Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 3 4 5 [6] 7 8 9 ... 73
76
Водородният пероксид (H2O2) от само себе си се разлага на вода и кислород (O2 + H2O) с времето.

Но тази реакция може и да се забърза, като се използва катализатор. Един от възможните катализатори е среброто.

Реакцията по разлагането на водородния пероксид протича така:




Чете се така:

Сребро плюс кислородна вода дава сребърен оксид и вода.

Сребърен оксид плюс кислородна вода дава сребро, кислород и вода.

Следователно, когато се съберат двете реакции, в случай когато среброто е потопено в достатъчен обем кислородна вода: когато към кислородната вода се добави сребро, това дава вода и изпарение на кислород.




Сиреч... можем да използваме кислородна вода, за да атомизираме МИНЕРАЛНО сребро.





Когато обаче разгледаме валентностите, откриваме, че кислородната вода йонизира среброто (както беше споменато в един от патентите по-горе). Също така кислородната вода метализира йонизираното сребро. И двата процеса са двупосочни реакции:









При разграждането на кислородната вода по този начин се отделя температура. Тази температура, както и елементите кислород и водород, се използват за ракетно гориво в космоса при микро-сателитите.

Този сайт разказва за съвременните намерения и усилия да се произвеждат микро-сателити с размери в диапазона 10-50 кг и 0.1-10кг. Идеята е да изследваме космоса по-добре, по-сигурно и по-евтино, като големите космически тела, които до сега изпращахме, да се заменят с високотехнологични рояци от микро-сателити, ползващи се от модерния напредък на дигиталната миниатюризация.

http://www.scielo.br/scielo.php?pid=S2175-91462018000100323&script=sci_arttext&tlng=en

Рояците от микро-сателити ще се задвижват с кислородна вода, влизаща в контакт със сребърна повърхност.



Ето видео, което демонстрира космическите двигатели с кислородна вода:






Първата ракета с H2O2 е тествана през 1950г. НЯМА ГОРЕНЕ при разлагането на кислородната вода! Само гореща пара и силно налягане.





Цитат
Водородният пероксид (кислородната вода) трябва да е силно концентриран, за да проработи - около 90%, вместо 3%, както се продава в аптеките.
Когато кислородната вода 90% влезе в контакт със сребърна повърхност (или сребърна вода), среброто действа като катализатор. Реакцията освобождава един кислороден атом и се получава вода, това също така генерира много топлина. Голямата топлина превръща водата в пара, която напуска двигателя с много висока скорост и налягане.

Когато се използва по този начин, кислородната вода се нарича "монопропелант" (не знам дали има термин на български, буквално означава "моно-задвижващ химикал", демек "моно-гориво", бел.прев). В сравнение, нормалните ракетни двигатели изгарят два различни химикала (гориво и оксидант), така двигателят на кислородна вода е много хладък и относително безопасен, сащо така е лесен за опериране.

https://science.howstuffworks.com/question159.htm



Това обяснява описаните по-горе усещания в най-силно оросените тъкани при изпиването на сребърна вода с кислородна вода :)



77
Пети ден: 4 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих в 09:00 и веднага изтичах долу да поздравя Вим.
„Ще ходим до Карпач, готов ли си?” попита той.
„Да.” отговорих. „Но ще може ли набързо да отида горе, да направя дихателните си упражнения и да си взема душ?”
„Добре, ще я караме полека.”
Каква специфична фраза. Според мен означаваше „Не бързай.” Изтичах обратно горе и изпълних рутинните си дихателни упражнения. Най-добрите ми времена бяха следните:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 32 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 4 минути 32 секунди

Страхотно! Издръжливостта ми за задържане на дъха отново се увеличаваше! (…)
„Добре.” обявих. „Готов съм! Благодаря за проявеното търпение, докато се приготвя. Нека отидем да изкачим онази планина!”
Пътуването до Карпач отне само 30 минути. По време на него слушахме музика от моя лаптоп. Предната вечер бях научил, че една от любимите групи на Вим е Coldplay (б.пр.: дали името на групата има общо? :) ) и гласа на Крис Мартин звучеше в джипа. Пристигайки, намерихме паркинг и тръгнахме към подножието на планината. Вим купи три билета и ни даде по един.
„Нека се катерим!” каза.

Отидохме до това, което изглеждаше като вход. Първата част от наклона бе с ъгъл около 40 градуса.
„Има няколко различни области, до които можем да се изкачим,” обясни той, „но ще се катерим до връх Снежка (Mount Sniezka). Той е на 1620 метра или около 5315 фута за теб, Джъстин. Започваме катеренето тук - на 640-ия метър, но ни предстои дълъг път. Обикновено на хората са необходими три часа да достигнат върха. Нека се опитаме да победим това!”

Вим водеше по пътя с невероятно темпо. Той добре пасваше на философията си „Духът няма възраст.” Катереше се сякаш изобщо няма наклон. Марко и аз бяхме зад него. Мога да кажа, че Вим забеляза бавното ни темпо, но не се опита да ни кара да бързаме. По пътя нагоре спряхме само веднъж, за да направим снимка. През първия час температурата бе наистина топла – около 25°С. Количеството топлина, която генерирахме, доведе до обилно потене. Марко и аз имахме много затруднения, но Вим продължи да изглежда напълно добре.

В крайна сметка температурата започна да спада. Потта по телата ни започна да замръзва и да охлажда кожата ни. Беше трудно да запазим фокуса си върху катеренето, докато телата ни се бореха да останат топли. Така че с Марко извадихме якетата си и продължихме. Скоро след това ни поздрави стена от мъгла. Няколко минути в мъглата и най-накрая видяхме нашия пръв сняг! Беше отстрани на каменната пътека, смесен с малко пръст. Бях изумен да видя сняг в края на пролетта.

Мъглата стана по-гъста, намалявайки видимостта. На земята около нас имаше участъци със сняг. Вървяхме в линия един пред друг, защото пътеката се стесняваше. По едно време бяхме в опасност да се подхлъзнем и паднем, стъпвайки на хлъзгавия край на един камък, покрит със сняг. Правехме съзнателни, внимателни стъпки, за да сме сигурни, че ще преминем безопасно, но с Марко все още се страхувахме от непосредствената опасност. За щастие никой от нас не се преби до смърт.

Когато пътеката се отвори, минахме покрай ресторант вляво.
„Може би ще минем оттук на връщане да си вземем нещо за ядене.” предложи Вим. „Засега нека продължим!”
Още няколкостотин фута по-високо и ние най-накрая стояхме на върха на планина Снежка. Не бях сигурен дали е напълно точен, но моят инфрачервен термометър показваше температура на въздуха от 0.3°С. Видимостта бе ниска поради огромното количество мъгла. Имах чувството, че се намирам в сън или лимбо.

(Б.пр.: Лимбo е термин, използван в средновековната католическа теология и обозначаващ състоянието или мястото на престой, което не е включено в ада, чистилището или рая. Там пребивават душите на онези, които не заслужават ад и вечни мъчения, но не могат да отидат в небесата по причини извън техния контрол.)

Теренът наподобяваше този на замръзнала пустош, състояща се от скали и замръзнала почва. За съжаление, не се откриваше никъде сняг. Вероятно вятърът го бе издухал отстрани на планината. След като се разходихме малко, забелязахме знак, на който пишеше „Чехия”.

„О, мисля, че това е границата между Полша и Чехия.” обяви Вим. „Гледайте това!”
Той започна да скача напред и назад между Полша и Чехия. След като го направи няколко пъти, спря рязко и каза: „Сега виждаме малко въздух. Погледнете – има добра панорама.”
Погледнах накъдето сочеше и забелязах, че мъглата се разкъсваше. Имаше район с големината на футболен стадион, покрит с отчупени скали.
„Нека да свалим тениските и да се преоблечем по къси панталонки, за да можем да тренираме.” посъветва Вим.

Оставихме нещата си долу и се съблякохме. Направихме няколко пози и записахме снимките на лаптопа ми и на камерата на Марко. Вим също така изпълни йогистката поза паун на скала. Паунът, както обясни той, е когато използваш една от ръцете си, за да държи цялото ти тяло хоризонтално над земята. Нарича се паун, защото се предполага да изглежда красиво и величествено. Също така изисква много сила и баланс. С Марко опитахме да направим позата, но успяхме само донякъде и то с двете си ръце.

Стояхме на върха без ризи около 20 минути, преди Вим да реши да се отправим обратно. Ръмжащите ни стомаси сигурно са издали, че сме гладни. Облякохме си всички пластове дрехи и поехме надолу към ресторанта. По пътя минахме покрай голям участък земя, покрит със сняг.
„Защо не останем отново по шорти и не седнем да медитираме за камерата. Това може да бъде включено във видеото за YouTube! Също така ще бъде и страхотна тренировка!”
Марко и аз харесахме идеята, така че с радост се съгласихме. Поставих лаптопа си на върха на плоска скала и натиснах „запис”. Докато с Марко се съблечем, Вим вече стоеше в снега от няколко минути. Беше изминала почти половин година откакто за последно вървях бос през снега. (…) След като изравних снега, най-накрая успях да се отпусна, доколкото можеш да се отпуснеш, седейки полугол в него.

Погледнах надолу и видях, че Марко се е настанил на място пред мен. Тялото му трепереше бурно. Моето тяло също започна да трепери. С всеки порив на вятъра, то се напрягаше. Въпреки това някак Вим успяваше да седи изключително неподвижно.
„Нека стоим тук още пет минути.” каза той. „Опитайте се да не се движите.”
През следващите пет минути се стараех да забавя дишането си и да се фокусирам върху това да остана топъл. Губех концентрация от време на време, усещайки силните пориви охладен въздух по гърба си. В крайна сметка петте минути изтекоха. (…)
„Не си чувствам краката.” каза Марко.
„Аз също. Изтръпнали са.” отвърнах.
„Всичко ще е наред.” каза Вим утешително. „Ще отидем до затопления ресторант и ще си сгреем краката и телата. Също така ще ни купя и топъл шоколад.”

След като си облякохме дрехите, продължихме надолу по планината към ресторанта. Предвид на това, че не си чувствах краката, обръщах внимание на всяка своя стъпка. Не исках да направя едно грешно движение и да се подхлъзна по наклона. Най-накрая видяхме ресторанта.
„Страхотно!” изкрещях аз.
Влязохме в дървената сграда. Заведението бе красиво обзаведено с дървени маси и голям избор от хранителни продукти. Марко и аз поставихме краката си близо до печката, за да сгреем обувките си, докато Вим ни поръчваше храна. По време на вечерята с Марко дискутирахме как са се чувствали краката ни по време на катеренето през снега. Вим се включи с история.

„Преди тренирах хората да ходят през снега. Когато за пръв път слагаха краката си на него, издържаха само няколко секунди. Тогава ги карах да влязат вътре и да се стоплят. Десет минути по-късно, когато краката им се нормализираха, им казвах да се върнат навън и отново да вървят по снега. Този път те успяваха да вървят десет пъти по-дълго. Това е смес между определена мисловна нагласа и адаптиране. Способността ви да вървите през снега ще дойде с практика. Вярвайте ми.”

След вечеря събрахме вещите си и си облякохме якетата. Вървяхме през студения въздух надолу по наклонената пътека. Стомасите ни бяха пълни, а жаждата ни за приключения утолена. Достигнахме подножието 90 минути по-късно. Вместо да се върнем вкъщи, Вим предложи да отидем до водопада, който той и Конрад се бяха опитали да намерят онази нощ. Марко и аз нямахме нищо против, затова се върнахме в джипа и се отправихме в търсене. Вим питаше хората в града дали знаят къде се намира. Никой не можа да ни даде правилната посока. В крайна сметка Вим се спря на осланянето на паметта си и проследяването на стъпките, които бе направил последния път, когато е ходил до водопада.

Накрая, след около час търсене, чувахме звука на падащата вода. Той беше скрит в края на криволичеща пътека, недостъпна за превозни средства. Дървета го обграждаха от всички страни. Единствената изложена на слънце част бе самият водопад. Лъчите на светлината се отразяваха от водната повърхност и осветяваха пейзажа. Красивата гледка изглеждаше като принадлежаща на Райската градина.

„Водата, която тече надолу от Карпач, обикновено е много студена.” заяви Вим с прозаичен тон. „Много по-студена от водата в реката. Това ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
Извадих термометъра от раницата си и го приближих към водата. Той отчете 5.1°С.
„Добре.” започна Вим. „Марко, с Джъстин ще влезем първи във водопада и ще постоим под него за малко. Телата ни ще бъдат напълно потопени в упражняващата голям натиск вода. Когато излезем, искам да ни срещнеш на голямата плоска скала и да медитираш с нас.”
Марко кимна с разбиране.

Погледнах към водопада. Водата изглежда падаше доста бързо и се разбиваше в скалите отдолу. Ще призная, че бях леко уплашен да не би тялото ми да се разкъса на парчета от натиска на водопада. Проверих лицето на Вим – той беше напълно спокоен. Изглеждаше изключително сигурен в себе си, сякаш знаеше, че всичко ще бъде наред. Така че се доверих на преценката му и се освободих от тревогите си.

Марко извади камерата си и я включи. Постави я на скала, обърната към мястото, където щеше да се разиграе действието и натисна върху „запис”. Вдигна палец към мен и Вим, сигнализирайки ни по този начин, че беше време да влезем във водопада. С Вим решихме да бъдем боси, което може би не беше най-добрата идея, но бе единствения ни вариант. Той поведе, слизайки надолу в студената, бързаща вода. Изчаках го да отиде до първата скална платформа, преди да тръгна. Когато видях, че го направи безопасно, влязох във водата. Течението беше много по-силно от очакваното. Борех се да поддържам равновесие върху хлъзгавата повърхност под краката ми. На няколко пъти губех баланс, но успявах да не падна.

Точно когато правех финалната крачка да застана на гигантската скална платформа, на която стоеше Вим, се подхлъзнах. Водата направи така, че да няма никакво триене между скалата и краката ми. Не можех да направя нищо, освен да изчакам падането. Краката ми продължиха да се пързалят. След завъртане на 180°, десния ми крак се оказа върху суха част от скалата, която бе над водата. Отново намерих триене! Направих още една внимателна стъпка, за да отида до страната на Вим.

Заедно минахме през водата и застанахме директно под водопада. Коленете ми се огънаха няколко пъти, докато се опитвах да поддържам баланса си срещу грубата сила на водата. Чувствах как сякаш хиляди игли многократно пробиваха кожата ми, но задържах позицията си въпреки атаката. Отворих очите си само дотолкова, че да мога да видя как Вим стои до мен, твърд като камък. Този човек беше звяр, по-силен от всеки, когото съм виждал някога. Да го видя ми даде обновена сила. Стегнах си мускулите и стоях твърдо. Тогава изведнъж, болката спря и тялото ми се адаптира. Отново бях топъл.

След миг усетих някой да дърпа ръката ми. Отворих очи - Вим ме дърпаше от водопада. Беше време да преминем към медитация на скалите с Марко. Освободих се от хватката на водопада и последвах Вим към скалата. Подхлъзнах се още няколко пъти, но за щастие, Вим беше там, за да ме хване. Той ме държеше за ръка, предотвратявайки отнасянето ми от силното течение.

Когато стигнахме до плоската скала, където Марко вече седеше, той ме пусна и седна зад него. Седнах на ръба на скалата и се опитах бързо да се преместя по-близо до Вим и Марко, но водата вдигна лекото ми тяло и ме плъзна по-далеч, отколкото исках. Още веднъж, Вим беше там, за да ме хване и да ме настани на мястото зад него.

Изтощен, но въпреки това, чувствайки се доволен от постигнатото, затворих очи и започнах да медитирам. Звукът от течащата вода направи така, че съзнанието ми лесно да плава свободно. Представях си се отново във водопада. Когато стоях там, усещах все едно целият свят се е стоварил отгоре ми. Първоначално се опитвах да се преборя с него, да се изправя срещу него, но едва когато бях приел ситуацията, бях стигнал до разбиране. Осъзнах, че приемането на студа, бе единствения начин да оцелееш в него. Съпротивата причиняваше страдание и болка, докато приемането осигуряваше мъдрост. Това бе най-важното ми осъзнаване до този момент.

След пет минути медитация върху скалата, Вим заяви, че е време да продължим. Внимателно се преместихме от хлъзгавата повърхност и се върнахме при сухите си дрехи.
„Ухааа!” изкрещях аз.
„Чувството е страхотно!” призна Марко.
Вим ни погледна и ни потупа и двамата по гърба, казвайки: „Горд съм с вас, момчета. Браво!”

Връщайки се във вилата, всички ние бяхме изпълнени с чувство за постижение. Бяхме изкачили върха на планина и имахме чудесно изживяване при водопада. Слушахме песента на Coldpaly “Yellow” на моя лаптоп, докато пътувахме с джипа, а слънцето залязваше. Това бе идеалният начин за завършек на един перфектен ден.

78
Четвърти ден: 3 май 2010 г.

Събудих се на сутринта, чувствайки се добре и отпочинал. След като лежах в леглото няколко минути, реших да сляза долу и да намеря Вим, за да знае, че съм се събудил. Той бе на долния етаж и си проверяваше имейла.
„Добро утро, Вим.” казах, обявявайки присъствието си.
„Добро утро, искаш ли чай?” предложи той.
„Да.”
Даде ми чаша чай и побъбрихме малко за събитията от предишния ден. Когато изпих чая си, се върнах горе и започнах дихателните си упражнения.

Най-доброто ми време за всяка серия бе:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 1 минута 9 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 3 минути 25 секунди
Издръжливостта ми бе спаднала и бях разочарован от себе си. Започнах да се съмнявам в способностите си. Мога ли наистина да стана като Вим? си мислех. Може би вчерашните дихателни упражнения бяха щастлива случайност. Това е гадно.

Скрих срама си и се върнах долу. Марко и Вим стояха около масата. С Марко закусихме, а Вим ни разказа за новия ендотоксинов експеримент, който докторите искат да извършат с него. Разговора за изследването и експеримента ми даде идея.
„Хей, Вим, мислиш ли, че можеш съзнателно да затоплиш определена част от тялото си, без да си подложен на студ?” попитах с надежда.
„Така мисля.” отговори той. „Никога не съм опитвал. Какво имаш предвид?”
„Ами ако те помоля да затоплиш ръката си, докато просто си седим тук, можеш ли да го направиш?”
„Мисля че да. Мога да опитам.” каза той и си сложи ръката пред мен на масата.
„Почакай секунда. Искам да измеря температурата на кожата ти преди и след със своя инфрачервен термометър. Мога също и да го запиша на лаптопа си, за да го качим в YouTube.”
“Това е добра идея!” възкликна той. „Повече кадри за YouTube!”

Извадих си термометъра от раницата и включих лаптопа си. Когато червената светлина светна, показвайки, че записваме, я насочих към ръката на Вим и премерих температурата на дланта му. Моят инфрачервен термометър отчете 30.1°С. Тогава му казах да стори своето нещо и затопли ръката си. Пет минути по-късно премерих температурата отново на същото място и термометъра отчете 32°С, което беше повишение с 1.9 градуса!

Това просто постижение ме очарова и ми показа, че способността му е истинска, а не някакъв евтин салонен трик. Той си бе оставил ръката на масата пред мен и я бе затоплил точно там, пред очите ми. Щеше да бъде доста интересен клип за YouTube. Тогава Вим ни окуражи с Марко да опитаме също. Въпреки това, след пет минути нито един от нас не успя да повиши температурата в ръката си.
„Не се отчайвайте.” каза Вим. „Сега знаете, че потенциала съществува. Нека си вземем нещата и да изкачим малката планина, покрай която минахме вчера.”
С Марко се качихме горе да се преоблечем. След няколко минути вървяхме по мръсния път, а Мишу ни правеше компания. „Той се радва на дълги походи.” каза ни Вим. Когато приближихме реката, се отклонихме от пътеката и започнахме да вървим към планината. Наближавайки я, забелязах, че се издига няколкостотин фута във въздуха. Големите, надвиснали скали хвърляха сенки върху краката ни. Искаше ми се да имах малка планина близо до къщата си, която да изкачвам всеки ден, си помислих.

Отне ни около половин час да достигнем върха. Изкачването по стръмнината беше страхотна тренировка, показваше го потта, стичаща се по лицата ни. Вим ни отведе до място в края на скалата с изглед към цялата река. Теренът бе стръмен и покрит със скални отломки. Потърсихме и намерихме място, където да седнем удобно, без да се плъзнем надолу към ръба. Седяхме тихо и гледахме над долината. След няколко минути Вим заговори.

„Сега седим и медитираме. Опитайте се да мислите за вашите цели и вашия живот. Визуализирайте какъв човек искате да бъдете. Отворете ума си и го оставете да тича свободен.”
Мишу се настани до мен и тежкото му дишане затрудни концентрацията ми, но след няколко минути бях способен да мисля ясно. Ето моите мисли:

Не мога да повярвам, че съм в Полша. Не мога да повярвам, че всичката ми усилена работа, най-накрая се отплаща. Всички тези седмици на миене на съдове и завършване на домашни задания, всичко си е струвало. Бях открил някой, който е много подобен на мен самия. Неговия глад за знание и разбиране е великолепен. Това е да имаш някой, който те вдъхновява. След като срещнах Вим, нямаше начин да се примиря с нещо по-малко от изключително. Бях видял резултатите от всеотдайността и посвещението, които той е проявявал през живота си и исках същото за себе си. Не можех да се примиря да стоя с приведена глава, приемайки посредствеността. Сега вярвам, че е възможно за някого да направи промяна в света.

Намеренията на Вим са чисти и безкористни. Никога не съм виждал човек, толкова уязвим към присмеха, но все пак избрал да носи това тегло, използвайки го като мотивация. Сигурно се е преборил с години на  подигравки, преди хората да го третират с уважение. Аз съм вечно благодарен за възможността, която той ми даде. Няма да пропилея потенциала си. Дължа на Вим да направя всичко, което мога, за да станат мечтите му реалност. Сега го виждам като брат, а не като знаменитост. Искам да бъда като него – някой, който е готов да пожертва всичко, за да подобри качеството на живот на другите хора по света. Въпреки че посланието му може да изглежда безумно, той вече няма да бъде сам. Ще му помогна да разпространи съобщението, че студа не е наш враг, а ключ към разбирането на пълния потенциал на тялото. Не забравяй това преживяване, Джъстин. Нищо няма да се сравни с това, което правиш тази седмица. Никога не забравяй подаръка, който Вим ти даде. Ползвай го.


Стояхме там един час, преди да чуя, че Вим се движи. Отворих се очите, а той ме гледаше усмихнат.
„Готови ли сте да тръгваме?” попита. „Можем да отидем да плуваме в реката на връщане.”
„Разбира се.” отговорихме с Марко едновременно.
Внимателно се изправихме и започнахме да си проправяме път надолу по планината. Мишу тичаше пред нас и ни указваше пътя. Във всички наши стъпки имаше отскоци, докато тичахме надолу. Когато стигнахме дъното, Мишу хукна обратно към къщата.
„Не се тревожи.” каза Вим. „Мишу ще бъде добре. Съседът ми ще го пусне през вратата.”

Отне ни само няколко минути да достигнем нашето място за плуване. Преоблякохме се в банските костюми, които предварително бяхме сложили в раницата на Вим. Марко изрази своя интерес този път да се потопи по-дълбоко във водата. Изглеждаше развълнуван да опита по-усилено. Медитацията на планината трябва да бе повишила увереността му.
„Сега няма да правим нищо твърде усилено.” заяви Вим. „Току що изкачихме планина и искам да останем отпочинали за утре, когато ще отидем до Карпач и изкачим тяхната най-висока планина. Ще ни отнеме доста време и енергия, а засега ние… ще плуваме. Ще го караме полека. Джъстин, искам да влезеш във водата с мен пръв. Искам да се опиташ да задържиш дъха си под вода.”
„Добре.” отговорих, сваляйки си блузата. „Нека го направим.”

Вим се потопи във водата и аз го последвах.
„Добре.” каза той. „Сега искам да си потопиш лицето и да опиташ да задържиш дишането си. Ще те държа, за да се уверя, че течението няма да те отнесе надолу по реката.”
„Звучи добре, готов съм.” обявих аз.
„Едно…” отброи той. „Две… Три!”

Поех си дълбоко въздух и си потопих главата в мразовитата вода. Поради силните течения беше наистина трудно да стоя на едно място, но след като си хванах коленете и се свих на топка, Вим постави ръката си на гърба ми и стабилизира тялото ми. Разбрах, че няма да успея да задържа дъха си толкова дълго, колкото обикновено успявах, защото вниманието ми бе насочено по-скоро към това да остана топъл, отколкото към задържането на дъха. Когато дробовете ми се стегнаха, а главата ми започна да пулсира, извадих лицето си от водата и си поех въздух.

„Една минута и 45 секунди.” каза Вим. „Не е зле за първи опит. Впечатлен съм.”
Усмихнах му се и заплувах към края на водата.
„Добре, Марко, твой ред.” каза му Вим. 
Докато излизах от водата, Марко влезе в нея. Първоначално бе потопен само до коленете, за да се адаптира бавно тялото му. След около 30 секунди се потопи до пъпа. Вим стоеше до него, окуражавайки го, докато тялото му се адаптираше. Изминаха няколко минути и Марко излезе от реката.
„Това бе добре.” каза Вим, излизайки на свой ред от водата. „Ще го караме лека-полека. Бавно потапяш още и още от тялото си, докато се стигне до там, че цялото тяло може да се справи със студената вода. Добра работа! Нека се върнем вкъщи и да вечеряме.”

Не се случи много, когато се прибрахме във вилата на Вим. Той ни приготви вкусна вечеря със зеленчуци и спагети.
„Вие и двамата свършихте чудесна работа днес.” каза ни той, усмихвайки се. „Утре ще предприемем голямо предизвикателство и ще изкачим планината в Карпач. Там горе ще бъде студено, и да се надяваме да открием и малко сняг!”

След вечеря послушахме музика и прегледахме снимките и клиповете, които бяхме направили до този момент. Учудващо, имаше много добри кадри.
„Когато в бъдеще гледам видеоклипа ни в YouTube, ще плача.” призна Вим. „Ще плача, защото ще помня връзката, която споделихме и добрите хора, които сте и двамата. Обичам ви, момчета!”

Вим запали огън в камината и през следващите няколко часа стояхме там, наслаждавайки се на взаимната си компания. Смяхме се и размисляхме върху спомените, които ще ни останат за цял живот.

В крайна сметка очите ми се умориха, нуждаех се от сън. Пожелах на Вим и Марко лека нощ и отидох горе в стаята си. След като записах събитията от деня в лаптопа си, заспах, по-щастлив от всякога.
 

79
Всички теми / Re: Новини за нашето общество
« -: Април 14, 2020, 03:06:34 am »
АЕЖ: Прокуратурата използва текст като бухалка, за да преследва критици на властта

Прокуратурата се опитва да използва текст от Наказателния кодекс като бухалка, с която по неясни критерии да преследва критици на властта. Всеки, който посочи какъвто и да било проблем, би могъл да попадне под нейните удари със същия мотив - "буди неоснователна тревога" у гражданите.

13 април 2020


Източник: OFFNews.bg

Това се посочва в позиция на Асоциацията на европейските журналисти - България, която изразява възмущението си от това, че проф. Асена Стоименова, председател на Българския фармацевтичен съюз, е обвинена за интервюта, в които изнася "информация от безспорен обществен интерес, а именно - възможни проблеми в снабдяването с определени медикаменти в условията на пандемия и затруднения в производството и доставките."

Проф. Стоименова е под парична гаранция в размер на 20 000 лв. Прокуратурата я обвинява в това, че заради серия от изявления, "будещи неоснователна тревога у гражданите, в условията на въведено извънредно положение", тя предизвика "висока обществена опасност".

Проф. Стоименова е привлечена към наказателна отговорност за престъпление по чл. 326 от НК. Той гласи, че "който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд, като съдът може да постанови и задължително заселване".

Според АЕЖ да се обвиняват експерти заради изразени становища е "мракобесие и пряко противоречи на членството на България в европейското семейство, защото показва отчетливо неразбиране на факта, че демокрацията функционира благодарение на свободните и независими медии".

Абсолютно недопустимо е и налагането на гаранция в такъв огромен размер от 20 000 лв, пишат от Асоциацията. По думите им подобни мерки заради изказване по експертна тема имат репресивен характер и целят "да накажат" този, който се е осмелил да изкаже собственото си мнение, което може да се разминава с основната властова линия. Те имат "смразяващ ефект" не само към експертите, които в бъдеще могат да изкажат критика, но и към журналистите и медиите, добавя АЕЖ.

Асоциацията на европейските журналисти пише, че във връзка с обвинението срещу проф. Стоименова, прокуратурата е провела и разпити на журналисти от няколко медии, като част от разпитваните са споделили, че са били питани дали разговорът с председателя на БФС е породил тревога у тях.

"Като журналисти, можем да кажем, че в почти всички случаи ние търсим експерти за тяхното мнение по определен проблем от обществена значимост. Много от интервютата, които правим, изнасят притеснителни данни в различни сфери на обществения живот - това е и смисълът им - да се предприемат съответните превантивни мерки", заявяват от АЕЖ.

Те напомнят, че фактът, че се намираме в извънредно положение, не ограничава всички права на гражданите.

Според Асоциацията ограничаването на свободата на изразяване на мнение не е ефективна мярка и изобщо няма отношение към спирането на разпространението на заразно заболяване. "Такова ограничаване е недопустимо и ако българските власти го допуснат, това може да доведе до редица дела в национални съдилища и в Европейския съд по правата на човека", категорични са журналистите.

Освен това те напомнят, че председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в речта си от 31 март 2020 г. предупреди, че извънредните мерки не могат да бъдат за сметка на международните договори и зачитането на фундаменталните принципи и права. По думите й "демокрацията не може да функционира без свободни и независими медии".

Преследването на експерти и на хора, изнасящи информация в медиите за реални проблеми, е цензура и създава условия за автоцензура, пишат от АЕЖ.

Асоциацията на европейските журналисти се обръща пряко към главния прокурор Иван Гешев и го призовава публично да даде обяснения за всички случаи, в които прокуратурата използва чл. 326 от Наказателния кодекс заради медийни изяви.

"Смятаме, че ако държи на тези обвинения, Гешев трябва да се ангажира с поемане на лична отговорност, в случай че производствата завършат с оправдателни присъди", заявяват от АЕЖ.

Те напомнят на прокуратурата, че вместо да обвинява хора заради медийните им изяви, би могла да положи повече усилия за разкриване на истински престъпления - като побоя над журналиста Слави Ангелов. След няколко дни ще се навърши месец от ужасяващото престъпление в центъра на София, а все още нито извършителите, нито поръчителят са разкрити и задържани, добавят журналистите.

80
СЗО: Носенето на маски за лице скоро ще се превърне в норма

13 април 2020



Източник: OFFNews.bg

Носенето на предпазни маски за лице скоро ще стане нещо нормално, според говорителя за Covid-19 на Световната здравна организация Дейвид Набаро, цитиран от Би Би Си.

По думите му хората трябва да свикнат с новата реалност - да живеем живота си с вируса.

"Този вирус няма да си отиде. Не знаем дали хората, които са били заразени, няма да се разболеят отново и не знаем дали ще имаме ваксина" каза той.

"Сигурен съм, че подсигуряването на някаква форма на защита за лицето ще се превърне в норма, най-малкото за да даде успокоение на хората", каза той.





Звучи ми прекалено самонадеяно и изхвърлено, може би малко арогантно. Така че едва ли е сериозно. Най-вероятно е евтин PR, а още по-вероятно е да са го налазили досадни журналисти и той да им е изстрелял нещо за размътване на водата.


От друга страна... е точно онова, което ние конспираторите очакваме да чуем от Световната Здравна Организация.



Какво знаем за Световната Здравна Организация от "Енциклопедия на майндконтрола" на Джим Кийт? Знаем, че на практика е един от създателите на института Тависток:

За финансирането си институтът Тависток разчита на големи дарения от анонимни благодетели - като без съмнение голяма част е идвала директно от Короната - заедно с дарения от фондацията Рокфелер, фондацията Форд, институтът Карнеги, Световната Здравна Организация, и британския Хоум Офис. Тависток също така е свързан със световна мрежа от други организации и мозъчни тръстове, включително ЮНЕСКО, Световната Здравна Организация, Световната Федерация за Психично Здраве и корпорацията "Ранд".

...От Глава 5, Тависток;



Според Нина Риднур (Nina Ridenour), технически координатор на делегацията до конгреса на САЩ, "Световната Федерация за Ментално Здраве... беше създадена по препоръката на Световната Здравна Организация на Обединените Нации и ЮНЕСКО, защото те се нуждаеха от неправителствена организация за умствено здраве, с която да могат да си кооперират".

...

Допълнителни прозрения за целта на манипулаторите от Световната Федерация по Ментално Здраве (WFMH) можем да добием от изказванията на д-р Г. Брок Чишолм (G. Brock Chisholm), първият директор и по-късно глава на Световната Здравна Организация на Обединените Нации. Чишолм се обърнал към психиатрите и официалните правителствени лица във Вашингтон през 1945г, с думите:

"Какво е основното психологическо извращение, което можем да открием във всяка цивилизация, позната днес? Единствената психологическа сила, способна да произведе такива извращения, е моралността - концепцията за правда и неправда. Ре-интерпретацията и евентуалното изкореняване на концепцията за правда и неправда са закъснелите цели на почти цялата психотерапия".[2]

Чишолм също така казва, че "Хората, които са били научени да вярват във всичко, което родителите им или учителите им казват, са хората, които са най-голямата заплаха за света".[3]

С оглед на тези изказвания, че правдата и неправдата не съществуват и че родителите са най-неподходящите образователи на децата си, може ли коя да е крайност и престъпление на "менталните здравни" кръгове да ни изненада? [4]

...От Глава 6, Шокови войски



Ако Джим Кийт беше сред нас днес, може би в следващото си редактирано издание щеше да отбележи, че говоритеят за COVID-19 на Световната здравна организация Дейвид Набаро се е изказал, че: "Сигурен съм, че подсигуряването на някаква форма на защита за лицето ще се превърне в норма".

81
Германски журналист: Социалното дистанциране в Китай е неприемливо за Европа

11 април 2020



Източник: OFFNews.bg

Социалното дистанциране в Китай си има цена и за Европа тя е неприемлива. Въпросът за гражданските права в тази страна дори не се поставя, разказва пред БНР журналистът Улф Рьолер, кореспондент на германската обществена телевизия ZDF в Пекин, който от седмица е в Ухан, откъдето тръгна пандемията от Covid-19. Тази седмица там окончателно беше вдигната карантината, наложена на 23-ти януари.

По думите му задължителната карантина е възможна, само защото е насилствено наложена и в едно свободно общество това е напълно невъзможно.

Той разказва, че при пристигането си в Пекин са били посрещнати с подозрителност, тъй като местните се страхуват от втора вълна на заразата, че вирусът може да бъде внесен от чужбина. Той сподели, че нормалният живот в Ухан се завръща, но хората все още спазват дистанция и носят маски.

"Жилищните квартали все още са херметически изолирани, можеш да влезеш само след като ти премерят температурата и бъдеш изцяло дезинфекциран, и ако покажеш т.нар. „зелен код“ на смартфона, т.е. специалното приложение за здравословното ти състояние показва, че не си носител на вируса. В Ухан все още много хора са под карантина. Усеща се почти паническият страх на управниците от евентуална втора вълна. Затова ограничителните мерки се разхлабват много предпазливо и с готовността да ги въведат отново“, разказва Улф Рьолер.

По думите му китайските власти са изправени пред много важно и тежко решение, което предстои и на Европа, тъй като икономическият спад е унищожителен. Затова властите предприемат рискованата стъпка да облекчат ограниченията, да се опитат да стабилизират вътрешния пазар, въпреки опасността вирусът да се върне. В противен случай обаче властта би имала може би по-голям проблем - социалното недоволство.

Журналистът споделя, че е силно впечатлен от начина, по който китайците са приели наложената изолация и как властите са я организирали. Според него на този фон хаосът в Европа изглежда наистина притеснително.

По думите му обаче Китай използва епидемията, за да наложи използването на задължителни приложения за смартфон, които поставят всички под постоянен контрол.

"Дигиталната диктатура, в която китайците живеят отдавна, просто сега минава на по-високо ниво. Не бива да си правим никакви илюзии - това също е част от последиците на Covid-19, казва журналистът.


82
Трети ден: 2 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих от лицето на Вим, надничащо в стаята от вратата.
„Добро утро, Джъстин.” каза той.
„Добро утро, Вим.” отговорих. „Какво правиш?”
„Просто исках да видя дали вие, момчета, сте станали.”
Погледнах към мястото, където спеше Марко. Той сега ставаше в леглото си и гледаше към вратата. Забелязах, че Хени и Конрад липсваха от стаята, но не можех да чуя никакви звуци, че са на долния етаж.
„Току що направих няколко дихателни упражнения в плевнята, с пилетата около мен.” продължи той. „Сега се чувствам чудесно. Искам и вие да опитате отново дихателните упражнения. Направете ги преди да закусвате. Те имат по-добър ефект на празен стомах.”

Кимах и се усмихнах, докато вдигах палци горе. Тогава той премина към обяснения на упражненията за Марко, а аз започнах сам. Способността ми да задържам дъха си бе много по-добра от предния ден. Най-доброто ми време бе:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 20 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 4 минути 5 секунди

Способността ми да задържам дъх беше забележимо повишена. Не исках да го съобщавам, докато не видя резултатите от третия ден. Запазих времената за себе си и слязох долу да срещна Вим, докато Марко продължи упражненията си за дишане. Когато пристигнах в долната част на стълбището, забелязах, че той беше единственият, който седеше на масата.
„Къде са Хени и Конрад?” попитах.
„Отидоха да карат колело с брата на Конрад.” отговори той. „Ще се върнат по-късно. Засега ще ядем закуска и щеотидем да плуваме.”

(…) Измих си купата и изтичах горе да облека банския си костюм. Вим и Марко вече бяха излезли навън. Вим жонглираше с краката си футболна топка във въздуха, Марко го записваше със своята камера. Когато Вим ме видя, изрита надалеко топката и подсвирна.
„Мишу,” каза той, „време е да вървим.”
Излязохме от входната врата и я затворихме след кучето. (…)

След няколко минути разхождане, навлязохме в голямо дефиле. Отляво ни беше малка планина. Вим я посочи и възкликна: „Някой ден тази седмица, ще се изкачим там. Можем да отидем на върха и да медитираме. Зная добро място. Правил съм го и преди.” Марко изглеждаше доволен от идеята. Усмихна се и снима посочената от Вим планина с камерата си.

Четиримата, включително Мишу, продължихме да ходим, докато стигнем до мястото, където бяхме с Вим няколко дни по-рано. Свалихме ризите си и ги оставихме на земята. Мишу скочи пръв и направи гигантски плясък. Марко се отдръпна, когато няколко капчици студена вода от гмуркането на кучето, влязоха в контакт с кожата му.
"Какво трябва да направя, за да остана топъл?" попита Марко.
"Съсредоточи се върху дишането си." отговори Вим. „Отпусни се и остави на тялото си да се адаптира. Ще се пренастрои самостоятелно. "
Проверих водата с термометъра си и сравних с последния път, когато бяхме скочили. Термометърът отчете 9,2 ° C. Не беше толкова студена, колкото беше първия път, но все още бе достатъчно хладна, за да тренирам.

Вим скочи във водата, опръсквайки Марко и мен. Последвах го там. Тя жилеше, също както и последния път. Този път това не ме шокира толкова. Въпреки че на няколко пъти се задъхах, успях набързо да овладея дишането си, фокусирайки се върху въздушния поток, минаващ през носа ми.
„Трябва ли да скоча напълно?” извика Марко извън водата.
„Да.” отговори Вим. „Нека цялото тяло се адаптира.”

Марко направи няколко крачки назад, за да се засили. Скочи и направи малък плясък. Излезе от водата, задъхвайки се. Не изглеждаше никак добре. Веднага започна да плува обратно към края на водата. Сякаш изпитваше много болка.
„Спокойно.” каза Вим. „Опитай да се отпуснеш. Направи го лесно.”
Марко бавно се измъкна от водата и застана на брега. Сви се от болка, сграбчвайки коленете си.

„Коленете ме болят.” каза той. „Имам проблеми с тях от години. Щом скочих вътре, имах чувството, че игли са натикани в коленете ми.”
„О, добре. Разбрах.” отговори Вим. „Раздвижи се наоколо и опитай да се стоплиш. Потичай на място. Добре ли е ако с Джъстин продължим да плуваме и тренираме?” 
„Добре.” отговори Марко, тичайки на място. „Скоро ще се стопля. Живеейки в Еквадор, не сме свикнали с ниски температури. Тялото ми е свикнало с топлината, а не със студа.”
„Мисля, че си прав.” отвърна Вим. „Ще опитаме отново по-късно. Може би следващия път ще стигнем само до коленете. Ще намерим място във водата, където можеш да стоиш и няма да е подложено на студа цялото ти тяло. Студът има способност да помогне на коленете ти и да раздвижи кръвта ти. Те ще се подобрят до края на седмицата. Ще видиш.”

Докато Марко се опитваше да загрее тялото си на земята, Вим и аз стояхме във водата. Плувахме в кръгове през следващите 18 минути. В края, крайниците ми отново изтръпнаха и се чувствах по-бавен от нормалното. Казах на Вим за моето състояние и той предложи да излезем. Изплувах до ръба и той ми помогна да изляза от водата. Свалихме мокрите си бански и се преоблякохме в допълнителните сухи дрехи, които бяхме донесли със себе си.

След това започнахме да пляскаме с ръце по гърбовете си както предишния ден. След пет минути правене на „затоплящи” упражнения, почувствах как последващото охлаждане започва да се обажда. Този път бях психически готов за него. Виждах го като предизвикателство. Опитах се да контролирам треперенето си, поемайки внимателно въздух; оказа се изключително трудно. Вим забеляза състоянието ми.
„Да се върнем в къщата и да опитаме да се стоплим.” нареди той.

По пътя обратно Марко попита за моето треперене.
„Защо трепери така?”
„Това е последващо охлаждане.” отговори Вим. „Случва се когато топлата кръв в тялото се смесва със студената кръв. Кара те да ти е студено, дори ако стоиш в топла среда.”
„Ще изчезне ли някога?” продължи Марко.
„Да, с обучение. С времето, необходимото такова за възстановяване, ще намалее докато изчезне напълно. Точно сега не изпитвам никакво последващо охлаждане, въпреки че стоях във водата толкова време, колкото и Джъстин. Макар да съм много по-стар от него, тялото ми е още силно. Запомни, духът няма възраст!”

Когато се върнахме в къщата, Вим ме помоли да остана навън на топло, докато той направи чай. Чакайки го, жонглирах с футболната топка. Треперенето бе все още доста силно. Концентрирането върху топката ми помогна да отърся съзнанието си от неконтролируемото треперене. Вим излезе и подаде чая ми. Върнах му футболната топка, за да изпия топлата течност. Марко започна да записва как Вим жонглира с топката. И двамата бяхме изумени от маневриращите му умения. Той изпълняваше трикове, които бях научил по време на футболните ми години. Гледах го как подхвърля топката във въздуха и я спира върху гърба си, трик, който и аз обичах да изпълнявам. Да го гледам как играе, ме вдъхнови да се присъединя. Оставих си чая на пейката. Марко ни каза, че не го бива като футболист и ще остане да записва играта ни.

Поритвахме топката малко напред-назад, след като започнахме да си я подаваме, без тя да докосва земята. Толкова бях ангажиран с това, че дори не бях забелязал спирането на треперенето ми.
„Нека се редуваме, като жонглираме топката във въздуха.” предложи Вим. „Опитай се да направиш сто докосвания, без топката да удари земята. Не използвай ръце. Може да започнеш пръв.”
Ритнах топката нагоре с десния крак, подхвърляйки я от коленете, краката, главата и раменете. Ударих я сто пъти, без да падне на земята.
„Чудесно!” изивка Вим. „Мой ред!”
Ритнах топката в негова посока и той започна. Седнах до Марко на пейката, наблюдавайки Вим. ...55 ...56 ...57 Всяко направено от Вим докосване, изглеждаше умишлено и грациозно. Изпитах възхищение към човека. Той не беше просто „Ледения човек”. Той беше такъв, който обичаше да се забавлява, каквото и да правеше. Почувствах силна връзка, докато играех футбол с него. И двамата споделяхме любовта към знанието и опита, дори и да е към нещо толкова просто като играенето на футбол.

Изправих се от стола си и ръкоплясках.
"Хубаво, Вим! Браво!"
Той направи преувеличен поклон, очевидно шегувайки се и се изправи с огромна усмивка на лицето.
„Как се чувстваш сега?” попита. „Изчезна ли последващото охлаждане?”
„Да.” отговорих. „Мисля, че движението наоколо помогна доста. Дори не забелязах, че е изчезнало. Странно е. По време на първите десет минути от него, чувствах особено чувство в стомаха, сякаш ще повърна. Може би това е защото имам болест от движение, наследена от баща ми.”
„О, добре. Защо да не опитаме упражнение, което да поправи това? Нека и двамата се завъртим в кръг 100 пъти. Трябва да адаптираме тялото. Когато сме готови, ще пробваме да стоим на крака и да се пренастроим.” (…)

С Вим започнахме да се въртим в кръгове, броейки на глас. Стигайки до 50, започнах да имам много проблеми със стоенето на краката си. За да попреча на падането си, забавих скоростта, с която се въртях. Когато стигнах до 70, чух Вим да крещи „100!”. По времето когато стигнах до 99, той заявяваше, че вече се е адаптирал. Когато спрях въртенето на 100, се подпрях на стената, за да не падна. Моят свят се въртеше и нищо не можех да направя, за да го контролирам. Борих се да запазя силата в колене си, които да издържат тежестта ми. Вим и Марко дойдоха към мен и ме погледнаха в очите.
„Очите ти сочат в различни посоки.” заяви Марко, изумен.
„Уау, невероятно. Какво виждаш, Джъстин?” попита Вим.
„Хм… всичко е замъглено и се върти много бързо.” отвърнах.
„Добре, отпусни се хубаво и опитай да оставиш тялото си да се адаптира.” нареди той.

Две минути, след като бях спрял да се въртя, зрението ми се стабилизира. Седнах и пробвах да успокоя стомаха си с дълбоко, контролирано дишане. Усещах струи пот, стичащи се по лицето ми и падащи от брадичката.
„Ако продължиш да практикуваш това упражнение в бъдещето, ” посъветва ме Вим, „мисля, че болестта ти бавно ще си отиде.”
Да, в бъдещето, си помислих. За сега трябва да се съсредоточа върху студените тренировки.
„Благодаря, Вим!” казах на глас.

Вим се изправи и грабна неговите раница и бански костюм.
„Добре, нека да се върнем към водата и да отидем за още едно плуване. Този път ще го улесним, като намерим по-плитка вода.”

Бях изненадан, че Вим иска да се върнем до водата отново толкова скоро, но не исках да поставям под въпрос неговите методи. И така, хванах си раницата, с мокрия ми бански вътре и тръгнах към портата. Марко беше точно зад мен. Този път оставихме Мишу.

На връщане към реката започна да вали дъжд, но само леко ръмеше. Когато пристигнахме в новата, видимо по-плитка част на реката, ние се преоблякохме в мокрите си бански и се приготвихме да плуваме.
"Марко," каза Вим, "искам да влезеш бавно. Ако можеш, ходи във водата, докато стигне до коленете. Опитай да се отпуснеш въпреки болката и остави тялото си да се саморегулира. Всичко ще бъде наред."

Марко кимна в знак на съгласие. Тримата бавно влязохме във водата. Марко и Вим бяха първи, аз последен. Водата все още беше шокираща, но поради това, че бе само до коленете ми, не ми отне много време да се настроя към нея. Марко, от друга страна, отново се наведе, стиснал колене в агония. Вим беше до него, насърчавайки го.
"Можеш да го направиш. Нека студът направи така, че да изтръпнат колене ти. Всичко ще бъде наред. Адаптирай се. "
След няколко минути лицето на Марко се отпусна в облекчение. Остана с ръце обвити около краката, но изглеждаше, че му е много по-лесно.
„Добра работа, човече!” казах сериозно. „Браво!”
Марко се усмихна. Лицето му показваше, че е щастлив от своя успех.
„Добре.” каза Вим. „Засега това е достатъчно. Ще се върнем по-късно за още. Нека отидем до къщата.”
Събрахме си нещата и тръгнахме към къщата през дъжда. Марко вървеше с вдигната глава, доволен от постижението си.

Когато се върнахме обратно в къщата, с Марко се качихме в стаите си да се преоблечем, а Вим отиде отвън да вземе дърва за огрев. Докато сляза, той вече бе запалил огъня и беше закачил банските ни близо до него, за да се сушат. Марко още се преобличаше горе.
„Слушай, Джъстин.” каза Вим, взирайки се в камината. „Много съм впечатлен от теб. Мога да видя, че си постоянен и имаш сърце и мотивация да вършиш страхотни неща. Казвам ти това сега, защото мисля, че скоро ще чупиш световни рекорди. Мога да го кажа.”
„Уау, Вим.” отговорих, вероятно изчервявайки се. „Това наистина означава много за мен. Мислиш ли, че Монблан е добра цел, към която да се стремя?”
„Ще видим. Спонсориран съм от телевизия и не зная дали те ще позволят и ти да дойдеш, но ще видим.”
Ако проработи, Монблан е чудесна възможност за мен, помислих си. Но дори и да не стане, все още имам шанса си на снежното тичане в Карпач.

Чухме стъпките на Марко да се приближават.
„Какво следва?” попита той от вратата.
„Конрад остави ключовете си.” отговори Вим. „Така че мисля, че е добра идея да отидем до съседния град и да направим покупки. Тогава, ако спре дъжда, можем да отидем и отново да се спускаме по скалите. Направихме го вчера, но искам и ти да го изживееш, Марко.”
„Добре, звучи чудесно.” отговори развълнувано Марко.

Докато отидем до града, дъждът спря. Отбихме се в два магазина и взехме достатъчно храна, която да ни стигне до края на седмицата. Купихме и голяма бонбониера с шоколадови бонбони асорти, с която да се черпим между храненията. Приключили с покупките, Вим ни откара до скалата, от която се спускахме предния ден. Взехме си екипировката и вървяхме до върха. Земята изглеждаше леко влажна от скорошния дъжд, но пък скалите бяха достатъчно сухи, за да се спускаме без подхлъзвания.

Когато достигнехме върха, Вим свърза въжетата, както го бе сторил вчера и тества тяхната безопасност, спускайки се пръв. След като се върна горе, бе ред на Марко. Докато той бавно се спускаше по скалата, лицето му светна от радост. Изглежда наистина се забавляваше. В крайна сметка тялото му изчезна, защото заобикалящите дървета ни пречеха да го виждаме.

Реших да се възползвам от предимството, че съм останал насаме с Вим.
„Какви са целите ти сега, Вим?” попитах. „Сега, когато си направил всички тези световни рекорди, какво ще правиш? Какво те прави щастлив?”
„Е,” започна той, „вече нямам никакво желание да чупя рекорди. Правил съм всичко това, за мен там няма нищо повече. Сега просто искам да уча. Както уча теб в момента. Искам да те науча, така че да можеш и ти да учиш други.”
„Оценявам възможността.” отговорих.
„Не е необходима благодарност. Обикновено таксувам хората 1400 евро за тричасов семинар, но поисках само няколко стотин от теб и Марко, защото разбирам финансовата ситуация на двама ви. Това е възможност, която не исках да пропуснете, така че понижих цената, тъй като виждам, че сте страхотни хора.”
„Това значи много, Вим, благодаря ти.”
„Просто вземи обучението, което ти давам и направи най-доброто. Продължи напред. Следващата година, когато правим бягането в Карпач и аз ще тичам. Искам да тренираш, така че да ме победиш. Няма да ти подаря победата, а искам ти да ми дадеш най-доброто от себе си и да опиташ да ме победиш. Вярвам в теб.”
„Готов съм.” обади се Марко отдолу.
„Твой ред.” каза Вим, гледайки ме със съчувствие. „Забавлявай се.”
(…)

Няколко минути по-късно, тримата седяхме на върха и гледахме залеза. Отворихме кутията с шоколадови бонбони и се насладихме на лакомствата. Почти не говорехме. Просто стояхме там и се радвахме на взаимната си компания и тишината, която ни заобикаляше. След около десет минути, Вим я наруши.

„Какво ще кажете да плуваме още веднъж. Марко, ти ще се потопиш до коленете, след това с Джъстин ще плуваме 600 метра, както го направихме преди.”
Съгласихме се, че е чудесна идея. Опаковахме си нещата и се върнахме в джипа. Чувствах, че тримата имаме по-силна връзка. Включването в обучението ме бе свързало с тези непознати. Въпреки че ги познавах само от няколко дни, вярвах, че мога да им доверя живота си. Мога да кажа, че са автентични и уникални личности. И двамата имаха силна любов към знание, мъдрост и разбиране.

Когато се върнахме в къщата, Хени и Конрад още не се бяха прибрали, но това не промени плановете ни. Бързо си взехме банските и тръгнахме преди да се е стъмнило. Скоро вървяхме по познатия мръсен път към реката. Когато стигнахме до плитката й част, Марко си извади камерата и ми я подаде, питайки дали бих могъл да запиша потапянето му. Съгласих се с радост. Първоначално, стъпвайки вътре, той се задъха за въздух, но след няколко внимателни вдишвания, успя да си върне контрола. Лицето му бе изкривено от болка, докато ставите и коленете му бяха потопени, но остана силен. След пет минути излезе от водата и направи няколко клякания, за да възстанови топлината в краката си.

„Изтръпнали са.” призна Марко. „Но е добър вид изтръпване. Чувствам ги по-разхлабени.”
„Фантастично!” извика Вим. „Подобряваш се.” Той събра нещата си в раницата и я метна през рамо. „Ако сме готови, да тръгваме. С Джъстин трябва да приключим плуването, преди да е станало тъмно.”
Марко смени мокрите си бански със сухи дрехи. Той ни следваше, а с Вим водехме към нашето място.
„Имаш ли нещо против да носиш нещата ни, докато плуваме?” попита Вим. „Не е много, само две раници.”
„Няма проблем.” отговори Марко.

Щом бяхме готови, с Вим се гмурнахме във водата и започнахме да плуваме; не искахме да губим никакво време. Студът отново шокира тялото ми, но ми отне дори по-малко време да се настроя към него. Вдишванията ми бяха нормални, когато изплувах от водата, нямаше каквото и да било задъхване. Вим плуваше пред мен с удивителна скорост. Приличаше на лебед, движещ се изящно във водата. Нямаше начин да продължа с него. Останах съсредоточен и поддържах установеното си темпо.

Този път забелязах, че успявам да задържам топлината в тялото си много по-дълго. Нямаше жилене в пръстите на ръцете и имах перфектен контрол над крайниците ми. Студът не се установи в тялото ми, както го направи предишния път; чувствах се добре затоплен. Когато с Вим достигнахме до края на 600-те метра, той пръв, а аз втори, изплувах с триумф. Тялото ми остана топло през цялото време и нямах болка в крайниците. Подобрявах се!

Останах развълнуван, докато след няколко минути не започна последващото охлаждане. Казах на Вим и той предложи всички да тичаме до вкъщи, не само заради това, а и като допълнителна тренировка. Новата ми цел бе да намаля количеството време, нужно за последващото охлаждане да изчезне. След първото ми плуване с Вим на 600 метра, беше необходим цял час за напълно възстановяване. След втория опит, по-рано този ден, последващото охлаждане отшумя за 30 минути. Надявах се този път това да се случи за още по-малко време.

Когато се върнахме в къщата, всички бяхме физически изтощени. Слънцето бе залязло напълно и тъмнина обгръщаше „Почивка” (името на къщата на Вим), освен няколкото светлини, включени вътре в къщата. Седнах близо до огъня и изчаках последващото охлаждане да се разпръсне. 23 минути след излизането от водата, тялото ми се настрои отново. Бях намалил времето си за възстановяване със седем минути, спрямо последния път. Бях в екстаз!

Вечеряхме няколко купи зърнени храни и обсъждахме прогреса си дотук. Беше окуражаващ разговор. Размислихме върху всичко случило се и с нетърпение очаквахме още невероятни преживявания. Преди да си легнем, Вим се обади на Конрад, за да разбере къде се намират с Хени. Конрад каза, че Хени се е върнал вкъщи, защото имал работа за вършене. Спомена и че все още е с брат си и няма да се върне при нас още няколко дни.

Когато Вим затвори телефона, поговорихме и след това се отправихме към леглата си. Колкото и уморен да бях, успях да документирам събитията от деня в лаптопа си, преди да се потопя в сън.

83
Това е последното, което бих приел за "отговор на някой въпрос по темата". Типични диви измишльотини в руски стил - лаконично, неизчерпателно и категорично хвърляне на готови и противоречащи си заключения в лицето на читателя.

Никого не съветвам да се информира с подобни "източници". Проблемът може би идва от това, че на български няма книги за Шаубергер и информацията е кът.

84
Втори ден: 1 май 2010 г.

Когато се събудих на следващата сутрин, чух гласове идващи от долния етаж. Не исках да пропусна някакво забавление, затова се облякох набързо и слязох. Хени, Конрад и Вим стояха на масата до камината и говореха.

„Добро утро, Джъстин!” каза Вим с радостен тон. „Искаш ли кафе с мляко и захар?”
„Разбира се, благодаря.” отговорих.(…) „Какъв е планът за днес?”
„Говорихме, докато беше заспал. Мислехме да отидем в другата част на града. Там има скали, които можем да ползваме за спускане с въжета. Ще бъде забавно, нали?”
„Сигурно, не съм правил нещо подобно от много време.”
„Първо, искам да опиташ няколко дихателни упражнения. Може би след закуска ще се качиш горе и ще пробваш, докато ние чистим тук долу.” 
„Добре.” отговорих.

„Започни,” продължи той, „като направиш 30 вдишвания за насищане на тялото с кислород. Тогава, след последното вдишване, поеми дълбоко дъх и го издишай напълно. Задръж колкото се може повече без въздух в дробовете. Когато имаш нужда да дишаш отново, поеми един голям дъх и го задръж 10 секунди. Затвори очите си и може би ще видиш някакви светлини. Ако не се случи веднага, ще се надяваме да стане в бъдещето. След като направиш това три пъти, искам да опиташ да направиш 30 вдишвания и тогава да задържиш дъха си колкото е възможно по-дълго. Засечи си времето за всичко това. Като го правиш повече и повече, времето ще се увеличава. Това е упражнение за почистване.”

„Разбира се, ще опитам. Все пак, имам бърз въпрос. Каква е най-важната част в упражненията със студа – дишането или подлагането на студено?” 
„И двете. Дишането ти дава контрол, докато студа ти дава опит и кондиционира тялото.”
„Добре, благодаря. Ще направя упражненията.” (…)

Първите ми три опита за задържане на въздуха, доведоха до следните времена:
1-ви опит: 1 минута 33 секунди
2-ри опит: 1 минута 45 секунди
3-ти опит: 1 минута 22 секунди

Не видях светлините, споменати от Вим, но и без това имах малки надежди това да се случи още първия път когато правех упражнението. Тогава продължих с опити да задържа дъха си след вдишване. Пробвах само веднъж, но времето ми беше:
3 минути 36 секунди
Обикновено не задържам дъха си, но си помислих, че това е добър резултат за първи опит.

Докато се върна долу, Вим вече бе опаковал карабинери, въжета и раменно-бедрени колани в джипа; всичко беше готово. Качихме се в него и карахме 30 минути до скалите. В колата Вим ни обясни къде щяхме да се спускаме с двойни въжета.
„Скалите, от които ще се спускаме, са скрити зад тези дървета. Ще трябва да се катерим малко по пътеката. Тогава ще ги видим.”
Взехме екипировката и започнахме да ходим. 20 минути по-късно групата ни гледаше надолу от приблизително 27 метра.

„Ето ни.” заяви Вим. „Оттук ще се спускаме с въжета. Става въпрос за побеждаване на страха. Ако ще бъдеш в студа, трябва да бъдеш готов да погледнеш отвъд опасността и да се съсредоточиш върху момента. Трябва да останеш бдителен или може да се нараниш. Бъди като котка с прецизни и точни рефлекси. Приготви се.”

Колкото и окуражаваща да беше речта на Вим, аз бях ужасен. Бях се спускал от фалшиви скали в лагера преди това, а не от истински такива. Скалите в лагера бяха направени от пластмаса. Също така, там бяхме застопорени и контролирани от някой друг. В този сценарий, ние щяхме да имаме властта върху съдбите си. Забелязах и че не носехме каски. С един грешен ход можех лесно да си ударя главата в скалата и да се пребия до смърт.

Казах си, че трябва да се спусна. Не исках да изглеждам като страхливец. Какво щеше да си помисли Вим за мен, ако се изплашех от няколко скали? Прехапах си езика и запазих тези страхове за себе си. Нямах друг избор, освен да направя каквото той казва и да живея в момента. В случай, че се поддам на някакви други емоции, бих застрашил безопасността си и това няма да е друга, освен моя, вина.

Вим слезе пръв, за да тества въжето и да се увери, че е вързано правилно.
„Винаги е страшно да бъдеш първия надолу, дори аз го усещам,” каза той, докато висеше над ръба, „но трябва да го приемем, ако искаме да постигнем забележителен успех.”
Казвайки това, той сви коленете си и се оттласна от скалата с все сили. Полетя надолу с невероятна скорост. Приземи се след по-малко от 30 секунди, без каквито и да било наранявания. Този човек го правеше да изглежда лесно.

Хени и Конрад бяха следващите. И двамата слязоха гладко. (…)
„Всичко ще бъде наред.” увери ме Вим. „Имаш силно съзнание и силна душа. Вярвам в теб.” С тези думи, Вим закопча карабинера ми и ми пожела късмет. Бавно плъзнах тялото си към ръба. Вим държеше въжето, за да не се закачи на скала.
„Когато си готов, се обърни и сложи краката си хоризонтално срещу стената, тогава се наклони назад.”

Направих каквото ми бе казано. Той пусна въжето и изведнъж животът ми се оказа в собствените ми ръце. Отблъснах се от издатината на скалата и се наклоних назад. Разположих краката си, така че да са хоризонтални срещу стената. Пуснах захвата на стегнатото въже с дясната си ръка, тялото ми внезапно скочи надолу. Рефлексивно, отново стиснах въжето. Твърде бързо, си помислих. Бавно оставих въжето да се плъзга между юмрука ми и след това извърших малък хоризонтален скок от лицето на стената.
„Добра работа, Джъстин!” извика Вим от върха. „Много добре!”

Усмихнах се на неговото насърчение, но останах фокусиран върху стената. Опитах да се спускам надолу по-плавно, запазвайки постоянно, но стабилно освобождаване на въжето. След още няколко отскачания, му хванах цаката.
„Хей, Джъстин!” чух някой да вика зад мен. Обърнах си главата и видях, че е Конрад. „Продължавай да гледаш насам. Искам да направя снимка.”
Беше трудно да се стабилизирам срещу скалите; гравитацията искаше да продължа спускането си, но държах въжето здраво и сторих най-доброто да се обърна и да се усмихна на камерата. Няколко клика отекнаха от околните стени. Приех това като знак, че мога да продължа надолу.
„Благодаря!” извика Конрад в израз на признателност.

Останалата част от спускането беше лесна работа. Единственият изключително страшен момент бе прекрачването на ръба. Всичко останало беше просто. (…) Когато краката ми докоснаха земята, през мен мина прилив на адреналин. Сърбеше ме да го направя отново. (…) Докато стигна до върха, Конрад вече се спускаше за втори път. Забелязах, че Хени прибира екипировката, но когато Вим ме видя, попита дали искам да го направя още веднъж.
„Естествено!” извиках развълнувано. „Това беше страхотно!”
Когато Конрад стигна до долу и се развърза, Вим още веднъж ме прикачи към въжето.
„Забавлявай се!” каза той, потупвайки ме по гърба.

Той държеше въжето, което още веднъж ми позволи да застана в позиция. Когато си тръгна, отново почувствах тежестта на живота ми в ръцете си. Беше могъщо чувство. Този път исках да опитам да се спусна по-бързо. Едновременно отпуснах хватката си от въжето, сгънах коленете си и се отблъснах с увеличена драстично сила. Тялото ми се спусна към земята, набирайки скорост по пътя надолу. Точно преди да направя последното си оттласкване, затегнах хватката си, за да забавя тялото си. Скоро след това още веднъж бях в безопасност на земята. Какво вълнуващо преживяване!

Няколко минути по-късно бяхме свалили цялото оборудване и го бяхме прибрали обратно в джипа. След това се върнахме обратно до града, за да изчакаме пристигането на Марко. Отне ни около час да намерим автогарата. Мислехме, че сме ги пропуснали, докато не проверихме графика на автобусите. Според него имаше още два часа, преди автобусът му да пристигне. Междувременно започнехме да свирим на китара и да хвърляме фризби из околните улици. (…)

Автобусите идваха и си отиваха. Около 17:00 Марко най-сетне се появи, но не с автобус. Каза ни, че е ходил из града известно време, търсейки ни. Явно бе пристигнал по-рано същия ден и отишъл да провери кметството в свободното време. Марко имаше силна фигура и доста изразен тен. Роден и израсъл в Еквадор, той е известен с обиколките си из Европа, за да научи повече за Йога. Той търсеше просветление. Марко беше добър човек с мила душа. (…)

„И сега какво?” попитах след като всички се бяхме запознали с него. „Какво да правим?”
Конрад заговори: „Е, добре, защо не караме до Карпач (Karpacz), където живее братовчед ми, можем и да намерим място за вечеря там?”
„Звучи ми добре.” каза Марко.
„Разбира се.” каза Хени.
„Да, нека тръгваме.” кимна последен Вим.

Върнахме се до джипа с новия ни приятел Марко и се отправихме към Карпач, който беше на около 25 минути с кола. Карпач също така беше и града, в който Вим и Конрад се надяваха да организират пет километрово бягане предстоящата зима. (…)

По време на вечерята разговорът премина обратно към бягането с боси крака в снега. Вим и Конрад коментираха маркетингови планове и специфична информация.
Казах им: „Може да бъда полезен и да разпространя това в Америка. Имам няколко приятели, които могат да бъдат заинтересовани от участието в нещо подобно.”
Те изглеждаха развълнувани и продължиха да обсъждат потенциала. Целта на Вим беше да покаже на света, че всеки би могъл да се научи да прави това, което правеше той. Реши, че подобно тичане е прекрасна възможност за хората да преодолеят границите на тялото си. Беше вълнуващо да бъда включен в подобен тип разговор, да бъда част от нещо по-голямо от мен. Чувствах се много поласкан да участвам.

След вечеря Вим ни каза, че всички трябва да изкачим Монблан с него в първата седмица на август. Каза още, че с Марко сме добре дошли да се присъединим и да насърчим обучението си. Не исках да влагам твърде много надежди, но отвърнах, че се интересувам, стига да е възможно.
„Разбира се, че е възможно.” каза той, когато го поставих под въпрос. „Ако аз мога да го направя, ти може да го направиш. Всички сме способни. Духът няма възраст.”

Тези думи ме осениха. „Духът няма възраст.” Това е нещо, на което с Джарет бяхме повярвали от все сърце. Да чуя някого, с когото не сме обменяли това мнение преди и то в другия край на света, бе шокиращо. Беше утешително да зная, че и друг е стигнал сам до същото заключение. (…) Вим не беше вече знаменитост, виждах го като това, което е… Безкористен. Той искаше да направи промяна в света и бе готов да предложи услугите си на всеки, който има нужда от това. Той бе разпознал потенциала в своята способност и искаше да го сподели, а не да го пази за себе си. Той беше такъв тип човек, който състезателно предизвикваше хората да положат усилия и да бъдат по-добри. Всичко, което видях във Вим, бе всичко, което се надявах, че ще стана някой ден.

След вечеря отидохме на кратка разходка. Вим и Хени се опитваха да намерят скрит път към водопад, но тъй като бе тъмно и никой от тях не е бил там от години, се провалиха. В крайна сметка се разходихме до стар манастир. Марко направи много снимки на мястото, изглежда то го очарова. (…) Изморихме се и решихме, че е време да се прибираме. Докато се върнем в къщата, всички бяхме изтощени. Едва имахме енергия да се доберем до леглата си, преди да припаднем.

Използвах последните си няколко минути съзнание, за да запиша на документ в лаптопа си днешните събития. Когато завърших, натиснах копчето му за изключване и затворих капака. Заспах веднага щом главата ми легна на възглавницата.

85
Ммм... Разрових се за горното видео. Твърде е съмнително заради това, че представлява редактиран материал.

По правило, НЕ качваш редактирани материали, защото те повдигат АДСКИ МНОГО въпроси, на които не само, че не може да се отговори едновременно, а и въобще е безсмислено напрежение да се отговаря, при положение, че може да се пусне оригиналния материал.



Това е ИЗРЕЗКА от цял материал и не отговаря на минималните признаци, за да му се обръща внимание. Това е като финално заключение. Иначе, сред най-острите забележки, ако човек въобще направи грешката да му обръща внимание е въпросът - Как така събитието, което е обекта на материала, се случва точно секунди след монтирането и фокусирането на камерата?

Видеото отговаря на всички признаци на добър CGS (съвременна графична редакция).



В защита на видеото би било широкото му отразяване от редица други източници. В случая това отсъства - МНОГО хора наблюдават Луната всяка божа вечер, хиляди, така че ако нещо стане там, ще има поне още един, който да го е забелязал, но тези кадри не ги откривам на никое друго "горещо" място за уфология онлайн.

Така че, изводът е, почти гаранция  CGS (Computer Generated Solutions).

86

Дж. Розалес: Глава 30
Добре дошли в Полша


(…) Първи ден: 30 април 2010 г.

Събудих се от усещането, че някой ме потупва по рамото; беше човекът до мен. Стюардесите разнасяха закуска и той бе така любезен да ме събуди за храненето. Погледнах часовника си – показваше 23:37 северноамериканско източно време, което означаваше, че е 05:37 централноевропейско време. Имах по-малко от час, преди да се приземим в Амстердам. (…)

Самолетът спря на портата в 07:04 ч. Докато мина митница и отново получа чантите си, стана 08:05 ч. Хиляди хора стояха около портата. Оглеждах наоколо няколко минути, но Вим не се виждаше никъде. (…) След като около час обикалях мястото в търсене на Вим, седнах в кафене, разположено на противоположния край на сградата. Извадих си лаптопа и се опитах да проверя имейла си, за да видя дали не е пратил нещо, само за да разбера, че не е безплатно. Така че, реших да направя следващото най-добро нещо. Преписах от компютъра телефонния номер на Вим и отидох до най-близкия платен телефон. На път към него осъзнах, че не нося в себе си европейска валута. За щастие, стоях до щанд за обмяна на валута. Смених 150-те долара, които ми бяха дали родителите ми за спешни случаи и отидох да намеря най-близката телефонна кабина.

В 09:00 ч. най-накрая успях да открия телефон. Отне ми още 10 минути да разбера как работи, но в крайна сметка телефонът звънеше и чух гласа на малко момче:

Момче: Здравей, кой е?
Аз: Хм… Здрасти. Там ли са мама или татко?
Момче: Мамо!
*Отговори женски глас.
Жена: Привет, кой е на телефона?
Аз: (Моля, нека това бъде правилния дом…) Здравейте, казавам се Джъстин. Може ли да говоря с Вим Хоф?
Жена: (с холандски акцент) Оххх! Джъстин. Здравей, аз съм Каролайн. Вим е там и те търси. Той закъсняваше, но вече трябваше да е там. Намери ли те?
Аз: О, още не. Опитах се да огледам наоколо, но изглежда не мога да го открия.
Каролайн: Е, той носи сини дънки, синьо яке…

Не чух останалото от казаното, защото в този момент видях познато лице в тълпата от хора.

Аз: Съжалявам, Каролайн, мисля, че току-що намерих Вим! Трябва да отида при него. Благодаря!
Каролайн: Добре. Успех!

Затворих телефона и започнах да тичам към мястото, където бях забелязал Вим. Той беше изчезнал. Къде бе отишъл? Огледах наоколо още малко, но нямах късмет. Върнах се при телефона и повторно се обадих на Каролайн:

Каролайн: Здравей?
Аз: Здравей, Каролайн. Извинявай, че отново те безпокоя, но изглежда, че веднага след като затворих телефона, Вим изчезна. Случайно да знаеш къде мога да го изчакам?
Каролайн: Да, всъщност. На летището има място, където се срещат повечето хора. То е пред информационното гише, където се купуват билети за влак. Отиди там, а аз ще му се обадя на мобилния и ще му кажа да те срещне там.
Аз: Добре! Благодаря ти, Каролайн! Надявам се някой ден да се срещенем!
Каролайн: Аз също! Забавлявайте се в Полша!

Затворих телефона и тръгнах да търся въпросното гише. За моя изненада, попаднах на три такива. Направих три кръга, проверявайки всяко от тях отново и отново. 45 минути след края на разговора с Каролайн, най-накрая забелязах Вим. Беше няколко сантиметра по-нисък от мен и изглеждаше в страхотна физическа форма. Не можех да повярвам, че това е той. За пръв път виждах някой известен, камо ли да говоря с него, но някак събрах хладнокръвие и се приближих.

„Здравей,” прошепнах, в случай, че съм сгрешил самоличността му, „Вим?”
„Джъстин!” каза той, възнамерявайки да ме прегърне. „Как е? Радвам се, че си тук!”
Прегърнах го и отговорих с: „И аз се радвам. Съжалявам за объркването. Отне ми много повече време да те открия, отколкото предполагах.”
„Всичко е наред.” отговори той. „Хайде да отидем към колата, става ли?”

Да чуя Вим да говори ми даде по-добро разбиране за съдържанието на неговите имейли. Съдейки по кратките му отговори, понякога си мислех, че е ядосан. Сега разбирам, че това е начинът, по който говори. Бях забравил и че английският не му е роден език. По-късно научих, че първият му език е нидерландски, но като цяло говореше осем различни езика. Вим е голям лингвист.

Той грабна по-големият ми куфар и тръгна към това, което приличаше на изход. Минахме през комплект въртящи се врати и излязохме на чист въздух. Хубаво беше отново да съм извън летището. Небето беше облачно, а температурите изглеждаха доста мразовити, докато вятърът докосваше кожата ми. Имаше чести пориви на вятър, духащ по улиците, но изглежда не плашеше хората. Хиляди от тях изпълваха улиците извън летището. (…)

Няколко минути по-късно се приближихме до чудовищно превозно средство. Ако хамър и джип можеха да имат потомство, това щеше да бъде тяхното дете. За по-кратко ще го наричам джип. До джипа бяха двама мъже, един от които пушеше. Когато ни видя, че идваме, той веднага хвърли цигарата си на земята и я изгаси с обувката си.

„Джъстин,” представи ме Вим, „това са Хени и Конрад.”
„Удоволствие е да ви срещна и двамата” казах, ръкувайки се.
„Хени е моят оператор, ние сме приятели от известно време. Конрад е един от неговите приятели, който ще се присъедини към нас. И двамата са много добри хора.”
„Целта ми е докато се върнем, да откажа пушенето”, каза ми Конрад. „Това е лош навик, който трябва да спра, за да спестя пари.”

Кимнах и се усмихнах. Конрад беше интересен човек, няколко сантиметра по-висок от мен. Имаше тъмно руса коса и стройна физика. Не можех да видя цвета на очите му или да кажа кога ме гледаше, защото носеше тъмни слънчеви очила. Бързо научих, че джипът принадлежи на него и той ще го шофира до Полша. Конрад беше приятел на Хени, който той бе срещнал по време на игра на скуош.

Хени изглеждаше много мил човек. Някак ми напомняше на модел от мъжко списание. Най-силно в паметта ми останаха очилата му. Изглеждаха наистина скъпи и персонализирани. Що се отнася до физическото му присъствие, Хени бе близо до възрастта на Вим. Въпреки че Вим носеше широки дънкови панталони и яке, а Хени по-стегнато официално облекло, те и двамата имаха сходни телесни характеристики. (…)

Пейзажът в Амстердам бе много по-различен, сравнен с този в Пенсилвания, където има множество хълмове и долини. Амстердам беше изключително плосък. Друга забележителна особеност бе изобилието на вятърни мелници. Виждал съм няколко вятърни мелници във фермите в САЩ, но те изглеждаха като малки деца, в сравнение с гигантите от Амстердам. Това бяха двете характеристики, които за мен изпъкнаха най-много от пейзажите на Амстердам. Вероятно щях да видя повече, но вниманието ми бе насочено към Вим. Откакто се качихме в колата, ние постоянно говорехме.

Той бе напълно способен да отговори на всеки въпрос, който имах относно тренировките. Въпреки че за някои въпроси Вим ми каза да изчакам, докато пристигнем в Полша. Каза, че има учения, които не могат да се обяснят с думи, само с опит и именно затова се провежда този семинар. След като изчерпах въпросите си около определени техники, започнах да питам Вим за постиженията му, които бях видял по телевизията или прочел за тях в новините. Всъщност, всички истории, които той разказва в тази книга, чух по време на дългото пътуване с кола до Полша.

Тогава Вим продължи да ми разказва за новите научни пробиви във връзка с неговата автономна нервна система. Бях изключително впечатлен, когато чух, че има научни данни, подкрепящи начина на живот на Ледения човек. Покрай притеснението да не увредя тялото си, стигайки до ръба на хипотермията, бе насърчаващо да узная, че в крайна сметка мога да получа същите ползи от студа.

Пристигайки в Полша, забелязах драматична промяна в пейзажа. Пътищата бяха изключително тесни, осеяни с невъзможни за избягване дупки. От баща си съм наследил гаденето, причинено от движение и шофирането през Полша бе доста неприятно изживяване. През това време Конрад ни разказваше за живота си от времето, когато е живял в Полша. До този момент не бях наясно, че той е поляк. (…) Отпуснах се малко, разбирайки, че той владее напълно полски език, а и Вим е повече от опитен в него.

В този момент Вим ми каза, че целта им за седмицата беше „да направят прекрасно видео за YouTube”. Той искаше да покаже на хората, че семинарите могат да бъдат забавни и да предизвика интереса на повече от тях чрез Интернет. Вим ми каза и че в няколкото часа от срещата с Конрад до вземането ми от летището, им е дошла идея да се опитат да организират пет километрово бягане с боси крака в снега в Карпач, Полша.

Вим смяташе, че това е чудесна идея и страхотна възможност за общността да се присъедини към хубаво преживяване. Конрад беше в добра позиция да организира това, защото братовчед му имаше голямо политически влияние в Карпач. Вим ми каза, че мога да помогна в организацията, както и да се присъединя, когато дойде време за тичането; развълнувах се. След само половин ден в Европа, вече бях поканен да участвам в уникално събитие с единствения и неповторим Леден човек!

Беше рано вечерта, когато пристигнахме в средно голям дом в малкото село Przezdziedza. Външния вид на къщата ми напомняше на плевня. Вътре в оградата тичаха насам-натам четири или пет пилета. Вим отвори вратата към имота, за да може Конрад да вкара джипа. (…) Грабнахме вещите си от колата и ги преместихме в къщата. Влизайки, ме посрещна топло, удобно чувство, въпреки студения въздух, който изпълваше каменните стени. Бях впечатлен от това, колко много вече се чувствах у дома, въпреки че беше на хиляди километри от онова, което обикновено наричам „дом”. Може би е свързано с личността на Вим. Трудно е да не харесаш този човек. Личността му е топла и той ти говори сякаш сте приятели от раждане.

Вим ни разведе набързо из къщата. (…) Всеки от нас остави принадлежностите си до леглото, в което щеше да спи тази нощ. Хени, Конрад и аз щяхме да споделяме стая, а Вим да спи в спалнята от другата страна на коридора. След като се настанихме, се срещнахме в общата стая до камината.
„Ще ходим ли да плуваме?” попита Вим ентусиазирано.

„Бих искал да опитам”, отвърна Конрад, „но бе много дълго шофиране и мисля, че ще е по-добре да изчакам до по-късно тази седмица.”
„Не, благодаря.” отговори Хени, клатейки глава. „Не е за мен.”
„Разбира се! Ще отида да си взема бански.”, съгласих се аз. Не отидох в Полша, за да си стоя в къщата цял ден, дойдох да тренирам.
„Добре,” продължи Вим, „ние отиваме да плуваме, а ти, Хени, си вземи камерата и направи красиви снимки за YouTube.”
Хени кимна.

Изтичах нагоре по стълбите, за да се приготвя за първото си плуване. Отворих куфара си и извадих и двата си термометъра, банския костюм и кърпа. Температурата на въздуха бе някак топла и предположих, че ще ми бъде още по-топло, когато изляза от студената вода. Сякаш бях минали векове, откакто за последно се бях потапял в студената вода във ваната ми в колежа, но се чувствах достатъчно добре, за да нося само банските си гащета, тениска без ръкави и сандалите си за тичане.

Няколко минути по-късно срещнах останалите пред къщата.
„Мястото, където ще плуваме е на десет минути пеша от тук.” обяви Вим. „Там ходя през зимата да правя студените си тренировки.”
Оставихме кучето на Вим, Мишу вкъщи и затворихме вратата. Вървяхме по мръсен път, отминавайки къщи от двете ни страни. По едно време Вим вдигна ръка за поздрав към имот, подобен на неговия. „Там живее жена, която се грижи за Мишу и пилетата, когато ме няма. Събира яйцата и ги оставя в кошница до камината, за когато се приберем. Добра жена.”

Продължихме да вървим по пътя, докато Вим не ни каза, че сме стигнали достатъчно далеч. Минахме през тревата и някакви храсти и се озовахме в устието на река. От дясната ни страна имаше няколко трупи, разположени до купчини пепел.
„Хората идват тук понякога и палят огън на открито. Отпускащо е.” каза той. „Ще се гмурнем тук и ще плуваме някъде около 600 метра.”

Сега, тъй като съм американец, не съм запознат с метричната система и не съм правил никакви конверсии от години. Използвах това като предимство. Незнанието колко са 600 метра във футове или мили, бе по-малко плашещо за мен. Игнорирах разстоянието, което той ми даде и се вслушах в думата „бързо”. Аз не съм плувец, аз съм бегач, но зная как да плувам. Е, нека перефразирам това. Зная как да се нося по водата и бавно да оттласквам тялото си напред.
„Да!” отговорих. „Разбира се, ще опитам!”

Докато Хени приготвяше видеокамерата си, извадих един от своите термометри и измерих температурата на водата. Термометърът отчете 8.7°С. Въпреки че температурата на водата бе с няколко градуса по-топла, отколкото беше тази във ваната ми, не знаех какво да очаквам.

Опитах се да остана обнадежден, а и не исках да изглеждам слаб пред Ледения човек. Когато Хени бе готов, Вим ме накара да застана до него. Хени започна да записва, а Вим да говори пред камерата. Той обясни колко далеч ще плуваме и колко е студена водата. В края на речта, Вим си свали ризата и я хвърли към мен. За да се засили, той отстъпи няколко крачки от брега на реката. След като изкрещя силно: „Да! Отивам!”, се затича с пълна скорост и се гмурна във водата. Мислех, че ще ме изчака да скоча, преди да започне нашето предизвикателство, но грешах. Той започна да плува в посоката, която по-рано ми бе посочил.

Предполагам, това означава, че няма да плуваме един до друг, си помислих.
Свалих ризата си, засилих се и скочих във водата. Студената вода моментално охлади тялото ми. Изминало бе доста време, откакто бях напълно подложен на студа. Бях забравил колко студен всъщност може да бъде студа. След като изплувах от гмуркането си, разтърсих глава, за да извадя водата от очите си и започнах да плувам.
„Той го направи!” чух Конрад да крещи. „Ти си моят герой!”
Усмихнах се на забележката му, докато загребвах вода с ръце, движейки се напред. Вим беше толкова далеч, че пожелах да забави малко темпото си.

След около минута тялото ми се приспособи към водата и вече не чувствах студеното й ужилване. Припомних си познатото усещане и го приветствах. Отдясно видях Конрад и Хени да вървят по брега на реката, правейки снимки и видеозаписи. Вим продължи с бързо темпо и увеличи разстоянието помежду ни.
„Как се чувстваш?” изкрещя той, обръщайки се назад към мен. „Добре съм.” отговорих.

След приблизително седем минути плуване, студът започна да пропълзява обратно в тялото ми. Първо бяха засегнати пръстите на ръцете и краката ми, стана изключително трудно да ги разтварям. Забелязах и че темпото ми се забавя значително. Беше трудно да се задържа на повърхността на водата, но използвах цялата си енергия, за да продължа движението си напред. На няколко пъти ми направи впечатление, че реката става по-плитка. Когато стана възможно, стъпих на дъното й, за да дам почивка на ръцете си.

Бяха изминали дванадесет минути, а за мен стана изключително трудно да движа крайниците си. Тялото ми вече не беше изтръпнало, просто беше студено, наистина студено. По-нагоре забелязах Вим да излиза от водата. Най-накрая, си помислих, почти съм там. Само още малко.

За щастие имаше още един участък от плитка вода и успях да ползвам краката си за разходка. През последните четири минути вървях през водата, проправяйки си път към мястото, откъдето Вим току-що бе излязъл. Хени, Конрад и Вим ме поздравяваха, но аз ги игнорирах. Бях концентриран върху опитите си да открия колко много щети съм нанесъл на тялото си. Движех се много бавно, усещах ръцете и краката си като скали и нямах каквато и да било чувствителност в тях. Когато най-сетне стигнах до брега, се опитах да се издърпам, но ръцете ми бяха неспособни да издържат телесното ми тегло. Принуден бях да намеря подводна издатина, която да ползвам като стъпало и да извадя себе си от водата.

След като излязох, Вим ме погледна и попита как се чувствам. Когато отговорих „добре”, зъбите ми изтракаха, а през тялото ми премина студена тръпка. Вим ме гледаше и можех да кажа, че знае колко всъщност не съм „добре”. Така че признах пред него, че не мога да усетя пръстите на ръцете и краката си.
„Нека направим упражнение, за да поправим това.” каза той.

Той стоеше изправен, със събрани крака и започна да размахва ръцете си напред-назад. Те се кръстосваха една върху друга и удряха гърба му, сякаш многократно правеше прегръщащо движение.
„Направи това и то ще върне кръвта ти обратно в пръстите на ръцете.” обясни той.
Повторих неговата демонстрация. Хени и Конрад се присъединиха просто ей-така. След около минута, Вим започна да кляка близо до земята и отново да се изправя. Напомняше ми на правене на клякания във фитнеса, с изключение на това, че краката му бяха един до друг. Тримата повторихме това упражнение.

„Чувстваш ли се по-добре?” попита Вим, след няколко серии от клякания.
„Все още не,” отговорих, „имам чувството, че ми става по-студено.”
„Това е последващото охлаждане. Хени, Конрад, моля вземете вещите ни. Джъстин и аз ще тичаме обратно към къщата и ще ви чакаме там.”

С Вим започнахме да тичаме по пътя за къщата. Тялото ми беше стегнато, а моторните функции в краката ми – все още твърде бавни. Чувствах се некоординиран. След минута тичане, стомахът ми започна да се обръща. Обзе ме усещане, че ще повърна. Моята болест от движение се обаждаше, но защо? Бях толкова объркан.
„Вим, имам чувството, че мога да повърна.” му признах.
„О, това не е добре.” каза той. „Нека повървим.”

Нервите ми се успокоиха, но тялото остана студено. Обратно в къщата, Вим ми направи кафе, за да се затопля. Взех един суичър от куфара си и го облякох. По това време тялото ми вече страдаше от неконтролируемо треперене. Когато Хени и Конрад се върнаха, Конрад предложи да седна вътре в джипа му, който бе стоял на слънце през последните няколко часа. Помислих си, че не може да ми навреди. Бях готов да опитам всичко.

Взех си кафето и стоях в джипа на Конрад през следващия час. Докато топлия въздух бавно затопляше отново тялото ми, съжалявах колко малко бях направил, за да подготвя себе си. Ето ме, в присъствието на майстора на студа и въпреки това не успях да издържа 15 минути плуване в студена вода. Разочарованието ме обземаше, но докато тялото ми спираше треперенето си и си връщах контрола над него, видях потенциал. Видях първото си плуване като добра отправна точка, към която да погледна в края на седмицата, за да видя направения прогрес.

Когато почувствах, че съм възвърнал своето хладнокръвие, излязох от колата и намерих Вим. Всички стояха до камината и обсъждаха плановете за вечеря.
„Защо не шофираме до града и не направим покупки. След това можем да отидем някъде и да си купим вечеря.” предложи Вим.
Всички сметнахме, че е добра идея. Отидохме в джипа на Конрад и карахме 15 минути, докато стигнем до град Лвовек Шльонски (Lwowek Slaski). Когато стигнахме там, Вим предложи да взема китарата и моето фризби от багажника, за да поиграем в близкия парк след направата на покупките. На път за бакалията се натъкнахме на две млади полякини. Конрад спря и ги попита на полски дали искат да се присъединят към нас след 20 минути, за да ни чуят как свирим на китара. Те се съгласиха и ние продължихме към магазина.

Когато пристигнахме там, оставих китарата и фризбито при Конрад, докато той пуши своята цигара. Вим и аз разгледахме наоколо за провизии, които биха отговаряли на нуждите ни. Хени и Конрад бяха вегетарианци, така че ще трябваше да имаме безмесни ястия, докато са наоколо. След като купихме храната, отидохме в местния парк, който беше точно отсреща на улицата. Паркът не беше голям, заемаше само декар земя, което бе повече от достатъчно за нашите цели.

Вим седна на земята в средата на парка и извади бисквитите и бирата от чантите с покупки. Бирите бяха в топли кутии. Всъщност не съм фен на бирата, още по-малко ако е топла, но когато Вим ми предложи една, не исках той да си помисли, че съм груб, така че изфабрикувах усмивка и я отворих. Вим взе китарата и започна да пее испански любовни песни. До този момент не бях наясно колко добре той може да свири на китара. Момичетата отпреди малко трябва да бяха чули неговото пеене, защото се показаха иззад ъгъла, малко след като той бе започнал. Те седнаха на пейка и потупваха с крака в ритъма на музиката. Хени, Конрад и аз подхвърляхме наоколо фризбито, докато Вим продължи да свири на китара.

Слушането на музиката ме вдъхнови да поискам да направя задно салто. Мина доста време откакто бях опитвал веднъж, но исках да направя нещо, което да впечатли Вим. Глупаво, знам, но тази мисъл ми дойде наум. Както и да е, помолих Хени да ми съдейства и да бъде моя основа. Вим сметна, че ще бъде добра идея да се направи клип, така че Конрад взе камерата и започна да записва. При преброяване до три, стъпих в сключените ръце на Хени, който ме повдигна с всички сила и ме хвърли във въздуха.

Милисекунди по-късно, бях обратно на земята, а Вим ръкопляскаше. Вим ни каза, че в миналото редовно е правил задни салта и тренировките му в йога са направили тялото му по-гъвкаво и способно да прави трудни каскади. Бях впечатлен и се надявах да имам честта и го видя да прави някое един ден.

Скоро след като двете момичета станаха да си ходят, стомасите ни започнаха да къркорят. Вим предложи да караме до местната пицария и си вземем нещо за ядене. (…) Докато хапвахме пиците си, Вим спомена, че още един човек ще се присъедини към семинара на следващия ден. Името му беше Марко. Той каза, че Марко ще пътува с автобус и трябва да го посрещнем.

Бързо приключихме вечерята си и решихме, че е време да се връщаме. Слънцето беше залязло и въздухът бе още по-хладен. Пожелахме си лека нощ и отидохме в съответните легла. Лежах там няколко минути, мислейки за днешното изживяване. Извадих си лаптопа и се опитах да го запиша възможно най-подробно. В крайна сметка клепачите ми натежаха и заспах дълбоко.

87
Защо "вярвам",дори съм убедена,че живеем в една МултиВселена,няма да обяснявам,защото касае лични преживявания.Но въпросът "дали вселената е една" е аналогичен на въпроса "Сами ли сме във вселената"..
И точно понеже не допускам ограничения за същността на Бог,а го намирам за неЩО извечно и безкрайно,за това и не мога да си представя,нито,че човекът е сам във Вселената,нито пък,че Вселената ни е сама в безк-Рая.

Еййй, Психо. Точно тука ли намери да шикалкавиш? В нашия форум? Нали разбираш, че няма кой да се върже точно на такива шикалкавения тук.


Извинението с "личните преживявания" няма как да мине, наслушали сме се през годините.

Напълно несъществена е така наречената от теб "аналогия" между двата въпроса, еднаква е формата на речта. Правиш ли разлика между смисъла на речта и формата на речта?

Да твърдиш, че единствеността на Бог е негово "ограничение" е просто дебелоочие, а не философски аргумент.








Искам на всички да напомня за правилата.



Етикет "критика"

Когато е налице потискане на градивната критика от страна на потребител с регистрация Ниво 2, най-уместното действие би било критиците на съответния автор да поемат отговорността в свои ръце, и да се потрудят истината да бъде установена и доказана. Етикет "критика" означава, че дадената тема или материал е критика на друга тема или материал.

Най-уместно е, друг потребител с регистрация от Ниво 2 да отвори нова тема, като един от трите й етикета бъде "Критика". В така етикетираната тема, авторът би трябвало да изложи своята пространна аргументация и добре да опише и защити своите възражения по адрес на твърденията на друг потребител с регистрация от Ниво 2. Желанието градивно да критикувате потребител с регистрация от Ниво 2 е напълно уместна мотивация да поискате собствена регистрация от Ниво 2.

Този подход е уместен, когато един потребител системно потиска градивната критика по свой адрес, или просто когато потребителят има съмнения, че друг потребител въобще би се съгласил да одобри твърде смелите му критики. Този подход също така е най-уместен, когато двама ерудирани потребители желаят да водят по-мащабен дебат - етикет "критика" гарантира възможно най-градивния диалог помежду им, така че всички ние да можем да се обогатим от размяната на обоснованите им реплики.

Според администрацията на сайта, отговорното развитие на информационното пространство се състои в следното:

  • задължително спазване на етиката* в общуването
  • задължително избягване и преустановяване на пропагандните методи за общуване
  • задължително избягване на спама
  • препоръчителен стремеж към обосноваване
  • препоръчителна отзивчивост спрямо градивна критика
  • препоръчителна отговорност за разпространението на истината за всяко нещо, а не на заблудите
при писане на теми с етикет "критика":
  • задължително обосноваване на изложените критични аргументи
  • препоръчителен стремеж към анализ на онова, което е обект на пространната градивна критика
Наред с горните съображения, потребителят с регистрация от Ниво 2 има и техническите отговорности да:
  • Одобрява, или не одобрява коментари към свои теми или материали
  • Трие противопоказните коментари



Искам да ви обърна внимание (на всички, Glasberg и Psyhea), че въобще не се съобразявате с духа на горното.

Ако заформилият се в разстояние на няколко теми спор не придобие по-академичен и конструиран характер, скорошното ново съдържание във форума ще трябва да изчезне.

Едно от нещата, които най-много накърняват търпимостта ни, е форумът да прилича на всички останали или някой да не се съобразява, че Апокрифна Академия е много различно място.


88
С други думи, виждаме как на цели два пъти в запазената до днес най-древна позната митология, женският божествен образ Инана/Ищар цели два пъти заплашва, че ще направи така, че мъртвите ще се въздигнат и че ще са много повече от живите и или ще изядат храната на живите (по този начин унищожавайки древния свят) или ще изядат самите живи.



Идеята за ходещ труп или ходещ скелет, който яде живите, е една човешка хорър идея, която продължава да е най-модерния хорър в хорър фантастиката ни днес, във всичките ни романи, филми и видео-игри. Тоест, тази прото-хорър идея е в топ 3 на всичките ни бестселъри вече повече от поне 6000 години. НЕПРОМЕНЕНА!





Една от аксиомите в окултизма (скритото знание), е че "няма нищо ново под слънцето".

Тоест, истината ще бъде истина винаги. Няма нови истини, нито отпаднали истини. Истините са истини, защото винаги са.


Границите на човешката психика, "психогония" ако мога така да се изразя, са ОТДАВНА достигнати и добре разгледани и описани. Нищо от своята психика не сме надскочили или преодоляли откакто съществуваме като човешки вид, преживяваме единствено цикличността на модата - от време на време наблягаме на стари и добре познати аспекти на всичко онова, което винаги сме били.

Критиците винаги са наричали Библията "най-добрата история, писана някога" (безсмъртният Джордж Карлин). И въпреки цялата критика, и въпреки всичко, което може да се каже - да... но все пак наистина Е най-добрата история, писана някога.

Тя е нашият максимум.

И е максимум, защото стъпва на ВСИЧКО от най-най-древните времена. Не отхвърля нищо - събира и уединява всичко, всичките свои граници, които сме достигнали, описали и изучили.







Опитите да се вдъхне живот на някакъв "Ню-Ейдж" като НОВА религиозна парадигма... дори и в комбинация с най-новия шит - извънземните - която просто ей така да замени древните митологии (обединени и унифицирани в Библията и другите свещени книги), е наистина жалък и мимолетен. Отстрани е толкова очевидно и е въпрос на време тази вълна просто да премине, като не една или две през хилядолетията до сега.

Разберете - не казвам, че извънземни няма. Но насърчавам всеки да положи усилия да опознае авторитетната уфология. Нивото на нашия сайт не толерира празните идеи от рода на това извънземните да се разглеждат в божествена светлина, защото доказателствата, с които човечеството разполага, говорят точно за обратното.

Нивото на нашия сайт също така не толерира и празни идеи от рода на тези, според които гигантските периоди от време "магически" могат да направят от всяко нещо божество. Няма никакъв смисъл в схващането, че милиарди години съществуване ще направят така, че някой да надскочи качествения праг на съществото си. Бог не се става за милиарди години, нито за колкото и да е години. Ние сме един от безбройните примери за това - откакто се помним телата и умовете ни се занимават с едно и също, но се променя единствено броят ни.

Моля онези от вас, които вече имат регистрации поради една или друга причина, да не смъкват нивото на сайта, като отказват да разглеждат авторитетната доказателствена и документална информация за различните теми, докато продължават да настояват (на практика пропагандирайки) лишени от почва и обосновка идеи.


89
Та... шумерската версия:

В шумерската религия, мястото Кур се е считало за тъмна, мрачна пещера, намираща се дълбоко под земята; хората си представяли живота там като "сенчеста версия на живота на земята". Бил управляван от сестрата на Инана, богинята Ерешкигал. Преди да замине, Инана дава инструкции на своята наместница и слугиня Ниншубур (Ninshubur) да пледира пред божествата Енлил, Нана, Ану и Енки да я спасят, ако не се завърне след три дена. Законите на подземния свят диктуват, че, с изключение на посочените вестоносци, онези, които влязат в него, никога не могат да го напуснат.

Инана се облича изискано за посещението си; носи турбан, перука, огърлица от лапис лазули, мънисто по гърдите си, "пала" (рокля, носена от благороднички, бел.прев), грим за мигли, нагръдник, златен пръстен и държи мерителна пръчка от лапис лазули. Всяка одежда е символ за силната личност, която тя представлява.





Инана блъска по портите на подземния свят, изисквайки да я пуснат вътре. Пазителят на портала Нети я пита защо е дошла, Инана отвръща, че желае да се присъедини към погребалната церемония на Гулгалана, "съпругът на по-голямата ми сестра Ерешкигал". Нети донася това на Ерешкигал, която му казва: "Заключи седемте порти на подземния свят. После, една по една, открехни леко всяка порта. Пусни Инана да влезе. Като влиза, свали царствените й одежди." Може би дрехите на Инана, неподходящи за погребение, заедно с надменното й поведение, накарали Ерешкигал да бъде подозрителна. Следвайки повелите на Ерешкигал, Нети казва на Инана, че може да влезе през първата порта на подземния свят, но трябва да предаде мерителната си пръчка от лапис лазули. Тя пита защо, и й се отвръща, "Просто такива са обичаите на подземния свят". Тя изпълнява искането и преминава. Инана преминава общо през седем порти, като на всяка премахва част от облеклото или накитите, които е носила в началото на пътуването, като по този начин съблича цялата си власт/сила. Когато пристига пред сестра си, тя е гола:

Цитат
"След като се привела и премахнали дрехите й, ги отнесли. Тогава накарала сестра си Ерешкигал да стане от трона си и вместо това тя седнала на нейния трон. Аните (Анунаките, бел.прев), седемте съдии, отсъдили срещу нея. Те я погледнали - това било погледът на смъртта. Те й продумали - това била речта на гнева. Те й навикали - това бил викът на тежката вина. Поразената жена била превърната в труп. И трупът бил окачен на кука."





Три дена и три нощи преминали, и Ниншубур, следвайки повелите, отива в храмовете на Енлил, Нана, Ан и Енки, и пледира с всеки от тях да спасят Инана. Първите три божества отказват, казвайки, че съдбата на Инана е нейна собствена вина, но Енки е дълбоко обезпокоен и се съгласява да помогне.

Той създава две безполови фигури на име гала-тура и кур-яра от мръсотията под ноктите на два от пръстите си. Дава им нареждания да укротят Ерешкигал и, когато ги попита какво искат, да помолят за трупа на Инана, който трябва да поръсят с храна и с водата на живота. Когато се явяват пред Ерешкигал, тя е в агония както жена по време на раждане. Тя им предлага каквото поискат, включително реки от животворна вода и поля със зърно, ако успеят да я облекчат, но те отказват всички тези предложения и молят единствено за трупа на Инана. Гала-тура и кур-яра поръсват трупа на Инана с храна и с животворна вода и я съживяват. Ерешкигал изпраща демоните гала да последват Инана навън от подземния свят, настоявайки, че някой друг трябва да бъде отведен в подземния свят като нейн заместник.

Първо те се нахвърлят върху Ниншубур и се опитват да я отвлекат, но Инана ги спира, настоявайки, че Ниншубур е нейна предана слугиня и че тя с право е плакала за нея, докато е била в подземното царство. След това те се спускат върху Шара (Shara), гримьорът и разкрасителят на Инана, който все още я оплаква. Демоните се опитват да го отвлекат, но Инана настоява, че не могат да го отвлекат, защото той също е плакал за нея. Третият, върху когото налитат, е Лулал (Lulal), който също още я оплаква. Демоните се опитват да го отвлекат, но Инана ги спира отново.

Най-сетне, те идват при Думузид (Dumizid), съпругът на Инана. Въпреки съдбата на Инана, и за разлика от другите, които подходящо са я оплаквали, Думузид е пищно облечен и си почива край едно дърво, или върху трона й, забавляван от момичета-робини. Инана, разсърдена, се съгласява гала да го отведат. Тогава гала завличат Думузид в подземния свят.

Друг текст, познат като "Сънят на Думузид", описва поредицата от опити на Думузид да избяга от гала демоните, усилие, в което му помага богът-слънце Уту.

В шумерската поема "Завръщането на Думузид", която започва там, където свършва Сънят на Думузид, сестра му Гещинана плаче продължително с дни и нощи заради смъртта на Думузид, в компанията на Инана, чието сърце явно се е обърнало, и в компанията на Сиртур (Sirtur), майка му. Трите богини продължително го оплакват, докато накрая една муха не разкрива на Инана къде се намира съпругът й.

Заедно, Инана и Гещинана отиват в двореца, където мухата им е казала, че ще открият Думузид. Откриват го там и Инана постановява, че от този момент нататък Думузид ще прекарва половината от годината със сестра й Ерешкигал в подземния свят, а другата половина от годината в Небесата с нея, докато сестра му Гещинана заема мястото му в подземния свят.







В акадската версия:

Акадската версия започва с това как Ищар приближава портите на подземния свят и изисква пазителят на портала да я пусне:

Цитат
Ако не отвориш портата, за да вляза,
аз ще смажа вратата и ще разбия резето,
ще смажа касата на вратата и ще обърна пантите навътре,
ще въздигна мъртвите и те ще изядат живите:
И мъртвите ще надчисляват живите!

Пазителят на портала (чието име не се дава в акадската версия) бърза да каже на Ерешкигал за пристигането на Ищар. Ерешкигал му нарежда да пусне Ищар да влезе, но му казва "дръж се с нея според древните обичаи". Пазачът пуска Ищар в подземния свят, отваряйки една по една вратите. На всяка порта Ищар е принудена да съблича по една част от облеклото си. Когато най-сетне минава през седмата врата, тя е гола. В яростта си, Ищар се хвърля срещу Ерешкигал, но Ерешкигал нарежда на слугата си Намтар (Namtar) да хвърли Ищар в тъмница и да отприщи върху нея шестдесет болести.

След като Ищар се спуска в подземното царство, всички сексуални действия на земята спират. Богът Папсукал (Papsukkal), акадския противовес на Ниншубур, докладва за положението на Еа, богът на мъдростта и културата. Еа създава същество от смесен пол, наречено Асу-шу-намир и го праща при Ерешкигал, нареждайки му "да призове имената на великите богове" срещу нея и да поиска торбата с животворна вода. Ерешкигал побеснява, когато чува исканията на Асу-шу-намир, но е принудена да му даде водата на живота. Асу-шу-намир поръсва Ищар с водата, с което я съживява. Тогава, Ищар преминава обратно през сеемте порти, получавайки по една част от одеждите си на всяка порта и излиза от последната врата напълно облечена.


90
Спускането на Инана в подземния свят

https://en.wikipedia.org/wiki/Inanna

Има две версии на историята за Спускането на Инана в Подземния свят, които са оцелели до днес: шумерска версия от Третата династия на (град) Ур и явно произлизаща от нея акадска версия от ранното второ хилядолетие преди Христа. Шумерската версия на историята е почти три пъти по-дъла от акадската версия и съдържа много повече детайли.



Шумерска версия

В шумерската религия, мястото Кур се е считало за тъмна, мрачна пещера, намираща се дълбоко под земята; хората си представяли живота там като "сенчеста версия на живота на земята".


Всъщност, това е много сходно с вярванията на Веско, за които мисля, че е говорил някъде тук из сайта.

Никога не забравяйте, че в Астрала всеки може да бъде всеки!

Кратко обобщение.

Да получим ОИТ трябват две прости неща – желание и постоянство в опитите ни. Всеки от нас го може, в това съм абсолютно убеден. Преживяването си заслужва, а придобития опит не е за пренебрегване с оглед на това, че съществуването ни продължава в подобен свят.

Само това намирам. Разговаряли сме с него, че според неговите впечатления, човек след смъртта несъзнателно продължава да живее копие на живота си в "астрала", така да го наречем, докато, как да кажа... "докато енергията от инерцията на живота му (мислите и вярванията, които е подхранвал) не се доизчерпа и човека (това което е останало от него) не изчезне завинаги". Разговаряли сме, че евентуално по-осъзнатите след смъртта трябва да намерят да поглъщат енергия от някъде, за да стабилизират и продължат съществуването си там, като неосъзнатите "стават храна" на по-осъзнатите и тн. Веско ми е споделял вярването си, че материалният свят и живите хора в него подхранват с енергия по-фините светове и така по стълбицата нагоре, а не обратното, оттам и интереса на фините светове за контрол и идеологическо присъствие в материалния свят. Мисля, че това също го е споменавал някъде из форума.

Образно казано :) Самият Веско може да каже повече, понеже аз само преразказвам различни наши разговори през времето.


Дали шумерите са били първи, или първи е бил Веско? ;D Дали са намерили един и същи източник, и дали това е източник на вдъхновение или източник на информация? Кой ли ще се наеме да изясни? :) Заради многото прилики в основните моменти, нека видим по-подробно какво е известно за вярванията на шумерите:



Древният Месопотамски подземен свят

Древният Месопотамски подземен свят, на шумерски най-често наричан Кур, Иркала (Irkalla), Куку (Kukku), Арали (Arali) или Кигал (Kigal) и на акадски Ершету (Erṣetu), въпреки че е имал много имена и в двата езика, бил тъмна и мрачна пещера дълбоко под земята, за чиито обитатели се вярвало, че продължават да водят "една сенчеста версия на живота на земята". Единствената храна или питие била сухата прах, но членовете на семейството на починалия изливали дажби от храна и питиета за мъртвия, за да ги консумира (обикновено през дупки и тръби от повърхността към гроба, бел.прев). За разлика от много други алтернативи в древния свят, в шумерския подземен свят нямало финална присъда на починалия и мъртвите не били нито наказвани, нито награждавани за делата си приживе. Качеството на съществуването в подземния свят се определяло от условията на погребението (дали е било пищно или скромно, бел.прев).

Владетелят на подземния свят била богинята Ерешкигал, която живеела в двореца Ганзир (Ganzir), понякога използван за име на самия подземен свят. Съпругът й бил или Гугалана (Gugalanna), "каналният инспектор на Ану", или, особено в по-късните истории, Нергал (Nergal), богът на смъртта. След Акадския период (около 2334 - 2154 г. пр. Хр.) Нергал понякога поемал ролята на владетел на подземния свят.

Седемте порти на подземния свят се пазят от вратар на име Нети (Neti) на шумерски. Богът Намтар (Namtar) действа като сукал, тоест божествен наместник на Ерешкигал. Умиращият бог Думузид прекарва половината година в подземния свят, докато, през другата половина, дворецът му се обитава от сестра му, богинята на писмеността Гещинана (Geshtinanna), която записва имената на починалите. Подземното царство също така е обител на различни демони, включително противният Ламащу (Lamashtu), който се храни с деца, на страховитият демон на вятъра и бог-покровител Пазузу (Pazuzu), и на гала - демони, които отвличали и завличали смъртните в подземния свят.

Всички души отивали в един и същи задгробен живот и действията на човек по време на живота нямали никакъв ефект за това как щял да бъде третиран в идния свят. За разлика от задгробния живот на древен Египет, нямало съдебен процес или оценяване на починалия; мъртвите просто се явявали пред Ерешкигал, която ги произнасяла за мъртви и имената им се записвали от богинята на писмеността Гещинана.

Вярвало се, че душите в Кур не ядяли нищо друго, освен суха прах и членовете на семейството ритуално изливали възлияния в гроба на починалия през глинена тръба, като по този начин позволявали на мъртвия да пие. За тази причина се считало за много важно човек да има колкото се може повече челяд, за да може наследниците му да продължат да осигуряват възлияния за мъртвия, за да може той да пие още много години. Онези, които били умрели без наследници, щели да страдат най-много в подземния свят, защото нямало да имат съвсем нищо за пиене. Понякога мъртвите се описват като голи или облечени в пера като птици.

Въпреки това, погребалните улики посочват, че някои хора вярвали, че богиня Инана, по-младата сестра на Ерешкигал, имала силата да награждава отдадените на нея със специални привилегии в задгробния живот. По време на Трета династия от Ур (около 212 - 2004г пр. Хр.) се вярвало, че отношението към човека в задгробния живот зависело от това по какъв начин е погребан; онези, които получавали пищни и разкошни погребения щели да получат добро отношение, но онези, които получавали бедни богребения, щели трудно да прекарат времето си. Онези, които не успеели да получат подходящо погребение, като загиналите в пожари например и чиито тела били изгорени или онези, които умирали сами в пустинята, въобще нямало да имат съществуване в задгробния живот, а просто щели да спрат да съществуват. Шумерите вярвали, че за високо привилегированите, музиката щяла да облекчи суровите условия в подземния свят.




География

Вярвало се, че входът към Кур се намирал в планината Загрос (Zagros) далеч на изток. Стълбище водело до портите на подземния свят. Самият подземен свят се намирал дори по-дълбоко под земята от Абзу (Abzu), голямата подземната прясна вода, за която древните месопотамци вярвали, че се намирала дълбоко под земята. В други противоречиви традиции, обаче, подземният свят изглежда се намира на далечно и недостъпно място на земята, вероятно някъде в далечния запад. Тази алтернативна традиция е извлечена от факта, че подземният свят понякога се нарича "пустиня" и от факта, че действителните реки, които се намират далеч от Шумер, понякога се наричат "река от подземния свят". Вярвало се, че подземният свят имал седем порти, през които душата трябвало да премине. Всичките седем порти се защитени от ключови резета (вид ключалка, на практика безпружинни петлета, премествани с ключ, бел.прев).

Вярвало се, че нощем, слънчевият бог Уту (Utu) пътувал през подземния свят като част от пътя му на изток, подготвяйки се за изгрева. Една шумерска литературна находка говори за това как Уту осветява подземния свят и раздава правосъдие там, а един химн за Шамаш (Shamash) разказва, че Уту е като сидя на мъртвите в подземния свят, редом до малку, кусу и Анунаки. По пътя му през подземния свят, вярвало се, че Уту преминавал през градината на бога-слънце, в която имало дървета, раждащи скъпоценни камъни вместо плодове. Шумерският химн за Инана и Уту съдържа етиологичен мит, в който сестрата на Уту Инана моли брат си Уту да я заведе в Кур, за да може тя да вкуси от плода на дърво, което растяло там, защото то щяло да й разкрие всичките тайни на секса. Уту се съгласява и, вече в Кур, Инана вкусва от плода (скъпоценния камък) и става запозната и знаеща за всички неща в секса. Химнът използва същия мотив, който се открива при Енки и Нинхурсаг и в по-късната Библейска история за Адам и Ева.


Страници: 1 ... 3 4 5 [6] 7 8 9 ... 73