Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Ларкън Роуз, 2011---- Най-опасното суеверие  (Прочетена 35044 пъти)

0 Потребители и 2 Гости преглежда(т) тази тема.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Книгите на Джереми Лок - Краят на Злото, и на Ларкън Роуз - Най-опасното суеверие, нямат прецедент в историята. За мен беше не само гордост, но и дълг да работя по този проект. Убеден съм, че проумяването на тези трудове завинаги ще промени начина, по който ние, загрижените читатели, гледаме на света.



Някои от вас, които ни следят през интернет от повече години насам, знаят защо публикуваме информацията по начина, по който го правим. Нашата цел е постигането на обществен ефект. А общественият ефект на ден днешен зависи във все по-голяма степен от интернет и новите технологии за комуникация. Затова е от голямо значение даден материал да може да стигне до колкото се може повече хора. Публикувайки го по този начин, Гугъл и другите търсачки работят в полза на масовото осведомяване.

Затова в Библиотеката на "Апокрифна Академия" публикувам първите над 50 страници, които са лично мой превод, спазвайки традицията на нашия подход.

Прави чест на професионалните преводачи от SOFTISBG.COM, че са осигурили неограничен интернет достъп до тази книга от първостепенна социална важност. Цялата книга на български можете да свалите от техния сайт ТУК.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 05:54:17 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 05:53:16 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Подготвяне на читателя

Това, което ще прочетете в тази книга, ще бъде, по всяка вероятност, против всичко, което са ви учили вашите родители и учители, което са ви говорили в църквите, медиите и правителството, и против всичко, в което вие, семейството ви и приятелите ви винаги сте вярвали. Въпреки това, то е истината, и сами ще видите това, ако си позволите да погледнете обективно. Не само, че това е истината, а може и да е най-важната истина, която някога ще чуете.

Все повече и повече хора откриват тази истина, но за да го направите, е нужно да прогледнете през много предубеждения, неоснователни допускания и дълбоко вменени суеверия, да оставите настрана човешката житейска индоктринация, и честно и искрено да изследвате някои нови идеи. Ако направите това, драматично ще промените начина, по който виждате света. Отначало е почит сигурно, че ще ви бъде неудобно, но в дългосрочен план ще си заслужава всичките усилия. И ако достатъчно хора изберат да видят тази истина, и да я прегърнат, тя няма просто драстично да промени начина, по който тези хора виждат света; тя драстично ще промени самия свят, за по-добро.

Но ако толкова проста истина може да промени света, не би ли трябвало ние вече да я знаем, и не би ли трябвало отдавна вече да я прилагаме? Ако човеците бяха една чисто мисловна раса, обективни същества, тогава да. Но историята показва, че повечето човешки същества буквално по-скоро биха умрели, вместо обективно да преосмислят системите от вярвания, с които са отраснали. Средностатистическият човек, който чете във вестника за война, потисничество и несправедливост, ще се чуди, защо съществува такава болка и страдание, и би поискал всичко това да свърши. Само че, ако му се каже, че неговите собствени вярвания допринасят за страданието, той почти със сигурност ще отхвърли такова твърдение, без да се замисли втори път, и може дори да се нахвърли върху онзи, който му говори такива неща.

Затова, читателю, ако твоите вярвания и суеверия – много от които не си избрал сам, а просто си ги наследил като вярвания, неподлежащи на въпрос – значат за теб повече, отколкото истината и справедливостта, тогава моля те, спри да четеш сега и дай тази книга на някой друг. Ако, обаче, си склонен да поставиш под въпрос някои от дълго поддържаните от теб хрумвания и предразсъдъци, ако това би намалило страданието на другите, тогава прочети тази книга. И тогава я дай на някой друг.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Част I - Най-опасното суеверие

Да започнем директно

Колко милиони са съзерцавали бруталните ужаси на историята, с безбройните си примери за човешката нечовечност към човека, и са се чудели как е възможно да се случват такива неща? Истината е, че повечето хора не биха искали да знаят как се случва, защото те самите са религиозно привързани именно към вярването, което прави тези неща възможни.  За огромната част от страданието и несправедливостта в света, днес и от хиляди години насам, може да се обвини една единствена идея.  Тя не е алчността или омразата, или коя да е от другите емоции или идеи, които обикновено се набеждават за причинители на обществените злини. Всъщност, повечето агресия, кражби, нападения и убийства в света са резултат просто от едно суеверие – едно вярване, което, въпреки че е почти повсеместно, е наобратно на всички доказателства и здрав разум (въпреки че онези, които поддържат това вярване, разбира се, не мислят така). Мотото на тази книга е лесно за изразяване, но трудно се разбира от повечето хора, и дори им е трудно да го обмислят по спокоен и рационален начин:

Вярването в “авторитета”, което включва всички вярвания в “правителството”, е нерационално и противоречиво; то противоречи на цивилизацията и моралността, и е основа на най-опасното, разрушително суеверие, което някога е съществувало. Вместо да бъде сила на реда и справедливостта, вярата в “авторитета” е висшият враг на човечеството.

Разбира се, почти всеки е възпитан да вярва точно в обратното: че подчинението на “авторитета” е добродетел (поне в повечето случаи), че уважаването и съгласяването със “законите” на “правителството” е онова, което ни прави цивилизовани, и че неуважението към “авторитета” води само до хаос и агресия. Всъщност, хората са толкова щателно дресирани да свързват подчинението с “добро поведение”, че атаките към концепцията за “авторитета” ще звучат, на повечето хора, като твърдения за несъществуването на правилно и грешно, сякаш не е нужно да се спазват каквито и да е стандарти на поведение и сякаш не е нужно човек да има какъвто и да е морал. Не това се твърди тук – тъкмо обратното.

Определено, причината, поради която митът за “авторитета” трябва да се срине, е именно защото има такова нещо като добро и зло, има значение как хората се отнасят един с друг, и хората трябва винаги да се стремят да водят морален живот. Въпреки постоянната авторитарна пропаганда, която твърди обратното, да проявяваш уважение към “авторитета” и да проявяваш уважение към човечеството са две взаимно изключващи се неща и са диаметрално противоположни. Причината да не се уважава митът за “авторитета” е, именно за да можем да проявим уважение към човечеството и справедливостта.

Има остър контраст между онова, на което ни учат, че е предназначението на “авторитета” (да създаде мирно и цивилизовано общество) и реалните резултати от “авторитета” в действие. Прелистете която искате историческа книга и ще видите, че повечето от несправедливостите и разрушенията, извършени навсякъде по света, не са били причинени от хора, “нарушаващи закона”, а по-скоро са резултат от хора, подчиняващи се и налагащи “законите” на различни “правителства”. Злините, които са били извършени въпреки “авторитета”, са тривиални в сравнение със злините, извършени в името на “авторитета”.

И въпреки това, децата все още ги учат, че мирът и справедливостта идват от авторитарния контрол и че, въпреки крещящите злини, извършени от авторитарните режими по света в цялата история, те все пак са морално задължени да уважават и да се подчиняват на настоящите “правителства” в собствената си страна. Учат ги, че “да правиш каквото ти кажат” е синоним на това да бъдеш добър човек и че “да играеш по правилата” е синоним на това да постъпваш правилно. Напротив, за да бъдеш морален човек, се изисква, да поемеш лична отговорност в отсъждането между добро и зло и да следваш съвестта си, това е обратното на това да уважаваш и да се подчиняваш на “авторитета”.

Причината да бъде толкова важно хората да разберат този факт, е,  че основната опасност от мита за “авторитета” се крие не в съзнанията на контрольорите в “правителството”, а в съзнанията на онези, които са контролирани. Един мръсен индивид, който обича да доминира другите, е тривиална заплаха за човечеството, освен ако много други хора смятат такова доминиране за легитимно, защото е постигано чрез “законите” на “правителството”. Изкривеното съзнание на Адолф Хитлер, само по себе си, е било малка или никаква заплаха за човечеството. Милионите хора, които считали Хитлер за “авторитет”, и по този начин се чувствали задължени да се подчиняват на командите му и да изпълняват заповедите му, са онези, които в действителност са причинили щетите от Третия Райх. С други думи, проблемът не е, че злите хора вярват в “авторитета”; проблемът е, че по принцип добрите хора вярват в “авторитета”, и в резултат, в крайна сметка проповядват и дори извършват агресивни дела, несправедливост и потисничество, дори убийство.

Обикновеният статист (някой, който вярва в “правителството”), докато рони сълзи за всички начини, по които “авторитетът” е бил използван като инструмент на злото, дори и в собствената му страна, все пак ще настоява, че е възможно “правителството” да бъде сила на доброто, и продължава да си “авторитетът” може и трябва да осигури път за мир и справедливост.

Хората грешно предполагат, че много от полезните и легитимни неща, които са от полза на човешкото общество, се нуждаят от съществуването на “правителство”. Добро е, например, хората да се организират за взаимна защита, да работят съвместно за постигане на общи цели, да намират начини за коопериране и да се разбират мирно, да измислят споразумения и планове, които по-добре да позволяват на човешките същества да съществуват и да процъфтяват в едно взаимно ползотворно и не-агресивно състояние на цивилизацията. Но не това значи “правителство”. Въпреки факта, че “правителствата” винаги твърдят, че действат от името на хората и общото благо, истината е, че “правителството”, по самата си природа, винаги е в директна опозиция спрямо интересите на човешкия вид. “Авторитетът” не е благородна идея, която понякога се проваля, нито пък е валидна концепция, която понякога се извращава. От глава до пети, от началото до края, самата концепция за “авторитет” е анти-човешка и ужасно разрушителна.
Разбира се, повечето хора им е трудно да преглътнат такова твърдение.  Правителството не е ли съществена част от човешкото общество? Не е ли то механизма, чрез който цивилизацията става възможна, защото принуждава нас, несъвършените човеци, да се държим по редови и мирен начин? Не е ли измислянето на общи правила и закони нещото, които ни позволява да се разбираме, да уреждаме споровете по цивилизован начин, и да търгуваме и въобще да общуваме по честен, неагресивен начин? Не сме ли чували винаги, че ако не беше “властването на закона” и общото уважение към “авторитета”, нямаше да сме нищо повече от сбирщина глупави, агресивни зверове, живеещи в състояние на постоянен конфликт и хаос?

Да, това са ни казвали. И не, нищо от това не е вярно. Но опитът да развържем съзнанията си от вековните лъжи, опитът да дистилираме истината от джунглата на дълбоко вменените заблуди, може да е изклюючително труден, не само неудобен.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 05:08:16 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Преглед

В следващите страници читателят ще бъде преведен през няколко етапа, за да може напълно да разбере защо вярването в “авторитета” наистина е най-опасното суеверие в историята на света. първо, концепцията за “авторитет” ще бъде дестилирана чак до най-основната си есенция, за да може да бъде дефинирана и изследвана обективно.

В Част II ще бъде показано, че концепцията е от само себе си фатално дефектна, че основното схващане за каквото и да е “правителство” е абсолютно несъвместимо с логиката и моралността. Всъщност, ще бъде показано, че “правителството” е едно напълно религиозно вярване – верски-основано приемане за супер-човешка, митологична същност, която никога не е съществувала и никога няма да съществува. (Не се очаква от читателя да приеме такова стряскащо твърдение без здрава логика и обилни доказателства, които ще бъдат осигурени.)

В Част III, ще бъде показано защо вярата в “авторитет”, включително и всяка вяра в “правителство”, е невероятно опасна и разрушителна. По-точно, ще бъде показано как вярата в “авторитета” има драматично въздействие както върху възприятията, така и върху действията на различни категории хора, което води буквално милиарди иначе добри, мирни хора до опрощаването или извършването на действия от яростна, неморална агресия. Всъщност, всеки, който вярва в “правителство”, прави това, въпреки че широкото мнозинство не го осъзнава, и е склонно буйно да го отрича.

Най-накрая,  в Част IV, на читателя ще му се представи кратък поглед в това какъв би изглеждал живота без вярата в “авторитет”. Противно на обикновеното предположение, че отсъствието на “правителство” ще означава хаос и разрушение, ще бъде показано, че когато митът за “авторитета” бъде изоставен, много неща ще се променят, но и много неща ще останат същите.  Ще бъде показано защо, вместо вярването в “правителство” да е проводник на и да е нужно за едно мирно общество, както почти всеки е бил учен, това вярване е определено най-голямото препятствие за взаимно изгодното организиране, коопериране и мирно съвместно съществуване. Накратко, ще бъде показано защо истинската цивилизация ще съществува, само след като митът за “авторитета” бъде заличен.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 05:08:06 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Идентифициране на врага

За да оценим концепцията “авторитет” и да преценим колко струва, трябва започнем, като точно дефинираме какво означава, и какво е.

От ранно детство ни учат да се предаваме пред волята на “авторитета”, да спазваме указите на онези, които, по един или друг начин, са се сдобили с властови позиции и контрол от началото, добротата на едно дете се степенува, или категорично или косвено, първо по това колко добре се подчинява на родителите си, после по това колко добре се подчинява на учителите си, и после по това колко добре се подчинява на “законите” на “правителството”. Дали като намек или като констатация, обществото е пропито от съобщението, че подчинението е добродетел, и че добрите хора са онези, които правят това, което им казва “авторитета”. Като резултат от това съобщение, концепциите на моралността и подчинението са станали толкова размътени в съзнанията на повечето хора, че те ще почувстват всяка всяка атака срещу хрумването за “авторитет” сякаш е атака срещу самата моралност. Всяко подхвърляне, че “правителството” е изначално нелегитимно, ще звучи като твърдение, че всички трябва да се държат като безотговорни, злобни животни, живеейки живота според кодекса, че оцеляват най-добрите.

Бедата е, че системата от вярвания на нормалния човек лежи върху тюрлюгювеч от неясни, често противоречиви концепции и предположения. Термини като моралност и подчинение, закони и законодателни власти, водачи и граждани постоянно се употребяват от хора, които никога не са разглеждали разумно такива концепции. Първата стъпка в опита да се проумее природата на “авторитета” (или “правителството”), е да се дефинира какво означава думата. Какво е това нещо, наречено “правителство”?

“Правителството” казва на хората какво да правят. Но това, само по себе си, не ни дава достатъчна дефиниция, защото всички видове личности и организации казват на другите какво да правят. “Правителството”, обаче, не просто предлага и не просто иска; то командва. Само че за едно рекламно лице, което казва “Действайте сега!” или за проповедник, който казва на богомолците какво да правят, също може да се каже, че раздават команди, но те не са “правителство”.

За разлика от “командите” на проповедниците и рекламните лица, командите на “правителството” са подплътени със заплахата от наказание, употребата на сила срещу онези, които не се подчиняват, онези, които са хванати да “нарушават закона”. Но дори и това не ни дава завършена дефиниция, защото уличните бандити също налагат командите си със сила, но те не са “правителство”. Отличителната черта на “авторитета” е, че за него се смята, че има правото да дава и да налага команди. В случая с “правителството”, неговите команди се наричат “закони”, и неподчинението на тях се нарича “престъпление”.

“Авторитетът” може да се обобщи като правото да властваш. Той не е просто способността насилствено да контролираш другите, която в определена степен всеки притежава. Той е предполагаемото морално право насилствено да контролираш другите. Това, което различава уличната банда от “правителството”, е начина, по който ги възприемат контролираните от тях хора. Погазването на чуждата собственост, обирите, изнудването, нападенията и убийствата, извършени от обикновени бандити, се възприемат от почти всички като неморални, неоправдани, и престъпни. Жертвите им може да изпълняват исканията им, но не от чувството за морално задължение да се подчиняваш, а просто от страх. Ако жертвите на уличната банда смятаха, че могат да се опълчат без никаква опасност за тях самите, те биха го направили без ни най-малкото чувство на вина. Те въобще не възприемат уличния бандит като легитимен, праведен водач; те не си го представят като “авторитет”. Вещите, които бандитът заграбва, не се наричат “данъци”, и неговите заплахи не се наричат “закони”.

Исканията и командите на онези, които носят етикета “правителство”, от друга страна, се възприемат много различно от онези, към които са насочени командите им. Властта и контролът, който “законодателите” и “правителството” упражняват върху всички останали, се смятат за валидни и легитимни, “законни” и добри. По същия начин, повечето, които следват такива команди като “спазват закона”, и които предават парите си като “плащат данъци”, не го правят просто от страх от наказанието, ако не се подчинят, но също и от чувство за дълг да се подчинят. Никой не се гордее да бъде ограбен от улична банда, но много носят етикета “спазващ закона данъкоплатец” все едно е медал на честта. Това изцяло се дължи на начина, по който подчиняващите се възприемат онези, които им дават команди. Ако се възприемат като “авторитет”, като праведен господар, тогава по дефиниция за тях се смята, че имат моралното право да дават такива команди, което от своя страна налага морален дълг на хората да се подчиняват на командите. Да се нарече човек “спазващ закона данъкоплатец”, означава, да се хвали с лоялното си подчинение на “правителството”.

В миналото, някои църкви са твърдели, че имат право да наказват еретици и други грешници, но в Западния свят днес, концепцията за “авторитет” почти винаги се свързва с “правителството”. Всъщност, двата термина днес могат да се използват почти като синоними, тъй като, в този ден и епоха, всеки от тях намеква за другия: предполага се, че “авторитет” произлиза от “законите”, издавани от “правителството”, и “правителството” е организацията, която някой си представя, че има право да властва, тоест “авторитет”.

От основно значение е да се направи разлика между команда, оправдана спрямо ситуацията, и оправдана спрямо това кой дава командата. Само второто е вид “авторитет”, за който се говори в тази книга, въпреки че терминът понякога се използва в друг смисъл, който обикновено размътва разликата. Когато, например, някой твърди, че е имал “авторитета” да попречи на бандит да наруши частната му собственост, той не твърди, че има някакви специални права, които другите не притежават. Той просто казва, че вярва, че определени ситуации оправдават даването на нареждания или употребата на сила.

В контраст на това, в концепцията “правителство” става дума, че определени хора имат специално право да властват. Тук говорим за идеята, схващането, че някои хора – като резултат от изборите или други политически ритуали, например – имат морално право да контролират другите в ситуации, в които повечето хора не биха имали такова право. Смята се, че само онези в “правителството” имат правото да издават “закони”; само за тях се счита, че имат правото да налагат “такси”; само за тях се мисли, че имат правото да водят войни, да регулират определени въпроси, да раздават лицензи за различни дейности, и тн. Когато обсъждаме “вярата в авторитета” в тази книга, това е значението, за което говорим: идеята, че някои хора имат моралното право насилствено да контролират другите, и че, като последствие, въпросните контролирани чувстват моралното задължение да се подчиняват.

Трябва да се подчертае, че “авторитетът” винаги е в очите на Всевишния. Ако този, който е контролиран, вярва, че онзи , който го контролира, има правото да го прави, тогава този, който е контролиран, гледа на контролиращия го като на “авторитет”. Ако този, който е контролиран, не счита контролиращия го за легитимен, тогава на контрольора не се гледа като на “авторитет”, а се счита просто за бияч или бандит. Пипалата на “вярата в авторитета” достигат до всеки аспект на човешкия живот, но общият знаменател винаги е въобразяваната легитимност на контрола, който тази вяра упражнява върху другите. Всеки “закон” и “данък” (федерален, щатски или местен), всички избори и всяка кампания, всеки лиценз и разрешение, всеки политически дебат и движение – на кратко, всичко, което има общо с “правителство”, от тривиален градски указ до “световна война” – почива изцяло върху идеята, че някои хора са се сдобили с морално право – по един начин или друг, в по-голяма или по-малка степен – да властват над другите.

Въпросът тук не е просто злоупотребата с “авторитет” или дебата за “добро правителство” срещу “лошо правителство”, а изследване на фундаменталната, подлежаща концепция “авторитет”. Дали на един “авторитет” се гледа като на абсолютен, или като на ограничен и обвързан с условия, може да има отношение към това колко големи поражения нанася този “авторитет”, но няма отношение към това дали подлежащата концепция е смислена. За конституцията на САЩ, например, се смята, че е създала “авторитет”, който, поне на теория, имал силно ограничено право да властва. Въпреки това, тя все пак се опитвала да създаде “авторитет” с правото да върши неща (например да “таксува”, да “регулира”), които нормалният гражданин няма правото сам да извършва. Въпреки че се преструвала, че давала право за властване само над определени въпроси, тя все пак твърдяла, че дава някакъв “авторитет” на управляващата класа, и като такава, конституцията също подлежи на обвинение в “авторитет” толкова, колкото и всеки върховен диктатор.

(Терминът “авторитет” понякога се използва по начини, които нямат нищо общо с въпроса на тази книга. Например, някой който е експерт в някое поле, често го наричат “авторитет”. По същия начин, някои взаимоотношения приличат на “авторитет”, но не намесват никакво право за властване. На отношенията между работодател и работник, често се гледа така, все едно има “шеф” и “незначителен подчинен”. Само че, без значение колко доминиращ или надменен може да бъде един работодател, той не може да наложи задължителен труд, или да праща в затвора за неподчинение. Единствената власт, която той наистина има, е силата да прекрати договорката, като уволни работника. И работникът има същата сила, защото той може да напусне. Същото е вярно и за дрегите взаимоотношения, които може да приличат на “авторитет”, като занаятчията и чирака му, сенсеят по бойни изкуства и ученика му, или треньора и атлета, който тренира. Такива сценарии включват договорки, основани върху взаимно, доброволно споразумене, от което всяка страна е свободна да излезе. Такива взаимоотношения, при които един човек позволява на друг да насочва действията му с надеждата, че ще се облагодетелства от уменията или знанието на другия, не е онзи вид “авторитет”, който представлява най-опасното суеверие, ако въобще става дума за “авторитет”.)

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Правителството не съществува

Повечето хора вярват в това, че “правителството” е необходимо, въпреки че те също потвърждават, че “авторитетът” често води до корупция и злоупотреба. Те знаят, че “правителството” може да бъде неефективно, нечестно, неразумно и потисническо, но те все още вярват, че “авторитетът” може да бъде сила за добро. Това, което не успяват да осъзнаят, е, не само че “правителството” произвежда долнокачествени резултати, или че “авторитетът” често злоупотребява. Проблемът е, че самата концепция е в корена си неразумна и сама си противоречи. Тя не е нищо повече от едно суеверие, лишено от каквато и да е логическа или доказателствена основа, което поддържат само като резултат от постоянна култоподобна индоктринация, създадена за да скрие логическия абсурд на концепцията. Не е въпрос на степен, или на това по какъв начин се използва; истината е, че “авторитетът” не съществува и въобще не може да съществува, и неспособността да се осъзнае този факт е довела милиарди хора до това да вярват в неща и да извършват неща, които са ужасяващо разрушителни. Не може да има такова нещо като “добър авторитет” – всъщност, въобще няма такова нещо като “авторитет”. Колкото и странно да звучи, това много лесно може да бъде доказано.

Накратко, правителство не съществува. Никога не е съществувало и никога няма да съществува. Политиците са истински, войниците и полицията, които насилствено налагат волята на политиците са истински, сградите които обитават са истински, оръжията, които владеят, са много истински, но предполагаемият им “авторитет” не е. И без този “авторитет”, без правото да правят каквото правят, те не са нищо повече от банда биячи.

Терминът “правителство” намеква легитимност – той означава упражняването на “авторитет” над определен народ или място. Начинът, по който хората говорят за онези на власт, наричайки командите им “закони”, наричайки неподчинението “престъпление”, и тн, намеква за правото на “правителството” да властва, и за съответстващо задължение от страна на поданиците да се подчиняват. Без правото за властване (“авторитет”), няма причина нещото да се нарича “правителство”, и всичките политици и техните наемници стават абсолютно неразличими от един гигантски организиран престъпен синдикат, “законите” им – не по-валидни от заплахите на изнудвачи и джамбази. И това, в действителност, представлява всяко “правителство”:  една нелегитимна банда биячи, крадци и убийци, играещи го праведни властелини.

(Причината, заради която термините “правителство” и “авторитет” се появяват в кавички навсякъде в книгата, е защото никога не може да съществува легитимно право за властване. В тази книга такива термини се отнасят само до хората и бандите, за които хората грешно си въобразяват, че имат право да владеят.)

Всички мейнстрийм политически дискусии – всички дебати относно какво трябва да е “легално” и “нелегално”, кой трябва да бъде сложен на власт, каква трябва да бъде “националната политика”, как трябва “правителството” да се справи с разни въпроси – всичко това е абсолютно безсмислено и пълна загуба на време, тъй като всичко това се основава на грешното предположение, че един човек може да има право да владее друг, че “авторитетът” въобще може да съществува. Целият дебат за това как “авторитетът” трябва да се използва, и какво трябвало да прави “правителството”, е точно толкова полезно, колкото дебата за това как Дядо Коледа трябва да се справя с Коледата. Но е безкрайно по-опасно. От добрата страна на нещата, премахването на тази опасност – най-голямата заплаха, пред която човечеството някога се е изправяло, всъщност – не изисква фундаментална промяна в човешката природа, нито преобразуването на цялата омраза в любов, нито извършването на каквото и да е друго драстично изменение на състоянието на вселената. Вместо това, изисква се единствено хората да разпознаят и да изоставят едно определено суеверие, една нерационална лъжа, в която почти всеки е научен да вярва. В известен смисъл, повечето от световните проблеми могат да се решат още утре, ако всеки направи нещо сходно с това да изостави вярването в Дядо Коледа.

Всяка идея или предложено решение на проблем, което зависи от съществуването на “правителство”, и което включва абсолютно всичко от полето на политиката, е изначално невалидно. Като аналогия, двама души могат да се заемат с полезна, рационална дискусия относно дали ядрената енергия или хидроелектрическите язовири са по-добър начин да се произвежда електричество за града им. Но ако някой предложи, че по-добър вариант би бил, да се произвежда електричество, като се ползва магически прашец от феички, неговите коментари биха били и трябва да бъдат отхвърлени като нелепи, защото истинските проблеми не могат да бъдат решени от митични същества. И въпреки това, почти всички модерни дискусии на социалните проблеми не са нищо друго, освен караница относно кой вид магически прашец от феички ще спаси човечеството. Всички политически дискусии почиват върху едно неподлежащо на въпрос, но грешно предположение, което всеки приема на доверие, просто защото вижда и чува как всички други повтарят мита: хрумването, че може да има такова нещо като легитимно “правителство”.

Проблемът с популярните недоразумения е, че: те са популярни. Когато кое да е вярване – дори и най-нелепото, нелогично вярване – се поддържа от повечето хора, то няма да се струва неразумно на вярващите. Да се продължава с това вярване, ще се чувства като нещо лесно и сигурно, а поставянето му под въпрос ще се чувства като нещо неудобно и много трудно, ако не и невъзможно. Дори и обилните доказателства за ужасяващо разрушителната сила на мита за “авторитета”, на едно почти немислимо ниво и продължаваща вече хиляди години, не са били достатъчни и само една шепа хора едва са започнали  да се съмняват във фундаменталната концепция. И така, вярвайки, че са просветлени и мъдри, човешките същества продължават да се вкарват от едно колосално бедствие в друго, като резултат от тяхната неспособност да се отърсят от най-опасното суеверие: вярата в “авторитет”.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Разклонения на Суеверието

Има голям обем терминология, която израства от концепцията “авторитет”. Това, което е общото между всички тези термини, е че те намекват определена легитимност на една група хора, която насилствено контролира друга група. Ето само някои примери:

“Правителство”: Както споменахме преди, “правителство” е просто термина, означаващ организация на група хора с въображаемо право да властват. Много други термини, описващи части от “правителство” (като “президент”, “конгресмен”, “съдия” и “законодателна власт”) подсилват предполагаемата легитимност на управленската класа.

“Закон”: Термините “закон” и “законодателна власт” имат много различно подразбиращо се значение от думите “да ям” и “командвам”. Разликата, отново, зависи от това дали онези, които издават и налагат такива “закони” имат въображаемото право да го правят, ако една улична банда издаде команди за всички в квартала й, никой не нарича такива команди “закони”. Но ако “правителството” издаде команди чрез процеса на “законодателната власт”, почти всеки ги нарича “закони”. Истината е, че всеки авторитарен “закон” е команда, подплътена от заплахата от ответен удар срещу онези, които не се подчинят. Дали е “закон” срещу извършването на убийство или срещу строителството на платформа без разрешение за строителство, това не е нито предложение, нито молба, а команда, подплътена със заплахата от агресия, дали под формата на принудителна конфискация на имущество (тоест глоби), или под формата на отвличане на човешко същество (тоест, пращане в затвора). Това, което може да се нарече “изнудване”, ако се върши от нормалния гражданин, се нарича “таксация”, когато се прави от хора с въображаемото право да властват. Онова, на което нормално би се гледало като на тормоз, нападение, отвличане, и други вреди, се гледа като на “регулация” и “налагане на закона”, когато се извършва от онези, които твърдят, че представляват “властта/авторитета”.

Разбира се, да се използва термина “закон”, за да се опишат изначалните характеристики на вселената, като законите на физиката и математиката, няма нищо общо с концепцията “авторитет”. Освен това, има друга концепция, наречена “естествен закон”, която е много различна от установения “закон” (тоест “законодателна власт”). Концепцията на естествения закон гласи, че съществуват стандарти за правилно и грешно, присъщи на човечеството, които не зависят от никой човешки “авторитет”, и които всъщност изместват всеки човешки “авторитет”. Въпреки че тази концепция беше темата на множество дискусии в не толкова далечното минало, днес рядко чуваме американци да употребяват термина “закон” в такъв контекст и тази не тази концепция се има предвид, когато говорим за “закон” тук в тази книга.

“Престъпление”: Обратната страна на концепцията “закон” е концепцията “престъпление”: действието на неподчинение на “закона”. Фразата “извършване на престъпление” очевидно има негативен подразбиращ се смисъл. Хрумването, че “нарушаването на закона” е неправилно от морална гледна точка, намеква, че неподчинението на дадена команда е изначално легитимно, изцяло възоснова на това кой е дал командата. Ако улична банда каже на собственик на магазин “Дай ни половината от печалбата си, или ще те нараним”, никой няма да счита собственика на магазина за “престъпник”, ако той се опълчи на такова изнудване. Но ако същото искане се отправи от онези, които носят табелката “правителство”, като искането се нарича “закон” и “данъци”, тогава този същият собственик на магазин ще бъде считан, от почти всеки, за “престъпник”, ако откаже да се подчини.

Термините “престъпление” и “престъпник” дори не намекват, сами по себе си, какъв “закон” се нарушава. “Престъпление” е бавно да караш през червен светофар на празно кръстовище, и е “престъпление” да убиеш съседите си. Преди сто години е било “престъпление” да научиш един роб да чете; през 1940г в Германия е било престъпление да укриваш евреи от SS. В Пенсилвания е “престъпление” да спиш във или върху хладилник навън. Буквално, да извършиш “престъпление”, означава, да не се подчиниш на заповед от политици, и “престъпник” е всеки, който го прави. Отново, такива термини имат очевидно негативен смисъл. Повечето хора не искат да ги наричат “престъпници”, и когато наричат някого “престъпник”, те го правят с цел обида. Отново, това намеква, че “авторитетът”, който издава и налага “закони” върху другите, има правото да го прави.

“Законодатели”: В концепцията “законодатели” е намесен странен парадокс – тях ги възприемат като хора, имащи правото да издават команди, да налагат “данъци”, да регулират поведението, и по други начини насила да контролират хората, но само ако правят това чрез процеса на “законодателната власт”. На Хората в “правителственото” законодаване се гледа като на имащи правото да властват, но само ако упражняват предполагаемия си “авторитет” по метода на определени приети политически ритуали. Когато го правят така, хората си представят, че “законодателите” имат правото да дават команди и да наемат хора, които да ги налагат със сила в ситуации, в които нормалните личности не биха имали такова право. Казано по друг начин, широката общественост искрено си въобразява, че моралът за “законодателите” е различен, в сравнение с морала за всички останали. Да изискваш пари под заплаха от агресия е неморална кражба в случая, когато го правят повечето хора, но се разглежда като “таксация”, когато го правят политиците. Да се разпореждаш с хората наляво и надясно и насилствено да контролираш действията им, се разглежда като тормоз, принуда, заплашване и нападение, когато го правят повечето хора, но му се гледа като на “регулация” и “налагане на закона”, когато го правят политиците. Те са наричани “законодатели”, вместо “заплаходатели”, защото командите им – ако са отправени чрез определени “законодателни” процедури – се смятат за изначално легитимни. С други думи, на тях се гледа като на “авторитет”, и подчинението на законодателните им команди се счита за морален дълг.

“Налагане на закона”: Един от най-разпространените примери за “авторитет”, който много хора виждат всекидневно, са хората, които носят табелката “полиция” или “служител на реда”. Поведението на “служителите на реда”, и отношението, което получават от другите, доста ясно показва, че на тях се гледа не просто като на хора, а като на представители на “авторитета” и общото вярване е, че за тях важат много различни морални стандарти.

Предположете, например, че някой си кара по улицата, без да знае, че един от стоповете му е изгорял. Ако някой нормален гражданин насила принуди шофьора да спре, и после изиска от него голяма сума пари, шофьорът ще побеснее. Това ще се разбира като изнудване, тормоз, и вероятно като на нападение и отвличане. Но когато някой, който твърди, че действа от името на “правителството”, направи точно същото нещо, като примига фаровете си (и като преследва шофьора, в случай че не спре), и после издаде “акт”, повечето хора гледат на такива действия сакяш са напълно легитимни.

В един много истински смисъл, на хората, които носят значки и униформи, не се гледа просто като на хора. Всички останали гледат на тях като на ръката на едно абстрактно нещо, наречено “авторитет”. Като резултат, благоприличието на “полицейското” поведение и праведността на действията им се измерват по доста различни стандарти, в сравнение с поведението на всички останали. Те са преценявани по това колко добре налагат “закона” със силата си, вместо по това дали индивидуалните им действия се вписват в нормалните стандарти за правилно и грешно, които се прилагат към всички останали. Разликата се подчертава на глас от самите “пазители на реда”, които често защитават действията си, като казват неща като “Аз не правя закона, аз само го налагам”. Ясно е, че те очакват да бъдат съдени само по това колко всеотдайно изпълняват волята на “законодателите”, вместо по това дали се държат като цивилизовани, разумни човешки същества.

“Държави” и “нации”: Концепциите “закон” и “престъпление” са очевидни разклонения на концепциите “правителство” и “авторитет”, но много други думи в английския език са или променени от вярата в “авторитет”, или съществуват изцяло заради това вярване. Една “държава” или “нация”, например, е напълно политическа концепция. Линията около една “държава” е, по дефиниция, линията, дефинираща мястото, върху което един определен “авторитет” твърди, че има право да властва, което отличава това място от местата наоколо, в които други “авторитети” твърдят, че имат правото да властват.

Географските места са, разбира се, много реални, но терминът “страна” не се отнася само до място. Той винаги се отнася до политическа “юрисдикция” (друг термин, идващ от вярването в “авторитет”). Когато хората казват, че обичат страната си, те рядко са способни дори да дефинират какво означава това, но в крайна сметка, единствено нещо, което думата “страна” може да означава, не е място, или хората, или който и да е абстрактен принцип или концепция, а просто почвата, върху която някаква банда твърди, че има правото да властва. В светлината на този факт, концепцията да обичаш страната си е някак си странна идея; тя не изразява много повече от една психологическа привързаност към другите поданици, които са контролирани от същата управленска класа – а това въобще не е онова, което повечето хора си представят, когато чувстват национална лоялност и патриотизъм. Хората могат да изпитват любов към определена култура, или определена локация и хората, които живеят там, или към някакъв философски идеал, и бъркат това с любов към страната, но в крайна сметка, “страна” е просто местността, върху която определено “правителство” твърди, че има правото да властва. Това е нещото, което дефинира границите, и именно тези граници дефинират “страната”.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Опит да се рационализира ирационалното

Хора, които считат себе си за образовани, с отворено съзнание и прогресивно мислене, не искат да се считат за роби на някой господар, нито дори за поданици на управленска класа. Поради това се правят много рационализации и увъртания, в опит да се отрече фундаменталната природа на “правителството” като управленска класа. Много вербална гимнастика, подвеждаща терминология и митологии са били изработени в опит да се прикрие истинската взаимовръзка между “правителствата” и техните поданици. Тази митология се преподава на децата като “градско поведение”, въпреки че повечето от това е напълно нелогично и лети право в лицето на всички доказателства. Следното покрива няколко от популярните видове пропаганда, използвана, за да се прикрива природата на “авторитета”.


Митът за съгласието

В модерния свят, робството се осъжда почти навсякъде. Но взаимоотношенията между един въображаем “авторитет” и поданиците му са в голяма степен взаимоотношения между робовладелец (собственик) и роб (собственост). Не искайки да признаят това, и не искайки да оправдават нещо, което е в крайна сметка робство, онези които вярват в “авторитета” са тренирани да запомнят и да повтарят безсрамно невярна реторика, измислена с цел да скрие истинската природа на ситуацията. Един пример за това е фразата “съгласието на управляваните”.

Има два основни начина, по които хората могат да си общуват: по взаимно съгласие, или като един от двамата използва заплахи или агресия, за да наложи със сила волята си над другия. Първият начин може да се нарече “съгласие” – и двете страни по желание и доброволно се съгласяват с това, което ще се прави. Вторият може да се нарече “управление” – единият човек контролира другия. Тъй като тези двете – съгласие и управление – са противоположности, концепцията “съгласие на управляваните” е противоречие. Ако има взаимно съгласие, това не е “управление”; ако има управляване, тогава няма съгласие. Някои ще кажат, че мнозинството, или хората като цяло, са дали съгласието си да бъдат управлявани, дори и ако много индивиди не са го давали. Но такъв един аргумент обръща концепцията за съгласието с главата надолу. Никой, индивидуално или като група, не може да даде съгласие нещо да се извърши върху някой друг. Просто “съгласие” не означава това. Противно на логиката е, да се каже, “Аз давам моето съгласие ти да бъдеш ограбен”. И въпреки това, точно това е основата на култа на “демокрацията”: хрумването, че едно мнозинство може да дава съгласие от името на малцинство. Това не е “съгласие на управляваните”; това е насилствен контрол от правителството, със “съгласието” на трета страна.

Дори и някой да беше достатъчно глупав, за да каже на друг, “Съгласен съм да ме контролираш насилствено”, в момента, в който контрольорът трябва да насили контролирания да направи нещо, тогава очевидно вече няма “съгласие”. Точно допреди този момент пък няма “управление” – само доброволно коопериране. По-точното формулиране на концепцията изразява по-точно вродената й шизофреничност: “Аз се съгласявам да те оставя да ме насилваш с разни неща, независимо дали съм съгласен с тях или не.”

Но в действителност, никой никога не се съгласява да остави онези в “правителството” да правят каквото си поискат. Така че, с цел да се изфабрикува “съгласие” там, където няма такова, вярващите в “авторитета” добавят друга, дори още по-чудата стъпка в митологията: хрумването за “загатнато съгласие”. Това твърдение е, че просто като си живее в някой град, или щат, или страна, човек “се съгласява” да спазва каквито правила се случи да бъдат издадени от хора, които твърдят, че имат правото да управляват този град, щат, или страна. Идеята е, че ако някой не харесва правилата, той е свободен да напусне града, щата, или страната въобще, а ако избере да не напуска, това се тълкува като даване на съгласие да бъде контролиран от управниците на тази юрисдикция.

Въпреки че това постоянно се декламира като евангелие, идеята противоречи на здравия разум. Това има също толкова смисъл, колкото авто-джамбаз да спре някой шофьор в неделя и да му каже, “Карайки кола в този квартал в неделя, се съгласяваш да ми дадеш колата си”. Един човек очевидно не може да реши какво се брои за нечие друго “съгласяване” за нещо. Съгласяване е, когато двама или повече човека комуникират един на друг обща склонност да влязат в някакво споразумение. Просто това, че си се родил някъде, не означава съгласие с каквото и да е, нито пък това да живееш в собствената си къща е съгласяване с каквото и да е, когато някой политик е обявил, че къщата ти е в рамките на местността, в която властва. Едно е човек да каже, "Ако искаш да се возиш в моята кола, не може да пушиш", или "Може да влезеш в дома ми, само ако си свалиш обувките". Съвсем друго е да се опитваш да казваш на другите хора, какво могат да правят в в тяхната частна собственост. Онзи, който може да казва какви са правилата на определено място, е, по дефиниция, собственикът на това място. Това е основата на идеята за частната собственост: че може да има "собственик", който има изключителното право да решава какво се прави със и на тази собственост. Собственикът на една къща има правото да не пуска другите в нея и, в допълнение, правото да казва на посетителите какво могат и какво не могат да правят, докато са в къщата.
И това хвърля малко светлина върху подлежащото предположение зад идеята за подразбиращо се съгласие. Да кажеш на някого, че единствените му възможни варианти са да напусне "страната" или да се подчинява на каквито и команди да издадат политиците, води до логическото подразбиране, че всичко в "страната" е собственост на политиците. Ако един човек може година след година да плаща за дома си, или дори сам да си го построи, и вариантите му все още са или да се подчинява на политиците, или да се изнася, това означава, че къщата му и времето и усилията, които е инвестирал в къщата, са собственост на политиците. А ако става дума, че времето и усилията на един човек по право принадлежат на друг човек, това се нарича робство. Точно това означава теорията за "подразбиращото се съгласие": че всяка "страна" е огромна плантация с роби, и че всичко и всеки там е собственост на политиците. И, разбира се, господарят не се нуждае от съгласието на своя роб.
Вярващите в "правителството" никога не обясняват, как така няколко политика може да са се сдобили с правото едностранно да обявят, че са собственици на хиляди квадратни километра земя, където други хора са живеели преди тях, все едно е тяхна територия, да властват и да експлоатират както им скимне. Това е същото, все едно някакъв лунатик да каже "Оттук насетне обявявам Северна Америка за мое владение по право, така че всеки, живеещ тук, трябва да прави каквото кажа, ако не ви харесва, изнесете се".
Има и един практически проблем с отношението "подчинявайте се или се махайте", и това е, че изнасянето само ще локализира индивида на друго място, в някоя друга гигантска плантация с роби, друга "страна". Крайният резултат е, че всички на Земята са роби, като единственият им избор се състои в това под властта на чии господар да живеят. Това напълно изключва действителната свобода. Още по-точно казано, не това означава думата "съгласие".
Вярването, че политиците притежават всичко, се демонстрира дори още по-драматично от концепцията за имиграционни "закони". Идеята, че човешкото същество се нуждае от разрешение от политиците да стъпи където и да е в цяла една страна - хрумването, че може да е "престъпление" някой да престъпи през невидима линия между две авторитарни юрисдикции - намеква, че цялата страна е собственост на управленската класа. Ако на един гражданин не е позволено да наема "нелегален пришълец", не е позволено да търгува с него, не е позволено дори да кани "нелегалния" в собствения си дом, тогава този въпросен гражданин не притежава нищо, а политиците притежават всичко.

Не само, че теорията за "намекнатото съгласие" е логически неиздържана, но също така очевидно не описва действителността. Кое да е "правителство", което има съгласието на поданиците си, не би се нуждало, и не би имало, пазители на "реда". Насилственото налагане на "закона" се случва, само когато някой не е съгласен с нещо. Всеки, на който са му отворени очите, може да види, че "правителството" системно причинява неща на хората срещу собствената им воля. Да си наясно с безбройните събирачи на данъци, ченгета за побой, инспектори и регулатори, гранични стражи, нарко-агенти, прокурори, съдии, войници, и всичките останали наемници на държавата, и все още да твърдиш, че "правителството" прави, каквото прави, със съгласието на "управляваните", е безкрайно нелепо. Всеки индивид, ако въобще е искрен със себе си, знае, ч онези на власт не ги е грижа дали той е съгласен да се подчинява на техните "закони". Заповедите на политиците ще бъдат изпълнени, чрез груба сила, ако е нужно, със или без съгласието на когото и да е.


Още митология

В допълнение към мита за "съгласието на управляваните" често се повтаря и друга догматична реторика, въпреки че е напълно невярна. Например, в Съединените Щати хората ги учат - и те с вяра повтарят - на такива идеи като "Ние сме правителството" и "Правителството работи за нас" и "Правителството ни представлява". Подобни афоризми са крещящо и очевидно неверни, въпреки факта, че постоянно се повтарят папагалски както от владетели, така и от поданици.
Едно от най-невероятните и налудничави твърдения (но много често срещано) е "Ние, народът, сме правителството". Учениците ги учат да повтарят този абсурд, дори въпреки това, че всички са напълно наясно, че политиците издават команди и изисквания, и всички останали или се подчиняват, или биват наказвани. В Съединените щати има управленска класа и подчинена класа, и разликите помежду им са много и очевидни. Едната група командва, другата се подчинява. Едната група изисква огромна сума пари, другата група плаща. Едната група казва на другата група къде може да живее, къде може да работи, какво може да яде, какво може да пие, какво може да шофира, за кого могат да работят, каква работа могат да извършват, и тн. Едната група отнема и харчи трилиони долари от онова, което другата група заработва. Едната група изцяло се състои от икономически паразити, докато усилията на другата група произвеждат цялото богатство.
В тази система е пределно ясно кой командва и кой се подчинява. Хората не са "правителството", по никоя линия на въображението, и е нужно дълбоко невежество, за да се вярва в обратното. Но и други митове се използват, за да може тази лъжа да зазвучи рационално. Например, също така се твърди, че "правителството работи за нас; то е наш служител". Отново, такова твърдение въобще не се и приближава до очевидната действителност на ситуацията; това не е нищо повече от една култова мантра, самозаблуда, нарочно програмирана в социума, с цел да омотае начина, по който хората възприемат действителността. И повечето хора дори не го поставят под съмнение.
Повечето никога не се чудят, ако "правителството" работи за нас, ако то е наш служител, тогава защо то решава колко да му плащаме? Защо нашият "служител" решава какво ще прави за нас? Защо нашият "служител" ни казва как да живеем живота си? Защо нашият "служител" изисква нашето подчинение за всякакви еднолични команди, които издава, пращайки въоръжени умиротворители, ако не се подчиним? Невъзможно е "правителството" някога да се превърне в слуга, поради това, което "правителството" е. С думи прости, ако някой може да ви се разпорежда и да ви взима парите, той не е ваш слуга; и ако не може да направи тези неща, той не е "правителство". Колкото и да е ограничено, "правителството" е организацията, за която се смята, че има правото насилствено да контролира поведението на своите поданици чрез "закони", което прави широко приеманата реторика за "в услуга на обществото" абсолютно нелепа. Да си представяме, че един властелин въобще някога може да бъде слугата на онези, над които властва, е чисто и просто абсурдно. И все пак, тази невъзможност се рецитира като неопровержимо евангелие в уроците по "гражданско поведение" (civics, бел.прев).

Една дори още по-преобладаваща лъжа, която се използва за скриване на взаимоотношенията господар-роб между "правителството" и народа, е хрумването за "представителното правителство". Твърдението гласи, че хората, като избират определени индивиди на властови позиции, "избират лидери", и че онези министри просто представляват волята на народа. И не само, че това твърдение не отговаря на действителността, но подлежащата абстрактна теория също е изначално погрешна.

В истинския свят, така наречените “представителни правителства” постоянно правят неща, които поданиците им не искат да правят: увеличаване на “данъците”, подстрекателства към война, търгуване с власт и влияние с всеки, който им даде най-много пари, и тн. Всеки данъкоплатец лесно може да се сети примери за неща, финансирани със собствената му кожа, на които той възразява, дали ще бъдат подаяния към големи корпорации, подаяния към отделни индивиди, действия на правителството, които нарушават индивидуални права, или просто цялостната прахосническа, корумпирана, неефективна бюрократична машина на “правителството”. Няма нито един, който честно да каже, че “правителството” прави всичко, което той иска и нищо, което той не иска.

Дори на теория, концепцията за "представително правителство" е вродено погрешна, защото не е възможно "правителството" да представя хората като цяло, освен ако всеки един не иска точно едно и също нещо. Понеже различните хора искат "правителството" да прави различни неща, "правителството" винаги ще бъде против волята на поне част от хората. Дори и някое "правителство" да прави точно каквото това, което мнозинството от поданиците му искат (което в действителност никога не се случва), то няма да служи на хората като цяло; то насила ще превръща в жертви по-малки групи в името на по-големи групи.

Още повече, някой, който представлява някой друг, не може да има повече права от онзи, когото представлява. Това ще рече, ако един човек няма право да влиза с взлом в къщата на съседа си и да краде ценностите му, тогава той също така няма правото да определя свой представител, който да го прави вместо него. Да представляваш някого, означава, да действаш от негово име, и един истински представител може да прави само онова, което човекът, който представлява, има правото да прави. Но в случая с "правителството", хората, които политиците твърдят, че представляват, нямат право да правят нищо от онова, което политиците правят: да налагат "данъци", да издават "закони", и тн. Нормалните граждани нямат право силово да контролират изборите на своите съседи, да им казват как да живеят живота си, и да ги наказват, ако не се подчиняват. Така че, когато едно "правителство" върши тези неща, то не представлява никого и нищо, освен себе си.
Интересното е, че дори онези, които говорят за "представително правителство", отказват да приемат каквато и да е лична отговорност за действията на онези, за които са гласували. Ако техният избран кандидат издаде вредни "закони", или вдигне "данъците", или тръгне на война, гласувалите никога не чувстват същата вина или срам, които биха почувствали, ако те самите лично бяха извършили тези неща, или бяха наели или инструктирали някой друг да го направи. Този акт демонстрира, че дори най-ентусиазираните гласоподаватели в действителност не вярват на реториката за "представителното правителство" и не считат политиците за техни представители. Терминологията не отговаря на действителността, и единствената цел на тази реторика е да замъгли и скрие факта, че взаимоотношенията между всяко "правителство" и неговите поданици са същите, като взаимоотношенията между господар и роб. Един господар може да бичува робите си не толкова сурово, колкото друг; един господар може да позволява на робите си да запазват повече от това, което произвеждат; един господар може да се грижи по-добре за робите си - но нищо от това не променя основната, подлежаща природа на взаимоотношенията господар-роб. Онзи с правото да властва е господарят; онзи със задължението да се подчинява е робът. И това е истина дори когато хората изберат да описват ситуацията с невярна реторика и измамни евфемизми, като "представително правителство", "съгласие на управляваните", и "воля на народа".
Хрумването за "правителство на хората, от хората и за хората", докато създава комфортна и добре звучаща реторика, е логическа невъзможност. Една управленска класа не може да служи или да представлява онези, над които властва, не повече отколкото един робовладелец може да представлява робите си. Единственият начин, по който може да го направи, е като спре да бъде робовладелец, като освободи робите си. По същия начин, единствената възможност една управленска класа да стане служител на хората, е като престане да бъде управленска класа, като се откаже от цялата си власт. "Правителството" не може да служи на хората, освен ако не спре да бъде "правителство".

Друг пример за ирационална сатистика доктрина е концепцията за "властта на закона". Идеята е, че управлението просто чрез хора е лошо, защото служи на онези със злонамерена жажда за власт, докато "властта на закона", както е според теорията, говори за обективни, разумни правила, налагани върху човечеството в условия на равенство. Само един миг на размисъл е достатъчен, за да разкрие абсурдността на този мит. Въпреки факта, че за "закона" често се говори като за някакъв свещен, безпогрешен списък с правила, спонтанно протичащ от природата на вселената, в действителност "законът" е просто една колекция от команди, издавани и силово налагани от хора в "правителството". Би имало разлика между "власт на закона" и "власт на хората", само ако така наречените "закони" бяха писани от нещо друго, а не от хора.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 05:19:13 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Тайната съставка

В опитите си да оправдаят съществуването на управленска класа ("правителство"), статистите често описват съвършено разумни, легитимни, полезни неща, и след това ги провъзгласяват за "правителство". Те може да спорят, "Веднъж след като хората се кооперират, за да създадат организирана система за взаимна защита, това е правителство". Или те могат да твърдят, "Когато хората колективно решат как неща като пътищата и търговските отношения ще се случват в техния град, това е правителство". Или те могат да казват, "когато хората събират наедно ресурсите си, за да правят неща заедно, вместо всеки индивид да трябва да прави всичко поотделно и сам, това е правителство". Никое от тези твърдения не е вярно.

Такива твърдения имат предназначението, да направят така, че "правителството" да звучи като естествена, легитимна и полезна част от човешкото общество. Но всички те абсолютно пропускат фундаменталната природа на "правителството". "Правителството" не е организация, кооперация, или взаимно споразумение. Безброй групи и организации - супермаркети, футболни отбори, автомобилни компании, клубове по стрелба, и тн. - влизат в кооперативни, взаимно облагодетелстващи колективни действия, но те не се наричат "правителство", защото хората не си представят, че тези имат право да властват. И това е тайната съставка, която прави от нещо "авторитет": предполагаемото право насилствено да контролираш другите.

"Правителствата" не еволюират просто така от супермаркети или от футболни отбори, нито пък еволюират от хора, приготвящи и осигуряващи взаимната си защита. Има фундаментална разлика между "Как можем ефективно да се защитим?" и "Аз имам правото да ви управлявам!" Противно на това, което се твърди в учебниците по гражданско поведение [civics], "правителствата" не са резултат нито от икономиката, нито от основното човешко общуване. Те не се случват просто така като резултат от това, че хората са цивилизовани и организирани. Те са продукт изцяло на мита, че "някой трябва да властва". Без суеверието за "авторитет", никакво количество коопериране или организиране няма да може да се превърне в "правителство". Изисква се драстична промяна в това как хората възприемат един доставчик на услуги, дали услугите са храни, подслон, информация, защита, или нещо друго, за да се трансформира той в праведен властелин. Една организирана система не може магически да стане "правителство", все едно един охранител да се превърне в цар.

И този факт се свързва с друго твърдение на статистите: че ако се премахне "правителството", това просто ще доведе до агресивни банди, сдобиващи се с власт, които биха станали, на свой ред, ново "правителство". Само че агресивното завоевание не става по естествен начин "правителство", не е по-различно от това една мирна кооперация да стане "правителство". Ако хората не си въобразяват, че новата банда има право да властва, на нея няма да се гледа като на "правителство". Всъщност, способността да се контролират съвременните популации - особено въоръжените популации - зависи изцяло от въображаемата легитимност на кандидат-контрольорите. Днес, за да управляваш някаква популация от значителен размер само чрез сурова сила, би изисквало огромно количество ресурси (оръжия, шпиони, наемници, и тн.), толкова много, че би било почти невъзможно. Това как някаква банда от безскрупулни бандити превзема цяла страна може да е основа за забавен филм, но това не може в действителност да се случи в страна, снабден дори само с базови комуникации и огнестрелни оръжия. Единственият начин да се контролира голяма популация днес е, ако бъдещият властелин първо убеди хората, че той има моралното право да упражнява контрол над тях; той може да влезе във владение, само ако първо хубаво набие в главите на своите жертви мита за "авторитета", като по този начин убеди жертвите си, че той е легитимно и праведно "правителство". И ако той може да постигне това, ще е нужна много малко действителна сила, за да може да се сдобие с власт и да я поддържа. Но ако режимът му някога загуби легитимност в очите на жертвите, или още в началото не успее да я постигне, само сурова сила няма да му осигури никаква продължителна власт.

Накратко, нито бандите, нито кооперациите могат някога да станат "правителство", освен ако хората не вярват в това, че някой трябва да властва над тях. По същия начин, веднъж след като хората като цяло се освободят от мита за "авторитета", няма да имат нужда от никакви революции, за да бъдат свободни; "правителството" просто спира да съществува, защото единственото място, на което някога е съществувало, е в съзнанията на онези, които вярват в суеверието "авторитет". Отново, политиците, и наемниците които изпълняват техните заплахи, са много реални, но без въобразена легитимност, на тях се гледа като на банда жадни за власт биячи, не "правителство".

Трябва също да се спомене, че някои твърдят (включително Томас Джеферсън, в Декларацията за независимостта) че е възможно, и желателно, да има "правителство", което да не прави нищо, освен да защитава правата на отделните личности. Само че организация, която прави само това, не би била "правителство". Всеки отделен човек има правото да защитава себе си и другите срещу нападатели. Ако упражнява това право, дори и чрез много организирана, широкомащабна операция, това няма да бъде "правителство", точно както много организираното, широкомащабно производство на храна няма да бъде "правителство". За да бъде нещо "правителство", то трябва, по дефиниция, да прави нещо, което нормалните хора нямат право да правят. "Правителство" със същите права като всички останали е толкова "правителство", колкото и нормалният човек на улицата е "правителство".


Извинението с нуждата

Извинението, до което статистите (хора, които вярват в "правителство") често прибягват накрая, е че човечеството има нужда от "правителство", че обществото има нужда от властелини, че някой трябва да управлява, или в противен случай ще има постоянен хаос и кървави поразии. Само че нуждата, дали истинска или въображаема, не може да направи едно митологично същество реално. Правото да властваш няма изведнъж да започне да съществува, само защото предполагаме, че се "нуждаем" от него, за да имаме едно мирно общество. Никой не би защитавал тезата, че Дядо Коледа ще да е истински, защото имаме нужда от него, за да проработи Коледата. Ако "авторитетът" не съществува и не може да съществува, както ще бъде доказано по-долу, да казваме, че "имаме нужда", е не само безсмислено, но и очевидно невярно. Не можем с магическа пръчка да направим нещо да съществува само с волята си. Ако изскочите навън от самолета без парашут, вашата "нужда"  от парашут няма да накара един да се материализира на гърба ви. По същата логика, ако за един човек е невъзможно да се сдобие с право да властва над друг, и ако е невъзможно един човек да придобие задължението да се подчинява на друг (както е доказано по-долу), тогава да се твърди, че такива неща е "нужно" да се случат, е празен аргумент.


λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Ларкън Роуз, 2011---- Най-опасното суеверие
« Отговор #10 -: Юли 17, 2017, 05:29:30 pm »
ЧАСТ II - Опровержения на авторитета

Да изоставиш мита

Все повече хора днес вярват, че "правителството" не е нужно и че човешкото общество, на практическо ниво, ще работи много по-добре без него. Други изтъкват, че без значение кое "работи" по-добре, общество без държавническо насилие е единственият морален избор, тъй като това е единственият избор, който не поддържа проявяването на агресия към невинни хора. Докато такива аргументи са валидни и си заслужават, всъщност има един по-фундаментален въпрос, който прави такава дискусия съмнителна: "авторитетът", независимо дали морален или не, и независимо дали "работи" или не, не може да съществува. Това не е просто твърдение за това как трябва да стоят нещата, това е описание на действителността. Ако "авторитетът" не може да съществува - както ще бъде логически доказано по-долу - всеки дебат за това дали имаме "нужда" от него, или колко добре работи на практическо ниво, е една безсмислица.

Следователно, тезата на тази книга не е, че "правителството" трябва да се унижощи, а че "правителството" - легитимна управленска прослойка - не съществува и не може да съществува, и че неспособността да се осъзнае този факт, е довела до неизмеримо страдание и несправедливост. Дори повечето от онези, които разпознават "правителството" като огромна заплаха за човечеството, говорят за това, че трябва да се отървем от него, все едно наистина съществува. Те говорят така, все едно има избор между това да имаш "правителство" и да нямаш "правителство". Няма такъв избор. "Правителство" е логическа невъзможност. Проблемът не е в някакво фактическо "правителство", а във вярата в "правителство". По аналогия, някой, който осъзнава, че Дядо Коледа не е истински, не тръгва на кръстоносен поход, за да унищожи дядо Коледа, или за да го прогони от Северния полюс. Той просто спира да вярва в него. Разликата е, че вярването в Дядо Коледа нанася малка вреда, докато вярването в митичния звяр, наречен "авторитет", е довело до невъобразима болка и страдание, потисничество и несправедливост.

Посланието тук не е, че трябва да се опитаме да създадем свят без "авторитет"; посланието е на човешки същества подобава да приемат факта, че светът без "авторитет" е единственото нещо, което някога е съществувало, и че човечеството ще е много по-добре, и хората ще се държат по много по-разумен, морален и цивилизован начин, ако този факт се проумяваше от всички.


Защо митът изкушава

Преди да демонстрираме, че "авторитет" не може да съществува, трябва накратко да споменем защо някой би искал такова нещо да съществува. Очевидно е, защо онези, които се стремят към владичество над другите, искат "правителството" да съществува: това им дама лесен, въображаемо легитимен механизъм, чрез който могат насилствено да контролират другите. Но защо който и да е друг - защо онези, които са контролирани - да иска такова нещо да съществува?

Манталитетът на статиста обикновено започва с една разумна загриженост, но свършва с безумно "решение". Нормалният човек, който съзерцава света, знаейки, че в него има милиарди човешки същества, много от които са тъпи и вражески настроени, естествено иска някакъв вид уверение, че той ще бъде защитен от всички невежи, заплашителни неща, които другите могат да извършат. Повечето вярващи в "правителството" открито описват това като причината, поради която "правителството" е нужно: защото на хората не може да се вярва, защото е в човешката природа да краде, да се бие и тн. Статистите често изтъкват, че без контролиращ авторитет, без "правителство", което да измисля и насила да налага правилата на обществото върху всички, всеки спор ще завършва с кръвопролитие, ще има малко или никакво коопериране, търговията почти ще изчезне, ще бъде "всеки човек за себе си" , и човечеството ще дегенерира до пещерно съществуване, нещо като "Лудия Макс".

В резултат на това, дебатът между статизъм и анархизъм често погрешно се възприема като спор за това, дали хората са по природа добри и може да им се вярва, и следователно нямат нужда от контрольори, или са по природа зли и не може да им се вярва, и следователно имат нужда от "правителство", за да ги контролира. Истината е, че независимо дали хората са само добри, само лоши, или някъде по средата, вярването в "авторитет" все още е едно нерационално суеверие. Но най-популярното извинение за "правителството" - че хората са лоши и трябва да бъдат контролирани - непреднамерено издава лудостта, вродена в статизма.

Въпросът именно е, че ако човешките същества са толкова небрежни, тъпи и заплашителни, че не може да им се вярва да постъпват правилно сами, тогава с какво ще се подобри ситуацията, ако се вземe едно подмножество от същите онези небрежни, тъпи и заплашителни човешки същества и ако им се даде обществено разрешение насила да контролират другите? Защо някой би си помислил, че преподреждайки или преорганизирайки една група опасни зверове, това ще ги цивилизова? Отговорът ни препраща към митологичната природа на вярването в "авторитет". Това не е просто различно подреждане на човешки същества, каквото търсят авторитарниците, а намесата на някаква свръх-човешка същност, с права които човешките същества нямат, и с добродетели които човешките същества нямат, която същност може да се използва за строяване на всичките недостойни човеци. Да се каже, че човешките същества са толкова несъвършени, че трябва да бъдат контролирани - често срещан рефрен сред статиците - е намек, че нещо различно от човешките същества трябва да извършва контролирането. Но без значение колко усърдно изучавате "правителството", винаги ще откривате, че то се движи изцяло от хора. Да се каже, че "правителството" е нужно, защото хората са недостойни, е също толкова неразумно, колкото и изказването, че ако някой е атакуван от рояк пчели, решението е да се създаде авторитарна йерархия сред пчелите, назначавайки някои от пчелите на длъжността да пречат на другите пчели да вредят на някого. Колкото и опасни да са пчелите, такова "решение" е нелепо.

Това, което вярващите наистина искат от "правителството", е една огромна, неудържима сила, която ще се използва за добро. Само че няма магически трик, политически или не, способен да гарантира, че ще се получи справедливост, че "добрите" ще спечелят или че невинните ще бъдат защитени и обгрижвани. Гигантският, свръх-човешки спасител, който статистите настояват, че е нужен, за да спаси човечеството от самото него, не съществува. На тази планета, поне, човешките същества са върхът - няма нищо над тях да ги контролира и да ги кара да се държат прилично, и халюцинирането на такава свръх-човешка същност не я прави реална, нито пък помага на ситуацията.


Религията "Правителство"

"Правителството" не е нито научна концепция, нито рационално социологическо построение, нито пък е логичен, практичен метод за човешко организиране и коопериране. Вярата в "правителство" не се основава на здрав разум; тя се основава на религиозна вяра. Истината е, че вярването в "правителство" е една религия, направена от комплект догматични учения, нерационални доктрини, които са абсолютно наобратно на доказателствата и логиката, и които методически се наизустяват и се повтарят от вярващите. Точно като другите религии, евангелието на "правителството" описва един свръх-човек, свръхестествена същност, над простосмъртните, която издава команди за простолюдието, и за която неподлежащото на съмнение подчинение е морален дълг. Неподчинението на командите ("нарушаване на закона") се възприема като грях, и вярващите се наслаждават на наказанията за неверниците и грешниците ("престъпниците"), докато в същото време много се гордеят със собствената си лоялност и смирено раболепие към техния бог ("като спазващи закона данъкоплатци"). И докато смъртните могат смирено да молят техния бог за подкрепа и за разрешения да правят разни неща, смята се за възмутително богохулие, ако някой от нисшите селяни си внушава, че е достоен сам да решава кои "закони" на "правителствения" бог да следва и кои може да игнорира. Тяхната мантра е, "Можеш да работиш в опит да промениш закона, но докато законът е такъв, ние всички трябва да го следваме!".

Религиозната природа на вярата в "авторитет" показно се изтъква, когато хората се изправят тържествено, слагат ръка на сърцето си, и религиозно обявяват безсмъртната си вяра във, и лоялност към някакво знаме и някакво "правителство" ("републиката"). На онези, които се кълнат във вярност към родината, чувствайки дълбока гордост, рядко им хрумва, че това, което всъщност правят, е заклеване във вярност на една система на подчинение и авторитарен контрол. Накратко, те обещават, че ще правят това, което им се каже, и че ще се държат като лоялни подчинени на своите господари. Освен крещящо невярната фраза в края на тези клетви "свобода и справедливост за всички", цялото заклеване във вярност към родината представлява подчинение на "правителството", което твърди, че представлява колекива, все едно това заклеване само по себе си е велика и благородна цел, и манталитета и емоциите, които цели да възбуди, еднакво добре подхождат и на който и да е тираничен режим от историята. Това е обещание, че ще се подчиняваш и че ще си лесно контролируем, че ще си поданик на "републиката", а не обещание, че ще постъпваш правилно. Много други патриотични ритуали и песни, както и пре-религиозната почит, отдавана на два листа хартия например - става дума за Декларацията на независимостта в конституцията на САЩ - също демонстрира, че хората не гледат на "правителството" просто като на практична нужда: те го считат за бог, който трябва да се възхвалява и почита, да му се отдава чест и подчинение.

Основният фактор, отличаващ вярата в "правителство" от другите религии на днешния ден, е това, че хората в действителност вярват в бога, наречен "правителство". Другите богове, в които хората твърдят, че вярват, и църквите които посещават, на ден днешен не са нещо повече от празни ритуали и вяло папагалски рецитирани суеверия. Когато стане дума за всекидневния им живот, богът, на който хората всъщност се молят да ги спаси от бедите, да порази враговете им, и да ги засипе с благословии, е "правителството". Именно "правителството" е онова, чиито команди хората най-често уважават и на които се подчиняват. Винаги, когато възникне конфликт между "правителството" и ученията на нисшите богове - като например "плати справедливия си дял" (таксация) срещу "Не кради", или "дълг към обществото" (военна служба) срещу "Не убивай" - командите на "правителството" изместват всички учения на другите религии. Политиците, висшите свещеници в църквата на "правителството" - устата и представителите на "правителството", които свише снасят свещения "закон" - дори на всеослушание обявяват, че на хората е позволено да изповядват каквато религия си пожелаят, стига това да не противоречи на върховната религия, водейки до неподчинение на "закона" - тоест диктатите на бога, наречен "правителство".

Това се изразява може би по най-силен начин с факта, че когато кажете на нормалния човек, че Бог може би не съществува, той най-вероятно ще отвърне с по-малко емоция и ожесточеност, отколкото ако му предложите идеята за живот без "правителство". Това показва към коя религия хората са най-силно привързани емоционално, и в коя религия всъщност имат по-силна вяра. Всъщност, те толкова дълбоко вярват в "правителство", че дори въобще не го разпознават като вид вяра. Причината, поради която хората толкова често отвръщат на идеята за бездържавно общество ("анархия") с обиди, апокалиптични предричания и емоционални изблици, вместо със спокойно разсъждаване, е, че тяхната вяра в "правителство" не е резултат от внимателно, рационално обмисляне на доказателствата и логиката. Тя е, по всички начини, една религиозна вяра, породена единствено заради продължително индоктриниране. И няма почти нищо друго, което държавните боготворители намират за по екзистенциално ужасяващо, от обмислянето на вероятността, че "правителство" - техният спасител и защитник, учител и господар - всъщност не съществува, и никога не е съществувало.

Много политически ритуали имат открито религиозни оттенъци. Грандиозните, подобни на катедрали сгради, пищността и обстоятелствата по встъпването в длъжност и други "правителствени" церемонии, традиционните костюми и вековни ритуали, начинът по който членовете на управленската класа са третирани и описани (например, "многоуважавани"), всичко това навежда на такива мисли и създава атмосфера на свещеност и почитание, което е много по-типично за религиозните обреди, а не за практичните средства за колективна организация.

Може да е хубаво да има някакво морално висшестоящо, всесилно божество, което да защитава невинните и да предотвратява несправедливостта. И статистите се надяват, че това ще бъде точно "правителството": една мъдра, непреклонна, всезнаеща и всесилна "последна инстанция", която ще отхвърли и измести дефектните, недогледани и егоистични хрумвания на човека, безгрешно раздавайки справедливост и честност. Само че, такова нещо няма, и не може да има такова нещо, и има много причини, поради които е безкрайно глупаво да се очаква, че "правителството" е решението на човешките несъвършенства. Например, това което почти всеки статист иска, е "правителството" силово да наложи обективни правила за цивилизовано поведение. По-точно, всеки индивид иска неговото собствено разбиране за справедливост и моралност да бъде наложено от "авторитет", без да се осъзнава, че в момента, в който се появи "авторитет", въпросният индивид вече не може да решава кое се счита за морално или справедливо - "авторитетът" ще завземе правото да мисли вместо него. И така, отново и отново, вярващите в "авторитет" са се опитвали да създадат някаква всесилна сила на доброто, като миропомажат едни хора като владетели, само за да научат за отрицателно време, че веднъж щом господарят седне на трона, него не го е грижа за онова, което робите му са се надявали той да прави с властта, която са му дали.

И това се е случвало с всички видове статисти, с всички възможни вярвания и сценарии. Статистите изтъкват, че "правителството" е нужно, за да може богатството да се разпределя "справедливо". Обективистите изтъкват, че "правителството" е нужно, за да се опазват индивидуалните права. Конституционистите изтъкват, че "правителството" е нужно, за да изпълнява само онези задачи, изброени в Конституцията. Вярващите в демокрацията изтъкват, че "правителството" е нужно, за да осъществи волята на мнозинството. Много християни изтъкват, че "правителството" е нужно, за да налага законите на Бог. И тн. И във всички случаи накрая хората са разочаровани, защото "авторитетът" винаги променя плана, за да служи на интересите на хората, които са на власт. Веднъж щом един комплект владетели са "на власт", вече няма значение какво масите са си мислели, че те трябва да правят с властта си. Този факт е демонстриран от всяко "правителство" в историята. Веднъж щом хората създадат един господар, хората, по дефиниция, вече не са на власт.

Да се очаква нещо друго, дори и без всичките исторически примери, е абсурдно. Да се очаква господарят да служи на роба - да се очаква властта да се използва единствено в полза на онзи, който е контролиран, а не в полза на онзи, който контролира - е нелепо. Всичко това е е дори още по-безумно, защото статистите твърдят, че назначаването на владетели е единственият начин за преодоляване на несъвършенствата и недостойнствата на човека. Статистите гледат един свят, пълен със странни непознати, които имат съмнителни мотиви и несигурна моралност, и те се страхуват от онова, което някои от онези хора могат да извършат. Това, от само себе си, е напълно основателно притеснение. Но от друга страна, като защита от онова, което някои от онези хора могат да извършат, статистите проповядват именно на някои от въпросните хора със съмнителни добродетели да се даде огромна власт, и социалното разрешение да властват над всички останали, в празните надежди че по силата на някакво чудо, онези хора може и да решат да използват новопридобитата си власт само за добро. С други думи, статистът гледа своя събрат и си мисли, "Не ти вярвам достатъчно, за да си ми съсед, но ти вярвам достатъчно, за да си ми господар".

Странно, но всеки статист признава, че политиците са по-нечестни, корумпирани, интриганти и егоистични от повечето хора, но все пак настояват, че цивилизацията може да съществува само ако на онези особено ненадеждни хора им се дадат и власт и правото насилствено да контролират всички останали. Вярващите в "правителство" наистина вярват, че единственото нещо, което може да ги предпазва от недостатъците на човешката природа, е да се вземат някои от онези несъвършени хора - всъщност някои от най-несъвършените - и да се произведат в богове, с правото да доминират цялото човечество, с абсурдната надежда, че ако им се даде такава невероятна власт, такива хора ще я използват само за добро. И фактът, че това никога не се е случвало в историята на света, не спира статистите от това да настояват, че това е "нужно" да се направи, за да се подсигури мирната цивилизация.

(Лична бележка на автора: Казвам всичко това като бивш отдаден статист, който за по-голямата част от живота си приемаше противоречията и налудничавите рационализации, стоящи в основата на мита "правителство", но който буйно и собственоръчно разпространяваше точно тази митология. Не се откъснах от авторитарната си индоктринация нито бързо, нито удобно, а бавно и с неохота изоставих суеверието, с доста интелектуална съпротива. Споменавам това само за да е ясно, че когато говоря за вярата в "авторитет" като нещо безкрайно нерационално и безумно, аз атакувам собствените си предишни вярвания в същата степен, в която атакувам настоящите вярвания на всички останали.)

Може да се погледне по друг начин, че статистите се притесняват, че различните хора имат различни вярвания, различни гледни точки, различни морални стандарти. Те изразяват загриженост, като например "Ами ако няма правителство и някой си помисли, че няма проблем да ме убие и да ми открадне нещата?" Да, ако има конфликтни разбирания - каквито винаги е имало и каквито винаги ще има - те могат да доведат до сблъсък. Авторитарното "решение" е, че вместо всеки сам да решава какво е правилно и какво трябва да прави, трябва да има централен "авторитет", който ще направи един комплект правила, които ще бъдат наложени на всички насила. Статистите очевидно се надяват, че "авторитетът" ще издаде и наложи правилните правила, но те никога не обясняват как и защо би се случило това. Тъй като указите на "правителството" са писани просто от едни човешки същества - обикновено изключително жадни за власт, корумпирани човешки същества - защо някой да очаква, че техните "правила" ще бъдат по-добри от "правилата", които всеки отделен човек би избрал сам за себе си?

Вярването в "правителство" не кара всички да се съгласяват; то просто създава възможност за драстично ескалиране на междуличностните неразбирателства до широкомащабни войни и масово потисничество. Наличието на "авторитетна" обстановка за разрешаване на някой спор по никой начин не гарантира, че "правата" страна ще спечели. И все пак статистите говорят така, сякаш "правителството" ще бъде честно, разумно и рационално в ситуациите, в които отделните индивиди не биха били. Отново, това демонстрира, че вярващите в "правителство" си представят, че "авторитетът" има свръх-човешки добродетели, на които трябва да се вярва повече, отколкото на добродетелите на простосмъртните. Историята показва друго. Изкривеното разбиране за моралност у един човек, или у няколко, може да доведе до убийството на един човек, или дори на дузини, но същото това изкривено разбиране за моралност само у няколко човека, когато сложат ръка на машината, наречена "правителство", може да доведе до убийството на милиони. Статистът иска неговата представа за "добрите правила" да бъде насила наложена върху всеки чрез централен "авторитет", но не разполага с начин, по който това да се случи и няма причина да очаква, че това ще се случи. В търсенето на всесилен "добър герой", който да спаси света, статистите в крайна сметка винаги създават всесилни злодеи. Отново и отново, те строят гигантски, неудържими "правителствени" чудовища с надеждата, че те ще защитават невинните, само за да се окаже накрая, че чудовищата стават много по-голяма заплаха за невинните в сравнение със заплахите, от които уж е трябвало да ги пазят.

Иронично, но онова, което статистите всъщност проповядват в опитите си да гарантират справедливостта за всички, е легитимирането на злото. Истината е, че всичко, което вярата в "авторитет" прави, и единственото нещо, което някога ще може да направи, е да създаде повече неморална агресия в дадено общество. Това не е нещастна случайност, или страничен ефект от една иначе добра идея. Това е банална истина, основаваща се на вярата в "авторитет", и е лесно да се докаже логически.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 05:40:31 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Ларкън Роуз, 2011---- Най-опасното суеверие
« Отговор #11 -: Юли 17, 2017, 05:34:58 pm »
“Авторитет” = Неморална агресия

Почти всеки е съгласен, че понякога физическата сила е оправдана, и понякога не е. Въпреки че има голяма сива зона, която подлежи на дебат, като цяло се приема, че агресивната сила – започването\инициирането на агресия срещу друг човек – е неоправдано и неморално. Това включва кражбата, нападението и убийството, както и по-непреки форми на агресия като вандализма и измамата. От друга страна, употребата на сила в защита на невинните широко се приема за оправдана и морална, дори благородна. Легитимността на такава сила се определя от ситуацията, в която е използвана, а не от това кой я използва. По-просто казано, видовете сила, които всеки има правото да използва, могат да се определят като “добра сила”, а прояви на сила, които нормалните хора нямат правото да извършват, могат да се определят като “лоша сила”. (Читателят може да приложи своите собствени стандарти и тази логика ще остане в сила.) Само че, за агентите на “авторитета” се вярва, че имат правото да използват сила не само в ситуациите,  в които всеки би имал такова право, но и в други ситуации. Близо е до акъла, че ако всеки има правото да използва изначално оправдана “добра сила”, и ако “законът” оторизира агентите на “правителството” да използват сила и в други ситуации, то тогава “законът”, това е опитът да се легитимира лошата сила. Накратко, “авторитетът” е разрешение да се върши зло – да се правят неща, които се разпознават като неморални и неоправдани, ако ги извърши който и да е друг.

Очевидно, нито ентусиазираният гласоподавател, който гордо развява партийни знамена в двора си, нито добронамереният гражданин, който “кандидатства да го изберат”, разбира този факт. Ако го разбираха, те щяха да разберат, че “демокрацията” не е нищо повече от неморална агресия, одобрена от мнозинство, и е невъзможно да оправи обществото или да бъде инструмент за свобода и справедливост. Въпреки митологията, която твърди, че вотът на един човек е неговият “глас”, и че правото да се гласува е това, което прави хората свободни, истината е, че всичко което “демокрацията” прави, е да легитимира агресията и неоправданите прояви на насилие. Логиката на това е толкова проста и очевидна, че е нужно огромно количество пропаганда, за да бъдат тренирани хората да не я виждат. Ако всеки има правото да използва изначално праведна сила, а на агентите на “правителството” е позволено да използват “сила” и в други ситуации, тогава, по самата си природа, това “правителство” добавя към обществото неморална агресия.

Проблемът е, че хората учат, че когато агресията е “легализирана” и се извършва от “авторитет”, тя от неморална агресия се превръща в праведно “опазване на реда”. Фундаменталното схващане, върху което почива всяко “правителство”, е идеята, че онова, което би било морално грешно ако се върши от нормалния човек, може да бъде правилно, когато се върши от агентите на “авторитета”, с което се намеква, че стандартите за морално поведение, които важат за човешките същества, не важат за агентите на “правителството” (отново, намеквайки че нещото, наречено “правителство”, е свръх-човешко). Изначално праведната сила, която повечето хора като цяло са съгласни, че е ограничена до отбранителна сила, не се нуждае от никакъв “закон” или специален “авторитет”, за да бъде валидна. Единственото нещо, за което са необходими “закон” и “правителство”, е опитът да се легитимира неморалната сила. И точно това добавя “правителството”, и единственото нещо което добавя към обществото, е изначално несправедливата агресия. Никой, който разбира тази проста истина, не би твърдял, че “правителството” е нужно за човешката цивилизация.

Хрумването, че направения от човеците “закон” може да неутрализира обичайните правила на цивилизованото поведение, води до някои доста ужасяващи последствия. Ако “правителството” не е ограничено от базовата човешка моралност, което се намеква от самата концепция “авторитет”, тогава въобще по какви стандарти или принципи ще бъдат ограничени действията на “правителството”? Ако 30% “таксация” е нещо валидно, тогава защо 100% “таксация” да не е валидно? Ако “легалната” кражба е легитимна, тогава не може ли “легализираното” мъчение и убийство да бъде легитимно и справедливо? Ако някаква “колективна нужда” изисква обществото да има институция, която е изключение от моралността, тогава защо да има каквито и да е ограничения в това, което може да прави? Ако избиването на цяла една раса, или забраняването на някоя религия, или насилственото поробване на милиони се счита за нужно за “общото благо”, по силата на какви морални стандарти може някой да се оплаква, след като вече е приел предразсъдъка “авторитет”? Всяко вярване в “правителство” се опира на идеята, че “общото благо” оправдава “легалното” иницииране на агресия срещу невинни в една или друга степен. И веднъж след като този предразсъдък е бил приет, вече няма обективен морален стандарт, който да ограничава поведението на “правителството”. Историята пределно ясно показва това.
Почти всеки приема мита, че човешките същества не са достатъчно благонадеждни, не са достатъчно морални, не са достатъчно мъдри, за да съществуват в мир без да ги строява някакво “правителство”. Дори много, които са съгласни, че в едно идеално общество няма да има владетели, често тъгуват, че човешките същества не са “готови” за такова общество. Такава сантименталност се основава на фундаменталното неразбиране на това какво е “авторитет” и какво добавя той към обществото. Идеята, че “правителството” е “нужно зло” (както го е описал Патрик Хенри [Patrick Henry]) намеква, че съществуването на “правителство” налага ограничения върху бясната, агресивна природа на човешките същества, докато в действителност се случва точно обратното: вярата в “авторитет” легитимира и “легализира” агресията.

Без значение колко глупави или мъдри са човешките същества, или колко злонамерени или добродетелни може да са те, да се каже, че човешките същества не са “готови” за бездържавно общество, или че не може да им се има “доверие” да съществуват без да имат “авторитет”, на който да се кланят, е все едно да се каже, че мирното съжителстване може да съществува единствено, ако има грамадна, мощна машина, която да внася огромно количество неморална агресия в обществото. Разбира се, статистите не разпознават тази агресия като неморална, защото за тях, тази агресия не се върши от простосмъртни, а от представители на божеството, познато като “правителство”. А божествата имат правото да вършат неща, които смъртните нямат правото да вършат. Когато се опише с точни, буквални термини, това почти универсално поддържано вярване – че е необходимо да се въведе неморална агресия в обществото, за да се попречи на хората да извършват неморална агресия – се разобличава като един нагъл и абсурден мит. Но всеки, който вярва в мита “правителство”, трябва да вярва именно в това. Те не го вярват като резултат от рационална мисъл и логика; те го приемат като елемент от набожната вяра, защото е част от неподлежащата на въпроси доктрина на църквата на “правителството”.


Кой им даде правото?

Има няколко начина да се демонстрира, че митологията за “правителството”, на която учат обществото, сама противоречи на себе си и е нелогична. Един от най-простите начини е, да се зададе въпросът:  Как някой се сдобива с правото да властва над друг? Старите суеверия твърдяха, че на определени хора им било предопределено от някой бог, или група богове, да властват над останалите. Всякакви легенди разказват за свръхестествени събития (Господарката на езерото, Мечът в камъка и тн.) (от легендата за крал Артур,бел.прев.), които определяли кой ще има Правото да властва над другите. За щастие, човечеството, в по-голямата си част, е надраствало тези глупави суеверия. За нещастие обаче, те са били заменени от нови суеверия, които са дори още по-нелогични. Старите митове поне отдавали на някаква “висша сила” задачата да посочва определени индивиди за властелини над другите – нещо, което едно божество поне теоретично би могло да направи. Новите оправдания за “авторитет” обаче твърдят, че постигат същия удивителен подвиг, но без свръхестествена помощ. Накратко, въпреки всичките сложни ритуали и усукани рационализации, цялата модерна вяра в “правителство” почива на хрумването, че простосмъртните могат, чрез някои определени политически процедури, да посветят на някои хора разни права, които никой от хората никога не е притежавал. Изначалната побърканост на такова хрумване би трябвало да е очевидна. Няма ритуал или документ, чрез който някаква група хора да може да делегира на друг човек право, което никой от въпросната група не притежава. И тази очевидна истина, сама и от само себе си, унищожава всякаква възможност за легитимно “правителство”.

Нормалният човек вярва, че “правителството” има правото да върши многобройни неща, че нормалният индивид няма правото да върши сам. Очевидният въпрос тогава е, Как, и от кого, онези в “правителството” са се сдобили с такива права? Как, например – дали ще го наречете “кражба” или “таксация” – онези в “правителството” се сдобиват с правото насилствено да отнемат собственост от онези, които са я заслужили и изработили? Нито един гласоподавател няма такова право. Така че как е възможно гласоподавателите да са дали такова право на политиците? Целият модерен статизъм се основава изцяло на предположението, че хората могат да делегират права, с които не разполагат. Дори Конституцията на САЩ се преструва, че е дала на “Конгреса” правото да “таксува” и да “регулира” определени неща, въпреки че самите автори на Конституцията не са имали такова право, и следователно не е възможно да са дали такова право на някой друг.

Поради това, че всеки човек има правото да “управлява” самия себе си (колкото и шизофренична може да е тази идея), той може, поне на теория, да оторизира някой друг да управлява себе си. Но право, което човек не притежава, и следователно не може да делегира на никого, е правото да управлява някой друг. И дори ако “правителството” управляваше само онези индивиди, всеки от които е делегирал неговото право да управлява себе си, тогава това нямаше да е правителство.

И количеството на замесените хора също не влияе на тази логика. Да се твърди, че някакво мнозинство може да връчи на някого право, с което нито един от индивидите, съставляващи мнозинството, не разполага, е също толкова безумно, колкото и да се твърди, че трима човека, от които никой няма кола или парите да купи кола, могат да дадат кола на някой друг. С най-прости думи, не можеш да дадеш на някого нещо, което нямаш. И тази проста истина, сам самичка, изключва възможността за всякакво “правителство”, защото ако онези в “правителството” имат само онези права, които избирателите им също имат, тогава “правителството” губи именно онази съставка, която го прави “правителство”: правото да властва над другите (“авторитет”). Ако има същите права и власти като всички останали, няма причина да бъде наричано “правителство”. Ако политиците имат не повече права от вас, всичките им изисквания и команди, всичките им политически ритуали, “законови” книги, съдилища, и прочие, не са нищо повече от симптомите на една дълбока налудничава психоза. Нищо от онова, което правят, не може да има каквато и да е легитимност, не повече, отколкото ако вие извършите същото нещо сами, освен ако те по някакъв начин не са се сдобили с права, с които вие нямате. И това е невъзможно, тъй като никой на земята, и никоя група на земята, не може да са им дали такива свръх-човешки права.

Никой политически ритуал не може да измени моралността. Никои политически избори не могат да превърнат един акт на злото в добро. Ако е лошо вие да направите нещо, тогава същото е лошо и ако го направят онези в “правителството”. И ако същата моралност, която се прилага за вас, се прилага и за онези в “правителството”, ако онези “на власт” имат същите права, каквито и вие, и не повече – тогава “правителството” спира да бъде правителство. Ако бъдат съдени по същите стандарти, по които и другите смъртни са съдени, онези които носят табелката “правителство” не са нищо повече от една банда биячи, терористи, крадци и убийци, и действията им са лишени от всякаква легитимност, и валидност, лишени от всякакъв “авторитет”. Те не са нищо повече от банда мошеници, които настояват, че разни документи и ритуали са им дали правото да бъдат мошеници. За съжаление, дори повечето от жертвите им им вярват.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 06:22:58 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Ларкън Роуз, 2011---- Най-опасното суеверие
« Отговор #12 -: Юли 17, 2017, 05:36:40 pm »
Изменяне на моралността

Концепцията "авторитет" е зависима от концепциите правилно и грешно (тоест, моралност). Тоест, да имаш "авторитет" не означава просто да имаш способността насила да контролираш другите, нещо, което е притежание на безброй бандити, крадци и банди, на които не им се казва "авторитет"; означава, да имаш правото да контролираш хората, което намеква, че онези, които са контролирани, имат моралното задължение да се подчиняват, не просто да избяват наказанието, а също така защото такова подчинение (наречено "спазване на закона") е морално добро, а неподчинението ("нарушаването на закона") е морално лошо. Така че, за да има такова нещо като "авторитет", трябва да има такова нещо като правилно и лошо. (Как човек дефинира правилно и лошо, или какво някой счита за източник на моралността, няма особено значение в контекста на тази дискусия. Ползвайте собствените си дефиниции, и същата логика ще продължи да е в сила.) Докато концепцията "авторитет" изисква съществуването на правилно и лошо, същестувването й също така изцяло се отхвърля именно от съществуването на правилно и лошо. Проста аналогия ще докаже това на глед странно твърдение.
Законите на математиката са обективна, непроменима част от действителността. Ако добавите две ябълки към две ябълки, ще имате четири ябълки. Онези, които изучават математиката, се стремят да разберат повече за действителността, да научат за онова, което наистина е. някой, който навлезе в математиката с въпросната цел - да измени законите на математиката - ще бъде счетен за луд, и с право. Представете си колко абсурдно би било някакъв професор по математика да обяви, "Аз сега декларирам, че оттук насетне, две плюс две ще е равно на пет". И въпреки това, точно такава лудост се случва всеки път, когато политиците "законодателстват". Те не просто наблюдават света, и не просто се опитват по най-добрия начин да определят кое е правилно и кое е лошо - нещо, което всеки индивид трябва и е длъжен да прави за себе си. Не, те твърдят, че изменят моралността, като издават някакъв нод декрет. С други думи, също като побъркания професор по математика, който мисли че може, просто чрез едно деклариране, да направи така, че да накара две плюс две да бъде пет, политиците говорят и действат така, сякаш те са самият източник на моралността и сякаш имат властта да си измислят (чрез "законодателството") какво е правилно и какво е лошо; сякаш едно действие може да стане лошо просто защото те са го обявили за "нелегално".

Дали контекстът е математика, моралност, или нещо друго, има огромна разлика между това да се опитваш да определиш какво е истина, и да се опитваш да диктуваш какво е истина. Първото е полезно; второто е лудост. И последното е нещото, което онези в "правителството" се преструват че правят всеки ден. В тяхното "законодаване", политиците не просто изразяват мислите си за това как хората би трябвало да се държат, на база универсалните стандарти на моралността. Всеки има правото да каже, "Аз мисля, че да правиш това е лошо, а да правиш това е добро", но никой не би нарекъл такива мнения "закони". Вместо това, посланието от политиците е, "Ние правим така, че това нещо е лошо, и правим така, че това нещо е добро". Накратко, всеки "законодател" страда от дълбоко вкоренен и налудничав комплекс на божеството, който го кара да вярва, че, чрез политически ритуали, той в действителност има властта, заедно с колегите си "законодатели", да променя какво е правилно и лошо, просто чрез един декрет.

Смъртните не могат да променят моралността повече, отколкото могат да променят законите на математиката. Тяхното разбиране за нещо може да се промени, но те не могат, чрез декрет, да променят природата на вселената. Нито пък някой с всичкия си би се опитал да го прави. И все пак, всеки нов "закон", приет от политиците, се преструва да е това: промяна в определението за морално поведение. И колкото и да е идиотско това хрумване, то е нужен елемент от вярата в "правителство": идеята, че масите са морално задължени да се подчиняват на "законодателите" - че неподчинението ("нарушаването на закона") е морално лошо - не защото командите на политиците по случайност съвпадат с обективните правила на моралността, а защото техните команди диктуват и определят какво е морално и какво не е.

Проумяването на простия факт, че простосмъртните не могат да превърнат доброто в зло, или злото в добро, от само себе си кара мита за "правителството" да се развенчае. Всеки, който напълно разбира тази едничка проста истина, не може да продължи да вярва в "правителство", защото ако на политиците им липсва такава свръхчовешка сила, командите им не носят никаква изначална легитимност, и те престават да бъдат "авторитет". Освен ако добро не е всичко, което политиците решат да кажат - освен ако правилно и лошо не идват всъщност от прищевките на политико-боговете - тогава никой не може да има никакво морално задължение да уващава или да се подчинява на командите на политиците, и техните "закони" стават изцяло невалидни и незначителни.

Накратко, ако въобще има такова нещо като правилно и лошо, както и да предпочитате да дефинирате тези термини, тогава "законите" и "правителството" са винаги нелегитимни и безполезни. Всеки човек е (по дефиниция) морално задължен да прави това, което счита за правилно. Ако някакъв "закон" му казва да постъпи по друг начин, този "закон" е изначално нелегитимен, и трябва да има неподчинение. И ако някой закон по случайност съвпада с това, което е правилно, тогава "законът" просто е безсмислен. Причината, например, от въздържанието за извършване на убийство, е, защото убийството изначално е нещо лошо. Това дали някакви политици са издали "закон", обявяващ убийството за лошо  - това дали да го обявили за "незаконно" - няма абсолютно никакво въздействие върху самата моралност на действието. "Законодателството", без значение какво казва, никога не е причината нещо да бъде правилно или лошо. Като резултат, дори "законите", забраняващи злите действия, као нападението, убийството и кражбата, са нелегитимни. Хората не бива да извършват такива деяния, защото самите деяния са изначално зли, а не защото човешките "закони" казват, че това е лошо. И ако няма задължение за подчинение на "законите" на политиците, тогава, по дефиниция, те нямат "авторитет".

Връщайки се на аналогията с професора по математика, ако професорът авторитетно заяви, че, по силата на самия му декрет, той щял да направи така, че две плюс две да бъде пет, всеки индивид с всичкия си ще приеме този декрет за неправилен и налудничав. Ако, от друга страна, професорът обяви че ще направи така, че две плюс две да е равно на четири, такава една такава декларация отново би била глупава и безсмислена, въпреки факта, че две плюс две прави четири. Декларацията на професора не е причината да бъде четири. Независимо дали едното или другото, декларацията на професора не бива и няма да има никакъв ефект върху способността на хората да събират две и две. Така е и със "законите" на политиците: независимо дали съвпадат или не съвпадат с обективното правилно и грешно, те никога нямат "авторитет", защото те никога не са източникът на правилно и грешно, те никога не създават задължение на който и да е да се държи по определен начин, така че не би трябвало да имат каквато и да е тежест в нечия индивидуална преценка за морално и неморално.

Нека вземем за пример "законите" за наркотиците. Да се вярва, че е лошо да се употребява агресия срещу някой, който е употребил бира (която е "легална"), но че е добре "пазителите на реда" да използват агресия срещу някой, който пуши трева (защото е "нелегална"), логически намеква, че политиците действително имат способността да изменят моралността - да вземат две на практика идентични поведения и едното да го направят неморален акт, който дори оправдава агресивното възмездие. Още повече, ако човек приеме легитимността на "законите" (командите на политиците), човек трябва също и да приеме, че един ден пиенето на алкохол е съвършено морално, но е неморално в друг ден - денят, в който е била приета "забраната". После, не много години по-късно, един ден е неморално, а на следващия е морално - денят, в който забраната е снета. Дори боговете от повечето религии не твърдят, че имат силата постоянно да преразглеждат собствените си заповеди, системно да променят какво е правилно и какво е грешно. Само политиците твърдят, че имат такава сила. Всеки акт на "законодаване" включва такава лунатичност: хрумването, че един ден дадено действие може да е напълно разрешено, а точно на следващия ден - денят, в който е обявено за "незоканно" - ще бъде неморално.


Неизбежността на преценяването

Почти всеки е учен, че уважението към "закона" е от първостепенно значение за цивилизацията, и че добрите хора са онези, които "играят по правилата", което означава, че се съгласяват с командите, издадени от "правителство". Но в действителност, моралността и подчинението често са директно противоположни. Да си немислещ последовател на който и да е "авторитет", представлява най-голямото предателство спрямо човечеството, което може да съществува, защото това означава отхвърляне на свободната воля и индивидуалната преценка, които ни правят човешки същества и ни правят способни на моралност, за сметка на сляпото подчинение, което принизява човешките същества до безотговорни роботи. Вярата в "авторитет" - идеята, че човек някога може да има задължението да игнорира собствената си преценка и ментален процес на взимане на решения, в интерес на това да се подчинява на някой друг - не е просто една лоша идея; тя противоречи на самата себе си и е абсурдна. Бездънната лудост във всичко това може да се обобщи по следния начин:

"Аз вярвам, че е добро да се подчиняваш на закона. С други думи, аз съдя, че аз трябва да направя така, както командват законодателите. С други думи, аз съдя, че, вместо да взимам собствените си решения за това какво да правя, аз трябва да се покорявам на волята на онези в правителството. С други думи, аз съдя, че е по-добре действията ми да се направляват от преценката на хората, които са на власт, вместо да се направляват от моята лична преценка. С други думи, аз съдя, че е правилно аз да следвам преценката на другите, и е грешно аз да следвам собствената си преценка. С други думи, аз съдя, че не трябва да съдя."

Във всеки един случай, когато и налице конфликт между съвестта на човек и онова, което "законът" командва, има само два варианта: или човек трябва да последва собствената си съвест, без значение какво казва така наречения "закон", или човек е задължен да се подчини на "закона", дори и това да значи да направи нещо, което той лично смята за неправилно. Без значение дали преценката на индивида е несъвършена или не, шизофренична лудост е човек да вярва, че е добре да прави това, което смята за лошо. И въпреки това, точно това е основата на вярата в "авторитет". Ако човек разбира факта, че всеки индивид е задължен, във всяко време и на всяко място, да прави онова, което счита за правилно, тогава той не може да има каквото и да е морално задължение да се подчинява на какъвто и да е външен "авторитет". Отново, ако един "закон" съвпада с личната преценка на индивида, тогава "законът" е незначителен. Ако, от друга страна, "законът" е в конфликт с личната преценка на индивида, тогава "законът" трябва да се счита за нелегитимен. По никой начин "законът" не може да има "авторитет".

(Задължението за подчинение на някой "авторитет" не е същото, както когато хората доброволно променят поведението си в името на мирното съвместно съществуване. Например, един човек може да мисли, че има правото да надува музиката в собствения си заден двор, но въпреки това може да избере да не го прави, ако съседът му го помоли. Или пък човек може да промени начина, по който се облича, говори и се държи, когато посети някой друга култура, или някаква обстановка, в която обичайното му поведение може да обиди другите. Има много фактори, които могат да повлияят на мнението на някого за това какво трябва или какво не трябва да прави. Да разпознаеш "авторитета" като мит въобще не е същото като това, да не те е грижа какво мисли някой друг. Да се придържаш към различни обичаи, стандарти на поведение, и други социални норми, в името на това да се разбираш с другите и да избягваш конфликти, често е напълно рационално и полезно нещо. Това, което не е рационално, е някой да се чувства морално задължен да прави нещо, което той лично не преценява за правилно поведение, с оглед на обстоятелствата.)

Прямо казано, вярата в "авторитет" служи като умствена патерица за хората, които се опитват да избегнат отговорността от това, че са мислещи човешки същества. Това е опит отговорността за взимането на решения да се прехвърли на някой друг - на онези, които твърдят, че са "авторитет". Но опитът, да се избегне отговорността с "аз просто следвам заповеди", е глупав, защото това означава, че въпросният човек е избрал да направи това, което са му казали. Дори онова, което на глед причила на сляпо подчинение, все пак е резултат от индивидуалния избор да бъдеш покорен. Да не избереш нищо е невъзможно. Или, както музикалната група Ръш (Rush) го формулира в тяхната песен "Свободна воля", "Ако изберете да не решавате, все пак сте направили избор."

Извинението "аз просто следвах заповеди" прилежно заобикаля факта, че въпросният човек първо е трябвало да реши, че ще се подчини на "авторитета". Дори и ако някой "авторитет" обявява, "Ти трябва да ми се подчиняваш", както безброй конфликтни "авторитети" са твърдели, индивидът все пак трябва да избере на кого да вярва, ако ще вярва на някой. Фактът, че повечето хора посвещават твърде малко мисли на тези неща, не променя факта, че са имали избора да не се подчинят, и следователно са напълно отговорни за действията си - именно отговорността, от която са искали "авторитетът" да ги облекчи. Невъзможно е да не се преценява; невъзможно е да не се правят избори. Човек да се преструва, че някой или нещо прави неговите избори вместо него - че той не е имал участие във взимането на решението, и по този начин не носи отговорност за резултата - е абсолютна лудост. Лоялното подчинение на "авторитет", въпреки че много хора го гримират така, все едно е голяма добродетел, в действителност не е нищо повече от един жалък опит за бягство от отговорността да си човешко същество и да се принизиш до немислеща, аморална, програмируема машина.

Всеки, по всяко време, прави собствените си избори и е лично отговорен за тези избори. Дори и онези, които халюцинират "авторитет" все пак избират да вярват, и избират да се подчиняват, и все пак са отговорни за това, че постъпват така. "Авторитетът" е просто една самозаблуда, в която хората си въобразяват, че  евъзможно да се избегне отговорността, като просто правиш каквото са ти казали. Или, изразено по по-личен начин:
Вашите действия винаги се определят от вашата собствена преценка, и от вашия собствен избор. Опитът да припишете поведението си на някаква външна сила, като "авторитет", е страхливо и непочтено. Вие сте направили избора, и вие сте отговорни. Дори и само идиотски да сте се подчинили на някакъв самопровъзгласен "авторитет", вие сте решили да го направите. Твърдението, че е имало нещо извън вас, което е избирало вместо вас - твърдението, че не сте имали избор; че е трябвало да се подчинявате на "авторитет" - е една страхлива лъжа.
 
Няма пряк път за определяне на истината, относно моралността или нещо друго. Твърде и прекалено често, основата на хорската система от вярвания се свежда до следното: "За да знам каква е истината, всичко, което трябва да направя, е да попитам моя непогрешим авторитет; а аз знам, че моят авторитет е винаги прав, защото той ми казва, че винаги е прав". Разбира се, винаги ще съществуват безброй съревноваващи се, противоречиви "авторитети", и всеки ще обявява себе си за източник на истината. Следователно, не е просто добра идея хората да преценяват сами какво е истина и какво не е; а е напълно неизбежно. Дори и онези, които смятат, че е голяма добродетел да имаш система от вярвания - политическа, религиозна, или друга - основана на "вярата", не успяват да проумеят, че само индивидът може да решава в какво да вярва. Независимо дали иска д си го признае или не, той винаги е крайният решаващ; той винаги използва собствената си преценка, за да решава в какво да вярва и какво да прави.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 06:31:34 pm от λ »

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Ларкън Роуз, 2011---- Най-опасното суеверие
« Отговор #13 -: Юли 17, 2017, 05:39:54 pm »
Част III - Ефектите от Суеверието


Ефектите от Мита

През вековете, човешките същества са се заравяли във всякакви видове суеверия и погрешни предположения, много от които са били относително безобидни. Например, когато повечето хора вярвали, че Земята е плоска, това фактически неправилно хрумване се отразило слабо или въобще не се отразило на начина, по който хората провеждали всекидневния си живот, или как се държали един с друг. По същия начин, ако децата вярват в Баба Яга, или в това че щъркелите носят бебетата, те няма да станат проводници на злото като резултат от приемането на такива митове. От друга страна, през годините други грешни предположения и митове са създавали истински опасности за човечеството. Може да е просто недоразумение между доктори, което ги довело до идеята да опитват "лекове", които представлявали по-голяма заплаха за пациентите им, отколкото болестите, които се опитвали да излекуват. По-драстичен пример е, че някои култури принасяли човешки жертвоприношения с надеждата, че като постъпват така, това ще спечели благосклонността на въображаемите им богове.

Но нищо друго не се доближава до степента на разрушение - умствено, емоционално и физическо - което се е случило по света, и в продължение на записаната история, като резултат от вярата в "авторитет". Драматично изменяйки начина, по който хората възприемат света, митът за "авторитета" също така изменя и мислите и действията. Всъщност, вярата в легитимността на някаква управленска класа ("правителство") води почти всички до това или да са съучастници, или да извършат зли деяния без дори да го осъзнават. Бидейки убедени, че "авторитетът" е действителен, и че чрез него някои човешки същества са доили моралното право да стартират агресия и да извършват насилствени дела срещу другите (по силата на така наречените "закони"), всеки демократ, всеки републиканец, всеки гласоподавател, и всеки друг който се явява проповедник на "правителството" в каквато и да е форма, е проводник на агресия и несправедливост. Разбира се, те не гледат на нещата така, защото вярата им в "авторитет" е усукала и извратила тяхното възприемане на действителността.

Проблемът е, че когато нещо измени това как някой човек възприема действителността, самият човек рядко забелязва как се случва това. Например, светът може да изглежда много различен на някой, който носи цветни контактни лещи, въпреки че той не може да види самите лещи. Същото е вярно и за менталните "лещи". Всеки човек смята, че светът е такъв, какъвто той го вижда. Всеки може да сочи към другите и да твърди, че са загубили връзка с действителността, но почти никой не мисли, че неговото собствено възприятие е изкривено, дори и когато останалите му го казват. резултатът е, че милиарди хора се сочат с пръст, казвайки един на друг колко са налудничави и заблудени, като почти никой не е склонен, или дори способен, искрено да изследва "лещите", които смущават собствените му възприятия.

Всичко, на което човек е бил изложен, особено като млад, се отразява на това как гледа на света. Какво са го научили родителите, какво е научил в училище, как е гледал че се държат хората, културата в която е израстнал, религията в която е бил възпитан, всичко това създава дълготрайни умствени "лещи", които влияят на начина, по който вижда света. Има безброй примери за това как малките различия в перспективата са довеждали до ужасяващи последици. Един бомбен самоубиец, който преднамерено убива дузини непознати цивилни, си представя, че постъпва правилно. Почти всички от двете страни на всяка война си представят, че те са правите. Никой не си представя, че той е лошият. Военните конфликти са изцяло резултат от различия в перспективата, произтичащи от умствени "лещи", вградени у войниците и от двете страни. Би трябвало да е очевидно, че ако хиляди на практика добри хора виждаха еднакво света такъв, какъвто е, те нямаше отчаяно да се опитват да се избият едни други. В повечето случаи, проблемът не е действително зло или заплаха, а просто неспособността да се виждат нещата такива, каквито са.

Вземете например, като аналогия, някой, който е погълнал силен халюциноген и който, като резултат, стане убеден, че най-добрият му приятел е злонамерено извънземно чудовище под прикритие. От перспективата на онзи, който има халюцинации, това агресивно да нападне приятеля си е напълно разумно и оправдано. Проблемът в случая, когато нечии възприятия на света са станали толкова изкривени, не е, че той самият е неморален, или че той самият е глупав, или че той самият е злонамерен. Проблемът е, че той не вижда нещата така, както наистина са, и като резултат, решенията и действията, които на него му изглеждат съвършено подходящи, са, в действителност, ужасно разрушителни. И когато много хора споделят такива халюцинации, резултатите са много по-лоши.

Когато всеки има едно и също изкривено възприятие на реалността – когато всеки вярва в нещо невярно, дори нещо крещящо абсурдно – за вярващия то не се усеща като невярно или абсурдно. Когато грешна или нелогична идея постоянно се повтаря и натъртва от почти всеки, рядко някой дори се сеща да я постави под съмнение. Всъщност, повечето хора стават буквално неспособни да я поставят под въпрос, защото с времето тя кристализира в съзнанията им като някаква даденост – едно предположение, което не се нуждае от рационална основа и не е нужно да се анализира или преразглежда, защото всеки знае, че е вярно. В действителност, обаче, всеки човек просто допуска, че предположението е истина, защото той не може да си представи, че всички останали – включително и всички уважавани, добре известни, образовани хора по радиото и телевизията – могат вкупом да вярват в нещо невярно. Каква му е работата на нормалния човек, да се съмнява в нещо, което на всички останали им е напълно комфортно да приемат за неоспорима истина?

Такова дълбоко вкоренено вярване е невидимо за онези, които вярват в него. Когато един ум винаги е мислил за нещо по един начин, този ум ще си представя доказателства и ще халюцинира преживявания, които подкрепят идеята. Преди хиляда години, хората с увереност са заявявали, че е било доказан факт, че Земята била плоска, и те са го казвали със същата категоричност и искреност, както ние днес заявяваме, че и обла. За тях идеята, че светът е гигантско сферично нещо, плаващо наоколо в космоса, без да е прикрепено към нищо, е била очевидно нелепа. И тяхното абсолютно грешно предположение за това, че светът е плосък, на тях им е изглеждало като научен, очевиден факт.

Същото е и с вярата в “авторитет” и “правителство”. За повечето хора, “правителството” се усеща като очевидна действителност, рационално и очевидно като гравитацията. Малко хора въобще някога са изследвали концепцията обективно, защото никога не са имали причина да го правят. “Всеки знае”, че “правителството” е действително, и нужно, и легитимно, и неизбежно. Всеки предполага, че е такова, и говори така, все едно е такова, така че защо някой да го поставя под въпрос? Не само, че на хората рядко им се подава причина да изследват концепцията “правителство”, но те имат много изкушаващ психологически подтик да не я изследват. Изключително неудобно и обезпокоително е, дори е екзистенциално ужасяващо, някой да поставя под въпрос някое от крайъгълните предположения, върху което целия начин на възприемане на действителността, и целия морален код на човек, се е основавал през целия му живот. Човек, на когото възприятията и преценките са изкривени от суеверието “авторитет” (а това описва почти всички хора) няма да му се стори лесно или приятно да обмисля възможността, че цялата му система от вярвания се опира на една лъжа, и че много от нещата, които е правил през живота си, като резултат от вярата в тази лъжа, са били вредни за него, приятелите и семейството му, и за човечеството като цяло.

Накратко, вярата в “авторитет” изкривява възприятията на почти всеки човек, изменя преценките му, и го кара да говори и да прави неща, които често са нерационални, или безсмислени, или контра-продуктивни, или лицемерни, или дори ужасно разрушителни и отвратително зли. Разбира се, вярващите в мита го виждат така, защото те въобще не гледат на него като на вяра. Те са твърдо убедени, че “авторитетът” е действителен, и, основавайки се на това грешно предположение, заключават, че техните последващи възприятия, мисли, мнения, и действия, са съвършено разумни, оправдани, и уместни, точно както ацтеките без съмнение са вярвали, че човешките им жертвоприношения са били разумни, оправдани и уместни. Едно суеверие, което може да накара иначе свестни хора да виждат доброто като зло, и злото като добро – което е точно нещото, което вярата в “авторитет” прави – е именно това, което представлява истинската заплаха за човечеството.

Суеверието “авторитет” въздейства върху възприятията и действията на различните хора по различни начини, дали това са “законодателите”, които си представят, че имат правото да властват, дали това са “наложителите на закона”, които си представят, че имат правото и задължението да налагат насила командите на “законодателите”, дали това са поданиците, които си представят, че имат моралния дълг да се подчиняват, или са просто публика, гледащи като неутрални наблюдатели. Ефектът от вярата в “авторитет” върху тези различни групи, когато се обобщи, води до една степен на потисничество, несправедливост, кражба и убийства, която просто иначе не би могла и нямаше да съществува.



λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Ларкън Роуз, 2011---- Най-опасното суеверие
« Отговор #14 -: Юли 17, 2017, 05:49:55 pm »
Част III (а) - Ефектите на мита върху господарите


Божественото право на политика

В тази държава, на върха на бандата, наречена “правителство”, са конгресмените, президентите и “съдиите”. (В другите страни властващите са известни под други имена, като “царе”, “императори”, или “парламентарни заседатели”.) И, въпреки че са на върха на авторитарната организация, никой не мисли за тях като за представители на самия “авторитет” (както кралете са били едно време). Все още всеки си представя, че те действат по волята на нещо друго, а не по тяхна собствена воля – някаква абстрактна същност, наречена “правителство”. Като резултат от вярата в “авторитет”, всички си представят, че те имат правата да правят неща в името на “правителството”, които никой от тях няма правото да прави в качеството им на индивиди. Легитимността на действията им не се измерва по това какво правят, а по това как го правят. В очите на повечето хора, действията, които политиците предприемат в “официалното си качество”, и командите, които издават чрез изиграване на приетите политически ритуали, са преценявани по много различен стандарт, в сравнение с действията им като частни индивиди.

Ако един конгресмен влезе с взлом в дома на съседа си и вземе $ 1000, той се счита за престъпник. Ако, от друга страна, заедно с неговите приятели политици, той наложи “данък”, изискваща същите $ 1000 от същия съсед, това се счита за легитимно.

Онова, което би било въоръжен грабеж, ще се счита почти от всеки като легитимна “таксация”. Не само, че на конгресмена няма да се гледа като на престъпник, но и всички “данъчни измамници”, които са оказали съпротива срещу исканията на изнудвачите, ще бъдат считани за “криминални” лица.

Но вярата в “авторитет” не само променя това как масите гледат на “законодателите”; но също променя и как самите “законодатели” гледат на себе си. Трябва да е очевидно, че ако човек стане убеден, че има моралното право да властва над другите, това вярване ще има значителен ефект върху поведението му. Ако той вярва, че има правото да изисква част от доходите на всички, под заплахата от наказание (при условие, че го прави по приетите “легални” процедури), той почти със сигурност ще го направи. Ако той е убеден, че има правото насилнически да контролира решенията на съседа си – че е морално и легитимно да го прави – той почти със сигурност ще го направи. И, поне отначало, той може дори да го прави с най-добри намерения.

Едно просто умствено упражнение ни позволява да зърнем за миг защо политиците се държат, както се държат. Помислете, какво вие бихте направили, ако ви бяха направили царе на света. Ако вие командвахте, как щяхте да подобрите нещата? Обмислете въпроса добре, преди да продължите да четете.

Когато ги попитат какво биха направили те, ако те командваха, почти никой не отговаря, “Просто щях да оставя хората на мира”. Вместо това, повечето хора започват да си представят начините, по които те могат да използват способността си да контролират хората като инструмент на доброто, за напредъка на човечеството. Ако човек започне с предположението, че такъв контрол може да бъде легитимен и праведен, възможностите са почти безкрайни. Човек може да направи една по-здрава държава, като накара насила хората да ядат по-питателни храни и като ги насили да се упражняват редовно. Човек може да помогне на бедните, като принуди богатите да им дадат пари. Човек може да осигури по-голяма безопасност, като насили хората да платят за по-добри защитни системи. Човек може да направи всичко по-справедливо, и обществото по-съчувствено, като насили хората да се държат така, както трябва да се държат.

Само че, докато можем да си представим много ползи за обществото, само ако силата на “правителството” се използваше за добро, потенциалът за тирания и потисничество – всъщност неизбежността на тиранията и потисничеството – е също толкова лесно да си я представим. Веднъж след като някой повярва, че има правото да контролира другите, малко вероятно е той да избере да не използва тази сила. И, каквито и благородни намерения да е имал в началото, това, което в крайна сметка ще постигне, е агресия, и заплахата от агресия, за да наложи волята си над другите. Дори и наглед добронамерени каузи като “даване на бедните” първоначално се нуждаят от “правителство”, за да отнемат насила богатство от друг. Веднъж след като някой – колкото и да е добродетелен и с добри намерения – приеме предразсъдъка, че “легалната” агресия е легитимна, и веднъж след като му бъдат дадени юздите на властта, и с тях и предполагаемото право да властва, шансовете този човек да избере да не контролира насила съседите си, са почти никакви. Нивото на принудата и агресията, която той причинява на другите, може да варира, но той ще стане тиранин, в една степен или друга, защото веднъж след като някой наистина повярва, че има правото да властва (дори и само по “ограничен” начин), той няма да счита другите, или да третира другите, като свои равни. Той ще гледа на тях, и ще ги третира, като поданици.

И това е само, ако човекът е започнал с добри намерения. Много от онези, които се стремят към “високи постове”, го правят от чисто егоистични причини още от самото начало, защото те копнеят за богатства и власт за себе си, и изпитват наслада от това да доминират останалите хора. Разбира се, сдобиването с позиция на “авторитет” е, за такива хора, средство за постигане на огромно количество власт, която те не биха имали по друг начин. Примерите, по света и из цялата история, за мегаломани, които използват фасадата на “авторитета”, за да извършват отвратителни зверства, са толкова чести и добре известни, че едва ли има нужда да се споменават въобще. Поставянето на зли хора в позицията на “авторитет” (например Сталин, Ленин, Мао, Хитлер, Мусолини, Пол Пот) е водело до грабежи, нападения, тормоз, тероризиране, мъчения, и показни убийства на почти невъобразим брой човешки същества. Толкова е очевидно, че е почти глупаво да се казва: даването на власт на зли хора създава опасност за човечеството.

Но да се дава власт на добри хора – хора които, поне първоначално, възнамеряват да използват властта си за добро – може да е също толкова опасно, защото за да повярва някой, че има правото да властва, необходимо е и да повярва, че е изключение от основния човешки морал. Когато някой си представя, че той самият е легитимен “законодател”, той ще се опита да използва силата на “закона”, за да контролира съседите си, и няма да изпитва вина, докато го прави.

Иронично, въпреки че “законодателите” са на самия връх на авторитарната йерархия, дори те не приемат личната отговорност за това, което прави “правителството”. Дори и те говорят така, сякаш “законът” е нещо друго, а не командите, които те издават. Например, много малко вероятно е един политик да се чувства оправдан, че наема въоръжени биячи, за да нахлуе в дома на съседа си, да го извлече навън и да го затвори в клетка, заради предполагаемия грях, че е пушил марихуана. И все пак много политици са проповядвали именно това, чрез “законодателството” против наркотиците. Те изглежда не чувстват никакъв срам или вина относно факта, че тяхното “законодателство” е довело до това милиони не-агресивни хора да бъдат насила отнети от приятелите и семействата им и накарани да живеят в клетки години наред – понякога до края на живота им. Когато говорят за проявите на агресия, за които са директно отговорни – и “законите за наркотиците” са само един пример - “законодателите” използват термини като “законът на страната”, все едно те самите са просто странични наблюдатели и “страната” или “държавата” или “народът” са онези, които са направили така, че да се случи такава агресия.

Наистина, нивото на психологическа безпристрастност на политиците към това, което те лично и директно са предизвикали чрез техните “закони” граничи с лудостта. Те командват армии от “събирачи на данъци”, за да конфискуват насила богатствата, изработени от стотици милиони хора. Те приемат един насилствен “закон” след друг, използвайки заплахи от агресия, за да контролират всеки аспект от животите на милиони хора, които никога не са срещали и за които не знаят нищо. И след като са станали директно отговорни за започването на агресивни действия, редовно и системно, срещу почти всеки, живеещ на стотици или хиляди километри от тях, те са искрено шокирани и обидени, ако една от техните жертви заплаши, че ще използва агресия срещу тях. Те презират, когато някакъв обикновен селянин заплаши да направи просто това, което те, политиците, правят на милиони хора всеки ден. В същото време, те явно дори не забелязват милионите хора, които са пратени в затвора, чиято собственост е открадната, чиито финансови животи са унищожени, чиято свобода и достойнство са изнасилени, които са тормозени, атакувани, и понякога убити от биячите на “правителството”, като директен резултат от самите “закони”, които тези политици са създали.

Когато млади мъже и жени измират с хиляди, в последната военна игра, разиграна от политиците, политиците говорят за това като за “жертва за свобода”, а не е нищо подобно. Политиците дори използват сцените на войници в ковчези – последствие, което директно се свързва с онова, което политиците са направили – като евтин номер, с който да покажат на хората колко са състрадателни. Това са самите хора, които са изпратили младите да убиват и да бъдат убивани, после говорят за това какво е станало, сякаш са просто наблюдатели, казвайки неща като “те умряха за своята страна” и “във всяка война има жертви”, все едно войната просто си е станала от само себе си.

И, разбира се, хилядите и хилядите хора “от другата страна” – поданиците на някакъв друг “авторитет”, гражданите на някаква друга “държава” – които са избивани във войните, водени от политиците, почти не се споменават. Те са една спорадична статистика, докладвана във вечерните новини. И никога политиците не поемат най-малката троха отговорност за широкоразпространената, широкомащабна, продължителна болка и страдание, душевна и физическа, което подстрекателството им към война е нанесло върху хиляди или милиони човешки същества. Отново, дълбочината на отричането и илюзиите и пълното отбягване на личната отговорност може да се види във факта, че ако една от жертвите на военните игри на политиците реши да атакува източника, като директно се прицели в онези, които са издали заповедите за нападение, всичките политици, дори и онези, които твърдят, че са срещу войната, и всичките говорещи глави по телевизията, изразяват шок и оскърбление от това, че някой би направил нещо толкова презряно. Това е защото, в очите на “законодателите” – поради удивителната сила на мита “авторитет” напълно да усуква и изопачава тяхното възприемане на действителността – когато правят неща, които водят до смъртта на хиляди невинни, това е “злочестата цена на войната”, но когато някоя от техните жертви се опита да отвърне на удара право в източника, това е “тероризъм”.

Достатъчно зле е, че онези, които просто следват заповеди, отричат личната отговорност за своите собствени действия (което е обяснено по-долу), но онези, които в действителност издават заповедите, и измислят заповедите, да отричат отговорност за онова, до което техните заповеди директно са довели - това е абсолютната лудост. И въпреки това – “законодателите” винаги правят точно това, на всички нива. Дали е федералното правителство, или някаква местна градска или селска община, всеки път, когато “законодателната власт” налага “данък” върху нещо, или налага някакво ново “легално” ограничение, политиците използват заплахата от агресия, за да контролират хората. Но, поради неумиращата им вяра в мита за “авторитета”, те не могат да видят, че точно това правят, и те никога не поемат личната отговорност за това, че са заплашили и изнудили съседите си.


Част III(b) - Ефектът на Мита върху налагащите закона


Следването на заповеди

“Законодателите” дават командите, но верните им наложители са тези, които ги изпълняват. Милиони и милиони иначе свестни, цивилизовани хора прекарват ден след ден тормозейки, заплашвайки, изнудвайки, контролирайки, притискайки и по всякакви начини потискайки другите, които не са наранили или заплашили никого. Но понеже действията на такива “наложители на закона” се считат за “легални”, и защото те вярват, че могат да действат от името на “авторитета”, те си представят, че не носят никаква отговорност за действията си. Дори по-лошо, те дори не считат собствените си действия за техни собствени действия. Те говорят и се държат така, сякаш и умовете и телата им някак си са били обладани от някаква невидима същност, наречена “закон” или “правителство”. Те казват неща като, “Хей, аз не правя законите, аз само ти ги налагам; не зависи от мен”. Те говорят и действат така, сякаш за тях е невъзможно да направят каквото и да е друго, освен безпомощно да провеждат волята на сила, наречена “авторитет”, и че те следователно не са по лично отговорни за собствените си действия, отколкото една кукла на конци е отговорна за собствените си действия.

Когато действат в “официалната” си роля, докато са привидно безпомощно обладани от духа на “авторитета”, “блюстителите на закона” се държат по начини, по които иначе никога не биха се държали, и правят неща, които те самите биха счели за нецивилизовани, агресивни и зли, ако ги правеха по своя собствена воля, без “авторитет” да им заповядва. Примери за това се случват навсякъде по света, всеки час и всеки ден, по множество различни начини. Един войник би застрелял някой напълно непознат, чиито единствен грях е бил, да ходи през военно окупирана зона след вечерен час. Група тежко въоръжени може да разбият вратата на някого и да го завлекат някъде, или да застрелят някого пред жена му и децата му, защото човекът бил отглеждал растение, което политиците били обявили за забранено (“нелегално”). Някой бюрократ може да подпечата хартия, заповядваща на финансова институция да отнеме хиляди долари от банковата сметка на някой в името на “събирането на данъци”. Друг бюрократ може да прати въоръжени биячи, понеже бил открил, че някой бил имал нахалството да разпъне строителна площадка в собствения си имот, с одобрението на съседите си, но без одобрението на “правителството” (под формата на “разрешение за строителство”). Пътно ченге може да спре и да изнудва някого (чрез “акт”) за това, че бил без колан. Агент на ДАНС може да тършува из личните вещи на някого, без ни най-малката причина да подозира, че човекът е направил или ще направи нещо лошо. Някой “съдия” може да заповяда на въоръжени биячи да сложат някого в клетка за седмици, месеци, или години, за каквото и да е, от демонстриране на неуважение към “съдията”, до шофиране без писменото разрешение на политиците (под формата на шофьорска “книжка”), до участие в какъвто и да е тип взаимно доброволна търговия, която обаче не е санкционирана от политиците (“нелегална”).

Тези примери, и буквално милиони други които може да се изброят, всичките са акт на агресия, извършени от извършители, които не биха ги извършили, ако въображаем “авторитет” не им беше заповядал да го направят. Накратко, повечето случаи на кражба, нападение и убийство се случват, защото “авторитет” е казал на някого да краде, да атакува, или да убива. През повечето време хората, които изпълняват такива заповеди,  не биха извършили такива престъпления на своя глава. От 100 000те хора, които работят за Службата за събиране на данъци, колко от тях са се замесили в тормоз, изнудване и кражба преди да станат агенти на транспортна сигурност? Само няколко, ако въобще. Колко на брой войници са обикаляли да тормозят, да заплашват или да убиват непознати хора преди да постъпят при военните? Само няколко, ако въобще. Колко на брой полицейски служители редовно са обикаляли наоколо, за да спират, да разпитват насила, и да отвличат не-агресивни хора преди да станат “наложители на закона”? Много малко. Колко “съдии” са организирали хвърлянето на хора в клетки заради неагресивно поведение преди да бъдат назначени в “съда”? Вероятно нито един.

Когато проявите на агресия станат “легални”, и са извършвани в името на “налагането на закона”, онези, които ги извършват, си представят, че такива прояви са изначално легитимни и валидни, въпреки че им е ясно, че ако бяха извършили същите тези действия самостоятелно, вместо по нареждане на въображаем “авторитет”, действията щяха да са си чисти престъпления, и щяха да бъдат неморални. Докато е очевидно, че има по-значителни и по-незначителни колелца в машината на “правителството”, от незначителните бутачи на хартия, които прокарват документи, до въоръжените наемници, всички те имат две общи неща помежду си: 1) те нагрубяват другите по начини, по които не биха го направили на своя глава, и 2) те не приемат никаква лична отговорност за действията си, докато са в режим на “налагане на закона”. Нищо не прави това по-очевидно от факта, че, когато благоприличието или моралността на действията им се постави под въпрос, техният отговор почти винаги някакъв вариант на “Аз просто си върша работата”. Очевидният намек в повечето такива констатации е този: “Аз не съм отговорен за действията си, защото “авторитет” ми каза да постъпя така”. Единственият начин всичко това да има поне прашинка смисъл, е ако човекът е буквално неспособен да откаже да извърши нещо, което въображаем “авторитет” му казва да направи. За нещастие, ужасяващата истина е, че повечето хора, като резултат от тяхната авторитарна индоктринация, изглежда са психологически неспособни на неподчинение към командите на въображаем “авторитет”. Повечето хора, при положение че имат избор да направят това, което знаят, че е правилно, или онова, което знаят, че е грешно, когато им бъде заповядано от възприеман “авторитет”, те ще направят второто. Нищо не демонстрира това по-ясно от резултатите от психологическите експерименти, направени от д-р Стенли Милграм (Stanley Milgram) през 60те години.
« Последна редакция: Юли 17, 2017, 06:42:26 pm от λ »

Тагове към темата: