Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 2 3 [4] 5 6 7 ... 73
46
Е, това също е извадено от контекст все пак... Да не забравяме, че говорим само за гръбначни животни. Ако нещата се смятат по тегло, на планетата има толкова мравки, че общото им тегло е равно на общото тегло на всички хора :p Какво остава за всичките други насекоми и безгръбначните в океана...

А и понастоящем човешката цивилизация обитава "само" 55% от сушата на планетата. Има доста време, докато Земята заприлича на Коросант от Междузвездни войни.






Но въпросът е ясен де. Трябва вече да се разширяваме нагоре. Било то върху левитиращи платформи, било то в космоса и други планети... просто вече сме много повече от достатъчно за това разширение. Както от години обаче обяснявам, борбата е да се запази контрола, докато се случва това разселване. И понеже контролът е много далече от подсигурен, нещата НЕ напредват и това разселване просто не се случва, и няма да се случи, докато не е сигурно, че юмрукът е железен. Поне това им се иска на сегашните властници над света.

Ако се случи космическо разселване без абсолютен контрол, господарите на света ще се върнат в първи клас, защото всяка човешка колония на друго място може в скоро време да се превърне в съперник. Тоест едно разселване намаля едноличния контрол над цивилизацията пропорционално.

47
Преди малко догледах едно интервю на Джо Роугън, гостът е Рандъл Карлсън. Обсъжда се точно въпроса с популацията в периода, за който говорим по-горе. Започват да говорят за това от втория час, по-точно от 2:20:00 нататък. Но все пак изгледайте цялата лекция, защото разбирането идва на фона на контекста на целия разговор.





Предупреждения:
- Рандъл Карлсън е масон. Следователно не може да му се вярва на 100% (Роугън за няколко минути го разпитва за това - защо е станал масон и какво следва от това, пита го общи неща за масоните, дали имат връзка с илюминати и тн. и Карлсън дава някои интересни коментари).
- Роугън (интервюиращият) по начало приема Дарвиновата еволюция за факт. Дотолкова му стига информираността. Просто общата му култура е до там и явно никога не е задълбавал, той е известен като човек с много отворено съзнание, така че явно просто не е канил на интервю критици на еволюцията.



Хубавото е, че:
- Въпреки че Карлсън е масон, и въпреки това, че е защитник на идеята за астероидите, които играят, според него, основна роля в историята на планетата и е защитник на тезата за опасността от бъдещи астероиди и че нещо трябва да се прави по въпроса... това съвпада със "Заветът на Фон Браун" и думите му, че "всичко това ще бъде една лъжа", която да оправдае разполагането на оръжия в космоса, така нареченото милитаризиране на космоса. Първата ми реакция беше да събера две и две, и да си помисля, че естествено, като масон, на Карлсън му е внушено да налага тази теория като част от сценария.
Но после се замислям, че нещата не са директно събиране на две и две: Никой не е казал, че самите астероиди ще са лъжа. Ако човек е осведомен и следва тенденциите, той ще знае как действа задкулисието - проблемът е истински и належащ, но решението е най-грешното възможно. Просто вижте нашия собствен политически живот - динамиката е истина, вземете например конфликта между Божков и Борисов, който в момента е актуален. Събитията са истински, само дето мотивацията за тях по официалните канали е една (бизнес в една пазарна икономика), а в действителност е била съвсем друга (рекет между мутри).
По същия начин заплахата от астероидите, според доказателствата и аргументите на Карлсън, може да е самата истина, но нуждата от оръжия за справяне с проблема да е едното нещо, което ще е безрезултатно от всички възможни варианти, а задкулисието ще се опитва да убеди населението да избере възможно най-грешния подход. Защо? Защото точно той ще донесе най-много облаги на самото задкулисие.
- Застъпничество за Дарвиновата еволюция се изразява само в коментарите на интервюиращия, но не и във въпросите му. Самата Дарвинова еволюция въобще не става опорна точка на разовора в никой момент, така че позицията на интервюиращия няма отношение към онова, което гостът обяснява. Напротив, ако се сумират аргументите на Карлъсн, излиза, че идея като Дарвинова еволюция е невъзможна. Така че самия Карлсън или не подкрепя тази идея, или няма мнение, или просто не желае да коментира този въпрос точно в това интервю.


Заслужава си да се чуят нещата, които Карлсън обяснява за върховете и спадовете на популацията на хората в праисторическите времена. Аз не бях чувал за доказателства за няколко резки намаляния на популацията и после за нов подем на няколко пъти. А точно това обсъждаме тук в горните няколко коментара от темата.


Освен това, аргументите на Карлсън по отношение на Ледниковата епоха напълно съвпадат с аргументите на Нийнхюс от "Старата Земя? - Защо НЕ!", а именно - че цивилизацията явно е била разслоена на географски пръстени по Земята и каменната, медната, бронзовата и желязната епоха са съвпадали по време, но са били локализирани спрямо климата на планетата.

Да, Карлсън явно си вярва, че говорим за диапазони от милиони и милиарди години, и в това отношение се разминава с тезата на Нийнхюс... но това само означава, че въобще не е запознат с тази гледна точка. Все пак човек не може да задълбава във всички теми едновременно.


Има много какво да се вземе от разгоора между Роуган и Карлсън.



П.П.
Препоръчвам и друго интервю на Роуган, което според мен задължително трябва да се гледа - гост Антъни Уест, говорят за Египетската цивилизация и малко за водната ерозия на Сфинкса.


48
Глава 36
Испанските Пиренеи



Пътувахме с колата от Нидерландия, през Белгия и Франция, докато накрая стигнем до Испания. Джъстин спеше много, тъй като все още чувстваше часовата разлика. През това време Денис и аз разговаряхме на нидерландски и се опознавахме на по-дълбоко ниво. Той каза, че е дошъл на пътуването, защото е искал да научи за Ледения човек от интелектуална страна.

Когато минавахме през южна Франция, атмосферата се промени. Архитектурата на сградите изглеждаше по-стара и много по-уникална. В крайна сметка преминахме през френската граница и влязохме в тунела Билса, водещ ни в Испания.

Докато пътувахме през Сиера Де Гуара (б.пр.: Sierra de Guara - планински масив в провинцията на Уеска), която е район, наподобяващ пустиня, точно на юг от испанските Пиренеи, имах странно усещане. Бяха изминали десет години, откакто за последно бях в испанските Пиренеи. Имах чувството, че най-накрая си идвам у дома.

Пристигнахме в 02:00 през нощта и намерихме Енам, който спеше на хамак в къмпинга. Той бе пристигнал ден по-рано и разпънал палатките, така че веднага щом пристигнем да се настаним в тях. Беше дълъг ден на шофиране, затова оставихме интродукциите за следващия ден.

Слънцето ни поздрави сутринта. Беше типичен ден за испанските Пиренеи. Когато отворих очите си, забелязах отстрани на себе си тисово дърво, добре известно с осигуряването както на много сянка, така и с големите си зърна.

Срещнахме се на кафе в ресторанта, разположен на мястото и обсъдихме плановете си за деня. В крайна сметка всички решихме да започнем с каньонинг и да завършим със скачане с бънджи. Каньонинга е чудесен начин да станеш едно цяло с природата. Това е много игрив и вълнуващ опит. Водните канали, които са ерозирали в пространството между планините, са се превърнали в каньоните на Пиренеите. Сега използваме въжета и друго оборудване за безопасност, за да се спускаме по тях. Оставихме колата и се качихме в микробуса на Енам.

Енам е 28 годишен и обича да прекарва времето си в каньонинг. Той е висок човек, с много заразителна усмивка. Харесва да е на открито и е много ентусиазиран джентълмен. Най-скорошната му цел бе да създаде бизнес за каньонинг. Искаше да се присъединя към него, тъй като имам доста опит – девет години работих като водач  през испанските Пиренеи. Испания е като моя втори дом.

Енам шофираше като състезател и трябваше да се балансираме с телата си на всеки направен от него завой. Преминахме през региона, наподобяващ пустиня, докато не достигнахме първия си каньон – Баранко дел Рио (Barranco del Rio).

Баранко дел Рио е това, което наричаме „воден каньон”. Това означава, че вътре в каньона има много дупки и пътеки, пълни с вода. Понякога дупките в каньона са дълбоки 50 метра. За да стигнем до дъното, трябва да пълзим, да скачаме, да балансираме на върха на скали и да се спускаме все по-надолу и надолу по каньона. По пътя надолу се разкрива красотата на заобикалящата ни природа.

Б.пр.: Каньонинг през Баранко дел Рио:



Спускането може да се усеща сякаш се опиваш да намериш път през лабиринт. Тайнствените места са навсякъде и понякога може да бъде катарзисно. Особено ако има студена вода, течаща по пътеката, която обикновено е там.

Сенките танцуваха по скалистите стени, докато слънцето променяше позицията си. Звукът на гласовете ни отекваше от скалите. Устието на дъното на каньона се разкри в голямо изумрудено езеро; топла вода ни приветства когато излизахме. Денис и аз покрихме телата си с кал от дъното на плиткото езеро. Оставихме слънцето да изсуши калта по кожата ни. Калта почиства повърхността на тялото и дава приятно, гладко усещане.

Забавлявахме се много, наслаждавайки се на престоя си в Сиера де Гуара. След бърз пикник и добра баня, отново си сложихме раниците на гърба, увихме въжетата си и започнахме да вървим по пътя обратно към планината, където бяхме паркирали нашия микробус. Горещината на испанското лятно слънце скоро ни изпоти, но гледката беше красива и езерото очарователно. След вървенето през гъсто покритата с много дървета и храсти планина, най-накрая намерихме пътя обратно към микробуса, откъдето бяхме тръгнали часове преди това.

Оставихме екипировката си отзад в микробуса и продължихме към следващата ни дейност: скачане с бънджи. Возенето отново бе неравно, тъй като Енам държеше крака си върху педала. След няколко минути пристигнахме на моста, откъдето щяхме да скачаме с бънджи. Мостът бе около 60 метра над водата.

Знаех какво да очаквам, защото бях скачал с бънджи от мост стотици пъти преди това, с много други хора, но последния път когато го бях правил бе преди повече от десет годни. Развълнувано замълчах. Скачането с бънджи от мост е дейност, в която човек има единия край на две въжета вързан на тяхната сбруя (б.пр.: екипировка за скално катерене и спускане, изглеждаща по този начин), докато другия край е вързан за моста. Преди поставянето на въжетата на някого, те са издърпани под моста и вързани към противоположната страна на перилата на моста. Тогава въжетата се закрепват към сбруята посредством карабинери и се скача. Въжетата, вързани към другия край на моста, правят така, че да се падне право надолу, докато въжето прихване човека. В този момент той се люлее напред-назад, докато не загуби инерция. Може да мислиш за това като за гигантска люлка.

По време на тези първи няколко секунди на свободно падане, много често усещането е сякаш има надвиснала опасност за падане към смъртта. Напрежението на бездната е огромно и понякога не позволява на хората да направят решителната крачка и да скочат. Въпреки това, с малко насърчение, повечето са желаещи да опитат.

Реших да отида пръв и да се уверя, че въжетата са свързани правилно. Незнанието е винаги страшно чувство, но аз имах опит и бях готов да извърша своя пръв скок от десет години насам. Поех внимателно няколко пъти дъх и започнах да се концентрирам.

Едно от най-важните неща, които трябва да се помнят при скоковете с бънджи е, че трябва да се скочи направо. Всеки друг ъгъл може да се окаже опасен, защото се навлиза във вероятността човек да се залюле към моста. Скочих. Първите няколко секунди на свободно падане са най-добрата част от скачането с бънджи. Непрекъснато набирах скорост, докато въжетата ме хванаха и залюляха на другата страна.

Знанието, че си способен да преодолееш колебанието, може да бъде мощен инструмент. Това е невероятно чувство, което ти дава тласъци на адреналин и прилив на ендорфини.

След като скокът ми приключи, хванах друго въже, което бяха хвърлили надолу. Тогава се спуснах във водата под мен. След десет минути на подготовка беше ред на Денис. Денис е мощен, аналитичен мислител. Той познава ума добре. Всичко, от което той се нуждаеше, за да скочи от моста, беше решението, че той ще бъде по-силен от страха, какъвто и беше. След като каза „умствена сила”, Денис скочи заднишком в пропастта.

След още 20 минути бе ред на Джъстин да скача. Независимо от това, че изглеждаше нервен и напрегнат, той скочи от моста без каквото и да било колебание. Но след няколко минути люлеене напред-назад, болестта му от движение напомни за себе си и той започна да повръща. Той беше успешен, но роб на генетичното си наследство.

След като Джъстин се развърза от въжетата и заплува към брега, бе ред на Енам. Никой не знаеше, че тръгва. Той скочи от моста, докато не го гледахме. Опитът на приключенията е това, за което той живее. След като Енам се развърза и се върна на върха на моста, ние разкачихме въжетата и се върнахме при микробуса. Всички се чувствахме различно, осъществени. По пътя към вкъщи, спряхме до река, където имаше девет метров мост. Джъстин все още се чувстваше малко болен, така че остана в колата докато останалите от нас отидохме да скачаме от моста. От там Енам направи задно салто, аз се гмурнах, а Денис скочи.

Когато се върнахме в къмпинга, направихме спагети с хубава смес от зеленчуци и пихме вино. Енам и аз свирехме на китара и пяхме красива мелодия.

На следващия ден пътувахме 50 км до каньон наречен Ла Панила (La Panilla). Каньонът е известен с големите си варовикови скали за спускане. Диви коне и друга фауна ни заобикаляше докато си проправяхме път към върха на каньона. Когато стигнахме върха, сложихме сбруите си, приготвихме въжетата и камерите си. Щяха да изминат няколко часа, преди да достигнем до дъното на каньона, така че трябваше да се приготвим и психически.

Ние вървяхме пипнешком, скачахме и балансирахме по пътя си надолу към дъното на скалата, по която се спускахме. Спускането е успокояващо движение надолу по скалистите стени сред природата. Трябва да предадеш себе си на материалите, които те защитават. На моменти може да бъде страшно, но трябва да преодолееш този страх. Веднъж, след като започнеш, няма връщане назад. Единствената опция е надолу.

Когато се спускат, хората са склонни да се придържат към скалите и останат възможно най-близо до стената. Това е точно обратното на това, което е необходимо да се направи. Важно е да се увериш, че няма никакво провисване по въжето. За да направиш това, трябва да си наклонен назад през цялото време и да останеш концентриран върху това да държиш ходилата си напречно на повърхността. Да, може да е страшно, защото е неестествено да бъдеш в такава позиция, но е необходимо да се спускаш безопасно. Веднъж свикнали с материала и начина на използването му, лесно е да отидеш надолу много бързо.

В момента, когато задръжките изчезнат, си в състояние да се насладиш на природата и да видиш великите панорами. Това е практичен начин да се насладиш на природата.

Понякога хората очакват щастието просто ей-така да влезе в живота им и да ги промени отвътре, но не става по този начин. Тези хора трябва да работят върху нещата вътре в себе си. Щастието трябва да се разпространи отвътре навън. Зная това, защото във времето съм решавал много проблеми, за да отговоря на собствените си гатанки. Отне ми доста време и увереност, преди да успея да видя света в цвят, вместо в черно и бяло.
   
Известно време бях емоционално разстроен. Търсих всякакви видове предизвикателства, за да извадя ума си от тревогите. В крайна сметка открих, че през цялото време „природата” е била отговора, който търсех. Този отговор варира от човек до човек, но това е защото всеки човек има свой собствен път.

Трябва да съзерцаваме и поглеждаме вътре в себе си. Съзерцанието е последния етап преди яснотата. Опитай се да отвориш ума си и да видиш света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаш да бъде.


Когато най-накрая стигнахме до дъното на Ла Панила, отидохме да плуваме в красива, сапфирено синя река. Енам отиде да вземе микробуса, а аз, Джъстин и Денис плувахме наоколо. Беше много релаксиращо след дългия ден спускане по въже. Когато Енам се върна, отидохме обратно в къмпинга и си направихме вечеря. Музика от китара и смях изпълваха въздуха, докато не се изморихме и не легнахме да спим.

На следващата сутрин се събудихме в 05:00 сутринта. Бяхме планирали да се спускаме и катерим с двойно въже по гигантския каньон Ел Маскун (El Mascun).


Енам не успя да дойде, защото имаше други планове, но Джъстин и Денис бяха готови за всичко. Пресякохме шофирайки Сиера Де Гуара. След три часа лъкатушещи пътища пристигнахме в малкото село Роделар (Rodellar), което е на границата на природния резерват. Ел Маскун е арабското име на мястото и означава „където пребивават духовете”. По тази причина в древни времена хората са избягвали каньона и зловещата му атмосфера. В действителност, Ел Маскун е жив музей с гигантски монолити навсякъде. На върха на каньона при височина от 1100 метра има фосилизирани скали. Планината е резултат от хилядолетното движение на тектоничните плочи.

Излязохме от колата и с раници на гръб поехме по криволичещите пътеки. Скоро започнахме да виждаме планината като красивото място, което беше. Колите не са позволени близо до нея, така че всеки трябва да извърви много часове, преди да започне своето спускане. Когато стигнехме върха, видяхме на него железни пирони свързани с въжета. Гледката беше великолепна; борови дървета заобикаляха планината от всички страни. След като си сложихме екипировката, се свързахме към въжетата и започнахме да се спускаме. Отново ме обзе чувство на преодоляване на задръжките. Там, където повечето биха почувствали непосредствена опасност, аз чувствах мир и спокойствие. Всички го почувствахме. Всяка скала беше ново предизвикателство, което винаги сме се безпокояли да преодолеем.

Ел Маскун не ни „подведе”. Беше пълно с вълнуващи обрати и изобщо не скучаехме. Бяхме пристигнали рано сутринта и не се върнахме до края на вечерта. Беше красив ден и заспахме с тежестта на успеха върху плещите си.


След това дойде Монте Пердидо (Monte Perdido).


Разположен в Национален парк Ордеса (Ordesa National Park), той се издига на височина от 3355 метра. Това бе най-голямата планина, към която бяхме поглеждали. Енам все още отсъстваше и не се присъедини към нас за изкачването. Това, което липсва на Монте Пердидо при спускане, се компенсира чрез терена. В нощта преди нашата последна експедиция, телата ни си починаха на място за къмпинг, няколко мили далеч от Ордеса. След обилна вечеря поговорихме за това, което бяхме постигнали дотук и което бяхме придобили на Монте Пердидо. Когато слънцето заспа, последвахме примера му.

На следващата сутрин опаковахме спалните си чували и потеглихме към автогарата. По време на пътуването с автобуса до Ордеса, минахме през много тесни завои. През повечето време се олюлявахме на ръба на голям кратер, подобен на Гранд каньон в Америка. Автобуса ни отведе до Ордеса на височина 1300 метра. Взехме си кафе от местния магазин и поехме на едночасовия поход до началото на пътеката на Монте Пердидо.

Гори, пълни с борови и букови дървета ни заобикаляха. Пищната комбинация осигуряваше красива гледка по време на похода. Веднъж пристигнали на пътеката за Монте Пердидо, наклона стана по-стръмен. След час и половина изкачване стигнахме до точката, от която дърветата спираха да растат и започваше високопланинската растителност. След още няколко часа най-накрая пристигнахме на Клавияс де Котатуеро (Clavijas de Cotatuero).


Това е мястото в планината, откъдето няма пътека. Единствения начин да се продължи е изкачването по метални гвоздеи, циментирани в стената. Джъстин, Денис и аз имахме раници и спални чували, които ни дърпаха с тежестта си надолу. Не бяхме взели никаква екипировка за катерене, но нямахме нужда от нея. Мисията ни беше да преодолеем ограниченията си.

Б.пр.: Видео показващо Клавияс де Котатуеро и изкачването по него:



Ако някой не е запознат с този тип катерене, световъртежът може да е един от проблемите, които човек може да се наложи да преодолее. Това беше случаят при Джъстин. Въпреки неговия страх от височини, той се принуди да продължи със стабилни ръце и внимателни стъпки. Макар той да имаше известно колебание, все още бе в състояние да изкачи Клавияс де Котатуеро с лекота.

В тези моменти времето сякаш е замръзнало. Нищо друго няма значение освен тази следваща стъпка. Ако вниманието ти е някъде другаде, ще паднеш. Тези моменти могат да ни научат да оставаме в настоящето.

Денис беше последният, който прекоси Клавияс де Котатуеро. Той го направи бързо и безопасно. Страхотно усещане за постижение присъстваше във всички нас. Няколко минути почивахме и медитирахме върху скалата, стотици метри над земята.

След кратка почивка продължихме по пътя. Когато стигнахме горната част на скалите, обърнати към Ордеса, се изтеглихме над скалата. Очите ни бяха благословени с красота. Хиляди красиви сини и лилави цветя, познати като английски ириси се разстилаха по цялата земя.


Имаше също и миниатюрен водопад, отварящ се в поток, отвеждащ водата надолу към центъра и над скалата. Беше сюрреалистична атмосфера.

За мен, тази гледка е по-красива от връх Еверест. Винаги е едно и също на Еверест – скали, сняг и лед. Нищо не расте на подобна височина, всичкият живот е изчезнал. На Монте Пердидо климатът се променя, колкото по-високо се изкачваш. Следователно, преминаваш през всички видове растителност по време на изкачването, осигуряващи очите с нови изненади на всяка стъпка от пътя.

Към 14:00 достигнахме до убежище на височина 2160 метра. Починахме около половин час, повишихме очакванията си и се отправихме към върха. Обикновено изкачването към върха на Монте Пердидо трябва да се прави в отделен ден след почивка в убежището, но ние бяхме решени да продължим нататък.

Пътеката стана по-стръмна и трудна, а въздуха – по-студен. Джъстин и аз носехме само шорти и сандали. Денис носеше черна тениска, панталони и туристически обувки. Бяхме оставили зад нас в убежището спалните си чували и раници. Хората, покрай които минавахме, бяха удивени, виждайки ни да възнамеряваме да изкачим заснежените склонове на Монте Пердидо, носейки минимално облекло.

На 3000 метра все още бяхме силни. Въздухът изтъняваше, а пътеката стана дори по-стръмна. Съзнанията ни бяха тествани за преодоляване на страха и умората. Проправихме си път по покритите със сняг скали, изкачвайки се с бавно темпо, за да съхраним енергията си. След известно време Денис спря и реши да се върне. Казахме довиждане на приятеля си и продължихме нататък към върха.

Наградени с чудесни гледки, се чувствахме като орли – освободени от тревогите на света. Величествената панорама бе резултат от много физическа и психическа издръжливост. Това бе плодът от тежък труд и постоянна медитация.

Близо до финалния участък, с Джъстин решихме да направим почивка и седнахме на две големи скали.
„Вим,” каза Джъстин, „чаках подходящото време да ти кажа за нещо, което имам наум отскоро. Мисля, че сега е перфектния момент.”
Ушите ми слушаха внимателно всяка дума на Джъстин и бях обзет от любопитство.
„Мислех да напиша книга, озаглавена „Да станеш Ледения човек”. Пазя всички неща, които направихме през миналата година и смятам, че от тях може да стане невероятна книга. В идеалния случай, тя няма да включва само онова, което научих, но и твоя опит.”

„В нея,” продължи той, „мисля, че ще бъде чудесно да има истории, водещи до това, което те е направило Ледения човек. Ако комбинираме опита и на двама ни и включим предизвикателствата, които трябва да се преодолеят, това може да има потенциала да вдъхнови други. Бихме могли да дадем на хората възможност да станат Ледения човек, особено ако книгата съдържа методи и техники.”

Умът ми бе нетърпелив и езикът на тялото ми започна да го показва. Да, това е което исках като книга! Не исках книга състояща се само от методи и техники, а такава, пълна с преживявания, които ще вдъхновят хората да станат по-добри и им даде знанието, от което се нуждаят, за да успеят.
Помислих си: Тази книга трябва да се случи. 

„И още нещо,” каза Джъстин. „Мисля, че е важно да покажем как е възможно за всеки да направи това, което си направил. Да покажем, че всички имаме потенциала вътре в себе си. Умение, което просто се нуждае от трениране. На мнение съм, че начинът да демонстрираме това е да счупим заедно световен рекорд, правейки думите ни по-достоверни. Какво мислиш?”
„Да!” казах му. „Трябва да счупим световен рекорд заедно! Ще бъде все едно предавам щафетата на теб. Би било прекрасен начин да завършим книгата. Този път аз ще дойда при теб. Нека да го направим в Америка!”

Това беше чудесна идея и страхотна концепция. От вълнение и признателност се прегърнахме един друг. Така и не довършихме изкачването до върха, но се върнахме надолу с по-повдигнат дух, отколкото върха можеше някога да ни даде. Идеята бе достатъчна награда, нямаше нужда да продължаваме. Със страхотно чувство на успех, Джъстин и аз продължихме пътя си надолу към убежището. Стомасите ни бяха здраво стегнати, казвайки ни да ядем веднага. Бяхме хапнали много малко този ден и изкачили повече от 3000 метра.

Имаше катерачи от най-различни държави в убежището. На вечеря, около масата се говореха много езици – френски, холандски, английски, испански, немски и дори баски. Наистина е чудесно да зная множество езици, помага ми да комуникирам, разбирам и споделям чувствата на случайните хора, които срещам ежедневно.

Перфектният начин да завършим този ден бе с храна и вино. Имаше и прекрасен залез. Вместо да си поръчаме стая, в която да спим през нощта, решихме да спестим малкото пари, които имахме, за да си купим закуска следващата сутрин. Тази нощ спахме в спалните си чували на тревист хълм извън убежището. Преброих много звезди на необятното нощно небе, опитвайки се да заспя. Умът ми бе твърде развълнуван. В крайна сметка мислите ми утихнаха и тихото, чисто небе ми помогна да заспя неволно в дълбок покой.

На следващия ден продължихме надолу по планината. Джъстин беше малко плах, защото краката го боляха, а имаше опасни склонове, по които да се спуснем, но защото ми вярваше, слязохме долу благополучно. Той се отърва от ограниченията си и слязохме успешно.

По време на дългото ни шофиране обратно, с Джъстин обсъдихме възможните световни рекорди, които бихме могли да предприемем заедно.
„Е, вместо тичането с боси крака, което се опитваме да организираме в Щатите,” каза той, „защо първо не се опитаме да счупим световен рекорд заедно. Може би бихме могли да опитаме да стоим с тела напълно изложени в леда, както си правил в миналото?”
Поклатих глава: „Не. Това изисква много тренировки и е изключително опасно, дори за мен самия. Не, зная какво трябва да направим. Трябва да опитаме да установим най-бързото време за 5 и 10 километрово тичане, боси през снега! Какво ще кажеш?”

„Смятам, че е чудесна идея, но все пак ще призная, че съм направил много малко тренировки, тичайки бос през снега.”
Можех да разбера от гласа му, че е разтревожен.
„Не се безпокой.” уверих го. „Много е лесно да се научиш. Много малко хора се опитват. Ако си решен да го направиш, ще се адаптираш много бързо. Вярвам в теб. Трябва да го направим за книгата!”
„Добре, Вим.” отговори Джъстин. „Вярвам ти. Тичането с боси крака през снега ще бъде нашият опит за рекорд.”

Преживяванията, които Джъстин, аз, Денис и Енам имахме, никога нямаше да бъдат забравени. Те бяха дълбоко вкоренени в съзнанията ни и ни сближиха, подобно на семейство. Въпреки че спомените ни за испанските Пиренеи ще траят вечно, сега имахме по-големи планове в процес на осъществяване.

49
Дж. Розлаес: Глава 35
Здравей… Испания?


В деня на заминаването получих този имейл от Вим:

Здрасти, Джъстин.
Зная, че сега си на път към Амстердам.
Чакат ни големи приключения, в това няма съмнение.
Вълнувам се, обаче времето е опасно лошо на Монблан.
Трябва да преосмисля локацията.
Каквото и да се случи, ще отидем надълбоко и право напред като стрела.

Живей живота,
Вим


Какво? За какво говореше той? Въпреки че не бях тренирал през последните няколко месеца, защото бях толкова зает, все още очаквах да изкачим Монблан, когато стигнем до там. Изведнъж се зарадвах, че съм закупил самолетен билет, с който да пътувам един ден по-рано и ще летя обратно два дни след като се предполага да сме се върнали от Монблан. Поне щях да имам някаква гъвкавост.

Тогава осъзнах, че не мога да направя абсолютно нищо. Определено нямаше да казвам на родителите си за изненадващия имейл на Вим. Те бяха поне малко спокойни, знаейки къде ще бъда през цялото време. Ако им кажех, че ще отида до Европа за седмица, без да имам идея къде ще се озовем, щяха да откачат и вероятно скъсат самолетния ми билет. Така че се държах все едно никога не бях получавал този имейл.

Около 11:00 майка ми и Брук ме откараха до летището. И двете проляха сълзи по време на пътуването ни с кола. Когато пристигнахме на летището, взехме багажа ми и влязохме вътре. Докато заверявах чантите си, майка ми и Брук изчезнаха. Момент по-късно се появиха с кафява хартиена чанта.
„Какво е това?” попитах.
„Искахме да ти купим подарък, така че да си спомняш за нас.” отвърна майка ми.
Извадих съдържанието от чантата. Това бе слънчево захранващ се ключодържател с името ми на него. На гърба му пишеше „Питсбърг”.
„Всеки път когато е на слънце, твоето име ще примигва.” каза Брук. „Надявам се да ти харесва.” Очите на Брук отново се напълниха със сълзи.
„Прекрасен е, благодаря ви.” Прегърнах ги и двете и те започнаха да плачат в унисон.
„Ще ни липсваш.” казаха заедно.
Казах им, че ги обичам и тръгнах към охраната. „Още веднъж благодаря.”
След проверката, намерих своя самолет и веднага се качих на него.
„Да,” помислих си, „това ще бъде интересно”.

(…)

Когато пристигнах на летището в Амстердам, Конрад бе там да ме вземе. Заварих го да гледа към огромен екран, показващ пристигащите полети.
„Здравей, Конрад.” промърморих.
Той се обърна, изненадан да ме види. Лицето му бе обръснато и изглеждаше много по-слаб от последния път, когато го бях видял.
„О, здравей, Джъстин!” отговори той. „Вим ме изправи да те взема. С него ще се срещнем в моя дом по-късно. Нали няма проблем?”
„Разбира се.” засмях се. „Какво да кажа?”

Той ми купи билет за влака и пътувахме към дома му. Бе изминало доста време от последната ни среща. Беше освежаващо да видя познато лице. Напомняше ми за времето в Полша. От предишни имейли бях разбрал от Вим, че Конрад ще се присъедини към пътешествието ни до Монблан. Когато пристигнахме у тях, той ми каза, че няма да дойде с нас на пътуването. Бе преминал през злополучен набор от обстоятелства, които го бяха оставили без пари. Бях разочарован, че той няма да дойде.

Няколко часа по-късно Конрад получи обаждане от Вим.
„Вим каза, че скоро ще бъде тук. Идва насам с колелото си.” ми каза Конрад.
„Чудесно!” отвърнах ентусиазирано.
Вим влезе през предната врата на апартамента на Конрад половин час по-късно.
„Здравей, Джъстин.” прегърна ме Вим. Той бе облечен с тъмночервен суичър и дълги кафяви панталони. „Добре е да те видя отново, приятелю.”
„Да, аз също се радвам да те видя.” отвърнах. „И така, какъв е планът?”
„Няма да отидем на Монблан. Времето там е твърде опасно – лавини и прочие. Вместо това ще отидем на каньонинг в Испания. Там ще срещнем синът ми Енам (Enahm).”
„Ъ-ъ… почакай. Каньонинг в Испания? Там не е ли горещо?” Започнах да съжалявам за всичките зимни дрехи в багажа си. Имах само един чифт къси панталонки!
„Да, много горещо, но не се безпокой. Всичко ще бъде наред.”

„Добре, а колко ще струва? Имам само 700-те евро, които ми каза да нося?” започнах да се тревожа.
„Цената остава. Ще бъде достатъчна да покрие разходите ти. Няма да те таксувам да бъдеш с мен, но ние всички ще си делим разходите.”
„О, добре. Чакай малко. Помислих си, че Конрад няма да идва. Кои „всички” имаш предвид?”
„Ще бъдем ти, аз, Енам и Денис, но Енам ще ни чака там. Ще трябва да вземем Денис по-късно.”
„Кой е Денис?” започнах да осъзнавам колко малко знам.
„Той е добър човек. Срещнах го преди няколко дни.”
„Добре, Вим. Е, предполагам съм готов за каквото и да е.”
Той ме погледна и се усмихна.
„Чудесно. Сега ще отида до парка да видя Каролайн. Вие, момчета, трябва да дойдете. Чакайте ме там след час, става ли?” 
Тръгна си толкова бързо, колкото бе дошъл.
„Предполагам, че отиваме в парка.” казах, усмихвайки се.

(…)

Докато с Ноа (б.пр.: синът на Вим) си играехме наоколо, дочух Вим и Конрад да си говорят за тичането с боси крака в Карпач.
„Слушай,” каза Конрад, „ако ще правим тичането в Карпач, се нуждая от повече подробности. Трябва да започна да организирам нещата. В противен случай, братовчед ми ще отмени събитието.”
„Да, да.” отвърна Вим. „Всичко ще сработи. Тези неща винаги се получават. Просто им дай време. Ще решим по-късно.”
„Но, Вим,” настоя Конрад, „не можем да чакаме повече. Мисля, че е най-добре да опитаме да организираме тичането някъде другаде. Може би ще проведем тичането в Карпач, след като го направим на друго място.”
„Добре,” отвърна Вим, „нека го направим така тогава.”
Скоро след това Вим отиде до Ноа и го прегърна за довиждане.
„Трябва да тръгвам.” ми каза. „Ще те взема от къщата на Конрад утре рано сутринта, така че бъди готов.”
„Добре.” казах. „Довиждане, Вим.”

Той се качи на колелото си и потегли. С Конрад останахме още 10 минути, говорейки си с Каролайн. Когато Конрад се сети, че изтича времето на платения паркинг, хукнахме обратно към колата му и се върнахме в дома му. Конрад ми преразказа какво са дискутирали с Вим в парка, незнаейки, че ги бях чул да говорят. Изразих загрижеността си и предложих да пробваме да организираме бягането в Щатите.
„Това е добра идея.” каза той. „Може да иска много работа. Ще зависи от теб да го организираш.”
„Ще се справя.” казах. Бях развълнуван да имам възможността да организирам събитието. Оставих го в ума си за по-късно обмисляне. Основния ми фокус беше Испания. Не знаех какво да очаквам. Това бе нещо, което бях научил, бидейки приятел на Вим: той винаги криеше изненади.

Събудих се на следващата сутрин в 05:00, за да си взема душ. Не знаех колко дълго ще пътуваме с кола до Испания, но предположих, че е по-далеч от Полша, което означаваше, че ще сме на път дълго време. (…) Когато излязох от душа, отидох до компютъра си и написах имейли на родителите си и Брук, уведомявайки ги, че ще ходя в Испания, вместо до Монблан. Представих си, че няма да го приемат много добре, но техния отговор нямаше да ме спре. Бях в Европа под грижите на Вим. Нямах избор къде да отида. Последните ми думи в писмата бяха: „Ще се опитам да бъда в безопасност.” Това бе единствената утеха, която бих могъл да им предложа и единственото обещание, което мога да спазя.

Около 06:30 сутринта Вим изскочи от малка зелена кола, която никога досега не бях виждал.
„Хей, Вим!” извиках, докато той отваряше вратата при шофьора. „Чия е тази кола?”
„Взех я назаем от свой приятел.” отговори той. „Името му е Манли и прави документален филм за мен. Тъй като Конрад не може да дойде и се нуждае от джипа си, трябваше да открия друг начин да ни транспортирам до Испания. Хайде, трябва да отидем да вземем Денис.”
Вкарах си багажа в колата и се сбогувахме с Конрад. Шофирахме 30 минути в Амстердам, докато не пристигнахме на свободен паркинг.
„Той ще ни срещне тук.” каза Вим.
„Къде се намираме?” попитах.
„На мястото, където той ни каза да го чакаме.”

Вим и аз стояхме в колата няколко минути, чакайки Денис, докато не забелязахме кафене наблизо. Излязохме от колата и отидохме да си купим кафе. Седнахме близо до прозореца, така че да можем да забележим появата на Денис. Съвсем скоро непозната кола паркира до нашата малка зелена кола. Вим плати кафетата и отидохме навън да посрещнем Денис. Когато вратата на колата се отвори, се появи висок, рус мъж. Той имаше ярко сини очи и носеше тясна черна риза. Изглеждаше малко по-възрастен от мен.
„Здравей, Денис!” извика Вим, протягайки ръце да го прегърне.
„Здравей, Вим!” Денис прие прегръдката му и се обърна към мен.
„А ти трябва да си Джъстин?” попита той.
„Правилно.” отговорих и протегнах ръка за здрависване. „Радвам се да се запознаем, Денис.”

(…) Сбогувахме се със семейството на Денис, качихме се в колата и тръгнехме към Испания. По време на първите няколко часа Вим, аз и Денис прекарахме в опознаване един на друг. Научих, че Вим е срещнал Денис преди няколко дни при един от опитите му за световен рекорд. Денис попитал дали може скоро да се присъедини към някое от предстоящите му приключения, затова Вим го поканил при нас. Разбрах също, че Денис е мотивационен оратор и обича силата на съзнанието. Той продаваше своята компания за интериорен дизайн, за да стане житейски треньор. Всичко това изглеждаше много интересно.

В карйна сметка изникна темата за тичането с боси крака.
„Денис,” каза Вим, „с Джъстин организираме подобно тичане в Полша!”
„Почакай секунда,” намесих се аз, „нали отпадна идеята за Полша?”
„О, да.” каза той. „Бях забравил.”
„Е, мислих по въпроса.” продължих аз. „Какво ако направим тичането в САЩ? Близо до къщата ми има парк, където можем да опитаме да го организираме.”
„Това е чудесна идея!” каза Вим. „О, дори мога да счупя световен рекорд, стоейки в лед, за да привлека повече хора към събитието. Можем да направим и семинар!”
„Да, това не звучи като лоша идея. Семейството ми притежава малък бизнес и те отдават под наем сграда. Можеш да счупиш световния рекорд и да проведем семинара там.”
„Перфектно!” каза той, видимо развълнуван. „Нека направим така, че да се случи. Ще те оставя да го организираш, Джъстин.”

„Говорейки за тичане с боси крака,” Денис каза, „виждали ли сте някога преди това тези обувки?”
Той вдигна краката си и ни показа странните си обувки.
„Наречени са Vibram FiveFingers. Невероятни са. Симулират тичане с боси крака и се предполага да са по-добри за коленете, ставите и ходилата.”
„Това е страхотно!” казах. „Ще трябва да ги разгледам.”

Това ми даде чудесна идея. Ако щях да участвам в тичането с боси крака в снега, трябваше да започна да тренирам. На тротоарите и улиците в университетското градче в Пенсилвания, понякога има парчета счупено стъкло. Може да се разбере защо не е идеалната среда за тичане с боси крака. Забелязах и че материалът на обувките изглеждаше сравнително тънък и предположих, че ще осигурява по-малко защита от студа. Обувки подобни на тези на Денис, за мен се превърнаха в работещ вариант, който да ми позволи да тичам в снега без риск да си порежа краката.
Заспах скоро след приключването на разговора. Часовата разлика най-накрая си каза думата. 

50
One procedure Reich developed involved heating of
inorganic materials such as coal, earth, sand and iron
dusts to a white-hot temperature, which was too extreme
a temperature for any living thing to survive.
While the material was still glowing, Reich would plunge
it into a test tube filled with a pre-sterilized potassium
chloride solution (0.1 N KCl). These experiments have
been performed many times by scientists seeking to
replicate these findings, and show an almost immediate
development of numerous well-formed bions.9

Абиогенеза



At OBRL, we routinely autoclave grass infusions
and other preparations in either screw-top test tubes or
glass petri dishes at 26 psi, 130°C for 1 hour — well
above what is necessary for killing most common microbes.
If the preparations are observed shortly after
autoclavation, it is clear this procedure does, in fact, kill
virtually all higher living forms — but it also increases
the production of vast numbers of bions.


Биогенеза



Стига се излага и вземи поне се запознай с нещото :) Никой не е казал, че трябва да го приемаш.

51
Това ли е то? Достатъчно е да се хванеш за две думи някъде... и Case closed? Няма да погледнеш нищо? :) Ама иначе те сърби да коментираш, а :P

52
Ето модерно провеждане на експериментите от друг човек, за да се премахне присъствието на Райх и евентуално излишното раздуване на текста: https://www.researchgate.net/publication/235160387_Bion-Biogenesis_Research_and_Seminars_at_OBRL_Progress_Report

53
Glasberg, много добре знаеш, че имаш наклонността да приемаш и отхвърляш наедро.


Нещото, което Райх е преоткрил и може да е вярно, е в основата на теорията за бионите.

Това, че в АА още няма преведени материали, не означава, че няма мейнстрийм или алтернативни учени, които да подкрепят теорията (без да прочетеш изследването в оригинал, откъде ще знаеш кой го подкрепя?).

Не е нужно Дарвиновата еволюция да е вярна, за да са факт бионите.




Ти отново гледаш една идея, и ти самата я свързваш с голям брой последствия. Не искаш въобще да я разгледаш, защото оценката за последствията вече е приключила.

АМИ АКО тази идея не води до такива последствия?

Тогава ми се струва че идва другият въпрос - да приемеш ли някаква идея от личност, към която имаш ненавист? Да се довериш ли на идея от личност, на която целия светоглед е бил грешен?

Признавам, че аз познавам същите тези трудности... Но си давам сметка кога съм пристрастен.

54
Тези дни постоянно си повтарям, "Ако Джим Кийт беше жив днес..." Да загубим в смъртта човек като него е огромна загуба и вероятно не всеки се замисля за това. Точно в тези безкрайно интересни времена. Не виждам кой ще може да ги оцени на по-късен етап и да извади задкулисното на светло по-добре, отколкото щеше да го направи Кийт.

И всеки път като си го повтарям, стигам до същото умозаключение - че може би най-голям смисъл би имало, най-голяма стойност от усилията би се запазила, ако дам всичко от себе си (аз в личен план става дума) да науча онова, което Кийт ни показа, да видя схемата на нещата, която изсветли, за да бъдат очите ми отворени така, както подобава в следствие от единствената Енциклопедия на майндконтрола.



Това, което се случва... Спомням си, как в САЩ постепенно и поетапно се създаде контролирано напрежение между полицията и чернокожите. Спомням си, защото чета новините от години без прекъсване. Спомням си как епизодично и градирано правителството на САЩ допускаше полицейско насилие над чернокожи, спомням си нарочните усилия тези случаи да добият гласност, спомням си как поетапно ескалираше напрежението в протестите, в които се включваха все нови и нови движения и идейно организирани групи.

Спомням си противоречивото идване на Тръмп на власт.

Съвсем пресен ми е спомена за разгръщането на COVID-епидемията, която още не е приключила дори...

...и моментално отдавна обработваната социална почва в САЩ реагира по този тенденциозен начин.



Колко пъти тук в Апокрифна Академия се е изтъквало това? Много пъти. В Контрол над ума - Контрол над света, където се описват механизмите за масов контрол над цели населения още от най-идеологическо ниво, от Тависток и от мръсотията на явните, но тайни социо-културни нарко-експерименти; в Мирише на МК-Ултра, където се описва контрола над културата и култивирането на макро- и микро-социуми, социални движения и тенденции...; в Естествения закон, където Пасио описва принципните основи на контрола и свободата, както и в Краят на Злото...

Е? Ето ви вече НОВАТА, съвременната действителност, която вече не е отразена в никой материал. Това се случи вчера, това се случва и днес и още не е просто исторически запис в книга, не е материал за някакъв дълбинен анализ на миналото. Това е НАСТОЯЩЕ, за което се надявам вие вече да сте чели.




Разказ от първо лице: Стада таласъми превзеха Манхатън

02 юни 2020




Източник: OFFNews.bg

Екскурзоводът Денис Фраевич от Ню Йорк публикува във фейсбук репортажи с много снимки за ситуацията в мегаполиса и размириците последвали убийството на афроамериканеца Джордж Флойд.

Те са от последните две нощи. Предлагаме ви ги с незначителни съкращения:

Неделя срещу понеделник

Страшна нощ в Ню Йорк.

Върнах се вкъщи в 5 сутринта. Цяла нощ гледах как хора разграбват града, а нюйоркската полиция не правеше нищо.

Всичко започна с  поредните протестни демонстрации в Бруклин и Манхатън, които бяха последвани до масови грабежи и вандализъм. Модната зона Soho вече просто я няма. Беше напълно ограбена и настана такава бъркотия, че самото излизане на улицата с камера в ръка, стана опасно.


В началото просто разбиваха витрините по Бродуей, но бързо разбраха, че няма да има каквато и да е ответна реакция и че нищо не им пречи да грабят.

На практика градските и щатските власти доказаха тотално безсилие и дадоха Ню Йорк като откуп на мародерите, за да се изпусне парата от натрупания гняв и успокояване на на страстите. В съседна Филаделфия местната управа, веднага след първите размирици, обяви полицейски час. Но не и при нас. Нашият кмет и губернатор си имат свой подход.


А като резултат на това, дойдоха хора, за да грабят магазините от всички околни щати. Имаше куп коли от Ню Джърси, Пенсилвания и дори от Мейн. За първи път видях разбойници със скъпи коли. Някои пристигнаха с Мерцедеси за 100 бона и съвсем спокойно отидоха да си вземат дрехи, провирайки се през счупените прозорци. Натъпкаха цялото купе и багажника със стоки. Собствениците на някои магазини набързо се опитаха да заковат с дъски прозорците, но мисля, че това не помогна много. Тълпата, разгорещена от успеха си, ги изкърти, изпочупи всички витрини и спокойно си влезе вътре.


Разбойниците се движеха в малки групи със скейтбордове и скутери. Когато полицията идваше на мястото на погромите, а тя далеч невинаги идваше, от мародерите вече нямаше и следа. Просто се прехвърляха на друга улица и започваха да грабят там. Някои от вандалите очевидно имаха някаква координация. Част от търговските обекти "го отнесоха" съвсем умишлено, защото продават стоки, които са популярни и се харесват на цветнокожото население, например маратонки и други модни стоки. Явно така си представят "справедливостта". Дори това, което не им трябваше, беше  помляно, разбито и унищожено - художествени галерии, магазини за козметика, кафенета, зоомагазини и всичко остана. Всичко бе нашарено с надписи BLM, Fuck the police, Fuck 12 и дори "убий ченгетата".


По всички улици са разпръснати закачалки, кутии и опаковки. В магазина на Leica се валят празни кутии, изпочупени са изключително скъпи телескопи, за които вандалите вероятно са си нямали и най-бегла представа колко струват. Разбойниците тъпчат стоките в мешки и сакове и не се страхуват от никого. Като не им стане някоя дреха, я хвърлят, а друг я взема. Полицията никого не закача, сякаш не забеляза хората с откраднатото. Въпреки че мъкнат камара дрехи с етикети с цени по тях. На места бяха поставени патрули, но ченгетата се опитват да не ходят сами и да се движат само в големи групи. Арестуват само онези, които нападат полицаи и срещу които има неоспорими доказателства. Периодично се чуват експлозии на резервоарите на горящи автомобили. Вчера бяха унищожени около 60 коли. Днес, мисля, че са дори повече.


Ако вчера бях изпълнен с адреналин, днес към него се добавя истински страх. Дори не снимах особено, защото вече стана ясно, че и това е опасно. Започваш да се страхуваш от всички. И от онези, които грабят, и от тези, които трябва да те защитават. Много от ченгетата изобщо не слушат какво им казваш. Цветнокожите, които вървят по улицата с плячката си, скандират лозунги за справедливост, но ви се нахвърлят просто защото сте бели. А те, както знаете, наистина не обичат да влизат в кадър. Дори въпреки много удобното в сегашната ситуация и носене на маски. Хора с награбена плячка, си казват един на друг „бъди в безопасност“, което в сегашната ситуация е невероятно сладко. Как да не се възхитиш от подобна грижа за ближния.


Полицията пое контрол над ситуацията в Сохо чак на сутринта. Стотици полицаи се струпаха, блокираха всички околни улици, а на разбойниците, които по новините продължават да бъдат наричани протестиращи, им бяха оставени няколко коридора, за да излязат. Мисля, че с настъпването на зората всичко най-накрая свърши и „справедливостта“ най-накрая възтържествува.


Нощта срещу вторник

В града тече втори епизод на „Нощта на големия грабеж“, а наложеният от властите полицейски час е най-големият майтап за днес.

Отидох в Манхатън и се сдобих с нова порция неописуеми усещания. Вечер е страшно да се разхождате по улицата. Паркирах на Парк Авеню в сградата Helmsy и реших да се разходя до Таймс Скуеър с камера. Вече в квартала, започнах  силно да съжалявам, че го направих. Стадата таласъми, които превзеха Манхатън, се скитат по улиците и продължават да ограбват. Те ходят на големи или малки групи и са просто навсякъде. Всъщност вечерно време и през нощта по улиците се срещат само те и ченгетата. Има съвсем малко обикновени хора. Ченгетата или стоят зад временни огради и не се намесват в нищо, или са в колите на адрес. Ако започнат да ви бият или ограбят, не можете да разчитате на защитата на полицията. Сега не им е до такива глупости.


Собствениците на бизнеси трескаво се опитват да се подготвят за нова битка, но не им се получава. С чук, дъски и шпертплат се опитват да се опазят. В момента в Ню Йорк шпертплатът се закупува в индустриални мащаби. Опаковат се целите първи етажи. Почти цялото Пето авеню от 59-а надолу е в ръцете на тълпата, която пак граби и руши. На Медисън картината е същата. Туристите от съседните щати пак са тук с колите си за нова стока. Полицията повтаря вчерашната тактика, докато ченгетата с палките пристигнат, грабителите успяват да извадят половината магазин и да бягат, за да ограбят следващия. Арестуват двама, а хиляди други продължават да громят безнаказано града.


Не знам какво се случва през деня, но през нощта властите вече не контролират значителни части на острова. Грабежите се местят и извън Манхатън. Например, сега в Бронкс е много горещо. Ситуацията е подобна на военна операция, но никакви ги няма нито на губернаторът с неговите героични пресконференции, нито на кметът идиот. Единственият начин според мен е да се намеси националната гвардия и да се предприемат най-тежките мерки за борба с грабежите. Полицейският час се вижда, че всъщност не работи. Нищо не правят, а ченгетата нямат сили дори да се борят с грабежите, да не говорим за контрола върху спазването на правилата на комендантския час. На нюйоркчани изобщо не им се иска да излизат навън, а самоизолацията никога не е била толкова желана.

Утре ще разберем как ще приключи тази нощ, но със сигурност нищо добро не ни очаква. Нивото на агресия расте и се разпространява в целия град. Според доклади на граждани в Бруклин, полицаи вече стреляха и изглежда чакат само един от ченгетата да бъде убит или тежко осакатен и това най-накрая ще им развърже ръцете.







Световните човешки маси са стада. По съвсем нищо не отстъпват регистрираните коментиращи в OFFNews.bg (мен за жалост ме баннаха по IP преди година) - ляво ориентирани използват случая да плюят по дясно ориентираните. Комунистите - по капиталистите. Колко е лесно да тласкаш масовия ум в разделителното мислене. Безотказен метод.

В Апокрифна Академия знаем по-действителния образ на нещата:

- Либерализмът (на САЩ) е инструмент на тоталитарната диктатура за увеличаване на властта над собственото население. Както Хитлер е гонел евреите не заради самите евреи, а за да засили контрола си над германците, така и бежанската вълна беше насочена към Европа, за да могат правителствата на ЕС да засилят властта над собствените си граждани, а ЕС като цяло да възстанови вътрешните си ограничения за движение на хора и стоки, с цел повече контрол. Така и САЩ от години грижливо кърмят напрежението между черните и органите на властта, които са бели. Не за друго, а за да засилят контрола си над бялото население (което е смисленото население, ценното население, което има смисъл да се контролира и поробва).

- Да, полицията е действително слаба и дори немощна. Лъсва наяве митът за полицейската държава. Невъзможно е да се контролира население със сила, с полиция и армия - възможно е само със заблуди и лъжи. Авторът на статията също продължава да вярва в мита, дори когато всичко е явно пред очите му, продължава да си внушава, че полицията "чака сгоден момент за отвързване на ръцете". Той предпочита да мисли, че ръцете им са вързани, а не че държавността, както всяка валута, почива не на друго, а на сляпо гражданско доверие и не на сила и физическа заплаха.

- И да, полицията НАИСТИНА чака отвързване на ръцете. Защото, наистина, хаосът е контролиран (виж Контрол над ума - Контрол над света, Глава 5). Както на пандемията COVID-2019 й беше контролирано позволено да се разрастне, така и на тези протести очевидно им е позволено контролирано да ескалират.

- Така че са налице два мита в едно, два мита едновременно разобличени: Ясно е, че полицията е безсилна, защото държавността почива на доверие, а не на сила, и е ясно, че никой не вярва в свободата, никой не разбира какво е свобода и целият хаос се използва за вземане страха на основното бяло население, защото господарите са решили, че гражданите не отдават достатъчна почит на властта.



Ситуация, от която привидно няма изход. Защо привидно? Кое създава илюзията за безизходица, за липса на правилен избор?

Ами нека видим ситуацията в България.

На хората им се протестира, само че някой трябва да ги организира. Когато ти се протестира, търсиш да се включиш в някаква иницатива. Не е ли така с всичко? Трябват ти пари - търсиш работодател, иска ти се култура - търсиш си представление, иска ти се забавление - търсиш си шоу-програма, искаш да влезеш в управлението - търсиш си партия.

Гладен съм - предложете ми храна! Пътува ми се - предложете ми дестинация! Трябват ми пари - предложете ми работа! Искам да управлявам - предложете ми политическа платформа!

Човекът чака да получи реклама. Да му се рекламира.

Икономиката отдавна не е търсене и предлагане, на което учат порастващите олигофрени. Икономиката е предлагане и реклама, защото отдавна никой нищо не търси.



И когато на хората им се протестира, те чакат да се появят инициативи. Чакат някой да ги сбере, за да могат да се включат към вече съществуващ протест. Сиреч протестира им се, но са безинициативни. А като предложения са инициативите на долни от по-долни типове и идиотски от по-идиотски движения с абсурдни от по-абсурдни искания.


Не е по-различен и човекът в Америка (или Русия, или Китай). Той търси идеология, към която да се включи. Търси вече поставени основи, на които да стъпи (а после да се оплаква, че дрехата не му е идеално по размера). Или се включваш към господарите (и ставаш тяхно куче - ченге), или се включваш към инструмента на господарите, вилнеещите тълпи от примитивно мислещи чернокожи, превръщайки се в парче изкопаемо гориво за машината на контрола, спомагайки за засиления контрол над ближния ти. Други предложения за инициативи няма.

Не че не се появяват. Появяват се, но не се допуска развитието и оцеляването им. Срещу такива нежелани инициативи, за които никой не успява да чуе, се впрягат тривиалните причини за неуспех (битови несгоди). Както се казва, "естествен подбор".


55
Не желаеш да се замислиш върху това, което исках да кажа :) Предполагам, че когато си в настроение, ще го направиш, затова предлагам да оставим разговора за тогава. Няма смисъл да водим разговор с пристрастия.



Ето пример за нещо, което Райх е преоткрил, което науката не признава, но знае, че е вярно (тоест да, лъже).

Само пример, който не се вписва в представата ти за нещата, не става дума конкретно за бионите.

56
Същото е и с енергията.


ЗНАЕМ, че енергия НЕ СЕ създава. Само Бог е енергията. И тя е, колкото е (из Вселената (Сътворението).

Идеята за "Свободна Енергия" не говори за създаване на енергия. Говори за получаване на повече, отколкото се харчи. От къде? От Бог, разбира се, откъдето винаги.



ЗНАЕМ, че живот НЕ СЕ създава. Само Бог е живота (душата, духа). И той е, колкото е (из Вселената, Сътворението).

Идеята за абиогенезата не говори за създаване на живот. Говори за получаване на повече, отколкото се харчи.

От къде? Ами от Бог, разбира се!


Когато правим деца, казваме ли, че създаваме живот? Не! Казваме, че способността ни да се възпроизвеждаме е дадена от Бог, и че всяка душа идва от Бог. От най-древни времена всеки човек първо е бил дете на Бог (на Небето и/или Земята, или божество), и СЛЕД ТОВА на родителите си.

Именно това е идеята, че човек е свободен по рождение. В това се коренят международно приетите Права на човека и цивилизацията.



И както журналистите са виновни за масовото схващане в обществото, че Вечният двигател създава енергия, отново журналистите са виновни за масовото схващане, че лабораторната абиогенеза изземва функциите на Бог, като създава живот.

57
Ако проблемът е в комплекса "изземване на функциите на Бог", то нека разгледаме и другата страна:


Склонни сме да приемем, че "функциите на Бог са отнети", ако някой може да избере времето и мястото за пораждане на произволен живот.

Но не смятаме, че "функциите на Бог са отнети", когато някой създава стерилна среда - място, където никога да не се появява живот.




Защо? Защо в единия случай правим стерилни среди - поставяме условията, които да НЕ доведат до НИКАКЪВ живот, а в другия случай (абиогенезата) поставяме условия, в които СЪС СИГУРНОСТ да се появи НЯКАКЪВ живот... само че смятаме едното за изземване функциите на Бог, а другото не ни притеснява?

Няма логика.

Защото фактът е, че абиогенезата не изземва функциите на Бог по никой начин.

До сега правехме стерилни среди в лабораториите. Ако в лабораториите започне да се прави обратното на това, няма никакво място да се твърди, че някой се мисли за Бог или че може да действа като такъв.

58
Съжелявам, но няма такова нещо като контролирана абиогенеза.

Ти си единствената, която говори за контролирана абиогенеза. Въобще прочете ли нещо за бионните експерименти на Райх? Дори и от моите думи като кратко описание става пределно ясно каква е същността им.

Вилхелм Райх е просто още един шарлатанин. Неговите експерименти с т.нар. биони са за произхода на живота. Ако имаше нещо такова, то това нещо би било прието с отворени обятия в научните среди, защото щеше да докаже мита за абиогенезата.

Не бъди толкова сигурна. "Аферата Райх", както я наричат в Норвегия и на други места, където Райх се е борел за гласност, но е постигал обществено-политически скандали и яростно отхвърляне, е по-сложен въпрос, направо един въртопен хаос от базови и нисши емоции и реакции - както от страна на самия Райх, така и от страна на критиците му.

Аз например бих контрирал, че ако името на единствен човек се свърже с откриване на "свещения Граал" в биологията, науката НЕ би го прегърнала именно заради факта, че това ще доведе до култ. Освен това, по негово време вече е имало активен култ - Айнщайн, както и Тесла. На обществената сцена все пак има ограничено пространство и въпросът сава чисто политически и политико-международен.

Както става в днешно време например - в днешно време скандалните неща се обявяват от журналистите. Например - "НАСА откри произхода на живота", това е статията. Като питаш НАСА лично, се оказва, че е открила нещо, СВЪРЗАНО с произхода на живота. Като попиташ за конкретния научен екип ВЪВ НАСА, и питаш тях, те ще ти кажат, че откритието е в положение на "може би". Когато питаш завеждащия целия екип, той ще ти каже всичките си съмнения, че работата им въобще е открила нещо съществено.

Не става скандал, защото няма информация. Тоест информацията не съществува - новината е куха. Обвиненията са към медията, тя ги прехвърля към журналиста, той се оправдава, че "така се работи там". Поредната куха новина се забравя за два дена.

В днешно време също никой не би позволил да се появи култ към едно единствено име, например "[Име] създаде вечен двигател (наистина)".

Развитието на колективното (световното) научно знание е сложен и НЕлогичен процес, който се изучава от социологията и психологията на индивида и тълпата, и от политологията. Тоест, едно е да говорим за конкретно научно откритие, съвсем друг въпрос е да говорим за навлизане и приемане в общественото внимание и масовия културен фон.



Затова според мен не може да мислим за нещата толкова директно и плитко.




И другото нещо:

Бионните експерименти на Райх не се занимават с контролирана абиогенеза, за каквото ти говориш постоянно. Твърди се, че Райх просто е свеждал нежива материя до дълбока степен на разпад, откодето насетне се е наблюдавало СПОНТАННО, СПОРАДИЧНО и НЕУПРАВЛЯЕМО самопораждане на живот (абиогенеза).

Едно е контролирано да пораждаш абиогенеза, съвсем друго е да контролираш процеса на живота (за което ти говориш).

Никъде по източниците не се приема, че абиогенезата е по дефиниция контролиран процес. Хипотезата е, тоест говори се за ОТПРИЩТВАНЕ на абиогенеза (задействан естествен процес, triggered process), тоест контролираното задействане, а не контролираното провеждане, за което ти говориш.



Освен това, никой не говори, че хипотетичната абиогенеза е "случаен" процес, както ти казваш, че се говори. Да, може да се хипотезира, че може да е случаен, но най-вероятно не е случаен. Искам да кажа, хипотезата за абиогенезата НЕ предполага, че самият процес е случаен (както ти твърдо приемаш, че се теоретизира).

Пак с други думи - в хипотезата за абиогенезата не е ясно откъде, как и защо се появява софтуера. Но Райх е твърдял, че е открил какъв трябва да е (до какво трябва да се сведе) хардуера, за да се появи в него софтуер (какъвто и да е).

Това е много различно от онова, което си си внушила, че абиогенезата е теория за "контролирания произход на живота". Абиогенезата засяга произхода на живота в контекста, че животът използва една по произход нежива материя.


Никъде в хипотезата за абиогенезата не се твърди, че може контролирано да се създаде поръчан живот. Както ти си приела, че става дума.

Хипотезира се, че живот може да се породи контролирано (кога и къде), а не че може да се очаква какъв да бъде, като се появи.

59
10 секунди протест и веднага арест: Задържаха руски журналисти, защитили свой колега (снимки)



Китай криминализира протестите срещу властта


Коментар в OFFNews.bg:
 Socerez

28.05 2020 в 21:11
Ами в раша арестуват журналисти след 10 сек. протест, в китай забраняват протести.... комунета, сър! Всякакви отношения трябва да се прекъснат с тези държави, които се управляват от тоталитарни властници като в посочените две!

60
Съжелявам, но няма такова нещо като контролирана абиогенеза.

Ти си единствената, която говори за контролирана абиогенеза. Въобще прочете ли нещо за бионните експерименти на Райх? Дори и от моите думи като кратко описание става пределно ясно каква е същността им.

Страници: 1 2 3 [4] 5 6 7 ... 73