631
БИБЛИОТЕКА / Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« -: Януари 11, 2019, 05:05:14 pm »
Злото се различава от трагедията по това, че при него има елемент на избежност и елемент на доброволност.
Характерно за модерната материалистична мисъл е това, че съществуват социални и материални причини за съществуването на злото. Тази теория е полезна, но проблемът е, че тя приписва абсолютно всяко неморално поведение на недостатъчно материални условия. Това не е приемлива теория. Да описва склонността към неморално поведение като последица от икономическото неравенство е пропускане на същността на проблема.
Злото е много по-гибелно и пагубно от това, което се генерира от социалното неравенство. Много по-точно е да се гледа на злото като на демонично опакована естетика.
Тази опакована естетика се проявява при определени условия. Например, първият политик, който измисли акронима MAD (Mutual Assured Destruction / „Гарантирано взаимно унищожение").
Във военното дело съществува доктрина, наречена „Гарантирано взаимно унищожение" (Mutual assured destruction). Тя гласи, че при избухването на ядрен конфликт между две или повече страни, и атакуващи, и атакувани ще бъдат напълно унищожени. Като представа, това е вариант на "всичко или нищо", но в смисъла на унищожението.
Това е принципът на злото – да се шегуваш с подобна катастрофална ситуация е индикатор за естеството на злонамереността, която се спотайва във факта, че подобно условие изобщо съществува.
Девизът ”Работата те прави свободен” (”Arbeit macht frei”) на входа на Аушвиц е друга манифестация на естетиката на злото. Това е ужасна ужасна иронична шега и показва, каква форма на въображение трябва да има арогантността, за да измисли подобна шега.
Концентрационните лагери са класически пример за зло. Ако анализирате различни случки в концентрационните лагери, можете лесно да добиете ясна представа за това, какво представлява злото. Преди убийствата, затворниците са били измъчвани. Типичен пример е това, че затворниците е трябвало да носят 45-килограмови чували с мокра сол от едната страна на двора на лагера до другата страна, и след това обратно. Това е празненство на ужаса. Това е съзнателен опит да погазиш всякакви условия, които правят живота по някакъв начин поносим, опит, който цели дехуманизация, унищожаване на идеала, и дори на по-дълбоко психологическо ниво отмъщение за самите условия на съществуване.
Питърсът казва, че се е опитвал да разбере развитието, което води до подобно поведение. Академичните му изследвания и клиничният му опит са го довели до извода, че онова, което стои в основата на мотивацията за подобно жестоко поведение, което характеризира злото, са два тясно свързани фактора – единият е арогантност, а другият е яд / озлобление / огорчение.
И арогантността и озлоблението са тясно свързани с уязвимостта на човешките същества в лицето на безкрайността, но също така и с нещо много по-дълбоко.
Най-обстойното обяснение за подобни явления, според Питърсън, могат да бъдат намерени в първите няколко истории в Стария Завет, в Битие – историята за Адам и Ева и грехопадението, и последващата история за Каин и Авел.
Доколкото можем да кажем, това са много много древни истории. Някои от техните структурни елементи предхождат юдаизма. Може би тези истории са толкова стари, колкото е стара човешката способност да се разказват истории. Предполагаме, че са били устно разказвани преди писмената традиция. Учените също така предполагат, че устната традиция може да остане непроменена в продължение на 25 000 години – антропологичните и археологичните доказателства са достатъчно ясни в това отношение. Т.е. това са много много много древни истории.
Хората са ги помнели и са ги създали поради причини, които ние не разбираме. Те са странни и мистериозни, и едновременно с това незабравими.
Историята за Адам и Ева е историята за възникването на само-съзнанието при хората. Първото нещо, което се случва с хората е, че те осъзнават, че са голи, а второто нещо, което се случва, е, че те развиват способността да различават доброто от злото. Преди едно същество да е само-осъзнато, то не може да прави разлика между доброто и злото. Хищникът не е зъл. Той е просто хищник. Един хищник като вълкът може да означава трагедия за заека, но не можем да предположим, че вълкът е зъл, само защото иска да изяде заека. Но с изгрявянето на себе-съзнанието, изглежда, възниква нещо като усещане за морал, което е уникално за хората. Това себе-съзнание има нещо общо с нашата способност да разсъждаваме върху механизмите на поведението си, и, поради някаква причина, със способността да модифицираме поведението си и да правим избор, кое нещо да осъществим в бъдеще.
Каин и Авел са синовете на Адам и Ева. Всъщност, Каин и Авел са първите хора, защото са родени извън Едемската градина
Каин и Авел репрезентерат два канонически модела на реакция на ужасната уязвимост, разкрила се пред хората в резултат на развитието на само-съзнанието.
Каин и Авел правят жертвоприношения за Бог. Защо?
Човешките култури правят жертвоприношения. Това е, което харата правят, жертват. Жертвените ритуали са универсални за хората. Кръвната жертва е универсална. В някои култури е имало дори човешки жертвоприношения.
Защо хората са принасяли в жертва нещо, за да умилостивят Бог? Това е една мистерия за модерните хора, въпреки че днес ние постоянно правим жертви, за да учим в добро училище, за да учим в университет и т.н. Хората се отказват от толкова много неща, за да постигнат нещо.
Всеки прави жертви. Ок, днес сме психологически и лингвистично софистицирани и знаем нещо за човешката психология. Но преди хиляди хиляди години, преди хората да имат психологическа проницателност, най-доброто, което са можели да правят, е да разказват истории за човешката психология.
Историята за Каин и Авел е една от тези истории. Тогава жертвите са били горени на олтар. Защо? Ами защото пушекът стига до небето и Бог може да го види. Преди много години, единственият начин, хората директно да се конфронтират с абсолютно непознатото, е бил да погледнат към небето, особено към нощното небе. Нощното небе е обсипано със звезди и конфронтира човека съвсем директно с безкрайното. По всяка вероятност, Бог пребивава в безкрайното. Ти изгаряш нещо и изпращаш пушека нависоко, за да може Бог да определи качеството на дара ти.
Авел има доверчив характер. Когато трябва да направи жертвоприношение, той жертва най-доброто, което може да предложи. Това радва Бог, което позволява на Авел да превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е харесван и се радва на респект. Реколтата му е добра, жените го харесват и той е прекрасен човек. Направо не можеш да си представиш по-дразнещо същество за брат му Каин.
Каин реагира на само-осъзнаването си по друг начин. Той се отдръпва от безкрайното. Той започва да разчита само на нечестни и заобиколни средства, за да има успех в живота. Той вярва, поради арогантността си, която се развива в резултат на отдръпването му от безкрайното, че той е в състояние да измами структурата на реалността. Той предлага второ-качествени жертви.
Това е нещо като съвременното патогологизиране на отношенията с природата на реалността.
Каин е нещастен. Нещастен е, защото нещата не му се получават. А той не е искал да направи подходящите жертви. А на Авел винаги му е вървяло и това е като сол в раните на Каин.
Каин започва да се оплаква на Бог. Защо на мене просто не ми върви? Всичко се обръща срещу мен. Какво й става на природата на реалността?
Бог му отговаря, че ако това, което Каин прави бе добро, то би било прието. А това е последното нещо, което Каин иска да чуе. Защото когато нещата се влошават, последното нещо, което човек иска да чуе, е, че той е допринесъл за това.
И какво прави Каин?
Най-логичното нещо би било да слуша, защото, ако природата на реалността ти казва нещо, е добре да слушаш, защото от реалността няма отърване. Но Каин не може да слуша. Той е толкова вбесен от собствената си уязвимост, компрометиран и ожесточен от неуспеха си да прави нещата по подходящия начин, че решава на момента да:
1) разруши идеала си, за да редуцира напрежението, което го мъчи, защото този идеал представлява противопоставяне
2) разруши любимия син на Бог.
Каин отива на полето и убива Авел.
Това е третата история в Стария Завет. Това е архаична история.
Това е история, която разкрива два есенциални модела на реакция на осъзнатата уязвимост в съществуването. Първият модел е смирен подход към безкрайното с решителен опит да се направят подходящи жертви. Вторият модел е арогантност, яд и възмущение, пазенето на всичко, което е добро, за себе си, и упадъкът на душата и превръщането й в нещо, което е способно да убива.
Но Бог не наказва Каин. Бог само казва на останалите да го оставят намира. Защото убийството насърчава отмъщението. А отмъщението разрушава обществата.
Тази зашеметяващо брилянтна история разказва, по един забележително компактен начин, че мотивацията, която задвижва извършването на ужасни жестокости е неизбежна социална последица от отказа на себе-осъзнатия индивид да направи подходящите жертви за създаване на хармоничен живот и последващата му дегенерация до изпълнен с гняв и ярост човек, до убиец, който безкрайно се разпространява в различни вариации в обществото, докато всичко не приключи.
А следващата история е Потопът. Всичко пропада.
Питърсън споделя, че не е успял да разбере тази история, докато не е прочел ”Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин, който му е помогнал да развие когнитивна способност да разбере, какво означава тази история.
Когато изследва мотивацията на хората да създават концентрационни лагери и да подлагат хората на ужасни мъчения в тези лагери, Питърсън стига до едно ужасяващо заключение, което е най-лошото нещо, което му се е случвало интелектуално и морално. Той стига до извода, че хората са зависими от груповата си идентичност и националната си идентификация, защото това им помага да се предпазят от собственото си чувство на уязвимост. Ти просто трябва да вярваш в нещо, защото не можеш да знаеш всичко. Ти трябва да вярваш в нещо, което да запълни всичките дупки. Ако те лишат от вярванията ти, тогава ти си лишен от защитата си, от укрепленията ти срещу безкрайното. И не е чудно, че хората защитават вярванията си с голяма ярост.
И така, трагедията е предпоставка за съществуването. Съществуването е взаимодействието между крайното и безкрайното. В това взаимодействие има трагедия. От това няма отърване. Злото е нещо различно. Злото е съзнателен опит да се направят условията на съществуването по-патологични, отколкото те трябва да бъдат. Злото е мотивирано от съзнателно намерение.
Мотивацията възниква, защото хората плащат ужасно висока цена за своята самоосъзност. Тази осъзнатост се изразява в осъзнатост за тяхната собствена уязвимост. А да бъдеш осъзнат за своята собствена уязвимост е нещо ужасно. Човек може да посрещне тази уязвимост със смелост и с откровеност, да я приеме и да вземе подходящи решения. Алтернативно, хората могат да се оттеглят в своята собствена рационална арогантност и опит да заблудят себе си и всички останали относно същността на своето собствено съществуване и относно същността на реалността. Този път води само до разрушение.
Характерно за модерната материалистична мисъл е това, че съществуват социални и материални причини за съществуването на злото. Тази теория е полезна, но проблемът е, че тя приписва абсолютно всяко неморално поведение на недостатъчно материални условия. Това не е приемлива теория. Да описва склонността към неморално поведение като последица от икономическото неравенство е пропускане на същността на проблема.
Злото е много по-гибелно и пагубно от това, което се генерира от социалното неравенство. Много по-точно е да се гледа на злото като на демонично опакована естетика.
Тази опакована естетика се проявява при определени условия. Например, първият политик, който измисли акронима MAD (Mutual Assured Destruction / „Гарантирано взаимно унищожение").
Във военното дело съществува доктрина, наречена „Гарантирано взаимно унищожение" (Mutual assured destruction). Тя гласи, че при избухването на ядрен конфликт между две или повече страни, и атакуващи, и атакувани ще бъдат напълно унищожени. Като представа, това е вариант на "всичко или нищо", но в смисъла на унищожението.
Това е принципът на злото – да се шегуваш с подобна катастрофална ситуация е индикатор за естеството на злонамереността, която се спотайва във факта, че подобно условие изобщо съществува.
Девизът ”Работата те прави свободен” (”Arbeit macht frei”) на входа на Аушвиц е друга манифестация на естетиката на злото. Това е ужасна ужасна иронична шега и показва, каква форма на въображение трябва да има арогантността, за да измисли подобна шега.
Концентрационните лагери са класически пример за зло. Ако анализирате различни случки в концентрационните лагери, можете лесно да добиете ясна представа за това, какво представлява злото. Преди убийствата, затворниците са били измъчвани. Типичен пример е това, че затворниците е трябвало да носят 45-килограмови чували с мокра сол от едната страна на двора на лагера до другата страна, и след това обратно. Това е празненство на ужаса. Това е съзнателен опит да погазиш всякакви условия, които правят живота по някакъв начин поносим, опит, който цели дехуманизация, унищожаване на идеала, и дори на по-дълбоко психологическо ниво отмъщение за самите условия на съществуване.
Питърсът казва, че се е опитвал да разбере развитието, което води до подобно поведение. Академичните му изследвания и клиничният му опит са го довели до извода, че онова, което стои в основата на мотивацията за подобно жестоко поведение, което характеризира злото, са два тясно свързани фактора – единият е арогантност, а другият е яд / озлобление / огорчение.
И арогантността и озлоблението са тясно свързани с уязвимостта на човешките същества в лицето на безкрайността, но също така и с нещо много по-дълбоко.
Най-обстойното обяснение за подобни явления, според Питърсън, могат да бъдат намерени в първите няколко истории в Стария Завет, в Битие – историята за Адам и Ева и грехопадението, и последващата история за Каин и Авел.
Доколкото можем да кажем, това са много много древни истории. Някои от техните структурни елементи предхождат юдаизма. Може би тези истории са толкова стари, колкото е стара човешката способност да се разказват истории. Предполагаме, че са били устно разказвани преди писмената традиция. Учените също така предполагат, че устната традиция може да остане непроменена в продължение на 25 000 години – антропологичните и археологичните доказателства са достатъчно ясни в това отношение. Т.е. това са много много много древни истории.
Хората са ги помнели и са ги създали поради причини, които ние не разбираме. Те са странни и мистериозни, и едновременно с това незабравими.
Историята за Адам и Ева е историята за възникването на само-съзнанието при хората. Първото нещо, което се случва с хората е, че те осъзнават, че са голи, а второто нещо, което се случва, е, че те развиват способността да различават доброто от злото. Преди едно същество да е само-осъзнато, то не може да прави разлика между доброто и злото. Хищникът не е зъл. Той е просто хищник. Един хищник като вълкът може да означава трагедия за заека, но не можем да предположим, че вълкът е зъл, само защото иска да изяде заека. Но с изгрявянето на себе-съзнанието, изглежда, възниква нещо като усещане за морал, което е уникално за хората. Това себе-съзнание има нещо общо с нашата способност да разсъждаваме върху механизмите на поведението си, и, поради някаква причина, със способността да модифицираме поведението си и да правим избор, кое нещо да осъществим в бъдеще.
Каин и Авел са синовете на Адам и Ева. Всъщност, Каин и Авел са първите хора, защото са родени извън Едемската градина
Каин и Авел репрезентерат два канонически модела на реакция на ужасната уязвимост, разкрила се пред хората в резултат на развитието на само-съзнанието.
Каин и Авел правят жертвоприношения за Бог. Защо?
Човешките култури правят жертвоприношения. Това е, което харата правят, жертват. Жертвените ритуали са универсални за хората. Кръвната жертва е универсална. В някои култури е имало дори човешки жертвоприношения.
Защо хората са принасяли в жертва нещо, за да умилостивят Бог? Това е една мистерия за модерните хора, въпреки че днес ние постоянно правим жертви, за да учим в добро училище, за да учим в университет и т.н. Хората се отказват от толкова много неща, за да постигнат нещо.
Всеки прави жертви. Ок, днес сме психологически и лингвистично софистицирани и знаем нещо за човешката психология. Но преди хиляди хиляди години, преди хората да имат психологическа проницателност, най-доброто, което са можели да правят, е да разказват истории за човешката психология.
Историята за Каин и Авел е една от тези истории. Тогава жертвите са били горени на олтар. Защо? Ами защото пушекът стига до небето и Бог може да го види. Преди много години, единственият начин, хората директно да се конфронтират с абсолютно непознатото, е бил да погледнат към небето, особено към нощното небе. Нощното небе е обсипано със звезди и конфронтира човека съвсем директно с безкрайното. По всяка вероятност, Бог пребивава в безкрайното. Ти изгаряш нещо и изпращаш пушека нависоко, за да може Бог да определи качеството на дара ти.
Авел има доверчив характер. Когато трябва да направи жертвоприношение, той жертва най-доброто, което може да предложи. Това радва Бог, което позволява на Авел да превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е харесван и се радва на респект. Реколтата му е добра, жените го харесват и той е прекрасен човек. Направо не можеш да си представиш по-дразнещо същество за брат му Каин.
Каин реагира на само-осъзнаването си по друг начин. Той се отдръпва от безкрайното. Той започва да разчита само на нечестни и заобиколни средства, за да има успех в живота. Той вярва, поради арогантността си, която се развива в резултат на отдръпването му от безкрайното, че той е в състояние да измами структурата на реалността. Той предлага второ-качествени жертви.
Това е нещо като съвременното патогологизиране на отношенията с природата на реалността.
Каин е нещастен. Нещастен е, защото нещата не му се получават. А той не е искал да направи подходящите жертви. А на Авел винаги му е вървяло и това е като сол в раните на Каин.
Каин започва да се оплаква на Бог. Защо на мене просто не ми върви? Всичко се обръща срещу мен. Какво й става на природата на реалността?
Бог му отговаря, че ако това, което Каин прави бе добро, то би било прието. А това е последното нещо, което Каин иска да чуе. Защото когато нещата се влошават, последното нещо, което човек иска да чуе, е, че той е допринесъл за това.
И какво прави Каин?
Най-логичното нещо би било да слуша, защото, ако природата на реалността ти казва нещо, е добре да слушаш, защото от реалността няма отърване. Но Каин не може да слуша. Той е толкова вбесен от собствената си уязвимост, компрометиран и ожесточен от неуспеха си да прави нещата по подходящия начин, че решава на момента да:
1) разруши идеала си, за да редуцира напрежението, което го мъчи, защото този идеал представлява противопоставяне
2) разруши любимия син на Бог.
Каин отива на полето и убива Авел.
Това е третата история в Стария Завет. Това е архаична история.
Това е история, която разкрива два есенциални модела на реакция на осъзнатата уязвимост в съществуването. Първият модел е смирен подход към безкрайното с решителен опит да се направят подходящи жертви. Вторият модел е арогантност, яд и възмущение, пазенето на всичко, което е добро, за себе си, и упадъкът на душата и превръщането й в нещо, което е способно да убива.
Но Бог не наказва Каин. Бог само казва на останалите да го оставят намира. Защото убийството насърчава отмъщението. А отмъщението разрушава обществата.
Тази зашеметяващо брилянтна история разказва, по един забележително компактен начин, че мотивацията, която задвижва извършването на ужасни жестокости е неизбежна социална последица от отказа на себе-осъзнатия индивид да направи подходящите жертви за създаване на хармоничен живот и последващата му дегенерация до изпълнен с гняв и ярост човек, до убиец, който безкрайно се разпространява в различни вариации в обществото, докато всичко не приключи.
А следващата история е Потопът. Всичко пропада.
Питърсън споделя, че не е успял да разбере тази история, докато не е прочел ”Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин, който му е помогнал да развие когнитивна способност да разбере, какво означава тази история.
Когато изследва мотивацията на хората да създават концентрационни лагери и да подлагат хората на ужасни мъчения в тези лагери, Питърсън стига до едно ужасяващо заключение, което е най-лошото нещо, което му се е случвало интелектуално и морално. Той стига до извода, че хората са зависими от груповата си идентичност и националната си идентификация, защото това им помага да се предпазят от собственото си чувство на уязвимост. Ти просто трябва да вярваш в нещо, защото не можеш да знаеш всичко. Ти трябва да вярваш в нещо, което да запълни всичките дупки. Ако те лишат от вярванията ти, тогава ти си лишен от защитата си, от укрепленията ти срещу безкрайното. И не е чудно, че хората защитават вярванията си с голяма ярост.
И така, трагедията е предпоставка за съществуването. Съществуването е взаимодействието между крайното и безкрайното. В това взаимодействие има трагедия. От това няма отърване. Злото е нещо различно. Злото е съзнателен опит да се направят условията на съществуването по-патологични, отколкото те трябва да бъдат. Злото е мотивирано от съзнателно намерение.
Мотивацията възниква, защото хората плащат ужасно висока цена за своята самоосъзност. Тази осъзнатост се изразява в осъзнатост за тяхната собствена уязвимост. А да бъдеш осъзнат за своята собствена уязвимост е нещо ужасно. Човек може да посрещне тази уязвимост със смелост и с откровеност, да я приеме и да вземе подходящи решения. Алтернативно, хората могат да се оттеглят в своята собствена рационална арогантност и опит да заблудят себе си и всички останали относно същността на своето собствено съществуване и относно същността на реалността. Този път води само до разрушение.