Дадох го и на друг човек. Наблюденията са съвсем същите - саклета, паренето в очите, сърбежите в различни части, включително "сърбеж в белите дробове", с изключение на това, че алкохолът го замая и приспа. Коментарът след това беше, че няма лош дъх в устата както по принцип е при него всяка сутрин, и че коремът му се чувства "изчистен" и като цяло се чувствал "чист". Не успях да изкопча по-точни описания.



Както ми отбелязаха, тъй като по принцип не пия, липсата на алкохолно опиянение втория път (на втория ден) най-вероятно се дължи на факта, че организмът вече е бил свикнал и го е очаквал, а първия път ме е хванало в девствено положение. (Първият човек на който го пробвах също не пие твърд алкохол над 15 градуса).

Дали някой с язва ще се навие да го пробва? Трябва да се отбележи, че кисородната вода не се прилага върху рани, защото леко уврежда вече наранените тъкани (силен оксидант), а алкохолът най-вероятно е противопоказен. Сребърната вода обаче се пие именно при язва. Така че кой знае? Комбинираният ефект може да е различен?

Пробвах 50% българско Black Ram уиски с 50% сребърна вода марка "Аркол" 25% концентрат с 4 капки кислородна вода.

За първи път опитвам Блек Рам, имайки предвид че е българско, нямам представа доколко е качествено като марка и произход... но ефектът от всичко беше много силно пиянско замайване, което траеше около 30-40 мин. Точният грамаж беше 50мл уиски с 50мл сребърна вода.

По принцип не получавам чак такова силно замайване като това, което дори се опита да ме вкара в сън. Не съм сигурен дали да го отдавам на българското уиски или на кислородната вода, но ако Веско казва, че получава замайване от кислородна вода 10 капки, може би ефектът с алкохол се наслагва (плюс засилената абсорбация заради сребърните йони). Склонен съм да го отдавам на кислородната вода, защото не съм пиян, а само замаян и самото замайване траеше 30-40 минути.



По-късно ще пробвам и с 10 капки.

(Не усетих някакви особени други странични ефекти като покачване на температура, но не съм и мерил.)

През свободното си време, когато не предприемам предизвикателства или не съм тестван за изследвания, давам семинари и лекции. Обикновено правя семинарите по същия начин, както лекциите си. Нямам програма, но зная какво съобщение искам да предам. Моите техники, упражнения и методи са продукт на много години опит в суровата природа. Представям ги по начин, по който е относително лесно да бъдат усвоени и разбрани.

Нужно е повече от това да бъдеш способен да разбереш нещо и то е да го преживееш лично. Следователно, казвам на всички, че са необходими персонална ангажираност, всеотдайност и постоянство преди предприемане на които и да било от тренировките ми със студа.

Въпреки стотиците семинари, които давам годишно, все още се уча на начини да подобря методите си на преподаване. Понякога може да бъде трудно да дадеш знание на хората; поради което се опитвам да науча хората как да го преживеят.

Разбира се, повечето от хората първоначално са развълнувани, но вълнението отшумява. Целта ми е да направя впечатление в съзнанията им, което да остане за цял живот. Така че търся различни методи, които да ми помогнат да предам знание, правейки това впечатление.

В търсенето си да науча как да преподавам, открих две думи, които наистина обгръщат всичко, в което вярвам: доверие и убеденост. Ако не вярваш на себе си или своето тяло  е трудно да вървиш напред и да поемаш рискове. Ако не желаеш да се ангажираш и придържаш към онова, което правиш, дори да не срещнеш неуспех, шансовете ти са малки, ако искаш да постигнеш целите си.

Затова казвам, че е възможно да се достигне имунната система и влияе на сърдечно-съдовата система, така както и на ума. Умът е нашето място, откъдето контролираме тялото. След като научим как да заемем това място, можем да контролираме тялото, вместо да бъдем подложени на автоматичните му промени.

Когато успееш съзнателно да изживееш как всички твои телесни функции работят ефективно, чувството е страхотно. Ние сме цялостни създания, които се стремят да се чувстват добре и свързани. Тъй като сме свързани с нашите връстници и семейство, е също толкова важно да останем свързани и със себе си. Ако тялото реагира по определен начин, разбери защо. Опитай се да го разбереш.

Медитацията също е чудесен начин за това. Тя фино настройва способността да се вслушваш в нещата извън притеснителните мисли. За да направиш това, което сме направили с Джъстин, трябва да имаш воля, вяра, убеждение и дълбоко доверие в себе си. Ако желаеш да изложиш себе си на природата постепенно, с времето ще спечелиш и разбирането.

Болестта ни заобикаля в днешното общество. Тя е навсякъде. Има твърде много негативни чувства в света. Лесно е да станеш жертва на това да живееш ден за ден сляпо, очаквайки, че един ден всичко ще стане по-добро. Вярвайки, че някак света магически ще бъде в мир, а ти ще бъдеш щастлив. Трябва да предприемеш действие, за да видиш промени. Една идея може да промени начина на живот на масите.

Дори и напълно да разбираш, нужно е това да бъде разбрано и от тялото ти. Това е машина, която работи ефикасно, когато тялото и умът са унифицирани и резонират заедно.  В случай, че искам да се кача нагоре по планината без оборудване, трябва да отида дълбоко в себе си и се убедя, че и тялото, и ума ми са готови. Нужно е да вярвам на тялото си, че няма да се противопостави на това, което искам от него. Нужно е също да се доверя и на съзнанието си, че няма да извежда негативни мисли. Става въпрос за свързването на съзнанието и подсъзнанието. Ако се подхлъзне скала и съм в опасност, трябва да мога да реагирам без мислене.

Когато изкачвах връх Еверест по къси панталони, моите вяра и доверие бяха с мен през цялото време. Въпреки това колко ненормално изглеждах, катерейки се във виелица, носейки само шорти, знаех, че не съм луд, защото умът ми бе съсредоточен и бдителен. Твоят също може да бъде такъв.

Не съм много по-различен от всеки друг. Единственото, което ме разграничава е, че съм избрал да прегърна студа, докато останалите избират да го избягват. Понякога, когато навън е студено и съм емоционално или физически изтощен, не искам да прегръщам студа. Искам просто да нося яке и да бъда топъл. Не е това, че не усещам студа, защото не е вярно, просто избирам да го приема и вярвам, че тялото ми ще стори всичко възможно да се адаптира.

„Можем да направим повече, отколкото мислим.” Това е система от вярвания, които съм възприел и е станала мое мото. Има повече от това, което виждат очите и ако не си готов да изживееш нови неща, никога няма да осъзнаеш пълния си потенциал. За да преживееш онова, което света има да предложи, трябва да се учиш от най-големия учител на земята: природата.

Има надпис в местния зоопарк, близо до моята къща, който гласи: „Natura Artis Magistra”.
И означава: „Природата е истинският майстор на живота”.

Изживяваш ли това? Запитай се: „Преживявал ли съм някога чудесата на живота?” Медитирай върху това. Медитацията помага на твоя дух да разцъфти като красиво цвете. Опитът може да бъде красив и велик. 

Поезията е езикът на душата. Така че слушай. „Животът е като роса върху стръкче трева. Когато се изплъзва, заминава завинаги.”

Ето защо трябва да предизвикваме себе си да станем по-добри и отворим ума си. Имаме невероятни възможности да разцъфтим. Разбирането може да ни донесе щастие, ако просто имаме волята да изживеем живота.

Моите техники, методи и упражнения са помогнали на много хора да се свържат отново с тяхната вътрешна природа. Това им е помогнало да си възвърнат контрола над телесните функции и да знаят кога и къде има проблем.

Посланието ми към света е следното: „Имаме силата да предотвратим болестите. Оползотворете тази способност.”

Може би следният пример ще помогне да предам тази гледна точка.

Представи си голяма сграда, в която има охрана. Да речем, че тази сграда представлява твоето тяло, а имунната система е охранителят, който го защитава. В същото време има пироман, който иска да изгори сградата. Мисли, че е красива сграда, но обича да вижда разрушение. Е, ако охранителят заспи, то пироманът има възможност да влезе. Трябва само един малък пламък, за да започне опустошаването. Ако охранителят е нащрек и не е необходимо да заспива, той може постоянно да защитава своя имот. Само тогава този малък пламък ще бъде предотвратен.

Имунната система има потенциала да бъде постоянно нащрек. Тя може да забележи кога влиза нарушител и постоянно изпраща силите, необходими за елиминирането на болестта. Просто отнема малко обучение и сила на волята, но мисля, че си заслужава. Това е нашето тяло!

Отдалечили сме се твърде много от природата и не можем да си гарантираме здраве. Наричам това да бъдеш здрав - цялостното същество, чиито телесни функции работят ефективно и поддържат щастието. За да достигнем този потенциал, трябва да сме като трудолюбив електротехник, който забелязва кога захранването изгасва и моментално знае какво да направи, за да го поправи.

Семинарите ми са свързани с предизвикване на твоите вярвания и изграждане на основи, които ще ти помогнат да се грижиш за тялото си. Студът може да направи невероятни неща, ако желаеш да вярваш на себе си, покажи убеждение и имай вяра. Когато стигнеш до точката, в която си по-силен от студа, ще разбереш вътрешния мир, защото тогава ще разбереш силата на природата.

Още едно нещо: Не премисляй твърде много нещата. Добре е да ползваш ума си, когато имаш нужда от него, но и той се нуждае от почивка. Можем да се разболеем, когато не му даваме време за отдих. Може да се случат психосоматични неща. Едно от невероятните неща относно тренировките на студено е това, че в онзи момент, когато си изложен на студ, си принуден да мислиш само за настоящето. Всички притеснения, целия стрес, всички проблеми, изчезват. Ако се опиташ да мислиш за други неща, студа те връща обратно и казва: „Хей! Все още съм тук.”

Да отпуснеш ума си, както трябва да правиш в студа, е техника, която се опитвам да преподавам. Щастието пребивава в тихо съзнание.

Понякога по време на моите семинари, през тялото ми минава прилив на енергия. Казано ми е, че хората могат да видят визуално кога съм развълнуван, защото ставам много открит. Искам да помогна на хората да преживеят енергията, която е във всички от нас. Тя е източника на свободния ум, смелостта, силата на волята и вярата.

Истината не е плитка. Истината отива дълбоко и може да проникне в сърцето и ума, може да ги успокои. Като езеро, в което вълните по повърхността са изчезнали и водата е неподвижна, само тогава можеш да видиш красивите съкровища по-долу. Като намек за дневна светлина в пещера, това може да генерира надежда.

За да бъдем щастливи методът и упражнението нямат значение, защото никога не е същото за никого. Например дърводелци, механици, учители или родители – те откриват любовта в това, което правят и това ги прави щастливи. Както и да откриваш яснотата, стига да те прави щастлив, прави го.

Затова прави всичко с убеждение. Повярвай и се довери на себе си. Но най-вече…

Бъди щастлив.

С Вим си изпратихме много имейли един на друг по време на зимната ваканция. Разговаряхме два или три пъти на ден. Въпреки честите разговори, които имахме, не бях в състояние да накарам себе си да развия по-нататък техниката. Имах чувството, че бях срещнал препятствие, което ми бе твърде трудно да преодолея сам.

През по-дългата част от зимните месеци дните ми бяха посветени на работа през деня и излизане с приятели през нощта. Разбира се, имаше няколко пъти, в които се чувствах вдъхновен и правех няколко упражнения на Ледения човек с приятелите си, но за тях това изглеждаше като готин парти-трик.

Исках да продължа, но ми липсваше мотивация. Работата ми консумираше дните ми и когато се прибирах вкъщи след нея, бях твърде изтощен да правя каквото и да било. Задрямвах набързо, само за да бъда събуден от обажданията на приятелите ми, питащи ме да изляза с тях. Тъй като повечето колежани си бяха вкъщи за ваканцията, колегите ми бяха единствените ми приятели в града.

Спомням си, че се чувствах изключително виновен всеки път, когато се прибирах от къщите им. Въздухът беше винаги студен и ми напомняше за желанието да тренирам. Макар да имах невероятна връзка с един от най-големите експерти по студа в света, пропилявах възможността си да уча. Постоянната вина ме изтощаваше.

Тогава получих този имейл:

16 януари 2009 г.

Здрасти, Джъстин.

Тази година през пролетта ще правя семинар в Полша в нашата ферма сред природата. Трябва да присъстваш.

Продължавай,
Вим.

Бях във възторг. Това бе възможността, която бях чакал толкова дълго. (…)
Изпратих на Вим следното:

„Чудя се дали ти е известно кога през пролетта ще се проведе семинара. С Джарет се питаме, защото трябва да направим приготовления. Всяка информация би била много ценна. Благодаря!!!”

Той бързо отговори с:

Здравей, Джъстин.

Ще се случи в самото начало на Май. От 1-ви до 7-ми. Надявам се да те видя и трябва да имаш предвид цената. Какво е финансовото ти състояние?

Поздрави,
Вим.

Съобщих на Джарет датата и двамата проверихме графиците си. Скоро разбрахме, че имаме голям проблем. Точно тогава беше седмицата на финалните изпити. Случи се така и че това беше последния семестър на Джарет в колежа. Беше важно за него да бъде там по време на тази последна седмица, така че той нямаше да може да присъства на семинара. Усещах разочарованието му. Ако отидех аз, все още можех да споделя техниката при завръщането ми. Затова се заклех пред себе си, че ще присъствам на семинара на всяка цена.

По време на следващата размяна на имейли с Вим, разбрах, че общата цена на семинара ще бъде 500 евро, което по онова време се равняваше на 720 долара. Това са много пари за колежанин, които да похарчи за „прищявка”. Освен цената на семинара, трябваше да платя още и за двупосочен самолетен билет и да си взема паспорт. Не повече от няколко часа, след като чух за семинара в Полша, създадох план, с който да направя пътуването възможно.

(…)

Приключвайки разговора с майка си, започнах да мисля за начини, чрез които да изкарам повече пари. Спомних си, че в центъра имаше място, където можех да давам кръв два пъти седмично, докарвайки си средно 50 долара допълнително на седмица. Обадих се и насрочих среща, за да започна да дарявам.

Изглеждаше, че всичко ще бъде наред, но знаех, че графикът ми ще бъде много по-забързан. Не само щях да работя на непълно работно време в ресторанта, но и училището започваше следващата седмица, което също щеше да изисква много от времето и концентрацията ми. Имах отговорности и в изследователската лаборатория.

Времето ми щеше да бъде съкратено и бързо разбрах, че ще трябва да направя жертви. Вече нямаше да мога да прекарвам вечерите, излизайки с приятели и беше необходимо да остана съсредоточен, иначе щях да се сбогувам със семинара в Полша. В опит да поддържам нещата организирани, създадох списък със задачи, които да направят пътуването възможно:

- да си взема паспорт
- да събера 1700 долара, които да покрият общата сума и неочакваните разходи
- да направя достатъчно пари, с които да платя храната и наема си (475 долара месечно)
- да пренаредя графика си и да говоря с професорите да си взема изпитите по-рано
- да имам добри оценки, така че майка ми да няма причини да ме спре да отида в Полша

По принцип, ако ми беше казано, че трябва да събера 1700 долара с работа на непълно работно време, докато съм студент редовна форма на обучение, щях да откача. Всъщност, бях на път да полудея много пъти, но идеята да направя нещо значимо с живота си надделя над всички жертви и възможни последствия. Бях готов да приема всичко, което трябваше да направя, за да осъществя пътуването. (…)

За мен Полша не беше опция, а задължение. Това беше, което имах нужда да направя, за да живея. Приех необходимите стъпки и се уверих, че това е начин на живот, приемлив за мен. Отвъд това, нищо друго нямаше значение.

Смяната в перспективата напълно промени начина, по който живеех живота си. През следващите няколко дни започнаха часовете ми. Вече се чувствах различно. Обикновено отивах на училище, стоях там и гледах в далечината, докато не стане време да тръгвам, но сега слушах внимателно. Защо? Защото имах цел. Трябваше да науча информацията, така че да отделя време за себе си и разбера това, което е наистина важно за мен. Часовете по психология бяха твърде бавни и наслоени с информация. Колкото и да бяха информативни, те не грабваха вниманието ми, но жизненият опит – да. Исках да видя какво е възможно в света и най-накрая намерих начин да го постигна.

На работа станах изключително мотивиран и ефективен. Правех най-доброто, на което съм способен, защото исках да чувствам, че заслужавам спечелените пари. С всяка заплата усещах как сякаш стойността на живота ми се увеличаваше. Знаех, че нещо може да се обърка и възможността за Полша да изчезне, но се уверих, че правя всичко по силите си, за да съм сигурен, че мога да си позволя пътуването когато дойде времето.

Всичко, което направих, направих за Полша. Исках да зная дали Вим наистина контролира телесната си температура и издържа на екстремен студ. Да видиш нещо в интернет, не означава, че е вярно; трябваше да се уверя лично. И ако беше реално, исках да видя дали това е умение, което всеки може да развие.

Чувствах, че надеждите ми за разбиране, ще бъдат изгубени, ако не тренирам лично с Вим. Не се интересувах от информацията, която ми предлагаше колежа; интересувах се от човешкия потенциал. Откривах повече потенциал в способността на Вим, отколкото в дипломирането от колежа. Когато стигнах до това осъзнаване, моят първоначален план за намиране на работа и установяване, изчезна. Нов път беше павиран за посоката на моя живот и аз бях този, който взима решенията за него.

След преживяванията си в парка по време на първата ми тренировка на студено, реших, че трябва да бъда по-внимателен по време на упражненията си. Планирах да контролирам условията, възможно най-много, за да мога да се концентрирам върху прогреса, вместо оцеляването. (…)

Бях си казал как няма да правя повече потапяния на крайниците, докато не пристигнат термометрите, но исках да опитам пак. Вместо ръцете, ме интересуваше да разбера какво ще бъде, ако потопя краката си. По онова време те бяха наистина чувствителни и нямаха никаква тренировка. Рядко носех сандали, защото ми бе по-удобно с чорапи и обувки. Следователно, помислих си, че потапянето им във вода с лед ще бъде изключително болезнено и реших да започна лесно, като потапям краката си само в студена вода, без да добавям лед.

Въпреки липсата на термометри, все още исках да документирам своите упражнения. Взех си хронометъра и отворих празен Word документ на компютъра, така че поне да виждам постиженията си в бъдеще. На 5 декември 2009 г. за пръв път си потопих краката в студена вода. (…) Настроих си таймера и поставих десния си крак в пълната едногалонна кофа. В началото не усещах нищо. След около две секунди болката започна да пълзи от стъпалото до коляното ми. Чувствах, че избухва отвътре. Цялото ми тяло се загря и се замаях. Не можех да стоя неподвижен, тялото ми потрепваше. Когато болката отшумя, забелязах, че „фазата на изтръпване” започна в първата минута и двадесет и третата секунда, което и записах в бележките си.

По времето, в което кракът ми беше вцепенен, се опитах да го държа много неподвижен. Припомних си от първия път, че раздвижването на която и да е част от потопения крайник, рестартираше студа. Беше странен феномен, но се оказа вярно. Болката отсъстваше, докато не достигнах 40 минути и 30 секунди. Едва тогава започнах да усещам студения сърбеж в пръстите на краката. Страхувах се, че това означава, че увреждам крака си. Вместо да го издърпам, тествах теорията си, като оставих крака си малко по-дълго във водата, докато студеното, сърбящо усещане се разпространяваше. Издърпах крака си, когато мравучкащото усещане стигна до глезена ми. Кракът беше яркочервен и твърд, когато го извадих от водата. Изпробвах гъвкавостта му, като си огънах пръстите на краката. Движеха се бавно, но изглеждаха добре. (…)

Пристъпих към подготовка на левия крак за студената вода. Въпреки болката в десния крак, обмислях какво ще бъде, ако сложа левия крак в ледена вода. Знаех, че вероятно ще боли повече, но се надявах, че ще бъда способен да се преборя с болката. Напълних кофата с леда от една форма за лед и си потопих левия крак във водата. Веднага ме обзе гадене. Разтрих коленете си, опитвайки се да разсея ума си от болката. След три минути агония, тялото и умът ми най-накрая се успокоиха. Седем минути по-късно студът се просмука навътре и усетих познатото щипане. Извадих крака си след излагане на ледена вода в продължение на 11 минути. Нищо, че не продължи толкова, колкото с десния ми крак, крайния резултат бе един и същ: твърдо и червено. (…)

На следващия ден повторих същия процес. Този път изложих и двата си крака на ледена вода. Бяха нужни 3 минути и 50 секунди на десния ми крак да се настрои към мразовитата температура, докато за левия това отне 4 минути. Когато казвам „настрои” имам предвид количеството време, което е необходимо за крайниците ми да изтръпнат, от който момент няма вече болка или налягане. Може да се каже и че от този момент нататък упражнението става поносимо.

След като изложих и двата си крака заедно на ледената вода, го направих отново, този път последователно. Подобрението в способността ми да се адаптирам към водата, бе много по-очевидно. Въпреки че отнемаше средно около четири минути на крак, болката беше съвсем умерена. Това направи изключително трудно за мен да кажа точния момент, в който водата стана поносима, защото след първоначалния шок, болката просто бавно избледняваше.

За всеки от повторните ми опити, засякох колко време отнема на краката ми да се чувстват отново нормално. Определих „нормално” като момента, в който краката ми възвръщаха гъвкавостта си и повече не ги чувствах бавни. Отне 46 минути на левия ми крак да се възвърне към нормалното си състояние и 43 на десния ми крак.

На следващия ден дадох почивка на краката си и вместо това потопих ръцете си. Намерих голяма метална купа в кухнята и направих обичайната смеска: сол, студена вода и лед. С купата, стояща в скута ми, потопих двете си ръце във водата. Ръцете ми сякаш станаха поносими след 2 минути и 6 секунди. На 19-тата минута ги извадих от водата поради появата на боцкащото усещане.

След като ги изсуших с кърпата, изгарящо усещане се разпространи по пръстите ми. Да, въпреки че ръцете ми се „затопляха”, студено усещане се промъкваше до лактите ми; беше наистина объркващо. Те се чувстваха по-студено извън водата, отколкото в нея! Освен това, двигателните ми умения значително се забавиха. Сложих си ръкавици, в опит да си затопля ръцете; вместо това се случи обратното. Ръкавиците бяха направили ръцете ми да се чувстват значително по-студени! Игнорирах странните усещания и продължих да нося ръкавиците, докато ръцете ми не се затоплиха 45 минути по-късно.

На следващия ден най-накрая пристигнаха термометрите ми. Настроих оборудването си, оставих леда да постои малко във водата и след това премерих температурата му. Водата беше 7.4°С. Когато пъхнах десния си крак във водата, с изненада установих, че го нямаше първоначалния шок; направо отидох във фазата на адаптиране, което отне само минута. Бях изумен. Само след няколко дни трениране бях постигнал огромен напредък.

След 12 минути потапяне на краката, започнах да усещам лек сърбеж в пръстите на краката. Бях уверен в способността си да остана по-дълго, затова продължих с решимост. Забелязах, че водата се чувстваше по-студена, отколкото в началото, ето защо отново премерих температурата й. На 22-та минута термометърът показваше 1.67°С, беше се понижила с над пет градуса!

Извадих си крака след три минути; не исках да насилвам тялото си да прави нещо, което няма да издържи. Общото време, в което десния ми крак бе във водата беше 25 минути, с шест повече от първия път, когато изобщо го потопих в ледена вода. Бях развълнуван да видя прогрес, особено защото потапянията вече не бяха толкова болезнени, както когато започнах с експериментите. Бяха необходими 29 минути за десния ми крак да се върне към нормално състояние след изваждането му от водата. Това бяха около 13 минути по-малко! Резултатите ме удивиха.

Нямах повече лед във фризера, за да презаредя кофата за левия ми крак. Измерих температурата на студената вода, която беше 6.9°С. Когато си сложих крака в нея, бях някак разочарован, че за разлика от десния, имаше първоначален шок. Въпреки болката в началото, бяха нужни само две минути за адаптиране. Леките бодежи в пръстите започнаха да пълзят някъде около 11-тата минута. На 20-тата минута започна да боли и извадих левия си крак от водата. Отне му 34 минути да се върне към обичайното си състояние. Това са 12 минути по-малко от последния опит, който бях правил с този крак.

(…)

Няколко седмици след опасното ми изживяване в парка, снегът започна да се топи. Изглеждаше като подходящо време да опитам тичане при условията, споменати от Вим. Обадих се на приятел – Дейв и го попитах дали иска да тича с мен. Той се съгласи да дойде. (…) Времето навън бе казано, че е около 4°С, без вятър. За съжаление, за мен нямаше начин да тичам с частично изложени крака, както бе предложил Вим. Или щях да тичам бос, което не бе опция поради многото счупени стъкла по улиците, или с обувки. Избрах обувките. Щях да нося и къси панталонки. (…)

Студения въздух нежно докосваше гърдите ми, когато започнахме да тичаме. Само след 30 секунди, тялото ми се приспособи към студа. За първи път, в който изобщо тичах с гол гръден кош, ми беше сравнително комфортно. Въпреки че можех да почувствам как ръцете ми бавно губят топлина, останалата част от тялото ми се усещаше напълно добре. Бях учуден колко лесно беше. След няколко минути тичане, започнах да имам затруднения в дишането. Устата ми беше суха, а гърлото – болезнено. По принцип дишам с уста, опитах се да премина към дишане с носа. Няколко опита да взема въздух през хремав нос, се доказаха като доста неприятни. Реших да се върна обратно към устата и поема последствията.

Тялото ми се поддаде на студа след 15 минути тичане. Ръцете ми бяха безчувствени, а гърдите ми горяха. Бях неспособен да продължа с темпото на Дейв, защото мускулите в краката ми се стегнаха. Студеното усещане, първоначално изпитвано само в ръцете, сега се беше разпространило из цялото ми тяло. Бързо губех битката да остана топъл. Двадесет минути след като с Дейв напуснахме апартамента ми, се разделихме. Имах чувството, че ако спрем да си кажем довиждане, няма да успея да се прибера вкъщи, така че се задоволих с „ще се видим по-късно” и продължих да тичам. Опитвах се да увелича скоростта си, за да се прибера по-бързо, но краката ми вече бяха стигнали до границите на възможностите си.

Пристигнах вкъщи след 25 минути тичане, най-накрая избягах от замръзващия студ и влязох в апартамента си. Изненадващо, единствената болка, която получих, докато отново се настройвах към температурата, беше леко усещане за парене, нищо повече. В огледалото на банята, забелязах цвета на кожата си – беше яркочервена. Несигурен дали това е добър знак, си облякох дреха с качулка и панталони, и закачах тялото ми да се стопли. Когато дрехите докоснаха кожата ми, започнах да се чувствам по-студен. Объркан и треперещ, се опитах да се стопля, лежейки на леглото, завит с одеяла. След 20 минути непрекъснато треперене, най-накрая започнах да усещам топлина. Студеният сърбеж, който преминаваше през тялото ми, се бе разсеял.

Въпреки че бягането в студа беше стимулиращо преживяване, чувствах сякаш не правя пълното трениране на Ледения човек. Беше средата на януари и имаше малко сняг по земята, повечето се бе разтопил. Чудех се какво ще бъде да тичам през снежна буря, носейки само къси панталонки и обувки. Няколко дни по-късно имах този шанс.

Този уикенд с Престън бяхме в апартамента ми. (…) Погледнах през прозореца и забелязах, че валеше! Усмихнах се на себе си и бях обзет от идеята да изляза и тичам. Онлайн проверих температурата навън, беше минус 0.5°С. Не успявах да се концентрирам върху домашните си, снегът ме викаше. (…)

Няколко минути по-късно стоях на задната си врата, носейки само къси панталонки и обувки за тенис. (…) Условията навън бяха перфектни. Никога не бях виждал щатския колеж толкова красив. Снегът валеше на „парцали” и нямаше вятър. Гледката наподобяваше тази на телевизионен екран, който не получава сигнал и картината е зърнеста. Тялото ми крещеше, докато се настройваше към студа, но след минута се отпусна. Нямаше повече шок или „студено усещане”. Снегът се топеше по кожата ми и го усещах като хладно, освежаващо одеяло. Краката ми произвеждаха прекрасен, хрущящ звук, докато тичах по снежните тротоари. Беше като сън. Светът изглеждаше твърде красив, за да бъде истински.

(…)

Осъзнах, че дишането през устата на студения, сух въздух беше доста неудобно, затова опитах нещо различно. Задържах си устата затворена и дишах единствено чрез носа. Също така забавих темпото си до момента, в който нямах усещането, че насилвам себе си и се нуждая от допълнително кислород. Правейки това, се почувствах десет пъти по-добре. Не само вече не трябваше да се безпокоя за възпалено гърло от тичане в студа, но също така разбрах и че това ме затопляше.

(…)

На дванадесетата минута, почувствах познатия сърбеж в ръцете. Не беше болезнено, просто забележимо. Останалата част от тялото ми беше напълно добре, всъщност се чувствах изключително топъл. Това осъзнаване ме насърчи да увелича скоростта си по пътя към вкъщи. Прибрах се в комфорта на дома си след двадесет минути излагане на тялото на студ. След няколко секунди, в които бях вътре, ми се появи желание отново да изляза навън за още едно тичане, като този път изложа краката си на пресния сняг. Свалих си обувките и излязох в своя преден двор. Краката ми бяха топли и потни от тичането по чорапи и обувки, ето защо първите няколко секунди стоене в снега бяха освежаващи. Изминаха още 30 секунди и се чувствах добре, тялото ми не изпращаше никакви обезпокоителни сигнали. Когато изминаха още няколко минути, потта по гръдния ми кош започна да става хладна и да усещам студ. След няколко секунди краката ми също изпитаха този ефект. Чувствайки се като че стъпвам върху огън, ги извадих от снега и изтичах бос вкъщи. Болката се облекчи веднага след влизането ми в топлия дом.

(…)

Облякох анцуг в опит по-бързо да сгрея тялото си. Топлия плат върху кожата ми ме накара да ми стане по-студено. Бях напълно объркан. Какво се случва с мен? си помислих. Предполага се да усещам студ и треперя когато съм навън в студеното време, не когато съм вътре в дома си и нося топли дрехи. (…) Следващите няколко часа стоях в стаята си, твърде развълнуван да заспя. Нощното изживяване ми бе дало усещане за постижение. Бях открил забавен, но безопасен начин да тренирам тялото си в студа. Най-накрая чувствах, че правя истинска тренировка на Ледения човек.

Следващите няколко дни бях твърде зает в работа и училище, и нямах никакво време да правя студени тренировки. Затова намерих друг начин да тренирам. Когато и да тръгна от вкъщи, ходейки на работа или училище, щях да нося само къси панталонки и тениска. Без значение колко студено бе, останах последователен. Някои дни щях да тръгвам за училище около осем или девет сутринта и да не се прибирам преди десет часа вечерта. Това бяха дните, които очаквах с най-голямо опасение.

Независимо, че бях доста зает, все още бях решен да стана Ледения човек. Примирих се със дългите, студени дни, с надеждата, че един ден тялото ми ще може да остава топло, въпреки температурите на замръзване. Беше трудно отначало, но не промених намеренията си. Бяха ми давани доста погледи, от които мога да кажа, че хората се съмняваха в здравия ми разум, но не позволявах на скептицизма им да ме спре.

По време на разходките ми из кампуса, носещ ограничено количество дрехи, забелязах само една слабост. Разбира се, тялото ми се изстудяваше през първите пет минути на студено, но винаги се адаптираше към външната температура. Слабостта беше в ръцете ми. След няколко минути настройване, те започваха да щипят, след това болят, след което да пулсират. Когато не можех повече да издържам болката, откривах най-близката сграда и влизах вътре, докато не ми се сгреят ръцете. Те бяха единствената причина, поради която бих потърсил подслон.

Докато останалата част от тялото ми оставаше топла, ръцете ми крещяха в агония. Най-накрая си казах, че това е достатъчно. Знаех, че ако искам да издържам повече в студа, ще трябва да посветя повече време на тренировки. Следващите няколко дни обмислях начини да увелича интензитета на упражненията. По време на една от смените ми, миейки чинии, ми хрумна идеята да ползвам метална купа, вместо пластмасова, теоретизирайки, че металът ще задържа студа по-добре. Прибрах се вкъщи и взех метална купа от кухнята. Напълних я по същия начин, по който го бях правил и с пластмасовите кофи – със сол и студена вода. След това добавих две форми лед с надеждата температурата да спадне още. Измерих я и се оказа, че е 6.3°С, което бе по-малко от измереното в пластмасовия съд, когато получих термометрите. Поради ширината на купата, щях удобно да побера и двете си ръце. (…) Нямаше да бъда способен да записвам данни по време на упражнението, ето защо реших да ползвам времето, за да се съсредоточа върху него и обърна повече внимание на промените в ръцете си.

Поех няколко дълбоки вдишвания и потопих двете си ръце във водата. Със затворени очи се концентрирах върху всяко усещане. Няколко мига след това ръцете започнах да жилят. Секундите отминаваха, а болката растеше все повече. (…) Опитах се да успокоя ума си и я игнорирам, казвайки си, че това скоро ще приключи. В крайна сметка болката отшумя и вече успявах да седя спокойно. Назовах времевата рамка от потапянето на ръцете до момента, в който болката си отива „фаза на адаптацията”, понастоящем известна като Етап 1.

След като болката избледня, не усещах нищо друго. Тялото ми беше отпуснато и спокойно. Преместих си ръцете в купата и незабавно нахлу студена шокова вълна. Болка обзе пръстите ми. След няколко секунди мускулно напрежение, болката отслабна. Разпознах липсата на болка и цялостно спокойствие след първоначалния шок като „фаза на релаксацията”, сега известна като Етап 2.

Изминаха няколко минути от началото на Етап 2. Бавно, щипещо усещане се появи в пръстите ми. Беше подобно на усещането, че ръката или крака заспиват. Постепенно щипането се увеличаваше. Тревожни мисли изпълниха главата ми. (…) Пренебрегнах ги, любопитен какво ще се случи и се насилих да остана във водата. През време на, както ми се стори - следващата минута, щипането се разпространи от пръстите, до дланите, а след това и до китките ми. (…) Имах чувството, че тялото ми буквално крещи да се отстраня от студената субстанция. Уплашен, го послушах и извадих ръцете си от водата. Счетох първите знаци на щипане и тревожни мисли като Етап 3.

След като си изсуших ръцете с кърпата, те започнах да горят. Болката беше непоносима. За пореден път се чувствах сякаш експлодираха. Мушнах двете си ръце в ризата и ги поставих под мишниците си. Подскочих, когато студените ръце докоснаха топлата кожа. След секунди болката се засили. Топлината на тялото ми бе повишила нивото й до „мъчително”. Първата ми мисъл беше да се отдръпна, но стиснах зъби и се борих. Минаха няколко минути, преди болката да се разсее. Разбрах, че съм направил груба грешка – никога не трябваше да насилвам себе си толкова далеч в Етап 3.

Обмислях какво би станало, ако се бях принудил да остана по-дълго, но знаех, че удовлетворяването на любопитството ми би имало тежки последици. Затова смятах, че всичко, различно от отбелязаните симптоми на Етап 3, би трябвало да се счита за Етап 4. Бих могъл само да предполагам, че продължителното излагане на Етап 3 или настъпването на Етап 4, неизбежно би довело до трайни щети, нещо, което се надявах никога да не ми е налага да изпитвам.

(…)

На 23 декември се върнах вкъщи след дълга работна смяна. (…) Лежах на дивана и се чудех се по какви нови начини да тренирам тялото си, когато умът ми се закачи за идеята за потапяния на цялото тяло. Спомних си Вим да казва, че се упражнява всеки ден като плува в замръзнало езеро. За съжаление нямаше място около апартамента ми, където мога свободно да плувам през зимата. Убедих се, че това е добро нещо. Бих предпочел да бъда в контролирана среда, отколкото подложен на непредвидими обстоятелства. Не исках повторение на нощта, в която краката ми замръзваха в парка. В крайна сметка се примирих с идеята да ползвам ваната си като моя контролирана среда.

Докато обмислях детайлите как да симулирам чрез ваната си замръзнало езеро, моята приятелка Даниел Кардел ми изпрати текстово съобщение. Даниел, или Дани, както обикновено я наричам, бе един от хората, които знаеха за пътуването ми до Калифорния и изследванията ми върху Леденият човек. Чрез съобщения вече бяхме обсъдили упражненията, които бях правил дотук да тренирам тялото си (т.е. тичане не студено и потапяне на ръка/крак).

Когато финализирах подробностите за това как точно щях да потапям цялото си тяло във ваната, попитах Дани дали би искала да се отбие, наглежда и може би участва. Тя не знаеше дали ще участва, но искаше да дойде и ме наглежда, за да се увери, че ще бъда добре. Притеснявах се, че нещо може да се обърка и ако това станеше, тя поне щеше да е там и се обади на 911. (…)

Когато отидохме в къщата ми, с Дани си поговорихме хубаво около половин част. Не се бяхме виждали от няколко седмици и имахме да наваксваме с живота на другия. След това дискусията премина върху темата за студа. Дадох й няколко задълбочени обяснения за методите, които използвах, за да тренирам и й показах кофите, в които потапям крайниците си. Тя все още се колебаеше за цялостното потапяне, така че й предложих първо да опита различно упражнение. Напълних една от пластмасовите кофи със студена вода от чешмата, сол и дванадесет кубчета лед. След като го оставих да се охлади малко, поставих съдържанието пред Дани. Не си направих труда да премеря температурата на водата. Това беше просто демонстрация на това какво би почувствала, влизайки във ваната. Обясних й виждането си за четирите етапа и й казах какво да очаква. Тя нямаше търпение да пробва.

Отделяйки няколко секунди да се подготви, тя вкара дясната си ръка в студената вода. В рамките на няколко секунди, шокът стана очевиден, изписан на лицето й. Дани присви очи, прехапа устни и пое няколко забележимо по-дълбоки вдишвания. (…) Доста скоро мускулите по лицето й се отпуснаха и най-накрая й стана комфортно. Усмихна се и каза, че болката си е отишла. Вместо да извадя ръката й, помолих Дани да я задържи, докато не стигне до началото на Етап 3, когато щеше да се появи мравучкането. Струваше ми се, че бъде полезно за нея да разпознае този момент, така че ако прави потапяне на цялото тяло, да знае кога да излезе от водата. Ето че и Етап 3 се появи. Дани си извади ръката от водата и я изсуши с кърпа. Описа ми изживяванията си в детайли, от началото на шока до бодежите в пръстите. Все още не бе сигурна за ваната, но се съгласи първо да ме гледа как го правя и след това да реши окончателно.

Оставих Дани в дневната и влязох в банята да пусна студената вода. Поставих пет форми за лед в банята, сол и се преоблякох в банския си. След като водата напълни ваната, изсипах леда и солта, и ги оставих да поседят вътре. Реших, че десет минути са достатъчно време, за да се охлади водата. Премерих температурата й, беше 6.8°С, някак водата бе станала по-студена от всички други пъти, в които си бях потапял крайниците. Извиках Дани, настроих таймера на хронометъра и се опитах да вляза във водата възможно най-бързо, избягвайки по този начин моментите на колебание.

Бях ползвал студената вода върху краката си и стъпването вътре не беше толкова лошо; шокът дойде, когато седнах и си потопих долната част на тялото. Нещо в главата ми започна да крещи към мен: ИЗЛЕЗ! Това е замръзване, какво правиш? Въпреки силните мисли за нежелание, преместих теглото си и потънах по-ниско във ваната. Когато водата пропълзя по корема ми и премина над гърдите ми, нещо се скъса. Загубих всякакъв контрол над дъха си и започнах да се задъхвам за въздух. Затворих си очите и потопих останалата част от тялото си, докато раменете ми не бяха напълно покрити. От водата стърчаха само коленете и главата ми. Изглежда бях твърде висок за ваната и неспособен да побера цялото си тяло под водата.

Усещах тялото си сковано и развих неконтролируемо треперене. Отчаяно се опитвах да се успокоя и възвърна контрол над дишането си. Пробвах бавни вдишвания, дълбоки вдишвания, дори затаих дъх; нищо не работеше. Вместо това опитах да се съсредоточа върху отпускането на мускулите. Една минута след потапянето, тялото ми започна да се отпуска, а тръпките изчезваха. Към първата минута и половина, се бях адаптирал напълно и възвърнал контрол над дишането си. Тогава почувствах особено усещане. Само няколко секунди по-рано ми бе невероятно студено, но сега водата се усещаше топла. Всъщност, усещах цялото си тяло затоплено и се чувствах спокоен. Сякаш бе игра и печелех. Единственото нещо, върху което трябваше да се концентрирам, бе да се отпускам и дишам бавно и спокойно. Вече нямаше битка между съзнателните ми мисли и рефлексивни действия. В този момент имах пълен контрол над тялото си.

На третата минута започнах да губя този контрол, конвулсиите се завърнаха. Треперенето беше много по-трудно за овладяване и станах много неспокоен. И така, следващите пет минути се борех да възстановя контрол. Възнамерявах да потисна треперенето, но успях само няколко пъти. Дори и тогава, беше за секунди. Не знаех къде се включва треперенето в четирите етапа, но разчитах на знаците от предишните си изживявания. Накрая – на 8-та минута и 26-тата секунда, усетих боцкащото чувство в пръстите на ръцете и краката. Тъй като това бе първия път, в който изцяло потапях тялото си, не желаех да се насилвам повече от необходимото. Намерих утеха в идеята, че мога по всяко време да направя същия експеримент и опитам отново. Затова спрях хронометъра и излязох от водата.

Въздухът бе топъл и кожата ми изпитваше познатия сърбеж. Погледнах надолу и забелязах, че цветът й е в дълбок нюанс на пурпурно. Приличах на някой, който е стоял с часове на слънце, без слънцезащитен крем. Посягайки към кърпата си, ми направи впечатление, че движенията ми са невероятно бавни. Това беше странно. Трябваше съзнателно да се фокусирам върху действието да обвия всеки пръст около кърпата. Обикновено съм много добър в справянето с едновременни задачи, но в тази ситуация всяко движение изискваше пълното ми внимание.

Започнах да се суша и веднага открих, че нещо не е наред. Не можех да почувствам мястото, където кърпата докосваше кожата ми. (…) Опитвайки се да изсуша краката си, загубих баланс и се хванах за вратата, за да не падна. Незабелязано за мен по това време, бях хванал много остър метален ръб. Нищо не успявах да почувствам. Не забелязах голямата рязка на ръката, докато по бялата кърпа не се появиха кървави петна. Имах около 6-7 сантиметров разрез на лявата ръка. Произшествието ме накара да бъда по-внимателен в движенията си.

Въпреки забавените двигателни функции и загубата на чувствителност в кожата, се чувствах страхотно. Отидох в стаята си и се преоблякох в блуза с дълъг ръкав, спортен панталон и чорапи. След това отидох в хола и обсъдих с Дани преживяното. Скоро след като седнах в хола, ме обзе странно чувство. Изведнъж ми стана изключително студено. Бях започнал да си възвръщам чувствителността, ето защо докоснах ръката си – беше топла. Точно тогава започнах да се треса силно, поддавайки се на неконтролируемо треперене. Объркан, спрях да говоря и казах на Дани да ми даде няколко минути, в които да си върна контрола над тялото.

Колкото и да е странно, неочаквано изпитах силен порив да сваля дрехите си. Чувствах сякаш повърхността на тялото ми прегрява. Вътрешно можех да усетя как студената кръв минава по вените ми. Това нямаше никакъв смисъл. Борейки се с нуждата да си сваля дрехите, започнах да скачам наоколо в опит да раздвижа кръвта и адреналина си. Това ме замая, така че отново седнах. Опитах се да обясня на Дани какво се случва вътре в мен, но всеки път тялото ми трепереше и челюстите ми се удряха една в друга. Беше абсурдно. Продължи следващите 45 минути. В крайна сметка треперенето спря и почувствах, че си връщам контрола. Някак, този неочакван епизод не бе обезпокоил Дани. Вместо това, изглеждаше, че я е вдъхновил. Очите й светнаха, когато я попитах дали иска да опита. „Разбира се,” каза тя, „Защо не?”

Тъй като си бе оставила банския костюм вкъщи, й дадох мои тениска и къси панталонки, в които да се преоблече. Няколко минути по-късно с Дани стояхме в банята ми. Тя изглеждаше доста нервна, когато проверих водната температура. Термометърът отчете 8.2°С, което явно не я разтревожи, защото скоро отговори с „Отивам!” и се потопи във водата. Веднага тя започна да се задъхва за въздух. Казах: „Опитай се да се отпуснеш, Дани. Това, което чувстваш, скоро ще свърши”.  Минута и двайсет след преминаването през първоначалния шок, тялото й стана по-малко стегнато и тя можеше най-накрая да се отпусне. Въпреки че потрепваше от време на време, тя контролираше нещата.

В опит да помогна на Дани да остане в контрол, я помолих да не говори, освен ако не е нужно да ме осведоми за нещо, случващо се с тялото й. Освен себе си, не бях виждал друг да прави тези упражнения и се притеснявах за доброто й състояние. Седях край ваната и през цялото време й отдавах пълното си внимание. Когато тя започна да чувства боцкането в пръстите (Етап 3), бяха изминали 7 минути и 42 секунди. Спрях хронометъра и й помогнах да излезе от ваната. Напомних й да се движи бавно, когато се суши.

След няколко минути тя се беше преоблякла и сега стояхме в дневната. Докато описваше опита си, тя често подчертаваше, колко лесно е било след отминаването на първоначалния шок (Етап 1). В следващия етап Дани се е чувствала комфортно и топло. Тя потрепваше, докато ми обясняваше това, но изобщо не изглеждаше толкова зле, колкото бях аз и беше в състояние да завършва изреченията си без прекъсване.

Даниел бе първият човек, който се присъедини към мен за студено упражнение. Завинаги ще остана благодарен на Дани, защото нейният опит ми показа, че моделите, които бях разпознал, не бяха само в моята глава, а част от реалността. Даниел с лекота разпознаваше кога тялото й преминава от етап в етап. Да видя, че същите промени се случват и с друг, ме бе развълнувало.

Преди потапянето на цялото тяло и тичането в снега, бях някак скептичен към способностите на Вим, но след като видях представянето на Даниел и изслушвайки подробният й отчет, съмненията ми изчезнаха напълно.

Оттук-нататък вярвах, че всеки може да тренира да стане Леденият човек.

Две седмици след Килиманджаро, бях на път за Лапландия, Финландия. След съгласуване с английска продуцентска компания, стигнахме до идеята да шофираме от Амстердам до Лапландия за маратона. (б.пр.: маратонът е бягане на дълго разстояние, което обикновено се провежда на шосе. Дистанцията е 42,195 км.) По пътя минахме през Германия, Дания, Швеция, Финландия и накрая Лапландия. Всяка държава ставаше по-студена докато пътувахме на север. Когато наближихме южната част на Швеция, започна да вали сняг. Посрещнаха ни хлъзгави пътища и много студени температури, но все пак имахме да пътуваме още 1500 километра преди да стигнем до Полярния кръг!

В крайна сметка стигнахме до крайната ни дестинация: много малък курорт в Лапландия. Мястото бе направено от дърво, но ни пазеше много топло. Отвън див елен си играеше в гъстия сняг, който ни заобикаляше; почувствах се като в сцена излязла сякаш от коледна приказка. Когато температурата спадна до -20°C, кондензираният въздух замръзна, правейки снега да прилича на красиви, остри диаманти.

Малко след пристигането ни се срещнахме с местен фиксатор. Фикасаторът, както го нарича повечето телевизионен персонал, е човек който подрежда и планира много различни ъгли на камерите на мястото на снимките. Докато той се занимаваше с ъглите, останалата част от екипа бе нужно да намери начин и направи пътека в близките хълмове за маратона. Те трябваше да разберат какво точно трябва да се случи и къде всичко ще се проведе, така че беше добре, че бяха много съсредоточени върху детайлите. Докато гледах как всички работят, започнах да се чувствам много тревожен и бдителен. Ето как винаги се чувствам преди предизвикателство. Това е естествен начин да се подготви ума ми.

На следващия ден отидохме във ферма за елени и говорихме със стопанина й. Той бе облечен в еленска кожа и живееше в типична, лапландско-номадска палатка. Тя изглеждаше много подобно на типи, изглеждаше много индиански. Лапландските номади са много подобни на северноамерикански индианци. Съдържателят на фермата ни разказа истории за техните традиции, огнени ритуали, както и за живота им, и уважението към природата и елените. Номадите в района бяха намалели бързо, тъй като снежните скутери премахват необходимостта от еленски транспорт, което ги оставя без доходи. Искрено чувствам, че е жалко да видя модерното време да превзема региони като този. Една от историите, които ни разказа стопанисващия елените, е как лапландските хора, известни още като саами, бяха развили телепатия, за да говорят с техните далечни съседи. Обаче веднъж след като телефоните били изобретени, телепатията започнала да изчезва с времето. Още една достойна за съжаление загуба.

В деня преди маратона отидохме на пистата и направихме няколко предварителни снимки. Това е необходимо, защото има кадри, които не могат да се заснемат в деня на тичането поради твърде трудния ъгъл. Така че приех добрата възможност да поработя навън и потичам за малко през снега само по шорти.

Снегът не беше нито твърд, нито мек. Беше с различна текстура от тази, с която бях свикнал, но тичах известно време през покритата в бяло дива пустош. Забелязах, че снегът покрива земята по начин, който правеше трудно да виждам върху каква повърхност стъпвам. Всичко изглеждаше добре, докато изведнъж стъпих на неравна земя и чух „Кррррррик”!!!

Десният ми глезен се изкриви и започна да пулсира от болка. На следващия ден се предполагаше да пробягам първия си маратон, а току-що си бях изкълчил тежко глезена! Увереността ми беше разбита. Мислех си дали ще бъда способен да направя маратона. Бях затрупан от несигурност и съмнения, но единственото, което можех да направя е да продължа с решителност; съзнание над материята. Казах на екипа, че ще трябва да сменим трасето, по което ще тичам. Обясних им, че си бях изкълчил глезена, защото снегът бе твърде дълбок и ще бъде невъзможно да мина по него. Те се съгласиха да проучат околните райони и потърсят различни пътеки с втвърдени снежни пластове. Не спах много добре тази нощ, но бях целеустремен и това ми даваше енергия.

На следващата сутрин трябваше да мина медицински преглед преди тичането. Професионалистите ми казаха, че моята физиология е много по-здрава от тази на средностатистически млад мъж. Казаха ми още, че сърдечният ми ритъм е изключително нисък – с 38 удара в минута и имам добро кръвно налягане. Тогава.. те видяха глезенът ми. Предложението им към мен беше, че не бива да тичам маратона, разбира се – не бях съгласен. Виждайки моята решителност, казаха, че ако избера да тичам, ще бъде на мой собствен риск. И така, след като ми превързаха глезена, медицинските специалисти ми пожелаха късмет и ме изпратиха.

Репортери от вестници и телевизии вече присъстваха, когато пристигнах на началното място от наскоро замисления курс. Преди да изляза от колата, се подготвих психически за последен път. Когато бях готов, излязох навън и започнах да тичам! Стартирах толкова рязко, че това завари всички неподготвени. Никой не очакваше да започна така и всички трябваше бързо да си съберат нещата и ме последват скоростно, за да наваксат.

Целият снимачен екип седеше в задната част на колата, с подходящо отворена задна врата, така че да могат да ме снимат, докато тичам. Караха малко по-напред от мен с бавно темпо, за да се получат добри снимки.

Б.пр.: Кратко видео от събитието:





Снимаха краката ми отблизо, отдалеко, отстрани, с широки и тесни ъгли на заснемане. Всичко вървеше изключително добре. Километри минаваха и нямаше каквито и да било проблеми, така че продължих с тичането. С всичко вървящо толкова добре, тревогите ми бяха спрели и бях способен да се насладя на околността; възвърнатата ми увереност ми помагаше да се отпусна и радвам на природата пред себе си.

Изминаха 10 километра… 20 километра… и все още нямах проблеми. Въпреки това, когато преминах маркировката за 25-ия километър, студът започна да оказва влияние върху мускулите ми. Киселината, която се бе натрупала в краката ми, наистина ме забавяше. Оттук-нататък решителният ум започна да играе своята роля. Психическата ми подготовка започна да се отплаща, тъй като тичането се превърна в предизвикателство за силата на волята. Събрах се и се съсредоточих върху всяка изтръпнала стъпка през снега; нямаше да се предам на умората.

Да останеш съсредоточен може да те изведе през почти всичко; това алармира адреналина в нервната система да работи ефективно.

Това бягане беше битка, която трябваше да спечеля, точно както на Килиманджаро. Там борбата ми беше с липсата на въздух, но тук в Лапландия – със студа и неподготвеното ми физическо състояние. Месеци преди това се бях подготвил, стоейки в конна позиция (б.пр.: позата на коня е често срещана в азиатските бойни изкуства и приема името си от позицията, заемана при езда на кон.) с прегънати колене половин час, за да практикувам отърваване от натрупването на киселина. Изискваше внимание, но работеше. Това беше видът внимание, който трябваше да постигна по време на тичането си. Въпреки тежкото чувство, което все още имах в краката си, минах покрай маркировката на 32-ия километър. Останах в своя транс, пътувайки голямото разстояние през горите.

По времето, когато стигнах до последните два километра, почти ходех. Поглеждайки към финалната линия, възвърнах част от енергията си. Финалният участък беше украсен от аплодиращи хора и факли. Целта ми вече беше в моя обсег. Когато прекосих финалната права, бях обгърнат от похвали; бях го направил! 

След като първият ми пълен маратон бе успешно завършен, бях съпроводен до дървена хижа, където ме чакаше семейството ми. Когато влязох, те ме поздравиха и похвалиха. Настаниха ме до огнището и ми подадоха бира и цигара. „Като индианците”, казах, „цигарения дим е за мир и постижения”. Всички около мен бяха слисани, когато разбраха, че съм пушач и пияч. Спортистите обикновено нямат тези навици. Те бяха шокирани от това, което бях постигнал, въпреки пороците си.

Репортерите продължиха да ми задават въпроси, докато снимачният екип преглеждаше заснетия филм. Бягането бе завършило, а аз бях повече от доволен. Току-що бях направил още една първооткривателска стъпка по-дълбоко в съзнанието си. За пореден път успях да преодолея страховете и несигурността си. Тази нощ, докато си почивах пред телевизора, моето тичане излезе по новините. Беше красиво нещо да се види.

На следващия ден краката ме боляха невероятно, едва вървях. Последващото тридневно каране на кола бе достатъчно време за краката ми да се възстановят напълно. По време на шофирането до вкъщи ми хрумна ново предизвикателство, което ми се искаше да изпълня някой ден: да тичам 50 километра в пустинята Сахара, без да пия никаква вода.

Надявах се да реализирам тази цел в бъдеще.

По време на последните години в университета, работех в изследователска лаборатория, фокусирана върху лицеви изражения и човешки емоции. (…)

На 2 декември 2009 г. преглеждах отново стари видеа на Ледения човек в YouTube. Натъкнах се на странен видеоклип, състоящ се от слайдшоу на снимки, направени с инфрачервена камера. Видеото беше кратко и съдържаше само няколко снимки как Вим Хоф прави упражнения пред голяма група хора. От белия цвят, излъчващ се от тялото му, можех да заключа, че той генерира доста топлина. (…)

По време на последните пет секунди от видеото, на екрана се появи уебсайта на Леденият човек. (…) Проверих уебсайта и намерих малък раздел с информация за контакт. Там бе изброен и имейл адресът на Вим; бях в екстаз! Винаги съм искал да имам възможността да разговарям с него и ето че сега това бе осъществимо. Разбира се, бях изключително скептичен, че той ще отговори, предвид това, че е наистина известен и вероятно много зает. Но имах и силна вяра. Вярвах, че ако е писано да говоря с Ледения човек, той ще получи имейла ми и ще отвърне. (…) Ето какво му изпратих:

Здравейте, г-н Хоф,

Името ми е Джъстин Розалес. Уча в университета в Пенсилвания и е, добре, наистина не зная как да направя това официално, но ми е интересна темата и искам да бъда възможно най-открит. С приятеля ми изследвахме за кратко Туммо, а аз лично пътувах до Бъркли, Калифорния, за да открия повече информация за тази техника и да се опитам да разбера още относно „вътрешния огън”. Намерих семинар. Човекът, който го водеше се казваше Тензин Вангял Ринпоче (Tenzin Wangyal Rinpoche). Семинарът продължи четири дни. Обаче преди това се е провеждал няколко пъти през годината, за да се усвои това изкуство. Аз отидох само на последната му сесия, защото допреди няколко седмици не знаех за семинара.

Както и да е. Те минаха през 9 дихателни техники, загряване на чакрите, Tsa Lung, Bar Lung и Drak Lung (б.пр.: вероятно всички са тибетски практики, като открих информация само за първата от тях). Чувствам, че има различни начини за изпълнение на Туммо. Вече бях прочел книгата „Вътрешен огън”. В нея описаните техники бяха различни от преподадените на семинара.

Г-н Хоф, имам силно желание да овладея изкуството на Туммо. Разбира се, с приятеля ми сме западняци и въз основа на проучванията, които съм провел, тибетците не са много приятелски настроени, когато стане дума за споделяне на Туммо с хора от западната култура. Чувал съм ги да казват: „Те слагат всичко в грешен контекст”, „Те нямат въображение” и „Няма да проработи”. Но откровено казано, господине, с приятеля ми сме мнооого непоколебими и с отворен ум. Наистина се интересуваме от тази идея и НАИСТИНА искаме да опитаме това да проработи и за нас самите.

Причината да пиша имейл, сър, е че правите нещо, което не съм виждал досега в тибетското проучване, което направих… Въпреки всичките статии, на които попаднах, не видях никой друг да стои изправен и дори да тича.

Така че се чудех дали планирате някакви семинари в скоро време, в които да преподадете своите методи за Туммо. С моя приятел с удоволствие бихме намерили начин да се срещнем, за да се научим на тях. Ние, меко казано, имаме интерес към Вашата работа, начин на живот и всичко. Не бихме документирали това по никакъв начин, нямаме нищо общо и с новините. Ние сме двама студенти, които са силно заинтересовани да подобрим себе си и да се учим, разбираме и придобиваме знание. Ние просто искаме да се усъвършенстваме. Сър, наистина бихме оценили всеки отговор на този имейл, дори да ни бъде отказано. Възхищаваме се, че сте човек, който не е от тибетската култура, а е овладял изкуството на Туммо. Благодаря много.



След като изпратих имейла, се върнах към лабораторната си работа. (…)
След десет минути получих това:


Скъпи Джъстин,

Няма тайни. Всеки един, всеки ум може да разбере концепциите. Особено когато са приети с отворено сърце. Ще ти пиша по-нататък. 

Междувременно, се опитай да се научиш, като изслушаш лекцията, която направих в Ню Йорк след изпълнението ми по манхатънските улици. Потърси видеото в Google, като пишеш „мистичен огън”.

Поздрави,
Вим Хоф


(…) Нямах идея за кое видео говори Вим, мислех, че вече съм видял всичките. Не знаех и какво беше „мистичен огън”. Така че написах в търсачката „мистичен огън”, „леден човек” и „вим хоф”. Излезе резултат, който не бях виждал преди това. Ето линк към видеото, което бях открил. (б.пр.: въпросното неактивно видео от 17-та глава).

То започваше с човек на име Кенет Камлер, описващ какво обикновено се случва с човешкото тяло на някого, когато то е изложено на студ. В презентацията си той преминава към това как тялото на Вим реагира различно на студа и предлага теориите си как това е възможно. След което Вим е извикан на сцената и помолен да говори.

Вим започва като казва на публиката: „Науката може да стигне само толкова далеч. Ние сме хора, а хората могат да отидат отвъд науката.” След това преминава в дълго обяснение какво е правил в миналото и какво планира да прави в бъдеще.

Почти в края на видеото Вим казва, че сега има различна философия. Споменава, че е направил значително количество рекорди и постигнал много цели. И сега иска да учи другите на наученото от него. Иска да помогне на неразумните да разберат какво е преживял, за да могат да го изживеят и те. Новата му цел е да започне да споделя със света възможността да се стане Леден човек.

След като изгледах видеото, почувствах, че разбирам Вим на по-дълбоко ниво. Видях кой е той отвъд знаменитостта, показвана от медиите. Видях го като някой, който е готов да направи каквото е необходимо, за да промени света. Той беше бъдеща версия на това, което се надявахме да станем някога с Джарет. Вим беше постигнал невъзможното и активно искаше да направи повече.

Изпратих линка с видеото на Джарет и го помолих да се обади, след като го изгледа. Новата информация възобнови в мен стремежа към знания и разбиране. Лаптопът ми каза, че температурите навън в момента са около 0°С. Исках да се потопя в изследванията си и придобия опит със студа. Така че си свалих якето, събрах си нещата и излязох навън.

От мястото, където се намирах, до апартамента ми беше двадесетминутна разходка и тениската ми не направи много, за да ме защити от студеното време. След няколко секунди ходене навън, можех да почувствам как кожата настръхва навсякъде по моето тялото. Тръпки пробягваха по гръбнака ми и виждах дъха си всеки път, когато издишвах. Беше студено и вятърът от 24 км/ч не помагаше. С всеки негов порив, усещах сякаш нещо или някой изсмуква топлината от тялото ми. След десет минути вървене навън, загубих всякакви усещания в пръстите си. Чувствах ги като търкащи се един в друг камъни, когато ги събрах в юмрук. Страхувах се, че ще причиня сериозно увреждане на тялото си и по-късно ще трябва да се изправя пред последствията.

Продължих да вървя към вкъщи, получавайки много внимание от хората. Имаше много втренчвания, вдигнати вежди и отворени усти; почти всеки един ме зяпаше. Първоначално бях наистина самоуверен, но след това осъзнах, че това, което правех е странно за повечето хора. Ето защо Вим Хоф е толкова известен. Мнозинството хора гледат на неговите действия сякаш са някакъв цирков номер, защото не могат да си представят те самите да направят нещо подобно. Когато най-накрая стигнах до къщата си, бавно успях да извадя ключовете от джоба. Беше невероятно трудно да отключа вратата, докато непохватно държах и опипвах всеки ключ с изтръпналите си ръце. В крайна сметка ключалката се завъртя и отворих вратата.

Влизайки, горещината на дома ми обгърна замръзналите ми ръце и те започнаха да жилят. Чувството беше все едно върховете на няколко стотин ножа са поставени около ръцете ми и някой ги натискаше всички едновременно. Беше непоносимо. Чувствах се замаян и отидох да легна в спалнята си. Затворих очи и се опитах да изтласкам болката. Едва след двайсет минути започнах да усещам известно облекчение, докато накрая болката притихна и избледня. За щастие изглеждаше, че на ръцете ми няма нанесени постоянни щети. Страхът от измръзване ме беше напуснал, след като си възвърнах усещанията в пръстите.

Джарет ми звънна по телефона същата вечер. Говорихме за това колко страхотно беше видеото и той ми каза, че се е зарадвал да види различна страна от характера на Вим. (…) Описах му и разходката си от по-рано през деня и колко болезнено беше. (…)
Говорейки за болка, реших да не опитвам повече излагане на студ, докато не говоря с Вим отново. Не исках да увредя тялото си и разруша шансовете някога да се науча да контролирам неговата температура. На следващия ден получих имейл от Вим, обясняващ как студът е „суров, но справедлив учител”. Той ми казваше и че ние хората сме загубили естествената си способност да се адаптираме към студа с времето. За да си я възвърнем е необходимо да се адаптираме към прогресивно излагане. В отговор му изпратих следното, имайки наум мразовитата си разходка:

Благодаря, Вим,

Всичките Ви мисли са много поучителни и се радвам да ги чуя. Имат смисъл и звучат естествено. Единственият ми въпрос е: Когато излагам себе си на студа, как да узная кога да спра? Мога да приема студа и тялото ми се чувства добре, обаче когато съм навън по тениска и къси панталонки… започват да ме болят пръстите… после сякаш изгарят… и в крайна сметка загубвам чувствителност. В кой момент трябва да спра? Или просто трябва да нося ръкавици. Макар че, ако го направя, те няма ли да отнемат способността ми да се настройвам?

Съжалявам за неразбирането си, но се опитвам да го направя възможно най-правилно, така че да не нараня себе си. Благодаря за постоянната подкрепа и съвет!!! Моят приятел и аз сме щастливи да се учим и възвръщаме естествените механизми!


На което той отговори:

Здрасти, Джъстин,

В началото ще чувстваш студа, пръстите на ръцете и краката ще реагират. Аз съм алпинист, който се катери без екипировка. Трябва да имам добър контрол и добро кръвообращение в пръстите на ръцете, за да се задържам.
Ето какво ми помогна да тренирам ръцете си. Опитай и ти.

Намери камък или студен предмет, докосни го и остави пръстите да реагират, докато вече не се чувстваш добре. След това се отстрани от студа и изчакай няколко минути. Тогава вените в ръцете ти се отварят отново, това е естествения начин, който прави възможно, в моя случай – да се катеря с часове по ледени скали; усещането е страхотно!
Още веднъж – това е естествено, но трябва да го разбереш от опит.

Помогнал съм на много хора да излекуват реакцията на краката към студа, като ги карах да ходят боси в снега около четвърт миля (б.пр.: около 400 метра) с правилната ментална нагласа. След това нямаха повече проблеми със студени крака.

Тайната е в това, че техните вени бяха твърде малки и ограничаващи кръвния поток. Чрез излагане можеш да приспособиш вените да станат по-големи и позволяващи повече топла кръв да достига до крайниците. Това не е фокус-мокус.

Можеш да приспособиш вените чрез излагането им на екстремен студ. Когато за пръв път влезеш в студеното, вените и артериите ще се свиват, неимоверно ограничавайки кръвния поток. След като се адаптират, вените и артериите ще се отворят отново, и докато са на студено, ще продължат да изпомпват топла кръв към откритите части на краката. Това увеличава обиколката на стените както на вените, така и на артериите… всичко е естествено.

Просто е,

Вим.

Това беше първият път когато всичко започна да има някакъв смисъл за мен. Разбирането, че съществува наука зад способността, я правеше да изглежда по-постижима. Виждах го като че ли щях да тренирам мускул или провеждам състезание, всеки път отивайки прогресивно по-далеч. Нямах налични студени плочи или скали, така че трябваше да бъда креативен. Независимо от това - бях готов да започна да тренирам.