Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Autumn Williams, 2010г---- Енох: Историята на един Бигфут  (Прочетена 19548 пъти)

0 Потребители и 2 Гости преглежда(т) тази тема.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
20
Професионално самоубийство


Беше 5-ти март 2010г, петък. Дъщеричката ми спеше, а аз добавях последни щрихи във видео-монтажа. Обадих се на един приятел. „В момента върви на живо във Фейсбук. Сутринта ще го пусна в блога.” Бяха общо три.

Три кратки видео клипа, в които аз говоря право срещу камерата и се обръщам директно към цялата изследователска Бигфут общност, моите колеги, критиците в зародиш и ами да…. и свидетелите, които щяха да разберат и оценят онова, което се готвех да направя.

По-долу следва текстът от клиповете.




ОК… поемам си дълбоко въздух.

Има си причина, поради която напоследък не бях много активна в блога. Ами, … в задънена улица съм. Намирам се в положение, в което никога не съм искала да попадам и наистина нямам никаква идея как да продължа оттук нататък.

Когато се отправих на това пътуване бях дете от семейство с редовни наблюдения на Бигфут, който факт действително ме постави в една уникална позиция. Когато преди двадесет години започнах да се занимавам с изследвания, всъщност нямаше изследователи, които да са и свидетели или поне такива, които да са зървали за кратко Саскуоч. И имайки предвид кое е мястото, от което произхождам, това си беше недостатък. Знам, че звучи смешно. „Недостатък. Но си беше така, понеже учените, с които работех, колегите, те нямаха никаква идея какво е да си свидетел. А аз имах. Затова гледах на нещата по различен начин от този на останалите изследователи.

Нали се сещате, че конвенционалните проучвания на Бигфут са се превърнали в нещо… досадно до втръсване. Не знам по какъв друг начин да го определя. Има го онова „взимаме се твърде на сериозно” съчетано със студена обективност. Търсят неоспорими факти, подробности… просто смятат, че това ги прави добри в начинанието и до някъде са прави… но проблемът е, че този подход на изследване често отчуждава свидетелите – за нещастие много повече отколкото ни се иска – и най-много да получим някои недоказуеми улики. Знам, че всички там навън се опитват да съберат неоспорими доказателства, но това така и не се случва. Защо? За да можете наистина непредубедено да разберете този феномен, трябва да го РАЗБИРАТЕ. Което значи, че трябва да започнете да слушате хората, които вече го правят, не просто да ги игнорирате понеже не ви докладват срещите си във формат А4 в лъскава подвързия. Свидетелите не са учени. Следователно, учените много рядко са свидетели. Дали това е хрумвало на някого?

Типичният изследовател разследва случайни свидетели, случайни наблюдения, някое пресичане на пътя, като заставят свидетеля да седне и започват да го разпитват за неща като ръст, тегло, цвят на козината, начин на придвижване, при това очакват подробности. Още статистически данни, които да добавим в информационната банка относно начина им на ходене, цвета им, колко високи или тежки биха могли да бъдат. Но ЗАЩО? Какъв е смисълът? За да кажете, че сте учени и се занимавате с наука? Наистина ли стигате до същината на загадката? Наистина ли разбирате какво са тези неща? И всичката тази информация дали наистина ви е от полза за нещо друго освен… а може би вие си знаете на какъв цвят Саскуоч се надявате да попаднете? (смях). Просто няма никаква логика. Но разбирам защо сред изследователските среди съществува подобна закономерност. Защото това са безопасните въпроси. Онези въпроси, които получават правдоподобни отговори. Удобни отговори, които да бъдат споделени с останалите учени, а после всички да се потупват един друг по раменете и да си казват, „Ама, много добро проучване си провел…”. Вече можеш да се наречеш сериозен и обективен, а свидетелите с пикантни изказвания не могат да те преметнат. Лесно е да повярваш, че някой е видял Бигфут да пресича пътя, но не е толкова лесно да повярваш, че Бигфут са имали по-близки срещи с тях.

Необикновените твърдения изискват необикновени доказателства, нали? Ами ако вашите свидетели не желаят да ви предоставят доказателства, понеже… не ви харесват?

Това ни поставя в голяма каша, заради високите стандарти, към които в Бигфут обществото се придържаме, понеже се притесняваме дали ще ни вземат насериозно - защото всъщност не ни взимат насериозно. Ние сме наука „на ръба”. Нашите доказателства не ни помагат. Не доказват нищо. И със сигурност не ни доближават до отговора КАКВИ СА тези същества. НЕ как ИЗГЛЕЖДАТ, не как ХОДЯТ, а какви СА. Има огромна разлика.

Така че, стъпваме върху ограничената информация и на нейната основа определяме как ще провеждаме изследването. После отиваме в гората с фотоапарати и високотехнологични джаджи, където правим „засади на Бигфут”, „нощни операции” и всякакви други такива… облечени в камуфлажи… (смях) и пропускаме основното. Напълно пропускаме факта, че най-голямата ирония… всички се опитват да подходят толкова научно по въпроса… само че, ако се върнеш назад и се вгледаш в едно емпирично изследване, то постановява, че смисълът на тестването на дадена теория е да си в състояние да я повториш. Нали така? Моля ви се, обяснете ми как повтаряте нещо, при положение, че свидетелят ви казва, че се е държал по точно определен начин (с цел да успее да осъществи контакт със Саскуоч), а вие отивате и се държите коренно различно? А после се чудите защо не постигате резултат. Хайде отново да се върнем на проблема: Изследователите нямат срещи. Свидетелите имат срещи и причината е, че свидетелите НЕ са учени. Те НЕ СЕ ДЪРЖАТ като нас, когато са в гората.

Ето ви едно силно изказване. Готови ли сте за него? Изследването на Бигфут не работи. Искате ли да ви го докажа? Въртим се в кръг от 40-50 години, като правим едно и също отново и отново. Това не е наука. Това е глупост.

Но не това е причината за моята безизходица. Всъщност, до някъде е.

В безизходица съм, понеже преди няколко месеца с мен се свърза свидетел... с история за разказване. Мили Боже, това е доста слабо казано? Първоначално той започна да споделя доста неуверено, а после с повече желание и през последните няколко месеца стигнах до момент, в който ми е трудно да пиша в блога. Вече не мога да правя нищо от нещата, които очаквате да правя, понеже гледната ми точка е напълно променена.

Обикновено хората се захващат с научни изследвания от любопитство. Най-обикновено любопитство. Аз изпитвах потребност. Необходимост. Когато бях малка, видях нещо, което не разбирах. Изобщо си нямах и на идея какво е… но то определи изцяло посоката на моя живот. Заради това, аз се храня, дишам , спя и изхождам с Бигфут в главата. Станах изследовател, понеже трябваше да събера информация, за да осмисля какво е нещото, което съм видяла. Внушението беше изключително силно. Иначе нямаше да се занимавам с това. Нямаше да го правя от толкова дълго време. Исках да разбера какво са. И мисля, че сега вече успях.

Цялото изгарящо любопитство, което ме движеше в продължение на двайсет години вече е потушено. Обаче възниква един проблем: Знам, че и вас ви мъчат същите въпроси и затова искам да споделя с вас отговорите, които смятам, че съм намерила. Но не мога, нали? Понеже отговорите биват дадени от някой, който е развил толкова лична и силна връзка с едно от тези същества, че гледа на конкретното същество като на индивидуалност. Това не е някакъв „Бигфут”. Това е някой, когото познава. Изпитва силна нужда да го закриля и нежелание да го използва, и не го виня за това. Което, обаче, ме поставя в затруднено положение, понеже в ролята си на изследовател не мога да опра пистолет в главата му и да му кажа: „Добре, чудесно, ти сподели историята си с мен, а сега ми дай доказателство.” Понеже той не желае да го направи. Не иска да разпространи в Интернет някоя снимка на въпросното същество, която да бъде копирана и лепвана на всеки сайт за Бигфут. Това е използване. А и не харесва изследователите на тези същества. Веднъж ми каза, че да пуснеш някой Бигфут учен на мястото, където е той, е равносилно на това да изтървеш педофил в детска градина, в момент, в който твоето дете е на същото място. И мисля, че това е най-точното описание на ситуацията. Разбирам отлично как се чувства. И така, разполагам с всичката тази информация, всички тези подробни описания на наблюдения, които въпросният човек сподели с мен и които не възразява аз да споделя с вас. Но не мога да ви дам никакви доказателства. И много добре знам какво ще стане, ако публикувам без такива. Всеки Бигфут учен, всеки анонимен наблюдател ще ми каже: „Щом не можеш да ни осигуриш доказателства, каква ни е ползата на нас?” И всичко това заради гореспоменатите стандарти. Точно заради тези ограничени стандарти, които не просто ни поставят в ситуация да следваме грешната посока… та ние дори не забелязваме накъде водят знаците, които между другото въобще не са знаци, а нещо, от което нямаме нужда.

Просто всичко е станало нелепо.

Та, ето ви свидетел, който споделя информация, за която всеки уважаващ себе си изследовател би потвърдил, че звучи логично. Ситуацията е доста уникална. И тя бе създадена от Перфектната буря от събития.

Но мага ли да я споделя? Мога ли да ви кажа онова, което ми беше казано на мен? Отговорът е „да”. Мога.

Това ми причинява болка, понеже прекарах последните двайсет години в много предпазливи изследвания, внимавайки за всички плюсове и минуси, съобразявайки се с онова, което се очакваше от мен, изграждах си репутация. И за какво? З а да се окаже накрая, че когато отговорите ми се стоварят в скута, аз не мога да ги споделя с вас?

Глупости!

Оставих този въпрос да отлежи в главата ми миналата нощ и когато се събудих разбрах… проумях го изведнъж. Никога не съм била основно Бигфут изследовател. Аз бях свидетел. И през всичките двайсет години, в които се занимавах с това, основната ми цел винаги е била конфиденциалността на свидетелите, сигурността на съществата, които изучаваме… и да бъда на разположение на свидетелите, за да могат да поговорят с някого.

Аз не съм Бигфут изследовател. Аз съм адвокат на свидетелите. Между двете съществува огромна разлика.

И заради това, официално си подавам оставката като изследовател на Бигфут. Предавам се. Отказвам се. А вие, хора, можете да продължавате да вършите каквото правите от 40 -50 години. Давайте! Искате да ги откриете? Смятате, че можете да го направите? Хайде, де! Това би означавало край на този вид, но ако смятате, че имате потребност да го направите, продължавайте! Аз лично не проявявам интерес в доказването на съществуването им. Аз знам, че съществата ги има, както и всеки един от свидетелите, който ги е виждал. ТЕ знаят, че Бигфут ги има. Затова тук не става въпрос [от тяхна или моя гледна точка] за „Хей, нека да ги докажем!”

Да ги докажем на кого? На хората, които не вярват в тях? Те си имат своите причини да не вярват в съществуването им. Те така или иначе няма да повярват в Бигфут. Да ги докажем пред науката? Защо? За да бъдат подложени на дисекция? Да ги докажем, за да можем да ги „защитим”? Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Единствените хора, от които тези същества имат нужда да се защитят, са изследователите на Бигфут, които ходят из горите, чукат по дърветата и ги тормозят. Замислете се за това. Защо ни е да защитаваме Саскуоч от науката? Та тя не им обръща никакво внимание. Няма нужда да ги защитаваме от правителството. То не им обръща никакво внимание. А дори и да го прави, не ни е известно. От кого ще ги защитаваме, освен от самите нас? Те не се нуждаят от закрила.

Вече съм написла ¾ от книгата. И разказвам историята под формата на книга, понеже този разказ и неговото послание заслужават да бъдат разгледани всеобхватно. Понеже са по-сложни и по-заплетени от всичко, с което някога съм се сблъсквала като изследовател. Ще издам тази книга не за изследователите, а за свидетелите. Ако приемете историята, както и недоказуемите улики, по същия начин, по който приемате, че един Бигфут е пресякъл пътя, когато прочетете книгата, вече ще сте на моето мнение. И ще сте получили отговорите на много въпроси. И смятам ще сте разбрали, че да сме изследователи не означава, че не носим моралната и етична отговорност спрямо съществата, които проучваме, както и спрямо свидетелите, които споделят информацията си с нас.

Спомнете си Джейн Годал. Тя започнала като изследовател на шимпанзета, а каква е в момента? Техен защитник. Ами Даян Фоузи? Същото нещо. Хората започват като изследователи, а в последствие се превръщат в защитници, понеже се научават да обичат онова, което изследват. Понеже започват да го опознават. Да го познават истински. А какъв ни е на нас проблемът? Ние не сме опознали нищо. Какво сме научили? Какво всъщност знаем за Бигфут, което да сме научили в ролята си на изследователи? Какво знаем всъщност?

„Изследовател на Бигфут”? Та това дори не означава вече нищо. Всъщност искате ли да узнаете какво означава? Означава, че когато някой нов човек се появи в тези среди, той разглежда в интернет и вижда всички онези уеб страници на ония другите с високотехнологичните джаджи, вижда всички клипове в YouTube в които някакви хора удрят по дърветата, почукват по тях и издават странни звуци, като плашат дивите животни (смях) и си мисли: „Ама това изглежда готино, искам и аз да го правя!” А и не е трудно, нали? Просто прочиташ няколко книги, задълбочаваш интересите си и изведнъж се превръщаш в изследовател на Бигфут.

Е, аз не съм такъв.

Вече не съм.





На следващия ден изпратих на Майк линк към блога и зачаках. Не бяхме разговаряли от няколко седмици, но имах усещането, че ще се обади всеки момент.

Не след дълго компютърът ми ме извести със звук за получен нов имейл.



Тема: С какво си се напушила?

По дяволите… Влизам в нета тази сутрин и ти прочитам мейла, после ти чувам видеото в блога, облягам се назад, за да помисля върху него и започвам да се чудя…

Абе, ти да не си си изгубила ума, да си си удряла главата случайно, да си пушила трева или най-накрая схвана? Май просветлението те е споходило и си разбрала какво се опитвах да ти кажа? Това, което правиш, ще ги накара да разберат много повече, отколкото ако им предоставиш мъртво тяло, разбирараш ли? Доказателствата са нищо, ако липсва разбиране. Не искам да им доказвам, че съществуват. Това мога да го правя цял ден. Искам да рискуват и да повярват със сърцата си, че тези същества ги има.

Ето затова смятам, че книгата ще окже по-голямо въздействие без доказателства. Искам и те и ти да я прочетете и да разберете защо се чувствам по този начин.

Искам да я четат и препрочитат, да я изучават, както правят с някоя историческа книга, да четат между редовете и да извървят с Енох и мен пътуването към нашето взаимно опознаване… а това включва и теб.

Нямам представа какво ни чака занапред. Само времето ще покаже. Радвам се, че разбра, че не трябва да се движиш със стадото, а прокара една нова и по-добра пътека.

Ако вървиш прекалено близо до коня пред теб, всичко, което ще виждаш, е конски задник. Но ако следваш свой собствен път…

До помирисване, Оутъмгаторе.

Майк.




Последвалите реакции бяха повече от очаквани:
„ Опитва се да привлече интерес към книгата си…”
„Някой си е направил майтап с нея…”
„Трябва да се лекува при психиатър…”
„Многострадалната Геновева…”
„Защо се превзема, че има толкова голяма разлика между свидетели и изследователи?”


За пореден път сe изумявах от иронията в твърденията . Онези, които се обиждаха от нещата, които споменавах във видео блога си по отношение на това как се провежда изследване и как се отнасяме към свидетелите, същите, които съвсем явно показваха, че са обидени, директно посочваха себе си като хората, към които бяха насочени моите забележки. Докато, съвсем недалновидно, опровергаваха критиката и разкриваха колко заплашени се чувстват от нещата, които казвам, те все едно си вдигаха ръцете, за да посочат себе си като обект на въпросната критика.

Онези, които се придържат към стриктни вярвания по отношение на това какво са и какво не са Бигфут, лесно се разстройват, когато някой обърне колата. Или дори само намекне, че ще я обърне. А най-странното от всичко беше, че аз дори не бях казала КАКВОТО имах да казвам, а само че възнамерявам да споделя нещо, което те вероятно не искат да чуят.

Мож е би за въпросните хора доказателството е необходимост. Без него им е трудно да променят системата си от вярвания.

Само че странните реакции не се изчерпват с казаното до тук. Един блогър стигна до там, че според неговото „професионално мнение” моят смехотворен намек за професионално самоубийство всъщност е вик за помощ и че моите колеги в научната общност не трябва да са ми ядосани, че критикувам методите им, понеже имам много сериозни психични проблеми и очевидно съм на ръба да се самоубия… Това беше коментар, който ярко изразяваше типичния за жълтата преса стил „търсене на сензация”. Притеснителното обаче беше, че е изказан от човек, който като цяло се смята за „един от нас” в Криптозоологията. (Чудех се как ли щеше да реагира дъщеря ми, ако се беше натъкнала на точно тази неоснователна клюка, а именно, че майка и е със самоубийствени наклонности, разбира се, ако беше достатъчно голяма, че да чете и да осмисля.)

Броят на неодобрителните, но все пак уважителни коментари, които се изписаха по форумите от учените, ме изненада. „Не съм съгласна с Оутъм, но уважавам правото и да следва своя път.” Понеже бях част от изследователската общност от дълги години – а веднъж или два пъти зависех и от нейната милост - честно казано не очаквах моите колеги да проявят чак такова хладнокръвие. През всичките тези години си бях създала много, много приятели сред учените, затова се зачудих: беше ли предполагаемото „мнозинство” от потенциални критици сред колегите ми, всъщност малцинство, или може би приятелствата и съдружията, които бях изградила през годините, съставляваха един вид опора, която да ми позволи да си отстоявам моето.

Подкрепата, която получих от читатели на блога, които са основно свидетели и Бигфут ентусиасти беше изключително голяма.Тях доказателства не ги интересуваха. Искаха само да прочетат информацията и сами да си изградят мнение за нея.

Знаех, че книгата щеше да е от полза най-вече за свидетелите. Информацията на Майк ми бе подсигурила спокойствие и нещо като утеха по отношение на нещата, които бях видяла. „Свидетелят” в мен беше на една честота с Майк в качеството му на свидетел и аз исках да споделя това с останалите. Всъщност, усещах се принудена. Не просто да се освободя от товара, но тъй като да видиш Саскуоч би могло да се окаже преживяване, което да остави трайни впечатления, а понякога да има и разрушителен ефект върху живота на свидетеля, знанието, че не си сам, би могло да ти донесе спокойствие.

Следният мейл го получих около три седмици след като публикувах видео блога.



Аз съм бивш учител по Природни Науки и професионален биолог в областта на Запазване на природните местообитания... или поне бях, докато не разказах на всеослушание [относно моите срещи с Бигфут] пред приятелите и колегите си на новото работно място (Изпълнителен Директор на сдружение с нестопанска цел, посветило се на опазването на естествените местообитания на рибите)… и изведнъж загубих работата си без каквито и да е обяснения и съм безработен вече повече от две години… изглежда се превърнах в нещо като професионален изгнаник.

Когато изгледах твоя видеоблог за Професионалното Самоубийство, си помислих, че се отнася за хората, които работят за и сред природата и които се страхуват да изкажат позицията си, за да не преминат през онова, през което минавам аз сега…

Преди смятах, че онова, което съм видял и нещата, които съм преживял са благословия, но напоследък чувствам, че всъщност са нещо като проклятие. Всяка година, горе-долу по едно и също време сънувам, че отново виждам Бигфут. Тогава се измъквам някъде сред горите на връх Рейнър, заобиколен единствено от дърветата, съвсем сам, без никой друг наоколо. Това е единственото време, през което се чувствам в мир със себе си… а на моменти ужасен за пореден път, че може да се изправя лице в лице с още един от гигантите на северозападното крайбрежие. Вече съм бил достатъчно близо, за да разгледам ухото му и да си дам сметка, че изглежда точно като ухото на някоя горила. А докато пресичаше тротоара пред мен, натиснах силно спирачките, спрях колата и почти се затичах след него в мрака… само за да установя на другия ден, когато се върнах на мястото, че клонът, който беше отместил от лицето си, се намираше на 3 метра от земята… и това се явяваше нивото на брадичката… Последвах реалните физически следи през плътен килим от борови иглички (дерюгите) повече от 30 метра, където те минаваха оттатък един насип и оставяха дълбоки отпечатъци от два крака надолу по хълма, накрая се скриваха в едни още по-гъсто разположени дървета…

Винаги съм смятал, че причината, поради която съм имал четири срещи на различна възраст, е че тези същества и аз от време на време обитаваме едни и същи места… понеже аз обичам да ходя сред природата… да вървя в планината, да бивакувам на открито, да ловя риба (или да ловувам, както правех преди), да събирам гъби или диви плодове… Просто обичам да ходя на местата, където живеят тези същества. Не че ходя да ги търся, макар и да се завръщам към любимите си места от време на време… само да огледам за нови следи покрай водата, сякаш бих дал всичко, за да мога за последен път да срещна някое от тях… но този път лице в лице - съвсем за кратко, колкото да се погледнем в очите, да си кимнем уважително, да признаем взаимно съществуването си и да кажа „Видях те, старче… живей в мир.”

Благодаря ти отново за прочувствените видеоклипове… те ми позволиха да те видя каквато си всъщност… понеже, нали разбираш,че не съм голям почитател на Бигфут „изследователите” като цяло, затова моя милост си мислеше, че си една от „тях”… но сега знам, че и ти и аз сме от „нас”… свидетелите.



PS: Искрено се надявам някой ден да се срещнем и на по чашка от любимите си питиета да си разказваме истории за преживяванията ни… с друг свидетел… (леле, не мога да повярвам, че очите ми се насълзяват… малко се разчувствах , като си представих, че има друг човек, с когото просто да си поговоря и който би могъл да разбере нещата, които съм видял и усетил през годините.. чувствам се малко глупаво… прииска ми се да заплача за момент , докато си представях как се срещам с някого, който наистина ме разбира , а не ме смята за луд… както прави цялото ми семейство… просто емоциите ме хванаха неподготвен… странно е.)






Когато разговарях с въпросния човек по телефона, той отново спомена колко се е развълнувал от видеосъобщенията. Чуваството ми на разочарование като свидетел бе резонирало с него.

От друга страна, много от изследователите ме обвиняваха, че звуча „емоционално изхабена”, „преигравам” или че съм „неискрена” и всичко е с цел да продавам книги.

А в онези видеозаписи моето разочарование произлизаше от факта, че говоря като свидетел. Не като изследовател. Клиповете успяваха да разчувстват други свидетели. Фактът, че много от изследователите не успяха да разберат емоцията зад думите ми правилно, въобще не беше изненада.

А уж се предполага, че няма огромна разлика в разбирането между свидетели и изследователи.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
21
Какво са Саскуоч?


Може би докато четяхте тази книга сте усетили, че нещо, което сте подозирали за тези същества, се е потвърдило по някакъв начин или пък сте си изградили нови представи за тях. От друга страна, ако се придържате към твърди възгледи или вярвания относно това какво са и какво не са Бигфут, е възможно вече да изпитвате неприязън, недоверие и дори гняв спрямо двама ни с Майк.

Но това не е пълната история. За да споделя с вас всички томове от информация, които Майк сподели с мен, ще трябва да напиша поредица от енциклопедии. Малките подробности, които той мимоходом споделяше и които смяташе за незначителни, ми помагаха да видя съществата в такава светлина, която тук мога само да загатна. А и Майк непрекъснато ми напомня, че самият той, къде норочно, къде неволно, пропуска някои работи. Как един човек обяснява на друг нещата, които е проумял от личен опит? В продължение на месеци Майк се опитваше да ми предаде години общуване, като непрекъснато ми повтаряше, че вероятно е забравил повече, отколкото е разказал. Аналогично, как бих могла аз да споделя с вас стотиците часове разговори, тънките нюанси в гласа на Майк, докато разказва, емоциите, които ме обземат и онези, които излизат от него, или невинните понякога въпроси, които му задавам, чиито отговори водят до цялостно разбиране?

С течение на времето, тези тънки моменти попълниха празнотите в моите възгледи. Не че не сме разполагали с парченцата от пъзела през цялото време. Просто не сме знаели къде да ги напаснем. И не сме грешали напълно по отношение на Саскуоч. Просто някъде сред предположенията, които сме правили, малките подробности, разкриващи ни как по най-правилен начин да се държим с тях, са били изгубени.

И така, какво са Саскуоч?




Статуя на Йерен - името на дивите хора в Китай. Статуята на майката с детето й се намира на входа на зона в националния природен резерват Шенонгия в Китай (Shennongjia National Nature Reserve), където се смята, че обитават йерени.
Снимката не е част от книгата


Отговорът, който в момента смятам за правилен, е едновременно и сложен и много прост, затова се затруднявам откъде да започна.

Хора ли са или животни?

Преди всичко искам да поясня, че двама отделни човека, които задават този въпрос, ще търсят два много различни отговора.

Какво всъщност ни интересува – външността им като вид или просто тяхната природа?

Някои съвсем буквално задават въпроса: Те Homo Sapiens ли са, с други думи – идентични ли са генетично с нас? Или са нещо изцяло различно? Къде е тяхното място в еволюционната мрежа? Те някакво „липсващо звено” ли са? Наш генетичен прародетел? Или нещо несъотносимо с нас?

Макар и на тези въпроси да може да се даде отговор, ако се сдобием с образец, лично аз нямам неистово желание да получа такъв, понеже не смятам, че това оправдава жертването на някой от техния вид, само за да задоволя любопитството си и да пренебрегна последствията, както за отделния Саскуоч, който жертва живота си, така и за целия им вид, когато бъде разкрит. Дали целта винаги оправдава средствата? Не мисля така. За съжаление обаче, според мен има и такива, пред които не стои нито морална, нито етична дилема, когато става въпрос за „научен напредък” или преследване на знания.

Лично аз, когато се замисля дали спадат към царството на хората или животните, разсъждавам от гледна точка на тяхната същност и поведение. От нивото им на интелигентност. От начина им на общуване. На тези въпроси може и трябва да бъде отговаряно без наличието на тяло – и в действителност може да им се отговори по-обхватно чрез наблюдение на живи субекти, а не на мъртво тяло върху маса.

Усещам, че благодарение на Майк, отговорът на този въпрос ми носи удовлетворение, но ако трябва да разясня обстоятелствата, при които съм се сдобила с него, страхувам се, че ще се наложи да сменя темата.

След като Майк вече се беше съгласил да включа неговата история в книгата, един ден ми се обади и каза: „Не ми харесва израза Скунксова Маймуна. Нито пък Бигфут (Голямата стъпка). Искам да го промениш.” Много от нещата, които Майк казваше по време на нашите разговори, първоначално звучаха странно, така че сметнах това за едно от тях. И просто го преглътнах.

„Защо?” попитах аз.

„Ами, аз им казвах Скунксови Маймуни, понеже тук така им викат. Обаче не ми харесва. Никога не ми е харесвало. Неуважително е… и не е точно. Вярно, че понякога миришат лошо, ама…”

Разбрах го. Не това правеше Енох… Енох. Той не беше скункс… нито пък маймуна. Не беше просто някаква голяма, миризлива, двукрака горила, затова Майк не смяташе за правилно да го наричам така. Всичко отново опираше до факта, че Майк гледа на този отделен индивид като на приятел. Да го обижда по този начин му се струваше нередно.

„Дали не би могъл да измислиш нещо по-точно?” попитах аз. „Има ли някакъв израз или прозвище, което да е по-подходящо и да се използва за всички, но да обхваща и същността им и да подсказва какво са?”

„Не знам,” отговори Майк. „Ще трябва да помисля по въпроса.”

И го направи. Но не успя да се сети за нищо кратко и точно. „Нещо като това е,” подчерта отново той, докато го обсъждахме . „Все едно да вземеш едно човешко дете, да го оставиш в гората, а след 10-15 години като се върнеш какво ще намериш? Див човек. Но все пак човек. Но див. Ето такива са тези момчета.”

Див човек.

Разликата, както по-късно щях да разбера, е тънка. Но важна. И успях да я проумея напълно едва една седмица преди да напиша финалната глава на тази книга.

Те живеят и оцеляват като животни, но общуват най-вече като примитивни хора.

Бигфут, Саскуоч, Скунксови маймуни, Диви Хора… Тяхното оцеляване не зависи от нещата, от които хората зависят, за да оцеляват- огън, инструменти, постоянно убежище, транспорт, облекло… Не се интересуват от вещи и изобретения. За разлика от нас, те са напълно пригодени да живеят в околната си среда. Животът им е много различен от нашия, затова, понеже сме зависими от нещата, които създаваме за живеене и удобство, на нас ни е трудно да проумеем истински това.

Когато попитах Майк дали според него ценят материалните придобивки, той отвърна: „Виждал съм ги да използват неща, които са намирали. Като например, ако някой остави хавлиена кърпа на брега. Тогава някоя мама завива бебето си в нея. Виждал съм ги също да носят вода в стара хладилна чанта.” Но ясно подчерта, че не взимат подобни вещи със себе си, когато си тръгват. Намерените предмети се използват само за по-голямо удобство. Когато попитах дали използват инструменти, Майк отговори: „Виждал съм ги да носят бухалки. Махат клонките от някой по-голям клон, за да удрят по главата дивите прасета с него.” Освен в тези случаи, сякаш не модифицират нещата по някакъв сложен начин, за да служат на конкретна цел. Просто използват намерените или подходящите за използване предмети, като щом вече не им трябват, ги изхвърлят. И звучи логично:
Причината, поради която нещо се превръща в притежание, а някой става обсебен от притежаването на това нещо е, понеже за създаването или придобиването на обекта са вложени време и старание, а този някой възнамерява да го използва отново и не желае да отдели още веднъж време и средства за повторното му създаване. Ако използваш нещата, които са ти „под ръка”, няма нужда да носиш раница, пълна с вещи, правещи това и онова… или пък да си имаш къща, в която да ги съхраняваш и пазиш.



"Битката в гората", картина от Ханс Бургмайр (1473–1531), вероятно изобразяваща сцена от средновековното германско стихотворение "Сигенот", относно Дийтрич фон Берн
Картинката не е част от книгата



Оцеляването на Бигфут зависи основно от това да стоят колкото се може по-далеч от хората, освен в някои редки случаи. За това също са пригодени. Оставят съвсем малко следи, ловуват пътьом, проявяват характеристики и на номади и на уседнали, а способността им да се придвижват не се затруднява от вързопи с притежания. С други думи, няма да видите Див Човек с каравана.

За тях оцеляването е от ключово значение – и нещата, които правят, са насочени умишлено в тази посока. Ако се чудите какво би направил един Бигфут в дадена ситуация, просто се запитайте: „Какво бих направил аз, за да подсигуря по най-добрия начин оцеляването си в конкретната ситуация?”

Това ми беше демонстрирано много пъти по време на разговорите ни с Майк и скоро стана очевидно, че е аспект от съществено значение.

Изследователите често се чудят дали Саскуоч са номади или водят уседнал начин на живот. Тъй като редовните свидетели винаги споменават, че съществата се появяват в определени сезони на годината, аз подозирам, че и двете твърдения се отнасят до тях. Те са номади в смисъл, че се придвижват спрямо сезоните, поради климатични промени или притеснения, свързани с подслона и храната. Но местата, на които отиват са строго териториално определени и са им добре познати. Винаги ми е звучало логично , че съществата не се скитат безцелно, а отиват в позната местност, където има много храна и малко хора. Няма причина да бродят в непознати местности, рискувайки храната и уединението си, когато разполагат с познато място, което им подсигурява оцеляването.

Наблюденията на Майк подкрепят казаното, а и той е споменавал много пъти: „Рядко го виждам през лятото. Тогава комарите са си цяла напаст - жив ще те изядат. Но сякаш винаги е тук през есента и зимата.” Понеже е забелязал модел по отношение на сезоните, в които се появява, Майк е направил извода, че Енох заминава някъде другаде, когато жегата и комарите станат нетърпими. Също така спомена, че Шелби се „завърнала”, след като е отсъствала дълго време. Изглеждала изтощена, а стъпалата на краката и били „износени”, все едно е изминала значително разстояние.

Фактът, че Майк е наблюдавал група от тях известно време, подкрепя едно друго мое предположение: че пътуват в малки, независими семейни групички, но се срещат на определени места. Би било нелогично, отново с цел да не пречи на оцеляването им, съществата да се придвижват от едно място на друго на големи групи. Следите, които биха оставяли, щяха да съответстват на следите, оставяни от стадо слонове и да се придвижват прикрити, докато са в голям брой, би било много трудно. Но също толкова неправдоподобно би било да сметнем, че малки групи Саскуоч ще се скитат безцелно, като се натъкват едни на други само по случайност, особено като се има предвид, че вероятно са социални същества (нещо, с което ще се занимаем след малко). На срещите след смъртта и погребението на малкото, Майк забелязал, че съществата напускат събирането в малки семейни групи за период от няколко дни. Въпреки че директно не е станал свидетел на нищо, което да допуска, че са се отправили към място, където да се срещнат на по-късен етап, малко вероятно е да предположим, че събирането, на което е присъствал е единственото, което някога се е състояло.

Другата причина, поради която смятам, че събиранията им се случват по-често, отколкото подозираме, са социалните взаимоотношения, на които Майк е станал свидетел.

Срещите са се случили на места, където е сигурно, че няма да бъдат открити от хора. Спомнете си, че в един момент на Майк му се е наложило да гази в дълбока до врата вода, в която пиявици, алигатори и отровни змии са били съвсем реална заплаха. А когато пристигнал, присъствието му било толерирано единствено поради факта, че Енох благоволил да се застъпи за него, при това бил допуснат само до периферията на събитията.

Но онова, което Майк наблюдавал през въпросните седмици, приличало на социално събиране. Двамата сме обсъждали това в подробности много пъти и точно чрез тези многобройни, подробни описания започнах да проумявам, че съществата организират социалния си живот по подобие на хората, въпреки факта, че оцеляват подобно на животни. И именно в това се състои разликата. Те не се държат като маймуни.

„Не стоят обърнати с гърбовете си един към друг, подобно на група горили. Приличаше повече на семеен пикник, другарска среща или нещо такова. Всяка малка семейна група си заделяше някое местенце в храсталака и това си беше нейното място. Малките обаче, се събираха да играят заедно на полянката, докато майките им ги наблюдаваха. Женските стояха заедно - дърдореха и жестикулираха – напомняха ми на шивашките сбирки на баба ми.”

Майк беше разказвал на няколко пъти за начина, по който съществата жестикулират и „разговарят”. Даже беше споменавал, че му се струвало в разговорите им да се забелязва хумор: когато някой каже нещо, а друг му отвърне като го перне по ръката.

В някакъв момент, малко след като Майк пристигнал за пръв път на срещите, двама от мъжките сякаш го обсъждали. „Разговаряха един с друг и ръкомахаха. Единият все поглеждаше насам и бях сигурен, че говорят за мен. Струва ми се, че решаваха какво да ме правят.”

Наблюдавал също как един младеж не се решавал да се „приближи” към млада женска. Възрастният мъжки, вероятно нейният баща, издавал гневни звуци и ръкомахал.

Въпреки че се спори,че съществата просто издават безсмислени звуци, които не представляват „език”, неохотата на Майк да изпада в задълбочени тълкувания на наблюденията си, и твърдото му убеждение, че съществата комуникират ясно едно с друго посредством думи, ме кара да мисля обратното. Когато приматите общуват едни с други, те издават звуци, основаващи се на конкретни, непосредствени събития. Например, ако едно шимпанзе приближи друго, което има храна, ще последва какафония от писъци и демонстриране на агресия. Майк обаче, е споделял за много случаи, в които е ставал свидетел на тихи, целенасочени разговори, чийто контекст почти е разбирал. Той оприличава тези разговори на диалог между испаноговорящите му колеги. Майк не говори испански, но в повечето случаи успява да схване същината на разговорите им, било поради интонацията, завършека на думите, езика на тялото… или просто защото вече е чувал достатъчно често този език и е започнал подсъзнателно да го разбира.

Майк е разказвал също и за много случаи, в които е виждал как съществата си делят храната, което подкрепя предположението, че за тях оцеляването е приоритет. Струва ми се, че нарастващата тенденция при хората към консумиране и себеобсебеност , с др. думи, оцеляване на индивида, а не на групата, е другото, което ни отдалечава от истинското опознаване на съществата.

Първоначално Майк носел на Енох храна в лагера, а после заподозрял, че наблизо има и други, понеже Енох взимал обилни количества от нея, когато си тръгвал. На онези срещи подозренията му се потвърдили. Майк наблюдавал как мъжките донасят телата на цели елени. Откъсвали задния бут и го оставяли в семейното „местенце”, после подхвърляли останалото на полянката, където другите идвали и взимали каквото им било нужно. Енох носел на Майк умрели животни. Тъй като не искал да ги яде, но и не искал да бъде груб, той готвел донасяното и го оставял на полянката, а групата си взимала каквото и харесвало. Според Майк, понеже между него и Енох доверието се засилвало, това увеличило и готовността на съществото да споделя с Майк, вместо просто да го възприема като източник на храна.

Подозирам, че тази информация би могла да е от полза на редовните свидетели, при преценката на това, до колко успешни са усилията им за изграждане на доверие с Големите Приятели.

Например, ако оставите една щайга с ябълки и изчезне цялата щайга, значи все още само надничате през прозорчето. Ако бъде отнесена само половината щайга, значи почти сте вътре. Но когато Големият Приятел дойде и седне до щайгата, вземе една ябълка, подхвърли я в устата си, но хвърли една и към вас, значи сте успели. Значи сте приети. Ако сте достатъчно важни, че да ви отделят от храната си, значи сте и достатъчно важен за тях, че да се грижат за вашето оцеляване.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил

Манде Бурунг е маймуноподобно същество, за което се предполага, че обитава субтропическите гори на Мегхалая в отдалечените планини Гаро североизточно от Индия и Бангладеш.

Описвано като голямо, космато, двукрако същество, някои вярват, че това животно или роднините му се откриват по цял свят под различни имена, като
Йети в Тибет и Непал,
Бан-мануш в Бангладеш,
Йерен в континентален Китай,
Голямата стъпка или Бигфут в Тихоокеанския североизточен район на САЩ и Канадската провинция на Британска Колумбия,
Яуи в дивите райони на Австралия,
Барманоу, обитаващ планинския район на западен Пакистан, и др.

Картинката не е част от книгата






Наблюденията на Майк включват и подробности относно различния външен вид на съществата. Той често споменава за поне два техни отделни „нюанса”, както сам се изразява. Някои приличат повече на хора, а други на горили. (Интересното е, че това дава отговор на една от загадките, с които съм се сблъсквала, по отношение на описанията, дадени от свидетелите, свързани с описването на съществата като повече или по-малко „човекоподобни” или „горилоподобни”. Винаги съм се чудила дали това не се дължи на индивидуалното тълкуване от страна на свидетеля или на действителна разлика във външния вид.) Когато дава описание на горилоподобните, Майк ясно подчертава, че чертите на лицата им не приличат на тези на горила. Носът им не е сплескан и с големи ноздри, а устата им не е издадена напред. Онова, което ги свързва с горилите е по-масивното им телосложение, по-тъмния им цвят и космите по лицето, които не приличат толкова много на човешките бради. Но Майк дава да се разбере също, че някои от тях са по-скоро комбинация от двете, като например Енох, който е с тъмен цвят, но окосмяването по лицето му прилича на такова на човек. „Онези, които приличат на хора, действително имат вид на група дългокоси хипита…”

Споменавал е също, че тези, които наподобяват предимно на горили, са по-склонни към прояви на агресия и често поемат ролята на охранители. Казвал ми е, че когато се е случвало да го изпращат до неговия лагер, обикновено е било от две от мъжките горилоподобни същества. Майк не е забелязал някаква особена разлика между двата вида по отношение на интелигентността или езиковите способности, а единствено разлика във външния вид и привидната резервираност от страна на по-масивните, тъмни същества, които от двата вида са и по-неуловими.

Интересен факт, който Майк е споменавал е, че по време на срещите „човекоподобните” и „горилоподобните” предпочитат да се делят на групи. Не че не общуват по между си, но ако например две от женските, приличащи на хора, стоят заедно, то приличащите на горила женски няма да се присъединят към тях.” Той го оприличи на разделянето на различните етноси на групи по време на обедната почивка.

Майк никога не се е опитвал да дава обяснение за различията във външния вид, освен с изказването: „Те са точно като хората. Всички те имат различни черти на лицето, различни структури на тялото, различен цвят на козината…”

Младежите сякаш растат по-бързо. „Някой на възраст 7 години или някъде там, [по грубата преценка на Майк за възраст, външност и емоционална зрялост] би могъл да е висок 1.80 м.

Младежите са по-дръзки, по-вероятно е те да се забъркват в неприятности. Младите женски са по- склонни към прояви на състрадание и привързаност и предпочитат да се отдръпнат, когато младежите ги дразнят.

С Майк сме обсъждали многобройните случаи в архива ми на ужасени лагеруващи, изплашени от викове, крясъци и хвърляне на камъни, пръчки и др. подобни от страна на съществата. Според подозренията на Майк, въпросните лагеруващи са били изложени не на гнева, а на милостта, но не на териториални възрастни от вида Саскуоч, а на диви младежи, които просто си играят игрички и се опитват да изкопчат реакция от малките безкосмени човеци в гората. Младежи, които проверяват докъде могат да стигнат. Учещи за причината и следствието. Детски им работи.

Майк ми е разказвал, че младежите си играят всички заедно, но че се отзовават незабавно, когато биват извикани от възрастен. (Сигурна съм, че много родители, сред които и аз, биха искали да узнаят как точно успяват да ги накарат да слушат така добре…) Младите Саскуоч вероятно се сблъскват с много повече опасности ежедневно, отколкото човешките деца. За пореден път ще изкажа предположението, че това е нещо, на което биват обучавани още в ранна възраст, за да могат да оцелеят.

Също както и човешките деца обаче, младежите на Саскуоч са еднакво незаинтересовани от оцеляването, от съзнателна гледна точка. Съдейки от разказа на Майк, те се държат като собствените ни деца – играят игри, за да опознаят света, проверяват границите на възможностите си, експериментират, събарят шапките на нищо неподозиращи хора, които се осмелят да навлязат твърде навътре в задния им двор.

Както Майк твърди, възрастните индивиди са по-трезвомислещи, внимателни и ангажирани с въпросите по оцеляването и грижите за децата, а също и много по-малко свободомислещи. Нещо като възрастните човешки същества. И съвсем не е преувеличено: притеснявам се как ще си платя сметката за ток, как ще поправя тоалетното казанче и как ще предпазя детето си да не се погуби докато дърпа котката за опашката, но изведнъж се обръща, за да тръгне да преследва някоя пеперуда на улицата. Една дива майка в блатото събира храна и учи детето си за опасностите от водните змии, докато в същото време то се катери по някое дърво и се опитва да си счупи врата.

Усещам болката и.

Майк непрекъснато ми повтаряше нещо, което не излизаше от главата ми. „Ако влезеш в полезрението на Скунксова Маймуна, вече не разполагаш със себе си. Оставен си на нейната милост.” Той се връщаше отново и отново към факта, че тези същества правят каквото си поискат, когато си поискат. Няколко от срещите им бяха приключили с наранявания на Майк, понеже очевидно беше направил нещо, което не се е харесало на Енох; нещо, което е застрашило неговото оцеляване. Предвидимите реакции на Енох са също и механизъм за оцеляване. За разлика от хората, които от ранна възраст биваме научавани да не удряме, да не обиждаме, да решаваме проблемите с говорене, в повечето случаи да потискаме първичните си инстинкти за агресивно поведение, когато някой направи нещо, което не ни допада, Енох и представителите на неговия вид очевидно биват учени точно на обратното. Веднага да неутрализират заплахата.

Много изследователи твърдят, че в някои райони Саскуоч са по-агресивни отколкото в други. Дали? Или може би самите изследователи предизвикват конкретната агресия с поведението си?

Подозирам, че в много от случаите, в които Саскуоч биват възприемани като „агресивни” ( с други думи, като някакви диви животни), всъщност изобщо не са такива. Просто ние заставаме на пътя на някой Бигфут и онова, което иска или му е удобно.

В една скорошна публикация в блога един свидетел се оплакваше, че е претърпял контузии, след като едно същество го е хвърлило през бреговия насип. След това отишло и изяло обяда му от ремаркето на пикапа. Не смятам, че съществото се е държало наистина враждебно. Просто си е искал неговото, а свидетелят е стоял на пътя му. Въпреки това други читатели бяха публикували коментари с искания за възмездие, подобно на някоя побесняла тълпа с фенери и вили. Да долавяш агресия, където няма такава може да се окаже опасно – както за тях, така и за нас. Преди да се усетим, цели камиони от диваци с оръжия и неоснователен гняв ще излязат на лов за „чудовището”, което просто е искало да похапне сандвич.

И все пак, Майк непрестанно ми повтаряше, че трябва много да внимавам как се държа, когато бродя из горите, не просто да приемам, че съществата са безобидни във всички случаи. „Ето, че пак стигаме до същото – приличат на хората. Някои са мили. Други са тъпанари.” От срещите на Майк със съществата съм научила, че не е добра идея да дразниш Скунксови Маймуни, да им отнемаш чувството за контрол над ситуацията. Проблемът е, че е много трудно да определиш какво означава „грешка”, докато не я направиш.

Съвет от Майк: Да ги заслепяваш в очите или да се опитваш да ги заснемеш е нещо, което в никакъв случай не трябва да предприемаш. Тъпото е, че това са нещата, които хората сякаш имат желание да правят най-често.

Отношението ми към изследването на Бигфут претърпя драматични поврати. Напоследък започнах да разбирам, че точно нашата липса да проумеем какво е възможно ни е подтиквало да прекараме толкова много години въртейки се в кръг.

Онзи ден говорих по телефона с един изследовател- мой приятел. Той много настоятелно изразяваше желанието си да запише възможно повече техни звуци от разстояние или да е поне малко „късметлия”, че да успее да заснеме някой Бигфут с камера за диви животни. Това са и общите за повечето изследователи цели - включително и моя милост, що се отнася до миналото. Онова, което пропускаме да разберем е, че ни очакват преживявания, простиращи се далеч отвъд мигновените зървания, замъглените снимки или съмнителните аудио записи.

Зададох му същия въпрос, който зададох и на друг приятел-изследовател миналата година. „Би ли искал да докажеш на света, че съществува? Или би искал да преживееш нещо, което ще помниш цял живот?”

Той отговори, „Струва ми се, че бих предпочел изживяването.”

„Ами ако това изживяване”, попитах аз, „би означавало, че ще ги заобичаш толкова силно, че няма да искаш да ги докажеш, дори и да имаш перфектната възможност да направиш това, понеже за теб би означавало да се възползваш от тях?”

Той замлъкна.

„В това е тайната” казах му аз. „ Колкото повече ги наблюдаваш, толкова по-малко имаш желание да ги изследваш. И колкото повече ги изследваш, толкова по-малко неща ще ти позволят да видиш.

„Но ако просто продължа да правя каквото съм правил досега, може и да имам късмет,”настояваше той.

„Предполагам, че зависи от това какво наричаш „късмет”. Кой е по-големият късметлия? Онзи, който е убеден, че може да надхитри Саскуоч и прекарва живота си в опити да го заснеме с камера за дивеч? Или онзи, който има възможността да стои до него с часове, да му подаде ябълка… понеже е оставил камерите на далеч и е дал предимство на доверието?”

„Ама моята камера дори не може да се види на дървото, толкова добре съм я замаскирал. Даже е покрита с истинска кора.”

„А, да.” Казах аз внимателно.” Той изобщо няма да види камерата ти на дървото, покрай което е минавал стотици пъти. Той дори няма да те свърже с това странно нещо, въпреки че те е наблюдавал от гората, докато го поставяш.”

Моите цели се промениха.

Имаше периоди, в които щях да съм много благодарна дори за един поглед към някое огромно, космато същество, бягащо от мен; непокътната диря от следи; кристално ясен аудио запис; снимка на някой неподозиращ Бигфут, направена от камера за дивеч. Но сега, заради нещата, които Майк ми разкри, разпределям времето си сред горите по съвсем различен начин.

В моя район имаше няколко отделни разказа за един възрастен Саскуоч със сива брада, който накуцва. Напоследък е бил забелязван да се рови сред кофите за боклук в парка, вероятно търсещ храна.

Прилоша ми, когато разбрах, че няколко бъдещи изследователи, нови в занаята,поставяха камери в района. Сякаш той вече си нямаше достатъчно други грижи.

Миналия уикенд предприех едно ходене до там и оставих кошница с храна. Ябълки, стафиди, хляб, грозде и сладкиш Литъл Деби. Без камера. Не исках нищо от него, само да го улесня.

Може би във вашите умове историята на Майк е единствено това. Една история. Но ценното в нея, без значение дали и вярвате или не,е, че тя провокира към мислене извън рамката, кара ви да преосмислите целите си. Ако целта ви е единствено да заснемете Бигфут и всичко, което правите е насочено към този резултат… Ами, кой знае? Може пък най-накрая да извадите късмет. И когато вече сте постигнали целта си, какво ще имате? Снимка от камера за диви животни. Но ако вложите същата енергия и търпение в търсенето на контакт и постигнете съответния успех? Това може да е преживяването на живота ви.

Но си има и недостатък.

Майк бе съхранявал тайната си в продължение на десет години преди да я сподели с мен. „Не можех да кажа на никого. Единственият, на когото показах снимките ме измами. Затова всеки път когато се отправях към блатото, ми се налагаше да си търся оправдания къде съм бил и какво съм правил. Децата ми смятаха, че съм на работа. Никой в живота ми не знае нищо за това. Все едно живея два живота. Не мога да обсъждам Бигфут на работа, дори и когато другите са около мен през почивките и говорят за Скунксови Маймуни. Налага се да се преструвам, че не знам нищо.

„Никой не знае за приятелството ми с теб. На никого не мога да кажа, че сме приятели. а сега ти пишеш тази книга, а аз не мога дори и за това да кажа на някого. Просто една тайна води след себе си друга тайна.”



* * * * *


Има още цяла дузина теми, които би трябвало да засегна. Теми, които Майк е загатвал по един или друг начин. Всеки път, когато разговаряме, ми се струва, че научавам по нещо ново. Но сега, след като всичко това ми се стовари от плещите и съществува подробна отправна информация, към която да насочвам хората, за да им обясня защо сега мисля за Бигфут по начина, по който го правя, възнамерявам да продължа да развивам тези теми в блога Oregon Bigfoot, когато изскочат.

Какво следва? Засега мисля да продължа да се разхождам сред горите заедно с дъщеря ми. Някой ден ми се иска да си купя малко местенце, с някоя колибка на него, може би на границата с някой Национален Парк. За предпочитане, някое, което се продава евтино, понеже на настоящите собственици им е омръзнало да се занимават с големи, космати, страховити хора, които трополят из двора им посред нощ. И когато този ден най-накрая настъпи, ще засадя градина, няколко овощки, ще споделям благата и ще се надявам да изградя трайна връзка с нашите босоноги съседи в гората.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
22
Последни размисли


Попитах Майк дали има да добави нещо - някакви последни размисли, които би желал да сподели с онези, които са избрали да ни придружат на това пътуване. Ето какво написа той:



Исках да кажа няколко неща на всички вас, които бяхте до Оутъм в това начинание.

Искам да знаете, че оценявам милите думи и подкрепата, която и оказахте. Тя премина през какво ли не, докато състави тази книга и както сама откри, с мен може да е доста трудно да се разбереш, а и аз отстоявам твърдо убежденията си. Безопасността на моя приятел е на първо място. Няма да направя нищо, с което да го изложа на опасност и няма да допусна да ме принудят да предприема действия, които не са за негово или мое добро.

Не бих оставил Оутъм да застане в първите редици на огъня, освен ако не мога да подкрепя твърденията си със солидни доказателства. И това ще се случи, когато и ако почувствам, че е настъпил моментът и съм сигурен, че моят приятел няма да го сполети беда. Единствено тогава ще предоставя доказателства.

Моята неприязън към изследователите на Бигфут не е новина за никого. Казвам ви: подбирайте си думите внимателно, защото с времето може да ви накарам да отговаряте за тях. Но ще ви кажа и нещо друго… ако ми покажете ясна снимка в близък план на някой Бигфут във фотоапарата си, аз ще ви покажа моите снимки.

Избрах Оутъм поради една много добра причина: Схваща за какво става въпрос. Разбира с какво си има работа и сърцето и е където трябва да бъде. На първо място, изследването на Бигфут никога не е сработвало, и е напълно безсмислено да се провеждат такъв тип „изследвания”, така да ги наречем.

Смятам, че хора като Оутъм и други свидетели, ще са в предните редици на Бигфут науката. Не хора, които чукат по дърветата, а такива, които си стоят кротко и оставят Бигфут да ги намерят. Няколкото късметлии, които вече са били открити, знаят истината – и това, по мое мнение, е нещото, което има значение накрая. Вие сте тези, които знаят, че Бигфут ги има и са добре. Тази книга е за вас - да четете и да се наслаждавате, и да ви помогне да ги разбирате малко по-добре, надявам се.

Тази история е истинска: тя не е за откриването на Бигфут, тя е за откриването на онова, което е в сърцето ви и за изграждането на приятелство и доверие. Тя проверява какво си мислите, че знаете за Големите Приятели… и за себе си.

Не желая да разкривам никакви доказателства в тази книга. Искам да повярвате. Да разберете. Не искам да погледнете снимка на моя приятел и да сте наясно как изглежда. Искам да отворите сърцето и съзнанието си. Да направите скок в разбирането на съществата такива, каквито са.

Ето ви един факт за Бигфут: тяло върху маса или снимка няма да ви покажат кои са те. Ще покажат в какво сме се превърнали ние. Не там трябва да търсим отговорите. Отговорите са в опознаването и взаимоотношенията ни с тях.

За да постигнете това, трябва да спрете да ги преследвате и да им дадете основание да ви вярват. В това е ключът. Изследователите не го разбират и едва ли някога ще успеят. Ето защо се провалят отново и отново. Смятат, че са по-умни от това, което преследват. Подценяват Големите Приятели и лесно се превръщат в глупаци.

За мен, ученето беше онова, което ми помогна да погледна през очите на моя приятел и да отворя съзнанието си към разбирането за това какво е той и какво съм аз. Погледнах дълбоко в себе си и не харесах онова, което видях, но благодарение на неговото приятелство и вярата му в мен, успях да се върна от ръба.

Исках да ви дам възможност да надникнете през прозореца на техния свят, да ви предоставя една малка гледка в техния живот и начина, по който го живеят. И всичко с надеждата, че ще съумеете да видите света през техните очи.

Значението на книгата и нейното послание ще останат изгубени за онези, които откажат да отворят съзнанията и сърцата си и не пожелаят да направят усилието, необходимо, за да ги проумеят.

Безкрайно съм признателен на Оутъм, че позволи това да се случи. Големите Приятели, аз, вие, свидетелите – не бихме намерили по-добър приятел от нея.

До помирисване…

Майк





Понеже досега не съм писала книга, ми е трудно да определя кога точно книгата се смята за „написана”, особено предвид, че историите – тази на Майк и Енох, както и нашата с Майк - все още са в развитие.

Споделих каквото мога от това изключително и много лично пътуване. Има много неща, които Майк ме помоли да не включвам. Вероятно има аспекти, които ми се иска да бях разгледала, но не разгледах. Има също и идеи, които ми се иска да споделя, но които са твърде сложни, за да бъдат предадени с думи в настоящия момент. Всичко това е процес на учене и аз все още се уча. Сигурна съм, че разбирането ми за нещата ще се задълбочава много след като тази книга бъде публикувана. Майк има още толкова много за споделяне и толкова много, на което да ме научи, стига да има желание. Всъщност, самият той все още се учи. Има и толкова много неща, които е загатнал, но чиито подробности все още не съм чула. Не съм убедена, че някога това ще се случи. Знам, че всичко зависи от това дали ще продължим приятелството си или Майк ще избере да се оттегли отново в блатото.

Питали са ме дали възнамерявам да посетя Майк. Да. Планираме да го посетя през есента или може би следващата пролет. Имаше някои обстоятелства през последните месеци, които ми попречиха досега да съм се качила на самолета – финансови ограничения, да намеря човек, който да се грижи за дъщеричката ми докато ме няма… да не споменавам колко ме е страх от летене. Има и такива, които ме питат дали не е „трябвало” да го посетя преди да публикувам книгата, за да „потвърдя” историята. Сигурно ще им е трудно да разберат, че не изпитвам потребност да го направя. Свидетелят Майк разговаря със свидетеля в мен и вътрешният ми глас ми казва всичко, което трябва да знам.

Когато накрая отида при Майк в блатото, няма да е за да потвърдя разказа му, нито да документирам какво се случва там. Ще сляза от самолета, ще прегърна приятеля си, ще се кача на лодката, ще се наслаждавам на компанията му, ще се смеем заедно, ще скитаме сред дивите красоти, ще лагеруваме на пясъка и ще вярвам, че неговите познания за блатото ще ме пазят от опасностите там… и ще стоя притихнала с празни ръце и отворено сърце, когато Енох ни посети.

Сигурна съм, че ще изпитам благоговение. Чудо. Може би ще протегна ръка в знак на приятелство, но със сигурност няма да държа фотоапарат в другата.

Няма да си донеса сувенири от страната на Бигфут. Единственото, с което ще си тръгна оттам, ще са спомените за преживяванията ми.

На мен това ми стига.


* * * * *


Неделя 28.02.2010

Шелби се завърна. Хип, хип, ура! Толкова се радвам да я видя. Станала е прекрасна млада дама.

Кора Бет също се завърна… с приятеля си. Сега остана да разбера къде е мястото на Енох във всичко това. Чудя се дали между тях не са се случвали някакви си техни неща когато по-рано я е водел в лагера.

Шелби остана цяла нощ. Сви се на кълбо върху спалния ми чувал и спа почти през цялото време. Изглежда уморена, сякаш е пътувала дълго, за да дойде до тук.

Днес ще сляза до града, за да и взема нещо специално. Освен това и храната ми свършва. Да му се не види. Добре се хранят – 300 долара за два дни.

Миналата вечер беше най-хубавата от всички. Отидох в лагера им, а там беше пълно с Големи Приятели - мъже и жени. Преброих дванадесет възрастни и шест малки.

Без да броим Шелби… тя е отделна категория. Голям товар ми падна от плещите, когато я видях и се уверих, че е добре.

Беше забавно: Вървях си през гората на път за техния лагер, когато някой изтича зад мен, сграбчи шапката ми и избяга с нея. Малко по - късно, някой ме издебна и ме дръпна назад за раницата, така че паднах.

Лежах по гръб, когато видях лицето и да ме гледа, обърнато наобратно. Бяхме нос до нос, а после тя опря бузата си до моята.

Казах и. „Здравей, Шелби. Толкова се радвам да те видя! Липсвах ли ти?”

Остави ме да седна, прегърна ме и издаде един такъв тананикащ звук, все едно си пееше.

Порастнала е с около 60 см и тежи доста повече от преди. Расте доста бързо. Чувствам се като горд баща.





„С логическо мислене не можем да достигнем до познание за сетивния свят. Цялото знание за реалността ни започва от опита и свършва с него. Изводи, постигнати чрез чиста логика, са напълно лишени от реалност.”

Алберт Айнщайн






ПРИЛОЖЕНИЕ / Препоръки за редовните свидетели


Ако подозирате, че в двора ви се разхожда Бигфут и искате да изградите отношения с него, моля имайте следното предвид:

Ябълките се идеалната храна за тези горски обитатели. Те издържат дълго време и се отглеждат навсякъде из страната.

Измивайте всички купени от магазин плодове, за да премахнете възможно повече наслагвания от пестициди. Не забравяйте също така да махате и стикерите на производителя по тях.

Оставяйте им много храна – помнете: една ябълка за тези момчета е една хапка. Не бихте поканили някой на вечеря и да му сложите едно зрънце грозде в чинията!

Спрете да мислите за тези същества като за някакъв вид животно, което можете да надхитрите. Не можете. Отнасяйте се с тях със същото уважение, с което бихте се отнасяли към някое племе аборигени. Те изискват уважение едни от други… така че със сигурност ще изискват да го получат и от вас, ако смятате да контактувате с тях.

При НИКАКВИ обстоятелства не насочвайте инфрачервена светлина към лицето им, като си мислите, че не могат да я видят. Не им светете насреща с фенер. Очите им са чувствителни към светлина.

Не си мислете, че не ви наблюдават. Само защото вие не ги виждате, това не значи, че те не ви виждат. Те много умело остават незабелязани, дори и неприкрити.

Бъдете търпеливи. Не ги преследвайте. Оставете те да дойдат при вас. Размишлявайте върху целите и намеренията си. Вашето поведение ще се отрази на плановете ви. Ако излезете да търсите съществата с намерението да докажете на света, че съществуват, това ще бъде забелязано и те няма да ви се доверят. Ако искате да спечелите доверието им, дръжте се подобаващо.

При никакви обстоятелства не заплашвайте малките им. Също като нас, те са изключително загрижени за децата си.

Макар тези същества да са предпазливи и в повечето случаи неагресивни, помнете, че не са обвързани с никакви социални норми, които да изискват от тях да мислят преди да действат. Ще направят каквото трябва, за да оцелеят, а оцеляването им често зависи от незабавната им, автоматизирана реакция. Ако заплашите някое от тях, очаквайте СВЕТКАВИЧЕН отговор.

Уважавайте ги. Възприемайте ги като ЛИЧНОСТИ, не като някакъв пример за вид или „образец”.

Приключвайте срещите първи. Не искайте нищо от тях. Тръгвайте си. По този наичин ще си подсигурите вероятна следваща среща.

Изградете доверие. Повтаряйте се в поведението си. Бъдете последователни. Бъдете ПРЕДВИДИМИ.

Силните шумове ги плашат. Не пускайте един и същи запис на техни звуци, нито пък ги имитирайте в желанието си да ги „излъжете” да ви отговорят, освен ако целта ви не е просто да запишете някой издразнен Саскуоч. Ако ще викате някой от тях, използвайте нормалния си глас и го направете все едно викате друг човек. Не им говорете с преправен глас, сякаш примамвате игриво животинче. Използвайте нормална интонация, говорете свободно, добавете нотка чувство за хумор и говорете по същество - спокойно и предразполагащо.

Не си мислете, че можете да надбягате Саскуоч. Не можете.

Един Саскуоч никога няма да направи нещо, което не иска да направи. Винаги помнете това.

Бъдете предпазливи, но не си правете труда да търсите Бигфут, ако не умеете да контролирате страха си. Хората, които изпитват страх, често реагират по начин, който застрашава онова, което го предизвиква. Колкото повече се страхувате, толкова по-опасни сте… и толкова по-опасни ще бъдат те на свой ред. Уплашените хора са най-опасните същества на тази планета…и тези момчета го знаят.

Чувставйте се спокойни да се свържете с мен, ако имате срещи с Бигфут и искате да ги обсъдите с някого.




И накрая… Ако търсите Бигфут, не се изненадвайте, ако търсейки го, откриете себе си.






Оутъм Уилямс живее в Орегон с 3-годишната си дъщеричка Роуан и 13-годишната си черна котка Сабат.

Ако имате преживявания с Бигфут, които бихте искали да споделите, можете да направите това на www.oregonbigfoot.com




Освен това, можете да се свържете с Оутъм на info@oregonbigfoot.com

Ако сте редовен свидетел, моля помислете дали не искате да споделите историята си с нас. Всяка лична информация, която може да доведе до разкриване на вашата самоличност или на мястото на срещите ви с Бигфут ще остане тайна, при желание от ваша страна.

λ

  • Hero Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
От името на мнозина от нас искам да благодаря на нашата анонимна съфорумка за големия труд и за огромното търпение, което е нужно за проявата на толкова последователна отдаденост за такъв период от време =) Благодарим й за това, че чрез нея не само ние, но и всеки потенциален сънародник читател в гугъл има достъп до тази книга на български език на фона на това, че по тази тема има толкова оскъдна информация на родния ни език.


Лично аз й благодаря и за друго.

Благодаря й, че въпреки всичката прах, въпреки всичката мъгла и тролове, тя прозря благородната цел на делото. Благодаря й, че сърцето й е достатъчно решително и силно, за да се присъедини към това дело и й благодаря, че избра да го направи. Благодаря й за очите, с които успя да види в далечината.

Благодаря й за личното й време и личното й внимание, които придават на тези страници толкова по-висока стойност.

Накрая й обещавам, че няма да позволя да се превърна в причината, която ще обезсмисли тази й постъпка, и че докато има хора като нея, които дават от себе си, аз също ще продължа да давам всичко от себе си за достигането на хоризонта напред.

Тагове към темата: