Астрономия 2.0И така, ако каквото ни е било казано е грешно, това къде поставя астрономията? Всъщност, астрономите до сега са наблюдавали Вселената през лещата на рибето око, което е увеличавало нещата отвъд всички пропорции. Добавете това към еволюционните процеси, които са обърнали отзад-напред, и сами можете да видите бъркотията, в която се намира съвременната наука.
Но ето какво знаем: обектите в собствената ни слънчева система са измерени с относителна точност. В Реципрочната система всичко работи по един и същи начин, така че това, което наблюдаваме в слънчевата ни система, вероятно е типично и за другите слънчеви системи, както и за по-големите и по-малките конструкции. С това имам предвид, че ако погледнете слънчевата ни система, ще откриете набор планети в грубо равнинни орбити, астероиден и Кайперов колани, и в далечината, облакът на Оорт оформя сфера от останки и прах около цялата система. Сега сравнете това с Юпитер - миниатюрна версия на слънчевата система. Отново имаме луни с грубо равнинна орбита, поясни системи, които са "колани" и в далечината - малки астероиди и лунички, орбитиращи около планетата, разпределени сравнително сферично. Системата на Юпитер е просто системата на слънчевата ни система, сведена до миниатюрен размер - просто по-малък мащаб.
И това е ситуацията с всичките наблюдавани "звезди" и "галактики". Когато ги намалим в мащаб, откриваме, че "звездите" всъщност са гигантски газови планети от класата на Юпитер, и че "галактиките" всъщност са слънчеви системи. Както разкриват снимките от Хъбъл, ядрата на галактиките приличат на единични звезди (понякога двойни или тройни, повечето са единични). Периметралният облак на галактиката Млечен път е просто външният периметър на НАШАТА СЛЪНЧЕВА СИСТЕМА - а не независим обект. Това е очевидно и поради огромната трудност, която астрономите срещат, опитвайки се да намерят центъра на галактиката Млечен път. В крайна сметка, те решиха, че центърът се намира в Стрелец, Sgr-A, защото това петънце е малко по-светло от останалите петънца.
Вижте тази художествена концепция на слънчевата ни система (ляво), после я сравнете с действителната снимка на галактиката Сомбреро (означава Мексиканска шапка, бел.прев) (дясно).
Ако никога преди не сте виждали снимка на галактиката Сомбреро и някой ви я покаже, казвайки че "Хъбъл е открил нова слънчева система!"... вие вероятно ще повярвате без да се усъмните, защото изглежда точно като слънчева система - а не галактика. Отворете любимата си търсачка и сърфирайте за изображения от космическия телескоп Хъбъл, показващи галактики, с всичките им забележителни подробности, после се запитайте, "галактика ли виждам, или новообразуваща се слънчева система?" Проверете детайлите; "галактическото ядро" прилича на единична звезда, доста завършена, с дефиниран диск. Астероидните пояси са често срещани, както и многото останки и прах - Ларсън казва, че тези останки и прах осигуряват горивото, което захранва слънцата, чрез ядрен синтез. (Нашето Слънце е по-старо от повечето, затова е храносмелило по-голямата част от останките и прахта, които обикновено се намират между отделните планети. Разбира се, планетите също натрупват прах и останки. Само Земята засмуква около 100 000 метрични тона космическа прах всяка година - и това е занижено, защото повечето от тези останки и прах вече са усвоени.)
Космическото наблюдение доста е напреднало от ранните дни на черно-белите снимки. С подобряването на резолюцията, онова, което едно време се смяташе за светлина от милиони звезди, сега се вижда, че прилича повече на светещи газови облаци; мъглявините стават контрастни и дефинирани и големите петна, които едно време се приемаха за галактически ядра, са значително смалени, до размерите на малки сфери. С подобряването на резолюцията, ядрата навярно ще стават още по-малки и по-дефинирани, докато не заприличат точно на слънцата, които най-вероятно са.
Тези естествени последствия оформят една много различна картина на Вселената, в която живеем. Вече не сме изолирани и сами, а сме насред много хиляди слънчеви системи, като всички имат условия, сходни с нашите - животът не само че може да съществува "там някъде", но е много вероятно и да е изобилен.
Тази по-проста астрономична гледна точка разрешава редица проблеми както на конвенционалната теория, така и на Теорията на намесата (Интервенционизма):
1. Има хиляди, ако не и милиони, "галактически" слънчеви системи, които са в обхвата на телескопите ни
[Бележка от автора: Космическият телескоп Хъбъл е фотографирал над 3000 от тези слънчеви системи, наречени "галактики", само в един малък сектор от космоса. Очакванията са, че броят им е от милиони до 500 милиарда "галактики", в обхвата на зрението ни.
]Бел.прев: Не забравяйте, че Хъбъл дори снима от Земята, от борда на Бойнг 747.
2. Те са наблизо и в обхвата на един кораб-арка (кухи изкуствени луни, бел.прев), както и в обхвата на собствените ни електро-гравитни летателни апарати. (Поправките в разстоянията, когато се вземе предвид космическата рефракция на светлината, показват, че слънчевата система Андромеда се намира едва на три светлинни месеца от нас.)
[Бележка от автора: Арките били космически съдове, направени от астероиди от супер-нова, при които ултра-високоскоростното движение създава куха вътрешност, подобно на дисоново сфера (Dyson sphere) в по-малък мащаб, която действа като самодостатъчна околна среда за дълги космически пътешествия. Нашата Луна и Марсианските Фобос и Деймос са арки. Лунната арка Нибиру е била използвана, за да транспортира Анунаките тук.
]Бел.прев: Тезата на автора на материала е, че Анунаки първо са се приземили на Луната, а не на Тиамат (старото име на нашата планета). Тоест, че те са дошли на борда на Луната.
3. "Супер-масивните черни дупки" вече не са нужни, за да скрепяват милиардите звезди в една "галактика", тъй като "галактиките" са просто малки слънчеви системи, като нашата.
4. Червейовите дупки (wormholes, бел.прев) и деформиращите пространството двигатели стават ненужни; пътуването между звездите отнема горе-долу същото време, колкото е отнемало на древните ни мореплаватели да пътуват от Европа до Америка.
5. Вече няма нужда от "тъмна материя", която да навакса липсващата маса на Вселената, защото мащабът е бил сгрешен и няма липсваща маса.
6. Няма нужда за "тъмна енергия", която да избутва и раздалечава обектите; прогресията на естествената координационна система вече извършва тази функция, абсолютно пълноценно.
7. Множеството светлинни точки, които виждаме в небето, са просто астероиди, осветени от Слънцето, особено отразителни газови гиганти, образували се от останките от супер-новите, създали слънчевите системи.
8. Това, което в момента смятаме за галактиката Млечен път, е просто друга слънчева система, която е гравитационно обвързана с нашата собствена. Много "галактики" са в същото положение, вижте NGC 4674 A&B, NGC 7318 A&B, всички галактики "Антена" и "Мишка". Те са просто слънчеви системи, намиращи се в рамките на гравитационния лимит една на друга.
9. Други в действителност звезди са били възприети като квазари. Изследването върху квазарно-звездните обекти на Ларсън показва, че измерванията на червеното изменение са били подменени и фалшифицирани от астрономите, и действителните измервания посочват, че тези обекти са всъщност доста близо - а не на външния хоризонт на Вселената.
10. Истинските галактики съществуват, възприети са като квазарни галактики (галактики, съставени от квазари). Когато се намалят в мащаб, квазарите стават звездите на една галактика.
11. Екстремните орбитални скорости на екзопланетите се смаляват в мащаб, и се оказва, че са луни, орбитиращи планети, подобни на Юпитер, и то с нормалните скорости, които се наблюдават и в нашата слънчева система.
Като пример към #11, може да вземем една конвенционална звезда с известни екзопланети, като Кеплер - 101, единично слънце с две планети, 101 -b и 101 - c. 101 - b орбитира тази звезда за 3.49 дни, и 101 - с само за 6.03 дни. Най-бързата планета в нашата слънчева система е Мер*урий, орбитираща за 88 дни. Това е голяма разлика.
Но какво ще стане, ако намалим мащаба на звездата Кеплер - 101 до размерите на планета, подобна на Юпитер? Юпитер има цяла купчина луни и ако Кеплер е планета с размера на Юпитер, 101 - b и 101 -с би трябвало да покажат орбитални стойности, сходни със стойностите на някои от луните на Юпитер.
Юпитер е около 1/10 от размера на слънцето, така че можем просто да нагласим орбиталното разстояние с фактор 10:
101-b: 0.045 AU / 10 = 0.0045 AU.
101-c: 0.0648 AU / 10 = 0.00648 AUЗначи, търсим двойка луни на същото разстояние, със сходни периоди на орбитиране (периодът не се намаля по мащаб, тъй като изразява време, а не пространствено разстояние):
101-b: 0.0045 AU, 3.49 дни
101-c: 0.00648 AU, 6.03 дниИ, какво да видим...
Европа:
0.0045 AU, 3.55 дни. Почти точно съвпадение с Кеплер 101- b.
Ганимед:
0.00716 AU, 7.15 дни. Само с леко отклонение спрямо Кеплер 101 - с.
Перефразирам Оби-Уан-Кеноби - "това не е планета, това е луна!"
[Междузвездни войни, "това не е планета, това е луна!", реплика при наближаването на Звездата на Смъртта. Само че, този цитат е приложим към много от луните в слънчевата ни система, които са "мъртви Арки" (или Ар-ове, по Документите Тера) от други цивилизации.]
А една луна орбитира по-голяма планета, а не звезда. това, което са открили астрономите, не са екзопланети около звезди, много, много далеч... а луни около големи планети, много, много близо.
Колкото и да е трудно да се повярва, явно "експертите" отново успяха и сега всичко е грешно. Зная, че може би сте много изненадани.
Но с тази нова перспектива на Астрония 2.0, всъщност живеем в сравнително претъпкан сектор от космоса. Първоначалните предвиждания говорят за над 1200 слънчеви системи в радиус на една "5-годишна мисия" с електро-гравитни кораби (кораби, които могат да пътуват почти със скоростта на светлината). Всичките тези истории за НЛО и извънземни може и да са истина, и при потенциала на стотици различни цивилизации, които ни посещават, това със сигурност обяснява различните модели НЛО кораби.
Само че, аз все още се съмнявам в онези така-наречени "ченълинги", защото не мога да не забележа, че никое о тонези свръх-интелигентни, пан-измерни същества така и не си е направило труда да ни каже, че "мащабите" ни са грешни и че галактиките са всъщност слънчеви системи. Въпреки, че все пак Ра, в ченълинг, проведен от Карла Рюкърт (Carla Rueckert), разпитана от Дон Елкинс (Don Elkins) през 80-те години, се е опитал, само че ние сме били толкова програмирани с представата за галактики, че не сме забелязали опита...
Материалите "Ра", 16.35:
Ра: Аз съм Ра. Виждам объркването. Срещаме трудност с вашия език. Терминът "галактика" трябва да се раздели. Ние наричаме "галактика" онзи вибрационен комплекс, който е локален. Така, вашето слънце е това, което бихме нарекли център на галактика. Виждаме, че вие имате друго значение за този термин.
Елкинс: Би ли дефинирал думата "галактика" в смисъла, в който я използва току що?
Ра: Аз съм Ра. Ние използваме този термин в този смисъл, в който вие използвате слънчева система.
Човек също така трябва да се зачуди, защо някой от модерните астрономи с по-отворено съзнание не са забелязали, че има нещо нередно с данните относно квазарите, пулсарите, галактичното движение и кометите с дълги периоди, понеже официалните стойности изглеждат малко абсурдно. Ларсън забеляза проблема с червеното изместване преди 50 години, забеляза го в публикуваните официални данни за червеното изместване. Когато проверявах източниците му на информация за червеното изместване, открих, че висшите Жреци на астрономията са променили данните, за да паснат на теориите им! Всички по-ранни данни за червеното изместване за приеманите за далечни обекти бяха намалени с няколко пъти скоростта на светлината (Ларсън документирал занижаване на скоростите с до 6 пъти скоростта на светлината - невъзможно, в една Айнщайнска вселена). Всичко това сега е "нагласено", за да се скрият доказателствата.
Така че се разтърсих за други аномалии, които може да са били публикувани от изследователите на дълбокото небе, особено от онези, занимаващи се с измерване на галактиките и кометите с дълги периоди (които могат да пресичат гравитационно-обвързаните слънчеви системи). Само че се натъкнах на проблем...
- Марк Ааронсън (Marc Aaronson), изследовател на възрастта и размера на Вселената, премазан от въртящ се купол на телескоп.
- Карол Амбрустър (Carol Ambruster), звезден изследовател, убита.
- Дейвид Бърщайн (David Burstein), изследовател на теорията за разширяващата се Вселена, умрял от болестта на Пик.
- Ричард Кроуи (Richard Crowe), съосновател на астрономическа програма Хило (Hilo), убит в ПТП.
- Томас Голд (Thomas Gold), изследовател на началото на живота на Земята, умрял от сърдечен удар.
- Робърт Харингтън (Robert Harrington), изследовател на Планетата Х, умрял от рак.
- Джон Хучра (John Huchra), публикува статии за различно зараждане на галактиките, умрял от сърдечен удар.
- Браян Марсден (Brian Marsden), проследител на комети и астероиди, умрял от рак.
- Ко-Ичиро Морита (Koh-Ichiro Morita), изследовател от ALMA, убит.
- Стивън Роулингс (Steven Rawlings), асистиращ в постояването на радарната постановка SKA, убит.
- Алън Сандейдж (Allan Sandage), опитвал се да измери степента на разширение на Вселената, умрял от рак.
- Евгени Шумейкър (Eugene Shoemaker), кометен изследовател, убит в ПТП.
- Уолтър Стайгър (Walter Steiger), полеви управител на Суб-милиметърната обсерватория, убит в ПТП.
Нека просто кажем, че списъкът е доста дълъг и че твърде малко хора осъзнават, че гледането през телескоп е работа с висок риск! До преди 2012 имаше спекулации, че тези хора се били натъкнали на Нибиру (Планетата Х) и били заглушени, само че тъй като Х така и не се показа, а древните исторически записи посочват, че Анунаки са пристигнали на луната ни - това би означавало, че собствената ни луна е всъщност корабът Нибиру. Аз подозирам, че тези късни изследователи са се натъкнали на нещо по-голямо от това - натъкнали са се на подозрението, че астрономията, такава каквато ни я навират в устите, е абсолютно сгрешена и далеч не сме сами. Но докато се чувстваме изолирани и отделени от Вселената, сме много по-лесни за контролиране.