Apocryphal Academy

СЕКЦИЯ БИБЛИОТЕКА => БИБЛИОТЕКА => Темата е започната от: λ в Юни 12, 2017, 07:29:00 pm

Титла: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:29:00 pm
Този превод е самоотвержено начинание и самоинициатива на една читателка на нашия форум. Тя чувства в себе си вдъхновяващата мотивация да бъде полезна на обществото си, и счита, че дори и да няма време, дори и да няма адекватните средства и условия, и дори да няма излишни сили... си заслужава човек да даде нещо ИСТИНСКО на ближните от собствения си вид, вместо неохотно да отдава жизнените си сили на илюзията на Злото, която прави всички ни затворници.

Разполага с пълното ми съдействие във вдъхновеното си начинание, и въпреки че не иска нищо от никого в замяна на труда си, желае да остане анонимна. Избрала е да се довери на мен относно публикуването на този превод, и това е начинът, по който ще го реализирам.

Всеки напредък от самоинициативата й ще бъде публикуван открито, като текст - а не като линк. Целта на това е, че по този начин, при сърфиране в Гугъл за ключовите думи от контекста на книгата, нашият форум ще излиза на по-предни места. Не само, че това ще разшири аудиторията, която се интересува от тези теми... но и повече хора ще могат да попаднат на факта, че книгата вече е достъпна на безплатен линк, и че вече се работи дори и по превеждането й на български.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:33:42 pm
Енох: Историята на един Бигфут

Отъм Уилямс

(https://monstersandmagic.files.wordpress.com/2016/08/5199pfhwjml-_sx331_bo1204203200_.jpg)(https://images-na.ssl-images-amazon.com/images/I/51JoasgIVYL.jpg)

Посвещава се на онези, които са виждали нещо високо, космато и чудато.
Не сте единствени.


Благодарности:

Бих искала да изразя признателността си към онези, които ми помогнаха да направя тази книга реалност. Без вашата любов и подкрепа тя не би била факт.
Сърдечни благодарности на майка ми Сали Шепърд- Уолфорд, затова че ме научи, че на този свят съществуват неща, които не познаваме, но които си заслужава да бъдат опознати.
На Скот Дейвис, че ми беше упора. Винаги.
На Бил и Лори Хъдсън, които знаят смисъла на истинското приятелство и никога не ми позволяват да го забравя.
На онези, които са част от  Орегонското общество на Бигфут.
На всички очевидци, които смело споделиха своите истории с другите.
На многобройните изследователи на Бигфут, които считам за свои приятели.
И накрая, но и преди всичко на Майк. Твоята история и нашето приятелство промениха живота ми по начин, който няма как да опиша. Винаги ще съм ти благодарна за доверието, което изпитваш към мен.





Съдържание:

1.   Бигфут в задния двор (#post_link1)
2.   Загадъчни срещи (#post_link2)
3.   Доказателства и снимки (#post_link3)
4.   Доверие (#post_link4)
5.   Печалба от лотарията (#post_link5)
6.   Саскуоч от второ измерение (#post_link6)
7.   Среща с местните (#post_link7)
8.   Оцеляване на най-приспособимите (#post_link8)
9.   Природата на звяра (#post_link9)
10.   Не се доверявай на красиво лице (#post_link10)
11.   Ако от скунскова мечка (#post_link11)
12.   Завръщане в тресавището (#post_link12)
13.   Под наблюдение (#post_link13)
14.   Срещи (#post_link14)
15.   Шелби (#post_link15)
16.   Уважение (#post_link16)
17.   Уникално прозрение (#post_link17)
18.   Опипване на почвата (#post_link18)
19.   Човешкият фактор (#post_link19)
20.   Професионално самоубийство (#post_link20)
21.   Какво е Саскуоч (#post_link21)
22.   Финални размисли (#post_link22)

Приложение:
Препоръки и предупреждения за Редовните Свидетели. (#post_link23)



Съществува нещо, което противостои на всички факти, устойчиво е на всички аргументи и успява да държи човек в безкрайно невежество и това е презрителното отношение, предхождащо опознаването.
Хърбърт Спенсър




Предговор от автора

Питали са ме много пъти защо досега не съм написала книга за Бигфут (Голямата Стъпка). Предполагам, че е защото не съм смятала, че имам достатъчно добра причина за това. Досега.
Да напиша книга, само за да добавя определението „автор на книга“ в списъка с постиженията си, не е сред приоритетите ми. Не че след като бях прекарала двадесет от тридесет и шестте си години на тази миниатюрна синя планета в изследване на космати хоминиди, нямах достатъчно информация по въпроса, за да напиша книга, даже няколко. Но какъв точно щеше да е смисълът от нея?  Кой щеше да я чете? Защо да хабя всичкото това време и енергия, ако нямаше да мога да кажа каквото наистина исках да кажа и да променя нещата поне малко. Какво точно щях да кажа?

Щях ли да пиша общи приказки по въпросите на Бигфут? Това вече бе правено, отново и отново – едни и същи исторически препратки и класически истории; данни и хипотези- сдъвкани и поднесени на тепсия; едни и същи теории, премисляни от автори, които в старанието си да останат обективни никога не взимаха страната на дадена идея;цели параграфи от сухи факти относно височината, теглото и цвета на козината им; подробно изследване на случи на пресичане на пътя от Бигфут, разказани от очевидци, които без начение колко пъти ги интервюирате, могат само да ви кажат как изглежда Бигфут докато пресича пътя.

Всички тези неща могат да дадат на онези, които никога не са го виждали, представата за това как изглежда Бигфут, как ходи, какви са размерът и телосложението му, а достатъчното данни, поднесени по този начин, биха могли да убедят някои скептици, че Саскуочите наистина съществуват.Но нищо от това всъщност не ни казва какво наистина е Бигфут, с какво се храни, как се държи? Какви са взаимоотношенията му с останалите от неговия вид? Изпитват ли състрадание? Интелигентни ли са? Как биха общували с нас, ако само можехме да се приближим достатъчно близо до тях? Какво са те? Защо това е важно? Предполагам, че целта на тази книга и разликата между нея и повечето други на същата тема е да ни даде тези отговори.

Въпросът „Съществува ли Бигфут“ е задаван многократно. Нека сега минем една идея по-нататък. Нека само за малко да допуснем, че те съществуват. И ако е така, то каква е природата на Саскуочите?

Този въпрос беше във фокуса на моите изследвания в продължение на две десетилетия. Като дете съм зървала Бигфут и това промени живота ми. Съмнявам се, че ако не го бях видяла щях да прекарам съзнателния си живот отдадена на подобна странна тема. Понеже съм дете от семейство на „редовни наблюдатели“( термин, който измислих преди много години, за да разгранича онези, които имат повтарящи се срещи с Бигфут във времето от другите, които са ги виждали еднократно и за малко), прекарвах по-голямата част от времето си фокусирана върху хора, които твърдят, че живеят с Бигфут в задния си двор. През годините съм отделила много часове в изучаване описанията на тези опитности, интервюиране на очевидци  и посещение на местата, на които са се случили. В резултат на това самата аз имах няколко, макар и не близки срещи с Бигфут, не и срещи лице в лице...все още.

Предполагам, че вече можеше да съм написала книга за всичко това, но макар и да чувствах, че задавам правилните въпроси, не вярвах, че който и да е наблюдател се беше доближавал достатъчно или пък бе имал нужните преживавания, за да ми предостави отговорите. И въпреки че бях достигнала до някои колебливи заключения относно това какво може да са тези същества, идеалният контекст, в който да поставя тези заключения, а също така и причината, поради която чувствам, че е важно да ги опознаем, си оставаха все така неуловими като самите същества. Досега. За разлика от повечето книги по въпроса, фокусът тук ще бъде върху преживяванията на един- единствен наблюдател и последствията, които споделянето им оказа върху моят път.

Когато той се свърза с мен за първи път, нямах никаква представа в какво се забърквам. Не мисля, че и той имаше. Никога не бе имал вземане-даване с „учени по въпросите на Бигфут“, а аз никога не бях работила с наблюдател, който да твърди, че има преживявания като неговите.

След няколко месеца и стотици часове разговори по телефона осъзнах, че сме установили взаимоотношения, които се простираха отвъд отношенията очевидец-изследовател. Аз бях започнала да го харесвам, да го уважавам и да го ценя като приятел.

Когато той започна да ми се доверява и да разкрива преживяванията си открих, че подробностите, които споделя подпомагат разбирането ми за тези същества. Фрагменти от интервюта с други очевидци изскачаха отново, а щателно проучените през годините доклади изведнъж намираха своето място в контекста, докато той разкриваше части от мистерията пред мен, чрез подробните описания на своите уникални и необичайни взаимоотношения с един вид, който повечето от нас биха били късметлии да зърнат поне веднъж в живота си. Интересно беше, че колкото повече той споделяше, все повече аз започвах да разпознавам, в колебливите  отношения, които изграждахме помежду си, едно огледално отражение на деликатната връзка, която той бе развил с тези същества в тресавището.

Предизвикателствата, пред които се изправих, за да го опозная и изградя връзка, основаваща се на доверие, не се различаваха много от онези, които той описваше при срещите с дивите си приятели.

Намирах сравнението за забавно, а понякога дори плашещо, но преди всичко разбирах желанието на Майк да защити взаимоотношенията, които се беше научил да цени. Чувствах се по същия начин относно нашите отношения. И бях напълно сериозна, когато казах, че ще запазя в тайна него и мястото на техните срещи.
Това е книга за доверието.

Книга за очевидеца, който ми се довери достатъчно, че да ми позволи да споделя с вас част от неговите преживявяния и знанията, които е придобил, вярващ, че ще го направя без да използвам него или съществата, с които се е свързал и обича. Това е книга за моята вяра в истинността на неговите твърдения. Вяра до такава степен, че съм готова заради тахното споделяне да ви накарам да поставите под съмнение здравия ми разум.

Това е книга за теб, читателя, който вярва, че съм добила достатъчно опит в работата си с наблюдатели на Бигфут, че да мога правилно да определя кога някой казва истината и кога се шегува. Книга за моята вяра в собствените ми способности да пиша достатъчно ясно, че да споделя контекста на това значимо изживяване с вас. А също и книга за вярата, че ще разберете и проявите уважение към това, което четете. През времето, което съм прекарала като „учен по въпросите на Бигфут“ основната ми цел беше в две направления-да споделя с останалите нещата, които научавах за съществата, докато в същото време правя всичко по силите си да предпазя тези същества от вреда и тормоз. С други думи, да ги изучавам без да компрометирам сигурността им като обект на моите изследвания. Да образовам без да използвам. Да подсигурявам информация, докато защитавам индивидите, свързани с тези срещи- еднакво космати и еднакво подобни на човек, винаги ме е карало да търся крехкия баланс между двете. Повечето хора, интересуващи се от Бигфут, поне веднъж в живота си са скитали сред пущинаците с надеждата да го зърнат. Някои търсят настоятелно. А някои може дори и да го видят. Всеки път когато едно от нас, малките същества без козина, срещне едно от онези големи космати създания, ние сме в ролята на посланици на нашия вид към техния.

Като пиша тази книга се надявам, че ще започнете да разбирате тези изключително интелигентни и чудесни същества така, както го правя аз; че ще усетите преклонението и уважението, които храня аз към тях. А също и че ще помните, в случай, че се натъкнете на Саскуоч в горите или Skunk Ape в тресавищата, че всеки един от нас е отражение на всички нас... и моля действията ви да бъдат съобразени с това.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:40:00 pm
1
Бигфут в задния двор


В края на 70те години семейството ми живееше в малка колиба от катранен картон в подножието на връх Рейнър в щата Вашингтон. Родителите ми бяха „хипита“ и искаха да се „завърнат към природата“. Мама продаде пералнята, ел. печка и ....Петима от нас – м оите родители и ние, три от момичетата, се преместихме насред гората. Една готварска печка на дърва беше единственият ни източник на топлина. Всеки ден, след като мама качеше двете по-големи момичета на училищния автобус, а татко отиваше на работа, двете с нея минавахме по пътеката, която водеше до реката зад къщата и събирахме дърва за огъня. Аз бях мъник, който се тътреше след мама и си припяваше докато събира съчки. В мига, когато тя замръзна на място по средата на пътеката през онази пролетна утрин, а аз се бутнах в нея, пътят по който пое моят живот бе определен за няколко мига, въпреки че тогава още не го знаех. Аз повдигнах глава към нея, но тя не гледаше мен. Тя гледаше тях.

Двама космати, страховито изглеждащи човека, стояха от едната страна на пътеката. Големият беше масивен и кафяв, по-малкият беше с по-светъл цвят. Големият ни погледна, всъщност взря се в нас, с немигащи очи. Големи, тъмни, проникващи очи, които изглеждаха да са по-скоро на животно, отколкото на човек (но  толкова интелигентни) се взираха в нас изпод гъсти вежди. Той вирна глава.

Мама измърмори с половин уста“Отъм, обърни се и тръгни назад без да тичаш“, като сграбчи ръката ми и ни помъкна обратно към колибата. Спомням си, че си мислех“ Мамо, вървиш твърде бързо...“ Наложи ми се да притичвам докато се прокрадвахме по пътеката към вкъщи. Не бях уплашена ... поне докато не видях нейната реакция. Големият мъж не изглеждаше много по-различно от баща ми и неговите дългокоси и брадати приятели-хипита. Тогава не разбирах какво бяхме видели, какви бяха онези неща. Това щеше да започне да ме преследва.
Месеци по-късно в B&I в Такома ме повдигнахаа на ръце, за да надникна през зацапаното стъкло на едно малко помещение, за да видя горилата Иван – атракцията на местния универсален магазин. Докато наблюдавах отегченото, депресирано животно пред себе си, почувствах състрадание и силна тъга. Попитаах мама защо не е в задния двор при другите.

Разсъждавайки върху това сега осъзнавам, че като малко дете не съм била в състояние да направя разлика между хора-хипита, горила на показ в универсален магазин и Саскуочите в задния ни двор. Малките деца не умеят да подхождат към нещата с недоверие. За един малчуган, пък бил той умен и любознателен, всяко изживяване е ново и затова аз нямах наложена ограничителната рамка на схващането, че някои неща не би трябвало да съществуват. Зърванията, срещите и случайните натъквания за семейството ми и съседите продължаваха и докато живеехме в горите край Карбън Ривър. Тогава започна играта на котка и мишка с тези създания, макар че кой беше котката и кой мишката не беше съвсем ясно. Бигфут бяха обичайна тема на разговор за възрастните в долината и аз като един нявиращ се навсякъде малчуган, ги подочувах да обсъждат въпроса повече пъти, отколкото бих могъл да преброя. Като резултат Бигфут беше просто нещо, което Е.

Докато порасна достатъчно, за да разбера наистина опитностите на нашето семейство, те вече бяха отдавнаа отминали. Бяхме се преместили в Орегон  и Бигфут не бяха повече в задния ни двор. Само дето аз развих неутолимо любопитство към големи и космати неща. В началното училище изнамерих всяка налична книга по въпроса, въпреки странните погледи на учители, библиотекари и пътуващи книжари. Бях пристрастена. За другите деца в училище моят интерес и вълнения представляваха източник на забавление ( а, Отъм пак говори за Бигфут), предизвикваха директен присмех или ги принуждаваха  да изслушват в клас безкрайните ми доклади върху книги или пък презентации, в които им втълпявах идеята, че големи, космати, страховити хора се разхождат около нас. Сякаш бях единствената, на която и пукаше за това. Макар и винаги да си имах едно наум, докато скитах с приятелите си из горите, едва на 16 години започнах да извършвам действителни разследвания на място. Първият ми класьор с обозначителни карти на местата от срещите стана твърде тежък и неудобен за носене. Първата ми кола- един Рамблър Американ от 1968 понесе хиляди мили натоварване от моите пътувания по черните пътища наа Дъглас Каунти, Орегон, в търсене на стъпки и с надеждата да зърна още веднъж някой от онези хора от гората. Открих свободата и вълнението от пътуването и всеки цент, който успявах да заделя, харчех отпрашвайки към семейното имение на реката във Вашингтон или пущинака на Северна Калифорния, в опити да открия мястото от филма на Патерсън/ Гимлин. Или пък посещавах и разпитвах очевидци. Фокус на разследването ми, разбира се, бяха онези наблюдатели, които твърдяха, че имат Бигфут в задния си двор. Макар и само няколко от книгите за Бигфут, които бях чела, да описваха подробно срещи като тези, аз предположих, че ако моето семейство се бе натъквало на тези създания многократно, докато живеехме в гората, то непременно трябва да има и други с подобни опитности. И бях права. Докато другите учени събираха безкрайни описания на случаи на пресичане на пътя от Бигфут, на изплашени туристи, къмпингари и ловци, аз вземах интервюта  от хора, които също като моето семейство бяха наблюдавали Бигфут многократно в къщите си. Тогава започнах да разбирам разликата между „постоянен наблюдател“ и „случаен наблюдател“. Именно постоянните наблюдатели бяха в състояние да дадат малки подробности за поведението на Бигфут, като например техния интерес към хората, размяната на „подаръци“ , издаването на звуци и най-вече- контакт с домашните им любимци или домашни животни. Всички те странно приличаха на нашите преживявания в речната долина, когато бях дете. Тогава проумях, че без значение колко  наблюдатели на Бигфут , които са го виждали да пресича пътя разпитвам, и без значение колко старателно провеждам тези разпити, единственото, което те ще могат да ми кажат е как изглежда Бигфут докато пресича пътя. Вече знаех как изглежда Саскуоч. Бях видял две от тях като дете. Исках да разбера какви са.

В края на 90те открих интернета и си направих ел.поща. Интернет в онези дни бе все още в ранните си години. Все още не бяха създадени стотиците уебстраници за Бигфут, нито организациите за Бигфут, всяка със своя хитроумен акроним. IVBC – виртуалният интернет форум за Бигфут се гордееше с участие на някои от най-отявлените имена сред Бигфут учените, включително и на онези, с чиито книги бях отраснала, като Джон Грийн и Питър Бърн. За мен беше вълнуващо да съм в присъствито на толкова значими лица, които споделяха моята страст.
Съвсем непреднамерено започнах да публикувам собствените си изследвания по случаите на повтарящи се наблюдения и бях незабавно информирана от няколко от членовете във форума, че хора, които твърдят, че Бигфут се разхожда в задния им двор или претендират за периодични срещи с него са или за лудницата, или са лъжци, или и двете.

Веднага осъзнах защо в книгите, които бях чела нямаше описани срещи каквито моето семейство бе имало. Не защото такива не се бяха случвали. Просто явно на учените не им допадаше идеята, че Саскуоч може би търсят контакт с нас. В опитите си да извлека някакъв смисъл, събрах всички доклади от щата Орегон, които успях да намеря и се научих да съставям бази данни, така че да организирам информацията. Отне ми месеци да изградя качествени и подробни файлове, и да въведа информацията от всички доклади. Търсех нещо, но не знаех какво. Някакъв модел може би- нещо, което да ми подскаже кога и къде е най-вероятно да се появи Саскуоч. Разбиране за тяхната същност. Нещо. Каквото и да е. Но не го намирах. Онова, което открих бяха доклади от един източник потвърждаващи независими доклади от друг източник. Бигфут със светла козина можеше да се забележи на определено място в определено време, според един източник, а изцяло различен източник даваше сведения за подобно същество на същото място в същия месец. Бях заинтригуваана и исках да споделя информацията с надеждата, че ще о*уража други да разкажат своите преживявания и да запълнят празнините, а също и че отговорът все пак е някъде там. Качих базата данни в Интернет. Така се роди сайтът  OregonBigfoot.com и започнаха да прииждат нови доклади. Аз продължавах да следя пощата от IVBC и нарастващия брой интернет страници за Бигфут, които никнехаа като гъби по  виртуална горска поляна, но ги посещавах само, за да събирам доклади и описания на срещи на очевидци. Никой от тези „експерти“ нямаше отговорите, които търсех. Нещо повече- те сякаш не задаваха същите въпроси като мен. (И по дяволите, но сред тях нямаше нито един, който дори да твърди, че е виждал Саскуоч.

За мое разочарование осъзнах, че мога да науча съвсем малко от учени, които бяха правили едно и също нещо в продължение на десетилетия и не бяха стигнали до никъде. Те системно отхвърляха мисълта, че редовните очевидци наистина притежават  по-детайлни познания за тези създания от тях. През следващите години не можех да се оттърва от разочарованието и самотата, породени от факта, че бях единственият изследовател, който обръща внимание на тези наблюдения. Много често работех сама. През последните няколко години, шепа учени започнаха най-накрая да обръщат внимание на редовните наблюдатели. И все пак, много от учените смятат, че „редовните“ , както сега се наричат, не са нищо повече от откачалки с много въображение и малко факти.

Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства. И предполагам, че ако сте убедени, че Бигфут е тъпа маймуна, то размяната на подаръци би ви изглеждала достатъчно необичайна. Изследването на Бигфут е сред чудатите научни области. В криптозоологията (изучаваща странни животни) не съществуват научни звания. Тя не е призната за официална наука. Засега Бигфут са неоткрит вид, а ние сме лаици в тази област. Не че бихте го предположили насред цялото перчене, его, нахалство и вещина, с които парадират учените, повечето от тях никога дори не зървали Саскуоч. Тъй като самата аз съм наблюдател, разбирам отлично какво е самообявили се „учени“ да ти твърдят убедено, че Бигфут не са нищо повече от двукрака горила – Северноамериканска маймуна, която случайно ходи изправена, при положение, че това, което видях със собствените си очи, съвсем не беше обикновна маймуна. Познавам само един човек, за когото твърдя, че е експерт по Бигфут, макар че той непрекъснато ми напомня, че не е „професионалист“. Той не е учен, той дори не желае да бъде наричан наблюдател. Той е приятел с един див човек и го нарича Енох.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:41:13 pm
2
Загадъчни срещи


Април 2003 е и аз съм някъде из Флорида. Понеже съм момиче от северозападния бряг, което е свикнало с хладните пролетни дъждове, процеждащи се през гъстите борове, въобще не съм наясно какво тук се разбира под „пролетно време”. Задушно и неприятно е. Въздухът е застоял и горещ. Дробовете ми ще избухнат всеки момент, а аз копнея за глътка въздух. От мен се стича пот. Комарите жужат безмилостно в ушите ми. Коленете ми досега не са омеквали толкова, докато завързвам кубинките си и се чудя колко ли нависоко се цели отровницата. Никога не съм виждала алигатор на свобода, пък и не желая да виждам. Време е да заснемем първата сцена. Никога преди не са ме давали по телевизията, освен в онази глупава реклама, в която ме склониха да участвам, докато работех в местния клон на FOX. Как ще знам какво да правя? Дъг, продуцентът на сериала, който снимаме ме вика.

Закрепят камерата на гърба ми. Тежка е- твърде тежка за жена с моите килограми. Вече усещам как раменете ми се схващат. Нима никой досега не си е слагал това нещо на гърба? Дълга, тънка тръба, с една скоба в края държи камерата близо до лицето ми. Чувствам как се взират в мен. Джей, операторът с детинско изражение, придърпва камерата на гърба ми, като почти ме събаря. Той бутва едно копче и камерата започва да излъчва в слабо червено. Инфрачервено. Дъг ми дава наставления, проверява картината. Аз съм само вещ. Подпора. Той изважда камерата Sony от раницата, отваря екрана и ми демонстрира. Лицето ми изглежда смешно, със зеленикав оттенък, очите ми излъчват странен блясък. Носът ми е най-близо до екрана и изглежда твърде голям, и заема централно място. Правя гримаса, а той оставя записващата техника настрани , закопчава ме, потупва ме два пъти: „Готова си да тръгваш, Принцесо”. Аз му правя още една гримаса. Не ми харесва да ме наричат „принцеса”.

„ОК. Добре е” казва продуцентът/режисьорът, който скоро ще ме довърши. „Тук ще снимаме набързо една поредица от сцени. Джей ще те следва с камерата, докато вървиш през блатото. Той ще спре, а ти ще продължиш сама да се оглеждаш наоколо.” „Добре” мисля си аз. Това мога да го направя.

„А после, когато се връщаш, искам да бягаш така сякаш нещо те преследва. Дишай учестено. Разбра ли?”

Поглеждам го. Сигурно се шегува.

„ Дъг, аз съм учен. Защо ще бягам от нещо, което искам да открия?”.

Той измърморва, че трябва да направи снимки за откриването на шоуто и ме изпраща в тресавището. Това трябваше да е първият сигнал, че шоуто - тази документална поредица, която бях подписала договор да водя, въобще не е това, което се представяше, че ще бъде.

Няколко щата по-късно се оказах на път за почти девет месеца с екип, който от време на време наброяваше до десет мъже. Никога дотогава не се бях сблъсквала с толкова метеоризъм в живота си. („Газкуоч”- това беше вървежната шегичка по време на снимките). Шестнадесет часовият снимачен ден и продуцентът, който отказваше да спи, превръщаха живота ми в ад. Замислих се дали си заслужава от финансова гледна точка и установих, че щях да изкарвам повече на час като детегледачка. Бях изтощена и готова да напусна. Но не можех. Бях подписала договор, а не можех да си позволя адвокат. Накрая се оказах в положение на водеща на шоу, на което чувствах, че се привнася сензационност и на което, за съжаление, липсва истински стремеж към провеждане на сериозна наука.

Когато епизодите най-накрая започнаха да се излъчват, аз притихнах, осъзнавайки, че съм „примерът” за всичко грешно, свързано с преследването на Бигфут. Обратната връзка във форумите беше убийствена. „Те никога не се задържат достатъчно дълго, за да изучат каквото и да било” казваха критиците. „Защо винаги бяга изплашена?” питаха  съратниците ми. „Колко пъти ще ни се налага да и разглеждаме носа?”. Самата аз се чудех същото. Но по онова време просто правех каквото ми се казваше. Когато подписваш договор, си продаваш душата.

В края на краищата обаче, шоуто имаше положително въздействие спрямо осъзнаването на феномена Бигфут от обществото, въпреки привнесените сензации и драматизма на документалните кадри. Очевидците започнаха да се свързват с мен, за да ми разкажат своите истории. Те бяха повярвали в себе си , когато са видели и други свидетели да излизат на светло. Хора, които никога не бяха проявявали особен интерес по темата, спираха превключването на програмите за достатъчно дълго време, че да видят как глупавото, русо момиче преследва космати твари из горите. Първият телевизионен сериал за Бигфут правен някога, „Загадъчни срещи”, беше номер едно по канала за приключения и туризъм в най-гледаното време. Поредицата беше хит.

Изпълнителният продуцент ме привика и беше развълнуван, защото от канала искаха да подпиша за втория сезон. Попита ме дали имам предложения за подобряване на шоуто. Казах му „Да. Направете го дълго един час. Половин час е твърде кратко. Снимайте на едно и също място повече време. Не можете да се надявате, че ще проведете истинско разследване, ако стоите на един обект за само три дни. И си намерете друг водещ. Аз напускам”.

След известен период от време повторенията на епизодите спряха да се излъчват, което си беше добре. Така или иначе не понасях да гледам предаването. Роптаенето сред научните среди отшумя, но аз открих, че името Оутъм Уилямс е станало известно на всички, поне що се отнася до средите на учените, изследващи Бигфут.

Очевидно думата „знаменитост” някак от само себе си се приравни с думата „ достоверност”. Изведнъж хората се заслушваха само защото аз се бях появила на екрана във всекидневната им.

На харизан кон зъбите не се гледат. Реших да пробвам да обърна разочарованието си от шоуто в нещо положително.

Новопридобитият от мен , макар и с неохота, статут на „знаменитост”, (каквото си беше), се превърна в платформа, от която да образовам хората за този феномен –да се опитам да премахна част от подигравателната сензационност на медиите, заклеймила думата „Бигфут”.

В Oregonbigfoot.com започнаха да пристигат доклади от околността - в голямата си част от редовни очевидци. Скоро след това разширих базата данни, за да вместя и случаите от цялата страна. Веднага щом изтече клаузата в договора ми, ограничаваща извършването на кон*урентна дейност, прекарах месеци в продуцирането и заснемането на документален филм, с намерението да развия темата по сериозен начин и пред по-широк кръг от зрители, като използвах наученото по време на ТВ шоуто. Прекарах още шест месеца в редактирането му.

Първата част от филма получи положителни отзиви. Бях възнамерявала да завърша поредица от документални филми и първата част трябваше да е със заглавие Как НЕ се провежда изследване на Бигфут”. Технологията не беше начин за получаване на отговор и аз го знаех. Но усещах, че е нужно това да бъде демонстрирано. В следващите епизоди щях да задълбая подробно върху онова, което смятах, че ще сработи при редовните наблюдатели. За съжаление плановете се объркаха с раждането на дъщеря ми и така изгубих връзката с част първа. ( Когато дъщеря ми се роди, част втора беше готова и в кърпа вързана. Там си стои и до ден днешен).

Преди около година седнах да направя равносметка и се почувствах обез*уражена. Въпреки всичкото време прекарано в интервюиране на свидетели, провеждане на полеви изследвания, стотиците инвестирани в уебсайта часове, шоуто, документалния филм…аз все още не бях постигнала това, което си бях поставила за цел. Все още не знаех какво са Бигфут.

И сега какво? Времето, прекарано сред горите не ме докара до никъде. Редовните свидетели не ми съобщаваха нищо ново. Имах някои подозрения относно същността на Бигфут. Мислех си, че знам какво ги мотивира, как биха се държали в определена ситуация, как един Саскуоч би реагирал на едно или друго. Но имаше парченца от пъзела, които не си идваха на мястото, а никой не желаеше или не беше в състояние да ми покаже обложката на капака на кутията. Цялата картина.

Докато не срещнах Майк.

Майк е 50-годишен шофьор на тежки земекопни машини от Флорида, който ми изпрати имейл от небитието, пет години след излъчването на първия епизод на „Мистериозни срещи”.

Странното е, че той знаеше коя съм много преди аз да разбера кой е той. Очевидно бе гледал телевизия.



~ ~ ~ ~ ~



Първият път, когато видях Оутъм, тя беше на екрана на телевизора и водеше шоуто за Бигфут. Дойде в моя щат. Вбесих се много, когато разбрах, че изследовател на Бигфут е наблизо, защото не харесвам хората, занимаващи се с това и не исках да се доближават до моя Голям Приятел. Ами ако тя хванеше дирята му и тръгнеше да го преследва.

Какво щях да правя тогава? Притеснението ми беше неоснователно- те останаха само няколко дни и си тръгнаха така бързо, както и дойдоха.

Когато се излъчи епизода, се залепих за телевизора. Исках да разбера какво прави един ловец на Бигфут. Оказа се, че в един момент си говоря с телевизора и произнасям неща като: „Хей, момиче, това вече съм го пробвал и не става. Пробвай с нещо друго. Не! Това ще ги накара да побегнат”. А идиотът с нея се държеше така, сякаш изобщо не иска да е там. Тя му каза да спре колата, защото е видяла очи, но той продължи да кара, а тя се вбеси и му срита задника. Стори ми се, че той се страхува и измърморих: ”Не се тревожи здравеняко, не се страхувай. Малкото момиченце ще те пази”.

Беше много забавно. След края на предаването много се смях. Бях се спекъл заради тях, а те даже връзките на обувките си не можеха да вържат. Но нещо в Оутъм ми хареса. Тя бе различна от другите ловци на Бигфут, затова проследих развитието й в шоуто и прегледах сайта й. Не след дълго прецених, че ако някога се нуждая от помощ за Бигфут, тя ще е човекът, с когото ще се свържа. Нямах и бегла представа, че няколко години по-късно ще направя точно това.

Първият ни контакт беше чрез един-два имейла, последвани от двучасов разговор по телефона. Тя изслуша каквото имах да и казвам и не ми се подигра, нито пък ме нарече лъжец. Затова се разкрих твърде много и й разказах повече отколкото предварително имах намерение да правя. Всичко, което исках бе малко информация. Исках да разбера дали и на други хора им се случват нещата , които и на мен. С нея се разговаряше лесно и когато ми задаваше въпроси, се опитвах да не и разкривам прекалено много информация, но преди да се усетя вече го бях направил.

След приключване на разговора се обвинявах и си казвах: „Защо не си държиш голямата уста затворена? Сега тя ще иска да дойде тук и да види Голямия Приятел и ще довлече цяло стадо тъпанари със себе си”. Страхувах се какви може да са последствията, на кого ще разкаже. Исках да запазя тайната си.

Но след всеки разговор и се доверявах все повече и очаквах с нетърпение всеки следващ разговор. Не след дълго започнах да я смятам за приятел- оказа се най-добрият, когото съм имал. Тя е единственият човек, когото бих допуснал до Големия Приятел, защото разбира поведението им и смятам, че мога да и се доверя в това отношение.

Понеже съм такъв, какъвто съм, все още не съм стигнал до този етап. Надявам се някой ден това да се промени, да се отпусна и да и позволя да се приближи. Моето доверие се печели трудно, също и това на Големия Приятел.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:43:25 pm
3
Доказателства и снимки


Майк се свърза с мен по електронна поща за първи път през септември 2009 г., след като публикувах видеоблог в Youtube относно редовните срещи с Бигфут и необходимостта учените да се отнасят към този вид хоби внимателно и с уважение. Кореспонденцията ни започна много колебливо.

Аз съм самотна майка с малка дъщеричка, която се опитва да осигури прехраната ни, да се грижи за детето си през целия ден, а също и да списва Oregonbigfoot.org в „свободното си време”. Получих имейла на Майк сред стотиците други през онази седмица, които едва намирах време да прочета. Тонът му в първото писмо беше внимателен и сдържан, но докато го преглеждах предизвика интерес у мен. Твърдеше, че от няколко години има контакти с едно същество и иска да разкаже на някого за това, но се притеснява, че на въпросното същество може да му се случи нещо.

През годините съм получила много подобни имейли от хора, които твърдят, че периодично се срещат с Бигфут. Разбирам желанието да се свържеш с някого, който би потвърдил наличието на подобни опитности, но също и напълно противоположното – проявата на сдържаност, породена от страха за онова, което може да ти се стовари на главата и на тази на Бигфут, ако се свържеш с погрешния човек. Също така помня времето, в което с мен се свързваха индивиди, които твърдяха, че имат редовни срещи със съществата, но чиито разкази при по-щателен анализ се оказваха крайно безинтересни. Но както винаги, реших да приема Майк за невинен поради липсата на доказателства. Отговорих му внимателно, опитвайки се да му покажа, че съм наясно с деликатната ситуация. Ако този човек имаше редовни срещи с Бигфут, то той не би могъл да избере по-подходящ изследовател, с когото да сподели опита си. Знаех също така, че ще ми коства доста време и търпение да го убедя в това, както и много време и търпение от негова страна, за да ме убеди, че не ме будалка.

Той ми писа не след дълго, като ми предостави повече подробности. Бях заинтригувана.

„Първо: Няма да казваш на никого за това! Всичко, което ти покажа и разкажа си остава между нас. Имал съм много случайни „сблъсъци” с такива (изследователи на Бигфут) онлайн и не искам никой да узнае къде се намира мястото. Виждал съм как постъпват- ще ги прогонят и ще съсипят всичко.

Изградих доверие между мен и конкретно този Бигфут и ми се ще да покажа това на някого, но онова, което ме тревожи е какво ще се случи, ако заведа непознат при съществото. Дали наям да избяга и повече да не се върне никога. Дали това няма да го накара да спре да ми вярва? Какво мислиш, че ще направи? И как би могла да ги защитиш от хората, щом веднъж излязат на светло? Знаеш какво ще се случи, нали?”

Той не е опитомен, но идва при мен, защото му нося храна. Обича свежи плодове, като праскови и круши и може да изяде доста от тях.

Доближавал съм се достатъчно, че да го докосна. Мирише наистина зле, но след време носът привиква с миризмата. Трябва да съм внимателен, когато съм край него и да не му обръщам гръб. Показва ми, че може да ме убие когато си поиска. На моменти става доста страшно и се налага да се отдръпна. И винаги нося оръжие с мен, за всеки случай.

Понякога когато му нося храна ме прогонва. Тогава отстъпвам и наблюдавам от разстояние.

Ще ти кажа нещо: Изглежда сякаш са мотивирани от глада. Винаги търсят храна и в това, струва ми се, е ключът. Почукването по дърветата и създаването на шум само ги предупреждава, че хората са наблизо и ги прогонва. И това според мен е причината, поради която са трудни за откриване- чуват хората много преди да ги видят.

Не съм специалист, но съм виждал какво се случва, когато чуят човешко същество. Бягат, крият се, не желаят да бъдат видени.

Ако ми кажеш какво ще направиш, ако ти покажа тях и мястото им, доста ще ме улесниш. Каквото и да е, трябва да си остане между нас, разбираш ме, нали?

Пазил съм тази тайна в продължение на десет години и нямам нищо против да го правя и през следващите десет, ако се наложи. На първо място за мен стои Големият Приятел и ще направя само най-доброто за него, стига да знам какво е то.

Благодаря ти, Майк."

Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:45:21 pm
Прочетох отново имейла на Майк и един въпрос изникна в главата ми. Беше ли това, което той твърди истина? Макар и да бях работила с много редовни свидетели през годините, които споделяха подробности от кратковременните си срещи със Саскуоч, повечето от тези срещи се оказваха случили се на „безопасно разстояние” и се състояха от мимолетни зървания или наблюдения отдалеко. Твърденията на този човек за редовни контакти лице в лице ме накараха да се замисля. Нищо в неговия имейл не ми намирисваше на измислица или перчене. Всъщност звучеше съвсем достоверно и не по начин придаващ сензационност на събитията ( нещо, което един измамник би направил). Освен това липсваха неадекватни подробности, предвид всичко, което вече знаех относно природата на тези създания. Възможно ли беше да е преживял точно каквото твърдеше или ме занасяше? И ако беше второто, с каква цел?

Върнах му отговор като го уверих, че ще запазя в тайна самоличността и местонахождението му. И се постарах да отговоря на въпросите му по най-добрия начин.

Ако доведеш нов човек, начинът, по който съществото реагира ще зависи от поведението на този човек. Ако новият се държи агресивно- да, ще се лишиш от редовните си срещи с Бигфут. Но повече от това не бих могла да кажа, докато не разбера напълно обстоятелствата около нещата, които преживяваш. Надявам се, че ме разбираш.

Дълги години размишлявах, да ли да не ги "доказвам" като факт, с идеята да ги предпазя. Убедена съм, че все още не знаем достатъчно за тях, че да кажем със сигурност какво би им причинило едно разкриване... Ето защо изследването е толкова важно.

(Мнението ми по този, а и много други въпроси, щеше да еволюира значително през следващите месеци.)

В продължилата размяна на имейли започнахме да обсъждаме проблема по-задълбочено. Какво би се считало за доказателство и как би подходил човек при доказване съществуването на Бигфут, без по този начин да ги застраши? По ирония на съдбата точно тази тема ми бе на дневен ред в онзи момент. Наскоро бях обсъждала същия въпрос с един свидетел, който твърдеше, че разполага със солиден снимков материал относно съществото и направо си изхабихме мозъците в опити да „напишем” целия сценарий, минавайки от разкриването на Бигфут, през доказателствата за съществуването до защитата му. Така и не стигнахме до никакви решения и ето ме в началото- там, откъдето тръгнах.

Майк ми писа:

Разполагам със снимки и филм и мога да докажа, че са на ниво, но няма начин да ти ги изпратя чрез интернет. Засега държа нещата да си останат така. Как да разкриеш на хората къде са Бигфут и въпреки това да ги опазиш? Ето това е проблемът. Какво ще е това доказателство, дето ще го изнамеря, че да издържи, ако нямаме тяло. Бих могъл да предоставя каквото е необходимо, но на каква цена?

Той спомена за някакъв местен професор, който би могъл да му помогне. Уплаших се, защото се съмнявах, че един академик ще се отнесе адекватно и с разбиране към деликатната ситуация и си представях как разни статистици и безпристрастни „търсачи на доказателства” нахлуват в личното пространство на Майк.

Но докато размишлявах дълго и упорито върху поставените от него въпроси, преди да му отговоря осъзнах, че аз също нямам отговор. Какво би се случило, ако бъдат предоставени неопровержими улики за съществуването на Бигфут и то такива, че да бъдат приети за „доказателства”? Какво биха представлявали подобни улики?

Накрая стигнах до извода, че не разполагам с достатъчно информация, за да кажа това със сигурност, но заключих, че събирането на възможно най-добрите улики, докато разполагаме с възможността да правим това, не би могло да навреди, стига събирането им да се извършва внимателно и с уважение. Майк можеше да ги съхранява, докато не реши какво да прави с тях. Давах си сметка колко рядка беше възможността, в случай че историята се окажеше действителна и чувствах, че си струва да се опита. Не се сещах за никой друг, който с такава готовност да получи онези физически улики, които бяха нужни, за да се избегне въображаемата необходимост от присъствие на „тяло.”

В отговор му написах:

Разкриването и излагането на показ на тези момчета е нещо, за което продължавам да размишлявам откакто преди двадесет години започнах да се занимавам с темата. Понеже двете с майка ми сме ги виждали, когато бях много малка, а те се разхождаха из задния ни двор, винаги съм усещала, че е мое задължение да ги защитавам. Познавам хора, които са готови да стигнат и до ада само и само да се доберат до „доказателство” и да го покажат на света на ВСЯКА цена, но аз никога не съм била от тях. Смятам, че може би е добра идея съществата да бъдат класифицирани, за да могат да бъдат защитени, но това трябва да бъде внимателно премислено. Навън, най-вече на юг, има ловци, които преследват Бигфут за забавление. Нямате идея за колко ПОГРЕШНО смятам всичко това и се надявам, че съответните законови мерки в тяхна защита биха прекратили тази практика.

И така, за да отговоря конкретно на първия ти въпрос,” Как би могъл да разкриеш на хората къде са Бигфут и въпреки това да ги защитиш?” Не можеш. Това е краткият отговор. :) Препоръчвам на всеки свидетел, който е съумял да изгради доверие между себе си и едно или повече от съществата, да бъде МНОГО внимателен по отношение на това кого кани да посети мястото на срещите им.Това се отнася и за разните му професори”. Понеже академиците обикновено пренебрегват тази тема, нужно е само един човек, било то професор или не, да се намеси и да ти отмъкне заниманието, да сгафи нещо и ти не просто оставаш без обект за наблюдение, но и излагаш Бигфут на опасност като разкриваш местонахождението им на някой добронамерен научно настроен тип, който не разбира деликатната ситуация.

Работя съвместно с няколко човека с надеждата да ги опазя. Но предоставянето на доказателство не е достатъчно само по себе си. Да докажем, че ги има е едно. Но да не сме в състояние да покажем КАКВО точно са… под чия юрисдикция ще попаднат? Животни ли са или хора? Считат ли се за защитен вид или законът им осигурява същите права като на всеки друг човек?

Една снимка на съществото не би се смятала за доказателство и не би постигнала онова, на което се надяваш. Първото, което трябва да се направи е да се докаже извън всякакво съмнение, че тях ги има. Това е само половината от уравнението, но е начало все пак.

Предвид всичко това наум сметнах, че идеалният вариант би бил директното заснемане на придобиването на физически улики от източника и излагането им в последователност, превръщаща ги в доказателства. Добър пример би било да заснемеш НА ФИЛМ как седиш и решеш с чиста четка едно от съществата, а после да поставиш четката в найлоново пликче отново ПРЕД КАМЕРАТА. Можеш да ми изпратиш четката, а аз мога да я изпратя ня някого да и направи ДНК анализ. Бидейки трета страна, изпълняваща ролята на посредник между теб и различните страни, които обработват доказателствата, нито една институция няма да узнае твърде много за теб или мястото, на което си, като така ще защитя теб и твоят Приятел. Слюнката също би свършила работа, ако успееш да го накараш да сдъвче нещо или пък да оближе някое парченце от нещо намазано с фъстъчено масло…всичко отново заснето на филм, после внимателно постави предмета в найлонова торбичка, пак заснето на видео, и разбира се носи хирургически ръкавици…

Изрязани нокти, косми ( с фоликула по тях), слюнка – всички тези неща съдържат ДНК. Дори корички от рани или пърхут, ако успеете да ги изчоплите от гърба му. Или да речем косми или кожни клетки, които да сложите в чиста хартиена или найлонова торбичка- всички те са средство за придобиване на улики, но биха изисквали близък контакт и за предпочитане видео доказателство за тяхното събиране.

Веднъж щом ДНК резултатите пристигнат, следващата стъпка би била да се проведе едно цялостно научно изследване, подкрепено от още доказателства. Това включва снимки (ето къде е тяхното място- самите те не са доказателство, но са важни като подкрепа на уликите и определят следващата стъпка), видео записи, отпечатъци от стъпки, отливки на стъпки, аудио записи и детайлни наблюдения. На този етап, на вниманието на академичните среди ще бъде предоставен научен труд за преглед и в него, на база уликите, ще бъдат предложени име и класификация на съществото. И това е съществената част – онази, в която всички останали улики и наблюдения също се включват, а именно дали съществото бива класифицирано като животно или човек, понеже видът на закона, който ще го защитава и институцията, с която ще бъде осъществен контакт зависят точно от това. Ще бъда наистина щастлива да ти помогна с каквото мога, ако ти искаш това. Понеже искам те да се чувстват добре и не желая да бъдат разкрити, освен ако не им се осигури защита, ТИ можеш да си сигурен, че всичко, което направя, ще се съобразява най-вече точно с това. Прекарала съм целия си живот в опити да образовам хората по отношение на тези същества и самата себе си да се науча да ги разбирам, като през цялото време съм внимавала да не премина тънката граница на неразкриване на информация, която би ги застрашила.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:47:15 pm
Разсъжденията ми по въпроса си бяха още в развитие и го знаех. Можех да му предоставя само бегъл поглед върху нещата, които за мен имаха значение и оттам да продължа диалога.

Не след дълго двамата с Майк обсъждахме по телефона снимките, с които разполага.

„Ясни ли са?” попитах го аз.

„Ами, заснех ги с фотоапарат за еднократна употр*ба и без светкавица, но са достатъчно ясни- все едно съм заснел кучето ти, нещо такова, ако това питаш.”

„Как успя да ги проявиш?” попитах аз. И преди се бях чудила същото нещо. Ако имаш лента със снимки на Бигфут как ще процедираш, когато решиш да ги проявиш?”

„В УолМарт” - отговорът му ме изненада. „ Знаеш ли, мислих върху това след като направих снимките. Къде да занеса лентата, за да ги извадя? И просто я оставих в УолМарт. Когато момичето от другата страна на гишето ми подаде снимките, ме попита за тях. Казах и, че работя върху един филм и това е реквизит. Просто човек в костюм. „Много добър костюм” беше нейният отговор.

Изкикотих се.

В миналото, свидетелите твърдяха, че разпологат с фотографии, само за да се окаже накрая, че това са размазани сенки (които сантиментално наричах „блобскуочи” (от blob-петно), или пък измисляха някакво удобно оправдание или нечувано извинение защо в края на краищата снимките не добиваха завършен вид. Не се вълнувах много от идеята, че Майк разполага със снимки. На този етап все още го проучвах, за да установя дали това, което ми казва бе истина или не. Макар и да не ми светваха червени лампи в главата, все пак не съм вчерашна. Затова продължих да се въздържам от крайна оценка, а да видя докъде ще доведе това.

Скоро след телефонния ни разговор, получих следния странен имейл:

Здравей Оутъм,

Исках още веднъж да ти благодаря за помощта, която ми оказа и да те информирам, че повече не желая да се занимавам с темата за Бигфут.

Съжалявам за всички неудобства, които вероятно съм ти причинил.

Нашите разговори и разменените мейли бяха удоволствие за мен и се надявах, че ще станем приятели. Но хората направиха така, че нещата на този етап за мен вече не могат да продължат.

Не трябваше да казвам на никого. Беше грешка от моя страна, понеже смятах, че мога да се доверя на приятелите си. Удивително е докъде могат да стигнат някои хора, за да получат онова, което искат.

Не те обвинявам за нищо, което се случи - вината не е у теб по никакъв начин. Мисля, че ти беше само катализаторът на събитията. Установих, че някои от нещата ми са били откраднати и продадени и това го разбрах едва преди няколко дни. Разбрах кой го е направил и го накарах да си признае. Най-малкото- вече имам един приятел по-малко. Освен това прецакаха лаптопа ми много лошо и той все още не работи много добре. В компютърния сервиз ми казаха, че най-вероятно ще ми се наложи да си купя нов.

Между другото, ще направя няколко нови снимки специално за теб, за да не си мислиш, че съм луд или нещо такова и можеш да разполагаш с тях както намериш за добре. Дължа ти го.

Благодаря,

Майк.

Веднага се обадих на Майк и в началото с леко недоверие изслушах неговия разказ.


Явно снимките му на съществото са стояли в плик в едно куфарче в някакъв сейф под наем. След нашия разговор той отишъл да си ги прибере и открил, че ги няма. Те били единственото липсващо нещо. И понеже само той имал ключ, му коствало доста усилия да разбера как се е случило това.

Изпъшках вътрешно, понеже знаех какво биха казали колегите ми в тази ситуация. „Колко удобно. Изчезнали снимки.. как пък не…” Но прекъснах този поток на мисли незабавно. Харесвах много Майк и все още исках да му дам шанс да се окаже невинен относно моите подозрения. Освен това нещо в неговия разказ до този момент ми се стори съвсем вярно. Но все още не можех да кажа какво точно. За пореден път реших да се въздържа от оценка и да изслушам каквото има да казва.

Каза, че е изръчкал мозъка си, за да разбере къде може да са се дянали снимките. „Мислех за това по цял ден и изведнъж осъзнах… имаше само още един човек, който някога бе имал достъп до този сейф.”

Майк ми каза, че в някакъв момент е показал снимките на негов приятел. Признал е пред него, че е виждал Скунксова Маймуна (едно от народните нарицателни имена на Бигфут в Америка, бел.прев) от време на време, докато е скитал из тресавището, но без да навлиза в детайли. Неговият приятел се е заинтересувал по-конкретно от финансовия потенциал, който предоставят. „Можеш да ги продадеш на Нешънъл Инкуайърър за поне $100 000”, казал приятелят му. Майк се възпротивил. Снимките не били за продан.

Няколко седмици по-късно приятелят на Майк го помолил да му заеме пари. Майк отказал. „Той все още ми дължеше парите, които му бях дал по-рано. Нямах намерение да му давам повече.”

Малко след това Майк помолил приятеля си да му помогне да премести някои неща в сейфа. „Първото, което ме попита, когато видя куфарчето вътре беше: „Все още ли пазиш снимките на Скунксовата Маймуна?” Казах му: „Да! И не смей да пипаш това куфарче.” Ние преместихме нещата, а след това аз отидох до офиса, за да платя наема за съхранение. Сигурно тогава ги е взел.”

Майк се обадил на приятеля си, който като по чудо си бил набавил парите, скоро след като му потрябвали. След множество заплахи и насаждане на чувство за вина, човекът си признал всичко.

Очевидно неговият „приятел” откраднал снимките в онзи ден, докато били при сейфа и ги скрил под ризата и. След това се свързал с някого по Интернет и му казал, че има снимки. Един мъж дошъл да се срещне с приятеля на Майк, като му предложил за тях пари. Когато бил притиснат да даде информация откъде са се взели, приятелят признал, че Майк знае къде да намери Скунксова Маймуна и че всъщност има редовни срещи с тях. Човекът му предложил допълнително пари за повече информация относно Майк.

„Приятелят ми каза, че се е добрал до малкия тефтер в купето на пикапа, където държа цялата си лична информация, преписал е всичко, включително и номера на социалната осигуровка, мейл адреса и паролите ми и ги е продал на въпросния тип. Така че в момента онзи разполагаше не само със снимките ми на Скунксовата Маймуна, но и имаше достъп до всички мои имейл акаунти. Вероятно ги е преглеждал, защото веднага щом започнах да си пиша с теб за това, получих имейл от този анонимен адрес, в който се казваше, че не трябва да разговарям с теб и че Оутъм Уилямс се интересува единствено от парите.”

(В този момент се оцъклих. Ами да, парите ме интересуваха, точно така. Изследването на Бигфут беше толкова „доходоносно”, че живеех с детето си по средата на нищото в една разбита колиба, заработвайки прехраната ни от вкъщи, за да мога да отделям време на страстта си.)

Той каза, че е започнал една гадна размяна на мейли с анонимния. „Този тип имаше снимките ми, а сега искаше да спра да работя с теб и да се прехвърля при него. Казах му, че няма никакъв начин ,по който да разбере къде се намира съществото и че ако се доближи до мен или тресавището ми ще му сритам задника все едно съм Скунксова Маймуна. Казах му също, че ако открия нещо друго, ще го споделя с теб, а не с него.”

Попитах Майк дали още пази негативите. „Не. Абсолютно всичко - снимките, негативите - всичко беше в плика.”

Майк беше напълно съсипан. Когато разбрал първоначално, че снимките му липсват не бил напълно убеден, че нямам нищо общо с тази работа (което ми показа, че Майк все още не ми се доверява напълно). Преди да ми напише майла и да говорим по телефона по-късно същия ден беше подгрял приятеля си и беше разбрал, че не съм в нещата, но все още беше обезсърчен и готов да се откаже. „Откакто започнах разговорите си с теб, сякаш всичко тръгна по дяволите. Вината не е твоя”, добави той. „Просто ми се струва, че изобщо не трябваше да си отварям устата.”

Замислих се за мъжа, който беше купил снимките. Очевидно трябваше да е наясно, че са продадени незаконно - че фотографът, а следователно и законният собственик на авторските права, не се беше съгласявал да ги продаде. Той беше купил крадени вещи. А личната информация, която приятелят на Майк му беше продал, граничеше с кражба на самоличност. Снимките никога не биха могли да бъдат публикувани, иначе Майк щеше да заведе дело, а неговият приятел можеше да бъде призован да свидетелства. Така че какъв беше смисълът от това?

Изненадана ли бях, че някой би стигнал толкова далеч, за да се опита да придобие контрол над този вид улики? За съжаление не бях. Била съм жертва на подобни съмнителни практики и знаех, че по отношение на етиката от някои хора има какво още да се желае, особено когато ставаше въпрос за снимки, видео или други „доказателства” за съществуването на Бигфут. За съжаление за много хора изразът „снимки на Бигфут” и „големи пари” са синоними.

Майк ми каза: „Много съм ядосан, понеже щях да ти покажа снимките. Смятах, че ми е време или да се примиря, или да замълча. Не само, че загубих един приятел заради всичко това, но сега някой знае повече за мен отколкото съм казвал дори и на теб.”

Иронията е, че аз не съм оказвала никакъв натиск върху Майк да видя снимките. Реших, че ако има такива и в някакъв момент той реши, че намира за нормално да ги сподели с мен, ще го направи. Междувременно бях избрала да продължа да работя с него и да видя докъде ще ни доведе това. В края на краищата какво можех да изгубя като му се доверя, освен малко време и енергия?
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:51:05 pm
4
Доверие


След провала със снимките Майк започна да се разкрива малко повече. Дали исках да приема обяснението му за тяхното изчезване или пък просто ми се щеше да го слушам без значение дали ще предостави улики или не. Нямах представа. Той сякаш все още имаше нужда да сподели историята си с някого , а аз бях решена да му предоставя поле за изява.

Бях започнала да ценя остроумието му, онази необяснима смесица от груб език и интелигентност, а понякога и извратеното му чувство за хумор, които ме връхлитаха изненадващо и често ме докарваха до изблици на неконтролируем смях. Разбирах, че взаимоотношенията ни се изместваха от такива между свидетел и изследовател към истинско приятелство. Харесвах Майк.

Той беше сложна личност с много лица. От една страна се показваше като доста грубоват, недоверчив и нетърпящ глупости мъж, който дори за един миг не би понесъл нещо, което смята за „тъпотии”. На моменти реагираше доста остро, а друг път съвсем кротко. Премисляше нещата преди да се изкаже, като понякога спираше по средата на изречението, отклонявайки се от темата и вместо това обясняваше с подробни метафори. Често ми се струваше, че доверието му виси на края на късо въже, което той смята да дръпне, ако дори за секунда усети, че се каня да го предам, затова пристъпвах много внимателно. Но Майк си имаше и една, друга по-дълбока страна, която успях да доловя през пукнатините на неговата преднамерено груба защита. Едно вродено качество, което бе решен да крие. В момента, в който осъзнах това през на лицето ми се изписа огромна усмивка.

Под цялата фасада Майк си беше един добряк.

Това стана много по-ясно, когато Майк започна да разказва за преживяванията си с повече подробности.

Когато някой ми разказва за срещите си с Бигфут, обикновено го карам да попълни въпросник. Щом разказът бъде предаден в писмена форма, това гарантира, че съответната информация и детайли ще бъдат правилно предадени оттам нататък. Но бях започнала да добивам впечатлението, че преживяванията на Майк се простират далеч отвъд единичните, инцидентни срещи на останалите свидетели и че въпросникът в неговия случай е излишен. В началото дори не си правих труд да си водя бележки, понеже той така или иначе не искаше да споделям информацията, а на този етап вече бях толкова изостанала, че ми се струваше, че ако опитам да запиша нещата, които ми беше казал, никога няма да успея да наваксам с пропуснатото.

По време на един от нашите вече ежеседмични телефонни разговори го попитах плахо: „Какво ще кажеш да опишеш на хартия преживяванията си?”

Той се възпротиви, но по скоро по отношение на писането, отколкото на споделянето. „Не говоря правилно” сподели той. „ Хората винаги ми се присмиват за начина, по който го правя. И с писането ми е същото.”

„Начинът, по който пишеш няма нищо общо с онова, което имаш да кажеш” отвърнах внимателно. Майк беше изключително неотстъпчив, и специфичният „диалект”, който използваше, нямаше никакво отношение по въпроса. На привикналите ми със северозападния говор уши, неговият провлачен изговор им се струваше не особено приятен. Въпреки това не повдигнах въпроса.

Няколко дни по-късно Майк ми изпрати имейл. Беше създал онлайн документ за лично ползване, до който само двамата с него имахме достъп. Изпрати ми линка му.

Както и повечето други свидетели, Майк започна да разказва за своите преживявания дълго след като са започнали да се случват. За разлика обаче от многото редовни свидетели, с които съм работила, Майк нямаше особено желание да интерпретира събитията, което беше едно от нещата, придаващи му достоверност още от първия ден. Бях свикнала да работя с очевидци, които се опитваха на всяка цена да изведат някакъв смисъл от своите срещи с Бигфут и накрая неизбежно свеждаха ограничените си наблюдения до собствените си разбирания за света или каквито там системи от убеждения имаха. До момента, в който стигнеха до разказването на историята си пред мен, вече бяха вкарали собствените си заплетени обяснения за случилото се. И на този етап, от мен като учен зависеше да разделя плявата от сеното, т.е фактите от личното тълкуване.

Майк просто предаваше какво е видял, помирисал или чул- и по телефона, и в настоящия онлайн документ.

Вцепених се щом започнах да го чета. Очаквах няколко кратки бележки, а вместо това, когато отворих документа открих множество страници със ситно набран текст, описващи всичко в подробности още от първия ден на срещите, коментари относно поведението и хранителните навици на съществото, както и размислите на Майк, появяващи се тук-там относно причините, поради които съществото се е държало по съответния начин. Беше споменавал много от тези случки в разговорите ни, но дори тогава нямах никаква представа за размаха на взаимоотношенията им, нито за познанията на Майк относно тресавището, както и за съществата, живеещи в него. Въпреки продължаващото му недоверие към мен, заради статута ми на „изследовател”, изглеждаше сякаш Майк се чувства облекчен след споделянето на тайната си.

Погълнах текста на един път, не можех да отлепя поглед от екрана. Изведнъж, толкова много от въпросите, които не ми даваха мира през цял един живот на чудене и анализиране, намериха своите отговори – един след друг, в малките, но удивителни подробности от взаимоотношенията на Майк със съществото.

Зарадвах се когато разбрах, че разказът му започва от самото начало.

(Написаното от Майк до мен, онази част, която той ми е позволил да публикувам, е включено в тази книга. Коригирала съм само правописни и пунктуационни грешки. Умишлено не промених нищо от уникалната смесица на Майк от граматика, синтаксис и разговорен стил. Оставила съм ги такива, каквито са. Това е част от него, такъв какъвто е и вярвам, че е важно да усетите неговия „глас”.)
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:53:50 pm
Беше лятото на 1998 г и аз се разхождах по един пясъчен нанос нагоре по една река във Флорида, където и живея. Погледнах надолу и видях най-големите отпечатъци от стъпки, които някога съм виждал. Бяха с дължина поне 40 см , широчина 16-17 см. и дълбочина 7 см. Последвах ги по протежението на брега, докато не се изгубиха в гората.

Мястото се намира на 25 км от най-близкото градче и до него се стига единствено с лодка. Встрани от основната част на реката има малко поточе, което се извива навътре в блатото и над което дърветата не пропускат много светлина, така че там е тъмно дори и през деня. Тресавището е с площ хиляди акри и е заградено отвсякъде от дървета и борове. Общо взето разполагате с милиони акри дива местност, в която да бродите и много малко хора наоколо. В края на поточето съм си направил лагер - това е единственото високо място в цялото блато.

Земята е покрита с папрати до коленете и е мека и влажна, и пропита с острия мирис на изгнили листа. Клоните над главата ти са толкова гъсти, че ти се струва, че се намираш във вътрешността на сграда. През нощта става толкова тъмно, че без фенер все едно си напълно сляп.

След като видях следите, поисках да разбера какво ги бе оставило. Започнах да се връщам на мястото колкото мога по-често с надеждата да зърна онова, за което знаех че е Скунксова маймуна. Прекарвах в търсенето му цели дни и нощи скитайки сред блатото. През нощта го чувах да крещи. Това ме караше да настръхвам от страх. Беше самотен писък, почти като повик и аз отвръщах, предизвиквайки екот в тресавището. Тогава той замлъкваше за малко, а после отново изпищяваше. Винаги му отвръщах, за да знае, че не е сам. Беше ми мъчно за него. Това беше най-тъжното нещо, което бях чувал и знаех как се чувства.

Самият аз не харесвах особено хората и си бях избрал да прекарвам повечето от времето си сам. Дори като дете не си намирах мястото, а винаги стоях настрани. Онзи самотен вик в нощта ме разчувства дълбоко. Исках да го намеря. Усещах се привлечен от него, сякаш ме викаше.

С времето, започнах го зървам за кратко - като сянка, движеща се през блатото, но винаги на разстояние. Придвижвах се към него с надеждата да го зърна отблизо, но щом приближах, той изчезваше. Искаше ми се да го привлека, но как? Каква примамка да използвам? Какво би го накарало да поиска да се приближи до мен?

В началото му оставях плодове, но той никога не ги откриваше. Реших,че не може да ги помирише, затова си набавих няколко ароматни свещи и ги палех с надеждата, че ще ги надуши и ще дойде да провери какво е това, като така намери плодовете, които бях оставил за него. Но и това не проработи. Опитах всичко. Не остана нищо, което да излъчва миризма и аз да не опитах да го примамя с него.

И тогава един ден в един магазин видях ароматни пръчици и си помислих: „ Ама тия неща миришат”, така че купих една дузина от онези с мирис на канела и се отправих обратно към блатото.

Разходих се, разбрах къде се намира в момента и се изместих така, че да се падна от страната, от която вятърът духа срещу него. Взех цялата връзка пръчици, завързах ги с ластичка и ги запалих наведнъж. След това ги заклещих в един пън. Поставих една торба с презрели праскови на земята и се изместих на 90 градуса встрани, за да не ме надуши. Извървях около 90 метра, прикрих се зад един паднал дънер и зачаках да дойде. Не след дълго видях през бинокъла, че идва бавно измежду дърветата, като спираше от време на време да подуши въздуха и да се огледа. (Много са умни, усещат когато нещо не е наред, а той нямаше намерение да рискува.)

Бавно се приближи до пъна, вдигна пръчиците, помириса ги, а след това ги сложи в устата си, за да ги опита. Мисля, че се изгори, понеже ги хвърли, отстъпи, а след това се огледа. Изглежда знаеше, че съм наоколо, но не беше сигурен къде точно.


(https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/originals/ed/48/84/ed4884c111a40720bcea03e2df41f3b5.jpg)
Изображението не е част от книгата

Той се наведе, вдигна торбата с прасковите и започна да яде, оглеждайки се наоколо да види къде съм. След като приключи с яденето, аз се показах и извиках „Казвам се Майк и искам да бъдем приятели”.

Бях си свалил камуфлажа, защото исках да види с кого разговаря. Той замръзна на място и се взря в мен, а аз се обърнах и си тръгнах без да поглеждам назад. Исках да е наясно, че няма да го нараня и че следващият ход е негов.




Някак си Майк бе намерил нещотото, което е нужно, за да предизвика доверие у Бигфут –разбрал беше, че трябва да го остави да контролира нещата.

Бях научила същата съществена част от информацията преди много години от един редовен свидетел от Северна Калифорния.

Въпросната жена, която ще нарека Мишел, се свърза с мен по имейл. Тя се възстановявала от някакво заболяване и неин приятел-музикант, който често пътувал, и предложил на заем къщата си. Тя се преместила в малката куполообразна къщичка сред горите и дори не предполагала, че там се случва нещо странно, докато не решила да се попече на слънце чисто гола един следобед. Наоколо не трябвало да има никой друг, така че когато чула шум, обърнала се и видяла едно голямо, космато нещо да се взира в нея, съвсем разбираемо била потресена.

Срещите около дома и с онези, които тя също нарекла „ Големите Приятели”, продължили в течение на почти десет години преди да се срещнем. Двете поддържахме кореспонденция цели две години преди най- накрая да си уговорим точна дата, на която да се срещнем в къщата и. Наистина ни отне толкова време, за да установим приятелство и доверие помежду си и когато тя най-после ме покани, знаех, че времето и парите похарчени за пътуването си заслужаваха.

Тя се беше преместила няколко километра по-надолу по пътя от онази къща, която беше взела под наем от приятеля си, но все още имаше достъп до нея. Следващото са откъси от моя дневник, воден по време на пътуването:

На 26ти май 2000 двамата със сътрудника ми Боб пристигнахме късно, някъде около 23.00 ч. Разпънахме палатката на полянката пред новата къща и Боб си легна, изморен от дългото пътуване. Аз и Мишел стояхме на един пън на поляната и слушахме звуците в нощта. През тази нощ чухме много странни звуци: свистящ и пронизителен писък в далечината, примесен с лая на куче или воя на чакал, силен звук като от вдишването на въздух, едно ниско „хуутл, хуутл”, което беше някак зловещо произнесено, отколкото изпято, и няколко „петела”, които ку*уригаха тук-таме из тъмнината между 2 и 3 часа сутринта, единият от които се изкашля докато ку*урига.

Един час по-късно, докато лежах в палатката, нещо голямо пробяга наоколо и хвърли един 55 – галонов контейнер за боклук срешу едната от стените на къщата.

На следващата вечер Мишел попита дали искаме да направим един поход и да отидем на старото място. Боб се страхуваше, понеже беше тъмно-около 23.00 часа, но се съгласи неохотно. И аз се страхувах да ходя в тъмното, особено когато Мишел разясни, че ще навлезем навътре в гората и че другият изследовател, който е на посещение там е отказал да дойде. Но също така се и вълнувах. Какво приключение само!

Съседите, които тогава живееха в куполообразната къщичка ги нямаше. Бяха пуснали на свобода четири огромни ръмжащи и лаещи кучета, които трябваше да изтърпим, но които спряха при портата, когато пътя ни навлезе в гората. Отказаха да ни последват по-нататък.

Следвахме Мишел в продължение на половин миля или малко повече навътре в каньона, по единична пътека, минаваща над дънери и къпинаци, през две малки поточета и достигнахме до голямата скала, при която тя хранеше своите „ Големи Приятели”. След като разкарах някъде към седем кърлежа от панталоните си, се настанихме на върха на скалата, а тя започна да ги вика.

Бях нервна и развълнувана; започнах да треперя без да искам, въпреки че полагах усилия да остана спокойна. Стояхме там около половин час и скоро дочух нещо, което мога да опиша само като шум от провиране между храсталаците, идващ от две посоки пред нас. Звучеше сякаш НЯКОЙ се промъква към нас. Чувах тъпия звук, на бавни, но отчетливи стъпки да се приближава отпред и леко вдясно от нас и започнах да чувам как нещо се провлачва вляво от нас на около 60 метра.

През следващите няколко минути седяхме и слушахме шума от влачене и местене на разни неща. Фокусирах се просто да не треперя, а Мишел ме хвана за ръка, за да ме успокои. Също така ме накара да „погаля” главата на Боб, да го „почеша”. Тя каза, че като ме видят да правя това, съществата ще са по-спокойни. Един или два пъти чухме изсвирване откъм дола или горе от билото. Накрая Мишел взе банана, който бях донесла (това бях сложила набързо в раницата си), раздроби го на парчета, насипа го пред скалата и каза, че трябва да се отправим обратно към каньона.

„Тръгваме ли си?” попитах я аз.

„Трябва да им позволим да контролират събитията” отвърна тя.

Мишел обясни, че ще дойдат да вземат храната, ако я искат и ще ни изпратят. Боб замърмори нещо от рода на „О, чудесно!”, а аз се изхилих. Нервите му вече не издържаха. И моите не бяха по-добре, но не бях готова да се откажа все още.

Бяхме извървели около половината път обратно по пътеката, когато Мишел каза внезапно ”ОК. Тук е добре„ и разстла одеялото по средата на пътеката. Всички седнахме. Тя каза, че ще им отнеме около десет минути да дойдат и точно след десет минути дочухме същите отчетливи стъпки да ни задминават от двете страни. Усещах дълбока уязвимост седейки в мрака в присъствието на това, което звучеше като няколко огромни „неща” пристъпващи тежко наоколо. Но тогава разбрах , че в това беше смисълът: да се предадеш, да се довериш и да се отдадеш на преживяването.

Чухме, че идват и други. От време на време се чуваха изсвирвания близо до стъпките- едни тихи, едва доловими звуци, едно почти прошепващо „Хей” изсвирване - кратко, средновисоко и ненатрапчиво, като изпято от птица. Един от тях ни задмина напълно и се насочи нагоре по пътеката зад нас. Една-две минути по-късно, съществото счупи клон, който ми се стори е дебел колкото бедрената ми кост... ПРАС!, после се поразходи наоколо. Мишел прошепна: „Мисля, че го прави заради Боб, да му покаже кой командва”. Не мисля, че на Боб му хрумваше да оспорва този факт.

В някакъв момент докато се случваше всичко това ми се наложи да се изпишкам и просто не можех да се сдържам повече. Случва ми се когато се изнервя. Отдалечих се на няколко малки стъпчици от одеялото и приклекнах до едно дърво в тъмнината, като през цялото време се чудех дали нещо няма да ме сграбчи и да ме отмъкне нанякъде със събути гащи. Страхувах се и да не ме нахапят комари и кърлежи по дупето. Е, явно се оказах боец. Успях да изляза насреща на буболечките и на Големите Приятели и седнах на одеялото, най-накрая успявайки да се концентрирам отново... и точно тогава нещата станаха наистина интересни.

Не знам дали удовлетворяването на естествените ми нужди имаше нещо общо, но щом отново седнах долу, нашите горски посетители започнаха да се движат наоколо съвсем на сериозно. От всички посоки се чуваше провлачване и Боб каза изведнъж, че е видял силует да прехвърля малкия хребет от лявата ни страна. Това затъмни за кратко част от слабо осветеното небе. Обърнах се, за да погледна, докато той прошепваше: ”Виж там горе! Нещо току що се промъкна между онези дървета!”, но докато го направя нещото вече си беше отишло.

Малко по-късно цялата настръхнах... косата ми се изправи. Дочух стъпки, присядане и странно изпукване много близо от лявата ми страна, която бе обърната към гората. Звучеше така както изпукват коленете ми понякога, когато приклякам. И тогава го надуших – сякаш някой беше отворил канализационна шахта. Към мен достигнаха три ОТЧЕТЛИВИ полъха, валма от воня. Удари ме в носа като цигарен дим. Беше силна, та чак очите ми се насълзиха. Прошепнах към Мишел : „Мисля, че единият е точно зад храста от лявата ми страна.”Протегнах ръката си докато си задавах въпроса: „Какво ще стане, ако се протегна към него?” Тя ми отвърна: „Не се изненадвай ,ако и то те докосне”. Дръпнах си бързо ръката. Не бях готова за това.

Исках да направя нещо, за да общувам с това същество, което не можех да видя. Обърнах се и се усмихнах леко към храста - и страхът ми изчезна, сякаш някой го изключи с копче. Изведнъж вече просто не се страхувах. Чувах шумоленето докато нещото, каквото и да беше се придвижваше нагоре по хълма. Седях там, изпълнена със спокойствие, страхопочитание и удивление, докато звуците около нас все още се чуваха.

Съществото на пътеката пред нас, отпред и отляво, изсвири няколко пъти, а онова директно вдясно разклати клоните и се поразходи известно време наоколо – после нещата утихнаха. Боб се оплакваше, че го боли стомахът от напрежението или лошата храна, или пък и от двете, и ние решихме да си тръгнем.

Докато вървяхме обратно, чувах поне един от тях да върви успоредно с нас, като изсвирваше от време на време. Той се спря в подножието на пътя, там където нанадолнището щеше да ни отведе до къщата. Странно, но кучетата бяха застанали горе - като че ли съществуваше граница от няколко ярда, която нито едните, нито другите биха преминали.

Мисля, че това, което ме впечатли най-много беше колко тихи, невидими и дискретни бяха Големите Приятели на Мишел.

Когато чуя изследователи на Бигфут да търчат наоколо облечени в камуфлажи и да говорят как щели да ги проследят или да ги бият в собствената им игра, на техния собствен терен, просто си умирам от смях.




Доверие. Това щеше да е основният мотив в моите опити да разбера тези същества, както и онези, които контактуват с тях.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:56:52 pm
5
Печалба от лотарията


Към момента, в който се запознах с Майк, вече от дълго време бях разбрала нещо, което вярвам ми помагаше да разбера положението, в което се намира той – възможностите да се сдобиеш с доказателство или да изградиш хармонични отношения с тези същества сякаш взаимно се изключваха на много нива.

Да поискат физически доказателства и снимки обикновено е сред първите неща, които повечето изследователи вършат, когато се срещат със свидетел твърдящ, че има редовни срещи с Бигфут. „В края на краищата”, спорят разпалено те, цитирайки известния астроном и автор на научна литература Карл Сейгън – „Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства”.

Като човек, по природа предразположен към аналитично мислене, съм склонна да подкрепя това твърдение. Но какво се случва, когато необичайните обстоятелства пречат на събирането на въпросните доказателства?

Преди всичко нормално е да предположим, че под „ редовни срещи” се разбира „чести възможности за заснемане.” Но в повечето случаи, които съм разследвала, нещата не са толкова прости. Много от редовните срещи се оказват всъщност в повечето случаи едва доловими събития, случващи се на разстояние от Бигфут. Действителните срещи на живо, както и по-рано съм споменавала, обикновено са кратки, като позволяват на свидетеля да зърне достатъчно малко от злосторника, колкото да придобие представа за това, с кого си има работа, което често предизвиква шок и изненада.

Наскоро попитах един познат изследовател следното: „Ако имаше възможност да докажеш, че тези същества наистина ги има или да започнеш често да ги виждаш, което би ти позволило да научиш повече за тях, и ако въпросните възможности се изключваха взаимно, коя от двете би избрал?”

„Бих доказал съществуването им”.

Той отговори без да се замисли, като въобще не схвана същината на въпроса ми.

Неговият отговор идеално показва защо повечето изследователи пренебрегват срещите, които имат редовните свидетели. Мисълта просто да изживееш нещо без да изпитваш нуждата да го доказваш на света, не се вписва в техните възгледи. А идеята, че самият опит да събереш доказателства може да предотврати възникването на обстоятелствата, при които би могъл да ги събереш, за тях очевидно е мисъл още по-трудна за разбиране.

Изследователите рядко сами виждат Бигфут. Свидетелите са тези, които го правят. И аз убедено вярвам, че причината за това е , че свидетелите не сноват наоколо, правейки се на учени. Самите действия, които изследователите предприемат в горите, пречат на случването на близките срещи. Така че как е възможно да се надяваш да докажеш съществуването на  нещо, щом твоето поведение пречи на изграждането на доверието, което ти е нужно, за да се доближиш достатъчно , че да събереш доказателствата за това съществуване?

Или както Майк казва: „ Как е възможно да протягаш едната си ръка за поздрав, докато в същото време държиш фотоапарат в другата?”

Забелязах от самото начало, че случаят на Майк е необичаен, а именно – беше един от малкото , при които на свидетеля му се предоставяха предостатъчно възможности да заснеме съществата и очевидно в миналото той го бе правил. Но за преден път, както ще стане ясно по-нататък в историята, оказва се, че нещата съвсем не са толкова прости. Всъщност Майк почти плати крайната цена за опита си да ги заснеме отново.

И най-важното - повечето учени пропускат да усетят емоционалния елемент, отнасящ се до случаите на редовни наблюдения. Такива свидетели неизменно описват пред мен, че изпитват чувство за „обвързаност” със създанията, с които контактуват и нежелание да застрашат тази връзка. Колкото по-близки са контактите, толкова по-силна е връзката, а също и нежеланието на свидетеля да подсигури сувенир от земята на Бигфут, особено за онези, които преди всичко не разбират и не уважават тази връзка. Представете си патовата ситуация, в която се оказват свидетелите и изследователите, и причината, поради която повечето свидетели махват пренебрежително с ръка и се оттеглят, като се завръщат в горите към срещите си със съществата, за които учените само могат да си мечтаят.

През последното десетилетие видях голям брой редовни свидетели да излизат на светло в различни обществени интернет форуми, с намерението да споделят информация относно срещите си с Бигфут. И наблюдавах как научната общност, отново и отново, сипе огън и жупел върху спокойствието и себеуважението на свидетелите, като ги осмива и поставя под въпрос здравия им разум по начини, които понякога са откровено жестоки и всичко това от една общност, която се оплаква, че свидетелите не са достатъчно смели в споделянето на своите преживявания.

Учените в тези форуми обикновено се заяждат за липсата на снимки, но всеки добър учен ще ви каже, че снимките никога не са достатъчни за формиране на доказателство. И въпросните снимки, в случай че бъдат предоставени, веднага биха били подложени на подозрение. Особено ако са ясни. С напредъка на дигиталната обработка, нито една снимка вече не може да бъде смятана за достоверна. Добавете към това и натрапчивата аура от недоверие сред научната общност, изследваща Бигфут и ще разберете защо, ако някой свидетел предостави снимки, се превръща в мишена за още подигравки.

Нека за малко да доразвием теорията за „доказателството”. Темата е сложна, но в края на краищата вероятно всичко се свежда до контекста.

Първият въпрос, който изниква в главата ти, е следният: Да докажа, ако имам възможност, или да не докажа?

Моля обърнете внимание как е поставен въпросът. Темата, която обичайно разбунва духовете във форумите за Бигфут, и която е причина за разгорещени спорове и войни е „Да го убием или не?”. Повечето учени по правило заемат категорично едната или другата страна. Но въпросната тема, по мое мнение, обхваща в себе си много повече от това.

Какво, в края на краищата, би представлявало едно доказателство? Как би изглеждал един сценарий за сдобиване с такова? Какви биха били последствията върху нашия свят и този на Бигфут, в случай че докажем, че ги има? И от етична гледна точка, имаме ли право да унищожим нещо само за да задоволим любопитството си за него?

Много хора вярват, че за да приключим с въпроса за съществуването на Бигфут веднъж завинаги, трябва да подсигурим тяло. Техен аргумент е, че едно тяло върху масата за аутопсия ще ни е достатъчно да знаем, че съществуват. То би доказало, че ги има, но ще ни каже ли най-накрая какво са? И ако се сдобием с тяло дали обществеността някога ще чуе за това? Всяка агенция или лица, свързани с разпространението на тази информация би имала едно наум относно последиците от разкриването и. Който разполага с тяло или друг вид доказателство, има възможността да окаже по-голямо въздействие върху нашия свят отколкото вероятно предполага.

Искам да го има черно на бяло, че аз винаги съм се противопоставяла категорично на каквито и да е опити да бъдат наранени Саскуоч. (С изключение, разбира се, при самозащита – което е малко-вероятно предвид факта, че съществата рядко изглеждат агресивни, освен ако не бъдат лекомислено провокирани, а дали убиването на нещо, понеже си го провокирал от глупост, може да се зачете като „самозащита” е нещо съвсем различно.

Не вярвам, че имаме правото да взимаме „образци”. Лично аз смятам, че това е морална дилема. Учените искат да си осигурят „само един”, за да приключат въпроса. Често, някъде изпод първоначалната жажда за  кръв, се чуват слаби алтруистични бръщолевения относно „да докажем, че съществуват, за да можем да ги защитим.” Намирам това за крайно недалновидно. Първо, категорично смятам, че няма да се задоволят само с един. Второ, предположението, че самото доказването, че нещо го има, ще ни накара в последствие да започнем да го защитаваме, имайки предвид предишния ни опит да разрушаваме всичко, до което се докоснем, е просто… ами твърде тъпо и лъха на наглост и късогледо невежество.

„Какво е?”

„Не знам! Да го убием и да разберем!...ама чакай, това не прозвуча добре. Нека да е: Убиваме го, за да можем да го класифицираме и защитим!”

„Обаче,” казват онези, настроени да убиват, „как можеш да докажеш, че ги има, ако нямаш тяло? А как ще ги защитиш, ако не можеш да докажеш, че ги има?”

Първо: има ли начин да се докаже съществуването им, поне дотолкова, че да се подсигури защитата им, без наличие на тяло или заловено същество? Второ: кой твърди, че МОЖЕМ да ги защитим? Трето: те изобщо НУЖДАЯТ ЛИ СЕ от нашата защита? И накрая: Какво означава „защита”?

Нека старателно да разгледаме какво би се случило на някой, ако успее да се сдобие с тяло.

Общоприето схващане е, че един мъртъв Бигфут би струвал милиони долари. А също и слава. Звучи страхотно, нали? Е къде е уловката?

Представете си следното(което е напълно хипотетично, разбира се, но е съвсем реалистично):

Джош е страстен ловец. Той живее на юг- в страната на страшния Торбалан. И е решен да си залови един Бигфут, да въшляса от пари и да се отдаде на пороци, понеже е човекът, който е доказал Бигфут веднъж завинаги. Да му се не види, може даже да го кръстят на него с някое от онези гръмки, дълги високопарни имена като Джошипитекус Американус.

Джош и приятелят му Карл се отправят към тресавището на лов. Те са изкусни следотърсачи, а това чудовище го преследват от седмици. Въоръжени са до зъби, не се страхуват от нищо, и на тоя смотаняк този път няма да му се размине.

Вървят до мястото в продължение на две мили и се изкатерват до прикритията точно преди зазоряване, високо горе на дърветата. Не си размениха нито дума по пътя за насам. Прикрили са миризмата си, навлекли са камуфлажи и не издават нито звук. Служат си само със сигнали с ръце. Справят се много добре.

След около час Джош чува нещо да се придвижва бързо през тресавището от дясно на Карл. Дава знак на Карл, че ще го види. В сивата утринна светлина той различава някакъв грамаден, космат силует движещ се сред коренищата, почти приплъзващ се и издаващ кратки звуци, докато се придвижва през дълбоката десетина сантиметра вода. Той чака. Знае, че разполага само с един изстрел. Задържа дъха си докато дърпа спусъка.

*уршумът улучва целта. От гърдите на съществото бликва кръв. Изстрелът е смъртоносен, точно какъвто знаеше, че ще бъде. Някои от онези задници във форума твърдяха, че пушката му няма да е достатъчно голяма, но той си знаеше най-добре. От устата му излиза весело „уууп” докато грамадното тяло се катурва назад във водата с огромен плясък.

„Уцели го! Уцели *опелето!” крещи Карл.

Утрото е някак нечовешки застинало, докато се измъкват иззад прикритието, изпълнени с адреналин. Бавно доближават огромното, космато тяло, лежащо неподвижно в края на речния ръкав, с насочени към него оръжия. Джош се приближава предпазливо и ритва огромния му крак. Тежък е, непосилно тежък. Кръвта се смесва с тъмната, мътна като чай вода около тялото. Тъмните му очи са затворени, а устните отпуснати.

Току-що спечелиха шестица от тотото.

Гласът на Карл разчупва тишината:”И... сега какво, братле?”.

Нещото е огромно. Някъде към 350 кг.

„Сега ще му извлечем задника навън и ще извикаме медиите.”

Дали Джош и Карл успяват да измъкнат тялото от водата? Или записват имената си в списъка с изчезнали хора, понеже не са видели другите две същества, наблюдаващи иззад дърветата към речния ръкав и които ги нападат с викове и наострени зъби- още 700 кг оправдана ярост, докато се опитват да направят носилката от клони?

А може би успяват да довлекат 350-те килограма до камиона, намиращ се на разстояние 5 км. И някак си натоварват тялото с лебедката на Джош. Закарват тялото у тях, купуват си фризер и го натъпкват вътре. И пак изниква въпросът. А сега какво?

Те бързат да изкарат някакви пари. Джош и Карл събират медиите. Казват на CNN, че имат замразено тялото на Бигфут , ама съвсем ИСТИНСКО тяло, а „не като на онези идиоти от Джорджия, дето бяха замразили някакво чучело” и че CNN може да получи ексклузивните права за отразяване срещу един милион долара. След това се обаждат и на FOX News. Вдигат залога на два милиона и оставят двете мрежи да наддават една срещу друга докато не получават оферта от 3,5 милиона долара. Това изглежда е удар в десетката.

Снимачният екип се появява. Нашите момчета, наперени като пауни, разказват как са проследили нещото и са го застреляли. CNN излъчва извънреден репортаж от един час, а другарчетата си получават парите, разделят ги на две и всичко е просто чудесно.

И ето, Джош и Карл са богати. И известни. Всяка кабеларка в САЩ иска да вземе интервю от тях. Те са сензация, която обикаля из цялата страна за изяви. „Добро утро, Америка”, Летерман. Дискавъри Ченъл се свързва с тях с молба за специално предаване – искат да извикат учени, които да изследват тялото. Местният университет също иска да погледне отблизо. Всеки изследовател на Бигфут по света им звъни на домашните телефони, които някой е изнамерил и публикувал в интернет петнадесет минути след излъчването на първия репортаж на CNN. Само за броени дни вече им идва в повече и Джош и Карл решават да наемат някого да се разправя с цялата медийна шумотевица.

Това бързо започва да им излиза скъпо, но какво пък, вече са милионери и продължават да им предлагат огромни суми пари за появявания тук и там. А някакъв дори им предложи да купи всички права за десет милиона долара. Животът е хубав.

Докато не се намесят федералните служби. Или пък отделите по рибовъдство и опазване на дивите животни. Или пък Агенцията за защита на околната среда. Или PETA (организация за защита правата на животните), а може би дори ACLU( Американски съюз за граждански права). Тежката ръка на правосъдието се стоварва скоростно и без значение под чия юрисдикция попадат, ще се окаже, че Джош и Карл са отхапали залък, който не могат да преглътнат.

Скоро ги арестуват. Повдигат им обвинения за ловуване без ловен билет, при това извън сезона. Възможно е да им бъдат повдигнати и обвинения за предумишлено, непредумишлено убийство, а също и за проваляне на незавършено научно изследване. Тялото е конфискувано от властите като доказателство и докато множеството държавни и академични институции се борят за правата над него, Джош и Карл плащат гаранция и наемат адвокати. Не могат да пледират „самозащита” понеже вече са се перчили пред целия свят как са преследвали нещото, за да го убият и изобщо не са крили начините си да го извършат. Адвокатите им забраняват повече да говорят за случая. Парите от хонорари за появяване по телевизията секват.

И изведнъж се оказва, че никакви пари на света не могат да ги измъкнат от кашата, в която са се забъркали.

Още преди всичко да е приключило, на Джош и Карл им се иска никога да не бяха чували за Бигфут.

Макар и едно тяло да може да даде възможност за извършването на научни експерименти и класификация и следователно би представлявало „доказателство” за съществуването на Бигфут за всеки, то на заден план остава разглеждането на един друг важен въпрос.

Само защото може да бъде доказано, че Саскуоч съществуват… трябва ли това да се случи?

Хората, които вярват , че ги има, обикновено правят това по лични причини. Вероятно някога са ги срещали и са сметнали това за доказателство. Или може би са изчели старателно камарите любопитна информация, предадена под формата на разкази на очевидци и са си направили извода, че разполагат с достатъчно припокриващи се данни, които потвърждават съществуването на Бигфут.

По същия начин на обратния полюс скептиците отказват да приемат съществуването на Саскуоч поради техни си причини. Мисълта, че съществата са факт, разклаща техните представи за „здравомислие” и техните възгледи, било то научни, религиозни или някакви други.

Ловецът, който е прекарал 30 години ловувайки в същата гора и „никога не е виждал нещо такова”, вероятно чувства, че съществуването на такива твари застрашава вече затвърдените негови знания относно всичко, което се намира в гората. И вероятно мисълта, че може да се натъкне на една от тях, го плаши до смърт, затова я отхвърля, понеже е един голям мъжага, а тази представа е съвместима по-скоро с гнева, породен от съмнение, отколкото със страха.( Той разбира от гори и знае какво да очаква когато е сред тях, но нещо там, нещо което не разбира, го плаши до смърт и отнема чувството му за контрол.)

Ученият-циник, който ви обяснява, че „ по северозападното крайбрежие на Тихоокеанския бряг просто няма достатъчно хранителни източници”, опитвайки се да сложи точка на спора, вероятно се плаши изключително много от мисълта, че на света все още съществуват неща, за които многото години, прекарани в придобиване на скъпо образование, не са го подготвили. Да приеме, че нещо такова съществува, би застрашило авторитета му…, а следователно и неговото его. (То е нещо, което въпросният учен не би могъл да подчини на солидни факти и данни, нито да го постави в кутийка с надпис „Обяснено”).

Един дълбоко вярващ човек би отхвърлил съществуването на Бигфут, само защото то не се вписва в религиозната му система.(Понеже е в разрез със старателно изградените му представи за света и го кара да изпитва страх от онази неизвестна негова част, която убежденията му не могат да обяснят.)

И в трите посочени случая необяснимото поражда страх, и оттам идва добре скалъпеното, но все пак яростно отхвърляне на съществуването на Бигфут. Нещо, което не може да бъде обяснено, а следователно и разбрано, не може да бъде контролирано. Страхът поражда гняв. Този гняв може да бъде изразен по много различни начини:

„Ама че простотия! Ходя из тези гори вече 30 години и в тях няма нищо подобно!”

„Няма достатъчно хранителни източници, които да подсигурят съществуването на 350 килограмов примат сред горите на Северна Америка, следователно такива не съществуват!”

„В Библията не се споменава нищо за Бигфут…”

Думите са различни. „Логиката” е различна. Хората, произнасящи тези думи, са с доста разнообразен произход. Но страхът е един и същ.

Онези, които яростно отричат съществуването на Бигфут, го правят, защото се чувстват застрашени от темата по една или друга причина. Как биха могли тогава да загърбят страха си и да приемат „доказателствата”?

Някои не вярват в Бигфут, просто защото са невежи. Не че имат проблем с неговото съществуване. Просто като цяло не знаят много по въпроса, а и не желаят да научат. Те преди много време са отхвърлили идеята, че го има, на база оскъдните факти, на които са попадали по темата: основно иронизиращи водещи на новинарски емисии, невярна информация в пресата и обща апатия към всичко с изключение на най- пикантните и сензационни заглавия относно Бигфут в жълтата преса. „Смятах, че цялата тая работа още преди години беше доказана за измама. Нима никой не се е изправил да си признае, че той е направил всичките тези отпечатъци?”

Смисълът на думата „невежество” е обвързан с думата „пренебрегвам”. Тя не означава, че няма още налична информация, а само че хората не и обръщат внимание.

Простичко казано – те нямат нужните умения, за да си позволят да не вярват. Отричането на Бигфут няма тежест, не е достоверно, когато мнението се основава на предразсъдъци, невежество, невярна информация или липса на образование.

Така че… какво точно би се признало за „доказателство” от всички тези невярващи хора?

Да си представим следната ситуация - онази, за която изучаващите Бигфут често си мечтаят. Открива се тяло. Учените го изследват и установяват, че това е Северноамерикански двукрак примат с неизвестен произход. Това влиза в новините. И всички онези невярващи в неговото съществуване ще трябва да си върнат думите назад, нали?

Ловецът гледа със слаб интерес „Хм. Ами в моите гори няма от тези, иначе щях да ги видя” и превключва канала.

Ученият най-накрая приема, че Саскуоч го има, защото сега е модерно да се прави така: „Установихме, че съществата са всеядни и прекарват голяма част от времето си в търсене на храна.” Но така и не споменава факта, че преди набързо е отхвърлил тяхното съществуване поради липсата на надеждни източници на храна, и се надява, че никой няма да се сети да повдигне въпроса. Той е онзи, когото викат, когато им потрябва интервю или изказване, свързано с Бигфут, за разочарование на лаиците - „учени”, които се смятат за експерти по темата.

Религиозният последовател щателно намества съществото сред останалите Божи „създания” и спира да забелязва всички последващи доклади, свързани с тяхното ДНК, които показват, че Бигфут са по-близо до нас от шимпанзетата…

А отричащите? - Те си остават невежи: „Смятах, че този Бигфут са го убили вече и са му направили аутопсия” казват те, понеже в тяхното съзнание Бигфут винаги е бил само един.” Сега Бигфут и всичко свързано с темата не са им по-важни, отколкото някога са били.

Дали едно тяло върху масата за аутопсия наистина „ще убеди всички скептично настроени” и ще сложи край на загадката? В края на краищата, за кого е „доказателството”? Какво ще постигне то и ще осигури ли наистина защитата на Бигфут?

Понеже съм отраснала в Орегон, съм виждала лично пораженията, нанесени върху местната дърводобивна общност, причинени от защитниците на петнистия бухал. Представете си тогава какво ще причини един огромен, човекоподобен примат. Откъде ще се вземат средствата за цялостното проучване и менажиране на това ново „диво животно”? От друга страна, ако вече е установено, че са нещо много близо до човешко същество, бихме ли били склонни да заградим и затворим Саскуоч в резервати? Как можем въобще да си помислим, че ще съумеем да държим затворено нещо, което преживява от скитане и може да ни прекърши на две като клонче, ако само опитаме да го затворим? Дали накрая няма да свършим със забрана за сечене на дървета и дори достъп до мястото , само за да защитим този новооткрит вид? Или пък ще им пратим посланици, които да се опитат да ги „цивилизоват”?

Подозирам, че ако държавните власти са наясно със съществуването на Бигфут, то последното нещо, което ще искат, ще бъде обществото да разбере за тях. Общественият натиск ще накара институциите да управляват и защитават нещо, което в същността си е неуправляемо. Затова за предпочитане е да го представят като мит.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 07:59:59 pm
Глава 6
Двуизмерен Саскуоч


През 1967 Роджър Патерсън, с помощта на Боб Гимлин, се захванал да заснеме документален филм за Бигфут близо до Блъф Крийк, Калифорния. На 20ти октомври Роджър заснема 8 метра цветна лента, на която записва Саскуоч с помощта на 16мм ръчна камера Кодак. Лентата все още държи фронта, дори и след десетилетия на детайлно проучване. Макар и да не са „доказателство” за съществуването му, това са най-ясните и заинтригуващи снимки правени до ден днешен.


(http://www.relativelyinteresting.com/wp-content/uploads/2015/08/bigfoot-patterson-gimlin-footage-stabilized.gif)

Бележка от λ: Това са всеизвестните кадри на Патерсън. Този .gif е направен с цел да се гледа нормално, защото обективът е държан на ръка без триножник и се клати. Затова кадрите са насложени върху статичния фон, като фигурата е центъра на кадъра, а не рамката, за да може окото по-добре да възприеме плавната действителност.


Почти всеки в „белите държави” е виждал фотосите на съществото, което са успели да заснемат да се разхожда из Блъф Крийк в онзи ден. Като любопитна находка лентата е била пускана отново и отново до втръсване, а кадрите в нея, най-вече кадър 352 са станали нарицателно за темата Бигфут.

Днес единственият жив човек, който на живо, е виждал въпросния индивид не през екрана, а директно със собствените си очи, е Боб Гимлин. Нещо повече, Саскуочът на Патерсън/Гимлин, известен още като „ Пати”, се е превърнал в „рекламното лице” за почти всички печатни и новинарски медии, пишещи за Бигфут, било то на сериозно или не. Непрекъснатото излагане на показ на Пати, като образец за Бигфут, го е превърнало в нещо като знаменитост.

Не се бях замисляла за това, докато не стартира излъчването на „Мистериозни срещи” и аз не започнахда усещам на гърба си неудобството да си известен.

Всъщност, вероятно щяхте да знаете коя е Оутъм Уилямс , само ако сте запалени по Бигфут или пък обичате да гледате родео по канала за пътешествия, а обичайното му излъчване в прайм тайма бива грубо прекъснато от „някакво шоу за Бигфут”, или пък си прехвърляте програмите и вземете, че случайно попаднете на въпросното шоу. Иначе едва ли щяхте да сте чували за нея.

Но онези, които са открили шоуто и са го превключвали редовно, са гледали тринадесетте епизода с русото момиче, обикалящо страната в преследване на Бигфут. Всички вече са подробно запознати отблизо с носа му, благодарение на глупавата камера в раницата на гърба и . Оутъм и дефектният и нос си извоюваха позиция сред милионите телевизионни приемници във всекидневните от Флорида до Вашингтон.

И нещо странно започна да се случва.

Забелязах го за първи път по форумите за Бигфут. Хората започнаха да говорят за мен все едно бях нещо ,а не някой. Първоначалната критика към предаването от седящите по фотьойлите си нападатели беше безмилостна. Сезонът беше открит, а „Оутъм Уилямс” бе дивечът. Прочетох доста нецензурни коментари относно физическите си… ами, „атрибути”, подигравателни коментари относно всичко от облеклото , през носа, до начина на говорене… Всичко в шоуто, което не им харесваше беше по моя вина. Аз бях водещата му и следователно се предполагаше, че трябва да имам контрол върху всеки елемент от предаването. Бях обвинена и призната за виновна публично, че за нищо не ставам по сто различни начина. И как въобще смея да се пробвам? Все пак бях на екрана на техния телевизор, а там се появяват само перфектни хора.

Беше убийствено. Бях член и техен колега във форумите за изследване на Бигфут от години, а изведнъж тези хора говореха за мен все едно не съществувам и не мога да прочета ужасните неща, които пишеха. И по някакъв начин ми се струва, че вече не съществувах. Внезапно бях станала двуизмерна. Бях „различна”. Даваха ме по телевизията. Бях се превърнала, както един човек каза, в „Г-жа Холивуд”.

След като първоначалната глъчка отшумя, започна да се проявява един друг, също толкова обезпокоителен аспект на ситуацията. Хората започнаха да се държат странно. Стояха притеснено настрани по време на конференциите, взирайки се в мен, и решаващи най- накрая да се приближат с доволна усмивка ме заприказваха с неща като: „Гледал съм всичките Ви предавания. Направо не вярвам, че разговарям с Оутъм Уилямс”. Може ли автограф?” Или пък ще се случи да се обадя на някого да обсъдим проблем относно логването му в сайта, а те ще ми отвърнат с: „Не е за вярване, че ми се обажда Оутъм Уилямс”. Никой вече не се обръщаше към мен с малкото ми име, нито пък с местоимението „ти”.

За няколко месеца от „плашило за показ” се превърнах в преследвана от „фенове” звезда. И това доста ме озадачаваше. Бях си същият човек както винаги.

Някак си изведнъж се бях превърнала в двуизмерен предмет на екрана. В афиша на една кауза.

И тогава ме осени - бях нещо като Пати, Саскуочът на Патерсън/ Гимлин. Един вид „икона”. И не ми харесваше, ама никак.

Непрекъснато ни се показват разни знаменитости в двуизмерна среда, по телевизията. На лента, във вестници, списания, на снимка. И за тях научаваме чрез същите тези двуизмерни средства. Мислим си, че ги познаваме. Имената им са синоним за онова, което си мислим, че те представляват. Името Майкъл Джексън извиква разнородни идеи и представи - някои положителни, повечето негативни, но всички те са съвкупност от нещата, които сме научили за този човек чрез двуизмерните източници на информация. Дали някой от нас наистина го е познавал? Замисляме ли се изобщо за факта, че вероятно и той се е събуждал в неделя сутрин, измивал си е гуреливите очи, сипвал си е купа с овесени ядки и е прехвърлял каналите на телевизора, точно както и всички останали? Успяваме ли да погледнем отвъд сензационното и да си представим знаменитостите като обикновени хора?

Ако съм научила нещо за статута на „знаменитост”, то това е, че ти носи неудобство и често те лишава от човешкия ти облик.

Ще познаете, че сте се превърнали в такава, когато хората започнат да се изненадват, че ви срещат на живо от плът и кръв в трето измерение. И ви показват колко изненадани са : „Не вярвам, че наистина говоря с (тук поставете цялото име, вместо съответното местоимение)”.

Щеше да е почти забавно, ако не беше адски зловещо.

Ето защо папараците правят големите пари. Неразбираемо е как така една известна личност ще шофира през Тако Бел като всички останали… освен ако не се казва Бритни Спиърс.(Виждате ли сега как си мислим, че разбираме хората?) Да заснемеш двуизмерни „икони” да вършат прозаични неща в „истинския” свят си е голяма работа.

А нима Бигфут не се е превърнал в някаква подобна знаменитост? Нима снимката на Пати не е мигновено разпознаваема? И нима ние сме нещо по-различно от група папараци, дебнещи Бигфут, търчащи нагоре - надолу с фотоапарати в опити да направим „печелившия кадър”на това двуизмерно същество, извършващо прозаичните си неща в „истинския свят”?

„Каква е цената на подобна снимка?”

Какво е правила Пати през онази съдбовна утрин? Какво е закусвала? Накъде се е била запътила, когато са я уловили на лентата да крачи целенасочено по онзи нанос? Какво е чувствала? Къде си е легнала да спи по-късно през деня? Какво ли си е помислила за двете лишени от козина момчета, които са насочили онези неща към нея и така живо се интересуваха от отпечатъците на стъпките и.

Как щяхте да се чувствате, ако някой се приближи към вас и ви каже „Не мога да повярвам, че сте истински/а”.

Когато разглеждаме Бигфут повърхностно, като двуизмерен субект, когато не съумеем да разчетем между редовете и да схванем същността на онова, което търсим… тогава не успяваме и да го намерим.

Това е най-очевидно в случаите, когато заведа някой неопитен изследовател на терен. Той просто не може да проумее мащабите на Саскуоч. Стоим си там в мрака и изведнъж се пропуква пръчка. Фенерчето му веднага се включва и се насочва директно към храсталака пред него. Ще му обясня за грешката да заслепиш Бигфут по-късно, а засега хващам внимателно ръката му и прекратявам неистовото озъртане наляво-надясно. „Това му е чаталът” казвам аз с широка усмивка и повдигам ръката му. „А това трябва да е лицето му”.

Но неразбирането на Бигфут не се свежда единствено до размерите му. Преди всичко, всеобщите заблуди относно природата и поведението на съществата, са постоянната причина, поради която Бигфут изследователите, на които им се ще да станат и свидетели, пропускат същината.

Прекарала съм много години в спорове с колеги, които са убедени, че Бигфут е просто животно - „човекоподобна маймуна”. Подробностите и преживяванията, които Майк сподели с мен, потвърдиха подозренията ми, че този вид е много по-различен от онова, което повечето хора вярват, че е. Учените, занимаващи се с Бигфут, тълкуват разказите за срещи с тях със солидни предразсъдъци и непрекъснато пропускат тънички, издайнически подробности, които показват, че тези същества са далеч по интелигентни и интуитивни, отколкото се смята.

В противен случай щеше ли проучването им да представлява такъв унизителен провал през изминалите няколко десетилетия? Предварителните грешни убеждения няма да ви отведат далеч в опитите ви да „докажете” съществуването на нещо, което дори не сте започнали да разбирате. Особено ако го подценявате.

А знаете ли каква е най-голямата ирония? По-голямата част от Бигфут изследователите се опитват да докажат наличието на създания, които съществуват само в главите им.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:02:32 pm
7
Срещи с местните


След като Майк открил отпечатъците върху речния нанос, започнал да проявява интерес към съществото и да го следи. Така изминали няколко години, но без особен успех. Първо прекарвал в търсене само почивните си дни, след това и цялото си свободно от работа време. Най-накрая Майк започнал да прекарва по цели седмици наведнъж в тресавището – живеейки, както сам казва „Като скунксова маймуна”.

Накрая се стигна до там, че бях готов да го открия, дори ако това ми струваше живота. Нямах намерение да оставя някаква космата скунксова маймуна да направлява живота ми. Затова продължих да го търся, но ми трябваше нов план. Беше нужно да променя начина си на мислене.

Имах някои доста дълбоки личности проблеми, затова се оттеглих в блатото – за да се уединя надалеч от хората. Това беше моят начин да се справя със света. И това ми начинание ме „удави”. Струва ми се, че на моменти бях по-малко човек и повече Скунксова маймуна. Когато забележех ловци наблизо, се криех, като наблюдавах всяко тяхно действие. Превръщах се в сянка, придвижваща се от дърво към дърво - едно криещо се блатно чудовище.

Близо четири години се опитвах да се приближа до него. Примъквах се с камуфлажен костюм като снайперист. Лежах в калта с часове, чакайки го да се появи, но той сякаш винаги знаеше, че съм наблизо. Катерех се по дърветата, сядах и чаках. Понякога седях във водата, като само главата ми се подаваше навън, надявайки се примамката да го доведе. А в случаите, когато го забелязвах се затичвах към него, мислейки си, че мога да го настигна, само дето той ходеше със скоростта, с която аз бягах, така че представете си колко силно тичаше той.

Виждах го от разстояние, но никога не можех да го доближа.


Явно денят, в който Майк е заложил ароматните пръчици е бил превратният момент. Дотогава той се криел из тресавището с намерението да се промъкне до съществото, като понякога дори го преследвал. В точно онзи ден криенето помогнало. Но изглежда, че онова, което направил след това - да се изправи, да го поздрави и да си тръгне преднамерено, било нещото, което оказало най-голямо въздействие върху съществото.

(http://4.bp.blogspot.com/-Z3MFehGe_ZE/VfdD1hOVXgI/AAAAAAAALBc/Fzo7TWzzpcg/s400/sebastien-ecosse-corrected-bigfoot-yeti-sasquatch-forest-family-surprise-hunter-sebastien-ecosse-illustration-2.jpg)
Картинката не е част от книгата

Същата нощ стоях край огъня и се чудех дали ще си тръгне или пък ще се навърта наоколо. Дали не прецаках нещата и не го подплаших? Погледнах нагоре и там, в края на осветеното от огъня място, стоеше той… стоеше и ме гледаше. Беше огромен, наистина огромен. Стоеше без да мърда. Очите му светеха в червено от светлината. Придвижих ръката си надолу, като я наместих върху пистолета за всеки случай.

Не след дълго попитах: „Ще дойдеш ли насам или ще стоиш там като пън?” Той изръмжа, обърна се и се отдалечи в мрака.

Чувах го как се придвижва иззад мен. Вече можех и да го помириша. Падаше ми се по посока на вятъра и миризмата беше гадна, като от просмукано с помия сметище. Изчаках да видя дали ще се приближи, все още с гръб към него и ръка на пистолета. Чаках.

Стори ми се, че изминаха часове, но се обърнах бавно, а той стоеше на не повече от 6-7 метра. Изправих се и казах: „Аз съм Майк, а това е моят лагер. Моля те, ела и седни” . Той не помръдна. „Искаш ли да ядеш?”

Присегнах се, взех една торба с ябълки и я хвърлих към него. Торбата падна до краката му. Той я взе, изръмжа към мен и се оттегли в нощта.

Треперех, не бях изплашен, а развълнуван.




Подходът на Майк - внимателен, изначално пасивен, но все пак директен и предизвикващ слаба обратна връзка, изглежда бе дал желаният резултат. Съществото се върнало по-късно през нощта, след полунощ.

Спя в хамак, който си направих от въже. Не обичам да спя на земята и не бих спал в палатка, освен ако не вали.

Лежах си аз, спях си по гръб с ръце на гърдите, когато усетих нещо да се удря в хамака ми и да го разлюлява. Случвало ми се е да наминават черни мечки, така че когато си отворих очите в очакване да видя мечка, представете си колко се изненадах, когато видях над мен да стои Скунксовата маймуна.

Хвана ме… Нямаше накъде да бягам. Просто си лежах без да мърдам. Той се протегна и взе ръката ми внимателно, като я обърна и я заразглежда. После я вдигна нагоре и с другата ръка я почука, за да я усети. Не прояви грубост. Беше все едно да вдигнеш детска ръчичка, която внимаваш да не нараниш. Лежах с широко отворени очи и се чудех какво ще направи после.

Той ме погледна, видя, че аз също го гледам, остави ръката ми и си тръгна.

На следващата сутрин се приготвях да ходя за риба и тъкмо слагах хладилната чанта в лодката, когато се обърнах и го видях да стои на около 3 метра от мен. Изкара ми акъла от страх!

Отскочих, падайки назад в лодката и произнесох: „По дяволите, тъпако, изкара ми ангелите”, а той само стоеше там с празен поглед.

Изправих се и погледнах към пистолета си, който висеше на едно дърво. Бигфут беше между него и мен. Все още не бях сигурен дали се намирам в безопасност около него, затова предпочитах да държа оръжието наблизо за всеки случай.

Стоях и го гледах. Не можех да повярвам колко е голям - само мускули и козина. Очите му бяха тъмно кафяви, козината - черна с червеникав оттенък на слънце и когато ме погледнеше, сякаш знаеше за какво мисля. Сякаш гледаше в мен, все едно ме четеше и разбираше, че не съм заплаха.

Той отстъпи и погледна към храната, която бях донесъл. После погледна отново към мен, като че ли казваше: „Какво имаш за ядене?”. Бавно се приближих до масата, поставих малко плодове в една кутия и му я подадох, но той не я взе. Оставих кутията на земята и се отдръпнах, за да му предоставя пространство. Той я взе и издаде няколко цъкащи звука, изръмжа и си тръгна.

Малко ме втресе, понеже не го бях чул да се приближава, а му бях обърнал гръб само за секунда. (Явно когато реши, може да се промъква незабелязано.)


(https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/236x/35/9d/a7/359da706526e05dc4261e4fc207ec7c9.jpg)
Картинката не е част от книгата

Щом се поуспокоих се качих в лодката и се спуснах надолу по реката да ловя риба. Нямаше ме повечето време от деня.

Прибрах се в лагера, за да си събера нещата и да се отправя към вкъщи. Огледах се да видя дали няма да го намеря, но никъде нямаше и следа от него, затова оставих излишната си храна за него.

Докато навлизах от поточето в реката го видях да стои на края на гората и да наблюдава как си тръгвам. Спрях и се изправих. Потупах гърдите си с ръка, протегнах я и казах: „Довиждане приятелю, ще се видим скоро.”

Стува ми се, че поклати глава в знак, че разбира. Не съм сигурен в това ,но в онзи ден си тръгнах различен човек.

Това беше началото на едно приятелство каквото никога не е имало преди и може би никога няма да има отново. То ме накара да погледна дълбоко навътре в себе си и да открия онази част, която бях изгубил.

Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:07:06 pm
Когато Майк започна да ми разказва историята си по телефона, бях запленена. Още преди това се бях впечатлила от факта, че той не бе разказал подробно за преживяванията си на никого… нито дори на децата или приятелите си. Имаше само един негов приятел, който беше виждал снимките - този, който ги беше откраднал. Майк никога не бе обсъждал историята си с друг изследовател. Отвращението му към тях беше явно. Той бе проучил някои от тях в интернет, беше посетил уебстраници и прочел за работата им, и въобще не останал впечатлен. „Не съм голям разбирач”, повтаряше ми той отново и отново , „но тези момчета не разбират абсолютно нищо и си нямат и на идея с какво са се захванали. Вършат едни и същи глупости отново и отново, после се потупват взаимно по гърбовете и се произнасят за експерти. А единственото нещо, в което са добри, е да грешат. Нямам нужда от такива, които само вдигат шум”.

Ако Майк беше преживял тези неща, той най-вероятно знаеше повече за Бигфут от всеки друг, когото познавах. АКО. Думата беше важна. Като изследовател се бях научила да сдържам оценката си –да оставя съдебните заседатели навън и да държа както крайните съмнения, така и безусловната вяра на разстояние, докато събера възможно най-много информация.

Когато достигнах пясъчния нанос в събота сутринта, изтеглих лодката на него и тръгнах да разгледам наоколо. Исках да видя дали в мекия пясък няма оставени следи - и разбира се, имаше - точно по границата с водата, където всеки можеше да ги види. Заличих ги с крака си. Не исках да бъдат забелязани. Ако хората разберяха, че Бигфут е тук, можеше да се опитат да го убият, понеже на всички им се искаше да видят тялото на поне един от тях. Това беше единственият начин да повярват в съществуването им - като убият един и го изложат на показ.

Върнах се обратно в лодката и нагоре по поточето стигнах до лагера си. Беше ми хубаво да се прибера „вкъщи” след цяла една седмица изпълнена с трафик и хора.

Бях спрял преди това на крайпътната сергия и бях купил една щайга праскови, четири торби с ябълки, шест пъпеша, една връзка банани… и тогава реших, че е по-добре да се отбия и в хранителния магазин за някои други работи.

Като спрях в лагера видях, че всичката храна, която бях оставил предната седмица, беше изчезнала. Надявах се, че Бигфут е наблизо и няма да се наложи да чакам дълго да се появи. Разходих се нагоре по течението и се загледах към тресавището. От съществото нямаше и следа, но беше все още рано, а аз разполагах с два дни да го открия, така че беше само въпрос на чакане. Натоварих се с възможно повече храна и се отправих към блатото. Бях ходил около час, когато видях нещо да се движи зад мен. Беше той. Следеше ме.

Не го намерих аз, а той намери мен.

(Така се случваха нещата. Той беше този, който идваше при мен. Ако тръгнех да го търся, изчезваше като сянка, само за да се появи после някъде другаде.)


Ходеше по следите ми известно време, а после го изгубих от поглед, затова спрях, поседнах на един пън и зачаках. След малко чух нещо зад себе си и се обърнах. Той стоеше там на не повече от 15 метра разстояние. Изправих се и се потупах по гърдите, като изпънах ръката си и казах: „Здравей, приятелю. Радвам се да те видя. Искаш ли да похапнеш?”

(Това с потупването по гърдите и изпънатата ръка го направих, защото исках да имам нещо, с което да му казвам „здравей” и „довиждане”- един вид да си комуникираме, отправна и крайна точка. Сега той прави същото нещо когато ме види. Отне немалко време , но успя да се научи и сега си имаме наш си начин на разговаряне. В работата използваме сигнали с ръце, за да водим разговор по същия начин. Не е нужно да слизаме от машините и да се надвикваме в шумотевицата, така че ползвам същите знаци, за да общувам с него.Получава се добре, а той се учи бързо. Удивително е, че е толкова схватлив. И нямам предвид, че е умен като куче, а като човек. Разбира какво става около него и какво се изисква от него. Само не оставайте с погрешно впечатление: всъщност той си остава шефа на блатото и нещата се случват или по неговия начин, или не се случват изобщо - нещо, което той подчерта един-два пъти.)

Отворих торбата и сложих храната на земята: няколко ябълки, праскови и пита с мед Блу Бърд (която по-късно щях да установя, му е любима) и се отдръпнах.

Той изръмжа срещу мен, за да ми покаже, че съм твърде близо, затова се отдръпнах на около 20 метра и седнах на земята.

Той приклекна и започна да яде, като ме наблюдаваше през цялото време. Иправих се, потупах се по гърдите, махнах с ръка и казах: ”Сега трябва да вървя. Знаеш къде да ме намериш.” Обърнах се и си тръгнах без да поглеждам. Исках той да знае, че съм негов приятел и не искам нищо от него.


Тази повтаряемост в действията на Майк и желанието му да си тръгва от срещите „с поклон” първоначално ми се стори като липса на визия за нещата от негова страна.
Понеже неговият приятел беше умен.

Видях го отново чак през нощта. Той се приближи до самия лагер, но не навлезе в него. Мисля, че не му хареса огъня. Бях го направил по - големичък и все още не беше догорял. Взех още малко плодове и един хляб, и ги поставих на земята, после се отдръпнах и седнах. Той навлезе в лагера, взе храната и си тръгна.

На следващия ден се събудих и слязох надолу по пясъка, за да проверя дали не е оставил някакви следи. С радост установих, че не е. Пожелах си да стои настрана оттам. Но от мен не зависеше почти нищо - беше просто въпрос на време някой да види следите и да тръгне подире му.

(Това си ме притесняваше, но с времето разбрах, че той може да се грижи за себе си. Да немериш следите му и да намериш самия него бяха две съвсем различни неща…)

Когато се върнах в лагера, той ме чакаше. Беше седнал на земята, облегнат на ръцете си. Когато ме забеляза подскочи и застана в периферията на лагера от страната на тресавището. Тогава му казах: „ Не бягай… остани и ми погостувай за малко.” След като си взех газирано от хладилната чанта, седнах и започнах да оглеждам лагера. Стоеше си така, както го оставих – всичко си беше на мястото. Ако Бигфут беше мечка, щеще да има огромна бъркотия и никаква останала храна. Но той не беше докоснал нищо. Дали проявяваше уважение към моята територия или просто не беше гладен.

Погледнах го, както си стоеше там, и казах, „Благодаря ти, че не си опустошил лагера ми. Ти си добър човек.”

Наближаваше обяд, а аз бях гладен, затова реших да си приготвя малко яйца и шунка. Накълцах шунката на кубчета и ги сложих в чугунения тиган. Храната е по-вкусна, когато е приготвена в чугунен тиган. Оставих я да се позапържи леко и после сложих яйцата. (Наричам това”Дивата бъркотия на Майк”). Добавих малко лук и чушка, а също и накълцани домати и ги рабърквах, докато се приготвят. През цялото време, докато ме наблюдаваше как готвя, виждах как носът му попива миризмата. Знаеше, че му мирише на нещо хубаво.

Попитах го: „Искаш ли да опиташ от този бъркоч? Ще те зареди и ще ти даде начален тласък.”Той изръмжа и се придвижи по-близо. Мисля, че се опитваше да види кое е нещото, което му мирише така добре, а то си миришеше наистина страхотно. След като сготвих, взех част от манджата и я сложих в една чиния за себе си. Останалото сложих в чиния за него. Добра порция се получи. Взех я и я поставих на един пън в края на лагера, след това се придвижих до хладилната чанта и започнах да се храня. След първата хапка казах: ”Приятел, това е добро. Давай…опитай!”

Той пое порцията, изяде храната с пръсти и облиза чинията. „Е, сега поне няма да ми се налага да я мия, нали?” Остави чинията на пъна, придвижи се до потока и отпи. „Знам, че идва малко сухо”, отвърнах аз, „ама така обичам да ги ям яйцата. Май на теб трябваше да сложа и кетчуп.”

Той се приближи и издаде звуци, все едно говореше с мен, а след това се запъти обратно към блатото.

Натоварих си лодката и се приготвях за тръгване, когато го чух да издава звук като изсвирване. Погледнах към тресавището, а той стоеше там загледан в мен. Погледите ни се срещнаха. Той извърна глава и си тръгна без да се обърне.

Стоях там, гледах го как се отдалечава в гората, и си казах: „Това пък откъде го е научил?”

Върнах се отново на следващия уикенд, но не можех да го открия никъде. Избродих цялото блато да го търся, но той беше изчезнал. Не беше оставил дори една единствена следа. Останах там цялата нощ и целия следващ ден. Оставих всичката храна и се върнах в града.

Не бях сигурен дали никога ще го видя отново.


Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:08:43 pm
В началото общуването на Майк с Бигфут сякаш включвало почти изцяло само хранене и водене на монолог. Но за мен това не бе изненада. За едно същество, живеещо сред пустошта и разчитащо само на ума и грубата си сила за оцеляването си, е съвсем нормално да прекарва повечето от времето си в поемане на калории. Интуитивно Майк бе достигнал до важно прозрение: очевидно пътят до сърцето на това същество минаваше през много големия му стомах.
Стига да играеше по правилата, съществото сякаш нямаше нищо против присъствието на Майк и може би дори го приветстваше. Обаче, както скоро щял да разбере, пътят, който бил поел в обучението си, съвсем не бил лек.



Търсих го през цялото лято и не можех да го открия никъде. Спрях да му нося храна, понеже я ядяха само мечките и ракуните. Отивах на наноса всеки уикенд да търся следи, но такива нямаше. Мястото ми започваше да обрасва с трева, поради липса на употр*ба.

Вече беше ноември и времето захладняваше, затова реших да отида до лагера, да го почистя и да нацепя малко дърва. Не го бях посещавал много през последните няколко месеца. , Само спирах за малко, колкото да проверя дали Бигфут е идвал, даже не преспивах.

Взех си косачката и окосих плевелите, после ги събрах на камара, а до края на деня вече имах доста нацепени дърва за огрев. Сковах една голяма маса, от която да се храни, така че да не ми се налага да оставям храната му на земята и да може по-лесно да я стига, в случай че се върнеше.

Стъмваше се, така че взех да товаря лодката и да се приготвям за тръгване. Огледах се наоколо за последен път. И тогава го чух. Онзи вик - онзи невероятен крясък, от който преди тръпки ме побиваха, но сега бе като музика за ушите ми. „Върна се! Той се върна!” изкрещях аз в отговор и изтичах в лодката, взех си раницата и каквато храна бях донесъл, закачих пистолета на кръста си и - без да се замисля - се втурнах към тресавището.

От време на време го чувах да крещи и му отговарях. Вече беше тъмно, а аз бях на около километър и половина от лагера. Когато бръкнах в джоба си за фенерчето разбрах, че в бързината си съм го забравил. Почти нищо не виждах. Стъмни ли се в тресавището, става си наистина тъмно.

Луната скоро щеше да изгрее, затова се сниших и зачаках. Чувах нещо в тъмнината, но не виждах какво е. Извиках „Там ли си, Приятелю?” Нямаше да разбера, дори и да стоеше под носа ми. Имах странното усещане, че нещо не е наред. Не трябваше да напускам лагера така неподготвен. Трябваше да го изчакам в лагера.

Останах там в продължение на четири часа, докато не изгря луната и вече можех да виждам поне малко. Започнах да се придвижвам обратно към лагера. Ядосвах се на себе си, че бях допуснал такава тъпа грешка. За кого, по дяволите, се мислех? За Тарзан? Можех повече от това. Когато сте съвсем сами в някое блато и никой не знае къде се намирате, ви се налага да използвате мозъка си. Ако пострадате, не можете просто да се обадите на 911. Ако счупите крак или пък ви ухапе змия, тогава разчитате само на себе си.

На половината път до лагера чух нещо да се приближава иззад мен. Пристъпих зад едно дърво и се опитах да видя какво е. „Хей, друже…Това ти ли си?” попитах. „Хайде покажи се да те видя.”

Не чух нито звук. Беше мъртвешки тихо - толкова тихо, че ушите ми звъняха и можех да чуя как тупти сърцето ми. Толкова тихо. Присвих очите си в опит да видя нещо. Каквото и да е. Това не трябваше да е така. Нещо не беше наред. Извадих пистолета си, пристъпих иззад дървото, и започнах да вървя обратно към лагера.

И тогава ми дойде като гръм от ясно небе. Не идея... а едно дърво, фрасна ме точно отзад по главата.

Паднах напред и зарових лице в калта. Болката си я биваше. Опипах главата си и усетих как кръвта се стича по нея. Изправих се, огледах се и извиках „Какво, по дяволите, ти става? Това доста боли, мръснико!” Точно тогава друго парче дърво прелетя покрай главата ми. Не го видях, но го чух докато преминаваше покрай ухото ми. Тогава той изкрещя и ме цапардоса отново. Обърнах се и се затичах с все сила… Спрях когато въздухът ми свърши. Чувах го наблизо, а той все така хвърляше дървета по мен. Изпразних пистолета си във въздуха и извиках: „ ова е единственото предупреждение, което ще получиш. Следващият *уршум ще бъде насочен към теб, задник!”

Удари ме отново. Намираше се зад гърба ми - между мен и лагера. Някак си ме бе заобиколил или пък бяха повече от един.

Болеше ме, кървях и си казах: „А сега какво ще правиш?” Презаредих и измърморих: „Атакувай го изненадващо, атакувай го изненадващо. Само дето той знае, че си тук. Да, но не предполага, че ще атакувам безмилостно. Нищо не изненадва така, както безмилостната атака.” Това го чух в един филм. Винаги ми се е искало да го кажа. Шегувах се, за да се опитам да се успокоя.

Виждах една огромна сянка пред себе си и знаех, че е той. Стоеше по средата на пътеката, на около 20 метра. Извиках и се спуснах към него, като стрелях във въздуха. Той отскочи настрани и ме остави да мина. Бях му благодарен, че го направи, понеже нямах резервен план. Имам предвид, че не знам какво щях да правя, ако решеше да не се помръдне. Да се блъсна в него? Нямах намерение да го застрелям.

Съществото ме преследва по целия път до лагера (Погледнато от друг ъгъл, само ме „направляваше”, понеже можеше да ме докопа когато си пожелае.) Когато стигнех лагера възнамерявах да скоча в лодката и да потегля, но той беше точно по петите ми, затова продължих да бягам по протежението на брега. Разполагах с около 400 метра докато стигна до реката и наноса, и не знаех дали мога да тичам чак до там, но ако ви гони Скунксова Маймуна, ще почнете да правите много неща, които преди това не сте и помисляли, че можете.

Стигнах до реката, излизайки на откритото след гората. Изтичах до пясъка на края на водата. Погледнах черната вода и си рекох: „Няма да скоча там. Няма начин.”

Паднах на колене и презаредих. Реших да изградя отбраната си там. Затворих цилиндъра на 44 милиметровия си Магнум и се прицелих. Той тъкмо излизаше от дърветата на пясъка. „Не ме принуждавай да го правя!” извиках аз. „Назад! Не искам да те нараня!” Но той продължи да настъпва, придвижвайки се бавно към мен.

Изправих се и издърпах петлето на пистолета. „Е...”, казах си аз, „май ще си получат доказателството… т.е. тялото… може пък от цялата работа да излезе нещо.”

Той беше на 6 метра разстояние, а аз усещах как пръстът ми натиска спусъка. Тогава чух изръмжаване от края на гората, намираща се вдясно от мен. Погледнах и видях друг Бигфут да тича надолу по пясъка, като ръмжеше и роптаеше. Онзи пред мен се обърна и се скри в гората. Аз се извърнах и се спуснах към втория, а той замръзна на мястото си.

Погледна ме и тръгна обратно към дърветата. Когато стигна края на гората, той се обърна, потупа се по гърдите и изчезна в тъмното.

Седнах на пясъка, треперещ и останал без дъх. Легнах по гръб и се загледах в Луната. Това, което видях истина ли бе? Моят приятел бе спасил жалкия ми задник. И потупването по гърдите… Нима разбираше? И кой, по дяволите, е другият и какъв му беше проблемът? За малко да го убия. Чудя се дали осъзнаваше колко близо бе до смъртта… Ами аз? Какво, дявол да го вземе, правех тук?

Имах нужда да помисля.

Отнесох се в съня си и се събудих от парещото слънце на Флорида. Седнах и се огледах. Хей, не съм умрял. Това си е добре. Стъпих на крака и се присегнах за пистолета си, който на половина бе заровен в пясъка. Много хубаво… да си изтървеш пистолета в пясъка. И замръзнах при разкрилата се гледка.

Отпечатъци от стъпки. Навсякъде около мен. Огромни отпечатъци.

Беше се върнал да ме провери и бе седял точно до мен, вероятно пазейки ме. Проследих стъпките му до дърветата и се върнах при лодката.

Когато паднах първия път си бях изгубил шапката, а аз много харесвах тази шапка, затова сграбчих пушката и се отправих да я търся. Когато стигнах до мястото, където бях съборен, тя си стоеше там по средата на пътечката. Но това не е всичко. В калта имаше б*бешки следи на Бигфут. Поставих крака си върху едната и размерът почти съвпадна с размера на крака ми. Затова ли другият така полудя? Нима защитаваше малките си? Ако се замислите, една мечка би направила същото. Разликата е само, че мечката вероятно би ви убила, ако се приближите твърде много до малките и. А това същество не искаше да ме убие, а само да си тръгна оттам. Това ме кара да мисля, че са много по-умни, отколкото си мислим, че са, понеже можеше да ме убие когато си поиска.

Върнах се при лодката и си напълних буркан с вода. Измих кръвта и се поочистих.

Все пак не можех да сляза в града със задник, наритан от скунксова маймуна, нали?

Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:10:10 pm
8
Оцеляват най-приспособимите


Когато прочетох писмото от Майк, част от мен не повярва на написаното. Та този човек разказваше за преживявания, които бяха отвъд всичко, до което се бях допирала, изследвайки дори най-пикантните случаи на редовни срещи с Бигфут.

За мен е важно, на този етап от разказа, да обърна внимание на това, защото съм сигурна, че ще си зададете много от въпросите, които си зададох и аз.

В проучванията си винаги съм се старала да подхождам без предубеждения, но и все пак да си имам едно наум. Под скептичното „да си имам едно наум” в наше време се разбира отхвълянето набързо на всичко, което не се вмества в общоприетите схващания и вярвания. Не това, обаче имах предвид. За мен добре проведеното изследване разчита на изслушването без да се дават оценки (ще забележите, че наблягам често на това), като същевременно се задават неудобни въпроси и се анализират фактите без да се подхожда емоционално. Ключът е в това да останеш безпристрастен. Вярващите, независимо дали вярват в съществуването на нещо или пък в обратното, са склонни да прекаляват с емоциите, които влагат. Един истински, основаващ се на факти научен подход, не иска конкретното нещо да е вярно. Той просто открива какво е.

Само че да останеш научно дистанциран също не е решение. Трябва да се вземе предвид и човешкият фактор и не само при работата със свидетели, но и въобще в цялостното изследване на Бигфут. Номерът е да уцелиш баланса.

През всичките години на интервюиране на очевидци съм се научила на едно-две неща. Нека например, само за момент, да се върнем към разликата между факт и интерпретация. Свидетелите са склонни да тълкуват фактите, като ги пречупват през собствените си разбирания за света и следователно онова, което в последствие разказват, често е доста изкривена представа за случилото се.

Например, някой свидетел ми казва: „ Миналата нощ Бигфут се вихри зад къщата ни” или дори „струва ми се, че искаше да ни покаже колко е ядосан, защото сложихме ограда в градината.” Забелязвате ли тълкуването? Когато обаче бъде по-щателно разпитан, се оказва, че ФАКТЪТ е, че свидетелят е чул няколко потропвания зад къщата си към 23.00 ч. предишната вечер. Ето това е факт.

Другото, което съм научила е, че ако един свидетел си измисля, то той започва разказа си простичко и с течение на времето или ако му бъдат зададени допълнителни въпроси, започва да си украсява. Ако го принудиш набързо да даде подробности, за да доизясни дадено питане, той се загубва в собствения си разказ. Една история, разказана повече от един път, обикновено започва да се сдобива с „доукрасяване”, което в оригиналния вариант не само е отсъствало, но дори и намек за него не е имало. Това е основен „ключ” за определяне достоверността на един разказ.

Осъзнаването на този факт се превърна в моя втора природа по време на разговорите ми със свидетели. Не мисля целенасочено за това докато ги разпитвам. Просто оставям свидетеля да говори, записвам си, ако ми светне някоя червена лампичка, понякога задавам допълнителни въпроси и продължавам нататък… като си оставям осмислянето на информацията за след края на разказа. И това го правя с две основни цели: Първо, дава ми възможност да се съсредоточа, върху онова, което ми се разказва. Второ, когато общувам със свидетел без да му показвам отношението си, той или тя се чувстват по-удобно и са по-склонни да споделят всичко, което знаят. А ако случаят е някой, в който очевидецът лъже преднамерено, тогава той остава с впечатлението, че „му се връзвам” и така внимава по-малко в разказа си, като ми предоставя възможност по-лесно да забележа несъответствията в историята му.

Когато с Майк започнахме разговорите си по телефона, той беше доста сдържан. По време на разказа загатваше за определени събития, но без да дава някакви подробности на момента. С течение на времето, когато доверието му в мен нарастна, започнах да възприемам Майк като различен свидетел. Той рядко интерпретираше каквото и да е. Просто предаваше какво се е случило, какво е видял, какво е мислил в онзи момент, как се е чувствал… Понякога задаваше въпроси относно наблюдаваното от него поведение, (като в разказа, описан по-горе, чудейки се дали агресията не се дължи на факта, че малките на Бигфут се намират наблизо), но рядко си позволяваше да дава категорични заключения или да подхранва каквито и да е „мнения” или „теории”, свързани със съществото. Както сам непрекъснато ми напомняше, той „не беше специалист”.

Другото, което ми харесва, е как Майк споменава нещо, понякога съвсем надве-натри, а после внезапно сменя посоката на разговора, като само казва: „ Може би ще ти разкажа за това по-късно.”

И когато този момент идваше и той детайлно ми ракажеше за конкретната среща, се сещах за предишния път и за контекста, в който той бе загатнал за въпросните събития. И тогава внезапно разбирах защо ми го бе споменал точно в онзи контекст и защо тогава не бе имал желание да сподели повече. (Това се е случвало безброй пъти и продължава да се случва и до днес, понеже Майк продължава да се разкрива.)

С нарастването на доверието ни един в друг, разговорите ни започнаха да стават все по-откровени, а той по-често се връщаше към случки, за които вече бе разказвал, понякога случайно, понякога в естествения ход на разговора. Тези препратки винаги бяха на място и вмъкването им в разговора никога не беше предварително обмислено. Майк просто споменаваше нещо, което бе свързано с обсъжданата от нас тема. Ако го помолех отново да ми разясни, го правеше, като подробностите в разказа му никога не се разминаваха с онова, което бях чула по-рано. Случвало се е, макар и рядко, да си спомни нещо, което бе пропуснал да спомене преди. Когато го разказваше, наблягаше на факта, че точно сега си го спомня, при това беше малко притеснен и промърморваше нещо относно остаряването и загубата на паметта - с други думи, знаеше, че няма как да ми е споменавал тази подробност по-рано, понеже я е бил забравил до този момент.

Ако Майк беше скалъпил цялата тази история, то значи трябваше да е измислил голям брой близки срещи с бигфут много преди да започнем да разговаряме и да е в състояние да спомене някои от тях, много преди да настане момента да ми ги разкаже. Никога в разказите на Майк не долових и нотка с привкус на сензация или хвалене. Дори обратното, често избягваше да разкаже за конкретно нещо с думите: „Сигурно няма да ми повярваш…”. Или често започваше разказа си с колебливото: „Това е нещо, за което ми е трудно да говоря...” Не само, че НЕ ИСКАШЕ нищо да излиза публично, но и държеше името и местонахождението му да си останат в пълна тайна.

Подробностите, които Майк споделяше се припокриваха с моите предположения, натрупани през годините, относно природата и поведението на Бигфут. Изкусните детайли и дълбокото разбиране и познаване на предмета от негова страна, ме доведоха до две заключения. Или Майк бе проучвал темата така щателно, както и аз, от толкова дълго, колкото го бях правила и аз, и беше натрупал всички тези знания с идеята да измисли потресаващ брой близки срещи с Бигфут, а после бе избрал мен за обект на една от най-големите измами на всички времена… и с каква цел?

Или наистина бе преживял всичко това. Понеже вече го познавах, разбрах, че макар и да е интелигентен, Майк не може да се похвали с особени „творчески заложби.”

След като тогава се върна, отсъствайки през цялото лято, с него се завърнаха и други.[Забележете, че Майк споменава това в първата част от писмото си. Препрочитайки внимателно първите му мейли, забелязах как на моменти почти недоловимо се споменава за наличието на повече от едно същество. Подробностите относно „другите” ще се появят по-късно.]

Той пак наминаваше, но не оставаше за дълго. Ядеше от храната и отнасяше със себе си колкото може да носи, затова го виждах по-малко от преди. Мисля, че си имаше други грижи - вероятно семейство за издържане.

Същата зима го виждах само по един –два пъти в месеца. Работех доста, извън града, и ми беше трудно да се връщам толкова често, колкото ми се искаше. А след онази нощ вече нямах желание да излизам навън толкова често, колкото преди… Отне ми известно време да го превъзмогна. Предполагам, че ме накара да се замисля по-задълбочено над това, което вършех.

Сметнах, че намесите ми в живота му му носят повече вреда, отколкото добро. Бях се превърнал в източник на храна за него и се страхувах да не се приближи до други хора, някой ловец например, и да го застрелят. Затова спрях да нося такива количества храна. Продължавах да го храня, но не толкова обилно.


Когато стигнах до този момент от разказа на Майк бях малко объркана. По телефона беше подчертал, че гледа на съществото повече като на човек, отколкото на животно. Но по начина, по който Майк го описваше тук, беше сякаш говори за захранване на диво животно.

Майк просто споделяше какво е било разбирането му за съществото към онзи момент. С продължаване на срещите им, отношението му се бе променило. Майк бе започнал да разбира, че няма защо да се опасява, че приятелят му ще започне да възприема всички хора по един и същи начин.

Следях го, за да видя какво прави през деня. Трябваше да стоя достатъчно далеч, така че да не преча на онова, с което се занимава. И ако искате да знаете…той вършеше неща, за които изобщо няма да повярвате…

И тук следва нещо като несвързана критика от Майк, с примес от характерното за него чувство за хумор, в опит да предаде възможно повече от нещата видени през годините, за които е успял да се сети.

Съществото се храни с кажи-речи всичко. Ако успее да докопа нещото и да го удари по главата, изяжда го.

Намира парче дърво, хвърля го по някоя птица, изтичва и я хваща. Ако пилето още не е умряло, му откъсва главата. След това изскубва повечето от перата и го язяжда цяло. Беше ми тежко да го гледам - направо ми се повръщаше.

Обичаше също и костенурки. Взимаше някоя, разчупваше черупката на две- чуваше се как се разцепва все едно е голям орех- след това изяждаше животното, както ние ядем  стридите, направо от черупката.

Преследваше ракуни по дърветата, а после буташе дървото, докато ракуна падне. Понякога дървото се прекатурваше и животинчето хукваше да бяга. Е, случваше се и да се измъкне, но в повечето случаи не. Да ти кажа ли как яде ракуните? Първо им отскубва главата, а след това им одира кожата.И това му отнема само няколко секунди. После отскубва и краката един по един и ги изяжда.Червата на ракуна вече се подават навън и той ги измъква. Но тях не ги яде - само месото.

Е, както вероятно предполагате, всичката мизерия остава върху него и сигурно част от миризмата му идва точно от това, понеже понякога си мирише на мърша и не успявам да издържа да съм покрай него. Слагам си билков крем с много ментол в мустаците, за да се преборя със смрадта. Не винаги мирише толкова лошо де, но от време на време направо се престарава и ми се налага да съобразявам от коя страна спрямо него ми се пада вятъра. А когато реши да се изходи, просто прикляка и си върши работата. Вярвай ми, вонята е същата. Въобще не се надявай да вечеряш обилно след един ден, прекаран с Големия Приятел.

Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:11:10 pm
Риба: яде я в зависимост от вида и, обикновено ги поглъща цели, като куче. Но само ако рибата е без люспи, например сом или змиорка. Ако рибата е с люспи я разпаря и яде докато стигне люспите, както правим ние с пушения кефал –отвътре навън, като след това изхвърля люспите.

Крие се зад дърветата с огромна бухалка в ръка, горе-долу колкото бейзболна бухалка, само малко по-дълга и чака да мине някое диво прасе, после го прасва по главата и го убива. Пресетата ги яде както яде ракуни, само дето главата на прасето я оставя. Виждал съм го да взима пън, да го разцепва на две, за да се докопа до ларвите във вътрешността му. И мечките правят така, само че те си имат нокти. Скунксовите маймуни разполагат само с пръстите си и с тях могат да разполовят пън за отрицателно време.”Силен” е слаба дума, с която да опишеш мощта на този приятел. Дори Клайд не може да се сравни с него - да си го кажем направо… може да смачка цял камион с голи ръце за нула време.

А, да не забравяме и за пърдните… Пръдните на Скунксовата маймуна са отделна категория. Стои си там и изведнъж се изрязва, а после се оглежда сякаш не знае откъде е дошла. Довери ми се, ако скунксова маймуна те помоли да и дръпнеш пръста, не го прави.

Какво още пропускам?А, да…големи крака, голям пенис. Не съм го виждал надървен, слава Богу, но ако бях, вероятно щях да избягам с крясък. Майтапа на страна, но с всичката тая козина не можеш да го видиш всъщност. Като се замисля, че във Флорида ти е нужно разрешително, за да се разхождаш със скрито оръжие…

Сигурен съм, че изтървам бая неща… например корените. Той яде корени и блатно зеле, което всъщност е сърцевината на зелевата палма. За да си набавя блатно зеле трябва да използвам резачка или брадва, а той си го изтръгва за нула време.

Жаби… Той обича жаби. Една жаба, една хапка - за жабите толкова.



(http://cdn.c.photoshelter.com/img-get/I0000ehDfSoS.s1o/s/600/600/BIGFOOT-5.jpg)
Картинката не е част от книгата


Ловците насъскват кучетата си да преследват сърни… Веднъж го видях да преследва ловджийско куче. Горкото животинче беше толкова изплашено, че скочи от 3 метровия бряг и се приводни на около десет метра навътре в реката, само за да се измъкне. Навлязох в реката с лодката и го измъкнах преди един алигатор да го докопа. Така трепереше, че си помислих, че ще се гътне. Намерих му добри стопани, но дните му на ловджийско куче вече бяха свършили.

И за да демонстрирам колко е умен… Местните бяха преградили с мрежи за улов на сом. Трябва да ги е видял как го правят, понеже ги изтегля от водата и отмъква рибата. Когато рибарите идват за улова, сварват само оплетени мрежи.Смятат, че други хора ги вършат тия работи, защото са ме питали дали не съм забелязал нещо. Прави същото и с мрежите за змиорки - разкъсва ги и изяжда змиорките.





Въпреки шеговитите нотки в описанието, които даде Майк за хранителните навици, поведението и физическите данни на Скунксовата Маймуна, той отново наблегна на суровата, първична натура на тези същества и фокусът на тяхното оцеляване. Етикетът и доброто поведение не заемат челно място в списъка с приоритетите му.

И това ме накара да се замисля: А защо пък трябва да го правят? Тези същества намират онова, което им е нужно и вършат каквото трябва, за да оцелеят. Само колко много се различават от нас в това отношение.

Ние, хората, сме започнали съществуването си като ловци и събирачи. Разликата е най-вече, че някога не сме били така добре оборудвани и се е наложило да започнем да си правим инструменти и да ползваме огъня, за да оцелеем.

Страхували сме се от студа, затова сме убивали животните и сме им взимали кожите, палели сме огньове, за да топлим малките си неокосмени тела. Страхували сме се от глада, затова сме изяждали месото на животните и сме започнали да използваме пръчки и скали, за да копаем корени, понеже ръцете ни не са можели да свършат това за нас. Страхували сме се от жаждата, затова сме започнали да създаваме съдове за вода от животински пикочен мехур, за да си подсигурим вода на местата където не е имало такава. Страхували сме се от тъмното, а очите ни не са виждали добре през нощта, затова сме палели факли или сме стояли на закрито, когато слънцето залезе. Страхували сме се от хищници, затова сме създали оръжия, за да вземем преднина пред тях. Страхували сме се от стихиите, затова сме използвали оръдия, за да си създадем подслон.

Появили се изобретенията, селското стопанство и индустрията. Изведнъж, всички неща, от които сме имали отчаяна нужда, станали достъпни за употр*ба и лесни за придобиване. Вманиачили сме се по удобствата. Животинските кожи отстъпили място на масово-произвеждания текстил. Дрехите ни започнали да се цапат, затова сме измислили пералните машини. Други хора започнали да отглеждат и убиват храната ни вместо нас, а ние сме започнали да работим в текстилните фабрики или фабриките за перални машини, за да спечелим пари, с които да си купим тази храна. Биг Мак заменил големите парчета от еленско месо, опечени на шишче над огъня и стига да имате някаква работа, пък било то и в МакДоналдс, почти сигурно било, че сте си подсигурили средствата за дом, храна, дрехи, вода за пиене… Преместили сме се в долините, далеч от пустошта и сме съградили цивилизации от бетон и стъкло, където всяка нужда е на разстояние само едно телефонно обаждане или един *урс с колата. Появил се интернет, който ни осигурил достъп до всичко, което може да ни се прииска, стига да можем да насочваме мишката и да кликваме, а също и да разполагаме с кредитна карта под ръка.

За нас работната заетост е равносилна на оцеляване. Не е чудно, че нашият свят пропада необратимо със срива на пазара на труда.

Но се случило и нещо друго. Станали сме мързеливи. Развили сме мисленето, че нещата ни се полагат по право. Започнали сме да се презадоволяваме и лесно да се отегчаваме. Някъде по пътя сме спрели да създаваме от нужда и сме започнали да правим неща само защото можем, просто така - за забавление. Милиони изкуствени риби-трофеи задръстват сметищата ни, докато мелодията „Заведи ме при реката” се носи по вятъра. Риалити предаванията превземат документалния жанр, докато стоим залепени за телевизорите, а колективните ни задници стават все по-дебели с всеки изминал ден, задоволени откъм забавления, но почти необразовани.

Най-големият ни страх сега сякаш е скуката.

Непрестанно ни залива поток от хора, опитващи се да ни продадат нещата, които произвеждат. Затрупват ни с реклами, които ни казват, че не сме с достатъчно хубав тен, нито пък достатъчно високи, нито достатъчно слаби, нито достатъчно богати, зъбите ни не са достатъчно бели… Живеем в една чужда цивилизация от стъкло и бетон, пластмасови пари и модни тенденции, твърде отдалечени от естествената си среда. Станали сме зависими от човешките предмети, обсебени сме от изобретенията. Прекалено „изтънчени” сме, както в технологично, така и в културно отношение…

И сме много, много уязвими.

Ако утре електроразпределителната мрежа се повреди завинаги, дали ще оцелеем без хладилниците си? Знаем ли как да ловим риба, да ловуваме, да създаваме нещата, нужни и да оцелеем, без да имаме напълно оборудвания УолМарт под ръка, от който да си набавим инструменти, тиксо, игли и конци? Дали ще можем да си осолим месо или ощавим кожа? Колко от нас ще хукнат към компютрите, за да потърсят отговора в интернет, само за да разберат, че връзката ни с това необятно хранилище на знания я няма… и че отново единственият фокус на нашия живот се свежда до оцеляването?

Нима това означава да си „човешко същество”?

На Саскуоч не са им трябвали инструменти и оръжия - тяхната сила им е била достатъчна. Не са им трябвали дрехи, защото вече са били покрити с козина. Не им е бил нужен огънят - очевидно съвсем добре си смилат и суровото месо, нито пък светлината, понеже зрението им позволява да виждат в тъмното. Те живеят така, както са живели и преди, вероятно от милиони години - без да създават нищо, без да искат нещо.

И се чудим защо на нас ни е толкова трудно да ги открием? За да открием нещо трябва първо да го разберем. Но как е възможно да разберем нещо, което живее в един толкова отдалечен свят от онзи, който сме създали за себе си?

В научните среди се води много разгорещен спор относно това дали Бигфут са „животни” или „хора”, дали са „интелигентни”… и ако е така, доколко интелигентни?

Предполагам, че отговорът зависи от това кой как определя интелигентността. Ние хората се тупаме по гърбовете, че сме много умни. Много ни бива да създаваме неща, от които имаме нужда. Но също и създаваме неща, които не са ни необходими, като междувременно прецакваме природата и плюем там, където и се храним, образно казано. Всичко, което произвеждаме е направено от нещо. С други думи, всичко, което създаваме разрушава нещо друго. Седим си на тоалетната и се бършем с дървета, четем вестници, направени от дървета, в къщи, построени от дървета.

А в това време Саскуоч просто живеят сред дърветата (или поне сред онези, които още не сме изсекли за да се бършем с тях).

Ние създаваме и рушим, рушим и създаваме, безразборно и безпричинно – за удоволствие, за забавление, докато постепенно ставаме все по-зависими от собствените си творения.

Нима това е интелект?

Едно от определенията за интелигентност е: „способността да придобиваш и прилагаш знания”. Но нашата представа за интелигентност през годините е станала по-социално ориентирана.




Представете си за момент двама мъже, които стоят рамо до рамо.

Уилям е завършил Харвард и е професор по право. Облечен е в спретнат костюм от три части, говори правилно, добре подстриган е, висок, с хубав тен, атлетичен, има заслепяващо бяла усмивка и е финансово успешен.

До него стои Трой - рибар трето поколение, отраснал сред блатата борейки се с алигаторите. Той носи карирана риза, мръсен гащеризон, има малък корем, направо размазва с провлачения си говор, липсват му няколко зъба и плюе по тротоара докато говори.

На пръв поглед, кой от тези двамата мислите, че повечето хора биха определили като по-интелигентен?

Софистикацията (усложняването) се е превърнала в синоним на интелигентност. Но само заведете Уилям в едно тресавище и го оставете там… и бързо ще осъзнаете, че  интелигентността е нещо много относително.

Горкият Уилям не би имал и бегла идея как да оцелее.

А дали можете да обръснете един Бигфут, да го заврете в костюм от три части, да го поканите на вечеря и да очаквате да се впише? Не. Обаче неговата липса на онова, което наричаме „култура” и „обноски” пречи ли му да има способността да придобива и прилага знания?

Не.

Интелигентността е само едната част от уравнението. Дали Скунксовите маймуни или Саскуоч притежават други качества, които биха ни накарали да ги възприемаме като „по-човеци” отколкото животни? Или пък са само големи, смърдящи, жестоки, безмозъчни ядящи машини?

Предстоеше Майк да ме просветли и по този въпрос.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:12:44 pm
Глава 9
Природата на звяра


Веднъж, разхождайки се надолу по реката, се натъкнах на група хора върху речен нанос откъм другия бряг, които се къпеха и си изкарваха един приятен ден сред близки и приятели. Оттук подушвах скарата. Имаше някъде към двадесет и пет души - от деца до възрастни, които се забавляваха, крещяха и подвикваха. Чуваше се музика… Хубави моменти, наистина хубави. Имаше към 8-10 човека, които плуваха или лежаха върху надуваеми пояси.

Стоях сред дърветата и наблюдавах как се веселят, чудейки се дали осъзнават какви късметлии са, че имат роднини и приятели, които ги обичат. Това е нещото, което винаги ми е липсвало и никога няма да имам, но съм сигурен, че усещането е страхотно.

Седнах, облегнах се на едно дърво и се замислих - размишлявах за собствения си живот и как ми се иска нещата да бяха различни. Щеше да ми хареса да имам жена и деца, но явно не ми е било писано. (Обичам децата… всъщност винаги казвам на хората, че се разбирам чудесно с деца и кучета. Просто с всички останали имам проблеми.)

Докато седях там, чух нещо да се приближава откъм гърба ми. Обърнах се и видях Големия Приятел. Предполагам беше чул шума и е наминал да види какво се случва. (Така правят Бигфут: обичат да знаят кой е наблизо и наминават да проверят.) Стоеше на 10 метра от мен нагоре по течението и гледаше оттатък реката. Нищо не казах. Само изчаках да видя какво ще направи.

Предположих, че след като види за какво става дума, ще си тръгне, но той просто стоеше там и ги наблюдаваше. След малко едно от децата се заигра наоколо и бутна единия от поясите, върху който лежеше момиче на около седем или осем години, надолу по течението. Поясът се понесе надолу по реката - не много бързо, но достатъчно, че да не могат да го стигнат с плуване. Момиченцето пищеше някой да я изведе оттам и започна да плаче. Всъщност не я грозеше опасност, стига да си стои върху пояса, но тя пищеше все едно е точно обратното.

Поясът премина точно покрай нас и Големият Приятел наистина се притесни и тръгна да я следва надолу по течението. Не свали очи от нея дори за миг. Когато мина покрай мен му казах: „Тя ще се оправи. Виж, взеха лодката и ще я доведат.” Но изражението му беше доста тревожно и издаваше един хленчещ звук. Продължи да я следва.

Лодката премина бързо покрай нас, прибра момичето и го отведе при майка му. Той се върна, зае мястото си и продължи да ги наблюдава. След известно време приседна и двамата останахме така през целия следобед.

Мислех си каква жалка двойка представлявахме. И струва ми се точно така се и чувствахме. Но той се беше разтревожил наистина за онова малко момиче. Чудех се дали нямаше да опита да я спаси, ако се бе наложило.

(Човек не усеща когато го наблюдават и се обзалагам, че онези хора щяха да откачат, ако знаеха, че една Скунксова Маймуна и нейният другар ги съзерцават.)

Слънцето залязваше и хората се прибраха вкъщи. Големият Приятел навлезе в гората и дори не ми каза „довиждане”. Изглеждаше сякаш е тъжен.

Прибрах се в лагера и запалих огън. Приготвях си вечерята, когато той се появи. Изглеждаше така, сякаш е загубил най-добрия си приятел. Попитах го: „Какво не е наред? Самотен ли си? Разкажи ми…” Той просто стоеше там и ме гледаше. Погледнах го и аз, протегнах ръцете си към него и казах: „Какво? Ще си стоиш там и ще ме зяпаш ли? Гладен ли си? Ето… опитай това.”

Отворих консерва с шунка и му я дадох. Той я помириса, след това я облиза и отхапа. Очите му доста се разшириха и той изсипа останалото в устата си. Доста му се услади. Казах му „И преди си го ял това, само че не направо от консервата… бива си го, нали? Ще направя „бял човек” от тебе… само почакай”.

Дадох му малко плодове и хляб. Той ги изяде, после се върна в тресавището и през остатъка от нощта повече не го видях.

На следващия ден валеше, затова се отправих обратно към града. Не ми беше приятно да го оставя, но се налагаше да се върна на работа, а пътят беше дълъг девет часа, така че бързах да тръгна преди да е станало твърде късно. Оставих му, каквото имаше от храната, както винаги. Видях го чак когато вече отпътувах и ми беше много криво, че тръгвам. Сигурен съм, че и той ме видя…

Струва ми се, че винаги знае кога идвам и си отивам, дори и да не го видя. Винаги извиквам, „Трябва да тръгвам, Големи Приятелю! Ще се помиришем по-късно! На масата има храна за теб!”. След това се качвам в лодката и потеглям, като винаги го търся с поглед на тръгване. А понякога той слиза до реката, за да ме изпрати.


Състрадание. Загриженост. Скунксовата маймуна на Майк ми се стори притеснена за момиченцето в реката. Но означаваше ли това, че съществото е способно на осъзнато съчувствие, или реакцията му беше чисто инстинктивна - като на животно? Въпросът „човек” или „животно” ме вълнуваше откакто се помня. Чувствах, че да поставя тези същества на мястото им сред черно-бялата скала, е от съществено значение за разбирането на тяхната природа. Надявах се Майк да продължи да ме „осветлява” по въпроса. Въпреки че той нямаше никаква представа какви въпроси си бях задавала през всичките тези години, неговите преживявания изглежда даваха отговорите им.



Когато го погледна в очите, като че всеки момент ще ми проговори. Все едно гледам очите на човешко същество. Разбирам, че има нещо повече в него  -знание, мъдрост и една тъга – като копнеж по нещо отдавна отминало.

Понякога сядаше и се заглеждаше към блатото или оттатък реката, все едно чака някого. Може би изгубена любов или някой от неговия вид – познато лице, някой, с когото да се свърже. Представяш ли си какво е да си единствен от вида си на мили разстояние и да нямаш контакт с никого? Да ти липсва чувството, че принадлежиш на някой, който осмисля живота ти?

Той се взираше в нощта и си личеше, че мислите му са някъде надалеч. А от време на време издаваше един нисък, тъжен писък, който проехтяваше из тресавището.После притихваше, сякаш чака отговор. Звукът беше наистина тъжен и добавяше зловещ оттенък на нощта.


По-рано съществото винаги се появявало само и Майк си направил заключението, че той е единствената Скунксова Маймуна наоколо. Чак по-късно открил, че има и други.



Струва ми се, че по някакъв начин усеща какво чувствам… сякаш долавя настроението ми и отвръща на онова, което изпитвам в конкретния момент. Забелязал съм, че когато съм депресиран, той стои по-близо до мен. Тогава идва в лагера през нощта и се взира в мен, като си мисли, че спя – така, както би направила с едно дете нощем, за да се увериш, че всичко е наред. Но когато ми е весело и се чувствам добре, се държи повече като мой съсед. Знаеш, казвате си по едно „здрасти”, дърдорите си тъпотии известно време, а после си вършите вашата си работа, но знаете, че другият е там, само на няколко крачки, в случай, че ви потрябва.

Струва ми се, че затова се навърта около мен… чувстваме се по един и същи начин и той го разбира. Той ме усеща, също както и аз разбирам неговите чувства.

Но през пролетта нещата се променят. Спира да идва толкова често, а и вече се чуват други скунксови маймуни сред блатото и на другия бряг на реката. През нощта виждам повече сенки да се движат наоколо и ги чувам как се викат един друг.

Чувал съм хората да казват, че Скунксовите Маймуни потропват по дърветата, но на това никога не съм ставал свидетел. Не казвам, че не го правят, но ако е обратното ми се струва, че би могло да е таен начин да се информират един друг за присъствието на хора. Само си помисли… ако не искаш да издаваш позицията си, намираш начин да говориш без всъщност да го правиш. Във Втората Световна Война войниците са имали щракалки. Ако се съмняваш кого чуваш да се промъква в тъмното, използваш щракалката си. Ако щракнеш и ти върнат щракване обратно, вече знаеш, че е един от твоите и не бързаш да стреляш.

Тези диви хора, както обичам да ги наричам, са умни. Те имат капацитета да извършат нещо подобно. Ето защо не можеш да ги откриеш.



(http://img.huffingtonpost.com/asset/scalefit_630_noupscale/56bd27a31a00002d00ab2853.jpeg)
Снимката не е част от книгата
Кадри от известния случай на "испанския Йети"
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:15:30 pm
Какво са те? Разсъждавал съм доста върху това , вземайки предвид срещите си с този Бигфут и наблюденията върху нещата, които прави и начина, по който ги върши - как се справя и адаптира към промените в заобикалящата го среда; как реагира на присъствието на хора - да се крие и наблюдава от разстояние, като изучава какво правим ние; знанието как да предвижда опасностите, на които го излагаме, като коли, оръжия и магистрали; да стои далеч от беди. А също и да учи малките си да странят от хората и да внимават за опасностите.

Това ме кара да смятам, че спадат към съществата с развит интелект. Може да ми оспорите, че всички животни разполагат с такъв и че една Скунксова Маймуна не се различава от един елен или рис, но колко Скунксови Маймуни сте видели да бъдат блъснати от кола и колко елена или риса сте виждали да бъдат премазани докато пресичат пътя? Бигфут знаят как да различат опасността и как да реагират на нея, като например да заобиколят гърмяща змия, вместо да стъпят отгоре и. А също и как да я убият, откъсвайки главата и и захвърляйки я настрани, както и за коя нейна част да внимават и коя могат да изядат. Знаят как да откачат сом от кукичка без самите те да се закачат на нея. Знаят как да се пазят от каймановата костенурка и как да я докопат преди тя да докопа тях.


(http://cdn.net.outdoorhub.com/wp-content/uploads/sites/2/2012/11/11-2-12-Turtle-2.jpg)

Ако заведете едно човешко дете в гората и го оставите само, далеч от други хора… ако това дете оцелее и го откриете отново след десет години.. какво всъщност ще намерите?Един нормален младеж? Или може би див човек, изхранващ се с каквото намери, който не се доверява на хората и отдавна е забравил, че самият той някога също е бил човек. Дали ще може да се научи да чете и пише? Да говори? Би ли разбирал човешкия свят? Дали би могъл да се научи да върши нещата, които и ние вършим? Как би се развил мозъкът му?Дали ще си остане див завинаги или бавно ще се върне към онова, което наричаме „цивилизован”?

При Скунксовите Маймуни е същото. Те имат повече общо с див човек, отколкото с диво животно. Приличат доста на нас, само че са по-добри… не се преследват едни други, и делят храната и любовта си едни с други.

Ако дадеш на Скунксова Маймуна храна, тя ще я раздели с теб. Случвало се е много пъти да дам на Големия Приятел торба с ябълки или праскови и той да ми върне обратно една, а когато я изям, да ми подхвърли друга и така докато не свършат всички плодове. В началото не беше така. Просто взимаше торбата и изчезваше. Но с течение на времето, след като започнахме да си вярваме, започна да споделя храната си с мен. (Научаваш се да я ядеш , че дори да ти харесва, понеже Скунксовата Маймуна я пръска със слюнка и тем подобни. Понякога е доста гадно… затова гледай да ти се намира вода наблизо, че да можеш да изплакнеш с нея. И яж само храна, която си си донесла сама, освен ако не обичаш сурови ракуни или сурови костенурки.)

Много диви животни се показват през нощта, защото е по - безопасно отколкото през деня. Защо? Заради хората. Хората убиват, затова те се учат да ги избягват и прикритието на нощта е добър начин да се движат незабелязано наоколо. Скунксовите Маймуни знаят това, което е и другата причина да са трудни за откриване. Но се появяват и през деня, когато наблизо няма хора. (Като се замисля, дивите животни знаят, че дори и най-добрите сред хората са опасни за тях, затова ги избягват.)

За всички диви животни намирането на храна е приоритет номер едно. Същото е и при Скунксовите Маймуни. Докато се придвижват наоколо се хранят през цялото време, изяждайки всичко на което се натъкнат.

Виждал съм го да се спуска да преследва заек или друго малко животно. Може да бяга със скорост някъде от около 45 км в час и я развива от спряло положение. Когато просто си ходи, ми се налага почти да тичам, само за да е в полезрението ми. Съвсем спокойно може да измине към 80 км дневно. Когато му се налага да се придвижи до някъде, върви бързо и целеустремено. Все едно е на автопилот и не позволява нищо да го забави.

Така че да знаеш - ако някога те е преследвал Бигфут и не те е хванал, то е защото не е поискал да те хване. Няма начин да го надбягаш, а застанеш ли лице в лице с един от тях, негов си. Няма начин да се измъкнеш, ако реши, че те иска. Най-добре е да застинеш на място и да стоиш спокойно. (Успех в начинанието, между другото, понеже да си „спокоен” ще е последното нещо, което ще ти хрумне…)

Но можеш и да установиш, че съвсем не си толкова изплашена, колкото си мислела, че ще бъдеш.

Можеш да определиш настроението на една Скунксова Маймуна, ако я погледнеш в очите, или да разбереш дали се готви да ти направи нещо - също както и при хората. Очите му разказват история - всичко, което трябва да направиш е да я прочетеш и да я проумееш. Той ще ти покаже директно какво иска да направиш и ако желанието му е да избягаш с писъци в тъмното, по-добре го послушай.

Скоро страхът ти ще се смени със страхопочитание и самото му зърване някъде наоколо ще предизвиква в теб целият спектър от емоции - от страх до усещането, че си в присъствието на нещо старо като вселената. Но в очите му ще съзреш и мъдрост, която ще те остави без дъх, ако самата му миризма вече не го е сторила.


Спомням си онзи поглед в очите от срещата ми с Бигфут в детството… онази страховита дълбочина и присъствие, които ми подсказваха, че гледам интелигентно същество. Онези очи ме накараха да посветя целия си съзнателен живот оттам нататък в търсене на разбиране.


* * * * *

По време на един от по-ранните ни разговори, двамата с Майк обсъждахме случаите на агресия при срещи с Бигфут. Обясних му, че повечето от привидните случаи на „агресия”, за които съм чувала или чела, без значение дали става въпрос за тропане, крясъци, чупене на дървета или хвърляне на предмети по хората, изглежда бяха причинени от човеци - или директно чрез натрапване, или поради дразнещо поведение, а понякога дори само чрез самото им присъствие в гората при определени обстоятелства.

Майк притихна. „Трябва да ти е ясно… Когато говорим за нашия приятел нещата са сериозни. Ако те забележи, вечи си негова. Вече не разполагаш със себе си. Мога да ти разкажа една случка, но няма да ми повярваш.

„Майк” отвърнах внимателно аз, „все още не си ми казал нищо, което наистина да ме изненада.”

Той си пое дълбоко въдух. „Добре. Но не казвай, че не съм те предупредил.

И тогава ми разказа за една трогателна и някак забавна среща, която споделяше отново в писмото си:



Най –важното, което мага да ти кажа е следното:

При никакви обстоятелства не ръчкай Бигфут с пръчка. Не им харесва.

Веднъж бях в много добро и малко игриво настроение, а и бях свикнал с неговото присъствие, затова започнах да правя някои неща, които сега като си помисля, въобще не трябваше да върша.

Той стоеше на големия дънер в лагера ми и ядеше от една кутия с храна, която му бях донесъл. Омиташе я с апетит. Аз седях на другия край на дънера, на около 2,5 метра от него.

Взех една пръчка, дълга някъде към два метра и дебела колкото палеца ми. Откъснах по-малките клончета, но оставих няколко листа в самия и край. Започнах да го гъделичкам по ухото с нея,а той се пазеше все едно от муха. Когато видя, че съм аз, обърна се и изрева с нещо между заплашително изпуфтяване и недоволно ръмжене.

Е, повечето хора биха го приели като предупреждение да спрат да се майтапят, обаче както казах ми беше едно шеговито в онзи ден, затова реших да мина едно ниво по-нагоре и започнах да го ръчкам отсрани с пръчката - не силно, съвсем лекичко, като го попитах: „Какво има, Големи приятелю… май нещо си сърдит днес?” и отново го ръчнах.

Само за един миг той пусна кутията с храната, присегна се, сграбчи пръчката и ме издърпа към себе си. Случи се толкова бързо, че нямаше как да избягам. Само с едно движение на дясната си ръка, ме сграбчи през гърдите, изправи се и с голяма охота ме изхвърли през лодката в потока.

Паднах в средата на водата, на около два метра от лодката. Изправих се, понеже беше само към метър и двадесет и погледнах към брега. Той стоеше на ръба на водата с пръчката в ръка и я размахваше напред-назад, все едно трепе мухи.

Извиках „Защо, да му се не види, направи това, Тъпчо?” той просто си стоеше там с доволна усмивка, като почти се хилеше.

Прецапах до брега и се опитах да се измъкна, но той ме натискаше с пръчката и ме побутваше напред-назад. „Мамка му, това боли! Стига вече! Разбрах ти намека… да не те бутам с пръчка, нали така?”, но всеки път щом се опитах да се изкатеря, той ме ръчкаше и побутваше.

Като заотстъпвах му казах: „Виж, тук има малки алигаторчета и мамчето едва ли е надалеч, затова ме измъкни оттук преди да ме докопа алигаторката.” Не мисля, че му пукаше дали това ще се случи. Само си стоеше там с пръчката. „Добре тогава… Ще използвам супер мозъка си на човек, за да те прецакам…” Замъкнах се до лодката и започнах да се катеря вътре. Тъкмо си сложих ръцете на ръба и се канех да скоча вътре, когато той сграбчи лодката с една ръка и я измъкна на брега.

Не вярвах на очите си. „Защо, по дяволите, направи това?” А той си стоеше там с неговата си пръчка и поглед, който сякаш казваше: „хайде, нещастник, твой ред е.”

Седнах във водата, като само главата ми се подаваше навън. „ОК. Печелиш. Съжалявам… повече няма да те ръчкам с никакви клони”. Той пусна пръчката, върна се при дънера, седна и започна да яде.

Излязох от потока и погледнах лодката си: „Ще ми помогнеш да я върна обратно в реката, нали?”

Той изръмжа, което аз приех за отказ, затова отидох и седнах на дънера, загледан в лодката. Казах : „Яко, човече. Наистина е много яко.” Той измъкна една ябълка от кутията и ми я подаде.

Щом приключи с яденето, се надигна и се отправи към блатото. Аз извиках след него: „Ясно, значи ще трябва съвсем сам да си върна лодката във водата, така ли?”

Той изгрухтя нещо през рамо и продължи да върви.

Струва ми се, че наистина го ядосах, но също и че през онзи ден ние се сприятелихме. Това е един от любимите ми спомени. От друга страна, си беше напомняне за това, колко силен бе той и че аз трябва да съм по-внимателен в негово присъствие. Понякога забравям кой е и се отнасям с него като с домашен любимец. Цялата случка можеше да има съвсем различен край.




Със задълбочаване на нашето приятелство и все повечето неща, които Майк споделяше относно личния си живот и преживяванията си, започнах да разбирам какво нарича „перфектната буря” от обстоятелства, която го е довела до постигането на онова, което много от нас са се опитвали и не са успявали да направят - да имат близки взаимоотношения и да разбират тези същества.

По времето, когато работел при реката и случайно попаднал на следите, Майк преминавал през труден период от живота си. Като всички нас, когато страдаме емоционално, той потърсил утеха там, където могъл да я намери. За Майк това била самотата на блатото. Светът на хората продължавал да го дистанцира и разочарова, докато светът на природата го примамвал. Тук откривал тишина - място, на което да размишлява, в което да избяга и да балансира себе си без натиска на обществото и нуждата да се впише в него. За известно време болката била толкова силна, че Майк прекарвал почти всичкото си време в тресавището и избягвал хората… и живеел като Скунксова Маймуна.

В началото, изплъзващата се сянка, която мълчаливо споделяла неговото уединение, му предоставяла желаната утеха. Предизвикателството да преследва Скунксова Маймуна сред кипарисите била за предпочитане пред това да седи безмълвно и да усеща тежестта на миналото върху себе си. Но колкото по-дълги ставали посещенията му в блатото, толкова повече се задълбочавали разбирането му за съществото и връзката му с него.

Както Майк обясни: „Бях излязъл сред природата поради лични причини, които нямаха нищо общо с намирането на Скунксова Маймуна. И това е разликата между мен и онези, които само вдигат шум. Аз не бях там за да доказвам нищо на никого.

Звучеше логично. Този човек на практика живееше в тресавището, нямаше почти нищо за губене, беше се кажи-речи „развел” с хората и се беше преместил да живее в задния двор на Скунксовата Маймуна. Не беше воден от конкретна визия за нещата, освен от чисто любопитство и беше развил отношения с едно същество, които в последствие щяха да се превърнат в нещо като приятелство… и правейки това, беше излекувал себе си. И нямал намерение да разказва на никого за това, понеже последното, което искал да направи е да навлече беда на спътника, който бил с него през един от най-тежките моменти в живота му.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:17:20 pm
10
Не просто външност


Като се върна назад към момента, в който започнаха нашите редовни срещи, се сещам – той ми позволяваше да му нося храна, но не идваше да си я вземе, докато не се отдръпна на прилично разстояние. Това беше по времето, когато още го проучвах.

Бях оствил малко храна на мястото, където слънцето успяваше да пробие през дърветата и земята бе по-суха отколкото наоколо. Това бе единственото място, където растяха борове, а игличките им се бяха посипали като килим. Той сядаше и ядеше. Понякога, след като се нахрани, полягваше на игличките и спеше.

Един път, докато спеше вече повече от час, а аз се разхождах наблизо да видя какво още се навърта наоколо, забелязах някакво движение на север и се опитах да разбера на какво се дължи.

Ловци.

Бяха ловци - четирима, придвижваха се насам през блатото. И четиримата имаха пушки и вървяха право към мястото, на което спеше Големият Приятел. Това не беше никак добре… Ако попаднеха на него, със сигурност щяха да го застрелят.

Погледнах натам, където спеше Бигфут и го видях да коленичи зад едни храсти и да наблюдава приближаващите се ловци. Някак си беше разбрал, че са там и се криеше, за да наблюдава какво ще направят. Нямам идея дали ги бе чул или подушил, но знаеше, че идват и беше в готовност. Всичко се случваше точно пред очите ми.

Чаках да видя какво ще направи. Напълних пушката си със сачми, възнамерявайки да му окажа помощ, ако му потрябва. Нямах намерение да застрелвам никого… просто щях да се целя наоколо, за да отклоня вниманието им от Скунксовта Маймуна, а също и да им осигуря време да се измъкнат.

Онова, което той направи обаче, беше толкова яко, че ме разсмя. Той просто отстъпи встрани и ги остави да преминат покрай него. Движеше се толкова бързо, приведен към земята, че приличаше повече на мечка, отколкото на Скунксова Маймуна. Пълзеше по земята и се прикриваше в храсталака на около 200 метра от мястото, на което бе спал. Чакаше ги да го подминат, скрит в храстите. Те така и не разбраха, че е там.

След като отминаха, той тръгна бързо в другата посока, като поглеждаше през рамо от време на време. Смятах, че ще побегне от тях, но той направи онова, което бих направил и аз. Скри се и ги остави да преминат покрай него, а после тръгна в посоката, от която бяха дошли. Това беше умен ход от негова страна и ми показа, че в действителност е повече от самата си външност.

Той знаеше, че са опасни, затова се отдалечи от тях възможно най-бързо. Наблюдавах го докато мога и изведнъж той изчезна като кълбо дим. Не го видях повече от месец след това.

Ловците носеха камуфлажни костюми и в началото ми беше трудно да ги различа. Но не и на него. Него не можаха да го излъжат. Той ги видя като идват, а те така и не разбраха за него.


И ето го отново Майк – другаря на Бигфут, който наблюдаваше хората в тресавищвто не с очите на човек, а с тези на Скунксова Маймуна. Адаптивното поведение, на което беше станал свидетел, подсказваше интелект. И бе напълно очаквано. Как иначе нещо би могло да се изплъзва на хората толкова време, освен ако не го правеше наистина много добре? Да тръгне в посоката, от която бяха дошли не само гарантираше, че няма отново да се натъкне на тях, но и увеличаваше два пъти разстоянието помежу им.

Но имаше нещо друго в тази случка, което ме порази: Винаги ни казват да не храним дивите животни, защото с времето привикват с хората и започват да се приближават до тях без страх и предпазливост, в търсене на следващата дажба. Някои черни мечки с проблемно поведение се налага да бъдат хванати и преместени в ново местообитание, понеже са привикнали да бъдат хранени от туристи или дружелюбни съседи, ако живеят в някой селски район. Но очевидно Скунксовата Маймуна много добре е разбирала разликата между Майк и останалите хора. Вместо да се доближи до ловците, за да търси храна, Бигфут се скрил, а после избягал.

Наближавах края на тази невероятна история. Докато четях как Майк описва онова, което според него са съвсем обичайни подробности от поведението на Скунксовата Маймуна, не можах да не се ухиля. Когато се сетя за онези, които са прекарали толкова много години, разпитвайки свидетел след свидетел за наблюденията им на пресичащи пътя Бигфут, си представям подозрението върху лицата на въпросните учени, ако чуят за подробности като тези. Дали ще повярват?

За ирония, вероятно няма.



Хората са разказвали за случаи, в които Бигфут ги наблюдава, наднича през прозорците, разхожда се на верандата им, следи ги от гората, докато работят на полето или секат дърва. Те са любопитни да научат повече за нас. Съвсем естествено е да искат това.

Виждал съм го да следва лодка надолу по течението. Мъжете в нея ловяха риба и нямаха дори бегла представа, че ги наблюдават.

Виждал съм го също така да се катери по баржите, които местните ловци и рибари връзват по брега. (Това са закрити лодки, които не разполагат с двигател и трябва да бъдат теглени – думата е стара и няма да я чуете да се използва много, освен от някой стар местен жител). Та, Бигфут се качва на тези баржи, разглежда какво има на борда и наднича през прозорците. А някои баржи са толкова малки, че почти ги обръща, докато се качва на борда. Веднъж развърза едната от дървото, за което я бяха вързали и ми се наложи да търча да взимам моята лодка, че да ходя да я връзвам обратно.

Той плува много добре. Върви по дъното, докато вече не го достига , а после преплува като куче останалата част от разстоянието. Не му отнема много да пресече реката.

Мирише по-добре, когато изсъхне и козината му е по-червеникава… може би след като падне мръсотията се показва истинския му цвят. Освен това съм забелязал, че когато вали, водата, която се стича от него, е черна от калта и прахоляка.

Пъвият път, когато ми позволи да го докосна, беше по ръката. Стори ми се груба, като парче стара кожа - мека и здрава. След това прокарах ръката си по козината по неговата ръка. Беше спластена и боцкаше, както се случва с косата , когато не се мие. После си помирисах ръката и не миришеше по-лошо, отколкото ако галиш куче. Смятах, че ще вони, но не беше така и това ме наведе на някои размисли относно миризмата му… Чудя се дали няма някакви жлези, които да секретират определен вид миризма, примерно за да привличат партньори, понеже на моменти наистина не мирише толкова лошо.

Бигфут обича да лежи на слънце, докато не му стане горещо, после отива на сянка да се охлади и така повтаря отново и отново. Аз му викам… Соларно наместване. Не знам защо го прави, но като дете и аз правех същото – лежах на слънце. Е, не за да правя тен, а защото ми беше приятно. Вероятно в мен има нещо от Скунксовите Маймуни. Дали пък да не разтръскам родословното си дърво и да видя дали оттам няма да изпадне някоя Сунксова Маймуна.


Почти бях приключила с четенето. Чувствах се странно… някак дълбоко удовлетворена, но и същевременно разочарована. Толкова много въпроси оставаха без отговор… и тогава нещо привлече погледа ми и ми показа, че все още не бях чула дори половината от историята…

Има и други.

Те не ми позволяват да ги доближа, но аз ги виждам да се разхождат наоколо, а те пък не идват в лагера ми. Знам обаче, че нощем идват и ме наглеждат. Чувам ги да обикалят, но ако тръгна към тях, бягат. Ако разполагам с време, ще ги приобщя. Тогава ще ми се наложи да купувам доста храна.

От време на време някой от тях хвърля нещо по мен, а аз ставам и извиквам „Хей, стига с тия глупости!”

Една нощ се замислих за следното: Наблюдавала ли си хора в зоологическа градина? Те отиват до някоя клетка, обаче животното си лежи, а те искат да го видят да прави нещо… затова му подхвърлят някой фъстък или нещо друго, за да го накарат да се размърда. Хората искат зрелища, а спящият лъв или алигатор не са голяма атракция.

Дали пък не хвърляха разни неща по мен, за да ме накарат да се размърдам за тяхно забавление. Не бих се изненадал ни най-малко… те толкова приличат на нас.



(http://i.huffpost.com/gen/880172/thumbs/o-BIGFOOT-PETER-TRAVERS-570.jpg?12) (http://1.bp.blogspot.com/-CnlC6cpdU1U/T__ATLQFp8I/AAAAAAAA1W8/93D00E1twVc/s1600/david1.jpg)
Картинките не са част от книгата


Ще откриеш, че както ние искаме да ги опознаем, така и те искат да опознаят нас и с течение на времето, ако хората им позволят да съществуват и спрат да ги преследват из горите, те ще се разкрият пред определени хора, на които могат да вярват. Няма да се приближат до вас, ако ги преследвате. Ако гоните нещо, това само ще го накара все повече да не ви се доверява. В дивата природа има правило, че ако те преследват и те хванат, ще те убият – и това само по себе си ще те накара да бягаш по-бързо. Така че, ако си Скунксова Маймуна и те преследват хиляда хилчовци, които искат да те снимат… тогава какво ще правиш? Не знаят, че искаш само да ги снимаш. Те смятат, че искаш да им навредиш, затова бягат от теб.

Единственият начин да намериш Скунксова Маймуна е да я оставиш тя да те намери. Те разбират дали ще им създаваш проблеми или не. (Който го е страх от мечка, не ходи в гората, нали?) Не влизаt в рокерски бар, ако не караш мотор, нали? И защо? Защото може да ти наритат задника. Ето защо се крият, ако ги преследваш. Знаят, че ще им създадеш неприятности. И колкото повече хората ги преследват, все по-малко те ще ни се доверяват и ще отнеме много повече време да се осъществи контактът, който имам аз с Големия Приятел.

Оставях го да се убеди, че не съм заплаха за него; позволявах му да разбира кога съм наблизо, оставях го да ме доближава, но всичко това се случи след като четири години го преследвах из блатото без да стигна до никъде. И един ден ме осени - да го оставя да дойде при мен, ако иска. И една година по-късно той го направи. Наблюдавал ме е дълго преди аз въобще да го зърна дори отдалеч. Насочех ли фотоапарат към него, се покриваше и побесняваше. За него всичко, което не е естествено, е заплаха.

Така че сега съм на етап, в който искам да го защитя и да прокарам закони за неговата и на вида му закрила от хората, които искат да ги убият. Нужно е да докажа, че съществуват, но за да направя това ще трябва да ги изложа на опасност. Проклет да съм, ако го направя, проклет да съм и ако не го направя. Ако кажа къде е, хората ще дойдат и знаеш какво ще се случи… като да оставиш педофил в забавачница. Така че, какво да правя? Да поема риска и да го разкрия? Той ще бъде застрашеният… не аз. Е, с какво право да му причиня такова нещо? Би ли изложила собственото си дете на риск, само за да докажеш, че си права или би направила каквото е най-добро за детето ти?

През годините Бигфут е имал много близки срещи с ловци и съм забелязал, че когато в блатото има хора, той не ходи по пътеките. Често е някъде встрани и избира места, на които повечето от нас не биха отишли. Хората винаги избират лесния начин и следват отъпканото , затова не откриват много следи. Бигфут се отклонява от пътя си, за да остане скрит, като винаги избира пътеките, които още не са прокарани.

Повечето учени не биха нагазили до *ъз в блатото, нито дори до колене. Те се страхуват от тресавища, от гори и от онова, което броди из тях. Голяма част от тях са просто живеещи в кутийки кльощавелковци, които не биха открили Скунксова Маймуна, дори и да живееше в собствения им заден двор. Знам че звучи кофти, но проблемът е в тях, а те не го забелязват. Всички трябва да спрат да ги преследват, да се кротнат и да чакат. Те ще те намерят, ако сметнат че си заслужаваш.

Ако не си добър човек и излъчваш лоши вибрации, Бигфут ще ги прихване и единственото, което ще видиш от него, ще е мястото, на което е бил. Искам да кажа , че ако срещнеш някого и той те кара да се чувстваш неприятно, най-вероятно ще се отдръпнеш от него възможно най-бързо, за да защитиш себе си и семейството си. Дивите хора постъпват по същия начин. Те знаят какво има в сърцето ти и ако те усетят като заплаха или ще си тръгнат, или ще те прогонят. Ако имат малки, ще те прогонят. Ако някой от тях е болен или има друг проблем, ще те прогонят.

Те не изоставят болните или ранените. Те остават и защитават членовете на семейството си. Грижат се за своите.

Вярвам дори без капка съмнение, че ако убиеш или нараниш един от тях и той не е сам, другите ще те нападнат и ще убият жалката ти особа. И ще си заслужил всичко, което ти направят. И да, аз ще съм на тяхна страна. Те са благородно племе и заслужават уважение.

Научих много за себе си и бях принуден да погледна надълбоко в човека, който бях. През времето прекарано с него, пораснах и придобих знания, които не можеш да научиш от книгите. Приличат много на Индианците преди белите глупаци да дойдат и да ги изтребят заради земите им. Те се хранели от земята и взимали само толкова, колкото им било нужно да живеят, като били благодарни за нещата, която тя им давала. Обичали силно и уважавали всички неща, които споделяли земята с тях. Били благородни хора и аз им отдавам най-голяма почит… Можехме да научим толкова много за нашия свят, но понеже сме тъпи бели хора, избираме да заграбим онова, което не е наше и да го унищожим. И ще направим същото и с дивите хора. Ще ги намерим и ще ги избием или пък ще ги сложим в клетка - всичко в името на науката и парите.

Чак когато останат само двама, ще решим, че си заслужава да ги спасим. Но ще е твърде късно.


Облегнах се на стола си зашеметена. Майк си нямаше и на идея какъв подарък ми бе направил току-що. Всеки разказ, всяко изречение, всеки детайл, ако бяха верни, ми предоставяше повече информация, отколкото бях успяла да натрупам през всичките години на изследвания. Гледах в една точка дълго време, смилайки всичко, което току-що бях прочела.

Истина ли беше?

Вътрешният ми глас казваше, че да.

Но разбира се умът ми все още отказваше да вземе решение по въпроса и аз му го позволявах. Много е важно, особено когато уликите ти граничат с измислици, да не изгубваш обективност. Въпреки това, без значение каква сензация представляваше всичко, нямаше нито една причина да се съмнявам в разказа на Майк, просто защото той не ми бе предоставил такава. Връщайки се назад, погледнах обективно на цялата картинка - подробностите от неговите срещи; цялостното му наблюдение на външността и поведението на съществото; онова, което бях научила за Майк като човек; начинът му на споделяне на информацията (първо на порции, а сега…). И след прочитането на всичко това, така и не намерих никакви противоречия.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:19:41 pm
11
Ако от скунксова маймуна


През втората половина на октомври нашите телефонни разговори продължиха, вече по-често. Бяхме достигнали чувствителен етап в отношенията си: Разбирах, че Майк, който бе споделил с мен толкова лични подробности от срещите си с Бигфут, изпитва смесени чувства. Преливах от въпроси, но внимавах да не го претоварвам. Питах предпазливо, а той отговаряше по същия начин. Като цяло продължих да слушам, а Майк оставих да говори.

Когато започнахме да разговаряме за първи път през септември, Майк спомена накратко, че ще се върне в лагера си за Деня на Благодарността. По-рано бяхме водили няколко разговора относно доказателствата и защитата на Бигфут, за това как той ще занесе фотоапарат в блатото, за да се опита да се сдобие с физически улики и да документира на запис тяхното събиране. Сега той отново спомена за отиването си там в края на ноември и ние започнахме да обсъждаме логистичната страна на нещата. Майк изрази необходимостта да си купи фотокамера, понеже единствената, с която разполагаше, бе изгоряла по-рано в един пожар.

„Можеш ли да ме насочиш?” Попита ме, „Каква камера да избера?”

След известен размисъл, реших да му препоръчам ръчна камера Sony. Имах такава, стар модел TRV-310. За нея бях платила от скъпо пре-скъпо преди около десет години и все още си работеше страхотно, и я използвах редовно като ходех на проучвания. Имаше режим за нощни снимки – настройка, при която можеш да включиш инфрачервена лампа и която позволява на потребителя да „вижда” в тъмното. Снимките направени в този режим изглеждат малко на петна и са леко зеленикави, но напълно биха разсеяли притесненията на Майк относно слабата светлина под дебелата пелена от листа на дърветата в тресавището. Казах му, че може да си вземе една такава втора употр*ба за около $200 в EBay. Понеже не знаех как е с финансите, а не ми беше удобно да питам, реших, че това решение е добро при всички случаи.

„Какво ти е необходимо”, попита Майк, „за да докажеш Бигфут без да го убиваш?”

Бяхме се върнали на първия си разговор. Отговорих му бавно, като се връщах назад към всички моменти, в които сме обсъждали въпроса. „Предполагам, че ДНК. Ако успееш да го накараш да оближе някоя чиния, слюнката ще може да се изследва. Но струва ми се чинията първо трябва да бъде дезинфекцирана, да се държи с ръкавици, както когато я вадиш, така и когато я прибираш и да се сложи в пликче, което да се запечата. Ако успееш да запишеш на лента как облизва чинията и как после я прибираш, видео уликата ще окаже много добър коз при доказване резултатите от теста, в случай че се установи „примат с неизвестен произход”.

Сетих се и за нещо друго. „Освен слюнка, козина също би свършила работа. Ако можеш да вземеш малко козина…дали ще ти позволи да го срешеш?”

Майк изхърка. Приех това за „не”. „Какво ще кажеш за мухоловките-ленти?” попитах го аз. „Дали можеш да увиеш парче плод в такава лента и да го подхвърлиш към него. Вероятно ще успее да изскубне козина, ако се повърти из ръцете му.”

„Бих могъл просто да хвърля мухоловката към него” каза Майк. Опитах се да си го представя това и просто не знаех какво да кажа. „Хм, това може и да свърши работа” отговорих му, като отново му споменах за пърхута и раничките…

Направих всичко възможно да отговоря на въпросите му, но не насилвах нещата и макар че имах някои идеи, не бях съвсем сигурна какво ще правим с уликите, в случай че се сдобием с такива. Знаех, че ще се наложи да бъдат направени независими изследвания от лаборатория, която е безпристрастна и която вероятно не знае защо прави тези изследвания. Качествените видео доказателства щяха да свършат добра работа, когато се наложи да се подкрепят резултатите с печат„неизвестен вид”. Въпросът беше какво трябва да се направи с тези резултати, като в този случай хубавият видео материал би представлявал голяма заплаха. Да съберем в екип група учени? И да ги накараме да подпишат споразумение за конфиденциалност на информацията преди това? И как ще се случат нещата? Да ги помолим да си напишат научните трудове, да го класифицират, да анализират видеото и по някакъв начин да придвижим това към законодателните органи, като се опитаме да прокараме закон преди обществеността да е разбрала, че сезонът за лов на Големите Приятели е открит?

Въпреки това реших, че за Майк е по-добре да се опита да вземе каквото може, докато има тази възможност, а ако вече разполагаме с метериал под ръка, ще можем да се тревожим за това как конкретно да се разпореждаме с него чак след това.

„Би било чудесно, ако успееш да заснемеш ясно стъпалата, ръцете и лицето му”, казах аз. „Снимки или отливки от следи също би било добре.” Смятах, че стъпалата му са от особено значение. Д-р Джеф Мелдръм, професор по антропология от Държавния Университет на Айдахо, вече разполагаше с колекция от над 200 отливки. Ако се съгласеше да изучи следите, както и снимки на стъпалата, които са ги оставили, това би се ползвало от подкрепата на огромна база от данни - отливките на следи, които вече са натрупани и подробно изучени от застъпници на Бигфут сред научните среди.

„Ако само можеш да нагласиш друга камера, която да снима как ти снимаш него”, предложих аз. „Това също ще свърши добра работа”. Знаех, че устите на критиците, които биха извикали „Имама!”, щяха да бъдат затворени, когато видят доказателства заснети от първо лице. „Ето, накратко, как да го направиш”, продължих аз. „Ще нагласиш една камера в края на лагера, която да заснема целия лагер. Гледай да го хванеш с чинията, как му хвърляш мухоловката или каквото и да е. А после взимаш другата камера, скрита някъде в скута ти или под якето, нещо такова и го снимаш…”

Още докато го произнасях звучеше нелепо. Но по-добро не можех да измисля. Припомни ми за всички мейли, които съм получавала през годините от хора, които твърдят: „Лесно е, взимаш една пушка с упояващи стрелички, качваш се в един хеликоптер…” Лесно на теория - но не и на практика.

Не хранех много надежда. Не че не вярвах, че Майк поддържа достатъчно близки отношения със съществото, че да не може да вземе доказателствата. Просто се опитвах да си го представя седнал насред блатото да върши всички онези странни неща, а също и Скунксовата му маймуна, която стои там и безропотно приема всичко. Просто не звучеше правдоподобно. Това, с което Майк щеше да се сблъска не беше някой неодушевен предмет. Това беше едно голямо диво същество, вероятно и опасно, в случай че бъде ядосано.

Което ме накара да се замисля за нещо друго. „Относно инфрачервеното заснемане…” казах му.

„Какво за него?” попита той.

Има предположения, че те могат да виждат тази светлина. В случай че си вземеш камера с инфрачервено заснемане, използвай я внимателно и пестеливо.” Изпратих на Майк няколко линка за използвани камери Sony в EBay.

След няколко дни получих отговор от него по ел. поща.

Имам нужда да спра за малко… Ще се свържа с теб когато мога.

Имах чувството, че Майк е малко съкрушен. Аз се бях постарала само да си седя удобно и да го оставя да води разговора, но знаех, че за него нищо от случващото се не беше лесно. Най-накрая беше проговорил относно преживявания, които имаше от години, но за които не бе разказвал на никого, а в момента дори обсъждахме и да стигне с една стъпка по- нататък. Нямах нищо против да му предоставя пространството, от което имаше нужда.

* * * * *

Не поддържахме контакт около седмица, а през този период един мой приятел-изследовател от Тексас ми се обади. Разговаряхме относно следа, която му бях предоставила по-рано и това докъде беше стигнал с проследяването и, а някак си в процеса на разговора той започна да имитира Джордж Буш. Удивих се колко добре му се получаваше. „Няма ли да бъде смешно” попитах го, „ако стария У. беше изследовател на Бигфут и провеждаше интервю с Елвис като очевидец?”

И скоро разбрах сама. Изпрати ми клип, в който той е Джорд Уокър Буш и взима показания от Елвис. Имитациите му бяха невероятно точни. Бяха ми забавни… и взех, че ги пуснах в YouTube и блога.

Изследването на Бигфут си е сериозно, но и разочароващо занимание, затова понякога майтапите помагат да го понесеш по-леко. Клипчето представляваше изключително сполучлива гласова имитация на Джордж У., в ролята на изследовател, разпитващ Елвис, който бил забелязал Саскуоч на верандата си, открил следи от стъпки „навсякъде покрай Кади-то си” и целия бил „разтърсен”. В клипчето моят приятел правеше завоалирана препратка към Дик Чейни и епизода с лова на пъдпъдъци, в който Дик Чейни застрелва погрешка мъж, като казва (в ролята на Дордж Уокър): „ Имам си един човек..хаха… много го бива с пушката. Работил съм с него доста време. Ще го пратя там навън да видим дали пък няма да изплаши това нещо, каквото и да е то…” Толкова се забавлявах със способностите на моя приятел да имитира тези образи, че напълно пренебрегнах препратката с оръжието.

Скоро след това Майк се свърза с мен.

Може би ти и този тъп клоун си мислите, че е много забавно да си правите майтап как пращате някого с пушка да преследва Бигфут. На мен изобщо не ми е смешно. Едно е да носиш пушка, за да се защититаваш, а съвсем друго, за да убиваш Бигфут с него. Сгреших, че се свързах с теб. Мисля, че си добър човек, но си твърде близка с онези, от които искам да го защитя. Съжалявам, че историята се разви по този начин, но има твърде много неща, изложени на риск, а аз не знам на кого мога да се доверя. И като споменах доверие: Как бих могъл да се доверя на някого, който се шегува, че ще убие Бигфут и публикува подобни тъпотии? Не мога да си позволя да рискувам живота на приятеля си. Поне това му дължа. Ще ти изпратя негова снимка и когато го погледнеш в очите, надявам се ще видиш онова, което виждам аз и ще проумееш защо изпитвам тези чувства. С изключение на това, повече няма да поддържам връзка с теб. Благодаря, че ме изслуша. За мен беше удоволствие да разговарям с теб.

И както казваме в блатото… до помирисване.

Майк и Големия Приятел


От мейла на Майк ми се зави свят. Въобще не бях и помисляла за усложненията, които шегата може да довлече със себе си. Опитах се да му се обадя, но той не отговаряше.

Отговорих му със следния мейл:

Тази сутрин ти оставих съобщение, но имам нужда да ти го напиша. В момента съм доста разстроена.

Никога, нито дори за един момент не съм и помисляла, че тази шега ще бъде приета по този начин. Онази препратка към „човека с пушка” се отнасяше индиректно към Дик Чейни и инцидента по време на лов (от гледната точка на Джорж Буш. Това си беше голяма новина, която стоеше в основата на доста поличтически вицове по време на мандата на Буш.) Веднага щом я чух, схванах шегата - за това, че се отнася до Дик Чейни а също и майтапа, че вицепрезидентът обикаля наоколо и стреля по хората - а не, че някой насериозно се готви да застреля или рани Бигфут.

Никога не ми е хрумвало, че някой би си помислил дори за момент, че възнамерявам да навредя на тези същества по какъвто и да е начин - всеки , който ме познава, може да ти го каже. Размишлявайки върху това, ми се струва, че шегата може да не е разбрана правилно и се ужасявам като си помисля, че на някой може да му хрумне, че съм такава. Поради тази причина, поставих предупреждение във видеото в You Tube.

Въпросният изследовател е един от най-приятните хора, които познавам и също като мен въобще не проявява интерес към стрелбата по Бигфут. Това си беше политически хумор. Просто един ден ми разиграваше етюди по телефона и аз го попитах как ли ще звучи ако Джордж Буш, в ролята на Бигфут учен, проведе разпит на Елвис, който пък е в ролята на очевидец на Бигфут. И това беше неговата версия.

Разбирам, че защитаваш приятеля си. АЗ СЪЩО ГО ПРАВЯ. Посветих две десетилетия, вършейки каквото е по силите ми за да ги разбера и защитя и нямам никаква идея какво повече бих могла да направя, за да те накарам да проумееш това. Болно ми е, като си помисля, че някой, който и да е, би си изградил толкова лошо мнение за мен и намеренията ми, при положение, че те са и винаги са били най-чисти, що се отнася до безопасността на Големите Приятели.

Съжалявам, че си ме разбрал погрешно. Нямах намерение да обиждам никого или да оправдавам нечие деструктивно поведение – той просто се проявяваше като шегаджията, който си е.

Оутъм


В отговор Майк ми написа:

Ясно, разбрах и пак не ми е смешно… Трябва да разбереш, че светът, от който идвам, е напълно различен от твоя. Там, откъдето съм, няма цветя и рози. Не ти се сърдя.. все пак си само човешко същество и не би трябвало да те преценявам по същите стандарти както Бигфут. В случай, че искаш да разбереш откъде съм, кликни върху интернет документа. Там съм ти описал накратко живота си. Много вероятно е да избягаш с писъци или нещо такова, когато го прочетеш и не бих те обвинил, ако го направиш. Там ще разбереш защо ми е толкова трудно да се доверявам на хората.

Кликнах върху документа, прочетох. И разбрах.

Майк беше написал няколко страници за живота си и за нещата, които му се бяха случили в миналото. И изведнъж, причините за неговото желание да избяга от света и да се отправи към блатото ми се изясниха: този човек беше изстрадал повече нещастия, при това не по негова вина, отколкото на някого въобще му се полагаше. Точно тогава осъзнах не само защо не успява да се довери на никого, но и защо отношенията му с Големия Приятел значеха толкова много за него. Той е бил с единия крак в ада - и неговият приятел му бе помогнал да се измъкне оттам.

И тогава осъзнах, че отношенията ни с Майк - недоверчивия, кисел Майк с голямото сърце, не са по-различни от техните отношения с Големия Приятел. Границата беше тънка, недоразуменията просто бяха гарантирани, щом се бях захванала със загадка обвита в мистерия, а най-доброто, което можех да направя, бе да оставя другия да контролира ситуацията.

Моят отговор беше:

Прочетох каквото си публикувал и страдам за теб.

Иронията тук е, че дружбата ми с теб не е по-различна от твоята дружба с него. Става въпрос за едно и също нещо - да се сприятелиш и да се грижиш за някого, на когото не му е лесно да се доверява. Но и ти си допускал грешки, също като мен… иначе нямаше да те изхвърли в потока, затова че си го боднал с пръчка, нали? Разликата е, че той не е тръгнал да си ходи завинаги, оставяйки те с озадачено изражение, като обезсмисли всичкото време, през което си се грижил за него и си се опитвал да го разбереш.

На второ място съм изследовател . На първо – приятел. Така усещам нещата спрямо теб, така ги усещам и спрямо Големите Приятели. Винаги съм била, и винаги ще бъда.

А също, по ирония на съдбата, ако седнеш да разговаряш с него, предполагам, че разговорът ще протече по същия начин, като този, който предстои да водим с теб.

На този свят съществуват хора, на които можеш да се довериш и такива, на които не можеш. Хората, дори и онези, на които МОЖЕШ да се довериш, рядко ще са „безупречни” в твоите очи, вероятно защото идваш от място, което на тях им е трудно да проумеят. Но това, на кого все пак ще избереш да се довериш, ще определи съдбата ти, защото без значение дали ти харесва или не, всички ние съществуваме едновременно на тази планета и е неизбежно да се сблъскаш и с другите в определен момент. Има хора, които искрено ЩЕ се заинтересуват от теб, такива, които ГИ е грижа. Това са онези, които заслужават твоето търпение, понеже вярата в хората се отблагодарява - също както искреното приятелство или когато те даряват с истинска обич. Тъпчо!

Оутъм


Майк ми отговори с типичното за него чувство за хумор:

Цял ден мислих за теб и се чувствах като нищожество. Все едно бях скъсал с най-готиното си гадже: не онази с косматите краката и татуировката… другата, с мръсния врат и спластената коса. Кофти ми е, че ми лъсна задника… ти не заслужаваш да се отнасят с теб така и да, аз съм един Тъпчо. Струва ми се, че на него му бях повече ядосан, отколкото на теб - не харесвам изследователи на Бигфут и никога няма да ги харесвам и когато чуя да се споменават Бигфут и оръжия в едно и също изречение, ми идва да наритам нечий задник със силата на Скунксова Маймуна.

Не искам да страдаш заради мен - не затова ти написах онези неща. Просто исках да си наясно с какво си имаш работа и да разбереш защо върша някои от нещата, които върша. И защо се чувствам по определен начин спрямо конкретни неща, и защо не вярвам на хората и почти никога не им давам втори шанс. Що се отнася до Големия Приятел, вече знам какво ще направя, така че да защитя него и себе си, а също и да позволя на хората да го опознаят. И когато започнат да правят това, хората ще го заобичат и ще поискат да бъде защитен. Не е най-великият план, но е единственият, който имам, така че мисля да опитам.

Майк


PS. Тази песен я написах специално за теб. Изпълнява се с мелодията на песента на Джо Стампли „Do you ever Fool Around”...

Какво подаряваш на момиче, което си има всичко?
Дали бижута или модерни неща?
Да ви кажа ли аз какво правя…
Винаги и нося ако от Скунксова Маймуна,
Да, нося и ако от Скунксова Маймуна
Опаковам го специално за теб
И когато прителките те попитат
„Какво ти подари?” Усмихни се и кажи:
„Една торба с лайна от Скунксова Маймуна!”
Да, подарявам и ако от Скунксова Маймуна
Само най-доброто за теб…

…Още не съм я довършил.


Аз му написах:

Ще се пръсна от смях, Тъпако.

Само ми кажи дали мога да ти помогна с нещо. Каквото и да е. Сериозно. Не само относно Големия Приятел. С радост ще те изслушам или каквото и да е друго.

Така правят приятелите.

И ако не ти е важно, предпочитам да не ми изпращаш никакво ако от Скунксова Маймуна.

Важното е, че имаш желание.


Успяхме да преминем през това. Някак. Защото така правят приятелите.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:21:40 pm
12
Завръщане в блатото


„Наричам го Енох” каза ми Майк.”

„Защо?” попитах аз.

„Заради звука, който издава непрекъснато. „И-нок. И-нок” изимитира го той с хриптящ глас.


* * *






Майк се захвана със задачата доста насериозно. Беше ходил до града и купил шест камери за дивеч, а също така следеше обявите за ръчните камери Sony в региона. Изминаваше и втората седмица на ноември и той направи едно опознавателно пътуване до блатото.

Получих имейл от него на 15-ти, неделя.

Има една друга река, където съм виждал следи, които последвах около 30 км на север. Взех камерите за да проверя дали няма и други същества, отиващи нагоре или надолу по реката. Нагласих камерите и ще ги оставя да снимат, докато не се върна там следващата седмица.

Блатото преля… лагерът е залят с вода до коленете. Има много змии… нещата не са никак добре. Ако водата скоро не се оттече, той няма да се появи. Ще го потърся из боровите гори. Сред тях има едно място, на което обича да ходи. Струва ми се, че се навърта наоколо, понеже прикритията за наблюдение на дивеча в района биват събаряни. Ако е там, ще ме намери. Търся някакви знаци за присъствие, но без резултат… всичко е под вода. Май затова му викат блато.

Сега карам лодката по местата, върху които преди се разхождахме. Бурята от миналата седмица наистина изсипа доста вода.

Просто реших да ти пиша как вървят нещата. Не мога да ти се обадя… Получих лоша инфекция и в двете уши и сега не чувам нищо. Докторката каза, че много късно съм отишъл при нея и че хич не е добре, така че ще отнеме известно време докато се оправя. Не би трябвало днес да съм тук навън, но исках да проверя нещата , пък и имах нужда да се измъкна.

Плавам надолу по реката и ти пиша, опитвам се да разбера докъде имам покритие на картата… три чертички и намаля. Не би ти харесало да си тук днес – има много змии по дърветата и вода.

Ще се върна на 25-ти. Може дотогава нещата да са по-добре и да започна да чувам по малко. В момента не чувам нищо. Едва чувам, че моторът на лодката работи. Досега не е ставало толкова зле. По обед трябва да се отправя назад - пътят е дълъг, а аз не се чувствам много добре и искам да се прибера и да поспя.

До помирисване, Оутъмгаторе…

Майк




Сюрреалистично. Само така мога да опиша чувството да получа имейл от Майк, който описва пътуването си надолу по реката в блатото в реално време. Технологиите са нещо удивително, помислих си аз. Но и нещо повече – те действително показваха разликата между „пущинака” във Флорида и този в Орегон и начинът, по който хората са се намесили в живота на Големите Приятели там. Ако си бях в родния щат, в задния двор на някой Бигфут, нямаше да има сигнал на няколко мили разстояние.

Няколко дена по-късно, когато се върна в цивилизацията, Майк ми писа отново:



Взех си лаптопа в блатото да видя дали ще имам сигнал. В блатото няма, но в реката има. Опитвам се да разбера как да ти изпратя снимки на Големия Приятел в реално време. Мога да го направя на речния нанос, но ще трябва да е нощно време, за да не ни види никой, а не знам дали ще се получи.

Замисълът ми беше да имам живо излъчване по интернет и хората да се логват и да гледат Големия Приятел наживо, стига той да стои на едно място. Струва ми се, че така е по-добре, отколкото да им кажа къде е, а и те ще виждат на живо, каквото и аз. Само си помисли колко много хора по целия свят ще го гледат… Мислиш ли, че това ще им е достатъчно като доказателство? В компютърния сервиз вече работят по въпроса. Ще похарча доста пари, но ако се получи, ще си заслужава. Какво мислиш, че ще се случи, ако успея?

Продължавай да четеш документите… може някой път да ти разкажа останалата част от историята. Все още ми е смешно като се сетя за това. Целият разказ е написан в един друг файл, но се страхувам да ти го покажа… Може би ще се случи след като се срещнеш с Големия Приятел и вече разполагам с доказателства за потвърждение.

До помирисване, Оутъм гаторе




Измина една седмица, през която Майк се приготвяше за пътуването си. Той успя да се снабди с използвана камера Sony. Много мислих за нещата, които могат да се случат по време на Празника на благодарността.

Смешното беше, че на мен въобще ни ми трябваше доказателство. Искаше ми се да подкрепя желанието на Майк да се опита да докаже съществуването на Бигфут и да направя всичко по силите си, за да разбера дали това доказателство може да се използва да се защитят съществата. Много исках да видя снимка, само за да я съпоставя с образа, който се беше отпечатъл в съзнанието ми като дете и да изуча, вече с погледа на зрял човек, тази дива фигура, за да затвърдя като реалност детския си спомен. Но колкото повече говорехме за това, толкова по-малко сигурна бях, че едно доказателство би могло да послужи в защита на съществата.

Струваше ми се, че Майк се кани да отвори Кутията на Пандора. Онова, което всъщност не разбирах е, че в действителност Майк беше решен да докаже съществуването му на мен.

Знаех, че Майк ще тръгне в сряда следобед след работа и не очаквах никакви новини от него до следващата седмица. Но после си спомних, че можеше ту да има, ту да няма връзка докато е там, стига да се намира в реката. Погледнах нашия онлайн документ. Разбира се… беше писал. Нямах представа, че възнамерява да си води дневник.

След пауза за петдневна почивка, Майк отново навлезе в тресавището... и, за пръв път, имаше план за изпълване.



Сряда 25.11.2009

Тръгнах си от работа в 15.00. Лодката е вече прикачена към камиона, натоварена и готова за тръгване. Вали, а ми предстои дълго шофиране.

Стигнах до рампата за лодките в 22.00… закъснявам. Наложи ми се да се отбия до [името на другата река] и да взема скритите камери, които бях заложил преди седмица. На тях няма нищо освен елени, една мечка, ракуни, хлапета на ATV-та и ловци…няма Големи Приятели, нито Големи Приятелки.

Пуснах лодката във водата, паркирах камиона и като се връщах едно ченге спря и побъбрихме за малко.

Куката си тръгна. Запалих мотора и се отправих в тъмнината. Движех се надолу по реката възможно най-бързо, нямах търпение да се добера до лагера.

Завих към потока - беше тъмно и страховито, точно както си го спомням. Спрях при лагера. Голяма бъркотия е – водата се е оттеглила, но всичко е подгизнало и кално. Хич не е приятно да се лагерува точна сега. Когато по-късно изсъхне, ще трябва да се върна, да почистя и да прогоня змиите и алигаторите.

Върнах се обратно в стария лагер върху наноса под голямото дъбово дърво. Там е сухо - няма тиня, само пясък. Разходих се наоколо и потърсих следи, но нямаше. Обаче знам, че той е тук. Усещам го.

Луната изгря и се вижда добре, но вече е твърде късно да оправям лагера тази нощ. На крак съм от 4 часа сутринта, работих цял ден, после карах до тук и съм направо свършен. Тази нощ ще спя в лодката, а лагера ще го правя утре.

Малко след полунощ е. Може пък по-късно да се появи, когато разбере, че съм тук. Притеснявам се, че може и да не се покаже. Много ми е важно да го направи - дошло е време или да продължим нататък или да замълчим. Освен това искам да направя снимки за Оутъм.

Заложил съм шест скрити камери, Камера Sony в режим за нощни снимки, усилвател за звук Bionic Ear, дигитален носител на записите, както и голямо количество шоколади и сандвичи от закусвалня Блу бърд. Разполагам и с едно тайно оръжие, за което не мога да говоря, понеже е тайна.




Майк останал в лагера върху речния нанос, като от време на време навлизал в блатото.



Четвъртък 26.11.2009

Денят на пуйката е, а аз си седя тук и ям яйца с бекон. Много хубав ден е. Благодаря ти Боже, че си създал този ден заради мен.

Събудих се рано и навлязох в блатото, като се оглеждах. Все още има доста вода и не можах да стигна далеч. Ще наглася камерите около лагера и ще тръгна да го търся нагоре по реката, някъде из боровете.

19.00 ч. Днес търсих насякъде из боровата гора… Нищо, изобщо никакви белези, не изглежда никак добре. Засега е само въпрос на изчакване. Може пък утре да имам повече късмет. Наоколо има доста ловци - може те да са го принудили да се скрие навътре в блатото. Оутъм ми се обади някъде към 13.00, за да ми пожелае Честит Ден на Благодарността. Беше ми приятно да я чуя. Това направи денят ми дори по-чудесен. Жалко, че я няма тук. Мисля, че щеше да се зареди от това пътуване. Много я харесвам и бих искал да и покажа част от моя свят и да я оставя да се срещне с Големия Приятел.

Всички камери са включени и аз съм готов за неговото появяване. Донесъл съм му любимите му неща за ядене. Ще е много хубаво да го видя отново. Мина доста време.

Тази вечер е студено, но имам доста дърва, така че няма да е много зле. Аз съм единствения човек на мили разстояние наоколо. Всички останали лагери са пусти. През почивните дни ще се напълнят с ловци и рибари, но за сега всичко е изцяло на мое разположение.

И ето ме, седя край огъня и пиша това, като се чудя дали пък няма да изместя поглед и да го видя да стои ей там. Надявам се скоро да се покаже. Тук е доста самотно и започва да се усеща. Сложил съм си голяма пържола на огъня… мирише доста добре… имам също така картофени крокети във фолио и царевица, малко зелева салата и каничка с подсладен чай. Храня се обилно, когато съм в гората. Просто не обичам да се храня сам. Може пък някой ракун да намине за остатъците и да си побъбрим.

Пържолата е готова… ще ставам.

22.30ч. Спускам се надолу по реката [на няколко километра от лагера], за да проверя няколко места, на които би могъл да бъде - някои от неговите предишни територии. Започвам да добивам странното усещане, че там някъде има нещо - чувствам, че сякаш ме наблюдават. Струва ми се, че там има нещо, но не е той. Ще отсъствам няколко часа, за да видя дали няма да отиде при лагера, докато ме няма. Усещането е толкова натрапчиво, че ми се иска да си взема пушката… Той съвсем не е единственото нещо, което живее по тия места и се разхожда в тъмното.

Усещането ми за мястото е променено. Сякаш нещо не е както преди и то не за добро.




Петък 27.11.2009

Снощи се спуснах надолу по реката, за да търся Големия Приятел.Открих няколко следи по брега. Той е тръгнал към лагера. Сигурен съм, че съм минал с колата покрай него в тъмното. Освен това със себе си води и приятел – вторият чифт следи са по-малки, вероятно на партньорката му. Би било готино.

Студено е и не можах да се наспя добре. Има нещо в горите, което обикаля наоколо, но не виждам нищо. Чувам само звука от чупещи се пръчки, докато се придвижва наоколо. Ще потърся следи и ще разбера какво е. Може пък някой нов Голям Приятел да ме проверява. На камерите от снощи нямаше нищо. Надявах се, че каквото и да е, ще се появи в лагера и ще успея да го снимам.

Снощи разговарях с няколко ловци, докато бях надолу по реката. Те лагеруват там, където преди живееше старият отшелник. Казаха ми, че нещо ги следва из района и че непрекъснато чуват странни звуци. Казаха, че било Скунксова Маймуна и че това не е първият път, в който се натъкват на нея. Казаха, че имало цяла групичка такива същества, които живеят по тия места и че от време на време ги виждат, но само отдалеч… никога от близо. Не им казах, че вече ги знам тия работи, нито пък им казах за какво съм там... Те си мислят, че ловувам.

Четири градуса температура не звучат никак зле за някой, който живее в снега, но тук на юг си е като да си се заврял във фризер. А вятърът те прорязва чак до костите. Обаче щом слънцето изгрее, се стопляш наистина бързо. На обяд вече ще съм само по риза.

Следите се отправят в тази посока. Мисля, че днес ще се срещнем. Имам добро предчувствие за събитията… ще се навъртам около лагера и ще чакам, може и да половя риба. Малко пържен сом ми звучи доста добре. Седя си тук и се чудя какво ли кулинарно удоволствие да си направя за закуска. Може би малко пушена наденица с горещи кексчета и захарен сироп.

Снощи сънувах страхотен сън. Мина известно време докато се съвзема… сигурно е от мястото, на което съм. Усещам как стресът се разтапя и образува локва в краката ми. Отново се чувствам жив. Слънцето стопля костите ми и докато поглеждам към реката ме обзема едно чувство на лекота. Сигурно е това, за което се пее в песента на Ийгълс. Иска ми се да можех да остана тук завинаги. Какъв страхотен ден… страхотен ден. На прага съм на един чудесен ден и се чувствам превъзходно.

15.30 ч. Бях на лов почти през целия ден и отидох до рампата за лодки, за да проверя пикапа. Реката се беше оживила от хора тръгнали да ловят риба или да ловуват. Лагерите по протежение на реката бързо се запълваха. Предстоеше един див уикенд при старата река. Единственото, което мога да направя, е да стоя настрана. Надявам се хората да не изплашат Големия Приятел.

Все още няма следи от него в лагера… онези, които видях, може и да не са били неговите, а може и да е твърде зает с любимата си. Не знам какво друго бих могъл да направя, освен да чакам. Ако скоро не се появи, предполагам ще ми се наложи да почакам още малко.

Разходих се сред гората на лагера при [името на реката]  като търсех следите на онова, което се бе разхождало наоколо. Забелязвам някои дълбоки хлътвания сред листата, счупени клонки, и проправена пътечка във формата на полумесец, която заобикаля лагера. Вероятно е ходело напред-назад в желанието си да ме види. Има също така едно голямо място, на което сякаш седяло или лежало. Взех малко храна, окачих я на едно дърво на около два метра от земята и насочих едната от камерите към нея… може тази вече да успея да му направя снимка.

Може да е мечка, но една мечка би дошла в лагера снощи, когато го напуснах. А ако е Големият Приятел, щеше да ми покаже, че е там. Освен това не обичам да ме наблюдават. Ако се върне тази нощ, ще взема фенера от лодката и ще го прогоня със светлина.

19.00 ч. Току що приключих с вечерята и възнамерявам да се отправя към реката, за да потърся Големия Приятел. Трябва да го открия… свършва ми времето. Ако беше тук, досега щеше да се е показал. Чудя се дали пък не ме е забравил, или е загубил интерес към мен, или пък е открил нещо друго, което да го ангажира. Сигурен съм, че онова снощи бяха следи… малко е трудно да се определи в ронливия пясък - приличат на големи дупки без отчетливи детайли.

Обадих се на Оутъм и тя смята, че трябва да махна камерите и да се придържам към нещата от преди. Мисля да отида в лагера при потока тази вечер, да се помотая там и да видя дали нещо няма да се промени. Телефонът и лаптопът ми нама да имат обхват, така че за известно време няма да се чуваме.




Майк ми се бе обадил от лагера при реката. Разказа ми как се развиват нещата или по-скоро как не се развиват. Когато ми каза, че е заложил шест реагиращи на движение камери, изпъшках. „Ами, не е чудно, че нищо не се случва! Бързо… отиди и ги махни!” казах му аз. Нямах никаква идея, че се готви да залее гората с камери за следене на дивеч.

Бях си представяла как Майк отива при съществото, за да възобнови доверието, като показва камерите бавно, опипвайки почвата и вероятно поставя една на втория-третия ден след повторното осъществяване на контакта. Аз му казах така. „Представи си, че си живял в една и съща къща в продължение на тридесет години”, започнах аз. „И тогава един ден се прибираш, влизаш през вратата и някой е поставил нова картина на стената. Колко време си мислиш, че ще ти отнеме да я забележиш? Уверявам те, че избягва мястото именно заради тези камери.”

Майк ми отговори: „Добре, добре. Ще отида и ще ги сваля.”

Каза ми, че същата нощ ще ходи до лагера при потока. Заради него самия се надявах, че камерите не бяха съсипали доверието, което толкова дълго бе изграждал. Пожелах му късмет и затворихме.

Когато отново чух Майк, той звучеше така, сякаш се е разминал на косъм от смъртта.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:31:19 pm
13
Чувството, че те наблюдават


Събота 28.11.2009

Върнах се. Часът е 21.30 в събота вечер на 28.11.2009. Снощи не можах нищо да публикувам. Ходих до лагера при потока и ето какво се случи:

След като говорих с Оутъм, свалих всички камери и ги разкарах. После взех малко храна и дърва за огрев и отидох в лагера при потока. Направих си огън и седнах да чакам дали Големият Приятел няма да се появи.

Някъде към 23.00 часа чух сподавен вик и подсвиркване. Вдигнах глава нагоре и го забелязах да наднича иззад едно дърво в края на лагера. В началото не искаше да дойде при мен. Само си стоеше зад дървото и издаваше различни звуци. Казах му: „Хайде, имам храна за теб” и му подадох малко плодове. Пак нищо. Затова аз отидох при него. Това беше един от малкото случаи, в които той ме остави да се доближа да него… Усещах, че нещо не е наред.

Подадох му торба с ябълки, а той се пресегна иззад дървото, взе ги и се отправи назад в мрака. Върнах се при огъня и седнах, без да съм сигурен какво точно се случваше. Малко по-късно той се върна, като изглеждаше сякаш е изплашен. Оглеждаше се наоколо, все едно е изгубил нещо. Струва ми се, че търсеше камерите, само че те бяха в една кутия в лодката и той нямаше как да ги види.

Отидох до лодката и взех една кутия с плодове и хляб, които да му дам. Той я взе, седна на дънера и започна да яде. Изведнъж започна да издава писъци, като някоя разтревожена маймуна. Досега не го бях виждал да се държи така и това ме притесни.

Той взе хляба, погледна го, после погледна към мен, а накрая отново към хляба. Нещо с него не беше наред. Докато го посочвах казах: „Да му се не види… забравил съм меда.” Отидох до лодката, взех буркан с мед и изсипах част от него върху хляба. Големият Приятел обича да яде това. Върнах се при лодката и сложих меда в шкафа за храна.

Докато стоях там, взех ръчната камера и я включих. Размотавах се наоколо, като я насочвах във всички посоки, само не и към него. Той ме наблюдаваше и сякаш нямаше нищо против, затова бавно го вкарах в кадър и започнах да го снимам как яде. Той спря за секунда, а после отново се върна към яденето.

Насочих отново към лодката, включих нощното снимане и повторих същото нещо, като бавно се придвижвах из лагера. Обърнах се към него, насочих камерата към стъпалата му и после придвижих към лицето. Стоях на около 2,5 метра пред него и придвижвах камерат към лицето му.

ОГРОМНА ГРЕШКА.

С един бърз удар той ме цапардоса - ръката му беше изпъната, а пръстите широко разтворени. Нямах никакво време за реакция, случи се мигновено - сграбчи камерата и ме удари с нея през гръдния кош. Полетях назад във въздуха и се приземих на глава в лодката. Той взе камерата и я смачка с една ръка… след това я запрати на земята, извика и избяга в блатото.

Лежах там известно време без да мога да помръдна. Много ме болеше и се бях заклещил напред с главата от лявата страна. Най-накрая успях да се надигна и да седна, а навсякъде наокло имаше кръв. Ризата ми беше подгизнала в червено, главата ме болеше, а лявата ми ръка беше вклинена в рамото много лошо. Докоснах главата си от ляво, точно над ухото. Кървеше и болеше при допир. Уусещах кръвта да се стича по врата ми.

Докато се опитвах да сляза от лодката се подхлъзнах и паднах на земята. Надигнах се на колене, но трябваше да се придържам за лодката, за да запазя равновесие. Почувствах, че ми се вие свят, усетих, че ми прималява, сякаш ще повърна…, което и направих. Седнах до лодката, облегнах глава на парапета и припаднах.

Когато се съвзех, огънят беше почти изгаснал и слънцето тъкмо изгряваше. Бях отпаднал и треперех от студ. Припълзях до камерата и я вдигнах… беше смазана. Знаех какво е усещането.

Изпълзях обратно в лодката, качих се и се върнах при реката.

Оставих лодката да се забие в пясъка, измъкнах се и се завлякох до лагера. Беше ми отпаднало и ми се виеше свят. Намъкнах се в спалния чувал и дръпнах отгоре си още един. Заспах и се събудих чак в късния следобед.

Някъде към 16.30 ч. чух нещо да се разхожда из лагера. Бавно извадих пистолета от кобура, отдръпнах леко завивката от главата си и погледнах. Ето го - стоеше с гръб към мен. Докато все още лежах, насочих пистолета към него и издърпах петлето. Той се обърна и замръзна. Беше се втренчил в оръжието, което сега бе насочено към главата му, а моят пръст стоеше на спусъка. Все още бях целият покрит с кръв от предишната вечер. Казах му: „Разкарай си, скапаната муцуна оттук, кучи сине, преди да съм забравил, че сме приятели.” Той се обърна и избяга в гората. Аз се претъркулих и заспах отново. Когато се събудих вече беше тъмно.

Когато се събудих, запалих огън и си свалих ризата. Стоплих малко вода и измих засъхналата кръв от себе си. Взех аптечката и се превързах доколкото можах... и след като се погледнах в огледалото, вече можех да добавя и насинено око в списъка. Хапнах малко супа и сухари и сега вече се чувствам по-добре.

Студено е и ми се иска да се прибирам. Стига ми толкова от тази помия. Ще остана и тази нощ, ще събера багажа и ще си ида вкъщи на сутринта. Ако мръсникът намине през нощта, ще му се нахвърля като Скунксова Маймуна. В момента е 23.40, а от него няма и следа. Нещо не ми се спи… май просто ще си постоя тук край огъня известно време.

Не съм се чувал с Оутъм. Предполагам, че си има по-добри занимания, вместо да се занимава с глупак като мен. И въобще какъв е смисълът да се вършат тези неща? Каквото и да направя… в края на деня, все съм сам и ме пердашат за нищо. Седя си тук окървавен и набит, сам и на студено, и си мечтая наблизо да имаше бутилка с етикет „зарежи всичко”. Зная повече по темата от всички онези загубеняци. Ако те бяха тук миналата нощ, щяха да изцапат гащите от страх. И съм сигурен, че ако бяха тук миналата нощ, днес нямаше да ги има, шайка бъзливи клоуни.

И наричат себе си „експерти”… сбирщина от загубеняци. Щом като знаят толкова, как така досега някоя Скунксова Маймуна не им е наритала задниците? Е, някои смятат, че тъпанари като тях, вършат добра работа. Не си напускайте работата. Точно така… на вас говоря, плиткоумни, смахнати почукващи по дърветата идиоти.

Е, сега се чувствам по-добре… готино е да изпуснеш парата, какво ще кажеш? А, да. Мисля да се повозя на лодка. Не… ще си лягам. Часът е 1.40 сутринта в неделя.




Неделя 29.11.2009

8.20 сутринта е. През нощта се случи нещо удивително. Разтърсен съм и развълнуван, и все още се опитвам да проумея какво точно стана.

Спях, когато усетих нещо да ме рита по крака. Помислих, че сънувам, затова се обърнах и скрих глава под одеялото. Нещото пак ме ритна… Вече разбрах, че не е сън и затова застинах. Ритна ме отново. Претъкулих се, погледнах нагоре и видях моя приятел, големия космат тъпанар, който ме наби, защото насочих камера срещу него.

Надигнах се и попитах. „Какво искаш? Пак ли идваш да ме биеш или може би си гладен? Е, каквато и да е причината, целият съм подут, не се чувствам добре, главата ме боли, и за всичко това много ти благодаря. Знаеш къде е храната… взимай си. Аз мисля да поспя още малко.” Легнах и се завих презглава. Той се наведе, издърпа одеялото, отдръпна се назад и го пусна на земята. „Хей, тъпако, студено ми е. Върни ми го! Точно сега не ми е до това. Нали ти казах, че не се чувствам много добре. Сега ме остави намира.” А той само стоеше до големие дъб и ме гледаше.

Докато ставах и си обличах якето, хвърлих няколко дърва в огъня. Отидох при него, погледнах го право в очите и му казах „Ето , станах, какво толкова има? Какво искаш?” той не помръдна. Само ме гледаше в очите, затова и аз го загледах, за да разбера какво се готви да прави.

Започнах да се чувствам неловко, затова отстъпих без да свалям очи от неговите. И тогава се случи… направо ме връхлетя: едно чувство на дълбока мъка и отчаяние. Сякаш плувах сред тъга. Усещането ме изпълваше изцяло и аз започнах да треперя. Краката ми омекнаха. Стори ми се, че ще падна. Очите ми се насълзиха и бях на прага да заплача. Чувството беше толкова всепроникващо, че нямаше начин да го спра. Погледнах го. От очите му се стичаха сълзи. Той плачеше. Не аз бях тъжният, а той.

Аз чувствах каквото и той чувстваше. Направо ни заливаше. Усещах силна скръб и желание за прошка. Казах му, „Знам, че не искаше да ме нараниш. Не ти се сърдя… Не беше редно да правя онова, което сторих. Съжалявам и те моля да ми простиш. Да му се не види, ти си единственият ми приятел и ти е позволено от време на време да ми наритваш задника. Искрено съжалявам. Никога повече няма да правя така и за да ти докажа, че е истина, ела с мен…” Слязох при лодката и избърсах сълзите от очите си. Той ме последва, като спря на половината разстояние.

Издърпах от лодката кутията, в която държах камерите. Отворих капака, извадих две от тях и ги вдигнах, за да ги види, после казах : „Повече никога няма да се опитам да ти навредя с тези неща” и ги изхвърлих в реката. Извадих други две и ги метнах колкото успях навътре в реката. Сграбчих последните и направих същото и с тях. Взех дигиталното устройство за запис и изхвърлих и него. После вдигнах счупената камера Sony и се приближих до Големия Приятел. Той отстъпи. Подадох му я и казах: „Разбираш ли? Повече никога няма да правя така.” Обърнах се и я хвърлих колкото се може по-далеч, а после застанах с лице към него и го погледнах в очите. „Разбираш ли какво ти казвам? Никога повече.”

Минах покрай него и го бутнах по ръката. Попитах го, „Гладен ли си? Искаш ли нещо за хапване? Ела.” И докато се връщах в лагера усетих как тъгата напуска тялото ми - изливаше се като поток, който оставя душата ми пречистена и нова.

Той постоя долу за момент, загледан в реката. Луната светеше ярко и светлината от нея се отразяваше от белия пясък, като почти блестеше около него. Стоях изпълнен с благоговение, загледан във великолепното същество, което представляваше и си мислех какъв късметлия съм, че ме допуска до своя свят.




Неделя 29.11.2009

20.30 ч. Прибрах се вкъщи и се радвам, че приключих с това. Подут съм и почти не успявам да се движа без да изпитвам болка. Ще отнеме известно време преди да ми мине. Буден съм от 3ч. сутринта, а нощта си беше дива, така че имам върху какво да размишлявам.

Стояхме в лагера до изгрев и струва ми се, че се разбрахме. Пробвах някои от нещата, които Оутъм ми каза да направя и по някакъв странен начин ми се струва, че тя е на верния път. Опитах се да разбера неговата гледна точка, да се поставя на негово място, така да се каже и ми се струва, че за първи път наистина успяхме да се разберем един-друг.

Той се нахрани, а после се облегна на големия дъб и затвори очи. Седнах на стола си пред него, загледах го и се опитах да надникна в главата му. След малко отвори очите си и погледна в моите. Стояхме така в продължение на два часа и през цялото време той не помръдна, не премигна дори с очи. В ума си видях много неща, а също и усетих много такива, които не разбирам, но в края на краищата мисля, че имам едно по-добро разбиране за това какъв е той. Някой друг път ще ти разкажа с повече подробности. Сега съм уморен и имам нужда да поспя. Трябва да съм на работа в 6.00 сутринта.




Понеделник 30.11.2009

Миналата нощ се будих три пъти с мисълта за Големия Приятел и когато тази сутрин се събудих, пак мислех за същото. Не можех да изкарам от ума си него и онова, което се беше случило през почивните дни. Бях толкова отнесен в мислене, че едва успявах да си върша работата. Всичко, за което се сетех, беше свързано с него. И тогава, някъде към 10.30 ч. , проумях, все едно някой щракна копчето, така че да мога да го видя ясно… Разбрах какво означаваше, а също и защо събитията при реката се бяха случили по този начин.

В нощта на Деня на Благодарността, имах неприятното усещане, че нещо ме наблюдава. Имах също и чувството, че трябва да се защитавам. Не от Големия Приятел, а от нещо непознато. Усещане, че нещата са се променили в негативен план. Предугаждах, че не трябва да съм там, сякаш нещо щеше да се случи. Нервите ми бяха опънати до краен предел и исках да се махна от мястото. Сякаш изпитвах страх от нещо далечно и непознато.

Никога преди не съм бил толкова изплашен, дори и когато е трябвало да бъда. Този път беше различно. Страхът и недоверието идваха от нещо, което не можех да видя. Дори докато го записвах на лаптопа си, чувството се усили. Усещах очите, които ме наблюдават. Чувствах как се взират в мен и това породи страха, който не можех да си обясня. До днес.

Проумях го така ясно, сякаш го виждах написано пред очите си.

Не аз бях този, който се страхуваше, а ТОЙ. Той виждаше очите, вперени в него. Той беше онзи, който не се доверяваше на онова, което не разбира. Той е искал да ме види, но се е страхувал, че съм се променил и че по някакъв начин искам да го нараня. Той е бил онзи, който е искал да се махне оттам, не аз. Усещал съм онова, което и той. Сякаш се е опитвал да ми покаже, че го е страх да се появи, защото не е бил сигурен какво ще стане.

И когато съм насочил камерата към лицето му, всичко, което е виждал е било едно светещо око и се е уплашил, че ще го използвам срещу него. И резултатът от всичко това беше, че аз получих един много здрав пердах, като в същото време прогоних единствения си приятел на този свят и единствения човек, който ме разбира.

Веднага щом получих това прозрение, усетих, че Големият Приятел остана доволен, че съм го разбрал. Беше ясно като бял ден - сякаш ми обясняваше защо нещата са се случили по този начин. Сега, като се връщам назад виждам, че в неделя сутринта се е опитвал да ми го каже, докато седяхме под дъба и се гледахме един друг. Но съзнанието ми не е било отворено, за да чуе какво ми е казвал. И е искал да ме предупреди да не си мисля, че неговото доверие е безрезервно. Онова, което ми е дал, може лесно да ми бъде отнето и загубата би била трагична и за двама ни.

Оутъм…, осъзнах това с душата си. Това беше най-силното чувство, което някога съм изпитвал. Как ти се струва?




Като всяка самотна майка на малко дете, цяла неделя бях много заета с ежедневните грижи и нямах възможност да седна пред компютъра и да прегледам общия ни документ в интернет. Успях да направя това в понеделник сутринта. След като най-сетне прочетох какво е написал Майк, веднага му се обадих. Той отговори, което си беше нарушение на правилoтo му, а именно да не разговаря с мен по телефона от работното си място.

Освен, че беше описал всичко подробно заради мен, той ми преразказа подробно събитията от събота и неделя по телефона. Разговорът продължи почти два часа. Той беше потресен от всичко, което се беше случило и звучеше ужасно. Когато го попитах как се чувства, се оплака, че му се вие свят, че главата все още го боли и че е напълно размазан. Посъветвах го да отиде на лекар. Притеснявах се, че може да има сътресение на мозъка.

Майк непрестанно наблягаше на това колко проникващи са били усещанията - страхът, наблюдаващите го „очи”, силната тъга, която го връхлита със завръщането на Енох в неделя. Бях заинтригувана от неговото описание на очевидно емоционалния, невербален контакт между него и съществото. Бях изградила мнението си за Майк като за човек, който с неохота интерпретира каквото и да е. Той се придържа към фактите и ги предава само като информация. Не само това, Майк просто не е някой сълзлив или сантиментален тип. Той е мъжко момче. Неговата корава външност държи света на разстояние, а характерът му не си позволява сантиментални словоизлеяния. Затова за мен беше изненада да го чуя да подчертава отново и отново въпросните силни чувства. Той беше обсебен. Познавах по гласа му.

Представям си как звучи тази история на онези, които не познават Майк така както аз. Вече чувам как някои злословят: „Колко удобно. Изхвърлил бил камерите в реката.”. Но аз разбирах.

Този човек, който се бе доближил до съществата по-близо отколкото който и да е друг, се беше превърнал в нещото, което мразеше най-много - в „изследовател” с програма за изпълване. Усещах отвращението в гласа му, докато разказваше за събитията от онази нощ. Макар че беснееше срещу мен и целия останал свят, знаех, че всъщност е бесен на себе си.

Чак два месеца по-късно, докато отново обсъждахме въпросния епизод, Майк успя напълно да проумее колко важен се бе оказал той за него.

„Това наистина не ми даваше мира. Когато ти се обадих и ми се скара, че съм накичил всички онези камери, се почувствах като тъпанар. Бях наистина отвратен от себе си докато ги свалях. Бях се превърнал в единственото нещо, което мразя - потропващ из горите смотльо. Нямаш представа колко ме жегнаха думите ти. Но аз спрях ли се? Не. Върнах ли нещата до начина, по който бяха преди? Не. Срам ме е да си призная, че не го направих. Бях се вманиачил да ти докажа със снимка, че говоря истината. Смятах или да направя каквото е нужно в тази посока или да не отварям темата повече. И какво направих аз? Отидох и тикнах камерата в лицето му и за това ме наритаха яко.”

Дори установените му отношения с Енох не го спасиха от бързата реакция на съществото, изправено пред насочено срещу му оръжие. (Реакцията на Енох спрямо включената в режим на инфрачервено заснемане камера, усили подозренията ми, че този вид може да вижда в инфрачервиния спектър.)

„Достатъчно,” му казах аз. „Повече не го прави. Освен това, изобщо не ми беше нужна снимка, за да ти повярвам, а и не си струва да рискуваш здравето или живота си.”

„Не се притеснявай за това,” отвърна ми с дрезгав глас той. „И без друго камерата вече я няма.”
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:33:14 pm
Глава 14
Мястото на срещите им


Приятелството ни се затвърждаваше, а също и желанието на Майк да ми разкаже повече за срещите си с Бигфут. Все още не знаех дали това се дължи на факта, че не ми трябваше снимка или друго „доказателство”, за да му повярвам. По време на телефонните ни разговори той отново едва-едва загатваше за нещо и само няколко дни по-късно ми пишеше на мейла, за да ми каже да „проверя документа”. И когато го правех, там ме чакаше поредната експлозия от информация, чакаща да бъде поета.

„Спомняш ли си”, попита ме веднъж той, по средата на един тричасов разговор, „че по-рано споменах, че има и други наблизо?”

„Спомням си”2 отвърнах аз с очакване.

„Ами, аз и тогава не ти казах всичко. Извинявай.” Звучеше гузно. Разсмях се. Майк винаги ми се извиняваше, че не ми се доверява, че не ми казва всичко. А аз пък винаги му казвах, че няма нужда да ми се извинява, че го разбирах и че с готовност ще изслушам онова, което се чувства готов да сподели. Отдавна бях научила, че да уважаваш личното пространство на някого, независимо докъде се простира то, е от съществено значение при изграждането на успешно „приятелство” и му го припомних.

„Знам, знам. Просто ми е кофти, че ти нямам доверие и не ти казвам всико. Както и да е”, продължи той. „Виж документа. Там съм ти написал нещо по въпроса.”

Той продължи да ми разказва историята, като повечето от нея я чух по телефона. Написаното беше изумително - не само поради естеството на онова, което беше наблюдавал, но и понеже неговите изживявания потвърждаваха достоверността и на моите собствени подозрения.


(https://s18.postimg.org/7tqhfcudl/bgf1.jpg)

Логото на сайта OregonBigfoot.com. Картинката не е част от книгата


През август 2006г публикувах една статия в бюлетина си в OregonBigfoot.com (http://www.oregonbigfoot.com/), отнасяща се до местата, на които може да се видят Бигфут и по-специално местата за размножаване. Докато я пишех, карах първата си бременност и съвсем разбираемо темата за майчинството присъстваше в главата ми. Чудех се как ли си намират партньор Саскуоч и как успяват женските да се справят с трудностите и неизбежната уязвимост, които съпътстват една бременност. Като имах предвид как самата аз едва се придвижвах - крайно неудобно сред комфорта на цивилизования си, уреден свят, чудех се как ли една бременна Бигфут се справя сред природата. Кой се грижи за нея преди и след раждането? Дали бебетата Саскуоч плачат когато се родят, както правят човешките бебета? И дали не се притесняват, че някой може да ги чуе?

Това ме накара да се замисля: много редовни свидетели, които бях разпитвала, ми споделяха, че са забелязали съществата да изчезват през определени периоди от годината и да се появяват отново със смяната на сезоните. Свидетелката Мишел, с която бях работила в Калифорния, ми беше споделила това. Също така ми беше разказала, че единия път съществата се били завърнали през пролетта и тя видяла женска, която очевидно била бременна, преди да изчезне, а после по време на една съвсем кратка среща държала бебе, сякаш искала да покаже на очевидката своето ново отроче.

След това обмислих редките случаи, в които свидетли бяха съобщавали за наблюдения на много същества, събрани на едно място. Чудех се дали двете неща не са свързани. Дали Саскуоч се събираха на групи по-големи от малки семейства? И ако го правеха, с каква цел? За осигуряване на потомство? За защита и грижи по време на раждане и след това? Или просто имаха нужда да общуват със себеподобни? Реших да развия идеята и да напиша статия по темата в бюлетина.

Следва пълният текст на статията така, както бе публикувана през август 2006:






Това ли са местата, където Саскуоч раждат своите малки?
От Оутъм Уилямс


Десетки Саскуоч- възрастни, младежи и деца – съжителстват в един отдалечен каньон през зимата…

За съжаление абсолютно нищо не ни е известно за обичаите по намиране на партньор и чифтосване при Саскуоч, тъй като официално този вид не съществува и макар свидетели да твърдят, че са ги виждали, болшинството от научната общност вероятно ще оспорят това. Като игнорираме този факт, бих искала да ви представя някои идеи, върху които съм размишлявала известно време. Това е първият път, в който публикувам каквото и да е в дълбочина относно тази моя теория… и искам да подчертая отново, че това е само теория. Една идея. По никакъв начин не твърдя, че каквото и да е от написаното в статията, е факт. То е само предположение. Но ако все пак ми позволите да го разкажа и го дочетете до край, може и да сметнете темата с предположенията за също толкова привлекателна, колкото и аз.

Напълно оправдано можем да твърдим, че Саскуоч е бозайник, което ще рече топлокръвно същество, което е живораждащо. Гестационният период (времето, през което ембрионът расте и съзрява в матката) е различен за различните видове бозайници. (Самата аз научих доста по темата, понеже съм настояща бременна *широка усмивка*). Най-общо казано, колкото по-голям е бозайникът, толкова по-дълъг е гестационният период. При хората той е 266 дни (средно 9 или 10 месеца, в зависимост дали броите от деня на зачеване или от датата на последния цикъл.) При африканските горили отнема някъде от 250 до 296 дни, или средно 8,5 месеца. При конете гестационният период е 48 седмици или 12 месеца. Като обобщение, гестационният период може да е в рамките на широки граници, спрямо животинския вид, както и да зависи от неопределен брой фактори в рамките на индивидуалната бременност.

Като вземем за сравнение посочените животни, нека се задълбочим в гестационния период на Саскуоч. По телосложение приличат на хората, двукраки са и макар и горната част на тялото да е подобна по размер на тази на възрастна горила, трябва да се вземе предвид и допълнителната мускулна маса по краката. Следователно бих предположила най-малко девет месеца. Но поради големия размер на съществото се осмелявам да предположа, че гестационният му период е 12 месеца или по- дълъг.

Понеже самата аз съм бременна, имам ново виждане за това колко труден може да е живота, докато носиш дете в себе си. И това при наличие на всички „модерни удобства”,с които ние, човешките същества, сме свикнали… Бъдещите майки Саскуоч не се ползват от глезотиите на супермаркети, хладилници, удобни легла в топли домове… разбирате ме нали?

И понеже въпросът дали Саскуоч са по-близо до човека или животните все още не е решен, (както и всички останали неща, свързани със Саскуоч), бих искала да се възползвам от момента, за да изкажа едно вероятно спорно предположение. Смятам, че в случаите, когато Саскуоч трябва да създадат потомство или да им се роди поколение, най-вероятно се събират на групи.

Давам си сметка, че на пръв поглед това може и да изглежда доста невероятно, твърде удобно, за да е истина, дори извън всякакво предположение, но моля първо да ми позволите да споделя своите разсъждения по въпроса… и как съм стигнала до тях.

Има няколко случая на свидетели, които твърдят, че са наблюдавали семейства или дори по-големи групи от съществата. Например разказът на Алберт Остмън, който се е срещнал с едно семейство. Накратко, Остмън твърди, че е бил отвлечен близо до заливчето Тоба в Британска Колумбиа през 1924 г. След една изморителна нощ, през която бил носен в спалния си чувал на гърба на „нещо”, най –накрая бил оставен на земята и измъкнат навън. Остмън описва как е общувал със „семейство” от четири същества в един затворен каньон:


(http://www.sasquatchcanada.com/uploads/9/4/5/1/945132/4175757_orig.jpg)

Албърт Остман разказва историята си. Снимката не е част от книгата

„Намирах се в малка долина или речен басейн с големина около 8-10 акра, заградена от високи планини. От югоизточната страна имаше отвор във формата на V, широк около 2,5 метра и някъде към 6-7 метра в най-високата си точка. Най-вероятно това е и мястото, от което сме влезли.” Освен това той описва и скривалището им. „По обратния път забелязах къде спят тези хора. От източната страна на долината имаше една тераса върху планинския склон. Над нея се извисяваше скала, наподобяваща подсечено дърво, с рамери 3 метра дълбочина и 10 метра широчина.”

Когато преди около 16 години прочетох разказа на Остмън в книгата на Джон Грийн „Саскуоч: Приматите, които се разхождат сред нас”, бях много впечатлена, но в онзи момент не си дадох труд да поразсъждавам върху техните семейства и начина им на образуване. Доста години по-късно препрочетох историята на Остмън и една мисъл започна да се оформя в главата ми.

Другия разказ, на който искам да се позова, е историята на Мучалат Хари от 1928 год. Отново става въпрос за човек, който е отвлечен докато спи. Той описва убежище много подобно на онова, описано от Албът Остмън, само че броят на съществата, които споменава е зашеметяващ: „Когато се развиделило той видял, че се намира в нещо като лагер, под висока скална тераса, заобиколен от около двайсет Бигфут същества, които били на всякаква възраст и от двата пола.

Последният разказ, а именно онзи, който в края на краищата ме подтикна към изследване на навиците за размножаване на Саскуоч и вероятността размножаването и раждането на потомството им да се явяват „общностен” феномен, бе публикуван в списание "Сиатъл" през август 1970 г. И всъщност не е широко разпространен. Открих го случайно в интернет преди години. И не е много ясно дали Ванкувър, който се споменава там, е Ванкувър, Британска Колумбия или Ванкувър, Вашингтон. Но понеже предходния параграф описваше разказа на Остмън в същата статия, съм склонна да мисля, че отново става въпрос за района на Ванкувър, Бр. Колумбия.

„Подобна история ни предава и Уорън Скот, 37-годишен мъж от Сиатъл, който работи като строителен инспектор. Било юни 1961г. и Скот, който израстнал в един негостоприемен квартал в Ню Йок и прекарвал няколко години в шляене след напускане на армията, лагерувал сам на 50 км североизточно от Ванкувър. Късно през нощта един Саскуоч го отвлича и го носи в продължение на 100 км. По време на пътуването Скот почти се задушил от здравия като менгеме захват на съществото и от токсичната му миризма. В края на краищата бил отведен през дълъг тунел и захвърлен в някаква пещера.

„По-голямата част от изпитанията Скот понесъл в това малко, осветено от огъня заграждение. Майката се грижела за него, носила му храна (зелении и неставащи за ядене парчета сурово месо); старият мъж рядко се появявал. „С мен се отнасяха като с домашен любимец”, спомня си Скот.

„Наложило му се да изтърпи няколко добронамерени пошляпвания по задните части; бил внимателно наблюдаван докато се изхождал, и му се налагало да се боричка с децата. Шумът и миризмата били отвратителни. През нощта, майката, бащата и синът Саскуоч се държали здраво един друг и се поклащали в продължение на десет минути, а после се строполявали за сън върху легла от клони.

“Веднъж Скот се измъкнал от временно неохраняваната пещера и с ужас установил, че 50-60 същества Саскуоч се разхождали из каньона. „Женската, която ме хранеше се приближи до мен, сграбчи ме и ме притисна до себе си, докато се успокоя. После ме остави.” Скоро след това неговата пазителка го отвела заедно със сина си на обиколка из останалите пещери, една от които се оказала оживена детска градина.

„Няколко дни по-късно Скот открил плътно закритата пролука в тунела и успял да избяга.”

Онова, което ме заинтригува в трите разказаq бяха впечатляващите прилики помежду им. И трите случки вероятно се бяха случили в Британска Колумбия, бяха сързани с отвличане на човешко същество до отдалечено място (скрит или закрит каньон), на което голям брой същества използваха пещери или скални тераси за убежища. А в два от случаите се споменаваха елементи на „племенни” Бигфут събирания.

Никой не би могъл да знае дали НЯКОЙ от тези разкази е истински и точно предаден, но в интерес на спора нека приемем, че в тях има доза истина. Последната история, въпреки чудатостите на „осветеното от огъня заграждение”, ме накара да се замисля. Скот твърдеше, че е видял „детска градина”. Възможно ли е това да бе изолиран случай? Може би. Но и Мучалат Хари също описваше, че е наблюдавал множество млади същества.

Какво би накарало толкова много от тях да се съберат на толкова малка площ? Нима подобен брой Саскуоч не би оказал силен натиск върху наличните хранителни ресурси? Вероятно. Но само помислете…

Може би събирането на едно място за създаване и отглеждане на потомство е благотворно за тях.

Нека да разгледаме следния сценарий. Първо, нека да проследим една женска Саскуоч в някакъв момент в ранните години от живота и като възрастна. Тя е живяла в ограничения семеен кръг с родителите си от малка, като е пребивавала все на едно и също място (макар и немалко по нашите стандарти). Всяко семейство си има своя собствена територия и макар понякога отделните семейства да се срещат случайно едно с друго, досега не са се натъквали на свободен млад мъжки индивид, подходящ за нея. Майката и бащата Бигфут знаят, че вече е съзряла и е готова да си намери партньор. През октомври я водят на пътуване далеч от обичайния „дом”, в някой закрит каньон високо в планините. Това е място, на което съществата от околната местност се събират от векове по време на зимните месеци, за да се размножават и да раждат. Тя не е идвала тук преди, а майка и и баща и не са посещавали мястото откакто се е родила. Просто не е имало причина да изминат цялото това разстояние отново… досега.

След дни, а може би дори седмици на преход, те достигат до каньона. Тук има десетки същества и много семейства, които се разхождат напред-назад. Няколко от женските вече доста са наедрели в последните месеци на бременността си. С пристигането на новодошлите и на зимното време, каньонът се изпълва до краен предел.

Макар и разположен високо горе, каньонът предлага пещери, в които температурата се задържа в умерени стойности през зимата. Там се приютяват бременните женски. Техните партньори, родителите на готовите да създадат поколение млади и дори юношите, търсят храна за цялата група, като се грижат за бременните женски, които не могат сами да ловуват и да се прехранват. Когато се родят бебетата, цялата общност полага усилия да се подсигурят с храна кърмещите майки. Освен всичко това, групата защитава и топли с телата си безпомощните малки бебета.

Моментът е изключително подходящ за полово съзрелите млади да си намерят партньор и да създадат потомство. Чрез намирането на подходящ индивид, идните поколения увеличават шансовете си да подобрят генетичния си фонд, като по този начин избягват дефектите, придобивани поради кръвосмешение. Понеже се сношават по време на събирането, бременностите ще бъдат „правилно” изчислени, така че ражданията да се случат по време на следващото събиране…, което осигурява на бременните женски предимствата, които общността може да им осигури.

Бебетата се раждат едно след друго, най-вече през декември, януари и февруари. Малките им съзряват по-бързо отколкото при хората и са готови да се отправят на път през април (макар и не задължително самите те да ходят). Настъпи ли ранната пролет, събирането започва да се разпръсква, като всяко семейство се отправя на път към старите си местообитания (вероятно вече с един или двама нови членове… било то бебе или партньор за съзрялото им отроче.) На следващата година бременните женски и техните половинки (а също и родители) вероятно се отправят на пътуването по-рано, за да избегнат придвижването в последните месеци от бременността. Щом бебето се роди, може да минат много години преди отново да се отправят към събирането…

Добре, Оутъм. Докъде мислиш да я докараш с тези налудничави идеи?

Индианците живеели в сравнително изолирани общности и уреждали браковете си, за да избегнат кръвосмешение. Защо Саскуоч да са по-различни? Когато нещо толкова важно като оцеляването на видовете е заложено на карта, дали семействата на Бигфут просто „стоят и чакат” с надеждата, че наблизо просто ей така ще намине друго семейство, в което за тяхното дете ще има подходящ индивид от противоположния пол? Или може би много отдавна са открили начин, по който да подпомогнат размножаването си. Трудно ли ви е да преглътнете тази идея? Може би защото сте приели, че те приличат повече на горили, отколкото на, да речем, Неандерталци?

Защо мислите, че си избрах точно зимните месеци? Защо пък не лятото, когато храната е в изобилие на всякаква надморска височина. Ами, по няколко причини: Първо, периодът, през който е най-трудно за една женска да си намери храна, вероятно е най-удобното време, през което тя може да разчита на помощта на общността. Второ и най-важното, разполагам с множество доклади от свидетели, както редовни, така и случайни, които твърдят, че са забелязвали женски индивиди Саскуоч с малки бебета най-вече през пролетта. В допълнение, броят на докладите относно същества, които сякаш „преминават” през слабонаселените райони, се увеличава през пролетта и есента (имам предвид докладите, които показват, че даден индивид се придвижва бързо през определена местност, не е бил забелязан отново и т.н.).

Ами, това е. Отново ви моля да си спомните, че става въпрос само за предположения, а не за убеждения. Би могло, също така, съществата просто да се натъкват едно на друго сред горите, да се чивтосват и да раждат някъде между другото. Но ми се струва малко вероятно, просто защото най-близкият модел до начина на живот на Саскуоч е този на Ранните Индианци, а те не са вършели нещата по този начин и са имали добра причина за това.

(Освен това, учените често си задават въпроса, дали тези същества са уседнали в рамките на определена територия или са номади. А нима ранните индианци не са били и двете в някаква степен? Избирали са си място, на което да пребивават, но в последствие се премествали към други области поради конкретни причини.)

И един последен въпрос. Представяте ли си да попаднете на един от тези каньони и да видите такова събиране със собствените си очи? Е, разбира се, съществата там може и да проявят силно чувство за самосъхранение и да не се отнесат особено дружелюбно…

Имам някои предположения къде може да има подобни места. Вие къде мислите, че са? Защо според вас, ако горните истории са истина, тези същества ще искат да отвличат хора и да ги водят на местата си за Събирания?

Оутъм Уилямс,
17.08.2006





Когато написах по-горното, бях основно фокусирана върху предположението, че Саскуоч (а може би и Скунксовите маймуни) се събират през някой конкретен сезон с цел да си намерят партнор или да родят малките си. Да правят това сред по-голяма общност, вероятно им предлага защита и грижи, които иначе биха им липсвали в една малка семейна единица. Вместо възрастният мъжки да е единственият отговорен за подсигуряването на храната и закрилата на бременната женска, отрасналите малки и новородените, в една такава общност за това „допринасят” всички пригодни възрастни или поотраснали младежи. Но с времето, започнах да си представям групи от тези същества, ако искате ги наречете семейни единици, които идват на конкретното място и заради възможността да общувата с останалите.

(С Майк никога не бяхме обсъждали статията относно местата им за размножаване. Нито пък той имаше някаква идея за какво става въпрос, когато я споменах след прочитането на неговата история.)

Когато прочетете написаното от него в нашия „документ”, ще разберете защо бях така зашеметена от онова, на което твърдеше, че е станал свидетел.

И защо не е искал да ми разкаже по-рано.


* * * * *
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:34:28 pm
[Бележка от редактора: Когато го помолих да ми даде конкретен период, Майк предположи, че се е случило през 2005 или 2006г]




..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.

Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.

Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.

Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.

Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.

Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.

Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.

Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.




[youtube]https://www.youtube.com/watch?v=ztSpEP5IYdg[/youtube]

Пълна версия на видео-кадрите на Пол Фрийман от месността Уала Уала, Вашингтон, 1994г
Материалите не са част от книгата



На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.

Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.

„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”

Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.

Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.

Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”

Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.

Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.

Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)

Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.

След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.

Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?

Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.

Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.

И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.

Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.

Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.

Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.

Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.

Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.

Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.

Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.

Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.

Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.

Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.







Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.

„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”

Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.

Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.

Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.


(http://cdn.paper4pc.com/images/forest-tree-swamp-wallpaper-2.jpg)
Снимката не е част от книгата

Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.

На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.

Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.

Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.

На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.

През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.

Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.

Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.

Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.

„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”

Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”

Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.






На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.

Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.

Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.

Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.

Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.

Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.

Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.





Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.

Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)

На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.

Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.

През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.

Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.

Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.

Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.

Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.

Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:40:47 pm
15
Шелби


(http://oregonbigfoot.com/artists/jesse_Sasquatch-photo.jpg)
Картинката не е част от книгата



Една нощ си стоях в лагера в кофти настроение, поради липсата на напредък.

Вдигнах поглед и видях Енох. Беше застанал в края на лагера, което беше странно, понеже повечето пъти просто си влизаше вътре. Но след малко забелязах, че нещо в него бе променено. Не беше сам. С него имаше някого.

„Хайде, влизай. Искаш ли да хапнеш?” Той стоеше там и гледаше пламъците, после загледа и мен. Взех малко вода и я излях в огъня, след това с една лопата хвърлих пепел отгоре, за да не пуши.

Докато зария целия огън, очите ми привикнаха с мрака и при почти пълната луна можех да виждам достатъчно добре.

Отстъпих и им направих място. Той се приближи пръв, следван от една женска, а зад нея стоеше най-сладкото Скунксово Маймунче-момиченце. Погледнах ги, после погледнах Енох и им казах. „Приятелю, май си крил нещо от мен. Това семейството ти ли е?”

Той избърбори нещо. Стори ми се, че показва колко се гордее с тях. Всички стояхме там и се гледахме, а после аз казах, „Искате ли да хапнете?”

Взех няколко ябълки и му ги подадох. Той даде на двете по една и остави една за себе си. Много се вълнувах – не можех да повярвам какво се случва. Едва се контролирах от радост.

Сложих малко хляб, плодове и счукани орехи в една кутия на земята и отстъпих назад. Той взе кутията и тримата седнаха в средата на лагера, където си направиха угощение.

Малката беше толкова сладка. Трудно ми беше да сваля очите си от нея. Тя се скри зад майка си и надничаше от там. Не ме бива много да им отгатвам годините, но ми се стори някъде между четири и шест годишна.

Докато ядяха им донесох още. Подадох храната на Енох да я сложи на земята, за да не ги изплаша. Когато се нахраниха, станаха и си тръгнаха.

Толкова бях развълнуван, че през нощта не можах да спя. Големият Приятел си имаше семейство. Този късметлия! Значи се случваше на всички, освен на мен.

През следващите дни започна да ги води по светло, точно преди да започне да се смрачава. Идваха в лагера, ядяха и си тръгваха. Започваха да свикват с мен, а малкта стигна до там, че дори вече не се страхуваше. Идваше и взимаше храна от ръката ми. Нарекох я Шелби и ми се струва, че започна да се обръща на името.

Другото женско същество беше по-малко от Енох, но не много. Вървеше доста уверено, почти надменно. Когато я погледнех виждах най-милите очи, изпълнени с любов. В тях имаше нежност, която те кара да се чувстваш добре в нейно присъствие – една безобидна, блага душа. Загледан в нея един ден си помислих ? „Прилича ми на някого, но на кого?”

И тогава се сетих. На Кора Бет Готзи от семейство Уолтън. Държеше се точно като нея. Затова я кръстих Кора Бет.

(http://www.allaboutthewaltons.com/cast/CastPics/corabeth.jpg)
Cora Beth Godsey. Картинката не е част от книгата

Една сутрин, когато тъкмо се канеха да тръгват, ги спрях и им дадох по едно шоколадче Хърши. Енох ги обожаваше, но семейството му не ги беше опитвало досега и не знаеха какво да правят. (Първия път когато дадох такова на Енох беше преди още да станем приятели. Бях го оставил на един пън, така че да го намери. Той го помириса, облиза го и си го натъпка в устата. Толкова му хареса, че започна да се поклаща напред-назад, точно като Джери Лии Луис.)

Енох налапа целия шоколад, сдъвка го и примлясна с уста. Кора Бет отхапа едно парче и почти се усмихна – познаваше се по очите и. Шелби си гризна парченце и заподскача без да отделя краката си от земята. Беше толкова сладко да я гледаш. Тя беше толкова щастлива. Всички мъки, през които минах си заслужаваха, щом можех да наблюдавам това.

Докато се отдалечаваха я извиках: „Шелби, ела тук, сладуранке!”. Подадох и едно шоколадче и тя се затича да си го вземе. Грабна го и се върна при майка си, като поглеждаше през рамо, докато се отдалечаваха.

След тази случка се отказах да се сприятелявам с останалите. Съгласихме се всеки да си живее живота и да остави другите да правят същото, като взаимно се уважаваме.

Хвълянето на дървета престана.

(Вече няколко пъти си ме питала дали не споделят различни неща с мен и дали не ми оставят подаръци. Казах ти, че не, понеже вече бях споделил повече отколкото възнамерявах. Но ако трябва да съм честен, би трябвало да кажа: да, правят го. И всъщност това се оказа проблем.)

Понякога Енох ми носеше разни неща - като някое прасе, което тръшваше до огъня, или блатно зеле, или патица, или каквото друго беше убил в конкретния ден и това си беше ОК. Аз го готвех, разделяхме си го и всичко беше наред.

Но след като вече бях прекарал няколко седмици на мястото на техните Срещи, и се случеше да напусна лагера по някаква причина, когато после се връщах, там ме чакаше някой убит заек или парче еленско месо, или пък блатно зеле. Веднъж открих убита костенурка, захвърлена на земята с разпран корем. Приличаше на голяма разтворена стрида върху черупка, покрита с мухи. О да, с нетърпение чаках да се нахвърля отгоре и и да я преглътна. Подай ми кетчупа, моля те.

Когато някой от тях се прибираше от лов, оставяше и по нещо в лагера за мен. Трябваше да намеря начин да се оттървавам от тези неща. Все пак щеше да е грубо да ги изхвърлям на места, на които биха могли да ги виждат, пък и не ми се искаше да ги дразня. Границата на търпението им беше много тънка, а аз исках да бъда приет като един от тях. Не ми се искаше да изглеждам неблагодарен.

Но преди всичко щеше да е грях да оставя животните, които бяха дали живота си, за да живеят другите, да отидат на боклука. Такава е философията на Скунксовите Маймуни – да вземат само толкова, колкото им е нужно да оцелеят и да бъдат благодарни за това.

И ето как станах готвач за Скунксовите Маймуни. Да, точно така. Взимах храната, която ми носеха, готвех я и я връщах обратно на полянката.

Спирах в самия и край, в повечето случаи след мръкване, извиквах с онзи познат вик, за да им покажа, че съм там, после отивах на полянката и оставях храната на земята, като прикляках и хапвах малко от сготвеното. Понякога Шелби идваше при мен и аз си разделях храната с нея. После се протягах, щипвах я по бузата и казвах „Трябва да тръгвам, сладуранке”. Към този момент аз вече съм обграден от тях. Чувството е много осезаемо по един хубав начин. Винаги, когато бях готов да тръгна, ми оставяха свободно място, откъдето да мина. Шелби ме изпращаше до края на полянката, хваната за ръката ми и дърдореща. После майка и я извикваше и тя се отскубваше и се прибираше при другите.

Докато се прибирах към лагера, двама или повече от тях ме следваха…, а когато стигах, единият изсвирваше и двамата изчезваха в тъмнината. Все едно искаха да се уверят, че ще се прибера безопасно, понеже веднага щом пристигнех, те си тъгваха. Никога не съм се чувствал в опасност. Всъщност се чувствах истински на сигурно. Какво пък можеше да ми се случи с бодигардове като тях?

Предполагам, че може би го правеха и защото искаха да ме респектират, понеже отивах твърде близо до тях. Но по-скоро знаеха, че им приготвям храна и им засвидетелствам благодарността си заради онова, което ми даваха. (Е, можеше и да греша за абсолютно всичко.)

Освен това Шелби ми правеше нещо, което наричам капан за сънища - някои бяха с кръгла, други с квадратна форма, някои направени от две или три пръчки, закачени една за друга като във верига. Все още си ги пазя и не бих ги заменил дори за всичкото злато на света.




(https://s-media-cache-ak0.pinimg.com/736x/7f/42/ee/7f42ee8ac73dc1b5c4b7b0cfc0b6ab26.jpg)

Бележка от λ: Капанът за сънища е нещо, което се прави от Северно-Американските индианци (на техните езици идва от неодушевената дума за паяк, защото представлява мрежа). Индианците вярват, че през мрежата преминават само добрите мисли, а лошите сънища се филтрират в нея и остават хванати там до изгрев слънце, когато просто изчезват.



Сляд няколко седмици всички вече свикнаха с присъствието ми и не се криеха, когато се задавах. Но все още не успявах да се приближа много близо до тях. Държаха се на разстояние. Все пак ги чувах да се разхождат около лагера, да ме наблюдават, застанали точно в началото на тъмнината.

Когато се разхождах през нощта, усещах нещо да ме удря по гърба или да ме докосва по рамото или ръката, понякога даже събаряше шапката ми. Щом се обърнех обаче, там нямаше нищо.

А после започна да се случва и през деня - само че сега вече виждах кой ги прави тия неща. Малките бяха, играеха си. Май играта беше кой ще ме докосне без да бъде хванат.

Издебваха ме в гръб, пипаха ме, а после се обръщаха и бягаха, хилейки се и се скриваха в храсталака. Понякога ги подгонвах, но бяха твърде бързи и изчезваха преди да съм направил и три крачки.

Веднъж, вече бях в града и бях спрял на един светофар. Няколко колоездачи спряха точно до мен. Докато ги наблюдавах забелязах, че няколко от тях имат на каските си малки огледала за обратно виждане. Хрумна ми нещо. Спрях в един магазин за колелета и купих един комплект. Щях да им покажа аз на тия малки тарикати.

Е, тогава планът ми се струваше доста добър, но дори и сред най-добрите планове има някои, обречени на провал.

Стоях си в лагера и чаках дребните да се появят крадешком. Бях приготвил огледалата. Скоро забелязах едно момченце да се приближава иззад мен. Изглеждаше на около осем-девет годинки. Тъкмо когато се канеше да ме докосне, аз се обърнах и изръмжах срещу него. Той се изненада. И май доста го уплаших, понеже ме цапардоса право в лицето и ме просна на задните ми части. Лицето ми изтръпна, от носа ми текна кръв, а устната ми беше сцепена и окървавена. Седях си там, държах се за носа и се опитвах да не се хиля, понеже от това устата ме болеше.

Той побягна и се скри в шубрака, а аз ги чувах как си дърдорят развълнувано. Станах, взех хавлия, притиснах я до лицето си и отново седнах. Беше ми много забавно. Чувствах се като Уили Койота, който се опитва да хване Пътния Бегач.

Каквото и да направех ми се връщаше. Но това ги забавляваше дори повече, понеже знаеха, че от време на време мога да ги хвана.

Играта продължи и през останалото време докато бях там и си изкарахме доста добре. Хлапетата много ми липсват. Иска ми се да ми бяха имали повече доверие. Щеше да ми хареса да опозная всяко едно от тях.

Единственото, което идваше при мен беше Шелби.

Когато за първи път се запознах с нея, тя беше висока около 1,60 м. Имаше големи кафяви очи, които бяха малко по-големи от тези на родителите и, а главата и беше по-малка в сравнение с главите на останалите. Имаше слабо телосложение, а козината и беше къса и добре подрязана. Не беше пълна като родителите си, най-вероятно заради възрастта си. В началото беше срамежлива, но после бързо ме хареса. Държеше се добре, неагресивно, даже някак учтиво. По мое мнение, беше добро хлапе. Много и се радвах и тя често идваше и ме следваше. Мама /Кора Бет/ винаги я наглеждаше. Точно както когато се извежда дете на разходка в парка с другите деца, а мама седи и наблюдава отстрани. Не ми позволяваха да остана сам с нея. Понякога ми беше криво, че не ми вярват, но ги разбирах и не им се сърдех. Кора Бет беше добра майка и аз я уважавах за това. Тя беше по-добра майка от някои от човешките жени.

Както си стоях на някой пън, Шелби ме изненадваше в гръб, обгръщаше ме с ръце и се гушваше, като допираше бузата си до моята. Понякога ме стисваше толкова силно, че спирах да дишам. Карах я да престане преди да ми е счупила костите. Беше много по-силна отколкото изглеждаше и нямаше да има никакви проблеми да напердаши и най-гадните сред хората на планетата. Иначе казано, лесно би спечелила мач срещу който и да е Здравеняк и би го накарала да плаче за майка си. Просто не можеш да не я харесаш.

Шелби приличаше на човек повече от възрастните. Всъщност всички млади изглеждаха така. Може би също както и при хората, които с възрастта променят външния си вид, и с тях се случва същото. (Сега като се замисля, всички си изглеждат на годините - някои са доста възрастни на вид и се придвижват по-бавно, а и показват признаци на остаряване. Досега не се бях замислял насериозно за това. И те, като всичко друго, остаряват.)

Да се върна на Шелби… Стъпалата и са същия размер като моите, но малко по-широки - пет пръста, бяло ходило, дълги нокти. Не мирише така лошо както възрастните и вероятно е заради късата козина. И двете и уши се виждат, а по тях расте фина козина. Кожата и е много по светла от кожата на родителите и. Като загар от слънцето е – подобно на някой от Южния Тих Океан.

Шелби е много любвеобилна и лесно се привързва. Ако е седнала до мен, винаги ме закача по някакъв начин. Като например да си сложи крака върху моя или да се облегне на мен, или пък да ми държи ръката. Обаче когато мама я извика, хуква да бяга на секундата. И на мама не и се налага да вика втори път.

Виждал съм ги да проявяват нежност едни към други. Наистина се грижат едни за други, а също и за своите приятели.

Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:42:41 pm
16
Уважение


С течение на времето започнах да разбирам начина им на живот. Събират се в малки семейства от двама възрастни и едно или две деца.

Жените се грижат за децата, а мъжете събират храна и я носят на майките, докато гледат бебетата. Малките бързо се научават как да си набавят за ядене, но възрастният редовно носи еленско, свинско, риба и птици – общо взето каквото намери – и го разделя с останалите след като си вземе нужното му.

Не им носех толкова много храна, колкото в лагера при потока, понеже беше много трудно да я доставя до там. Носех колкото трябваше за Енох и семейството му, при това основно лакомства като Блу Бърдс или шоколадови десертчета Хърши, както и малко плодове.

Имаше също така и женски без мъжки, които имаха деца. Мъжките идваха и си отиваха и трудно можеше да им се води отчет кой кой е.

Не си строяха скривалища. Търсеха естествени заслони, като кипарисови дървета и палми с много листа, така че да могат да се крият сред тях и да се пазят от несгодите на времето. Превеха си нещо, което наричам гнездовидни легла. Правят ги от мъх или от клонките на кедрите или кипарисите. Трябва да е нещо меко. Налагаше ми се да внимавам да не се доближавам прекалено до местообитанията им. В малкото случаи, в които го правех, бивах прогонван, като не се налагаше да ме предупреждават втори път. Доверието, което споделяхме не беше много устойчиво - никой не се доверяваше твърде много на другия, като гледахме да уважаваме личните си територии. В техния свят аз бях гост – нещо, което не пропускаха да ми покажат, а ако това се случеше, щяха доста болезнено да ме изпратят обратно вкъщи.

Един ден чух писък, който никога не бях чувал преди и се надявам никога да не чуя отново. От писъка сърцето ми направо спря, а кръвта ми замръзна във вените… и не стихваше.

Грабнах пушката си и се затичах колкото сили имах към полянката. Усещах страха с всяка част от тялото си. Втурнах се към мястото, от което идваше писъка, без да знам какво ме очаква.

Спрях се в края и поставих патрон в цевта. Звукът разпращаше талази от страх из цялото ми тяло, а сърцето ми биеше толкова силно, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми.

Тогава я видях - женска, която вървеше в кръг и държеше безжизненото тяло на своето дете. Ръчичката му висеше надолу и се поклащаше от движението. Продължаваше да пищи. Звукът беше толкова силен, че едва издържах – толкова пронизителен, че сигурно се чуваше на разстояние 15 км.

Тя влезе в гората. Другите я последваха и аз направих същото, като стоях на разстояние и гледах да не се забелязвам. Тя вървеше и пищеше поне час и половина, като обикаляше в кръг, сякаш търси нещо.

Накрая се придвижи до една полянка, не по-голяма от двайсет метра в диаметър и падна на колене. Виковете и се превърнаха в рев – силен, сърцераздирателен рев.

Стоях там и се опитвах да гледам през бинокъла, а по лицето ми се стичаха сълзи.

Двама от мъжките паднаха на колене и започнаха да копаят с ръце. Вдигна се прах докато изкопаха обла дупка някъде към 1,50 м дълбока, с диаметър 2,50м. Останалите донесоха листа от зелеви палми и покриха с тях дъното на дупката. Другият мъжки, вероятно партньорът и, се протегна, за да вземе детето от ръцете и, а тя се отдръпна и зарида. След няколко минути подаде детето, а мъжкият го взе и го постави на палмовите листа. Отгоре му поставиха още листа, а най-отгоре сложиха един слой с клонки от кедър.

Пръстта беше избутана обратно, а гробът - запълнен. Излишната пръст беше разпределена равномерно наоколо, така че да няма издадена част.

След това от гората излезе друг мъжки с малко дъбово дръвче, около 2 метра. Коренът му изглеждаше много добре, явно беше изкопано с голямо старание.

Засадиха дървото в средата на гроба, а наоколо разпръснаха клони, така че да го прикрият. Когато приключиха не личеше земята да е била разравяна. Изглеждаше така, сякаш дръвчето винаги си е било там.

Тя приседна ридаейки. Един по един, останалите се изгубиха в гората и я оставиха сама с мъката и.

Половинката и я чакаше в края на гората. Тя се изправи бавно, все още ридаеща и отиде при него. Той я хвана за ръка и я поведе към дърветата.

Изчаках около час, за да съм сигурен, че са си тръгнали и отидох да огледам гроба по-отблизо. Ако не знаех, че е там, нямаше начин да го открия.

Сега това дърво е много по-голямо и винаги когато съм там ходя да засвидетелствам уважението си.



(https://s13.postimg.org/teafi2axj/image.jpg)
"Лагер до рекичката", област Дъглас, Орегон. Лого на сайта Oregonbigfoot.com
Картинката не е част от книгата



„Бих могъл да те заведа при дървото,” ми каза веднъж Майк по телефона. Тъкмо беше свършил с разказа и гласът му звучеше сподавен в опита му да прикрие неудобството от бликналите сълзи. Беше избухнал в плач докато разказваше. „Но няма да го направя. Ако някой от онези учени-изследователи на Бигфут разбере за него, знаеш какво ще последва, нали?”

Разбира се, че знаех. Щяха да го изкопаят.

Един учен би видял в това възможност да получи доказателство. Но за Майк това си оставаше гробът на едно дете – заслужаващ всичкото уважение, което бихме отдали и на тялото на едно човешко дете, както и на желанието на скърбящата му майка, гробът да остане непокътнат.

И ето ви отново разделителната линия между свидетел и изследовател – линията, която толкова много учени не успяват да проумеят. Свидетелят е точно това - той наблюдава. Майк е бил там, за да наблюдава, а не да се меси. Именно тази ненамеса от негова страна е изиграла ключова роля при спечелването на доверието на съществата, което от своя страна му е позволило да наблюдава всичко, което е видял.

Майк просто е изиграл ролята на добрия съсед. Не е дразнил съседите си, не им се е месил в живота, не се е опитвал да им се бърка в ежедневието. Само наблюдавал от безопасно разстояние, споделял с тях и ги уважавал. И бил последователен в това си поведение. Скоро щях да разбера сама колко важно е последното.

Питате ме защо му вярвах? Защото след годините, прекарани в разпитване на постоянни свидетели, научих, че точно това е ключът към спечелването на доверието и съгласието, нужни ви, за да поддържате взаимоотношения с тези същества.

А защо никой от останалите ми свидетели не е бил споходен от „късмета” на Майк?

Изучавайки този въпрос по-задълбочено открих, че започвам все по-добре да разбирам онази Перфектна Буря от събития, за която Майк непрекъснато твърдеше, че е причина за неговия успех.

Първо, преживяванията на повечето от редовните ми свидетели се бяха случвали в домовете им. С други думи, съществата постепенно се доближаваха до имотите на свидетелите и общуваха с тях в рамките на човешките територии. А не обратното. В случая с Майк, той се беше препънал в задния двор на съществата и за тях оставаше изборът - или да го приемат или да го прогонят на далеч. Но в лицето на Енох той разполагал с посланик и вместо да го пропъдят, те търпели присъствието му. Ето защо той разполагал с перфектната възможност да наблюдава поведението им в естествена среда. Не поведението им на Скунксови Маймуни в присъствието на хора, а поведението им такива каквито са си всеки ден, без да се съобразяват, че наоколо има човек.

Осъзнах също така, че Майк е бил в много специфично състояние на ума към момента, в който е започнал да общува с Енох. След като преживял много силни трагедии в живота си и е понесъл последствията от тях, той вече не изпитвал страх. Спомените и емоционалната болка, които се превърнали в негови лични „демони” и с които много пъти бе споменавал, че се бори, за него били многократно по-силни и страшни от която и да е Скунксова Маймуна.

След като отново ми разказа историята със срещите го попитах какво е онова, което го е карало да се влачи сред дълбоката до врата вода в блато, гъмжащо от алигатори, отровни змии и пиявици, при положение, че е достатъчно наясно с блатата и добре разбира какви опасности го грозят.

„Изобщо не ми пукаше.” Отговори той. „Вече нямах нищо за губене. Надявам се да разбереш, че се намирах в много тъмен момент от живота си. Борех се със собствените си демони. Когато се връщам назад си давам сметка, че извърших някои доста глупави неща, които можеха да ме убият. Но не ми пукаше. Не и тогава. Сега не бих посмял да направя и половината от онези глупости… но вече съм в едно много различно състояние на ума.”

Хрумна ми също така, че уважението проявено от Майк бе неизменно. Той уважавал местообитанията им, „храната”, която му оставяли, както и границите, които определяли.

Но крайното прозрение ме връхлетя по време на един от многото ни телефонни разговори, в които обсъждахме какво е мнението му за филмите, снимките, звуците и свидетелските показания, сред които беше и „Съществото” на Ян Клемент.




Бележка от λ: Употребяваните хартиени издания на "Съществото" на Ян Клемент (https://www.amazon.com/exec/obidos/ASIN/0910042276/oregonbigfoot-20) се продава за $1,225.98. В дигитален формат е $8...
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:48:55 pm
17
Уникално прозрение


Помолих Майк да погледне някои неща и да си каже мнението. Изведнъж той пак ми се издразни : „Не съм разбирач”.

„Знам”, казах му аз търпеливо и с усмивка. „Но си имал възможността да наблюдаваш тези момчета повече от всеки друг, когото познавам. Просто от любопитство искам да чуя какво мислиш.”

Отново го помолих да погледне филма на Патерсън/Гимлин и му пратих линка. „Какво ще кажеш?”

„Как така какво ще кажа?” попита той, все още малко нацупено. „Какво ще кажеш ти? Ти си ги виждала. Така ходят Бигфут. Така се движат. Така изглеждат. Знаеш това. Защо хората продължават да си врат носовете наоколо в желанието си да ги снимат. Нали вече са го направили?”

Майк нямаше какво повече да каже за Пати до момента в който не започнах да сътворявам корицата на книгата. Прехвърляхме си един на друг картинки и файлове по мейла. Аз се опитвах да изобразя Енох възможно най-правдиво, а Майк все повече се депресираше.

„Виж, казах ти. Ето така изглежда: главата му е малко издължена – но не като конусовидните глави, които хората рисуват непрекъснато. Понякога, когато козината му е застанала по определен начин, ушите му се подават, или поне връхчетата им. Има големи гъсти вежди, като на Анди Рууни. Очите му са тъмно кафяви – нали си яла близалка Тутси Поп? От онези с шоколада. Като стигнеш до средата и виждаш - пълнежа. Един такъв, каква беше думата…?

„На слоеве?” попитах аз заинтригувана от сравнението.

„Да. На слоеве. Нещо такова.”

Попитах го за зениците.

„Зениците му са същите като нашите. Променят се със светлината, имам предвид големината им. Ако е тъмно, стават големи. Ако светлината е повече, стават малки, но в тези случаи обикновено примижва. Очите му са целите кафеви. Единствените случаи, в които се забелязва бялото, е когато гледа много встрани. Нали знаеш - като погледа на куче. Само че неговият е дълбок.

„Проникващ?” попитах аз.

„Да, особено когато се взира в мен продължително време, както той прави. Като че всеки момент ще ми проговори.”

„Добре” казах аз. „Какво още?”

„Носът му е широк и сплескан, но не е като на горила - с големи ноздри. И има едни малки косъмчета, които стърчат от него. А също и бръчки. Над носа и малко по-надолу. Устата му е широка, а мустаците много гъсти, все едно растат направо от ноздрите му. Покриват горната му устна. Зъбите му са широки и равни. Брадата покрива лицето му чак до ушите, но в горната част оредява. Мустаците се спускат надолу и се смесват с брадата, която завършва с нещо като козя брадичка с дължина 15 см. Козината по челото му е оскъдна и постепенно се преплита с козината по главата.”

Изпращах му рисунка след рисунка, но нито една не приличаше на Енох.

„Добре. Лесно е. Погледни Пати. Виждаш ли козината - по лицето и? Ей такава. Виждаш ли формата на главата? Виждаш ли лицето и носа и? Ей такива. Би могла да му е сестра. Тя е нещото, което най-много прилича на него. И знаеш ли защо? Защото тя е Бигфут.”

Засмях се. Добре му се получи.

После го помолих да погледне снимките на Фрийман.

Пол Фрийман, горски стражар от Щатите забелязал същество близо да Уала Уала, Вашингтон през 1982 г. Това преживяване толкова го впечатлило, че няколко години по-късно напуснал работа и прекарал остатъка от живота си в търсене на Бигфут. Въпреки съмненията за измама, членове от научната общност, включително д-р Гроувър Кранц, д-р Хенър Фаренбах и д-р Джеф Мелдръм обявили отливките от стъпки, направени от Фрийман за съществени улики. Джими Чилкът, експерт по пръстови отпечатъци, който бил изучавал стъпалата и дланите на големи маймуни, анализирал дермалните гънки по отливките и установил, че са несъпоставими с тези на известните примати.

През 1994г Фрийман проследявал група следи близо до Дедъкт Крийк, когато заснел голямо същество с тъмна козина. Докато работех с продуцента Дъг Хаджичек по снимането на Мистериозни срещи през 2003, Дъг ми показа въпросния запис на голям телевизор с висока резолюция. Към края на видеото има кратко появяване на нещо като второ същество, носещо малко дете. Краката и стъпалата на малкото същество се виждаха ясно върху екрана с висока разделителна способност и най-вече глезените. Дъг Хаджичек твърди, че Фрийман никога не е споменавал за детето пред него, а също, че едва ли Фрийман въобще е предполагал, че детето го има на записа. Фрийман почина от усложнения в следствие на диабет през 2003.

Докато Майк гледаше записа (въпреки лошото му качество в Ю Тюб, успях да посоча носеното дете в края на клипа), за което той каза следното: „Ето така изглежда моят Голям Приятел, когато се срещаме в гората, а ето това е начинът, по който се движи. Виж го как поглежда (към Фрийман), после как внимава къде стъпва и после как отново поглежда към него. Те много внимават къде ходят, за да не стъпят накриво и да се наранят. А относно малкото… логично е Мама да отведе своето малко надалеч от опасностите или от някой пич с камера.”

После помолих Майк да разгледа записа от Възпоменателния ден.

ВИДЕО:
https://www.youtube.com/watch?v=x3MhjjRzpSA


Заснет през май 1996 г. от Лори Пейт на един гол хълм до Чопака Лейк в северен Вашингтон, записът от Възпоменателния ден показва едно доста дребно същество, което бяга на открито. То преминава набързо зад един малък хълм и за изненада когато достига да първите дървета от другата страна на откритото място, над рамото му се подава една ръка и сякаш пораства с десетина сантиметра, все едно повдига малко дете на раменете си.

Макар и някои учени да се съмняват в автентичността на записа от Възпоменателния Ден, аз винаги съм смятала, че тези кадри са истински, а и Майк също сметна така. „Трябва единствено да гледаш последните десет секунди, маниера им на придвижване… Виждаш ли как притичва от другата страна на хълма? Нищо не се движи по начина, по който го правят те. Толкова бързо - и уверено.”

После минахме на звуковете от Сиера. В началото на седемдесетте Рон Морхед и Алън Бери пребивавали многократно в ловния лагер на Уорън и Луис Джонсън в планината Сиера, където записали множество случаи на размяна на звуци с цел комуникация между предполагаеми Бигфут същества и хората от лагера.

Има няколко причини, поради които аз лично поддържам достоверността на Записите от Сиера. Познавам Рон Морхед от дълги години и го смятам за изключително благонадежден. Освен това звуците, записани в лагера, много точно наподобяват описанията, дадени от множество свидетели през годините, относно звуците, които самите те са чули.


ЗВУЦИТЕ МОЖЕТЕ ДА ЧУЕТЕ -->> ТУК (http://www.oregonbigfoot.com/bigfoot-sounds.php), първият запис отгоре-надолу


Понеже Майк от дълги години беше близо да съществата, сметнах, че ще може да ми каже дали някога е чувал нещо подобно. Изпратих му по мейла няколко аудио записа и двамата заедно ги чухме на телефона.

Майк започна да се кикоти. „Чуваш ли този характерен звук, който издава тук?” попита ме той.

„Да.”

„Енох прави така непрекъснато. Обикновено седи до мен в лагера, яде и разговорът ни протича по следния начин:

„Как си днес, приятелче?”

„ Блърг ръгл блъг.”

„Наистина ли? Че защо така?”

„Брага блех ръглрул.”

„Тя така ли направи? А ти какво и каза?”

„Агаръг благ блага ракг мрк.”

„Надявам се, че си я скастрил.”

Разсмях се. Имитацията, която правеше Майк на Звуците от Сиера беше удивително точна.

„Нещо като да седиш и да разговаряш с кучето си или подобно. Приказваш глупости, а то ти отговаря с някакви звуци. Макар че в много случаи когато общуват помежду си, все едно чуваш езика на местните Индианци. Гледала ли си някой от старите уестърни, в които индианците разговарят на техния си език? Напомня ми точно на това.”

Продължихме да слушаме записите, които му бях изпратила и той спря на номер 9. Точно този запис винаги ме е интересувал особено, защото звуците са по-отчетливи и в по-голяма степен наподобяват език, отколкото бращолевене.

„Ето,” каза Майк, „Чуваш ли това?”

Това беше една конкретна част от записа, в която съществото сякаш издаваше команди с властен тон. От другата страна на линията настъпи тишина.

Онова, което последва ме изненада.

„Да му се не види,” почти излая Майк с неистов смях.

„Какво?”, попитах аз.

„Да му се не види!” повтори той.

„Какво?”

Той издиша шумно. Звучеше разгневен. „Това е доста странно…”

Тишина. И последва поредната обяснителна метафора на Майк. „Понякога, както си стоя на работа чувам как мексиканците си говорят на испански. Аз не говоря испански, но схващам за какво става въпрос без дори да си давам сметка за това, като на всичкото отгоре вмъквам по нещо в разговора.” След това изрече колебливо, „Мисля, че разбрах какво каза той току що.”

Сега беше мой ред да се умълча.

„И какво каза?”

Виждах колко му е трудно да го каже. „Ами, …стори ми се, че е ядосан. Мъжете го имитират, повтарят онова, което казва той, все едно е някаква игра, само че той крещи от гняв, понеже мъжете стоят между него… и нещо, което му е много важно.”

Не знаех какво да кажа.

Колкото и странно да е съвпадението (макар, че с увеличаване броя на годините, прекарани на тази планета, все по-малко вярвам в съвпадения), седмица по-късно имах възможността да разговарям по телефона за пръв път с Дейв Джонсън, синът на човека, който притежаваше ловния лагер.

Спомних си какво беше казал Майк по време на двучасовия ни разговор и зададох на Дейв един уж невинен, но много важен въпрос.

„Сещаш ли се как на запис номер 9 Големият приятел крещи нещо наподобяващо думи? Какво се случваше по това време в лагера?”

Отговорът на Дейв беше: „Момчетата смятаха, че един от младите е преминал от другата страна на лагера и че стоят между него и останалите.


* * * * *
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:51:51 pm
Майк ми помагаше неимоверно много да подреждам парченцата от пъзела едно по едно. Парченца, които хващаха прах на бюрото ми от години; парченца, които ме интригуваха, но досега не попадаха в правилния контекст.

Колкото повече научавах от разказа на Майк - толкова повече си припомнях един подобен разказ, който бях чула години преди това. Една малка книга, „Съществото: Личните ми преживявания с Бигфут” от Ян Клемент. Книгата беше публикувана под псевдоним и личността на автора никога не стана известна.

Книгата разказва за предполагаемо истинската история за срещите на автора със същество, подобно на Саскуоч, с което той се сприятелил някъде в югозападна Пенсилвания, където живеел в отдалечена горска колиба. Понеже бил изритан от жена си заради „изневяра”, Клемент започнал да пребивава в колибата сам.

За първи път Клемент видял съществото през един августовски следобед. Тъкмо бил привършил с копаенето на малко езерце и се оттеглил на верандата да изпие една бира. Съществото било приклекнало наблизо и се втурнало в храстите веднага щом Клемент го видял.

Скоро обаче, той успял да примами съществото с храна и имал възможност да го проучи подробно в доста ситуации.

Заради размера му, нарекъл съществото „Конг”.

След това в книгата се описват външният вид и навиците на съществото, контактите на автора с него, последващата смърт и заравянето на Конг на тайно място.

Когато прочетох книгата за първи път не знаех какво да мисля за нея. Описанието на Клемент за съществото го определяше като бавно, дори малко глупаво и - честно казано - не повярвах много в него, понеже звучеше сякаш описва животно. Не се припокриваше с докладите на други редовни свидетели, които приписваха на Саскуоч характеристики на по-интелигентно, подобно на човек същество.

Когато обаче, Майк започна да споделя с мен подробности от срещите си с Енох, бях изумена колко много си приличаха те с подробностите разказани от Клемент. Външният вид, навиците на хранене, поведението, дори условията на живот, притесненията за безопасността на съществото и последвалите трудности по запазване на преживяванията в тайна. Приликите бяха поразителни...

А един телефонен разговор, проведен от мен с Джон Томикел, издаделя, придаде дори повече достоверност на историята на Клемент. Обадих му се, за да поискам съгласието му да цитирам книгата му тук и това, което последва бе един доста дълъг и приятен разговор.

Попитах Томикел дали познава лично автора. Каза, че да. Когато го попитах какво мисли за книгата, отговорът му беше искрен. Сподели, че смята „Клемент” е предразположен към науката човек, на когото може да се вярва, но че гледа на книгата със смесени чувства. Когато го попитах защо, отговори, че не е заради личността на Клемент, а защото самият той не е наясно дали вярва в Бигфут.

Когато го попитах дали Клемент някога е проявявал интерес към нещо друго „странно” или е писал други книги на подобна тема, отговорът беше: „Не. Написал е други три книги, всичките научни - по въпросите на горите, животните в блатата, природата…” Освен това, когато го попитах кой държи правата над книгата, обясни, че това е неговата компания. Така е от момента на публикуване на книгата. Той бил платил на Клемент 300 долара при предаването на книгата, най-вече за да покрие разходите му по пътуването и хонорара за машинопис.

„Значи не го е направил за пари?”

„Не.” отвърна Томикел. „Никога не е изкарал и десет цента от това, като изключим 300-те долара, които му дадох.”

„Със сигурност не го е направил и за известност…”

Томикел се разсмя „Анонимна известност ли? Не.”

„Хм.” казах аз. Най-накрая откривах повече потвърждение за достоверността на книгата.

„ Знаеш ли,” продължи Томикел, „Качихме се в колибата му скоро след като изгоря.”

„Значи наистина е имало колиба?”

„Ами, да” отвърна той.

Попитах Майк дали някога е чувал за тази книга. Не беше.

Копирах текста на книгата от източник в интернет и го публикувах в нашия общ документ, така че да може да я прочете и да си води бележки. Коментарите му, написани спонтанно в удебелен червен шрифт в края на параграфите, навеждаха на размисли.


(https://images-na.ssl-images-amazon.com/images/I/51-jhVaH9KL.jpg)
"Съществото: Лични преживявания с Бигфут", от Ян Клемент
Картинката не е част от книгата


Например, Клемент беше написал: „Знаех, че нищожното количество храна, което му носех, не може да е достатъчно за същество с толкова голямо тяло, затова хранителният му режим ме озадачаваше, но отчасти можеше да бъде обяснен от случката, която ще разкажа. Ще напиша това сега, макар че се случи доста по-късно във времето. Беше вечер и Конг и аз седяхме пред верандата и се взирахме един в друг, когато един млад елен се появи отстрани на колибата. За първи път виждах елен в имота си.Той ни забеляза и се стрелна нагоре към върха на хълма. Конг скочи на крака и се втурна след него като светкавица. Беше развил зашеметяваща скорост, към момента, в който достигна елена, отдалечил се на не повече от 30 метра. Хвана го с ръцете си и го тръшна на земята, убивайки го моментално, предполагам. Вместо да се върне при мен обаче, хвана елена под мишница и се запромъква към храстите. Не го видях отново цели пет дни.

На това Майк беше отговорил следното: „[Така е било] понеже се е превърнал в източник на храна и когато еленът е дал на Големия Приятел всичко, от което се е нуждаелq за да оцелее, [той] на свой ред вече не се е нуждаел от човека. Виждал съм го… ако не им носим храна, не биха се доближавали толкова до нас. Нямат време да завързват контакти и да дърдорят празни приказки. Ако ти не го нахраниш, той сам ще се нахрани.”


(http://orig09.deviantart.net/dfcb/f/2015/069/d/e/bigfoot_vs_deer_by_littlewing2-d8l6fww.jpg)
Картинката не е част от книгата


Струваше ми се, че по някои въпроси Майк не беше съгласен с Клемент. По отношение на комуникацията си със съществото Клемент беше написал:„За три седмици го научих на някои команди, от които имахме нужда. Научих го да седи на едно място, като правех заплашителни жестове с ръце и го държах, произнасяйки думата отново и отново. В най-ранните етапи на обучението го обгръщах с ръце и го притисках надолу като казвах: Седни! Седни! И той най-накрая схвана. Опитах се да го поощрявам с ябълки, но той като че ли не правеше връзка между ябълките и изпълнението на командата. Стараех се да използвам думата СЕДНИ като разпервах  пръстите на ръката си с дланта надолу.

Майк беше написал: „Можеш и така да направиш, но аз разбрах, че ще постигнеш повече на принципа на „сляпото подражание”. Ако жестикулираш достатъчно дълго и упорито, той ще започне да разбира какво искаш, но ще отнеме доста време. Повтарям, прави нещото отново и отново и някой ден и той ще го направи. Като в нощта, когато хвана онзи, който ме преследваше, за да го накара да ме остави на мира - тогава докосна гърдите си, протегна ръката си към мен и си тръгна.”

Но по други въпроси Майк се съгласяваше. [Конг] сякаш не разбираше значението на ДА и ОК, понеже не му се налагаше да иска разрешение. В природата съществата взимат каквото си поискат или пожелаят и онова, което ги спира е само по-висша сила или по- добра логика. Ето защо не му беше нужно да ме пита дали може да изяде една ябълка. Ако държеше ябълка в ръката си и искаше да я изяде, изяждаше я. Ако му вземех някоя ябълка и той си я поискаше обратно, не можех да направя нищо, за да му попреча да си я върне. На което Майк беше коментирал: „Не бих могъл да го кажа по-добре. Той прави каквото си поиска, когато си поиска. „Не” или „ Може ли да…?” не присъстват в речника му.”





Намирах за доста интересно, че както Майк, така и Клемент разказваха, че съществото стои загледано за дълги периоди от време.

Клемент беше написал: „През дългите часове прекарани във взиране един в друг, не забелязах някакъв умисъл от негова страна. Той сякаш предугаждаше, че ще ми хрумне или ще направя нещо, за да му дам нещо. На мен не ми се струва странно, че седим и се гледаме един друг с часове. Най-дългият период, през който сме го правили, вероятно е два часа и половина. Не искам да останете с впечатлението, че това се е превърнало в нещо като маратон с някакво убийствено зяпане. Обикновено го изучавах около половин час и после си свършвах някоя работа из колибата и когато се връщах при Конг, той беше готов за поредната половинчасова доза взиране. Търпението му беше забележително. Тези сесии сякаш го вкарваха в хипнотичен транс, но само да мръднех и магията се разваляше, а той се размърдваше. Докато е в състояние на взиране, изглежда като  обездвижен, но понякога внезапно помръдва и разваля магията.

Отговорът на Майк на това: „[Енох и аз правим същото непрекъснато]. Сякаш се вглежда в душата ти, без да помръдне с часове. Понякога се чудя дали не спи с отворени очи. Това е нещо като транс, в който изпада или може би е фаза на съня, през която минаваме преди да заспим. Мисля че при хората имаше три фази на съня… защо не и при тях?”

Клемент спомена, че миризмата на потта му е онова, което е привлякло Конг за първи път. Майк изкоментира: „Когато ходя сред горите, не се къпя както трябва в продължение на дни, дори седмици. Не искам по мен да има неестествени миризми, защото когато скоча в реката и се измия, Големият Приятел не се приближава много до мен. Ето защо казвам на хората да не носят със себе си неща, които миришат. Дори дрехите си не пера със сапун, а само с гореща вода. Мия си краката, разбира се, за да не хвана гъбички, а също и слабините, за да не получа обрив, но сапун не използвам, нито пък нещо друго. Когато си в гората трябва да миришеш възможно най-естествено, без значение колко неприятна става миризмата.”

Когато Клемент написа, че Конг не харесва цитруси (тази малка подробност ми бе припомнила и въпросната книга първоначално, понеже Майк също бе споменал за това в един от многото на разговори), Майк ми каза: „Цитрусите ги яде само ако няма нищо друго за ядене, като при това гримасничи все едно му е супер кисело или тръпчиво. Много по-добре е когато цитрусът се бели, понеже в корите има много киселина, която според мен му изгаря устата. Поне с моята става така.”

Майк беше съгласен с Клемент, че съществата са много добри и в неоставянето на следи. Клемент твърди: „Бигфут не се показват в дъждовни дни или когато земята е мека и влажна…” На което Майк отговаря: „Когато земята е мека и влажна, той върви встрани от пътеките и дори ги прескача, когато трябва да премине от другата им страна. Ако на близо има хора, пак стои далеч от пътеките.”






Но вероятно най-интересната прилика беше свързана с подобния начин, по който се чувстваха относно възможността за предателството към съществото, с което всеки от тях се беше сприятелил: „Мислил съм по въпроса да разкрия Конг и какво би се случило с него и с нашите отношения след това. Не можех да го пазя за себе си още дълго, но и ненавиждах мисълта да го изложа на показ в един свят, който не му харесва. Спомням си, че чувството беше все едно да загърбя стар и обичан приятел, макар че към онзи момент познавах Конг от едва шест седмици.”

Майк също споделяше подобни размисли. „Точно така се чувствам и аз. Както казах - как е възможно да извършиш подобно предателство? Все едно да хвърлиш малко дете на лъвовете. Ще го разкъсат на парчета без да оставят и следа от него. Какво право имам аз да извърша това? И как бих могъл да продължа живота си оттук нататък след такава измяна. А представяш ли си как ще се почувства той, ако го предаде някой, на когото вярва? Постави се на негово място и помисли за това.”

С Майк обсъждахме книгата по време на следващия си телефонен разговор. Попитах го дали на база на личния си опит смята, че историята, описана в нея се отнася до действителни събития. Отговорът му ме изненада: „ Да, мисля, че е вярно. Не съм съгласен с всичко, което казва, като например, че ако не се къпеш, ще привличаш съществото. Когато ходя в блатото не използвам почистващи препарати, дезодоранти или нещо друго с неестествена миризма. Измивам се с вода и оставям естествената ми телесна миризма да се прояви. Само че, този човек споменава, че съществото Конг се е появило след като самият той цял ден е копал и е бил изпотен. Не мисля, че това е причината.”

Майк спря по средата на размишленията си и направи едно отклонение. Зададе ми въпрос, както много често прави, подобно на някой търпелив учител, който иска да накара учениците си да го разберат. „След като е копал цял ден и е приключил какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и излязъл на верандата. На следващия ден, когато бил свършил с копането, какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и седнал на верандата. Правил е същото нещо отново и отново и мисля, че точно това е привлякло Конг.”

„Защото е предсказуем,” измърморих аз, осъзнавайки думите на Майк като прозрение – най- накрая ученикът бе успял да разбере учителя си.

„Точно така. Обичат да знаят какво ще направиш…”

„...Защото това им позволява да държат нещата под контрол!” довърших аз набързо изречението.

„Схвана.” Майк изглеждаше доволен. „Става въпрос именно за повторението. Не е достатъчно просто да отидеш там навън и да правиш каквото си имаш за правене. Трябва всеки път да правиш едно и също нещо. Те си седят и те наблюдават. И когато разберат, че правиш нещо и че това е всичко, което ще направиш… тогава се чувстват достатъчно сигурни да се покажат.”

От години обяснявам на изследователите, че е нужно да отидат сред горите и блатата и просто да се държат като човешки същества, вместо да се промъкват в тях като главорези, облечени в камуфлажни дрехи. Винаги съм наблягала върху необходимостта да се държат по начин, който подбужда любопитство, но същевременно не носи заплаха. Да излизат навън в тъмното - тогава, когато съществата се чувстват най-сигурни. Мислех си, че е достатъчно, че бях успяла да схвана колко е важно да ги оставя да контролират ситуацията, но бях пропуснала едно парченце от пъзела.

Повторяемостта.

Вече разбирах. Ставаше въпрос за повторяемост, търпението нужно да седиш на някой дънер или да се мотаеш из лагера и да вършиш едни и същи неща всеки ден, като се държиш предсказуемо. Това би накарало тези същества да се почувстват достатъчно сигурни, че да те доближат.

Формулата беше проста.

Повторяемостта е равносилна на предсказуемост. Предсказуемостта е равносилна на контрол. Контролът е равносилен на доверие.

Замислих се за момент. „Никак не е чудно, че изследователите не са имали късмет до сега” казах аз. „Повечето от нас сме „на фронта” през почивните дни и не разполагаме с възможността да прекарваме толкова време сред горите и блатата. И когато накрая сме там, си мислим, че трябва да бързаме. Главите ни са пълни с каквото сме си наумили че трябва да направим, каквото си мислим, че искаме да постигнем. Поведението ни се определя от въпросните намерения и така насилваме нещата да се случат.”

В онзи момент ми се изясни и нещо друго. Тези същества се показваха на редовни свидетели, които са ги виждали периодично из имотите си, защото най-вероятно са наблюдавали въпросните свидетели от дълго време. Саскуоч са ги наблюдавали, опознали са поведението им и техните навици. Свидетелите са били предсказуеми.

Спомних си за Джейн Гудол, Даян Фоси. Тяхното присъствие в горите винаги се свеждаше до едно и също нещо. Седяха си кротко. Наблюдаваха. Чакаха. Ежедневно. Тяхното поведение също беше предсказуемо.






Но според Майк тези същества не бяха просто примати. Върнах разговора назад към онази част от книгата на Клемент, която ме беше притеснила.

„Само за мен ли се отнася,” попитах аз, „или и Конг наистина е бил много тъп?”

„Имаш предвид умствено изостанал ли?” Майк замълча за момент. „По- скоро мисля, че беше болен” каза след това тихо. „Струва ми се, че е било нещо нелечимо. Поне на мен така ми прозвуча.” Замислих се по този въпрос и открих логиката. Клемент беше споменал за здравословните проблеми на Конг, а в края на книгата го откриваше мъртъв.

Докато наближавах края на „Съществото”, макар и между разказите на Майк и Клемент да имаше много прилики, се изумих от различния начин, по който двамата мъже подхождаха към темата. Клемент твърдеше, че се уповава на науката и му личеше. Повечето от написаното от него за Конг беше суховато и аналитично. Написаното от Майк беше свободно и информативно. Замислих се отново как свидетелите интерпретират собствените си преживявания през призмата на разбиранията си за света и как това може да „оцвети” не само начина, по който даден свидетел разказва за тези преживявания, но и самите преживявания. С други думи, Клемент не можел да се лиши от преживяванията си с Конг от гледната точка на учен. От своя страна Майк подходил към Енох като към приятел. И най-вероятно това обяснява огромните различия в степента, до която са достигнали отношенията между двамата мъже и техните същества. А именно, различието породено от разума и чувствата.

Разликата между умът и сърцето.




Коментарите на Майк в края на разказа на Клемент бяха красноречиви:

Гладът, самотата, копнежът за приятелство, нуждата да се чувстваш сигурен и обичан могат да съберат на едно място две противоположни неща, всяко взимащо от другото каквото му е нужно за да оцелее, и така да създадат връзка, която да трае цял живот. Връзка, която се простира отвъд любовта или приятелството. Да отдадеш себе си. Да се довериш. Връзка, която разчупва оковите, които при други обстоятелства биха ги разделили. Колкото и различни да са тези две неща, някъде дълбоко вътре те са едно. Започват да се разбират и да си вярват, а това, приятелко, се случва само веднъж в живота, даже в повечето случаи никога. Как се предава доверие като това? Как да сложиш етикет с цена на приятелство, което надминава всичко останало?

Това ме тревожи, но и ми предоставя време за размисъл върху последните десет години от живота ми. Разбирам как се е чувствал и защо е постъпвал по начина, по който го е правел. Разбирам също много от нещата, които аз извърших в тази история. Това е товар, който носиш сам. И сам е единственият начин, по който можеш да го сториш. Отказах се от голяма част от живота си заради това и платих висока цена за знанието, което придобих.

Вярвам, че този разказ е истина и се чувствам по същия начин, по който и той. Историята става твой живот и ти отнема много, като заменя отнетото с познание, което не можеш да споделиш. Откъснах се от хората и от живота заради това. Да пазиш подобна тайна и да живееш таен живот, за който никой не знае, отнема много от теб. Усвояваш изкуството на заблудата и се научаваш да избягваш хора, които могат да те разкрият. Лъжеш семейството и приятелите си за нещата, с които се занимаваш и някъде по пътя спираш да уважаваш себе си.

Не ме разбирай погрешно: Не бих заменил приятелството и доверието му за нищо на свта. Просто ми се иска да не беше на тази цена. Гледам напред в бъдещето и се чудя какво ще се случи с мен и с него. Мисля, че той е точно там, където иска да бъде и през повечето от времето е толкова щастлив, колкото може да бъде един Голям Приятел. А аз от друга страна? Аз не съм щастлив и не съм там, където ми се иска да бъда, като от деня, в който отворих кутията на Пандора, става все по зле. Ще ми се това да отмине и да ме остави да си живея живота.

Когато твоят Голям Приятел те намери, едва тогава ще разбереш какво имаш в сърцето си и какъв човек си всъщност. Мисля, че повечето хора ще установят с изненада, че въобще не познават себе си. Човек се смирява, когато осъзнае, че държи съществуването на цял един вид в ръцете си и един погрешен ход би могъл да доведе до неговото унищожение. Аз съм парализиран и се чудя какво да направя. Страхувам се, че ако изляза и разкажа какво зная, това ще е началото на техния край. Просто ми се иска хората да ги оставят на мира и да им позволят сами да решават какво и кого искат в живота си.

Тази книга , [Съществото], трябва да се превърне в Библия за изследователите на Бигфут. Те трябва да я изучат и да се опитат да проумеят защо е по-важно Бигфут да не бъдат открити. А може би трябва да ти се случи едно от тях в живота, за да разбереш напълно какво се е опитал да ни каже Клемент и защо накрая е постъпил по онзи конкретен начин. Смятам, че всеки, който е имал продължителни контакти с тези същества неизбежно осъзнава, че никога не би могъл да ги издаде.

Вярвам, че връзката става твърде силна и че искат да ги защитят, а не да ги използват… ето защо никой никога не проговаря.

Ако някое бъде хванато или убито, това се случва от някой, който търси единствено славата, че е човекът, открил Бигфут. Макар че те вече са били откривани много пъти. Някои ги наричат приятели и това са онези, които разбират истински. Това са онези, които не биха предали доверието, не биха разрушили връзката, която имат и точно това е основната причина, поради която остават в сянка.

Мисля, че старата поговорка „Който не го познава, той не го обича” е напълно валидна. Щом веднъж стане част от живота ти, започваш да го разбираш и да виждаш човека в звяра.

Ако някога го погледнеш в очите, ти също ще разбереш. И с това ще поемеш товара на тайна, която никога не ще можеш да разкриеш, понеже онова, което е тайна за мен, е живот за тях.

Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:53:00 pm
Глава 18
Опипване на почвата


Четейки разказите на свидетели, получени по мейла и разговаряйки с тях към онзи момент открих, че бях започнала да гледам на срещите с други очи – повече от перспективата на наблюдаваното съществото, отколкото на очевидеца. Бавно, но сигурно, гледната ми точка се променяше. Това обаче, си имаше и лошата страна: изведнъж се оказа, че срещам затруднения да върша нещата, които винаги съм правила. Вече просто не можех да говоря за Бигфут. Не можех да споделям каквото бях научила.

Най-накрая, много колебливо, попитах Майк дали ще ми позволи да включа разказите му в книга, като обещая да не разкривам самоличността и местонахождението му.

Не се сещах за друг начин, по който да въведа в същността на нещата всички онези, които седяха и очакваха поредната блог публикация, поредната новина в сайта. Как можех да споделя размишленията си по темата в моментa, в който бях направила толкова огромна крачка, при положение, че не можех да споделя причината за това?

Майк се съгласи за книгата. „Трябва да си наясно, Оутъм, че няма да ти дам никакво доказателство, което да можеш да публикуваш. Не мога да причиня това на Енох.”

Наясно бях. И двамата бяхме стигнали до заключението, че няма начин да докажем съществуването на Бигфут и в същото време да успеем да го предпазим.

И все пак бях в безизходица. Не виждах друг изход. Трябваше да вмъкна това в цялата история, за да продължа напред. Сега аз бях тази, която искаше да свали товара от плещите си. И не смятах, че ако го напиша в блога парче по парче, ще дам добра представа за ситуацията. Хората щяха да прочетат едната публикация, но не и другата и така щяха напълно да пропуснат фрагмент от цялата картина. А именно цялата картина бе оформила моите представи и тя се състоеше от преживяванията на Майк, начина по който ги разказваше и нашите взаимоотношения.

Започнах да пиша. Когато спрях , за да си поема глътка въздух, се замислих сериозно за начина, по който щеше да се приеме книгата от изследователската общност и от читателите. Как щяха да реагират колегите ми, ако публикувах историята на Майк? Дали щяха да я оценят по същия начин, по който и аз? Или само като забавен разказ? Понеже Майк държеше да остане анонимен, дали щях сама да успея да покажа колко важни и истински смятам, че са неговите преживявания. Дали щяха да приемат историята „на доверие” без да искат „доказателство”?

Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства…

Този израз, цитиран самодоволно от „сериозните” изследователи, нетърпящи нищо освен солидни веществени доказателства, заседна в ума ми като досадна мелодия.

Тъй като познавах добре изследователската ни общност, бях пределно наясно, че ще разбуня пожар от критики за това, че публикувам разказа на Майк, знаейки много добре че няма как да го помоля - че не бих го помолила - да осигури доказателствени материали, които няма желание да предостави. Как щях да обясня на хората, че Майк не иска да говори за тези неща, защото смята, че ще предаде доверието на близък приятел? Дали щяха да разберат, че той не просто беше контактувал от близо със Скунксова Маймуна множество пъти, но и беше изградил връзка с това същество, която неотклонно го караше да чувства отговорност да го защитава и че ако предоставя снимки или друг веществен материал, това би било равнозначно на използване. Щяха да вдигат врява за доказателства, които той не би им дал. Дали щяха да разберат - и да повярват - в разликата между би могъл и не би им дал.

Първото нещо, което трябваше да премисля беше дали сред читателите има достатъчно хора, за които книгата би била полезна, така че това да оправдае саможертвата, която правя с публикуването и. Дали бях достатъчно дълго в тези среди, дали си бях спечелила достатъчно доверие, така че хората да разчитат на моята преценка и да възпрат собствените си съмнения преди да са се запознали с нея.

Смятах, че да, но не бях сигурна. Стоях си тук с месеци и чувството на безпомощност се усилваше, все едно ми бяха споделили тайната на Вселената. Майк дори ми беше казал, че ако искам мога да я кажа и на останалите… стига да ми стиска. А дали щяха да ми повярват или не, беше съвсем друг въпрос.

Беше дошъл моментът да опипам почвата.

В блога си публикувах следното:




19 януари 2010

Иска ми се да можех да ви обясня какво става в момента.

Преди няколко месеца се случи нещо, което промени живота ми, както и начина, по който гледам на този феномен. Това оказа огромно въздействие върху мен и все още не знам по кой път да поема. Тъй като всички вие сте с мен от самото начало на този блог, а някои от вас -съмишленици и приятели - са до мен дори от преди това, изпитвам нуждата да се обърна към вас и да ви помоля за подкрепа.

Извинявам се предварително, ако това ви се струва прекалено недостатъчно. Към момента не мога да ви дам повече информация.

Смятам, че за последните два месеца научих повече за съществата, отколкото за предходните двайсет години, прекарани в изучаването им. Въпросът е: И сега какво? Какво да правя с тази информация? Тънката граница между познанието и закрилата вече е призрачно изтъняла, а аз съм на път да я прекрача.

Нека ви предложа следния вариант и да ви задам един въпрос. Или пък няколко. И не са реторични. Наистина бих искала да чуя вашето мнение.

Има хора сред изследователската ни общност, които обвързват предоставянето на доказателства с подсигуряването на защита. Всъщност, самата аз написах в блога цяла поредица по темата преди известно време. Заключението, до което стигнах след дълги размишления (меко казано), а именно, че ако докажем, че съществата ги има, то ще принудим властите да поемат нещата в свои ръце - нещо, от което аз не виждам да произтече нещо хубаво. Първо, ще искат да ги изучат (финансирането ще е основният проблем и е много по-вероятно правителството да няма желание да признае тяхното съществуване, понеже в момента си имат други проекти за финансиране). След като ги изучат, ще искат да си хванат едно. Ако първо си хванат мъжко, после ще поискат женско или пък обратното. Дали ще ги затворят в зоологическата градина? Не знам, но и нямам намерение да рискувам с подобна възможност.

Никога не съм се посвещавала да доказвам съществуването на Бигфут. Целта ми е и винаги е била да вниквам с разбиране и да образовам. Да придавам достоверност на разказаното от свидетели, на които се присмиват и да ги успокоя. Да предоставя подкрепа на онези, които също като мен са станали свидетели на нещо необяснимо, което искат да проумеят. И да защитя конкретните същества, които изучавам.

Въпросът със защитата е малко смешен. От кого, в края на краищата, трябва да пазим Бигфут, като изключим онези, които са вманиачени по доказването им и за целта искат да застрелят някое от тях? Все пак никой друг не ходи на лов специално за тези същества. Въпреки че много хора изтъкват аргумента - „трябва да убием някое, за да докажем, че съществуват и така да им осигурим защита”, лично аз винаги съм смятала, че тези жалки опити за проява на алтруизъм не са нищо повече от грубо завоалирана жажда за кръв, която се преглъща по-лесно посредством замаскирането и с политически - коректни намерения.

Повечето от вас - почти всички всъщност, съдейки по това, което имам като информация - са просто любопитни, точно като мен. Какви са тези същества, които наричаме Бигфут? Как изглеждат? Как се държат? На „човешко същество” ли са подобни или на „животно”?

И ето ви сега загадката:

Ако смятам, че мога да ви дам отговорите на тези въпроси, вие бихте ли искали да го направя?

Ако съм в състояние да ви предложа подробни наблюдения, които ще ви ги демонстрират, дали ще искате да ги чуете?

Сега… преди да ми отговорите имайте предвид следното възражение.

Дали все още бихте искали въпросната информация, ако знаете, че аз НЯМА да ви дам нищо, което да се зачете като „доказателство”, понеже се страхувам от това, което ще последва, ако го направя? Дали бихте ми позволили да удовлетворя любопитството ви, като в същото време предпазвам обекта на вашия интерес?

Дали ще ми позволите да прекрача тънката линия и да предоставя информацията такава, каквато е или ще искате главата на съществото на тепсия, само за да може правителството да ни каже онова, което вече знаем?

Пишете ми какво мислите.

[Добавено в последствие: Моля да бъда добре разбрана, понеже получавам противоречиви отзиви. НЯМА ДА ПРЕДОСТАВЯ НИКАКВИ ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Единствено подробните наблюдения на конкретен свидетел.]






Обратната кореспонденция направо ни заля. Същия ден получих стотици мейли. От тях само два критикуваха предоставянето на непотвърдена и неподкрепена с доказателства информация. Повечето от читателите вече вярваха в съществата и искаха просто да ги разберат.

Споделих голяма част от писмата с Майк и той нещо се отдръпна. Досега, единственият му досег с Бигфут обществото бяха няколкото сайта, които бе посещавал и определени канали в YouTube, в които бе видял как разни изследователи подхождат към нещата по грешния начин, а после се тупаха един друг по раменете, че са потърсили и намерили доказателства, макар че последните се състояха единствено от извити или счупени клони или записи на „почукване по дървета.” Всъщност Майк веднъж ми се нахвърли в едно писмо, изразявайки разочарованието си от Бигфут общността:



Какво, по дяволите, им става на всички Бигфут изследователи?

Да ви задам един въпрос: Щом никой никога не е виждал Бигфут да почукват по дърветата, откъде са толкова сигурни, че го правят? Никой не е ставал свидетел на това, но всички предполагат, че се случва. И защо това да е факт? Да създадеш „теория” е просто по - префинен начин да изкажеш „предположение”. Предположението, че почукват по дърветата ,се превръща в теория, че почукват по дърветата, която пък се превръща във факта, че почукват по дърветата.
А фактът всъщност е, че никой не знае със сигурност дали това се случва.

Та, кога точно предположението се е превърнало в теория, а тя от своя страна във факт?

Ако изядеш едно предположение, а после изходиш теория, тогава резултатът факт ли е?


Моята теория е, че един изследовател на Бигфут поглъща едно предположение и после го връща обратно за ползване от други изследователи на Бигфут. И докато е още топло някой от тези изследователи изяжда повърнатото предположение и го изплюва под формата на теория. После някой друг изяжда теорията, поглъщайки с наслада всяка безсъдържателна капка, където някъде в дебелото му черво тя се превръща във факт, който той изхожда. После взима това голямо говно и го изтипосва на сайта си, така че всички останали като него да могат да го видят. И всички много му се радват колко е умен, макар че самият той никога не е вижда Бигфут. След това го копират и го слагат по собствените си сайтове, точно до другите изповръщани боклуци, които наричат „Факти за Бигфут”.

И така, въпросът ми е: Когато един изследовател на Бигфут изходи някой факт, той остава ли си факт завинаги, дори и ако има улики за обратното или няма улики в негова подкрепа.




Майк ми е казвал много пъти, че никога не е виждал или чувал някоя от Скунксовите Маймуни в неговия регион да почуква по дърветата. Макар и да допускаше „възможността” в региона му да не го правят, а другаде да се случва, той често използваше темата с „почукването по дърветата”, като синтез на разочарованието си от безумните предположения, които учените изказвах по отношение природата и поведението на Бигфут, които в последствие приемаха за „факти”. Разбирах отвращението на Майк, понеже самата аз го споделях в много от случаите. Да се опиташ да накараш изследователската общност да обърне внимание на редовните свидетели, или на нещо различно от „общоприетите” схващания за това какво са Бигфут и какво правят, беше все едно да гониш вятъра.

Когато препратих на Майк отговорите от блога, исках да му покажа и другата страна на медала - хора, които също като мен, имаха добри намерения, но които бяха любопитни, жадни за информация. Хора, които не си придаваха важност като Бигфут учени, така че да възприемат историята му за „измама”, или наблюденията му за погрешни и в последствие неадекватни, само защото е избрал да не се възползва от съществото, което смята за приятел, като не предостави снимки, козина, фекални проби или слюнка…

Ако Майк се чувстваше длъжен на някого, това беше Енох. Но как да го обясниш на всички онези, които си седят пред компютрите и плюят по свидетелите, че не се справят по-добре като „изследователи”? Как да обясниш на някого, че може да се смята за късметлия, дори само защото чува този разказ, понеже свидетелят не е искал да го сподели дори с човек, на когото вярва, да не говорим за широката публика. И единствено тънката нишка на доверието е онова, което ми позволи да разкажа историята, която за него е нещо много лично?

Не ми писаха много зложелатели. Но пък и предположих, че по-голямата част от тези хора не четат блога ми. Все пак знаех какво ще кажат - разбира се няколко читатели изобщо не ме разочароваха в това отношение. Един дори изкоментира, „ Щом не си мислила да предоставиш улики, защо изобщо повдигна въпроса?”

Сериозно?

Значи ако някой свидетел ви разкаже своите преживявания, но откаже да предостави „доказателства”, които смята за злоупотр*ба, просто ще отхвърлите достойнствата на цялата книга, изразяващи се в подробни разкази на срещи и увлекателно повествование, които иначе ви харесват. Дали бихте започвали всеки следващ разговор с очевидец с думите „Отсега да си наясно… ако не ми покажеш всички доказателства, които имаш или не отидеш да ги изнамериш вместо мен, без значение от последствията, то тогава не искам да чуя и думичка, от това , което имаш да кажеш…”?

Отдавна научих, че липсата на уважение не води до никъде сред нашите изследователски среди. Не ни помага и в опита да разберем съществата посредством хората, на които се случват. Но тази категорична липса на доверие преобладава сред учените и е причината, поради която „Изследването на Бигфут” буксува на едно място.

По отношение на отзивите в блога – най-мотивиращите съобщения бяха от читатели, които ми казваха „Вярвам ти, Оутъм. Следвай сърцето си.” Сякаш всяко трето съобщение съдържаше препоръка в този дух.

Исках да го направя, но дали бях достатъчно дебелокожа, за да понеса ударите, отправяни от онези в общността ни, които не можеха да видят гората от дърветата? Нима бях прекарала толкова много време в усилия да проведа сериозно и достоверно проучване по темата и да си спечеля уважението на колегите, само за да оставя всичко да изтече в канализацията като публикувам една – единствена интригуваща, но все пак „недоказуема” история? Дали имах смелостта да премина през това?
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:53:36 pm
19
Човешкият фактор


Установих, че съм изправена пред едно от най-трудните решения в живота си. Седнах и се опитах да си представя възможните нападки и критиката, цялата дребнавост, която неизбежно щеше да последва, да не споменавам фалшивите коментари и персонални атаки, които щяха да се стоварят не само върху мен, но и върху Майк.

Връщах се непрекъснато към въпроса, който всички критици неминуемо щяха да ми зададат.

„Ако не иска да ни се показва на нас… добре. Ти обаче, виждала ли си снимка на Енох? Можеш ли лично да потвърдиш, че си видяла улики, които да доказват, че тази история е истинска?”

Отговорът си оставаше не.

Споделяла съм части от историята на няколко човека, на които вярвам безрезервно, за да чуя тяхното мнение. Те бяха изумени от подробностите в разказа на Майк. Но също така неизбежно ми задаваха по-горния въпрос и моят честен отговор беше: „Не, не съм виждал негова снимка.”

Обяснението ми, че не се нуждая от снимка, за да вярвам на Майк, понеже разбирах и чувствах, че причините, поради които не желае да предостави такава са абсолютно валидни, звучеше като извинение; като оправдание за моята небрежност и наивност. Казано по друг начин: лош изследовател. Понеже бях пропита от начините за провеждане на „добро изследване” от дълги години, поради влиянието на колегите, то лошото изследване – да вярваш на сляпо - беше непростим грях. Всъщност, по-голямата част от уважението, което си бях изградила, произтичаше от факта, че не „вярвах” категорично в нищо свързано с Бигфут; че бях скептично, макар и не тесногръдо настроена по въпроса; че не знаехме какво са Бигфут; че не вземах страна в спора и така се чувствах добре.

Когато застанах пред огледалото и се вгледах в очите си в търсене на истината, се запитах: „Вярвам ли му?”.

Вярвах му.

И този отговор напълно ме устройваше. Устройваше и онези, с които бях споделила историята, онези, които вярваха в способността ми да разпозная истината в казаното от свидетелите.

Проблемът беше, че съзнавах, че този отговор нямаше да се приеме сред широката изследователска общност.

Виждах как в очите ми пламъците на убеждението стихват и изгасват, бивайки заменени от студено разочарование, породено от осъзнаването, че като „добър” изследовател не бих могла никога да разкажа историята на Майк, без да дам доказателства. Без значение колко увлекателна е тя, тези, които очакваха от учените определена степен на съдействие, не биха приели нищо по-малко от това. Авторитетът ми щеше да изчезне - а с него и всяка надежда за качествена промяна сред научната общност.

Чувствах се безсилна. Тъжна. Безсъдържателна. Сякаш всичко беше напразно. Колкото повече мислех за това, толкова по-притисната в ъгъла се чувствах. Не можех да продължа. Но и не можех да се върна назад. Нямаше как да го залича от паметта си и да забравя онова, което смятах, че съм научила.

Като последен опита да съхраня баланса, седнах и написах края на книгата, който отправих към всички бъдещи критици.





ЕПИЛОГ

Както и по-рано споменах, в тази книга става въпрос за доверие.

И сега ми предстои да взема трудно решение.

Повече от ясно е, че Майк не желае да предостави доказателства в подкрепа на своите твърдения. Понякога, по време на цялата сага, сме обсъждали какво би се случило, ако реша да публикувам историята без тези доказателства. Той ме предупреди, че ще се проваля и че това ще е видно за всички, освен за мен, докато накрая не го осъзная и сама. Кол*баех се между усещането, че е прав и осъзнаването, че ако е истина, този разказ е твърде важен, за да остане неразказан.

И сега съм в голяма каша.

Тази книга беше и продължава да бъде изключително важна за мен. Най-накрая разполагах с подходящ начин да споделя онова, което чувствах като важно послание относно тези същества, чието съществуване ме преследваше от детските ми години. И стигнах до момент, в който просто не мога да продължа напред с работата си, без да разкажа историята. И не само разказа на Майк, но и начина, по който този разказ ми повлия.

Но пък не съм и глупава. Все пак моята репутация е изложена на риск. Доверието в мен. А от части и животът ми. Когато Майк ми даде благословията си да напиша книгата, аз спрях всички останали свои начинания. Толкова важна беше тя за мен. Всичките ми други проекти замряха. Въпреки че по никой начин не съм си въобразявала, че като се занимавам с изследване на Бигфут ще живея охолно, бях зарязала почти всичко друго, с което като самотна майка изкарвах прехраната за себе си и малката си дъщеричка, за да мога да се съсредоточа върху това занимание. Не ми беше никак лесно.

Тъй като обещах на Майк, че ще остане в пълна анонимност, ще трябва да поема цялата тежест на критиката и всички възможни обвинения в измама директно върху плещите си. Бях наясно, че ще ми се наложи да се справям с хора, които ще ме нарекат „безотговорна” за това, че публикувам нещо без да дам доказателства в негова подкрепа.

Дали щеше да си заслужава? Дали доброто, което ще произтече от издаването на книгата, ще оправдае възможните негативни последствия?

Замислих се отново за „доверието”. Имах доверие на Майк през цялото време. Бях нещо като опитна мишка. Бях прекарала буквално стотици часове с телефона на ухото, докато се опитвах да забавлявам 3-годишната си дъщеричка и в същото време слушам за неговите преживявания.

Нима беше престъпление да поискам някакви доказателства? Той ме беше потърсил с ясното съзнание, че съм учен-изследовател на Бигфут и знаеше много добре, че ще се заинтересувам от неговата история. Не исках да съм тесногръда, но все пак всеки друг учен щеше да е поискал потвърждение още в самото начало и ако свидетелят откажеше да го предостави, щеше просто да спре да си губи повече времето с този въпрос. Дали това ме правеше „лош изследовател”? Или само по-търпелива?

Първоначалното му намерение е било само да ми предаде информация. А вместо това се сдоби с приятел. Или поне с някой, който се опита да бъде такъв, някой, който даде най-доброто от себе си в опит да бъде безкрайно търпелив с променливите му настроения и неговото нежелание да се доверява. За мен беше напълно достатъчно просто да си седя удобно и да го оставя да споделя каквото и когато си поиска, въпреки че твърдеше, че разполага със знанията, в търсенето на които бях прекарала десетилетия.

Но въпреки това, въпреки всичко това, днес аз седя тук дори без най-малкото късче информация, което да потвърждава достоверността на историята на Майк. Без нито една снимка. Нито дори снимка на снимка. Не съм виждала рентген, нито медицински картони или изображения на травмите, които той твърди, че е претърпял. Не съм виждала капаните за сънища на Шелби. Всичко, с което разполагам са хилядите обяснения защо не е възможно да видя всички тези неща, дори само аз. Както и историите му, които не мога да отхвърля, колкото и скептикът в мен да иска това.

Честно казано, не знам какво да правя.

Да изхвърля ли книгата на боклука? Да натисна клавиша ИЗТРИЙ и да забравя за всичко?

Проблемът е, че не мога. Цялостната ми гледна точка по въпроса вече е повлияна от историята на Майк. Сега гледам на нещата по различен начин. Всъщност ми е доста трудно да пиша ежедневно в блога за Бигфут, понеже чувствам, че съм светлинни години напред в разбирането си за този феномен – но как бих могла да споделя това без да го обвържа със съответните подкрепящи материали? И как да подходя отговорно към споделянето му, като знам, че нямам абсолютно нищо, с което да го докажа, освен разказа на един мъж и интуитивното ми усещане, че казва истината.

Ами „доверието”? Имах достатъчно доверие в Майк, за да изслушам каквото има да ми каже и да му повярвам. Доверих му се толкова, че оставих всичките си други занимания на страна и отдадох цялото си внимание на него и преживяванията му. А Майк ми се довери достатъчно, че да ми позволи да споделя историята му с вас. Но неговото доверие спира до там.

Така че съм изправена пред трудно решение. Искам да последвам сърцето си и да напиша тази книга така, както възнамерявах да я напиша – не като акт на използване на Майк и Енох и техните отношения, а като засвидетелстване на уважение към тяхната връзка; да помогна на Майк да сподели посланието, че тези същества не са просто умни животни, а нещо много по-красиво и сложно и заслужават да ги почитаме. Да демонстрирам уникалната връзка между Майк и Енох, както и моята с Майк, като нещо красиво и заслужаващо уважение. Една единствена снимка или парченце от уликите, макар и да не може да се нарече доказателство, би поставило всичко на мястото му и би потушило съмненията на онези, които щяха да поставят под въпрос твърденията му.

Освен това, щеше най-накрая да донесе успокоение на толкова много хора, които също като мен, са зървали за кратко нещо, което им се иска да бяха наблюдавали много по-дълго, с надеждата да го разберат.

Но въпреки цялата вложена в това начинание от моя страна енергия, последните думи, написани от Майк към мен в общия ни документ, казват всичко:

„Той е единственият ми приятел на този свят и единствения, на когото мога да се доверя, защото никога не лъже и винаги е верен другар. Ето защо го поставям на първо място.”

Въпреки че никога не бях лъгала Майк и му бях единствено приятел, в края на краищата това нямаше значение. Той продължава да се отнася с мен като с изследовател - някого, на когото не би могъл да вярва. Боли, но не мога да направя почти нищо по въпроса. Вече опитах всичко. Ако ми предоставят избора дали да съм изследовател или приятел, аз ще продължа да бъда приятел и да уважавам желанията му.

На този етап не съм сигурна какво да кажа – което е доста нелепо, предвид факта, че пиша заключението на книга.

Вярвам ли на Майк? Да. Смятам ли, че казва истината? Да. Трудно ми е да повярвам, че някой би си измислил толкова заплетена история. Но всичко, с което разполагам е неговата дума.

А всичко, с което разполагате вие е моята дума.

И в края на краищата, аз изглежда съм единствената, която има какво да загуби.

Ще трябва да оставим нещата така. От това, което достига до мен разбирам, че Майк се кани да се  върне в блатото, вероятно завинаги.

Понеже Майк продължава да се отнася с мен като с учен, не ми остава друг избор, освен да приключа всичко така, както би направил всеки уважаващ себе си учен – да взема предвид разказа и да го предоставя на вашата преценка. Това е всичко, което мога да направя.

Макар и историята да е увлекателна и красива, без доказателства си остава само това.

Поредната история.






Почувствах се зле и се обадих на Майк. Обясних му затрудненото положение, в което се намирам. Казах му, че съм написала края на книгата, но не по начина, по който ми се искаше да я завърша.

„Мислиш ли, че ми казваш нещо, което не знам? Оутъм, предупредих те за това преди много време, а ти едва сега го разбираш.”

„Знам,” казах аз, чувствайки се жалка. „Просто не знам какво да правя. Не мога да продължа напред. Не мога и да се върна назад.”

Чувствах се като нищожество. След всичко това, нещата се свеждаха до липса на доверие. Нищо чудно, че края, който написах беше толкова разочароващ. Как е възможно да напишеш книга за доверието, а да я завършиш по този начин?

Изпратих епилога на Майк, а той ми отговори скоро след това.



Прочетох го и най-малкото, което мога да кажа е, че жили. А най-многото, че е съвсем очакван…Приключих с хората, които се занимават с Бигфут. Не желая повече да имам нищо общо с целия този боклук. Даже не искам да прочета останалата част от книгата.



Майк беше отвратен от мен. Не го обвинявах. Самата аз се отвращавах от себе си.

Цели две седмици не чух нищо от Майк и не се опитах да се свържа с него. Седях притихнала, на моменти разсъждавах толкова вглъбено, че стигнах почти до безумие, като с мъка откъсвах себе си от този сън, за да поиграя с дъщеря си, да бъда майка, да се грижа за къщата или да разговарям с лекарите, понеже здравето на дядо ми се беше влошило. Вече не можех да пиша в блога, не можех да говоря за Бигфут по начин, по който някой би могъл да ме разбере, не можех да се върна към публикуването на пикантерии относно срещи с Бигфут или да се ровя в базата данни, за да правя статистика за цвета на козината им или измерената им височина. Читатели на блога ми пишеха от време на време да ме питата какво се е случило с онова велико мое прозрение и защо съм толкова мълчалива.

Осмислях. Опитвах се да се адаптирам към случилото се и се чудех в кого точно съм се превърнала.

Спомних си нещо, което читателите на блога ми бяха казали. „Следвай сърцето си.” Но колкото и да се опитвах, не можех да проумея какво означава това - в какво на практика трябваше да се изрази. Нито пък дали беше разумно да го правя.

По ирония на съдбата, към онзи момент в личния ми живот се случваха и други събития, които правеха този съвет изключително значим и трогателен. За пореден път ми се струваше, че „съвпаденията” се сливаха в такава степен, че изключваха дори самата представата за съвпадение. Бог, Космосът, Голямата Загадка или каквото друго си изберете да го наречете, смяташе за нужно да ми предаде урок и ме заливаше с поуки наведнъж от всички посоки - настървено и яростно. Болеше ме. Страдах. И очаквах смирено. Винаги съм подозирала, че наличието на ирония и съвпадения в живота са ясни знаци за наближаването на трудния урок…, но този урок към момента продължаваше да ми се изплъзва, независимо от факта, че правех съзнателни усилия да го получа, какъвто и да беше.

Докато една сутрин просто се събудих и всичко ми се изясни идеално.

Майк се отнасяше с мен като с изследовател, понеже се държах като такъв. Ето го за пореден път онова точно и красиво сравнение с Големите Приятели. Отнасят се с нас като с учени и ни избягват, понеже ние се държим като такива.

Някой ми каза следното наскоро „Любовта идва от сърцето… Умът не изпитва любов, любовта е от сърцето.”

Тогава проумях, че се бях „крила в разума си”. Бях тръгнала по пътя като свидетел, после се бях заела с изследване, за да си отговоря на въпроса какво беше онова, което съм видяла, но в анализирането си съм стигнало до крайност. Бях се превърнала в изследовател, но не просто изследовател на Бигфут. Желанието и готовността ми да подлагам всичко на щателен анализ, породени от страха да не би случайно да не успея да предвидя изхода на събитията и следователно да изгубя контрол над тях, бяха причина за неразбориите в няколко от личните ми връзки през годините и почти бяха разрушили част от тях - включително и сега – моето приятелство с Майк.

Връзката на Майк с Енох беше дълбоко емоционална. Той преживяваше Енох със сърцето, не с ума си. Ето за това трябваше да бъде книгата. Как тогава щях да я напиша с разум?

Тази книга не трябваше да е просто суховато предаване на факти, подкрепени със стерилно събрани веществени доказателства, нито опит да се докаже, че Бигфут съществуват, нито опит за смекчаване на критиките на скептиците и учените с големи очаквания и малко истинско разбиране. Вместо това, щеше да представлява поредица от наблюдения и разказ за две много крехки приятелства: Това между Майк и Енох и между Майк и мен. Надявам се, че в тях ще успеете да доловите нещо по-дълбоко и по-значимо от стерилния научен анализ.

Дори и това да означаваше да раздразня всички онези със закостенелите мозъци, които анализират и критикуват , понеже съм отказала да правя опити да притискам Майк да извърши нещо, с което не е съгласен… беше време да последвам сърцето си.

Но в главата ми имаше само страх. Страх, за първи път в кариерата ми на изследовател, да повярвам в онова, което знаех, че е истина. Страх да не бъда възприета като „лощ изследовател”. Страх от присмеха на другите изследователи.

Страх от това да се чувствам като … свидетел.

Но именно това, най-вече, беше породило описаните събития. Да съм свидетел бе движещата сила през всичките тези години, които прекарах в опити да разбера този феномен.

Бях се концентрирала твърде много върху разума си. Да последвам сърцето си ми се струваше добър съвет, макар и там да съзирах опасност. Не беше от значение как другите изследователи възприемат нещо, което вероятно прилича на залитане от моя страна в една изцяло емоционална и субективна посока, но самата аз също изпитвах притеснения. Не ми се искаше да последвам сърцето си и да се озова на една крачка извън ръба на скалата, така да се каже. Не исках да изгубя обективността си. Но как да намеря баланса между двете?

И в онзи момент проумях.

Ако водещ е ума, то тогава рискуваш да се окажеш в капана на свръханализирането и мисленето в кръг. Ако оставиш сърцето да води, то може сляпо да те отведе към неизпълними желания. Но ако се вслушаш в инстинктите си, в интуицията си, няма да се подведеш. Умът мисли. Сърцето чувства. Но знае само вътрешният глас.

Моят вътрешен глас ми казваше през цялото време, че Майк казва истината.

И ето, най-накрая знаех какво трябва да направя.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:54:39 pm
20
Професионално самоубийство


Беше 5-ти март 2010г, петък. Дъщеричката ми спеше, а аз добавях последни щрихи във видео-монтажа. Обадих се на един приятел. „В момента върви на живо във Фейсбук. Сутринта ще го пусна в блога.” Бяха общо три.

Три кратки видео клипа, в които аз говоря право срещу камерата и се обръщам директно към цялата изследователска Бигфут общност, моите колеги, критиците в зародиш и ами да…. и свидетелите, които щяха да разберат и оценят онова, което се готвех да направя.

По-долу следва текстът от клиповете.




ОК… поемам си дълбоко въздух.

Има си причина, поради която напоследък не бях много активна в блога. Ами, … в задънена улица съм. Намирам се в положение, в което никога не съм искала да попадам и наистина нямам никаква идея как да продължа оттук нататък.

Когато се отправих на това пътуване бях дете от семейство с редовни наблюдения на Бигфут, който факт действително ме постави в една уникална позиция. Когато преди двадесет години започнах да се занимавам с изследвания, всъщност нямаше изследователи, които да са и свидетели или поне такива, които да са зървали за кратко Саскуоч. И имайки предвид кое е мястото, от което произхождам, това си беше недостатък. Знам, че звучи смешно. „Недостатък. Но си беше така, понеже учените, с които работех, колегите, те нямаха никаква идея какво е да си свидетел. А аз имах. Затова гледах на нещата по различен начин от този на останалите изследователи.

Нали се сещате, че конвенционалните проучвания на Бигфут са се превърнали в нещо… досадно до втръсване. Не знам по какъв друг начин да го определя. Има го онова „взимаме се твърде на сериозно” съчетано със студена обективност. Търсят неоспорими факти, подробности… просто смятат, че това ги прави добри в начинанието и до някъде са прави… но проблемът е, че този подход на изследване често отчуждава свидетелите – за нещастие много повече отколкото ни се иска – и най-много да получим някои недоказуеми улики. Знам, че всички там навън се опитват да съберат неоспорими доказателства, но това така и не се случва. Защо? За да можете наистина непредубедено да разберете този феномен, трябва да го РАЗБИРАТЕ. Което значи, че трябва да започнете да слушате хората, които вече го правят, не просто да ги игнорирате понеже не ви докладват срещите си във формат А4 в лъскава подвързия. Свидетелите не са учени. Следователно, учените много рядко са свидетели. Дали това е хрумвало на някого?

Типичният изследовател разследва случайни свидетели, случайни наблюдения, някое пресичане на пътя, като заставят свидетеля да седне и започват да го разпитват за неща като ръст, тегло, цвят на козината, начин на придвижване, при това очакват подробности. Още статистически данни, които да добавим в информационната банка относно начина им на ходене, цвета им, колко високи или тежки биха могли да бъдат. Но ЗАЩО? Какъв е смисълът? За да кажете, че сте учени и се занимавате с наука? Наистина ли стигате до същината на загадката? Наистина ли разбирате какво са тези неща? И всичката тази информация дали наистина ви е от полза за нещо друго освен… а може би вие си знаете на какъв цвят Саскуоч се надявате да попаднете? (смях). Просто няма никаква логика. Но разбирам защо сред изследователските среди съществува подобна закономерност. Защото това са безопасните въпроси. Онези въпроси, които получават правдоподобни отговори. Удобни отговори, които да бъдат споделени с останалите учени, а после всички да се потупват един друг по раменете и да си казват, „Ама, много добро проучване си провел…”. Вече можеш да се наречеш сериозен и обективен, а свидетелите с пикантни изказвания не могат да те преметнат. Лесно е да повярваш, че някой е видял Бигфут да пресича пътя, но не е толкова лесно да повярваш, че Бигфут са имали по-близки срещи с тях.

Необикновените твърдения изискват необикновени доказателства, нали? Ами ако вашите свидетели не желаят да ви предоставят доказателства, понеже… не ви харесват?

Това ни поставя в голяма каша, заради високите стандарти, към които в Бигфут обществото се придържаме, понеже се притесняваме дали ще ни вземат насериозно - защото всъщност не ни взимат насериозно. Ние сме наука „на ръба”. Нашите доказателства не ни помагат. Не доказват нищо. И със сигурност не ни доближават до отговора КАКВИ СА тези същества. НЕ как ИЗГЛЕЖДАТ, не как ХОДЯТ, а какви СА. Има огромна разлика.

Така че, стъпваме върху ограничената информация и на нейната основа определяме как ще провеждаме изследването. После отиваме в гората с фотоапарати и високотехнологични джаджи, където правим „засади на Бигфут”, „нощни операции” и всякакви други такива… облечени в камуфлажи… (смях) и пропускаме основното. Напълно пропускаме факта, че най-голямата ирония… всички се опитват да подходят толкова научно по въпроса… само че, ако се върнеш назад и се вгледаш в едно емпирично изследване, то постановява, че смисълът на тестването на дадена теория е да си в състояние да я повториш. Нали така? Моля ви се, обяснете ми как повтаряте нещо, при положение, че свидетелят ви казва, че се е държал по точно определен начин (с цел да успее да осъществи контакт със Саскуоч), а вие отивате и се държите коренно различно? А после се чудите защо не постигате резултат. Хайде отново да се върнем на проблема: Изследователите нямат срещи. Свидетелите имат срещи и причината е, че свидетелите НЕ са учени. Те НЕ СЕ ДЪРЖАТ като нас, когато са в гората.

Ето ви едно силно изказване. Готови ли сте за него? Изследването на Бигфут не работи. Искате ли да ви го докажа? Въртим се в кръг от 40-50 години, като правим едно и също отново и отново. Това не е наука. Това е глупост.

Но не това е причината за моята безизходица. Всъщност, до някъде е.

В безизходица съм, понеже преди няколко месеца с мен се свърза свидетел... с история за разказване. Мили Боже, това е доста слабо казано? Първоначално той започна да споделя доста неуверено, а после с повече желание и през последните няколко месеца стигнах до момент, в който ми е трудно да пиша в блога. Вече не мога да правя нищо от нещата, които очаквате да правя, понеже гледната ми точка е напълно променена.

Обикновено хората се захващат с научни изследвания от любопитство. Най-обикновено любопитство. Аз изпитвах потребност. Необходимост. Когато бях малка, видях нещо, което не разбирах. Изобщо си нямах и на идея какво е… но то определи изцяло посоката на моя живот. Заради това, аз се храня, дишам , спя и изхождам с Бигфут в главата. Станах изследовател, понеже трябваше да събера информация, за да осмисля какво е нещото, което съм видяла. Внушението беше изключително силно. Иначе нямаше да се занимавам с това. Нямаше да го правя от толкова дълго време. Исках да разбера какво са. И мисля, че сега вече успях.

Цялото изгарящо любопитство, което ме движеше в продължение на двайсет години вече е потушено. Обаче възниква един проблем: Знам, че и вас ви мъчат същите въпроси и затова искам да споделя с вас отговорите, които смятам, че съм намерила. Но не мога, нали? Понеже отговорите биват дадени от някой, който е развил толкова лична и силна връзка с едно от тези същества, че гледа на конкретното същество като на индивидуалност. Това не е някакъв „Бигфут”. Това е някой, когото познава. Изпитва силна нужда да го закриля и нежелание да го използва, и не го виня за това. Което, обаче, ме поставя в затруднено положение, понеже в ролята си на изследовател не мога да опра пистолет в главата му и да му кажа: „Добре, чудесно, ти сподели историята си с мен, а сега ми дай доказателство.” Понеже той не желае да го направи. Не иска да разпространи в Интернет някоя снимка на въпросното същество, която да бъде копирана и лепвана на всеки сайт за Бигфут. Това е използване. А и не харесва изследователите на тези същества. Веднъж ми каза, че да пуснеш някой Бигфут учен на мястото, където е той, е равносилно на това да изтървеш педофил в детска градина, в момент, в който твоето дете е на същото място. И мисля, че това е най-точното описание на ситуацията. Разбирам отлично как се чувства. И така, разполагам с всичката тази информация, всички тези подробни описания на наблюдения, които въпросният човек сподели с мен и които не възразява аз да споделя с вас. Но не мога да ви дам никакви доказателства. И много добре знам какво ще стане, ако публикувам без такива. Всеки Бигфут учен, всеки анонимен наблюдател ще ми каже: „Щом не можеш да ни осигуриш доказателства, каква ни е ползата на нас?” И всичко това заради гореспоменатите стандарти. Точно заради тези ограничени стандарти, които не просто ни поставят в ситуация да следваме грешната посока… та ние дори не забелязваме накъде водят знаците, които между другото въобще не са знаци, а нещо, от което нямаме нужда.

Просто всичко е станало нелепо.

Та, ето ви свидетел, който споделя информация, за която всеки уважаващ себе си изследовател би потвърдил, че звучи логично. Ситуацията е доста уникална. И тя бе създадена от Перфектната буря от събития.

Но мага ли да я споделя? Мога ли да ви кажа онова, което ми беше казано на мен? Отговорът е „да”. Мога.

Това ми причинява болка, понеже прекарах последните двайсет години в много предпазливи изследвания, внимавайки за всички плюсове и минуси, съобразявайки се с онова, което се очакваше от мен, изграждах си репутация. И за какво? З а да се окаже накрая, че когато отговорите ми се стоварят в скута, аз не мога да ги споделя с вас?

Глупости!

Оставих този въпрос да отлежи в главата ми миналата нощ и когато се събудих разбрах… проумях го изведнъж. Никога не съм била основно Бигфут изследовател. Аз бях свидетел. И през всичките двайсет години, в които се занимавах с това, основната ми цел винаги е била конфиденциалността на свидетелите, сигурността на съществата, които изучаваме… и да бъда на разположение на свидетелите, за да могат да поговорят с някого.

Аз не съм Бигфут изследовател. Аз съм адвокат на свидетелите. Между двете съществува огромна разлика.

И заради това, официално си подавам оставката като изследовател на Бигфут. Предавам се. Отказвам се. А вие, хора, можете да продължавате да вършите каквото правите от 40 -50 години. Давайте! Искате да ги откриете? Смятате, че можете да го направите? Хайде, де! Това би означавало край на този вид, но ако смятате, че имате потребност да го направите, продължавайте! Аз лично не проявявам интерес в доказването на съществуването им. Аз знам, че съществата ги има, както и всеки един от свидетелите, който ги е виждал. ТЕ знаят, че Бигфут ги има. Затова тук не става въпрос [от тяхна или моя гледна точка] за „Хей, нека да ги докажем!”

Да ги докажем на кого? На хората, които не вярват в тях? Те си имат своите причини да не вярват в съществуването им. Те така или иначе няма да повярват в Бигфут. Да ги докажем пред науката? Защо? За да бъдат подложени на дисекция? Да ги докажем, за да можем да ги „защитим”? Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Единствените хора, от които тези същества имат нужда да се защитят, са изследователите на Бигфут, които ходят из горите, чукат по дърветата и ги тормозят. Замислете се за това. Защо ни е да защитаваме Саскуоч от науката? Та тя не им обръща никакво внимание. Няма нужда да ги защитаваме от правителството. То не им обръща никакво внимание. А дори и да го прави, не ни е известно. От кого ще ги защитаваме, освен от самите нас? Те не се нуждаят от закрила.

Вече съм написла ¾ от книгата. И разказвам историята под формата на книга, понеже този разказ и неговото послание заслужават да бъдат разгледани всеобхватно. Понеже са по-сложни и по-заплетени от всичко, с което някога съм се сблъсквала като изследовател. Ще издам тази книга не за изследователите, а за свидетелите. Ако приемете историята, както и недоказуемите улики, по същия начин, по който приемате, че един Бигфут е пресякъл пътя, когато прочетете книгата, вече ще сте на моето мнение. И ще сте получили отговорите на много въпроси. И смятам ще сте разбрали, че да сме изследователи не означава, че не носим моралната и етична отговорност спрямо съществата, които проучваме, както и спрямо свидетелите, които споделят информацията си с нас.

Спомнете си Джейн Годал. Тя започнала като изследовател на шимпанзета, а каква е в момента? Техен защитник. Ами Даян Фоузи? Същото нещо. Хората започват като изследователи, а в последствие се превръщат в защитници, понеже се научават да обичат онова, което изследват. Понеже започват да го опознават. Да го познават истински. А какъв ни е на нас проблемът? Ние не сме опознали нищо. Какво сме научили? Какво всъщност знаем за Бигфут, което да сме научили в ролята си на изследователи? Какво знаем всъщност?

„Изследовател на Бигфут”? Та това дори не означава вече нищо. Всъщност искате ли да узнаете какво означава? Означава, че когато някой нов човек се появи в тези среди, той разглежда в интернет и вижда всички онези уеб страници на ония другите с високотехнологичните джаджи, вижда всички клипове в YouTube в които някакви хора удрят по дърветата, почукват по тях и издават странни звуци, като плашат дивите животни (смях) и си мисли: „Ама това изглежда готино, искам и аз да го правя!” А и не е трудно, нали? Просто прочиташ няколко книги, задълбочаваш интересите си и изведнъж се превръщаш в изследовател на Бигфут.

Е, аз не съм такъв.

Вече не съм.





На следващия ден изпратих на Майк линк към блога и зачаках. Не бяхме разговаряли от няколко седмици, но имах усещането, че ще се обади всеки момент.

Не след дълго компютърът ми ме извести със звук за получен нов имейл.



Тема: С какво си се напушила?

По дяволите… Влизам в нета тази сутрин и ти прочитам мейла, после ти чувам видеото в блога, облягам се назад, за да помисля върху него и започвам да се чудя…

Абе, ти да не си си изгубила ума, да си си удряла главата случайно, да си пушила трева или най-накрая схвана? Май просветлението те е споходило и си разбрала какво се опитвах да ти кажа? Това, което правиш, ще ги накара да разберат много повече, отколкото ако им предоставиш мъртво тяло, разбирараш ли? Доказателствата са нищо, ако липсва разбиране. Не искам да им доказвам, че съществуват. Това мога да го правя цял ден. Искам да рискуват и да повярват със сърцата си, че тези същества ги има.

Ето затова смятам, че книгата ще окже по-голямо въздействие без доказателства. Искам и те и ти да я прочетете и да разберете защо се чувствам по този начин.

Искам да я четат и препрочитат, да я изучават, както правят с някоя историческа книга, да четат между редовете и да извървят с Енох и мен пътуването към нашето взаимно опознаване… а това включва и теб.

Нямам представа какво ни чака занапред. Само времето ще покаже. Радвам се, че разбра, че не трябва да се движиш със стадото, а прокара една нова и по-добра пътека.

Ако вървиш прекалено близо до коня пред теб, всичко, което ще виждаш, е конски задник. Но ако следваш свой собствен път…

До помирисване, Оутъмгаторе.

Майк.




Последвалите реакции бяха повече от очаквани:
„ Опитва се да привлече интерес към книгата си…”
„Някой си е направил майтап с нея…”
„Трябва да се лекува при психиатър…”
„Многострадалната Геновева…”
„Защо се превзема, че има толкова голяма разлика между свидетели и изследователи?”


За пореден път сe изумявах от иронията в твърденията . Онези, които се обиждаха от нещата, които споменавах във видео блога си по отношение на това как се провежда изследване и как се отнасяме към свидетелите, същите, които съвсем явно показваха, че са обидени, директно посочваха себе си като хората, към които бяха насочени моите забележки. Докато, съвсем недалновидно, опровергаваха критиката и разкриваха колко заплашени се чувстват от нещата, които казвам, те все едно си вдигаха ръцете, за да посочат себе си като обект на въпросната критика.

Онези, които се придържат към стриктни вярвания по отношение на това какво са и какво не са Бигфут, лесно се разстройват, когато някой обърне колата. Или дори само намекне, че ще я обърне. А най-странното от всичко беше, че аз дори не бях казала КАКВОТО имах да казвам, а само че възнамерявам да споделя нещо, което те вероятно не искат да чуят.

Мож е би за въпросните хора доказателството е необходимост. Без него им е трудно да променят системата си от вярвания.

Само че странните реакции не се изчерпват с казаното до тук. Един блогър стигна до там, че според неговото „професионално мнение” моят смехотворен намек за професионално самоубийство всъщност е вик за помощ и че моите колеги в научната общност не трябва да са ми ядосани, че критикувам методите им, понеже имам много сериозни психични проблеми и очевидно съм на ръба да се самоубия… Това беше коментар, който ярко изразяваше типичния за жълтата преса стил „търсене на сензация”. Притеснителното обаче беше, че е изказан от човек, който като цяло се смята за „един от нас” в Криптозоологията. (Чудех се как ли щеше да реагира дъщеря ми, ако се беше натъкнала на точно тази неоснователна клюка, а именно, че майка и е със самоубийствени наклонности, разбира се, ако беше достатъчно голяма, че да чете и да осмисля.)

Броят на неодобрителните, но все пак уважителни коментари, които се изписаха по форумите от учените, ме изненада. „Не съм съгласна с Оутъм, но уважавам правото и да следва своя път.” Понеже бях част от изследователската общност от дълги години – а веднъж или два пъти зависех и от нейната милост - честно казано не очаквах моите колеги да проявят чак такова хладнокръвие. През всичките тези години си бях създала много, много приятели сред учените, затова се зачудих: беше ли предполагаемото „мнозинство” от потенциални критици сред колегите ми, всъщност малцинство, или може би приятелствата и съдружията, които бях изградила през годините, съставляваха един вид опора, която да ми позволи да си отстоявам моето.

Подкрепата, която получих от читатели на блога, които са основно свидетели и Бигфут ентусиасти беше изключително голяма.Тях доказателства не ги интересуваха. Искаха само да прочетат информацията и сами да си изградят мнение за нея.

Знаех, че книгата щеше да е от полза най-вече за свидетелите. Информацията на Майк ми бе подсигурила спокойствие и нещо като утеха по отношение на нещата, които бях видяла. „Свидетелят” в мен беше на една честота с Майк в качеството му на свидетел и аз исках да споделя това с останалите. Всъщност, усещах се принудена. Не просто да се освободя от товара, но тъй като да видиш Саскуоч би могло да се окаже преживяване, което да остави трайни впечатления, а понякога да има и разрушителен ефект върху живота на свидетеля, знанието, че не си сам, би могло да ти донесе спокойствие.

Следният мейл го получих около три седмици след като публикувах видео блога.



Аз съм бивш учител по Природни Науки и професионален биолог в областта на Запазване на природните местообитания... или поне бях, докато не разказах на всеослушание [относно моите срещи с Бигфут] пред приятелите и колегите си на новото работно място (Изпълнителен Директор на сдружение с нестопанска цел, посветило се на опазването на естествените местообитания на рибите)… и изведнъж загубих работата си без каквито и да е обяснения и съм безработен вече повече от две години… изглежда се превърнах в нещо като професионален изгнаник.

Когато изгледах твоя видеоблог за Професионалното Самоубийство, си помислих, че се отнася за хората, които работят за и сред природата и които се страхуват да изкажат позицията си, за да не преминат през онова, през което минавам аз сега…

Преди смятах, че онова, което съм видял и нещата, които съм преживял са благословия, но напоследък чувствам, че всъщност са нещо като проклятие. Всяка година, горе-долу по едно и също време сънувам, че отново виждам Бигфут. Тогава се измъквам някъде сред горите на връх Рейнър, заобиколен единствено от дърветата, съвсем сам, без никой друг наоколо. Това е единственото време, през което се чувствам в мир със себе си… а на моменти ужасен за пореден път, че може да се изправя лице в лице с още един от гигантите на северозападното крайбрежие. Вече съм бил достатъчно близо, за да разгледам ухото му и да си дам сметка, че изглежда точно като ухото на някоя горила. А докато пресичаше тротоара пред мен, натиснах силно спирачките, спрях колата и почти се затичах след него в мрака… само за да установя на другия ден, когато се върнах на мястото, че клонът, който беше отместил от лицето си, се намираше на 3 метра от земята… и това се явяваше нивото на брадичката… Последвах реалните физически следи през плътен килим от борови иглички (дерюгите) повече от 30 метра, където те минаваха оттатък един насип и оставяха дълбоки отпечатъци от два крака надолу по хълма, накрая се скриваха в едни още по-гъсто разположени дървета…

Винаги съм смятал, че причината, поради която съм имал четири срещи на различна възраст, е че тези същества и аз от време на време обитаваме едни и същи места… понеже аз обичам да ходя сред природата… да вървя в планината, да бивакувам на открито, да ловя риба (или да ловувам, както правех преди), да събирам гъби или диви плодове… Просто обичам да ходя на местата, където живеят тези същества. Не че ходя да ги търся, макар и да се завръщам към любимите си места от време на време… само да огледам за нови следи покрай водата, сякаш бих дал всичко, за да мога за последен път да срещна някое от тях… но този път лице в лице - съвсем за кратко, колкото да се погледнем в очите, да си кимнем уважително, да признаем взаимно съществуването си и да кажа „Видях те, старче… живей в мир.”

Благодаря ти отново за прочувствените видеоклипове… те ми позволиха да те видя каквато си всъщност… понеже, нали разбираш,че не съм голям почитател на Бигфут „изследователите” като цяло, затова моя милост си мислеше, че си една от „тях”… но сега знам, че и ти и аз сме от „нас”… свидетелите.



PS: Искрено се надявам някой ден да се срещнем и на по чашка от любимите си питиета да си разказваме истории за преживяванията ни… с друг свидетел… (леле, не мога да повярвам, че очите ми се насълзяват… малко се разчувствах , като си представих, че има друг човек, с когото просто да си поговоря и който би могъл да разбере нещата, които съм видял и усетил през годините.. чувствам се малко глупаво… прииска ми се да заплача за момент , докато си представях как се срещам с някого, който наистина ме разбира , а не ме смята за луд… както прави цялото ми семейство… просто емоциите ме хванаха неподготвен… странно е.)






Когато разговарях с въпросния човек по телефона, той отново спомена колко се е развълнувал от видеосъобщенията. Чуваството ми на разочарование като свидетел бе резонирало с него.

От друга страна, много от изследователите ме обвиняваха, че звуча „емоционално изхабена”, „преигравам” или че съм „неискрена” и всичко е с цел да продавам книги.

А в онези видеозаписи моето разочарование произлизаше от факта, че говоря като свидетел. Не като изследовател. Клиповете успяваха да разчувстват други свидетели. Фактът, че много от изследователите не успяха да разберат емоцията зад думите ми правилно, въобще не беше изненада.

А уж се предполага, че няма огромна разлика в разбирането между свидетели и изследователи.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:56:39 pm
21
Какво са Саскуоч?


Може би докато четяхте тази книга сте усетили, че нещо, което сте подозирали за тези същества, се е потвърдило по някакъв начин или пък сте си изградили нови представи за тях. От друга страна, ако се придържате към твърди възгледи или вярвания относно това какво са и какво не са Бигфут, е възможно вече да изпитвате неприязън, недоверие и дори гняв спрямо двама ни с Майк.

Но това не е пълната история. За да споделя с вас всички томове от информация, които Майк сподели с мен, ще трябва да напиша поредица от енциклопедии. Малките подробности, които той мимоходом споделяше и които смяташе за незначителни, ми помагаха да видя съществата в такава светлина, която тук мога само да загатна. А и Майк непрекъснато ми напомня, че самият той, къде норочно, къде неволно, пропуска някои работи. Как един човек обяснява на друг нещата, които е проумял от личен опит? В продължение на месеци Майк се опитваше да ми предаде години общуване, като непрекъснато ми повтаряше, че вероятно е забравил повече, отколкото е разказал. Аналогично, как бих могла аз да споделя с вас стотиците часове разговори, тънките нюанси в гласа на Майк, докато разказва, емоциите, които ме обземат и онези, които излизат от него, или невинните понякога въпроси, които му задавам, чиито отговори водят до цялостно разбиране?

С течение на времето, тези тънки моменти попълниха празнотите в моите възгледи. Не че не сме разполагали с парченцата от пъзела през цялото време. Просто не сме знаели къде да ги напаснем. И не сме грешали напълно по отношение на Саскуоч. Просто някъде сред предположенията, които сме правили, малките подробности, разкриващи ни как по най-правилен начин да се държим с тях, са били изгубени.

И така, какво са Саскуоч?



(http://en.hubei.gov.cn/visiting_hubei/sight_seeing/201508/W020150810592785141949.jpg)

Статуя на Йерен - името на дивите хора в Китай. Статуята на майката с детето й се намира на входа на зона в националния природен резерват Шенонгия в Китай (Shennongjia National Nature Reserve), където се смята, че обитават йерени.
Снимката не е част от книгата


Отговорът, който в момента смятам за правилен, е едновременно и сложен и много прост, затова се затруднявам откъде да започна.

Хора ли са или животни?

Преди всичко искам да поясня, че двама отделни човека, които задават този въпрос, ще търсят два много различни отговора.

Какво всъщност ни интересува – външността им като вид или просто тяхната природа?

Някои съвсем буквално задават въпроса: Те Homo Sapiens ли са, с други думи – идентични ли са генетично с нас? Или са нещо изцяло различно? Къде е тяхното място в еволюционната мрежа? Те някакво „липсващо звено” ли са? Наш генетичен прародетел? Или нещо несъотносимо с нас?

Макар и на тези въпроси да може да се даде отговор, ако се сдобием с образец, лично аз нямам неистово желание да получа такъв, понеже не смятам, че това оправдава жертването на някой от техния вид, само за да задоволя любопитството си и да пренебрегна последствията, както за отделния Саскуоч, който жертва живота си, така и за целия им вид, когато бъде разкрит. Дали целта винаги оправдава средствата? Не мисля така. За съжаление обаче, според мен има и такива, пред които не стои нито морална, нито етична дилема, когато става въпрос за „научен напредък” или преследване на знания.

Лично аз, когато се замисля дали спадат към царството на хората или животните, разсъждавам от гледна точка на тяхната същност и поведение. От нивото им на интелигентност. От начина им на общуване. На тези въпроси може и трябва да бъде отговаряно без наличието на тяло – и в действителност може да им се отговори по-обхватно чрез наблюдение на живи субекти, а не на мъртво тяло върху маса.

Усещам, че благодарение на Майк, отговорът на този въпрос ми носи удовлетворение, но ако трябва да разясня обстоятелствата, при които съм се сдобила с него, страхувам се, че ще се наложи да сменя темата.

След като Майк вече се беше съгласил да включа неговата история в книгата, един ден ми се обади и каза: „Не ми харесва израза Скунксова Маймуна. Нито пък Бигфут (Голямата стъпка). Искам да го промениш.” Много от нещата, които Майк казваше по време на нашите разговори, първоначално звучаха странно, така че сметнах това за едно от тях. И просто го преглътнах.

„Защо?” попитах аз.

„Ами, аз им казвах Скунксови Маймуни, понеже тук така им викат. Обаче не ми харесва. Никога не ми е харесвало. Неуважително е… и не е точно. Вярно, че понякога миришат лошо, ама…”

Разбрах го. Не това правеше Енох… Енох. Той не беше скункс… нито пък маймуна. Не беше просто някаква голяма, миризлива, двукрака горила, затова Майк не смяташе за правилно да го наричам така. Всичко отново опираше до факта, че Майк гледа на този отделен индивид като на приятел. Да го обижда по този начин му се струваше нередно.

„Дали не би могъл да измислиш нещо по-точно?” попитах аз. „Има ли някакъв израз или прозвище, което да е по-подходящо и да се използва за всички, но да обхваща и същността им и да подсказва какво са?”

„Не знам,” отговори Майк. „Ще трябва да помисля по въпроса.”

И го направи. Но не успя да се сети за нищо кратко и точно. „Нещо като това е,” подчерта отново той, докато го обсъждахме . „Все едно да вземеш едно човешко дете, да го оставиш в гората, а след 10-15 години като се върнеш какво ще намериш? Див човек. Но все пак човек. Но див. Ето такива са тези момчета.”

Див човек.

Разликата, както по-късно щях да разбера, е тънка. Но важна. И успях да я проумея напълно едва една седмица преди да напиша финалната глава на тази книга.

Те живеят и оцеляват като животни, но общуват най-вече като примитивни хора.

Бигфут, Саскуоч, Скунксови маймуни, Диви Хора… Тяхното оцеляване не зависи от нещата, от които хората зависят, за да оцеляват- огън, инструменти, постоянно убежище, транспорт, облекло… Не се интересуват от вещи и изобретения. За разлика от нас, те са напълно пригодени да живеят в околната си среда. Животът им е много различен от нашия, затова, понеже сме зависими от нещата, които създаваме за живеене и удобство, на нас ни е трудно да проумеем истински това.

Когато попитах Майк дали според него ценят материалните придобивки, той отвърна: „Виждал съм ги да използват неща, които са намирали. Като например, ако някой остави хавлиена кърпа на брега. Тогава някоя мама завива бебето си в нея. Виждал съм ги също да носят вода в стара хладилна чанта.” Но ясно подчерта, че не взимат подобни вещи със себе си, когато си тръгват. Намерените предмети се използват само за по-голямо удобство. Когато попитах дали използват инструменти, Майк отговори: „Виждал съм ги да носят бухалки. Махат клонките от някой по-голям клон, за да удрят по главата дивите прасета с него.” Освен в тези случаи, сякаш не модифицират нещата по някакъв сложен начин, за да служат на конкретна цел. Просто използват намерените или подходящите за използване предмети, като щом вече не им трябват, ги изхвърлят. И звучи логично:
Причината, поради която нещо се превръща в притежание, а някой става обсебен от притежаването на това нещо е, понеже за създаването или придобиването на обекта са вложени време и старание, а този някой възнамерява да го използва отново и не желае да отдели още веднъж време и средства за повторното му създаване. Ако използваш нещата, които са ти „под ръка”, няма нужда да носиш раница, пълна с вещи, правещи това и онова… или пък да си имаш къща, в която да ги съхраняваш и пазиш.


(https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/bf/The_Fight_in_the_Forest_%28Hans_Burgkmair_d._%C3%84.%29.jpg)

"Битката в гората", картина от Ханс Бургмайр (1473–1531), вероятно изобразяваща сцена от средновековното германско стихотворение "Сигенот", относно Дийтрич фон Берн
Картинката не е част от книгата



Оцеляването на Бигфут зависи основно от това да стоят колкото се може по-далеч от хората, освен в някои редки случаи. За това също са пригодени. Оставят съвсем малко следи, ловуват пътьом, проявяват характеристики и на номади и на уседнали, а способността им да се придвижват не се затруднява от вързопи с притежания. С други думи, няма да видите Див Човек с каравана.

За тях оцеляването е от ключово значение – и нещата, които правят, са насочени умишлено в тази посока. Ако се чудите какво би направил един Бигфут в дадена ситуация, просто се запитайте: „Какво бих направил аз, за да подсигуря по най-добрия начин оцеляването си в конкретната ситуация?”

Това ми беше демонстрирано много пъти по време на разговорите ни с Майк и скоро стана очевидно, че е аспект от съществено значение.

Изследователите често се чудят дали Саскуоч са номади или водят уседнал начин на живот. Тъй като редовните свидетели винаги споменават, че съществата се появяват в определени сезони на годината, аз подозирам, че и двете твърдения се отнасят до тях. Те са номади в смисъл, че се придвижват спрямо сезоните, поради климатични промени или притеснения, свързани с подслона и храната. Но местата, на които отиват са строго териториално определени и са им добре познати. Винаги ми е звучало логично , че съществата не се скитат безцелно, а отиват в позната местност, където има много храна и малко хора. Няма причина да бродят в непознати местности, рискувайки храната и уединението си, когато разполагат с познато място, което им подсигурява оцеляването.

Наблюденията на Майк подкрепят казаното, а и той е споменавал много пъти: „Рядко го виждам през лятото. Тогава комарите са си цяла напаст - жив ще те изядат. Но сякаш винаги е тук през есента и зимата.” Понеже е забелязал модел по отношение на сезоните, в които се появява, Майк е направил извода, че Енох заминава някъде другаде, когато жегата и комарите станат нетърпими. Също така спомена, че Шелби се „завърнала”, след като е отсъствала дълго време. Изглеждала изтощена, а стъпалата на краката и били „износени”, все едно е изминала значително разстояние.

Фактът, че Майк е наблюдавал група от тях известно време, подкрепя едно друго мое предположение: че пътуват в малки, независими семейни групички, но се срещат на определени места. Би било нелогично, отново с цел да не пречи на оцеляването им, съществата да се придвижват от едно място на друго на големи групи. Следите, които биха оставяли, щяха да съответстват на следите, оставяни от стадо слонове и да се придвижват прикрити, докато са в голям брой, би било много трудно. Но също толкова неправдоподобно би било да сметнем, че малки групи Саскуоч ще се скитат безцелно, като се натъкват едни на други само по случайност, особено като се има предвид, че вероятно са социални същества (нещо, с което ще се занимаем след малко). На срещите след смъртта и погребението на малкото, Майк забелязал, че съществата напускат събирането в малки семейни групи за период от няколко дни. Въпреки че директно не е станал свидетел на нищо, което да допуска, че са се отправили към място, където да се срещнат на по-късен етап, малко вероятно е да предположим, че събирането, на което е присъствал е единственото, което някога се е състояло.

Другата причина, поради която смятам, че събиранията им се случват по-често, отколкото подозираме, са социалните взаимоотношения, на които Майк е станал свидетел.

Срещите са се случили на места, където е сигурно, че няма да бъдат открити от хора. Спомнете си, че в един момент на Майк му се е наложило да гази в дълбока до врата вода, в която пиявици, алигатори и отровни змии са били съвсем реална заплаха. А когато пристигнал, присъствието му било толерирано единствено поради факта, че Енох благоволил да се застъпи за него, при това бил допуснат само до периферията на събитията.

Но онова, което Майк наблюдавал през въпросните седмици, приличало на социално събиране. Двамата сме обсъждали това в подробности много пъти и точно чрез тези многобройни, подробни описания започнах да проумявам, че съществата организират социалния си живот по подобие на хората, въпреки факта, че оцеляват подобно на животни. И именно в това се състои разликата. Те не се държат като маймуни.

„Не стоят обърнати с гърбовете си един към друг, подобно на група горили. Приличаше повече на семеен пикник, другарска среща или нещо такова. Всяка малка семейна група си заделяше някое местенце в храсталака и това си беше нейното място. Малките обаче, се събираха да играят заедно на полянката, докато майките им ги наблюдаваха. Женските стояха заедно - дърдореха и жестикулираха – напомняха ми на шивашките сбирки на баба ми.”

Майк беше разказвал на няколко пъти за начина, по който съществата жестикулират и „разговарят”. Даже беше споменавал, че му се струвало в разговорите им да се забелязва хумор: когато някой каже нещо, а друг му отвърне като го перне по ръката.

В някакъв момент, малко след като Майк пристигнал за пръв път на срещите, двама от мъжките сякаш го обсъждали. „Разговаряха един с друг и ръкомахаха. Единият все поглеждаше насам и бях сигурен, че говорят за мен. Струва ми се, че решаваха какво да ме правят.”

Наблюдавал също как един младеж не се решавал да се „приближи” към млада женска. Възрастният мъжки, вероятно нейният баща, издавал гневни звуци и ръкомахал.

Въпреки че се спори,че съществата просто издават безсмислени звуци, които не представляват „език”, неохотата на Майк да изпада в задълбочени тълкувания на наблюденията си, и твърдото му убеждение, че съществата комуникират ясно едно с друго посредством думи, ме кара да мисля обратното. Когато приматите общуват едни с други, те издават звуци, основаващи се на конкретни, непосредствени събития. Например, ако едно шимпанзе приближи друго, което има храна, ще последва какафония от писъци и демонстриране на агресия. Майк обаче, е споделял за много случаи, в които е ставал свидетел на тихи, целенасочени разговори, чийто контекст почти е разбирал. Той оприличава тези разговори на диалог между испаноговорящите му колеги. Майк не говори испански, но в повечето случаи успява да схване същината на разговорите им, било поради интонацията, завършека на думите, езика на тялото… или просто защото вече е чувал достатъчно често този език и е започнал подсъзнателно да го разбира.

Майк е разказвал също и за много случаи, в които е виждал как съществата си делят храната, което подкрепя предположението, че за тях оцеляването е приоритет. Струва ми се, че нарастващата тенденция при хората към консумиране и себеобсебеност , с др. думи, оцеляване на индивида, а не на групата, е другото, което ни отдалечава от истинското опознаване на съществата.

Първоначално Майк носел на Енох храна в лагера, а после заподозрял, че наблизо има и други, понеже Енох взимал обилни количества от нея, когато си тръгвал. На онези срещи подозренията му се потвърдили. Майк наблюдавал как мъжките донасят телата на цели елени. Откъсвали задния бут и го оставяли в семейното „местенце”, после подхвърляли останалото на полянката, където другите идвали и взимали каквото им било нужно. Енох носел на Майк умрели животни. Тъй като не искал да ги яде, но и не искал да бъде груб, той готвел донасяното и го оставял на полянката, а групата си взимала каквото и харесвало. Според Майк, понеже между него и Енох доверието се засилвало, това увеличило и готовността на съществото да споделя с Майк, вместо просто да го възприема като източник на храна.

Подозирам, че тази информация би могла да е от полза на редовните свидетели, при преценката на това, до колко успешни са усилията им за изграждане на доверие с Големите Приятели.

Например, ако оставите една щайга с ябълки и изчезне цялата щайга, значи все още само надничате през прозорчето. Ако бъде отнесена само половината щайга, значи почти сте вътре. Но когато Големият Приятел дойде и седне до щайгата, вземе една ябълка, подхвърли я в устата си, но хвърли една и към вас, значи сте успели. Значи сте приети. Ако сте достатъчно важни, че да ви отделят от храната си, значи сте и достатъчно важен за тях, че да се грижат за вашето оцеляване.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:57:38 pm
(http://37.60.239.41/~monstru3/wp-content/uploads/2014/12/Mande-Barung-full.png)

Манде Бурунг е маймуноподобно същество, за което се предполага, че обитава субтропическите гори на Мегхалая в отдалечените планини Гаро североизточно от Индия и Бангладеш.

Описвано като голямо, космато, двукрако същество, някои вярват, че това животно или роднините му се откриват по цял свят под различни имена, като
Йети в Тибет и Непал,
Бан-мануш в Бангладеш,
Йерен в континентален Китай,
Голямата стъпка или Бигфут в Тихоокеанския североизточен район на САЩ и Канадската провинция на Британска Колумбия,
Яуи в дивите райони на Австралия,
Барманоу, обитаващ планинския район на западен Пакистан, и др.

Картинката не е част от книгата






Наблюденията на Майк включват и подробности относно различния външен вид на съществата. Той често споменава за поне два техни отделни „нюанса”, както сам се изразява. Някои приличат повече на хора, а други на горили. (Интересното е, че това дава отговор на една от загадките, с които съм се сблъсквала, по отношение на описанията, дадени от свидетелите, свързани с описването на съществата като повече или по-малко „човекоподобни” или „горилоподобни”. Винаги съм се чудила дали това не се дължи на индивидуалното тълкуване от страна на свидетеля или на действителна разлика във външния вид.) Когато дава описание на горилоподобните, Майк ясно подчертава, че чертите на лицата им не приличат на тези на горила. Носът им не е сплескан и с големи ноздри, а устата им не е издадена напред. Онова, което ги свързва с горилите е по-масивното им телосложение, по-тъмния им цвят и космите по лицето, които не приличат толкова много на човешките бради. Но Майк дава да се разбере също, че някои от тях са по-скоро комбинация от двете, като например Енох, който е с тъмен цвят, но окосмяването по лицето му прилича на такова на човек. „Онези, които приличат на хора, действително имат вид на група дългокоси хипита…”

Споменавал е също, че тези, които наподобяват предимно на горили, са по-склонни към прояви на агресия и често поемат ролята на охранители. Казвал ми е, че когато се е случвало да го изпращат до неговия лагер, обикновено е било от две от мъжките горилоподобни същества. Майк не е забелязал някаква особена разлика между двата вида по отношение на интелигентността или езиковите способности, а единствено разлика във външния вид и привидната резервираност от страна на по-масивните, тъмни същества, които от двата вида са и по-неуловими.

Интересен факт, който Майк е споменавал е, че по време на срещите „човекоподобните” и „горилоподобните” предпочитат да се делят на групи. Не че не общуват по между си, но ако например две от женските, приличащи на хора, стоят заедно, то приличащите на горила женски няма да се присъединят към тях.” Той го оприличи на разделянето на различните етноси на групи по време на обедната почивка.

Майк никога не се е опитвал да дава обяснение за различията във външния вид, освен с изказването: „Те са точно като хората. Всички те имат различни черти на лицето, различни структури на тялото, различен цвят на козината…”

Младежите сякаш растат по-бързо. „Някой на възраст 7 години или някъде там, [по грубата преценка на Майк за възраст, външност и емоционална зрялост] би могъл да е висок 1.80 м.

Младежите са по-дръзки, по-вероятно е те да се забъркват в неприятности. Младите женски са по- склонни към прояви на състрадание и привързаност и предпочитат да се отдръпнат, когато младежите ги дразнят.

С Майк сме обсъждали многобройните случаи в архива ми на ужасени лагеруващи, изплашени от викове, крясъци и хвърляне на камъни, пръчки и др. подобни от страна на съществата. Според подозренията на Майк, въпросните лагеруващи са били изложени не на гнева, а на милостта, но не на териториални възрастни от вида Саскуоч, а на диви младежи, които просто си играят игрички и се опитват да изкопчат реакция от малките безкосмени човеци в гората. Младежи, които проверяват докъде могат да стигнат. Учещи за причината и следствието. Детски им работи.

Майк ми е разказвал, че младежите си играят всички заедно, но че се отзовават незабавно, когато биват извикани от възрастен. (Сигурна съм, че много родители, сред които и аз, биха искали да узнаят как точно успяват да ги накарат да слушат така добре…) Младите Саскуоч вероятно се сблъскват с много повече опасности ежедневно, отколкото човешките деца. За пореден път ще изкажа предположението, че това е нещо, на което биват обучавани още в ранна възраст, за да могат да оцелеят.

Също както и човешките деца обаче, младежите на Саскуоч са еднакво незаинтересовани от оцеляването, от съзнателна гледна точка. Съдейки от разказа на Майк, те се държат като собствените ни деца – играят игри, за да опознаят света, проверяват границите на възможностите си, експериментират, събарят шапките на нищо неподозиращи хора, които се осмелят да навлязат твърде навътре в задния им двор.

Както Майк твърди, възрастните индивиди са по-трезвомислещи, внимателни и ангажирани с въпросите по оцеляването и грижите за децата, а също и много по-малко свободомислещи. Нещо като възрастните човешки същества. И съвсем не е преувеличено: притеснявам се как ще си платя сметката за ток, как ще поправя тоалетното казанче и как ще предпазя детето си да не се погуби докато дърпа котката за опашката, но изведнъж се обръща, за да тръгне да преследва някоя пеперуда на улицата. Една дива майка в блатото събира храна и учи детето си за опасностите от водните змии, докато в същото време то се катери по някое дърво и се опитва да си счупи врата.

Усещам болката и.

Майк непрекъснато ми повтаряше нещо, което не излизаше от главата ми. „Ако влезеш в полезрението на Скунксова Маймуна, вече не разполагаш със себе си. Оставен си на нейната милост.” Той се връщаше отново и отново към факта, че тези същества правят каквото си поискат, когато си поискат. Няколко от срещите им бяха приключили с наранявания на Майк, понеже очевидно беше направил нещо, което не се е харесало на Енох; нещо, което е застрашило неговото оцеляване. Предвидимите реакции на Енох са също и механизъм за оцеляване. За разлика от хората, които от ранна възраст биваме научавани да не удряме, да не обиждаме, да решаваме проблемите с говорене, в повечето случаи да потискаме първичните си инстинкти за агресивно поведение, когато някой направи нещо, което не ни допада, Енох и представителите на неговия вид очевидно биват учени точно на обратното. Веднага да неутрализират заплахата.

Много изследователи твърдят, че в някои райони Саскуоч са по-агресивни отколкото в други. Дали? Или може би самите изследователи предизвикват конкретната агресия с поведението си?

Подозирам, че в много от случаите, в които Саскуоч биват възприемани като „агресивни” ( с други думи, като някакви диви животни), всъщност изобщо не са такива. Просто ние заставаме на пътя на някой Бигфут и онова, което иска или му е удобно.

В една скорошна публикация в блога един свидетел се оплакваше, че е претърпял контузии, след като едно същество го е хвърлило през бреговия насип. След това отишло и изяло обяда му от ремаркето на пикапа. Не смятам, че съществото се е държало наистина враждебно. Просто си е искал неговото, а свидетелят е стоял на пътя му. Въпреки това други читатели бяха публикували коментари с искания за възмездие, подобно на някоя побесняла тълпа с фенери и вили. Да долавяш агресия, където няма такава може да се окаже опасно – както за тях, така и за нас. Преди да се усетим, цели камиони от диваци с оръжия и неоснователен гняв ще излязат на лов за „чудовището”, което просто е искало да похапне сандвич.

И все пак, Майк непрестанно ми повтаряше, че трябва много да внимавам как се държа, когато бродя из горите, не просто да приемам, че съществата са безобидни във всички случаи. „Ето, че пак стигаме до същото – приличат на хората. Някои са мили. Други са тъпанари.” От срещите на Майк със съществата съм научила, че не е добра идея да дразниш Скунксови Маймуни, да им отнемаш чувството за контрол над ситуацията. Проблемът е, че е много трудно да определиш какво означава „грешка”, докато не я направиш.

Съвет от Майк: Да ги заслепяваш в очите или да се опитваш да ги заснемеш е нещо, което в никакъв случай не трябва да предприемаш. Тъпото е, че това са нещата, които хората сякаш имат желание да правят най-често.

Отношението ми към изследването на Бигфут претърпя драматични поврати. Напоследък започнах да разбирам, че точно нашата липса да проумеем какво е възможно ни е подтиквало да прекараме толкова много години въртейки се в кръг.

Онзи ден говорих по телефона с един изследовател- мой приятел. Той много настоятелно изразяваше желанието си да запише възможно повече техни звуци от разстояние или да е поне малко „късметлия”, че да успее да заснеме някой Бигфут с камера за диви животни. Това са и общите за повечето изследователи цели - включително и моя милост, що се отнася до миналото. Онова, което пропускаме да разберем е, че ни очакват преживявания, простиращи се далеч отвъд мигновените зървания, замъглените снимки или съмнителните аудио записи.

Зададох му същия въпрос, който зададох и на друг приятел-изследовател миналата година. „Би ли искал да докажеш на света, че съществува? Или би искал да преживееш нещо, което ще помниш цял живот?”

Той отговори, „Струва ми се, че бих предпочел изживяването.”

„Ами ако това изживяване”, попитах аз, „би означавало, че ще ги заобичаш толкова силно, че няма да искаш да ги докажеш, дори и да имаш перфектната възможност да направиш това, понеже за теб би означавало да се възползваш от тях?”

Той замлъкна.

„В това е тайната” казах му аз. „ Колкото повече ги наблюдаваш, толкова по-малко имаш желание да ги изследваш. И колкото повече ги изследваш, толкова по-малко неща ще ти позволят да видиш.

„Но ако просто продължа да правя каквото съм правил досега, може и да имам късмет,”настояваше той.

„Предполагам, че зависи от това какво наричаш „късмет”. Кой е по-големият късметлия? Онзи, който е убеден, че може да надхитри Саскуоч и прекарва живота си в опити да го заснеме с камера за дивеч? Или онзи, който има възможността да стои до него с часове, да му подаде ябълка… понеже е оставил камерите на далеч и е дал предимство на доверието?”

„Ама моята камера дори не може да се види на дървото, толкова добре съм я замаскирал. Даже е покрита с истинска кора.”

„А, да.” Казах аз внимателно.” Той изобщо няма да види камерата ти на дървото, покрай което е минавал стотици пъти. Той дори няма да те свърже с това странно нещо, въпреки че те е наблюдавал от гората, докато го поставяш.”

Моите цели се промениха.

Имаше периоди, в които щях да съм много благодарна дори за един поглед към някое огромно, космато същество, бягащо от мен; непокътната диря от следи; кристално ясен аудио запис; снимка на някой неподозиращ Бигфут, направена от камера за дивеч. Но сега, заради нещата, които Майк ми разкри, разпределям времето си сред горите по съвсем различен начин.

В моя район имаше няколко отделни разказа за един възрастен Саскуоч със сива брада, който накуцва. Напоследък е бил забелязван да се рови сред кофите за боклук в парка, вероятно търсещ храна.

Прилоша ми, когато разбрах, че няколко бъдещи изследователи, нови в занаята,поставяха камери в района. Сякаш той вече си нямаше достатъчно други грижи.

Миналия уикенд предприех едно ходене до там и оставих кошница с храна. Ябълки, стафиди, хляб, грозде и сладкиш Литъл Деби. Без камера. Не исках нищо от него, само да го улесня.

Може би във вашите умове историята на Майк е единствено това. Една история. Но ценното в нея, без значение дали и вярвате или не,е, че тя провокира към мислене извън рамката, кара ви да преосмислите целите си. Ако целта ви е единствено да заснемете Бигфут и всичко, което правите е насочено към този резултат… Ами, кой знае? Може пък най-накрая да извадите късмет. И когато вече сте постигнали целта си, какво ще имате? Снимка от камера за диви животни. Но ако вложите същата енергия и търпение в търсенето на контакт и постигнете съответния успех? Това може да е преживяването на живота ви.

Но си има и недостатък.

Майк бе съхранявал тайната си в продължение на десет години преди да я сподели с мен. „Не можех да кажа на никого. Единственият, на когото показах снимките ме измами. Затова всеки път когато се отправях към блатото, ми се налагаше да си търся оправдания къде съм бил и какво съм правил. Децата ми смятаха, че съм на работа. Никой в живота ми не знае нищо за това. Все едно живея два живота. Не мога да обсъждам Бигфут на работа, дори и когато другите са около мен през почивките и говорят за Скунксови Маймуни. Налага се да се преструвам, че не знам нищо.

„Никой не знае за приятелството ми с теб. На никого не мога да кажа, че сме приятели. а сега ти пишеш тази книга, а аз не мога дори и за това да кажа на някого. Просто една тайна води след себе си друга тайна.”



* * * * *


Има още цяла дузина теми, които би трябвало да засегна. Теми, които Майк е загатвал по един или друг начин. Всеки път, когато разговаряме, ми се струва, че научавам по нещо ново. Но сега, след като всичко това ми се стовари от плещите и съществува подробна отправна информация, към която да насочвам хората, за да им обясня защо сега мисля за Бигфут по начина, по който го правя, възнамерявам да продължа да развивам тези теми в блога Oregon Bigfoot, когато изскочат.

Какво следва? Засега мисля да продължа да се разхождам сред горите заедно с дъщеря ми. Някой ден ми се иска да си купя малко местенце, с някоя колибка на него, може би на границата с някой Национален Парк. За предпочитане, някое, което се продава евтино, понеже на настоящите собственици им е омръзнало да се занимават с големи, космати, страховити хора, които трополят из двора им посред нощ. И когато този ден най-накрая настъпи, ще засадя градина, няколко овощки, ще споделям благата и ще се надявам да изградя трайна връзка с нашите босоноги съседи в гората.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 08:58:50 pm
22
Последни размисли


Попитах Майк дали има да добави нещо - някакви последни размисли, които би желал да сподели с онези, които са избрали да ни придружат на това пътуване. Ето какво написа той:



Исках да кажа няколко неща на всички вас, които бяхте до Оутъм в това начинание.

Искам да знаете, че оценявам милите думи и подкрепата, която и оказахте. Тя премина през какво ли не, докато състави тази книга и както сама откри, с мен може да е доста трудно да се разбереш, а и аз отстоявам твърдо убежденията си. Безопасността на моя приятел е на първо място. Няма да направя нищо, с което да го изложа на опасност и няма да допусна да ме принудят да предприема действия, които не са за негово или мое добро.

Не бих оставил Оутъм да застане в първите редици на огъня, освен ако не мога да подкрепя твърденията си със солидни доказателства. И това ще се случи, когато и ако почувствам, че е настъпил моментът и съм сигурен, че моят приятел няма да го сполети беда. Единствено тогава ще предоставя доказателства.

Моята неприязън към изследователите на Бигфут не е новина за никого. Казвам ви: подбирайте си думите внимателно, защото с времето може да ви накарам да отговаряте за тях. Но ще ви кажа и нещо друго… ако ми покажете ясна снимка в близък план на някой Бигфут във фотоапарата си, аз ще ви покажа моите снимки.

Избрах Оутъм поради една много добра причина: Схваща за какво става въпрос. Разбира с какво си има работа и сърцето и е където трябва да бъде. На първо място, изследването на Бигфут никога не е сработвало, и е напълно безсмислено да се провеждат такъв тип „изследвания”, така да ги наречем.

Смятам, че хора като Оутъм и други свидетели, ще са в предните редици на Бигфут науката. Не хора, които чукат по дърветата, а такива, които си стоят кротко и оставят Бигфут да ги намерят. Няколкото късметлии, които вече са били открити, знаят истината – и това, по мое мнение, е нещото, което има значение накрая. Вие сте тези, които знаят, че Бигфут ги има и са добре. Тази книга е за вас - да четете и да се наслаждавате, и да ви помогне да ги разбирате малко по-добре, надявам се.

Тази история е истинска: тя не е за откриването на Бигфут, тя е за откриването на онова, което е в сърцето ви и за изграждането на приятелство и доверие. Тя проверява какво си мислите, че знаете за Големите Приятели… и за себе си.

Не желая да разкривам никакви доказателства в тази книга. Искам да повярвате. Да разберете. Не искам да погледнете снимка на моя приятел и да сте наясно как изглежда. Искам да отворите сърцето и съзнанието си. Да направите скок в разбирането на съществата такива, каквито са.

Ето ви един факт за Бигфут: тяло върху маса или снимка няма да ви покажат кои са те. Ще покажат в какво сме се превърнали ние. Не там трябва да търсим отговорите. Отговорите са в опознаването и взаимоотношенията ни с тях.

За да постигнете това, трябва да спрете да ги преследвате и да им дадете основание да ви вярват. В това е ключът. Изследователите не го разбират и едва ли някога ще успеят. Ето защо се провалят отново и отново. Смятат, че са по-умни от това, което преследват. Подценяват Големите Приятели и лесно се превръщат в глупаци.

За мен, ученето беше онова, което ми помогна да погледна през очите на моя приятел и да отворя съзнанието си към разбирането за това какво е той и какво съм аз. Погледнах дълбоко в себе си и не харесах онова, което видях, но благодарение на неговото приятелство и вярата му в мен, успях да се върна от ръба.

Исках да ви дам възможност да надникнете през прозореца на техния свят, да ви предоставя една малка гледка в техния живот и начина, по който го живеят. И всичко с надеждата, че ще съумеете да видите света през техните очи.

Значението на книгата и нейното послание ще останат изгубени за онези, които откажат да отворят съзнанията и сърцата си и не пожелаят да направят усилието, необходимо, за да ги проумеят.

Безкрайно съм признателен на Оутъм, че позволи това да се случи. Големите Приятели, аз, вие, свидетелите – не бихме намерили по-добър приятел от нея.

До помирисване…

Майк





Понеже досега не съм писала книга, ми е трудно да определя кога точно книгата се смята за „написана”, особено предвид, че историите – тази на Майк и Енох, както и нашата с Майк - все още са в развитие.

Споделих каквото мога от това изключително и много лично пътуване. Има много неща, които Майк ме помоли да не включвам. Вероятно има аспекти, които ми се иска да бях разгледала, но не разгледах. Има също и идеи, които ми се иска да споделя, но които са твърде сложни, за да бъдат предадени с думи в настоящия момент. Всичко това е процес на учене и аз все още се уча. Сигурна съм, че разбирането ми за нещата ще се задълбочава много след като тази книга бъде публикувана. Майк има още толкова много за споделяне и толкова много, на което да ме научи, стига да има желание. Всъщност, самият той все още се учи. Има и толкова много неща, които е загатнал, но чиито подробности все още не съм чула. Не съм убедена, че някога това ще се случи. Знам, че всичко зависи от това дали ще продължим приятелството си или Майк ще избере да се оттегли отново в блатото.

Питали са ме дали възнамерявам да посетя Майк. Да. Планираме да го посетя през есента или може би следващата пролет. Имаше някои обстоятелства през последните месеци, които ми попречиха досега да съм се качила на самолета – финансови ограничения, да намеря човек, който да се грижи за дъщеричката ми докато ме няма… да не споменавам колко ме е страх от летене. Има и такива, които ме питат дали не е „трябвало” да го посетя преди да публикувам книгата, за да „потвърдя” историята. Сигурно ще им е трудно да разберат, че не изпитвам потребност да го направя. Свидетелят Майк разговаря със свидетеля в мен и вътрешният ми глас ми казва всичко, което трябва да знам.

Когато накрая отида при Майк в блатото, няма да е за да потвърдя разказа му, нито да документирам какво се случва там. Ще сляза от самолета, ще прегърна приятеля си, ще се кача на лодката, ще се наслаждавам на компанията му, ще се смеем заедно, ще скитаме сред дивите красоти, ще лагеруваме на пясъка и ще вярвам, че неговите познания за блатото ще ме пазят от опасностите там… и ще стоя притихнала с празни ръце и отворено сърце, когато Енох ни посети.

Сигурна съм, че ще изпитам благоговение. Чудо. Може би ще протегна ръка в знак на приятелство, но със сигурност няма да държа фотоапарат в другата.

Няма да си донеса сувенири от страната на Бигфут. Единственото, с което ще си тръгна оттам, ще са спомените за преживяванията ми.

На мен това ми стига.


* * * * *


Неделя 28.02.2010

Шелби се завърна. Хип, хип, ура! Толкова се радвам да я видя. Станала е прекрасна млада дама.

Кора Бет също се завърна… с приятеля си. Сега остана да разбера къде е мястото на Енох във всичко това. Чудя се дали между тях не са се случвали някакви си техни неща когато по-рано я е водел в лагера.

Шелби остана цяла нощ. Сви се на кълбо върху спалния ми чувал и спа почти през цялото време. Изглежда уморена, сякаш е пътувала дълго, за да дойде до тук.

Днес ще сляза до града, за да и взема нещо специално. Освен това и храната ми свършва. Да му се не види. Добре се хранят – 300 долара за два дни.

Миналата вечер беше най-хубавата от всички. Отидох в лагера им, а там беше пълно с Големи Приятели - мъже и жени. Преброих дванадесет възрастни и шест малки.

Без да броим Шелби… тя е отделна категория. Голям товар ми падна от плещите, когато я видях и се уверих, че е добре.

Беше забавно: Вървях си през гората на път за техния лагер, когато някой изтича зад мен, сграбчи шапката ми и избяга с нея. Малко по - късно, някой ме издебна и ме дръпна назад за раницата, така че паднах.

Лежах по гръб, когато видях лицето и да ме гледа, обърнато наобратно. Бяхме нос до нос, а после тя опря бузата си до моята.

Казах и. „Здравей, Шелби. Толкова се радвам да те видя! Липсвах ли ти?”

Остави ме да седна, прегърна ме и издаде един такъв тананикащ звук, все едно си пееше.

Порастнала е с около 60 см и тежи доста повече от преди. Расте доста бързо. Чувствам се като горд баща.





„С логическо мислене не можем да достигнем до познание за сетивния свят. Цялото знание за реалността ни започва от опита и свършва с него. Изводи, постигнати чрез чиста логика, са напълно лишени от реалност.”

Алберт Айнщайн






ПРИЛОЖЕНИЕ / Препоръки за редовните свидетели


Ако подозирате, че в двора ви се разхожда Бигфут и искате да изградите отношения с него, моля имайте следното предвид:

Ябълките се идеалната храна за тези горски обитатели. Те издържат дълго време и се отглеждат навсякъде из страната.

Измивайте всички купени от магазин плодове, за да премахнете възможно повече наслагвания от пестициди. Не забравяйте също така да махате и стикерите на производителя по тях.

Оставяйте им много храна – помнете: една ябълка за тези момчета е една хапка. Не бихте поканили някой на вечеря и да му сложите едно зрънце грозде в чинията!

Спрете да мислите за тези същества като за някакъв вид животно, което можете да надхитрите. Не можете. Отнасяйте се с тях със същото уважение, с което бихте се отнасяли към някое племе аборигени. Те изискват уважение едни от други… така че със сигурност ще изискват да го получат и от вас, ако смятате да контактувате с тях.

При НИКАКВИ обстоятелства не насочвайте инфрачервена светлина към лицето им, като си мислите, че не могат да я видят. Не им светете насреща с фенер. Очите им са чувствителни към светлина.

Не си мислете, че не ви наблюдават. Само защото вие не ги виждате, това не значи, че те не ви виждат. Те много умело остават незабелязани, дори и неприкрити.

Бъдете търпеливи. Не ги преследвайте. Оставете те да дойдат при вас. Размишлявайте върху целите и намеренията си. Вашето поведение ще се отрази на плановете ви. Ако излезете да търсите съществата с намерението да докажете на света, че съществуват, това ще бъде забелязано и те няма да ви се доверят. Ако искате да спечелите доверието им, дръжте се подобаващо.

При никакви обстоятелства не заплашвайте малките им. Също като нас, те са изключително загрижени за децата си.

Макар тези същества да са предпазливи и в повечето случаи неагресивни, помнете, че не са обвързани с никакви социални норми, които да изискват от тях да мислят преди да действат. Ще направят каквото трябва, за да оцелеят, а оцеляването им често зависи от незабавната им, автоматизирана реакция. Ако заплашите някое от тях, очаквайте СВЕТКАВИЧЕН отговор.

Уважавайте ги. Възприемайте ги като ЛИЧНОСТИ, не като някакъв пример за вид или „образец”.

Приключвайте срещите първи. Не искайте нищо от тях. Тръгвайте си. По този наичин ще си подсигурите вероятна следваща среща.

Изградете доверие. Повтаряйте се в поведението си. Бъдете последователни. Бъдете ПРЕДВИДИМИ.

Силните шумове ги плашат. Не пускайте един и същи запис на техни звуци, нито пък ги имитирайте в желанието си да ги „излъжете” да ви отговорят, освен ако целта ви не е просто да запишете някой издразнен Саскуоч. Ако ще викате някой от тях, използвайте нормалния си глас и го направете все едно викате друг човек. Не им говорете с преправен глас, сякаш примамвате игриво животинче. Използвайте нормална интонация, говорете свободно, добавете нотка чувство за хумор и говорете по същество - спокойно и предразполагащо.

Не си мислете, че можете да надбягате Саскуоч. Не можете.

Един Саскуоч никога няма да направи нещо, което не иска да направи. Винаги помнете това.

Бъдете предпазливи, но не си правете труда да търсите Бигфут, ако не умеете да контролирате страха си. Хората, които изпитват страх, често реагират по начин, който застрашава онова, което го предизвиква. Колкото повече се страхувате, толкова по-опасни сте… и толкова по-опасни ще бъдат те на свой ред. Уплашените хора са най-опасните същества на тази планета…и тези момчета го знаят.

Чувставйте се спокойни да се свържете с мен, ако имате срещи с Бигфут и искате да ги обсъдите с някого.




И накрая… Ако търсите Бигфут, не се изненадвайте, ако търсейки го, откриете себе си.





(https://s27.postimg.org/m4petduk3/autumn.png)

Оутъм Уилямс живее в Орегон с 3-годишната си дъщеричка Роуан и 13-годишната си черна котка Сабат.

Ако имате преживявания с Бигфут, които бихте искали да споделите, можете да направите това на www.oregonbigfoot.com (http://www.oregonbigfoot.com)




Освен това, можете да се свържете с Оутъм на info@oregonbigfoot.com

Ако сте редовен свидетел, моля помислете дали не искате да споделите историята си с нас. Всяка лична информация, която може да доведе до разкриване на вашата самоличност или на мястото на срещите ви с Бигфут ще остане тайна, при желание от ваша страна.
Титла: Re: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут
Публикувано от: λ в Юни 12, 2017, 09:05:19 pm
От името на мнозина от нас искам да благодаря на нашата анонимна съфорумка за големия труд и за огромното търпение, което е нужно за проявата на толкова последователна отдаденост за такъв период от време =) Благодарим й за това, че чрез нея не само ние, но и всеки потенциален сънародник читател в гугъл има достъп до тази книга на български език на фона на това, че по тази тема има толкова оскъдна информация на родния ни език.


Лично аз й благодаря и за друго.

Благодаря й, че въпреки всичката прах, въпреки всичката мъгла и тролове, тя прозря благородната цел на делото. Благодаря й, че сърцето й е достатъчно решително и силно, за да се присъедини към това дело и й благодаря, че избра да го направи. Благодаря й за очите, с които успя да види в далечината.

Благодаря й за личното й време и личното й внимание, които придават на тези страници толкова по-висока стойност.

Накрая й обещавам, че няма да позволя да се превърна в причината, която ще обезсмисли тази й постъпка, и че докато има хора като нея, които дават от себе си, аз също ще продължа да давам всичко от себе си за достигането на хоризонта напред.