Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек  (Прочетена 182883 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #45 -: Юни 06, 2020, 08:53:54 am »
Дж. Розлаес: Глава 35
Здравей… Испания?


В деня на заминаването получих този имейл от Вим:

Здрасти, Джъстин.
Зная, че сега си на път към Амстердам.
Чакат ни големи приключения, в това няма съмнение.
Вълнувам се, обаче времето е опасно лошо на Монблан.
Трябва да преосмисля локацията.
Каквото и да се случи, ще отидем надълбоко и право напред като стрела.

Живей живота,
Вим


Какво? За какво говореше той? Въпреки че не бях тренирал през последните няколко месеца, защото бях толкова зает, все още очаквах да изкачим Монблан, когато стигнем до там. Изведнъж се зарадвах, че съм закупил самолетен билет, с който да пътувам един ден по-рано и ще летя обратно два дни след като се предполага да сме се върнали от Монблан. Поне щях да имам някаква гъвкавост.

Тогава осъзнах, че не мога да направя абсолютно нищо. Определено нямаше да казвам на родителите си за изненадващия имейл на Вим. Те бяха поне малко спокойни, знаейки къде ще бъда през цялото време. Ако им кажех, че ще отида до Европа за седмица, без да имам идея къде ще се озовем, щяха да откачат и вероятно скъсат самолетния ми билет. Така че се държах все едно никога не бях получавал този имейл.

Около 11:00 майка ми и Брук ме откараха до летището. И двете проляха сълзи по време на пътуването ни с кола. Когато пристигнахме на летището, взехме багажа ми и влязохме вътре. Докато заверявах чантите си, майка ми и Брук изчезнаха. Момент по-късно се появиха с кафява хартиена чанта.
„Какво е това?” попитах.
„Искахме да ти купим подарък, така че да си спомняш за нас.” отвърна майка ми.
Извадих съдържанието от чантата. Това бе слънчево захранващ се ключодържател с името ми на него. На гърба му пишеше „Питсбърг”.
„Всеки път когато е на слънце, твоето име ще примигва.” каза Брук. „Надявам се да ти харесва.” Очите на Брук отново се напълниха със сълзи.
„Прекрасен е, благодаря ви.” Прегърнах ги и двете и те започнаха да плачат в унисон.
„Ще ни липсваш.” казаха заедно.
Казах им, че ги обичам и тръгнах към охраната. „Още веднъж благодаря.”
След проверката, намерих своя самолет и веднага се качих на него.
„Да,” помислих си, „това ще бъде интересно”.

(…)

Когато пристигнах на летището в Амстердам, Конрад бе там да ме вземе. Заварих го да гледа към огромен екран, показващ пристигащите полети.
„Здравей, Конрад.” промърморих.
Той се обърна, изненадан да ме види. Лицето му бе обръснато и изглеждаше много по-слаб от последния път, когато го бях видял.
„О, здравей, Джъстин!” отговори той. „Вим ме изправи да те взема. С него ще се срещнем в моя дом по-късно. Нали няма проблем?”
„Разбира се.” засмях се. „Какво да кажа?”

Той ми купи билет за влака и пътувахме към дома му. Бе изминало доста време от последната ни среща. Беше освежаващо да видя познато лице. Напомняше ми за времето в Полша. От предишни имейли бях разбрал от Вим, че Конрад ще се присъедини към пътешествието ни до Монблан. Когато пристигнахме у тях, той ми каза, че няма да дойде с нас на пътуването. Бе преминал през злополучен набор от обстоятелства, които го бяха оставили без пари. Бях разочарован, че той няма да дойде.

Няколко часа по-късно Конрад получи обаждане от Вим.
„Вим каза, че скоро ще бъде тук. Идва насам с колелото си.” ми каза Конрад.
„Чудесно!” отвърнах ентусиазирано.
Вим влезе през предната врата на апартамента на Конрад половин час по-късно.
„Здравей, Джъстин.” прегърна ме Вим. Той бе облечен с тъмночервен суичър и дълги кафяви панталони. „Добре е да те видя отново, приятелю.”
„Да, аз също се радвам да те видя.” отвърнах. „И така, какъв е планът?”
„Няма да отидем на Монблан. Времето там е твърде опасно – лавини и прочие. Вместо това ще отидем на каньонинг в Испания. Там ще срещнем синът ми Енам (Enahm).”
„Ъ-ъ… почакай. Каньонинг в Испания? Там не е ли горещо?” Започнах да съжалявам за всичките зимни дрехи в багажа си. Имах само един чифт къси панталонки!
„Да, много горещо, но не се безпокой. Всичко ще бъде наред.”

„Добре, а колко ще струва? Имам само 700-те евро, които ми каза да нося?” започнах да се тревожа.
„Цената остава. Ще бъде достатъчна да покрие разходите ти. Няма да те таксувам да бъдеш с мен, но ние всички ще си делим разходите.”
„О, добре. Чакай малко. Помислих си, че Конрад няма да идва. Кои „всички” имаш предвид?”
„Ще бъдем ти, аз, Енам и Денис, но Енам ще ни чака там. Ще трябва да вземем Денис по-късно.”
„Кой е Денис?” започнах да осъзнавам колко малко знам.
„Той е добър човек. Срещнах го преди няколко дни.”
„Добре, Вим. Е, предполагам съм готов за каквото и да е.”
Той ме погледна и се усмихна.
„Чудесно. Сега ще отида до парка да видя Каролайн. Вие, момчета, трябва да дойдете. Чакайте ме там след час, става ли?” 
Тръгна си толкова бързо, колкото бе дошъл.
„Предполагам, че отиваме в парка.” казах, усмихвайки се.

(…)

Докато с Ноа (б.пр.: синът на Вим) си играехме наоколо, дочух Вим и Конрад да си говорят за тичането с боси крака в Карпач.
„Слушай,” каза Конрад, „ако ще правим тичането в Карпач, се нуждая от повече подробности. Трябва да започна да организирам нещата. В противен случай, братовчед ми ще отмени събитието.”
„Да, да.” отвърна Вим. „Всичко ще сработи. Тези неща винаги се получават. Просто им дай време. Ще решим по-късно.”
„Но, Вим,” настоя Конрад, „не можем да чакаме повече. Мисля, че е най-добре да опитаме да организираме тичането някъде другаде. Може би ще проведем тичането в Карпач, след като го направим на друго място.”
„Добре,” отвърна Вим, „нека го направим така тогава.”
Скоро след това Вим отиде до Ноа и го прегърна за довиждане.
„Трябва да тръгвам.” ми каза. „Ще те взема от къщата на Конрад утре рано сутринта, така че бъди готов.”
„Добре.” казах. „Довиждане, Вим.”

Той се качи на колелото си и потегли. С Конрад останахме още 10 минути, говорейки си с Каролайн. Когато Конрад се сети, че изтича времето на платения паркинг, хукнахме обратно към колата му и се върнахме в дома му. Конрад ми преразказа какво са дискутирали с Вим в парка, незнаейки, че ги бях чул да говорят. Изразих загрижеността си и предложих да пробваме да организираме бягането в Щатите.
„Това е добра идея.” каза той. „Може да иска много работа. Ще зависи от теб да го организираш.”
„Ще се справя.” казах. Бях развълнуван да имам възможността да организирам събитието. Оставих го в ума си за по-късно обмисляне. Основния ми фокус беше Испания. Не знаех какво да очаквам. Това бе нещо, което бях научил, бидейки приятел на Вим: той винаги криеше изненади.

Събудих се на следващата сутрин в 05:00, за да си взема душ. Не знаех колко дълго ще пътуваме с кола до Испания, но предположих, че е по-далеч от Полша, което означаваше, че ще сме на път дълго време. (…) Когато излязох от душа, отидох до компютъра си и написах имейли на родителите си и Брук, уведомявайки ги, че ще ходя в Испания, вместо до Монблан. Представих си, че няма да го приемат много добре, но техния отговор нямаше да ме спре. Бях в Европа под грижите на Вим. Нямах избор къде да отида. Последните ми думи в писмата бяха: „Ще се опитам да бъда в безопасност.” Това бе единствената утеха, която бих могъл да им предложа и единственото обещание, което мога да спазя.

Около 06:30 сутринта Вим изскочи от малка зелена кола, която никога досега не бях виждал.
„Хей, Вим!” извиках, докато той отваряше вратата при шофьора. „Чия е тази кола?”
„Взех я назаем от свой приятел.” отговори той. „Името му е Манли и прави документален филм за мен. Тъй като Конрад не може да дойде и се нуждае от джипа си, трябваше да открия друг начин да ни транспортирам до Испания. Хайде, трябва да отидем да вземем Денис.”
Вкарах си багажа в колата и се сбогувахме с Конрад. Шофирахме 30 минути в Амстердам, докато не пристигнахме на свободен паркинг.
„Той ще ни срещне тук.” каза Вим.
„Къде се намираме?” попитах.
„На мястото, където той ни каза да го чакаме.”

Вим и аз стояхме в колата няколко минути, чакайки Денис, докато не забелязахме кафене наблизо. Излязохме от колата и отидохме да си купим кафе. Седнахме близо до прозореца, така че да можем да забележим появата на Денис. Съвсем скоро непозната кола паркира до нашата малка зелена кола. Вим плати кафетата и отидохме навън да посрещнем Денис. Когато вратата на колата се отвори, се появи висок, рус мъж. Той имаше ярко сини очи и носеше тясна черна риза. Изглеждаше малко по-възрастен от мен.
„Здравей, Денис!” извика Вим, протягайки ръце да го прегърне.
„Здравей, Вим!” Денис прие прегръдката му и се обърна към мен.
„А ти трябва да си Джъстин?” попита той.
„Правилно.” отговорих и протегнах ръка за здрависване. „Радвам се да се запознаем, Денис.”

(…) Сбогувахме се със семейството на Денис, качихме се в колата и тръгнехме към Испания. По време на първите няколко часа Вим, аз и Денис прекарахме в опознаване един на друг. Научих, че Вим е срещнал Денис преди няколко дни при един от опитите му за световен рекорд. Денис попитал дали може скоро да се присъедини към някое от предстоящите му приключения, затова Вим го поканил при нас. Разбрах също, че Денис е мотивационен оратор и обича силата на съзнанието. Той продаваше своята компания за интериорен дизайн, за да стане житейски треньор. Всичко това изглеждаше много интересно.

В карйна сметка изникна темата за тичането с боси крака.
„Денис,” каза Вим, „с Джъстин организираме подобно тичане в Полша!”
„Почакай секунда,” намесих се аз, „нали отпадна идеята за Полша?”
„О, да.” каза той. „Бях забравил.”
„Е, мислих по въпроса.” продължих аз. „Какво ако направим тичането в САЩ? Близо до къщата ми има парк, където можем да опитаме да го организираме.”
„Това е чудесна идея!” каза Вим. „О, дори мога да счупя световен рекорд, стоейки в лед, за да привлека повече хора към събитието. Можем да направим и семинар!”
„Да, това не звучи като лоша идея. Семейството ми притежава малък бизнес и те отдават под наем сграда. Можеш да счупиш световния рекорд и да проведем семинара там.”
„Перфектно!” каза той, видимо развълнуван. „Нека направим така, че да се случи. Ще те оставя да го организираш, Джъстин.”

„Говорейки за тичане с боси крака,” Денис каза, „виждали ли сте някога преди това тези обувки?”
Той вдигна краката си и ни показа странните си обувки.
„Наречени са Vibram FiveFingers. Невероятни са. Симулират тичане с боси крака и се предполага да са по-добри за коленете, ставите и ходилата.”
„Това е страхотно!” казах. „Ще трябва да ги разгледам.”

Това ми даде чудесна идея. Ако щях да участвам в тичането с боси крака в снега, трябваше да започна да тренирам. На тротоарите и улиците в университетското градче в Пенсилвания, понякога има парчета счупено стъкло. Може да се разбере защо не е идеалната среда за тичане с боси крака. Забелязах и че материалът на обувките изглеждаше сравнително тънък и предположих, че ще осигурява по-малко защита от студа. Обувки подобни на тези на Денис, за мен се превърнаха в работещ вариант, който да ми позволи да тичам в снега без риск да си порежа краката.
Заспах скоро след приключването на разговора. Часовата разлика най-накрая си каза думата. 

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #46 -: Юни 06, 2020, 10:54:16 am »
Глава 36
Испанските Пиренеи



Пътувахме с колата от Нидерландия, през Белгия и Франция, докато накрая стигнем до Испания. Джъстин спеше много, тъй като все още чувстваше часовата разлика. През това време Денис и аз разговаряхме на нидерландски и се опознавахме на по-дълбоко ниво. Той каза, че е дошъл на пътуването, защото е искал да научи за Ледения човек от интелектуална страна.

Когато минавахме през южна Франция, атмосферата се промени. Архитектурата на сградите изглеждаше по-стара и много по-уникална. В крайна сметка преминахме през френската граница и влязохме в тунела Билса, водещ ни в Испания.

Докато пътувахме през Сиера Де Гуара (б.пр.: Sierra de Guara - планински масив в провинцията на Уеска), която е район, наподобяващ пустиня, точно на юг от испанските Пиренеи, имах странно усещане. Бяха изминали десет години, откакто за последно бях в испанските Пиренеи. Имах чувството, че най-накрая си идвам у дома.

Пристигнахме в 02:00 през нощта и намерихме Енам, който спеше на хамак в къмпинга. Той бе пристигнал ден по-рано и разпънал палатките, така че веднага щом пристигнем да се настаним в тях. Беше дълъг ден на шофиране, затова оставихме интродукциите за следващия ден.

Слънцето ни поздрави сутринта. Беше типичен ден за испанските Пиренеи. Когато отворих очите си, забелязах отстрани на себе си тисово дърво, добре известно с осигуряването както на много сянка, така и с големите си зърна.

Срещнахме се на кафе в ресторанта, разположен на мястото и обсъдихме плановете си за деня. В крайна сметка всички решихме да започнем с каньонинг и да завършим със скачане с бънджи. Каньонинга е чудесен начин да станеш едно цяло с природата. Това е много игрив и вълнуващ опит. Водните канали, които са ерозирали в пространството между планините, са се превърнали в каньоните на Пиренеите. Сега използваме въжета и друго оборудване за безопасност, за да се спускаме по тях. Оставихме колата и се качихме в микробуса на Енам.

Енам е 28 годишен и обича да прекарва времето си в каньонинг. Той е висок човек, с много заразителна усмивка. Харесва да е на открито и е много ентусиазиран джентълмен. Най-скорошната му цел бе да създаде бизнес за каньонинг. Искаше да се присъединя към него, тъй като имам доста опит – девет години работих като водач  през испанските Пиренеи. Испания е като моя втори дом.

Енам шофираше като състезател и трябваше да се балансираме с телата си на всеки направен от него завой. Преминахме през региона, наподобяващ пустиня, докато не достигнахме първия си каньон – Баранко дел Рио (Barranco del Rio).

Баранко дел Рио е това, което наричаме „воден каньон”. Това означава, че вътре в каньона има много дупки и пътеки, пълни с вода. Понякога дупките в каньона са дълбоки 50 метра. За да стигнем до дъното, трябва да пълзим, да скачаме, да балансираме на върха на скали и да се спускаме все по-надолу и надолу по каньона. По пътя надолу се разкрива красотата на заобикалящата ни природа.

Б.пр.: Каньонинг през Баранко дел Рио:



Спускането може да се усеща сякаш се опиваш да намериш път през лабиринт. Тайнствените места са навсякъде и понякога може да бъде катарзисно. Особено ако има студена вода, течаща по пътеката, която обикновено е там.

Сенките танцуваха по скалистите стени, докато слънцето променяше позицията си. Звукът на гласовете ни отекваше от скалите. Устието на дъното на каньона се разкри в голямо изумрудено езеро; топла вода ни приветства когато излизахме. Денис и аз покрихме телата си с кал от дъното на плиткото езеро. Оставихме слънцето да изсуши калта по кожата ни. Калта почиства повърхността на тялото и дава приятно, гладко усещане.

Забавлявахме се много, наслаждавайки се на престоя си в Сиера де Гуара. След бърз пикник и добра баня, отново си сложихме раниците на гърба, увихме въжетата си и започнахме да вървим по пътя обратно към планината, където бяхме паркирали нашия микробус. Горещината на испанското лятно слънце скоро ни изпоти, но гледката беше красива и езерото очарователно. След вървенето през гъсто покритата с много дървета и храсти планина, най-накрая намерихме пътя обратно към микробуса, откъдето бяхме тръгнали часове преди това.

Оставихме екипировката си отзад в микробуса и продължихме към следващата ни дейност: скачане с бънджи. Возенето отново бе неравно, тъй като Енам държеше крака си върху педала. След няколко минути пристигнахме на моста, откъдето щяхме да скачаме с бънджи. Мостът бе около 60 метра над водата.

Знаех какво да очаквам, защото бях скачал с бънджи от мост стотици пъти преди това, с много други хора, но последния път когато го бях правил бе преди повече от десет годни. Развълнувано замълчах. Скачането с бънджи от мост е дейност, в която човек има единия край на две въжета вързан на тяхната сбруя (б.пр.: екипировка за скално катерене и спускане, изглеждаща по този начин), докато другия край е вързан за моста. Преди поставянето на въжетата на някого, те са издърпани под моста и вързани към противоположната страна на перилата на моста. Тогава въжетата се закрепват към сбруята посредством карабинери и се скача. Въжетата, вързани към другия край на моста, правят така, че да се падне право надолу, докато въжето прихване човека. В този момент той се люлее напред-назад, докато не загуби инерция. Може да мислиш за това като за гигантска люлка.

По време на тези първи няколко секунди на свободно падане, много често усещането е сякаш има надвиснала опасност за падане към смъртта. Напрежението на бездната е огромно и понякога не позволява на хората да направят решителната крачка и да скочат. Въпреки това, с малко насърчение, повечето са желаещи да опитат.

Реших да отида пръв и да се уверя, че въжетата са свързани правилно. Незнанието е винаги страшно чувство, но аз имах опит и бях готов да извърша своя пръв скок от десет години насам. Поех внимателно няколко пъти дъх и започнах да се концентрирам.

Едно от най-важните неща, които трябва да се помнят при скоковете с бънджи е, че трябва да се скочи направо. Всеки друг ъгъл може да се окаже опасен, защото се навлиза във вероятността човек да се залюле към моста. Скочих. Първите няколко секунди на свободно падане са най-добрата част от скачането с бънджи. Непрекъснато набирах скорост, докато въжетата ме хванаха и залюляха на другата страна.

Знанието, че си способен да преодолееш колебанието, може да бъде мощен инструмент. Това е невероятно чувство, което ти дава тласъци на адреналин и прилив на ендорфини.

След като скокът ми приключи, хванах друго въже, което бяха хвърлили надолу. Тогава се спуснах във водата под мен. След десет минути на подготовка беше ред на Денис. Денис е мощен, аналитичен мислител. Той познава ума добре. Всичко, от което той се нуждаеше, за да скочи от моста, беше решението, че той ще бъде по-силен от страха, какъвто и беше. След като каза „умствена сила”, Денис скочи заднишком в пропастта.

След още 20 минути бе ред на Джъстин да скача. Независимо от това, че изглеждаше нервен и напрегнат, той скочи от моста без каквото и да било колебание. Но след няколко минути люлеене напред-назад, болестта му от движение напомни за себе си и той започна да повръща. Той беше успешен, но роб на генетичното си наследство.

След като Джъстин се развърза от въжетата и заплува към брега, бе ред на Енам. Никой не знаеше, че тръгва. Той скочи от моста, докато не го гледахме. Опитът на приключенията е това, за което той живее. След като Енам се развърза и се върна на върха на моста, ние разкачихме въжетата и се върнахме при микробуса. Всички се чувствахме различно, осъществени. По пътя към вкъщи, спряхме до река, където имаше девет метров мост. Джъстин все още се чувстваше малко болен, така че остана в колата докато останалите от нас отидохме да скачаме от моста. От там Енам направи задно салто, аз се гмурнах, а Денис скочи.

Когато се върнахме в къмпинга, направихме спагети с хубава смес от зеленчуци и пихме вино. Енам и аз свирехме на китара и пяхме красива мелодия.

На следващия ден пътувахме 50 км до каньон наречен Ла Панила (La Panilla). Каньонът е известен с големите си варовикови скали за спускане. Диви коне и друга фауна ни заобикаляше докато си проправяхме път към върха на каньона. Когато стигнахме върха, сложихме сбруите си, приготвихме въжетата и камерите си. Щяха да изминат няколко часа, преди да достигнем до дъното на каньона, така че трябваше да се приготвим и психически.

Ние вървяхме пипнешком, скачахме и балансирахме по пътя си надолу към дъното на скалата, по която се спускахме. Спускането е успокояващо движение надолу по скалистите стени сред природата. Трябва да предадеш себе си на материалите, които те защитават. На моменти може да бъде страшно, но трябва да преодолееш този страх. Веднъж, след като започнеш, няма връщане назад. Единствената опция е надолу.

Когато се спускат, хората са склонни да се придържат към скалите и останат възможно най-близо до стената. Това е точно обратното на това, което е необходимо да се направи. Важно е да се увериш, че няма никакво провисване по въжето. За да направиш това, трябва да си наклонен назад през цялото време и да останеш концентриран върху това да държиш ходилата си напречно на повърхността. Да, може да е страшно, защото е неестествено да бъдеш в такава позиция, но е необходимо да се спускаш безопасно. Веднъж свикнали с материала и начина на използването му, лесно е да отидеш надолу много бързо.

В момента, когато задръжките изчезнат, си в състояние да се насладиш на природата и да видиш великите панорами. Това е практичен начин да се насладиш на природата.

Понякога хората очакват щастието просто ей-така да влезе в живота им и да ги промени отвътре, но не става по този начин. Тези хора трябва да работят върху нещата вътре в себе си. Щастието трябва да се разпространи отвътре навън. Зная това, защото във времето съм решавал много проблеми, за да отговоря на собствените си гатанки. Отне ми доста време и увереност, преди да успея да видя света в цвят, вместо в черно и бяло.
   
Известно време бях емоционално разстроен. Търсих всякакви видове предизвикателства, за да извадя ума си от тревогите. В крайна сметка открих, че през цялото време „природата” е била отговора, който търсех. Този отговор варира от човек до човек, но това е защото всеки човек има свой собствен път.

Трябва да съзерцаваме и поглеждаме вътре в себе си. Съзерцанието е последния етап преди яснотата. Опитай се да отвориш ума си и да видиш света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаш да бъде.


Когато най-накрая стигнахме до дъното на Ла Панила, отидохме да плуваме в красива, сапфирено синя река. Енам отиде да вземе микробуса, а аз, Джъстин и Денис плувахме наоколо. Беше много релаксиращо след дългия ден спускане по въже. Когато Енам се върна, отидохме обратно в къмпинга и си направихме вечеря. Музика от китара и смях изпълваха въздуха, докато не се изморихме и не легнахме да спим.

На следващата сутрин се събудихме в 05:00 сутринта. Бяхме планирали да се спускаме и катерим с двойно въже по гигантския каньон Ел Маскун (El Mascun).


Енам не успя да дойде, защото имаше други планове, но Джъстин и Денис бяха готови за всичко. Пресякохме шофирайки Сиера Де Гуара. След три часа лъкатушещи пътища пристигнахме в малкото село Роделар (Rodellar), което е на границата на природния резерват. Ел Маскун е арабското име на мястото и означава „където пребивават духовете”. По тази причина в древни времена хората са избягвали каньона и зловещата му атмосфера. В действителност, Ел Маскун е жив музей с гигантски монолити навсякъде. На върха на каньона при височина от 1100 метра има фосилизирани скали. Планината е резултат от хилядолетното движение на тектоничните плочи.

Излязохме от колата и с раници на гръб поехме по криволичещите пътеки. Скоро започнахме да виждаме планината като красивото място, което беше. Колите не са позволени близо до нея, така че всеки трябва да извърви много часове, преди да започне своето спускане. Когато стигнехме върха, видяхме на него железни пирони свързани с въжета. Гледката беше великолепна; борови дървета заобикаляха планината от всички страни. След като си сложихме екипировката, се свързахме към въжетата и започнахме да се спускаме. Отново ме обзе чувство на преодоляване на задръжките. Там, където повечето биха почувствали непосредствена опасност, аз чувствах мир и спокойствие. Всички го почувствахме. Всяка скала беше ново предизвикателство, което винаги сме се безпокояли да преодолеем.

Ел Маскун не ни „подведе”. Беше пълно с вълнуващи обрати и изобщо не скучаехме. Бяхме пристигнали рано сутринта и не се върнахме до края на вечерта. Беше красив ден и заспахме с тежестта на успеха върху плещите си.


След това дойде Монте Пердидо (Monte Perdido).


Разположен в Национален парк Ордеса (Ordesa National Park), той се издига на височина от 3355 метра. Това бе най-голямата планина, към която бяхме поглеждали. Енам все още отсъстваше и не се присъедини към нас за изкачването. Това, което липсва на Монте Пердидо при спускане, се компенсира чрез терена. В нощта преди нашата последна експедиция, телата ни си починаха на място за къмпинг, няколко мили далеч от Ордеса. След обилна вечеря поговорихме за това, което бяхме постигнали дотук и което бяхме придобили на Монте Пердидо. Когато слънцето заспа, последвахме примера му.

На следващата сутрин опаковахме спалните си чували и потеглихме към автогарата. По време на пътуването с автобуса до Ордеса, минахме през много тесни завои. През повечето време се олюлявахме на ръба на голям кратер, подобен на Гранд каньон в Америка. Автобуса ни отведе до Ордеса на височина 1300 метра. Взехме си кафе от местния магазин и поехме на едночасовия поход до началото на пътеката на Монте Пердидо.

Гори, пълни с борови и букови дървета ни заобикаляха. Пищната комбинация осигуряваше красива гледка по време на похода. Веднъж пристигнали на пътеката за Монте Пердидо, наклона стана по-стръмен. След час и половина изкачване стигнахме до точката, от която дърветата спираха да растат и започваше високопланинската растителност. След още няколко часа най-накрая пристигнахме на Клавияс де Котатуеро (Clavijas de Cotatuero).


Това е мястото в планината, откъдето няма пътека. Единствения начин да се продължи е изкачването по метални гвоздеи, циментирани в стената. Джъстин, Денис и аз имахме раници и спални чували, които ни дърпаха с тежестта си надолу. Не бяхме взели никаква екипировка за катерене, но нямахме нужда от нея. Мисията ни беше да преодолеем ограниченията си.

Б.пр.: Видео показващо Клавияс де Котатуеро и изкачването по него:



Ако някой не е запознат с този тип катерене, световъртежът може да е един от проблемите, които човек може да се наложи да преодолее. Това беше случаят при Джъстин. Въпреки неговия страх от височини, той се принуди да продължи със стабилни ръце и внимателни стъпки. Макар той да имаше известно колебание, все още бе в състояние да изкачи Клавияс де Котатуеро с лекота.

В тези моменти времето сякаш е замръзнало. Нищо друго няма значение освен тази следваща стъпка. Ако вниманието ти е някъде другаде, ще паднеш. Тези моменти могат да ни научат да оставаме в настоящето.

Денис беше последният, който прекоси Клавияс де Котатуеро. Той го направи бързо и безопасно. Страхотно усещане за постижение присъстваше във всички нас. Няколко минути почивахме и медитирахме върху скалата, стотици метри над земята.

След кратка почивка продължихме по пътя. Когато стигнахме горната част на скалите, обърнати към Ордеса, се изтеглихме над скалата. Очите ни бяха благословени с красота. Хиляди красиви сини и лилави цветя, познати като английски ириси се разстилаха по цялата земя.


Имаше също и миниатюрен водопад, отварящ се в поток, отвеждащ водата надолу към центъра и над скалата. Беше сюрреалистична атмосфера.

За мен, тази гледка е по-красива от връх Еверест. Винаги е едно и също на Еверест – скали, сняг и лед. Нищо не расте на подобна височина, всичкият живот е изчезнал. На Монте Пердидо климатът се променя, колкото по-високо се изкачваш. Следователно, преминаваш през всички видове растителност по време на изкачването, осигуряващи очите с нови изненади на всяка стъпка от пътя.

Към 14:00 достигнахме до убежище на височина 2160 метра. Починахме около половин час, повишихме очакванията си и се отправихме към върха. Обикновено изкачването към върха на Монте Пердидо трябва да се прави в отделен ден след почивка в убежището, но ние бяхме решени да продължим нататък.

Пътеката стана по-стръмна и трудна, а въздуха – по-студен. Джъстин и аз носехме само шорти и сандали. Денис носеше черна тениска, панталони и туристически обувки. Бяхме оставили зад нас в убежището спалните си чували и раници. Хората, покрай които минавахме, бяха удивени, виждайки ни да възнамеряваме да изкачим заснежените склонове на Монте Пердидо, носейки минимално облекло.

На 3000 метра все още бяхме силни. Въздухът изтъняваше, а пътеката стана дори по-стръмна. Съзнанията ни бяха тествани за преодоляване на страха и умората. Проправихме си път по покритите със сняг скали, изкачвайки се с бавно темпо, за да съхраним енергията си. След известно време Денис спря и реши да се върне. Казахме довиждане на приятеля си и продължихме нататък към върха.

Наградени с чудесни гледки, се чувствахме като орли – освободени от тревогите на света. Величествената панорама бе резултат от много физическа и психическа издръжливост. Това бе плодът от тежък труд и постоянна медитация.

Близо до финалния участък, с Джъстин решихме да направим почивка и седнахме на две големи скали.
„Вим,” каза Джъстин, „чаках подходящото време да ти кажа за нещо, което имам наум отскоро. Мисля, че сега е перфектния момент.”
Ушите ми слушаха внимателно всяка дума на Джъстин и бях обзет от любопитство.
„Мислех да напиша книга, озаглавена „Да станеш Ледения човек”. Пазя всички неща, които направихме през миналата година и смятам, че от тях може да стане невероятна книга. В идеалния случай, тя няма да включва само онова, което научих, но и твоя опит.”

„В нея,” продължи той, „мисля, че ще бъде чудесно да има истории, водещи до това, което те е направило Ледения човек. Ако комбинираме опита и на двама ни и включим предизвикателствата, които трябва да се преодолеят, това може да има потенциала да вдъхнови други. Бихме могли да дадем на хората възможност да станат Ледения човек, особено ако книгата съдържа методи и техники.”

Умът ми бе нетърпелив и езикът на тялото ми започна да го показва. Да, това е което исках като книга! Не исках книга състояща се само от методи и техники, а такава, пълна с преживявания, които ще вдъхновят хората да станат по-добри и им даде знанието, от което се нуждаят, за да успеят.
Помислих си: Тази книга трябва да се случи. 

„И още нещо,” каза Джъстин. „Мисля, че е важно да покажем как е възможно за всеки да направи това, което си направил. Да покажем, че всички имаме потенциала вътре в себе си. Умение, което просто се нуждае от трениране. На мнение съм, че начинът да демонстрираме това е да счупим заедно световен рекорд, правейки думите ни по-достоверни. Какво мислиш?”
„Да!” казах му. „Трябва да счупим световен рекорд заедно! Ще бъде все едно предавам щафетата на теб. Би било прекрасен начин да завършим книгата. Този път аз ще дойда при теб. Нека да го направим в Америка!”

Това беше чудесна идея и страхотна концепция. От вълнение и признателност се прегърнахме един друг. Така и не довършихме изкачването до върха, но се върнахме надолу с по-повдигнат дух, отколкото върха можеше някога да ни даде. Идеята бе достатъчна награда, нямаше нужда да продължаваме. Със страхотно чувство на успех, Джъстин и аз продължихме пътя си надолу към убежището. Стомасите ни бяха здраво стегнати, казвайки ни да ядем веднага. Бяхме хапнали много малко този ден и изкачили повече от 3000 метра.

Имаше катерачи от най-различни държави в убежището. На вечеря, около масата се говореха много езици – френски, холандски, английски, испански, немски и дори баски. Наистина е чудесно да зная множество езици, помага ми да комуникирам, разбирам и споделям чувствата на случайните хора, които срещам ежедневно.

Перфектният начин да завършим този ден бе с храна и вино. Имаше и прекрасен залез. Вместо да си поръчаме стая, в която да спим през нощта, решихме да спестим малкото пари, които имахме, за да си купим закуска следващата сутрин. Тази нощ спахме в спалните си чували на тревист хълм извън убежището. Преброих много звезди на необятното нощно небе, опитвайки се да заспя. Умът ми бе твърде развълнуван. В крайна сметка мислите ми утихнаха и тихото, чисто небе ми помогна да заспя неволно в дълбок покой.

На следващия ден продължихме надолу по планината. Джъстин беше малко плах, защото краката го боляха, а имаше опасни склонове, по които да се спуснем, но защото ми вярваше, слязохме долу благополучно. Той се отърва от ограниченията си и слязохме успешно.

По време на дългото ни шофиране обратно, с Джъстин обсъдихме възможните световни рекорди, които бихме могли да предприемем заедно.
„Е, вместо тичането с боси крака, което се опитваме да организираме в Щатите,” каза той, „защо първо не се опитаме да счупим световен рекорд заедно. Може би бихме могли да опитаме да стоим с тела напълно изложени в леда, както си правил в миналото?”
Поклатих глава: „Не. Това изисква много тренировки и е изключително опасно, дори за мен самия. Не, зная какво трябва да направим. Трябва да опитаме да установим най-бързото време за 5 и 10 километрово тичане, боси през снега! Какво ще кажеш?”

„Смятам, че е чудесна идея, но все пак ще призная, че съм направил много малко тренировки, тичайки бос през снега.”
Можех да разбера от гласа му, че е разтревожен.
„Не се безпокой.” уверих го. „Много е лесно да се научиш. Много малко хора се опитват. Ако си решен да го направиш, ще се адаптираш много бързо. Вярвам в теб. Трябва да го направим за книгата!”
„Добре, Вим.” отговори Джъстин. „Вярвам ти. Тичането с боси крака през снега ще бъде нашият опит за рекорд.”

Преживяванията, които Джъстин, аз, Денис и Енам имахме, никога нямаше да бъдат забравени. Те бяха дълбоко вкоренени в съзнанията ни и ни сближиха, подобно на семейство. Въпреки че спомените ни за испанските Пиренеи ще траят вечно, сега имахме по-големи планове в процес на осъществяване.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #47 -: Юни 11, 2020, 08:57:23 pm »
Дж. Розалес: Глава 37
Завръщане обнадежден в Америка


Завърнах се в Америка, изпълнен с нова енергия. Въпреки че не бях изкачил Монблан, имахме планове за далеч по-голяма цел. Щях да опитам да счупя световен рекорд с моя ментор и духовен брат - Ледения човек.

Уроците започнаха малко след като се бях върнал от Испания, но това не ме интересуваше. Съзнанието ми беше по-съсредоточено върху превръщането в Ледения човек. Бях извел тренировките си на ново ниво. Събуждах се всяка сутрин преди училище и ходех да тичам в близкия парк. Когато се чувствах по-удобно, пробвах да тичам бос по тротоарите и гледах в краката си внимателно, стараейки се да избегна стъпването върху счупени стъкла. Първите няколко тичания бяха изключително болезнени. Не успявах да измина повече от няколко пресечки, преди краката ми да се изприщят. Всеки ден след това веднага си взимах душ, за да почистя нарязванията. Когато излизах, си обувах чорапи, за да осигуря известен комфорт за раните си.

Когато не носех чорапи, за да се лекувам от тичането, се стараех да оставам с боси крака колкото е възможно повече. Отървах се от носенето на обувки и прибягнах само до моите сандали за тичане. Проблемът с тях бе, че акумулираха много пот с времето, правейки ги доста миризливи. Брук не беше фен. Така че реших да отида и да дам плазма, да спестя малко пари и да ги инвестирам в обувките, които бях видял Денис да носи в Европа.

В рамките на няколко седмици те пристигнаха. Дотогава се бях сдобил с няколко мазола в долната част на краката си. Следователно, с тях или без тях, бях в състояние да тичам удобно по улиците, без да чувствам никаква болка. При все това, сравнено с тичането бос, харесвах повече да тичам с този модел обувки. Те ми осигуряваха възможността да се концентрирам върху самото тичане и дишане, вместо постоянно да гледам в земята, за да избягвам остри обекти.

Когато топлите дни на лятото отминаха и дойде есента, пренасочих фокуса си върху организирането на опита за световен рекорд. Получих имейл от Вим с молба да попълня и изпратя няколко заявления на Световните рекорди на Гинес и да видим дали бихме могли да легитимираме нашия опит за световен рекорд. Прекарах няколко часа един ден след училище, минавайки през процеса на кандидатстване. Двете молби, които подадох, бяха за най-бързо тичане с боси крака през снега в разстояние на 5 и 10 км.

След подадените кандидатури се върнах към фокусирането върху моето трениране. Започнах да прилагам студените упражнения обратно в ежедневието си, особено тези, които тренираха краката ми. Те включваха *Потапяне на крака и *Кофи с лед (вижте секцията Методът на Джъстин за повече информация). Изпълнявах тези упражнения няколко пъти на ден.

С продължаването на есенния семестър натоварването ми се увеличи, което започна да изяжда времето ми за тренировки. По тази причина реших да направя промяна. Започнах да намалявам количеството часове, които прекарвах в сън всяка нощ. Бях научил от упражненията със студена вода, че тялото ми може да се справи с всичко, пред което го изправям, затова прецених, че ще издържи и малко недоспиване. Сега, аз не предлагам на всеки да опитва това. Това бе просто моя начин да се справя със ситуацията по онова време. Бях твърдо решен да продължа напред с тренирането, докато същевременно печеля време и правя домашните си за колежа.

Месеци наред оцелявах само с два часа сън на нощ. С цялото това допълнително време успях да завърша всичките си училищни задания, с няколко спестени седмици преди приключването на семестъра, което бе точно от каквото се нуждаех. Скоро след като бях завършил задачите си, получих имейл от Рекордите на Гинес, в който се посочваше, че ще можем да опитаме и двата рекорда, стига да предоставим адекватно доказателство и се придържаме към техните изисквания. Ако приемем, че аз ще тичам 5 км, а Вим – 10, времето, което трябваше да победя бе 30 минути, а времето, което Вим трябваше да бие – 60 минути. Не бях сигурен дали можем да победим или не, но знаех, че трябва да опитам.

Започнах да търся наоколо за места, които биха имали интерес от провеждането на нашия опит за световен рекорд. Обаждах се на местните паркове, колежи, дори на приятелите си, за да видя дали имат собственост, която мога да ползвам. Всички ми отказаха. Никой не вземаше сериозно нашите опити. Единствените хора, които ме подкрепиха, бяха няколко мои приятели, които бяха готови да направят всичко, за да се състои събитието. Те дариха стотици долари, за да се опитат да ни помогнат в организирането на събитието, но след като всяко място, с което говорех, ни отказа, върнах всичките пари на дарителите и написах на всеки от тях благодарствено съобщение. Опциите ни станаха изключително ограничени. Изглеждаше сякаш надеждите ни да опитаме световен рекорд в САЩ умираха бързо.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #48 -: Юни 11, 2020, 09:42:14 pm »
Глава 38
Лекции от Леденият човек


През ноември 2010 г. се състоя международна конференция във Флорида, където професор Хопман представи резултатите от проведения върху мен тест за автономната нервна система, в който стоях в плексигласова кутия, пълна с кубчета лед за час и половина.

Имах и своя презентация, която бях приготвил за 300 лекари, асистенти и терапевти в Европа. Включих я за вас в тази глава, за да дам на читателите идея какво е да присъстваш на някоя от моите лекции.

„Добър вечер. Нека започна с това, че за мен е чест да бъда тук и уважавам всичко, което правите. Обикновено нямам план за своите лекции, така че бих искал да започна, показвайки ви няколко видео клипа с мен плуващ под леда, изкачващ снежни планини по къси панталони, пробягващ маратон отвъд Полярния кръг и накрая изследването, обясняващо как работи тялото ми. Надявам се тези видео клипове ще ви дадат представа на какво са били подложени тялото и съзнанието ми.

*След това продължих, като им показах някои от моите видеа в YouTube. Когато приключиха, продължих с презентацията.

И така, какво можем да научим от това?
Е, вярвам, че ако успеем да отидем достатъчно дълбоко в съзнанието си, за да повлияем на автономната нервна система, както и на имунната система, можем да предотвратим увреждането на нашето тяло от болестите.

Как е възможно?
Сърдечно-съдовата система е съставена от мускули, които можем да тренираме. Когато ги излагаме на природни стимули, какъвто е студа, можем да направим мускулите по-силни. Това е лесно, като да вземеш пет минутен студен душ, след топъл такъв. При излагане на студ, мускулите в артериите се тренират. Отварянето и затварянето на мускулните стени са подобни на вдигане на тежести във фитнес. Тренировките ги изграждат силни. С всеки студен душ, тялото се подобрява извънредно. Началото на естествената адаптация се случва доста бързо. След като мускулите в артериите са достатъчно силни, вие ще бъдете готови да преминете към следващата фаза.

В следващата фаза идва психологическият аспект. Тук не искате да вземате топъл душ, преди да преминете към студен. Опитайте се да влезете директно под студената вода от душа. Това изисква много повече решителност. Целта на това упражнение е да бъдете способни да затворите вените си чрез чиста воля.

Голяма част от възможността да направите това е посредством фокусиране върху дишането. Опитайте да не се задъхвате, когато първоначално сте изложени на студената вода. Когато можете да правите това и чувствате, че имате контрол, вените около жизненоважните части на тялото се свиват, както и тези в кожата. Всичко това е  възможно след постепенна адаптация от първа фаза. Това е съществена стъпка за естествено развитие, без насилие. Тази фаза помага на тялото ви съзнателно да контролира сърдечно-съдовата система.

Чрез концентрирани упражнения, ще се приспособите бързо. По време на тях, волята ви също се изпитва. Може да помислите, че ще бъде много по-лесно просто да спрете душа и да облечете топли дрехи. Това всъщност е вярно, но по този начин не помагате на тялото си, а правите точно обратното.

Вслушването в интуицията става голяма част от това упражнение. Ако сте доброволно на студено и приемате упражнението, тялото ви ще започне да ви дава знаци, че сте готови да преминете към трета фаза: потапяния в ледена вода. С упражненията в предните две фази, вие сте се научили как да се справяте директно със студа. Тогава ще сте разбрали, че се изискват сила на волята и целеустременост да преминете през това преживяване, както и да се надяваме, ще познавате тялото си по-добре.

Психологическото развитие във втора фаза отваря нова гама от възможности. По това време вие ще знаете как да повлияете на сърдечно-съдовата система и ще сте достигнали до съзнателна комуникация с хипоталамуса, нашия умствен термостат.

Когато можете съзнателно да управлявате хипоталамуса, защо да не се заемем с друга част от мозъка, правеща визуализации. Понякога всички мечтаем, но това се извършва най-вече от подсъзнанието. Умолявам ви да практикувате визуализация, представяйки си колко силни ще бъдете когато се потапяте в ледената вода. Представяйте си как го правите с чувство на лекота. Знайте, че няма да има проблем, защото тялото ви ще се адаптира.

Сега визуализирайте топлина в долната част на корема си (б.пр.: там, където се намира първия, долен дантиен/енергиен център според даоската традиция. Посредством концентрация в тази област е възможно да се осъществи преобразуване на Дзин в Ци. Още във връзка с това и значението му може да прочетете тук в Библиотеката на сайта).  Представете си, че с всеки дъх вдишвате огън, който изпълва тялото ви. Това не е фокус-мокус и наистина работи. Мисленето, че тялото ви става все по-топло, ще го направи по-топло. Просто опитайте.

Никога не съм имал учител. Учех се от опит. С решителността на съзнанието си генерирах достатъчно енергия, за да се справя със студа. В крайна сметка успях да изградя своята издръжливост, тренирайки в сняг, лед, ледена вода и студени ветрове. Тези дихателни техники ми помогнаха да направя това.

Трета фаза е различна от предходните. Все още е със студена вода, но опитът е много по-различен. Вашето мислене е от решаващо значение за развитието на абсолютен контрол върху тялото. Потапянията в ледена вода изискват решителност и визуализация. Когато за пръв път се спускате в нея, поемете контролирани, съзнателни вдишвания. Не се задъхвайте. Опитайте да се отпуснете и оставете тялото да се адаптира по естествен начин. Обикновено това отнема около 30 секунди и настъпва облекчение. След като се отпуснете, умът ще свърши своята работа и ще поддържа тялото топло.

Концентрирайте се и визуализирайте топлина в долната част на стомаха си. Вдишайте и направете топлината да се разпространи от там до външните части на тялото ви. Когато издишате, се отървете от студа. Когато вдишате, използвайте този дъх да генерирате топлина.

Вярвайте в себе си и на това, което тялото ви казва. Опитът е реален и е доказан с помощта на научни методи. Чрез тези упражнения можем да се борим с болестите и да започнем да живеем здравословен живот. Просто влезте вътре в себе си и се свържете с вътрешната си природа.”

След като изнесох лекцията, която току-що прочетохте, бях помолен да изнеса още една пред лекарите от болница Алберт Швайцер в Ротердам. Това беше следващото ми голямо предизвикателство.

Менли, човекът, правещ документален филм за живота ми, също дойде. Отидохме заедно с Онно, неговия оператор. Карахме с две коли до Ротердам. Отне ни доста време, предвид натоварения трафик, което е доста типично явление в Нидерландия, защото всеки ден там се осъществяват строителни дейности на поне една улица.

След няколко часа в колата, най-сетне пристигнахме на мястото – СС Ротердам. Това е огромен круизен кораб в пристанището на Ротердам. Корабът бе много впечатляващ, но се опитах да остана съсредоточен върху това, което ще кажа по време на своята лекция.

Взехме оборудването си от колите и отидохме до рецепцията. Те ни изпратиха до горната палуба, откъдето имахме панорамна гледка към пристанището и очертания на фона на небето силует на Ротердам. Менли и Онно приготвиха камерите, докато аз завършвах подготовката на лекцията в главата си.

Конферентната зала заемаше цялата задна част на кораба. Стотина лекари, седящи в удобни столове в близост до малки масички, заемаха стаята. Сцената, от която се изнасяха лекциите, бе добре направена. На заден фон имаше рисувани изображения на планини и скали. Менли и Онно включиха камерите, а публиката утихна. Представи ме опитен оратор и кардиолог.

Микрофон и гигантски екран бяха моите инструменти за говорене и визуално представяне на това, с което обикновено се справям по време на своите предизвикателства. Показахме три видеоклипа. Първият бе с моето тичане на полумаратон с боси крака по леда в Лапландия. Вторият бе с опита ми за световен рекорд, плуващ в студената вода под леда. Третият беше с физиологичния експеримент, проведен в Университетската болница в Радбоут. Когато свършиха видео клиповете, започнах да говоря:

„Нямам програма, нито конкретна история в главата, която да ви разкажа, но това е моя начин. Вашата енергия и внимание ще ми помогнат да водя тази лекция.
Аз обаче имам послание. Искам да покажа, че всеки е способен да повлияе на имунната си система. Не ме интересува последователността на думите ми, стига това съобщение да е добре разбрано и предадено към вас.”

Лекцията продължи по този начин известно време. Скоро задръжките изчезнаха и думите ми изтичаха като река със силно течение. Докато говорех, изображения и видео кадри бяха показвани зад мен. Всички бяха запленени и слушаха внимателно.

Казах им за отиването надълбоко в себе си, за предизвикателствата, които се срещат в суровата природа, за полагането на повече усилия от обичайния ни принос и за природата като мой учител. Обясних, че природата е строга, но справедлива. Разказах и за това как се научих да дишам различно, по-дълбоко и по-ефективно. Разясних, че дишането ми помага да се представям по-добре в природата и ме прави по-способен да поемам „невъзможни” задачи.

Може да звучи странно, но влизайки в екстремния студ на природата, особено когато почти не се носят дрехи, предизвиква различно състояние на ума. Това е почти интуитивно. Продължих:

„Природата управлява. Природата учи. Природата изнася лекции.

Трябва да отидете дълбоко, дълбоко в себе си, където нервната, имунната и сърдечно-съдовата системи, сърцето и умът работят заедно. Когато всички тези системи работят заедно, това гарантира огромна сила. Научил съм се да вярвам на това, от все сърце. Усещането за преодоляването на тревожещия се ум и контролирането му е безпогрешно. Да бъдеш в състояние да се чувстваш обединен в тяло и ум, а не отчужден от природата, е мощно нещо.

Нямам страх да се катеря без екипировка и оборудване. Имам способността да избягвам падащи скали рефлексивно, без да ги виждам съзнателно как падат. Мога да заповядам на крампата в крака си да изчезне. Способен съм да пробягам пълен маратон само по шорти отвъд Полярния кръг, без каквато и да е предварителна тренировка. Имам способността да използвам съзнанието над материята.

Дълбока вяра е да знаеш, че си напълно способен да функционираш по най-добрия възможен начин вътре в тялото и ума си. Студът те учи чрез мощни уроци. Стотици години носим дрехи и разработваме по-добри платове, за да поддържаме топлината си. Доверихме се на топлината в нашите домове и избягвахме студа физически колкото е възможно. Установихме се в своя комфорт, никога не изпитвайки границите си.

За да поддържаме телата си силни, трябва да тренираме себе си в природата. Студът е мощен глас, с мъдър урок. С правилната адаптация можем да върнем обратно контрола върху вътрешната работа на нашето тяло.

Нека вземем за пример сърдечно-съдовата система. Тя може да бъде поставена в състояние на по-добро функциониране чрез постепенно излагане на студ. Това е система, която има способността да става по-силна с трениране. Тренировката на мускулните стени на артериите способства кръвта да се изпомпва по-ефективно през цялото тяло. Открих, че това намалява сърдечната честота в покой с 20 до 25 удара! Като цяло, това помага да направите мисленето си по-спокойно и последователно.

Способни сме да изграждаме внушителни структури, да летим в космоса и да програмираме компютри… въпреки това непрекъснато избягваме възможността да изследваме телата си и да надхвърляме техните ограничения. Имайте го предвид, млади лекари - стоим в началото на нови открития относно човешкото съзнание и тяло.

Моето послание е, че всеки е способен да повлияе върху имунната система и че студът е благородна, естествена сила, която може да ни помогне, като ни научи как да си възвърнем тази способност. Здравето ни е важно, защо изобщо да избягваме този полезен инструмент?

В Средновековието смятахме, че Земята е плоска и не смеехме да поемем отвъд хоризонта от страх да не умрем, падайки от края й. Представете си страха, причинен от тази мисъл – да бъде вечно в капан. И все пак, сменихме мисловните си модели и открихме нови светове, защото бяхме подтикнати да предизвикаме своите възприятия. Възприятията ни оформят начина, по който живеем. През повечето време това може да ни попречи да достигнем своя потенциал.

Студът е сила, която трябва да бъде взета сериозно, така както правим с топлината. Когато стоим пред камина, мислим, че е удобно и приятно. Но не си пъхаме ръката в пламъците. Същото важи и за студа. Вие не просто се гмуркате в ледена вода и стоите там с часове, очаквайки да оживеете; нужна е постепенна адаптация. Най-добрият начин да се започне е със студените душове.

Няма нужда човек да бъде професионален футболен играч, за да се радва на здравословните ползи от играенето на футбол. По същия начин, няма нужда да подлагате себе си на екстремни температури, както правя аз, за да достигнете имунната система. Всичко, което предлагам, е да се започне с прилагането на няколко студени душа в седмичните графици.”

Чувствайки, че съобщението ми е добре разбрано, благодарих на публиката за тяхното време. След като Менли и Онно опаковаха камерите си, хапнахме вечеря и започнахме дългото си пътуване с кола обратно към Нидерландия.

Бяхме се справили добре. Усещането бе за гигантска стъпка, направена в правилната посока.


λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #49 -: Август 05, 2020, 10:07:31 am »
Глава 39
Нова Година

декември 2010 г.


След тежък период на сняг тук, в Нидерландия, ежедневни студени бани и тичане с боси крака по снега, имах само едно нещо в съзнанието: Хонконг. Бе ми се представила още една възможност да пътувам до Хонконг, където щях да се опитам да подобря собствения си световен рекорд, затворен в лед.

Самолетните билети бяха уредени за мен. Летяхме над Русия, Сибир и Китай, а след това самолетът се приземи на острова, близо до гигантска статуя на Буда. Когато пристигнах, ме посрещна 54 годишен японец, на име Сано.

Температурата в Хонконг бе топла (19°С), в сравнение с Нидерландия (-10°С). Въпреки по-топлото време, повечето хора бяха доста облечени. Изглеждаха така сякаш притежаваха естествена склонност да „чувстват студ” и са в отчаяна нужда да останат топли. Разхождах се наоколо по тениска и се чувствах напълно удобно!

Докато Сано ме водеше през реката, течаща през града, посочи внушителни сгради с хипнотизираща архитектура. Той ме придружи до огромен вход на петзвезден хотел. Стаята ми бе сравнително малка, но гледката беше великолепна. Чувствах се като крал.

Видях много статуи на Брус Лий из града. Имаше и множество снимки, които показваха страхотен респект към него като майстор на бойните изкуства. Чувствах, че е умрял твърде млад. Неговият завет ми даде вдъхновение да се представя добре в красивия град, пълен с екзотични палми и субтропична растителност.

Два дни след пристигането ми, градът бе благословен с горещината на топъл, летен ден. Това бе жега, която можеше да докосне тържествеността на душата. Помогна ми да отърся ума си от предстоящото предизвикателство. Сано ме разведе из всякакви места. Той бе много приятен човек и компанията му за мен бе удоволствие. Той също така бе и изключително зает, защото помагаше в организацията на събитията около обратното броене до настъпването на новата 2011 година.

Сано организира пресконференция, акцентираща върху осведомеността за глобалното затопляне; аз бях главният герой, промотиращ посланието. Не знаех нищо за глобалното затопляне, но се опитах да представя проблема по най-добрия начин. Ето какво казах:

„Нямам знание за политиката, нито съм някой, който е против любовта към света. Мисля, че децата са нашето бъдеще и че идващите поколения, които ще населяват този свят, трябва да бъдат възпитани в свят, който е балансиран. Ние, като хора, можем да се защитим срещу променящите се метеорологични условия, но растенията и животните не могат!

В крайна сметка няма да можем да обърнем гръб на света и избегнем последствията от действията си. Експлоатирането на нашата екосистема за получаването на финансова изгода не си струва.

Тук съм, за да счупя световен рекорд в леда и следователно имам възможността да привлека внимание в световен мащаб. Бих искал да помогна в разширяването на визията що се касае до деликатния проблем около глобалното затопляне. Природата извън нас самите директно влияе върху природата вътре в нас.

През годините сме се превърнали в непознати за природата, защото вече не живеем директно в нея. Ние винаги харчим пари за дрехи и се обграждаме с технологичен лукс. Изгубили сме своя досег с природата.

По някакъв начин сме станали слепи. Благодарен съм за възможността да изразя мислите си пред вас и ви покажа какво може да бъде направено, когато човек има връзка с природата.”

Тогава стана време да се потопя в студената ледена баня вътре в прозрачен контейнер.
Щрак. Щрак. Щрак.
Извън контейнера се провеждаше фото сесия. Подложеното ми на студа тяло бе отпечатано на камерите около мен.

Два дни след това предстоеше опитът ми за световен рекорд. Планът за мен бе да започна потапянето на цяло тяло в лед за рекорд за издръжливост точно в 22:20 ч. Когато щях да изляза един час и 50 минути по-късно, щеше да бъде десет минути след настъпването на новата 2011 г.!

Малко преди събитието, седнах в публиката и се опитах да се отпусна. Тълпата беше ентусиазирана и мнозина ми отправяха възхитени погледи.

След като някои танцьори се представиха на сцената, говорителят обяви, че опитът за световен рекорд ще започне. Застанах до него и той ми зададе няколко въпроса. „Как се чувстваш?”, „Уверен ли си, че ще счупиш световния рекорд?”
Съзнанието ми бе настроено само върху едно нещо: Просто го направи.

Неколцина души повдигнаха плексигласовата кутия и аз влязох вътре. Поставиха кутията изправена и започнаха да я пълнят с лед. Обикновено отнема от 5 до 10 минути тя да се напълни цялата. Ледът се изля върху раменете ми и проверих как реагира тялото ми на него. Ето какво се случваше вътре в мен:

Изпълнен с решителност, се заредих с адреналин и допамин. Адреналинът направи така че да се чувствам силен пред студеното въздействие, а допаминът бе моето обезболяващо. Когато бях напълно покрит с лед, стените на моята сърдечно-съдова система се свиха и започнаха своето търсене на начин да функционират възможно най-ефективно, без отделяне на топлина. Вените около жизнените ми органи се свиха и насочиха кръвта да циркулира около тях, за да ги поддържа топли. Това запази вътрешната ми температура стабилна.

Когато всички тези условия бяха изпълнени, започна времето, в което трябваше да покажа издръжливостта си. Колкото по-добър бях в стабилизирането на вътрешната ми температура, толкова повече щях да остана в леда. Понякога започвах да усещам студ в определена част от тялото си. Чрез просто концентриране върху това място, бях способен да пренеса топлината в тази зона, за да я затопля отново.

Имам две важни отговорности когато съм напълно потопен в лед. Чувствам, че те са перфектния пример за съзнание над материя. Първата е способността да запазя вените и артериите около сърцевината си затворени. Втората е пренасочването на топлината към онези части от тялото, които изстиват. И двете се правят съзнателно.

Това ми напомня за 55 годишен мъж на име Леонард, който веднъж ми писа имейл. Той бе заинтригуван от някои от прочетените от него статии за достигане до имунната система. Тялото на Леонард бе напълно парализирано, с изключение на главата. Въпреки своята неспособност за движение, той все още страдаше от хронични болки.

Посетих Леонард и му казах, че има сила в човека, която може да облекчи тези болки - чрез просто насочване на енергията към тях и представянето на това, как те си отиват. Отне му двадесет минути да разбере как да го прави и оттогава той е в състояние да облекчи болката си, използвайки единствено своето съзнание.

Влиянието на съзнанието е могъщо. Когато е напълно раздразнен или разтроен от ситуация, човек е по-склонен да пробие през обусловения ум. Леонард просто се нуждаеше от малко побутване, за да го стори.


Обратно към историята…
И така, стоях на сцената пред хиляди хора, всички ме окуражаваха. Бях напълно взел контрола и печелех битката срещу студа! Групи от изпълнители танцуваха до мен. Понякога стъпките, които правеха на сцената, разместваха ледените кубчета в кутията и по този начин правеха по-трудно за мен да остана топъл.

Всяко представяне в леда е различно. Никога не мога да вляза неподготвен, защото ако се случи нещо непредвидено, има огромен шанс да получа хипотермия. Зная отличен пример за това. Последния път, когато опитвах рекорд, бях в Токио. Бяха сложили сонда за засичане на вътрешната температура в устата ми, за да следят телесната ми топлина. Поради тази причина ми бе изключително трудно да дишам.

Наситеността ми с кислород падна опасно ниско. След около един час не можех повече. Накарах ги да извадят сондата. Веднага се почувствах много по-добре. Когато достигнах новото рекордно време, насищането ми с кислород бе отново 100%!

Имах друг проблем конкретно с този опит за световен рекорд, когато го правех в Австрия. Температурата навън бе вледеняваща. Когато счупих световния рекорд и се опитаха да ме извадят, не успяха. Въздухът бе замразил и слепил всички ледени кубчета. Бях станал част от ледена скулптура. След като махнаха от мен плексигласовата кутия, трябваше да насекат леда с брадви.

И така, подобно на онези пъти, бе нужно да се справям с нещо неочаквано. Трябваше да се боря с леда, докато той масажираше кожата ми. Бях решен да счупя световния рекорд, поради което устоях.

Един час и 50 минути след потапянето, най-накрая бях поставил новия световен рекорд! Получих големи аплодисменти и приветствия от публиката, когато бях освободен от ледената ми гробница. Най-после беше време за моята топла вана.

Върнах се в хотелската си стая, скочих в горещата вана и заспах. Трябва да бяха минали часове, защото когато се събудих, всички празнуващи в хотелската ми стая, си бяха отишли, а виното, което ми бе дадено като подарък, бе изпито. На негово място, някой бе оставил кошница с плодове. Колко мило.
Без значение от това, бях успял за пореден път.

На следващия ден Сано ме заведе до Южнокитайско море. Прекарахме деня, вървейки по брега. Когато се върнахме в Хонконг, ме очакваше изненада. Провеждаше се китайска сватба и искаха от мен да бъда почетен гост! Беше красива церемония. За съжаление, не успях да присъствам на приема, защото самолетът ми тръгваше в 23:00 ч.

Взехме метрото обратно до летището, където хапнахме евтино, но вкусно японско суши, преди да се разделим. Сано бе наистина приятна компания и направи така, че изживяването да прилича на филм. Прегърнахме се един друг и си казахме финални сбогом.

Б.пр.: Ледения човек Вим Хоф в Хонконг:




λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #50 -: Август 05, 2020, 12:39:27 pm »
Глава 40
Сила и Чест


Менли, талантлив филмов режисьор и добър мой приятел, прави документален филм, който има отношение към тази книга и помага да се илюстрира позицията, че всички ние можем да достигнем и да повлияем на имунната система. Това откритие може да има огромно въздействие върху света и да измести възприятието на населението като цяло. Непрекъснато показвайки на хората здравословните ползи от постепенното обучение в студа, се надявам това да доведе до тотална превенция на болестите.

Няколко дни преди написването на тази глава, посетих Менли и му донесох някои от вече направените документални филми за мен. Докато той ги преглеждаше, един от клиповете привлече вниманието ми.

„Свръхчовеците и търсенето на Фантастичната четворка” е поредица, в която се твърди, че съм „свръхчовек”. Видео кадрите показваха как тичам полумаратон бос в снега. По-конкретно – това е тичането, което доведе до измръзване. Не мога да кажа, че решението ми да продължа да тичам, се основаваше само на интуиция; бях позволил на емоциите си да вземат най-доброто от мен. Имах ситуация вкъщи, която ме бе оставила емоционално разтроен. Не мислех както трябва. За съжаление, оставих това да повлияе на решението ми.

Приех предизвикателството на телевизия Дискавъри, защото бе бърз начин да избягам от емоционалния стрес у дома. Обикновено не вземам подобни прибързани решения, защото познавам границите на тялото си изключително добре, но този път реших да продължа напред, въпреки непосредствените повреди и знаците, които изпращаше тялото ми.

Наистина бях решен да завърша състезанието, но след като продължих, лекарката ме принуди да спра. Беше ми казала, че рискувам да загубя пръстите на краката си. Спомена и че ще бъде глупаво ако продължа, но това бе решението ми. Както знаете, аз я игнорирах. Отчаяно исках да пресека онази финална линия. Ето защо проявих стоицизъм и продължих да тичам, въпреки потенциалните последствия. Зная, че може да прозвучи нелепо, но мисля, че именно това трябваше да направя. Научих нещо за мен самия, нещо, което не бих научил по друг начин: Без значение е какво някой казва, можеш да направиш всичко. Нищо не е невъзможно.

Лекарите казаха, че съм нанесъл „необратима повреда” на крака си и никога не бих могъл отново да бъда същия. Е, те сгрешиха. Все още се справям със своите предизвикателства, все още чупя световни рекорди и все още твърдя, че както аз съм способен на всичко, така сте и вие. Няма нищо „свръхчовешко” около мен. Аз съм просто човек, който обича да осъществява човешкия потенциал.


Изисква се сила и смелост от някого да се излекува, когато е изправен пред мрачното бъдеще, но всички ние сме способни да се противопоставим на страховете и минем през тях. Открийте тази сила вътре в себе си и излекувайте своята дилема.

Имаше време преди двайсет години когато страдах от тежък случай на пневмония. По това време отглеждах сам своите четири деца, точно бе починала съпругата ми. Бях изключително емоционален, а и нямахме много пари.

Тялото ми може да понесе доста, но когато станах емоционално изтощен, станах податлив и на заболявания. Някак бях развил пневмония по средата на лятото. След като с дни чувствах странно налягане в гърдите, внезапно загубих енергията си и се сринах близо до едно дърво.

В този момент реших да отида на доктор. Той каза, че страдам от тежък случай на пневмония и ми предписа антибиотик. Каза ми още, че за около месец ще бъда излекуван. Взех една капсула и веднага се почувствах по-добре. Получил това чувство, исках да поема съзнателното управление на оздравителния процес. Така че тази една капсула бе последната, която изобщо взех. Поех руля и визуализирах себе си как ставам все по-добре. Преди да разбера, пневмонията си бе отишла толкова бързо, колкото и бе дошла. 
Не ви предлагам да пренебрегвате казаното от вашите лекари или терапевти. Казвам само, че всички ние имаме вътрешен лекар, който също ни ръководи.

Има една последна история, която искам да споделя във връзка с изцелението.  Преди няколко години получих тежко разкъсване на червата. Можех да умра от това, но не бе дошло времето ми. Линейката ме транспортира до болницата и там отвориха корема ми. Трудиха се с часове, опитвайки се да поправят щетата. След като направиха временен байпас, ме закърпиха и затвориха раната. Докторите ми казаха, че екстремната ми спортна кариера е приключила и че ще ми е нужна поне година и половина за възстановяване.

Същата нощ ме придружиха до болничната ми стая и ме оставиха там. Когато светлината бе изключена и вратата ми затворена, започнах да си правя свой собствен физически преглед. Имах гигантски белег на корема, където бяха направили разреза.

Стоях там известно време, взирайки се в стената. Най-накрая взех решение да изляза от леглото и да се разходя наоколо. Това бе огромна задача. Тялото ми беше в наистина лоша форма, но пък аз бях изключително решителен. Сантиметър по сантиметър премествах тялото си от легнало положение до поставянето на краката ми отстрани на болничното легло. Сякаш изминаха часове!

Накрая стъпалата ми докоснаха пода. Повдигнах себе си от леглото и ето ме там, стоящ! Стоях! Проверих себе си, наблюдавайки състоянието си като ранено животно. След малко спрях да се грижа за раната и проявих интерес към заобикалящото ме. Погледнах към прозореца и видях звездите на нощното небе. Въпреки че придвижването само на няколко сантиметра бе отнело всичките ми усилия, бях в състояние да постигна целта си. Ставането от леглото бе първата стъпка от започването на лечебния ми процес. Бях спечелил първата битка.

Върнах се изтощен обратно към леглото и легнах бавно. По някое време заспах дълбоко. Всеки ден, от този момент нататък, продължих със същата целеустременост. Не можех да ям две седмици, защото червата ми не функционираха, но продължих в същия борбен дух. В крайна сметка червата ми започнаха да обработват храна. Още една победа!

Три месеца след всичко това аз отново правех изпълнение в леда. Сторих го с лекота, а тялото ми бе в страхотна форма. Не трябваше да чакам година и половина, както бяха предложили лекарите. Вътрешният ми лекар бе извършил чудеса!

Правенето на нещо подобно изисква много смелост, сила и отговорност. Трябва да вярвате, че има какво да спечелите и това бързо лечение е възможно. Точно в този момент вътрешният доктор ще ви приветства.

Два месеца след това поставих нов световен рекорд за стоене в кутия, с напълно покрито от лед тяло. След още два месеца се изкачих на Килиманджаро, носейки само къси панталонки. Тогава се върнах в Лапландия, мястото, което ми бе нанесло „непоправими щети”. Този път тичах двойно повече и завърших пълен маратон без каквито и да било поражения!

Въпреки контузиите и неуспехите, все още успявах да продължа напред и да поема още предизвикателства. Тялото се адаптира, стига да желаете да го тествате. Червата ми се излекуваха шест пъти по-бързо, отколкото лекарите ми бяха казали, че ще отнеме. Допускането, че човек е способен, ще направи голяма разлика. Но да вярва в себе си и да знае, че е възможно, ще направи всичко различно.

Сила и чест не се постигат само чрез спорт и предизвикателства. Борбата за живот сама по себе си ни прави герои. Гладиаторът не се нуждае от меч, ако умът му е остър като бръснач. Пресечете отчаянието и зависимостта, и се съсредоточете върху безкрайните възможности. 

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #51 -: Август 05, 2020, 02:06:58 pm »
Дж. Розалес: Глава 41
Финландия


Тъй като температурите се понижиха, а дните станаха по-кратки, засилих тренировките си. Макар по това време да изглеждаше безсмислено, без надежда за скорошен опит на световен рекорд, продължих. (…) Започнах да виждам много прогрес в себе си. Времето, в което можех да стоя и да тичам в снега, значително се увеличаваше. Докато ходех за своето тичане на студено, чувах приятелите си да викат името ми по улиците. Много от тях знаеха, че тренирам за световен рекорд. Понякога, докато тичам, чувах и нецензурни крясъци от случайни минувачи, но вече не ме интересуваше. Просто продължих да си представям, какво ли ще бъде, ако имам шанса да пробягам своите 5 км в снега.



Накрая дойде този шанс. Скоро след като се бях върнал от коледната почивка, получих имейл от Вим, в който ми казваше, че желае да плати полета ми до Финландия, ако искам да опитам световния рекорд на това място. Казах му, че нямам проблем да отида там, стига да имам достатъчно време да информирам преподавателите за отсъствието си.

Точно три седмици след получаването на поканата, стоях в магазин за снегоходи в Китила (Kittila), Финландия с Енам и Вим.
„Най-накрая го правим!” ни каза Енам, след като предаде на чиновника няколкостотин евро. „Ще стане!”
Година по-рано никога не бих си и помислил, че ще бъда във Финландия, възнамерявайки световен рекорд с прочутия Вим Хоф. И все пак ето ме – на път да наемем снегоход, който да ни транспортира до локацията. Не можех да повярвам. (…)
С Вим седнахме на местата си в снегохода, а мъжът даде указания на Енам как да стигнем до езерото.
„Благодаря!” извика Енам, докато включваше двигателя. „Дръжте се момчета! Яааа-хууу!”
Снегоходът изкрещя и тогава изскочи напред. Обвих ръцете си около Енам и го държах здраво, докато той увеличаваше скоростта до около 48 км/ч. (…)

Няколко минути по-късно, дърветата, покрай които минавахме, се разредиха и отвориха гледка към гигантско, замръзнало езеро. Потеглихме по-нататък, търсейки най-добро място за тичане. За щастие имаше дълъг, прав участък, маркиран и с обща дължина един километър. Решихме да използваме това като начин да измерим разстоянието на пробега. За всеки рекорд трябваше да изминаваме този километър напред и назад, докато всеки не достигне границата за рекорд – 10 км за Вим и 5 км за мен.

Спряхме снегохода и Вим излезе да провери дали повърхността е добра за тичане.
„Малко е груба.” каза той. „Трябва да я поизгладим.”
Вим извади картонена щайга за мляко от вътрешността на шейната и я завърза за гърба, използвайки малко въже. След като я прикрепи, седна вътре в нея.
„Тръгвай!” извика на Енам.
Енам настъпи газта и подкара снегохода наоколо, използвайки изобретението на Вим, за да изглади замръзналата писта. След като направи няколко обиколки, с Вим си разменихме местата. Возенето бе неравно. На няколко пъти се оказах преобърнат и влачен от снегохода. За щастие, не бях наранен. След още няколко обиколки Енам спря моторната шейна и излязох. Вим развърза картонената опаковка и я постави близо до един от пилоните на трасето.
„Тук ще приключим.” обяви той. „Да започваме!”

Решихме да бъда първия, който ще тича. Ако по някаква причина бяхме преждевременно прекъснати, останалите искаха да се уверят, че съм имал възможността да счупя рекорда.
„Вече имам достатъчно рекорди. Просто в случай, че нещо се обърка, искам да отидеш пръв.” каза Вим.
Откараха ме обратно до стартовата линия и аз се подготвих. Температурата беше минус 1.1°С и въздухът бе сух, но бях готов да го направя. Прекарал бях последните няколко месеца, тренирайки за този момент. Бях готов за всякакви климатични условия по време на предизвикателството.

„Ако ще правя това,” казах, „може също така да го сторя в стила на Вим Хоф.”
Започнах да свалям всичките си дрехи, не оставяйки нищо, освен чифт шорти. Когато стъпих върху охладената, твърда земя, усетих познатото гъделичкане на студа в плътта си.
„Да го направим!”
Вим включи камерата и приготви хронометъра. Енам форсира двигателя.
„Можеш да го направиш, Джъстин!” изкрещя Вим. „Стани Ледения човек! Готови, приготви се… старт!”

Наведох се напред и започнах да тичам върху ледената повърхност. Студен вятър духаше срещу гърдите ми. Вдигнах поглед и видях Вим и Енам малко по-напред, указвайки пътя със снегохода. Вим се усмихна, насочвайки камерата към лицето ми.
„Добра работа, Джъстин! Продължавай така!”
На всяка стъпка от пътя, Вим ми говореше. Независимо дали го гледах или не, той продължи да вика окуражително. С приближаването на третия километър започнах да чувствам грапавостта на леда с ходилата си. Бях тренирал за студено, а не за острия лед, но така или иначе продължих напред.
„На половината път си, Джъстин, продължавай!”

На четвъртия километър болката нарасна до мъчителна. Бих се заклел, че игли пробиваха ходилата ми. Те изгаряха от болка. Никога преди това не бях тичал върху лед, само върху сняг. Беше напълно различно изживяване.
„Ще го направиш, човече! Почти си там!”
Оставаше ми половин километър, а краката ми започнаха да изтръпват. Приех това като лош знак, но избрах да го игнорирам. Исках да стигна до края. Бях толкова близо. Можех да го видя. Продължих с усилие, решен да пресека финалната права под 30 минути. Почти… Там…

„Даааааааа! Направи го!” изкрещя Вим. „Нов рекорд! Нов световен рекорд!”
Вдигнах ръце триумфално.
„Вим,” каза Енам, „часовникът?”
„О, часовника. Ето го – 27 минути и 46 секунди.” обяви Вим.
„Наистина ли?” попитах. Не можех да повярвам, че всъщност го бях направил.
Вим и Енам ме прегърнаха от вълнение.
„Ние сме като братя.” каза Енам, докато ме прегръщаше.
„Гордея се с теб, човече!” каза ми Вим. „Обичам те! Ти го направи!”

Благодарих им за поздравленията и седнах в шейната да изследвам раните си. Те също се приближиха да погледнат. Краката ми все още бяха вцепенени, а вече и тежко подути. Под мястото където се намираха мазолите ми, имаше големи находища от кръв. На десния крак имах два кървави мехура, на левия още толкова, както и голям разрез под големия пръст.
„Ааа, няма за какво да се тревожиш. Не е измръзване.” каза Вим, опитвайки се да ме успокои. „Само няколко бойни рани. Ще заздравеят, преди да се усетиш.”
Изглеждаха ужасно, но поради скорошния си успех, се насилих да му повярвам.

„Добре, Вим, твой ред!” каза Енам, скачайки обратно в снегохода. „Трябва да приключим с това, преди да свърши батерията на камерата. Да тръгваме!”
Скочихме обратно в снегохода и Енам го подкара към стартовата позиция. Подготвих камерата и позиционирах тялото си, така че да получа добър ъгъл, когато Вим тича зад нас. Няколко секунди по-късно Вим беше излязъл и готов за тичане. С работеща камера, започнах обратното броене. „Готови, старт!”

Натиснах бутона на хронометъра си, а Енам включи двигателя. Докато се опитвах да държа камерата стабилна, скочихме напред още веднъж. Когато Вим тичаше напред, забелязах нещо интересно около него. Имаше уникално изражение на очите. Сякаш знаеше, че ще счупи рекорда, въпреки че бе започнал да тича току-що. Можех да усетя неговата самоувереност, която не бе породена от горделивост. Той просто знаеше.

Докато аз и Енам водехме по пътя, гледах познатото лице, което бях виждал толкова много пъти по YouTube и по телевизията, да ни догонва. Почти година по-рано Вим ме беше поканил в Полша да тренирам заедно с него. Беше сюрреалистичен момент осъзнаването колко далеч бяха прогресирали нещата. Той ми бе дал подаръци, които щях да ценя завинаги. Вим не само ме научи как да контролирам телесната си температура и как да оцелея в студа, той също ме бе научил как да живея пълноценен живот, как да преодолея ограниченията си и как да бъда търпелив. Тези уроци ще останат за цял живот и всичко това дължа на него… Моят „духовен брат”.

„Чакайте, изчакайте секунда.” каза той. Той отиде отстрани на пътеката и зарови ръце в снега. Загреба от него и започна да го втрива по цялото си тяло.
„Трябва да се изкъпя, преди да завърша, нали?” той погледна към мен и Енам, хилейки се широко. „Добре, това е достатъчно.” Той прекоси финалната права и вдигна ръце във въздуха.
„Нов рекорд!” извика Енам.
„Да, ти го направи!” добавих аз.
„Направих го. Ти го направи. Ние го направихме.” Вим ме прегърна. „Обичам те, човече. Да станеш Ледения човек. Успяхме!”

------

ВАЖНО ОПРОВЕРЖЕНИЕ: Опитите ни за световен рекорд понастоящем са непотвърдени от Световните рекорди на Гинес. Следователно те НЕ са официални рекорди на Гинес. Ако желаете достъп до кадрите от тичането на 5 и 10 км във Финландия, може да се свържете с нас.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #52 -: Декември 06, 2020, 07:30:34 pm »
Глава 42
Нови приключения


След множество предизвикателства, най-накрая имах чувството, че съм стигнал до нивото на екстремен спортист. Осигурявах блага за семейството и себе си, живеейки по този начин. Всичко това дойде от отдадеността ми и задачата за поемането на контрола върху ума. Известно време изглеждаше сякаш това никога няма да има край. Честно казано, не зная дали такъв ще настъпи, но поне нещата се подобряват. Имам мир в съзнанието си, който ми помага да разбирам живота на по-дълбоко ниво. Желанието ми е да предам към читателя някои уроци, които научих през това време.

Предизвикателствата ми не винаги са сред ниски температури, опитвайки се да счупя световен рекорд. Някои от тях включват инструктиране на хора по време на семинар, писане на книга, представяне на възможностите ми в научна обстановка и доказването на това, че можем да направим повече, отколкото смятаме.

Една от по-скорошните ми цели бе да науча стотици деца как да тичат боси по снега. Исках да им преподам как да създадат силата, която ще им позволи да устоят на студа. Веднъж след като видят, че това е възможно, се надявам да станат по-податливи към приемането на студа и неговите предизвикателства, както и към уроците, които той учи.

След няколко месеца отново ще изкачвам Килиманджаро. Това ще бъде документирано от немска телевизия. Програмата ще бъде за необикновените хора. Надявам се, че тя ще вдъхнови и други да се изправят срещу студа. Удивителното около извършването на тези предизвикателства е, че начинът ми на живот ми изкарва прехраната. С други думи – плаща ми се да правя това, което обичам.

Вдъхновението е хубаво нещо, което да дам и ще направя каквото мога, за да помогна на другите да го получат. Независимо от това колко хора ще опитам да обуча, само онези с отворени уши, сърце и изпълнени с всеотдайност ще бъдат в състояние да дерзаят.

Друго мое предстоящо предизвикателство е тичането ми през пустинята Сахара. Планирам да пробягам 50 км без да пия никаква вода. Убеден съм, че е възможно, въпреки че докторите не са на същото мнение. Осем години работих в испанските Пиринеи по време на горещите лета. Всеки ден носех раницата си с тегло 20 кг на гърба си през целия ден, без да пия вода. Правих това защото се чувствах добре и тялото ми казваше, че всичко е наред.

(Б.пр.: Вим Хоф успява да пробяга близо 42 км при температура от 40°С и без прием на вода, което се случва през 2011 година, но в Намибската пустиня. В резултат губи около седем килограма от телесното си тегло. По този повод в тази статия от уебсайта на вестник Дейлимейл е наречен „Горящият човек”.)


Вярвам, че в определен момент, когато потенето ми спира, се стартира автоциркулационна флуидна система, която започва да регулира телесната ми температура. Мисля, че в този момент тялото спира потенето, за да запази течностите и по този начин да продължи да поддържа функционирането си.  Когато този процес ми се случваше в испанските Пиринеи се чувствах някак надрусан, от естествени наркотици, сравнимо е с усещанията, които човек изживява при т. нар. „надрусване на бегача”. (Б. пр.: Повече за този феномен може да прочете тук) Същото се случва и когато съм подложен на студ.

Когато с Джъстин решихме да счупим заедно два световни рекорда, не бяхме тренирали. Имам предвид, че не бяхме тренирали специално за тичането. Джъстин не беше тичал много в снега, защото където живее не е имало сняг. И аз лично не бях тичал много, защото бях фокусиран върху всички изследвания и семинари, така че не успях да намеря време да правя никакви тренировки за издръжливост.

Работата е там, че имахме вяра, че това е възможно. Знаехме, че ще бъдем готови, когато дойде времето и бяхме готови да се трудим усилено дотогава. Джъстин използваше своите експерименти за симулиране на бягане по сняг, докато аз се затичвах бавно. Когато тялото ми се приспособи, увеличих дистанцията и скоростта си.

За всяко предстоящо предизвикателство, ще открием и инструменти за преодоляването му. Най-предизвикателното нещо в живота е ума/съзнанието. Нека „отварянето на ума към нови възможности” бъде следващата цел. Когато стигнеш до там, научи и други как да го направят. Това е полезна техника, от която цялото човечество би се облагодетелствало. Не са някакви духовни глупости, а техника за справяне с тревожните мисли.

Когато отидеш достатъчно надълбоко, естествени наркотици като ендорфини и адреналин биха помогнали на тялото ти да се справи с обикновено нетърпими ситуации. Можем да направим повече, отколкото мислим и все още има толкова много пространство за откриване.

При доста от хората вените и артериите в телата им са некондиционирани. Не са свикнали да изпомпват кръвта ефективно, защото кръвоносните им съдове не са тренирани. Това води до проблеми като инфаркт и артрит. Болестите, имащи общо с кръвообращението, причиняват много смъртни случаи всяка година. Милиони страдат от лоша циркулация на кръвта. Всичко това може да бъде предотвратено.

Можеш лесно да тренираш сърдечно-съдовата си система, правейки си студени душове. Стените на кръвоносните съдове се свиват и след това разширяват поради съприкосновението със студа. Започни бавно и постепенно увеличавай тренировката с намалението на времето, необходимо за адаптация. Подобно е на всеки друг вид тренировка, която правиш за сърдечно-съдовата система: бягане, плуване и т.н.

Чрез тренировка на сърдечно-съдовата система, сърцето е в състояние да изпомпва кръв към жизненоважните части от тялото по-ефективно. Като намалиш стреса от сърцето си е напълно възможно на понижиш сърдечния си ритъм в покой.

Бих искал да споделя с вас кратка история от своето детство. Бях на седем години и си играех на пасището близо до къщата ни, покрито с дебел зимен сняг. С приятелите ми построихме възможно най-доброто иглу, което момчета на нашата възраст могат да направят. Изграждането му ни отне цял ден, но в края му то бе величествено.

Един по един приятелите ми си отидоха вкъщи да ядат, да спят или защото се умориха. Аз обаче останах, защото се чувствах привързан към иглуто, сякаш то бе моят дом. Моят красив дом. Продължих да добавям сняг към него през следващите няколко часа. Оформях стените, изграждах столове и дори легло!

Едва когато бе пригодено за живеене, влязох в иглуто. Обля ме топло усещане за постижение. Легнах на леглото и се изпънах. Почувствах как прохладата се просмуква през слоевете дрехи; усещането бе приятно. Въпреки двете дупки в тавана, иглуто беше перфектно. Няколко слънчеви лъча светеха през тях, но това само правеше цялостното изживяване още по-красиво. След като няколко минути наблюдавах лъчите да танцуват по стените на иглуто, заспах.



Минаха часове, преди някой да ме разтърси. Нещо ме връщаше обратно от моята дрямка.
„Вим, събуди се! Вим! Събуди се!”
Изглеждаше така сякаш звукът идва отнякъде много далеч. Не успявах съзнателно да възприема какво се случваше. Най-накрая очите ми се отвориха и отчетох присъствието на по-големия ми брат.
„Стани, трябва да се приберем. Мама и татко те търсят навсякъде.” каза той.

Усещанията ми бяха като на пиян човек. Имайки предвид, че бях само на седем години, нямах представа какво се случваше с тялото ми. Никога преди това не бях изживявал нещо подобно. Чувствах се много тежък и движенията ми бяха бавни. Нямах контрол върху крайниците си. Не можех дори да се изправя! В крайна сметка разбрах, че това са симптоми на хипотермия.

Брат ми помогна да се прибера, придържайки тялото ми. Когато пристигнах, родителите ми се облекчиха от тревогите си. Придружиха ме до леглото ми, където лежах треперещ и сънлив. По някое време заспах. Всички бяха притеснени този ден. Едва не бях заспал завинаги в студа, мислейки, че това е топлия ми дом. Наричат го „бялата смърт”. При нея хората могат да се чувстват топло и комфортно в студа, но когато заспят, стават податливи към хипотермия. В резултат могат да изпаднат в кома и да умрат.

За мен това бе мистериозно изживяване. Гледам на него като на красив опит близо до смъртта. Студът има силата да промени съзнанието. В този случай бях негова жертва, но сега съм в състояние да се изправя срещу му. Въпреки че за някой неподготвен това е опасна сила, едновременно с това студа има мощта да навлезе дълбоко в слоевете на ума.

На единадесет годишна възраст имах друг опасен сблъсък със студа. В тази среща не почувствах негативното ужилване на студа. Вместо това се чувствах сякаш щях да заспя на хубаво и топло. Един ден, докато карах колелото си на път за училище, това чувство ме обзе и ми каза да спра. Слязох от колелото и заспах на нечия веранда. Бях уморен и сънлив, но заспах уютно. Когато се събудих, бях в линейка. Лекарите ме задържаха в болницата една седмица за наблюдение. Не успяваха да разберат как съм оцелял.

Тези мистериозни изживявания засилиха връзката ми със студа. Сега го разпознавах като благородна сила, която ме учи житейски уроци. В състояние съм да контролирам въздействието, което студа има върху мен и го ползвам, за да поддържам тялото си здраво. Изминах дълъг път, откакто бях на седем.



λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #53 -: Декември 06, 2020, 07:50:58 pm »
Глава 43
Последна глава


Моята майка бе добър човек, бих казал – светица. Като отдадена католичка понякога съзнателно, понякога не, тя молеше Господ да се справи със сатанинските сили, свързани с болестите. По време на раждането, докато съм бил все още в утробата й, тя се е молела да дойда по естествен път към светлината на Божието творение – света. Въпреки че бях почти задушен, оцелях. Тогава тя обещала на Бог, че ще стана мисионер. Опитах се да направя всичко възможно, за да изпълня този завет. Благодаря ти, Боже и благодаря, мамо. Нека тя почива в мир.

Два дни преди 52-ия си рожден ден осъзнах доколко тази мисия е контролирала живота ми. Тя ме е мотивирала, понякога ирационално през всичките ми предизвикателства и ме е приближавала до много от близките ми срещи със смъртта. И все пак някак винаги намирах начин да успея.

Пожертвал съм много неща през живота си. Постигал съм върхове и спадове, но едва сега чувствам съзнанието си спокойно. Има нещо вътре в мен, което най-накрая се установява. Чувствам, че съм успял в своята мисия. Знаейки, че всеки в света е способен да повлияе на нейната или неговата имунна система, ме кара да вярвам, че най-накрая съм спечелил. Беше дълго пътешествие, но в края му се връщам вътре в себе си. Умът може да бъде като животно понякога. Сега мога да се изправя подобно на горд масаи (б.пр.: африкански племена, обитаващи основно територията на Кения и Танзания), защото бях убил лъва вътре в себе си.

От студения коридор където съм роден до тази последна глава бе страхотно пътешествие. Студът е топъл приятел, на когото държа и почитам. Тъй като тренира сърдечно-съдовата система, носи със себе си и голяма светлина, вяра и сила.

Благодарен съм на Бог, че е направил светлината по-ярка от сянката. Това направи пътя ми различим. Никога повече сърцето ми няма да бъде заблудено от триковете на ума. То е пълно с любов и състрадание. Избрах да служа на човечеството и да помогна да се даде на всеки прозрение чрез науката.

Нека да танцуваме на вълните на победата. Нека да пеем радостно за блаженото присъствие. Без спекулациии - светлината винаги печели. Светлината придава яснота на ума, излъчва се от сърцето и показва истинска вяра.

Когато пиша това е изминала само една седмица откакто с Джъстин бяхме в Лапландия. Заедно тичахме 5 и 10 километровото състезание срещу времето през леда и снега. „Да станеш Ледения човек” е началото на нещо могъщо. Сигурен съм, че ще последват още книги. Ние сме на път да завладеем ума, без каквито и да било частици съмнение. Искаме да донесем на света справедливост, истинско знание и вътрешна сила.

Извинявам се, ако казаното звучи претенциозно, но нямам колебание в съзнанието си, че е неоправдано да не изразя изреченото току-що. То идва от сърцето ми и от непоклатимата ми вяра. Това знание не е мое да го пазя за себе си. Аз съм просто пратеник, комуто е дадена възможност. Сега аз давам тази възможност.

Помогнете на нашия метод да намери път към света. Донесете и споделете вътрешното си знание. Знанието е като сейф: само тези, които знаят комбинацията могат да го отключат. Кажете на онези, които са готови да слушат и им дайте благословията на разбирането.
„Просто го направи!”, „Точно сега!”, „Направи го!”

Това, наред с други възклицания, съм споделил с повечето хора, които съм срещал. Те са прости, като дете, но могат да изведат хората от света на спекулациите, мъглата на невежеството, неверието и безпомощността.

Приятели, братя, сестри… Любовта ще обедини всички нас и преодолее тесногръдите различия, причинени от обичайните модели на мислене. Нека ви кажа това. Няма нищо по-красиво от простичкото спокойствие на ума и съзнателното споделяне на Доброто от живеенето. 

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #54 -: Декември 06, 2020, 07:55:30 pm »
Глава 44
Въведение в методите


Напредвайки през етапите на студените упражнения, ще започнеш да разбираш тялото на по-дълбоко ниво. Ще осъзнаеш също така и че можеш да придобиеш по-добър контрол над физиологичния му отговор на студа. С времето ще започнеш да изпитваш  нещо, което ние западняците смятахме за невъзможно, съзнателно да въздействаш върху автономната нервна система.

Обикновено хората виждат студа като негативна сила и носят множество слоеве дрехи, за да защитят телата си. Избягвайки подлагането на студ, тези хора никога няма да разберат неговия потенциал. Отчуждили сме се от природата, но студа е способен да ни върне изгубеното. Той е чудесна среда, благородна сила.

Тренирането и естествената адаптация към студа водят до големи промени в процесите на циркулация на кръвта. Кръвта циркулира в тялото, за да помогне в храненето на жизнено важните части, които трябва да функционират. Студът има способността да подобрява мускулните стени на сърдечно-съдовата система. Многократното подлагане на студ причинява огъването на тези стени напред и назад, много подобно на някой, който вдига тежести във фитнес зала. Когато мускулните стени в артериите заякнат, подобряват притока на кръв в тялото. Ако кръвта тече ефективно навсякъде в тялото, помага на имунната система да остане бдителна и по-способна да открива и се бори с болестите. Много хора страдат от мързеливата кръвна циркулация.

Практикувайки подлагане на студ, може да се научиш да дишаш по-дълбоко, като по този начин осигуряваш повече кислород на жизненоважните части на тялото. Това е решаващо за разбирането на начина, по който студа може да помогне в превенцията на болестите. Всички ние притежаваме тези адаптивни процеси в тялото и ума си; просто е необходимо малко усилие, за да стартират.

Въпреки това е важно да се напомни, че прекаленото форсиране на тялото може да бъде изключително опасно. Така че, не забравяйте, че екстремните подлагания на студ не са необходими. Може да бъде забелязана голяма промяна в тялото само чрез простото прилагане на студени душове. Дори и с напредването на възрастта тялото може да запази способността да изпомпва кръв ефективно. Познавам хора на 80 години, които могат да правят ледени бани, защото ежедневно вземат студени душове. Толкова е лесно.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #55 -: Декември 09, 2020, 03:44:30 pm »
Глава 45
Методът на Вим


Тези упражнения трябва да бъдат правени със сърце и с убеждение, за да бъде достигната дълбочината на разбиране. Само тогава ще бъдат видени ефекти от техниката.

Научих се да дишам различно при потапянията в студена вода. Това е естествен процес; просто поради въздействието, трябва да се приспособиш. Научаваш се да дишаш по-съзнателно, по-дълбоко и по-ефективно. Мога да стоя потопен в ледена вода без никакви усилия за шест минути, благодарение на тези дихателни упражнения.

Упражнение 1 – Дишане

*Бележка – Когато вмъквам думата „лесно” в скоби, подчертавам, че не искам да насилваш обяснената техника. Важно е да останеш отпуснат и да не прекаляваш. Практикувайки, ще напредваш всеки път по малко. Просто се опитай да останеш спокоен, не насилвай процеса.

Седни удобно в спокойна обстановка (спалня, хол, заден двор, сред природата, където намериш за добре). След това се отпусни и съзнателно започни да дишаш от коремната област, не плитко, но не и дълбоко. Мисли за това като за надуването на балон.

Направи го тридесет пъти. Насити мускулите и органите с допълнително кислород. Целта е да оставим кислорода да насища не само белите дробове, но и вътрешните органи. Може да чувстваш сякаш хипервентилираш, но просто помни, че ти имаш контрол.

Когато усетиш насищане през тялото ти, издишай напълно (лесно), тогава вдишай докато не можеш да поемеш повече въздух (без принуда), след това издишай напълно (лесно) и задръж дъха си (лесно).

Когато чувството, което те кара да дишаш, дойде, това е поради изчерпването на кислорода. В този момент може да вдишаш напълно и да задържиш дъха си в пълните с въздух дробове за десет секунди. Когато направиш това, си завършил своя първи цикъл.

Повтори.

Практикувайки това, с течение на времето ще можеш да задържаш дъха си по-дълго и да влизаш по-дълбоко в твоята система (имунна, нервна, кръвообращение и сърце).

След всяко задържане на дъха и вдишване, затвори очи. Може да успееш да видиш електрически заряди (някои категоризират тези светлини като чакри, електрически потенциали или дори изстрелване на неврони). Ако влезеш дълбоко в себе си, може да стимулираш това електричество чрез пневматично налягане, което се изкачва нагоре по гръбначния стълб към челото ти. (Б.пр.: Тук например, ако си спомням правилно, се твърди, че това налягане се осъществява посредством свиване на мускулите при перинеума и тазовата кост, след което енергията се издърпва нагоре към темето на главата.) Тези светлини са твоята цел!

Кислородът подпомага метаболизма при създаването на енергия, която да циркулира през тялото. Когато изпразниш дробовете от кислород, задръж, докато не можеш повече и след това вдишай. Това ще даде на тялото нов кислород и прилив на енергия, което ще провокира електричеството да се покачи по гръбначния стълб, да достигне нервната и имунната системи, кръвообращението и сърцето. И така, завършвайки в челото и въздействайки ефективно на мозъка.


Упражнение 2 – Медитация

Йога е заглушаването на ума. Само тогава можем да видим мира вътре в себе си. Това не е фокус-мокус. Описаните по-горе дихателни упражнения ще ти помогнат да дойдеш до тук. За да достигнеш челото и видиш електрическите заряди, трябва не само да си търпелив и практикуващ, но и наистина да го искаш. Контролирането на ума е контролирането на твоите усещания и емоции. Когато можеш да правиш това, всичко е възможно. Под всичко имам предвид, че ще бъдеш способен да успокоиш ума си и да го направляваш чрез намерението да индуцираш светлините.

Веднъж способен да сториш това, ще видиш, че техниката е работеща. Тялото ти ще се чувства по-леко и по-силно. Тази техника може да помогне на съзнанието да бъде чисто и спокойно. Чистото съзнание може лесно да се разшири и достигне своя потенциал. Тогава светлината ще стане ясна. Мога да говоря за това вечно, но това, което е важно – ти наистина да искаш да го направиш. Практикувай. По този начин ще знаеш и разбираш истинската същност на Духа.

 Abhyasa vairagya bhyah = редовна практика и постоянство.


Упражнение 3 – Тренировки на студено

Както винаги казвам: „Студът е благородна сила.” Ако хората ме питат какво имам предвид, им отговарям: „Студът ме принуждава да генерирам топлина. Това ме кара да се чувствам жив. Гледам на топлината като на приятел, когото съм призовал да осигури баланс. Всеки Ин има своя Ян. Студът се отнася до баланса и умереността.

Упражнение 3.1 – Адаптация

Първото нещо, което трябва да опиташ да направиш – вземи студен душ след горещия. Опитай се да владееш своето дишане, когато се сблъскаш с въздействието на студа върху белите дробове. Пробвай съзнателно да контролираш дробовете да не се задъхват и да дишаш с лекота. Когато можеш да правиш това, си направил гигантска стъпка в съзнателното управление на съдовата система около жизнените органи.

Редовното практикуване на студени душове може да доведе до развитие на мускулите в артериите. Цялата съдова система ще бъде кондиционирана докато тренираш, но остави тази адаптация да протече естествено и без да насилваш себе си. Остани решителен, но търпелив. След като адаптационния процес е завършен, може да преминеш към следващата фаза, която е взимането на студен душ, без топъл. Нужно е да запазиш решителността си и тук.

Преди дори да започнеш своя студен душ, може да забележиш спад в телесната температура. Поради намеренията за вземане на студен душ, тялото ще реагира психосоматично. Всичко това е част от процеса. Още веднъж – когато влезеш под душа, дишай контролирано и остави адаптацията да се случи от само себе си. Ще имаш най-добрите резултати и най-добро управление над тялото, когато си напълно отпуснат. В крайна сметка ще бъдеш способен да насочваш ума съзнателно да ръководи автономната нервна система.

Ако се опитваш да го принуждаваш, тялото ти ще отвърне на удара и ще се опита да блокира какъвто и да било прогрес. Това се случва защото то не е свикнало да поема въздействието на студа. След като се адаптираш, на този етап ще се почувстваш много по-силен. Някои съобщават за неочаквано чувство на щастие. Но най-вече твоята сърдечно-съдова система ще започне да работи много по-гладко.

Научи се да харесваш студа и по естествен начин ще се чувстваш различно и в крайна сметка ще имаш желанието да се потопиш в студена среда по време на зимния сезон.

Упражнение 3.2 – Визуализация

На първи и втори етап се научихме да се адаптираме и започнахме да управляваме тялото чрез съзнанието. Сега ще се научим как да контролираме ума и тялото, използвайки силата на визуализацията. Помни! – Никога не насилвай нищо, нека те води твоята интуиция. Винаги слушай какво ти казва тялото.

Следващия път когато отидеш да направиш тренировка на студено, като студения душ например, бих искал да визуализираш как генерираш топлина в тялото си, точно преди да влезеш. Надявам се, ще забележиш как това носи усещане за топлина и контрол. С всеки дъх засилвай това усещане и поддържай ума си фокусиран върху топлината. Не го оставяй да се отклони. Можем да постигнем това със съзнанието си чрез поправяне на начина на мислене. Важно е да се съсредоточиш върху това усещане и да не се спираш на други неща. С времето, ще постигаш този фокус естествено.

Когато можеш да почувстваш и контролираш топлината, отиди под студената вода и овладей дишането си. Потопи се със силата на съзнанието над тялото. Когато за пръв път влизаш, може да се задъхаш. Опитай се да контролираш това, след което спокойно се приспособи към водата. Продължи да поддържаш фокуса върху това усещане за топлина. Остани под студената вода толкова дълго, колкото ти е удобно. Веднага щом почувстваш някаква болка или чувство на безпокойство, излез.

Когато излезеш от водата, вероятно ще видиш от тялото ти да излиза пара. Това е нещо добро и хубав резултат от съсредоточен ум и правилна визуализация. Не забравяй – никога не насилвай.

Евентуално, ако се чувстваш достатъчно комфортно, можеш да добавиш дихателните упражнения, обяснени в началото на тази глава към потапянията в студена вода. В случай, че искаш да усилиш интензивността на това ниво, след като наситиш тялото си с въздух и си способен да задържаш дъха си известно време, постави цялото си тяло под вода, докато задържаш дъха си. Аз мога да правя това до 6,5 минути всеки ден, без никакво усилие.

Остави твоето тяло да води тренировките и прави само онова, с което се чувстваш комфортно.

Упражнение 3.3 – Седене отвън

Друго студено упражнение, което можеш да направиш, е да практикуваш седене навън при ниски температури. Използвайки новото си кондиционирано тяло, което си развил през първите няколко етапа, трябва да можеш да визуализираш топло усещане, идващо от коремната област. Надявам се, че това ще ти позволи да седиш удобно в снега и контролираш вътрешната си температура. От теб зависи да разбереш колко дълго можеш да седиш там. Изключително важно е да не го правиш принудително!

Сега, когато си се научил как да контролираш вътрешната температура на тялото, можеш да се опиташ да увеличиш издръжливостта си и удължиш времето, което да останеш подложен на ниски температури.

Упражнение 3.4 – Ходене/тичане с боси крака по снега

Друго упражнение, което можеш да опиташ е ходене или тичане бос по снега. Тук ще откриеш голяма сила; усещането е страхотно.

След като завършиш първите няколко етапа от упражненията на студено, ще започнеш да разбираш тялото на съвсем ново ниво. Усещането за топлина може да бъде мощно. Докато контролираш това, може едновременно да стимулираш вегетативната нервна система. Нещо, за което някога западното общество мислеше, че е невъзможно. Обичайно хората навлизат в студена среда напълно облечени, мислейки, че студът води до отрицателни последствия за тялото. Без опит, на човек му е трудно да разбере как студът може да повлияе положително върху физиологичните процеси в тялото, включително и на имунната система. Студът има силата да ни покаже истинския човешки потенциал… ако ние му позволим.

Тренировките и естествената адаптация в студена среда водят до големи разлики в циркулацията на кръвта. Трябва да обмислим това внимателно, защото сега имаме начин да увеличим ефективността на физиологичните процеси в нашите тела. Всичко, което консумираме се обработва, стимулирайки метаболизма, за да даде на тялото енергия. Без ефективна система, артериите могат да се запушат, а жизненоважните органи бавно да спрат функционирането си.

Студът има положителен ефект върху всичко от нашите тела; той е нашият учител. Докато се адаптирате, мускулите в сърдечно-съдовата система са обусловени. Те се свиват и отварят и по този начин стават по-силни. Когато укрепнат, те подобряват притока на кръв тялото, тласкайки го и към най-фините нишки на кръвоносната система. Това също увеличава ефикасността на сърцето, защото то вече не трябва да изпомпва кръвта с толкова усилия през тялото.

Студът подхранва имунната система по най-добрия възможен начин, като я държи нащрек и будна. С тази наново утилизирана енергия, имунната система може да засече заболяване, по-специално възпалителни маркери и незабавно да реши проблема. Голяма част от западното общество страда от отслабена циркулационна система, която причинява инфаркти, инсулти, артрит и др.

Този метод е начин да се реши този проблем и да се подобри ефективността на тялото. Практикувайки в студа, ще се научиш да дишаш по-дълбоко. Дишането също е важен фактор в повлияването на тялото с цел предотвратяване на възможни заболявания. Може да се използва за пренасочване на кръвния поток и поддържане на топлина. Също така помага и върху фокусирането на вниманието на това, което тялото се опитва да ни каже.

Слушай интуицията си и никога не форсирай своята практика. Това е един от малкото начини за преодоляване на пропастта между нашата външна и вътрешна природа.

Понякога можем да бъдем свръх покровителствени, що се касае до решението на това кое е „лошо” за нас. Следователно, пропускаме влияния като това на студа, които имат потенциала да ни помогнат да израстваме. Възможно е да бъдеш едно с природата и да поддържаш сегашния си начин на живот. С този метод се надявам, че ще можеш да се занимаваш с ежедневието си, използвайки пълния потенциал на тялото. Просто намери време за практикуване и тялото ти ще заживее по-ефективно. Всички ние можем да използваме тази способност; това е процес на обучение, в който ние трябва да се потопим с лекота. Твоето тяло и ум ще се адаптират когато си готов.

Бих искал да направя една последна забележка. Не трябва да излагаш тялото си на екстремни температури. Можеш да видиш големи промени в своята система чрез простото вмъкване на студените душове в ежедневието си. Това е определено приложимо към онези, които са достигнали старостта и техните сърдечно-съдови системи страдат. Тези студени душове ще помогнат на тялото да бъде в отлично състояние.

Това обучение ще помогне да запазиш тялото, сърцето и ума във форма.
Това е целта на тази техника – нищо по-малко!

Късмет!
Вим Хоф

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #56 -: Декември 09, 2020, 03:56:10 pm »
Дж. Розалес: Глава 46
Четирите фази на студа


„Четирите фази на студа” е система за безопасност, която разработих благодарение на опита си със студа. Моля, обърнете внимание, че етапите са само моята интерпретация за това как тялото се приспособява към студа. Въпреки че съм виждал повечето от тези модели и при други лица, не мога да гарантирам, че ще имате същото изживяване. Затова ви моля да внимавате, когато опитвате някое от упражненията на студено. В случай, че се появят съмнения или тревоги, свържете се със семейния си лекар за съвет.
Запомнете, че сигурността ви е на първо място.

Етап 1 – Фаза на адаптация

Скоро след контакта със студа, изложената на него част от тялото ви може да започне да жили. С минаването на секундите, налягането може да се засили, докарвайки усещане за дискомфорт. Мисли на отвращение, казващи ви да отстраните тялото си от студа, може да нахлуят в главата ви. Тези мисли са естествени.

Опитайте се да запазите спокойствие и да се отпуснете. Ако напрежението стане непоносимо, отстранете от студа подложените на него части от тялото. В противен случай, успокойте мислите си, докато напрежението отслабне. Това е индикацията, че тялото ви се е приспособило и преминава към втори етап. Важно е да запомните, че количеството време, необходимо за адаптация към студа и страничните ефекти (”Какво може да се почувства”) от него, ще намалеят с времето.

Какво може да се почувства

Някои съобщават, че чувстват интензивен натиск/болка в ставите (т.е. лакти, колене и т.н.), стягане, замаяност и невъзможност за фокусиране върху нещо друго.


Етап 2 – Фаза на релаксация

Тогава подложената на студа част от тялото свиква с него. Може да се каже, че това е етапа, осигуряващ „вцепеняващо облекчение”. Понякога началото е едва доловимо, други пъти може да се различи като момента във времето, когато сте в състояние да задържите дъха си.

Страхотното на този етап - той ни напомня, че след бурята има затишие. Стигнали до тук, трябва да се гордеете със себе си. Повечето се провалят да преминат през неудобната част на първи етап и останат подложени на студа достатъчно дълго, за да почувстват втори етап.

Веднъж след като сте почувствали спокойствието на тази фаза, не би трябвало да имате проблем да стигате до тук и в бъдещи упражнения, при условия, че е температурата е същата както при първия опит.

Какво може да се почувства

Липса на натиск/болка
Притъпен натиск/болка в сравнение с предишната фаза


Етап 3

Той настъпва, когато започнете да чувствате изтръпване в изложените зони. Може да започне като топлинно изгаряне, което бавно се разпространява по повърхността на тази област. Понякога може да се усети като че кракът ви се загрява. Както и да е, бъдете много внимателни на този етап. Аз обикновено спирам след около минута, достигайки до тази точка, защото се страхувам да не си причиня сериозни щети. Следователно аз НЕ съветвам да оставате повече от няколко секунди на трети етап. След като засечете някои от знаците на тази фаза, веднага отстранете изложената част от тялото си от студа.

Имаше няколко случая, в които тествах себе си, оставайки по-дълго в Етап 3, но на изложените части от тялото ми им бе необходимо много повече време да се пренастроят към стайна температура и отново се почувствам нормално. Още веднъж – горещо ви съветвам да не правите това. В този момент може да се обади интуицията ви. Ако го стори – послушайте я и прекъснете веднага. По-добре е да сте в безопасност, отколкото да съжалявате.

Какво може да се почувства

Усещането, което получавате, когато кракът ви или ръката заспиват (т.е. изтръпване)
Леко усещане за парене
Възстановяване на налягането от Етап 1


Етап 4

Това е фазата, която искате да избегнете на всяка цена. Имах няколко срещи с четвърти етап и винаги е било ужасяващо изживяване. Въпреки че всеки път бях изложен само няколко минути на Етап 4, трябваше да минат дни, преди да си възвърна всичките усещания в пръстите на ръцете и краката. Ако по някаква причина е невъзможно да избягате от студа и трети етап е започнал, вие сте в опасност да достигнете и четвърти. Направете всичко възможно да се отстраните от студа, незабавно.

Какво може да се почувства

След като евентуално те обземе загряващо усещане, изтръпването идва отново. То най-вероятно ще започне в пръстите на краката или ръцете, ако те са подложени на студ и бавно ще се разпространи по крайниците. Този момент обикновено е свързан с чувството на безжизненост в тези части на тялото. Пръстите се усещат като скали и сякаш, че вече не са част от тялото ви.

Избягвайте Етап 4 на всяка цена. Той има потенциала да причини сериозни щети и непоправимо измръзване.

Тагове към темата: