Apocryphal Academy

Автор Тема: МАТЕРИАЛИ: продължаващият превод на "Райх на Черното слънце"  (Прочетена 4791 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Работя върху този превод от август 2015г. Няколко пъти ми се налагаше да го замразявам, поради пренареждане на приоритетите, защото винаги се опитвам да вървя в крак с времената и актуалните въпроси.

Времето доказва, обаче, че някои въпроси са винаги актуални. Точно такива са трудовете на неподражаемия Джоузеф Фарел. На пазара можете да намерите неговите книги "Интернационален нацизъм" и "SS братството на Камбаната" на български. Но тази книга - "Райх на Черното слънце" - за сега можете да намерите на български единствено тук, на "Апокрифна Академия" (както и публикувана в предния интернет форум, в който участвах).

Книгата е бедна на изображения, но по мое усмотрение добавям допълнителни такива, там където смятам че е уместно и би имало положителен ефект.

Преводът на книгата ще продължи, и когато този приоритет се върне на дневен ред, задължително ще бъде завършен.
« Последна редакция: Юли 09, 2017, 10:54:01 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
РАЙХ
на
ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ





НАЦИСТКИ ТАЙНИ ОРЪЖИЯ
и
СЪЮЗНИЧЕСКАТА ЛЕГЕНДА ЗА СТУДЕНАТА ВОЙНА



от
Joseph P. Farell




1. Лошо написан финал.

2. Електричество, роби, и "Буна".

3. U-234, U-235 и странният случай на липсващия уран.

4. "Шапката ми има три ъгли": Тестовите полигони.
     А. Необикновена размяна при Нюремберг [Nuremberg]
     Б. Един маршал, Мусолини, и първи предполагаем тестови полигон на остров Рюген [Rugen]
     В. Трите ъгли (Драйекен) и предполагаемия тест на полигона на Парадните войски при Одруфт [Ohdruft]

5. Странни карти, странни полети, и неизвестни товари.
     А. Необикновената карта на обер-командира на Луфтвафе
     Б. Странни полети
     В. Неизвестни товари и едно любопитно летище

6. Странният случай на изчезващите генерали: Обенгрупен-фюрера на SS доктор-инженер Ханс Камлер [Hans Kammler] и генерал Джордж С. Патън [George S, Patton].
     А. Въведение: Преоткриването на зондер-командира на SS, Камлер и четка с "Легендата"
     Б. Четирите умирания на обенгрупен-фюрера на SS доктор-инженер Ханс Камлер
     В. Ироничната смърт на генерал Джордж С. Патън
     Г. Империята от секретни оръжия на зондер-командира на SS

7. Почтеното Арийско братство.
     А. Странни слухове
     Б. Странни индустриални комплекси: повторен преглед на Камлер, в стил Ногучи

8. Меморандумите на Heereswaffenamt (оръжейния офис на Вермахта, бел.прев) и Хойтерманс [Fritz Heutermans].

9. Popenspiel bei Farm Hall и други фарсове.

10. Портал към Черното слънце: Заключения към Първа част.


11. Черният орден: Окултното влияние върху нацистките секретни оръжия.
     А. Някои нужни дефиниции
     Б. В Лабиринта на Звяра
     В. Черното слънце, Небесната свастика, и други връзки с SS
     Г. Волята за власт като парадигма на "окултната наука" и секретните нацистки оръжейни проекти

12. Алхимията на Атлантида: Инвентарът на нацистките тайни оръжия и историческата им проблематичност.
     А. Ракетите
     Б. Прототипни стелт (радаро-поглъщащи) материали
     В. Компютрите (съжалявам, ако гордостта на някой е попарена, но българинът не е измислил компютъра, бел.прев)
     Г. "Супербомбите"
        1. "Молекулната" бомба: водородната бомба?
        2. Горивно-въздушната бомба
     Д. Историческата проблематичност
        1. Студената война
        2. Алхимията на Атлантида: резюмето на мисията, която имал екипът на Камлер
        3. Чии военно-индустриален комплекс?

13. Квантова нумерология и вортексна физика, в нацистки стил.
     А. Гравитация, вортекси, и квантова нумерология
     Б. Дискове, граничния слой, и турбини
     В. Виктор Шаубергер: Ротационна физика и екстремни температурни показатели
     Г. "Лъчи на смъртта": Необичайна инсталация в университета Хайделберг [Heidelberg]
     Д. Индикации за експерименти с енергия от вакума и скаларна физика



14. Антарктическата Шангри-Ла.
     А. Митът за Антарктическото оцеляване
     Б. Експедицията Neuschwabenland
     В. Шпицберген [Spitzbergen], Гренландия, и Арктическа Канада: Другия полярен нацистки мит за оцеляването

15. Фениксът се въздига: Планът Борман [Bormann].
     А. Специалната евакуационна команда на Борман и връзката с екипа на Камлер
     Б. Кламер, Компартментализация, и Капитализация

16. Розуел: "Извънземния мит" срещу "Нацистката легенда": изследване на някои документи от MJ-12.
     А. Встъпителни забележки
     Б. Приликите в доказателствата за Розуел и "Нацистката легенда", изследване на някой MJ-12 документи
     В. Документите от MJ-12: Извънземния мит срещу Нацистката легенда
            1. "Горещото разузнавателно очакване" на генерал Нейтън Туайнинг [Nathan Twining]
              (а) Странен език от германски характер, описващ НЛО феномена, зоната и видовете му на активност
              (б) Технически език, който описва нещо едновременно много напреднало, и банално
            2. Доклада на генерал Нейтън Туайнинг до генералния щаб от 16 юли 1947г.
     Д. Руснаци, терористи, астероиди и извънземни: Клетвената декларация на Росин
     Е. Малко вероятен източник: Секретната група за изучаване на НЛОта RS/33-Маркони на Бенито Мусолини: оригиналните "MJ-12" документи

17. Кексбургския жълъд бие камбаната.
     А. "Камбаната"
     Б. Падналото НЛО и прибирането му в Кексбург, Пенсилвания, през декември 1965г
     В. Анализ

18. Завършителни мисли.

АПЕНДИКС: Кратка бележка относно Бластера
« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:57:31 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Райх на Черното слънце



Част Първа

GOTTERDAMMERUNG
[Залезът на боговете]

"Изчерпателен германски армейски Артилериен доклад от Февруари 1942г по въпроса с германската програма за обогатяване на уран съдържа констатацията, че критичната маса на едно ядрено оръжие е между 10 и 100 килограма уран 235, или елемент 94... Всъщност германската преценка за критична маса от 10 до 100 килограма е била сравнима с тогавашната преценка на Алианса от 2 до 100 килограма... Германските учени, работещи върху урана, нито са отказали да дадат тяхната преценка за критична маса заради морални скрупули, нито пък са дали неправилна преценка поради груба научна грешка."

Марк Уолкър, "Нацистка наука: Мит, истина и Германската атомна бомба", стр. 216
Mark Walker, Nazi Science: Myth, Truth, and the German Atomic Bomb





1.

Зле написан финал

"В южна Германия, междувременно, американската Трета и Седма и френската Първа армии са напредвали решително на изток в така наречения "Национален редут"... Американската Трета армия продължила в Чехословакия и на 6 Май превзела Пилсен и Карлсбад и приближавала Прага."

Ф. Лий Бенс, Европа от 1914г и Световната сцена
F. Lee Benns, Europe Since 1914 In Its World Setting


Краят на Втората Световна война в Европа, поне стандартният й запис, няма никакъв смисъл, защото в стандартния си вариант както се учи в учебниците по история, не прилича на нищо повече от един зле написан финал на някоя мелодраматична Вагнерова опера.

Една вечер през Октомври 1944г, германският пилот и ракетен специалист на име Ханс Зинсер (Hans Zinsser) летял с неговия Хайнкел 111 (Heinkel), бомбардировач с двоен двигател, в здрача над северна Германия, близо до Балтийския бряг в провинция Мекленбург (Mecklenburg). Летял по здрач, за да избегне бойните самолети на Алианса, които по това време имали почти неоспорвано господство над германското небе. Дори не подозирал, че онова, което видял онази вечер, ще бъде заключено в правителствените архиви на САЩ с най-високо ниво на достъп за цели няколко десетилетия след войната. И на него очевидно не би могло да му е ясно, когато показанията му най-накрая били разсекретени към края на хилядолетието, че заради онова, което видял, историята на Втората Световна война трябвало да се пренапише, или най-малкото да бъде сериозно редактирана. Онова, което наблюдавал в онази точно вечер, по време на онзи точно полет, от раз дава отговор на някои от най-належащите въпроси и мистерии относно края на войната.

Видяното от него, освен това, създава много повече мистерии и повдига много повече въпроси, давайки възможност за кратък и плашещ поглед в лабиринта на нацистките тайни оръжейни разработки. Наблюденията му отварят същинска кутия на Пандора, пълна с вледеняващите кръвта изследвания, провеждани от Третия Райх, изследвания, далеч по-ужасяващи по мащаб и потресаващи с потенциала си от жалките атомни бомби. Което е още по-важно - наблюденията му също така повдигат и обезпокоителния въпрос защо правителствата от Алианса - особено това на САЩ - са запазили толкова много неща засекретени за толкова дълго време. Какво, наистина, сме заграбили от нацистите в края на войната?

А какъв по-точно е този зле написан финал?



Символът на Черното слънце, използван от обществото Туле
Съвременният германски закон забранява изобразяването му

За да оценим колко лошо наистина е написан този финал, най-добре е да започнем от логичното място: в Берлин, дълбоко под земята, в последните седмици на войната. Там, в странния и сюреалистичен свят на Фюрер-бункера, мегаломанният германски диктатор тайно се съвещава с генералите си, недосегаем за дъжда от съюзнически и съветски бомби, които смилат някога красивия Берлин на купчина чакъл. Адолф Хитлер, канцлер и фюрер на постоянно смаляващия се Германски Райх се намира в конференция. Лявата му ръка се тресе безконтролно и от време на време трябва да спира, за да обира лигата, която постепенно се стича от устата му. Изражението му е сиво и бледо; здравето му е бълна бъркотия от лекарствата, с които докторите му постоянно го инжектират. Очилата са кацнали на носа му и той присвива очи към картата пред него.

Бележка от автора: За да добавят дори още един нюанс към Легендата за края на войната и лудостта на Хитлер, някои хора дори предполагат, че докторите на германския диктатор го били диагностицирали с болно сърце и/или паркинсон, и го били поддържали постоянно дрогиран по желание на госпожа Борман (Bormann), Гьобелс, Химлер и други в отчаян опит да поддържат функционирането му.

Генерал-полковник Ханрици (Heinrici), командир на много изоставащата по численост армейска група Висла (Vistula), която посреща многобройните армии на маршал Зуков, разположен на по-малко от 100 км от Берлин, умолява лидера си да му отпусне повече бойци. Генералът се съмнява в разположението на силите, които вижда на бойната карта, защото за него е ясно, че някои от най-добрите и малко останали качествени бойни формации на Германия са далеч на юж, посрещащи силите на маршал Коньев в Силезия. По този начин, тези формации били разположени така, че да осигурят добра защита на Бреслау и Прага, а не на Берлин. Генералът умолява Хитлер да му отпусне някои от тези сили и да ги прехвърли на север, но без успех.

"Прага", твърдоглаво отговаря Фюрерът, почти мистично, "е ключът към спечелването на войната". Притиснатите сили на генерал-полковник Хайнрици ще трябва "да се справят с каквото имат на разположение".

Бележка от автора: Те всъщност наистина са се справили с каквото са имали на разположение, и въпреки всичко са успели да откажат лют отпор срещу сразяващите обстоятелства в началните етапи на последния напор на Зуков към Берлин.

Евентуално можем да си представим как Хайнрици и другите участващи генерали може би хвърлят тъжен поглед към Норвегия на бойната карта, където все още са разположени хиляди германски войници, окупиращи страна, която отдавна е престанала да бъде от каквото и да е статегическо и операционно значение за защитата на Райха. Наистина, защо Хитлер е поддържал толкова много германски войници в Норвегия до самия край на войната?

Бележка от автора: Стандартните версии, разбира се, казват, че искал да запази доставната линия на желязна руда от Швеция до Германия, и че искал да продължи да използва страната като база, от който да възпрепятства доставните линии към Русия. Само че, към късната 1944г, при големите загуби на германския Kriegsmarine (морски флот), тези обяснения вече не били издържани от военна гледна точка, и следователно са военно безсмислени. Трябва да се потърсят други причини, ако наистина има такива отвъд налудничавите мисли на Адолф Хитлер.




Тези парадоксални разположения на германските войници са първата мистерия от зле написания финал на войната в Европа. Както генералите от Алианса, така и германските генерали ще се чудят на това след войната и всички те ще го отдадат на лудостта на Хитлер, едно заключение, което ще стане част от "Легендата на Алианса" относно завършека на войната. Тази интерпретация наистина е смислена, защото, ако човек предположи, че Хитлер е имал моментна лудост, когато е заповядвал тези разпределения, то какво друго може да е било, освен лудост? Прага? Норвегия? Не е имало стандартни или конвенционални военни причини за разпределението на войсковите части. С други думи, самите разпределения свидетелстват за това, че е бил напълно откъснат от военните реалности. Той, следователно, ще да е бил доста луд.

Но явно неговата "лудост" не е спряла до там. В повече от един случай по време на тези конференции с генералите му във Фюрер-бункера в края на войната, той се е хвалел, че Германия скоро ще притежава оръжия, които ще измъкнат победата от челюстите на поражението точно "пет минути след полунощ". Всичко, което Вермахтът трябвало да направи, било да издържи малко по-дълго. И преди всичко останало, трябва да задържи Прага и Силезия.












Разбира се, стандартните исторически интерпретации на тези и други изказвания на нацистката върхушка в края на войната се представят - или, по-точно се отхвърлят - чрез една или две стандартни техники.
Едната школа ги разбира като намеци за по-напредналите модели на V-I и V-2, и в редки случаи, интер-континенталните ракети А9/10, реактивните изтребители, противо-самолетните ракети с топлинни сензори, и тн., които германците разработвали. Сър Рой Феден, един от британските специалисти, изпратен в Германия, за да изследва нацистките тайни оръжейни разработки след войната, потвърждава смъртоносния потенциал, който имали тези програми:

"В това отношение (нацистите) не са лъгали. В течение на две скорошни посещения в Германия, като водач на техническа мисия на Министерството по самолетостроене, аз видях достатъчно от техните модели и производствени скици, за да си дам сметка, че ако те са успели да удължат войната само с още няколко месеца, ние щяхме да се изправим срещу цял набор напълно нови и смъртоносни развития във военновъздушното сражение."

Сър Рой Феден, "Нацистките V-оръжия са съзряли твърде късно" (лондон: 1945г)
Sir Roy Fedden, The Nazis' V-Wcapons Matured Too Late (London: 1945), cited in Renato Vesco and David Hatcher Childress, Man-Made UFOs: 1944-1994, p. 98



Другата стандартна школа интерпретира въпросните изказвания на нацисткото ръководство като думи на побъркани хора, отчаяни да продължат войната и следователно животите си, като стягат редиците на изтощените си армии. Например, за да се представи лудостта на Райховото правителство като пълна и завършена, винаги верният и подмазващ се на Хитлер министър на пропагандата, др. Йозеф Гьобелс, също се похвалил в една реч към края на войната, че е виждал "оръжия толкова плашещи, че карали сърцето на човек да спре". Просто още налудничави бръщолевения на побъркани нацисти.



Но от съюзническата страна на Легендата на Алианса, нещата изглеждат също толкова странни...

През Март и Април 1945г, Трета армия на американския генерал Джордж С. Патън (George S. Patton) буквално се състезава през южна Бавария, колкото бързо са позволявали оперативните възможности, вземайки най-късите разстояния за:

(1) огромния завод за муниции на Шкода в Пилсен, един комплекс, който е почти заличен от картата от съюзническите бомбардировачи;
(2) Прага; и
(3) един регион в планините Харц (Harz) в Турингия, познат на германците като Dreiecks или "Трите ъгъла", регион опасан от старите средновековни градове Арнщад, Йонастал, Вехмар и Ордруф.

Бележка от автора: Арнщад е мястото, където големият германски композитор и органист Й. С. Бах започва кариерата си.


Безброй исторически книги ни информират, че Висшето Управление на Съюзническите експедиционни сили (SHEAF) смятало тази маневра за нужна, заради доклади, че нацистите планирали да дадат последен отпор в "Алпийския Национален редут", мрежа от укрепени планини, простиращи се от Алпите до планините Харц. Маневрите на Трета армия, както се разказва в историята, били замислени с цел да пресекат "пътя на бягство" на нацистите, спасяващи се от касапницата в Берлин. В старите учебници по история са създадени карти, в някои случаи в допълнение с разсекретени германски планове - някои датиращи от Ваймарската република! - за тъкмо такъв редут. Случаят е приключен.


Само че, има проблем с това обяснение.


Съюзническото въздушно разузнаване най-вероятно ще да е казало на Айзенхауер и SHAEF, че в "Националния редут" има доста малко на брой фортифицирани точки. Наистина, въздушното разузнаване би им казало, че "Редутът" не е никакъв редут. Генерал Патън и командирите на дивизията му със сигурност са били осведомени поне с част от тази информация. Тогава защо е била тази изключителна скорост и доста безразсъдно бързане, едно бързане, за което Легендата на Алианса ни убеждава, че било за да пресече пътя на бягство на нацистите, напускащи Берлин, които се оказва, че не се били спасявали, към редут който не съществува? Мистерията се задълбочава.

Тогава, удивително, в странно извъртане на съдбата, самият генерал Патън, най-почитаемият генерал на Америка, изведнъж умира, и, някои биха казали, подозрително, като резултат от усложнения при наранявания, които получил при откачен автомобилен инцидент скоро след края на войната и началото на Съюзническата окупация. Много хора смятат, че смъртта на Патън без съмнение е подозрителна. Но какво да кажем за обясненията от онези, които не смятат, че това е било нещастен случай? Някои предполагат, че е бил елиминиран заради коментарите му за това германците да бъдат "обърнати наобратно" и да ги оставят да поведат една Съюзническа инвазия в Русия. Други смятат, че е бил премахнат, защото е знаел, че от Алианса са знаели за това, че руснаците са екзекутирали британски, американски и френски военнопленници и заплашвал, че ще проговори публично. Във всеки случай, докато бодливия език на Патън и изблиците му от време на време са добре известни, неговото чувство за военна вярност и задължение е било прекалено силно, за да се впусне в подобни сценарий. Тези теории могат да минат най-добре в интернет или може би в киното. И нито една не изглежда достатъчен мотив за убийството на най-уважавания американски генерал.

Но тогава, ако е бил убит, кое е било достатъчна мотивация?









Тук също самотният германски пилот Ханс Зинсер и неговите наблюдения предоставят спекулативен ключ към вероятността генерал Патън да е бил убит и към причините, поради които се е налагало заглушаването му. Нека за момент се върнем към едно не толкова публично обяснение за неговите светкавични удари в централна Германия и Бохемия в края на войната:

В Свръх-секретно, Ралф Ингерсол (Ralph Ingersoll), американски офицер за свръзка в S.H.A.E.F. дава една версия относно фактите, която е много повече се вписва в германските намерения: "(Генерал Омар) Брадли имаше пълен контрол над ситуацията... имаше пълната власт над трите армии, които бяха прекосили защитите при река Райн и им оставаше само да постигнат победата си. Анализирайки цялата ситуация, Брадлми сметнал, че да се превземе разнебитения Берлин би било празна военна победа... Германското Военно министерство отдавна се било изнесло, оставяйки зад гърба си само един заден ешелон. Основното тяло на германското Военно министерство, включително и архивите му, се било преместило в Турингийската гора..."


Но какво точно са открили дивизиите на Патън в Пилсен и в горите на Турингия? Чак след скорошното германско обединение и разсекретяването на Източно-Германските, Британските и Американските документи вече се събират достатъчно следи, за да може тази фантастична история - и самата причина за измислянето на следвоенната Легенда на Алианса - да се опише и да се дадат отговори на въпросите й.


Така, най-накрая, стигаме до основната тема на следвоенната Легенда на Алианса. Докато силите на Алианса проникват все по-навътре в самата Германска родина, екипи учени и експерти и техните разузнавателни координатори били пратени намясто, буквално за да ожулят Райха от всички германски патенти, тайни оръжейни разработки, и преди всичко останало, да узнаят състоянието на проекта за германската атомна бомба.

Бележка от автора: Кодовото име за тази операция било "Alsos". "Alsos" е гръцка дума, означаваща "гора", очевидно заиграване с името на генерал Лесли Груувс (Leslie Groves) (Лесли Горски, бел.прев), шеф на проект Манхатън. Това е и името на книгата за проекта Манхатън от датско-еврейския физик Самюел Голдшмит (Samuel Goudsmit).

Буквално изсмуквайки от Райха всяка въобразима техническа разработка, тази операция станала най-голямото техническо придобиване в историята. Дори в този късен етап от войната, докато армиите на Алианса напредвали през западна Европа, у Съюзническата страна имало страх, че германците били пагубно близо до атомна бомба и че всъщност можели да пуснат една в Лондон или някой друг техен град. А д-р Гьобелс и речите му относно спиращи сърцето оръжия с нищо не спомагали за разсейването на тези страхове.


Пол Йозеф Гьобелс, министър на пропагандата в Третия Райх


И тук мистерията на Легендата на Алианса само се задълбочава. Точно тук зле написаният финал би бил наистина комичен, ако с това не беше свързан големия мащаб на човешкото страдание, защото фактите говорят достатъчно ясно, ако човек ги изследва отделно от обясненията, които сме свикнали да ни втълпяват.
Наистина, би трябвало да се зачудим дали не сме кондиционирани да ги разглеждаме само по един точно определен начин, защото докато армиите на Алианса напредвали по-навътре и по-навътре в Райха, известни германски учени и инженери или са били залавяни, или са се предавали сами. Сред тях били първокласни физици, много от тях и Нобелови лауреати. И повечето от тях били замесени, в определена степен, с различните проекти за атомна бомба на нацистка Германия.





Сред тези учени били Вернер Хайсенберг (Werner Heisenberg), един от основателите на квантовата механика, Курт Дийбнер (Kurt Diebner), ядрен физик, Пол Хартек (Paul Hartek), ядрен химик, самият Ото Хан (Otto Hahn), химикът който откри ядреното делене, и любопитно, Уолтър Герлах (Walter Gerlach), чиято специалност не била ядрена, а гравитационна физика. Герлах е писал езотерични статии преди войната върху такива неразбираеми концепции като поляризиране на ъгловия момент и вортикулярна физика, което едва ли е основата на ядрената физика, и със сигурност не е от онзи вид вид учени, от който човек би очаквал да разработват атомни бомби.

Бележка от автора: Ник Кук, "В преследване на свободната енергия", стр. 194 [Nick Cook, The Hunt for Zero Point, p. 194]. Кук отбелязва, че тези области имат малко общо с ядрената физика, още по-малко с дизайна на атомната бомба, но "имат много общо с енигматичните качества на гравитацията. Студент на Герлах от Мунич, О. К. Хилгенберг (O.C. Hilgenberg), публикувал статия през 1931г, озаглавена "Относно гравитацията, вортекси и вълни във въртяща се среда"... И въпреки това, след войната, Герлах, който умира през 1979г, явно така и не се е върнал към тези въпроси, нито пък ги е споменавал по някакъв начин; почти сякаш му е било забранено да го прави. Или това, или нещо, което е видял... го е изплашило до смърт."



За голямо озадачение на Съюзниците, техните научни екипи намерили само груби опити от Хайзенберг да конструира функциониращ атомен реактор, опити които били напълно незадоволителни и неуспешни, и почти невероятно нелепи. Тази "германска нелепост" в основната физика на бомбите станала, и продължава да бъде, централна част от Легендата на Алианса. И все пак, това само по себе си създава още една мистерия на зле написания финал.

Върхови германски учени - Вернер Хайсенберг, Пол Хартек, Курт Дийбнер, Ерик Баге (Erich Bagge), Ото Хан, Карл Фридрих фон Вайсзакер (Carl Friedrich von Weizsacker), Карл Вирц (Karl Wirtz), Хорст Коршинг (Horst Korsching), и Уолтър Герлах - били откарани във Фарм Хол (Farm Hall), Англия, където били поставени в изолация и разговорите им се записвали. Стенограмите, известните "стенограми от Фарм Хол", бяха разсекретени от британското правителство чак през 1992г! Ако германците са били толкова изостанали и толкова некомпетентни, защо да са засекретени толкова дълго? Бюрократично недоглеждане и инерция? Или да не би да са съдържали неща, които Съюзниците не искали да се знаят дори и в тази късна дата?

Бележка от автора: Именно шефът на проект Манхатън генерал Лесли Груувс всъщност разкрива, в книгата си относно бомбата от 1962г, "Сега вече може да се разгласи" (Now It Can Be Told), че разговорите на германските учени са били записвани от британците. Очевидно, обаче, не всичко е можело да се разгласи през 1962г.




Това, което повърхностното прочитане на стенограмите разкрива, само задълбочава мистерията и то значително. В тях, Хайзенберг и компания, след като чуват за атомната бомба, пусната в Хирошима от американците, по BBC, обсъждат безкрайни морални въпроси относно собственото си участие в проектите за атомна бомба на нацистка Германия.


Но това не е всичко.


В стенограмите, Хайзенберг и компания, които страдали от някаква необяснима математическа и научна дислексия по време на целите шест години на войната, същите Хайзенберг и компания, които дори не могли да проектират дизайна и да построят работещ атомен реактор за производство на плутоний за бомба, изведнъж стават Нобелови лауреати и първокласни физици след войната. Наистина, самият Хайзенберг, в рамките на няколко дни след Хирошима, изнася лекция относно принципния дизайн на бомбата пред събранието на германските учени. В тази лекция, той защитава първото си предположение, че бомбата би била с размерите на ананас, а не тежащото един или два тона чудовище, на което държал през повечето време от войната. И както ще открием в стенограмите ядреният химик Пол Хартек е близо - пагубно близо - до правилната критична маса на урана от бомбата при Хирошима.

Бележка от автора: Пол Лоурънс Роуз, "Хайзенберг и нацисткия проект за атомна бомба: Изучаване на немската култура" (Бъркърли: 1998г), стр. 217-221. [Paul Lawrence Rose, Heisenberg and the Nazi Atomic Bomb project: A Study in German Culture (Berkeley: 1998), pp. 217-221]
Томъс Пауърс отбелязва относно лекцията на Хайзенберг, че "това е било нещо като научна проява на сила, след години трудене върху фундаментални грешки" (Томъс Пауърс, "Войната на Хайзенберг: Тайната история на германската бомба", 1993г). Самюел Голдшмит, разбира се, използвал стенограмите, за да състави неговата версия на Легендата на Алианса: че германските учени не били в добри отношения един с друг, че не разбирали физиката на бомбите, и че измислили фалшива история за морални скрупули, с която да обяснят научните си грешки... Източниците на заключенията на Голдшмит са очевидни в стенограмите, но това, което изскача пред читателя сега, са многото реплики, които Голдшмит не е забелязал, забравил е, или нарочно е прескочил.




Тази демонстрация на математическа кадърност повдига пореден въпрос, който директно противоречи на Легендата на Алианса, защото според някои версии на тази Легенда германците така и не започнали агресивно да преследват разработването на бомбата, защото разполагали - заради Хайзенберг - надценена критична маса с цели няколко степени, по този начин правейки проекта непрактичен. Хартек очевидно е бил правил изчисленията преди, така че очакванията на Хайзенберг със сигурност не били единствените изчисления на разположение на германците. А с малката критична маса идва и практическата постижимост на атомната бомба.

В "лекцията" си от 14 Август 1945г пред събранието на германските физици във Фарм Хол, Хайзенберг, според Пол Томас Роуз, използвал тон на говорене и фразеология, които създавали впечатление, че той "чак сега е разбрал", че решението е малка критична маса за бомбата, понеже "другите" докладвали критична маса от около 4 кг. Това също само задълбочава мистерията. Според Роуз, привърженик на Легендата - въпреки че сега е привърженик на силно променената й версия след разсекретяването на Фарм Хол - тези "други" можело да бъдат самите новинарски емисии на Алианса.

В годините незабавно след войната, датско-еврейския физик от проекта Манхатън Самюел Голдшмит обяснява цялата мистерия, както и много други, с това, че Съюзниците били "по-добри" ядрени физици и инженери от самите германци, които изобретили цялата дисциплина на квантовата механика и ядрената физика. Това обяснение, в унисон с ачевидно непохватните опити на Хайзенберг да конструира функциониращ реактор, било достатъчно правдоподобно до преди разсекретяването на стенограмите.

С появата на стенограмите и поразителните им разкрития за реалното знание на Хайзенберг по дизайна на атомните бомби, и за ясното разбиране на някои от останалите учени относно начините за обогатяване на достатъчно използваем уран без нуждата от функциониращ реактор, Легендата трябвало да се "поукраси" малко. Появила се книгата на Томъс Пауърс "Войната на Хайзенберг", която някак си убеждава, че Хайзенберг бил саботирал германската бомбена програма. И почти веднага след като излиза книгата, Лаурънс Роуз контрира с неговата "Хайзенберг и нацисткия проект за атомна бомба", изтъквайки дори още по-убедително, че Хайзенберг бил останал верен германец и не бил саботирал нищо, а просто се трудел над огромни погрешни схващания относно природата на ядреното делене и като последствие надценил критичната маса, нужна за направата на атомна бомба по време на войната. Германците така и не постигнали бомбата, както е според новата версия, защото така и не се сдобили с работещ реактор, с който да обогатят уран до плутоний, за да направя тбомба. Освен това, с голямата грешка в критичната маса, нямали реален мотив да преследват нещо такова. Достатъчно просто, случаят е приключен отново.

Но отново, нито книгите на Пауърс, нито книгите на Роуз фактически стигат до сърцето на мистерията, защото Легендата все още разчита на вярването, че "гениални ядрени физици, включително нобелови лауреати преди войната, явно поразени от някаква странна болест, която ги превърнала в некомпетентни некадърници по време на... Войната", били внезапно и доста необяснимо излекувани от тази болест за няколко дни след бомбардирането на Хирошима! Още повече, че две толкова силно различаващи се съвременни интерпретации за един и същи материал - интерпретацията на Роуз и на Пауърс - само подчертава неяснотата в съдържанието им като цяло, и особено знанието на Хайзенберг или липсата му на такова.

Бел.прев: цитатът към този абзац е от Филип Хеншал, "Ядрената ос: Германия, Япония и състезанието за атомната бомба 1939-45г","Въведение"
[Philip Henshall, The Nuclear Axis: Germany, Japan, and the Atom Bomb Race 1939-45, "Introduction."]




Нещата не били по-добри от другата страна на света на Тихоокеанския театър, защото американските разследващи открили също толкова странни случки и след като войната свършила.

Там, след Нагасаки, императорът Хирохито, пренебрегвайки министрите си, които искали да продължат войната, решил, че Япония ще се предаде без условия. Но защо министрите на Хирохито напъвали за продължаване на войната в лицето на сразяващото превъзходство на конвенционалната армия на Алианса, и, от тяхна гледна точка, в лицето на потенциален дъжд от атомни бомби? В крайна сметка, "две" бомби биха могли също толкова лесно да се окажат и двадесет. Бихме могли, разбира се, да отдадем възраженията на императорските министри на "гордите самурайски традиции" и японското разбиране за "чест" и прочие. И това наистина би било смислено обяснение.


Само че има и друго обяснение, и то е, че министрите на Хирохито са знаели нещо.


Това, което неговите министри вероятно са знаели, било онова, което американското разузнаване скоро разкрило: че японците, "точно преди да се предадат, били разработили и успешно изпробвали атомна бомба. Проектът се провеждал във или близо до Конан (японското име за Хунгнам), Корея, в северната част на полуострова". Била е взривена, така е според историята, един ден след като американската плутониева бомба, "Дебелия", била пусната над Нагасаки, тоест, на 10 Август 1945г. Войната, с други думи, зависеща от решението на Хирохито, е можело да прерасне в ядрена. В онова време, разбира се, Япония е нямало да спечели нищо от продължаването й, защото не е имала средствата да достави атомно оръжие до коя да е стратегическа американска цел. Императорът укротил министрите си.

Бележка от автора: Японците, всъщност, били разработвали големи товароносими подводници, за да транспортират бомба до градовете по Западното Американско крайбрежие и да я детонират там, точно както Айнщайн предупреждавал в известното му писмо до президента Рузвелт, което дало старт на проект Манхатън. Разбира се, Айнщайн се притеснявал повече от това германците да не използват такъв начин за доставяне на бомби, отколкото японците.

Тези твърдения създават още една поредна трудност за Легендата на Алианса, защото откъде се е сдобила Япония с нужния уран за своята (както се твърди) атомна бомба? И още по-важното е, откъде е технологията за неговото обогатяване? Къде Япония е построила и сглобила такова оръжие? Кой е бил отговорен за разработването му? Отговорите, както по-късно ще видим, вероятно обясняват някои събития далеч в бъдещето, и дори може би чак събития от днешния ден.

« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:45:26 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Но дори и сега, ние тъкмо започваме да проникваме в сърцето на този "зле написан финал". Остава да вземем предвид и "странно малкото, и малко известните подробности".


Защо, например, през 1944г, един единствен бомбардировач Джънкърс 390 (Junkers), масивен самолет с шест двигателя, тежко-товаропреносимо превозно средство на свръх-дълги разстояния, способно да извърши интерконтинентален полет от Европа до Северна Америка и обратно, е летял на по-малко от 30 км от Ню Йорк, фотографирал е небесния хоризонт над Манхатън, и се е върнал в Европа?
Германия е извършила няколко такива свръх-секретни полети на дълги разстояния по време на войната, използвайки тези и други тежко-товаропреносими самолети за свръх-дълги разстояния. Но какво е било предназначението им, и още по-важно, предназначението на този уникален полет? Това, че такъв полет е бил екстремно рискован, е пределно ясно. Какво са кроели германците с този масивен самолет, и защо въобще са рискували такава операция, само за да направят снимки, при положение, че през цялото време са имали на разположение само две от тези чудовище с шест двигателя?

Бележка от автора: Италия, в това число, също е провела дълго-полетови мисии до Япония.

Най-накрая, и за да обобщим Легендата, налице са и тези странни подробности за германската капитулация и Военните трибунали в Нюрнберг за военновременните престъпления. Защо бившият Райхсфюрер SS Хайнрих Химлер, масов убиец и един от най-прословутите престъпници в историята на човечеството, се е опитвал да преговаря капитулация пред Западния Алианс? Разбира се, можем да пренебрегнем това като пристъп на лудост, а Химлер със сигурност е имал отклонения. Само че, какво ли си е мислел, че може да предложи на Алианса в замяна на капитулация пред Запада и пощада на собствения нещастен живот?

Какво да кажем за странностите около самите Нюрнбергски трибунали? Легендата е добре известна: очевидните военни престъпници като Райхмаршал Гьоринг, фелдмаршал Вилхелм Кайтел, армейски началник на операциите на службите генерал-полковник Алфред Йодл, са изпратени на бесилото, или, в случая с Гьоринг, който е измамил бесилото и е глътнал цианид. Други нацистки върховници като гранд-адмирал Карл Дониц, геният зад разрушителната кампания на германските U-лодки срещу флота на Алианса, или министърът на снаряжението Алберт Шпеер, или финансовият министър и Райхсбанк президент Хялмар  Хораце Грийли Шахт, били пратени в затвора.

От обвинителните списъци липсвали, разбира се, ракетните учени от Пинамунде, оглавявани от д-р Вернер фон Браун и генерал Уолтър Дорнбергер, които вече пътували за Америка, за да поемат управлението на американските балистично ракетна и космическа програми заедно със свита от учени, инженери и техници, намиращи се под закрилата на тогава супер секретния проект Кламер.

Бележка от автора: Най-добрите източници относно рамките на Операция Кламер са материалите на Марк Аарон и Джон Лофтус "Нечестиво триединство: Ватиканското, нацисткото и съветското разузнаване" (Ню Йорк: издателство Св. Мартин, 1991г), и книгата на Кристофър Симпсън "Обратен ефект: Американското вербуване на нацисти и ефектите му върху Студената война" (Ню Йорк: издателска къща Макмилан, 1988г).
[Mark Aaron, John Loftus, "Unholy Trinity: the Vatican, Nazis, and Soviet Intelligence", (New York: St Martin's Press. 1991)]
[Christopher Simpson, "Blowback: America's Recruitment of Nazis and Its Effects on the Cold War" (New York: Macmillan Publishing Company. 1988)]


Те, както колегите си ядрени физици в Германия, също страдали от подобна "некадърна болест", защото след като произвели първите успешни V-I и V-2 прототипи сравнително рано във войната, започнали да страдат от подобна липса на вдъхновение и гениалност (както е според Легендата) и успели да произведат само "хартиени ракети" и теоретично изследователски проекти след това.

Но може би  най-учудващото е, според съвместното съгласие на Съюзническите и Съветските обвинители в Нюрнберг, че в доказателствата на трибунала липсвала обемистата уличаваща документация, доказваща връзката на Нацисткия режим с окултните системи от вярвания и практики, това е факт, който е породил цяла "митология", която никога не е била изцяло изследвана във връзка с възможното повлияване на развитието на германските тайни оръжия по време на войната.

Бележка от автора:
Жан-Мишел Ангеберт, "Окултното и Третия Райх" (Ню Йорк, МакГрау-Хил, 1974г)
[Jean-Michel Angebert, The Occult and the Third Reich (New York: McGraw-Hill, 1974)]

Николас Гудрик-Кларк, "Окултните корени на нацизма: Тайни арийски култове и тяхното влияние в нацистката идеология" (Ню Йорк: издателство на Ню Йоркския университет, 1992г)
[Nicholas Goodrick-Clarke, The Occult Roots of nazism: Secret Aryan Cults and Their Influence on nazi Ideology (New York: New York University Press. 1992)]

Майкъл Хауард, "Окултната конспирация: Тайните общества - тяхното влияние и власт в Световната история" (Рочестър, Вермонт: Дестини Букс, 1989г)
[Michael Howard, The Occult Conspiracy: Secret Societies- Their Influence and Power in World History (Rochester, Vermont: Destiny Books, 1989)]

Питър Левенда, "Нечестив съюз: История на нацисткото въвличане в окултното" (Ню Йорк: Ейвън Букс, 1995г)
[Peter Levenda, Unholy Alliance: A History of Nazi involvement with the Occult (New York: Avon Books, 1995)]

Луис Пауелс и Жак Бергиер, "Утринта на магьосниците, превод от френски от Роло Майерс" (Ню Йорк: Щайн и Дей, 1964г)
[Louis Pauwels and Jacques Bergier, The Morning of the magicians, trans from the French by Rollo Meyers (new York: Stein and Day, 1964)]

Дъсти Склар, "Нацистите и окултното" (Ню Йорк: Дорсет Прес, 1977г)
[Dusty Sklar, The Nazis and the Occult (New York: Dorset Press, 1977)]

Джеймс Уеб, "Окултното правителство и Окултния подземен свят" (ЛаСале, Илинойс: Оупън Корт, 1988г)
[James Webb, The Occult Establishment and The Occult Underground (LaSalle, Illinois: Open Court, 1988)]

Трябва да се отбележи, че SS Ahnenerbedienst е било разследвано от трибунала.



Най-накрая, един любопитен факт, едно от онези очевидни неща, които човек има навика да не забелязва, освен ако вниманието му не бъде насочено натам: тестът на атомната бомба, който е бил проведен на полигона Тринити в Ново Мексико, е бил тест на американската имплозивно-плутониева бомба и е бил предназначен да се провери дали концепцията всъщност ще проработи. Тя проработила, и то великолепно. Но това, което е изключително важно - един факт, който липсва от почти цялата ортодоксална литература по въпроса още от края на войната - е че урановата бомба заедно с апарата й, представляващ оръдие, поразяващо критичната маса на урана, бомбата която всъщност беше използвана във войната, бомбата пусната над Хирошима, никога не е била тествана. Както отбелязва германският автор Фридрих Георг (Friedrich Georg), това отваря доста зееща дупка в Легендата на Алианса:

"И друг въпрос също е от голяма важност: Защо урановата бомба на САЩ, за разлика от плутониевата бомба, не е била изпробвана преди да бъде хвърлена по Япония? От военна гледна точка това би било екстремно опасно... Дали американците просто са забравили да я тестват, или може би други вече са я били тествали вместо тях?"

Легендата на Алианса покрива този въпрос по различни начини, някои гениални, други не чак толкова гениални, но като цяло се свеждат до твърдението, че никога не е била тествана, защото нямало нужда да бъде, толкова уверени били инженерите от Алианса, че ще проработи. Така че сме помолени да вярваме, от след-военната Съюзническа пирамида, че американските военни са пуснали атомна бомба с непроверен дизайн, основана на концепции от физиката, които били много нови и те самите доста непроверени, върху вражески град и срещу враг, за който е било известно, че също работил в посока на това да се сдобие с атомна бомба!


Това наистина е зле написан, наистина невероятен, финал за най-ужасяващата война на нашия свят.

И така, какво по-точно е видял германският пилот Ханс Зинсер в онази вечер през Октомври 1944г, докато летял с неговия бомбардировач Хайнкел в нощното небе над северна Германия? Нещо което, ако е знаел тогава, е щяло съвсем да преобърне зле написаното Вагнерово либрето.

Писмените му показания се съдържат в доклад на военното разузнаване от 19 Август 1945г, номер на лентата  А1007, филмиран през 1973г във военно-въздушна база Максуел в Алабама. Показанията на Зинсер се намират на последната страница от доклада:


47. Човек на име ЗИНСЕР, експерт по противовъздушни ракети, спомена какво е наблюдавал един ден: В началото на Октомври 1944г летях от Лудвигслуст (южно от Лубек), на около 12 до 15 км от полигон за тестване на атомни бомби, когато забелязах силно, светещо осветяване на цялата атмосфера, което трая около 2 секунди.
48. Ясно видимата ударна вълна избяга от приближаващия и следващия я облак, който се образува от експлозията. Вълната беше с диаметър от около 1 км, когато стана видима, и цветът на облака се променяше често. Стана на точки след кратък период на тъмнина с всякакви светли петна, които бяха, за разлика от нормалните експлозии, с бледо син цвят.
49. След около 10 секунди острите контури на облака от експлозията изчезнаха, тогава облакът започна да се обръща на по-светъл цвят на фона на небето, покрито със сива облачна пелена. Диаметърът на все още видимата ударна вълна беше поне 9000 метра и остана видима за поне 15 секунди.
50. Според личните ми наблюдения на цветовете на облака от експлозията, облакът прие почти синьо-виолетов оттенък. По време на това случване се виждаха и червеникавите му ръбове, променящи се в някак си мръсен оттенък в много бърза последователност.
51. Взривът се усети леко от позицията на самолета ми и беше като придърпване и отбутване.
52. След около един час по-късно излетях с един Не 111 от А/D при Лудвигслуст и летях в източна посок (А/D може да означава "аеродрум", а Не 111 е друг модел Хайнкел, бел.прев). Скоро след излитането преминах през почти цялостната облачна покривка (между 3000 и 4000 метра височина). Облак, оформен като гъба с турбулентни и вълнисти части (на около 7000 метра височина) се извисяваше, без никакви явни връзки, над мястото, където се беше случила експлозията. Установих силни електрически смущения и невъзможност да продължа радио-комуникацията, сякаш като след светкавица.
53. Заради Р-38s, които оперираха в района Витенберг-Мерсбург, трябваше да се отправя на север, но имах по-добра видимост в основата на облака, където се бе случила експлозията. Бележка: Не ми е много ясно защо такива експерименти са се провеждали в толкова населени места

Бележка от автора: Цялата документация на този доклад е както следва: "Разследвания, изследвания, разработки и практическа употрeба на германската атомна бомба", A.P.I.U. (Девета военно-въздушна база) 96/1945 APO 696, Армия на САЩ, 19 Август 1945г". Докладът е класифициран като секретен. Забележете, че докладът започва по небезизвестен начин: "Следната информация бе добита от германските ни учени: химик, два физични химика, и ракетен специалист. Всичките четирима мъже подадоха кратки истории за това какво знаят за разработването на атомната бомба." (Добавено подчертаване). Забележете също и намекващото наименование на доклада.




С други думи, германски пилот е наблюдавал тест на оръжие, имащо всички белези на ядрена бомба: електромагнитен пулс и като последствие малфункциии в радио-комуникациите му, гъбовиден облак, продължителен огън и възпламеняване на ядрения материал в облака и прочие. И всичко това се случва на територия, която е под очевиден германски контрол, през Октомври 1944г, цели 8 месеца преди първия американски тест на атомна бомба в Ню Мексико! Забележете любопитния факт, че Зинсер постоянно твърди, че тестът е бил проведен в населена зона.

Има и още едно любопитност в твърдението на Зинсер, която неговите американски разпитващи или не са преследвали, или, ако са я преследвали, резултатите продължават да са засекретени: Откъде Зинсер е знаел, че това е било тест? Отговорът е очевиден: Зинсер е знаел, защото някак си е бил замесен, защото очевидно Алиансът не е могъл да има контрол над тестови полигон дълбоко в нацистка Германия.

По-рано в същия доклад има следи, които разбулват мистерията:

14. Когато Германия все още била на този етап от играта, войната избухнала в Европа. Отначало разследванията относно това разпадане на 235U били някак си пренебрегнати, защото практическото приложение изглеждало твърде отдалечено във времето. По-късно, обаче, тези изследвания продължили, особено в посока на това да се синтезират изотопи. Не е нужно да се пояснява, че гравитационният център на военното усилие на Германия по това време се е намирал в други задачи.



Показания на Ханс Зинсер



15. Въпреки това се очаквало атомната бомба да е готова към края на 1944г, но на това попречили ефективните атаки върху лабораториите, заети с изследванията на урана, особено онази в Рюкон в Норвегия, кодето се произвеждала тежката вода. Основно заради тази причина Германия не успяла да употреби атомна бомба във войната.

Тези два параграфа са доста разобличителни поради няколко причини.



Първо, какъв е източникът на твърдението, че германците очаквали бомбата да е готова в края на 1944г, доста по-напред от проект Манхатън, което е твърдение в директно противоречие със следвоенната Алианска пирамида, че германците всъщност били много изостанали? Действително, по време на войната, оценките за проект Манхатън постоянно поставяли германците по-напред от Алианса, и шефът на проекта генерал Лесни Груувс бил на същото мнение. Само че след войната, всичко изведнъж се променило. Не само, че Америка била напред, но според Легендата, тя била през цялото време по-напред през цялата война.


Шефът на проект Манхатън генерал Лесли Груувс


Показанията на Зинсер разкриват една обезпокоителна възможност - освен че напълно противоречат на Легендата на Алианса - и това е, дали Съюзниците са научили за германските тестове на атомна бомба по време на войната? Ако е така, тогава можем да потърсим за съвпадащи доказателства, тъй като останалите твърдения от след-военния доклад, съдържащ показанията на Зинсер, изглежда намекват, че Легендата на Алианса започва да се развенчава. Разузнавателният доклад съобщава, например, само за лаборатории, представляващи учрежденията, в които се извършват изследвания по изотопно обогатяване и синтезиране. Но само едни лаборатории просто биха били неспособни да доведат до една фактически функционираща атомна бомба. Така че един компонент от Легендата изниква в този доклад: германското усилие е било вяло и ограничено до ниво лаборатории.

Второ, забележете ясното твърдение, че Германия не е успяла "да използва атомна бомба във войната". Езикът на доклада е много ясен. Но също така изглежда е и объркващ в полза на тогава възникващата Легенда на Алианса, понеже твърдението не съобщава, че германците никога не са тествали бомба, а само, че не са употребили такава. Езикът от доклада е съмнително внимателен, целенасочен, и поради тази причина предизвиква толкова повече мисли.

Трето, забележете всъщност колко много - и без да е имало намерение, както изглежда - се разкрива относно германското изследване и разработване на атомна бомба, защото от твърденията е ясно, че германците преследвали атомна бомба на основа на урана. Въобще не се споменава плутониева бомба. Теорията за разработване на плутоний и възможността за атомна бомна на основа плутоний очевидно била известна на германците, понеже свръх-секретен меморандум от Heereswaffenamt (Армейско артилерийно бюро) в ранната 1942г говори кристално ясно.

Бележка от автора: Този меморандум очевидно представлява друго болно място за Легендата на Алианса, която се появила след войната, а именно, че германците никога не били узнали критичната маса на разделящата арана бомба, а вместо това критичната маса била грубо надценена с няколко степени, по този начин правейки проекта "непостижим" във времевия период на войната. Проблемът с HWA меморандума е, че германците имали много добра прогноза за критичната маса още в периода Януари-Февруари 1942г. И ако са знаели, че е толкова малка, тогава "решението" на германската Висша Команда относно непрактичността на тази разработка става доста проблематично. Напротив, заради този меморандум - най-вероятно изготвен от д-р Курт Дийбнер или д-р Фриц Хойтерманс (Fritz Houtermans) - те знаели че това предприятие било не само практично, но и постижимо в рамките на войната.



Така че изобилието на плутоний от този доклад е това, което ни предоставя първата значителна следа за евентуалната истинска природа на германското изследване на атомната бомба. Точно това отсъствие обяснява защо германците така и не придали важност на това да се разработи функциониращ реактор за обогатяване на уран с цел да се направи качествен плутоний за атомна бомба: не е имало нужда да го правят, понеже е имало други методи за обогатяване и разделяне на достатъчно U235 до боеприпасно качество и чистота и за трупане на критична маса. Накратко: Легендата на Алианса относно провала на германците да се сдобият с атомна бомба, защото така и не са направили работещ реактор, просто е пълна фантастична глупост, защото реактор е нужен само в случай, че е необходимо да се произведе плутоний. Било е ненужна и скъпа разработка, ако някой иска да прави уранова атомна бомба. Така че, има значителни причини, според науката за правенето на бомби и според политическите и военни реалности на войната след включването на Америка, германците да са взели решението да развият само уранова бомба, тъй като това предлагало най-добрия, най-директния и технически най-малко сложния път за сдобиване с бомба.


Нека спрем за момент и нека поставим индикациите за Германския проект в контекста на проекта Манхатън, който се е провеждал в САЩ. Там, при производствен капацитет по-голям от германския, и с индустриална база, която не е била бомбардирана от вражески бомбардировачи, Американският проект решил да се концентрира върху развиването на всички възможни начини за произвеждане на работещи атомни бомби, тоест, уранови и плутониеви бомби. Само че създаването на плутоний може да се постигне единствено чрез конструирането на работещ реактор. Няма реактор, няма плутониева бомба.

Но трябва също така да се отбележи, че проект Манхатън конструирал и гигантското предприятие Оук Ридж (Oak Ridge) в Тенеси за обогатяване на уран до боеприпасно качество чрез газова дифузия и масовия спетрометърен процес на Лоурънс, едно предприятие, което в никой момент от своето функциониране не е разчитало на работещ реактор, за да обогатява уран.

Така че, ако германците са преследвали подобен подход на този, възприет в Оук Ридж, тогава трябва да потърсим индикации, които да подкрепят такова нещо. Първо, за да се обогати уран чрез същите или подобни методи, каквито са приети в Тенеси, Райхът ще да е трябвало да построи подобно огромен комплекс, или по-малки предприятия, разпръснати из Германия, като различните нива на опасни уранови изотопи се транспортират от едно място на друго като суровина, докато не се постигне желаното ниво на чистота и обогатеност. Материалът тогава ще е трябвало да се сглоби в бомба и да се тества. Следователно първо трябва да потърсим за предприятие или предприятия. И вземайки предвид функционирането на Оук Ридж и масивния му размер, знаем точно какво да търсим: огромен размер, в близост до вода, адекватна транспортна инфраструктура, огромно консумиране на електроенергия, и най-накрая, два други значителни фактора: огромен набор на работници, и огромна цена.


Второ, за да потвърдим или да подкрепим удивителните показания на Зинсер, трябва да потърсим нужните доказателства. Трябва да потърсим индикации за това, че германците са натрупали достатъчно боеприпасен уран, за да разполагат с критична маса за атомна бомба. И тогава трябва да издирим тестовия полигон или полигони и да видим дали той (или те) носи белега на атомен взрив (или взривове).

За късмет, със скорошното разсекретяване на документи от Великобритания, САЩ и бившия Съветски съюз и с отварянето на архивите на бившата Източна Германия от самото германско правителство, информацията вече постепенно става достъпна. Това ни позволява в подробности да изследваме всяка страна от проблема чак до последните няколко години. Отговорите, както ще видим в останалите глави на Част Първа, са обезпокоителни и ужасяващи.


λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
2.

Електричество, роби и "Буна"






"Твърдения, направени от генерал Груувс след войната... вероятно са били със замисъла да отклонят вниманието от германската програма за подготвяне на изотопи. Идеята е, че ако съществуването на германската програма за обогатяване на уран може да се скрие, тогава нещата може да се покрият с историята, че германските усилия за атомна бомба са представлявали единствено провалени опити да се конструира реактор за плутоний."

Картър П. Хидрик: "Критична маса: истинската история на британците за атомната бомба и ядрената ера".
[Carter P. Hydrick: Critical Mass: the Real Story of the Birth of the Atomic Bomb and the Nuclear Age]

Бележка от автора: Изследването на Хидрик е трудоемко и щателно и спекулативните му реконструкции на подробната история за края на войната заслужават голямо внимание. Да се надяваме, че в крайна сметка ще публикува този важен труд под формата на книга.



"Хората, които разпитвали Хайзенберг и други германски учени, които прочели докладите им и които с отворена уста гледали примитивния реакторен съд в една пещера в южна Германия, срещали големи трудности да обяснят какво се е объркало. Германия била започнала войната с всяко предимство: способни учени, материални ресурси, и подкрепата на най-висшите военни лица. Как било възможно, да са постигнали толкова малко?" Това са основните факти и централният въпрос, който мори всеки изследовател на темата германски тайни оръжейни изследвания от края на Втората Световна война насам. Наистина, как е възможно Германия да не е успяла да се сдобие с атомна бомба?

Тезата на тази книга, както и на много други, е радикална, а именно, че Германия действително се е сдобила с атомна бомба по време на войната. Трябва да се обясни, по-скоро, защо Германия явно не е използвала бомбата както и други страховити оръжия, които са й били на разположение, или, ако я е използвала, защо ние не сме чули за това. Но разбира се, за да се поддържа такава радикална теза, трябва първо убедително да докажем, че Германия е имала бомба на разположение.


Това предполага, че трябва да се открие относително лесен комплект допълващи се доказателства. Ако Германия е имала атомна бомба на уранова основа, трябва да потърсим следните неща:

(1) Метод или методи за разделяне и обогатяване на уранов изотоп уран-235, нужният изотоп за уранова атомна бомба, с боеприпасно качество, и в достатъчно количество, за да се натрупа достатъчно материал за критична маса, без употреба на работещ атомен реактор.

(2) Действително предприятие или предприятия, където такива технологии да се използват масово; Това от своя страна предполага
(а) огромна консумация на електроенергия;
(б) адекватен достъп до вода и транспорт;
(в) огромен достъп до работници;
(г) физически голям завод или заводи, които са относително защитени от Съюзнически и/или Съветски бомбардировки;

(3) Нужната основна теория за дизайна на уранова бомба;

(4) Достъпни и адекватни доставки на уран за употреба при обогатяването;

(5) Полигон или полигони за сглобяване и тестване на бомбата


За късмет, всички тези аспекти от разследването дават на изследователя няколко следи, като всички те потвърждават същестувването, като минимум, на много голяма и успешна германска уранова рафинерия и програма за обогатяване по време на войната.

Ще започнем, като се вгледаме в едно доста необичайно място: Нюрнберг.









На Трибунала за военните престъпления след войната, в списъка с обвиняемите са и няколко бивши елегантно облечени бизнес изпълнители и старши мениджъри на огромния, изключително мощен и доста прославен германски химически картел - I.G. Farben. Тяхното участие в тази ранна "глобална корпорация" се състои във въртене банковите сметки на Нацисткия режим и имали централна роля в неговия "военно-индустриален комплекс", както и централна роля в производството на смъртоносния отровен газ Циклон-Б, използван в лагерите на смъртта.

Йозеф Боркин, "Престъплението и наказанието на I.G.Farben"; Антъни К. Сютън, "Уолстрийт и възкачването на Хитлер"
[Joseph Borkin, The Crime and Punishment of I. G. Farben] ; [Anthony C. Sutton, Wall Street and the Rise of Hitler]



I.G.Farben е бил повече от съучастник в нацистките зверства, като се е занимавал с построяването на голям завод за производство на "Буна", или синтетична гума, при Аушвиц в полската част на Силезия по време на войната, извършвайки зверства спрямо жертвите в концентрационните лагери по време на строежа и оперирането на завода.

За Farben, изборът на Аушвиц като площадка за Буна-фабриката е бил логичен и се е опирал на "основателни бизнес причини". Концентрационният лагер наблизо, избран за място на гигантското предприятие, гарантирал безкраен приток на робски труд за неговото построяване и, удобно, когато робите похарчели себе си в тайното му построяване, можело завинаги да се отърват от тях. Директорът на I.G.Farben Карл Краух (Carl Krauch) назначил един от върховите експерти по синтетичната гума Буна, Ото Амброс (Otto Ambros), да изследва мястото за бъдещото предприятие и да състави препоръка. Мястото, което в крайна сметка било избрано - Аушвиц - било "особено харесано за инсталацията" пред друго място претендент в Норвегия, поради една много важна причина.

"Наблизо имало въглищна мина и три реки се сливали, осигурявайки жизненоважното изискване, да има голям източник на вода. Заедно с тези три реки, железопътната мрежа на Райха и аутобана (магистралите, бел.прев) предоставяли отличен транспорт навън и навътре към зоната. Това не били решителни предимства, обаче, пред Норвежката набелязана зона. Само че Силезийската локация имала едно ключово качество: SS имали планове да направят огромно разширение към един от концентрационните лагери наблизо. Обещанието за неизчерпаем източник на робски труд било фактор, на който не можело да се откаже."

Изборът на мястото бил удобрен от борда на директорите на Farben, след което Краух пише свръх-секретно писмо до Амброс:

"В новата подредба на приоритетите, наредено от фелдмаршал Кайтел, твоят строителен проект е първи по приоритет... При моята молба, (Гьоринг) издаде специални нареждания преди няколко дни към съответните институции на Райха... В тези нареждания, Райхмаршалът задължава съответните звена незабавно да изпълнят изискванията ти за опитни работници и трудоваци, дори и в ущърб на техните собствени строителни проекти или планове, които може да са от съществено значение за военната икономика."



Експертът по синтетичната гума "Буна" на I.G.Farben в Аушвиц, Ото Амброс (Otto Ambros)

Тъй като Вермахтът се готвел скоро ударно да нахлуе в Русия и чувствал огромните печалби от това военно усилие, директорите на Farben решили да финансират огромното предприятие частно, вместо координирано с Нацисткия режим, което частно финансиране възлизало на 900 000 000 райх-марки - близо 250 000 000 долара през 1945г или над 2 милиарда долара в сегашни долари. Това трябвало да бъде заводът за Буна, в сравнение с който всички останали заводи за Буна за приличат на джуджета.



Само че, както разкриват свидетелските показания в следвоенния Трибунал за военните престъпления в Нюрнберг, фабриката за Буна в Аушвиц се оказва една голяма военна мистерия, защото  въпреки огромната сума пари, заделена за построяването й, въпреки личните благословии на Хитлер, Химлер, Гьоринг и Кайтел, и въпреки безкрайния неизчерпаем приток на умели професионални работници както и трудещи се роби от Аушвиц, "проектът постоянно бил спъван от недостици, злополуки и други забавяния... Сякаш някакво злонамерено въздействие вредяло на цялата операция", до такава степен, че от Farben сякаш били изправени пред първия си технически провал в цялата си корпоративна история. До 1942г много директори считали цялото дело не само за провал, а почти за катастрофа.

Въпреки че било катастрофа, огромната рафинерия за синтетична гума и бензин била завършена, след като 300 000 рабонтици роби от концентрационните лагери били смлени в тази мелница. 25 000 от тези роби били преработени до смърт. Самата рафинерия не била нищо по-малко от гигантска. Толкова гигантска, всъщност, че "тя използвала повече електричество отколкото целия Берлин."

По време на Трибунала за военните престъпления обаче, не този страшен каталог с факти притеснявал обвинението от Алианса. Притеснявало ги това, че въпреки тази огромна инвестиция на животи, пари и материал, "нито един килограм Буна не бил произведен"...



Директорите на Farben и складовите мениджъри почти маниакално настоявали на този факт, че никаква Буна не била произведена.

Повече електричество от целия Берлин - осмият най-голям град в света по онова време - за да се произведе абсолютно нищо? Ако това е било вярно, тогава огромните разноски на капитал и труд и огромната консумация на електроенергия по никой начин не допринасяли с нищо значимо за германското военно усилие. Излишно е да се казва, че в тази картина има нещо много сбъркано. Нищо нямало смисъл тогава, нищо от това няма смисъл и сега, освен, разбира се, ако рафинерията за Буна въобще не била рафинерия за Буна...



Когато I.G. Farben започват строежа на "Буна" плантацията в Аушвиц, едно от по-необичайните събития за начало на дейностите било премахването на 10 000 полски обитатели от домовете им, за да се разчисти място за хилядите германски учени, техници, редовни работници и семействата им, които били преместени в района. Паралелът с проект Манхатън в това отношение е очевиден. Просто е екстремно невероятно, как при такова научно и технологично усилие от страна на корпорацията с най-успешната бизнес история в напредналите технологии и производствени предприятия, и как при плантация консумираща повече електричество от Берлин, може никога да не се произведе каквото и да е.

Един съвременен изследовател, който също е впечатлен от мистификацията на "аферата с Буна плантацията", е Картър П. Хидрик (Carter P. Hydrick). Когато се свързал с Ед Ландри, експерт в полето на производството на синтетична гума от Хюстън, Тексас, и когато го информирал за рафинерията на I.G. Farben, огромната й консумация на електроенергия, и твърденията на директорите й, че въобще не била произвеждала никаква Буна, Ландри отговорил: "Това не е бил завод за Буна - можеш да заложиш всичките си пари на това". Ландри просто не вярва, че основната цел на "завода за Буна" въобще е била да произвежда гума.

Тогава как да се оправдае огромната консумация на електроенергия и следвоенните твърдения на директорите на Farben, че плантацията никога не е произвеждала синтетична гума? Каква друга технология би изисквала такъв огромен технически и неквалифициран трудов персонал и такава голяма близост до изобилен воден източник? По онова време, имало само един технологичен процес, който въобще може да се е нуждаел от всички тези неща. Хидрик го казва по този начин:

"Със сигурност има нещо гнило в тази история. Изпъкват трите централни и най-добре известни факта - електрическа консумация, цените за построяването, и бизнес-историята на I.G.Farben - тези неща първоначално не създават впечатлението, че този проект има общо с изграждането на рафинерия за производство на Буна в Аушвиц. Тези три факта на пръв поглед обрисуват друга картина обаче, картината на един друг важен военновременен производствен процес, въпреки че той е бил тайна по онова време. Този процес е обогатяването на уран."



Защо тогава са го нарекли рафинерия за Буна? И защо са тези толкова яростни протести срещу обвинението от Алианса, че плантацията никога не е произвеждала никаква Буна? Един възможен отговор е, че когато толкова много робски труд е бил осигурен от концентрационния лагер на SS на близо, цялата рафинерия попадала под юрисдикцията за сигурност на SS, и поддържането на едно ефективно "алиби" следователно би било приоритет както за Farben, така и за SS. Ако се случи малшанса, например, някой от обитателите да избяга, идеята че това е завод за Буна би осигурила добро алиби, ако стигне до ушите на Алианса. Тъй като изолирането на изотопи е бил много таен и скъп процес, "ще е трудно човек да си представи, че така наречената фабрика за Буна е каквото и да е друго, освен прикритие за рафинерия за обогатяване на уран". Определено има странно припокриване със стенограмите от Фарм Хол, както ще видим. "Фабриката за Буна" се е установила като прикритието, с което строежът да се обясни на самите работници, за да се отговори на въпросите им - ако въобще някога им се давали обяснения! - както и да се обяснят нещата на някои служители на Farben, които не били "в играта".

По този начин, забавянето в строителните работи и трудностите, които срещали от Farben, също се обясняват най-добре, ако това е било огромно предприятие за изолирането на уранови изотопи, и много прилича на проблемите, които възниквали при проект Манхатън, когато се строяло неговото предприятие с подобна големина в Оук Ридж, Тенеси. Както и при американския вариант на проекта, недостизите и забавянията и техническите трудности възпрепятствали завършването на строежа, и също като американския вариант, тези забавяния се случвали въпреки това, че проектът се радвал на привилегирована позиция в йерархията на нацистките приоритети, точно като Оук Ридж.

Така че странните твърдения и поведението на директорите на Farben по време на процеса срещу тях след войната започва да има смисъл. След като вече имало установена "Легенда на Алианса" относно германската некомпетентност в ядрените въпроси, директорите и мениджърите на Farben може би по индиректен начин са се опитвали "да изправят нещата" по единствения начин, който не би противоречал на Легендата директно. Те са се опитвали, може би, да дадат следа към истинската природа на нещата и към постиженията на германската бомбова програма, които биха се забелязали само след време и след щателно задълбочаване.



Изборът на мястото - близо до концентрационния лагер в Аушвиц и стотиците му хиляди нещастни жертви - също придава стратегически, и ужасен, смисъл. Много подобно на диктаторите в модерно време, явно Нацисткият режим е поставил рафинерията близо до лагера в целенасочен опит да използва "човешки щит", за да защити предприятието от Съюзническите бомбардировки. Ако е така, то решението е било правилно, защото никога Съюзнически бомби не са падали в Аушвиц. Плантацията е била разглобена чак при приближаването на руските армии през 1944г.


Плантацията за изотопно изолиране в Оук Ридж, Тенеси.



За да потвърдим, че "заводът за Буна" най-вероятно е бил рафинерия за изолиране на изотопи, обаче, трябва да докажем, че германците са притежавали технологическите средства за изолиране на изотопи. Освен това, ако такава технология се е употребявала в "завода за Буна", тогава това предполага, че в Германия е имало повече от една програма за атомна бомба, защото "Хайзенберговото" крило на проекта, и всички свързани дебати, които го заобикалят, са добре известни. Така че в допълнение на въпроса дали Германия е имала технологията да изолира изотопи или не, трябва също така да се опитаме да направим по-всеобхватна възстановка на реалния периметър и взаимовръзките между различните германски проекти за атомна бомба.

Формулирайки проблема по този начин, отномо влизаме в сблъсък със следвоенната Легенда на Алианса:

"В традиционната история на бомбата, (шефът на проект Манхатън генерал Лесли) Груувс представя германското плутониево усилие като единствената ядрена инициатива, която Германия някога е преследвала. И той е увеличил тази дезинформация, обвита в пашкул от полу-истини, до огромни размери - достатъчно големи размери, за да скрие онова, което прилича на огромен германски уранов проект - и по този начин той е скрил от лицето на света факта, че германците почти са били успели."

Бележка от автора: Очевидно, самият Хидрик не изглежда да е готов да стигне до края и да си даде сметка за това, че германците всъщност успешно са тествали атомна бомба преди американския проект Манхатън дори да произведе такава.



Дали Германия е имала на разположение технология за обогатяване на изотопи? И могла ли е да приложи тази технология в достатъчни количества, за да произведе достатъчно обогатен уран за една бомбена програма?

Не може да има и съмнение, че Германия наистина е имала достатъчна наличност на уранова руда, защото регионът на Сюдетенланд (Sudetenland) - анексиран от Германия след скандалната Мюнхенска конференция през 1938г - е регион, известен с богатите си залежи на една от най-висококачествените уранови руди в света. Регионът, по случайност, се намира близо до "Трите ъгъла" в Турингия в южна централна Германия, и следователно е близо до Силезия и различните инсталации, които ще разгледаме в Част Втора и Трета. Така че директорите на Farben може би са имали и още една причина да изберат Аушвиц като място за построяването на обогатителна рафинерия. Аушвиц е близо не само до вода, до адекватна транспортна мрежа, до изобилна работна ръка, но е и в удобна близост до урановите полета на Германско-Чехската Сюдентенланд.


Тези факти повдигат една спекулативна възможност. Добре известно е, че обявлението на ядрения химик Ото Хан, че е открил ядреното делене, не се е случило, преди да е свършила Мюнхенската конференция и преди Сюдетенланд да е била предадена на Третия Райх от Чембърлейн и Даладиер. Но възможоно ли е, действителността да е била малко по-различна?  Възможно ли е, всъщност, откритието на ядреното делене да се е случило още преди конференцията, но това да е било премълчано от Райха, докато единственият източник на уран в Европа не бил напълно в нацистки ръце? Може би е значителен фактът, че Адолф Хитлер е бил готов да отиде на война заради въпроса на тази конференция.

Във всеки случай, преди да изследваме въпроса с наличната технология на германците, трябва първо да отговорим на въпроса защо те явно са се концентрирали почти изцяло върху това да се сдобият с уранова бомба в програмата си. В крайна сметка, американският проект Манхатън е избрал да преследва и уранова и плутониева бомба. Теоретичната възможност за плутониева бомба - "елемент 94", както официално се е наричал в германските документи от онова време - със сигурност е била известна на нацистите. И, както става ясно от Heereswaffenamt меморандума (меморандум за войскова оръжейна служба, бел.прев) от началото на 1942г, германците знаели също, че този елемент може да се синтезира единствено в ядрен реактор.

Така че защо са се концентрирали само върху уранова бомба и почти изцяло върху ураново изотопно разделяне и обогатяване? След като командосите на Алианса разрушават норвежката рафинерия за тежка вода при Рюкон (Ryukon) през 1942г, предвид провалите на германците да постигнат достатъчна чистота на графит за употребата му като модератор в реактора, единственият друг модератор, който имали на разположение - тежката вода - изпаднал в остър недостиг. По този начин, според Легендата, изработването на функциониращ реактор, който да доведе до натрупване на критична маса от "елемент 94", било непостижимо за тях във времевата рамка на войната.


Само че, нека за момент си представим, че нападението на командосите от Алианса не се е било случило. Провалите на германците с графитно модерираните реактори вече са били отчетени по онова време, и за тях е било очевидно, че са налице значителни технологични и инженерни трудности, които трябвало да бъдат преодолени, преди да може да се изработи реактор. От друга страна, германците вече имали технология за обогатяване на U-235 за бомба, така че за тях обогатяването на уран представлявало най-добрият, най-директният и технологично постижим път до сдобиването с бомба тъкмо във времевите рамки на войната. Повече за тази технология след секунда.

На този етап се срещаме и с още един компонент от Легендата на Алианса. Американският напредък при плутониевата бомба (в онзи момент Ферми (Fermi) успешно бил завършил и изпробвал работещ реактор в салона за скуош (вид спорт, бел.прев) на Университета в Чикаго) изглежда вървял сравнително без проблеми, поне до един момент късно през войната, когато било направено откритието, че за да се направи бомба от плутоний, критичната маса трябвало да се натрупа много по-бързо, отколкото който и да е съществуващ възпламенител на Алианса могъл да се справи. Още повече, че имало толкова малка допустима стойност за грешка, тъй като възпламенителите в едно имплозивно устройство трябвало да се задействат колкото е възможно по-близо до едновременността, че инженерите на Алианса започнали да се отчайват и не вярвали, че могат да направят работеща плутониева бомба.

Така пред нас се разкрива една интересна научна картинка, една картинка, която директно противоречи на традиционната история за атомната бомба.

Ако германците наистина са имали упсешен и мащабен проект за обогатяване на уран между 1941 - 1944г, и ако техният бомбен проект се е развивал почти изцяло в посока сдобиването с уранова атомна бомба, и ако в същото това време инженерите на Алианса са започвали да осъзнават вродените проблеми в дизайна на плутониевата бомба, тогава това означава, че поне в това направление, германците не са прохабили своето време и усилия в нещо, което е признато за по-трудно постижимо, а именно, плутониевата бомба. Както ще видим в следващата глава, този факт повдига сериозни съмнения относно "успеха" на проект Манхатън в края на 1944 и началото на 1945г.

Така че какви са били действителните технологии за обогатяване на изотопи, с които нацистка Германия е разполагала и как изглежда това в сравнение с технологиите, използвани в Оук Ридж с цел ефикасност и добиви?

Колкото и да е трудно да се приеме, фактът е, че нацистка Германия е имала "поне пет, и може би дори седем, сериозни програми за разделяне на изотопи, по които се е работело".


Една от тези, "изотопен шлюз", разработена от д-р Баге (Bagge) и д-р Коршинг (Korsching), двама от учените разпитвани във Фарм Хол, била доведена до такова ниво на ефикасност в средата на 1944г, че само едно преминаване на урана през системата го обогатявало четири пъти повече, отколкото се е обогатявал при едно преминаване през портите за газова дифузия в Оук Ридж!



 

Д-р Ерих Баге (Erich Bagge) и д-р Хорст Коршинг (Horst Korsching)



Сравнете това и вижте контраста с трудностите, които проект Манхатън имал в края на войната. Дори и с огромната плантация за газова дифузия в Оук Ридж, към Март 1945г запасите от разделим уран били страховито недостатъчни за изискванията на критичната маса. Прекарванията през плантацията в Оук Ридж обогатявали урана от приблизително 0.7% до концентрация около 10-12%, и така било взето решението продукцията от Оук Ридж да се използва като суровина за далеч по ефикасните и ефективни "бета калутрони" на Ърнест О. Лоурънс (Earnest O. Lawrence), които по същество били циклотрони с разделителни резервоари, използващи електромагнитни средства, за да обогатят и разделят изотопа чрез масова спектрография. Следователно, можем да предположим, че ако подобни количества масово са били обработвани чрез "изотопните шлюзове" на Баге и Коршинг, резултатът е щял да бъде по-скоростно набиране на запас от обогатен уран. По същия начин, по-ефикасната германска технология може също така да е позволила и по-малки по размер заводи за изотопно разделяне.

Колкото и добро да е било, обаче, изотопният шлюз не било най-ефикасното технологично средство за обогатяване на уран на Германия. Това било центрофугата, и наследилата я - разработена от ядрения химик Пол Хартек - ултра-центрофуга.

Бележка от автора: Същата тази технология била заграбена от Съветският Съюз и приложена в неговата собствена бомбена програма. В след-военна Германия, такива ултра-центрофуги били предлагани от компанията Сименс (Siemens) и от други германски фирми, първо на Южна Африка за нейната собствена бомбена програма (Роджърс и Черневка, "Ядрената ос: Западна Германия и Южна Африка", стр. 299-310) [Rogers and Cervenka, The Nuclear Axis: West Germany and South Africa]. С други думи, технологията не само е изначално немска, но е и достатъчно напреднала, за да се прилага в днешно време. Трябва да се отбележи, че от средата на 70-те години, няколко от германците, замесени в корпоративното разработване и заводите за центрофугично обогатяване на Федералната Република (Западна Германия), са имали връзки с проекта на Третия Райх, сред тях е и професор Карл Винакер (Karl Winnacker), бивш член на борда на I.G.Farben.



Д-р Пол Хартек (Paul Harteck)



Американските инженери, разбира се, са знаели за тази възможност, но те трябвало да се справят със значителна трудност: силно корозивните уранови газове, използвани в тази технология, не разрешавали да се разчита на центрофугите като средство за обогатяване. От германска страна, обаче, това било разрешен проблем. Била разработена специална сплав, наречена Бондур (Bondur), специално за употреба в центрофугите. Само че... дори и технологията на центрофугите не била най-добрия метод, с който германците разполагали.



   

Барон Манфред фон Ардене (Manfred von Ardenne)



Барон Манфред фон Ардене (Manfred von Ardenne), богат ексцентрик и самоук ядрен физик и изобретател, и неговият близък приятел физик Фриц Хойтерманс (Fritz Heutermanns), правилно изчислили критичната маса за атомна бомба с U-235 през 1941г, и с финансиране от д-р. инж. Онезорге (Ohnesorge) и неговата пълна с пари Deutsche Reichspost (националната пощенска служба в нацистка Германия, бел.прев), построили огромна подземна лаборатория в баронското му имение в Лихтерфелде (Lichterfelde), тъкмо отвън пред източен Берлин. Тази лаборатория разполагала с 2 000 000 волта електростатичен генератор и с единствения друг циклотрон, за който се знае да е съществувал в Третия Райх, освен този на семейство Кюри във Франция. Това е единственият циклотрон, за който следвоенната Легенда на Алианса признава.

И в този критичен момент е нужно да направим пауза, за да изследваме германската бомбена програма по-отблизо, защото сега вече имаме доказателства за поне три различни, и привидно отделни, технически усилия:

(1) Хайзенбергово-Армейската програма, центрирана около самия Хайзенберг и различни други асоциации към институтите Кайзер Вилхелм (Kaiser Wilhelm) и Макс Планк (Max Planck), едно съвсем малко "лабораторно" усилие, концентриращо се, или по-точно, ровещо се в изработването на реактор. Това е "програмата", върху която се фокусира Легендата на Алианса и онази, за която повечето хора се сещат, когато стане дума за усилията на Германия да се сдобие с атомна бомба. Това е програмата, която целенасочено се насажда от Легендата като доказателство за германската некомпетентност и нескопосаност по ядрените въпроси;

Бележка от автора: Отново трябва да се отбележи, че германското армейско Артилерийно бюро всъщност е притежавало правилни изчисления за критичната маса на уранова бомба в началото на 1942г, и че самият Хайзенберг изведнъж отново излязъл начело след войната, като подробно описал конструкцията на бомбата от Хирошима в рамките на правилни научни принципи, и това възоснова, както се твърди, на информация добита от ВВС!

(2) "Заводът за Буна" на I.G.Farben в Аушвиц, чиято връзка с другите програми, и с SS, не е напълно ясна;

(3) Кръгът Баге - Коршинг - фон Ардене - Хойтерман, развиващ цяла поредица напреднали технологии за разделяне, и очевидно, чрез фон Ардене, обвързана към, от всички възможни места, германската пощенска служба!



« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:46:10 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Но защо Райхспоста? Първо, пощенската служба е осигурявала ефективно прикритие за програмата, която, както американският й вариант, явно е била компартментирана (разделена на отделни части, които не знаели за съществуването една на друга, бел.прев) под чадъра на различни правителствени агенции, много от които не са имали логична връзка с мащабно изледване на тайни оръжия. Второ, което е по-важно, Райхспоста е била гъчкана с пари, и следователно е могла да осигури част от огромното финансиране, нужно за проекта, една истинска "черно-бюджетна" операция във всеки смисъл. И накрая, управителят на Райхспоста е бил, може би не по случайност, един инженер: д-р инж. Онезорге (Ohnesorge). От германска гледна точка, това е логичен избор. Дори фамилното му име, "Онезорге", означава "без печал или съжаление" и придава ироничност на историята.

Какъв е бил методът на разделяне и обогатяване, разработен от фон Ардене и Хойтерман? Много просто, това е бил самият циклотрон. Фон Ардене бил изобретил модификация на циклотрона - електромагнитни разделителни резервоари - много подобно на "бета калутроните" на Ърнст О. Лоурънс в САЩ. Трябва да се отбележи, обаче, че фон Ардене завършил своите модификации през Април 1942г, докато генерал Груувс в проекта Манхатън при Оук Ридж не се бил възползвал от бета калутроните на Лоурънс за още цяла година и половина след това! На всичкото отгоре, източникът на йонна плазма, който Ардене бил конструирал за неговия изотопен разделител, за да облагороди своя уран, бил много по-добър от онова, което се подавало на калутроните. Толкова по-ефикасен, всъщност, е бил вариантът на фон Ардене като източник и излъчвател на лъчи от елементарни частици, че до ден днешен е известен като "източникът на Ардене".

Самият фон Ардене е мистериозна фигура, защото след войната той е бил един от малкото германски учени, които нарочно избрали да сътрудничат на Съветския съюз, вместо на Западния Алианс. Неговият принос за Съветската атомна бомба през 1949г му спечелва "Сталинската награда" през 1955г, Съветският еквивалент на Нобеловата награда. Той е единственият не-руснак и не-съветски поданник, който някога е печелил наградата.



Манфред фон Ардене (Manfred von Ardenne), 1996г


Във всеки случай, работата на фон Ардене, плюс тази на останалите германски учени, работещи върху разделянето и обогатяването - Баге, Коршинг, Хартек и Хойтерманс - посочва едно нещо: че е имало широка и здрава основа за предположенията на Съюзниците относно германския напредък и възможности, защото те наистина, в средата на 1942г, са се надпреварвали рамо до рамо с проект Манхатън, и не са били "много изостанали", както Легендата на Алианса в последствие се опитва да ни убеждава.

Така че какъв е вероятният сценарий, който до сега се разкрива? Какви заключения можем да си направим?

(1) Имало е няколко германски бомбени проекта за обогатяване, компартментизирани с цел да се поддържа сигурността, вероятно са били координирани от някое за сега неизвестно тяло. Във всеки случай, изглежда че една от тези сериозни програми е била поне в основната си част координирана от германската Райхспост (пощенска служба, бел.прев), под управлението на д-р инж. Вилхелм Онезорге;

(2) Най-значителните проекти за разделяне и обогатяване не били провеждани от Хайзенберг или от неговия кръг, нито пък в това число и от "по-висшите" германски учени, освен може би Хартек и Дийбнер. Това подсказва, че може би по-известните учени са били използвани като "фасада" и са били държани "извън играта" на по-сериозните и значителни технологични постижения, в името на сигурността. Ако те са били въвлечени в тези проекти, и в последствие отвлечени или убити от Алианса - мисъл, която със сигурнос те хрумнала на OSS - тогава германската програма би била силно осакатена и разкрита;

Бележка от автора: Самюел Голдшмит в един момент е бил предложен за член на екипа, който да се опита да отвлече или да убие Хайзенберг.

(3) Най-малко три германски технологии били по-ефикасни и технологично по-напреднали от американските си варианти:
(а) "изотопните шлюзове" на Баге и Коршинг;
(б) центрофугите и ултра-центрофугите на Хартек;
(в) модифицираните циклотрони на фон Ардене, "източникът на Ардене";

(4) Поне едно известно предприятие е било достатъчно голямо по физически размер, работна ръка, и електрическа консумация, за да може евентуално да е било използвано като голяма плантация за разделяне, "заводът за Буна" на I.G.Farben в Аушвиц. Тезата е силна, защото:
(а) Там никога не е била произведена никаква Буна, въпреки хилядите учени, техници, инженери, редовни и поробени трудоваци, работещи там;
(б) Инсталацията е близо до урановите полета на Чешката и Немската Сюдентенланд, намираща се в Полска Силезия;
(в) Инсталацията е била близо до изобилен водоизточник, което също е изискване при изотопното обогатяване;
(г) Била е близо до железопътна и пътна транспортна инфраструктура;
(д) Била е близо до изобилен източник на (робски) работна ръка;
(е) И най-накрая - въпреки че все още не сме го обсъждали - била е близо до няколко големи подземни тайни фабрики за производство и разработване на оръжия в долна Силезия, и е била близо до един от двата полигона, на които се твърди, че е била тествана германската атомна бомба по време на войната;

(5) Може логично да се предположи, предвид "завода за Буна", че германците са били построили и по-малки заводи за изотопно разделяне и обогатяване в околността, които евентуално са ползвали суровината от Буна плантацията.

Бележка от автора: Пауърс споменава и друг проблемен факт, относно метода за термална дифузия на Клусиус-Дикел (Clusius-Dickel), който ще срещнем в Глава Седма: "Половин килограм U-235 не било твърде много и Фриш (Frisch) изчислил, че 1 000 000 Клусиус-Дикелови тръби за термална дифузия на уранови изотопи могли да го произведат в рамките на седмици. Такова голяма индустриално усилие не било евтино, но двамата заключили, че "дори и тази рафинерия да струва колкото боен кораб, би си заслужавало да се притежава".



За да обобщим тази неприятна картина, трябва да споменем и още два интересни факта:

Като близък приятел на фон Ардене и негов теоретичен ментор, специалността на д-р Фриц Хойтерманс била термоядрен синтез, и като астрофизик, той е посегнал към славата във физиката, като е дал точно описание на вида на ядрения процес, който се случва в звездите. Много е интересно това, че действително съществува, от 1938г, един австрийски патент за устройство, познато като "Молекулярна бомба", бомба, която при по-близък поглед е ранна версия на водородната бомба. Атомните бомби, разбира се, предоставят нужната топлина, за да накарат водородните атоми да се сблъскат и да доведат до много по-огромните и ужасни енергии на термоядрените водородно синтезни бомби.

Бел.прев: С други думи, именно теоретичният ментор на гениалния барон Ардене е бил човекът, който за първи път описва функционирането на звездите, а самият Ардене е човекът, дал атомната бомба на Русия. Както знаете, именно заради Русия атомните бомби са "забранени" по света, защото световните събрания и световното решение за атомно разоръжаване са предизвикани именно от възмутителния тест на Цар бомбата.




Второ, сега ясно може да се види защо, сред всички германски учени, работещи върху атомната бомба, Манфред фон Ардене е бил единственият ядрен физик, когото Адолф Хитлер лично посещавал най-често.

Бележка от автора: Роуз отбелязва, че фон Ардене му е писал писмо, в което твърди, че никога не е карал нацистите да разработят неговия процес и да го приложат в големи количества. След това отбелязва, че компанията Сименс не го е разработила. Това явно е объркване от страна на фон Ардене, тъй като не Сименс, ами I.G.Farben разработват процеса и го прилагат в големи количества в Аушвиц.


Във всеки случай, всички доказателства сочат към заключението, че е имало голяма, много добре финансирана, и много секретна германска програма за изотопно обогатяване по време на войната, една програма, успешно маскирана от нацистите по време на войната, и покрита след войната чрез Легендата на Алианса. Но това също повдига отделни въпроси. Колко е била близо тази програма до това, да натрупа достатъчни количества уран с боеприпасно качество, за да се изработи бомба (или бомби). И второ, защо Алиансът е отишъл толкова изумително далеч, само за да я покрие?


Като последна бележка в тази глава, и като измъчващо подозрение за още мистерии, които ще бъдат изследвани по-късно в тази книга, има един доклад, разсекретен от Агенцията за Национална Сигурност чак през 1978г; докладът очевидно е декодирано и прихванат от японското посолство в Стокхолм към Токио. Озаглавен е просто като "Доклад за Атомо-разделящата бомба". Най-добре е да цитираме цялото му удивително съдържание, както е с оригиналните си паузи и когато са направени в текста от съобщението:






Тази бомба е с революционни резултати, и напълно ще разстрои обичайните представи за воюването, установили се до момента. Изпращам ви, в една група, всички онези доклади върху каквото се нарича атомо-разделяща бомба:
В действителност през Юни 1943г германската армия изпробва изцяло нов вид оръжие срещу руснаците, при локация 150 км югоизточно от Курск. Въпреки че това, което било атакувано по този начин, бил целият 19-ти пехотен полк на руснаците, само няколко бомби (всяка не по-тежка от 5 кг) били достатъчни, за да ги затрие до последния човек.

Част 2. Следното е констатация на подполковник УЕ И КЕНЖИ, съветник на аташено в Унгария и бивш (?на длъжност?) в тази държава, който по случайност видял действителната гледка веднага след като се случили гореспоменатите атаки:
"Всички може и хора (?в обсега?) на експлозията на боеприпасите бяха изпепелени до черно, и дори всичките им муниции бяха детонирани. "
Още повече, факт е, че същият тип военен материал е бил изпробван и в Крим. По онова време руснаците твърдяли, че това било отровен газ, и протестирали, че ако Германия някога отново го използва, тогава Русия също използва отровен газ.

Част 3. Има го също така и фактът, че наскоро в Лондон - в периода между Октомври и 15ти Ноември - смъртните случаи и щетите на бизнес сградите поради пожари с неизвестен източник, били многобройни. Ясно е, съдейки особено от статиите относно ново оръжие от този тип, които от време на време се появяват в британските и американските списания - че дори и нашите врагове са започнали да изучават този тип оръжие.
Да обобщя основното от този доклад: убеден съм, че най-важният технологичен напредък в настоящата велика война лежи в реализирането на атомо-делящата бомба. Следователно, централните институции планират, чрез разработване на този вид оръжие, да ускорят въпроса с неговата полева приложимост. И що се отнася до моето мнение, аз съм убеден в нуждата, да се предприемат незабавни крачки в тази посока.

Част 4.
Следното са факти, които съм научил относно техническите му данни:
Наскоро британските институции предупредиха народа си за възможността, че могат да понесат атака с германски атомо-делящи бомби. Американските военни институции по подобен начин предупредиха, че американският източен бряг може да е избран за случайна атака с някакъв вид летяща бомба. Беше наречена Германската V-3. По-точно, това устройство се основава на принципа на експлозията на атомните ядра в тежкия водород, добит от тежка вода. (Германия има голяма рафинерия (?за това?) в околностите на Рюкон, Норвегия, която от време на време е бомбардирана от английски самолети). Естествено, още от преди това има множество примери за успешни опити в детонирането на отделни атоми. Само че,

Част 5.
що се отнася до демонстрирането на някакви практически резултати, явно е, че не са могли да разделят голяма бройка атоми в единна група. Тоест, за разделянето на всеки отделен атом те се нуждаят от сила, която да разруши електронната орбита.
От друга страна, материалът, който германците използват, очевидно има много по-голяма относителна маса от всичко, използвано до сега. В тази връзка, бяха направени намеци за СИРИУС и звездите от групата на "Белите Джуджета". (Тяхната относителна маса е (?6?) 1 хиляди, и тежината на два кубични сантиметра е 1 тон.) Като цяло, атомите не могат да бъдат компресирани до ядрена плътност. Обаче, страхотното налягане и екстремните температури в "Белите Джуджета" предизвиква пръсването на атомите; и

Част 6.
има, освен това, лачения от вътрешността на тези звезди, съставени от онова, което е останало от атомите, тоест само ядрата им, много малки по обем.
Според новините в английските вестници, германското устройство за разделяне на атома е дезинтегратора на НЮМАН. В централната част на атома се насочва огромна енергия и това генерира атомно налягане от няколко десетки хиляди тона за квадратен сантиметър. Това устройство може да раздели относително нестабилните атоми на такива елементи като уран. Още повече, то възпроизвежда заряд от експлозивна атомна енергия.


А-ГЕНШИ ХАКАИ ДАН. Тоест, бомба, дължаща силата си на освобождението на атомна енергия.







В краят на това удивително прихванато съобщение пише "Inter 12 Dec 44 (1,2) Japanese; Rec'd 12 Dec 44; Trans 14 Dec 44 (3020-B)", очевидно запис за това кога е било прихванато от американското разузнаване, оригиналният му език (японски), кога е било получено съобщението, кога е било преведено (14 Декември 1944г), и от кого (3020-B).

Датата на този документ - след онова, което Ханс Зинсер твърдял, че е наблюдавал два дни преди началото на Арденската офанзива -  сигурно е задействало алармите в офисите на разузнаването на Алианса както по време, така и след войната. Докато от една страна е пределно ясно, че японското аташе в Стокхолм е някак си объркан относно природата на ядреното делене, редица поразителни неща изпъкват в документа:



(1) Германците били, според документа, използвали някакъв вид оръжия за масово унищожение на Източния фронт, но поради някаква причина явно са се въздържали да ги използват върху Западния Алианс;
(а) Изрично споменатите области са Курск, някъде в близост до южните клещи на германската офанзива, което се е случило през Юли, а не Юни, през 1943г, и Кримския полуостров;
(б) Времето, което е споменато, е 1943г, но при условие, че единственото голямо събитие, което се е случило в Крим, е било през 1942г, при масивния германски артилерийски обстрел, трябва също така да заключим, че става дума за миналата, 1942г;

Тук си заслужава да спрем за момент, за да разгледаме накратко германската обсада на руската крепост Севастопол, сцена на най-колосалния артилерийски обстрел във войната, защото има директна връзка с това прихванато съобщение.







Обсадата била водена от генерал-полковник (по-късно фелдмаршал) Ерих фон Манщайн (Erich Von Manstein) и неговата 11-та армия. Фон Манщайн строил 1 300 артилерийски оръдия - най-голямата концентрация на тежка и супер-тежка артилерия, разгърната от коя да е от Силите по време на войната - и удрял Севастопол с този могъщ арсенал 24 часа на ден в първите пет дни от обсадата. Това обаче не били обикновени артилерийски оръдия.

Два артилерийски полка - 1-ви Тежък артилерийски полк и 70-ти артилерийски полк - както и 1-ви и 4-ти Артилерийски батальони, били разгърнати пред крепостта и били под специалното командване на полковник Нийман (Nieman) - общо 21 батареи с 576 оръдия, включително и батареите на 1-ви Тежък артилерийски полк с техните 28 и 32 сантиметрови експлозивни маслено-запалителни муниции...


Дори тези чудовища не били най-големите разгърнати оръдия при Севастопол. Няколко от 42-сантиметровите оръдия на Круп "Голямата Берта" и техните стари австрийски варианти на Шкода били събрани срещу руските позиции, заедно с още по-колосалните "Карл" или "Тор" оръдия, гигантски самодвижещи се оръдия, които изстрелват снаряди, тежащи над два тона.




"Голямата Берта"





Оръдие "Карл", известно още и като "Тор"









Но дори и "Карл" не бил съвсем последната дума при оръдията.



Последната дума била позиционирана в Бахчисарай (Bakhchisary), в "Двореца на градините" в древната резиденция на татарските канове, и била наречена "Дора", или понякога "Тежкият Густав". Той е бил най-тежкото оръдие от последната война. Калибърът му бил 80 см. Шестдесет железопътни превоза били нужни, за да се транспортират частите на чудовището. 32-метровата му цев изстрелвала мощни експлозивни снаряди, тежащи 4 800 кг - тоест, близо пет тона - на разстояние 46 км. Можело да изстреля дори и по-тежки бронебойни снаряди, тежащи 7 тона, на разстояние почти 38 км. Снарядът заедно с патрона си бил дълъг 8 метра. В изправено положение, това би било височината на двуетажна къща...



 

Хитлер със свитата си пред "Дора", наричана и "Тежкият Густав"





Британски сержант изследва някои от седем-тонните бронебойни снаряди на "Густав"


Тези данни са достатъчни, за да се покаже, че в този случай конвенционалните оръдия са били уголемени до гигантски, почти супер-мащабни размери - наистина, до такава степен, че човек би се замислил за икономическата възвръщаемост от такова оръжие. И все пак, един единствен снаряд от "Дора" унищожил склад за муниции в залив Северная, въпреки че бил разположен на 30 метра под земята.

Бележка от автора: Толкова ужасяваща била бомбардировката от тази струпана тежка и супер-тежка артилерия, че екипът на германския генерал изчислил, че над руските позиции се взривявали 500 снаряда всяка секунда за първите пет дни от артилерийната и въздушна бомбардировка, масивно разходване на муниции. Стоманеният дъжд над руските позиции стрил на прах морала на руснаците и на моменти бил толкова гръмотевичен, че тъпанчетта се пръсвали. В края на битката, градът и околностите на Севастопол били в руини, цели две Съветски армии били заличени, и били взети над 90 000 военнопленници.


Защо са значителни тези подробности? Първо, забележете споменаването на "маслено-запалителни снаряди". Тези снаряди посочват, че германците са ползвали необичайни оръжия при Севастопол и ги изстрелвали през конвенционални - въпреки че били доста големи - артилерийни оръдия. Германската армия наистина притежавала такива снаряди и често ги използвала с добра ефективност на Източния фронт.

Но възможно ли е да е имало дори още по-ужасяващо оръжие? В следващите глави ще разгледаме доказателства, че германците наистина са били разработили ранна версия на модерната "горивно-въздушна" бомба, конвенционален експлозив, но с експлозивната мощ на тактическо ядрено оръжие. Предвид голямата тежест на такива снаряди, и липсата на тежко-товарни самолети, с които да ги реализират, много е възможно германците затова да са ползвали супер-тежки артилерийни оръдия. Това би обяснило и друга любопитност в твърденията на японския военен аташе: германците явно не са използвали оръжия за масово унищожение срещу градове, а само срещу военни цели, които са били в обхвата на такива оръжия. Сега можем да продължим с анализа на японската информация.


(2) Германците може сериозно да са преследвали водородната бомба, тъй като реакциите на атомните ядра на тежката вода - съдържаща диутерий и тритий - са жизненоважни при реакцията на термоядрения синтез, което е подчертано от японския делегат (въпреки че той бърка тези реакции с делителните реакции на атомните бомби), и това съвпада с пред-военната работа на Фриц Хойтерманс върху процесите на термоядрения синтез в звездите;

(3) Огромните температури на атомните бомби се използват като детонатори в конвенционалните водородни бомби;

(4) В отчаянието си руснаците явно са били готови да прибегнат до употребата на отровен газ срещу германците, ако не били "прекратили обстрела".

(5) Руснаците мислят, че оръжията са били някакъв вид "отровен газ", което или е опит да се покрият фактите, или е в следствие на полеви доклади, направени от руски войници, които били невежи относно вида на употребяваното срещу тях оръжие; и най-накрая, и което е най-сензационно,

Бележка от автора: Детайлът относно "овъглените тела" и детонираните амуниции със сигурност сочи към неконвенционално оръжие. Едно горивно-въздушно устройство поне би довело до овъгляването. Огромната жега, създадена от такава бомба, също така може евентуално да детонира амунициите. По същия начин, радиоактивните изгаряния с характерните за тях мехури може много лесно да са били криворазбрани от руските полеви войници и офицери, които най-вероятно не са били запознати с ядрената енергия, и са си помислили, че това са следи от отровен газ.

(6) Според японската телеграма, германците приличало да са се сдобили със специализирано знание чрез някаква връзка със звездната система Сириус и това знание включвало някакъв екзотичен вид много плътна материя, едно твърдение, което подрива достоверността дори и на ден днешен.



Тази последна точка насочва вниманието ни към най-фантастичните и тайнствени ниши на германските секретни военни оръжейни разработки, защото ако твърдението дори отчасти се основава на истина, тогава това означава, че на някое изключително тайно ниво, физиката, и езотериката, са занимавали Нацисткия режим по някои много невероятни начини. В тази връзка е важно да се отбележи, че екстремната плътност на материала, описан от японския посланик, не прилича на нищо друго, освен на модерната след-военна представа на теоретичната физика, наречена "тъмна материя". По всяка вероятност този доклад значително надценява масата на материала - ако е съществувал въобще - но въпреки това е от ключово значение да забележим, че това е материал, който е много отвъд обикновената плътност на материята.

Бележка от автора: За онези от вас, запознати с големите количества материали по въпроса с алтернативните изследвания в комплекса Гиза в Египет, споменаването на Сириус веднага би трябвало да извика във въображението картини от Египетската религия, обсебеността й от смъртта и от мита за Озирис, и картини от Сирианската звездна система.

Странно, но германско-сирианската връзка изниква отново, дълго след войната, в един необичаен контекст. В предишната ми книга, "Звездата на Смъртта от Гиза работи" (The Giza Death Star Deployed), аз споменах изследването на Робърт Темпъл (Robert Temple) относно мистериозното африканско племе Догони, народ от примитивни племена, които въпреки това явно са запазили точно знание за Сирианската звездна система за много поколения, от един период много преди модерната астрономия да е знаела каквото и да е. В тази книга, аз посочих, че

"Темпъл също твърди, че съветското КГБ и американските ЦРУ и NSA имат интерес към книгата му... Едно странно твърдение на Темпъл (може би значително в светлината на по-късната ни дискусия относно това, че германците може би са провеждали изследвания в скаларната физика през Втората Световна война и след това) е че барон Йеско фон Путкамер (Jesco von Puttkamer) му написал разобличително писмо от името на НАСА, като по-късно връща думите си назад, и казва, че мнението му не представяло позицията на НАСА. Темпъл вярва, че Путкамер е бил един от германците, внедрени в САЩ по време на прословутата операция Кламер в дните веднага след капитулацията на нацистите."


След като по-натам в онази книга разглеждам, че Карл Йеско Путкамер не е бил обикновен германец, а е бил член на военната свита на Адолф Хитлер през войната като негов военноморски адютант на персонала, започвайки войната с ранг на капитан и приключвайки войната с ранг на адмирал. Путкамер в последствие е назначен в НАСА.

Така че разследването на германската атомна бомба, чрез тази скорошно разсекретена японска телеграма, вече ни е отвело много далеч, в една зона на плашещ потенциал, в света на горивно-въздушните бомби, гигантските артилерийни оръдия, супер-плътната материя, водородната бомба, и нещо, което прилича на любопитна смес от мистичен езотеризъм, египтология и физика.

Имало ли е германска бомба? В горния контекст, въпросът изглежда почти плитък и обикновен. Ако е така, тогава при условие на изключителните доклади, които изтичали от време на време от Източния фронт, какви други дори по-секретни изследвания може да стоят зад нацистките проекти за атомна бомба, понеже очевидно такива изследвания е имало?

Но екзотична супер-плътна материя или не, според някои версии на Легендата на Алианса, германците така и така никога не били имали достатъчно годен за делене уран с боеприпасно качество. Сега следва да погледнем проблема с "липсващия уран".

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил

3.

"U-234", U-235
и странният случай с липсващия уран


"Традиционната история отрича, обаче, че уранът на борда на "U-234" е бил обогатен и следователно лесно използваем в атомна бомба. Приетата теория изтъква, че нямало доказателства, че урановият инвентар на "U-234" бил прехвърлен към проект Манхатън... И традиционната история изтъква, че компонентите за бомба на борда на "U-234" били пристигнали твърде късно, за да бъдат включени в атомните бомби, пуснати над Япония.

Документацията сочи съвсем обратното и в двата случая. "

Картър П. Хидрик, "Критична маса: Истинската история на атомната бомба и зараждането на Ядрената епоха"
[Carter P. Hydrick, Critical Mass: The Real Story of the Atomic Bomb and the Birth of the Nuclear Age.]




През Декември на 1944г едни нещастливи хора получават един нерадостен доклад:



..."Изследването на товара (уран с боеприпасна чистота) в последните три месеца даде следните резултати... : При настоящата скорост ще имаме 10 кг около 7 Февруари и 15 кг около 1 Май."

Това наистина били лоши новини, защото атомна бомба на уранова основа изисквала между 10 и 100 килограма според най-ранните изчисления (от около 1942г), и, до момента в който е било получено това съобщение, по-точните изчисления на нужната критична маса за направата на атомна бомба от уран били 50 кг.

Можем само да си представим смайването и парализата, която това съобщение е предизвикало в централното управление. Вероятно е имало значително викане и крещене и сочене с пръст и друго театралничене, примесено с отчаяни нареждания да се пре-удвоят усилията, на фона на огнено-оцветеното небе във военния Вагнеров Залез на боговете.





Проблемът, обаче, е че това съобщение въобще не е германско. То излиза от вътрешността на проект Манхатън на 28 Декември 1944г, от Ерик Джете (Eric Jette), старши металург в Лос Аламос. Можем да си представим отчаянието, което ще да е отприщило, обаче, понеже проект Манхатън е бил погълнал 2 милиарда долара в опити да постигне плутониева и уранова бомби. До онзи момент, разбира се, е било очевидно, че са били налице значителни и на пръв поглед непреодолими проблеми в конструирането на плутониева бомба, защото наличните на Алианса възпламенители просто били прекалено бавни, за да постигнат униформената компресия на плутониевото ядро в много тесния времеви промеждутък, който бил нужен, за да се задейства неконтролирано атомно делене.

Оставала урановата бомба, като по-бързо постижима алтернатива - както германците били открили още преди години - за функциониращо оръжие в проекто-времето на войната. Само че, след същинско кърваво изтичане на долари все в преследване на тази втора цел, на проект Манхатън далеч не му достигала критична маса за уранова бомба. И при надвисващата неизбежност на японската инвазия, натискът върху генерал Лесли Груувс да произведе някакви резултати бил огромен.

Липсата на достатъчен запас, след години концентриране на всички усилия, отчасти била обяснима, защото две години по-рано Ферми имал успех с конструирането на първия функциониращ атомен реактор. Този успех подтикнал Американския проект да се отдаде по-сериозно на целта за постигане на плутониева бомба. И в резултат, част от ценния и оскъден уран 235, излизащ от бета калутроните на Лоурънс в Оук Ридж, е изтичал в сифона в качеството си на суровина за обогатяване и трансмутиране в плутоний в селекционните реактори за целта в Хандфорд, Вашингтон. Така, част от годния за делене уранов запас нарочно е бил отклонен в посока производството на плутоний. Решението е било логично и онези, които са взимали решенията в проект Манхатън, не може да се винят за това. Причината е проста. При кило суровина към кило суровина с боеприпасно качество, кило плутоний ще произведе повече бомби от кило уран. Така че е имало икономически смисъл обогатеният уран да се превръща в плутоний, защото ще са били възможни повече бомби със същото количество материал.

Но през Декември 1944г, след като е преследвал и двата варианта, генерал Лесли Груувс сега бил на ръба да изгуби и двата залога. И нека не забравяме какво тъкмо се било случило в Европа, което още повече вкиснало настроението на "запознатите" в САЩ...

...Там, шест месеца след акустирането на Алианса в Норвегия и стремглавото препускане през Франция, армиите на Алианса се спрели пред границата на Райха. Анализът на Алианското разузнаване категорично уверявал генералите, че вече не били възможни нови военни германски настъпления, и оптимизмът им намирал отражение в общото настроение на гражданите на Франция, Британия и САЩ.

Това настроение било брутално разбито, когато, на 6 Декември 1944г, германската армия и Luftwaffe (военновъздушни сили, бел.прев) се вдигнали на една последна, отчаяна офанзива с тайно стопанисваните резерви в Арденската гора, сцена на триумфа им срещу Франция през 1940г.

В рамките на броени часове, офанзивата разкъсала американските редици, обградила, пленила и въобще опустошила цялата 116-та Американска пехотна дивизия, и дни по-късно, обградила 101-ва въздушно-десантна дивизия при Бастон, и очевидно се канела да премине река Мозел в Намюр. На 28 Декември 1944г, когато било получено съобщението, германската офанзива била задържана, но не и възпряна.

Офицерите от Алианса, които имали достъп до докладите от разузнаването и били "в играта" на проект Манхатън, може би виждали офанзивата като потвърждение на най-големите си страхове: германците били близо до бомба и се опитвали да спечелят време. Ужасната задна мисъл на всеки съюзнически учен и инженер вероятно е била, че след всички военни успехи на Алианса през изминалите години, германците все още можели да спечелят състезанието за бомбата. И ако били в състояние да произведат достатъчно бомби, за да подложат на непоносим натиск който и да е от Западните съюзници, изходът от самата война се поставял под съмнение. Ако, например, германците бомбардирали с атомни бомби британски или френски градове, малко вероятно би било военновременната правителствена коалиция на Чърчил да е в политическо състояние да продължи войната. По всяка вероятност тя е щяла да се срине. Подобен е щял да бъде резултатът и във Франция. А без британските и френските бази да са достъпни за снабдяване и поддържане на чуждо-континенталните операции, американската военна намеса на континента е щяла да стане несъстоятелна, ако не и катастрофална.

Във всеки случай, явно мълва за трудностите на проект Манхатън плъзнала в политическите среди на Вашингтон, защото американският сенатор Джеймс Ф. Байрнс (James F. Byrnes) се светнал за нещата и написал меморандум до президента Франклин Д. Рузвелт, в който потвърждавал, че проект Манхатън е бил считан - поне от някои от "запознатите" - да е в опасност от провал:



СЕКРЕТНО

3 Март, 1945г


МЕМОРАНДУМ ЗА ПРЕЗИДЕНТА
ОТ ДЖЕЙМС Ф. БАЙРНС

Разбирам, че разходите за проект Манхатън наближават 2 милиарда долара, без за сега да има твърдо потвърждение за производствен успех.
Към днешна дата на тайни заседания успяхме да получим сътрудничеството на комитетите на конгреса. Може би ще съумеем да го запазим, докато трае войната.
Само че, ако проектът се окаже провал, ще бъде подложен на безмилостна критика.





Меморандумът на сенатор Байрнс подчертава истинският проблем в проект Манхатън, и истинската, въпреки че със сигурност е била публично неизвестна, военна ситуация в Алианса към късната 1944г и ранната 1945г: че въпреки огромния конвенционален военен успех срещу Третия Райх, Западните съюзници и Съветска Русия можело да се принудят да завършат "наравно", ако Германия въоръжала и използвала атомни бомби в достатъчни количества, за да афектира политическата ситуация в Западния Алианс. След като запасите от обогатен уран вече са били изразходени в решението да се развие повече плутоний за бомба (който, както се оказало, и без това бил недетонируем чрез съществуващите британски и американски запалителни технологии) и далеч не стигали нужното количество за уранова атомна бомба, "цялото предприятие било обречено на провал".



Меморандумът на сенатор Байрнс от Март 1945г до президента Рузвелт


Не просто на провал, а за "запознатите" в късната 1944 и ранната 1945г, възможният провал означавал едно позорно поражение и ужасно кръвопролитие.

Ако запасите от боеприпасен уран към късната 1944 и ранната 1945г били горе-долу наполовина от онова, което трябвало да бъдат след две години изследвания и производство, и ако това на свой ред било причината за загрижеността на сенатор Байрнс, как тогава проект Манхатън се е сдобил с големите оставащи количества уран 235 в няколкото месеца от Март до пускането на "Малкото момче" над Хирошима през Август, само пет месеца по-късно?

Как е било постигнато това, ако действително след около три години производство била произведена само по-малко от половината критична маса боеприпасен уран? Откъде е дошъл липсващия уран 235? И как така е разрешил критичния проблем с възпламенителите за плутониевата бомба?

Разбира се, отговорът е, че ако проект Манхатън е бил неспособен да произведе достатъчно количество обогатен уран в такова кратко време - месеци, вместо години - тогава запасите му трябва да са били допълнени от външни източници, и има само един годен външен източник с нужната технология да обогати уран в такива мащаби...

Този източник е била Нацистка Германия. Но проект Манхатън не е единственият атомен проект, на който му липсва уран.

Явно Германия също е страдала от "синдрома на липсващия уран" в крайните дни точно преди и веднага след края на войната. Само че, проблемът при Германия е, че не става въпрос за няколко десетки липсващи килограма, а за няколко стотин тона.


На този кръстопът си заслужава просторно да цитирам отличното изследване на Хидрик, за да изпъкнат изцяло последствията от този проблем:


"От Юни 1940г до края на войната, Германия е завзела 3 500 тона уранови съединения от Белгия - почти три пъти количеството, което купил Груувс... и го складирала в солени мини в Щрасфурт (Strassfurt), Германия. Груувс се хвали, че на 17 Април 1945г, когато войната вече замира, Алсос (Alsos) прибрал около 1 100 тона уранова руда от Щтрасфурт и още 31 тона от Тулуза, Франция... И той твърди, че прибраното количество било всичко, което Германия някога е имала, изтъквайки, следователно, че Германия никога не била имала достатъчно суровина, за да преработи урана за плутониев реактор, нито пък е имала достатъчно, за да го преработи чрез магнитни техники за разделяне.
Очевидно, ако Щтрасфурт някога е съдържал 3 500 тона и само 1 130 са били прибрани, около 2 370 тона уранова руда били в неизвестност - което отново е два пъти, колкото проект Манхатън е преработил и евентуално е използвал през цялото си военновременно съществуване... Материалът продължава да е в неизвестност до ден днешен...
Още през лятото на 1944г, според историчката Маргарет Гоуинг (Margaret Gowing), Германия вече била рафинирала 600 тона уран до оксидната му форма, това е нужната форма за йонизирането на материала до газ, в която форма вече урановите изотопи могат да се отделят магнитно или термично, или оксидът може да се редуцира до метал, за да се употреби в реактор. Всъщност, професор д-р Рийл (Riehl), който е бил отговорен за целия уран из Германия по време на войната, казва, че цифрата всъщност била много по-голяма...
За създаването на уранова както и на плутониева бомба, в определен момент уранът трябва да бъде редуциран до метал. В случая с плутония, U-238 се метализира; за уранова бомба, U-235 се метализира. Заради трудните характеристики на урана, обаче, този металургичен процес иска чалъм. САЩ се борели с процеса от рано и все още нямали успех в редуцирането на урана до металната му форма в големи производствени количества до късната 1942г. Германските техници, обаче... в края на 1940г, вече били произвели 280.6 кг в метал, над четвърт тон."


Тези наблюдения се нуждаят от допълнителен коментар.



Първо, трябва да се отбележи, че на Нацистка Германия, според най-добрите налични доказателства, са й липсвали близо две хиляди тона уран от нерафинирана уранова руда в края на войната. Къде е отишла рудата?

Второ, ясно е, че Нацистка Германия е обогатявала уран в големи мащаби, като е рафинирала 600 тона оксидна форма за потенциално метализиране още през 1940г. Това би изисквало голямо и посветено усилие, с хиляди техници и пропорционално голямо предприятие или предприятия, за да се постигне обогатяването. Фигурите, с други думи, съвпадат с хипотезата, изтъкната в миналата глава, че фабриката за "Буна" на I.G.Farben в Аушвиц въобще не е била фабрика за Буна, а е била огромна рафинерия за обогатяване на уран. Само че, датата намеква за друг такъв завод, намиращ се на друго място, понеже инсталацията в Аушвиц в действителност не е започнала производство преди определен момент през 1942г.

И накрая, също така изглежда, че германците притежавали огромен запас от метален уран. Но какъв е бил изотопът? Бил ли е U-238 за по-нататъшно обогатяване и разделяне до U-235, бил ли е считан евентуално за суровина за реактор за производство на плутоний, или вече е бил U-235, именно нужният материал за уранова атомна бомба? Предвид твърденията на японския военен аташе в Стокхолм, цитиран в края на миналата глава - че германците може да са използвали атомно или някакъв вид друго оръжие за масово унищожение на Източния фронт около 1942-43г, и предвид показанията на Зинсер, цитиран в първата глава, относно тест на атомна бомба през Октомври 1944г, не може да се отрече, че част от този огромен запас може да също така да е бил U-235, същественият компонент за атомна бомба.

Във всеки случай, тези фигури силно намекват, че германците, към 1940-1942г са били значително по-напред от Алианса в един много важен аспект от производството на атомна бомба: обогатяването на уран, и следователно, това също така намеква, че те са имали значителна преднина в състезанието за действително функционираща атомна бомба в този период. Но фигурите повдигат и един обезпокоителен въпрос: къде е отишъл този уран?



Един от отговорите се намира в мистериозния случай на U-лодката "U-234", пленена от американците през 1945г.



Плакат от Втората Световна война, призоваващ да се събират дарения за каузата на нацистките U-лодки


Случаят с "U-234" е добре известен в литературата за Нацистката бомба и, разбира се, Легендата на Алианса е, че нищо от въпросния материал на борда на U-лодката не е намерило приложение в американския атомен проект.

Нищо не може да е по-далече от истината.



"U-234" е била много голяма минираща U-лодка, която е била адаптирана като подводен боен съд, който да може да носи големи товари. Вземете предвид тогава следния "товарен опис" на много странния инвентар на "U-234":

(1) Двама японски офицери;

(2) 80 златно-облицовани цилиндъра, съдържащи 560 кг уранов оксид;

(3) Няколко дървени касети или бъчви, пълни с "вода";

(4) Инфрачервени безконтактни възпламенители;

(5) д-р Хайнц Шлике (Heinz Schlicke), изобретател на възпламенителите.


Бележка от автора: Двамата офицери били военновъздушния полковник Гензо Шоши, инженер, и военноморския капитан Хидео Томонага. Когато капитанът на "U-234" оповестил намеренията си да предаде подводницата, която тогава пътувала за Япония след германската капитулация, двамата японски офицери извършили харакири, и били погребани в морето с пълни военни почести от германците.
Коментарът на Хидрик относно товарния опис на "U-234" обяснява защо подводницата е била недостъпна за американската преса след капитулацията: "Който и да е прочел първи докладната за тази новина и е разбирал плашещите възможности и потенциалното предназначение на урана, вероятно е бил потресен и е предпочел да замълчи".


Когато товарели "U-234" в Германия преди да се отправи на пътешествието си, радио-операторът на подводницата, Волфганг Хиршфелд (Wolfgang Hirschfeld), наблюдавал как двамата японски офицери изписвали "U-235" върху хартиените обвивки на цилиндрите точно преди да бъдат натоварени на U-лодката. Излишно е да се казва, че това наблюдение е предизвикало всички методи за развенчаване, които скептиците прилагат към свидетелствата за НЛО: ниски ъгли на слънцето, слабо осветяване, разстоянието е било твърде голямо, за да се вижда ясно, и тн и тн. Това не е изненадващо, защото ако Хиршфелд е видял каквото е видял, тогава огромните изводи са очевидни.

Употребата на златно облицовани цилиндри се обяснява от факта, че уранът, силно корозивен метал, лесно се замърсява, ако влезе в контакт с други нестабилни елементи. Златото, чиито радиоактивно екраниращи качества са толкова силни, колкото на оловото, също така е и, за разлика от оловото, много чист и стабилен елемент, и следователно е елементът, който се избира, когато се съхранява или транспортира високо обогатен и чист уран за дълги периоди от време, например морско пътешествие. Така, урановият оксид на борда на "U-234" е бил високо обогатен уран, и най-вероятно, високо обогатен U-235, последният етап, вероятно, преди да бъде направен годен за боеприпасна употреба или да бъде метализиран за бомба (ако вече е бил с боеприпасна чистота). Действително, ако маркировките върху цилиндрите, направени от японските офицери, са били верни, много е вероятно да е бил в последен етап на чистота преди метализиране.

Товарът на "U-234" е бил толкова чувствителен, всъщност, че когато флотът на САЩ приготвял собствения си товарен опис за германската подводница на 16 Юни 1945г, урановият оксид напълно изчезнал от списъка. Многозначително е, че в първата седмица от оповестяването на версията на САЩ за товарния опис на "U-234", продукцията на обогатен уран от Оук Ридж почти се удвоила. Това само по себе си е силно подозрително, тъй като в късния Март месец на 1945г, както вече видяхме, американският сенатор е притеснен за провала на проект Манхатън, толкова много, че пише меморандум по въпроса на президента Рузвелт, и разбира се, вече видяхме, че старшия металург на Лос-Аламоската раборатория посочва, че запасът от делим U-235 е много недостатъчен за критична маса, и ще остане недостатъчен и през следващите месеци.





Заключението следователно е просто, но плашещо: липсващият уран, използван в проект Манхатън, е бил германски, и това означава, че атомният проект на Нацистка Германия е бил много по-напред, отколкото Легендата на Алианса ни кара да вярваме.


Но какво да кажем за другите две точки от странния товарен опис на "U-234", възпламенителите и изобретателят им, д-р Хайнц Шлике?

Вече отбелязахме, че до късната 1944 и ранната 1945г проектът за американската плутониева бомба бил прокобен от една доста гадна математика: критичната маса на плутониевата бомба, "имплодирана" или компресирана от заобикалящите я конвенционални експлозиви, трябвало да бъде задействана в рамките на 1/3000-на от секундата, в противен случай бомбата би се провалила, и би произвела само един вид "атомен съскащ фишек", "радиологична" бомба, произвеждаща много малко експлозия, но голяма доза смъртоносна радиация. Това било скорост, която значително надхвърляла възможностите на конвенционалното окабеляване и обикновените възпламенители, които имали инженерите на Алианса.

Известно е, че късно в хронологията на събитията, водещи до теста Триединство (или Тринити, бел.прев) на плутониевата бомба в Ню Мексико, била въведена модификация в дизайна, засягаща имплодиращото устройство, и модификацията представлявала въвеждането "радиационни отходни канали", позволяващи на радиацията от плутониевото ядро да избяга и да се отрази от заобикалящите я отразители при старта на детонацията, за милиарди от секундата след началото на компресията. Няма възможен начин да се обясни тази модификация, освен въвеждането на инфрачервените безконтактни възпламенители на д-р Шлике в дизайна на американската бомба, тъй като те позволявали на възпламенителите да реагират и да се детонират със скоростта на светлината.


В подкрепа на тази историческа реконструция, съществува комуникация от 25 Май 1945г, от началник военноморски операции до Портсмаут (Portsmouth), където била закарана "U-234" след като се предала. В комуникацията се посочва, че д-р Шлике, сега военнопленник, ще бъде съпроводен от трима военноморски офицери, за да обезопасят възпламенителите и да ги занесат във Вашингтон. Там д-р Шлике очевидно трябвало да изнесе лекция върху възпламенителите под покровителството на "г-н Алварез" (Alvarez), който не бил не някой друг, ами добре известния учен от проект Манхатън д-р Луис Алварез (Luis Alvarez), именно човекът, който, според Легендата на Алианса, "решил" проблема с възпламенителите за плутониевата бомба!

Бележка от автора: Както разгледах в миналата си книга, "Звездата на смъртта от Гиза работи" (The Giza Death Star Deployed), на д-р Луис Алварез се приписват и други странни отличия, бидейки един от учените, за който се твърди, че е замесен в НЛО инцидента в Розуел, в последвалия "Списък на Робертсън" на ЦРУ през 1950г за НЛО-тата и правителствената политика, и в последвалите експерименти с космически лъчи във вътрешността на Втората пирамида в Гиза.


Така че изглежда, че предаването на "U-234" на американците през 1945г разрешило двата най-големи изключителни проблема на проект Манхатън: липсата на достатъчно количество боеприпасен уран, и липсата на адекватни възпламенителни технологии за направата на работеща плутониева бомба. И това означава, че крайното заключение на Легендата на Алианса, че германците били "много по-назад" от Съюзниците в състезанието за атомната бомба е просто екстремно грешно в най-добрия случай, или по-точно е преднамерена лъжа в най-лошия случай. Само че възпламенителите извикват друго плашещо привидение: За каква цел германците са разработвали такива сложни възпламенители? Инфра-червени ракети с топлинни сензори, които те били разработили, е един възможен отговор, и разбира се, имплозивно устройство за компресиране на критична маса е друг възможен отговор.


Но какво за останалия липсващ германски уран, споменат по-рано? Мисията на "U-234" и безценният й товар по този начин повдига определени други въпроси, и подчертава други възможности в това отношение. Факт е, че през войната Германия и Япония разменят офицери и технология на дълги разстояния чрез самолети и подводници - като размяната на технология е било като цяло е била едностранно от Германия към Япония. Можем да си представим, че повечето от тези пътувания - точно както в случая с "U-234" - биха представлявали подобен трансфер на уранови запаси и високи технолоии към Япония. Част от липсващия уран следователно трябва да се търси в Далечния Изток, при японската ядрена програма.

По подобен начин, по време на войната и Германия и Италия предприемат полети на дълги полети до Япония, германците ползвали техните специални тежко-товароносими самолети за дълги разстояния като Ju-290 за полярни полети. Можем да си представим, че тези полети и италианските им варианти са включвали размяната на офицери и технологии, ако не и малки количества суровини. Част от липсващия уран вероятно е попаднал и в ръцете на Съветския съюз, когато руските армии щурмували Източна Европа и онова, което накрая щяло да се превърне в Съветската "източна" окупационна зона в Германия.



Но защо, след като са пътували в радио-тишина от Германия, "U-234" в крайна сметка са се предали с безценния си уран, възпламенители, и "вода", когато очевидната дестинация е била Япония? Това е вълнуващ въпрос и е от онези въпроси, които за жалост не могат да намерят отговор тук, освен само накратко. Отново, превъзходното изследване на Картър Хидрик изтъква една много вероятна хипотеза: "U-234" била предадена на институциите на САЩ по нареждане не на кой да е, ами на Мартин Борман (Martin Bormann), под формата на маневра, измислена така, че да осигури неговата свобода и свободата на други след войната и било част от преднамерен план да се продължат кроежите и изследванията на Нацизма задкулисно. В тази гледна точка, първият видим и ключов елемент е появата на операция Кламер, тренсферът на технологии и учени от разпадащия се Трети Райх към САЩ. Там, германските учени и инженери можели и действително продължили курса на езотеричните си изследвания и разработките на висши технологии и сложни оръжия, с подобен морален и идеологически ефект върху културата като цяло, както се е случило и в Нацистка Германия.




Мартин Борман (Martin Bormann), шеф на партийното нацистко канцлерство и частен секретар на Хитлер



Бел.прев:


Интернационален нацизъм


Следвоенният план на нацистите да контролират финансите, конфликтите, физиката и космоса


Джоузеф Фарел
автор на книгите
Райх на Черното слънце
SS Братството на камбаната
Тайните на Единното поле





И накрая, разбира се, както вече видяхме, част от липсващия уран се оказа в самата германска ядрена програма, обогатен, и рафиниран, и вероятно въоръжен и изпробван - ако не употребен - в самите бомби.

« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:46:40 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
4.

"MEIN HUT ER HAT DREI ECKEN"
[Шапката ми има три ъгъла]

Тестовите полигони


"Все още имаме неща, които трябва да се свършат, и когато са готови, ще обърнат хода на войната".

Адолф Хитлер говори на офицери от германската Девета армия, 13 Март 1945г





А. Необичаен разговор в Нюрнберг

На Трибунала за военните престъпления в Нюрнберг след войната, двама души разменят удивителни реплики - бившият архитект и нацистки Министър на въоръженията Алберт Шпеер (Albert Speer), и г-н Джаксън (Jackson), главният американски прокурор.




ДЖАКСЪН : - Сега, имам една информация, която ми я даде друг, относно един експеримент, който е бил проведен при Аушвиц и искам да ви попитам дали сте чували за това или сте знаели за това. Целта на експеримента била да се намери бърз и абсолютен начин за унищожение на хора без забавяне и без досадните работи по разстрела, обгазяването и кремирането, и ми е казано, че такъв експеримент е проведен и ето в какво се състои.
Било издигнато селище, малко макетно селище с временни постройки и в него били сложени 20 000 евреи. Чрез това новоизобретено оръжие за разрушение, тези 20 000 души били заличени почти мигновено и по такъв начин, че от тях нямало и следа; експлозивът развил температури от 400 и 500 градуса Целзий и ги унищожил без да оставят и следа въобще.
Знаете ли за този експеримент?

ШПЕЕР: - Не, и го считам за абсолютно невероятно. Ако сме имали такова оръжие в процес на разработване, аз е трябвало да знам за него. Но ние нямахме такова оръжие. Очевидно е, че по отношение на химическата война са правени двустранни опити за такива разработки и за всички оръжия, за които човек може да си помисли, защото никой не знаеше коя от двете страни първа ще започне химическа война...




Тази размяна на реплики е забележителна в няколко отношения и особено заради факта, че "експлозивното им съдържание" почти изцяло се игнорира в стандартната история на войната и следвоенното време.

Предните глави представиха доказателства, че е имало голяма, и много тайна, програма за обогатяване на уран в Нацистка Германия, стартираща от около 1940г или ранната 1941г и продължаваща, очевидно без да е възпрепятствана - както намеква предаването на подводницата "U-234" - чак до самия край на войната. Свидетелството на Зинсер отива по-далеч и твърди, че е свидетел на действителен атомен тест, описвайки всички подробности на една атомна бомба: облакът като гъба, ефекти от електро-магнитния пулс, и продължително възпламеняване на ядрените материали в облака. Японският военен аташе в Стокхолм още повече задълбочава историята с неоспоримо фантастичните си твърдения за това, че германците употребяват някакъв вид оръжие за масово унищожение на Източния фронт около 1942г (обсадата на Севастопол в Крим) до 1943г, само дни преди масовата германска инвазия при Курск.

Сега, в Нюрнберг, имаме трето споменаване, че нацистите са употребявали някакъв вид оръжие със страховита експлозивна мощ на изток, този път това се твърде не просто от кой да е, ами американския прокурор на Трибунала. И в този случай е явно, че той преразказва информация, събрана от разузнаване. Заслужава си да поспрем, за да си дадем сметка за последствията от тази размяна на реплики между Джаксън и бившия Райхминистър на въоръженията Шпеер


Ще започнем със Шпеер. Албърт Шпеер (Albert Speer) е бил наследник на д-р Фриц Тод (Fritz Todt) като министър на въоръженията и производството за целия Трети Райх. Постиженията на Шпеер не могат да се отрекат, именно заради неговото усилие да организира огромния индустриален капацитет на нацистите и да се направлява неговата ефикасност, военновременното производство на Германия се увеличило драстично под неговия надзор. Всъщност, Шпеер успял да постигне върхови нива на производителност във всички категории на всички области от германското индустриално военно производство, по време точно на същия период, в който бомбардировките от Алианса също били в кулминацията си.

Методите му за постигане на този подвиг били прости и ефективни: германската индустрия била децентрализирана и разбита на по-малки предприятия и, колкото било възможно, била пренесена в подземни бомбо-укрепени фабрики. Винаги, когато било възможно, се използвали "модуларни" строителни техники. Например, германските U-лодки се произвеждали на модуларен принцип, на части, в такива фабрики надълбоко в континента, и били транспортирани до пристанищата чак при крайното сглобяване. Смъртоносния модел U-лодки XXI с техните екзотични и революционни подводни двигателни системи - позволяващи подводен ход с излишни 21 възела, нечувана скорост по онова време - се произвеждали по този начин (модуларно) в края на войната.



Подземна нацистка фабрика за балистичните ракети V-2




Нацистка подземна база за модуларно производство на реактивните изстребители Хайнкел 162



Но се забелязва, че в коментара на Шпеер отсъства всякаква индикация, че знае за гигантските пропорции на ядрения проект и огромната програма за обогатяване на уран. Колкото и да е била възвишена позицията му в нацистката йерархия, явно Шпеер е бил държан съвсем на тъмно за програмата и не знае абсолютно нищо за какъвто и да е напредък по нея. Причината за невежеството на Шпеер ще бъде адресирана, като му дойде времето (и ще я адресира самият Шпеер!), но за сега е достатъчно да кажем, че германското правителство, както американския си брат, усърдно е компартментизирало ядрения си проект и го е поставило под най-висока секретност (думата идва от английското "compartment", което значи "отделение", компартментизацията е гръбнакът на програмирането на съзнанието, основният принцип във всяко окултно общество, както и основното разбиране за йерархията на учебните заведения, медицинските заведения и правителствените институции, сисоним на термина "фрагментиране", бел.прев)
Но със сигурност, във времето, в което се разиграва тази размяна на реплики мужду него и Джаксън, Шпеер и целият свят вече са чували за атомната бомба. Така явно Шпеер се опитва да замъгли отговора си като пренасочва вниманието към химическата война.


Въпросът за революционен химически експлозива, обаче, не е толкова несвързан с контекста, колкото първоначално изглежда, защото коментарите на Джаксън загатват това, като споменава температури между 400 и 500 Целзий, много по-ниски от температурите, предизвикани от атомна експлозия. Дали Шпеер е замъглявал отговора си, или Джаксън е замъглявал въпроса си?


Въпросът и изказването на прокурора също така подкрепят, общо казано, и още един компонент от нашата развиваща се история, защото той очевидно намеква за употребата на някакво оръжие за масово унищожение, притежаващо огромна експлозивна сила, на изток, и по-специално при или във Аушвиц, местоположението на "фабриката за Буна" на I.G.Farben. Трябва да се отбележи, че нацистите явно са стигнали толкова далеч, че да построят цяло макетно селище и да поставят в него роби от концентрационните лагери, очевидна, въпреки че е варварска, маневра да проверят какви ще са ефектите на оръжието върху постройки и хора. Показанията му, заедно с онези на японския военен аташе в Стокхолм, цитирани в предната глава, дават сериозна следа - която често се недоглежда дори и от изследователите на тази "алтернативна история" на войната - относно природата на нацистките тайни оръжейни разработки и употреба, защото явно изглежда, че при положение, че Третият Райх е притежавал оръжия за масово унищожение с изключителна сила, атомни или друг вид, те ги тествали и употребявали срещу врагове, които нацистката идеология смята за по расово нисши, и това означава, всъщност, че са ги използвали в театъра на военните събития на Източния фронт.

Така стигаме до един спекулативен отговор на най-важния въпрос: Ако германците са имали бомбата, тогава защо не са я употребили? И отговорът е, че ако са я имали, много по-вероятно е било да я употребят срещу Русия, отколкото срещу Западните Съюзници, тъй като войната на Изток е била схващана и предприета от Хитлер като геноцидна война още от самото начало. И тя със сигурност е била такава: цялата половина от всичките близо 50 милиона жертви на Втората Световна война са от Съветска Русия в следствие ефективната нацистка военна машина.

Употребата на такова оръжие на Източния фронт от страна на германците може да обясни защо не се знае много за него, защото е много малко вероятно Сталинова Русия въобще да признае публично такъв факт. Такова публично признание би било пропагандна катастрофа за правителството на Сталин. Изправена пред враг с превъзхождаща тактическа и операционна компетенция в конвенционалните оръжия, Червената армия често е получавала заплахи за екзекуция на собствените войници, само за да се опази реда и дисциплината в редиците й и да се предотврати масовото дезертьорство. Да се признае съществуването на такива оръжия в притежание на смъртния враг на Комунистическа Русия, лесно е щяло да унищожи руския морал и би струвало на Сталин войната, и вероятно дори е щяло да събори правителството му. Напредвайки по-нататък в нашето разследване на германските тайни оръжия, връзката им с нацистката идеология и употребата им на Източния фронт, ще се сблъскаме с още и още примери за странни истории и събития.



За сега обаче, само ще отбележим двусмислеността на коментарите на г-н Джаксън. "Сега, имам...", започва той, "една информация, която ми я даде друг, относно един експеримент, който е бил проведен при Аушвиц..." Когато г-н Джаксън е произнасял тези думи, показанията на Ханс Зинсер вече са били на една година, което може да означава, че самите показания на Зинсер може да са били тази "една информация", загатната от Джаксън, който може нарочно да е подменил мястото на случката. В този смисъл е многозначителен коментара на Зинсер, че тестът е бил проведен толкова близо до населена зона. Ако Джаксън нарочно е сменил мястото на теста, то той не е сменил природата на жертвите. Друга възможност е събитието да се е случило там, където казва че се е случило, "близо" до (при) Аушвиц.







Б. Един маршал, Мусолини и първият предполагаем тестов полигон на остров Рюген (Rugen)

Въпросът за локацията на един възможен германски тест на атомна бомба се повдига от пет много необичайни източника: един италиански офицер, преводачът на един руски маршал, и самият Бенито Мусолини, един американски тежък кръстосвач, и един остров близо до брега на северна Германия в Балтийско море.


Преди той и любовницата му Клара Петачи (Clara Petacci) да бъдат убити от комунистите партизани и по-късно трупа му да бъде провесен от куки за месо и замерян с камъни от побесняла тълпа, Бенито Мусолини, към края на войната, вече не бил нищо повече от марионетка на Хитлер, управляваща една "Фашистка република" в контролираната от Германия северна Италия, и често говорел за германските "чудодейни оръжия":

Чудодейните оръжия са надеждата. Смехотворно е и е безсмислено да заплашваме в този момент, без тези заплахи действително да имат основа.
Добре известните бомби за масово унищожение са почти готови. Само след няколко дни, с най-щателна интелигентност, Хитлер вероятно ще осъществи този страховит удар, защото ще има пълната увереност... Изглежда, че има три бомби - и всяка удивително функциониране. Конструкцията на всяка една е страховито сложна и завършването на всяка една отнема доста време.

Лесно би било да заклеймим констатациите на Мусолини като налудничави и побъркани бълнувания на един фашистки диктатор на прага на поражението, който отчаяно се държи за пропаднали надежди и провалени мечти. Лесно би било, освен ако го нямаше странното съвпадение с някой си Пьотр Иванович Титаренко, бивш военен преводач в свитата на маршал Родион Малиновски, който превеждал капитулацията на Япония пред Русия в края на войната. Както се споменава в германското списание Шпигел (Der Spiegel) през 1992г, Титаренко написал писмо до Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. В това писмо, той докладвал, че в действителност имало три бомби, пуснати над Япония, една от които била пусната над Нагасаки, точно преди действителната бомбардировка, само че не избухнала. Тази бомба била предадена от Япония на Съветския съюз.




Мусолини и един военен преводач на Съветски маршал не са единствените съвпадения, говорещи за "три бомби", защото в един момент може да се е появила дори и четвърта бомба, и може да е била транспортирана в посока Далечния Изток на борда на тежкия кръстосвач на САЩ "Индианаполис (СА 35)", когато въпросния потънал през 1945г.

Тези странни свидетелства още веднъж поставят под въпрос Легендата на Алианса, защото както видяхме, проект Манхатън в късната 1944 и ранната 1945г бил изправен пред критичен недостиг на уран с боеприпасно качество, и тепърва предстояло да разреши проблема с възпламенителите за плутониевата бомба. Така че въпросът е, ако тези доклади са верни, откъде е дошла излишната бомба (бомби)? Това, че тези три, и вероятно четири, бомби били готови за употреба срещу Япония в толкова кратко време, подрива достоверността, освен ако тези бомби не са били военна плячка, заграбена от Европа.


Но най-странното от всички доказателства идва от германския остров Рюген (Rugen) и свидетелството на италианския офицер Луиджи Ромерса (Luigi Romersa), пряк свидетел на теста на германска атомна бомба на острова в нощта на 11-ти срещу 12ти Октомври 1944г, приблизително същата времева рамка, посочена от свидетелството на Зинсер и освен така е приблизително същата област, посочена от Зинсер.

В този контекст е крайно любопитно, че тази времева рамка през 1944г е била отличителен период за пропагандата на Алианса, която постоянно е плашила с атомна бомба. В събота, 11 Август 1945г, в една статия в Лондонския Дейли Телеграф (London Daily Telegraph) се докладва за приготовления от страна на Британия против атомна бомба срещу Лондон от миналата година.




Статията на Лондонския Дейли Телеграф (London Daily Tepegraph) от Август 1945г относно наплашване с атомна бомба в Британия през 1944г

Планове на нацистите за атомна бомба
Британия е готова от година насам

Британия се е подготвила срещу възможността за атака  с атомна бомба от страна на Германия през Август 1944г.
Вече може да се каже публично, че подробности относно очакваните ефекти от такава бомба бяха разкрити в свръх-секретен меморандум, пратен това лято до шефовете на Скотланд Ярд, главните полицаи на провинциалните служби и старшите на службите за сигурност.
Министерството на Домашната сигурност състави подробна схема за бързи и адекватни мерки за справяне с обширното опустошение и многобройните жертви, в случай, че германците успеят да ударят страната с атомни бомби.
Доклади, получени по-рано тази година от агентите ни на Континента, посочват, че германските учени са експериментирали с атомна бомба в Норвегия. Според тези доклади бомбата е била изстреляна с катапулт и експлозията й имала радиус повече от 3 км.
С оглед нашия собствен напредък да измайсторим "атомна" бомба правителството обърна сериозно внимание на тези доклади. Хиляди мъже и жени от полицейските и отбранителни служби бяха държани в готовност в продължение на няколко месеца, докато сигурни агенти в Германия не докладваха, че бомбата е била изпробвана и доказано се е провалила.

Тази статия, изготвена в този вид само два дни след бомбардировката в Нагасаки, и почти година след действителната тревога в Британия, заслужава внимателен поглед.

Първо, най-очевидно, тревогата в Британия явно е била вдигната напълно секретно, защото само силите на реда, на отбраната и медицинския персонал са били вдигнати под тревога. Причината за потайността е очевидна, тъй като ако е била сигнализирана публична тревога, това би подсказало на германците, че близо до германската ядрена програма има шпиони на Алианса, които знаят за тестовете.

Второ, мястото на предполагаемия тест - Норвегия - е необичайно с това, че времето на тестовете е чак две години след нападението на британските командоси над завода за тежка вода Норск (Norsk) в Рюкон. Това може да означава две неща:

(1) Може да означава, че интересът на Хитлер да поддържа войски в Норвегия е имало повече общо с германската ядрена програма, отколкото с нещо друго, понеже, ако докладът наистина е верен, това би означавало, че там се е провеждало широкомащабно германско усилие в посока атомна бомба;
(2) Обратното, докладът може да е бил целенасочено неточен, тоест, може наистина да е имало тест, само че да се е случил другаде.

Трето, тази евентуална "тревога" е продължила от Август 1944г за "няколко месеца" напред, тоест, тревогата вероятно може да е била разтеглена до Октомври, тоест, във времевата рамка на атомния тест, споменат в показанията на Зинсер. По този начин, прегледът на новините подсказва нещо друго: разузнаването на Алианса е знаело, и откровено се е страхувало, от тестовете на германската атомна бомба.

Четвърто, статията споменава, че тестът е бил проведен с бомба, изстреляна от "катапулт". "Бръмчащата бомба" V-I, първото поколение на крилатите ракети, е била изстреляна от големи парни катапулти. Събирайки две и две, излиза, че тестът в Норвегия може да е бил тест на системи за изстрелване на атомни бомби, основани на принципа на V-I, или тест на самата атомна бомба, или тест едновременно и на атомната бомба и на системата й за изстрелване.

С тези мисли наум, стигаме до крайния въпрос. Тревогата била отменена, когато се доказал провала на бомбата. Въпросът е, какво се е провалило? Самата бомба ли? Системата на изстрелване ли? Или и двете?

Отговорът се намира, може би, в друга интересна новинарска статия, която се появила в Британската преса почти година по-късно, в сряда, 11 Октомври 1944г, в Лондонския Дейли Мейл (London Daili Mail):



Октомврийската статия на Дейли Мейл (Daily Mail) относно смущение в Берлинската Телефонна агенция


БЕРЛИН Е ПРИТИХНАЛ 60 ЧАСА
ВСЕ ОЩЕ НЯМА ТЕЛЕФОНИ
СТОКХОЛМ, вторник

Към нощес Берлин все още е отрязан от останалата част от Европа. 60-часовата тишина започна в неделя сутринта - и все още няма обяснение за задържането, което до сега вече трае по-дълго, отколкото кой да е друг път.
Шведския Форин офис не може да позвъни на легацията си в Берлин.
Според непотвърдени доклади голямата криза между Вермахта и Нацистката партия е дошла до кулминация и "може да се очакват огромни събития".
Днешният самолет от Берлин до Стокхолм пристигна с четири часа закъснение. Превозваше само германци, двама от които приличаха на висши държавници. ИЗглеждаха измъчени и бледи, когато шведските репортери ги приближиха, те гневно си разблъскаха път през шведските въздушно-пътнически офиси, мърморейки: "Нищо не можем да кажем".
Германските вестници, пристигнали тук с днешния самолет изглеждат изключително сподавени, с много малки заглавия.
Изтъква се, обаче, от отговорните управления, че ако прекъсването е чисто технически резултат от бомбени поражения, както твърдят германците, до сега е щяло да бъде поправено.



Разбира се ние знаем, каквото не се е знаело през Октомври 1944г: когато се детонира атомна или термоядрена бомба, екстремният електро-магнитен пулс изважда от строя или се намесва в работата на електрическите апарати в километричен радиус от мястото на детонацията, в зависимост от размера на взрива, близостта на електрическата техника до него, и степента на "екраниране", която техниката има. За нормалните, не-военни телефонни линии на Берлин, странното смущение в телефонната служба е обяснимо именно като резултат от такъв електромагнитен пулс. Но това би означавало, че такъв импулс, ако е резултат от тест на атомна бомба, би трябвало да е много по-близо до Берлин, отколкото е Норвегия. Предполага се, че ако телефонните линии на Берлин са поразени от тест на атомна бомба в Норвегия, подобни смущения е щяло да се случат в големите градове, които са били много по-близо до мястото на теста, като Осло, Копенхаген или Стокхолм. А не са споменати такива смущения; явно само берлин е бил пострадал.


Бележка от автора: Има и друго възможно, въпреки че е крайно невероятно обяснение, за липсата на доклади от други градове. Много просто, това може да отразява липса на разузнаване от онези места.



Така, ако тестът на атомна бомба, споменат в статията на Лондонския Дейли Телеграф от 1945г се е случил, тогава трябва да потърсим място много по-близо до Берлин, отколкото Норвегия. Смущението в телефонната служба от статията на Дейли Мейл очевидно подкрепя вероятния тест на германска атомна бомба някъде през Октомври 1944г, по същото време, което се споменава в показанията на Зинсер, и във времевата рамка от статията на Дейли Телеграф за тайната тревога в Британия през Август 1944г, която е продължила "няколко месеца".

Само че статията на Дейли Мейл за смущението в телефонната служба прави и още нещо: тя предполага защо германците може да са счели теста за провал. По онова време ефектите от ядрените взривове - електромагнитен пулс и смущение на електрическата техника, радиоактивност и дъжд от радиоактивна пепел - все още са били доста неизвестни и не добре разбирани. Берлинската телефонна служба е била една от най-добрите, ако не и най-добрата, в света по онова време.

Бележка от автора: До самия край на войната, например, кабелните линии между Токио и Берлин останали отворени, позволявайки на японците да изпращат съболезнования на Нацисткото правителство дори и докато руските танкове газели по улиците на града. Повечето комуникационни линии в Берлин били положени под земята от Дойче Райхспост още преди войната, с ясната цел да се предотврати прекъсване на телефонната служба по време на бомбардировки. Ако смущението на телефонната служба, следователно, е било от ЕМП от ядрена детонация, тогава размерът на взрива е трябвало да бъде относително голям, за да предизвика това продължително прекъсване на телефонната служба на целия град за толкова дълго време, и то при условие, че линиите са били екранирани, бидейки под земята. Другата алтернатива, втори опит за преврат, може да е възможно обяснение, но в никоя литература не се споменава за подобен опит.

Много е вероятно нацистите да са били шокирани от този любопитен резултат от теста на атомното си "чудодейно оръжие", и следователно са го счели за "провал", докато не били проведени повече тестове и докато електромагнитният пулс не бил разбран по-добре. В крайна сметка, не било от полза, така да се каже, да се употреби "върховното оръжие" и да не може да се получи телефонното обаждане за капитулация след употребата му! А за тоталитарната и параноидна Нацистка държава, едно прекъсване на комуникациите от столицата до провинциите, въоръжените сили и окупираните територии, буквално е било невъобразим кошмар, съвършената възможност за държавен преврат.



Накрая, за да завършим лова на вестникарски статии, една интересна верига статии от Лондонския Таймс между 15 Май и 25 Май 1945г описва история за германски военни сили в датския Балтийскои остров Борнхолм (Bornholm), които отказали да се предадат на атакуващите руски сили. Борнхолм се намира на около 150 км от ракетния полигон Пинемунде (Peenemunde), и доста близо до възможния полигон за атомни тестове на малкия остров Рюген близо до Балтийския бряг и пристанищния град Кийл (Kiel).

Тъкмо на този остров италианският офицер Луиджи Ромерса бил гост и пряк свидетел на тест на германското "чудодейно оръжие" в нощта на 11-ти срещу 12-ти Октомври 1944г. След нощно пътуване с кола в дъжда за около два часа от Берлин, Ромерса стигнал до острова с моторна лодка. Според констатациите му пред германските изследователи на атомната бомба Едгар Майер (Edgar Meyer) и Томас Меенер (Thomas Mehner), островът бил охраняван от специален елитен отряд, който само можем да предполагаме, че е бил SS отряд, и че достъпът до острова ставал само чрез специални пропуски, издавани директно от OberKommano Der Wehrmacht (OKW). Тук е най-добре да цитираме думите на самия Ромерса:

Бяхме четирима: двамата ми придружители, човек с работнически дрехи, и аз. "Ще наблюдаваме тест на дезинтегриращата бомба. Това е най-мощният експлозив, която е разработван до сега. Нищо не може да му устои", каза единия от тях. Той едва дишаше. Хвърли бърз поглед на часовника си и изчака до обяд, часът на експеримента. Нашият наблюдателен пост беше на километър от мястото на експлозията. "Трябва да изчакаме тук", нареди човекът с работническите дрехи, "до нощеска. Когато се стъмни, можем да тръгваме. Бомбата излъчва смъртоносни лъчи, от изключителна токсичност. Ефективната й зона е много по-голяма и от най-мощната конвенционална бомба. Около 1.5 километра..."
Около 4:00 следобед, в полумрака, се появиха сенки, идващи към нашия бункер. Това бяха войници, и носеха странен вид "водолазен костюм". Влязоха и бързо затвориха вратата. "Всичко е kaput", каза един от тях, докато сваляше защитното си облекло. В крайна сметка ние също трябваше да облечем бели, груби и влакнести наметала. Не мога да кажа от какъв материал бяха направени, но имам впечатление, че може и да беше азбест, частта за главата имаше слюдено стъкло пред очите.

След като си облякъл облеклото, наблюдаващата група излязла от бункера и отишла до кота нула:

Къщите, които бях видял само час по-рано, бяха изчезнали, бяха натрошени на малки чакълчета и останки, колкото повече приближавахме кота нула, толкова по плашещо ставаше опустошението. Тревата беше със същия цвят на кожата, малкото дървета, които все още стояха изправени, вече нямаха листа.

Има любопитности в показанията на Ромерса, които трябва да споменем, ако това е бил тест на ядрена бомба. Първо, някои от описаните щети са типични за ядрено оръжие: оголването на дърветата, тоталното унищожение на постройките, и тн. Защитното облекло, носено от германските техници, както и поляризираните очила, също са типични. И изглежда, че тестът наистина е бил проведен в "населена зона", с къщи и прочие, подобно на това, което си говорят прокурорът Джаксън и Шпеер, както и коментарите на Зинсер в неговите показания. Само че, Роменса, който очевидно е внимателен наблюдател, пропуска да спомене каквото и да е за синтеза на почвата в силикатни стъклени материали, което също е нормално при ядрен взрив близо до земята.


Но каквото и да е било тествано на Рюген, има достатъчно от характерните белези на атомна бомба, за да може да се каже, че всъщност е било, точно каквото е било. Най-важното е да се отбележи, че съвпада с времевата рамка от показанията на Зинсер и със заглъхването на телефонната служба в Берлин, както и с времето на Британската тревога. Най-накрая, може би е от особено голямо значение, че по време на същата тази времева рамка, Адолф Хитлер най-накрая е подписал заповед за разработването на атомната бомба. В контекста, това може само да означава, че той е дал одобрение да се разработва едно оръжие, което е вече тествано.

« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:47:09 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
В. Трите ъгъла (Dreiecken) и възможния тест на Парадния площад в Ордруф (Ohrdruf)

Едно по-спорно твърдение, обаче, засяга предполагаемия тест на тежка атомна бомба, извършен от SS на Парадния площад и казармите в Ордриф, в южна централна Турингия (Thuringia) през Март 1945г. Както ще видим, тази дата също е значителна. Скоро след Германското обединение през 1989г, отново изплували стари слухове, че SS извършили тест на атомна бомба късно през войната в южна централна Германия, където преди била Източна Германия. Твърди се, че тестът е бил проведен на 4 Март 1945г. Обаче, както скоро ще видим, има още един проблем, свързан с твърдението за този тест близо до Трите Ъгъла.

Частта от историята относно Трите Ъгъла започва с елемент от Легендата на Алианса. Според бившите Последни Германски източници, една от възможните причини за бързото напредване на дивизията на  американския генерал Патън в този регион на Турингия била, че последния генерален щаб на Фюрера (Fuhrerhauptquartier), един комплекс с кодово име "Жасмин" при германците, се намирал в обширните подземни устройства при Йонастал (Jonastal). "Съществува американски документ под номер четири, който ни информира, че последния (Генерален щаб на Фюрера) не е бил при Оберзалцбург (Obersalzburg), а в региона на Ордруф", тоест, в региона на Трите Ъгъла.

Бел.прев: от доста време вече не споменавам анотациите на кой цитат откъде е, всяка една препратка към странична литература и библиография вече е била споменавана поне веднъж в най-първите публикации от тази книга.

Така легендата е създадена: мотивацията на Патън била да пресече пътя на бягство на отстъпващите нацисти и да превземе последния подземен главен щаб на Хитлер, и, предполага се, да залови самия него. Цялата тази постройка била част от обширен комплекс от подземни бази под структурната команда на SS и името й било "S III" - едно наименование, което си има и своите намеци, както ще видим в следващите части на тази книга - и главният щаб на Фюрера бил само една малка част от този комплекс.




Обенгрупенфюрер Ханс Камлер


Проблемът със схващането, че този комплекс е бил просто главен щаб, е че обенгрупенфюрера на SS Ханс Камлер (Obergruppenfuhrer Hans Kammler) - човек, с който ще си имаме много работа по-късно - е бил директно замесен в строежа на всички комплекси в региона още от 1942г, и така е малко вероятно те да са построени просто за главен щаб на Хитлер, защото Камлер е бил директно свързан с най-чувствителните места от изследванията и разработките на тайните оръжия на Райха. Следователно е по-вероятно, че комплексите са били част от огромната империя от тайни оръжейни черни проекти на SS. Тези подземни комплекси не се споменават никъде в оцелелите германски архиви, или дори, както изглежда, не се споменават въобще никъде, и все пак те определено са там и могат да се видят от всички.



Така че какво са изследвали тези комплекси? Почти нищо не се е знаело за тях, докато свидетели и роднините на свидетели не започнали да говорят след Германското обединение. Един такъв човек бил Адолф Бернд Фрайер (Adolf Bernd Feier), който, преди да умре в Аржентина, писал писмо до германските изследователи Едгар Майер и Томас Майер, в което с подробности изнасял знанието си за комплексите, което добил, когато бил част от строителния персонал. Там имало, както твърди Фрайер, комплекси и инсталации, посветени на специални кръгови летателни апарати (!), на "Amerika Raket", интерконтиненталната балистична ракета, способна да достигне САЩ, и изследователски институти за атомни експерименти под ръководството на д-р Курт Дийбнер (Kurt Diebner), и цяла подзебна фабрика за производство на тежка вода!


Но най-важното е, че Фрайер твърди, че "атомното оръжие" е било готово на 2 Юли 1944г!

Бележка от автора: Според твърденията на Фрайер, на 2 Юли 1944г е била готова бомбата, но не и системата й на доставяне, с което вероятно има предвид "Amerikaraket".

Какъв вид атомно оръжие се има предвид? "Мръсна" радиологична бомба, проектирана да разпръска смъртоносен радиоактивен материал върху голяма площ, но далеч не същинска бомба на принципа на ядреното делене? Или самата същинска бомба? Изборът на думи на Фрайер не е ясен. Но едно нещо все пак се откроява, и това е датата 2 Юли 1944г, същият месец, в който е покушението над Адолф Хитлер - много ловко наименовано - "Бомбеният заговор", приблизително две седмици по-късно. Последствието от успешна германска разработка дори и на радиологична бомба може да е една от основните мотивации на анти-Хитлер конспираторите да се опитат да премахнат Фюрера, когато са се опитали, и може да обясни скритата логика в предположението, че Алиансът е преговарял с анти-нацистко (или поне не-нацистко) временно Германско правителство въпреки собствените изисквания на Алианса за безусловна капитулация, защото притежанието на такова оръжие би дало на конспираторите значително предимство в преговорите. И ако конспираторите са знаели за същестувването на оръжието, и за плановете на Хитлер да го доведе до реална употреба, това може да е била последната морална принуда за действие, която е преляла чашата.



Бел.прев: Има филм по истинския исторически случай на "Бомбения заговор" - Валкирия. Някои хора не харесват Том Круз, но мисля че филма е хубав.



Линк за Замунда: http://zamunda.net/bananas?search=%E2%E0%EB%EA%E8%F0%E8%FF&incldead=&field=name



Във всеки случай, най-проблемния аспект на предполагаемия тест на атомната бомба проведен от нацистите в Трите Ъгъла при Ордруф в региона Турингия идва от едно някак специфично, някак фрапиращо, твърдение. Според Фрайер, тестът бил проведен на 4 Март 1945г на стария Параден площад в Ордруф. Там било издигнато малко скеле около 6 метра на височина, на върха на което скеле било поставено малко "атомно оръжие". Оръжието, според Фрайер, било "100 грама", някакви си сто грама!

Бележка от автора: "А-Waffe", употребата на думите отново не е "Atombombe", а е А-waffe, или "А-оръжие".

Бележка от преводача: Летящите чинии се нуждаят от специални оръжия, защото скоростта им е изключително висока, което възпрепятства както прицелването и прихващането, така и обикновената балистика. За летящите чинии е трябвало да се разработят специални лазери, и някои от тези лазери ползват муниции, не всички са на електро-магнитен принцип. Мунициите са радиоактивни материали, от които могат да се правят включително и атомни бомби. Някои от извънземните също ползват лазери с муниции от радиоактивен кобалт (онези от известния инцидент с подземната база в Дълси в САЩ, за който разказва Фил Шнайдер).



Това е едно от най-значителните, и най-проблематичните, твърдения относно истинската природа на нацисткия ядрен проект, направено от някой, за който се предполага, че е бил замесен в това, защото както веднага става очевидно, 100 грама са много по-малко от 50-те килограма критична маса, която както се твърди е нужна за уранова атомна бомба, както видяхме, и е много по-малко от типичната маса за плутониева бомба. Все пак, Фрайер настоява по този въпрос, и също така твърди, че всичките "роби", нещастните жертви от концентрационните лагери, които били принудени да участват в теста, в кръг от 500-600 метра от кота нула, били убити. Това ни дава площ от приблизително 1 до 1.2 километра поражение от взрива, което е приблизително ефекта от модерна тактическа ядрена бомба. Такъв радиус на взрива би искал огромно количество от тогавашните конвенционални експлозиви и това количество доста би надхвърлило стотината грама, които Фрайер твърди за устройството. Тези забележки показват, че "А-Waffe" или "атомно оръжие" всъщност означава пълноценна атомна бомба. Та как можем да обясним изключително малката атомна маса, особено след като проект Манхатън се е стремял към уранова критична маса от около 50 килограма?

Заслужава си сериозно да се замислим върху този въпрос, защото той ни дава и още една възможна следа - ако трябва да приемем това твърдение за точно - за истинската природа на нацисткия ядрен проект. Вече видяхме, че проектът е бил развиван от няколко различни дискретни групи поради причини, отчасти дължащи се на сигурността, и поради причини, отчасти дължащи се на практичната природа на Германската програма. Относно мотива на сигурността, аз вярвам, че групата "Хайзенберг" и знатните имена, свързани с нея, целенасочено е използвана от нацистите като "фронт" група за публична, а именно Съюзническа, консумация. Отбранителният и разузнавателен апарат на SS без съмнение би заключил, и правилно, че тези именити учени биха били високо приоритетни цели на Съюзническото разузнаване за отвличания и покушения. Следователно, много невероятно е нацистите да са концентрирали истински тайни или развития относно атомната бомба изключително в ръцете на тази група. Самото съществуване на Легендата на Алианса за толкова много години след войната е директно доказателство за успеха на този план. Истинското разработване на атомната бомба се е провеждало далеч от търсещите очи на Съюзническото разузнаване, под покровителството на Райхспоста и по-важното - под покровителството на SS.





Вторият елемент от проекта за германската атомна бомба също вече го срещнахме: наблюгането на онова, което е било постижимо по време на войната. Така че, въпреки че германците са знаели за възможностите на плутония и атомната бомба на основата на плутония, и следователно са знаели, че един функциониращ реактор за производство на плутоний за бомби ще позволи на Германия да произведе повече бомби на цената на същата инвестиция от делим материал, те също така са знаели, че по този път е запречен от значителна техническа спънка: самото разработване на успешен реактор. Така че, както преди обсъждахме, те избрали да разработят само уранова бомба, тъй като уранът можел да се обогати до боеприпасно качество без нуждата да се разработва и реактор, и понеже те вече притежавали нужните технологии да осъществят това, ако се приложи масово. Както противовеса си - американският проект Манхатън - програмата, провеждана от SS, разчитала на масово обогатяване на квоти, от които да се отделят и да се пречистят изотопи.

Сега, нека продължим веригата на тези разсъждения. Германия също така се стремяла да може да достави такива бомби на бойното поле под формата на бойни глави върху ракетите си. И това означавало, предвид ограничените си подемни сили, че тежината на бойните глави трябвало по някакъв начин да се намали няколко пъти, за да може ракетите да ги носят. И има и икономически фактор. Знаейки, че индустриалният им капацитет ще бъде опетнен от усилието, дори и с помощта на десетките хиляди роби работници от лагерите, за германците може да е възникна ли друг проблем, един проблем, осветен от знанието им за възможностите, предлагани от бомбите на плутониева основа: Как човек да получи повече бум за една райхсмарка без употребата на плутоний? Има ли начин да се разчита на по-малко уран в пакет критична маса, отколкото е конвенционалното очакване?


И така се връщаме на твърдението на Фрайер за невероятно малкия 100-грамов атомен тест при Ордриф на 4 Март 1945г. Съществува един такъв метод, чрез който много по-малка критична маса от делим материал може да се ползва за направата на атомна бомба: ускорено делене. По същество, ускореното делене просто разчита на въвеждането на някакъв материал, който произвежда неутрони - плутоний, или тежък водород: деутерий, или дори тритий - за да се освободят повече неутрони във верижната реакция, отколкото се освобождават от самата делима критична маса. Това увеличава количеството свободни неутрони, задействайки верижни реакции в критичната маса, и следователно позволява две много важни неща:

(1) Позволява малко по-ниска чистота на делимия материал - който от материална гледна точка не се счита за достатъчно чист, за да бъде с боеприпасно качество без ускорено делене - да се използва в действителна атомна бомба, и,

(2) фактически изисква по-малко делим материал за пакета на критична та маса, за да се направи бомба.





100 грама материал означава възможност за употреба в муниции с конвенционални размери. Обстрелвани ли са били руснаците на Източния фронт с ядрени муниции? Подтиснати ли са били тези факти от Съветската пропагандна машина, за да се предотврати масовото дезертьорство и вероятно падането на правителството на Сталин?


Така че, "ускореното делене" би предложило на Германската ядрена програма практичен начин за увеличаване на броя на използваемите бомби, както и проверен метод за постигане на неконтролирана реакция на ядрено делене на обогатен материал с по-ниско качество. Тогава, може би е доста значително, че свидетелството на Фрайер относно подземните оръжейни фабрики при Трите Ъгъла също така споменава и съществуването на подземна плантация за производство на тежка вода в комплексите, защото тежката вода, разбира се, съдържа атоми на деутерий и тритий (тежки водородни атоми съответно с един или два допълнителни неутрона в ядрото).

Във всеки случай, тестването на устройство с ускорено делене на малка критична маса при Ордриф на 4 Март 1945г поне съвпада с параметрите на Германската ядрена програма и практическите й нужди. Но има и интересни, и интригуващо индиректни, потвърждения на теста. Според Фрайер, самият Хитлер действително бил в главния командващ щаб за кратък период в края на Март 1945г. Знае се, че Хитлер наистина лично е посетил и се е обърнал към офицерите на Девета Германска армия, действаща точно в тази област, през Март 1945г, и им заявил, че все още имало неща, които трябвало да се "довършат", интересен коментар, ако се погледне в светлината на твърденията на Фрайер, че Германия се нуждаела не от бомбата, а от системите й на доставяне. Смислено е, че ако е имало такъв тест, Хитлер ще е присъствал като наблюдател, за да види финалния успех на германската наука, връчваща му "върховното оръжие".


Но може би най-убедителното доказателство за това, че има много повече относно Втората Световна война, отколкото ни се казва, може да се открие в два извънредно странни факта, които произлизат от региона Трите Ъгъла в Турингия в южна централна Германия. Според едно свое твърдение, направено на 20 Март 1968г, в края на войната бившият германски генерал Ерих Андрес (Erich Andress) се намирал в региона на Трите Ъгъла, когато изведнъж дошъл още повече американски военен персонал (те вече били окупирали региона) и дошли с джипове и тежък транспорт, и незабавно наредили всички сгради и къщи в местността изцяло да затъмнят прозорците си, от което можем да заключим, че американците са извозвали нещо от зоната, което е било много ценно за тях, нещо, което не са искали никой да вижда. Вторият странен факт е дори по-любопитен, защото е факт, че, от всички райони на модерна Германия, регионът Турингия, именно в зоната на Йонастал и Ордруф, е районът с най-висока концентрация на фонова гама радиация в цяла Германия.

Така че, за кавко наистина става дума в уникалните разменени реплики между бившия Министър на въоръженията Алберт Шпеер и главният американски проеурор Джаксън в Нюрнберг?



Главният архитект и Министър на въоръженията на нацистите Алберт Шпеер (Albert Speer) (най-дясно) в свитата на Хитлер


Това, че Джаксън е наясно с информация, подобна по съдържание на доклади, които едва наскоро бяха разсекретени, става ясно от въпроса му. Това, че тази информация засяга истинската природа на германските ядрени изследвания - които изглежда са били поразителни постижения, напълно в противоречие със следвоенната Легенда на Алианса - сякаш също е ясно. И че Алберт Шпеер изглежда или няма желанието да говори за тези изследвания откровено, или просто въобще не знае за тях, също не може да се отрече. По този начин, въпросът на Джаксън явно намеква за тест, който е в знанието на Шпеер относно програмата и който се отнася до съучастничеството му в двата теста при Рюген и Ордруф. Ако Министърът на въоръженията на целия Трети Райх не е знаел нищо за това, тогава наистина си имаме работа с черен Райх в черния Райх, звяр в корема на звяра, за който дори и висши нацисти като Шпеер са знаели много малко, ако въобще са знаели.



Голямата тайна на Втората Световна война, тайната която тържествуващите Съюзници и Руснаци искат да запазят до ден днешен, е че Нацистка Германия безспорно първа е достигнала атомната бомба и безспорно е била, за кратко време преди края на войната, най-първата ядрена сила в света. Но защо Съюзническата и Руската потайност продължават дори до ден днешен? Отговорът на този обезпокоителен въпрос ще бъде обсъден по цялостно в следващите глави на тази книга, защото отговорът, колкото и да е обезпокоителен, засяга много повече от някакви си атомни оръжия.

Но защо нацистите не са използвали бомбите си, ако са ги имали? Отговорът на този въпрос вече беше отчасти адресиран в тази глава: ако са използвали някакви оръжия за масово унищожение, ядрени или други, много по-вероятно е да са ги използвали по начин, съответстващ на расистката им геноцидна идеология, както и срещу врага, който е бил тяхна най-голяма военна заплаха: на Източния фронт, срещу Съветския съюз, където параноидният Сталински режим с ненавист би признал пред света или пред собствения си опустошен от война народ, че е изправен пред враг със сразяващо технологично превъзходство. Такова признание вероятно е щяло толкова да деморализира руснаците, които вече са били принудени да похарчат реки от собствената си кръв във всяко едно сражение срещу Вермахта, че самият Сталински режим може би е нямало да оцелее от такава искреност. Но защо не са ги използвали срещу Алианса в последните етапи на войната, когато военната ситуация е ставала все по-отчайваща? Съществуват всички индикации, че нацисткото върховенство е обмисляло тъкмо такава операция...


λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
5.

Странни карти, странни полети и неизвестни товари



"Герлах продължава с обясненето си, че нацистката партия явно смятала, че работят върху бомба, и разказва, как партийните хора в Мюних (Munich) ходели от врата на врата на 27ми или 28ми миналия Април, казвайки на всички, че на следващия ден атомната бомба щяла да се употреби."

Джереми Бернщайн (Jeremy Bernstein), "Урановият клуб на Хитлер: Тайните записи от Фарм Хол"




САЩ са били в най-уникалната позиция сред всички сили, замесени във Втората Световна война. За последен път в историята САЩ са могли да предприемат военни операции в глобален мащаб относително без страх от ответна реакция спрямо тях. Градовете и фабриките им са били доста отвъд обхвата на който и да е известен вражески бомбардировач. Още повече, че по-голямата част от индустриалния капацитет е бил съсредоточен във вътрешността на континента, далеч от североизточните Атлантически щати както и от Тихоокеанския бряг. Според конвенционалното знание, което се преразказва безброй пъти в множеството стандартни истории на войната, САЩ не се били страхували от абсолютно нищо от Нацистка Германия, нито от "тактическата ориентация на Луфтвафе", нито от мижавия й флот. До ден днешен много американци, дори и онези, които са като цяло запознати с операционните подробности на Втората Световна война, вярват, че Германия не е имала въздухоплавателни средства, способни да достигнат САЩ и да се върнат в Европа, камо ли да носят достатъчно тежко снаряжение, или пък да са достатъчно на брой, за да имат някакво военно значение.

Всичко това се променя, обаче, ако Германия е притежавала атомната бомба и ако е притежавала въздушно средство, способно да я достави и да се върне в Европа. В този случай е нужен само един бомбардировач, който да нанесе значителен военен и психологически удар срещу САЩ. Била ли е постижима такава операция? Имала ли е Германия такъв въздушен транспорт, поне с възможност да бъде модифициран да носи атомна бомба? Има ли индикации, че такива разработки и операции са били планирани от нацистите?


 

Бел.прев: А как ви звучи атомна бомба, хвърлена от нацистко НЛО? Да, това е съвсем реален самолет - нацисткият Horten 229, бил е все още в разработка и не е успял да влезе в употрeба преди войната да приключи. Напомня ли ви на нещо? Наистина ли мислите, че американците могат сами да измислят своя Stealth? Повече за "Стелт" по-долу.













А. Необикновената карта на Оберкомандването на нацистките военновъздушни сили (Oberkommando der Luftwaffe)




През 1943г Върховното командване на Луфтвафе (Oberkommando der Luftwaffe) извършило твърде необичайно проучване. Проучването представлявало една карта, карта на остров долен Манхатън. На картата са отбелязани концентрични кръгове, описващи радиусите на взрива и на топлинната вълна от атомна бомба, детонирана над Ню Йорк. Но най-необичайната черта на това "проучване" е, че показва детонирането на атомна бомба от калибър 15-17 килотона, приблизително същия калибър като урановата бомба "Малкото момче", пусната над Хирошима, една странна "случайност" от поредицата "странни случайности", която от известно време разглеждаме.

Намеренията на Луфтвафе са доста очевидни и ясни. Унищожението на финансовия и бизнес център на Ню Йорк само по себе си би било безпрецедентен военен и психологически удар срещу Американската военна кампания. Още повече, че при положение, че Ню Йорк е бил важна точка на отпътуване на американските стоки и войници, както и военноморска база, и транспортен възел за целия Американски североизток, щетите от такъв удар биха били отвъд всяко изчисление.

За нацисткото командване такъв удар би имал военен и политически смисъл. Това категорично би демонстрирало на САЩ, че Германия е имала възможност да разгърне значителни военни операции срещу основния Американски континент, и то с такива нива на разрушителна възможност, които биха били военно, икономически и психологически опустошителни. От тяхна гледна точка, на такъв удар вероятно се е гледало като на отслабване на американската решителност и може би, след поредица от подобни удари срещу забележителни цели като Бостън, Филаделфия, Вашингтон или Норфолк, би довело до излизането на Америка от войната, след което Британия щяла скоро да я последва. Тогава войната срещу Съветския съюз можело или да се продължи безмилостно до неминуемата Съветска капитулация, или като минимум, поне да се договори мир, силно облагодетелстващ Райха.

Следователно, през Октомври 1943г такова едно проучване било изкушаваща перспектива. Но има ли някакви индикации "проучвателната карта" на OKL да е била нещо повече от проучване? От доказателствата, представени до сега, отговорът очевидно е, че Луфтвафе не е извършвало просто типичните кадрови обучения, които всички сили извършват, дори по време на война. За Луфтвафе, проучването е била практическа и свойствена постижимост.




"Предпроектното проучване" на OKL за атомен взрив с размерите на Хирошима над остров Манхатън в Ню Йорк


Само че какво да кажем за твърденията на Фрайер, че бомбата е била готова, но системите за доставянето й не били? Без система за доставяне Германският Вермахт можел да има всичките бомби, които поиска, но те биха били безкрайно безполезни, скъпи играчки, без реален начин да се доставят до най-значимите военно и икономически силни противници.







Ранна скица на Хайнкел "Т" (Тайфун) (Heinkel "T"), ползващ за двигател вортексния мотор "Репулсин" на Виктор Шаубергер











Б. Странни полети


Имали ли са германците някакви стратегически бомбардировачи или самолети, способни да достигнат Северния Американски континент със значително снаряжение, след което да се върнат в Европа? Освен сравнително добре известния Месершмид 264 (Messerschmitt 264), бомбардировач с четири двигателя, който изглежда прекалено подобен на американския B-29, за да е случайност, Германия е имала малка бройка тежко-товароносими въздушни транспортни средства на супер-дълги разстояния, включително и четири двигателния Джънкърс 290 (Junkers 290) и масивния му братовчед с шест двигателя, Джънкърс 390.





Бомбардировача Джънкърс 390 (Junkers 390)







Само два от тези масивни самолета са построявани някога. Джънкърс 390 представлява една странна случайност тук (и по-късно) в нашата история, защото през 1944г, един такъв Ju 390 излита от Бордо (Bordeaux), Франция, и прелява на 18 км от Ню Йорк, фотографира небето над Манхатън, и се връща обратно, един нон-стоп полет за 32 часа. В контекста на ядрения проект на SS, този полет е бил нещо повече от предпроектово проучване. Фото-разузнаването е можело да служи единствено за идентифициране на мишените. А самият полет, до 18 км от града, лесно може да е бил с цел проверка на американската въздушна защита и реакции. Във всеки случай, фактът, че такъв полет се е прибрал благополучно, може само да посочи, че Американските военновъздушни сили просто въобще не са очаквали посещение от Луфтвафе, нито под формата на разузнаване, предпроектово проучване, или нещо друго.








"Amerikabomber" Месершмид 264 (Messerschmitt 264) на дълги разстояния. Забележете любопитната прилика с Бойнг В-29 Суперфортрес (Boeing B-29 Superfortress)







В. Неизвестни товари и едно любопитно летище


Ju 390 и по-малкият му четири двигателен братовчед Ju 290 ще изиграят друга важна роля в следващите части на тази книга. Но може би са имали роля, предвиждана за тях, в контекста на друг малко известен, но въпреки това важен, факт. През 1945г Луфтвафе завършва построяването на едно огромно летище близо до Осло, Норвегия, способно да борави с големи самолети като Ме 264, Не 177 и Ju 290 и 390. В една статия от Юнското издание на Вашингтон Пост (Washington Post) от 1945г, доклад, идващ от главния щаб на 21-ва Армейска група, подчертава плашещото откритие, което очаквало военния персонал на Алианса, дошъл да окупира Норвегия след като германските сили се предали:

Офицерите от R.A.F (военновъздушните сили на Британия, бел.прев) казаха днес, че германците почти били завършили приготовленията да бомбардират Ню Йорк от "колосално летище" близо до Осло, когато войната приключила.
"Четиридесет гигантски бомбардировача с обхват 10 500 км били открити в тази база - най-голямото летище на Луфтвафе, което съм виждал", казал един офицер.
"Те бяха нов вид бомбардировач, разработен от Хайнкел. В момента се разглабят за изучаване. Германските наземни екипи казали, че самолетите били държани в готовност за мисия до Ню Йорк."

Добре известно е, че Хайнкел предприел специални модификации на своя Не 177 тежък бомбардировач с четири двигателя късно през войната, адаптирайки го да носи големи атомни бомби, радиологични бомби, и биологични и химически бомби. В контекста на ядрената програма на SS и по-ранни полет на Ju 390 от Франция през 1944г, обаче, една цел веднага става явна. Загубата на Франция към силите на Алианса през 1944г лишило Луфтвафе от големите френски летища. норвегия, обаче, както вече казахме, останала в ръцете на германците чак до фактическата им капитулация, и така е представлявала единствената останала операционна база на германците за всякакъв вид офанзиви срещу Северния Американски континент.

Наличието на такова летище и преднамереното му построяване толкова късно през войната също така подсказва връзка с ядрената програма на SS по един напълно различен начин, тъй като постояването му най-вероятно би попаднало под юрисдикцията на Строително-работната катедра на SS, която е била под управлението не на кой да е, ами на SS Обенгрупенфюрер Ханс Камлер. Също така е значително, че юрисдикцията над всички самолети за дълги разстояния също е била в ръцете на Камлер към края на войната, което също свързва безценните бомбардировачи на дълги разстояния на летището до Осло с Камлер. Още повече, че Майер и Меенер (Mayer, Mehner) спекулират, че поне две атомни бомби са били построени и вероятно транспортирани на борда на "U-234". Според тях, предаването на U-лодката на американските власти по този начин не само снабдило проект Манхатън с много необходимите му наличности обогатен уран, но е твърде възможно също така да го е снабдило и с две напълно функциониращи атомни бомби.

Професор Фридрих Лахнер (Friedrich Lachner) 20 години е бил асистент на професор Махе (Mache) в Катедрата по Техническа физика на Техническия университет във Виена. Запознат с аспектите на германската ядрена програма, Лахнер се разтоварил от бремето на знанието си пред изследователите Майер и Меер. Сред неговите твърдения били и такива, че SS транспортирали поне една завършена бомба от Турингия до Залцбург към края на войната.

Бележка от автора: [Mayer and Mehner, "Das Geheimnis"], стр. 81. Лахер също така негласно твърди, в писмото си до Майер и Меер, че бомбата, пусната над Хирошима, била германска (стр. 82). Лахер констатира, че имало не по-малко от петнадесет атомни бомби в германски ръце в края на войната. Отново, на пръв поглед, това прилича на развихрена фантазия, освен ако те вече не били усъвършенствали техниката на ускореното делене. Историята за бомбата от Залцбург може да не е фантазия, защото американските танкови части оперирали в областта в края на войната, подкрепяйки стремежа на Патън към Пилсен и Прага.

Писмото на Лахер е интригуващо поради две причини. Първо, защото потвърждава съществуването на голяма атомна бомбена програма в региона на Трите Ъгъла, и потвърждава твърденията на Фрайер за успешен тест през Март 1945г. Споменавайки транспортирането на такива оръжия навън от района, той придава малко достоверност на идеята, че "U-234" може да е била използвана за транспортирането на поне едно такова оръжие до Норвегия.

Бележка от автора: Италианският офицер Луиджи Ромерса също така споменава, че руснаците пленили две такива бомби ("Das Geheimnis", стр. 105)




Но в писмото на Лахнер до Майер и Меер се съдържа и едно още по-любопитно твърдение, и с него, започваме да се приближаваме до дори още по-ужасяващите потенциали на военновременните тайни нацистки оръжейни изследвания. Цитирайки писмото на британски шпионин зад граница, който е бил добре осведомен за многопластовата природа на германската ядрена програма, и който е бил наясно с "третия екип, който търсел друг начин" за направата на бомба (ускорено делене), той след това споменава и "четвърти екип":

Бележка от автора: [Mayer and Mehner, "Das Geheimnis"], стр. 89. Трябва да се отбележи, обаче, че името на този "добре известен" британски шпионин така и не се споменава.

Да, и освен това го имаше и четвъртия екип, за който чухме слухове по време на последната фаза на войната. Това със сигурност беше толкова сенчесто и фантастично, че човек можеше само да го тълкува като някаква маневра. Но след войната стана ясно, че светът на косъм е избегнал колосална катастрофа... Този четвърти екип целодневно работел в едно чудовищно поле. И като казвам това, искам да кажа, че експериментирали с неща, които една добре информирана публика на ден днешен би сметнала за немислими и невероятни, и следователно въображаеми. Опитвам се да подчертая, че тези специалисти работели с концепции, които напълно изоставили конвенционалните закони на физиката.

Бележка от автора: След това агентът споменава, че не е сигурен в ръцете на коя от Великите сили е попаднала тази технология.



Майер и Меер след това посочват последствията от забележките на шпионина в една ера, която отдавна е свикнала да мисли в контекста на разрушителната сила на водородните бомби:

Това, че германците са работели върху атомна бомба, никой вече не може да поставя под съмнение, но това, че също така са имали и екип, който е работел върху унищожението на света, е невероятна мисъл. Това може само да означава, че е съществувала оръжейна система, която е имала огромен обхват и степен на ефикасност, която е далеч отвъд технологията на ядрените оръжия. Дали Третият Райх наистина са подготвяли Апокалиптичното оръжие? И ако е така, къде е тази технология днес? Била ли е открита от Алианса или се спотайва дълбоко под земята, чакайки да бъде преоткрита? Ако такова Върховно Оръжие вече съществува от повече от петдесет години, тогава е уместно да се запитаме с какво, действително, разполагат военните днес?

Бележка от автора: Също е адекватен въпрос да се запитаме чии военни го притежават, или пък друго - дали е притежание на някаква като цяло неизвестна група?


Истинността на тези потресаващи твърдения изглежда, че се потвърждава от кратък коментар, произнесен от Адолф Хитлер, на събрание на елита на Оста през АПрил 1944г. Отново според италианския офицер Луиджи Ромерса, който е присъствал, когато Хитлер направил тези коментари, Фюрерът

се резходи из залата и каза, "Имаме невидими летателни апарати, подводници, колосални танкове и оръдия, невъобразимо мощни ракети, и бомба, чиято функция ще удиви целия свят. Врагът знае това, и ни обсажда и се опитва да ни унищожи. Но ние ще отговорим на това разрушение с буря и това ще извършим без да отприщим бактериологична война, за която също сме подготвени... Всички мои думи са най-чистата истина. Това вие ще видите! "



Бактериологична война? Бомби с невероятна функция? Екипи от специалисти, работещи в области, които отричат конвенционалните закони на физиката, заплашващи с глобална катастрофа?

Това не е онази картинка, в която Германия си играе с V-I жужащи бомби, V-2 с ограничен обхват и стратегическа стойност, непохватни и закъснели опити за построяване на работещ атомен реактор и олюляваща се на ръба на тоталния срив, в която сме накарани да вярваме. Всички представени до този момент доказателства навеждат на обратното заключение, че като минимум, Третият Райх е притежавал функциониращи атомни бомби и се е готвел да ги използва срещу Запада, освен ако вече не ги е използвал срещу Русия.

Така че товарите, предназначени да излетят от Норвежкото летище, може не само да са били ядрени, ами нещо много по-ужасяващи. Пътят през ядрените програми на Нацистка Германия вече ни отведе до някои много неочаквани места и развития, развития възможни единствено поради скорошното Германско обединение и декласифицирането на германски, британски и американски архиви, което предизвика, подсказвайки, че зад ядрената програма се спотайва нещо много по-голямо и много по-чудовищно.

Във всеки случай, сега изглежда ясно защо, въпреки констатацията на Опенхаймер (Oppenheimer) в средата на Май 1945г, че най-ранната възможна атомна бомба е била през Ноември 1945, Америка е успяла да преодолее всички проблеми с възпламенителите и недостига на делим материал само за два месеца след Германската капитулация.

Бележка от автора: Многозначително е, че Опенхаймер прави тези констатации преди пленяването на "U-234".




Статията във Вашингтон Пост от 29 Юни 1945г относно летището на Луфтвафе в Осло и четиридесетте бомбардировача на големи разстояния.

« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:47:45 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
6.
Странният случай с изчезващите генерали:
SS Обенгрупенфюрер д-р инж. Ханс Камлер и генерал Джордж С. Патън



"Пилсен и фабриката на Шкода бяха превзети от Бойна команда Б Трета бронирана дивизия, същият отряд, който превзе уникалния метрополис на Камлер, със съкровищницата му от ракети и реактивни двигатели, на 11 Април в Нордхаусен (Nordhausen) в Саксония."

Том Ейгъстън, "Грешка! Как САЩ издадоха нацистки супер-тайни на Русия" [Tom Agoston, "Blunder! How the U.S. Gave Away Nazi Supersecrets to Russia"]






Втората Световна война свършва в Европа, когато бронираните дивизии на Трета армия и американския генерал Джордж С. Патън се гмуркат дълбоко в клатещия се Трети Райх и се втурват към Арнщад (Arnstadt) в Турингия и към грамадната фабрика за муниции на Шкода при Пилсен, Чехословакия. Този факт, на който се обръща малко внимание, свързва двамата най-известни и силни генерали на цялата Война и може би предоставя основа за спекулации относно истинските причини за мистериозната смърт на единия и за еднакво мистериозната "смърт" на другия.



Легендарната фабрика на Шкода в Пилсен
"Предприятието Шкода било един от най-големите европейски индустриални конгломерати на 20ти век..."
"Във фабриката на Шкода в Пилсен всичко се правело в огромни мащаби - всички площи били покрити, механичните чукове тежали по сто тона всеки, 30 000 човека се трудели и потели за добри заплати; въртял се огромен капитал..."


Въпросните генерали са генерал Патън, добре известен във военната история и най-известният и кадърен полеви командир на Америка по време на войната в Европа, и SS Обенгрупенфюрер д-р инж. (доктор на инженерството) Ханс Камлер, днес малко известен на ортодоксалната история, архитект на презрените лагери на смъртта в Аушвиц, отговорен за взривяването на Варшавското гето и, до края на войната, пълномощникът за всички тайни оръжейни изследвания на Третия Райх, отговорен пряко пред Райхсфюрер SS Хайнрих Химлер и пред самия Адолф Хитлер.




Генерал Джордж Патън (George S. Patton) и SS Обенгрупенфюрер Ханс Камлер (Hans Kammler)




Камлер (на заден план) и Химлер (най-дясно)







А. Въведение: Преоткриването на SS Сондеркомандосите (SS-Sonderkommando), Камлер, и едно засичане с "Легендата"


"Започвайки през 1938г и през цялата Втора Световна война, SS стартира процедура, при която офиси и екипи на SS могат да сформират по-малки под-екипи, познати като SS-Сондеркомандоси, за изпълнение на специални задачи и действия, което включвало и изпращане на въоръжени сили в полеви условия за извършване на широкомащабни екзекуции. Употрeбата на Сондеркомандосите била широко разпространена и според бившия SS Щурмбанфюрер Вилхелм Хьотл (Wilhelm Höttl), дори командването на SS не знаело колко точно Сондеркомандоси постоянно се формирали, разформировали и пре-формировали за различни задания във всеки един момент, особено на Източния фронт."
Уикипедия


Както се посочва в миналите глави, има някакво тяло в Третия Райх, което явно е координирало изключително чувствителните и тайни оръжейни разработки и проекти, и което включително е надзиравало и голямата програма за обогатяване на уран на Германия. Само че това тяло, както в последствие ще видим, е било отговорно за доста повече от това. В този момент е нужно да споменем нещо за него, обаче, защото сега то директно излиза на сцената в спекулативната възстановка на странната смърт на единия и на изчезването на другия от тези двама много важни генерали.




Това тяло за първи път излезе на светло по време на отзвука от Втората Световна война, през 1950г, в серия публикации в Западна Германия, и в книга на бившия германски майор Рудолф Лусар (Rudolf Lusar). Тези публикации твърдяха, че Нацистка Германия била създала и успешно изпробвала "необикновени" летателни апарати, включително летящи дискове или чинии. Така се роди "Нацистката легенда" за "истинския произход" на НЛО-тата. В следващите части на книгата ще говорим повече за тази Легенда. Тук е достатъчно да отбележим, че Нацистката легенда поддържа вярването, че тази тайна разработка се е случила под директния надзор на SS.


Твърденията за ултра-свръхсекретно тяло, координиращо и контролиращо нацистките тайни оръжейни изследвания във финалните години на войната обичайно се отхвърляха, заедно с по-сензационния компонент на самите "летящи чинии". Освен това, беше лесно да се отхвърлят тези твърдения, защото се основаваха на изолираните показания на един разочарован германски майор с явни нацистки симпатии (Лусар) и показанията на един или двама "очевидеца", които се появяваха, за да потвърдят историята, като всеки си имаше своите сенчести асоциации.

Всичко това постепенно започна да се променя, обаче, от поредица събития, обхващаща публикуването на една книга от бившия британски офицер от разузнаването Том Ейгъстън (Tom Agoston), през 1985г, и самото Германско обединение през 1989г, което направи камара архиви от бившата Източна Германия достъпни за изследователите. Редица книги се появиха в Германия, откакто Обединението даде достъп до тези архиви, и освен всичко това, недостъпните преди секретни подземни инсталации и комплекси на SS най-накрая бяха отворени за публиката. Подпомогнати и подстрекани в усилията си от декласифицирането на няколко документа в САЩ, извършено от администрацията на Клинтън, германските изследователи започнаха да сондират информацията, да сглобяват пъзела и да предлагат една вледеняваща картина на реалното състояние на нацистките военновременни изследвания и огромното несъответствие със следвоенната Легенда на Алианса. Това огромно количество свършена работа е почти изцяло игнорирано в Северна Америка.

Бележка от автора: Най-видните германски източници на тази история след Обединението са поредицата на Фридрих Георг (Friedrich Georg) за тайните оръжия, поредицата "Обсадните оръжия на Хитлер" ("Hitler's Siegeswaffen") в три тома; и изследванията на Едгар Майер (Edgar Mayer) и Томас Меенер (Thomas Mehner), "Мистерията на германската атомна бомба" ("Das Geheimnis der Deutschen Atombombe"); "Атомната бомба и Третият Райх" ("Die Atombombe und das Dritte Reich"); "Хитлер и "бомбата" ("Hitler un die ,,Bombe"); "Harald Fath's 1945 -Tthuringens Manhattan Projekt ami Geheime Kommandosache - S III Jonastal und die Seigeswaffenproduktion" на Харалд Фат (Harald Fath).
Също не бива да се пренебрегва и "Тайната война на Япония: Състезаването с времето за построяването на японска атомна бомба" на Робърт Уилкокс (Robert K. Wilcox, "Japan's Secret War: Japan's Race against Time to Build its Own Atomic Bomb"), защото последната книга недвусмислено повдига въпроса откъде Япония се е сдобила със способността си да обогатява уран и със запасите си от уран (вижте Глава 7 от тази книга). Също е важна и "Тайни технологии, Чудотворните оръжия и земния аспект на НЛО феномените" на Карл Хайнс Цунек (Karl Heinz Zunneck, "Geheimtechnologien, Wunderwaffen und die irdischen Facetten des UFO-Phanomens").



Работата на Ейгъстън беше първата индикация от "мейнстрийма", че може да е имало някаква истина в Нацистката легенда. Ейгъстън разкри историята си за първи път след като източникът му, не друг, ами близък познат на Камлер във фабриката на Шкода, д-р Вилхелм Вос (Wilhelm Voss), умря. Както твърди Ейгъстън, историята, която Вос му разказва в края на войната, му е била доверена като тайна.

Както Ейгъстън някак саркастично отбелязва, Камлер се надувал с почти перфектната си "корпоративна автобиография" и с документираната си тапия за "всестранен управленец" и "лоялен колега":

Един модерен мениджър-консултант, търсещ талантливи хора и "абсолютни професионалисти с пълна отдаденост", със сигурност би се впечатлил от необичайната автобиография, която Камлер би могъл да подаде. Той могъл да предложи "опитно досие" за "много висши назначения" и показвал умения в налагането на "планове за агресивно развитие"...

В Третия Райх, в рамките на няколко години, броя на позициите, на които бил последователно назначаван, бил феноменален.

Сред тези "висши постове", на които Камлер бил назначаван, са:

(1) Операционен контрол на тероризиращите бомбардировки с V-I и V-2 над Лондон, Лиеж, Брюксел, Антверпен и Париж;
(2) Операционен контрол на всички изследвания и на цялото производство на ракети, включително на V-2 и на интерконтиненталните балистични ракети A9/10;
(3) Надзор на дизайна и построяването на "първите в света бомбо-защитени подземни фабрики за самолети и ракети", включително фабриките за производство на реактивните двигатели и на Месершмит 262;
(4) управление на SS Катедрата по изграждане и благоустройство, катедрата която се занимавала с всички големи строителни проекти за Райха, включително лагерите на смъртта, "фабриките за Буна", и снабдителните пътища за германските инвазионни легиони в Русия;
(5) Дизайн и построяване на първия в света подземен тестови полигон за ракети;
(6) Командване, контрол и координация на всички тайни оръжейни изследвания на Третия Райх до края на войната.

Този изкривен и усукан административен гений за първи път влиза в полезрението на Химлер и Хитлер с "блестящ ръчно оцветен дизайн за концентрационния лагер в Аушвиц, който той в последствие построил. По-късно бил привикан за съветник по увеличаването на дневната резултатност на газовите камери от 10 000 до 60 000".

Всичко това показва не само, че Камлер е касапин, но и че към края на войната Хитлер определено бил "концентрирал повече власт в ръцете на Камлер, отколкото някога е поверявал на един единствен човек". Ако трябва да се сравнява позицията на Камлер със сходна хипотетична позиция в бившия Съветски съюз,

такава позиция би означавала, че генералът, който командвал ракетите SS-20 в Европа и Азия (главният командир на Стратегическите ракетни сили) също би оглавявал изследването, разработването и произвеждането на ракети. Освен това, той би оглавявал производството на всички модерни самолети за Червените военновъздушни сили и би имал върховно управление над мамутските цивилни инженерни проекти или производствени центрове в минусовия климат на Сиберия. Накрая, но не на много последно място, той би управлявал националната мрежа от гулаци. За да опонира на позицията на Камлер в SS, Съветският генерал, държащ всички тези пъстри управления, също така би трябвало да бъде трети в йерархията на КГБ.

Действително, трябва да добавим и списъка на Ейгъстън, защото такъв Съветски генерал също би трябвало да бъде начело на координацията на всички най пост-ядрени и супер секретни постижения и научни изследвания и черни проекти в целия Съветски съюз. Така всички линии на нашето разследване се кръстосват в персоната на SS Обенгрупенфюрер Ханк Камлер: фабриката за Буна и поробените работници от лагерите, експлоатирани в чудовищни медицински експерименти и труд в секретните подземни лаборатории и производствени предприятия, ядрения проект, и както ще се види в следващите части от тази книга, дори и по-ужасните и чудовищни разработки при летателните апарати и оръжията.
Ако е имало златна мина за информация, то тя е била в чертежите и папките, заключени в трезорите на Камлер, или дори на още по-сигурно място в мозъка му. Именно този факт и изключителното досие на Камлер правят след-военната му съдба още по-проблематична.



Но какво да кажем за самата структура "Специална SS команда" (Sonderkommando) на Камлер? Кое е било толкова революционно, че д-р Вос да е изискал от Ейгъстън да запази конфиденциалност до смъртта му?



Вос се присъединява към Шкода през 1938г, когато заводът е отстъпен на Райха по силата на Мюнхенския пакт - Хитлер, Чемръблейн, Мусолини и Даладиер, разпределящи Южно-Германските области от Чехословакия към Германия - и става съдружник на Круп - основния производител на оръжие за Хитлер. Заради страстта си към тихата дипломация, Вос бил изключително популярен сред чешките мениджъри, които останали на управленски постове по време на превземането на Шкода от германците. Вос дори уредил на чешките работници, на които се плащало спрямо местните, а не спрямо Райховите заплати, да им се плащат повече пари.

Друго важно нещо за отношенията между SS и Шкода е факта, че цялата Бохемска Чехословакия станала "протекторат на Райха", дефакто прехвърляйки целия политически, административен и военен контрол от Бохемия на SS. В този контекст се развили специалните отношения между Вос и Камлер.

По приумица на съдбата, кариерите на Камлер и на Вос се препокрили в Шкода, където заедно установили и управлявали онова, което като цяло посветените лица считали за най-напредналия високо-технологичен военен изследователски център на Райха. Работещ като напълно независимо тяло на SS под прикритие, центърът бил под специалния надзор на Хитлер и Химлер. Излизайки извън обхвата и полето на общите интернационални изследвания на Шкода, центърът работил в близко сътрудничество с Круп и основно се занимавал с анализиране на пленената техника, включително летателни апарати, и с копирането и подобряването на последните технически характеристики. Чрез тази си дейност групата на SS трябвало да отиде отвъд първото поколение на секретните оръжия.

Така се сдобиваме с първия компонент на Специалната SS команда: анализирането, копирането и подобрението на пленената чужда и вражеска технология. Това само по себе си не е изненадващо, тъй като всички главни участници във войната поддържали такива изследователски центрове.





Нацистка база на Луната - от Греъм Дейвис (Graeme Davis, Nazi Moonbase) (книгата е художествена)
В последните дни на Втората Световна война, Нацистка Германия посвещава все по-голяма част от отслабващата й производствена сила, за да създаде малка флота летящи чинии, способни да пътуват отвъд атмосферата. Въпреки че тези чинии били твърде малко на брой, за да обърнат евентуалния изход от войната, те успели да позволят на малка, но фанатична нацистка група на избяга от Германия, първо до Антарктида и след това на Луната.




Второто нещо, което трябва да отбележим, е внимателния и целенасочен камуфлаж на Специалната SS команда вътре насред нормалните инженерни подразделения на предприятието Шкода. Но истинските операционни цели на тази Специална команда били много повече от простото анализиране на превзета вражеска екипировка, както Вос с подробности обяснил на Ейгънсън.

Целта й била да прокара пътя за построяването на летящи апарати с ядрено гориво, работещи на принципа на прилагането на ядрената енергия за задвижване на ракети и летателни апарати; лазерни лъчове, тогава все още наричани "лъчи на смъртта"; разнообразие от самонасочващи се ракети и да търси други потенциални ниши за високо-технологични пробиви. На модерен високо-технологичен жаргон, операцията вероятно би трябвало да се нарече "изследователски SS мозъчен тръст" ("think tank", бел.прев). Някои разработки върху второ поколение тайни оръжия, включително прилагането на ядреното задвижване за самолетните ракети, вече били доста напреднали.

Ядреното задвижване на летателни апарати би изисквало разработването и миниатюризирането на функциониращи атомни реактори, нещо което германците не би трябвало, според Легендата на Алинса, да са постигнали. И въпреки че споменаването на лазери опъва доверчивостта отвъд всички предели, има достоверни доказателства, че германците са се занимавали точно с това, и с още неща, между другото.


Аненербе - паранормалната катедра на Третия Райх

Но най-забележителното нещо относно този "SS мозъчен тръст" е това, че бил установен изцяло без знанието на Гьоринг, Шпеер или кой да е друг големец или изследователски център в Райха. Това не само може да обясни почудата на Шпеер от въпроса на Джаксън, с което се занимахме по-рано, но също би обяснило явната липса на информация що се касае до това, за което разговаряли пленените учени във Фарм Хол в Англия след войната. Тези два факта са достатъчна индикация, че Специалната SS команда, с главен щаб в завода на Шкода в Пилсен, била нещо повече от един таен оръжеен проект, провеждан по стандартните канали. За разлика дори от своя противовес - проект Манхатън - този проект нямал връзки до стандартните разклонения на германската военна йерархия, Германската държава или дори Нацистката партия; той абсолютно отсъствал от документацията. Той е, по всички начини, по които сме свикнали да го разбираме, един Черен проект, координиращ всички черни проекти в Нацистка Германия. На тази група бил даден толкова широкообхватен мандат, че ако е имало голяма действаща програма за обогатяване на уран в Германия с цел произвеждане на атомни бомби, тогава това е тялото, което най-вероятно я е координирало.

Бележка от автора: Ейгъстън загатва за съществуването на връзка между програмата за обогатяване на уран и персонала на Камлер, когато констатира "Дори делимият уран-235 се твърди, че е бил предоставен на основния Осев съюзник на Берлин" (стр. 32). Докато огромните намеци на това изказване са очевидни, в своята книга Ейгъстън не цели елемента на атомната бомба като част от екипа на Камлер, въпреки че със сигурност трябва да го е подозирал. Връзката на "фабриката за Буна" в Аушвиц към SS през лагерите на смъртта там вече дава връзка към Камлер, понеже "фабриката за Буна" попадала под юрисдикцията на SS чрез самия лагер, и поради това връзката с Камлер е директна.

На всичкото отгоре, не само че "открито функциониращата Катедра за изследвания и развитие" на Шкода работела в близко сътрудничество с SS върху някои по-малко чувствителни проекти, но тя "предоставяла удобно прикритие за Екипа от специалисти на Камлер, обвивайки ги в голяма потайност спрямо изследователските институти на Германия, по този начин помагайки на вътрешните експерти. Всички бяха специално подбрани заради ноу-хауто си, а не заради партийната им история, каза Вос. Всички трябваше да умеят да се занимават с визионерски проекти". Екипът на Специалното командване на Камлер дори въртяло свръх-секретни документи и бележки между различните учени вътре в самата групата чрез централен офис или научни доклади. Тогава някои от тези доклади се използвали като основание за вербуване на върхови учени.





Така че какъв е бил Екипът на Камлер, или "Kammlerstab", в разказа на Ейгъстън, както го описва Вос?

Първо, това е било продължението на "нормалната" наука, свободно от задръжките на Нацистката партийна идеология, но под контрола на SS! Но е било и мвого повече. Не само, че е било "мозъчен тръст", но е било и централна сцена за идеи, за планиране на точните технологични дървета за добиването на второ и трето поколение оръжия. Но е било и още, било е и обилно финансиран координационен център за изследователски Черни програми със своя собствена "неизчерпаема" и похарчима работна ръка.

Цялото това нещо е било координирано от SS генерала Ханс Камлер.

Цялото това нещо имало генерален щаб в гигантския завод Шкода в Пилсен.

И още едно нещо. Към края на войната, Камлер също така имал контрол и върху тежко-товароносимите транспортни самолети за дълги разстояния на Райха, което означава няколко Ju 290 и двата огромни Ju 390, един от който, според Ейгъстън, направил полярен полет до Япония на 28 Март 1945г.

Бележка от автора: Този факт просто е докладван от Ейгъстън без представянето на доказателства, което ни води до заключението, че източникът на информацията може да е бил д-р Вос. Заслужава да се отбележи, че според Ник Куук (Nick Cook) Камлер е имал контрол над двата Ju 390 като част от друга специална SS Евакуационна команда, която е била рожба не на кой да е, а на Мартин Борман. Целта на тази специална команда била да евакуира... нещо. Куук докладва, че един от тези огромни Ju 390 просто изчезнал в края на войната.





Б. Четирите умирания на SS Обенгрупенфюрер д-р инж. Ханс Камлер


Генерал Камлер, в допълнение към "постиженията си" - оптимизирането на поточната линия през лагерите на смъртта, методологичното му и ефикасно заравняване на унищоженото Варшавско гето и щателното описание на всяка премахната тухла и камък, координирането на най-секретните, и вероятно най-големите, черни програми за тайни оръжия в човешката история - има също така и друго странно отличие към имиджа си. Единствено той, сред всички висши и именити нацисти, обвинени и съдени на процеса в Нюрнберг или задочно, или посмъртно, никога не е бил формално обвинен, нито пък е бил привикван на процеса. Той изцяло липсва от документацията, и въобще липсва отвсякъде другаде - изчезнал е.



Камлер има дори още една отличителна черта. Не само, че е бил абсолютен вестител на смъртта за другите, но изглежда е осъществил поразителното постижение сам самия да умре не по-малко от четири пъти, винаги в различни обстоятелства. Ейгъстън подробно коментира странния асортимент "факти" около съдбата на Камлер:

Анализите на многотомната документация показват груби несъответствия, чиято противоречивост нараства с всяка нова добавка към мозайката на информацията. Като цяло изпъкват три основни факта:
1. За почти четири десетилетия, официалните записи не показват положително потвърждение за смъртта на Камлер. Никое съдилище и никой медиен редактор няма да приеме непотвърденото твърдение на "незнайните другари", които продължават да се наричат така в официалните записи и това продължава да се счита за достатъчно доказателство за смърт, особено ако "незнайните другари" твърдят, че смъртта е настъпила някъде в хаоса на сриващата се Германия.
2. Записите не показват никакво потвърждаващо свидетелство, дадено под клетва. Такова заклето свидетелство автоматично би се вписало в Червения Кръст и други досиета по Камлер.
3. Нито един от хората, докладващи четирите версии за смъртта на генерала, не е бил писмено отговорен за длъжността на всички военнослужещи да изпратят едната половина от платежната книжка (не съм съвсем сигурен какъв е термина за това на български, бел.прев) на един мъртъв войник или пък документа за самоличност на загиналия в най-близката дивизия, съответно архивно бюро, Червения Кръст или местната власт, или ако оцелелият военнослужещ е станал военнопленник, за да се спомогне известяването на роднините. Германците са подробни и изчерпателни по традиция и най-малкото са силно сантиментални по тези въпроси.

Така, въпреки "разпространението на непотвърдените доказателства, които изпълват всичките четири версии за смъртта на Камлер, обвивката на случая съдържа достатъчно факти, за да опише един повече от случаен тертип на очевидно целенасочена и организирана дезинформация". Произходът на тази дезинформация, според Ейгъстън, вероятно идва от самата SS, една програма, чието изпълнение се е налагало поради неговото изчезване и вероятната му измяна към някоя от победилите Съюзнически сили.

"Първата смърт на генерал Ханс Камлер" се помни от самия Алберт Шпеер, записал я е в последната си книга. В тази най-проста версия, Камлер наредил на адютанта си да го застреля. Твърди се, че "самоубийството" е било извършено в Прага, защото Камлер осъзнал, че войната е загубена и, според Шпеер, "действал с елитарна SS-овска лоялност". Както Ейгъстън отбелязва, "дори и най-пламенният боготворител на Тевтонското кредо не би могъл да твърди, че елитарната SS-овска лоялност може да се демонстрира три пъти, на три различни места, и то в един и същи ден."
Втората версия на историята, разказана на Ейгъстън от цивилния приятел на Камлер д-р Вилхелм Вос, е че генералът взел цианид някъде "по пътя между Пилсен и Прага на 9 Май". Като му дойде времето, ще кажем повече за връзките на Вос с тайния оръжеен SS мозъчен тръст на Камлер.
Третата версия за смъртта на Камлер е смотолевена от ракетния експерт по V-2, генерал Валтер Дорнбергер (Walter Dornberger), в последствие нает от американската фирма "Bell Aerospace". Според Дорнбергер, менталното и емоционалното състояние на Камлер бързо се влошили в последните дни на войната, и генералът подочул от Камлер да нарежда на помощника си да го застреля, ако нещата станели "безнадеждни".
Само че това не се засича с близкия познат на Дорнбергер, д-р Вернер Фон Браун (Werner Von Braun), който има свой собствен спомен за един дочут разговор между Камлер и помощникът му Щарк (Starck), проведен цели две седмици по-късно. Според Фон Браун, Камлер и Щарк обсъждали възможността "да минат ъндърграунд" преди да пристигнат американците, дегизирайки се като монаси в едно близко абатство. Това показание, ако е вярно, е може би най-интересното, защото посочва, че Камлер не е имал намерения да се предаде на никоя от Съюзническите сили, а вместо това е възнамерявал да оцелее, може би по независим начин да продължи с надзора си върху развитието на секретните оръжия.

Според друга версия за смъртта на Камлер, той дава реч пред събранието на адютантите си в Прага рано през Май 1945г, освобождавайки ги от задълженията им и съветвайки ги да се върнат вкъщи, след което отишъл в гората и се застрелял.
И най-накрая, има и версия за смъртта му, според която умира като типичен герой на SS, борещ се и погиващ в пламъка на "славата" в лицето на въставащите чехи.



От всичко това става ясно, че никъде никой не може да се сдобие с неопровержима дата, място и време, или дори метод за смъртта на Камлер. Първо е самоубийство с отрова, после е самоубийство с изстрел, самоубийство с даване на команда, борбена смърт, или изчезване в римо-католически манастир. Сега е в Прага, после не е; сега е сред хора, после не е; сега страда от ментален и емоционален срив, после не.

Най-вероятно е, следователно, Камлер въобще да не е умирал; той е изчезнал. Важният въпрос е - къде?

« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:48:12 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
В. Ироничната смърт на генерал Джордж С. Патън


Докато Обенгрупефюрер Камлер бил зает да умира четири пъти на различни места по различни начини, друг генерал бил зает с това да впуска въоръжените си сили с хирургическа прецизност в нервните центрове на Камлеровата империя от черни проекти: генерал Джордж С. Патън. Войската му формирала върха на Съюзническото копие, която войска, за голяма почуда на нацистите, Съветците и на самите Съюзнически полеви командири, изведнъж направила завой от победоносния си марш към Берлин и се ориентирала към една операция с въпросителна военна важност, целяща да превземе "Нацисткия редут".


Допреди пролетта на 1945г, Редутът се бил издул като балон, превръщайки се в основна военна грижа на висшето командване на Алианса, "въпреки протестите на британското и американското военни разузнавания". Ейгъстън проследява произхода на въпроса за "редута", част от следвоенната Легенда на Алианса, до американското Управление на стратегическите служби, или OSS (Office of Strategic Services), предшественикът на днешното ЦРУ. OSS явно не го било грижа, според Ейгъстън, да провери източниците си на оперативна информация или истинността около "редута". Финалното решение Берлин да бъде изоставен като военна цел и да се поеме курс на юг към Турингия, било взето от Ейзенхауер на 11 Април 1945г.

Бележка от автора: Една от възможностите е Камлер да е уредил да предаде съкровищницата си от тайни оръжия на OSS в замяна на живота си. Това може да е било уредено от другаря му от SS генерал Волф (Wolff), който вече преговарял с Алън Дълс (Allen Dulles), началник на офиса на OSS в Цюрих. Ако е така, тогава внезапната промяна на Съюзническите цели в посока южна централна Германия може да произлиза в следствие на разузнавателни маневри, коренящи се в самия Kammlerstab (експертния му екип, бел.прев). Такива разузнавателни маневри лесно биха могли да се потвърдят от Съюзниците, които естествено биха искали да проверят достоверността чрез въздушно разузнаване на инсталациите, което евентуално са им били издадени от някой от Kammlerstab.


Датата на решението на генерал Айзенхауер е ключова, защото това означава, че военната цел се е изменила от Берлин в посока южна централна Германия след вероятния тест на атомна бомба в Ордриф на 4 Март 1945г. Следователно е възможно, че OSS е получило екстремно секретна оперативна информация относно тази оръжейна програма и центровете й, защото Патън насочва войниците си с непогрешима точност право към супер-секретните инсталации, много от които са под земята и то внимателно замаскирани.

Предвид чувствителността на проект Манхатън в структурата на Съюзническото командване, също така е възможно OSS да са решили да не споделят тази информация с Върховното командване на Алианса и да са държали на "Редута" и на "бягащите нацисти" и на прехвърлени германски военни архиви като един вид алиби, което да продадат на Върховното командване, за да изместят стремежите от Берлин.


Ако действително докладите на OSS за "Редута" са били компонент от психологическа операция на OSS, насочена против самата командна структура на Алианса, целяща да отклони Съюзническите военни операции в посоката на една златна мина от военни технологии и изследвания, тогава един и само един генерал е бил в позицията да знае истинската и цялата история за Редута, и за това какво в действителност е било пленено в Турингия, Пилсен и Прага, и това е бил генерал Джордж С. Патън. Патън, когато силите му са влезли в завода Шкода в Пилсен и в подземните фабрики и лаборатории в района на Трите Ъгъла в Турингия, би се осведомил за свръх-секретните доклади на дивизионните си командири, щурмуващи тези супер-секретни инсталации на Райха. По този начин Патън би имал изчерпателно знание от първа ръка за пълния инвентар на най-чувствителните черни програми на нацистите.

Както Ейгъстън сам отбелязва, явно без да осъзнава важността на наблюденията си в светлината на след-военните събития, "внезапната промяна в Съюзническите планове... довело до поне едно благополучие. Стремглавото препускане на изток на американската Трета армия я довело до тайния метрополис на Камлер много преди руснаците, в чиито отредени зони се намирало всичко това." Светият Граал на всички тези изследвания били папките и чертежите в централния координационен офис на Камлеровия мозъчен тръст за черни проекти в сърцевината на завода Шкода в Пилсен. И следователно е много вероятно генерал Патън да е бил добре запознат с общите размери на тази съкровищница и какво е значела за бъдещето на тайните оръжейни разработки. По този начин се създава незабавна и пряка връзка между генерал Джордж С. Патън, генерал Ханс Камлер, и малко известния свят на топ-секретните оръжейни изследвания, които Камлер оглавявал.

И по този начин това придава малко достоверност на онези, които гледат на ироничната смърт на генерал Патън след войната като на нещо повече от ироничен инцидент. Фактическите обстоятелства на смъртта на Патън са достатъчно очевидни. Докато той със шофьора си и майор генерал Хобарт Грей (Hobart Gray) отиват на инспекция на 9 Декември 1945г, колата на Патън завила, за да избегне сблъсък с тежък транспортен камион на американската армия, който се обърнал пред тях. Шофьорът на Патън, чието внимание за момент било отклонено от пътя от подхвърляне, което самият Патън направил, твърде късно забелязал камиона пред тях, така че извил волана на генералската кола, за да избегне челен сблъсък.

Никой от останалите участници в катастрофата не бил ранен, и всички могли да се отдалечат от местопроизшествието на двата си крака. За разлика от генерал Патън. Той счупил врат и прогнозата била парализа от врата надолу. От този момент генералът оздравявал с бързи темпове във военната болница във Франкфурт, отбелязвайки толкова добро възстановяване, че до следобеда на 19 Декември докторите му вече сериозно се замисляли дали да не го преместят в Бостън. Но онзи следобед дихателните му затруднение се влошили силно и внезапно. На 20 Декември той страдал от задушаване и бил блед, и Патън, който в миналото страдал от емболия, умрял в съня си на 21 Декември в 17:50 часа.

Самият факт, че единствено Патън от всички потърпевши в автомобилната катастрофа получил сериозни наранявания, плюс факта на възстановяването му и последвалото го рязко влошаване във военна болница, са подхранили различни конспиративни теории. Една от тези, че Патън е знаел, че руснаците екзекутирали американски, канадски и британски военнопленници и че заплашвал да разобличи знанието на Алианса и замазването на аферата, е разкрита от един украински дезертьор с близки връзки в Съветското КГБ, който твърдял, че инцидентът на Патън не бил инцидент, и че било работа на КГБ. Друга една версия е подобна, но според нея "инцидентът" и последвалите "медицински усложнения" било работа на OSS или на друго Съюзническо тяло.

Ако има някаква истина в идеята за конспирация зад ироничната смърт на най-награждавания и уважаван американски генерал от Втората Световна война, то обяснението най-вероятно се намира в по-езотеричните и и окултни тайни, които той и разузнаващите му офицери изровили в Турингия и в завода Шкода в Пилсен. След като извършили предварителна оценка на въоръжението от второ и трето поколение, което учените на Камлер били разработили, специалистите на OSS, които пристигнали намясто, ще да са осъзнали, че материалът изисква най-плътната охрана и възможно най-високата степен секретност, дори отвъд тази на проект Манхатън, най-малкото защото откритото там би развалило възникващата Легенда на Алианса за ядрено и технологично превъзходство. Патън е бил потенциална заплаха за сигурността на тази операция и представлявал риск за тайното продължение на разработките на Камлер от американска страна в унисон с операция Кламер.

Бележка от автора: В този смисъл е многозначително това, което Майер и Меер твърдят в "Das Geheimnis" (стр. 187), че всички документи относно въоръжените сили на Патън в Ордруф са все още запечатани и засекретени.



Ако има истина в конспиративните теории за нелепата смърт на Патън, тогава измежду всички всички теории, тази ще да е най-вероятната мотивация и най-достоверното обяснение за убийството на най-известния генерал в Америка.

Патън, с известната си уста, трябвало да бъде заглушен.






Г. Тайната Камлерова SS Сондеркомандо империя  от тайни оръжия



Дали тайните на Камлеровата SS империя са си заслужавали промяната на целия Съюзнически операционен план в края на войната, и дали са си заслужавали евентуалното предумишлено убийство на един от най-известните генерали от войната? "Пилсен и завода Шкода били превзети от Бойна команда Б, Трета бронирана дивизия, същите сили, които превзеха и уникалния метрополис на Камлер със съкровищницата му от ракети и реактивни двигатели в Нордхаузен в Саксония на 11 Април". Подозрително е, че петицията на Ейгъстън, с която се позовава на Закона за свободата на информацията, и с която изисква да получи информацията от дневниците на бронираната дивизия на Патън, която превзела SS комплексите в Пилсен и Прага, понастоящем не може да се открие в Националните архиви на САЩ.

Само че, Ейгъстън представя доказателство, че Сюъзническото разузнаване, поне от британска гледна точка, не е имало почти никакво знание за Групата на Камлер. Британският подполковник Джеймс Брайърли (James Brierly), командващ първата британска разузнавателна група, която пристигнала в Пилсен след превземането му, констатирал, че самите работници и инженери в плантацията Шкода докладвали, че всичко било снето на микро-филм, че сградите, в които се намирали чертежите и разработваните проекти, били съборени и унищожени, и също че документите били изнесени вън от Пилсен.

Унищожени от кого? И изнесени от Пилсен от кого? Предполага се, че от самата SS. Може би е уместна идеята, че множеството доклади за смъртта на Камлер го свързват с тази област не защото е негово лобно място, а защото е бил там, за да премахне най-чувствителната информация и да подсигури секретността й.




Лендкрузър Р. 1000 Ratte
Концепцията за най-големия танк в света е нацистко дело, разработвано от шефа на Круп Едуард Гроте. Това чудовище не успява да види бял свят, защото до края на войната проектът така и не успява да преодолее важни технически трудности и изпълнението му е спряно от Алберт Шпеер през 1943г.
Естествено, от скопените ВВС и National Geographic не можете да очаквате да научите за нещо по-необичайно от един гигантски танк (въпреки е един негов снаряд би бил достатъчен да събори сграда или да смели някой бункер на чакъл).



В този момент е нужно да споменем нещо за собствената теза на Ейгъстън относно изчезването на документите от Екипа "Камлер". Цялата теза в книгата на Ейгъстън е очевидна от заглавието, тоест, че в бъркотията по прехвърлянето на завода Шкода от американска към руска военна окупация, целият секретен инвентар на Групата "Камлер" бил предаден на Съветския съюз. Поне това е разказал Вос на Ейгъстън. Обаче, ако Камлер предварително е бил премахнал, или дори фалшифицирал, най-чувствителните документи, чертежи и хартии и ги е бил скрил на друго място, както става ясно от чехските доклади до британското разузнаване, тогава е по-вероятно всичко онова, което Съветския съюз е получил, да са били трохите от масата.

Камлер предварително е бил покрил най-чувствителната интелектуална собственост, а хората на Патън, и предполага се и OSS в това число, вероятно изцяло са замели всичко останало.



По този начин изниква и друга "конспиративна" гледна точка за смъртта на Патън. Възможно ли е да е бил убит, защото на самия него било наредено да намери Камлер, тайните му и неговите техници и учени и да ги включи във възникващата операция "Кламер"? Може би никога няма да знаем със сигурност, но е интересно да се отбележи, че когато д-р Вос разказва "пълната история за изтичането на информация от Пилсен и потъването на Камлер във водите на американското разузнаване в Западна Германия", на него му било казано "от най-високо ниво да си мълчи по въпроса, както и да си мълчи за разпита, на който бил подложен от американското разузнаване за областите, в които се извършвали изследванията на SS в Пилсен".

Бележка от автора: Ейгъстън отбелязва, че заради заповедта за секретност, която изпълнявал Вос, не е дал публичност на тези неща преди смъртта на Вос.

Кой е бил разпитващия на Вос пред американското военно разузнаване? Не друг, а именно офицерския му колега генерал-лейтенант Лушъс Д. Клей (Lucius D. Clay), човек, който Патън добре познавал.

Какво се случило с д-р Вос след войната? Може би не е толкова необичайно, че взел участие в едно съвместно начинание на ЦРУ и германското BND (Bundesnachrichtendienst, Западно-Германската версия на ЦРУ) за изграждане на оръжейни фабрики за втория президент на Египет Гамел Абдул Насер (Gamel Abdul Nasser), и за обучаване на войската му. Вос станал върховния координатор на начинанието по снабдяване на Египет с бивши офицери от Вермахта и с последните ракетни технологии. В това бил замесен и президента на Райхсбанк Хялмар Шахт (Hjalmar Schacht), тъст на известния SS командос, и по-късно координатор на отявлените ODESSA ("Organization der Ehemalige SS Angehdriger" или Организация на бившите SS членове) Ото Скорчени (Otto Skorzeny). Това начинание било част от много по-широко следвоенно предприятие на правителството на Западна Германия да разшири пазарите си за високо-технологична военна екипировка в посока Арабско-Мюсюлманския свят, един стремеж, който има продължаващи политически последствия чак до наши дни. В тази следвоенна арабска връзка има повече, отколкото се вижда на пръв поглед, и ще изследваме въпроса в следващите глави на книгата.



Хялмар Шахт (Hjalmar Schacht), президент на Райхсбанк и Министър на икономиката при Хитлер, и Ото Скорчени (Otto Skorzeny), SS командос и координатор на следвоенната ODESSA (Организация на бившите членове на SS)



Във всеки случай, когато вземем предвид следвоенното поведение и връзки на д-р Вилхелм Вос, множеството "умирания" на Обенгрупенфюрер Камлер, по-вероятното му поредно изчезване в друга чернопроектна империя, и ироничната, ако не подозрителна, смърт на генерал Джордж Патън, то тогава излиза, че Нацисткият Райх действително се е занимавал с много повече от V-I и V-2. Имал е прототипни технологии и военни способности с такава екстремна мощ и техническа софистикация, че много от тези тайни са все още засекретени. Преди да можем да се занимаем с това какви може да са били тези тайни и на какъв тип физика може да се основават, трябва, обаче, да направим едно лирическо отклонение до другата Осева сила и нейния собствен път към атомната бомба на другия край на света.




В неофициалните обществени среди на Япония и до днес обичат нацистите, но винаги ли Япония е била водеща в света на напредналите технологии? В кой момент се сдобива с тази съвременна преднина?

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
7.

Почетното Арийско братство

"Противно на широко разпространеното мнение, САЩ може да са знаели за Японския проект преди края на войната, и тази информация може да е повлияла на президента Хари Трюмън да вземе решението за бомбардиране на Япония.
...когато силите на ООН били в Хунгнам (Hungnam) във връзка с отстъплението от Чосин (Chosin), една мистериозна инсталация била открита в околните планини."


Робърт К. Уилкокс (Robert K. Wilcox): "Тайната война на Япония"




Според една древна японска легенда, японците произлизат от русокоса синеока раса, която дошла от звездите, легенда, която е забележително подобна на доктрините, идващи от тайните общества, излъчили и отгледали Нацистката партия в Германия между Световните войни. Тази легенда е изиграла немалка роля  в историята на Втората Световна война, понеже отчасти заради самото й съществуване Хитлер могъл да обяви японците за "почитаеми арийци", с което затвърдил приемането на Япония в Оста Рим-Берлин-Токио, без да противоречи на расистката идеология на Нацистката партия. Немалка роля в това изиграли и дипломатическите умения на японския посланик в Берлин, който посочил на германците този малко известен факт в японските легенди. Разбира се, имало наложителни военни и политически причини Италия и Германия да влязат в съюз с Япония, но за Нацисткото правителство, обсебено от расовата и идеологическата принадлежност, ако Япония имала някакъв вид нордическо-арийска връзка - без значение колко слаба би била - толкова по-добре.

Един рано появил се и продължителен проблем за тримата партньори в Оста било уреждането на трансфера на технологии и суровини от Европа до Далечния Изток. Повечето трансфери се осъществявали през U-лодки или японски подводници, въпреки че и Германия и Италия предприемали доста рисковани от военна гледна точка полети на дълги разстояния до Япония. Италианците, например осъществили такъв полет с един Savoia Marchetti S 75 GA през 1942г, уж с целта да снабдят Италианското посолство в Япония с копия на новите италианските кодови книги, понеже Commando Supermo били заключили, че Съюзниците били разбили италианските кодове.

Бележка от автора: Д-р Публио Магини (Publio Magini) тримесечно издание на "Военна истария" ("Military History"), Лято 1993г. Много съм благодарен на Франк Джоузеф (Frank Joseph) за разкриването и споделянето на тази информация с мен. Обновяването на италианските кодови книги би било достатъчно основателна причина за италианците, за да поемат такъв полет.

С напредването на войната германците все повече търгували напредналите си технологии срещу много малко в замяна, тоест единствено с цел надъхването на японската съпротива и може би в опит да привлекат американските военни сили към Тихия океан, за да облекчат натиска върху Райха. А японците, чиято индустрия постоянно била пришпорвана да бъде в крак с американските и британските технологични развития, винаги били много нетърпеливи, и много конкретни в исканията си за напреднали технологии от Арийските си братя.




Дори и конвенционалните военни трансфери от Германия до Япония са достатъчно смайващ. До 1944г Япония е поискала и е получила или работещи модели, или изчерпателни производствени схеми за следното:

- германски техники за производство на стомана за патрони за подплатата на цеви на големи оръдия

- готови изработени артилерийни единици

- 105 мм и 128 мм калибър тежки противовъздушни оръдия (FLAK)

- готово изработени полеви оръдия 75 мм и 88 мм и противотанкови оръдия

- радарната система Вюцбург (Wurzburg)

- корпуси за високо налягане на подводници клас 750 тона

- танкът PzKw през танка Тигър I (танковете модел "Panzerkampfwagen VI Tiger Ausf", съкратено PzKw, са по-късен модел на серията Тигър I, бел.прев)

- бойния самолет Focke Wulfe 190

- противотанковия самолет Henschel 129

Бележка от автора: Този някак странно изглеждащ двумоторен самолет имал издаден външен балон под носа на основния фюзелаж (корпуса на самолета, бел.прев), в който било монтирано автоматично презареждащо се високоскоростно противотанково оръдие с цев 75 мм. Бил смъртоносен и ефикасен противотанков самолет, използван с голям успех на Източния фронт и е любопитно, че много прилича на подобен самолет за приземни нападения в модерния американски арсенал, А-10 "Warthog".





Прославилия се на Източния фронт противотанков самолет Хеншел 129 (Henschel)


- тежкият бомбардировач Хайнкел He 177 (Heinkel He)

- "Amerikabomber" за далечни разстояния Месершмит 264

- реактивния изтребител Месершмит 262 (първия в историята, бел.прев)

- ракето-тяговия боен самолет Месершмит 163

- бомбо-пускателна система "Lorenz 7H2 bombsight" (системата, която пилота ползва, за да прицелва бомбардировката, бел.прев)

- въздушните радари B/3 и FUG 10; и може би особено забележително,

- двадесет и пет килограма "бомбени възпламенители" (5)

Бележка от автора: 5. Джоузеф Марк Скалиа, "Последната мисия на Германия до Япония: Проваленото пътуване на U-234", стр. 7-9 [Joseph Mark Scalia, Germany's Last Mission to Japan: The Failed Voyage of the U-234, pp. 7-9]

За късмет на американските и федерални сили в Тихоокеанския театър на войната, тези оръжия така и не стигнали до пълномащабно производство при японците. Любопитното е последната точка. Защо възпламенители за бомби? Със сигурност японците, които сипели бомби над Китай, Индокитай, Бурма и Пасифика, са знаели как да възпламенят конвенционална бомба. Искането предполага, че тези възпламенители били със сложност, която е била отвъд способностите на японската индустрия. И защо искане за тежки бомбардировачи толкова близо до края на войната, и то като поне един от тях е бил способен на полет на свръх-дълго разстояние и то с тежък товар?






А. Странни слухове

Както при края на войната в Европа, края на Тихоокеанската война също носела един-два странни слуха, някои от които успели да се появят в кратки статии в Western Press, преди завесата на Легендата на Алианса да се тръшне и да скрие подозренията, които навяват. Робърт К. Уилкокс (Robert K. Wilcox) в една своя книга, която, погледнато в ретроспекция, може и да е първата книга относно германския ядрен проект, "Тайната война на Япония", отново вади на бял свят тези статии и слухове:

Скоро след като Втората Световна война приключила, американското разузнаване в Пасифика получило кратка докладна: японците, тъкмо допреди капитулацията си, били развили и успешно изпробвали атомна бомба. Проектът бил помещаван във или близо до Конан (японското име за Хунгнам), Корея, в северната част на полуострова.

Войната свършила преди това оръжие да може да бъде използвано, и фабриката, в която било изработено, сега била в ръцете на Русия.
До лятото на 1946г този доклад бил обществено достояние. Дейвид Снел (David Snell), агент от Двадесет и четвърта криминално разследващ отряд в Корея... писал по въпроса във вестник "Atlanta Constitution" след като се уволнил.




Източникът за това твърдение на Снел бил един японски офицер, връщащ се в Япония. Офицерът го информирал, че бил шеф на сигурността на проекта. Снел, перефразирайки офицера в статията си, пише:

"В една пещера в планина близо до Конан, работели хора, състезаващи се с времето, в последния етап от сглобяването на "гензай бакудан", японското име на атомната бомба. Било 10 Август 1945г (японско време), само четири дни, след като атомна бомба блеснала в небето на Хирошима и пет дни преди Япония да се предаде.
На север, руски орди се изсипвали в Манчурия. Скоро след полунощ същия ден, покрай бдителните часови един конвой от японски камиони се изнизал от входа на пещерата. Конвоят се виел през долини, минавайки покрай спящи села... В хладината прези зазоряване, японските учени и инженери натоварили гензай бакудан на борда на кораб в Конан.
Недалеч от брега, близо до малък остров в Японско море, кипели по-бурни приготовления. През целия онзи ден и нощ, древни кораби, джонки и риболовни съдове пуснали котва.
Преди зазоряване на 12 Август, автоматизирана лодка изпухтяло измежду закотвените кораби и се паркирала на брега на малкия остров.* Пътникът й била гензай бакудан. Часовник тиктакал.
Наблюдателите били отдалечени на 30 км. Чакането било трудно и странно за онези хора, които безмилостно се трудели толкова дълго време и който знаели, че свършили с работата си прекалено късно.
Светлината на изток, където била Япония, се усилвала. В момента, когато слънцето се показало над морето, при пусналите котва кораби се произвел изблик на светлина, заслепявайки наблюдателите, които носели заваровъчни очила. Огнената топка, според преценките, била с диаметър 1 км. Многоцветен облак от различни изпарения изврял към небесата, след което образувал гъба в атмосферата.
Мазалото от вода и пара замъглило корабите точно под взрива. Корабите и джонките във външния диаметър агресивно пламнали.
Когато атмосферата леко се поизчистила, наблюдателите могли да забележат, че няколко съда били изчезнали.
Гензай бакудан в онзи момент била сравнима с яркостта на изгряващото слънце на изток.
Япония успешно била построила и изпробвала атомна бомба, също толкова катаклизмена, колкото и онези, които затрили Хирошима и Нагасаки."

Бел.прев: * не съм сигурен в превода, странен за мен изказ, личи че е стара статия










Има няколко неща, които правят впечатление в този доклад.

Как така Япония, подложена под силен натиск дори и за конвенционалната военна технология, е успяла да мине с номера на това постижение да тества атомна бомба със същите приблизителен калибър като онези от Хирошима и Нагасаки? Откъде са взели обогатения уран за оръжието? Още повече, японците били тествали  тяхната бомба само три дни след като плутониевия "Дебелак" ударил и унищожил Нагасаки. Нищо чудно, в такъв случай, че японското правителство обмисляло дали да се предаде или не. Този важен факт, заедно със смайващите разкрития на Уилкокс, ще ни послужат за основа на нова спекулация само след секунда. И последно, самият тест предполага, че японците си представяли как употребяват това оръжие срещу морски мишени. Какви ли мисли са се обсъждали на правителствения дебат по въпроса за капитулацията? Възможни следи могат да се открият в самата японска програма и значителната й зависимост от техническите трансфери от Германия.

Главният физик, замесен в японския проект, бил Йошио Нишина (Yoshio Nishina), "колега на Нийлс Бор" (според Януарското издание на списание Наука от 1978г). Именно Нишина всъщност водел японския военен екип, който разследвал Хирошима след бомбардировката на града. Докладите за японския тест при Конан били сносен източник на смайване и мистерии за американските разузнавателни екипи в окупирана Япония след войната, защото за разлика от обсебването си с германския ядрен проект, Съюзническото разузнаване постоянно поставяло Япония на по-задно място, смятайки, че там извършват само теоретични проучвания, и твърдели, че японците "нямали нито таланта, нито ресурсите да направят бомба". На Япония ресурси може и да й липсвали, но не й липсвали талантливи учени, разбиращи физиката на бомбите. Във всеки случай, докладите достатъчно притеснили американските окупационни сили, за да разпратят няколко разузнавателни екипа из Япония, които да разрушат циклотроните, от които имало не по-малко от пет, предполага се и повече! Този любопитен факт повдига един въпрос. Какво са правели японците с толкова много циклотрони? Дали са им били издадени тайните на метода на барон Манфред Фон Ардене за масово спектрографско делене и обогатяване на уран 235? Или японските физици, като германските си и американски колеги, са стигнали до осъзнаването, че циклотронът осигурява метод за обогатяване на изотопи? И двете са възможни, а последното е вероятно.





Б. Странни индустриални комплески: отново Камлер, в стил Ногучи

Още едно потвърждение за японски ядрен тест накарало Уилкокс да свърже Нишина с един японски индустриалист на име Ногучи. Търсейки из американските разсекретени архиви, Уилкокс бързо заключил, че "последващи директиви от 1947г и 1948г в същите кутии нареждали за нови разследвания на японските ядрени изследвания, което означава, че американското разузнаване все още не било знаело точно какво се е било случило. Всъщност, то постоянно нареждало нови разследвания на японските военновременни ядрени изследвания и и постоянно откривало нови факти, поне до 1949г, според документи, които намерих". Тогава Уилкокс ударил кьоравото:



Кутия 3, вписване 224 се оказа голямо попадение през двудневния ми престой в Суитленд (Suitland) (Суитленд е прякора, която Уилкокс използва за Националните архиви на САЩ, бел.автора): един разпит на бивш инженер от комплекса на Ногучи в Конан, Отогоро Нацуме (Otogoro Natsume), извършен на 31 Октомври 1946г. "Темата" на разпита бил описана като "По-нататъшно разпитване за вестникарската история относно ятомната експлозия в Корея".

Присъствали завеждащия Отдела за наука и технологии д-р Хари Кели (Harry Kelly); един интерпретатор, "T/4 Мацуда", и някакъв "г-н Донли" (Donnelly), идентифициран само като "5259 TIC". Той явно е бил нещо като офицер от разузнаването и, съдейки по въпросите им, разпитващите са имали повече информация за историята Конан-Хунгнам, отколкото се споменава във вестника.

Нацуме, инженер химик, според разпита, първо бил пленен и пратен в затвора от руснаците и после бил пуснат, за да управлява една плантация при Конан, докато не успял да избяга "на малка плавателна лодка" през Декември 1945г. Той казал на разследващите, че чул слуховете за експлозията на атомна бомба близо до Конан, но не знаел нищо за това. Според стенограмата, бил проведен следния разговор:




"Кели: На някоя от фабриките имаше ли инциденти по време на войната?

Донъли: Всъщност не сме намерили нищо конкретно.  Последните няколко дни разговаряхме с хора във и около Токио и ги питахме дали са чували за разлагане на водороден пероксид и ги питахме дали въобще са чували за нещо такова и в коя фабрика се е случило.

Кели: Някоя фабрика имала ли е нещастни случаи по време на войната?

(Натсуме през Матсуда): Нямаше инциденти.

Донъли: Питай го дали знае нещо за завода NZ, който правел водороден пероксид.

Матсуда: Той казва, че е чувал за фабриката, но тя била под контрола на флота и била много секретна. Никога не е бил в нея.

Кели: Как се е казвала фабриката?

Матсуда: Той качва, че просто фабрика NZ.

Донъли: Питай го какво е произвеждала NZ и какво означава NZ?

Матсуда: Казва, че не знае."




Още няколко въпроса относно кой притежава фабриката и къде се намира тя, след което:




"Кели: Горе-долу колко химика са работели там?

Матсуда: Той казва, че има много класове химици. Имате предвид завършили университет?

Кели: Да.

Матсуда: Той казва, че под управлението на тази компания има две фабрики - една в Конан и една в Хонбу (Honbu). Има около 700 химика общо (приблизително 300 в Конан)."




В последвалата продължителна размяна на реплики, Нацуме уточнява, че повечето учени, инженери и работници в Конан били арестувани и после били освободени да се върнат обратно на работа. Но шест ключови човека от техническия състав на NZ, които по-късно наименувал, не били освободени, и "нямал представа" какво правели с тях руснаците, освен, че били задържали в секретната фабрика.





"Кели: Той има ли някаква представа как можем да стигнем до тези секретни фабрики?

Матсуда: Шестте споменати човека са единствените, които знаели много за секретната фабрика."





Както ще видим след момент, може би най-значителното нещо от този разпит е датата, 31 Октомври 1946г. Също така е значително, че повечето от замесените учени са били химици. И най-накрая, както е явно от разпита, фабриката или фабриките при Конан са били със значителни размери.

И така, какво е представлявал Конанския комплекс? За да го реконструираме, е нужен подобен процес на онзи, чрез който изследвахме германската програма за обогатяване на уран. Стенограмата обвързва Конанския комплекс с японския индустриалист Ногучи.





Юн Ногучи (Jun Noguchi) бил построил японския комплекс от фабрики, сгушени между реките Ялу (Yalu), Чосин (Chosin) и Фусен (Fusen). На последните две реки Ногучи изградил язовири, за да задоволи огромните електрически нужди на заводите. "Заедно, трите реки доставяли повече от 1 милион киловата електричество" към комплекса. За времето си това е било изумително количество електричество, особено в светлината на факта, че цялата Япония не произвеждала повече от 3. Започната през 1926г чрез една сделка, сключена с японската армия, Конанската империя на Ногучи се разширявала съвместно с японските имперски апетити.

Така, подобно на завода за "Буна" на I.G. Farben, вече можем да отбележим наличието на две ключови съставки при Конан: инфраструктура за производство на големи количества електричество, и близост до големи количества вода. Конан всъщност бил най-големия индустриален комплекс в цяла Азия, и относително подслонен и дори неизвестен на Съюзническите бомбардировачи и на разузнавателните комитети, които изготвяли списъците с техните мишени.

Но има и още.

Декласифицирани документи посочват, че Конан също така бил близо и до уранови залежи. "Това било логичното място за закъснял ядрен проект". Още повече, както открил Уилкокс, "Колкото повече човек се рови... толкова повече набъбва резюмето". В документа с дата 21 Май 1946г, идващ от началник кабинета на персонала на американската армия в Южна Корея, пише:



Увеличава се интереса към скорошни доклади, явно отнасящи се до изследователска лаборатория под прикритие, ползвана от японците при... Хунгнам... Всички доклади споменават, че са се извършвали изследвания и експерименти на с ядрена енергия... Двамата водещи учени били Рикизо Такахаши (Rikizo Takahashi) и Тадаширо Вакабаяши (Tadashiro Wakabayashi)... Настоящото местонахождение на тези две лица не е известно, освен че са задържани от руснаците. Само че, преди да бъдат пленени, се твърди, че са изгорили документите си и са разрушили лабораторната си техника... Някои доклади... споменават... че руснаците успели да пренесат част от машинариите. Други източници твърдят, че действителните експерименти били извършени в Япония, а Нунгнамския комплекс бил открит с цел разработването на практически приложения за ядрена енергия, за атомна бомба или други военни приложения. Тази част от... комплекса... винаги била тежко охранявана... Тези доклади, получени отделно един от друг, са учудващо съвпадащи си по съдържание. Цари усещането, че тези доклади трябва да се приемат като достоверни.




Вече можем да спекулираме относно истинската значителност на тези разузнавателни доклади от американската армия в светлината на последващите събития.

Очевидно е, че американската армия взима насериозно твърденията за японски ядрен проект, провеждан на Корейския полуостров, много близо, всъщност, до държавната граница с Китай, и сцена на една от най-кървавите битки от Корейската война. При Чосинския язовир генерал Дъглас МакАртур (Douglas MacArthur) претърпял тежко поражение и бил принуден да отстъпи. Наистина, след успешното стъпване на суша при Инчон (Inchon), МакАртур безмисолстно напредвал със силите си на север в класически стил "блицкрийг" (blitzkrieg е военен термин, идващ от типичния начин, по който Хитлер извършвал първите си военни инвазии - много бързо, много изненадващо и много решително, без да дава възможност за ответна реакция, бел.прев), като целта му отчасти била да завземе подстъпите през река Ялу, които били ключови за всякакви бъдещи операции в Китай, както и за защита срещу всякакви инвазии от китайска страна в полуострова. И Чосинския резервоар, и оттам големия Конански комплекс на Ногучи, също били основни военни цели. След неподчинението на МакАртур и последвалото Китайско влизане във войната, Трюмън уволнил МакАртур. Поне такава е стандартната история.

Но възможно ли е светкавичното впускане на МакАртур нагоре в полуострова към Чосин след стъпването в Инчон всъщност да се е основавало на много различен, и много секретен, дневен ред от военни цели? В светлината на собствения разузнавателен меморандум на американската армия относно Конанския комплекс и действията на руснаците, това изглежда твърде вероятно. А това на свой ред може да означава, че истинската мотивация за последвалото му уволнение от Трюмън може също да е свързана с онова, което е било разкрито там: определено знание за мащаба, възможностите и действителните постижения на японските учени и инженери, работещи върху гензай бакудан.

Но какво може да е било толкова чувствително относно японския проект за атомна бомба, освен действителните му постижения? За да отговорим на този въпрос, трябва отново да спекулираме. Какви методи за изотопно отделяне и обогатяване са били известни на японците? На какво в крайна сметка са разчитали физикът Нишина и екипът му от учени? Както германските си колеги, японците са знаели, че ултра-центрофугата е била най-простия път, поне на теория, към урановата бомба. Но японските учени изчислили, че нужните обороти в минута на това устройство трябвало да са между 100 000 и 150 000 rpms. Самите САЩ, заради трудностите в дизайна на турбина с такава скорост на въртене, решили да се откажат от този начин на обогатяване.



В този момент реконструкцията на Уилкокс започва да среща известни трудности, защото японците, както твърди той, били в състояние да проектират, и явно да изработят, голяма ултра-центрофуга. Единственият им проблем, според Уилкокс, било достатъчно голямото снабдяване с уран. Само че, в тази подредба на нещата има една значителна слабост, защото японците, ако помните, трябвало да измолват германско съдействие в проектирането и изработването на реактивни двигатели, молба която довела до размяната не само на чертежи за Месершмит 262, първият в света функционален реактивен изтребител, но и на техници, които да покажат на японците нужните производствени методи и толеранси, за да се конструират такива бързо-скоростни турбини, работещи в условията на огромния топлинен стрес. С други думи, въпреки че теоретичните възможности на японците били достатъчни по онова време, на тях им липсвал определен индустриален финес, с който само германците разполагали. Още повече, както вече видяхме, че идеята за центрофугата възниква при германците и е разработвана именно от тях. Така че, ако японците са проектирали и построили голяма ултра-центрофуга, вероятно това не е минало без помощта на германците в даден момент.

Онова, върху което групата на Нишина най-накрая се спрели, бил един процес, наречен топлинна дифузия. Това бил един от първите измислени процеси за изотопно разделяне. Но до преди да бъде усъвършенстван от двама германски учени, Клаус Клусиус (Klaus Clusius) и Герхард Дикел (Gerhard Dickel), през 1938г, не е бил практичен. По-просто казано, топлинната дифузия разчитала на факта, че лек газ се движел към топлината. Клусиус и Дикел построили просто устройство, състоящо се главно от две метални тръби, поставени една в друга. Вътрешната тръба била нагрявана; външната била изстудявана. Когато апаратът се включел, по-лекият U-235 се предвижвал към топлата стена; U-238 - към студената стена. Конвексните (изпъкнали, обратното на вдлъбнати, бел.прев) потоци, създадени от това движение, изпутвали U-235 нагоре; а U-238 - надолу... В даден момент U-235 в горната част можело да се събере и на негово място да се вкара нов газ. това бил прост и бърз начин да се добият относително големи концентрации U-235. Както Уилкокс отбелязва, процесът, както бил разработен в Германия, дал на японците достъп до последните развития в тази проста и необичайна технология.





Топлинна дифузия на газ или течност. Обогатеният уран се добива в горната точка, а обеднения се премахва от долната точка. Нов газ се вкарва в централната точка. Студената стена е вляво, топлата е вдясно.



И както вече видяхме, германците също така нарочно разработили и една сплав - Бондур (Bondur) - за да предпазят устройството от ефекта на силно корозивния уранов газ.

Използвана в големи размери и в достатъчни количества - при Аушвиц и Конан - и може би съвместно с други технологии за обогатяване, масово спектрографските адаптации на Фон Ардене за циклоктроните, напълно възможно е японците също да са имали свръх секретнен проект за обогатяване на уран, провеждан в Конанския комплекс.

Така че можем да продължим спекулацията по-нататък: вземайки предвид предаването на "U-234" и натоварените на нея инфрачервени безконтактни възпламенители и изобретателя им, Хайнц Шилке, и молбата на Япония за "възпламенители" и планове за германски тежки стратегически бомбардировачи, силите на МакАртур при Чосинския резервоар може да са разкрили не само доказателства за напредъка на японците и евентуалните им тестове на уранови атомни бомби, но може да са открили и още доказателства за успеха на програмата, която стои зад всичко това: именно програмата на Нацистка Германия. Наистина възпламенителите сочат към възможността и двете държави да са били предприели проекти за плутониева бомба.


И така, връщаме се към решението на японския кабинет, и спекулираме по-нататък. Ако японското правителство е знаело за германската програма, може да са знаели и за мащабите на успехите й. Две бомби са били пуснати, и според преводача на маршал Родион Малиновски (Rodion Malinovsky), още една е паднала, но не се е взривила. Във всеки случай, японците навярно са били наясно, че въпреки че американския проект за една единствена бомба може да не е бил в състояние да произведе повече бомби в кратък срок от време, не е имало можело да се предполага колко бомби са били завзети като военна плячка от Германия. И от провала на мисията на "U-234" би им било ясно, че като минимум, възпламенителите, годни да се приложат в плутониева бомба, както и голямата доставка обогатен уран, са попаднали в Съюзнически ръце. До 12 Август 1945г, когато е успешния тест на японската бомба, и германския тест през Октомври 1944г, войната вече се е превърнала в ядрена.

Затова, ако японците са били информирани за успешните тестове на германската атомна бомба през Октомври 1944г, тогава дебатите в Императорския кабинет в Токио са разбираеми. Япония е била изправена пред потенциален дъжд от атомни бомби "с германски произход", отново цитирам любопитния израз на Опенхаймер (Oppenheimer). Капитулацията, въпреки ганзай бакудан, е била очевидния избор, дори и за нация, която е толкова известна с "гордата самурайска традиция на честта".

Може би е значително, в светлината на съвременните проблеми с ядрената Северна Корея, че японското правителство отправи остро предупреждение към Северна Корея, че Япония може да се въоръжи до зъби с атомни и термо-ядрени оръжия за един миг време, и че няма да се поколебае да го направи, ако се налага.

В светлината на това, може би най-значителният факт, разкрит от Уилкокс, е, че "противно на конвенционалната военна история, че японските ядрени усилия са били завинаги потъпкани с бомбардировките от 1945г... проектът е продължил и дори е бил засилен след и въпреки Императорската капитулация от 15 Август". Уилкокс не спекулира по-нататък, но това изказване повдига един вледеняващ кръвта въпрос:

Как е могъл един японски проект да оцелее точно под носовете на американските окупационни сили?

... ами ако не само японският проект е оцелял?



Конанския (Чосинов) регион на Северна Корея
« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:50:41 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
8.

Heereswaffenamt (Оръжейната агенция на германската армия - HWA) и Меморандума на Хойтерман


"И ето още нещо интересно: Ървин К. Опенхаймер (Erwin K. Oppenheimer) твърдял, че бомбата, която била пусната над Япония, била с германски произход."

Едгар Майер и Томас Меенер, "Тайната на Германската атомна бомба"
[Edgar Mayer and Thomas Mehner, "Das Geheimnis der deutschen Atombombe"]





Сградата на Оръжейната агенция на германската армия (Heereswaffenamt)




Един от най-проблемните за обяснение документи от гледна точка на следвоенната Легенда на Алианса е свръх-секретният меморандум относно разработването на атомна бомба, анонимно подаден в Оръжейната агенция на германската армия (Heereswaffenamt) в ранната 1942г. Този документ не само, че точно посочва нужната критична маса за атомна бомба от уран-235, но също така посочва и възможността за трансмутацията на уран в плутоний - наречен "Елемент 94" в меморандума - и употребата му в бомба. Произходът и авторството на меморандума се приписват на различни учени, задържани във Фарм Хол (мястото, където англичаните държат пленения екип германски учени след войната, бел.прев), включително д-р Курт Дийбнер (Kurt Diebner). Но авторството е неизвестно, а проблемът със съществуването на документа остава: Как може германската армия, като е знаела, че нужното количество уран за ядрена бомба е относително малко и следователно технически постижимо, да не е преследвала разработването й? И как е възможно да са се стремели към такива смехотворни и жалки опити за работещ реактор? Мистерията само се задълбочава, когато вземем предвид произхода на една друга бележка, постъпила в Херсвафенамт (Heereswaffenamt), написана черно на бяло предната година.







През 1941г барон Манфред Фон Ардене решил да разпрати един необичаен документ от своя колега д-р Фриц Хойтерманс (Fritz Heutermans). Цялото заглавие на документа било "По въпроса за освобождаването на ядрени верижни реакции, от Фриц Г. Хойтерманс: Комюнике от лабораторията на Манфред Фон Ардене, Берлин-Лихтерфелде-Ост".

Документът е забележителен по няколко начина, дори и по описанието на съдържанието си:

"I. Основна гледна точка

II. Конкуриращи се процеси

III. Верижните реакции чрез ядрено делене с бързи неутрони

IV. Ядрено делене чрез термални неутрони

    1. Разделяне на изотопи
    2. Избиране на тежко модераторно вещество като например водород, тежка вода
    3. Относителен напредък във възможността за процес 1/v чрез прилагане на ниски температури
    4. Саморегулираща се реакция и значимостта на Доплеровия ефект при ниски температури

V. Верижни реакции при финални изпитателни обеми

VI. Важността на една верижна реакция при ниски температури като източник за неутрони и като апарат на трансформиране на изотопи"



Общото описание навежда на мисълта, че Хойтерманс вече е премислил процеса, не само инициализирането на експлозии чрез бързи неутрони, но и трансформирането на U-235 в по-висши елементи, които химически нямат общо с него. Това е първата крачка към плутония и към употребата на плутоний, вместо U 235, като експлозивно гориво за бомба.

Съдържанието на документа потвърждава, че именно това е измислил Хойтерманс:

"Тук ние сме способни да си представим един апарат, който би позволил... определено количество U-235 да претърпи ядрена реакция, едновременно като апарат за трансформиране на изотопи. Предимството на такъв апарат в сравнение с апарат за изотопно обогатяване е, че новосъздаденият продукт, който би имал атомно число 93 или повече, не е химически идентичен с урана и следователно е делим чрез химически методи. Сега, след като са налични много повече количества U-238, тъкмо 139 пъти повече, количеството, което би било конвертируемо в гориво за верижна реакция е, от гледна точка на контекста, много по-важно от едно изотопно разделяне, водещо до повече U-235."

С други думи, преди меморандума в Херсвафенамт от 1942г (който не само дава критична маса за бомба с U-235 като експлозивно гориво, която е във верните рамки, но който също така посочва и трансформацията на уран в плутоний в реактор като алтернативно гориво, значещо повече "бум" срещу една райхсмарка) Хойтерманс ясно е виждал и друг път до атомната бомба. Следователно той може да бъде считан и за един от водещите кандидати, ако не и самия водещ кандидат, за авторство на анонимния меморандум в Херсвафенамт. Еврейското му потекло би обяснило защо меморандумът е подаден анонимно.




И така, след като в миналите страници спекулирахме, че Нацистка Германия всъщност е преследвала уранова основа като основен компонент на бомбата си, и е провеждала мащабен и много таен проект по обогатяване на уран, за да се сдобие с нея, сега стигаме до възможността за съществуването и на проект за плутониева бомба, отново провеждан секретно и далеч от "общественото" лабораторно балтаене на учените, задържани във Фарм Хол. По тази линия вече имаше една индикация: твърдението за втори ядрен тест на бомба с много малка критична маса чрез процеса на ускореното делене, близо до региона Трите Ъгъла в Турингия, зоната с най-голяма фонова гама радиация в цяла Германия.

Има ли още подкрепящи индикации, че германците може успешно да са разработили атомен реактор и, следователно, плутоний в тайните дълбини на Камлеровата SS империя от черни програми и тайни оръжия? Хенри Пикър (Henry Picker), в книгата си "Разговори на една маса с Хитлер" ("Hitler's Table Talk"), прави една значима констатация. Той не само твърди, че Райхспоста (пощенската служба на Третия Райх, бел.прев) е бил замесен с проекта за атомна бомба, но дава и повече подробности. Бомбата трябвало да бъде построена в завод "в една подземна SS фабрика в южните планини Харц (Harz), която имала производствен капацитет от 30 000 работници". Още веднъж следата води обратно до SS, до южните части на планината Харц в Турингия и до големи подземни фабрики. Тази инсталация, според Пикер, "била върната на СССР от Червената армия" след германската капитулация. Според Пикер, тъкмо поради тази причина Сталин реагирал с такова безпристрастие, когато президентът Трюмън го информирал за успешния тест на плутониевата бомба на полигона Триединство (Trinity) в Ню Мексико, защото Сталин вече се бил сдобил с нужната технология да направи своя собствена атомна бомба. Освен това, Сталин наградил Манфред Фон Ардене със "Съветската "Нобелова награда" - Сталинската награда". Майер и Меер коментират истинската значимост на тази поредица от признания:

"Всичко ясно ли е? По този начин руснаците се сдобили с някакви производствени методи - които от тогава до днес остават неизвестни - и се отплатили на Манфред Фон Ардене, определено най-добрия консултант по тези въпроси, който трябва да им е изяснил нещата, които руснаците открили там."





Барон Манфред Фон Ардене (Manfred Von Ardenne)
Когато е на 15 години, разработва тройно-системна електронна тръба за безжична телеграфия.
Няколко години по-късно изобретява първия сканиращ електронен микроскоп.
През 1931г дава публична демонстрация на първата в света телевизия. До 1935г Берлин вече разполага с електронно сканирана телевизионна услуга, а до 1936г вече можело Олимпийските игри да се излъчват по телевизията.
По време на войната Фон Ардене се занимава с ядрени изследвания. След поражението на Германия отива да работи за Съветска Русия.




Това е интригуваща идея, защото ние вече открихме една възможна детонация на плутониева бомба близо до Ордруф (Ohrdruf) късно през войната. Това по наложителност навежда на мисълта, че германците са се сдобили с успешен атомен реактор, въпросът е, откъде? Във всеки случай, причината да липсва знание за този проект е очевидна: бил е под контрола на SS, и следователно, се е намирал в портфолиото на обсебения от сигурността генерал Камлер.

Бележка от автора: Разбира се, може да се е ползвал и уран в някакво устройство за ускорено делене, но процесът е по-добър с плутоний, а плутоният е по-вероятно да се свърже с толкова малка критична маса, както се твърди, а именно - 100 грама, понеже за една уранова бомба ще е нужно повече от това, дори и с ускорено делене.



Във всеки случай, концепцията за реактор на Хойтерманс била значително по-различна от тази на Хайзенберг, и всъщност, по-различна и от атомната купчина на Енрико Ферми (Enrico Fermi) в Чикагския университет, понеже целта й била не производството на енергия, а производството на радиоактивни изотопи. Поради тази причина, реакторът могъл да работи при ниски температури, ползвайки течен метан като модератор, вместо тежка вода или графит. Това значело, че щял да бъде ефикасен производител на "елемент 93 или повече", който щял да бъде химически делим и използваем като ядрен експлозив.

Това е важно, защото разграничава усилията на Фон Ардене - Хойтерманс както от усилията на Хайзенберг да проектира и изработи работеща атомна купчина, така и от успеха на Енрико Ферми в същото начинание.

Бележка от автора: Изследователят Франк Джоузеф (Frank Joseph) е открил друг източник за реактор и счита информацията си за толкова ключова за тази история, и толкова сензационна, че не е добросъвестно от моя страна да я спомена в настоящия труд. Според мен това е история, която е най-добре той самият да разкаже, тъй като това е негово откритие. Той беше така добър да го сподели с мен, докато пишех тази книга.

Бел.прев: Франк Джоузеф преди е бил известен като Франк Колин (Frank Collin) и става известен през 70те, като става водач на Американската нацистка партия, заради което участва в съдебно дело на "Национал-социалистическата американска партия" срещу градчето Скоки (Skokie), което дело дава правото на "нацистите" да провеждат маршировки и да демонстрират емблемата на свастиката. В последствие се разбира за еврейското му потекло, защото баща му е оцелял от холокоста, но Колин остава водач на тази Национал-социалистическа американска партия, докато не го арестуват за секс с деца.
Определено става дума за отявлен ексцентрик, но определено става дума и за много мотивиран и отдаден изследовател на историята на Втората Световна война, така че има голяма вероятност "сензационната му информация" действително да е попадение. Със сигурност обаче става дума и за доста покриване и замазване на информация. Секса с деца открай време е инструмент за прибиране в затвора на неудобните, като единственото устойчиво изключение, разбира се, е католическата институция - именно понеже от тях осъдени няма, защото са традиционно удобни и на всичкото отгоре не са невинни, за да ги прибират в затвора.
Може би онова, което Франк Джоузеф все пак има да каже, е много интересно. А може би Джоузеф Фарел просто не иска да свързва труда на книгата си с противоречива личност като Колин и с това умело включване едновременно хем уважава взаимната им комуникация, хем остава в зоната на по-твърдите факти и по-добрата обществена светлина.



Така в края на войната, около 1945г, намираме твърдения за тествано оръжие с малка критична маса, което, ако е вярно, най-вероятно ще да е плутониева бомба, използваща процеса на ускореното делене, а в началото на войната, около 1941г, намираме един документ, описващ проект за постигането на реактор за производство на експлозивно гориво за такава бомба. Има едно странно съвпадащо сведение, че германците може би са били опасно близо до, ако не и в действително притежание на, плутониева атомна бомба, от Техоокеанския театър на японската програма. Робърт Уилкокс (Robert Wilcox), в книгата си "Тайната война на Япония", си спомня как Испанското Националистическо правителство успешно е поддържало кръг от шпиони както за германците, така и за японците, една задгранична шпионска програма, която имала немалък успех при проникването в проект Манхатън, дори през 1943г шпионите успели да се сдобият с най-ранните Съюзнически проекти за детонатора на такава бомба. Като интервюира Ейнджъл Алказар де Веласко (Angel Alcazar de Velasco), соченият за шеф на шпионския кръг, Уилкокс цитира една доста удивителна реплика:

Информацията беше, че американската работа по ядрено оръжие била доста напреднала, но им оставало още много. Дори имало бележки относно детонатора. Бил нещо подобно на онзи, който германците вече използвали.

Сложен детонатор - може би за употреба при плутониева бомба, тъй като детонаторният механизъм за уранова бомба е много по-проста техника - вече употребяван от германците през 1943г!? Защо германците са имали нуждата да ползват такъв сложен детонатор? Времето на това твърдение също е обезпокоително, тъй като съвпада с твърденията, които разгледахме по-рано, на японския военен аташе в Стокхолм, че германците били ползвали някакъв вид оръжие за масово унищожение на Източния фронт приблизително през 1943г, в района на Курск.

Бележка от автора: Аташето, ако си спомняте, всъщност беше убеден, че оръжията - каквито и да са били - също били ползвани и в "Крим", което най-вероятно означава по времето на обсадата на руската крепост Севастопол през 1942г. По този начин това твърдение противоречи на възможността въпросното оръжие да е било атомна бомба. Но ако не е било, какво друго оръжие би причинило такова унищожение? Това е въпрос, на който по-адекватно ще се спрем в следващите части на книгата. Пауърс (Powers) отбелязва, че на Алън Дълс (Allen Dulles) в Цюрих му било докладвано за германски проект в "обширни подземни фабрики", които се занимавали "с раждането на нов експлозив за въздушните бомби. Дори го чули да споменава, че контейнера за бомбата бил сферичен". Сферичен детонатор, разбира се, е от онзи тип имплозивно-компресорни детонатори, използвани при сглобяването на критичната маса на плутониева бомба.





Отляво-надясно, отгоре-надолу: Бърз експлозив; Бавен експлозив; Вмешател/бутач; Неутронен инициализатор; Плутониево ядро; Компресиращо ударната вълна ядро




Ляво: плутониево ядро; Дясно: "Отверката"

"Експериментът, който Слотин (Slotin) трябвало да проведе с берилиевите полусфери се състоял в това, да вкара върха на обикновена отверка (да, отверка) под ръба на берилиевата шапка, да я повдигне и да я свали, като мери с гайгеров брояч какво количество верижна реакция се създава. Той също трябвало да използва предпазни клинове, които биха подсигурили берилиевата шапка, така че ако отверката се изплъзне, шапката да не падне и да не покрие ядрото. Но Слотин не използвал клиновете... и отверката се изплъзнала.
Берилиевата шапка паднала, ядрото било напълно затворено, и веднага станало свръхкритично. Дори по-зле: имало седем други човека, стоящи около масата, наблюдавайки как работи Слотин. Както и при инцидента с Дъглиан, имало синьо приблясване и гайгеровия брояч лудо започнал да пука. (Хората в стаята по-късно казали, че почувствали и топлинна вълна.) Голяма заслуга на Слотин е, че веднага се изложил на огромен риск като разделил двете сфери - с голи ръце - и така спрял реакцията. По този начин получил няколко пъти по-голяма доза радиация от Дъглиан. Ефектът се проявил почти веднага; вече повръщал, когато напускал лабораторията. Девет дни по-късно, след нещо, което само може да се опише като период на ужасно страдание, Слотин умрял. "Демонското ядро", както учените от Лос Аламос по-късно го нарекли, убило втората си жертва."




Но Хойтерманс се интересувал от нещо повече от атомни бомби. Дори Пол Лоурънс Роуз (Paul Lawrence Rose) признава, че ролята на Хойтерманс в нацистките изследвания на атомната бомба "остава енигматична". Причините за това, обаче, са достатъчно очевидни, след като се проумеят огромните последствия, понеже истинската специалност на Хойтерманс се съдържа в първото теоретично описание на процеса на термоядрения синтез на атомите на тежкия водород (диутерий и тритий) чрез висока температура в звездите, именно онази топлина, създавана от неконтролираната верижна реакция. С това се приближаваме една крачка по-близо към разгадаването на загадката върху какви точно видове оръжия е работел "мозъчният тръст" на Камлер, защото ако идеята на Хойтерманс се грабне, тогава водородните бомби биха били следващата логическа стъпка в "технологичното дърво" след атомната бомба, точно както е било за американците и руснаците след войната. Има ли каквато и да е индикация, че това това всъщност е било истинската крайна цел на тайната германска ядрена програма на SS? С други думи, всичко това било ли е програма за атомна бомба въобще? Или е било програма за водородна бомба?




Атомна бомба в сравнение с водородна бомба - Н-бомба (ляво); Руската Цар-бомба е водородна (дясно)



Колкото и да е фантастично да се повярва, тази вероятност изглежда е самата истина. Писмото на професор Лахнер (Lachner), което преди споменахме, също хвърля светлина върху целта на SS Сондеркомандата на Камлер:


Работено е и върху водородната бомба. Фабрика за производство на тежък водород била построена в Норвегия, но разбира се, е била разрушена от врага. Малките уранови бомби били предимно предназначени за детонатори за водородните бомби, така че директната им употреба не се предвиждала.



Друго потвърждение за това удивително твърдение може да се открие в пред-военния австрийски патент за "молекулярна бомба", ранна версия на водородната бомба, от 1938г. Във всеки случай, професор Лахнер негласно твърди, че истинската цел на проекта била оръжие, по-ужасяващо и разрушително от атомната бомба.

В тази връзка си заслужава да се спомене и друг фактор. Преследването на водородната бомба също би обяснило защо нацистите се интересували от малки атомни бомби, смалени благодарение на ускореното делене, защото една водородна бомба, поне спрямо наличната по онова време технология, би била един огромен и изключително тежък предмет. Стремежът към "миниатюризация" следователно е бил още една практична цел: всяка една такава бомба трябвало да бъде достатъчно смалена, за да могат да я носят германските бомбардировачи и ракети, и дори и тогава, само най-големите бомбардировачи или ракети са щели да се справят със задачата, ако въобще могли да се справят.


Бележка от автора: Трябва да си спомним, че първата водородна бомба, американската "Майк" ("Mike"), тежала няколко тона и била непрактична като буквално оръжие. Първата функционална водородна бомба на Америка всъщност тежала няколко тона. Трудно е да си представим как което и да е от съществуващите летателни средства в арсенала на германците, дори и огромните Ju 390, може да се справи със задачата да достави една водородна бомба, а спецификациите на А 9/10 "Amerikdrdket" са доста под нужното за такава бомба. Единственият практичен метод за доставяне на водородна бомба, поне на мен ми изглежда, е било чрез голяма подводница или кораб до някой пристанищен град, което е много рискована военна мисия, и то такава, че за участващите германски екипажи би била еднопосочно пътуване.


Но за да се произвеждат водородни бомби, трябва да е налично адекватно снабдяване с тежки водородни изотопи диутерий и тритий. Тук отново, обаче, се намесва Легендата на Алианса, която твърди, че след успеха на Съюзниците в разрушаването на норвежката фабрика за тежка вода при Рюкон, германското производство на безценното разрушително вещество никога повече не се съвзело, и, като последствие, тежката вода, която да послужи за модератор в реакторите (какво остава за водородна бомба!) никога не била достатъчно. Другото последствие от това твърдение е, разбира се, че опитите на Хайзенберг и на другите учени да създадат реактор на базата на тежка вода като модератор били обречени на провал заради липсата на достатъчни количества.

Но отново, действителността е била доста различна. Д-р Дийбнер, в една комуникация с д-р Вирц (Wirtz) - и двамата по-късно са пленени и държани във Фарм Хол (Farm Hall) - посочва, че към края на 1943г в Германия била построена функционираща фабрика за тежка вода. Само че, разкрития, направени в края на войната, били дори по-важни за оценката на действително значителното германско производство на тежка вода: голяма фабрика за тежка вода, напълно неизвестна преди това, била открита от Съюзниците в Кийл (Kiel) в северна Германия. Но най-важното е, че след Германското обединение през 1989г, когато обширните подземни заводи на SS в района на Харц в Турингия и в бившата източна зона били преоткрити, много от тези заводи съдържали по няколко големи електрически генератора, достатъчни да снабдят с електроенергия няколко малки града!

Такова голямо производство на електроенергия със сигурност не е било нужно за последния главен щаб на Фюрера, но определено би било нужно за фабрики, които разделят уранови изотопи (особено ако са използвали циклотронния процес на Фон Ардене), и които произвеждат тежка вода. Била ли е водородната бомба истинската цел? Това обяснява ли обстоятелството, че ако Германия е разполагала с атомната бомба, тя (или те) рядко е била използвана, ако въобще е била използвана, а на нея се е гледало като на детонатор за нещо много по-мощно? Това обяснява ли също така, отчасти, истинската причина за потайността, в която бил обвит специалния SS "мозъчен тръст" на Камлеровата командна структура?

Една индикация, че това може да е така, са едни подхвърляния на д-р Джоузеф Гьобелс към италианския офицер Луиджи Ромерса, който бил свидетел на теста на атомна бомба при Рюген. Гьобелс и Ромерса се срещнали преди този тест. Според Ромерса, Гьобелс му казал "Тежката вода е важен материал в произвеждането на дезитеграционната бомба. Още преди войната набрахме малко преднина в тази посока...". Преднина и то каква, ако през 1938г австрийския патент за прототипа вече е бил издаден!

Бележка от автора: Подобен патент незабавно би бил класифициран като "Geheime Reichsache" или "таен държавен въпрос", тоест, въпрос касаещ националната сигурност, както сега бихме казали. Като такъв, той със сигурност ще е стигнал директно до "мозъчния тръст" на Камлер, както ще видим в следващите части на тази книга.


Това че крайната цел на германската ядрена програма е била водородната бомба, а съвсем не атомната бомба, в ретроспекция изглежда доста логично и доста смущаващо. Както ще открием в следващите части от книгата, обаче, дори и водородните бомби бледнеят в сравнение не само с "хартиените проекти", изучавани от Камреската SS сондеркоманда, но и в сравнение с много реалните проекти и експерименти със сили от дори по-голям разрушителен потенциал от водородните бомби. Предвидили термоядреното бъдеще, SS вече планирали и експериментирали с контра-мерки, и с второ и трето поколение нападателни стратегически оръжия, още по-ужасяващи.



Съюзниците откриват плантацията за тежка вода в Кийл (Kiel) в края на войната
« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:51:12 pm от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
9.

Possenspiel Bei Farm Hall [лудории във Фарм Хол]
и други фарсове



"Баге, в Берлин, и Клусиус и Дикел, в Мюнхен, разработили методи за изотопно разделяне, но с малко практически успех. Така и не добили достатъчно U-235, за да направят адекватни измервания и определено било прекалено малко за бомба."

Дейвид Касиди, "Урановият клуб на Хитлер", "Въведение"
[David Cassidy, "Introduction," Hitler's Uranium Club]





Вернер Хайзенберг (Werner Heisenberg), Курт Дийбнер (Kurt Diebner), Ерих Баге (Erich Bagge), Хорст Коршинг (Horst Korsching),
Карл Вирц (Karl Wirtz), Пол Хартек (Paul Harteck), Ото Хан (Otto Hahn), Карл Фридрих фон Вайсзекер (Carl Friedrich von Weizsäcker)





Стенограмите на германските учени, задържани във Фарм Хол приличат на микрокосмос на самата нацистка германска култура, едновременно очарователна и параноична, едновременно моралистична и абсолютно аморална, едновременно изпълнена с гениална прикритост и със сурова прямота. В светлината на тезата, която изследвахме в предишните страници, стенограмите от Фарм Хол също разкриват еднаква шизофрения и у всички онези, които ги коментират, още откакто бяха разсекретени от британското правителство в началото на 90-те години. Вземете например следното изказване от Джеръми Бърнщайн (Jeremy Bernstein) относно мисиите "ALSOS" на Самюъл Гаудшмит (Samuel Goudsmit) до Германия в края на войната - "С напредването на мисията, и колкото повече екипа Alsos научаваше за оскъдността на германската програма, притесненията се фокусираха върху това, да не се допусне руснаците да се доберат до германците, за да не узнаят някакви важни тайни за бомбата". Ако германската ядрена програма е била в състоянието, описано като "оскъдно", и ако е имало фундаментални "проблеми" в разбирането на Хайзенберг за ядреното делене и физиката на бомбата - каквито наистина е имало - тогава защо въобще са били загрижени? Но пък от друга страна, рано в стенограмите, в един разговор помежду си, тримата германски учени Хайзенберг, Дийбнер и Коршинг обсъждат възможността Съюзниците и Съветците в Постдам вероятно да ги считат за военна плячка.

Тогава Барнщайн (Barnstein) коментира "предполага се, че тук Хайзенберг е обезпокоен да не би да го разпитват на немски защо не е успял да построи бомба. Идеята, че тези германски учени ще бъдат обсъждани на Конференцията в Постдам граничи с абсурдното". Ако е толкова абсурдно, тогава защо са ги разпитвали с месеци, тайно са записвали разговорите им и са ги снемали на стенограми, и после са пазили тези стенограми засекретени до 90-те години? Очевидно е, че във Фарм Хол явно се случва нещо повече, което убягва на коментаторите, или пък те просто го игнорират.

Записаните разговори между десетимата учени показват, че една от загриженостите им (допреди новинарската емисия за бомбардирането на Хирошима с атомна бомба) е, как да продължат с "работата" си, съвсем в неведение за факта, че други наистина са продължили "работата" им и са я довели до блестящ завършек. Шизофренията се увеличава всеки път, когато в разговорите се повдигне въпроса за изотопното разделяне. В епиграфът, с който започна тази глава, се споменава метода с тръбата за "термална дифузия" на Клусиус, усъвършенстват от Клусиус и Дикел: "Баге, в Берлин, и Клусиус и Дикел, в Мюнхен, разработили методи за изотопно разделяне, но с малко практически успех. Така и не добили достатъчно U-235, за да направят адекватни измервания и определено било прекалено малко за бомба". Само че, в самите стенограми, Хайзенберг отбелязва, че една от причините той и колегите му да бъдат разпитвани, била, че Съюзниците не искали "да предадем знанието си на други хора".

Бележка от автора: Разговорът е между Хайзенберг, Фон Вайсзекер (Von Weizsacker), Вирц, Хартек и Дийбнер на 18 Юли 1945г.

Само че, коментарът от редактора на тези реплики е наистина интригуващото; германците, отбелязва Бернщайн (Bernstein), биха имали твърде малко знания, "които да са в полза на Съюзниците", но са имали доста голям опит, който Съюзниците са искали да опазят от другите сили, например Франция и Русия. После следва друга забележка относно технологията на "ултра-центрофугите" на Хартек, която "щяла да бъде изключително полезно нещо за коя да е държава". Действително, това била технология, която дори САЩ И Великобритания не били довели до такова напреднало и усъвършенствано ниво.

И тогава, на 26 Юли 1945г, Ото Хан прави реплика, която само увеличава мистерията: "Прочетох една статия в "Picture Post" за урановата бомба; в нея се казваше, че вестниците споменали, че такава бомба се била правела в Германия. Сега можете да разберете, че сме задържани, понеже сме именно такива хора". Коментарът от редактора само задълбочава проблема: "Това е било преди бомбата да се употреби по Япония, когато съществуването й се пазеше в дълбока тайна!" Дали Хан без да иска е изплюл камъчето? Странно е учен от висотата на Хан да каже подобно нещо, особено понеже, както видяхме, е имало купища "индикации" за размера на германския проект, които са се появявали в кратки статии в Съюзническата преса както по време, така и след войната.

После на 21 Юли 1945г (това може и да е 27 Юли, защото на множество места из книгата буквата I е сбъркана със 7 или 1, а 1 и 7 са бъркани и помежду си и с буквата f, бел.прев) красивият и циничен Хорст Коршинг, обсъждайки житейски въпроси с Дийбнер и Баге, споделя едно любопитно наблюдение:


БАГЕ: Ако ми плащат достатъчно, бих работил върху урановия двигател; иначе, бих искал да работя върху космическите лъчи. Съгласен съм с Дийбнер по този въпрос.

КОРШИНГ: И двамата ли искате да направите уранов двигател?

ДИЙБНЕР: Това е шанс да живееш добре.

КОРШИНГ: Всеки лаик може да види, че тези идеи са екстремно важи. Следователно никакви пари няма да има в тях. Пари се правят само от идеите, които са убегнали на общественото внимание. Ако изобретиш нещо като изкуствени рубини за часовниковата индустрия, ще направиш повече пари, отколкото от урановия двигател.





Изкуствени рубини? Разбира се, такива неща са се ползвали от часовниковата индустрия преди изобретяването на кварцовото движение.

Бел.прев: Кварцовият часовник е часовник, който използва електронен осцилатор, регулиран от кварцов кристал, за отмерване на времето. - уикипедия


Но през 1945г тази идея е била фантастична. Разбира се, до преди тези документи да бъдат разсекретени, първият в света лазер, който в действителност наистина използвал изкуствен рубин като главен компонент в лазерната оптична кухина, бил една жива история, изобретена през 1961г. Но през Юли 1945г идеята е била повече от напреднала за времето си. Дали това е друга възможна, дори и лека, индикация че в Нацистка Германия се е случвало и нещо друго? По-късно в разговора, Коршинг изразява желанието си да се върне в Хехинген (Hechingen), за да вземе телескопа си, лещите и призмите, индикация, че може би се е занимавал и с оптични, както и с ядрени изследвания.


Но тогава следва още една любопитна реплика от Коршинг:

Разбира се, идейно е да отидем при аржентинците с двама души и да кажем: "Ето ни, тука сме, знаем как да правим това-онова; имаме добър метод за разделяне на изотопи, не ни трябва да произвеждаме тежка вода." Някак си по тоя начин трябва да го направим. Нищо няма да излезе от тая работа, ако се хванете с Хайзенберг да правите уранов двигател. Те даже не доведоха малките риби тук, така гледат на работата ни външните лица.

Ако до сега изразената теза е вярна, и е имало много таен проект на SS и ако групата на Хайзенберг е представлявала фалшива фасада, която нарочно е била държана в неведение от SS и е била предназначена за консумация от Съюзниците, тогава действително би имало различна мотивация за разпита на германските учени, от тази която обичайно се предполага. Ако, например, Трета армия на генерал Патън наистина е открила техника и учени от проекта на SS, тогава би било от ключово значение да се прецени дали "големите риби" - да перефразирам някак надутото мнение на Коршинг за учените във Фарм Хол - са имали каквото и да е знание за проекта на SS.



После, от стенограмите на разговорите от 1-6 Август 1945г, д-р Курт Дийбнер накратко споменава един факт, който е много значителен в светлината на онова, което открихме за германския ядрен проект и за подземните фабрики на SS Сондеркомандата в планините Харц в Турингия. Дийбнер споменава, много накратко, че бил снабдяван с радий "от Харц". Краткият коментар на Бернщайн в този момент е пълен с пропуски: "Планинска верига в централна Германия". Бернщайн изобщо няма какво повече да каже по въпроса. Дали е невеж за твърденията, разкривани от съвременните германски изследователи? Или пропускът в коментара му е в следствие от някаква друга мотивация?

Във всеки случай, тенорът и настроението на учените бързо се променя, когато научават за атомната бомба, пусната над Хирошима. Първите реакции, записани от британските микрофони, се разиграват между Хан и Вирц:


ХАН: Възможно е да са го направили само, ако са имали разделяне на уранови изотопи.

ВИРЦ: Те също го имат.


Бързо се развихря дискусия между всички германски учени, и отново тъкмо Дийбнер прави кратко изказване, изпълнено с многозначителност: "Винаги сме мислели, че ще са ни необходими две години за една бомба". На всичкото отгоре, Бернщайн в този момент издава двоумение и неувереност, иначе необичайни за неговите прости коментари и анотации, чиято цел очевидно е да поддържат Легендата на Алианса: "Не съм сигурен кого Дийбнер включва в неговото "ние" тук или на какво се основава преценката му. Но никой от останалите не противоречи на употребената дума "бомба". Наистина, кои са били хората, които Дийбнер нарича "ние"? Бернщайн изглежда не знае, но при условие, че Дийбнер по-рано говори за снабдяването му с радий "от Харц", можем с право да спекулираме, че Дийбнер пряко се обръща, и без съмнение целенасочено, към колегите си от програмата на SS.



После следва кратък, но удивителен разговор между Хан, Вайсзекер, Хартек, Вирц и Дийбнер:



ХАН: Мисля, че е абсолютно невъзможно да се произведе един тон уран-235 чрез разделяне на изотопи.

Бележка от автора: Този коментар, в светлината на каквото вече научихме за мащаба на германската програма за обогатяване, може да означава само едно от две неща: (1) Хан нарочно лъже тук, за да отрече евентуалното си участие в програмата; или (2) казва истината, и не знае нищо по въпроса. От двете, последното е много по-вероятното.

ВАЙСЗЕКЕР: Какво се прави с тези центрофуги?

ХАРТЕК: Никога не може да се добие чист "235" с центрофугата. Но аз не вярвам, че може да се направи с центрофуга.

ВИРЦ: Защо не.

ХАН: Да, но са можели да го направят с масови спектрографи (отново пояснявам, че "маса" в термина идва от количество, в смисъла на тежина и обем, а не бройка, бел.прев). Ивалд (Ewald) има някакъв патент.

Бележка от автора: Отново, Хан ясно посочва пътя до барон Манфред Фон Ардене и неговите циклотронни модификации. Така че, германските учени са знаели как да го направят, и както следователно е изключително вероятно, SS също са знаели кой метод е бил най-добър. Следователно, забележителната консумация на електричество в Аушвиц, както и самия най-ефикасен метод, сочат към метода на Фон Ардене, който най-вероятно се е употребявал там и на други места за разделяне на изотопи.

ДИЙБНЕР: Съществува и един фотохимичен процес.




Сега нека сложим всичко това в контекст, защото този малък разговор е индикация, че във Фарм Хол вероятно се разиграва един фарс, не само от страна а задържаните германски учени, но вероятно и от самото разсекретяване на стенограмите. Какво искам да кажа? Забележете, че стенограмите са разсекретени от англичаните след Германското обединение през 1989г, уклончиво признание, вероятно, че вече няма смисъл от криенето на каквито и тайни да са пазели, понеже вече е имало други източници, които да разкажат дълго потисканата история: че нацистите или са били опасно близо, или всъщност са се сдобили с атомната бомба преди Съюзниците.

Първо, забележете в горния разговор, че Ото Хан, с чиито коментари започна тази глава, сега е променил мнението си. По-ранните му коментари споменаваха изотопното разделяне като средството за сдобиване с бомба. Сега, мнението му е обърнато, и това се случва в един ден. Но тогава идва репликата на Вайсзекер: "За какво друго може да се използват центрофугите?" Това се контрира с реплики от сами изобретател, Пол хартек, който твърди, че не може да се добие "чист 235" чрез този процес. Вирц тогава се включва удобрително, и след това Хан, именно радио-химикът, отново си обръща мнението, в рамките на минути, стигайки до очевидното заключение от научна и инженерна гледна точка: най-добрият начин да се добие "чист" U-235 бил чрез масова спектрография.

Но след това идва бомбата. Дийбнер, който очевидно има някаква връзка с империята от специални проекти на Камлеровия SS "мозъчен тръст" в планините Харц, прави намеци за незнаен "фотохимичен" процес за изотопно разделяне и обогатяване. Дори Бернщайн признава, че каквото и да е имал предвид Дийбнер с тези думи, е "неясно". По всяка вероятност е неясно, защото остава засекретено, някъде, от някого. И това трябва да затаи дъха ни, защото означава, че Kammlerstab може да са открили метод за изотопно разделяне и обогатяване, който остава неизвестен до ден днешен!





Топ-нациста Вернер Фон Браун (Wernher von Braun), изобретил ракетите на "Аполо" за американците, в компанията на американския президент Кенеди


Скоро след този малък разкриващ разговор, Вирц предлага друго решение: "Обзалагам се", казва той, "че това е разделяне чрез дифузия с рециклиране". Вирц ясно предлага, че разделянето е било многопластов процес, при което едно преминаване през разделителния процес после се е ползвало за суровина за ново преминаване през обогатителния процес, за да се постигне по-голяма чистота, и това рециклиране се е повтаряло, докато не се достигне желаната качество - боеприпасно качество. Споменатият дифузен процес в този контекст е мъгляв, защото имало поне два метода известни на германците, на Съюзниците и на японците под името "дифузия". Единият метод, споменат от Бернщайн като обяснение за репликата на Вирц, е производството на уранов газ, прекаран под налягане през синтерован метал.

Бел.прев: Синтероване е процесът, при който се предизвиква атомна дифузия чрез нагряване. Добавянето на топлинна енергия към материала води до миграция на атомните и/или йонните компоненти на материала. При охлаждане на пренаредената кристална решетка и когато е налице променено разпределение на хетерогенни йонни съставки в рамките на тази решетъчна структура често се наблюдават промени във физичните свойства на материала и те стават по-различни от свойствата му, характерни за неговото ‘зелено´ състояние преди синтероването.
Източник: http://www.carbolite-gero.bg/bg/applications/heating-applications/sintering/

Синтеризацията просто означава, че метала съдържа милиарди микро-пори или дупки с определен миниатюрен размер, през които атомите на различните изотопи преминават с леко различна скорост. "Оригиналните изчисления предвиждаха, че 500 от тези бариери ще са нужни за почти пълно разделяне, в сравнение с 22 000 центрофуги" (думите са на Бернщайн, бел.прев). Другият процес бил термалната дифузия, която вече разгледахме по-отблизо в Глава 7.

Методът на термална дифузия за кратко се споменава в публикуваните стенограми от Фарм Хол по време на разговорите между германските учени в деня на бомбардирането на Хирошима от Вайсзекер. Бернщайн отбелязва за този метод, че е бил пробван от Коршинг, и че опитът се е състоял от "стъклена тръба и нагревателна намотка за разделяне на изотопи. Така и не сработило добре с уран". Но това, което Бернщайн е описал е оригиналната Клусиус-Дикелова тръба за термална дифузия, процес който е бил неефикасен, както Бернщайн правилно отбелязва. Само че, Уилкокс описва друг метод, различен от тръбите на Клусиус, във връзка са японската програма:


Онова, върху което групата на Нишина най-накрая се спрели, бил един процес, наречен топлинна дифузия. Това бил един от първите измислени процеси за изотопно разделяне. Но до преди да бъде усъвършенстван от двама германски учени, Клаус Клусиус (Klaus Clusius) и Герхард Дикел (Gerhard Dickel), през 1938г, не е бил практичен. По-просто казано, топлинната дифузия разчитала на факта, че лек газ се движел към топлината. Клусиус и Дикел построили просто устройство, състоящо се главно от две метални тръби, поставени една в друга. Вътрешната тръба била нагрявана; външната била изстудявана. Когато апаратът се включел, по-лекият U-235 се предвижвал към топлата стена; U-238 - към студената стена. Конвексните (изпъкнали, обратното на вдлъбнати, бел.прев) потоци, създадени от това движение, изпутвали U-235 нагоре; а U-238 - надолу... В даден момент U-235 в горната част можело да се събере и на негово място да се вкара нов газ. това бил прост и бърз начин да се добият относително големи концентрации U-235. Както Уилкокс отбелязва, процесът, както бил разработен в Германия, дал на японците достъп до последните развития в тази проста и необичайна технология.

 


И с повтарящите се преминавания през поредицата такива съдове, чистотата се увеличавала. Във всеки случай, има някакво несъответствие между описанието на Бернщайн за метода и описанието на Уилкокс. Може би последния описва модификацията на оригиналния метод, при който се прилагат горещи и топли екстремуми.

Хартек, Вирц и Хайзенберг след това продължават темата за изотопното делене и обогатяване малко по-натам:



ХАРТЕК: Успели са да го направят с масова спектрография, прилагана в голям мащаб, освен ако не са успели чрез някакъв фотохимичен процес.

ВИРЦ: Аз бих казал фото-химия или дифузия, обикновена дифузия. Ирадиират го с определена дължина на вълната (всички говорят едновременно).



И в този възлов момент, Бернщайн отново забелязва, че "не е ясно" какъв е този фотохимичен процес. Във всеки случай, какъвто и да е бил процеса, това че Вирц го споменава заедно с определена "дължина на вълната" явно е предизвикало възникването на бурен разговор между другите учени. Дали нарочно са се опитвали да го удавят и да замаскират изказванията му, за да не успеят да се запишат? Никога няма да разберем. Но във всеки случай, разговорът продължава:



ХАРТЕК: Или са използвали масова спектрография в огромни количества. Вероятон е възможно масовата спектрография да произведе 1 милиграм за един ден - да кажем "235". Могат да направят доста евтин масов спектрограф, който, в голям брой, може да струва сто долара. Може да се постигне със 100 000 масови спектрографа.


Отново, коментарът на Бернщайн съдържа внушения: "Това всъщност направиха Съюзниците". Но също така, както видяхме, е много вероятно това е било каквото германците са направили в "завода за Буна" в Аушвиц и по-късно в големите подземни фабрики, управлявани от SS Сондеркомандата на Камлер. Учените от Фарм Хол, както може да се очаква, изглеждали напълно незнаещи за тази програма, но сами са стигнали до основните факти.



ХАЙЗЕНБЕРГ: Да, разбира се, ако се направи така, а те явно са работели в тези мащаби, 180 000 души са работили върху това.

ХАРТЕК: Което е 100 пъти повече от нашите хора.




Може да е била 100 пъти повече, отколкото Хартек или който и да е от висшите учени, задържани във Фарм Хол, са имали на свое разположение, но това със сигурност не е било число отвъд наличностите на SS, с нейните стотици хиляди работници роби от концентрационните лагери. Хан по-късно повдига жалкото положение на "Хайзенберговата група", като добавя: "Разбира се, ние нямахме възможност да работим в тези мащаби". Такива факти и методи безспорно ще да са били известни на Kammlerstab, и безспорно той е щял да ги преследва с обичайната си "концентрация".

Хартек след това подкрепя това становище с изказване относно процеса на Клусиус и числата, които дава, разкриват опасния потенциал за изотопно разделяне е обогатяване, който е бил във възможностите на Нацистка Германия, ако е бил разработен в сходен мащаб като проект Манхатън:


Ако е факт, че може да се произведе експлозив и чрез масова спектрография - ние никога нямаше да можем да го направим, понеже нямаше да можем да ангажираме 56 000 работника. Например, когато разглеждахме работата на Клусиус-Линде в комбинация с нашия разменен цикъл, щеше да трябва постоянно да наемаме по 50 работника, за да произвеждаме по два тона годишно. Ако искахме да направим 10 тона, щеше да трябва да наемаме по 250 човека. Нямаше как да го направим.


За Хартек и другите учени от Фарм Хол, проблемът не е бил средства или методи, а е бил просто недостиг на работна ръка, недостиг, който SS никога не е имала.

По-късно Хартек е по-подробен:


Като взема предвид числата, мисля, че трябва да са били масови спектрографи. Ако са имали друг добър метод, нямаше да им се налага да харчат толкова. Нямаше да им трябват толкова много хора.


Коршинг отвръща, и се разгръща малък спор, в който Хартек едва засяга една чувствителна тема, и редакторския коментар на Бернщайн се превръща или в упражнение по невежество, или в целенасочен пропуск:



КОРШИНГ: Никога не се е правело със спектрографи.

ХАЙЗЕНБЕРГ: Ще трябва да се съглася с твоята теория, че наистина са спектрографи.

ВИРЦ: Готов съм да се обзаложа, че не е.

ХАЙЗЕНБЕРГ: За какво са му на някого 60 000 човека?

КОРШИНГ: За да се пробваш да изпариш един тон уран.

ХАРТЕК: За това ти трябват само десет човека. Бях изумен от това, което видях в I.G.





Единственият коментар на Бернщайн тук е посочване на очевидното, че "I.G." означава "I.G. Farben", не казва нищо повече.


Или Бернщайн не е наясно със "завода за Буна" на Фарбен и с мистериозните му характеристики, че консумира повече електричество от Берлин и не произвежда Буна, или преднамерено премълчава каквито и да е пояснения по изказването на Хартек. Легендата на Алианса, що се отнася до Бернщайн, е налице.

Що се отнася до Хартек, обаче, той или ясно намеква, че е видял някакъв широко мащабен проект, предприет от I.G. Farben, който да е ангажирал десетки хиляди работници, или намеците му могат да се отнасят до това, че германците са открили метод, чрез който да се облекчи процеса. Във всеки случай, аз не зная за друго предприятие на Фарбен в Германия по онова време, за което да се е знаело, че работи по обогатяване. Единственото предприятие, което се е нуждаело от табела "фабрика за обогатяване" е това в Аушвиц, и това означава, че Хартек може не само да е видял проект, голям колкото онзи в Оук Ридж, Тенеси, но такъв, който е бил по-ефикасен - каквито знаем че са били спектрографите на Фон Ардене - от американския си еквивалент, както и по-малко разчитащ на кадърна работна ръка, защото работната ръка в Аушвиц била "неизчерпаема", и за нещастие, похарчима.

Във всеки случай, ако всичко това е така, тогава това е силна индикация, че репликите на Хартек, както и репликите на други или на всички останали учени задържани във Фарм Хол, са внимателно сценично поведение, един сценарий, който разкрива точно толкова инженерна кадърност, колкото да покаже, че учените са познавали поне широките граници на това как може да се постигне атомна бомба без ядрен реактор (или "уранов двигател", както те го наричат) и все пак примесена с точно толкова невежество в подробностите, за да демонстрират, че или че не са били замесени в най-висшите етажи, или че преднамерено са лицемерничели в определена степен, защото това, което е видял - ако не е бил напълно замесен в него - е било развихрена мащабна програма по обогатяване, носена на изтощените гърбове на трудоваци от концентрационните лагери.

И сякаш това не е било достатъчно, Васзекер по-късно потвърждава широките рамки на свръх-секретната SS програма, които обсъдихме по-рано:


ВАЙСЗЕКЕР: Ако сме искали да направим бомба, най-вероятно щяхме да се концентрираме повече върху разделянето на изотопите и по-малко върху тежката вода... Ако бяхме започнали тая работа достатъчно скоро, сме можели да стигнем някъде. Ако те са можели да я свършат през лятото на 1945г, значи е можело ние да сме имали късмета да я завършим през зимата на 1944-45г.


Забележете, че той не само потвърждава широката времева рамка, която ние вече обсъдихме относно вероятния атомен тест при Рюген, но по-важното е, че изказването му идва след като Хартек ясно намеква за съществуването точно на такава програма в Нацистка Германия.

Малко по-късно, резюмето на Британското военно разузнаване за разговора, който се разгръща, предава следното криптично обобщение на репликите, направени от Уолтър Герлах (Walter Gerlach), без никакви допълнителни коментари: "Герлах продължава с обяснението, че нацистката партия явно си е мислела, че те работят върху бомба и разказва как партийните хора в Мюнхен обикаляли от къща на къща миналия 27-ми или 28-ми Април, казвайки на всеки, че на следващия ден ще се употреби атомната бомба". Редакторската бележка на Бернщайн изразява объркване и потвърждава, че той най-вероятно не е запознат с твърденията за теста при Рюген и Ордруф: "Не е ясно кой е трябвало да използва това оръжие и срещу кого".

Във всеки случай, въпреки че са толкова далече от участие във възможна тайна програма по обогатяване и произвеждане на бомба, обаче, в общи линии учените от Фарм Хол изглежда го потвърждават това предположение.


Най-накрая, Хартек отново ще да е зашеметил британските си пленители с една реплика, направена близо до края на стенограмата от 6 Август 1945г:


ХАРТЕК: Множителният фактор с "235" е 2.8, и когато едното се сблъска с другото, колко е дълъг пътя, докато се случи? 4 сантиметра, Rx е радиусът. После това трябва да се умножи по средния свободен път и да се раздели на квадратния корен на множителния фактор. Това трябва да даде 3.2. Rx е около 14 сантиметра, масата е 200 килограма; после гърми.


Дори Бернщайн не може да игнорира това и коментарът му издава, че има "нещо възможно", прокрадващо се зад фигурите на Хартек:

Това явно изхвърлено пресмятане на критичната маса от Хартек, което наистина води до смислен отговор, за разлика от мнението на Хайзенберг, демонстрира някои доказателства, че е решавал този проблем преди. Трудно е да се повярва, например, че може да е знаел, че критичния радиус намесва реципрочния квадратен корен на множителния фактор, ако предварително не се е замислял за това. ОТкъде Хартек е добил числото 2.8 за множителния фактор не е ясно. По време на войната, хората от Лос Аламос, които определено са знаели повече от него, използвали 2.2. Едва след войната числото било увеличено до 2.52, защото измерванията станали по-добри. Може би Хартек е бил онзи, който е подал доклада в Оръжейната агенция на германската армия (Heereswaffenamt, бел.прев) от Януари 1942г и числата в него в опит на учените да заинтересуват Армията да продължи поддържането на бомбените изследвания.


Може би Хартек е сметнал числата предварително. Но има и друга възможност.

Може би, по време на посещението си до "I.G.", което спомена по-рано, някой е показал числата на Хартек. В този случай може би е значително това, че от всички учени във Фарм Хол, неговите коментари упорито насочват към потвърждението, че съществува постижим метод, който, приложен в достатъчно голям мащаб, би довел до достатъчни количества качествен, делим боеприпасен уран. И също е значително, че стенограмата разкрива разнообразие от методи, познати и достъпни за германците, които, приложени в достатъчни числа и при достатъчна работна ръка, са можели да постигнат именно това. Коментарите на Хартек упорито сочат в посоката на Манфред Фон Ардене, Фриц Хойтерман и безгуменната "фабрика за Буна" на I.G. Farben в Аушвиц. Както и самите директори на Фарбен на скамейките в Нюрнберг, Хартек също може би, по своя си прикрит начин, се опитва да изправи кривата история. Тези факти и свързани спекулации също може би обясняват защо, след толкова много години, стенограмите от Фарм Хол най-накрая са разсекретени, защото в своя финален анализ, те не обслужват Легендата на Алианса.
« Последна редакция: Юли 10, 2017, 10:51:48 pm от λ »

Тагове към темата: