КНИГА: Д. Давидовиц, 1988г---- Пирамидите - една разгадана енигма

[λ]

Край на ужасяващо фантастичните спекулации. Нашите поколения са били занимавани с всякакви необосновани и неоправдани спекулации относно пирамидите както от страна на стандартизираната египтология, така и от страна на езотериката, в която отдавна са изкоренени всякакви стандарти за истинност и обективност.

Написана преди близо 30 години, книгата на д-р Давидовиц продължава да бъде удобно незабелязана, дори и в англоезичното интернет пространство. За читателя на "Апокрифна Академия" този прочит може да се окаже много интересно пътешествие, противоречащо на някои известни спекулативни материали, но същевременно напълно в унисон с множество материали в нашата Библиотека, като например "Старата Земя? Защо Не!" на Д. Нийнхюис, "Оргономия и демонстрация на клаудбъстър", дори "Райх на Черното слънце" на Д.Фарел, и вероятно и други бъдещи материали.

Надявам се, че някои от вас ще изпитат същото любопитство и интерес, докато четат, каквито и аз изпитвам, докато продължавам да я превеждам

[λ]

ПИРАМИДИТЕ
Една разгадана енигма

Д-р Джоузеф Давидовиц
и
Марги Морис

Пирамидите на Египет продължават да са една от най-старите и най-чудатите мистерии на човечеството. До сега, никой, включително и египтолозите, не е дал задоволително обяснение как са били построени пирадимидите. Традиционната теория, която обяснява, че дълги върволици роби влачили и издигали масивни блокове по огромни рампи, не адресира адекватно опасностите и сложностите, заради които такава една операция е твърде невероятна, особено при положение, че стотици от най-големите блокове на пирамидите са поместени на големи височини. Свръхестественото напасване на блоковете един към друг  – 0,005 мм – озадачава египтолозите. Твърди метали, като желязо и бронз, все още не са били разработени, за да се направят добри инструменти за рязане на камък. Логистическите проблеми при построяването на пирамидите са зашеметяващи и никога не са били изглаждани; мащабът и съвършенството са прекалено грандиозни. По време на 20-годишното управление на фараона, който ги е построил, са били произведени около 2.5 милиона блока, подредени съвършено. Заедно с развиването на по-софистицирани научни методи за изследване списъкът с мистериите също се удължава и се повдигат все повече въпроси, отколкото се дават отговори.

Д-р Джоузеф Давидовиц, химик-изследовател и откривател на химията на геополимеризацията, е разрешил мистерията. Той е възстановил великата, забравена технология, използвана за направата на пирамидите. Неговото откритие е толкова драматично и толкова голямо по мащаб, че засяга основни аспекти от древната история, които ще трябва да се преосмислят. Тази технология и доказателството за нейното прилагане в древен Египет са живо и убедително представени в “Пирамидите: Една разрешена енигма”. Концепцията ни за древен Египет никога повече няма да бъде същата!



ОТНОСНО АВТОРИТЕ:
Д-р Джоузеф Давидовиц живее във Франция и провежда химическите си изследвания в Геополимерния институт, на около 150 км северно от Париж. Той е посещаващ професор в Университета на Торонто, в Канада, и директор на Института по Приложни Археологически Науки (IAPAS) на Барийския университет, във Флорида. Неговите геополимерни материали са най-важните нови материали от разработването на пластмасата насам, и в момента с тях се извършва революция в строителството,  контрола на отпадъците, и индустриите на материалните науки.

Съавторът Марги Морис е асистентката на д-р Давидовиц и негова представителка в САЩ. Тя управлява административния офис на IAPAS и изучава египетска история по програма на Университета на Минесота.




Съдържание

Глава 1 – Мистерии на Древния свят

Глава 2 – Проблемът отблизо

Глава 3 – Технологичният парадокс

Глава 4 – Фалшивите доказателства на египтологията

Глава 5 – Решението

Глава 6 – Правдоподобността на теорията

Глава 7 – Веществените научни доказателства

Глава 8 – Доказателствата в Гиза

Глава 9 – Зараждането на каменоделието

Глава 10 – Изобретяването на каменните сгради

Глава 11 – Записано е с йероглифи

Глава 12 – Записано е на гръцки

Глава 13 – Записано е на латински

Глава 14 – Изгревът на пирамидите

Глава 15 – Упадъкът

Глава 16 – Големият конфликт

Глава 17 – Затваряне на пропастта в познанието

Глава 18 – Древните алхимични изобретения

Речник
Препратки
Индекс

[λ]

Глава 1

Мистериите на Древния свят

Легендарната репутация на Египет като майстор на каменоделното изкуство се простира почти през цялата история на цивилизацията. Във времена преди йероглифите или числата да са били писмени и преди медта да се е добивала, праисторическите заселници на Нилската долина или са наследили, или са станали родоначалници на забележителен завет, оцелял почти 6000 години. През тази ера, твърди съдове, направени от шистови плочи, метаморфни шисти, диорит и базалт, се появяват за първи път. Почти неразрушими, тези предмети са сред най-необичайните и енигматичните в древния свят. В по-късна ера, 30 000 такива съдове били поставени в подземна камера на първата пирамида – стъпаловидната пирамида на Третата Династия в Сахара.

“Когато ги изследвах грижливо, това само ме обърка още повече”, написа именитият германски учен Курт Ланге (Kurt Lange), след като попаднал на онези каменни съдове. “Как са били направени, чиниите, блюдата, купите, и другите предмети от диорит, които са едни от най-красивите от всичките каменни предмети? Аз нямам представа... Но как може толкова твърд камък да се обработва? Египтянинът от онези времена е имал на разположение само камък, мед и абразивен пясък... Още по-трудно е човек да си представи изработването на вази от твърд камък с тесни гърла и широки кореми.” Определено, съдовете представляват “проблем, с който въображението на Ланге не може да се справи”.

Метаморфната шиста е по-твърда от желязо.Използваният диорит, вид гранитен камък, е сред най-твърдите известни скали. Съвременните скулптори не се опитват да дялат тези видове камък. И въпреки това, тези съдове са били направени преди в Египет да се появят достатъчно твърди метали, които да могат да режат твърд камък. Голямо множество съдове имат дълги, тесни гърла и широки, заоблени кореми. Техният интериор съвършено съвпада с екстериора им. Все още никой не е успял да си представи инструмента, който се е вкарвал през дългите гърла, за да издълбае съвършените, обли кореми. Гладки и излъскани, тези съдове не носят никакви белези от инструменти. Как са били направени?

Една статуя от изключително твърд диорит, изобразяваща фараона Кафра (Кефрен на гръцки) (Khafra / Chephren), строител на Втората пирамида в Гиза, била създадена по време на Четвъртата Династия.Призната за едно от най-великите произведения на скулптурата, правени някога, тя била открита надолу с главата в една яма в Храма на долината (Valley temple) южно от Сфинкса, който се свързва с пирамидата на Кафра в Гиза. Археолозите потвърждават, че по време на Четвъртата Династия, египтяните не притежавали достатъчно твърди метали, за да издялат тази статуя от диорит, и Големите пирамиди на Гиза също били построени по време на Четвъртата Династия.

ФИГУРА 1. Диоритена статуя на Кафра, от около 2600г пр.Хр.

Подобно,  малки амулети с формата на скарабеи датират от ранни времена и нямат по себе си белези от инструменти. В други части на древния свят, мънички каменни мънисто с ултра-деликатни дупчици за нанизване се противопоставят на всеки опит за обяснение. Само най-съвременната технология е способна да прониже дупки в сравнително също толкова миниатюрни камъчета.

Мистериозни древни творби в камък, от миниатюрното до гигантското, са свидетелство за древната мъдрост. Най-огромните каменни блокове, намерени в строежа на храмове, са в Баалбек, Ливан, един забележителен древен център на слънцепоклонничеството. Великолепните храмове на Баалбек, с обширните си зали и впечатляващите си колони, са, в по-голямата си част, по-скорошни постройки от онези неща, заради които мястото се е сдобило с известност. В една външна стена от акропола на Баалбек, три блока са толкова големи, че са се сдобили със собствено име, “трилитонът”. Всеки от тези блокове е дълъг около 20 м и широк около 4 м. Предполага се, че тежат около 1200 тона всеки, те се намират на около 6 м над земята. Предполага се, че би била нужна силата на 25 000 човека, за да се повдигнат камъните. Трилитонът е така поставен, че обърква и най-добрите експерти инженери.

По-старите части на акрополната стена, включваща тези огромни блокове, датира от Финикийските или Канаанитските времена. В римския храм на Юпитер  в същия комплекс, един от камъните в основата датира от по-древни времена и тежи 2000 тона. Основните камъни и трилитонът имат обща връзка с милионите енигматични камъни в египетските пирамиди. Те имат звездна връзка – били са построени под напътствията на свещениците на слънчевите култове по време на дългата ера, когато Слънцето било почитано като върховният Бог. Дали всички древни строители са използвали едни и същи строителни методи, когато са издигали най-мощните паметници на Слънцето на земята? Няма никакво съмнение, че е имало културна и технологична размяна между Египет и другите земи.

В Долинния храм на Кафра в Гиза, блоковете тежат до 500 тона на бройка. Както ще бъде обяснено, тези блокове не са били издялани на терен от подлежащия в земята камък, както се предполага. Кои са били хората от Египет, които, без мощна техника, са редили 500-тонни блокове в храмове? Как са успели да поставят стотици петнадесет- и двадесет-тонни блокове в редици 30 етажа над земята в пирамидите? Преди да размишляваме за технологията на тези древни майстор-строители, нека накратко да вземем предвид някои факти за пирамидите, за които египтолозите нямат адекватно обяснение.

Великата пирамида е била построена за фараон на име Кхнуму-Куфу (Хеопс на гръцки) по време на двадесет-годишното му властване. По време на онези 20 години приблизително 2.5 милиона варовикови блока, тежащи от 2 до 70 тона бройката, били вградени в свещения му паметник. Големите фосилизирани черупки правят този скален материал труден за точно рязане. Някога, възходящият входен коридор бил блокиран от огромни гранитни запушалки. Стените на така наречената “Царска зала” са от гранит, а предната стая съдържа гранитен саркофаг, който е любопитен с това, че е твърде голям, за да мине през близката врата и коридор.

Египтолозите твърдят, че тази неповторима конструкция е била изградена с каменни и медни сечива. Кремъчните сечива, въпреки че могат да се изработят с остри ръбове, са безполезни, ако трябва съвършено да се оформят милиони големи блокове. Медта, която египтяните произвеждали и освен това добивали в местна форма, е мек метал. Медните триони са подходящи за рязане на дърво, но не и за вида твърд гранит, който се открива във Великата пирамида, и медните сечива са неприложими за целта да се произведат 2.5 милиона нуммулитни варовикови блока в рамките на 20 години. Работата с бронз не е била въведена в Египет допреди 800 години след като Великата пирамида е била вече построена, по време или малко преди египетския период, известен като Средно царство. Желязото дошло по-късно в Египет и било рядкост дори и през Новото царство.

Ако блоковете от Великата пирамида, материал от средна твърдост, са били оформени с бронзови сечива, този труд би се равнявал на труда, нужен за оформянето на всички каменни паметници, построени в Новото царство, Късния период и Птолемеевата ера, периоди които заедно обхващат 1500 години. Как са успели строителите на пирамиди от Старото царство за двадесет години да постигнат онова, което е отнело на техните наследници 1500 години труд?

Великата пирамида не е аберация или ненормалност. Синът на Кхнуму-Куфу, фараон Кафра, построил Втората пирамида в Гиза, която е почти толкова голяма, колкото тази на баща му, през своето двадесет и шест годишно властване. Бащата на Кхнуму-Куфу, фараон Снеферу, е бил най-плодовития строител в дългата история на Египет. Той построил две колосални пирамиди, облякъл друга с облицовъчен камък, и издигнал каменни паметници навред из Египет. Предполага се, работниците на Снеферу използвали 9 милиона тона камък по време на двадесет и четири годишното властване на фараона. Всичко това било постигнато по един експертен начин преди изобретяването на колелото като средство за предвижване.


За да се повдигне подвижна вертикална решетка в един от тесните коридори в пирамидата на Кафра, която тежи 2 т, е нужна силата на поне 40 души. Фактът, че коридорът позволява помещаването на не повече от осем човека, работещи едновременно, кара някои археолози да признаят, че за построяването на пирамидата са били ползвани някакви извънредни средства, за които те нямат информация.

Облицовъчните блокове на пирамидите са направени от фино-зърнест варовик, който изглежда сякаш е полиран. Великата пирамида в началото е имала около 115 000 облицовъчни блока, някои от които тежат по 10 т на бройка, като общо покриват 22 акра, тоест 89 000 кв.м. площ. Между кои да е от облицовъчните блокове, които са останали днес, не може да се провре и бръснарско ножче. Видният египтолог, сър Флиндерс Петри (Sir Flinders Petrie), определил, че някои от облицовъчните блокове на Великата пирамида си пасват с фуга, широка 0.005 мм. Онези, покриващи пирамидата на Кафра, също си пасват съвършено и са направени още по-изкусно - сглобени са по метода на ръб в бразда (като паркет, бел.прев). Как са били изработени толкова съвършено тези блокове? Как са успели работниците да ги монтират, без ни най-малко дори да наранят ръбовете им?

Двадесет и две стъпала близо до върха на пирамидата на Кафра не са ерозирали и са в добро състояние, тъй като облицовъчните блокове, които ги покривали, са били премахнати едва наскоро - преди 150 години. В едно предварително проучване от 1984г аз (Джоузеф Давидовиц) измерих дължините на хилядите блокове в тези стъпала, които съставляват около 10% от площта на пирамидата. Всеки един от тези блокове е дълъг точно 10 униформени дължини. Как е могла една цивилизация без предимството на твърдите метали, да приготви много хиляди блокове с такава прецизност?

Варовикът често се изплъзва по време на рязане, дори и с най-ефикасните съвременни инструменти. Несъвършенствата и разслояването в скалното легло гарантират, че за всеки блок, изрязан по стандарт, поне още един ще се напука, или ще бъде неточно оразмерен по време на ломенето, и тази степен на повреди е много по-оптимистична, отколкото реалистична. При положение, че има много милиони блокове по многобройните пирамиди, би трябвало да има и милиони напукани блокове, оставени наблизо или някъде из Египет, но нищо такова не може да се открие.

Ние знаем, че милиони счупени варовикови блокове не са били нарязани и усвоени за направата на паметници, когато са се появили бронзът и желязото. До онова време в паметниците са се използвали само меките разновидности на пясъчниците и гранитите. Древни историци, които са документирали посещенията си в Гиза, не споменават купчини строшени блокове. Така че това е технологичният парадокс на Египет: преди Египет да е притежавал силни метали за рязане на камък, в паметниците са се ползвали твърди видове камък. А появата на бронза и желязото, са се използвали само най-меките видове камък, с много малко изключения.

Вместо да предложат логическо решение на загадката за строежа на пирамидите, до сега изследователите са успели единствено да разкритикуват недостатъците на множеството предложени теории. Има и много по-сложни и по-объркващи аспекти на пирамидния пъзел. Преди да ги опишем, нека вземем предвид знанието на слънчевите жреци, отговорни за строежа на пирамидите.

Древният египетски град Ану, наречен Он от евреите и Хелиополис от гърците, бил голям религиозен център хиляди години. Градът, намиращ се на около 40км северно от Гиза, бил издигнат върху свещена земя, символизирайки прераждането и сътворението. Хелиополските жреци, на които се дължи вдъхновението и инженерната мисъл за построяването на първата пирамида, започнали със строежите на пирамиди и храмове на Слънцето във времето на великия Имхотеп. Тези жреци били ненадминати в изкуствата и науките. През цялата екстремно дълга история на нацията те били считани за традиционните мъдреци на Египет. Религиозната философия, мистицизмът, математиката, геометрията, астрономията и хорологията (науката за измерване на времето, бел.прев) били сред науките, за които тези жреци набожно се грижели.

Тяхната преангажираност с небесата е отразена в ориентацията на пирамидите и храмовете е произлизала от дълбокото им почитание към Слънцето и другите звезди. Жреците произлизали от едно екстремно дълго и образовано родословие. През праисторическите времена, техните предци изобретили първият 365-дневен календар.

Археолозите предполагат, че съвременната наука по всички начини превъзхожда науката на античността. Само че, тъй като техническите и научните възможности са толкова безгранични, колкото е и човешкото въображение, несъстоятелно предубеждение е да се предполага, че модерната технология е всеобхватна и винаги превъзхождаща. Пирамидите и други паметници ни дават възможност да надзърнем в една огромна пропаст, която дели древното от модерното познание. Големи обеми от методи и знание, много различни от нашите, чакат да бъдат преоткрити. В много региони са открити няколко примера за древна технология, които възбуждат ума.

Един поразителен пример за по-добра древна технология е дълговременното съхраняване на храна и други органични материали. Един забележителен пример е гробът на жена, господарката на Тай, намерена от археолозите в Хонан, Китай. Съпруга на благородник, тя умряла преди повече от 2000 години през около 186 г пр. Хр. Когато я открили, нейното тяло било в състоянието на някой, което бил мъртъв от не повече от седмица. Най-забележителното е, че нейната плът все още била достатъчно еластична, за да се върне в миналото си състояние след приложен натиск. Тялото й не било мумифицирано, помазано, оцветено или замразено. Запазването било извършено, като била потопена в мистериозна кафеникава течност, съдържаща живачен сулфид. Ковчегът бил положен в други защитни ковчези, запечатани с пастообразна бяла глина и наслоени въглени. Влаго- и водо-непропускливата стая на гробницата й поддържала съдържанието си на постоянна температура 13^о С.

Има и удивителни примери за дълговременно запазване на храна. Доскоро, много малко археолози признаваха, че древните народи успешно съхранявали зърно за дълъг период от време. През 1800г европейски пътешественици открили древни силози за зърно в Испания. Оттогава е известно, че зърното някога е било съхранявано в запечатани подземни силози навсякъде по света. Древни силози са били намерени в Унгария, Украйна, Туркестан, Индия и няколко региона в Африка. В Централна и Северна Америка подземни силози се правели от голям брой индиански племена. Във Франция и в Англия били открити подземни силози в изобилие. Агрономите първоначално били изненадани, че запечатаните силози могат успешно да съхраняват зърно.

В Нилската долина подземните силози били непрактични, заради наводняващата река и затова били построени надземни силози. Те са били изобразени в барелефи и приличали на обърнати наобратно глинени гърнета. В пирамидите също било откривано зърно без мухъл и в добро състояние след хиляди години. Въпреки че покълването му било неуспешно, състоянието на зърното било толкова добро, че изследователите опитали да го покълнат.

В контраст на това, прилагайки най-съвременните авангардни технологии, Министерството на земеделието на САЩ може да съхранява зърно не повече от 4 години, преди насекомите и мухълът да го направят негодно за човешка консумация. Модерните методи на съхранение, на принципа на вентилацията, остро контрастират със запечатаните системи, използвани в античността, демонстрирайки огромната разлика между модерната и древната технология.
Великата пирамида има легитимната репутация, че е способна да съхранява органичната материя. В исторически план, пирамидите били наречени складовете на еврейския патриарх Йосиф, син на Якоб. Библейската книга Битие разказва, че зърно било съхранявано в Египет от Йосиф от 7 до може би дори 20 години. Библейският разказ в модерни времена се отхвърля, защото историците като цяло не са наясно, че древните народи са били способни на такава технология. В светлината на вече представеното, този разказ повече не може да се отхвърли.

През 30-те години Антоан Бовис (Antoine Bovis), французин, наблюдавал, че животните, които навлизали във Великата пирамида и умирали, преди да успеят отново да си намерят път навън, не се разлагали. Той започнал да разследва, и така се родила теорията за пирамидната сила. Поддръжниците й твърдят, че Великата пирамида има силата да запазва органичната материя просто заради самата си форма и подравняване. Само че, тази теория не обяснява защо запазването може да се извърши и в други гробници. Някои теоретици предлагат идеята, че пирамидите и околностите им са защитени от мистериозна сила, но никаква такава сила не е попречила пирамидите да бъдат ограбени през античността или разкопани в модерно време.

Когато туристите влизат в Голямата галерия и в така наречената Царска стая на Великата пирамида за първи път, повечето се учудват на високата влажност на въздуха. През 1974г съвместен изследователски проект, извършен от Станфордския Изследователски Институт (SRI International) на Станфордския университет, калифорния и университетът Айн Шамс (Ain Shams University), в Кайро, посочва, че въпреки че подземната носеща скала на Гиза е суха, блоковете на пирамидата са пълни с влага. Учените се опитали да локализират скрити хранилища в Големите пирамиди на Гиза, като използвали електромагнитна звукова техника, но били възпрепятствани от високата влажност блоковете. Вълните, излъчвани от апаратурата, не преминавали през камъка на пирамидите. Вълните вместо това били поглъщани, прекратявайки всяка възможност за успешна мисия. Големите пирамиди привличат влагата насред сух пустинен некрополис. Защо? Как може атмосферата в техните помещения да спомага за запазването на органичната материя?

В опит да открие древните тайни на запазването, Египетската Организация за Античностите (AEO), в Кайро, събра впечатляващ екип от учени от Националното Географско Общество (National Geographic Sosciety) и Националната Океанска и Атмосферна Администрация (National Oceanic and Atmospheric Administration). Учените изучават въздуха, затворен в правоъгълната яма пред Великата пирамида - въздух, който е на 4500 години. Въздушните проби се капсулират с помощта на космическа технология, разработена от НАСА, за тестване на въздуха на други планети. Учените се надяват да добият информация от температура, налягането и самия въздух за това как се е постигало запазването на материалите.
Тъй като артефактите започват да се влошават, след като бъдат изкопани и изложени на въздуха, една от най-ценните находки от античността беше изложена на риск. През 50-те години, разкопки на една от ямите близо до Великата пирамида доведе до откритието на свещената погребална лодка на Кхнуму-Кхуфу. За наслада на археолозите, прочутият артефакт бил запазен в перфектно състояние. Лодката, с размер повече от 36 м, постигала капацитет на водно изместване от над 40 тона.

Корпусът е съставен от стотици дървени парчета, оформени така, че да се сглобяват едно с друго като пъзел, като при това са зашити заедно от едно единствено въже. Лодката не се нуждае от кълчища или смола, за да бъде напълно водонепропусклива. Принципът на този дизайн е, че когато е мокро, дървото се раздува, а пък въжето се свива, така се създава автоматично водонепропускливо пломбиране.

Картинките не са част от оригиналната книга

Бил изграден специален музей под директивата на Египетската организация за антиките, който да помещава и показва лодката на Кхуфу. След като музеят отворил, се появили сериозни проблеми. Системата за атмосферен контрол не могла да се справи с големия брой туристи, влизащи и излизащи от сградата. Лодката, която египтяните с увереност били нарекли "Лодка на милионите години", рязко започнала да се разпада. Музеят за известно време затворил врати за посетители. В последствие, скъпите и консумиращи много енергия устройства били успешно заменени с оригиналните безплатни, самоподдържащи се средства, които толкова неуловимо и съвършено съхранили погребаната лодка за 4500 години.

Лодката на Кхуфу е много по годна за открито море, отколкото кой да е от корабите в дните на Христофор Колумб. Прочутата мисия на Тор Хейрдал (Thor Heyerdahl ) през 1970г, от Мароко до Барбадос в лодка от папирусова тръстика, доказва, че египетските кораби били способни на междуконтинентално плаване. Тяхното корабно изкуство е впечатляващо, но прекосяването на океан е изискващо предприятие. С тяхното познание за звездите, най-вероятно египтяните са били отлични навигатори, но как ще добиват прясна вода в открито море? М модерни времена десалинацията се постига по няколко метода, включително дистилация, електродиализа, замразяване, йонна размяна и обратна осмоза, всичките изискват много енергия или напреднали апарати и материали. Има доказателства, че египтяните не само притежавали технология за постоянно извличане на влага в пустинята, но също били способни да извличат и прясна вода от океана.

Картинката не е част от оригиналната книга

Древният метод е описан от римския натуралист Плини (23 - 79 г сл. Хр.) В неговият латински труд "Естествена история", Плини описва любопитни керамични съдове, които, по време на морски пътувания, били плътно запушвани и потапяни в морето в мрежи - където автоматично се пълнели с чиста прясна вода. Когато текстът на Плини бил преведен от латински на френски през 1833г от Френската Академия на Науките (за да се сравни древната наука с науката от тяхното съвремие), учените не могли да повярват на това свидетелство. През тяхната ера, дестилацията била единственият метод за добиване на прясна вода от солена вода.

Римляните окупирали Египет от 30 г пр. Хр. до 395г сл. Хр. и възприели част от технологията, развита в страната през по-древните времена. Изглежда малко вероятно египтяните да са построили кораби, способни да прекосят океан, без са разполагали и с технологията, която да гарантира оцеляването им.

[λ]

Това дали древните египетски пътешественици, или онези които може да са наследили тяхната технология, са повлияли на други древни мегалитно-строящи цивилизации по света, е отворен въпрос. В многобройни места по света се откриват енигматични каменни здания, в повечето случаи трудни за транспортиране или построяване и без следи от сечива по тях. Носещите основни блокове в Тихуанако, Боливия, тежат по 100 тона на бройка. Стените на Кузко, в Перу, са направени от огромни камъни - поразителни заради необичайните си пъзелни сглобки.

Картинките не са част от оригиналната книга

Статуите на Великденския остров са проучени от екип, спонсориран от ЮНЕСКО, който заключи, че най-старите статуи не си съвпадат по минерален състав с околните каменоломни. Изправените камъни на праисторическата Британска кула (Brittany tower) са над 10 м високи и един тежи повече от 340 тона. любопитни са също и Пирамидите на Слънцето в Мексико, многобройни слънчеви часовници в Северна Америка, каменният календар или обсерватория Стоунхендж, в Англия.

От всички мистерии на Древния свят, Великите пирамиди с прилежащите им комплекси са най-очевидното доказателство за сложна технология, много различна от нашата. Въпреки че другите мегалитно-строящи цивилизации не са оставили писмена история, съдържаща значими следи за използваната технология, египтяните са оставили цяла съкровищница от информация. Писмената история на Египет покрива период от 3000 години, и въпреки че много от нея е била унищожена, оцеляващите записи на безценна информация относно хирургията, медицината, математиката, изкуствата, топографията, религията, и много повече. Египтолозите отдавна твърдят, че няма оцелели писмени описания за това как са били построени пирамидите. Те не са прави в това предположение, както ще бъде показано в по-следваща глава.

С оглед на нужния брой работници, участващи в дизайна и построяването на пирамидите, действителният приложен метод на строене се е знаел или е бил видян от огромен брой очевидци. Методите им, следователно, не може да са били тайни, и трябва да са били документирани. Повечето йероглифни и клиновидни текстове са били дешифрирани в първите години след 1800г и оттогава не са били обновявани, за да отразят съвременните археологически открития, нито пък съвременните научни развития. Тези дешифрирания, следователно, не може да са напълно акуратни; така че не може да се очаква, че от тях могат да се извлекат акуратни заключения за древна технология.

За да открият повече за нивото на древната технология, пирамидолозите фокусират вниманието си върху измеренията, дизайна, ориентацията и математическите аспекти на Великата пирамида. Тези показатели отразяват нивото на някои от науките от Пирамидната епоха, но пирамидолозите са недогледали най-енигматичните аспекти на пирамидите, самите блокове.

Голяма част от научното изследване върху камъка на Великата пирамида повдига повече въпроси, отколкото дава отговори. Например, през 1974г, геолозите от Станфордския университет анализирали проби от облицовъчни блокове от Великата пирамида. Те не могли палеонтологически да определят пробите, тай като не съдържали никакви черупки. Това повдига въпроса: Откъде идва камъкът за пирамидата? Екип геохимици от университета в Мюнхен, Германия, взели проби от каменоломни по брега на Нил и взели проби от двадесет различни блока от основното тяло на Великата пирамида. За да определят произхода на пирамидните блокове, те сравнили остатъчните минерали в пирамидните проби и в пробите от каменоломните. Тяхната интерпретация на тестовите резултати е стряскаща. Тези учени заключили, че пирамидните блокове дошли от всичките двадесет пробирани каменоломни. С други думи, за да построят Великата пирамида, тези геохимици казват, че египтяните пренасяли камък стотици километри, навсякъде от Египет - удивителен подвиг, за който археолозите нямат логическо обяснение.

Геолозите не потвърждават техните открития. Те могат да демонстрират, че източникът на камъка е около самата пирамида. Въпреки това, те не могат да обяснят факта, че почвената носеща скалиста плоча под Гиза е направена от скални геодезични слоеве, но блоковете на пирамидата не съдържат никакви геодезични слоеве.

Въпреки че геолозите и геохимиците не могат да постигнат съгласие по произхода на пирамидните блокове, геолозите не могат да постигнат съгласие и в собствените си редици по въпроса за това, откъде идва камъкът, използван за удивителните статуи, построени за фараона от Осемнадесета Династия, Аменхотеп III, в Долината на царете. Страхопочтителните статуи, Колосите на Мемнон, първоначално били монолитни и всяка тежала 750 тона. Те са поставени върху 550-тонни пиадестали. Всеки от тези паметници е висок седем етажа. Направени са от твърд, плътен кварцит, който е почти невъзможен за обработка. В началото на 19-ти век, членове на Наполеонската египетска експедиция се удивили и коментирали тези статуи и египетските кварцитни находища в "Description de l'Egypte":

Картинката не са част от оригиналната книга

Нито един от кварцитните хълмове или каменоломни не носи белези от сечива, както е толкова типично за каменоломните за пясъчник и гранит. Трябва да заключим, че толкова твърд и необработваем с остри сечива материал трябва да е бил експлоатиран чрез друг процес, различен от този, който по принцип се използва за пясъчника, или дори за гранита... Ние не знаем нищо за процеса, използван от египтяните, за да оформят този камък, да подравнят повърхностите, или да нанесат красивата полировка, която виждаме днес върху някои части на статуите. Дори и без да сме определили използваните средства, ние сме принудени да се възхищаваме на резултатите... Когато сечивото на гравьора ударело кремък или ахат по средата на йероглифен символ, почеркът съвсем не страдал от това, а вместо това продължавал в пълна чистота. Нито ахатовият фрагмент, нито самият камък били по какъвто и да е начин нарушени от гравирането.

Последното наблюдение има многозначителни последствия. Какъв каменоделен процес може въобще да позволи йероглифи да се вписват по този начин? Възлюбеният цар Аменхотеп III нарекъл направата на статуите "чудо". Йероглифски документи, написани след неговото време, наричат този вид камък biat inr, което значи "камък в резултат на чудо". На какво технологично чудо е бил свидетел Аменхотеп?

Френски и германски учени, които ще обсъждаме по-късно, твърдят, че Колосите на Мемнон са били добити от каменоломна на 75 км и пренесени по река Нил с лодка. Английски и американски геолози прокламират подвиг на границата на невероятното. Те твърдят, че статуите са добити и пренесени на 700 км срещу течението на река Нил. Колкото по-сложни методи се използват за изучаването на най-енигматичните паметници на Египет, като например атомно поглъщане, рентгенова флуоресценция и неутронна активация, толкова повече нараства объркването.

Великият Сфинкс пред пирамидата на Кафра е станал по-противоречив от всякога в светлината на скорошните геоложки изследвания. На база значителната ерозия на блоковете, покриващи долните части на тялото и лапите, възрастта на Сфинкса, още веднъж, попада под сериозен въпрос.
Днес, Сфинксът се свързва с Кхафра. Преди, египтолозите вярваха, че е бил построен доста по-рано от управлението на фараона, може би към края на Архаичния период. Сфинксът изглежда много по-стар от пирамидите.

Няма надписи, които да свързват свещеният паметник с Кафра, но в Долинния храм дузина статуи на Кафра, една с формата на сфинкс, бяха открити през 50-те години. Някои египтолози твърдят, че има прилика между тези статуи и лицето на Сфинкса.
Един документ, обаче, който подсказва по-дълбока античност, бил открит на платото в Гиза от френски египтолози през 19-ти век. Текстът, наречен "Инвентарен запис" (Inventory Stele), носи надписи, разказващи за събития, случили се през управлението на бащата на Кафра, Кхуфу. Текстът казва, че Кхуфу наредил да бъде издигнат храм до Сфинкса, което означава, че Сфинксът вече е съществувал преди времето на Кафра. Акуратността на записа е поставена под въпрос, защото датира от Двадесет и първата Династия (1070 - 945 пр. Хр.), много след Пирамидната епоха, но тъй като египтяните много се гордеели със стриктното записване на историята и внимателното копиране на документи, няма авторитетна причина, поради която точността на записа да се отхвърля.

Фрагменти от ранни папируси и плочки, както и по-късните писания на греко-египетския историк от трето столетие пр. Хр. Мането (Manetho), твърдят, че Египет е имал владетели хиляди години преди Първата Династия – някои текстове твърдят, че държавната история на Египет започва чак 36 000 години по-рано. Тази хронология се отхвърля от египтолозите като легенда. Само че, учените разглеждат древната египетска история основно от гледна точка на Новото царство, защото множество документи са оцелели от Тива. Столицата Мемфис, основана през праисторическите времена, бил жизненоважен религиозен, комерсиален, културен и административен център, оцелявал хиляди години, но за нещастие той не е бил ефективно разкопан.

Скорошните геоложки изследвания на Сфинкса разпалиха нещо повече от дебат за авторството и възрастта му. Под въпрос е самата теория за еволюцията на цивилизацията..

Едно проучване на дълбоката ерозия на тялото на Сфинкса и изкопа, в който се намира, посочва, че агентът на ерозията е бил вода. Когато попива вода, варовикът преминава през бавна ерозия, защото водата реагира със соли в камъка. Противоречията се повдигат от източника на голямото количество вода, отговорно за ерозията.

Две са популярните теории. Едната е, че почвена вода бавно се е пропила в тялото на Сфинкса. От тази теория следват неразрешими проблеми: Едно скорошно проучване, проведено от Американския изследователски център в Египет (ARCE) определи, че трите отличително отделни реставраторски работи били извършени върху Сфинкса между Новото царство и Птолемейското управление, тоест, в период между 700 и 1000 години. Проучването също така посочва, че Сфинксът вече е бил в настоящото си състояние на ерозия, когато били направени тези ранни реставрации. Не се е случила никаква уважителна ерозия от първоначалните щети насам, нито пък има нови щети върху скалистата основа около нишата на Сфинкса, тя е зона, която никога не е била поправяна.

Знаейки това, човек трябва да отбележи, че наводняващата Нил бавно е натрупала слоеве тиня през хилядолетията, и това е било съпроводено с постепено надигане на водното равнище. По време на Кафра водното равнище е било около 10 м по-ниско от днешното. За да може теорията за надигащата се почвена вода да издържи, трябва да се е разиграл някакъв невероятен геологичен сценарий. Това би означавало, че от 10 м по-ниско от днешното водно равнище, водата се е надигнала с около 60 см в тялото на Сфинкса и в заобикалящата го ниша, където причинила ерозия за около 600 години, и след това е спряла вредния си ефект.

Историците смятат втората предложена теория за по-немислима. Тя предлага, че източникът на водата са мокрите фази от последната Ледена епоха – приблизително 15 000 до 10 000г пр. Хр. – когато Египет преминал през периоди на тежко наводняване. Според тази хипотеза, Сфинксът явно е съществувал преди потопите. Ако това може да се докаже, вкоренените теории за праисторията ще бъдат радикално разтърсени. Най-мистериозната скулптура на света би датирала от време, в което историците поставят човечеството в неолитна обстановка, живеещи на отворени лагери и зависещи основно от лов и събиране на диви храни.

Самата ера на пирамидите наскоро беше поставена под въпрос от един проект, изпълнен съвместно с Американския изследователски център в Египет (ARCE), с радиогенно датиране (въглерод-14). Въпреки че варовикът не съдържа никакъв въглерод за датиране, мазилка, открита на различни места в основната зидария на пирамидата, съдържа миниатюрни частици органичен материал, в повечето случаи калциран въглен или тръстика. Някои частици са твърде малки, за да бъдат датирани със стандартни методи, и следователно, датирането с въглерод-14 било извършено също с помощта на атомен ускорител в Цюрих, Швейцария.

Седемдесет и една проби били събрани от тринадесет пирамиди или техните околни погребални паметници.От основната зидария на самата Велика пирамида били взети петнадесет, от различни места от основата до върха.

Тестовите резултати, обявени от екипа изследователи, са поразителни. Екипът твърди, че пробите им посочват, че Великата пирамида е до 450 години по-стара, отколкото египтологията е определила от археологическия запис. Най-удивителното е, че екипът също докладвал, че мазилката на върха на Великата пирамида е по-стара от тази в основата и че Великата пирамида е датирана по-стара от Стъпаловидната пирамида на Зосер, която египтолозите са определили като първата, построена някога.

Всички египтолози твърдо се съгласяват, че Великата пирамида е била построена около 100 години след Зосерската пирамида. Онези, които ги питат за скорошния проект с тестовете от въглеродното датиране, отхвърлят възможността тестовете да са акуратни. Изследователите, обаче, са уверени, че пробирането им е било внимателно и методите им – ефективни. Една германска лаборатория в преди време пробира гробове в Сакара и техните тестове също дадоха дати от около 400 до 450 години по-рано от установените дати.

Смайващите черти на Долинния храм близо до Сфинкса дълбоко впечатлили членовете на Наполеонската експедиция в началото на 19-ти век. Франсоа Йомард (Francois Jomard), член на експедицията, отначало си мислел, „е огромните храмови блокове били продължение на скалистата основа, която била грубо издялана и оформена. Както беше споменато, днес се предполага, че блоковете са били издялани намясто. Но Йонард забелязал цимент между блоковете на храма и осъзнал, че наблюдава нарочно положени блокове, някои от тях тежащи дори по 500 тона. Изразявайки удивление и възхищение, той възкликнал в “Description de l’Egypt”, “Чудя се, кои ли са били тези египетски мъже, които игриво са местели наоколо колосални маси, защото всеки камък сам по себе си е монолит, в смисъла, че всеки един е огромен”.

Инженерите не са разрешили логистическите проблеми, които биха възникнали от повдигането на камъни с такива мащаби. Да се местят ръчно и да се поставят намясто толкова съвършено с цимент между тях в малкото работно пространство, би било невъзможно. Една забележка на Петри, когато описвал камъни в галерията на пирамидата на Кхуфу, поставя ясно въпроса: “Да се поставят тези камъни в точен контакт помежду си е изисквало внимателна работа, но да се направи това с цимент помежду им изглежда почти невъзможно”. Петри е говорел за камъни, които тежат 16 тона – една малка част от масата на тези храмови блокове.

Подът на Долинния храм е направен от бели алабастерни плочи. Интериорните стени са облицовани с идеално напаснати гранитни лицеви блокове. Любопитното съшиване на ъглите в интериора не прилича на нищо от нещата в модерната архитектура. Блоковете завиват по стените и се сключват в разнообразен пъзел. Тези твърди и красиво измайсторени камъни са пример за необикновен каменоделски метод.

Петри представя загадките на строежа на пирамидите с публикацията на “Пирамиди и храмове в Гиза” през 1883г. Въпросът ферментира в общественото съзнание докато трудът на аматьор-археолога Ерик фон Даникен (Erich von Daniken) не кара противоречията да експлодират през 70-те години на 20-ти век. В книгата си “Колесници на Боговете?” Фон Даникен търси решението на многобройните инженерни енигми на миналото. Той пише, “Великата пирамида е (и продължава да бъде?) видимо свидетелство за техника, която никога не е била разбрана. Днес, в 20-ти век, никой архитект не може да построи копие на Пирамидата на Хеопс, дори и ако техническите ресурси са на негово разположение. Как някой ще ни обясни тези и други загадки?”

Нашата книга разкрива истинският метод за строежа на пирамидите, и, както обяснявам, повечето от мистериите на Древния свят най-накрая са разрешени от един голям научен пробив. Откритието е толкова драматично и всеобхватно, че множество важни аспекти от древната история ще бъдат изцяло пренаписани. Първо, нужен е по-дълбок поглед в нерешените проблеми на пирамидното строителство.

[λ]

Глава 2

Проблемът отблизо

Като цяло, хората вярват, че пирамидите са били построени по примитивни методи като добиване на камък от коменоломни, дялане и теглене на огромни варовикови блокове с въжета, защото така са били кондиционирани. Те са приели кондиционирането си, защото то им се спуска от авторитета на науката. Това, на което хората не ги учат, е че доказателствата за приетата теория са скандално грешни.

Около тридесет теории опитват да обяснят как Великата пирамида може да е била построена чрез дялане и дърпане на камък с въжета, всичките предложени от интелигентни хора с академично минало. Въпреки това има нещо нередно в това, да се раждат такива технологични изхвърляния. Няма нищо нередно със самата логика; предпоставката за логиката е нещото, което погрешно. Просто, традиционната теория не е разрешила проблемите със строежа на пирамидите.

Здравият разум отхвърля като нелогично всяко заключение, което е придружено от очебийни недостатъци. И колкото по-отблизо изследваме въпроса, толкова по-очебийни стават тези недостатъци. В моя собствен процес на откриване на истинския метод на строене на пирамидите, първата ми стъпка беше, да изследвам отблизо приетата теория. Оказа се, че поех на интригуващо аналитично пътешествие, което започна с близък поглед на неразрешените проблеми на пирамидното строителство.

Както беше споменато, трудът за дялането на количеството камък във Великата пирамида е равен на този, нужен да се нареже целия камък за паметниците, произведени по време на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период, взети заедно, диапазон от около 1500 (1550 - 30 пр. Хр.). Една калкулация на количеството камък, използвано през този период от 1500 години е направена от Де Розиер (de Roziere), геолог от Наполеонската експедиция.

Армията на Наполеон била блокирана в Египет за четиринадесет месеца по време на Френската революция. Армия от 50 000 човека била съпровождана от 150 учени, сред тях Етиен Жофроа Сент-Илер, натуралист;  Де Доломиен, минералогът, който дава името си на доломита; Доминик Вивант Денон, творец и гравьор; Клауд Люис Бертолет, химик;  Доминик Ларей, хирург; Гийом Вилату, музикант; Мари Жул де Савини, ботаник; Никола Конте, изобретателят на оловния молив; полковник Кутел, геометрик;  и Де Розиер, геолог. Академиците в групата извършили най-впечатляващото проучване на египетските паметници, правено някога.

Между 1809 и 1813г, Франсоа Жомар, генерален комисар за научната експедиция, написва прочутия си труд “Description de l’Egypte” , основаващ се на изследванията на Кайроския институт, основан от Наполеон. В този труд Де Розиер описва своите обемно-метрични приближения за камъка, използван в египетските здания.

Използвайки приближения, предположих, че оцеляващите здания от пясъчник може да имат обща лицева повърхност около 1.5 милиона кв.м. [125.5 акра], покрити с барелефи, включително колони, пилони и стени на помещения. Това не включва паметниците, които са били съборени, и от които все още може да се видят следи,  и онези, които ще да са разрушени напълно, и които може би биха представлявали значително количество. И това приближение не включва Нубия, където паметниците от пясъчник едва ли са по-малобройни и повсеместно разпръснати от онези в Тива. По сходни методи, предвидих общият обем на оцеляващите паметници от пясъчник да е повече от един милион кубични метра. Този сбор не би се удвоил, когато се прибавят изчезналите паметници, защото част от този материал е бил наново използван в наследилите ги здания. Ако вземем в сметките материала, използван в основи, подове, пътища, кейове и хидравлични конструкции, на око можем да очакваме, че трябва да има поне три или четири милиона кубични метра материал, състоящ се от дялан пясъчник от каменоломни, и то само за онези конструкции в Тива, които подлежат на оценяване. Колкото и да е голямо това количество, то все още не се равнява и на половината от материала, който съществува само в пирамидите в Гиза и в Сакара.

Следващото ми изчисление демонстрира неефикасността на приетия метод за строеж на пирамидите. Изчислението се основава на твърдостта на използвания камък и на нужното време за построяване. За да балансираме уравнението, ще приемем, че са били използвани бронзови сечива, за да се приготвят блоковете за Великата пирамида, въпреки че са били недостъпни. За дадено количество труд, използвайки същите бронзови сечива, каквито са били използвани за направата и украсата на зданията от пясъчник на Новото царство и споменатите по-късни периоди, всичко, което ще може да се издяла, ще се равнява на половината от това количество материал, изразено в средно-твърд варовик, като този използван във Великата пирамида. Само една четвърт от това ще е възможно да е било издялано от Карарски мрамор, и едва една шестнадесета част ще може да е от базалт. С други думи, трудът, нужен за да се издялат, транспортират и издърпат двата милиона кубични метра варовик само за Великата пирамида, по време на 20 години работа, се равнява на труда за издялането и издигането на 4 милиона кубични метра пясъчник, използван за направата на всички паметници, построени през 1500-те години на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период едновременно (фируга 2).

Бел.прев: Поради сухостта на графично-табличните данни, превеждането и включването на тази таблица (Фигура 2) няма значителна стойност за читателя.

Аз използвам 20 годишен период на работа за Великата пирамида в това уравнение, поради две причини. Първо, Всяка пирамида е била построена по време на управлението на фараона, за когото е била правена. Управлението на фараон Кхуфу е било от 2704 до 2683г пр. Хр., или 21 години. Второ, когато гръцкият историк Херодот (около 485-425г пр. Хр.) посетил Египет, му било казано, че Великата пирамида била построена за 20 години.

По време на комбинирания период на Новото царство, Късния период и Птолемеевата ера, били подготвени паметници от общо 4 милиона кубични метра пясъчник, в рамките на 1500 години. По време на Старото царство, бил подготвен около 2 милиона кубични метра камък за Великата пирамида, рамките на 20 години. Както бе споменато, този продукционен период не е изключение, защото двете пирамиди на Снеферу (2575-2551г пр.Хр.), които имат общо обем 4 милиона кубични метра, били създадени по време на управлението на този цар, което е 24 години. А Втората пирамида в Гиза има 2 милиона кубични метра и е била построена по време на 26-годишното управление на фараон Кафра (2520-2429г пр.Хр).

Понеже варовикът от Старото царство е два пъти по-твърд от пясъчника, използван през Новото царство и по-късните споменати периоди, Старото царство е можело да произведе 4 милиона кубични метра пясъчник за 20 години. Следователно, за да се види колко по-продуктивно е било Старото царство, в сравнение с Новото царство и по-късните времена, делим 1500 години на 20 години, което прави 75 години. Приемайки, че по време на Новото царство и по-късно едва 10 000 работници са били постоянно въвлечени в този труд, тогава 750 000 работници (75 Х 10 000) ще са били нужни да работят върху Великата пирамида, за да се постигне същата продуктивност.

Нелепо е да се предположи, че нужните 750 000 работници ще са могли ефективно да работят заедно върху работната площ на Гиза; и египтяните на Старото царство, без бронзови сечива, са постигнали за 20 години онова, което е отнело на египтяните от Новото царство, Късния, и Птолемеевия период общо 1500 години. От това изчисление става очевидно, че стандартната теория за строителството е неприемлива.

Египтолозите могат да направят само един жалък опит да уталожат този въпрос. Египтологът Дийтер Арнолд (Dieter Arnold), в опит да разреши проблема с големия брой блокове, които трябва да са били поставяни всеки един ден, предложи да се удължи продължителността на живота на фараоните, много над това, което предлага египтологията. Във “Ueberlegungen zum Problem des Pyramidenbaus”, Арнолд изчислява, че от Снефери до Кафра, период който той изчислява на 80 години, в пирамидите били използвани 12 милиона блока, което прави минимум 413 блока, поставяни за ден. Той си дава сметка, че броят блокове не би трябвало да е започнал на първия ден от управлението на фараона. Трябвало е да се избере място, да се начертаят планове, и да се завършат подравнителните работи. В зависимост от това кога е започнала работата върху самата пирамида, броят на блоковете би надхвърлил 413, може би нараствайки два до три пъти по толкова за ден, довеждайки до, както казва Арнолд, “астрономически цифри”. Арнолд следователно предлага, “Може да има само едно решение… именно, да се увеличи продължителността на живота на фараона…”. Той предлага жизнености, които са два до три пъти по-дълги от онези, които са приети в египтологията от оцелелите текстове.

Пределно ясно е, обаче, че дори и да се тръгне на въпреки на установената египтология като мащабно се увеличи продължителността на живота на фараоните, това не води до никакви забележителни пробиви в огромния проблем. Арнолд признава, “Но ние не можем да заключим от текстовете, как са могли египтяните да постигнат тази цел. Но за факта, че са могли да решат трудните проблеми, пред които са били изправени, красноречиво свидетелстват пирамидите на Кхуфу и Кафра”. В тази последна констатация, човек започва да вижда безсмислеността на типичната реакция на пъзела. Вместо да си дадат сметка, че е бил използван друг метод, експертите вдигат ръце и просто се възхищават на въпросните монументи.

Същият вид отговор се дава за проблемите по добиването на твърдите разновидности гранит и други твърди скали с примитивни методи. Ние вече видяхме пасаж от “Description de l’Egypte”, споменаващ, че средствата за добиване на твърдия кварцит, използван за Колосите на Мемнон, не са били определени. В египетските пирамиди се открива значителен брой прецизно свързани блокове от твърд гранит. Във “Пирамидите на Египет”, И. Едуардс (I. E. S. Edwards), пенсиониран Пазител на египетските антики към Британския музей, пише:

Методите за добиване на гранит и други твърди камъни, приложени в пирамидната епоха, все още са обект на спорове. Един авторитет дори изрази мнението, че не са били правени опити за добиване на твърди скали чак до Средното царство; преди това време, нужното количество можело да се добие от големи скални късове, свободно лежащи на повърхността на земята. Изглежда трудно да се повярва, обаче, че хората, притежавали степента на майсторството, нужно за пренасянето на колосалните монолити, вградени в гранитната сграда на Кефрен, не са били способни и да пренесат същите блокове от самата каменоломна.

С други думи, понеже в пирамидните комплекси се откриват красиво оформени гранитни блокове, египтяните ще да са добили този камък, въпреки че експертното мнение отрича тази възможност. Тук резултатите се използват като доказателство за метода. Това е безсмислен процес, ако на пук игнорира добре обоснованите аргументи. По-лошо – методът “така ще трябва да е било” не разрешава въпроса, защото методът, по който блоковете от твърд гранит са били оформени за строеж, остава неизвестен.

Въпреки че се приема за даденост, че пирамидите са били издигнати от работници, използващи прости каменни или медни сечива и примитивни техники за добив, изследване на тези методи би показало колко ограничени са всъщност. Френският археолог и архитект Жан Пол Адамс (Jean paul Adams) коментира лицевата каменна повърхност, която трябва да е била нарязана за строежа на пирамидата в “Археологията лице в лице с измамата”.

От това е лесно да си представим, че за да се добие един кубичен метър строителен камък, е било по-лесно това да се направи от едно парче, вместо от голям брой по-малки блокчета, което значително би умножило лицето на повърхността, която е трябвало да премине обработка. Но преди дялането е било добиването. Днес е трудно човек да си представи, как работници атакуват една каменна скала с каменни брадви. Но точно по този начин, обаче, са били отделени и оформени многобройни мегалити.

Ако се предполага, че строителите са се стремели към максимум ефикасност, когато са дялали камъка, първите пирамиди трябваше да са направени от огромни блокове с относително ниска пропорция на обем-към-повърхност. С подобряването на сечивата, измеренията на блоковете, изграждащи паметниците, трябваше да се смаляват, водейки до по-голяма пропорция обем-към-повърхност. Обратното се е случило. Пирамидата на Зосер (около 2670г пр.Хр.), първата издигана някога, е била направена изцяло от малки камъни, 25 см високи, тежащи само няколко дузини килограма единия. Блоковете във Великата пирамида, седмата или осмата хронологично, са по-големи, тежащи поне по 2 тона единия. Гредите, оформящи сводовете на вътрешните помещения на последните пирамиди от Петата и Шестата Династии, тежат от 30 до 40 тона едната. Монолитни погребални помещения, произведени през Дванадесетата Династия, тежат по 72 метрични тона и повече. Виждаме, че размерът на камъните постепено се е увеличавал. Следователно, конвенционалната теория не обяснява еволюцията на пирамидното строителство.

Обличането или удрянето на блоковете с каменни или медни сечива би довело до сериозни проблеми, и още по-остри проблеми биха възникнали, ако се е ползвал друг, още по-груб метод за произвеждане на пирамидни блокове, както твърди египтологията. Адамс отбелязва:

Когато е било нужно повърхностите да се обработят, може да са се използвали две техники. Първата, вече описана, е представлявала дялане с помощта на твърди камъни или метални сечива, като изкуството на дялането е било добре познато по онова време. Вторият метод, описан в египетските документи, както и в други източници, е представлявал нагряване на повърхностите на камъка много силно с огън, след което се е пръскала вода, за да се налющи и разцепи.

Нагряването на камъка и пръскането с вода е приложимо за смаляването на големи канари пясъчник, гранит, или базалт до по-малки късове. Но гранитните блокове, например, в основата на пирамидата на Кафра, имат само една плоска страна, може би резултат от разцепването по метода на водата и огъня. Другите лица на камъка са неправилни, с което се демонстрира, че тази техника не е приложима за направата на съвършени блокове.

Фигура 3. Неправилни гранитни блокове на западната страна на Втората пирамида, говорят, че строителите от Четвъртата Династия не са могли да добият правилни гранитни блокове, ако тези са част от основната зидария.

В допълнение, блокове с измеренията на онези, използвани в пирамидата на Зосер (25 Х 15 Х 10 сантиметра), не могат да се издялат с нагряване и вода, без да се разпаднат на чакъл. Още повече, нагряването с огън трансформира варовика във вар, защото преобразуването във вар става на 704 оС. Това напълно изключва като възможност да се е употребявал метода на загряването за тези пирамидни блокове.

[λ]

Колко са ефективни кремъчните и медните сечива за оформяне на пирамидни блокове? Инструментите, направени от твърд камък, са приложими, когато се обработват по-меки разновидности камък, но не са приложими за производството на 2.5 милиона блока за Великата пирамида за 20 години. Медта е мек метал. Понеже не е годна за рязане на твърд камък, една популярна теория предлага, че древните египтяни овладели процес на закаляване на медта. Това предположение никога не е било доказано, и няма доказателства в негова защита. Никога не е била откривана такава закалена мед. Трудно е да се повярва, като се вземат предвид милиардите долари, харчени всяка година за изследвания в съвременната металургия, че тази техника все още не е преоткрита.

Въпреки че Великите пирамиди са били издигнати в исторически времена, технически те принадлежат към Халколитния период (медно-произвеждащия период), който обозначава края на Неолитната ера. Единствените метали, познати в Египет, били златото, медта, среброто и оловото, като всичките са доста меки. Местната мед е била достъпна в източната пустиня, а медта е била претопявана от руди още от праисторически времена. Медно-арсенатна сплав, считана за бронз, била използвана в Египет в ранните времена. Това, обаче, не бил твърд продукт.

Видът бронз, нужен за рязане на камък от средна твърдост, е сплав на медта и калая, като този произвеждан или в края на Средното царство, или онзи от ранното Ново царство, около 1900г пр.Хр. С други думи, твърдият бронз бил въведен 800 години след построяването на Великата пирамида. Някои учени предвиждат, че желязото се е появило през около 1400г пр.Хр., а други смятат, че това се е случило чак през 850г пр.Хр.

Аз не твърдя, че не са се ползвали каменни и медни сечива при строежа на пирамидите, където са били приложими. Тези примитивни инструменти са се ползвали за изравнителни и тунелиращи работи, както и за скулптирането намясто тялото на Великия Сфинкс. Въпреки че вкаменелите черупки в скалистата плоча под Гиза създават голяма трудност оттам да се добиват блокове, самата плоча е трошлива и лесна за премахване.

Само че, оформянето на Сфинкса не може да се сравнява с построяването на Великата пирамида. Трябва да уважим голямата разлика между това, да се използват каменни и медни помощни инструменти за издълбаването на тунели и скулптурното оформяне намясто на паметници, и това да се използват същите тези инструменти за производството на 2.5 милиона блока за Великата пирамида за 20 години. Каменните и медните сечива не са приложими за произвеждането на приблизително 115 000 облицовъчни блока, сглобени заедно с фуги от по между 0.05 и 0.005 мм. Макабът и степента на прецизност на Великата пирамида просто са твърде грандиозни, за да са били прилагани примитивни сечива.

Проблемите на логистиката са далеч по-мистериозни и сложни, отколкото се осъзнава. Логистичните проучвания, направени до сега, даже никога всъщност никога не са взимали предвид някои уместни въпроси. Геохимичното проучване, споменато по-рано, например, направено от Д. Д. Клем (D. D. Klemm), германски геохимик от Мюнхенския университет, представя едно необичайно ново измерение на пъзела.

Клем представи някои данни на Втория интернационален конгрес на египтолозите, проведен в Гренобъл, Франция, през 1979г. Както споменах, той се опитал да определи кои каменоломни са осигурили блоковете за Великата пирамида. Неговият екип взел проби от двадесет различни градивни блока от Великата пирамида. Екипът също така пробвал и двадесет различни геологични локации по Нил, с изключение на онези в Тура и Мокхатам на източния бряг, които са в зона с ограничен достъп. После екипът сравнил остатъчните елементи в пробите от пирамидата с онези от пробите от каменоломните.

На база на анализите си, Клем докладва, че двадесетте пирамидни блока, които пробвал, дошли от различните геоложки източници, които замерил. С други думи, той заключил, че блоковете за Великата пирамида били пренесени от каменоломни, разположени на стотици километри от самата пирамида. Това е драматичен конфликт. Според легендата, блоковете идват от тура и Мокхатам (които не са тествани от Клем). Геолози, извършили топографски анализи, потвърждават, че блоковете за Великата пирамида били добити от Гиза. Сега един геохимик определя, че блоковете идват от стотици километри разстояние.  Върховните проблеми, които представя проучването на Клем, заплашват всички логистически проучвания на Великата пирамида, направени до сега.

Както бе споменато, същият вид научна дилема се свързва с Колосите на Мемнон в некрополиса на Тива. Тези забележителни паметници били построени по време на Новото царство, период, през който качеството на архитектурата западало в сравнение с това от Старото царство. Колосите са две гигантски седнали статуи на великия фараон от Осемнадесета Династия, Аменхотеп III. Те украсявали входа към неговия погребален храм, който днес е съборен, но който също сигурно е бил величествен.

Картинката не е част от оригиналната книга

Колосите в началото били монолитни, и са направени от изключително твърд кварцит, вид камък, който е почти невъзможен за дялане. Всяка от статуите тежи по 750 тона и е поставена на 556-тонен пиадестал. Включително с пиадесталите им, и двете статуи в началото се извисявали на 20 метра или височината на една седем-етажна сграда. Ширината в раменете е 6 м. Дължината на средния пръст на ръката е 1.35 метра.

Има легенда, свързана с тези статуи. Най-северният от Колосите бил повреден при земетресение около 27г пр.Хр. Говори се, че след земетресението, всяка сутрин, когато слънчевата светлина падала върху статуята, започвали да се чуват музикални тонове, подобни на тези от арфа. Статуята била поправена около 250 години след земетресението от римски император, Септимус Северус (Septimus Severus), по време на римската окупация на Египет. Неговите хора поправили статуята, като добавили блокове, така че тя вече не е направена от солидно парче камък. От деня на реставрацията насам, статуята притихнала.

Дори по-интересни са чертите, които смайвали както онези, които открили Колосите, така и модерните учени. Пасажът от “Description de l’Egypte” описва факта, че нито един от кварцитните депозити, откъдето трябва да е дошъл камъкът, не носи белези от сечива, и че мнението на членовете на Наполеоновата експедиция било, че понеже кварцитът е толкова твърд, върху този необработваем материал ще да се е прилагал някакъв непознат процес. Членовете на експедицията били удивени от факта, че кремъчните и ахатовите включения никъде не били наранени от процеса на гравирането.

През 1913г френският учен М. Г. Дореси (M. G. Doressy) и германския учен Г. Щайндорф (G. Steindorff) предположили, че 750-тонните статуи били транспортирани по течението на Нил някъде от Едфу или Асван, до Тива. През 1965г, Л. Хабачи (L. Habachi) , германски археолог в Кайроския институт, потвърдил това. През 1973г, екип от калифорнийския университет, Бъркли, предложил още по-невероятен подвиг. Възоснова проучванията на екипа, те твърдели, че статуите били добити в Гебел ел-Ахмар, недалеч от Кайро. С други думи, те казват, че 750-тонните Колоси плавали 440 плавали 700 км по Нил срещу течението!

За да определят източника на кварцита, френският и германският екипи извършили петрографски анализи. Те анализирали кремъка, ахата и други съставки на камъка. Екипът от Бъркли проучил геохимическите аспекти на кварцита, извършвайки анализи на миниатюрни количества остатъчни минерали чрез неутронна активация, метод, позволяващ измерването на количеството и вида на съдържащите се минерали. След като сравнили пробите от каменоломната с пробите от Колосите, екипът заключил, че действително камъкът произлиза от Гебел ел-Ахмар. Само че, френските и германските учени, интерпретиращи данните на тези учени, дошли до оригиналното си заключение, че камъкът е дошъл от Сиена (Асван). Дори и учените-експерти, с най-сложната модерна екипировка и методи, не могат да постигнат съгласие за произхода на камъка на Колосите на Мемнон.

Списъкът с аномалиите около Великата пирамида се удължава, когато вземем предвид измеренията на блоковете. Има едно погрешно схващане за блоковете на Великата пирамида, което археолозите продължават да разпространяват. Те повтарят, че височината на блоковете в основата е винаги по-голяма от височината на блоковете, които са близо до върха. Ако беше вярно, това щеше много да опрости логистическите проблеми.

Вярно е, че височината на блоковете в основата е 1.41 м, и че височината на блоковете прогресивно се снишава до 0.59 м в първите седемнадесет стъпала. С изключение на огромните ъглови камъни, масата на блоковете в първите седемнадесет стъпала се намаля от около 6 до 2 тона. Отвъд седемнадесетото стъпало, обаче, блоковете тежат от 15 до 30 тона единия, което показва, че размерът на блоковете не се смалява прогресивно с височината на пирамидата.

Това, което повечето хора не успяват да осъзнаят, е че на деветнадесетото стъпало височината на блоковете се увеличава изведнъж до 0.90 м. Това не е очевидно, когато човек стои в основата на пирамидата и гледа нагоре, защото височината на блоковете, изграждащи нивата, сякаш се смалява. От далечина е трудно да се направи акуратна преценка. Единственият начин да се определи точната височина на стъпалата, е като се измерят. Понеже е трудно и потенциално опасно човек да се изкатери до върха на пирамидата, вероятно е повечето специалисти да са изкачили само първите няколко стъпала.

М. М. ле Пер (M. M. le Pere) и полковник Кутел (Coutelle) от Наполеоновата експедиция много внимателно измерили височините на стъпалата на Великата пирамида едно по едно, и записали точните мерки във фута и инча в “Description de l’Egypte”. АЗ пренесох измерванията им в Таблица 1 и направих следните наблюдения:

1. Камъните, по-високи от 1 м, са равно разпределени из пирамидата.
2. С изключение на ъгловите камъни, най-големите от всички се намират на около 30 етажа нагоре по пирамидата, горе-долу на нивото на Царската стая.
3. Малките камъни са разпределени между няколко последователни серии по-големи камъни из пирамидата, като много от тях се намират при основата.

Защо се поддържа тази заблуда? Египтолозите разчитат на следните обобщени забележки на Йомард от “Description de l’Egypte”, които те считат, без други потвърждения, за точни:

Най-накрая, през 1801г М. М. ле Пер и Кутел измериха всички стъпала на пирамидата с най-голяма грижа, използвайки специално конструиран инструмент. Преброени бяха 203 стъпала и височината на самата пирамида беше 139.117 метра… Може би си заслужава да се отбележи подредбата, която съществува между нашите измервания и онези на ле Пер и Кутел, не само по отношение на височината, но и за броя стъпала. Някои от различните пътешественици са преброявали 208, други 220, и тн… Идеалното съгласие по този въпрос, заедно с нашите измервания на основата и височината, е важно доказателство (ако е нужно доказателство) за скрупулната грижа, с която инженерите и творците от експедицията направиха наблюденията си. Преди да определят другите измервания, освен основата и височината, трябва да посоча разликите между стъпалата от долу до горе. Както е естествено, височините продължително се смаляват от 1.411 метра до 0.559 метра, като най-малките камъни от всички са 0.514 метра високи. Средната височина е 0.685 метра.

Забележката на Йомард, че “Както е естествено, височините продължително се смаляват”, е била направена като генерализация, която не е имала за цел да бъде точен доклад за всички блокове в пирамидата. Тя определено не се отнася до стотици блокове, тежащи от 15 до 30 тона, поместени близо до Царската стая. Блоковете с този размер, представени на Таблица 1 и показани на Фигура 4, са толкова големи, че заемат мястото за две стъпала. Въпреки това, винаги се цитира генерализацията на Йомард, докато прецизните и подробни доклади на ле Пер и Кутел рядко се взимат предвид, ако въобще. Заради трудността да се повдигнат такива големи камъни на големи височини, техният подробен доклад е сериозна заплаха за приетата теория.

ФИГУРА 4. Блоковете при Стъпало 35 (А) са толкова големи, че един от тях съставлява Стъпала 20 и 21 (В).

През ноември 1984 направих онлайн търсене във френската археологическа база данни, Francis-H, като ползвах ключовите думи АМИД и КАМЕНОЛОМНА. Открих, че през 1978г, по същото време, когато прехвърлях данните на ле Пер и Кутел в Таблица 1, Жорж Гуайон (Georges Goyon), френски египтолог, е публикувал доклад, след като е изкатерил североизточния ъгъл на Великата пирамида и внимателно измерил стъпалата. Сравнявайки неговите резултати с измерванията от 1801г, се вижда, че Великата пирамида е изгубила стъпала 202 и 203. Върховете и платата, описани от Гуайон, съвпадат точно с всички останали данни, установени през 1801г. Височините на стъпалата изведнъж се увеличават и смаляват в деветнадесет остри флуктуации. Гуайон не могъл да обясни драматичните флуктуации, могъл само да предположи, че те би трябвало да съответстват на височините на геологичните слоеве на платото Гиза. Предположението му е неправилно. Както блоковете на Великата пирамида, така и блоковете на Втората пирамида в Гиза, са по-малки от височините на геодезичните слоеве на Гиза.

Почти никой от пирамидните блокове не наподобяват скалистата основа на Гиза. Геодезичните слоеве, видни в тялото на Великия Сфинкс, са високи по 1 метър. Онези в кариерата близо до пирамидата на Кафра са високи повече от 4.5 метра. Осъзнавайки това, можем да започнем да изпитваме симпатия симпатия към някои от диво хвърчащите теории за строежа на пирамидите, предложени в последните години.

След като се впечатлих от високата степен на униформеност във височините на блоковете, както може да се види на Таблица 1, реших да направя предварително проучване на дължините им (или широчините им). Дължините никога не са били измервани, и аз, следователно, фотографирах областта под най-горните тридесет нива на южното и западното лице на Втората пирамида в Гиза. Блоковете в самата Велика пирамида са твърде ерозирали, за да е възможно акуратно измерване. Областта, която фотографирах, е неерозирала и е в много добро състояние, защото облицовъчните камъни, които преди са покривали пирамидата, са били премахнати едва в последните 150 години. Областта обхваща двадесет и две стъпала, или 1000 лицеви блокови повърхности на склон. Фотографираните стъпала представляват около 10% от площта на пирамидата.

Извадих всичко на отделни кадри и ги проектирах на екран, и след това измерих дължината на всички 2000 блока. Нанесох измерванията върху графики, за да анализирам структурните черти на пирамидата. Кадрите, заснети с конвенционална фотографска техника не позволяват действителните измерения на блоковете да се определят във фута и инча. Тъй като използвах стандартна техника, направих само относителни измервания. Дадох си сметка, че заради геодезичната разслоеност и естествените дефекти е невъзможно камъкът да се разреже на съвършено униформени измерения с примитивни сечива. Следователно, ако се окажеше, че рядко се срещат униформени дължини на блоковете, това би подкрепило традиционната хипотеза за дялането. Честото срещане на униформени дължини би говорело да някакъв по-прецизен метод.

Аз открих, че блоковете наистина демонстрират еднакви дължини, и то не в някаква средна степен. Колкото и изненадващо да изглежда, почти всичките 2000 блока имат точно десет перфектни униформени дължини. Тези дължини са разпределени в разнообразни подредби из двадесетте и две стъпала. Всяка възможност, камъните да са били разрязани на произволни размери, продиктувано от пукнатините и другите несъвършенства на кариерата, е елиминирана. Всеки, който се опитва да обясни подготвянето и употребата на блокове с такива строго униформени размери, базирайки се на хипотезата за дялането, ще срещне сериозна трудност. Степента на униформеност изключва всякаква възможност за дялане с примитивни средства.

Може би изглежда, че египтяните са обичали да извършват невероятни и невъзможни задачи. Друг пример е поставянето на монолитни саркофази в много тесни или по друг начин трудни пространства. Можем, например, да си представим емоцията на Котаз (Cotaz), член на Наполеоновата експедиция, когато открил многобройните гробове в Долината на царете.

Котаз влязъл в долината по пътя, който преминава през тясна входна клисура, намираща се между две стръмни планини. Котаз достигнал областта, посветена на фараоните Рамзес. Той разказва:

Портата, през която човек влиза в долината, е единственото разкритие по целия й контур. Тъй като този отвор е направен от хората, долината първоначално сигурно е била оформена като изолиран басейн, който е можело да бъде достигнат само с изкатерване на стръмните планини. Може би тази отделеност ги е вдъхновила с идеята да поставят царските гробове там, за да ги защитят от ограбване, от което толкова се страхували древните египтяни… Високите планини, короновани със скали, са подгънати от всички страни на хоризонта, позволявайки видимост само към малка част от небето. Към обед, когато дъното на долината е била изложена на слънцето вече няколко часа, жегата става концентрирана и интензивна. Никой смекчаващ я вятър не може да си намери път в това ограждение. Като пещ е. Двама мъже от ескорта на генерал Дусе (Desaix) умряха от задушаване. Не мисля, че ще е възможно да се остане там за 24 часа без сянката на катакомбите, които ни дават защита от тази сразяваща жега.

Повечето от саркофазите, които Котаз открил в различните гробове, вече били разрушени. Той описал един, принадлежащ на Рамзес III, който все още бил цял и сега се намира в Лувъра:

Представете си обло, издължено помещение, направено от розов сиенски гранит, орнаментирано отвътре и отвън с йероглифи и рисунки. Измеренията му са такива, че човек, стоящ вътре, едва ли може да бъде видян от онези отвън. Удар с чук кара помещението да звъни като камбана… Саркофагът преди трябва да е бил затворен с капак, който сега е изчезнал… Капакът сигурно е представлявал значителна маса, която е била много трудна за помръдване… Сравнение между измеренията на саркофага и измеренията на входа за долината носи голяма изненада и нов пример за вкуса на египтяните към трудните начинания. Входът към Долината на царете не е достатъчно широк, за да пропусне саркофага, така че явно огромният масивен саркофаг ще да е била издигнат с въжета, кран и скрипци нагоре по хълмовете, които обграждат долината, след което е бил спуснат по склоновете им.

Саркофагът в Царската стая на Великата пирамида е друг пример за необичайно поставяне. Той не минава през вратата, нито през свързания с нея коридор. Египтолозите предполагат, че трябва да е поставен преди пирамидата да е била завършена. Въпреки че това е противно на онова, което знаем за египетските погребални обичаи, теорията за дялането и дърпането с въжета не предлага друга алтернатива. Котаз предлага употребата на скрипци за повдигане на саркофазите, въпреки че оттогава египтолозите са открили, че египтяните не познавали скрипеца допреди римската окупация. Начинът, по който са поставяни саркофазите, ще се изясни с напредването на книгата.

[λ]

Глава 3

Технологичният парадокс

Когато разгледа цялостния исторически преглед на египетското изкуство и архитектура, човек ясно може да разпознае съществуването на два различни каменоделни метода. Единият е бил използван в Старото царство, а другият, дялането с твърди бронзови сетива, е бил въведен по време на късното Средно царство или може би малко по-късно, около 900 години след построяването на Великата пирамида. Разграничаването между двата метода може да се направи възоснова качеството на майсторството, твърдостта на обработваните каменни материали, и дизайна и структурните черти на сградите.

Контрастът между двата метода е очевиден при големите паметници и малките предмети на изкуството. Качеството на скулптурите драматично запада в по-късните периоди. Нестор Хоте (около 1780-1842г) (Nestor l’Hote), творец, работил с основателя на египтологията, Жан Франсоа Шомполион (Jean Francois Champollion) (1790-1832г), бил много въодушевен от предметите на изкуството, открити от Карл Люпсюс (1810-1884г) (Karl Lepsius) и Огюст Мариет (1821-1881г) (Auguste Mariette) в три различни мастаби от Старото царство (мастаба е правоъгълен египетски гроб, с наклонени стени и плосък таван, състоящ се от подземна погребална камера и надземни стаи за приношения, бел.прев). Описвайки скулптурите в една от най-старите, тази на везира Менефра от Мемфис, Хоте отбелязва:

Скулптурите в този гроб са забележителни със своята елегантност и финес. Релефът е толкова лек, че може да се сравни с някоя от нашите пет френски монети. Такова съвършенство в нещо толкова древно потвърждава наблюдението, че колкото повече човек се връща в античността към произхода на египетското изкуство, толкова по съвършени са резултатите от това изкуство, сякаш геният на тези хора, за разлика от другите, се е формирам с един единствен замах. Ние познаваме египетското изкуство единствено с упадъка му.

Египетските скулптури били толкова дегенерирали до времето на Новото царство, че то изпаднало в непоправим упадък. Нито творците от Саит, нито от Тива, произвели такива шедьоври като по-древната диоритена статуя на Кхафра или Коленичещият писар, сега изложена в Лувъра. Репликите на археолозите и архитектите Жорж Перо (1832-1914г) (Georges Perrot) и Чарлз Шипие (Charles Chipiez) изразяват почит към скулпторите от Старото царство:

Как са успели скулпторите да ваят тези камъни, които са толкова твърди?... Дори и днес е много трудно, като се ползват най-добрите закалени стоманени длета. Работата е много бавна и трудна, и човек трябва често да спира, за да заостри ръбовете на длетото, което се изтъпява в камъка, и длетото после трябва отново да се закали. Но съвременниците на Кхафра, и всички са съгласни с това, не са имали стоманени длета.

В голям мащаб наблюдаваме същия сценарий. Блоковете на пирамидите от Старото царство са пример за безподобен подвиг, и паметниците от Старото царство демонстрират твърди каменни материали, приготвени с максимална грижа и съвършенство. Египтяните от новото царство и по-късните времена са били неспособни на сравнимо майсторство с техните бронзови сечива. В паметниците от Новото царство и по-късно, прецизните сглобки и измерения на блоковете изчезват. Деградацията, която е започнала след въвеждането на бронзовите сечива удивлява архитектите и археолозите, които са изучавали египетската архитектура през последните две столетия. Шомполион, например, бил поразен от лошото качество на постройките от Новото царство, издигнати за Тивските царе при Вади Есебуа (Долината на лъвовете, бел.прев):

Това е най-лошата работа от епохата на Рамзес Велики. Камъните са лошо каменоделие, пролуките са прикрити с цимент, върху който декоративната скулптура е продължена, и това е едно лошо изпълнение… повечето от тези сцени са неразпознаваеми, защото циментът, върху който са били издялани големи части от тях, е паднал, и е оставил многобройни липси в писанията.

Тивските царе от Новото царство построили изумителен брой здания от Нубия до Средиземноморските плажове. Повърхностите на стените почти винаги били покрити с богато оцветени полихромни декорации, които маскирали несъвършенствата. Перо и Шиипие коментират тази техника:

Но защо са удължили работата си, като са закърпвали, с безкрайно търпение, сглобките, които е трябвало да се скрият? Дали целта на хоросана и боята е била, да скрие несъвършенствата? В тези здания ние не виждаме едни определени комбинации от камъни, които елегантните цивилизации-строители оставяли недекорирани, защото се радвали да ги показват… Човек напразно ще търси повтаряемост в конструкцията, съвършенство в сглобките, и съвършенство при дялането и напасването, което придава на лицето на една стена от укреплението Микена, дори и когато е отделена от всичко, към което принадлежи, нейно собствено благородство и красота. В Тива, работникът разчитал на пълнежи и бил доволен, като казва, “Това ще трябва да свърши работа”.

Предполага се, че употребата на хоросан и боя довело до това, че да не е нужно съвършенство в сглобките. Моето мнение е, че това е било така, понеже се е ползвал методът на дялането, и аз мисля, че полихромното покритие и хоросановата основа били разработени с цел да се прикрият несъвършенствата. Това не е било въпрос на мързел. Рамзес II прехвърлил огромни маси азиатски и африкански роби, за да осее земята с храмове, дворци и градове, носещи неговото име. Колкото и неистово да строял, той просто не могъл да се съревновава със знаменитите си прадеди.

Египтолозите обикновено обясняват разликата между майсторството на Новото царство, сравнено с това на Старото царство, като казват, че Тивските царе построили повече здания от своите предци. Аз вече показах, че по оценките на Де Розе, само в пирамидите в Гиза има много повече камък, отколкото в цялото строителство от времето на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период, взети заедно, тоест, 1500 години.

Още повече, че паметниците от Новото царство и по-късното време били направени, с малко изключения, от много меки разновидности камък, но от зараждането на египтологията насам в литературата широко се разпространява една често срещана заблуда, което е, че паметниците, построени в Новото царство и по-късно, са направени от твърди каменни материали. Де Розе коментира:

Би било трудно да се повярва, че такива известни паметници, прочути с възрастта си, богатството си, и многобройността на своите орнаменти, са били построени с груби, обикновени материали. Повечето пътешественици, използвайки повече въображенията си, отколкото очите си, вярват, че са видели в слоевете на тази земя, и в самите паметници, твърди, ценни гранити от Сиенската околна среда, порфирите и шарените камъни на Арабия, и понякога дори базалт. Други се радват на мрамор, вдъхновени от онова, което са виждали в древните паметници на Гърция и Италия. Истината е, че в кариерите и в зданията на горна Тива не съществуват нито порфири, нито базалт, нито мрамор, нито какъвто и да е вид варовик. Всичко, което може да се намери в цялата тази област, на двата бряга на Нил, са слоеве пясъчник… и именно с този камък, почти без изключение, са построени почти всички оцеляващи паметници от Сиена до Дендера.

Когато направил последната забележка, Де Розиер не е имал предвид твърд пясъчник, като този в паважа на Фонтенблю, близо до Париж, издържащ на износване цели поколения. Той е говорил, вместо това, за определена мека разновидност, наречена монументален пясъчник. За да се избегне объркването, той го определил като псамит, понеже, тъй като е бил парижанин, думата “пясъчник” му създава впечатление за плътен материал, състоящ се от гъсто слепнали кварцови зрънца, материал, сравним с пясъчника на Фонтенблю. Псамитовия пясъчник трудно залепва и лесно се разпада под много малък натиск. Той споменава структурната му издръжливост:

Египетският пясъчник, като цяло, не е много твърд и често може да бъде надраскан с нокътя на ръката. Твърдостта е, обаче, много униформена в обема на всеки блок и такава е и силата, нужна за чупене, която е ниска, но пък е еднаква навсякъде. Камъкът не съдържа нито кухини, нито дупки [дупки, в които може да се вкара сечиво].

На практика всички храмове от Новото царство и онези, построени по-късно, са направени от този псамитов пясъчник, който е толкова мек, че човек може да го надраска с ноктите си. Това включва храмовете в Луксор, Карнак, Едфу, и Есна. Дори и по-скорошните храмове, издигнати по време на египетската желязна епоха, като Храма на Дендера, построен от Птолемей (към 250г пр.Хр.), са направени от екстремно мек камък. Де Розиер описва този храм:

Един изненадващ факт е, че камъните от Храма на Дендера, един от най-възхитителните заради изпълнението на своите скулптурни орнаменти, са именно едни от най-твърдите. Там могат да се открият няколко разновидности на качествен пясъчник, но, като цяло, зърната му са някак груби, нееднакви, и могат да се изронят с нокът.

Много постройки от новото царство и по-късно, известният Храм на Абу Симбел например, били издълбани директно в хълмове от много мек пясъчник, така че за строежа не е било нужно пренасяне или повдигане на големи тежести. След построяването на Асванския язовир, храмът Абу Симбел бил преместен в неговата цялост от екип, спонсориран от ООН (1964-1966г), за да се избегне наводняване от езерото Насер. Операцията била много по-трудна от очакваното заради слабостта на пясъчника, който е толкова крехък, че било нужно да се прореже много надълбоко в скалата, за да се добие достатъчно силна маса, която да издържи пренасянето от ръба на езерото до върха на хълма. Де Розиер коментира лекотата, с която се дяла материала:

От Филе до Дендера, разстояние от около петдесет левги, в което се намират едни от най-важните и най-добре съхранените здания на древен Египет, почти всичко е направено от пясъчник. Въпреки че варовикови планини се извисяват от двете страни на Тива и заемат повече от три пети от тази област, почти не се намират руини, направени от варовик, и малкото, които съществуват, са най-незначителните. Това от само себе си е достатъчно доказателство за предпочитанията на египетските архитекти, избиращи пясъчник пред всичките няколко разновидности качествен варовик, намиращ се в страната им… Но онова, което най-вече би трябвало да е печелело одобрението им, е екстремната леснота, с която длетата обработват материала, податливостта му, ако мога да използвам този термин, това че се предава във всеки смисъл на думата пред инструмента и възприема върху различните си лица безброй фигури и релефи, с които египетските архитекти задължително декорирали всички стени на тези велики здания.

Понеже варовикът на Тивския ландшафт е твърд, той не се е използвал в новото царство. Вместо това се е използвал мек клас варовик от Тура, лишен от вкаменели черупки. Този варовик не е като онзи, използван за блоковете на пирамидите от Старото царство, който е относително твърд и труден за дялане, защото съдържа големи вкаменели черупки. Френският египтолог Гастон Масперо (1846-1916г) (Gaston Maspero) описва този вид мек варовик, използван през Новото царство в храмовете на Мемфис:

Каменоломните на Тура се радвали на привилегията да снабдяват подбран материал за царските архитекти. Никъде другаде не можело да се види такъв бял варовик, толкова мек за дялане, толкова идеален да приеме и запази целия финес на барелефа.

Облицовъчните камъни на Великата пирамида и на Стъпаловидната пирамида в Сакара, за които се твърди, че идват от Тура, са много по-твърди от мекия варовик от Тура, използван дори в съвременните реставрации. Изглежда логично меките материали, като псамитския пясъчник и този много мек варовик, за който говори Масперо, да са били използвани през Старото царство, когато са били налични само скромни каменни и медни сечива, но се е случило обратното.

Освен това, за разлика от работниците от Старото царство, онези от Новото царство и по-късните периоди рядко са използвали големи тела за строежите си. Няколко обелиска и колосални статуи са изключения. Само трегерите и архитравите (напречни греди, бел.прев) на някои от храмовете от Новото царство и по-късните периоди имат дължини, сравними с онези от по-древните храмове, но онези от по-късните не са толкова масивни. Храмовете в Карнак се характеризират с огромни пилони, но всичките са направени от малки блокчета.

Предният пилон в Храма на Дендера има ширина 113 м, дебелина 15 м, и височина 42 м. Първият пилон в Храма на Луксор, построен от Рамзес II, е по-скромен с височина 27 м, като всяка от кулите му е с ширина 30 м. Въпреки че измеренията им са впечатляващи, тези гигантски паметници, изградени от малки каменни блокчета, не могат да се сравняват със суперструктурите на Старото царство, където монолитни греди в късните пирамиди тежат по 80 тона, а в Долинния храм на Втората пирамида в Гиза има блокове, тежащи по 500 тона.

Повечето от колосалните статуи, построени през Новото царство и по-късно, остатъците от великите обелиски, построени от тивските и гръцките владетели и направените през по-късните периоди, които били транспортирани до Рим по време на Римската окупация, и Париж, Лондон и Ню-Йорк през 19-ти век, били добити от вид гранит, познат като червен ориенталски гранит или розов сиенит, материал, който е относително лесен за дялане. Не може да бъде надраскан с ноктите на ръката като псамитския пясъчник, но лесно ще се наруши, когато се удари с подострен инструмент.

Този материал създава доста объркване до сега. Розовият сиенит (syenite) има две принципни съставки: големи, издължени, розови до тухлено-червени фелдшпатови кристали с пресечени ъгли, и екстремно мека черна слюда. Този вид слюда има твърдост 2.5 по скалата на Мос, което е същото като хоросан, и представлява идеално място за атака със сечиво. Розовите фелдшпатови кристали също са крехки, което прави тази разновидност на гранита лесна за дялане. Само че, от зараждането на египтологията, розовият сиенит се бърка с по-твърдите видове гранит, защото меката му слюда се бърка за амфибол, за чието ваяне е нужно сечиво от закалена стомана. Главната причина за объркването е, че днес думата сиенит се отнася до твърд хорнбленд (вид амфибол, бел.прев), докато в литературата, писана преди 19-ти век, думата сиенит се е използвала за описание на мек гранит от Сиена / Асван (Syene / Aswan).

Повечето сиенитни паметници се откриват в северен Египет, най-вече при Делтата, и са били издигнати през Късния и Птолемеевия периоди. Те са открити в Баабет, Канопус, и най-голямото им струпване е в Птолемеевата столица Александрия, където цялата земя е осеяна с руините на сиенитни статуи, стени и обелиски.

Крайният преглед ни дава възможност да оценим парадоксалния и драматичен контраст. Пирамидите на Старото царство се състоят на практика от варовик с вкаменели черупки, хетерогенен материал, много труден за прецизно рязане. Храмовете до края на Осемнадесетата Династия (1400г пр.Хр.) се откриват по цялото лице на Египет. Те са направени от много мек бял варовик, дори и когато са построени в изцяло гранитни региони в южен Египет. След Осемнадесетата Династия, употребата на мек варовик в крайна сметка отстъпила пред мекия пясъчник. Пясъчникът на Силсила, в южен Египет, бил използван за направата на храмове от Новото царство в Карнак, Луксор, и Едфу; той е хомогенен, мек, и лесен, за ваяне. В това се състои големият технологичен парадокс на Египет: във времена, когато сечивата са били направени от камък и мед, за паметниците били използвани огромни количества твърди разновидности камък, но когато навлезли бронзът и желязото, се употребявал само най-мекия камък. Има повече от достатъчни доказателства за съществуването на два различни каменоделски метода, използвани в различни епохи, и водещи до много различни резултати.

[λ]

Глава 4

Фалшивите доказателства на египтологията

Въпреки че традиционното обяснение за строежа на пирамидите е нелогично и недоказано, то е прието на принципа на вярата, затвърждавано и пазено от чистата тежест на авторитетното научно мнение. Какво доказателство е предложила египтологията, за да подкрепи приетата теория? Като цяло, логистичните проучвания се приемат за доказателство, въпреки че са силно спекулативни и не доказват нищо. Само това, че дълго време се полагат големи усилия в опит да се обяснят строителните проблеми, по никой начин не означава, че теоретичните предположения са правилни, особено след като проблемите остават нерешени, въпреки множеството проучвания, а важните факти остават без внимание. Въпреки усилията на експертите, строителният метод все още е плод на спорове.

Ако логистичните доклади се ползват като доказателства, то те са фалшиви доказателства. Има шест допълнителни фалшиви доказателства. Следва да обясня защо всяко едно е или грешно или е отворено за интерпретации.


1.Добити блокове от кариера

Има няколко блока в една канавка от северната страна на Втората пирамида в Гиза, и египтолозите ги използват като доказателство, подкрепящо традиционната теория за дялането и дърпането с въжета. Блоковете са относително малки, 3 Х 2.5 метра широки и 0.3 метра високи. Северното вертикално лице на тази каменоломна носи надписи и голям орнамент във формата на свитък, съдържащ името на фараона от Новото царство Рамзес II (1298-1235г пр.Хр.), който съборил множество паметници, за да добие готови блокове за собствените си постройки. Надписите в камъка са в чест на Мей, главен архитект на Рамзес II, който, според надписите,  премахнал облицовъчни блокове от Втората пирамида и разглобил един храм от комплекса. Това се случило през 1400 години след като била построена пирамидата. Няма други надписи, по които да се датира каменоломната.

Рамзес II и други фараони взели някакъв брой готово-направени блокове от различни пирамиди, но били неспособни да произведат паметник или каквато и да е комбинация от паметници, равни по обем на Великата пирамида. Това остава вярно дори и при факта, че Рамзес II безжалостно използвал огромно богатство и човешка сила, за да ограбва готово-направени блокове от съществуващи паметници през цялото си 65-годишно властване.

И белезите от длета в канавката до пирамидата са били датирани от времето на Рамзес II. От значение е да се вземе предвид какво е било установено за камъкодобивните методи в Египет. Клем и жена му направили пълно датиране на кариерите за пясъчник от Гебел ел-Силсила и представили доклад на Втория международен конгрес на египтолозите през 1979г. Тяхното проучване датирало различните добивни методи, исторически използвани в Египет. Следното е резюме от техния документ:

Повечето кариери били датирани до добре определени исторически периоди възоснова на следите от длета, техниката за оформяне на блокове, надписите парчетата от глинени съдове. Най-древните експлоатирани кариери са в северната периферия на Гебел ел-Силсила. Те били разработвани допреди Новото царство, може би в Средното царство. Следите от длето от този период са неправилно ориентирани (Фигура 5). Северната част от Гебел ел-Силсила била разработвана по време на Новото царство от около Осемнадесетата Династия, а следите от длета са тип рибешка кост. През Деветнадесетата Династия Рамзес II въвел правилен метод с длетата, който все още преобладавал, когато Птолемей започнал да добива от големите кариери на мястото. На южния край на Гебел ел-Силсила са римските каменоломни. Не се откриват следи от длета от предишните периоди, а само следи от дървени клинове.

ФИГУРА 5. Техники за оформяне на блокове.

Египтяните внимателно изрязвали камък от кариерите, като продължително усъвършенствали ударите с длетата си, защото по време на Средното и Новото царства кариерите били считани за вечното тяло на бога Амун. Произволното отношение към тялото на Амун било светотатство, така  че добиването на камъка се извършвало по един религиозен начин, за да се извличат директно в завършена форма. Египетският метод на добиване на камък не е бил ефикасен за построяване на Великата пирамида.

ФИГУРА 6. Детайл от гроба на Джехутихотип (Djehutihotip) изобразява транспортирането на колосална статуя.

На южния край на Гебел ел-Силсила се виждат само следите от дървени чепове и клинове. В кариерата били вкарвани клинове и били мокрени с вода, така че когато дървото се раздуело, камъкът се пропуквал. Този метод често се показва в книгите, изобразяващи строежа на пирамидите, но датирането на Клем показва, че този примитивен метод никога не се е ползвал от египтяните. Това било изключително римска техника, датираща от Римската окупация на Египет.

Ако е трябвало да се ползва този груб римски метод за строежа на пирамидите, както се натяква, количеството на каменните останки щеше да е поразителен, включително и безброй милиони неизползваеми спукани блокове. Преди презентацията на Клем, се е предполагало, че понеже клиновете са примитивен метод за добиване на камъни от кариера, значи това го прави най-древния. Вижда се, че блоковете в канавката близо до Втората пирамида в Гиза не могат да бъдат използвани като доказателство за подкрепа на приетата теория.

Въпреки че семейство Клем не датирали варовиковите кариери, все пак е установено едно общо датиране на кариерите в Египет. Последствията от това са ключови. От 27г пр.Хр. до 379г, римляните добивали камък с дървени клинове. От 332 до 1250г Пр. Хр., в Египетските каменоломни се правели хубави и успоредни удари с длетото. През 1400г пр.Хр. египтяните оставяли белези от сечива с формата на рибешка кост, когато режели. През 1600г пр.Хр. те режели камък, използвайки произволни удари, а преди това време, въобще няма следи от добиване на блокове камък. Как египтяните са премахвали камъка за строежа на пирамидите в по-древни времена?


2. Транспортирането на Статуята на Джехутихотеп

Един барелеф от Дванадесета Династия (1800г пр.Хр.) от гроба на Джехутихотеп изобразява транспортирането на колосална статуя на този владетел от Хермополис. Била е произведена около 800 години след построяването на Великата пирамида, и все пак се използва като доказателство за подкрепа на традиционната теория за строежа на пирамидите.

Колосът вече не съществува, но е бил висок 6.50 метра и е тежал около 60 тона според това, което може да се определи от текстовете. Барелефът изобразява как колосът е дърпан с въжена на шейна, за която е бил добре привързан с дебели въжета. В ъглите на статуята може да се видят защитни превръзки под въжените кабели. В четири линии, 172 човека дърпат колоса. Трима работници носят течност, предполага се че вода, както е показано. Работник излива течността пред шейната, за да облекчи преминаването й по повърхността на Нилската тиня. Адамс коментира този барелеф:

Съществуването на документ от тази задача (и съществуват и други такива в Египет и Месопотамия) ни позволява да хвърлим в коша, без двоумение, всички фантастични предположения, твърде често правени по адрес на транспортирането на древните египетски мегалити.

Този метод приложим ли е за построяването на Великата пирамида?Ние знаем, че 60 тона могат с лекота да се дърпат по равен терен. Един експеримент, проведен от Анри Шуврие (Henri Chevrier), френски архитект, показва, че са нужни 25 кг сила, за да се дърпат 150 кг, което означава, че 400 души са били нужни, за да дърпат колоса (60 тона разделено на 150 кг). С други думи, всеки човек е трябвало да дърпа само една шеста от товара (150/25=6). Използвайки системата за един средно статистически 6-тонен блок от Великата пирамида на плосък терен, биха били нужни само 40 човека. Но същата операция по рампа би била екстремно сложна.

Бележитият френски египтолог Жан-Филип Люер (Jean-Philippe Lauer) предлага, че били използвани наклонени рампи 3:1 и 4:1. Ако това беше случаят, щяха да са нужни от 140 до 200 човека, за да издигнат един блок, и такава операция вероятно трябва да се извърши с хора, които бутат и дърпат блоковете чак до върха на Великата пирамида, който е на 150 метра. Това по какъв начин съответства на броя блокове, които е трябвало да се полагат за ден?

Според записите на Херодот, 2.6 милиона блока били транспортирани до основата на Великата пирамида за период от 20 години, което е приблизителната продължителност на властването на Кхуфу. Броят блокове, премествани за година, трябва да е бил 130 000. Това означава, че средно 1400 блока трябва да са издърпвани за ден. Това би изисквало 250 000 човека да правят един курс на ден, ако си представим екип от 150 човека за блок (1400 Х 150). Ако екипът е правил два курса за ден, ще са били нужни 105 000 човека. Четири курса за ден за екип би изисквало 52 500 човека да работят заедно във всеки един момент. И все пак, щяло е да бъде невъзможно да се свърши тази работа. Този огромен брой хора е трябвало да се натикат рамо до рамо на строителната площадка, която е колкото един голям спортен стадион.


3. Глинените рампи

Принципът на това трасе от мокра тиня не може да се прилага към рампи за строене на пирамиди. Това би създало абсурден сценарий, 52 500 човека, работещи на площадка с размерите на спортен комплекс, много от които тъпчейки и пързалящи се в кал, докато извършват опасни маневри с екстремно тежки каменни блокове на големи височини.

Това не значи, че рампи не са се използвали въобще. Тъй като скрипците не са били известни в Египет до Римските времена, единствената възможност за издигане на блокове, която археологическите доказателства предлагат, са рампите. За Великата пирамида се предполага, че всяка рампа с прав наклон би била дълга една миля (1.6 км), съдържаща огромно количество материал. С огромната си ширина и дължина тя би покрила кариерата. Били са предлагани спираловидни рампи, но много египтолози изтъкват няколко добре основани аргументи срещу вероятната им употреба, включително и факта, че до сега никога не са намирани спираловидни рампи.

В Сакара е намерена кална рампа намясто при пирамидата, обикновено свързвана с фараон Семкхемкет (Semkhemkhet) от Третата Династия. Но тази малка пирамида не е направена от големи блокове. Носенето на малки блокчета по рампа е най-разумния и очевиден начин за произвеждането на този тип пирамида, което е един много различен сценарий от току що описания. Колкото до това дали има останки от рампи в Гиза, огромното количество материал за нея, изискван от стандартната теория, не съществува, а колкото до това дали може да се очаква, че един земен материал би деградирал, все пак малкото количество останал материал говори за употребата на малки рампи, с размерите, които са полезни за изкачване на пирамидите.

Предлага се, че блоковете за пирамидите са били влачени на шейни с дървени ролки. Не съществуват доказателства за тази хипотеза. Колелото било въведено като средство за транспорт от хиксосите (Hyksos), когато донесли колесници в Египет по време на инвазията си в края на Средното царство. Най-старият оцеляващ документ, намекващ употребата на колелото за транспортиране на камък, е барелеф от двореца в Сенахериб в Ниневия, сега в Британския музей. Датира от 750г пр.Хр. или 2000 години след построяването на Великата пирамида. Великата пирамида, най-впечатляващият паметник на древния свят, е била построена преди въвеждането на колелото като средство за транспорт.


4. Изображението от Тура

Изображение, открито в каменоломните в Тура, се приписва на фараона от Осемнадесета Династия Амозис (1580-1558г пр.Хр.). Самото изображение изчезва през 19-ти век, и от него остава само скица (Фигура 7). Скицата показва каменен блок, сложен на шейна, теглена от волове. Въпреки че колелото било въведено в Египет по това време, барелефът показва, че то не се е използвало за пренасяне на камък.

Фараон Амозис отворил каменоломните на Тура, за да добива мек камък за храма на бог Пта в Мемфис. Изображението от Тура не се приема като доказателство в подкрепа на традиционната теория за строежа на пирамидата, защото е направено почти 1000 години след като е била построена Великата пирамида.

Изображението от Тура и други документи, използвани в подкрепа на традиционната теория, са продукт на едно общество, използващо различна технология от онази на своите предшественици . Всяка дълга и успешна цивилизация неизбежно ще има изгряващи и залязващи технологии. Въпреки че археолозите се въздържат от свободни предположения, има признания с половин уста, че строителите на Великите пирамиди са познавали някаква напреднала технология. Според Едуардс:

Хеопс, който може да е бил мегаломан, никога не би могъл, в рамките на управление от около двадесет и три години, да издигне сграда с размерите и устойчивостта на Великата пирамида, ако някакви технологични напредъци не са позволили на каменоделците да боравят с камъни със значителни измерения и тежина.

ФИГУРА 7. Детайлът от Тура

Едуардс намеква, че е използван някакъв хитър метод, но историците, с много малко изключения, гледат на древните цивилизации така, сякаш са били по-нисши технологично спрямо нашата цивилизация във всяко едно отношение. Много фактори са допринесли за общото унищожение на египетската технологична информация. През времена на анархия, самите египтяни са унищожили доста, и освен това Египет е изтърпял инвазии от етиопците, асирийците, персийците, римляните, нубийците и мохамеданите. Загубването на информацията, когато пожар унищожава Александрийската библиотека към края на трето то столетие, също е било опустошително. Мохамеданите смятали египетските архитектурни постижения за дела на дявола и експлоатирали блокове за своите собствени сгради, разграбвайки гробове в търсене на съкровища винаги, когато можели. Наполеонската експедиция вдъхновила трескав интерес у дилърите на антики, и много безценни артефакти били премахнати в началото на 19ти век. Незнаен брой реликви били повредени или унищожени по време на действията им, тъй като ползвали барут и тарани за отваряне на гробовете. Безброй писмени извори станали на чакъл и статуи били фрагментирани, а останките им били разделени между различните музеи.

Всичко допринася за факта, че научното знание от античността не е било предадено безгрешно до нашето време. Нужно е само да се прочете “Мелпомена” на Херодот, за да се осъзнае, че много преди времето на този историк е било доказано, че Земята е кръгла. И въпреки това този факт е трябвало с много усилия да бъде преоткрит в по-модерни времена.

В научната литература преобладава един модерен комплекс на превъзходството, въпреки тежината на доказателствата, говорещи за велика забравена технология, използвана за строежа на пирамидите. Тази древна наука е изследвана в следващите глави, и подчертава технологичните различия между Старото и Новото царства.


5. Барелефът от Рекхмир

Стенните рисунки в гроба на официалното лице от Новото царство Рекхмир (1400г пр.Хр.) са известни със своите илюстрации на технологията от съответния период. Една рисунка показва блок, дялан с бронзови сечива. Тази рисунка била произведена 1300 години след построяването на Великата пирамида, и, следователно, е без значение.


6. Барелефът от Унас

Барелеф на стената на издигнатата пътека, приближаваща пирамидата на фараон Унас (2356-2323г пр.Хр.) от Пета Династия, е последното от фалшивите доказателства. Барелефът изобразява факта, че Унас разглобил храм от пирамидния комплекс на своя предшественик, Джедкара-Исеси, и наново използвал блоковете за своята собствена пирамида. Барелефът показва лодка, транспортираща огромни храмови колони по река Нил до пирамидния комплекс на Унас. Двете пирамиди са на разстояние малко повече от 3 км. Аз наблюдавах тези колони сред руините. Вместо да са монолитни, както е изобразено на барелефа, те се състоят от части, захванати чрез стави тип ръб-в-улей, и отделните части не тежат повече от половин тон всяка.

Този барелеф се използва за безогледно генерализиране на строежа на пирамидите. Използва се като обяснение за това, че облицовъчни камъни били транспортирани по Нил и че гранитните блокове дошли от 400 мили срещу течението от Асван. Ще стане ясно, че този барелеф е бил направен през период, който е бил критичен за технологията, използвана за строежа на Великите пирамиди. Фактът, че Унас повторно използвал пирамидни блокове, няма нищо общо с това как са били произведени тези блокове и положени в пирамидата на Джедкара-Исеси. Фалшивите доказателства на египтологията скоро ще станат прозрачни като царски египетски лен.

ФИГУРА 8. Барелеф на стената на издигнатата пътека към пирамидата на Унас, датиран към около 2200г пр.Хр.

Сечивата на Шестата Династия са типични инструменти от Старото царство.

Учените гледат на египетската история най-вече от позицията на Новото царство и Тива, като резултат от множеството документи, оцелели от столицата на Новото царство Тива. По-старата столица Мемфис не е била ефективно разкопана, което по този начин ограничава информацията за най-важния градски център на древния свят преди славата на Тива.

Учените имат достатъчно информация единствено за спекулации относно културата на Пирамидна та епоха. Научните данни и археологическите доказателства могат да се сравнят с празни урни, в които учените изливат еликсира на техните собствени теории, отношения и вярвания. Въпреки че може да са нужни още данни и интерпретация на тестовите резултати, учените и историците имат отговорността да поддържат критичен дух, когато се сблъскват с неразрешими теоретични противоречия. Определено, все още наличните проблеми около строежа на Великите пирамиди и други невероятни древни постижения на инженерството са прекалено големи, за да бъдат игнорирани. В последните години тези енигми са довели до появата на фантастични теории. Адамс коментира някои от най-популярните:

Хронологията на монументалното изкуство, която човек вижда навред по планетата, е че първите архитектурни примери често са мегалитни здания, или дори изолирани мегалити. След това, с появата на желязото, този мегалитизъм изчезва изведнъж, с няколко изключения... От това окултистите заключават, че в отминалите епохи някакво мистериозно знание, основано на много напреднала наука, но познато само на шепа посветени, е позволило добиването, транспорта и полагането на огромни камъни. Като цяло, такива предложения са съпътствани от едно прочуто и досадно “остаряване” на зданието при определени обстоятелства. Понякога атлантите и тяхната учебна традиция идват на помощ, но най-ефективната помощ във всички ситуации е извънземната... Друго предложение, или дори утвърждение, наскоро се присъедини към другите: то е най-простото, най-наивното, и също най-старото – великани.

Въпреки че тези различни теории са забавни и любопитни, те не предлагат никакво конкретно решение. Тайната наука, обект на толкова спекулации, така и не се дефинира, а озадачаващите ултра-модерни технологии, като антигравитационните машини и допотопните атлантически кристални генератори така и не адресират всички аномалии, които сме изследвали. Фантазираните теории се основават на предположения, вместо на действителни археологически доказателства, и както фантазираните, така и традиционните теории ще продължат да процъфтяват, докато истинското решение, дадено в тази книга, не бъде стабилно установено. Нека сега разгледаме баснословната наука от Каменната ера на Египет, използвана, за да се построят Великите пирамиди – изгубена, но сега преоткрита.

[λ]

Глава 5

Решението

Великите пирамиди са отражение на технология от древния свят, която води до един сложен продукт или резултат, но няма връзка с нищо от онова, което ние днес считаме за напреднала или висша технология. Да се посети Пирамидната епоха, би означавало да се влезе в свят, в който нашата обективна, светска гледна точка за науката не съществува. В Египетската древност науката и религията били част от единно знание, и жреците били отговорни за поддържането и опазването на това знание. Определени изкуства и науки били отдавани на определени божества. Пта бил богът на занаятчиите, а Кхнум, Божественият грънчар,  бил бог, почитан от фараоните на Пирамидната епоха. Както по-нататък ще обсъдим, именно на Кхнум се приписвала въпросната технология. Тот бил богът на писането, и знанието на Кхнум било записано в Книгите на Тот.

Знаем, че древните жрецо-учени на Хелиополис се грижели за науката на инженерството, математиката, и астрономията, и че всичко това играело роля в строежа на пирамидите, но науката, която била най-уместна за строежа на пирамидите, се недоглежда. Мистериозната наука няма нищо общо с класическата физика на електричеството, топлината, оптиката, нито пък механиката или нещо общо с квантовата физика – атомно, ядрено или твърдо състояние. Науката, която направила пирамидите възможни, била химията, или, по-точно, нейният предшественик – алхимията. Как по-точно са били строени каменни паметници с древна химия?



Бележка от преводача: Названието “Египет”  идва от латинското Aiguptos, което означава “Храмът на ка на Пта”. Под “ка” се разбира духовната компонента на душата, и така името Египет се отнася до точно определен храм на бог Пта, който се намира в древната столица Мемфис.
Истинското име на тази страна е Кем. На древногръцки Кемия означава “Черната земя” или “Земята на черната пръст”, защото “кем” означава черен. Така, древното име на този народ било кемийци. Тъй като цивилизацията на Кемия била най-древната в онези времена, а и въобще, Кемия била самият символ на знанието. Така се ражда думата химия, която на английски се пише и произнася “chemistry”, тоест [кéмистри].
Именно държавата и цивилизацията на Кемия ражда древната окултна поговорка, че “Светлината се ражда от мрака”. Това няма никакво директно метафизично или квантово научно значение, а носи изцяло лингвистичен кодиран смисъл – означава, че “Знанието (светлината) идва от Черната земя (Кемия)”. Древен Египет се е свързвал с произхода на световното знание по цялата земя, и така на арабски пред името на земята Кемия се слага представката [ал] или als, която значи “от” . Затова думата алхимия означава “Идващ от Кемия” и в своя истински смисъл думата алхимия означава всяко най-светло знание, което някога е било стожер на човешката цивилизация.



Алхимията предизвиква представа за средновековния стремеж към мистицизма и магията. Старите алхимични учебници изобразяват напразни търсения за все така убягващия Философски камък, за който се твърди, че имал силата да трансформира основни метали в злато и да предоставя еликсир за вечна младост. Както ще обсъдим, легендарният Философски камък е един от последните криворазбрани символи на алхимичната наука, която процъфтявала през Пирамидната епоха и била позната в Египет преди повече от 6000 години.

Въпреки че средновековната алхимия била съпроводена от езотерични учения, тъй като произлизала от ера, която обединявала науката и религията, технически, алхимията обхваща историческите химически развития. Думата алхимия е произходът на модерната дума химия, последната се е появила едва преди 250 години. В античността са се случвали велики алхимични постижения.

Човек може да оцени гениалността на античните изследователи, които за първи път извлекли мед от малахитова руда, без малахитът да има какъвто и да е метален външен вид.

Това велико алхимическо откритие издигнало човека от Каменната епоха и го пратило в Медната епоха. Известно време историците смятали, че точката на топене на медта, 1 083^о С, била достигана с голяма трудност, като се ползвало ръчно духало. След това станало очевидно, че тази цел вероятно била постигана по по-лесен начин, чрез химия.

Температурите могат да се повдигат чрез енергия, освобождавана по време на екзотермични (отделящи топлина) химически реакции. Медта и оловото са метали, които по принцип се срещат близо един до друг в природата, и оловото играело ключова роля в праисторическото извличане на мед. Оловото лесно може да се оксидира с помощта на ръчно духало. Смес от медна руда (малахит) и оловна руда (галенит), загрети в работно огнище само до 700^о С, автоматично достига температура, чрез топлоотделяща химическа реакция, която е много близо до нужното за извличане на мед. Добавянето на  флюс, което в Египет било една местна сол, наречена натрон (натриев карбонат) смъквало точката на топене достатъчно, за да може медта да бъде добита. Среброто може да се добива по сходен начин.

Египетските алхимици разработили един много жив син емайл в праисторическите времена около 3800г пр.Хр. Откритието било страничен продукт от добиването на мед. Приложение 1 обсъжда въпроса, че, противно на популярното схващане, производството на покрития и емайли не е било случайно. Вместо това, експериментаторът смесвал прах от хризокола с натрон и добавял пламък. Резултатът бил твърд, лъскав емайл, който след това бил претопяван и прилаган върху мънисто и камъчета.

Египтяните били известни с това, че използвали минерали като хризокола и лапис лазули, за да правят емайли, които за тях били имитации на тези минерали или камъни. Те имали дума за такива продукти, ari-kat, тоест “направени от човека” или синтетични. Те се опитвали да имитират камъни, защото най-висшето духовно влияние се приписвало на камъка. Ранните жреци се научили да идентифицират камъните и минералите и ги класифицирали спрямо духовните вярвания. В египетската митология карнеолът и други червени камъни представлявали кръвта на Изида, богиня на плодородието. Лапис лазули се свързвал с разсъмването. Хризокола се свързвал с онова, което се наричало “Първото събитие” на Сътворението. Не е изненадващо, че минералите и камъните имали божествени качества в един свят, в който цялата природа била на почит.

Всички налични камъни, както неценните и полу-скъпоценните, притежавали свещени, вечни качества. Вероятно се е знаело от мъдростта на прадедите, че въпреки че всички живи неща погиват, дори и дърветата, внушителните, внушителните камъни и скали оставали вечно. Почти всичко се е изобразявало символно и камъкът е символизирал вечното селение. Знаейки това, човек може да разбере защо каменните материали били посветено изрично на религиозните паметници и на свещените погребални принадлежности. Тези неща били направени, за да оцелеят през вечността, докато земните обиталища, дори и царските дворци, били направени от преходни, слънчево-изсушени кални тухли, които трябвало да издържат само за един живот.

Когато египетските алхимици развили стъкларството по време на Новото царство, то имало предназначението да продължи старата религиозна традиция да се правят синтетични камъни. Тази вековна традиция разкрива самото сърце на забележителното алхимическо изобретение, прилагано в загадката на пирамидните строежи: жреците на Кхнум отдавна били умели в изкуството да се правят изключителни видове цимент. Циментът, открит на различни места в редовете на Великата пирамида, е на около 4500 години, и въпреки това все още е в добро състояние. Тази древна замазка значително превъзхожда цимента, който се използва в днешното строителство. Съвременният портланд-цимент, използван за поправка на древните египетски паметници, се е напукал и дегенерирал само за около 50 години.

Ако древните египтяни са били способни да произведат изключителен висококачествен цимент, какво ги е спирало да добавят вкаменели черупки в цимента си, и така да произведат висококачествен варовиков бетон? Отговорът е, че нищо не ги е спирало. Аз ще демонстрирам, че пирамидните блокове не са естествен камък; блоковете са всъщност изключително висококачествен варовиков бетон – синтетичен камък – отливан директно намясто. Блоковете се състоят от около 90-95% варовиков чакъл и 5-10% цимент. Те са имитации на естествен варовик, направен във вековната религиозна традиция на алхимическото каменоделие. Никога не е било нужно рязане на камък, нито дърпане с въжета на големи маси, нито пренасяне, за да се построят пирамидите.

И за да няма никакво съмнение за онова, което ми дава авторитета да направя това удивително твърдение, аз ще обясня попрището си, тъй като е свързано с това изследване. АЗ съм изследващ учен, специализиращ се в нискотемпературния минерален синтез. През 1972г основах частната изследователска компания CORDI (Координация на Развитието и Иновациите), и, през 1979г, основах Геополимерния институт, и двете във Франция. В Геополимерния институт аз основах нов клон в химията, който кръстих геополимеризация. На ден днешен имам повече от двадесет и пет международни патента за геополимерни продукти и процеси. Продуктите ми се произвеждат в САЩ и Европа от големи производители. Продуктите имат множество разнообразни приложения.

Геополимерните продукти варират от напреднали минерали до прости, но много софистифицирани цименти. Геополимерните цименти се правят с неорганични химически реакции, при които се интегрират алуминиеви и силициеви материали, за да се формират синтетични зеолити, вторични скалообразуващи минерали. Няма начин за разграничаване между синтетичен зеолит и естествен зеолит. И геополимерните цименти са химически сравними с естествените видове цимент, които скрепяват такива видове камъни като пясъчниците, конгломератните скали, и фосилизираните варовици.

Геополимерите са революционни за бетонната индустрия. Всеки вид скален агрегат може да се използва, и бетонът, направен с геополимерен скрепител е на практика неразличим от естествения камък. Геолозите, които не са запознати с техническите възможности, предлагани от геополимеризацията, внимателно са разглеждали геополимерен бетон и са го бъркали с естествен камък. Това безпрецедентна технология; не е нужна огромна топлина или налягане, за да се произведе синтетичен камък. Геополимерният бетон се втвърдява скоростно на стайна температура, за да формира синтетичен камък, красив на външен вид и богат на безпрецедентни качества.

Да се развие нов клон в химията е едно, но да се приложи тази химия в древната история е съвсем друго. Как разбрах, че пирамидният камък също е геополимерен? Всяка една теория трябва да бъде достоверна; после, за нея трябва да има улики; и най-накрая, изискват се веществени, научни доказателства. Всички мистерии, свързани със строежа на пирамидите, трябва да бъдат разгадани.

Напредналите технологии нямат никаква роля в производството на геополимерите. Това е най-основното предварително условие, ако трябва тази теория да е достоверна. Един човек в Каменната ера е могъл да произведе геополимери, ако тя или той проницателно е приложил знанието, добито от интелигентното, системно наблюдение на експерименти с вещества, намиращи се в околната среда. Нужно е единствено да се добие теоретично знание за минералните елементи, как да се различат и как да се манипулират химически. Знаейки това, аз изучих екологията на Египет, за да разбера дали нужният материал за производството на геополимерен скрепител е бил наличен или не.

Открих, че някои подходящи съставки са били достъпни в количества от милиони тонове. Калта от река Нил съдържа алумини и е добре пригодна за нискотемпературен минерален синтез. Солта натрон е изключително обилна в пустините и солените езера. Натронът реагира с варта и водата, за да произведе сода каустик, основната съставка за алхимически направения камък. Изобилие от вар е било достъпно чрез калциране на варовика в прости огнища. В древните времена, Синайските мини били богати на тюркоазени и хризоколни жили, нужни за производството на синтетични зеолити. Мините също съдържали арсеновите минерали оливинит и скордит, нужни за скоростното хидравлично втвърдяване на големите бетонни блокове.

Същите тези елементи били използвани от египтяните и в други процеси. Нилска тиня е била използвана за направата на слънчево-сушени кални тухли и разнообразни минерали се ползвали за направата на емайли. Солта натрон била свещен продукт, използван не само за флюс, но също и за мумифициране и за обожествяващи ритуали. Следните извадки от пирамидните текстове, открити по стените в погребалната камера на пирамидата на Унас, от Пета Династия, показват свещената стойност на натрона:

Ти пречистваш себе си, Хор е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, Сет е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, Тот е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, Бог е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, за да почиваш ти между тях: Една пастила натрон
Твоята уста е като тази на млечното теле в деня на рождението: Пет пастили натрон от севера, от Стпт.

Устата на новороденото млечно теле се е считала за чиста, защото телето никога не се е хранило; а Стпт, място където се е събирала натрон, днес се нарича Уади ел-Натрон.

Много от същите елементи, подходящи за алхимическото каменоделие, по-късно изиграли роля в стъкларството. Изучавайки екологията и древните продукти и документи на египтяните, аз успях да проследя основните алхимични изобретения, които довели до разработването на пирамидния камък. Тези изобретения се обсъждат хронологически по-подробно в Приложение 1.

Появява се интригуващ поглед върху пирамидите, какъвто никой не си е представял в модерни времена.  Тези алхимически открития адресират един екзотичен аспект на пирамидните строежи. Сега ще разгледаме правдоподобността на това.

[λ]

Глава 6

Правдоподобността на теорията

Чрез химията, задачата да се построят пирамидите е била лесно постижима със сечивата от Пирамидната епоха. Без да е нужно дялане или теглене на блокове с въжета, нужните инструменти са били просто онези, с които са се правели сушени на слънце кални тухли: мотика, с която да се стърже варовик с вкаменели черупки, кош за транспортиране на съставките, корито в което да се приготвят съставките, стълба, линеал, отвес, нивелир, мистрия и дървени леярски форми.

Тези инструменти са намерени в пирамидата на фараона от Шеста Династия Пепи II. Заради това, че намерените дървени леярски форми са само умалени модели, няма начин да се определи дали са били предназначени за кални тухли или за големи каменни блокове. Пирамидата на Пепи II е била направена и от двете.

Въпреки че това прецизно да се разрежат 2.5 милиона нумулитни варовикови блока от Великата пирамида с медни сечива би било непостижим подвиг, то медните инструменти са пригодни за рязане на дървесни дънери и за приготвяне на дъски за дървени форми. Древните египтяни били върховни дърводелци и били изобретателите на шперплата. Според “Dictionaire des Techniques Archaeologiques”:

ФИГУРА 10. Пирамидите от Четвърта Династия били построени от бетонни материали, транспортирани в съдове (А), след това отлети във форми (В), произвеждайки блокове директо намясто.

Дърводелството се появило в Египет в края на пре-Династическия период, около 3500г пр.Хр., когато медните сечива били значително развити, за да може да се ползват при обработката на дърво. През всичките епохи, египетският дърводелец бил забележителен майстор. Той е изобретателят на всички видове дървени сглобки и ги правел умело: дюбелиране, жлебове и втулки, лястовичи опашки, залепяне, лакиране и инкрустиране. Тъй като дървото е било рядко в неговата страна, той бил изобретателят на шперплата. В един саркофаг, направен през Трета Династия [около 2650г пр.Хр.] действително е намерено парче шперплат, което било направено от шест слоя дърво, всеки дебел около 4 мм, скрепени заедно чрез малки, плоски, правоъгълни втулки и мънички кръгли дюбели. Там където две парчета трябвало да се сглобят странично едно за друго, ръбовете им били рендосани под формата на жлебове, за да се обединят съвършено. Посоката на зърната във всеки следващ слой се редува, както в съвременния шперплат, за да се осигури по-голяма сила и да се избегне усукването.

ФИГУРА 11. Мастаба от гроба на Ти, около 2550г пр.Хр., показва как дърводелци режат дъски и приготвят брави жлебове.

Още от времето на Първата Династия (3200г пр.Хр.), дърводелците подреждали дъски в съвършени прави ъгли. Правели кръгли дюбели от слонова кост или дърво. Плоските, правоъгълни дървени дюбели се появили през Четвъртата Династия. Една стенна рисунка от този период илюстрира употребата на медни триони и приготвянето на жлебове и втулки, като се използват медни длета. Изящната мебел, поставена в гроба на майката на фараон Кхуфу, царица Хетеп-Херес, демонстрира колко хитро дърводелците ползвали лястовичите опашки и жлебовете и втулките. Великолепната погребална лодка на Кхуфу, спомената по-рано, е друг забележителен пример за майсторство.

Каменната плоча от Палермо, фрагментирани останки от царски анали, посочва, че Снеферу, от Четвърта Династия, назначил флотилия кораби да внасят кедър от Ливан. Дърветата на Египет не са твърда дървесина и от тях не се добиват дъски с подходящи размери за дървените леярски форми. Египет започнал да внася кипарис, кедър и дървовидна хвойна от Ливан още в пре-Династичната епоха. Една разновидност на хвойната достига 20 метра, отлична е за правене на форми с размери от 1 до 1.5 м широчина.

Веднъж след като били поставени, формите били влагоизолирани отвътре с плътен слой от самия цимент. Циментът ставал част от блока и може да се види в дъното на блоковете от Великата пирамида. Дървени скоби били подходящи за стабилизиране на натъпканите форми. Маслото е подходящ агент за отлепяне на формата, а Херодот докладва, че строителите на Великата пирамида смърдели на гранясало масло.

Понеже дървото било толкова рядко, останките от големите дървени форми вече не съществуват. Има, обаче, един барелеф, който може би показва отливането на голям каменен блок. Стенни рисунки от гроба на Рекхмир, официално лице от Осемнадесета Династия (1400г пр.Хр.), са точни илюстрации на технологията на Новото царство. Въпреки че алхимическото каменоделие е основно технология на Старото царство, тя е била използвана по време на Новото царство в по-малък мащаб.

На една от рисунките е изобразена работилница за тухли. Един от блоковете изглежда прекалено голям, за да е направен от кал, защото една кална тухла би се разпаднала на парчета, ако е с изобразените размери. През 19-ти век са нарисувани копия на този барелеф, с репродуктори К. Р. Лепсий (K. R. Lepsius) и П. Е. Нюбери (P. E. Newberry). Сравнение с оригинала показва, че техните репродукции са били модифицирани, с цел да се подчертае тематичността на рисунката. Репродукциите подсилват големия блок, така че да изглежда като куп подредени малки тухли. Този подход е унищожил контекста, ако всъщност намерението е било да се изобрази производството на голям камък. Тъй като и двата вида материал са били правени със сходни съставки, и няма нищо, което ясно да посочва, че големият блок е бил кална тухла, вместо камък, оригиналната рисунка определено е отворена за интерпретации.

ФИГУРА 12. Фреска от работилница за тухли, от гроба на Рекхмир:

А. Репродукцията на Лепсий предлага, че работниците приготвят натрупани тухли.

В. Репродукцията на Нюбери предлага куп тухли.

С. Фотографията на оригиналната рисунка, направена от Турнус, не показва ясно дефиниран куп тухли.

Формите би трябвало лесно да са се разглабяли, така че едно или повече от лицата на всеки блок да е можело да се използва като форма за отливането на съседния блок, създавайки по този начин много точно напасване. Една от характеристиките на геополимерния бетон е, че при него няма съществено свиване, и блоковете не се сливат, когато се отливат директно един до друг. Въпреки че би било невъзможно с примитивни сечива да се постигне близкото напасване (с фуга 0.005 мм) на 115 000 облицовъчни камъка, оригинално поставени на Великата пирамида, то такива напасвания много лесно се постигат, когато се отлива геополимерен бетон.

Веднъж след като се отлее, в рамките на часове или дори по-малко, в зависимост от формулата (отнема минути със съвременните формули), блокът се втвърдява. Формата се е премахвала за повторна употреба, докато блокът е бил все още относително мек. Вероятно се е поставяло покритие от тръстика и палмови листа върху блока, осигурявайки оптимално количество проветрение. Това е било нужно, за да се втвърди (да се карбонира) варта и да се защитят блоковете, за да не станат твърде трошливи заради голямото изпарение. Когато се е премахвало покритието, блоковете продължавали да зреят на слънчевата светлина, като жегата е ускорявала втвърдяването.

Когато са се произвеждали статуи и саркофази, завършителните щрихи са се правели с медни сечива в ранните стадии на втвърдяването. Аз наблюдавах белези върху вътрешната зидария на Великата пирамида, които не приличат на онези, оставени от длета. Някои приличат на отпечатъци, оставени от тръстика. Също така забелязах дълги отпечатъци, направени със замах, които се разгръщат точно както се разгръща палмово листо. Като ползвах микроскоп, аз ясно успях да видя отпечатъци от дървесни трици върху материал от възходящ коридор във Великата пирамида.

Би било невъзможно такава огромна циментова индустрия да не е оставила следи от своето съществуване, само че никой няма да разпознае такива следи, ако никой не е наясно с тази технология. Най-очевидните следи са гигантските количества минерали, изкопани от Синайските мини, сини минерали като тюркоаз и хризокола, познати с общото име мафкат по време на Старото царство. Египтолозите са добре запознати с индустриалните количества мафкат, добиван от Синай, но те не могат да отчетат къде са били консумирани такива огромни количества.

Миньорските експедиции на фараоните точно съвпадат със строежа на пирамидите. Фараоните, строящи пирамиди, са изобразени в големи релефи по скалните лица на Синайските мини, как защитават минералните жили от бедуини нашественици. Няма никакво съмнение какво са преследвали. Експедиции, водени от археолога Бено Ротенберг (1967-1972), от Тел-Авив, Израел, показват, че минералните жили, съдържащи тюркоаз и хризокола, са били изкопани, докато жилите на меден карбонат са оставени непокътнати.

ФИГУРА 13. Каменно изображение от Пета Династия върху лицето на Синайските мини показва фараон Сахуре, който символично наказва нашественик.

Най-основният продукт на всяка циментова индустрия е варта. Вар се е произвеждала, като са калцирали варовик или доломит в пещи за печене на тухли (варници) . Не се е правела разлика между варовик, доломит, и магнезит, всеки от които е бял камък, от който се добива различна вар и, следователно, различни качества цимент. Археологически е доказано и добре известно, че самото производство на вар е най-старият индустриален процес на човечеството, който датира от поне 10 000 години. Варовата мазилка в руините на Йерихон, в Йорданската долина, е все още изцяло запазена, след 9000 години.

Херодот пише, че някога Великата пирамида била свързана с канали с река Нил. Египтолозите предполагат, че ако тези канали са съществували на строителната площадка, те ще да са служели за транспортиране на облицовъчни блокове по реката от Тура. Как би служил на циментовата индустрия един канал? Каналът е идеален реакционен басейн за произвеждане на огромни количества цимент намясто на строежа.

Аз мога да си представя два метода за произвеждане на цимента намясто. Единият би представлявал поставяне на подходящи количества натрон и вар в сух канал.  Каналът лесно би се напълнил с Нилска кал (глина + тиня) и вода по време на годишния период на наводненията. Водата разтваря натрона и поставя варта в суспенсия,  като се получава сода каустик. Содата каустик реагира с Нилската кал, 60% алумини, за да произведе троен алуминат на натрия, калция и магнезия. Когато водата се изпарявала, оставало едно активирано вещество. Добавянето на силициеви минерали и допълнително натрон и вар водело до производството на силико-алуминат, което е основен геополимерен цимент. Били добавяни и други продукти, и, ако било нужно, материалът можел и да се съхранява.

Друг метод е дори по-лесен и е възможен поради природата на Гизовския варовик. Варовикът на Гиза съдържа 3 или 4% каолинит, което е алуминиева силикатна глина. Каолинитният варовик иска само да му се добави вар, натрон и вода, за да се получи геополимерна реакция.

Голямото количество варовикова чакъл, нужна за направата на пирамидните блокове, била лесно добивана. Вода, може би донесена колкото се може по-близо чрез канал, била използвана за наводняване на скалистата основа на Гиза, за да се напои за по-лесно разпадане. Варовикът на Гиза става толкова екстремно мек, когато е напоен с вода, че лесно може да се разбие на големи късове със забиване на дървени пръчки. Тялото на Великия Сфинкс било изваяно, докато се събирала кална варовикова чакъл, пренасяна в кошове, за да послужи за направата на пирамидните блокове. Хора, газещи в мокър, кален варовик, докато работят в пустинната жега, звучи по-смислено от това, хора да млатят по каменоломни в гореща, прашна пустиня, както твърди приетата теория. Агломерирането на камъка водело до по-добър материал, защото блоковете на Великата пирамида са по-сбити от естественото скално легло.

Ландшафтът също е осеян със значително количество черупки, камити, стромбити, турбинити, хелицити и особено нумулити. В древните времена имало хълмове от черупки в Гиза. Гръцкият географ Страбо (64г пр.Хр.) ги наблюдавал:

Не можем да си позволим да не говорим за едно нещо, което видяхме при пирамидите, а именно, купчините малки каменни монетки пред тези паметници. Там откриваме парченца, които,  поради формата и размера си, приличат на леща. Твърди се, че са вкаменели остатъци от храната на работниците, но това е доста малко вероятно, защото ние също имаме хълм у нас, разположен по средата на долина, също пълна с малки калцирани туфи, подобни на леща.

Бележка от преводача: Нумулитите са големи лещоподобни фосили, характеризиращи се с многото си намотки, разделени от септи, обособяващи отделни камери. Те са черупките и фосилите на съвременните морски протозои нумулити, вид фораминифери.

Колкото повече е естественото присъствие на свободен материал, толкова по-малко копаене за чакъл се налага. Свободният материал, който днес все още седи на мястото, неправилно се приема за останки от дялане на камък.


Да се агломерира камък е къде-къде по-лесно от рязането на масивни блокове и влаченето им с въжета. За да си представи каква трудност е да се построи пирамида по приетата теория, човек трябва само да види колко е трудно е да се разруши дори и една малка пирамида. Винаги е по-лесно да се разруши, отколкото да се създаде каквото и да е,  и Абд ел-Латиф (1161-1231г), лекар от Багдат, описал трудността, която срещнал един екип, отправил се на мисията да разруши Третата пирамида в Гиза, която е само 7% от размера на Великата пирамида:

Когато Мелик Алазис Отман Бен Юсуф наследил баща си, той позволил няколко човека от дворянството му да го убедят, хора лишени от здрав разум, да срине определени пирамиди. Те започнали с червената пирамида, която е третата от Великите пирамиди и най-малко важната. Султанът изпратил копачите, миньорите и каменоделците си, под командването на няколко от висшите офицери и емири от двора си, и им дал заповедта да я разрушат.

За да изпълнят заповедта му, те разпънали лагер до пирамидата. Там те събрали голяма група работници и ги настанили на цената на големи разходи. Те останали там за цели осем месеца, като всеки вършел поверените му задачи, премахвайки, ден след ден и на цената на всичките си сили, по един или по два камъка. Някои бутали отгоре с клинове и лостове, докато други дърпали отдолу с кабели и въжета. Когато един от камъните най-накрая изпаднал, той произвел ужасяващ шум, който бил чут на голямо разстояние и разтресъл земята и накарал планините да потръпнат.

При падането си, той се вкопал в пясъка и издърпването му оттам отнело големи усилия. Те натъпкали клинове, и с тях разбивали камъните на по няколко парчета, после натоварвали всяко парче на колесница и го дърпали на крак до планината, на близко разстояние, където го изхвърляли.

След като лагерували за дълго време, тяхната решителност и смелост започнали да се стопяват с всеки ден. Те били срамно принудени да изоставят работата си. Далеч от постигането на успеха, на който се били надявали, единственото, което направили, било да повредят пирамидата и да демонстрират своята слабост и липса на сила. Това се случило в годината 593 [1196г]. Днес, ако някой погледне изхвърлените камъни, той добива впечатлението, че пирамидата ще да е напълно унищожена. Но ако някой погледне самата пирамида, той вижда, че тя не е претърпяла никакво уронване и че само от едната й страна част от облицовъчния камък е бил разкачен.

Отливането на пирамидни камъни намясто изключително опростява логистичните въпроси, позволявайки построяването на Великата пирамида без удвояване или утрояване на жизнената продължителност на фараоните. Вместо 100 000 работници годишно в Гиза, както изисква приетата теория, едва 1400 работници могат да носят достатъчно материал, за да се построи Великата пирамида за двадесет години, на база на следното изчисление: В Камбоджа, по време на Кхмерската революция през 1976г, всеки човек носел около 3 куб.м на ден, за да се строят язовири. Един човек, следователно, за един ден, може да носи достатъчно материал, за да се произведе блок, тежащ от 4 до 6 тона. Това изпълнява нормата от 1400 блока на ден, именно броят, записан от Херодот. Броят на нужните работници, разбира се, е зависел от това колко дни се е работело, което може да зависи от това колко религиозни празници са се празнували. Ако се предположи, че един човек е носел един кош в час, и е работел около три месеца в годината, или може би 100 дни, максималният брой носачи, нужни за двадесет годишен период, бил 2 352, за 15 години, 3 136 работника; и за 10 години, 4 704 работника. Ако се предположи, че всеки копач е работел с трима носачи и един леяр, тогава трима носачи представляват пет работещи човека. Това би означавало между 1000 и 3000 човека на строителната площадка през тримесечен работен период за година, или от 400 до 1000 за десет-месечен работен период за година, за да се завърши Великата пирамида за петнадесет до двадесет години.

Хората лесно може да са носели по един 22.5-килограмов кош на всеки 15 минути до основата на пирамидата, по един кош на всеки 30 минути до средата, и един кош до върха на пирамидата по рампата на всеки час. Ако един кош е съдържал 0.3 куб.м, тогава за ден всеки човек е могъл да носи: един кош на 15 минути за общо 1.42 куб.м или един кош на всеки 30 минути за общо 0.71 куб.м или един кош за 60 минути за общо 0.36 куб.м.

Таблица I. Брой носачи, нужни за да се построи Великата пирамида (~2.6 милиона блока)

Били нужни допълнително работници за миньорски работи, транспортиране и разбиване на минералите, събиране на натрон, масло, дърво, и други нужни продукти, приготвяне на съставки, копаене на канали, носене на вода, правене на сечива и форми за отливане, осигуряване на храна и други лични нужди, и вършене на дребна обща работа. Това може да повиши тоталният брой нужни хора с още няколко стотици. Тези общи сборове позволяват свобода за маневриране на работната площадка и са значително по-разумни от 100 000 човека на година, от които се нуждае стандартната теория. Теорията за отливането е много правдоподобна и лесно разрешава проблемите с логистиката.

[λ]

Глава 7

Веществените научни доказателства

Въпреки че аз съм първият, който възпроизвежда синтетичния пирамиден камък и прилага технологията към строежната теория, друг френски химик, Анри льо Шателие (Henry le Chatelier) (1850-1936г), е първият, който е открил, че древните египтяни произвеждали направен от човека камък. Льо Шателие бил също и металург и керамик. Той работил с новоразработени микрографски техники, стъклени плъзгачи, анализ на тънки разрези, и фотография в комбинация с микроскопа. Той първи изследвал емайлирани погребални статуетки от Египетската Тинитна епоха (около 3000г пр.Хр.) с тези техники и ги видял в светлина, в която никога не били разглеждани преди.

Докато Льо Шателие изучавал емайлираните погребални статуетки, той открил, че методите му на наблюдение му позволявали да забележи, че емайлът не бил покритие, нанесено по повърхността на статуетките. Вместо това, емайлът бил резултат от минерали, които мигрирали от вътрешността на самия камък към повърхността му. Той разрязал тънки участъци, използвайки трион с диамантено острие, и наблюдавал постепено увеличаваща се концентрация на минерали, които били мигрирали в посока повърхността на камъка, за да образуват емайл отгоре. Процесът е същият като при египетския фаянс – самоглазираща се керамика. Льо Шателие бил удивен, когато осъзнал, че статуетките били от изкуствен камък.

Той и колегите му напразно се опитали да дупликират процеса. Методът, който произвел статуетките, е едно от моите химически открития, обсъдено в Приложение 1. Изследването на Льо Шателие било проведено през 10-те години и неговото разкритие трябваше да е повдигнало дебат относно други каменни артефакти, особено пирамидите с многото им енигматични черти.

Академиците, обаче, не е задължително да са иноватори. И учените, които участват в меките науки, като историята, не е задължително да са с научно настроен ум. Всъщност, по време на презентацията ми на Втория международен конгрес на египтологията, аз използвах работата на Льо Шателие, за да осведомя присъстващите египтолози, че науката вече е показала, че египтяните са произвеждали направен от хората камък. Признавайки това, те продължаваха да не искат да приемат възможността, че пирамидният камък може да е направен от хората.

Чак няколко години след като създадох теорията си, анализирах действителен древен геополимер. През 1981г, Лилиан Къртис (Liliane Courtois) от Центъра за археологически изследвания, в Париж, и аз извършихме рентгенов химически анализ на фрагменти от варовикови съдове от Тел-Рамад, Сирия, датирани от 6000г пр.Хр. Съдовете бяха направени от бял, каменист, варовит материал. С други думи, те са класифицирани като направени предимно от вар. Направихме презентация за това, на Двадесет и първия симпозиум на археометрията, проведен в Националната лаборатория в Брукхевън, Ню-Йорк. Докладвахме, че пробите съдържаха до 41% аналцим (аналцит), лесен за произвеждане зеолит. Такова голямо количество зеолитен материал не се открива в суровия материал, от който бяха направени вазите и можеше единствено да е резултат от полимеризация. Факт е, че синтетичните зеолити са произвеждани преди 8000 години в Близкия Изток. В модерни времена за първи път са произведени от английски учен на име Барер (Barrer) през 50-те години.

Знаейки, че ще бъде невъзможно да докажа теорията си без проби от пирамиден камък, през 1982г си уговорих посещение при Жан-Филип Лауер (Jean-Philippe Lauer) в неговия дом в Париж. Лауер, сега на възраст над 85 години, е бележит сред европейските египтолози. Той прекарва петдесет и шест години от кариерата си, реставрирайки пирамидата на Зосер. Той има свои собствени консервативни виждания относно строежа на пирамидите, основани на повече от петдесет години проучвания, и отношението му към моето изследване е резервирано. В едно писмо, което получих преди да го посетя, той каза, “Предизвиквам те да докажеш, че пирамидния камък е синтетичен”.

Това, разбира се, беше целта ми. При срещата ни, той ми даде проби от пирамидите на Кхуфу и Тети. Пробата от Тети идваше от външен облицовъчен блок, а онази от Великата пирамида идваше от възходящия коридор.

Поръчах рентгегов химически анализ на пробите в две различни лаборатории, за да съм сигурен, че няма да има аналитични несъответствия. Представих документ по тестовите резултати на Интернационалния конгрес на египтолозите, проведен в същата онази година в Торонто. На конгреса, Лауер и аз направихме отделни презентации на теориите си за строежа на пирамидите. Въпреки че знаеше, че аз ще правя презентация, използвайки неговите проби, Лауер не присъстваше на моята презентация, защото не взимаше теорията ми насериозно. Вестник “Торонто стар” отрази конгреса и публикува следния коментар на Лауер относно моето изследване (7 септември, 1982г): “Има много нелепи изследвания, не глупави, а невъзможни. Не много от тях са сериозни.”

Рентгеновият химически анализ засича обемен химически състав. Тези тестове несъмнено показват, че пробите на Лауер са направени от човека. Пробите, съдържат минерални елементи, които са силно необичайни за естествения варовик, и тези чужди минерали могат да участват в производството на геополимерен скрепител.

Пробата от пирамидата на Тети е по-лека по плътност от пробата от пирамидата на Кхуфу (Великата пирамида). Пробата на Тети е слаба и екстремно ерозирала, и й липсва един от минералите, налични в пробата от Великата пирамида. Пробите съдържат малко фосфатни минерали, един от който е идентифициран като брушит, за който се смята, че представлява органичен минерал, срещащ се в птичите изпражнения, костите, и зъбите, но би било рядка находка да се открие брушит в естествения варовик.

Наличието на такива органични минерали в пирамидния камък дава нови възможности за по-добро разбиране на древната култура. Ако птичите изпражнения са били източникът на брушита, това би обяснило функцията на едно голямо място, познато като Щраусовата ферма, което не било далеч от Гиза. Добре известно е, че в древен Египет птичите изпражнения, урината, и животинската тор се добавяли към сламата и калта, за да се увеличи кохерентността на калната тухла.

Ако костите бяха източника на брушита, това можеше да хвърли нова светлина върху мистериозните жертвоприношенчески ритуали от античността. Свещените животни може би били убити и изгорени на жертвените олтари, а костите им калцирани на прах. Прахта може би била стрита и използвана като съставка за религиозния паметник. Следите на това алхимично знание може да са повлияли обичаи и да са вдъхновили митология и легенди в по-късните времена. Митът за Медуза, например, засяга темата за хора, превърнати в камък. Римляните, добре известни с издръжливия си поцуолитов цимент, който все още е непокътнат в римските руини, окупирали Египет и явно са поели определено алхимическо знание. Една легенда разказва, че 1000 животни били пожертвани по време на строежа на римския Колизеум. Римският цимент, който аз възпроизведох, е забележителен древен продукт. Един по-късен президент на Американския Циментов институт (ACI) имаше на бюрото си проба от римски бетон, който бил под вода повече от 2000 години в пристанището Поцуоли в Италия. Скорошни подводни изследвания разкриха изключително високото качество на бетона, използван за построяването на Цезарея, монументалният пристанищен град на древна Юдея, построен през Първо столетие от цар Херод.

Пирамидните проби също съдържат минерал, познат като опал-СТ (микрокристален опал, бел.прев), силициев материал. Участвах в дебат по въпроса с Майкъл С. Тит (Michael S. Tite), управител на музейната лаборатория в Британския музей. Тит беше координатор на Симпозиума по археометрия 1984г, проведен в Смитсонския институт във Вашингтон. Като координатор той имаше предимството на предварителен преглед на моята презентация. Той се възползва от това и даде парче от облицовъчен блок, изложен в Британския музей, на химически анализ в музейната лаборатория.

След моята презентация, той се изправи и каза на симпозиума, “Всички характеристики, които те [неговият аналитичен екип] видяха, могат да се обяснят на база естествения произход, и в действителност няма нужда да се представя тази хипотеза за реконструиран камък”. Както всеки, незапознат с геополимеризацията, Тит не видя нищо необичайно в минералния състав.

Аз се срещнах с Тит в Лондон скоро след това, за да видя отблизо неговите тестови резултати. Неговите графики показваха на практика същите пикове като картите от моите анализи, което е индикация за сравним минералогичен строеж на нашите проби. Представих официалното си опровержение на Тит на симпозиума Наука в египтологията, проведен в Англия в Манчестърския музей през юни, 1984г. Докато геологическото обяснение за наличието на опал-СТ е валидно, присъствието на опал-СТ (засечено чрез рентгенова дифракционна микроскопия) може също да намеква за добавянето на силикатни материали по време на производството на камъка. Наличието на опал-СТ в пирамидния камък може да е резултат от добавянето на прах от изгорени приношения на такива силициеви материали като кори, слама и определени видове тръстика.

Доколкото знам, единственият друг изследовател, който е извършил подобен химически анализ на камъка от египетските кариери и от на пирамидния камък, е Клем, чиито проект беше описан по-горе. Благодарение на помощта от колеги, особено Хишам Габер (Hisham Gaber), дипломиран геолог от университета Аин Шамс в Кайро, се сдобих с проби от каменоломните на Тура и Мокхатам в Арабските планини, откъдето се вярва, че произлизат облицовъчните камъни. Габер събра повече от тридесет проби от различни места. Рентгеновата дифракция и микроскопските анализи на пробите от кариерите посочват, че те са чист калцит, понякога съдържащ следи от доломит. Нито една от пробите от каменоломните не съдържа някой от необикновените минерали, открити в пирамидните проби.

Въпреки че пробите от кариерите не съвпадат с пирамидния камък, една проба от камък, който аз направих с геополимерен цимент и фин варовик, е минералогически съвместима с последната, и дава сходни пикове на рентгеновите графики. Изследователи, които преди са извършвали химически анализи на пирамидния камък, никога не са подозирали нищо необичайно, въпреки факта, че пробите им съдържат елементи, които са необичайни за естествения варовик. Става дума за проект, споменат в Глава 1, съвместното изследователско предприятие, изпълнено от университета Аин Шамс и SRI International. Г. Е. Браун (G. E. Brown), геолог в Станфордския университет, беше неспособен палеонтологически да класифицира проби от облицовъчен камък, лишени от годни за класифициране фосили, които дават възможност за петрографско сравнение.Следователно, той можа да си извади само колебливи заключения за произхода на облицовъчния камък. Тъй като не е лесно да се сравнят блокове, които изглеждат минералогически несравними с естествения варовик на Египет, човек започва да разбира как направеният от човек камък решава изключителните научни дилеми.

Друг въпрос, който се разрешава, е спорът, повдигнат от геохимическото проучване на Клем. Клем създаде доста голям дебат с геолозите, когато сравни остатъчните елементи от двадесет основни блока от Великата пирамида с онези от пробите от кариерите и определи, че пирамидните блокове са били добити от всички кариери навсякъде из Египет. Ако данните на Клем са правилни, неговото заключение, че камъните били добити отвсякъде из Египет, не задължително е логично. Не само, че то не допринася за решаването на сразяващите логистични проблеми, но очевидно противоречащите си геологични и геохимически проучвания подкрепят моите открития. Минералите за цимента са се добивали от различни места, и фосилизирали черупки са били събирани за строежните блокове при Гиза. Геоложките и геохимическите доклади съдържат неточни данни, но били криво разтълкувани, защото основното схващане за строежа на пирамидите, на което повечето учени разчитат, е неправилно. Прилагането на стандартната теория подсигурява, че конфликтът ще остане завинаги неразрешен, дори и когато се впрягат най-добрата модерна техника и добре обучени учени.

Някои египтолози критикуват откритията ми, защото се сдобих само с две малки проби от пирамиден камък за анализите. Само че, пробите анализирани от Клем (които идват от грубите сърцевинни блокове), Браун и Тит могат да послужат за допълнително потвърждение на моите тестови резултати. През 1984г подадох предложение за изследване до Египетската организация за антиките, в Кайро, искайки разрешение да пробирам сърцевинните камъни на Великата пирамида. Разрешението беше отказано. Следните извадки са от тяхното писмо до мен, преведено от френски:


Кайро, 16 декември, 1984г
Драги Господине:
Отговаряме на писмото ви от 15 октомври, 1984г, и аз съм длъжен да ви информирам, че Постоянният комитет на Египетската асоциация за антиките, по време на съвещанието си на 6 декември, 1984г, съжалява, че не отговаря в полза на вашето предложение относно оторизирането за анализ на камъните от пирамидите, Сфинкса, и кариерите. Решението е такова, тъй като вашата хипотеза представлява единствено лична гледна точка, която не среща аналогия с археологическите или геологическите факти.
Искрено ваш,
Президентът на Египетската асоциация за антиките

ФИГУРА 14. Рисунка от “Description de l’Egypte” показва разбъркани черупки в пирамидните сърцевинни блокове.

ФИГУРА 15. Органични фибри, въздушни мехурчета, и изкуствено червено покритие са видими в една каменна проба от възходящия коридор на Великата пирамида.

Дори и ако геополимерният бетон е силен и красив като естествения камък, трябва да съществуват някои издайнически знаци за изкуствената му природа.  Знаците биха зависели от видът на имитирания камък. Например, нумулитният варовик е съставен от скелетните останки на фораминиферите, които се натрупват за милиони години, образувайки утаечни слоеве скални легла. Фосилизираните черупки лежат хоризонтално, плоско върху скалното легло. Йомард и Де Розиер, обаче, са описали грубите строителни блокове на Великата пирамида, твърдейки, че са съставени от черупки, които са в безпорядък:

Основната разновидност варовик във Великата пирамида почти изцяло е формиран от натрупани нумулити, които са дискообразни фосилни черупки с различни размери, които изглежда са подредени във всички ориентации.

Както във всеки бетон, агрегатите в по-голямата си част са разбъркани, и в този случай са лишени от утаечно разслояване.

В допълнение към разбърканите черупки и химическия строеж, пирамидният камък демонстрира други издайнически физически черти. Из пробите на Лауер се откриват многобройни и разпръснати навсякъде въздушни мехурчета. Мехурчетата не са кръгли, а овални, като онези, които се срещат по време на манипулирането на глина. Счупените повърхности имат вид на глинена матрица. Това често може да се наблюдава с невъоръжено око по счупената повърхност на облицовъчните камъни.

Аз забелязах малка тъмна ивица точно под повърхността на счупена част от пробата от Великата пирамида. Ивицата е видима, защото е близо до повърхността. Поръчах три различни лаборатории да идентифицират тази частица. Всичките три лаборатории докладваха, че частицата не може да е нищо друго, освен малко снопче от две или три органични фибри, може би коса. Не е много вероятно фибрите да са естествено срещащи се алгални (водорасли, бел.прев) включения, тъй като водораслите са основно калцитно-формиращи и не се запазват лесно. Наличието на органични фибри може вместо това да е резултат от инцидентното попадане на фрагменти от космено въже, или нарочното включване на животински останки от ритуални жертвоприношения. Фибрите са плоски, като косми от човешка ръка, но не е задължително да са с човешки произход. Снопчето е заобиколено от гроздчета въздушни мехурчета. Коса никога не е била откривана в камъни на 50 милиона години. Варовикът би се формирал под океана преди 50 милиона години, по време на геологичната епоха Среден Еоцен. Докато космати животни на океанското дъно сред фораминиферите преди 50 милиона години е един невъзможен сценарий, то косми от животни или от ръцете на работници може по естествен начин да са паднали в каменната каша по време на строежа на пирамидата. Органични фибри не са откривани в пробите от кариерите.

Пробата от Великата пирамида, осигурена от Лауер, е покрита с бяло покритие, върху което има кафеникаво-червено повърхностно оцветяване. Такова оцветяване се появява също и на още няколко оставащи външни облицовъчни блока от тази пирамида и варира от кафеникаво червено до сивкаво черно. Още тече дълъг дебат за това, дали оцветяването е вид боя или е патина, като последната ще да се е получила постепено от пустинните климатични промени.

Опитвайки се да покаже, че оцветяването на облицовъчните камъни на пирамидите на Куфу и Кхафра е боя, Андре Покан (Andre Pochan), през 1934г, анализирал оцветяването, което се появява на тези пирамиди. Неговите тестове разкрили наличието на минерали, които са силно необичайни във варовика, което го довело до заключението, че оцветяването не би могло да е патина, защото това би изисквало миграция на минерали от вътрешността на самия камък. Той следователно предложил, че е бил положен някакъв вид твърд, силициев скрепител, и бил боядисан отгоре с пигмент червена охра.

А. Лукас (А. Lucas) приел химическия анализ на Покан за валиден, но оспорвал наличието на нарочно покритие. Лукас поддържал тезата, че оцветяването е патина. Лаур и К. Л. Гаури (K. L. Gauri) от Лабораторията за запазване на камъка на Луисвилския университет, в Кентъки, също защитават тезата, че оцветяването е патина.  Покан и Лауер разгорещено дебатират въпроса от двадесет години. Мнението на Лауер има голяма тежест сред интересуващите се, и той имаше последната дума по въпроса, защото надживя Покан. Химията на геополимеризацията услужливо разрешава и този въпрос.

Понеже Покан вече е анализирал червеното оцветяване, аз анализирах само лежащото под него бяло покритие, което се вижда на пробата от Великата пирамида. Дадох пробата от Лауер на две различни лаборатории, ангажирайки експерти с различен опит в геологията и минералогията. Комбинирайки моята и техните експертизи, бях удивен да открия изключително сложен геополимерна химическа система в бялото покритие. Принципните му съставки са два калциеви фосфата, брушит и кристален хидроксиапатит, и двете се откриват в костите, и зеолит наречен ZK-20. Покритието е чисто геополимерен цимент. То е ключът към химическия състав на пирамидния камък. Този скрепител е безкрайно по сложен от простия гипсов и варов цимент, с който учените характеризират египетската циментова технология. Действително, скрепителят е дори по-софистициран, отколкото аз очаквах.

Въпреки че Покан не разбираше въпросната химия, той все пак беше прав в предположението си, че червеното оцветяване е синтетично. Както знаеше той, минералите, които се беше случило да мигрират, са много необичайни за естествения варовик. Във всеки случай, количеството налични минерали във варовика е твърде малко, за да се формира патина. Освен това, минералите в червеното оцветяване, както онези в бялото покритие, са неразтворими и, следователно, не може да са мигрирали, нито пък може минерали да са мигрирали през бялото покритие, за да се образува червено оцветяване. На всичкото отгоре, пробата която аз анализирах, проявяваща червеното оцветяване, идваше от интериора на пирамидата, където не беше афектирана от ерозия. Най-накрая, ползвайки микроскоп, наблюдавах две пукнатини в червеното покритие на тази проба. Едната пукнатина е дълбока и разкрива бял варовик, което означава, че е много по-скорошна от покритието. Другата пукнатина е древна и е пълна с червеното оцветяване. Цветът очевидно е бил боядисан отгоре, защото е запълвал пукнатината. Покритието и оцветяването наистина са забележителни алхимически продукти, които не показват никакви мехури или други значими знаци на разпад след около 4500 години.

[λ]

Геолозите, които са анализирали пирамидните блокове, не са разпознали никакви известни лепила, скрепяващи камъните. Без да осъзнават, че необикновените минерали в камъка представляват самия скрепител, те не са успели да разпознаят камъка като синтетичен. По същия начин, изследователите не разпознават никакъв известен химически състав, който да говори за покритие, направено от човека, както и оцветяване върху камъка. Има един забавен доклад, който  показва типичната реакция на геолозите към този материал. Собствениците на колекция варовикови артефакти от Египет поръчали на един геолог да докаже, че артефактите им са от естествен камък, защото музейните оценители и автентици, интересуващи се от колекцията, засичали, че камъкът е изкуствен. Тяхното мнение било, че артефактите, следователно, били фалшификати. Опитвайки се да докаже естествения произход на варовика, геологът твърдял, че вероятно някаква извънземна система, много по-напреднала от нашата, може би притежава технологията, нужна за произвеждането на такъв камък, но тъй като сме нямали доказателства за това, ние на Земята трябвало да приемаме, че камъкът е от естествен произход.

Има един исторически извор, който подкрепя присъствието на боя върху Великата пирамида, и също така споменава забележителен пирамиден цимент. Следните коментари били направени от Абд ел-Латиф:

Тези пирамиди са построени от големи камъни, десет до двадесет кубита дължина, на два до три кубита дебелина и подобна ширина. Това, което заслужава най-голямо възхищение, е екстремната прецизност, с която са били облечени камъните и положени един върху друг. Техните основи са толкова добре подравнени, че човек не може да вовре игла или косъм между два от тях. Те са циментирани с мазилка, която формира слой с дебелината на лист хартия. Аз не зная от какво е направена тази мазилка; тя е напълно непозната за мен. Камъните са покрити с писания на древни символи, чието значение днес аз не зная и никъде в цял Египет не съм срещал никой, който, дори водейки се по слухове, да може да ги интерпретира. Писанията са толкова многобройни, че ако човек би ги копирал на хартия, само онези по повърхността на двете пирамиди биха запълнили десет хиляди страници.

Въпреки че тънкия като хартия цимент не би придал съществена скрепителна сила на блоковете, предполага се, че строителите, въпреки това, са нанесли тънко покритие с нещо, което се счита да е било обикновен варо-гипсов хоросан. Но разказът на Абд ел-Латиф показва, че арабите, които са произвеждали варо-гипсов хоросан и варова мазилка повече от 3000 години, след като е била построена Великата пирамида, считали тънкия цимент за напълно непознат и доста впечатляващ. Тънката като лист мазилка е страничен продукт от геополимеризацията и се формира, когато в кашата има твърде много вода. Тежината на агрегатите изстисква воднистия цимент към повърхностите, където се втвърдява, формирайки кожица. Може би никога няма да научим нещо повече за оцветените йероглифи, цитирани по-горе. Разказът на Абд ел-Латиф е бил направен малко преди земетресението от 1301г. Кайро бил унищожен, и повечето от външните облицовъчни камъни били разграбени, за да се построи отново града.

Това, че пирамидният камък е синтетичен, е убягнало на няколко индивида, които е можело и да го забележат. Така и не е хрумнало на Йомард и Де Розиер, че пирамидният камък е вид бетон, когато наблюдавали разбърканите черупки през 1801г. След падението на Римската империя през 476г се е произвеждал само нискокачествен цимент. Портланд-цимента е бил изобретен едва през 1824г. Не се е произвеждал допреди 30-те години на 19-ти век.

Покан е разпознал, че оцветяването по пирамидните камъни е синтетично, защото то съдържа нехарактерни за варовика минерали. Следователно, ако той също така беше изследвал и пирамидния камък, той щеше и него да познае като синтетичен, особено ако бе взел предвид работата на Шателие. И през 1974г, това разкритие и убягнало и на изследователите от SRI International. Техният екип се опитал да локализира скрити камери и помещения във Великата пирамида на Гиза. Проектът се провалил, обаче, защото пирамидният камък съдържа толкова много влага, че електромагнитните вълни не се предават по него, и вместо това били погълнати от камъка. Това те не го очаквали, защото естественото варовиково скалисто легло на Гиза е наистина сухо.

Само бетонът би бил пълен с влага. Само влагосъдържанието дори, което открили от SRI International, би убедило кой да е професионалист от бетонната индустрия, че пирамидният камък е някакъв вид бетон. Днес, новопостроените бетонни сгради са влажни отвътре. Влагата в пирамидния камък вероятно е резултат от мигрирането на почвената вода. Обичайно е за бетонните сгради в пустинни условия да попиват почвена вода. Освен това, Великите пирамиди са толкова масивни и са построени толкова скоростно, че блокове, които не били изложени на въздух за по-дълго време, така и не успели напълно да изсъхнат. Това, че пирамидният камък трябва да е някакъв вид бетон, въобще не хрумнало на изследователите от SRI International.

[λ]

Глава 8

Доказателствата в Гиза

За да демонстрирам още по-добре, че пирамидният камък е синтетичен, проведох едно проучване в Гиза през 1984г. Никога не е правено пълно изследване на геологичните слоеве на платото Гиза, защото цялото мястото е напълнено с гробове и пясък. Аз изследвах всички оголени геологични слоеве на скалното легло, и направих сравнително проучване между показалите се слоеве и хиляди блокове в пирамидите, включително и онези в храмовете на Гиза.

Вариациите в качеството на блоковете, изграждащи пирамидите на Гиза, са поразителни. Определени блокове са незасегнати от ерозия, докато мнозинството са екстремно ерозирали от вятъра, дъжда, и слънчевата светлина; последната е по-безжалостна от юг и от запад. Ефектите на ерозията са най-очевидни върху един много груб слой, който се състои от връхната част на всички пирамидни блокове. Тази връхна област, общо казано с дебелина от 20 до 30 см, е по-слаба, по-лека по плътност, и е по-засегната от ерозията, в сравнение с останалата част от камъка. Това е понеже блоковете са били произведени по същия начин, по който се прави и мазилката, а именно:
Агрегатите се изливали директно във формата, която била частично напълнена с вода и скрепител. Докато сместа се смесвала с водата, най-тежките материали се утаявали на дъното. Въздушни мехурчета и излишен воднист скрепител се издигали нагоре, създавайки по-лека и по-слаба матрица. Горният слой също така разполага с най-малък брой фосилни черупки, които не били така нагъсто както в плътната каша и следователно били утаечно ориентирани в хоризонтално положение. Не е било нужно разбъркване, за да се произведе бетона, а точните оразмерявания позволявали съвършено равни редове.

ФИГУРА 16. Блокове на западното лице на пирамидата на Кафра показват горни части, подобни на гъба.

ФИГУРА 17. Блок, паднали от югоизточния ъгъл на пирамидата на Кафра, има три линии на надигане (В-дъно, Т-връх).

ФИГУРА 18. Стрелка сочи гъста мазилка, използвана за запечатване на дъното на формата за блока на южното лице от пирамидата на Кафра.

ФИГУРА 19. Давидовиц изследва преход между основното скално легло и пирамидните блокове. (А) Фосилните черупки отговарят на естественото утаечно наслояване в скалната част от основата. (В) Пирамидните камъни, отлети върху скалното легло, имат добре напаснати свръзки. В по-леката горна част са видими разбъркани и натрошени фосилни черупки. (С) Граница между скалното легло и пирамидните блокове.

Горният слой е толкова груб и осеян с дупки, че блоковете приличат на гъби. Първото ми впечатление беше, че приличат на геополимерна пяна, продукт, който аз съм разработил. Габер ми придружи по време на огледа ми, и неговите професори от геоложкия отдел на университета Аин Шамс коментираха, че многобройните дупки в горната част са резултат от това, че фосилните черупки са били откъртени заради ерозията. Аз обясних, че въпреки че ерозията е причинила влошаването, това се е случило, защото горният слой е по-податлив на ерозия, отколкото по-плътната долна част.

Освен това, аз наблюдавах, че блокове по западната страна на пирамидата на Кафра са били защитени от ерозията. Допреди около 100 години, първите няколко нива по западната страна са били заровени под пясъка. Тъй като ерозията се е развила след като пясъкът е бил разчистен, блоковете от западната страна са сравнително запазени. Само че, дори и тези запазени блокове демонстрират лек, слаб горен слой, който, следователно, не може да се дължи на ерозия.

Всички блокове, изграждащи пирамидите на Гиза, тези на Кхуфу, Кафра, Менкуре (Микеринус на гръцки), и дългата километър и половина издигната пътека от пирамидата на Менкуре до Нил имат слаб горен слой. В контраст на това, сравнение между отлетите камъни и скалното легло изкарва наяве очевидни разлики.

За да се оформи равна основа по наклона на платото Гиза, били оформени пет стъпала от западната страна на пирамидата на Кафра, били оформени намясто от естественото скално легло. В тези скални стъпала няма индивидуални блокове, и следователно, оформянето им не е включвало мъчния труд да се оформят съвършено пасващи си блокове. Преходът между естествените скални стъпала и направените от човек блокове се намира близо до средата на северната и южната страни в основата на пирамидата. Отгоре са около 2 милиона индивидуални блока. В основата, блоковете били отлети директно върху скалното легло, което е доста хомогенно по плътност, когато се разреже в рамките на даден геологически слой или серия слоеве. Разбърканите черупки в пирамидните блокове, докладвани от Йомард и Де Розиер, са очевидни. Нумулитите в стъпалата на скалното легло са ориентирани хоризонтално, това е характеристика на естественото утаечно наслояване.

Ако пирамидните камъни са естествен варовик, неестествения шаблон на плътността може да се обясни единствено, ако два доближени геологични слоя с различно качество са били включени в разреза, като долният е с по-добро качество от горния. Това, че пирамидните камъни са били отлети, обяснява защо горния груб слой винаги е с един и същи размер, независимо от височината на блока. Би било нелепо да се предположи, че именно кариерите с тази необичайна черта са били целенасочено идентифицирани и използвани в степента, която виждаме в пирамидите.

ФИГУРА 20. Разкрит варовик в Гиза позволява сравнение между височините на пирамидните блокове (А и В) и деленията на геологичните слоеве (стрелките).

ФИГУРА 21. Втората пирамида в Гиза демонстрира три различни вида сглобки. А и В са издялани съвременни реставрации. С е оригинална агломерирана каменна свръзка. D е свръзка, при която е приложена гъста мазилка във времето на строежа.

ФИГУРА 22. Блокове в погребалния храм на Кафра имат вълнообразни линии на надигане, характерни за прекъсвания на строителството по време на отливане.

ФИГУРА 23. Огромни блокове в погребалния храм на Кафра демонстрират леки и ерозирали горни части, характерни за бетона.

ФИГУРА 24. Парче камък, включено в блок, се вижда в пирамидата на Кафра.

С малко изключения, пирамидните блокове не съдържат никакви видове геологична разслоеност. Ако блоковете са били добити от каменоломна, ще да е трябвало те да са изрязвани така, че да се избягва прерязването на геологическите слоеве, защото блоковете са по-малки от слоевете в скалното легло. Несъответствието по отношение на геологичните слоеве противоречи на това, което проповядват египтолозите. Те предполагат, че блоковете били лесни за изрязване, защото някой се бил възползвал от естествените деления в скалното легло.

От време на време, някакъв слой (линия на надигане) може да се наблюдава при много големите блокове. Когато се появи такъв слой, обаче, той не е толкова висок, колкото са високи геологичните слоеве на платото Гиза. Деленията на слоевете в скалното легло близо до пирамидата на Кафра са на разстояние от около 4.5 м, много повече от височините на пирамидните блокове.

В пирамидите на Кхуфу, Кафра и Менкуре е използвана гъста гипсова мазилка за запълване на пукнатините и за изравняване на несъвършените блокове, и също за да се циментира едно малцинство груби, трапецовидни основни блока за съседните блокове. Мазилката била нанесена с дебелина 20 мм, под основата на трапецовидните блокове. Тези блокове са позиционирани с най-широката си част нагоре. Мазилката била нанесена най-гъсто отдолу, като гъстотата й постепено намалява към горната част на блоковете.  Практически никаква мазилка не е видима по горните им ръбове, защото тази област е много малка. Присъствието на тази гъста мазилка е индикация, че тези точно блокове са били наместени на местата си, вместо да са отлети намясто.

Това, че тези трапецовидни блокове са скрепени с мазилка, не отхвърля теорията за агломерирания камък, защото камъните представляват само малко малцинство. Вместо това, блоковете дават възможност за прозрение по какъв план са били строени пирамидите. Блоковете вероятно са били отлети наблизо и са били поставени по време на финалната строителна фаза, за да се запушат коридори, които е трябвало да останат отворени, за да позволят проветрение и вход/изход на материали.

Аз отблизо изследвах блокове в погребалния храм, храма в долината, и храма на Сфинкса в комплекса на Кафра, и погребалния храм в комплекса на Менкуре. Стените, защитени от ерозия, са гладки и светло сиви. Големи лицеви повърхности на блокове, в строежа на стени, които са били атакувани от климата, разкриват същите вариации в плътността, както се вижда и в пирамидните блокове. Блоковете в храмовете от комплекса на Кафра са огромни. Те са приблизително 2 до 3 м високи и, както споменах, всеки тежи до 500 тона. Ерозиралите лица на най-големите от тези блокове разкриват два или три вълнисти, неправилни геологични слоя. Тези са по-малки от деленията на слоевете в платото Гиза. Геолозите, които срещнах от университета Аин Шамс бяха на мнение, че тези слоеве доказват, че камъните са естествени. Те не бяха наясно, че повечето видове бетон също демонстрират геологични слоеве, които се наричат линии на надигане (lift lines).

Като онези, видими в най-големите пирамидни блокове, тези линии на надигане може да се обяснят с метода, по който са били произведени блоковете. Ако големите храмови блокове са естествени, те ще трябва да са били добити от кариера наблизо, защото заради грамадния им размер би било почти невъзможно да се помръднат с примитивни средства. За да се отлеят блокове с такива огромни размери, може да са нужни три дена. След като работниците приключели работа за деня, недовършеният блок се втвърдявал. Докато е зреел, се е формирала линия на надигане (lift line). Процесът се е повтарял всеки ден, докато блокът не бил завършен. Сега, след като външният блок е бил разрушен от ерозията, линиите на надигане са видими. Освен това, геодезичните слоеве в скалното легло са хоризонтални, докато вълнообразните линии на надигане са характерни за материалите, натъпквани в кофражни форми.

Планираните повърхности и острите, геометрически ъгли на блоковете в тези храмови стени са идеално сравними с онези в модерните стени, направени от бетонови блокове. Поразително очевидно е, че северното лице на храма в долината от комплекса на Кафра е стена от гигантски блокове от геополимерен бетон, формирана от паралепипеди със съвършени прави ъгли.

Качеството на блоковете е отлично. Сърцевинните блокове на пирамидите, въпреки че са с по-добро качество от скалното тяло на Сфинкса, не могат да се сравняват с изисканото качество на храмовите блокове. Разликата може да бъде обяснена единствено чрез различното качество на самата каменоделна формула.

Настрана от доказателствата от химическия анализ на пирамидния камък, геолозите считат за най-силно доказателство за отливаните намясто на пирамидни камъни някои груби характеристики, като например парчета камък, вложени в пирамидните блокове (Фигура 24), вълнообразните линии на надигане (Фигура 22), разликите между плътността на пирамидния камък и плътността на камъка от кариерата (Фигура 22), и разбърканото състояние на фосилните черупки в пирамидния камък (Фигура 24, 22). Очевидното отсъствие на утаечна разслоеност в пирамидните камъни също е много силно геологично доказателство. Освен това, кариерните камъни съдържат пукнатини, вариращи от микроскопични чак до няколко сантиметра ширина. Тези пукнатини са запълнени с вторичен калцит. Подобни пукнатини не са наблюдавани в пирамидния камък и се смята, че няма такива.

Петри споделя своя преглед на кариерите в Гиза в “Пирамиди и храмове в Гиза”:

Винаги се е предполагало, че само най-добрия камък, за фасадата и коридорите, е донасян от източните скали, и че централната зидария е добита от местността. Но никаква каменоломна дейност не съществува по западната страна, не и достатъчно адекватна, за да може да е източникът на централната зидария на коя да е от по-големите пирамиди; и варовикът на западните хълмове е различен по характер от този в пирамидната зидария, който наподобява качествата, обикновено добивани от източния бряг. Изглежда, следователно, че всичките камъни са били добити от Тура и Масара, и са донесени до избраното място… Аз няколко пъти изследвах границата на пустинята от Абу Роаш до Дахшур, и обхождах цялата област зад пирамидите по няколко километра във всяка посока; единственото, което видях, беше някакво много леко ломене на камъни точно зад бараките на Втората пирамида, зад гробните разкопки.

Изследванията на кариерите, направени от Петри, показват, че никъде около Гиза не са се добивали милиони блокове. И въпреки това, геолозите демонстрират, че фосилите в пирамидата оригинално били дошли от Гиза, а не от Тура или Масара, както предполагал Петри.
Пирамидата на Менкуре има изключителна история. Повечето от фасадните й блокове, сега изчезнали, били варовик. Онези, които се виждат в долната четвърт на пирамидата, са направени от издялан гранит. Някои от блоковете са с неправилна форма, типично за дялани блокове. Пирамидата на Менкуре вероятно е станала жертва на фараона от Новото царство, Рамзес II, който рутинно използвал облицовъчни пирамидни блокове, за да строи или реставрира храмове, посветени на неговия бог, Амун.

Пирамидата на Менкуре е била съблечена, започвайки от основата, но само една трета била оголена. Следващ владетел възстановил пирамидата с дялан сиенитов гранит от Асван, материал, който по принцип се дялал през Новото царство. Противно на традиционната теория за строителството, дяланите блокове подкрепят моята теорема. Появата им ясно демонстрира разликата между дялани и отливани блокове, защото дяланите блокове винаги имат по себе си следи от сечива, докато летите блокове нямат такива.

Главата на Сфинкса може да е агломериран камък. Не разполагам с данни, за да подкрепя това допускане, защото молбата ми да взема проби беше отхвърлена. Гладкият камък на главата е по-твърд от камъка на тялото и не съвпада с нищо от скалното легло на Гиза. Предполага се, че камъкът не съвпада, защото целия такъв твърд камък бил издълбан и усвоен от скалното легло, когато построили Сфинкса. Това щеше да е вярно, ако целият Сфинкс, не само тялото, беше ваян. Огромна пукнатина, обаче, се е развила под брадичката, и това може би е мястото, където главата е свързана със скалното тяло.

Древните реставрации с варовита гипсова мазилка не са нанесли щети на Сфинкса, а се е формирало защитно покритие, което по мое мнение е резултат от геополимеризация. Само че соли, които се просмукват от съвременната мазилка от днешните реставрации, са подложили камъка на разруха. Това показва, че древната египетска варово-гипсова мазилка няма същия химически строеж като модерната варо-гипсова мазилка. Съвременният материал се състои изключително от хидратиран калциев сулфат, докато древната мазилка е на силико-алуминатна основа, резултат от геополимеризация. Наблюдавал съм добре запазена, твърда варо-гипсова мазилка върху някои древни египетски паметници и варо-гипсова мазилка по други, която е напълно разложена. Разложената мазилка е съвременна, и понеже съвременната мазилка е влошена, се приема, че варо-гипсовата мазилка не е издръжлива.

При Сакара и Гиза открих геологични слоеве на добре кристализирал гипс, притиснат като в сандвич между слоеве варовик и алуминиева глина. Когато комбинацията от тези три материала се калцира и комбинира с натрон, резултатът е геополимерен варо-гипсов цимент, който се втвърдява много бързо и е устойчив на ерозия. Такъв цимент е бил използван за закърпване и запушване в повечето пирамиди. Това е гъстата мазилка, използвана за полагането на трапецовидните блокове, описани по-горе, и е в добро състояние след хиляди години. Само че, понеже се втвърдява много бързо, тя не дава достатъчно време за отливане и, следователно, не е подходяща за производството на геополимерния скрепител, описан по-рано.

Много от реставрацията на Лауер по пирамидата на Зосер беше направена с бетон от портланд-цимент. Онези поправки от преди тридесет години са напукани и, в последствие, трябваше да бъдат заменени с дялан варовик. Геополимерният материал би бил идеален за трайна реставрация на паметниците.

Една от целите ми винаги е била, не само да предложа материали за поправка на паметниците, но също и да покажа на Египет как да прави ненадминати строителни материали с местни естествени ресурси за по-спешни нужди. Бедността на Кайро е сърцераздирателна. Някои египтяни са толкова отчаяни за жилища, че са започнали да обитават древни гробници; други нямат обиталища. Лошите жизнени условия и острото пренаселване са предизвикали обществено напрежение и бунтове в миналите години; много хора живеят под нивото на прадедите си от преди хиляди години.

по време на това проучване в Гиза, фотографирах южното и западното лице на пирамидата на Кафра под горните тридесет нива. Униформените дължини на блоковете от пирамидата на Кафра показват, че употребата на агломериран камък е единствената система, годна за строеж на пирамиди. Височините на пирамидните блокове варират повече, отколкото дължините им. Това не изисква повече кофражи; желаната височина може да се постигне, като се маркират кофражните форми на определено ниво и като се пълнят до това място. Тази система обяснява драматичните флуктуации при Великата пирамида, които Гойон не могъл правилно да обясни.

ФИГУРА 25. Детайл от реставрацията на пирамидата на Зосер показва (А) оригиналните отлети камъни на 4500 години, и (В) напукани блокове, направени от бетон на основа портланд-цимент, на по-малко от 50 години.

ФИГУРА 26. Друг детайл показва (А) оригинални фасадни камъни, (В) бетонови блокове на база портланд-цимент, (С) блок, издялан от мек бял варовик от Тура по време на скорошните реставрации.

ФИГУРА 27. Базилика в Св. Куентин, Франция, оцеляла от стария град след Първата Световна война.

Поразително, височините на блоковете също така създават огромна стабилност. Този вид структурен дизайн е използван в катедралите, строени в северна Франция и Германия през Готическия период между 12-ти и 15-ти век. Те са способни да устоят на впечатляващо силен шок. В родния ми град в Св. Куентин базиликата от 13-ти век, направена по този начин, все още стои, въпреки че градът беше разрушен от бомби в битката при Соме през първата Световна война (1914-1918). По същия начин още стои и старата община, построена по сходен начин. В Колон, Западна Германия, една такава катедрала единствена остана да стърчи над руините на целия град през Втората Световна война. Великата пирамида била непокътната от земетресението през 1301г, което опустошило Кайро.

Една от основните цели на моето проучване в Гиза беше, да се определи дали дължините на индивидуалните блокове се повтарят, и ако да, в каква степен. Големата униформеност на дължините съвпада с принципа на отливането на блокове в кофражи. Почти всичките 2000 блока, които фотографирах в пирамидата на Кафра, са точно с десет униформени дължини. Различните дължини са разпределени в различни шаблони из двадесет и двете стъпала. Това, че съществуват само десет измерения, е индикация, че всичките двадесет и две стъпала са произведени от кофражни форми със само пет размера, защото някои блокове са отлети така, че дължините им са перпендикулярни на лицевата равнина на пирамидата.

Това, че най-дългите блокове винаги са с една и съща дължина, е екстремно силно доказателство в подкрепа на отливания камък. Това показва, че всеки блок е бил произвеждан според точните, неотменни спецификации на архитекта по време на строежа. Дългите блокове винаги се появяват точно над или под блокове, които са с къса дължина, което прави строителния план очевиден.

Архитектът бързо е могъл да определи всяко нужно измерение, защото то е било относително спрямо дължината на блока от реда точно отдолу. Просто е да се определи нужната дължина, когато всичките блокове са произвеждани от кофражни форми с еднакви размери. Всеки, обаче, който се опита да обясни приготвянето и употребата на блокове с такива строго униформени измерения, на база хипотезата за дялането, ще се провали. Невъзможно е блоковете да са били рязани, съхранявани, и избирани в нужния мащаб.

Южното и западното лице на пирамидата на Кафра са огледални едно на друго, което е индикация, че целият сложен дизайн е триизмерен. Всяко следващо ниво е направено по същия шаблон, докато други нива са направени по различни, взаимосвързани шаблони. Някои нива имат строителни шаблони, които са почти еднакви с онези от съседните нива. Шаблоните на другите нива са противоположни на онези, които ги заобикалят. Всички блокове са били отлети според сякаш свръхестествен мастер-план от шаблони, който елиминира образуването на вертикални свръзки, които биха представлявали слаби места. Пирамидата е един сложен триизмерен пъзел, който е бил ефективно формулиран с цел създаването на невероятно силна, стабилна супер-структура.

[λ]

Глава 9

Зараждането на каменоделието

Ролята на историците е да обяснят защо събитията се случват така, както се случват. Множество важни аспекти на историята са убегнали на историците като резултат от загубено знание за технологията на алхимическото каменоделие. Сега, след като старата наука е възстановена, човек няма как да не изследва няколко въпроса. Нова светлина се хвърля върху развитията на събитията, довели до построяването на първата пирамида. Човек вече може да разпознае причините за изгрева и за упадъка на строенето на пирамиди. Тези причини са били неправилно разбирани, както и критичните периоди на нестабилност и упадък на Египетската цивилизация. След това идва въпросът за това, как така е била загубена една толкова важна технология. Ако старата наука наистина е съществувала, трябва да има някакви исторически следи. Изследването на тези въпроси хвърля нова светлина върху много исторически аспекти. Историческите останки ни дават допълнителни, мощни доказателства и значително задълбочават разбирането ни.

Най-старите известни останки от висококачествен цимент са намерени в руините на Йерихон в Йорданската долина. Те са датирани на възраст 9000 години. Знаем, че съдовете от бяла вар, на база синтеза на зеолити, са произвеждани в Тел-Рамад, Сирия, преди 8000 години. Мазилка от тази ера е оцеляла и в Катал-Худжук, Турция. Съществуването на тези древни продукти говори, че най-ранната каменоделска технология е мигрирала към Египет.

Заселници, привлечени от плодородната долина, пристигнали с различни животни, растения, традиции, умения, материали, и процеси. Съдове от твърд камък за първи път се появили в Египет през около 3800г пр.Хр. По-късно, приблизително 30 000 съдове от твърд камък били поставени в първата пирамида, Стъпаловидната пирамида в Сакара от Трета Династия. Много от съдовете били предадени по наследство от предшествениците.

Каменните съдове били свещени погребални предмети, вероятно съдове за приношения. Грънчарството, и каменното и глиненото, символизирало бога Кхнум, Божественият Грънчар. Когато било изобретено йероглифното писмо, Кхнум бил изписван чрез символа за ваза. Въпреки че не било разпознато от египтолозите, защото те не знаели за съществуването му, алхимическото каменоделие се приписвало на Кхнум. Египтологията класифицира Кхнум като значимо ранно божество. Но дълбокото влияние на религиозната традиция на Кхнум е напълно подценено.

Кхнум е един от най-древните праисторически египетски богове. От далечни времена той е притежавал много атрибути. Като всички останали египетски богове, той е бил идентифициран със Слънчевия бог, но забележителното е, че е бил считан за един от създателите на вселената. Като Божествен Грънчар, той е бил най-големият технократ. Кхнум бил изобразяван като Нилския бог на годишните наводнения, чиито протегнати навън ръце карали водите да се увеличават. Вярвало се, че наводненията на Нил произлизали от свещена пещера под острова Абу (първи град), днес познат като Елефантин (Elephantine), големият център на преклонението пред Кхнум. През еоните, годишните наводнявания постепено превърнали една тясна брегова ивица с дължина около 960 км в богата земя, без аналог за земеделието.

Влиянието на Кхнум нараствало стабилно в ранните епохи, но изчезнало след Дванадесета Династия и се завърнало през Осемнадесета Династия. Кхнум обикновено бил изобразяван в човешка форма с главата на плоскорог овен. Той също така е изобразяван и като четири овнешки глави на човешко тяло, което, според египтолога Карл Х- Бругш (Karl H. Brugsch), представлявало огъня, въздуха, земята и водата. Плоскорогият овен не бил местен за Египет и може би е привнесен от Изтока, което може би означава, че технологията за правене на съдове от твърд камък е била донесена в Египет от мигриращи овчари, чиито национален символ е бил плоскорогият овен.

ФИГУРА 28. Детайл от барелеф в храма на Кхнум на остров Елефантин.

ФИГУРА 29. На царския свитъчен орнамент на Кхуфу, вазата е фонетичният знак за “кхнуму”, а овенът посочва бога Кхнум.

През античността било обичайно професията или племенната принадлежност да се изобразява символично. В древния обичай, хора, направили наистина велики подвизи, били обожествявани, и на великите принципи на природата и науката се отдавало почит и чест чрез божествено персонифициране и олицетворение. Други символи на овчаря не били олицетворявани, но станали част от церемониалните одежди на бога цар. През всички фараонски времена царската носия винаги включвала инсигниите на гегата и пръчката за събиране на тревни смоли на овчаря. Символите били ясно асоциирани с божественото политическо влияние.

Най-древната митология на Старото царство разказва, че Божественият Грънчар създал другите богове, божествените царе, и смъртните на своето грънчарско блюдо. Кхнум използвал различни материали, в зависимост от това дали съществото, което създавал, било божествено или смъртно. Божествените същества били изобразявани с материали, индикиращи вечното селение. Боговете често били изобразявани в злато, с коса от лапис лазули. Погребалната статуетка на фараона, представляваща неговата ка (вечно тяло), била направена от камък. Божественият дух бил инкарниран във вечния материал на камъка.

Смъртният човек бил направен от червеникаво-кафявата кал на река Нил, и човекът винаги бил изобразяван в червеникаво кафяво на барелефите. Преходното смъртно тяло било унищожавано от стареенето и смъртта. Единствено чрез приношение на свещения алхимичен продукт на Кхнум, солта натрон, можело да се придаде безсмъртие в момента на смъртта. Ако човекът бил грешник, той знаел, че тялото му щяло да бъде хвърлено в реката. Грешникът нямало да постигне безсмъртие чрез седемдесет дневния мумифициращ ритуал, в който се ползва натрон.

Натронът никога не изгубил свещената си стойност. В Талмуда, натронът символизирал Тората (Законът). В Левит 2:13 от Библията, натронът била солта на съглашението между Бог и хората:

И всяко причастие на твоето месно приношение ще подправяш със сол; никогаш няма да допускаш солта на съглашението с твоя Бог да липсва от месното ти приношение: с всичките си приношения ще принасяш сол.

Солта, спомената в тази фраза, не е натриев хлорид или калиев нитрат, а натрон. Доказателство за това може да се извлече от информацията, която се дава в Притчи 25:20:

Като онзи, който отнема дреха в студено време, и като оцет върху нитра [сол], такъв е и онзи, който пее песни на тежкото сърце.

Във фразата се намеква за вреден ефект. Ако човек сложи оцет върху натрон (натриев карбонат), натронът се разпада, оставяйки разтвор на натриев ацетат. Ако оцет се сложи върху калиев нитрат или натриев хлорид няма разпадане или дезинтеграция.

ФИГУРА 30. Кхнум измайсторява фараон и неговата ка (духовно тяло) на грънчарското си колело.

Далечната древна традиция на Кхнум е исторически забележителна, защото е оцеляла в някаква форма през писмената история на човечеството. Хиляди години след като са били построени пирамидите, Кхнум бил почитан от гностиците, полу-християнска секта. Това, което не се разпознава от всички, е че Библията все още пази епохалните древни традиции, характерни за Кхнум. В един пасаж от египетска легенда за сътворението от Кхнум, се казва:

Калта на Нил, нагрята до излишък от Слънцето, ферментирала и генерирала, без семена, расите на хората и животните.

Пасажи от Библията не оставят и съмнение относно вярването в концепцията за Божествения Грънчар. Сътворение 2:7 споменава материала, използван за направата на човека, същият вид вещество, използвано от Кхнум:

И Господът Бог оформи човек от прахта на земята, и вдъхна в ноздрите му дъхът на живота; и човекът стана живо същество.

Еврейският глагол, използван във фразата, за да означи божество, е “иср” (ysr), коренът на “йосер” (yoser), което означава грънчар. По-натам, традицията може да се покаже от Йоб 33:6, където Елиху напомня на по-възрастните, че той има правото да говори в тяхно присъствие:

Аз съм ваш равен, доколкото го засяга Бог; аз също съм от парче глина.

Традицията на Божествения Грънчар може още да се наблюдава и в Исая 29:16:

Каква перверзия е това! Да не би грънчарят да не струва повече от глината? Може ли нещо, което е било направено, да каже за създателя си, “Той не ме направи”? Или едно гърне да каже на грънчаря, “Той е глупак”?

и Исая 64:7:

И все пак, Яхве, ти си наш Баща; ние глината, ти грънчаря, ние всичките сме работа на твоята ръка.

ФИГУРА 31. Каменни съдове, открити в Стъпаловидната пирамида на Зосер в Сакара.

Авторите на Сътворение (Genesis) описали Сътворението в рамките на тяхното познание, почитали информация, предавана от далечни предшественици. Асириологията е широко изучавана във връзка със Стария Завет, а египетското влияние като цяло се пренебрегва.

Въпреки че не съм извършвал анализ на съдовете от твърд камък на Кхнум, тези предмети проявяват характерни за синтетичния камък черти. За да обяснят съдовете, египтолозите поддържат тезата, че майсторът на вази е прекарвал може би целия си живот в правенето само на един съд. Но характеристиките на дизайна на някои от съдовете посочват, че времето не е било най-важният фактор. Много твърди каменни материали, базалт, метаморфни шисти, и диорит се ползвали за направата на съдовете през праисторическата епоха, когато за първи път била извлечена медта. Гладките повърхности, без каквито и да е белези от сечива, вазите с дълги, тесни гърла и широки, тумбести кореми и съвършено отговарящи си интериори и екстериори – черти необясними чрез който и да е сечивен метод – са характерни за отлетия или моделирания материал. Методите, които предлага геополимеризацията, каша от каменни агрегати, излети в кофражна форма или мека смес, обработвана на грънчарско колело, наистина са единствените възможни средства, с които може да се обяснят чертите на тези иначе енигматични вази. Следните реплики са направени от Курт Ланге (Kurt Lange), след като проучил фрагменти от каменна посуда, които открил в пясъка и сипеите близо до Стъпаловидната пирамида в Сакара:

Благородният и прозрачен материал е с изключителна твърдост... Те са направени от съвършено хомогенен материал, плътен, полиран, и излъскан... Яки и чупливи, с несравним финес и елегантност на формата, те са едно висше съвършенство. Вътрешното лице е покрито с микроскопична мрежа от мънички браздички, толкова повтарящи се, че само едно ултра-модерно прецизно грънчарско колело може да ги е произвело. За да види браздичките, човек се нуждае от лупа и добро осветление... Очевидно, използваната техника ще да е била някакъв вид грънчарско колело. Но как може да се е обработвал такъв твърд материал?... плочите, на които са правени глинени гърнета с такава повтаряемост и правилност на формата, тъкмо са били изобретени и е трудно да се повярва, че това е бил инструмента, без съмнение все още примитивен, който е бил използван в обработката на най-твърдите и най-съвършени купи, правени някога.

Човек може да си представи направата на най-ранните каменни съдове. Свещените алхимически продукти първо се събирали. Натронът изпълвал многобройни езера и също се намирал като големи наноси в много пустинни райони. Езеро с натрон лесно се разпознавало сред другите солени езера, защото натронът поглъща оцветяването от органичната материя, оставяйки водната повърхност покрита с кафяв филм. Особеният вкус на водата също е характерен. Малки, бели, незамърсени обеми чист натрон били внимателно събирани от връхчетата на тръстиковите стебла, защото оформя коричка по тях. Характерно е за солта да кристализира повече от 2.5 см над върховете на тръстиката, която се подава над водната повърхност.

Друг продукт била варта, добивана чрез калциране на варовик или доломит. Два от най-ранните продукта на човечеството са варта и хляба. И запасите от вар за каменоделието може да е било вторичен продукт от хлебарството в пещи от мек, тебеширен варовик. Нилската долина била благословена с всякакви видове продукция, но хлябът бил най-много – това била националната храна. Основните посеви били зимна и лятна пшеница и шесторедов ечемик. След като земеделието било привнесено във Фаюмския регион през неолитните времена, начинът на живот на обитателите на Нилската долина постепено се преобразил и от ловци-събирачи станали земеделци. С разширяването на напояваните земи консумацията на хляб се увеличила през епохите. Късните записи посочват, че гърците наричали египтяните “artophagoi”, “ядящите хляб”.

При положение, че фараоните имали участие в увеличаването на земеделските добиви, можем да оценим несигурната роля на висшите жреци, отговорни за оракулите и интерпретиращи сънищата на фараоните. Размерът на паметниците на даден фараон може и да е зависел от предсказуемостта на Нил. Огромни количества вар от хлебарските пещи, направени от или съдържащи варовик и доломит, автоматично биха били налични за каменоделието през изобилните години. Содата (натрона), която ритуално се добавяла в тестото, за да се прави безквасен хляб в далечната античност, би поставяла всичките нужни елементи (вар, натрон, и вода) в непосредствена близост за изобретяването на една от основните съставки за правенето на камък, содата каустик.

Нил бил източник на свещена вода за процеса. Египетската космогония твърди, че Нилската вода била оригиналното местопребиваване на боговете, откъдето извирали силите на светлината и тъмнината. Египетското име на река Нил било Хапу, а Нилският бог Хапу се идентифицирал с космогонните богове. Хапу приемал формата на Кхнум по време на наводненията, когато се празнувал годишен, тържествен фестивал, отбелязващ радостта от надигането на водите.

Много видове каменни агрегати, считани от египтяните за сразени или ранени камъни, били на разположение. Примери са кремък, шисти, стеатит (вид талк, бел.прев), диорит, алабастър, кварцит, варовик, доломит, гранит, базалт, и пясъчник. Ценни камъни, като диамант, рубин, и сапфир, били непознати. Полу-скъпоценните разновидности, добивани чрез минна дейност или търговия, включвали лапис лазули, аметист, карнеол, червен яспис, перидот, амазонит, гранат, кварц, серпентин, брекчия, ахат, калцит, калцедон и фелдшпат.

В допълнение, сините минерали, нужни за геополимеризацията, познати с общото название мафкат през по-древните периоди, са включени в Таблица II. Първите миньорски операции в Синайския полуостров били примитивни. Минералните жили били атакувани със заострени кремъчни оръдия. Обеми пясъчник били премахвани и натрошавани с по-твърди камъни, за да се освободят гранулите мафкат в тях. Въпреки че тюркоазът и хризокола имат сходен външен вид, египтяните правели разлика между двете. Следните забележки са направени от един миньор от времето на фараона Аменемес III:

Открих, че е трудно да се определи правилния цвят, когато пустинята е гореща през лятото. Хълмовете горят... и цветовете се променят... по време на непрощаващия летен сезон цветът не е правилен.

Хризокола се дехидратира от горещото пустинно слънце, и побелява на повърхността. Ако се нагрее хризоколна с пламък, това също ще доведе до разлика, защото хризокола кара пламъка да стане зелен.

Нилската тиня вероятно е била съставка в най-ранните съдове. Тинята била традиционният материал за смъртните процеси на Кхнум, и може би чрез каменоделието се символизирало обединение между божественото и смъртното.

Друго вещество не било жизненоважно за химията, но може да се е добавяло, защото е символизирало най-висшата духовна есенция. Този продукт било златото, металът на Слънцето. По време на анализите ми, аз открих частици златна прах в пробата на Лауер от Великата пирамида. Възможно е златото да не се е появило естествено и да е било ритуално добавено. На златото били приписвани божествени, вечни качества. В допълнение към красотата му и асоциацията със Слънчевия бог, златото не ръждясва и не потъмнява и може да се обработва вечно, без да става чупливо или да се поврежда. Въпреки че златото вероятно винаги е било разменна стока, в древността стойността му е била чисто свещена. Монетарната му стойност се появила постепено. Някои експерти вярват, че египтяните така и не направили свои държавни златни монети до времето на Гръцката окупация след 332г пр.Хр.

Практиките на първите майстори на съдове са се загубили в праисторията, а писмеността и стандартизираната система на теглилките не били възприети до 3800г пр.Хр. Можем, следователно, само да спекулираме някаква евентуална рецепта за правене на каменен съд от перидот:

ВЕЧНИЯТ СЪД НА КХНУМ
1 хекат натрон
1 ½ хекат калциран варовик
2 хин Нилска вода
2 хекат прах от мафкат
3 хекат Нилска тиня
5 хекат вечни каменни частици
Церемониално количество златна прах

Комбинирайте свещената натрон с варовата прах, изстъргана от пещта и ги разбъркайте добре в дървена купа с благословена вода, за да формирате каустичното вещество. Сдобийте се с мафкат, който избелява на повърхността през лятото и който прави зелен цвета на пламъка, когато гори. Направете мафката на прах, като го счукате с твърди камъни и го добавете в каустичното вещество. Когато целият мафкат бъде изконсумиран, добавете фина тиня, каквато Кхнум използва, за да създава преходни създания. Рецитирайте молитви всеки ден, докато течността не възприеме консистенцията на мед, тогава добавете ранените, вечни агрегати (крайниците на Нетер [Бог]), и златните частици (духът на Нетер), за да инкарнирате Неговото Божествено Присъствие.

ФИГУРА 32. Барелеф от гроба на Мерах показва издълбаването на египетски алабастърни (CaCo3) вази с течност в кожен или пикочен мехур.

Предпазвайте ръцете си с масло и мачкайте материала. След това оформете съда на вашите въртящи се плочи. Откъснете платнени ленти от лен и ги напоете с битум. Увийте лентите от външната страна на съда. Увийте и вътрешността и внимателно я натъпкайте с тях. Оставете съда да отлежи една вечер. Той ще добие сила. Когато съдът е силен, развийте лена. Покрийте свободно съда с ленов плат, така че да може да диша. Премахнете плата, когато съдът се сдобие с вечен живот. Възрадвайте се, че живият съд на Кхнум ще пребъде завинаги!
Въпреки че ритуалът е спекулативен, химията се основава на реакции, които със сигурност са били известни. Един анализ на каменни съдове би доказал, че ранните скрепители са били много по-сложни. Един процес с участието на тюркоаз и с оставяне на предмета да се втвърди във вакумни отливки бил възприет през около 3000г пр.Хр. и е описан в Приложение 1. Методите за направата на вази с тесни гърла и обли кореми се ползвали от допълнителни иновации, за да се правят вази от стъкло през Осемнадесета Династия около 1350г пр.Хр.

Един барелеф от гроба на Мерах от Шеста Династия, в Сакара, се интерпретира от египтолозите като работници, пробиващи каменни съдове (Фигура 32). През 1982г представих различна интерпретация на 22-рия Симпозиум на археометрията, проведен в Брадфордския университет, в Брадфорд, Англия. Показаните там съдове бяха направени от египетски алабастър, камък от калциев карбонат. Алабастърни вази, направени както е показано, не са били ваяни или агломерирани. Вместо това, те са били направени с биологични сечива, тоест, ползвала се е киселинна течност като оцет, цитрусова или оксалатова киселина, или комбинация от киселинни течности, които да действат върху алабастъра (калциев карбонат).

Очевидно е, че майсторите на вазите не пробиват. По-скоро изстискват киселинна течност, съхранявана в ушита животинска кожа или пикочен мехур, през тръба. Аз измерих ефикасността от употребата на киселинни течности от споменатия по-горе тип, приложени върху египетски алабастър в лабораторията ми и открих, че този метод е по-добър от абразивните методи. За разлика от абразивните или дялащите методи, когато се ползват киселинни течности, се постига гладка повърхност.

От примитивните си начала, алхимичната каменоделна технология на Кхнум напреднала отвъд грънчарството, за да произведе най-впечатляващата световна архитектура. Най-ранните погребални места били ями, където се поставяли погребални подаръци, за да се ползват в задгробния живот. Погребаните тела били естествено запазени от топлия, сух пясък на пустинните некрополиси. Мастабите представляват следващата фаза в строежа на гробници. Това са правоъгълни структури от кални тухли, наречени мастаби от арабската дума за пейка, използвана за описание на формата им.

Каменният материал започнал да се появява в мастабите, строени в Абидос и Сакара през Архаичния период. Тези гробове били смело ограбени и е останал достатъчно материал, единствено колкото да се изгради някаква слаба история за този период. Останките говорят за постоянна еволюция на мастабния дизайн и нарастващ разкош на мебелите. Ранните царски мастаби на Първа Династия се състояли от голяма, покрита подземна стая, заобиколена със стена на наземно ниво. С напредването на династията, гробниците се сдобивали с допълнителни складови помещения и с входове със стъпала. В гробниците на фараоните били влагани големи дървени греди и облицовки. В гробовете се запечатвали погребални приношения от храна, ценни принадлежности от мед и злато, и различни възпоменателни предмети. Гробовете също така включвали и големи колекции алхимически направени съдове в различни красиви форми от твърди каменни материали.

Един артефакт от ценотаф (празен гроб на човек, погребан другаде, бел.прев)от Първа Династия, е индикация, че ценните мафкатни находища били ревниво охранявани. Една табела от слонова кост от Ден, петият цар от първа Династия, изобразява как той символично поразява бедуин от Синай.

До края на Втора Династия се появил забележителен архитектурен напредък. Мастабите били подсилени с каменни подове, трегери, подпори и стени. Вътрешните стени на централната стая на гроба на Касекхмеви, последният цар от Втора Династия, били облицовани с варовик.

Не е правен химически анализ на камък от мастаба. Технически е било възможно да се издяла камък за мастабите, защото мащабът на нужната работа е много по-малък от този на един строеж на пирамида. Според традицията, обаче, камъкът би трябвало да е агломериран и би представлявал следващата фаза от прогресията на каменоделната технология. Каменоделната формула, употребявана по онова време, не е била практична за широкомащабно строителство, защото е било нужно пропорционално голямо количество мафкат. Следващата голяма технологична иновация щяла да революционизира строенето на гробници и да има драматичен ефект върху потока на историята.

[λ]

Глава 10

Изобретяването на каменните сгради

Касекхеми не оставил мъжки наследник на трона, и първият фараон от Трета Династия бил Занакхт. След него дошъл Нетерикхет (Зосер). Архитектът на фараон Зосер, Имхотеп, бил отговорен за построяването на първата пирамида. Преди да обсъдим това постижение, ще прегледаме малкото оцеляла уместна информация за тази интригуваща историческа личност. Имхотеп оставил незабравими наследници. Исторически, малко са хората, чиито животи се празнуват 3000 години, но Имхотеп бил прославен заради висотата на постиженията си, от 2700г пр.Хр., чак до Греко-Римския период. Имхотеп бил толкова високо почитан като лекар и мъдрец, че започнали да го считат за един от боговете. Той бил обожествен в Египет 2000 години след смъртта си, след което бил припознат от гърците, които го наричали Имутес и го идентифицирали с бога Асклепий, син на Аполон, техният велик мъдрец и легендарният откривател на медицината.

ФИГУРА 33. Статуя на Имхотеп.

Изображението не е част от оригиналната книга

Имхотеп написал най-ранната “мъдра литература”, благоговейна максима, която, за съжаление, не е оцеляла, и Египет го е считал за един от най-великите писатели. Този гений, получил власт от цар Зосер, бил първият велик национален герой на Египет. По време на властването на цар Зосер, Имхотеп бил вторият най-изтъкнат човек в Египет, и това е написано в камък. В основата на статуята на цар Зосер, изкопана при Стъпаловидната пирамида, името и титлите на Имхотеп се изброяват на почетно място, равно с почетното място за титлите на царя. Имхотеп имал много титли, Канцлер на царя на Долен Египет, Първият след царя на Горен Египет, Администратор на Великия дворец, лекар, наследствен благородник, висш жрец на Ану (на град Хелиополис), Главен архитект на фараон Зосер, и, интересно, скулптор и Майстор на каменни съдове.

Титлите потвърждават записките на греко-египетския историк Мането, написани на гръцки 2400 години по-късно, по време на ранната Птолемеева ера през трети век пр.Хр. Мането бил един от последните висши жреци на Хелиополис. Част от неговия текст, описващ Имхотеп, бил преведен през 340г от църковния историк Еусебий, от който се чете, “изобретателят на изкуството да се строи с осечен камък”. Това се отнася до строежа на първата пирамида. Всъщност, преводът на Еусебий е неправилен. Гръцките думи, използвани от Мането, xestos (xeston) lithon, не означават сечен камък: те означават полиран камък. Думите описват камък с красива, гладка повърхност, характерна черта за финия, агломериран фасаден камък, който е бил толкова гладък, че е отразявал слънцето. Тези думи били използвани в гръцките текстове също и от Херодот и от Секстий Юлий Африканий (трети век). Невъзможно е преводачите точно да превеждат текстове, когато им липсва ключово техническо познание. Подобни грешки в превода са се правели из историята, и ще бъдат дадени още примери.

ФИГУРА 34. Стъпаловидната пирамида на Зосер била първата сграда в света, направена изцяло от камък.

Имхотеп бил считан за сина на жена на име Кхраду’анк и бога Пта от Мемфис. Титлата Наследствен благородник  е индикация за това, че родителите му са били аристократи. Кариерата му би трябвало да е започнала, когато е бил момче, обучено от майстор-писар. Тъй като родителите му са били от елита, уроците ще да са започнали около дванадесет годишна възраст. Понеже жреците са били от грамотните и начетените в Египет, той може да е получил писарско обучение, като е постъпил в жречеството. Титлата му Висш жрец на Хелиополис традиционно се е добивала по две условия. Или даден мъж е наследявал баща си в жречеството, или е бил лично назначен на тази длъжност от царя заради някакво велико дело. Позицията на висш жрец се е добивала след надлежно обучение в изкуствата и науките – четене, писане, инженерство, аритметика, геометрия, измерване на пространството, изчисление на времето по изгряващите и залязващите звезди, и астрономия. Хелиополските жреци ставали пазители на свещеното знание, и репутацията им на мъдреци на страната продължила дори до Късния период.

Техните религиозни идеологии и науки били силно прилагани в строежа на гробове и друга свещена архитектура. През управлението на Зосер бил издигнат великолепен слънчев храм, ориентиран спрямо небесните тела, за да се обозначи най-свещеното място в Хелиополис. Градът бил свещеното убежище на Египет, а самата му земя – религиозно символична. Мястото за Хелиополис е било избрано на връхната точка на Делтата, където наводняващите Нилски води първо започвали да се отдръпват. Там земята, обогатена от пристигналата тиня и подхранена от слънцето, приемала първия подновен живот за земеделската година. Тази земя символизирала прераждането и Сътворението.

Намиращ се на около 32 км северно от Мемфис, предполага се градът да е бил с размер 1200х800 метра. Той станал столица на тринадесетата нома или област на Долен Египет. Не е установена точна археологическа история на града. Така че не се знае кога за първи път земята е била разкопана за строеж. Счита се, че градът е бил основан в праисторията, и имал много впечатляваща продължителност на съществуването. Той процъфтявал през Пирамидната епоха и все още продължавал да бъде важен център, когато Херодот посетил Египет през пети век пр.Хр. Според традицията, Светото Семейство намерило приют в Хелиополис по време на полета в Египет. Днес, всички храмове и сгради в Хелиополис са изчезнали и изоставеното място е било включено в предградие на източно Кайро. Само един единствен обелиск, издигнат по случай юбилей на фараона Сесострис I (1971-1926г пр.Хр.), седи изправен насред празни полета.

Когато цар Зосер седнал на престола, той без съмнение очаквал да бъде погребан в мастаба от кални тухли, подобна на мастабите на неговите предшественици. Мястото за неговия гроб било избрано в Сакара, южно от Мемфис. Плановете на дизайна и изчисленията за ориентиране на паметника вече се приготвяли. В този момент, трябва да се разгледа последващата история на строежа на първата пирамида, на база моите открития.

Копаели се минерали за производството на камък, може би за облицовка на интериорните стени и подове. Работниците на цар Зосер изготвили каменен надпис в пясъчните скали на мините в Уади Магхара в Синай, за да отбележат строежа на паметника. Известно време преди действителното строителство да започне, Имхотеп направил важно откритие. Определени титли от неговото портфолио, Главен архитект, Скулптор и Майстор на каменни съдове, предполагат, че е имал умения в строежа на паметници с алхимично направен камък. Той явно се е бил посветил на това да построи мастаба, която ще пребъде вечно. Както гордостта на една велика нация, гордостта, характерна за паметниците, се основава на продължителността на тяхното съществуване.

Жречеството на Кхнум явно сляло алхимическата си наука в едно с науката на Хелиополските жреци, когато за първи път бил направен камък за употреба в архитектурата. Имхотеп вероятно бил специализиран в обработка на материалите или в алхимията. Неговата цел вероятно е била, да подсили изсушените от слънцето тухли от Нилска тиня, които се ползвали за мастабите. Всички опити на Имхотеп или останалите да пекат на огън тухли, направени от тиня от река Нил, биха били напразни. Нилската тиня не съдържа никакви силико-алуминати – съставките, нужни за производството на добри, печени тухли на температурите, които те по онова време са могли да постигнат. Те дори не са могли да се приближат до нужните температури от 1300 до 1500^о С. Обикновената глина се е пекла за грънчарството от пре-династичните време, като са се ползвали различни видове флюс за смъкване на температурата на печене, но този печен материал е бил непрактичен за целите на строителството.

Имхотеп добавил вода към жълтия варовик от Сакара. Този материал съдържа алуминеста глина, която се освобождава във водата, като се получава кален варовик. Водата улеснява разтварянето, което прави варовика идеален за каменоделието, а самата глина създава драматичен резултат в комбинация със содата каустик. Ползвайки алуминеста глина, нужното количество мафкат, най-трудният за добиване материал от целия процес, бил елиминиран за строежа на пирамидата. Мафкат бил нужен само за камъни с високо качество, като защитните фасадни камъни. Намалявайки количеството на нужния мафкат, простата иновация на Имхотеп позволила огромния скок от маломащабни погребални приложения до огромни, масивни пирамиди.

Пълнели се малки форми за кални тухли, както се били пълнели безброй поколения наред, за да се построи фараонска мастаба. Само че за първи път, формите за калните тухли се пълнели с материали за варовиков бетон. Новите каменни тухли, дълги няколко сантиметра, били сушени на слънце, изваждани от формата, и транспортирани до строителната площадка; тези ранни тухли не били произвеждани намясто. Алхимически направените каменни тухли били употребени за огромна, квадратна мастаба, чиито страни били ориентирани спрямо географските посоки. Погребалната камера била подземна. Мастабата била покрита с малки фасадни тухли от гладък, алхимически направен варовик, и свещеният паметник бил считан за завършен.

Минало се известно време, и каменните тухли не показали знаци на напукване. Фараонът без съмнение скоро пожелал да употреби новия материал и за други неща. Първо, върху всяка от страните й били положени по 3 метра фин, агломериран варовик. След това бил измислен по-добър план. Почти осем метрово разширение при източното лице трансформирало квадратната мастаба в правоъгълна, и проектът отново бил приключен.

ФИГУРА 35. Последователните етапи на строеж на пирамидата на Зосер са мастабата (М) и промяната на дизайна (Р1 и Р2)

ФИГУРА 36. За да се построи пирамида от Трета Династия, работник (А) правел варовикови тухли в дървени форми, (В) транспортирал тухлите до строителната площадка, а (С) строял наклонените слоеве на пирамидата.

По-късно изследване щяло да покаже, че камъкът под тежината на масата не показвал знаци на напукване. Цар Зосер и Имхотеп разговаряли отново, и бил изготвен план за надстрояването на постройката с два етажа. Също били изкопани допълнителни подземни стаи, шахта и още коридори. С увеличаването на сградата се увеличавал и размера на тухлите. Ние сме свидетели на драматични промени в дизайна, които са неизбежни при всяко революционно технологично откритие.

ФИГУРА 37. Варовиковите тухли на пирамидата на Зосер са заоблени като моделирани тухли.

Колкото по-необикновено ставало тяхното архитектурно чудо, толкова повече го надграждали. Количеството камък, което можело да се приготви, вероятно е изглеждало безкрайно. Трансформацията в четириетажна сграда била последвана от нова строителна фаза, при която се появила финалната форма – шест-етажна пирамида, висока 60 м. Дизайнът й включвал вътрешни стени и наклонени каменни слоеве, придаващи по-голяма стабилност. С голямо умение и гениалност, Имхотеп събрал в едно всички методи на инженерството и изкуството, които нацията е била измислила през безбройните десетилетия строене с дърво, снопове тръстика и пръти, и сушени на слънце тухли.

Крайният резултат бил един извънредно необикновен погребален комплекс. Хелиополската религиозна доктрина коренно повлияла върху архитектурната му форма и символичните му мотиви. Темата на дизайна включвала в себе си митология, която запазвала и обединявала най-древните и тачени космологични вярвания на Египет. Хелиополската теология учела, че в началото от водите на Хаоса се надигнал един първичен мегалит, познат като Бен Бен (benben). Бенбенът представлявал хълма или могилата, върху който започнало Сътворението. Интерпретира се, че бенбенът символизирал плътното, първично физическо вещество или материя. Създателят се появил на бенбена в човешка форма, като Атум, персонификацията на Слънцето, или във формата на Бенну, фениксът на светлината. Из хаоса на елементите, Създателят разделил тъмнината от водите. Създателят оформил триединство, след като създал себе си и Шу, богът на въздуха, и Тефнут, богинята на влагата. Тефнут и Шу заченали Геб, земята, и Нут, небесата. Четири други божества били създадени, и всичките божества заедно изграждали Хелиополската Енеада. В по-късни времена, гръцкият философ Емпедокъл (около 495-435г пр.Хр.) разпознал в първичните египетски богове персонификации на въздуха, водата, земята и огъня. Емпедокъл, и алхимиците от по-късните ери, считали, че това били неразрушимите елементи, които съставлявали цялата материя.

Джеймс Хенри Брестед (James Henry Breasted) (1886-1935г), основател на Ориенталския институт в Чикагския университет, първи разпознал, че самите пирамиди са символи на бенбен. След като бил построен първият Хелиополски храм, Египет възприел идеологията, че бенбен, или камъкът, символизиращ Слънчевия бог, се намирал под храма.

Теогонният контекст се намира в подземни стаи под пирамидата на цар Зосер. Специални помещения са облицовани със сини керамични плочки в шаблони, изобразяващи първичното тръстиково блато, от което за първи път се появил зеленчуковия живот. Синьото бил цвета, символизиращ Създателя, а синята глазура на плочките имитирала хризокола, мафкатния минерал, свързан със Сътворението. С изключение на тази първа монументална пирамида, артистичната тема, изобразяваща събитията на Сътворението, била запазена единствено в най-свещените светини на Слънчевите храмове.

В специално направена стая е поставена каменна статуя на Зосер, седнал на трона си, в истински размери, представляваща неговия вечно властващ дух или ка. Когато тази статуя била открита от археолозите, била непокътната, с изключение на щети по очите и околната им лицева област. Очите вероятно били направени от полу-скъпоценни камъни, които най-вероятно са били задигнати при плячкосването на гробницата. Определени каменни статуи от Старото царство, сега в Лувъра и Музея на Кайро, са възхитителни за мнозина заради вложените в тях очи, техника, която придава изключителен реализъм и е лесно изпълнима, когато се работи с алхимически направен камък. Други стаи съдържали 30 000-те каменни съдове на Кхнум, агломерирани с агрегати от шисти, бречка, гранит, диорит, и различни други камъни.

Заобикаляща пирамидата, една стена с чисти архитектурни линии, оригинално висока повече от 10 м, загражда област повече от една квадратна миля (>1.6 кв.км). Една характеристика на гладкия камък, облицоващ стената и в днешно време в по-голямата си част премахнат, е че прилича на полиран. Стената защитава елегантна входна колонада, просторни дворове, големи сгради, погребален храм, и церемониални олтари и светилища. Заградената област на практика е цял град. Характерният дизайн на заграждащата стена прилича на съвременната архитектура и наистина, всъщност, е повлияла един стил в архитектурата от двадесети век. Европейските архитекти, посещаващи Сакара по-рано в столетието, сметнали заграждащата стена за една свежа, привлекателна диверсия от орнаментираната Викторианска архитектура. Те си тръгвали с вдъхновението за един архитектурен стил, който ние днес считаме за модерен и приемаме за даденост.

Това била гордостта на Египет. Погребалният комплекс на Зосер, с извисяващата му се пирамида и изтънчена артистичност, бил безпрецедентен в историята на света. През цялата история на Египет времето на Имхотеп се считало като ера на велика мъдрост. Като Първото събитие в Сътворението, както било наречено, и основаването или обединението на египетската нация от първия фараон, цар Менес, построяването на Стъпаловидната пирамида се приемало за друго Първо събитие с огромна важност.