5
Печалба от лотарията
Към момента, в който се запознах с Майк, вече от дълго време бях разбрала нещо, което вярвам ми помагаше да разбера положението, в което се намира той – възможностите да се сдобиеш с доказателство или да изградиш хармонични отношения с тези същества сякаш взаимно се изключваха на много нива.
Да поискат физически доказателства и снимки обикновено е сред първите неща, които повечето изследователи вършат, когато се срещат със свидетел твърдящ, че има редовни срещи с Бигфут. „В края на краищата”, спорят разпалено те, цитирайки известния астроном и автор на научна литература Карл Сейгън – „Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства”.
Като човек, по природа предразположен към аналитично мислене, съм склонна да подкрепя това твърдение. Но какво се случва, когато необичайните обстоятелства пречат на събирането на въпросните доказателства?
Преди всичко нормално е да предположим, че под „ редовни срещи” се разбира „чести възможности за заснемане.” Но в повечето случаи, които съм разследвала, нещата не са толкова прости. Много от редовните срещи се оказват всъщност в повечето случаи едва доловими събития, случващи се на разстояние от Бигфут. Действителните срещи на живо, както и по-рано съм споменавала, обикновено са кратки, като позволяват на свидетеля да зърне достатъчно малко от злосторника, колкото да придобие представа за това, с кого си има работа, което често предизвиква шок и изненада.
Наскоро попитах един познат изследовател следното: „Ако имаше възможност да докажеш, че тези същества наистина ги има или да започнеш често да ги виждаш, което би ти позволило да научиш повече за тях, и ако въпросните възможности се изключваха взаимно, коя от двете би избрал?”
„Бих доказал съществуването им”.
Той отговори без да се замисли, като въобще не схвана същината на въпроса ми.
Неговият отговор идеално показва защо повечето изследователи пренебрегват срещите, които имат редовните свидетели. Мисълта просто да изживееш нещо без да изпитваш нуждата да го доказваш на света, не се вписва в техните възгледи. А идеята, че самият опит да събереш доказателства може да предотврати възникването на обстоятелствата, при които би могъл да ги събереш, за тях очевидно е мисъл още по-трудна за разбиране.
Изследователите рядко сами виждат Бигфут. Свидетелите са тези, които го правят. И аз убедено вярвам, че причината за това е , че свидетелите не сноват наоколо, правейки се на учени. Самите действия, които изследователите предприемат в горите, пречат на случването на близките срещи. Така че как е възможно да се надяваш да докажеш съществуването на нещо, щом твоето поведение пречи на изграждането на доверието, което ти е нужно, за да се доближиш достатъчно , че да събереш доказателствата за това съществуване?
Или както Майк казва: „ Как е възможно да протягаш едната си ръка за поздрав, докато в същото време държиш фотоапарат в другата?”
Забелязах от самото начало, че случаят на Майк е необичаен, а именно – беше един от малкото , при които на свидетеля му се предоставяха предостатъчно възможности да заснеме съществата и очевидно в миналото той го бе правил. Но за преден път, както ще стане ясно по-нататък в историята, оказва се, че нещата съвсем не са толкова прости. Всъщност Майк почти плати крайната цена за опита си да ги заснеме отново.
И най-важното - повечето учени пропускат да усетят емоционалния елемент, отнасящ се до случаите на редовни наблюдения. Такива свидетели неизменно описват пред мен, че изпитват чувство за „обвързаност” със създанията, с които контактуват и нежелание да застрашат тази връзка. Колкото по-близки са контактите, толкова по-силна е връзката, а също и нежеланието на свидетеля да подсигури сувенир от земята на Бигфут, особено за онези, които преди всичко не разбират и не уважават тази връзка. Представете си патовата ситуация, в която се оказват свидетелите и изследователите, и причината, поради която повечето свидетели махват пренебрежително с ръка и се оттеглят, като се завръщат в горите към срещите си със съществата, за които учените само могат да си мечтаят.
През последното десетилетие видях голям брой редовни свидетели да излизат на светло в различни обществени интернет форуми, с намерението да споделят информация относно срещите си с Бигфут. И наблюдавах как научната общност, отново и отново, сипе огън и жупел върху спокойствието и себеуважението на свидетелите, като ги осмива и поставя под въпрос здравия им разум по начини, които понякога са откровено жестоки и всичко това от една общност, която се оплаква, че свидетелите не са достатъчно смели в споделянето на своите преживявания.
Учените в тези форуми обикновено се заяждат за липсата на снимки, но всеки добър учен ще ви каже, че снимките никога не са достатъчни за формиране на доказателство. И въпросните снимки, в случай че бъдат предоставени, веднага биха били подложени на подозрение. Особено ако са ясни. С напредъка на дигиталната обработка, нито една снимка вече не може да бъде смятана за достоверна. Добавете към това и натрапчивата аура от недоверие сред научната общност, изследваща Бигфут и ще разберете защо, ако някой свидетел предостави снимки, се превръща в мишена за още подигравки.
Нека за малко да доразвием теорията за „доказателството”. Темата е сложна, но в края на краищата вероятно всичко се свежда до контекста.
Първият въпрос, който изниква в главата ти, е следният: Да докажа, ако имам възможност, или да не докажа?
Моля обърнете внимание как е поставен въпросът. Темата, която обичайно разбунва духовете във форумите за Бигфут, и която е причина за разгорещени спорове и войни е „Да го убием или не?”. Повечето учени по правило заемат категорично едната или другата страна. Но въпросната тема, по мое мнение, обхваща в себе си много повече от това.
Какво, в края на краищата, би представлявало едно доказателство? Как би изглеждал един сценарий за сдобиване с такова? Какви биха били последствията върху нашия свят и този на Бигфут, в случай че докажем, че ги има? И от етична гледна точка, имаме ли право да унищожим нещо само за да задоволим любопитството си за него?
Много хора вярват, че за да приключим с въпроса за съществуването на Бигфут веднъж завинаги, трябва да подсигурим тяло. Техен аргумент е, че едно тяло върху масата за аутопсия ще ни е достатъчно да знаем, че съществуват. То би доказало, че ги има, но ще ни каже ли най-накрая какво са? И ако се сдобием с тяло дали обществеността някога ще чуе за това? Всяка агенция или лица, свързани с разпространението на тази информация би имала едно наум относно последиците от разкриването и. Който разполага с тяло или друг вид доказателство, има възможността да окаже по-голямо въздействие върху нашия свят отколкото вероятно предполага.
Искам да го има черно на бяло, че аз винаги съм се противопоставяла категорично на каквито и да е опити да бъдат наранени Саскуоч. (С изключение, разбира се, при самозащита – което е малко-вероятно предвид факта, че съществата рядко изглеждат агресивни, освен ако не бъдат лекомислено провокирани, а дали убиването на нещо, понеже си го провокирал от глупост, може да се зачете като „самозащита” е нещо съвсем различно.
Не вярвам, че имаме правото да взимаме „образци”. Лично аз смятам, че това е морална дилема. Учените искат да си осигурят „само един”, за да приключат въпроса. Често, някъде изпод първоначалната жажда за кръв, се чуват слаби алтруистични бръщолевения относно „да докажем, че съществуват, за да можем да ги защитим.” Намирам това за крайно недалновидно. Първо, категорично смятам, че няма да се задоволят само с един. Второ, предположението, че самото доказването, че нещо го има, ще ни накара в последствие да започнем да го защитаваме, имайки предвид предишния ни опит да разрушаваме всичко, до което се докоснем, е просто… ами твърде тъпо и лъха на наглост и късогледо невежество.
„Какво е?”
„Не знам! Да го убием и да разберем!...ама чакай, това не прозвуча добре. Нека да е: Убиваме го, за да можем да го класифицираме и защитим!”
„Обаче,” казват онези, настроени да убиват, „как можеш да докажеш, че ги има, ако нямаш тяло? А как ще ги защитиш, ако не можеш да докажеш, че ги има?”
Първо: има ли начин да се докаже съществуването им, поне дотолкова, че да се подсигури защитата им, без наличие на тяло или заловено същество? Второ: кой твърди, че МОЖЕМ да ги защитим? Трето: те изобщо НУЖДАЯТ ЛИ СЕ от нашата защита? И накрая: Какво означава „защита”?
Нека старателно да разгледаме какво би се случило на някой, ако успее да се сдобие с тяло.
Общоприето схващане е, че един мъртъв Бигфут би струвал милиони долари. А също и слава. Звучи страхотно, нали? Е къде е уловката?
Представете си следното(което е напълно хипотетично, разбира се, но е съвсем реалистично):
Джош е страстен ловец. Той живее на юг- в страната на страшния Торбалан. И е решен да си залови един Бигфут, да въшляса от пари и да се отдаде на пороци, понеже е човекът, който е доказал Бигфут веднъж завинаги. Да му се не види, може даже да го кръстят на него с някое от онези гръмки, дълги високопарни имена като Джошипитекус Американус.
Джош и приятелят му Карл се отправят към тресавището на лов. Те са изкусни следотърсачи, а това чудовище го преследват от седмици. Въоръжени са до зъби, не се страхуват от нищо, и на тоя смотаняк този път няма да му се размине.
Вървят до мястото в продължение на две мили и се изкатерват до прикритията точно преди зазоряване, високо горе на дърветата. Не си размениха нито дума по пътя за насам. Прикрили са миризмата си, навлекли са камуфлажи и не издават нито звук. Служат си само със сигнали с ръце. Справят се много добре.
След около час Джош чува нещо да се придвижва бързо през тресавището от дясно на Карл. Дава знак на Карл, че ще го види. В сивата утринна светлина той различава някакъв грамаден, космат силует движещ се сред коренищата, почти приплъзващ се и издаващ кратки звуци, докато се придвижва през дълбоката десетина сантиметра вода. Той чака. Знае, че разполага само с един изстрел. Задържа дъха си докато дърпа спусъка.
*уршумът улучва целта. От гърдите на съществото бликва кръв. Изстрелът е смъртоносен, точно какъвто знаеше, че ще бъде. Някои от онези задници във форума твърдяха, че пушката му няма да е достатъчно голяма, но той си знаеше най-добре. От устата му излиза весело „уууп” докато грамадното тяло се катурва назад във водата с огромен плясък.
„Уцели го! Уцели *опелето!” крещи Карл.
Утрото е някак нечовешки застинало, докато се измъкват иззад прикритието, изпълнени с адреналин. Бавно доближават огромното, космато тяло, лежащо неподвижно в края на речния ръкав, с насочени към него оръжия. Джош се приближава предпазливо и ритва огромния му крак. Тежък е, непосилно тежък. Кръвта се смесва с тъмната, мътна като чай вода около тялото. Тъмните му очи са затворени, а устните отпуснати.
Току-що спечелиха шестица от тотото.
Гласът на Карл разчупва тишината:”И... сега какво, братле?”.
Нещото е огромно. Някъде към 350 кг.
„Сега ще му извлечем задника навън и ще извикаме медиите.”
Дали Джош и Карл успяват да измъкнат тялото от водата? Или записват имената си в списъка с изчезнали хора, понеже не са видели другите две същества, наблюдаващи иззад дърветата към речния ръкав и които ги нападат с викове и наострени зъби- още 700 кг оправдана ярост, докато се опитват да направят носилката от клони?
А може би успяват да довлекат 350-те килограма до камиона, намиращ се на разстояние 5 км. И някак си натоварват тялото с лебедката на Джош. Закарват тялото у тях, купуват си фризер и го натъпкват вътре. И пак изниква въпросът. А сега какво?
Те бързат да изкарат някакви пари. Джош и Карл събират медиите. Казват на CNN, че имат замразено тялото на Бигфут , ама съвсем ИСТИНСКО тяло, а „не като на онези идиоти от Джорджия, дето бяха замразили някакво чучело” и че CNN може да получи ексклузивните права за отразяване срещу един милион долара. След това се обаждат и на FOX News. Вдигат залога на два милиона и оставят двете мрежи да наддават една срещу друга докато не получават оферта от 3,5 милиона долара. Това изглежда е удар в десетката.
Снимачният екип се появява. Нашите момчета, наперени като пауни, разказват как са проследили нещото и са го застреляли. CNN излъчва извънреден репортаж от един час, а другарчетата си получават парите, разделят ги на две и всичко е просто чудесно.
И ето, Джош и Карл са богати. И известни. Всяка кабеларка в САЩ иска да вземе интервю от тях. Те са сензация, която обикаля из цялата страна за изяви. „Добро утро, Америка”, Летерман. Дискавъри Ченъл се свързва с тях с молба за специално предаване – искат да извикат учени, които да изследват тялото. Местният университет също иска да погледне отблизо. Всеки изследовател на Бигфут по света им звъни на домашните телефони, които някой е изнамерил и публикувал в интернет петнадесет минути след излъчването на първия репортаж на CNN. Само за броени дни вече им идва в повече и Джош и Карл решават да наемат някого да се разправя с цялата медийна шумотевица.
Това бързо започва да им излиза скъпо, но какво пък, вече са милионери и продължават да им предлагат огромни суми пари за появявания тук и там. А някакъв дори им предложи да купи всички права за десет милиона долара. Животът е хубав.
Докато не се намесят федералните служби. Или пък отделите по рибовъдство и опазване на дивите животни. Или пък Агенцията за защита на околната среда. Или PETA (организация за защита правата на животните), а може би дори ACLU( Американски съюз за граждански права). Тежката ръка на правосъдието се стоварва скоростно и без значение под чия юрисдикция попадат, ще се окаже, че Джош и Карл са отхапали залък, който не могат да преглътнат.
Скоро ги арестуват. Повдигат им обвинения за ловуване без ловен билет, при това извън сезона. Възможно е да им бъдат повдигнати и обвинения за предумишлено, непредумишлено убийство, а също и за проваляне на незавършено научно изследване. Тялото е конфискувано от властите като доказателство и докато множеството държавни и академични институции се борят за правата над него, Джош и Карл плащат гаранция и наемат адвокати. Не могат да пледират „самозащита” понеже вече са се перчили пред целия свят как са преследвали нещото, за да го убият и изобщо не са крили начините си да го извършат. Адвокатите им забраняват повече да говорят за случая. Парите от хонорари за появяване по телевизията секват.
И изведнъж се оказва, че никакви пари на света не могат да ги измъкнат от кашата, в която са се забъркали.
Още преди всичко да е приключило, на Джош и Карл им се иска никога да не бяха чували за Бигфут.
Макар и едно тяло да може да даде възможност за извършването на научни експерименти и класификация и следователно би представлявало „доказателство” за съществуването на Бигфут за всеки, то на заден план остава разглеждането на един друг важен въпрос.
Само защото може да бъде доказано, че Саскуоч съществуват… трябва ли това да се случи?
Хората, които вярват , че ги има, обикновено правят това по лични причини. Вероятно някога са ги срещали и са сметнали това за доказателство. Или може би са изчели старателно камарите любопитна информация, предадена под формата на разкази на очевидци и са си направили извода, че разполагат с достатъчно припокриващи се данни, които потвърждават съществуването на Бигфут.
По същия начин на обратния полюс скептиците отказват да приемат съществуването на Саскуоч поради техни си причини. Мисълта, че съществата са факт, разклаща техните представи за „здравомислие” и техните възгледи, било то научни, религиозни или някакви други.
Ловецът, който е прекарал 30 години ловувайки в същата гора и „никога не е виждал нещо такова”, вероятно чувства, че съществуването на такива твари застрашава вече затвърдените негови знания относно всичко, което се намира в гората. И вероятно мисълта, че може да се натъкне на една от тях, го плаши до смърт, затова я отхвърля, понеже е един голям мъжага, а тази представа е съвместима по-скоро с гнева, породен от съмнение, отколкото със страха.( Той разбира от гори и знае какво да очаква когато е сред тях, но нещо там, нещо което не разбира, го плаши до смърт и отнема чувството му за контрол.)
Ученият-циник, който ви обяснява, че „ по северозападното крайбрежие на Тихоокеанския бряг просто няма достатъчно хранителни източници”, опитвайки се да сложи точка на спора, вероятно се плаши изключително много от мисълта, че на света все още съществуват неща, за които многото години, прекарани в придобиване на скъпо образование, не са го подготвили. Да приеме, че нещо такова съществува, би застрашило авторитета му…, а следователно и неговото его. (То е нещо, което въпросният учен не би могъл да подчини на солидни факти и данни, нито да го постави в кутийка с надпис „Обяснено”).
Един дълбоко вярващ човек би отхвърлил съществуването на Бигфут, само защото то не се вписва в религиозната му система.(Понеже е в разрез със старателно изградените му представи за света и го кара да изпитва страх от онази неизвестна негова част, която убежденията му не могат да обяснят.)
И в трите посочени случая необяснимото поражда страх, и оттам идва добре скалъпеното, но все пак яростно отхвърляне на съществуването на Бигфут. Нещо, което не може да бъде обяснено, а следователно и разбрано, не може да бъде контролирано. Страхът поражда гняв. Този гняв може да бъде изразен по много различни начини:
„Ама че простотия! Ходя из тези гори вече 30 години и в тях няма нищо подобно!”
„Няма достатъчно хранителни източници, които да подсигурят съществуването на 350 килограмов примат сред горите на Северна Америка, следователно такива не съществуват!”
„В Библията не се споменава нищо за Бигфут…”
Думите са различни. „Логиката” е различна. Хората, произнасящи тези думи, са с доста разнообразен произход. Но страхът е един и същ.
Онези, които яростно отричат съществуването на Бигфут, го правят, защото се чувстват застрашени от темата по една или друга причина. Как биха могли тогава да загърбят страха си и да приемат „доказателствата”?
Някои не вярват в Бигфут, просто защото са невежи. Не че имат проблем с неговото съществуване. Просто като цяло не знаят много по въпроса, а и не желаят да научат. Те преди много време са отхвърлили идеята, че го има, на база оскъдните факти, на които са попадали по темата: основно иронизиращи водещи на новинарски емисии, невярна информация в пресата и обща апатия към всичко с изключение на най- пикантните и сензационни заглавия относно Бигфут в жълтата преса. „Смятах, че цялата тая работа още преди години беше доказана за измама. Нима никой не се е изправил да си признае, че той е направил всичките тези отпечатъци?”
Смисълът на думата „невежество” е обвързан с думата „пренебрегвам”. Тя не означава, че няма още налична информация, а само че хората не и обръщат внимание.
Простичко казано – те нямат нужните умения, за да си позволят да не вярват. Отричането на Бигфут няма тежест, не е достоверно, когато мнението се основава на предразсъдъци, невежество, невярна информация или липса на образование.
Така че… какво точно би се признало за „доказателство” от всички тези невярващи хора?
Да си представим следната ситуация - онази, за която изучаващите Бигфут често си мечтаят. Открива се тяло. Учените го изследват и установяват, че това е Северноамерикански двукрак примат с неизвестен произход. Това влиза в новините. И всички онези невярващи в неговото съществуване ще трябва да си върнат думите назад, нали?
Ловецът гледа със слаб интерес „Хм. Ами в моите гори няма от тези, иначе щях да ги видя” и превключва канала.
Ученият най-накрая приема, че Саскуоч го има, защото сега е модерно да се прави така: „Установихме, че съществата са всеядни и прекарват голяма част от времето си в търсене на храна.” Но така и не споменава факта, че преди набързо е отхвърлил тяхното съществуване поради липсата на надеждни източници на храна, и се надява, че никой няма да се сети да повдигне въпроса. Той е онзи, когото викат, когато им потрябва интервю или изказване, свързано с Бигфут, за разочарование на лаиците - „учени”, които се смятат за експерти по темата.
Религиозният последовател щателно намества съществото сред останалите Божи „създания” и спира да забелязва всички последващи доклади, свързани с тяхното ДНК, които показват, че Бигфут са по-близо до нас от шимпанзетата…
А отричащите? - Те си остават невежи: „Смятах, че този Бигфут са го убили вече и са му направили аутопсия” казват те, понеже в тяхното съзнание Бигфут винаги е бил само един.” Сега Бигфут и всичко свързано с темата не са им по-важни, отколкото някога са били.
Дали едно тяло върху масата за аутопсия наистина „ще убеди всички скептично настроени” и ще сложи край на загадката? В края на краищата, за кого е „доказателството”? Какво ще постигне то и ще осигури ли наистина защитата на Бигфут?
Понеже съм отраснала в Орегон, съм виждала лично пораженията, нанесени върху местната дърводобивна общност, причинени от защитниците на петнистия бухал. Представете си тогава какво ще причини един огромен, човекоподобен примат. Откъде ще се вземат средствата за цялостното проучване и менажиране на това ново „диво животно”? От друга страна, ако вече е установено, че са нещо много близо до човешко същество, бихме ли били склонни да заградим и затворим Саскуоч в резервати? Как можем въобще да си помислим, че ще съумеем да държим затворено нещо, което преживява от скитане и може да ни прекърши на две като клонче, ако само опитаме да го затворим? Дали накрая няма да свършим със забрана за сечене на дървета и дори достъп до мястото , само за да защитим този новооткрит вид? Или пък ще им пратим посланици, които да се опитат да ги „цивилизоват”?
Подозирам, че ако държавните власти са наясно със съществуването на Бигфут, то последното нещо, което ще искат, ще бъде обществото да разбере за тях. Общественият натиск ще накара институциите да управляват и защитават нещо, което в същността си е неуправляемо. Затова за предпочитане е да го представят като мит.
