодката, когато се обърнах и го видях да стои на около 3 метра от мен. Изкара ми акъла от страх!

Отскочих, падайки назад в лодката и произнесох: „По дяволите, тъпако, изкара ми ангелите”, а той само стоеше там с празен поглед.

Изправих се и погледнах към пистолета си, който висеше на едно дърво. Бигфут беше между него и мен. Все още не бях сигурен дали се намирам в безопасност около него, затова предпочитах да държа оръжието наблизо за всеки случай.

Стоях и го гледах. Не можех да повярвам колко е голям - само мускули и козина. Очите му бяха тъмно кафяви, козината - черна с червеникав оттенък на слънце и когато ме погледнеше, сякаш знаеше за какво мисля. Сякаш гледаше в мен, все едно ме четеше и разбираше, че не съм заплаха.

Той отстъпи и погледна към храната, която бях донесъл. После погледна отново към мен, като че ли казваше: „Какво имаш за ядене?”. Бавно се приближих до масата, поставих малко плодове в една кутия и му я подадох, но той не я взе. Оставих кутията на земята и се отдръпнах, за да му предоставя пространство. Той я взе и издаде няколко цъкащи звука, изръмжа и си тръгна.

Малко ме втресе, понеже не го бях чул да се приближава, а му бях обърнал гръб само за секунда. (Явно когато реши, може да се промъква незабелязано.)


Картинката не е част от книгата

Щом се поуспокоих се качих в лодката и се спуснах надолу по реката да ловя риба. Нямаше ме повечето време от деня.

Прибрах се в лагера, за да си събера нещата и да се отправя към вкъщи. Огледах се да видя дали няма да го намеря, но никъде нямаше и следа от него, затова оставих излишната си храна за него.

Докато навлизах от поточето в реката го видях да стои на края на гората и да наблюдава как си тръгвам. Спрях и се изправих. Потупах гърдите си с ръка, протегнах я и казах: „Довиждане приятелю, ще се видим скоро.”

Стува ми се, че поклати глава в знак, че разбира. Не съм сигурен в това ,но в онзи ден си тръгнах различен човек.

Това беше началото на едно приятелство каквото никога не е имало преди и може би никога няма да има отново. То ме накара да погледна дълбоко навътре в себе си и да открия онази част, която бях изгубил.


1064
Глава 6
Двуизмерен Саскуоч


През 1967 Роджър Патерсън, с помощта на Боб Гимлин, се захванал да заснеме документален филм за Бигфут близо до Блъф Крийк, Калифорния. На 20ти октомври Роджър заснема 8 метра цветна лента, на която записва Саскуоч с помощта на 16мм ръчна камера Кодак. Лентата все още държи фронта, дори и след десетилетия на детайлно проучване. Макар и да не са „доказателство” за съществуването му, това са най-ясните и заинтригуващи снимки правени до ден днешен.



Бележка от λ: Това са всеизвестните кадри на Патерсън. Този .gif е направен с цел да се гледа нормално, защото обективът е държан на ръка без триножник и се клати. Затова кадрите са насложени върху статичния фон, като фигурата е центъра на кадъра, а не рамката, за да може окото по-добре да възприеме плавната действителност.


Почти всеки в „белите държави” е виждал фотосите на съществото, което са успели да заснемат да се разхожда из Блъф Крийк в онзи ден. Като любопитна находка лентата е била пускана отново и отново до втръсване, а кадрите в нея, най-вече кадър 352 са станали нарицателно за темата Бигфут.

Днес единственият жив човек, който на живо, е виждал въпросния индивид не през екрана, а директно със собствените си очи, е Боб Гимлин. Нещо повече, Саскуочът на Патерсън/Гимлин, известен още като „ Пати”, се е превърнал в „рекламното лице” за почти всички печатни и новинарски медии, пишещи за Бигфут, било то на сериозно или не. Непрекъснатото излагане на показ на Пати, като образец за Бигфут, го е превърнало в нещо като знаменитост.

Не се бях замисляла за това, докато не стартира излъчването на „Мистериозни срещи” и аз не започнахда усещам на гърба си неудобството да си известен.

Всъщност, вероятно щяхте да знаете коя е Оутъм Уилямс , само ако сте запалени по Бигфут или пък обичате да гледате родео по канала за пътешествия, а обичайното му излъчване в прайм тайма бива грубо прекъснато от „някакво шоу за Бигфут”, или пък си прехвърляте програмите и вземете, че случайно попаднете на въпросното шоу. Иначе едва ли щяхте да сте чували за нея.

Но онези, които са открили шоуто и са го превключвали редовно, са гледали тринадесетте епизода с русото момиче, обикалящо страната в преследване на Бигфут. Всички вече са подробно запознати отблизо с носа му, благодарение на глупавата камера в раницата на гърба и . Оутъм и дефектният и нос си извоюваха позиция сред милионите телевизионни приемници във всекидневните от Флорида до Вашингтон.

И нещо странно започна да се случва.

Забелязах го за първи път по форумите за Бигфут. Хората започнаха да говорят за мен все едно бях нещо ,а не някой. Първоначалната критика към предаването от седящите по фотьойлите си нападатели беше безмилостна. Сезонът беше открит, а „Оутъм Уилямс” бе дивечът. Прочетох доста нецензурни коментари относно физическите си… ами, „атрибути”, подигравателни коментари относно всичко от облеклото , през носа, до начина на говорене… Всичко в шоуто, което не им харесваше беше по моя вина. Аз бях водещата му и следователно се предполагаше, че трябва да имам контрол върху всеки елемент от предаването. Бях обвинена и призната за виновна публично, че за нищо не ставам по сто различни начина. И как въобще смея да се пробвам? Все пак бях на екрана на техния телевизор, а там се появяват само перфектни хора.

Беше убийствено. Бях член и техен колега във форумите за изследване на Бигфут от години, а изведнъж тези хора говореха за мен все едно не съществувам и не мога да прочета ужасните неща, които пишеха. И по някакъв начин ми се струва, че вече не съществувах. Внезапно бях станала двуизмерна. Бях „различна”. Даваха ме по телевизията. Бях се превърнала, както един човек каза, в „Г-жа Холивуд”.

След като първоначалната глъчка отшумя, започна да се проявява един друг, също толкова обезпокоителен аспект на ситуацията. Хората започнаха да се държат странно. Стояха притеснено настрани по време на конференциите, взирайки се в мен, и решаващи най- накрая да се приближат с доволна усмивка ме заприказваха с неща като: „Гледал съм всичките Ви предавания. Направо не вярвам, че разговарям с Оутъм Уилямс”. Може ли автограф?” Или пък ще се случи да се обадя на някого да обсъдим проблем относно логването му в сайта, а те ще ми отвърнат с: „Не е за вярване, че ми се обажда Оутъм Уилямс”. Никой вече не се обръщаше към мен с малкото ми име, нито пък с местоимението „ти”.

За няколко месеца от „плашило за показ” се превърнах в преследвана от „фенове” звезда. И това доста ме озадачаваше. Бях си същият човек както винаги.

Някак си изведнъж се бях превърнала в двуизмерен предмет на екрана. В афиша на една кауза.

И тогава ме осени - бях нещо като Пати, Саскуочът на Патерсън/ Гимлин. Един вид „икона”. И не ми харесваше, ама никак.

Непрекъснато ни се показват разни знаменитости в двуизмерна среда, по телевизията. На лента, във вестници, списания, на снимка. И за тях научаваме чрез същите тези двуизмерни средства. Мислим си, че ги познаваме. Имената им са синоним за онова, което си мислим, че те представляват. Името Майкъл Джексън извиква разнородни идеи и представи - някои положителни, повечето негативни, но всички те са съвкупност от нещата, които сме научили за този човек чрез двуизмерните източници на информация. Дали някой от нас наистина го е познавал? Замисляме ли се изобщо за факта, че вероятно и той се е събуждал в неделя сутрин, измивал си е гуреливите очи, сипвал си е купа с овесени ядки и е прехвърлял каналите на телевизора, точно както и всички останали? Успяваме ли да погледнем отвъд сензационното и да си представим знаменитостите като обикновени хора?

Ако съм научила нещо за статута на „знаменитост”, то това е, че ти носи неудобство и често те лишава от човешкия ти облик.

Ще познаете, че сте се превърнали в такава, когато хората започнат да се изненадват, че ви срещат на живо от плът и кръв в трето измерение. И ви показват колко изненадани са : „Не вярвам, че наистина говоря с (тук поставете цялото име, вместо съответното местоимение)”.

Щеше да е почти забавно, ако не беше адски зловещо.

Ето защо папараците правят големите пари. Неразбираемо е как така една известна личност ще шофира през Тако Бел като всички останали… освен ако не се казва Бритни Спиърс.(Виждате ли сега как си мислим, че разбираме хората?) Да заснемеш двуизмерни „икони” да вършат прозаични неща в „истинския” свят си е голяма работа.

А нима Бигфут не се е превърнал в някаква подобна знаменитост? Нима снимката на Пати не е мигновено разпознаваема? И нима ние сме нещо по-различно от група папараци, дебнещи Бигфут, търчащи нагоре - надолу с фотоапарати в опити да направим „печелившия кадър”на това двуизмерно същество, извършващо прозаичните си неща в „истинския свят”?

„Каква е цената на подобна снимка?”

Какво е правила Пати през онази съдбовна утрин? Какво е закусвала? Накъде се е била запътила, когато са я уловили на лентата да крачи целенасочено по онзи нанос? Какво е чувствала? Къде си е легнала да спи по-късно през деня? Какво ли си е помислила за двете лишени от козина момчета, които са насочили онези неща към нея и така живо се интересуваха от отпечатъците на стъпките и.

Как щяхте да се чувствате, ако някой се приближи към вас и ви каже „Не мога да повярвам, че сте истински/а”.

Когато разглеждаме Бигфут повърхностно, като двуизмерен субект, когато не съумеем да разчетем между редовете и да схванем същността на онова, което търсим… тогава не успяваме и да го намерим.

Това е най-очевидно в случаите, когато заведа някой неопитен изследовател на терен. Той просто не може да проумее мащабите на Саскуоч. Стоим си там в мрака и изведнъж се пропуква пръчка. Фенерчето му веднага се включва и се насочва директно към храсталака пред него. Ще му обясня за грешката да заслепиш Бигфут по-късно, а засега хващам внимателно ръката му и прекратявам неистовото озъртане наляво-надясно. „Това му е чаталът” казвам аз с широка усмивка и повдигам ръката му. „А това трябва да е лицето му”.

Но неразбирането на Бигфут не се свежда единствено до размерите му. Преди всичко, всеобщите заблуди относно природата и поведението на съществата, са постоянната причина, поради която Бигфут изследователите, на които им се ще да станат и свидетели, пропускат същината.

Прекарала съм много години в спорове с колеги, които са убедени, че Бигфут е просто животно - „човекоподобна маймуна”. Подробностите и преживяванията, които Майк сподели с мен, потвърдиха подозренията ми, че този вид е много по-различен от онова, което повечето хора вярват, че е. Учените, занимаващи се с Бигфут, тълкуват разказите за срещи с тях със солидни предразсъдъци и непрекъснато пропускат тънички, издайнически подробности, които показват, че тези същества са далеч по интелигентни и интуитивни, отколкото се смята.

В противен случай щеше ли проучването им да представлява такъв унизителен провал през изминалите няколко десетилетия? Предварителните грешни убеждения няма да ви отведат далеч в опитите ви да „докажете” съществуването на нещо, което дори не сте започнали да разбирате. Особено ако го подценявате.

А знаете ли каква е най-голямата ирония? По-голямата част от Бигфут изследователите се опитват да докажат наличието на създания, които съществуват само в главите им.

1065
5
Печалба от лотарията


Към момента, в който се запознах с Майк, вече от дълго време бях разбрала нещо, което вярвам ми помагаше да разбера положението, в което се намира той – възможностите да се сдобиеш с доказателство или да изградиш хармонични отношения с тези същества сякаш взаимно се изключваха на много нива.

Да поискат физически доказателства и снимки обикновено е сред първите неща, които повечето изследователи вършат, когато се срещат със свидетел твърдящ, че има редовни срещи с Бигфут. „В края на краищата”, спорят разпалено те, цитирайки известния астроном и автор на научна литература Карл Сейгън – „Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства”.

Като човек, по природа предразположен към аналитично мислене, съм склонна да подкрепя това твърдение. Но какво се случва, когато необичайните обстоятелства пречат на събирането на въпросните доказателства?

Преди всичко нормално е да предположим, че под „ редовни срещи” се разбира „чести възможности за заснемане.” Но в повечето случаи, които съм разследвала, нещата не са толкова прости. Много от редовните срещи се оказват всъщност в повечето случаи едва доловими събития, случващи се на разстояние от Бигфут. Действителните срещи на живо, както и по-рано съм споменавала, обикновено са кратки, като позволяват на свидетеля да зърне достатъчно малко от злосторника, колкото да придобие представа за това, с кого си има работа, което често предизвиква шок и изненада.

Наскоро попитах един познат изследовател следното: „Ако имаше възможност да докажеш, че тези същества наистина ги има или да започнеш често да ги виждаш, което би ти позволило да научиш повече за тях, и ако въпросните възможности се изключваха взаимно, коя от двете би избрал?”

„Бих доказал съществуването им”.

Той отговори без да се замисли, като въобще не схвана същината на въпроса ми.

Неговият отговор идеално показва защо повечето изследователи пренебрегват срещите, които имат редовните свидетели. Мисълта просто да изживееш нещо без да изпитваш нуждата да го доказваш на света, не се вписва в техните възгледи. А идеята, че самият опит да събереш доказателства може да предотврати възникването на обстоятелствата, при които би могъл да ги събереш, за тях очевидно е мисъл още по-трудна за разбиране.

Изследователите рядко сами виждат Бигфут. Свидетелите са тези, които го правят. И аз убедено вярвам, че причината за това е , че свидетелите не сноват наоколо, правейки се на учени. Самите действия, които изследователите предприемат в горите, пречат на случването на близките срещи. Така че как е възможно да се надяваш да докажеш съществуването на  нещо, щом твоето поведение пречи на изграждането на доверието, което ти е нужно, за да се доближиш достатъчно , че да събереш доказателствата за това съществуване?

Или както Майк казва: „ Как е възможно да протягаш едната си ръка за поздрав, докато в същото време държиш фотоапарат в другата?”

Забелязах от самото начало, че случаят на Майк е необичаен, а именно – беше един от малкото , при които на свидетеля му се предоставяха предостатъчно възможности да заснеме съществата и очевидно в миналото той го бе правил. Но за преден път, както ще стане ясно по-нататък в историята, оказва се, че нещата съвсем не са толкова прости. Всъщност Майк почти плати крайната цена за опита си да ги заснеме отново.

И най-важното - повечето учени пропускат да усетят емоционалния елемент, отнасящ се до случаите на редовни наблюдения. Такива свидетели неизменно описват пред мен, че изпитват чувство за „обвързаност” със създанията, с които контактуват и нежелание да застрашат тази връзка. Колкото по-близки са контактите, толкова по-силна е връзката, а също и нежеланието на свидетеля да подсигури сувенир от земята на Бигфут, особено за онези, които преди всичко не разбират и не уважават тази връзка. Представете си патовата ситуация, в която се оказват свидетелите и изследователите, и причината, поради която повечето свидетели махват пренебрежително с ръка и се оттеглят, като се завръщат в горите към срещите си със съществата, за които учените само могат да си мечтаят.

През последното десетилетие видях голям брой редовни свидетели да излизат на светло в различни обществени интернет форуми, с намерението да споделят информация относно срещите си с Бигфут. И наблюдавах как научната общност, отново и отново, сипе огън и жупел върху спокойствието и себеуважението на свидетелите, като ги осмива и поставя под въпрос здравия им разум по начини, които понякога са откровено жестоки и всичко това от една общност, която се оплаква, че свидетелите не са достатъчно смели в споделянето на своите преживявания.

Учените в тези форуми обикновено се заяждат за липсата на снимки, но всеки добър учен ще ви каже, че снимките никога не са достатъчни за формиране на доказателство. И въпросните снимки, в случай че бъдат предоставени, веднага биха били подложени на подозрение. Особено ако са ясни. С напредъка на дигиталната обработка, нито една снимка вече не може да бъде смятана за достоверна. Добавете към това и натрапчивата аура от недоверие сред научната общност, изследваща Бигфут и ще разберете защо, ако някой свидетел предостави снимки, се превръща в мишена за още подигравки.

Нека за малко да доразвием теорията за „доказателството”. Темата е сложна, но в края на краищата вероятно всичко се свежда до контекста.

Първият въпрос, който изниква в главата ти, е следният: Да докажа, ако имам възможност, или да не докажа?

Моля обърнете внимание как е поставен въпросът. Темата, която обичайно разбунва духовете във форумите за Бигфут, и която е причина за разгорещени спорове и войни е „Да го убием или не?”. Повечето учени по правило заемат категорично едната или другата страна. Но въпросната тема, по мое мнение, обхваща в себе си много повече от това.

Какво, в края на краищата, би представлявало едно доказателство? Как би изглеждал един сценарий за сдобиване с такова? Какви биха били последствията върху нашия свят и този на Бигфут, в случай че докажем, че ги има? И от етична гледна точка, имаме ли право да унищожим нещо само за да задоволим любопитството си за него?

Много хора вярват, че за да приключим с въпроса за съществуването на Бигфут веднъж завинаги, трябва да подсигурим тяло. Техен аргумент е, че едно тяло върху масата за аутопсия ще ни е достатъчно да знаем, че съществуват. То би доказало, че ги има, но ще ни каже ли най-накрая какво са? И ако се сдобием с тяло дали обществеността някога ще чуе за това? Всяка агенция или лица, свързани с разпространението на тази информация би имала едно наум относно последиците от разкриването и. Който разполага с тяло или друг вид доказателство, има възможността да окаже по-голямо въздействие върху нашия свят отколкото вероятно предполага.

Искам да го има черно на бяло, че аз винаги съм се противопоставяла категорично на каквито и да е опити да бъдат наранени Саскуоч. (С изключение, разбира се, при самозащита – което е малко-вероятно предвид факта, че съществата рядко изглеждат агресивни, освен ако не бъдат лекомислено провокирани, а дали убиването на нещо, понеже си го провокирал от глупост, може да се зачете като „самозащита” е нещо съвсем различно.

Не вярвам, че имаме правото да взимаме „образци”. Лично аз смятам, че това е морална дилема. Учените искат да си осигурят „само един”, за да приключат въпроса. Често, някъде изпод първоначалната жажда за  кръв, се чуват слаби алтруистични бръщолевения относно „да докажем, че съществуват, за да можем да ги защитим.” Намирам това за крайно недалновидно. Първо, категорично смятам, че няма да се задоволят само с един. Второ, предположението, че самото доказването, че нещо го има, ще ни накара в последствие да започнем да го защитаваме, имайки предвид предишния ни опит да разрушаваме всичко, до което се докоснем, е просто… ами твърде тъпо и лъха на наглост и късогледо невежество.

„Какво е?”

„Не знам! Да го убием и да разберем!...ама чакай, това не прозвуча добре. Нека да е: Убиваме го, за да можем да го класифицираме и защитим!”

„Обаче,” казват онези, настроени да убиват, „как можеш да докажеш, че ги има, ако нямаш тяло? А как ще ги защитиш, ако не можеш да докажеш, че ги има?”

Първо: има ли начин да се докаже съществуването им, поне дотолкова, че да се подсигури защитата им, без наличие на тяло или заловено същество? Второ: кой твърди, че МОЖЕМ да ги защитим? Трето: те изобщо НУЖДАЯТ ЛИ СЕ от нашата защита? И накрая: Какво означава „защита”?

Нека старателно да разгледаме какво би се случило на някой, ако успее да се сдобие с тяло.

Общоприето схващане е, че един мъртъв Бигфут би струвал милиони долари. А също и слава. Звучи страхотно, нали? Е къде е уловката?

Представете си следното(което е напълно хипотетично, разбира се, но е съвсем реалистично):

Джош е страстен ловец. Той живее на юг- в страната на страшния Торбалан. И е решен да си залови един Бигфут, да въшляса от пари и да се отдаде на пороци, понеже е човекът, който е доказал Бигфут веднъж завинаги. Да му се не види, може даже да го кръстят на него с някое от онези гръмки, дълги високопарни имена като Джошипитекус Американус.

Джош и приятелят му Карл се отправят към тресавището на лов. Те са изкусни следотърсачи, а това чудовище го преследват от седмици. Въоръжени са до зъби, не се страхуват от нищо, и на тоя смотаняк този път няма да му се размине.

Вървят до мястото в продължение на две мили и се изкатерват до прикритията точно преди зазоряване, високо горе на дърветата. Не си размениха нито дума по пътя за насам. Прикрили са миризмата си, навлекли са камуфлажи и не издават нито звук. Служат си само със сигнали с ръце. Справят се много добре.

След около час Джош чува нещо да се придвижва бързо през тресавището от дясно на Карл. Дава знак на Карл, че ще го види. В сивата утринна светлина той различава някакъв грамаден, космат силует движещ се сред коренищата, почти приплъзващ се и издаващ кратки звуци, докато се придвижва през дълбоката десетина сантиметра вода. Той чака. Знае, че разполага само с един изстрел. Задържа дъха си докато дърпа спусъка.

*уршумът улучва целта. От гърдите на съществото бликва кръв. Изстрелът е смъртоносен, точно какъвто знаеше, че ще бъде. Някои от онези задници във форума твърдяха, че пушката му няма да е достатъчно голяма, но той си знаеше най-добре. От устата му излиза весело „уууп” докато грамадното тяло се катурва назад във водата с огромен плясък.

„Уцели го! Уцели *опелето!” крещи Карл.

Утрото е някак нечовешки застинало, докато се измъкват иззад прикритието, изпълнени с адреналин. Бавно доближават огромното, космато тяло, лежащо неподвижно в края на речния ръкав, с насочени към него оръжия. Джош се приближава предпазливо и ритва огромния му крак. Тежък е, непосилно тежък. Кръвта се смесва с тъмната, мътна като чай вода около тялото. Тъмните му очи са затворени, а устните отпуснати.

Току-що спечелиха шестица от тотото.

Гласът на Карл разчупва тишината:”И... сега какво, братле?”.

Нещото е огромно. Някъде към 350 кг.

„Сега ще му извлечем задника навън и ще извикаме медиите.”

Дали Джош и Карл успяват да измъкнат тялото от водата? Или записват имената си в списъка с изчезнали хора, понеже не са видели другите две същества, наблюдаващи иззад дърветата към речния ръкав и които ги нападат с викове и наострени зъби- още 700 кг оправдана ярост, докато се опитват да направят носилката от клони?

А може би успяват да довлекат 350-те килограма до камиона, намиращ се на разстояние 5 км. И някак си натоварват тялото с лебедката на Джош. Закарват тялото у тях, купуват си фризер и го натъпкват вътре. И пак изниква въпросът. А сега какво?

Те бързат да изкарат някакви пари. Джош и Карл събират медиите. Казват на CNN, че имат замразено тялото на Бигфут , ама съвсем ИСТИНСКО тяло, а „не като на онези идиоти от Джорджия, дето бяха замразили някакво чучело” и че CNN може да получи ексклузивните права за отразяване срещу един милион долара. След това се обаждат и на FOX News. Вдигат залога на два милиона и оставят двете мрежи да наддават една срещу друга докато не получават оферта от 3,5 милиона долара. Това изглежда е удар в десетката.

Снимачният екип се появява. Нашите момчета, наперени като пауни, разказват как са проследили нещото и са го застреляли. CNN излъчва извънреден репортаж от един час, а другарчетата си получават парите, разделят ги на две и всичко е просто чудесно.

И ето, Джош и Карл са богати. И известни. Всяка кабеларка в САЩ иска да вземе интервю от тях. Те са сензация, която обикаля из цялата страна за изяви. „Добро утро, Америка”, Летерман. Дискавъри Ченъл се свързва с тях с молба за специално предаване – искат да извикат учени, които да изследват тялото. Местният университет също иска да погледне отблизо. Всеки изследовател на Бигфут по света им звъни на домашните телефони, които някой е изнамерил и публикувал в интернет петнадесет минути след излъчването на първия репортаж на CNN. Само за броени дни вече им идва в повече и Джош и Карл решават да наемат някого да се разправя с цялата медийна шумотевица.

Това бързо започва да им излиза скъпо, но какво пък, вече са милионери и продължават да им предлагат огромни суми пари за появявания тук и там. А някакъв дори им предложи да купи всички права за десет милиона долара. Животът е хубав.

Докато не се намесят федералните служби. Или пък отделите по рибовъдство и опазване на дивите животни. Или пък Агенцията за защита на околната среда. Или PETA (организация за защита правата на животните), а може би дори ACLU( Американски съюз за граждански права). Тежката ръка на правосъдието се стоварва скоростно и без значение под чия юрисдикция попадат, ще се окаже, че Джош и Карл са отхапали залък, който не могат да преглътнат.

Скоро ги арестуват. Повдигат им обвинения за ловуване без ловен билет, при това извън сезона. Възможно е да им бъдат повдигнати и обвинения за предумишлено, непредумишлено убийство, а също и за проваляне на незавършено научно изследване. Тялото е конфискувано от властите като доказателство и докато множеството държавни и академични институции се борят за правата над него, Джош и Карл плащат гаранция и наемат адвокати. Не могат да пледират „самозащита” понеже вече са се перчили пред целия свят как са преследвали нещото, за да го убият и изобщо не са крили начините си да го извършат. Адвокатите им забраняват повече да говорят за случая. Парите от хонорари за появяване по телевизията секват.

И изведнъж се оказва, че никакви пари на света не могат да ги измъкнат от кашата, в която са се забъркали.

Още преди всичко да е приключило, на Джош и Карл им се иска никога да не бяха чували за Бигфут.

Макар и едно тяло да може да даде възможност за извършването на научни експерименти и класификация и следователно би представлявало „доказателство” за съществуването на Бигфут за всеки, то на заден план остава разглеждането на един друг важен въпрос.

Само защото може да бъде доказано, че Саскуоч съществуват… трябва ли това да се случи?

Хората, които вярват , че ги има, обикновено правят това по лични причини. Вероятно някога са ги срещали и са сметнали това за доказателство. Или може би са изчели старателно камарите любопитна информация, предадена под формата на разкази на очевидци и са си направили извода, че разполагат с достатъчно припокриващи се данни, които потвърждават съществуването на Бигфут.

По същия начин на обратния полюс скептиците отказват да приемат съществуването на Саскуоч поради техни си причини. Мисълта, че съществата са факт, разклаща техните представи за „здравомислие” и техните възгледи, било то научни, религиозни или някакви други.

Ловецът, който е прекарал 30 години ловувайки в същата гора и „никога не е виждал нещо такова”, вероятно чувства, че съществуването на такива твари застрашава вече затвърдените негови знания относно всичко, което се намира в гората. И вероятно мисълта, че може да се натъкне на една от тях, го плаши до смърт, затова я отхвърля, понеже е един голям мъжага, а тази представа е съвместима по-скоро с гнева, породен от съмнение, отколкото със страха.( Той разбира от гори и знае какво да очаква когато е сред тях, но нещо там, нещо което не разбира, го плаши до смърт и отнема чувството му за контрол.)

Ученият-циник, който ви обяснява, че „ по северозападното крайбрежие на Тихоокеанския бряг просто няма достатъчно хранителни източници”, опитвайки се да сложи точка на спора, вероятно се плаши изключително много от мисълта, че на света все още съществуват неща, за които многото години, прекарани в придобиване на скъпо образование, не са го подготвили. Да приеме, че нещо такова съществува, би застрашило авторитета му…, а следователно и неговото его. (То е нещо, което въпросният учен не би могъл да подчини на солидни факти и данни, нито да го постави в кутийка с надпис „Обяснено”).

Един дълбоко вярващ човек би отхвърлил съществуването на Бигфут, само защото то не се вписва в религиозната му система.(Понеже е в разрез със старателно изградените му представи за света и го кара да изпитва страх от онази неизвестна негова част, която убежденията му не могат да обяснят.)

И в трите посочени случая необяснимото поражда страх, и оттам идва добре скалъпеното, но все пак яростно отхвърляне на съществуването на Бигфут. Нещо, което не може да бъде обяснено, а следователно и разбрано, не може да бъде контролирано. Страхът поражда гняв. Този гняв може да бъде изразен по много различни начини:

„Ама че простотия! Ходя из тези гори вече 30 години и в тях няма нищо подобно!”

„Няма достатъчно хранителни източници, които да подсигурят съществуването на 350 килограмов примат сред горите на Северна Америка, следователно такива не съществуват!”

„В Библията не се споменава нищо за Бигфут…”

Думите са различни. „Логиката” е различна. Хората, произнасящи тези думи, са с доста разнообразен произход. Но страхът е един и същ.

Онези, които яростно отричат съществуването на Бигфут, го правят, защото се чувстват застрашени от темата по една или друга причина. Как биха могли тогава да загърбят страха си и да приемат „доказателствата”?

Някои не вярват в Бигфут, просто защото са невежи. Не че имат проблем с неговото съществуване. Просто като цяло не знаят много по въпроса, а и не желаят да научат. Те преди много време са отхвърлили идеята, че го има, на база оскъдните факти, на които са попадали по темата: основно иронизиращи водещи на новинарски емисии, невярна информация в пресата и обща апатия към всичко с изключение на най- пикантните и сензационни заглавия относно Бигфут в жълтата преса. „Смятах, че цялата тая работа още преди години беше доказана за измама. Нима никой не се е изправил да си признае, че той е направил всичките тези отпечатъци?”

Смисълът на думата „невежество” е обвързан с думата „пренебрегвам”. Тя не означава, че няма още налична информация, а само че хората не и обръщат внимание.

Простичко казано – те нямат нужните умения, за да си позволят да не вярват. Отричането на Бигфут няма тежест, не е достоверно, когато мнението се основава на предразсъдъци, невежество, невярна информация или липса на образование.

Така че… какво точно би се признало за „доказателство” от всички тези невярващи хора?

Да си представим следната ситуация - онази, за която изучаващите Бигфут често си мечтаят. Открива се тяло. Учените го изследват и установяват, че това е Северноамерикански двукрак примат с неизвестен произход. Това влиза в новините. И всички онези невярващи в неговото съществуване ще трябва да си върнат думите назад, нали?

Ловецът гледа със слаб интерес „Хм. Ами в моите гори няма от тези, иначе щях да ги видя” и превключва канала.

Ученият най-накрая приема, че Саскуоч го има, защото сега е модерно да се прави така: „Установихме, че съществата са всеядни и прекарват голяма част от времето си в търсене на храна.” Но така и не споменава факта, че преди набързо е отхвърлил тяхното съществуване поради липсата на надеждни източници на храна, и се надява, че никой няма да се сети да повдигне въпроса. Той е онзи, когото викат, когато им потрябва интервю или изказване, свързано с Бигфут, за разочарование на лаиците - „учени”, които се смятат за експерти по темата.

Религиозният последовател щателно намества съществото сред останалите Божи „създания” и спира да забелязва всички последващи доклади, свързани с тяхното ДНК, които показват, че Бигфут са по-близо до нас от шимпанзетата…

А отричащите? - Те си остават невежи: „Смятах, че този Бигфут са го убили вече и са му направили аутопсия” казват те, понеже в тяхното съзнание Бигфут винаги е бил само един.” Сега Бигфут и всичко свързано с темата не са им по-важни, отколкото някога са били.

Дали едно тяло върху масата за аутопсия наистина „ще убеди всички скептично настроени” и ще сложи край на загадката? В края на краищата, за кого е „доказателството”? Какво ще постигне то и ще осигури ли наистина защитата на Бигфут?

Понеже съм отраснала в Орегон, съм виждала лично пораженията, нанесени върху местната дърводобивна общност, причинени от защитниците на петнистия бухал. Представете си тогава какво ще причини един огромен, човекоподобен примат. Откъде ще се вземат средствата за цялостното проучване и менажиране на това ново „диво животно”? От друга страна, ако вече е установено, че са нещо много близо до човешко същество, бихме ли били склонни да заградим и затворим Саскуоч в резервати? Как можем въобще да си помислим, че ще съумеем да държим затворено нещо, което преживява от скитане и може да ни прекърши на две като клонче, ако само опитаме да го затворим? Дали накрая няма да свършим със забрана за сечене на дървета и дори достъп до мястото , само за да защитим този новооткрит вид? Или пък ще им пратим посланици, които да се опитат да ги „цивилизоват”?

Подозирам, че ако държавните власти са наясно със съществуването на Бигфут, то последното нещо, което ще искат, ще бъде обществото да разбере за тях. Общественият натиск ще накара институциите да управляват и защитават нещо, което в същността си е неуправляемо. Затова за предпочитане е да го представят като мит.

Страници: 1 ... 68 69 70 [71] 72 73