КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек

[λ]

Глава 13
Измръзване

Скоро след като дерматологът ми каза, че съм нанесъл непоправима вреда на крака си, ми бе дадена кутия, пълна с лекарство. Обясни ми, че увреждането е засегнало предната част на левия ми крак и ме посъветва да приемам медикамента, за да го поддържам сух. Също така подчерта, че е много важно да пазя крака си от намокряне.

Докато се върна в Амстердам, крайникът ми бе придобил тъмен, зеленикаво-кафяв оттенък. Беше опустошителна гледка. Не можех да спя. Седях във всекидневната, мислейки какво може да се направи. Знаех, че трябва да има някакво решение на проблема ми. Нямаше просто да приема това, че кракът ми е непоправимо увреден!

„Не! Няма да приема това!”, си мислех. Бях толкова разстроен, че се изпълних с ярост. От този момент нататък, нещо вътре в мен започна да се бори. Мислех за това, което беше казал лекарят – да не позволявам кракът ми да се намокри, когато ми дойде странна идея. Кравешки балсам! Това е мазнината, която се нанася, за да се излекува възпалено кравешко виме.

Въпреки че е обратното на това, което ме посъветва дерматологът, помислих си, ако може да помогне на раздразнена кравешка кожа, може да е в състояние да помогне и на моя крак!

Оттогава започна борбата ми за излекуване. С новооткрита решимост си легнах в леглото и спах като скала. На следващата сутрин един приятел отиде до магазина и купи балсам за крави. Започнах да нанасям мазнината по протежение на крака си, без да оставям суха област. Чувствах, че правя правилното нещо, въпреки нарежданията на доктора. Визуализирах себе си да се подобрявам и останах много внимателен към крака ми. 

Няколко дни по-късно дойдоха телевизионни камери да покажат отвратително изглеждащия крак на Леденият човек по телевизията. Външно той беше зелен и черен, но вътрешно лечебния процес бе стартирал!

През времето, в което се грижех за крака ми, си мислех за това какво бях постигнал. С помощта на Discovery channel, сега бях известен като „човекът, пробягал полумаратон отвъд Полярния кръг, с боси крака в снега”.

Поглеждайки назад към успеха си онзи ден, си припомних стара история, която веднъж бях чул.

Историята на трима братя:

Преди около век, в северната част на Финландия, живели трима братя. Имало сауна в дървена колиба, близо до голямо, замръзнало езеро, на десет километра от селото им. Всеки ден тримата братя пътували до сауната и се наслаждавали на топлината й.
Един ден, внезапен изблик на пламъци прекъснал спокойното им време в сауната. Нещо било причинило пожар вътре в дървената колиба! Те огледали наоколо, но не успели да открият начин да изгасят огъня. Тримата братя избягали от там само с животите си. Огънят погълнал дрехите и принадлежностите им.

Това бил голям пожар, който се виждал отдалеко. Било красиво и топло, но и трагично и неочаквано. Голи, тримата братя били принудени да тичат десет километра през снега, в ледения студ на нощта, за да се приберат в селото си.

Историята на тримата братя показва, че маратонът ми не беше нещо грандиозно. Тичането бос беше просто начинът ми да покажа на света, че всички сме способни да направим повече, отколкото някога сме мислели, че е възможно. Това е запомняща се история, такава е и моята. Новините за постиженията ми се разпространиха навсякъде по медиите. Въпреки увредения крак, бях истински герой в очите на публиката.

Не се интересувах особено от медийното внимание. Концентриран бях върху това да си излекувам крака възможно най-бързо. Още през декември, точно преди да започна да тренирам за полумаратона, бях получил телефонно обаждане от човек, подготвящ се за експедиция на връх Еверест. Той беше водач на екипа и искаше да знае дали се интересувам от изкачването. Идеята им бе да изкача връх Еверест, носейки само шорти и сандали.

Това бе още една възможност да направя нещо, което не е правено от друг досега. Имах голям интерес и следователно – приех офертата му. Това, което не знаех тогава е, че месец по-късно щях да имам „непоправимо увреждане” на крака!

Първоначално финансирането на експедицията не вървеше добре. Току-що направил Световен рекорд и получил много медийно внимание, свързано с измръзването, парите започнаха да текат от всички посоки. 50 000 евро тук, 50 000 евро там. Всички те идваха и се събираха заедно. Това обаче не промени състоянието на крака ми.

Имах три месеца за възстановяване. Дерматологът ми каза, че няма никакъв шанс да бъда в състояние да осъществя това изкачване или дори оздравея леко дотогава. Реших да изхвърля всички лекарства и увелича бойният си дух за излекуване. Започнах да мажа крака си ежедневно. Оставах оптимист, че това ще ми помогне кракът да се оправи.

Въпреки всичко, казано от доктора, месец по-късно кракът ми бе излекуван! Мъртвата, закърняла кожа беше изчезнала и нова, здрава кожа превърна крака ми в нов. Беше все едно измръзването никога не се е случвало!

За да помогна в насърчаването на спонсорите за събитието и популяризирам експедицията до Еверест, стоях в кутия, пълна с лед като по този начин показах сензационните си умения. Моят случай се появи в новините, в списанията, по телевизията и дори в магазина, където висяха огромни банери, рекламиращи експедицията. Всичко това бе част от играта и аз участвах в нея. Най-накрая дойде денят за отпътуване към Еверест.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 14
Кой е Леденият човек?

Не ми бе възможно да се върна до Camp Judson през лятото на 2009г. Принуден бях да си намеря работа с по-високо заплащане, за да си плащам апартамента, така че избрах да работя като мияч на съдове в „Дели” – местен ресторант в щатския колеж. Когато започна есенния семестър, продължих да работя там с цел да спестя пари. Чувствах се обновен и готов за поредната учебна година. С Джарет разговаряхме толкова често, колкото можехме, но защото винаги имах много домашни, разговорите ни обикновено бяха кратки.

В един от предишните ни разговори бях споменал на Джарет, че мисля колко интересно ще бъде, ако телесната температура може да се контролира. Разказах му историята за човека, умрял от хипотермия при температура от 15 градуса. Той се радваше да види потенциала на съзнанието, толкова колкото и аз. Въпреки че специализацията му бе в компютърните науки, бе много заинтересован в изучаването на всичко, свързано с психологията.

След първата учебна седмица получих имейл от Джарет с линк към видео в YouTube. То бе за мъж, наречен „Леденият човек” и представляваше телевизионен репортаж, излъчен по Discovery Channel, озаглавен „Необикновени хора”. Клипът показваше Леденият човек, тичащ полумаратон бос в снега, носещ само шорти; бях заинтригуван.

Тук имаше мъж, тичащ при температури под замръзване, не една, не пет, а тринадесет мили през снега. Бях изключително впечатлен от издържливостта му и колко спокоен изглеждаше по време на своя бяг. На едно място в клипа Вим, истинското име на Леденият човек, обясняваше, че контролира своя вътрешен термостат, използвайки само ума си. Това означаваше, че не става въпрос за генетична мутация или природна дарба, а става дума за съзнателен контрол.

Умът ми веднага се напълни с мисли като: „Знаех си, че е възможно!” и „Не е ли някакъв вид трик?”. Исках да вярвам, че е реално, но също и да гледам обективно. Продължавайки да гледам видеото, видях че Вим получи измръзване в левия крак. „Добре” помислих си, „може би не е измама, ако действително измръзна”.

Когато клипчето свърши, се обадих на Джарет и изразих вълнението си. Говорихме за теории и как това е възможно. След приключване на обаждането, направих проучване онлайн. Натъкнах се на древна тибетска техника, наречена „Туммо”, позната също и като „Вътрешен огън”. Тя осигурява на тибетските монаси способността да издържат екстремен студ и генерират топлина в телата си, без никаква външна сила.

Б.пр.: https://en.wikipedia.org/wiki/Tummo

Най-известната история покрай идеята за Туммо е тази с тибетски монаси, стоящи в снега със студени, мокри чаршафи, покриващи гърбовете им. Твърди се, че могат да останат медитиращи с часове, за да произведат топлина. Целта им е да изсушат мокрите чаршафи, в студения климат, използвайки само топлината от телата си.

Техниката звучеше страхотно и исках да я науча възможно най-скоро. Зимата щеше да дойде след няколко месеца и бях изключително заинтересован да бъда способен да се затоплям без помощта на пластовете дрехи. По онова време бях голям фен на книгата „Пътят на мирния воин” от Дан Милман и наистина гледах на него като пример за подражание. Следях семинарите му и бях прочел много от другите му книги. Концепцията в тази книга специално, определено ме бе вдъхновила да постигна повече.

Един ден реших да напиша имейл на г-н Милман, не мислейки, че той ще отговори. За моя изненада секретарката му отговори от негово име, казвайки че Дан не е запознат с Туммо и да потърся повече информация в Уикипедия. Така че отидох на страницата за Туммо и проверих секцията с препратките. Там открих книга, озаглавена „Благословията на Вътрешния огън” (б.пр.:  Yeshe, Lama Thubten (1995) The Bliss of Inner Fire: Heart Practice of the Six Yogas of Naropa). Заглавието ме заинтригува и реших, че е време да взема малко по-сериозно проучването си. Купих и получих книгата няколко дни по-късно.

Когато книгата дойде, оставих настрана домашните и започнах да чета. Текстът бе някак труден, защото в него имаше набор от термини, които не разбирах. Предположих че за аудиторията, практикуваща йога те са общоизвестни, но на мен ми бе трудно да ги схвана. Влязох в интернет, за да си дефинирам някои от непознатите думи като например „прана”, „чакра” и „кундалини”.

Прогресирах бавно през книгата и отделих време да разбера всяка глава. Първите няколко изразяваха произхода на Туммо и мненията на автора. След няколко дни спорадично четене, най-накрая достигнах до главите, обясняващи самата техника. Тя се състоеше е различни дихателни упражнения и визуализации. Изглеждаше ми странно, но отдадох това мнение на своето невежество.

След приключването на книгата не се чувствах по-близо до разбирането как да контролирам телесната си температура. Такъв тип човек съм, който обича да наблюдава физически другите и след това да задава въпроси. Следователно почувствах, че книгата бе задънена улица, хвърлих я под леглото и извадих домашната си работа. 

Следващите няколко седмици се съсредоточих върху уроците си и се отказах да уча Туммо. Бях разочарован, но си подобрих настроението, гледайки клипове на Ледения човек в YouTube. Един ден в училище, слушах професор да говори по темата Личностна теория. Докато той приготвяше следващите няколко слайда, реших да направя бързо търсене за Туммо, преди да се откажа окончателно. Не зная защо почувствах нужда да го сторя точно тогава – по средата на урока, но съм склонен доста често да имам тези моменти на спонтанност. 

Използвах Google да търся за „Туммо” и излезе обичайния списък: няколко уеб-сайта с определение, форум за изучаващи будизъм, няколко снимки на монаси, стоящи в снега. Реших да ревизирам търсенето си и написах „Туммо семинар” просто ей-така, без особена причина. Отвори се нов списък, който не бях виждал преди това. Имаше pdf файл за изтегляне, съдържащ рекламен флаер. Професорът ми започна отново да говори; игнорирах последните десет минути от лекцията да разследвам новото си откритие. Флаерът рекламираше семинар, учещ хората на изкуството на Туммо. Той щеше да се проведе през уикенда, месец и половина по-късно, в Бъркли, Калифорния. Струваше около 250 долара, а регистрацията трябваше да се направи до края на месеца.

Бях в екстаз! Изобщо не внимавах в час и всичко, което исках бе да кажа на Джарет. През цялото време обмислях идеи как да отида на този семинар. Като си тръгвах от учебния час казах на един от съучениците си и най-добър приятел Дейвид Хенеман за намерението си да отида до Калифорния и уча Туммо. Той мислеше, че е страхотна, но непрактична идея, тъй като бяхме колежани с ограничени финансови средства. За щастие имах своята работа като мияч на съдове. Макар да не бе най-ласкаещата професия, тя ми осигуряваше средствата, необходими за извършването на това изследване.

Обадих се на Джарет на път за следващия учебен час, разказвайки му за възможността. Надявах се да дойде с мен, но за съжаление той имаше ангажимент в родния си град, който бе невъзможно да отмени. Трябваше да отида до Калифорния сам… Никога не се бях качвал на самолет, така че опцията да летя сам над страната ме стряскаше. Въпреки всичко това бях решен да направя каквото е необходимо, за да отида на семинара. През следващите няколко седмици взех допълнителни смени, за да покрия потенциалните разходи за това пътешествие. Всяка вечер след работа се прибирах с храна прилепнала под ноктите ми. Повтарях на себе си: „Заслужава си.”

Когато дойде първият ми чек, писах по имейла на хората, провеждащи семинара в Бъркли, питайки ги дали не е твърде късно да се запиша. Казаха ми, че все още има свободни места и ако им изпратя 250 долара по пощата, те ще пратят необходимата информация и ме включат в списъка. На следващия ден изпратих чек и проверих онлайн за цени на самолетни билети и хотели. Най-евтиният самолетен билет, който намерих бе за 220 долара, полет от Питсбърг, Пенсилвания до Оукланд, Калифорния. Обадих се на родителите си и им казах, че ще предприема пътуването. Те не се чувстваха комфортно с идеята да пътешествам до Калифорния, особено защото никога преди това не съм пътувал сам, какво остава да летя със самолет. След дълги телефонни разговори се съгласиха да ме пуснат да отида, стига да бъда предпазлив и планирам всичко. Така че закупих онлайн самолетни билети, с парите които бях спечелил от ресторанта.

Тогава нямах достатъчно пари, за да си платя за хотелска стая, но знаех, че няма да ми дадат сметката, докато не се изнеса. Така че потърсих в интернет най-близкия до мястото, където щеше да се провежда семинара хотел. Намерих пет хотела в радиус пет мили от сградата. Избрах най-близкия с най-лесния пешеходен маршрут до семинара. Имах едно притеснение. Знаех че в някои щати само хора над 21 годишна възраст могат да резервират хотелски стаи. За съжаление все още имаше няколко месеца до 21-ият ми рожден ден. Обадих се в хотела, където щях да отседна и говорих с неговия управител. Увериха ме, че това няма да бъде проблем; бях облекчен. Онлайн разбрах и разстоянието от Оукланд до Бъркли. От Google maps научих, че в трафик това разстояние ще отнеме 35 минути. С такси щеше да струва общо 40 долара във всяка посока.

Погледнах още веднъж картата и потърсих близки локации, от където мога да си купя храна. За щастие имаше удобен магазин точно до блока. След като се обадих на управителя да потвърдя резервацията, почувствах че съм сторил достатъчно за един ден и си легнах да спя. Следващите две седмици бях фокусиран върху учението си през деня и работата в ресторанта през нощта. Следващата заплата ми осигури достатъчно пари, за да покрия разходите си за две нощувки в хотела, за такси и храна. Три дни преди да тръгне полетът ми, получих пакет в пощата, обясняващ материала, който щеше да бъде засегнат по време на семинара. Научих също и кога точно започва той и какво да правя когато пристигна.

Всичко бе приготвено и бях готов да отида на своето първо голямо приключение. Освен най-добрите ми приятели, семейството и шефът ми, никой не знаеше къде отивам. Дори не казах на приятелката си – Брук Робинсън, до деня преди да тръгна; страхувах се, че тя ще ме помисли за луд. Срещахме се само от няколко седмици и исках да бъда наистина внимателен с кого споделям за проучването си, защото не исках някой да ме разубеди, казвайки ми, че е абсурдно или опита да ми попречи.

Макар че ми се искаше Джарет да можеше да дойде с мен, трябваше да го приема и отида от името на двама ни. Исках да разбера Туммо отвъд това, което интернет имаше да предложи. Най-накрая щях да имам тази възможност.

[λ]

Глава 15
Еверест

На 1 април 2007 г. тръгнахме за Еверест. Взехме полет до Дубай и се свързахме с Катманду. Новини тръбяха и рекламираха предстоящото ми пристигане. „Някакъв човек от Нидерландия ще изкачва Еверест по къси панталони”. Те бяха навсякъде. Философията ми бе: Хилари и Тенсинг (б.пр.: през 1953 г. Едуард Хилари и Тенсинг Норгей изкачват за пръв път Еверест и се завръщат благополучно) го направиха с кислород и дрехи. Меснер (б.пр.: италианският алпинист Райнхолд Меснер) го стори без кислороден апарат. (б.пр.: през 1978г.) Аз ще опитам без кислород и без дрехи. Беше много спорен и полемичен въпрос, но се разпространяваше по новините навсякъде по света.

Когато пристигнахме на летището в Катманду (Непал), журналистите ни очакваха. Ето ме отново – обратно в Непал, с нов екип. Докато шофирахме през лудия трафик по улуците, колите бибиткаха навсякъде около нас. Очакванията бяха високи и това ми влияеше, но не позволих на чувствата си да се покажат. Вместо това ги задържах в себе си, което ме накара да мисля за всички неща, които могат да се объркат. Напомнях си, че единственото нещо, което мога да направя, беше да бъда готов и останалото щеше да последва.

Главното ми притеснение бе моето тяло. Нуждаех се да се концентрирам върху нервната и имунната ми системи, кръвната циркулация, сърцето и ума, и да ги свържа заедно. Освен това направих много от личното си проучване, говорейки с местните шерпи. (б.пр.: етническа група от планинския район на Непал в Хималаите, често работят като планински водачи) Те бяха много мъдри и познаваха планините като дланите си. Казаха ми: „Ще видим колко ще успееш да постигнеш. Макар че ще бъде дълъг преход, изглеждаш бърз и силен.” След като ме бяха наблюдавали да изпълнявам своята техника по време на тренировка, шерпите се обърнаха към мен с въпроси. Реших да прекарам известно време с тях, докато наближи денят за тръгване към Еверест.

Китайските власти ни приветстваха, когато преминахме границата. След това шофирахме по магистралата към Тибетското плато. Оттам се стига само след 4000 метра шофиране. Планирахме да останем за няколко дни в селото, с цел да се аклиматизираме. Заедно с купуването на големи количества храна за пътуването, играехме футбол, за да помогнем на телата си да се адаптират към новия климат. За по-нататъшна практика и подготовка за изкачването, също така изкачвахме и близките планини. Преди още да разберем, дойде денят, в който трябваше да тръгнем за базовия лагер в Еверест на височина 5200 м.

Натоварихме джиповете си и тръгнахме по пътя. По протежението му минавахме покрай всякакви тибетски селца и скалисти пасища. След известно време спряхме при манастира Ронгбук (Rongbuk) на 4800 м. Снимахме за малко, но не останахме твърде дълго, защото не искахме да се натрапваме на живеещите там. След около час се върнахме на джиповете си продължихме да пътуваме към базовия лагер.

Най-накрая бяхме там: базовия лагер на връх Еверест, Чомолунгма (Еверест на китайски), Сагарматха (Еверест на хинди). Тук щяхме да останем да се аклиматизираме за няколко дни. Обкръжаваха ни палатки. И те не бяха само палатки за спане. Имаше голяма кухненска палатка, където всеки можеше да си сготви, в друга хората можеха да си купят стоки и консумативи, палатка с душ, палатка за хранене и офис палатка, където да си запазиш място на земята.

След като открихме своето място и се настанихме, отидох да изследвам съседните планини. Всичко мина добре и се вълнувах за предстоящите събития. Когато се върнах в лагера, започнах да свиря блус на китара. Много хора ме дочуха и наминаха да послушат. След това отново играхме футбол, макар че с намален наполовина кислород във въздуха беше трудно да тичаме за продължителни периоди от време, така че не играхме твърде дълго.

Важно е човек отново да установи границите на тялото си в нова среда.

Когато лидерът на групата почувства, че сме достатъчно аклиматизирани, реши, че е време да отидем до временния лагер на 5800 м. Казах му, че трябва да погледнем прогнозата за времето, преди да тръгнем; имах чувството, че ще вали сняг в ранния следобед. Тъй като изкачвах планината по къси панталони, исках да се уверя, че метеорологичните условия са перфектни. Тук ударихме първото си непредвидено препятствие.

По мое мнение, решението на лидера да тръгнем тогава, не беше добро. Напускайки базовия лагер, облаци започнаха да покриват небето. Водачът ни каза да продължим, докато облаците ставаха само по-плътни. Когато пристигнахме на 5400 м започна да вали сняг. Казах на групата, че общото темпо е твърде бавно за мен. Много по-бърз съм, когато следвам собствения си ритъм и трябваше да се вслушвам в това, което тялото ми казваше. Така че продължих по шорти със собствено темпо, бързо темпо. Главният шерпа се опита да ме хване и забави, но аз бях възпламенен от устрема си.

Намирането на добро темпо може да бъде ключът да продължиш силен. Важно е и да наблюдаваш колко кислород консумираш. Не искаш да изразходваш цялата си енергия и да трябва да спираш и дишаш, за да я възстановиш. След като го бях правил няколко пъти осъзнах, че не е ефикасно. Наблюдавайки дишането и уверявайки се, че не отиваш отвъд точката на пречупване, може да продължиш часове с постоянно, но силно темпо.

Снегът започна да вали още по-силно и скоро видимостта ми намаля. Не успявах да видя пътеката. Беше първият ми път по къси панталонки на неизвестна височина, на неизвестно място, където одеяла от сняг покриваха скалистия терен. Интуицията и устремът бяха единствените ми придружители. Чувствах се изненадващо добре, въпреки ситуацията и продължих с темпото си нагоре по планинската пътека. Бях в снега с часове. Ограничената видимост ми напомняше за моята самотност, но все още се чувствах забележително добре.

Погледнах напред и през снега видях очертанията на обект. Когато се приближих, той разшири формата си и разбрах, че е палатка. На около метър от нея видях няколко тибетци, втренчени в мен. Бяха изумени от кавказеца, току-що появил се от виелицата, носещ единствено шорти. Поканиха ме вътре в тяхната палатка, дадоха ми малко чай със захар и ме обгърнаха през раменете с одеяло. След 45 минути главният шерпа пристигна и с удивление ме видя тотално да контролирам ситуацията. Той се тревожеше, защото беше отговорен за всеки в неговата група; въпреки това аз бях напълно удовлетворен.

Чувствах, че се бях здрависал с природата на Еверест. Бях се свързал с планината и нейните хора. Преодолях страха си от неизвестното и безпокойството ми изчезна. Също така успях да видя колко бързо мога да се движа, без да развия някаква форма на планинска болест. Увереността, която събрах вътрешно, ме накара да почувствам, че бях на път да постигна много повече на тази планина. Имах оптимистични мисли и се усещах напълно способен. След като се нахранихме в друга палатка, се върнахме в спалните си помещения и заспахме на 5800 м височина. Бях готов да предприема нови стъпки за човечеството.

На следващия ден ръководителят на нашия екип ни аклиматизира чрез изкачване на съседните области. Изкачвахме се и вървяхме по малки пътеки към 6000 м. Това бе най-високата точка, в която някога съм бил на планина. Това бе също личният ми рекорд за най-висока надморска височина, облечен по шорти. Тогава се върнахме обратно до временния лагер. Аклиматизиращият процес трябва да бе минал добре за мен, тъй като се чувствах чудесно!

Личната ми цел бе да стигна до най-високата точка на Еверест и това да се случи само по къси панталони. Исках да покажа, че да бъдеш изложен почти гол на природата е начинът, по който трябва да бъде, дори в крайностите. За мен облеклото и изкуствения кислород са все едно да използваш кола, за да стигнеш от точка А до точка Б. Не както когато вървиш или караш колело, а просто натискаш газта и тръгваш. Разбира се, все още е трудно да изкачиш Еверест, дори и с помощни инструменти (кислород и дрехи), но правейки го по естествен начин, прави нещата по-прости.

На следващия ден започнахме изкачването до 6400 м. Оттам щяхме да влезем в следващия лагер, където може да се види красивият Норт Кол на височината му от 7060 м.

Изображението не е част от оригиналната книга

Тензин (главният шерпа) и аз отидохме доста по-напред от останалите, тъй като темпото и ритъмът ни бяха много по-бързи от останалата част от групата. Докато изкачвахме склоновете, ръководителят на филмовия екип ни засне. Тензин каза пред камерата как, въпреки че е напълно облечен, все още замръзва. Каза че е изумен, че все още се катеря само по шорти.

Това не е нещо, което съм в състояние да направя, защото съм бърз и силен, а защото съм способен да се боря със страховете си и взаимодействам с планината. Вместо това аз съм силен и бърз по естествен начин, където оставам свързан с природата около себе си. Сетивата ми са по-чувствителни в планинския климат, където тялото ми е изложено. Умът и тялото ми се настройват естествено, рефлексивно.

Останахме няколко дни в този лагер и скоро бяхме аклиматизирани. Доста е лесно да кажа колко добре тялото се адаптира към околната среда. Всичко, което трябва да се направи, е да се следи насищането с кислород и сърдечния ритъм. Високо насищане с кислород и ниска сърдечна честота са идеалния вариант, за да бъдеш в добро състояние на големи надморски височини. Изглеждаше, че и двете бяха в моя полза, тъй като се аклиматизирах доста добре. В един от дните докато бяхме в базата, се чувствах толкова добре, че реших да изкача Норт Кол. Подтикнат от това свое желание, си облякох набързо късите панталони и се затичах.

Когато първоначално пристигнах на Норт Кол, вятърът беше много лош. Скоростта му бе над 100 км/ч. Разбира се когато си почти гол, при такава скорост на вятъра, наистина може да го усетиш в контакт с кожата. Стоях там около час, но реших, че не е мъдро да продължавам по-нататък. Нямах избор, освен да прекратя. Бях разочарован, но знаех, че скоро ще се върна да опитам отново.

По-късно се върнах в Норт кол с Тензин. Неговото темпо беше твърде бързо и аз отчаяно се опитвах да го следвам. Какво се случи? Бях по-бърз от него когато отивахме до временния лагер, а сега неговата скорост далеч надхвърляше моята. Скоро бе очевидно кой е по-аклиматизиран в този терен. Докато се опитвах да вървя в крак с него по време на изкачването, падах редовно, докато се опитвах да си поема дъх; бях изтощен. Бавно, но сигурно превъзмогвах пътя нагоре, докато достигнах върха на Норт Кол на 7060 м. Това бе моят нов личен рекорд по къси панталонки!

На върха поставихме знамена около района, включително знаме на поета Роб Туанкота, който ми е скъп приятел. Друго знаме, което издигнахме беше на Обединеният свят, което илюстрираше посветени същества като световни обитатели. На знамето имаше голямо слънце с ярки лъчи, символизиращи равенството на хората. Беше красиво. Най-накрая направихме и няколко снимки за спонсорите ни. След като взехме добри кадри от необходимия материал, бяхме удовлетворени и се отправихме обратно към лагера. Предадохме новините чрез сателитен телефон да информираме света за скорошните си постижения. На следващия ден разбрахме, че бяхме направили международни новини! Заглавията гласяха: „Леден човек достига до Норт Кол” и „Кой може да спре Ледения човек?”. Всичко вървеше добре.

След още няколко изкачвания до Норт Кол се почувствах по-аклиматизиран. Всички бяха много впечатлени от моята бързина, пъргавина и издържливост. Също така честите прегледи на медицинския екип показваха, че насищането ми с кислород е високо, а сърдечният ми ритъм остава нисък. Перфектно. 

Един ден след завръщане от Норт Кол, водачът на групата реши да слезем малко надолу и се възстановим преди окончателното изкачване на Еверест. Това бе стратегически начин да се изкачим. Бяхме толкова свикнали на разредения въздух по-нагоре, че на 4600 м въздухът се чувстваше дебел и плътен. Останахме там за три красиви дни, почти с нищо не се хранехме. Когато си на голяма надморска височина, апетитът ти е ограничен. Колкото по-високо се изкачваш, толкова повече тялото изключва несъществените функции, за да спести енергия за жизнено важните органи; това е режим на оцеляване.

Когато се възстановихме напълно и почувствахме освежени, отидохме обратно до третия лагер и започнахме да пътуваме към маркировката на 7060 м при Норт Кол. Прекарахме там нощта и след това тръгнахме към следващия маркер. Стигнахме до 7200 м и тук отново постигнах нов личен рекорд по шорти!

Най-накрая дойде и денят, в който да се изкачим до маркировките на 7800 и 8300 метра. Тук шерпите бяха опънали няколко палатки за нас. Очакваха ни и кислородни бутилки, които щяхме да използваме, когато се срещнем на върха. Този ден се чувствах страхотно и много бързо се изкачих нагоре по склона. Заедно с Тензин изкачихме 200 м за един час! Тогава осъзнах, че нещо не беше наред. Чувствах, че нещо се случва вътре в левия ми крак. Измръзването, което бях получил във Финландия бе излекувано, но изглежда вените ми не бяха в желаното състояние, каквото беше то преди това.

Цялата циркулационна система, както и вените, трябва да може да се свива и разширява, за да бъде в състояние да се приспособи към студа и надморската височина. Когато има по-малко кислород във въздуха, вените в крайниците се затварят естествено, за да запазят топлина и пренасочат кръвния поток към жизненоважните органи. Тогава, след адаптация, вените се отварят отново и крайниците се изпълват с топла кръв. Обаче в следствие на скорошната ми студова травма, вените в левия ми крак не се отваряха.

Имаше силно напрежение и започнах да чувствам болка. Усещах, че вените в крака ми няма да се отворят и бях принуден да се върна обратно. Нямах никакво съмнение в съзнанието си, че ако в този момент не се върна назад, ще загубя крака си завинаги. Нямаше да направя същата грешка два пъти. Въпреки че експедицията струваше 250 000 евро и завършването на предизвикателството щеше да ми донесе вечна почит, бидейки единственият човек, изкачвал Еверест по шорти, не си струваше да губя крака си. Реших да мисля рационално и слушам какво казва тялото ми.

Погледнах наоколо от покрива на света и се почувствах удовлетворен от това, което бях постигнал. Бях се преборил със страховете си и поставил нов рекорд на височина 7450 м, облечен само с къси панталони.
Пресата разнесе историята и снимките от експедицията по целия свят. Завърнах се в Нидерландия и се подготвих за следващият си опит. След един месец щях да опитам да поставя нов Световен рекорд в хабитат на полярни мечки. Докато се прибера вкъщи, вече се чувствах напълно обновен и здрав, както в тялото, така и в ума си. Моят крак ми благодареше за това, че отделих време, през което той да се излекува напълно.

Запомни – можем да постигнем повече, отколкото си мислим, но само когато пробием задръжките на страха и други препятствия. Рационалността ни поддържа живи.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 16
Калифорния

Скоро след като си купих самолетния билет, информирах професорите си, че ще летя до Калифорния за няколко дни. Те нямаха против да отида, стига да свърша работата си, което приех с благодарност. След като си събрах багажа и казах довиждане на приятелката си, скочих в колата и започнах да шофирам към вкъщи. По време на три часовото шофиране, обмислях доста неща. Първо си мислех за всичко, което може да се обърка – като например да изпусна полета си, да се изгубя или дори бъда обран. Отне ми известно време, но се успокоих и опитах да бъда по-оптимистично настроен.

Казах си - това, което правя е важно и полезно за разбирането на живота. Чувствах се зрял, пътувайки сам и имайки възможността да подобря знанието си. Което за мен беше по-важно от уроците в колежа. В миналото бях обмислил да се оттегля от колежа и сам да постигам знанията си. Разбира се, има множество ползи от посещението на университет, но вярвам, че структурата е с недостатъци. Няма значение, наистина се радвах на идеята да преследвам интересуващата ме информация. Не всеки предмет в колежа ме вдъхновяваше да постигам повече и ставам по-добър, но тази възможност го направи. Бях готов да приема каквото дойде по пътя ми, всяко предстоящо предизвикателство. Повече от всичко останало – бях готов да се уча, да разбирам и имах надеждата да придобия мъдрост.

Скитащите ми мисли по време на три часовото шофиране, направиха така, че то да ми се стори само трийсет минути. Когато се прибрах вкъщи беше почти полунощ. Родителите ми бяха щастливи да ме видят. Въпреки че можех да забележа страх в очите им по отношение на сигурността ми, казах, че ще бъда отговорен и много внимателен. „Добре сме” ми отвърнаха, но езикът на тялото им казваше друго.

Полетът ми бе насрочен за тръгване на следващата сутрин в 8:56 от Международното летище в Питсбърг. Бях уморен от шофирането и исках да се наспя добре. Казах лека нощ на семейството си и отидох в своята стая. След като си измих зъбите, извадих лаптопа си да проверя пощата, преди да си легна. Потърсих в раницата си зарядното устройство за него, но го нямаше. Трябва да съм го забравил в стаята си в училище, си помислих. Моментално списъкът на всичко, което може да се обърка, се изсипа в главата ми. Лаптопът бе ресурс, без който не исках да бъда.

Взех си лаптопа, свързах го със семейния принтер и отпечатах всичко, от което щях да имам нужда: маршрути, упътвания за полети и карта на района, близо до хотела, в който щях да отседна. Върнах се в леглото си и опитах да заспя. Притеснявах се, че няма да бъда способен да ползвам лаптопа си в Калифорния. Облекчих безпокойствата си, сменяйки перспективата. Вместо това го видях като предизвикателство. Щях да употребя ресурсите си ефективно и бъда подготвен за неочакваното. След двайсет минути мислене, най-накрая заспах.

На следващата сутрин се събудих около 5:00 и скоро след това тръгнах; баща ми купи закуска на път до летището. Помня, че се чувствах нервен, но развълнуван. В края на деня щях да бъда в хотелска стая, сам, на хиляди мили далеч. Като пристигнахме на летището, баща ми ме прегърна и ми пожела всичко добро. Минаването през охраната на летището ме направи нервен. По някаква причина очаквах да бъда арестуван. Не знаех защо, но някак ми изглеждаше, че нещо ще се обърка, за щастие не се случи нищо подобно. Първият ми полет излетя от Питсбърг и пристигна в Денвър, от там летях до Оукланд. Приземихме се в 17:00 северноамериканско източно време. Беше странно да бъда на противоположния край на страната; бях нервен, но едновременно с това и развълнуван, бях сам.

Взех си багажа и хванах такси. Шофьорът ми каза, че цената на пътуването ще бъде 40 долара, платих му и тръгнахме. Възхищавах се на гледките, докато пътувахме из оживените улици на Калифорния. Спомняйки си, че родителите ми искаха да се обадя когато самолета се приземи, си извадих телефона и набрах номера им. Казаха ми, че са били притеснени, но се радват, че съм в безопасност и на път за хотела. Помолиха ме да им се обадя, когато пристигна. Докато приключи телефонния разговор, бяхме дошли пред хотела. Разтоварих си багажа и дадох бакшиш на таксиметровия шофьор. Сърцето ми биеше в очакване, вървейки към офиса. Въпреки че преди това бях говорил с управителя по телефона, все още се страхувах, да не би да ме отпратят поради възрастта ми. Тревогите си отидоха, когато рецепционистката ми се усмихна и ми подаде ключовете.

В никакъв случай хотелът не бе екстравагантен. Имаше само един етаж и около тридесет стаи. Оформлението на комплекса бе в огромна подковообразна форма. Сградата заобикаляше мястото за паркинг, където имаше само няколко коли. Намерих своята стая и внесох багажа си. Тя бе обзаведена уютно и просто. Имаше телевизор, малък хладилник, маса, лампи, мивка и две легла. Разопаковах дрехите си и ги прибрах в шкафа под телевизора. След това се обадих на родителите си, за да им кажа, че всичко е наред. Не останах дълго на телефона, защото имаше още неща, за които да се погрижа преди залез. Затворих телефона и се стоварих на леглото.

От съседната стая дочувах мъж да крещи ядосано на чуждестранен език. Наистина бях извън комфортната си зона, но бях развълнуван да прегърна възможността. Всичките ми разходи бяха платени и единственият ми приоритет бе да присъствам на семинара. Вече нямаше безпокойства около правенето на пътуването възможно; най-накрая бях на пътешествието. Единственото нещо, което ми оставаше, бе да му се насладя. Станах на крака и извадих лаптопа от раницата си. Сложих го на масата и го включих. В хотела имаше безплатен безжичен интернет. Бързо проверих имейла си, за да видя дали някой не е изпратил нещо за семинара; нямаше нищо. На лаптопа му оставаше батерия за около десет минути. Изключих го, за да ги запазя за спешен случай.

Взех си портфейла и ключа от стаята, и излязох. Имах няколко часа преди да се стъмни, така че реших да направя някои покупки. Отидох да попитам рецепционистката дали знае места, откъдето мога да купя храна. Картата ми показваше къде се намира голям магазин, но исках да се уверя, че е актуална. Не исках да се лутам безцелно, търсейки сграда, която не е там от години. За щастие получих потвърждение, че той е все още надолу по улицата. Благодарих и тръгнах натам. Беше облачно, а въздухът – мразовит. Улиците бяха заети от коли, а наоколо играеха деца. Отне ми около десет минути да стигна до магазина. Купих ястия за микровълнова и плодове. Обадих се на Джарет, докато пазарувах и го осведомих какво се е случило досега. На излизане открих няколко тениски с надпис „Калифорния” и купих две като сувенир. От другата страна на улицата имаше магазин за офис принадлежности и влязох да видя дали не продават кабели за зареждане на лаптоп. Имаха на склад, но цените бяха шокиращи. Реших да си спестя парите и продължа без лаптоп.

След като се прибрах в стаята и оставих покупките, се преоблякох в дрехи за тичане. Исках да проверя точното място, където щеше да се провежда семинарът по-късно тази вечер. Погледнах още веднъж картата и се опитах да запомня имената на улиците. Когато се чувствах достатъчно уверен, взех айпода (iPod) си и тръгнах. Бях леко уплашен, докато тичах по улиците на Бъркли. Притеснявах се, че ще забравя посоките, така че непрекъснато си ги повтарях наум. Стигнах до първия завой без проблем и преди да разбера, стоях пред сградата, в която щеше да се провежда семинара. Бяха нужни около 11 минути да стигна до там и предположих, че ако вървя, ще ми отнеме не повече от половин час. Мястото бе заключено, а светлините угасени. Грабнах една от брошурите, висящи отвън на стената. Поех си въздух за около пет минути и се затичах обратно по пътя, откъдето бях дошъл. Знанието къде трябва да отида след няколко часа, ме накара да се чувствам по-спокоен. Вече не се притеснявах, че мога да се загубя. Когато се върнах в стаята, хвърлих айпода си на леглото и си взех душ.

Няколко часа по-късно се върнах в сградата. Беше двучасова сесия, на която се изискваше да дойдем и завършим регистрацията си. Осигуриха ни и информационни пакети, които да ползваме следващите дни. След регистрацията, жена разказа за това как животът й е бил лично повлиян от Туммо. На връщане в хотелската си стая, се обадих на родителите си да им разкажа как е минал денят и пожелая лека нощ. Веднага след като се прибрах във временния си дом, си легнах, защото трябваше да бъда на семинара на следващата сутрин в 9:00. Събудих се около 6:00, слънцето точно изгряваше. Взех си душ, закусих и тръгнах. Топлината на слънчевите лъчи по кожата ми бе приятна. Тъмните облаци от предния ден сякаш си бяха отишли отдавна. По пътя забелязах верига заведения за хранене, за която един от най-добрите ми приятели по времето, когато растях в Калифорния, ми бе казал, че предлагат страхотна храна. Отбелязах локацията и реших да се отбия по някое време.

Скоро стоях пред познатите двойни врати, водещи към семинара. Оставих си айпода в раницата и последвах вътре една двойка. Картини на възрасни хора бяха окачени на червените стени. В редици по коридорите имаше статуи на Буда. Заключих, че това беше някакъв вид будистки храм. Разхождах се, търсейки стаята, отбелязана на информационния лист. Намерих я в края на дълъг коридор, близо до статуя на Буда в естествен размер. Влязох в стаята, казах името си и заех своето място. Стотици хора стояха около мен мълчаливо, обърнати към сцената, чакайки нещо да се случи.

След половин час мълчание, най-накрая на сцената излезе жена и представи тибетския монах, който щеше да ни учи на Туммо. Той говори няколко часа за това как Туммо трябва да ни помогне в това да преодолеем ограниченията си, укрепнем кундалини и премахнем блокажите в тялото си.  Тогава той каза нещо като: „Някои се наслаждават на Туммо, защото практиката произвежда приятна топлина в стомаха; обаче топлината е само страничен ефект. Истинската сила идва от трансцендентирането.” (б.пр.: трансцендентен - който се намира извън пределите на познанието, на опита.)

След неговата реч ни накара да изпълним дихателни упражнения. Очевидно това бе последната сесия от поредицата семинари, провеждащи се през годината. В предишни семинари те бяха прекарали време да научат историята на Туммо, връзката му с будизма и голямо разнообразие дихателни упражнения. В сегашната сесия се предполагаше да научим действителната форма на Туммо. Дихателните практики бяха използвани в подготовка за Туммо. Състояха се от бавни, фокусирани вдишвания. По същество трябваше да задържим дъха си около минута, докато стоим и правим неловки, неудобни движения с ръцете си.

След кратка обедна почивка се върнахме и започнахме да учим Туммо. Формата не бе това, което очаквах. Не беше много по-различна от дихателните упражнения, които бяхме изпълнили преди обяд. Вместо само ръцете да се движат, докато задържаме дъха си, движехме и горната част на торса си. Инструкторът ни накара да практикуваме визуализация на огън в центъра на стомаха. Беше ни казано, с всеки дъх да си представяме, че пламъкът на този огън става все по-силен.

Бях щастлив да науча техниката, но не чувствах, че ставам по-топъл. Също така, не се чувствах комфортно с всички вярвания, заобикалящи Туммо. Никога не бях учил будизъм, но разбирах основите му. Те казваха, че единственият начин, по който можеш да изпълниш Туммо е да следваш техните методи, точно. Надявах се, това да не е вярно. От този момент нататък, започнах да гледам обективно на семинара. Исках да видя дали е възможно извършването на Туммо, без техния набор системи от убеждения. Да, направих визуализациите на малкия пламък в стомаха си, както и движенията, но останах дистанциран от техните възгледи относно трансдендентното.

В резултат на смяната на перспективата и обективния поглед, скоро започнах да се отегчавам. От десетте часа, които прекарахме там в събота, практикувахме дишане и Туммо само два часа всяко. Останалите шест часа, учителят разискваше как Туммо влияе на тялото и изчиства препятствията в живота. По едно време ни помолиха да си представим, че се превръщаме в трансцендентно женско същество. Не можех да видя как това е свързано със затоплянето на тялото.

Когато съботния семинар приключи, се прибрах. Бях изкушен да се нахраня в препоръчания ресторант, но реших да спестя оставащите си 15 долара за последната си вечеря в Калифорния. От хотелската си стая се обадих на родителите си, за да им кажа как е минал денят ми. Уверих ги отново в своята безопасност. След като затворих, се опитах да прегледам страниците с инструкции, които ни бяха дали, как да осъществим Туммо, но открих, че ми е трудно да ги следвам със всички техни вярвания, разположени в текста. Реших, че ще си взема тетрадка на следващия ден, за да записвам обективно базовите концепции на Туммо.

Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах че съм в настроение за тичане. Използвах онова, което бе останало от батерията на лаптопа, за да открия упътвания към университета в Бъркли. Той бе на около миля и половина от хотела, не твърде далеч за тичане. Закусих, взех си айпода и излязох. В крайна сметка кампусът се виждаше. Отне ми около 20 минути да стигна до университета. Имаше голям трафик, което затрудняваше бързото ми пресичане на кръстовища. Пресякох и хукнах към кампуса покрай дървена ограда. Докато правех завой, за да продължа да бягам нагоре, бях ударен от забързан велосипедист. За щастие имах достатъчно време, за да се наведа и стегна преди сблъсъка. Човекът излетя във въздуха и се развика, когато тялото му се отърколи по бетона; в болка сграбчи коляното си. Крещеше на някакъв език, който не разбирах. Упорито се опитвах да предложа помощта си, но изглежда човекът не ме разбираше. След като се извиних над 30 пъти, той се изправи на крака, изгледа ме сякаш съм глупак, и си тръгна, карайки колелото си. За следващите няколко минути стоях там, чувствайки се виновен, обмисляйки дали мъжът е сериозно ранен. Когато айподът ми превключи на следващата песен, която чувах в слушалките си, се отърсих от замаяността и продължих да тичам.

Докато стигна до кампуса, бях забравил за инцидента. По мое мнение той бе много по-красив от този в Пенсилвания. Имаше пищна трева навсякъде и малки пътечки, които се простираха в различни посоки. Продължих да тичам, докато не се оказах по средата на парк. Ученици лежаха по пейките и четяха учебниците си. Изглеждаше като очарователно място за учене. Накрая на обиколката си около университета, минах покрай неговия физкултурен салон. Помня го като мястото, където Дан Милман тренираше в „Пътят на мирния воин”. За мен беше сюрреалистичен момент да стоя близо до салона, където любимият ми автор бе тренирал много години.

Продължих да тичам към вкъщи и след 20 минути се прибрах, изкъпах, закусих и отправих обратно към семинара. Денят се състоеше предимно от още дихателни упражнения и Туммо практики. Учителят ни преподаде още два допълнителни метода, но каза, че тях трябва да опитват само експерти.

Има един конкретен момент, който според мен е важно да споделя с вас. Току-що бяхме приключили дихателните упражнения и започвахме една от Туммо формите. След около 10 минути тялото ми се затопли. Още 10 изминаха и се оказа, че се потя. Накрая на упражнението, тениската и шортите ми бяха пропити с пот. Някак бях успял да постигна страничния ефект на топлината, която идва с Туммо. Бях в екстаз, но също и странно разочарован. Откакто бях видял Леденият човек по YouTube, нямах търпение за възможността съзнателно да повишавам телесната си температура. Когато това най-накрая се случи, очаквах повече. Не ми харесваше идеята, че трябва да си седнал, за да изпълниш правилно Туммо. Във видеата за Ледения човек, които бях гледал, той тичаше с боси крака в снега, потапяше се под лед и плуваше в ледена вода.

Единствената ситуация, в която виждах Туммо като способ за оцеляване, щеше да бъде, ако някой е принуден да стои на екстремно ниски температури за продължителен период от време. Това е единствения случай, където можех да видя седенето и затоплянето като ефективно. Сега разбрах защо тибетските монаси казваха, че основната цел на Туммо е трансцендентност, а не топлина. Когато излязох от сградата, в която прекарах повечето си време последните няколко дни, част от мен чувстваше, че пътуването не си е струвало. Друга част от мен бе удовлетворена от успешно изпълнената задача. Е, сега зная, че има най-малко един начин съзнателно да затоплиш тялото, си помислих.

На връщане се отбих в набелязания ресторант за финалната си вечеря в Калифорния. Пилето им бе вкусно и бях напълно доволен. След като се прибрах, реших да се разходя из града и помогна по този начин на стомаха си да при храносмилането. Спомних си, че бях видял знак за пристанище на път към семинара, не твърде далеч от главната улица. Реших, че си заслужава да проверя. Беше малко обезпокоително, да вървя по улиците на Бъркли през нощта. Когато се отклоних от познатата пътека, се обадих на Джарет, за да му разкажа за уикенда си. По този начин се успокоявах, вървейки из непозната територия. Казах му за вълнението, което имах на първия ден, но също и как както цяло съм разочарован. Научавайки, че тибетския начин на Туммо включва единствено седене, му обясних, че искам да разбера повече за това как Леденият човек прави онова, което прави.

Приключих разговора с Джарет като стигнах до морското пристанище на Бъркли. Стоейки на моста, пресичащ междущатския път осъзнах, че това е същата магистрала, водеща към родния ми град. Това бе невероятно впечатляващ момент. Хиляди километри далеч от своя дом и колеж, стоях на върха на междущатския път, водещ директно до моята къща. Продължих да пресичам моста и се оказах на върха на хълм, обърнат към голяма водна площ. По това време не знаех нейното име. В далечината видях дълга линия светлини, очертаващи структурата на мост. Беше извънредно красива гледка. По-късно щях да науча, че гледах към скандално известния мост Голдън гейт. (б.пр.: Голдън Гейт Бридж е висящ мост над пролива Голдън Гейт, който отделя Санфранциския залив от Тихия океан.)

Върнах се в хотелската си стая около полунощ и бързо заспах, но след като настроих три аларми. На следващата сутрин се зарадвах при събуждането още на първата аларма в 4:30. Опаковах си принадлежностите, закусих и извиках такси. То пристигна около 7:00. Шофьорът бе приятелски настроен, много учтив. Докато ми помагаше да си оставя чантите в багажника, забелязах, че получи потрепване, който разтърси цялото му тяло. Отначало си помислих, че очите ми играеха номера, но след няколко подобни случая, се убедих, че мъжът страда от някаква форма на Синдрома на Турет. (б.пр.: Синдромът на Турет е наследствено неврологично заболяване, при което пациентът страда от множество двигателни и речеви тикове.) Притеснявах се как това ще се отрази на шофирането му, но все пак се качих в колата. След няколко минути шофиране забелязах още няколко спазми, но за щастие те не се отразиха на движението на колата. Благополучно пристигнах на оукландското летище и имах около два свободни часа.

През тези два часа се обадих на семейството си и им казах, че се прибирам в безопасност. Удостоверих си полета и изядох втора закуска. Първия самолетен полет ме отведе от Оукланд, Калифорния до Сиатъл, Вашингтон. От сиатълското летище летях до Чикаго, Илинойс, след което напуснах Чикаго и пристигнах на летището в Питсбърг в ранната вечер. Общо ми отне около 13 часа, за да стигна най-накрая до дома си в Шарън, Пенсилвания.

Когато пристигнах у дома, размислих за пътешествието си. Въпреки че не бях научил каквото очаквах, бях придобил много полезен опит и всъщност преследвах свое собствено разбиране. Това беше първия път в живота ми, в който се почувствах… изпълнен. Веднага след като знаех в сърцето си, че искам да постигна знание, възможността се отвори пред мен. Всичко, което трябваше да направя, бе да следвам Пътя си. Бях изключително благодарен за своята безопасност, но още по-благодарен за опита. Това беше първият скок в моят стремеж към разбирането на Леденият човек.

-----------------------

Б.пр.: Тъй като намирам повествованието на Джъстин Розалес за доста обстоятелствено, това ще бъде последната преведена без значителни съкращения глава. От тук нататък ще превеждам само по-съществената част от разказа му, разбира се – по лична преценка.

[λ]

Глава 17
САЩ

За пръв път срещнах Ерик Мейзър (Eric Mazer), когато бях поканен от шоуто на Световните рекорди на Гинес да счупя съществуващия рекорд за издръжливост на лед в продължение на половин час. Ерик бе независим продуцент на документални филми, направил много репортажи, излъчени по телевизията. Преди да се срещнем на живо, бяхме говорили доста чрез имейли, защото той се интересуваше от направата на няколко вълнуващи кадри за „Вярваш или не” на Рипли. (б.пр.: американски франчайз, занимаващ се с причудливи събития и предмети, толкова странни и необичайни, че аудиторията може да постави под съмнение твърденията) Имейлите му винаги бяха топли и приятелски настроени, а когато пристигнах в Ел Ей, той ми предложи да ме разведе из града.

Докато бях в Ел Ей счупих рекорда от половин час, както и бях казал, че ще сторя, което доведе до нов световен рекорд от един час и 34 секунди. Чувствайки се чудесно след моето постижение, Ерик ме отведе до морето, за да ми покаже някои прекрасни гледки. Видяхме Бевърли Хилс и обсъждахме възможността да в бъдеще да работим заедно в някои от неговите документални филми.

Години по-късно Ерик не беше забравил за мен. Получих имейл от него, в който ме питаше дали желая да дойда до Ню Йорк и счупя съществуващия световен рекорд за издръжливост на лед. Събитието щеше да се състои пред Музея на Рубин на тибетско изкуство. Той искаше да бъда част от документален филм, който продуцираше за Леденият човек… мен! След като се уговорихме, започнахме да правим планове за Ню Йорк. Никога преди това не бях ходил там, така че това щеше да бъде първият път, в който посещавам Голямата Ябълка. (б.пр.: популярно название на Ню Йорк) Бях развълнуван.

Пристигайки там, забелязах невероятната архитектура. Ню Йорк е легендарно място с впечатляващи сгради, имащи изумителни детайли. Декорациите из града бяха много красиви и вдъхновяващи. Оставих възхищението си настрана, осъзнавайки, че съм там с цел – да счупя съществуващия рекорд по издръжливост на лед из улиците на Манхатън. Цял нидерландски телевизионен екип ме придружаваше и заедно със снимачния екип на Ерик щяха да заснемат много страхотни кадри.

Преди да се състои събитието, се срещнах с директора на музея. Имах също възможността да срещна доктор Кенет Камлер (Kenneth Kamler) и професор Уилям Бушел (William Bushell). Те двамата бяха наети за специални интервюта, в които да посветят публиката относно способността ми да издържам на екстремен студ. Кен Камлер, наскоро издал книга озаглавена „Да оцелееш при крайностите”, беше главният говорител по време на опита за световен рекорд и щеше да помага при наблюдението на жизнените ми показатели. Той също така щеше да бъде и водещ оратор на събитието за хората, които го гледаха на улицата и в дома, пред телевизорите си.

Б.пр.: Книгата на д-р Камлер: - https://www.amazon.com/Surviving-Extremes-Doctors-Journey-Endurance/dp/0312280777

Уилям Бушел или Бил, както го наричам, е утвърден професор, получил докторска степен по антропология. Чрез много изследвания той остава свързан с Тибетската къща.

Б.пр.: Тибетската къща - международна група, създадена по искане на Далай Лама от нестопански организации за културно съхранение, представяне и защита на древните традиции на философията, науката, изкуството и културата на Тибет. 

Най-известен е с изследванията си върху това как източните езотерични дисциплини могат да помогнат на западното общество. Той прави диференциация между двете общества, с надеждата да открие прозрения, които ще са от полза за човечеството. Скоро след като се срещнах с Уилям, той ми даде обширна книжка, илюстрираща научните данни, свързани с неговите изследвания. Наистина се почувствах поласкан. Бил, ако четеш това, благодаря!

Два дни след пристигането си, бях помолен да направя демонстрация за шоуто The Today. (б.пр.: сутрешно американско предаване, излъчвано по NBC). Всичко беше приготвено пред студиото. Беше студена и ветровита сутрин из нюйоркските улици. Преди да стъпя в плексигласовия контейнер, дадох интервю по къси панталонки. Когато влязох в кутията, я напълниха със 700 килограма лед. Зрителите гледаха със страхопочитание как нормален човек се подлага на изключително студени температури. След като минаха 40 минути, отвориха кутията и на земята паднаха замръзнали късове лед. Направих едно последно интервю и отидох в близката сграда да взема един хубав, топъл душ.

По-късно същия ден направихме снимки в Медисън Скуеър. След като приключихме със заснемането, отидохме да стоплим себе си с питие в близкия бар Хавана. Там се видях на големия телевизионен екран. Бях известен в Ню Йорк! Тъй като възнамерявах да счупя съществуващия световен рекорд точно в 14:00 на следващия ден, се върнахме по стаите си в хотела. Исках да се наспя добре преди опита за рекорд.

На следващата сутрин трябваше да се събудим и отидем направо на среща. Присъстваха и двата снимачни екипа – нидерландският и този на Ерик. За наша изненада се появи и трети – новинарски екип от АВС, който искаше да направи документален филм, озаглавен „Медицински мистерии”. Сякаш три телевизионни екипа не бяха достатъчни и още 15 от различни телевизионни станции се появиха за записа на опита за световен рекорд по издръжливост на лед в Манхатън! Навсякъде имаше хора! Представители на различни държави по света бяха изпратени да филмират събитието, така че то да се излъчи на международно ниво.

Междувременно оставах сдържан и правех това, което винаги правя; подготвях се ментално и се фокусирах върху непосредствената задача. В последните моменти на подготовка за нов световен рекорд, камерите обградиха зоната и заеха финалните си позиции. Стъпих в плексигласовата кутия и бях готов да започваме. Бъдещата приятелка на д-р Кенет Камлер – Гранис Стюарт, закачи по мен сензори, които да следят жизнените ми органи. Скоро екип от хора изля лед навсякъде около мен. Изсипваха леда, докато той не достигна до раменете ми. В този момент беше стартиран голям дигитален часовник, който щеше да показва изминалото време.

Д-р Камлер и асистентката му Гранис проверяваха кръвното ми налягане на всеки пет минути. Измерваха също вътрешната ми температура и сърдечния ритъм. По някое време температурата на жизнените ми органи спадна малко, но никога в опасна степен. Нещата бяха под контрол. Нямах нужда наблюдаващите да ми казват как се справя тялото ми. Можех да почувствам и разбера всичко случващо се. Знаех опасностите от хипотермия и можех да контролирам тялото си, така че то да не достигне тази точка.

Наблюдаващите виждаха мъж, който има контрол. Директорът на музея обясняваше: „Този западняк контролира температурата на вътрешните си органи чрез тибетска техника, наречена Туммо. Тя е известна също и като Вътрешен огън.”

За да поддържаш контрол върху температурата на сърцевината си, трябва да въздействаш на тялото чрез управление на хипоталамуса; може да мислиш за него като термостата в твоя мозък. Вените около ядрото е необходимо да останат перфектно затворени, с цел да се поддържа телесна температура от 37°С. Нужно е кръвта да стои на тази температура, за да се предотврати хипотермия и запази дробовете, сърцето и мозъка от изключване. Докато температурата на кожата може и да падне до 0°С, ядрото трябва да остане с постоянна кръвна температура, за да останеш жив. В тази точка тялото може да генерира топлина три пъти повече, отколкото ако е в стазис.

Изледователите бяха предположили, че поради тренировките ми на студено, съм способен в някаква степен да контролирам нервната си система. Обикновено хората са неспособни да влияят директно върху автономната нервна система, но с подходящо обучение, става възможно. Аз съм убеден, че всеки може да се научи да го прави. Това е точно онова, което сторих по време на опита за световен рекорд; не изпуснах контрола. На 50-тата минута за кратко усетих нещо странно да става в бъбрецие ми; почувствах студ. Фокусирайки се върху това място, пренасочих кръвният си поток да достави топлина на бъбрека ми. След минути сензорите в тази площ откриха забележително повишение от 10°С! Излишно е да казвам, че отново беше топло.

След това Камлер наблюдаваше постоянна линия на температурата на вътрешните ми органи, която остана същата. Той забеляза, че пулсът ми се е повишил малко. За да се поддържа температурата на кръвта и се затопли тялото, сърдечния ритъм трябва да се повиши. Въпреки това, той трябва и да се следи внимателно, за да е сигурно, че ситуацията не става живото-застрашаваща. Ако пулсът ми бе превишил 200 удара в минута, щяхме да спрем незабавно опита за рекорд. Дори при 130 удара в минута, все още бях способен да генерирам достатъчно топлина, която да циркурила в тялото ми и го стопли.

Погледнах към дигиталния часовник, за да видя колко време е изминало. Оставаше само още една минута, докато поставя новия рекорд! Когато наближиха последните десет секунди, тълпата завика в унисон: “Десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… едно!” Излязох от кутията и размахах ръцете си в триумф. Направих го! След хубава топла баня, дадох интервю на Кен Камлер пред публиката. Ако искате да го видите, може да го сторите на този линк:

http://www.thirteen.org/forum/topics/mysticfire/38/

Б.пр.: за съжаление, видеото от линка не е активно и не успях да открия друго с това интервю, но ето видео от поставянето на рекорда:



Новините за новия ми рекорд пътуваха бързо чрез медиите навсякъде по света. Тази вечер хората дори ме разпознаваха, докато вървях по улиците на Ню Йорк! Беше сюрреалистично усещане да бъда знаменитост. Бях виждал много телевизионни програми през живота си, но сега се чувствах сякаш съм част от тях. Бях дръзновил още веднъж и не срещнах провал; увереността ми отиде крачка напред и бях готов за още.

След успешния ми рекорд, някой уреди да се срещна с д-р Кевин Трейси (Kevin Tracey) от Института на Фейнщайн (Feinstein Institute) от Манхасет, Ню Йорк. Очевидно д-р Трейси беше изключително заинтересован да извърши изследване, за да види дали мога да повлияя на имунната си система. Не знаех какво да очаквам, но преди да се усетя, вече бяхме в метрото на път за Манхасет. Беше на около 35 километра далеч.

По време на пътуването имах много интересна дискусия с професор Бушел, скромен джентълмен, изключително отдаден на науката. Бил и аз говорихме за потенциалните ползи от подлагането на студ и как то може да помогне на хората от западната цивилизация. Много заболявания са причинени от лошо кръвообращение, което може да бъде доста дискомфортно. Обсъдихме много начини, по които студа може да помогне за облекчаване на този проблем. Бил и аз споделяхме сходни вярвания и начин на мислене. Беше добър разговор. След като слязохме от метрото, хванахме автобуса и не след дълго пристигнахме пред портите на института.

Когато влязохме вътре, служителите ни информираха, че е забранено да записваме каквото и да било по време на нашето посещение. Казахме, че разбираме и ни отведоха в голяма конферентна зала, където 12 души седяха около голяма маса. След всички интродукции, започнах да разказвам на групата за своята визия, как коректната употреба на студа може да донесе голяма полза за човечеството. Всички показваха интерес и слушаха внимателно какво имам да им кажа.

От конферентната зала слязохме към стаята за изследвания, където седнах на уютен стол, свързан с белодробен контролен апарат и кардиограма. По време на теста, те трябваше да изключат два пъти белодробния уред, защото смятаха, че не работи правилно. Когато той не отчита какъвто и да било въздух или дихание, се смята, че свързаният с него човек е мъртъв, а аз бях бездиханен за повече от две минути и половина! След като включиха третия белодробен апарат, реших, че е най-добре да спра с дихателните упражнения.

Екипът на д-р Трейси също се интересуваше да наблюдава как функционира тялото ми на клетъчно ниво, така че ми взеха кръв преди, по време и след експеримента. Специалистите по биохимия планираха да идентифицират и сравнят 310 различни кръвни стойности на кръвта от трите проби. След като приключихме тестването, благодарихме на д-р Кевин Трейси и екипа му за поканата. Върнахме се обратно на входа, където ни чакаше автобус. Взехме си довиждане и се върнахме в Ню Йорк.

Скоро след това, обаче, трябваше отново да тръгнем на път. Летяхме от летището в Куинс до Сейнт Пол в Минесота. Както по-рано бях споменал, АВС снимаше документален филм, озаглавен „Медицински мистерии” и там щяха да бъдат проведени снимките за него. Още докато се приземявахме в Сейнт Пол, през прозорците на самолета можеше да се види точно колко студено е навън. Всичко изглеждаше ледено и навсякъде имаше сняг! Термометрите отчитаха минус 30°С, сякаш отново бях в Лапландия! Беше толкова студено, че местните основни и гимназиални училища бяха отменили занятия заради времето, както дочух някой да споменава на път за хотела, в който щях да отседна. Хотелската стая бе на 26-ия етаж, заобиколена от небостъргачи; това е каквото би очаквал от модерен град. Наспах се, а на следващата сутрин снимачният екип почука на вратата ми, питайки ме дали не бих имал против за направим няколко снимки. Казах им: „Разбира се, за това сме тук, нали?” 

Снимките започнаха с това как правя няколко медитативни пози. Направих също и няколко дихателни и физически упражнения. Получиха се добри кадри и това ми помогна да се приготвя за остатъка от деня. Сякаш от никъде Джо Енгър (Joe Anger), който водеше екипа, внезапно ме накара да изляза навън. Той искаше да се смеся с публиката отвън в снежното време, носейки само шорти и да задавам въпроси на хората за студа, проучвайки мнението им. Записвахме и интервюирахме хората през целия ден в университета, по улиците и в парковете.

На края на деня взехме кола до Дълют, Минесота. Там се срещнахме с двама световно известни професори по медицина. Те искаха да проведат експеримент, в който да изследват физиологичните промени в тялото ми. Когато пристигнахме в Дълют, се регистрирахме в уютен хотел и намерихме нашите стаи. В хотела бяхме посрещнати от един от професорите, които щяха да извършат опита. Изглеждаше приятен човек и бях развълнуван от предстоящия експеримент.

След добра нощна почивка, отидохме до медицинското училище, в което преподаваха професорите. Срещнахме се в лаборатория, където специално се изучаваха ефектите на студа върху тялото. Там снимачният екип изсипа лед в резервоар, пълен със студена вода.  Те се надяваха ледът да подчертае колко е студена водата, така че хората вкъщи да видят, че тя бе наистина ледена.

Понякога филмирането може да бъде предизвикателство. Определено може да тестваш търпението си чрез количеството време, необходимо да се настрои оборудването, да се вземат подходящите снимки и да се разглоби оборудването. О, добре, това е телевизията!

Най-накрая експериментът беше приготвен. Закачиха ме със всякакви видове проводници, за да следят жизнените ми показатели във водата. Още веднъж, докато влизах в ледената вода, нямах дихателен рефлекс. Вътрешната ми температура и сърдечен ритъм оставаха същите с течение на времето. Изглеждаше, че ще бъде още един успешен експеримент! Когато приключихме, изследователите бяха повече от доволни от резултатите и наистина обявиха опита за успешен. След това летяхме обратно до Ню Йорк, удовлетворени от постигнатото. Пристигайки, отидохме до замръзналия бряг на река Хъдзън, за да направим още малко снимки за филма. Бяхме щастливи от заснетото там, така че си позволихме да починем малко. Беше отминала напрегната седмица и всички се бяхме справили изключително добре.

Когато се върнах от Минесота, бях неспокоен да получа обаждането на Кен Камлер с резултатите от експеримента на д-р Кевин Трейси. Той най-после се обади и ме информира, че макар д-р Трейси обикновено да е много умерен и спокоен човек, той буквално е скочил във въздуха, виждайки резултатите! Те показваха, че бях потиснал възпалителни маркирани тела в блуждаещия нерв.

Б.пр.: Блуждаещият нерв (на латински: nervus vagus) е десетият черепномозъчен нерв. Служи за връзка на мозъка с показателите на сърцето, белите дробове и стомашно-чревния тракт.

Това означаваше, че съзнателно бях повлиял на имунната си система, нещо което е широко считано за невъзможно. Ако някой е способен да повлияе на имунната си система чрез воля, това потенциално може да има огромно въздействие върху борбата на човечеството с болестите.

От този момент нататък новата ми мисия в живота стана да помагам на хората да се  преборят с болестите.

Час и половина по-късно, след като бях получил добрите новини, се обади съпругата ми с много сърцераздирателна новина. Тя ме информира, че майка ми току-що е починала. Това ме върна обратно на историята на моето раждане.

Преди много години, когато майка ми била бременна с брат ми и мен, лекарите всъщност нямали представа, че тя носи близнаци. След като тя ражда брат ми Андре, докторите я водят в стаята за възстановяване, мислейки, че в нея тя може да се отпусне. Вече там, тя усеща, че има още едно бебе на път! Контракциите били силни и майка ми крещяла за помощ. Дошла медицинска сестра и тя също била убедена, че има още едно бебе. Изтичала да доведе лекари, както и друга медицинска сестра. Всички заедно избутали леглото до операционната зала, където щели да опитат да направят цезарово сечение. Майка ми била изключително колебаеща се относно този вид раждане, поради някои неща, които чувала за него в миналото, но вече било твърде късно. Като редовен посетител на църква и отдадена католичка, тя се молила детето й да остане живо и евентуално стане мисионер. Преди дори да сложат майка ми на операционната маса, тя родила. От чиста воля и сила, тя успяла да роди втория си син – мен. Ето как дойдох на бял свят.

Сега майка ми си беше отишла. Когато чух тъжната новина, почувствах все едно някой ме удари в стомаха; бях бездиханен и имах дупка в сърцето си.

Няма съвпадения, всичко се случва с причина. То ни свързва с тези, които обичаме и може да осигури мир в сърцата ни. В този тъжен момент се опитах да бъда силен и да продължа с новата си мисия в живота.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 18
Колибата

След пристигането си в колежа, се върнах към обичайния график. Ходех на училище, пишех си домашните, работех и се мотаех с приятели. Никой, с изключения на няколко близки хора, не знаеше за пътуването ми до Калифорния. Държах се така, сякаш нищо не се е случило, макар че се чувствах напълно различно. Все още се интересувах от Туммо и се надявах да го упражнявам повече, но не знаех какво още да направя. (…)

Един уикенд Джарет и аз отидохме до колибата му, за да се поразходим и обсъдим пътуването ми. Докато бяхме там, реших да се възползвам от нулевата температура и преподам туммо формите, които бях научил на семинара. Вътре в колибата нямаше източник на топлина и температурата бе такава, каквато е отвън. Когато с Джарет за пръв път седнахме на пода само по тениски и шорти, се чувствахме сравнително удобно. Току-що бяхме свалили връхните си дрехи и студената температура все още не оказваше въздействие върху телата ни. Започнахме с дихателни упражнения, след това преминахме на Туммо. Паметта ми бе малко мъглива, така че се позовавах на бележките, които бях записал през последния ден от семинара.

След като един час опитвахме туммо формите, не усетихме никаква разлика. Джарет ми каза, че се чувства по същия начин, както когато седнахме. Разочаровани се изправихме и започнахме да си приготвяме обяд. Движейки се няколко минути наоколо, забелязахме нещо интересно. Изведнъж ни стана наистина, наистина студено, сякаш температурата бе паднала до минус 12 градуса. Предложих да седнем отново и видим дали позицията, в която стояхме, беше причината за първоначалната топлина. Не беше. Седейки на земята ни беше дори по-студено, отколкото когато бяхме изправени!

Джарет и аз бяхме заинтригувани. Започнахме да изпълняваме Туммо отново, за да проверим дали има нещо общо със загряването. Бяхме изумени, когато половин час по-късно, си възстановихме топлината. Скоро след това Джарет изрази същото разочарование, което бях изпитал в Калифорния. Туммо беше статично, Леденият човек не беше. Въпреки че тази практика ни даваше топлина, главната ни цел бе да станем като него.

След като запалихме огън в камината, обсъдихме възможните начини да прехвърлим ефекта от Туммо в подвижен вариант. Мислехме за промяна на дихателните модели, визуализиране на пламък в стомасите ни, докато се движим и дори опитване на някакъв вид хипер-вентилационна техника. Имахме много различни идеи, но не и време да ги видим завършени практически. И двамата с Джарет бяхме много заети и трябваше да се върнем в колежа на следващата сутрин. Тази нощ вълнението ни изтля заедно с огъня, докато заспивахме.

[λ]

Глава 19
Килиманджаро
(б.пр.: февруари, 2009 г.)

Килиманджаро, намиращ се в средата на Африка в държавата Танзания, има височина 5895 м. и е най-високата планина на континента.

С Джерън (Jereon) – нидерландски оператор и семеен приятел, пътувахме натам, за да се изкачим по него. Бях уредил спонсорска сделка със Сафари Африка и Природни красоти в Танзания. Двамата наехме самолет във Фракфурт, Германия и летяхме до Адис Абеба, столицата на Етиопия. Оттам взехме свързващ полет до летището в Килиманджаро. Докато се спускахме към Танзания, видяхме планината в наше дясно. Беше лесно видима от самолетния прозорец и Джерън успя да заснеме страхотни кадри за филма.

Танзания е държава с много резервати, масаи (б.пр.: африкански полуномадски племена, обитаващи основно територията на Кения и Танзания), бедност и дива природа. Дори в тежки времена, повечето хора в района остават добри и имат положително отношение. Накъдето и да пътувахме, танзанийците винаги ни приветстваха с „Джамбо”, означаващо „Здравей”, всеки път когато се разминавахме с тях. Това ме накара да се почувствам добре дошъл.
Мисията ми беше да изкача Килиманджаро, най-високият вулкан в света. Щеше да бъде много различно от всяка друга планина, която бях изкачвал преди това, защото той не е част от планинска верига, той е независим, масивен вулкан, висок почти 6 км.

След като се озовахме в правилната област, се снабдихме с външна екипировка от местен магазин и камера от Nikon. Подслонът ни, който изглеждаше сякаш е изоставен от колониални времена, беше уединена малка къща. След като се настанихме в стаите си, се срещнахме с планинския си водач – Джон Миня (John Minja). От носач, до готвач, до нашия транспорт, Джон отговаряше за всичко. Успях да разпозная типът човек, който беше той, от момента, в който го срещнах.
Бях развълнуван да видя какво ще се случи през следващите няколко дни.

Не след дълго дойде и денят за изкачване. Бяхме заредени с енергия и готови да започнем. Аз станах много тревожен, ентусиазиран и нетърпелив, тъй като не ми харесваше чакането преди предстоящото предизвикателство.

Моето вълнение и тревожност предизвикват вътрешен стремеж към успех. Тази част от мен винаги взема контрол, когато се изкачвам. Може да не зная какво е следващото нещо, което ще се случи, но съм винаги решен да успея.

Пътуването до Национален парк Килиманджаро отне само два часа и половина, но се усещаше по-продължително от това. Когато накрая пристигнахме на предните врати, бяха направени някои последни приготовления. Трябваше да систематизираме разрешителните си, разделим провизиите и направим плащания.

Минахме през портите и изведнъж бяхме заобиколени  от тропическа гора с големи дървета и голямо разнообразие от цветя. В дърветата имаше маймуни и птици в небето. Накъдето и да погледнех, гледката бе красива. Бях най-впечатлен от голямата дървесна папрат, която достигаше 20 м височина; бяха огромни!

Този ден се изкачихме от 1300 м до 3200 м надморска височина. Напредвайки нагоре по планината, забелязахме как се променя растителността. Вместо големите папрати и буйната дива природа, вече ни заобикаляха малки дървета и храсти.

Африканският екип, който ни водеше нагоре по планината, се грижеше много добре за нас по време на пътуването. Стомасите ни бяха пълни, а умовете – в състояние на мирно щастие, докато се приготвяхме да си починем през нощта. Всички спахме спокойно тази нощ.

На следващия ден се изкачихме до 4200 м и събрахме печати от контролно-пропускателните пунктове. На тази височина растителността се промени още по-драстично. По-малки храсти, различни цветя и не заобикаляха странни сукуленти (б.пр.: растения, притежаващи повече от нормалното удебелени и месести части, където обикновено задържат вода и хранителни вещества, за да оцеляват при сухи климатични или почвени условия).

Нашият водач Джон направи пътуването ни изключително интересно. Той знаеше имената на всички растения и дървета на английски, латински и суахили. Той също така бе много интелигентен и относно дивия живот, който виждахме. Той познаваше поведението на всички птици и животни, включително с какво се хранят, колко са силни и каква е интелигентността им. Всички ние научихме много от Джон по време на нашето пътешествие.

Продължихме да се изкачваме, започна да вали дъжд. Скалите и земята бързо станаха хлъзгави. Поради дъжда напредването ни се забави и скоро бяхме напълно мокри и изтощени от гладката земя, ето защо се отправихме обратно към лагера ни на 4200 м и разположихме палатките си. Веднага след като дъждът спря, успяхме да заснемем няколко хубави снимки на най-високата част от Килиманджаро и планината Кения. Видимостта беше страхотна, без растения и дървета, които да блокират нашия изглед.

Междувременно, в съзнанието си, бях притеснен от бавното темпо, с което изкачвахме планината. Говорих с Джон за бавността на експедицията. Той видя моята решимост и желание за скорост, така че ми каза, че ние може да изкачим заедно планината в два часа през нощта, когато останалите спят. Информирах Джерън за плановете си да продължа с Джон. Джерън, който имаше напълно различни импулси и индивидуалност от мен, беше объркан от нашата драстична промяна в плана. Обясних му, че не бях способен да продължа с подобно бавно темпо и как бавното изкачване ме отвеждаше далеч от ритъма, нужен ми да успея. Бях човек на мисия със силна мотивация. Следователно, бях щастлив, че Джон се съгласи да ми помогне да постигна целта си.

Едва успяхме да поспим малко тази вечер, преди да стане 02:00 ч. За щастие всички спяха дълбоко, докато тихо се изнизвахме на пръсти от палатките си към неизвестното ни приключение. Луната осветяваше пътя ни учудващо добре. Първоначалната ни сънливост си бе отишла и вървяхме с енергично темпо.

Трябва да призная – чувствах се по-добре да съм отделен от групата. Радвах се да напредвам с темпо, което ми допада повече.

Загадъчността на планината ни завладя, когато приближихме западния мост, който започва на 4600 м. Това е бърза, но стръмна част, от пътеката на Килиманджаро. Беше покрита със сняг и много хлъзгава. Започнах да усещам липса на кислород, тялото ми стана по-тежко. Трябваше да се принудя да се концентрирам върху настоящия момент и да не мисля за това колко много остава от пътуването. Сила на волята и решителност задвижваха всяка моя крачка. Докато се изкачвахме, имах само една дума в съзнанието: върха. Тъй като нагоре по планината нямаше истински пътеки, трябваше да открием собствен път към върха по стръмната страна на Килиманджаро. Изглеждаше, че изкачването ще продължи вечно; то беше безкрайно.

Зората ни настигна доста бързо и на слънчевата светлина, масивната планина стана много по-видима. Обаче, тъй като бяхме на противоположната по отношение на слънцето страна на планината, топлината на неговите лъчи не можеше да ни докосне. Продължихме с усилие, но без подходяща аклиматизация катеренето беше много по-трудно, отколкото първоначално предвиждахме. Въпреки че Джон редовно изкачва планината в професията си, той също имаше много затруднения. За да постигна целта си, напрегнах себе си до краен предел с невероятна сила. Джон бе принуден да бъде в крак с предизвиканата от мен скорост.

Наближавайки върха, точно преди да влезем в огромен кратер, се натъкнахме на трудно място, където скалите и земята бяха напълно покрити от лед и сняг. Въпреки опасността си, това е място, което предоставя прекрасна гледка към Африка. Тази гледка ми осигури неочаквана радост, въпреки пулсирането в главата от липсата на кислород. Направих всичко възможно да игнорирам болката и се напрегнах, докато стигнахме до маркировката на 5600-ия метър. Наближавахме върха, но се оказа, че ще бъде невероятна битка. Телата ни гладуваха за кислород и бързо ставаха изморени. Ние се изкачвахме по стръмния склон, нагоре към върха, малко по малко.

И накрая, с много вдишвания и потоци пот, достигнахме до връх Ухуру; бяхме спечелили битката! Някак бяхме генерирали достатъчно енергия, която да ни изтласка към върха, въпреки нашето лишаване от кислород.

На върха се прегърнахме с Джон, чувствайки се много близки сега, когато бяхме успели заедно. Беше ме видял в моята най-голяма слабост, а аз го бях видял в неговата. Това пътуване беше борба на двама мъже: Джон и Манауме Барафо (Manaume Barafo) – Леден човек на суахили.

Дълги години изпитвах ирационална нужда да изкача Килиманджаро, чувайки как други хора са го направили. Бях искал да стана един от тях и ето че сега бях. Макар че бе по-трудно от всяко едно предприето досега предизвикателство, ние бяхме успели. Приключението ни се оказа с напълно различен от планирания резултат; изглежда обаче, че много от моите приключения търпят подобни обрати.

Очаквай това, когато си сам: очаквай неочакваното!

Последните стъпки от приключението ни бяха трудни и щях да съм изпаднал в безсъзнание много пъти, но чистата воля и решителност бяха моите спътници. Благодарение на това получих голямо уважение от хората, придружаващи ме по време на пътя. Заедно те пееха: „Леден човек, Леден човек”, както и много други песни. Дори запомних една от по-известните песни, която повечето носачи и водачи знаят. Звучеше ето така:

"Jambo, jambo bwana
Habarigani, ni suri sana
Wakeeni magaribishua
Kilimanjaro, Hakuna matata"

Песента разказва историята на странник, който е добре дошъл. Казва на непознатия да стори всичко възможно и вземе живот, тъй като идва на странното Килиманджаро. Насладих се на значението на тази песен и то ме накара да се замисля за всичко, което бях постигнал.

След като направихме няколко снимки на върха с Джон слязохме по дълга пътека от другата страна, минавайки покрай огромен ледник. Уморени и облекчени, продължихме пътя си надолу. Можех да почувствам все по-нарастващия кислород във въздуха, докато се спускахме по планината. Най-накрая бях спечелил битката за кислород и отново можех да дишам комфортно.

Тъй като бяхме навън през целия ден, получих доста лошо слънчево изгаряне на лицето. Като пристигнахме обратно в лагера, Джерън беше наистина шокиран, като ме видя в тази форма и изглеждаше разтревожен. След като разказахме приключението си на останалите, събрахме всичките си вещи и заедно се спуснахме надолу по планината.
На следващия ден пристигнахме до южната порта на Национален парк Килиманджаро, където танзанийски снимачен екип вече ни очакваше. Те бяха чули, че Леденият човек е изкачил Килиманджаро по шорти само за два дни и искаха да чуят повече за това!

Когато се върнах в Нидерландия, там ме очакваха много телевизионни изяви. Новините, че Леденият човек прави нещо необичайно, се бяха разпространили бързо; към историята ми имаше голямо търсене.

Скоро след завръщането ми се обадиха от ВВС и ме попитаха дали се интересувам от извършването на предизвикателство в студа. Предложих цял маратон по шорти в Лапландия. Приключението на Килиманджаро ми бе дало много увереност и въпреки че никога не бях опитвал пълен маратон по къси панталони, бях готов да предизвикам себе си. Съзнание над материята.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 20
Здравей, Леден човек

По време на последните години в университета, работех в изследователска лаборатория, фокусирана върху лицеви изражения и човешки емоции. (…)

На 2 декември 2009 г. преглеждах отново стари видеа на Ледения човек в YouTube. Натъкнах се на странен видеоклип, състоящ се от слайдшоу на снимки, направени с инфрачервена камера. Видеото беше кратко и съдържаше само няколко снимки как Вим Хоф прави упражнения пред голяма група хора. От белия цвят, излъчващ се от тялото му, можех да заключа, че той генерира доста топлина. (…)

По време на последните пет секунди от видеото, на екрана се появи уебсайта на Леденият човек. (…) Проверих уебсайта и намерих малък раздел с информация за контакт. Там бе изброен и имейл адресът на Вим; бях в екстаз! Винаги съм искал да имам възможността да разговарям с него и ето че сега това бе осъществимо. Разбира се, бях изключително скептичен, че той ще отговори, предвид това, че е наистина известен и вероятно много зает. Но имах и силна вяра. Вярвах, че ако е писано да говоря с Ледения човек, той ще получи имейла ми и ще отвърне. (…) Ето какво му изпратих:

Здравейте, г-н Хоф,

Името ми е Джъстин Розалес. Уча в университета в Пенсилвания и е, добре, наистина не зная как да направя това официално, но ми е интересна темата и искам да бъда възможно най-открит. С приятеля ми изследвахме за кратко Туммо, а аз лично пътувах до Бъркли, Калифорния, за да открия повече информация за тази техника и да се опитам да разбера още относно „вътрешния огън”. Намерих семинар. Човекът, който го водеше се казваше Тензин Вангял Ринпоче (Tenzin Wangyal Rinpoche). Семинарът продължи четири дни. Обаче преди това се е провеждал няколко пъти през годината, за да се усвои това изкуство. Аз отидох само на последната му сесия, защото допреди няколко седмици не знаех за семинара.

Както и да е. Те минаха през 9 дихателни техники, загряване на чакрите, Tsa Lung, Bar Lung и Drak Lung (б.пр.: вероятно всички са тибетски практики, като открих информация само за първата от тях). Чувствам, че има различни начини за изпълнение на Туммо. Вече бях прочел книгата „Вътрешен огън”. В нея описаните техники бяха различни от преподадените на семинара.

Г-н Хоф, имам силно желание да овладея изкуството на Туммо. Разбира се, с приятеля ми сме западняци и въз основа на проучванията, които съм провел, тибетците не са много приятелски настроени, когато стане дума за споделяне на Туммо с хора от западната култура. Чувал съм ги да казват: „Те слагат всичко в грешен контекст”, „Те нямат въображение” и „Няма да проработи”. Но откровено казано, господине, с приятеля ми сме мнооого непоколебими и с отворен ум. Наистина се интересуваме от тази идея и НАИСТИНА искаме да опитаме това да проработи и за нас самите.

Причината да пиша имейл, сър, е че правите нещо, което не съм виждал досега в тибетското проучване, което направих… Въпреки всичките статии, на които попаднах, не видях никой друг да стои изправен и дори да тича.

Така че се чудех дали планирате някакви семинари в скоро време, в които да преподадете своите методи за Туммо. С моя приятел с удоволствие бихме намерили начин да се срещнем, за да се научим на тях. Ние, меко казано, имаме интерес към Вашата работа, начин на живот и всичко. Не бихме документирали това по никакъв начин, нямаме нищо общо и с новините. Ние сме двама студенти, които са силно заинтересовани да подобрим себе си и да се учим, разбираме и придобиваме знание. Ние просто искаме да се усъвършенстваме. Сър, наистина бихме оценили всеки отговор на този имейл, дори да ни бъде отказано. Възхищаваме се, че сте човек, който не е от тибетската култура, а е овладял изкуството на Туммо. Благодаря много.



След като изпратих имейла, се върнах към лабораторната си работа. (…)
След десет минути получих това:


Скъпи Джъстин,

Няма тайни. Всеки един, всеки ум може да разбере концепциите. Особено когато са приети с отворено сърце. Ще ти пиша по-нататък. 

Междувременно, се опитай да се научиш, като изслушаш лекцията, която направих в Ню Йорк след изпълнението ми по манхатънските улици. Потърси видеото в Google, като пишеш „мистичен огън”.

Поздрави,
Вим Хоф


(…) Нямах идея за кое видео говори Вим, мислех, че вече съм видял всичките. Не знаех и какво беше „мистичен огън”. Така че написах в търсачката „мистичен огън”, „леден човек” и „вим хоф”. Излезе резултат, който не бях виждал преди това. Ето линк към видеото, което бях открил. (б.пр.: въпросното неактивно видео от 17-та глава).

То започваше с човек на име Кенет Камлер, описващ какво обикновено се случва с човешкото тяло на някого, когато то е изложено на студ. В презентацията си той преминава към това как тялото на Вим реагира различно на студа и предлага теориите си как това е възможно. След което Вим е извикан на сцената и помолен да говори.

Вим започва като казва на публиката: „Науката може да стигне само толкова далеч. Ние сме хора, а хората могат да отидат отвъд науката.” След това преминава в дълго обяснение какво е правил в миналото и какво планира да прави в бъдеще.

Почти в края на видеото Вим казва, че сега има различна философия. Споменава, че е направил значително количество рекорди и постигнал много цели. И сега иска да учи другите на наученото от него. Иска да помогне на неразумните да разберат какво е преживял, за да могат да го изживеят и те. Новата му цел е да започне да споделя със света възможността да се стане Леден човек.

След като изгледах видеото, почувствах, че разбирам Вим на по-дълбоко ниво. Видях кой е той отвъд знаменитостта, показвана от медиите. Видях го като някой, който е готов да направи каквото е необходимо, за да промени света. Той беше бъдеща версия на това, което се надявахме да станем някога с Джарет. Вим беше постигнал невъзможното и активно искаше да направи повече.

Изпратих линка с видеото на Джарет и го помолих да се обади, след като го изгледа. Новата информация възобнови в мен стремежа към знания и разбиране. Лаптопът ми каза, че температурите навън в момента са около 0°С. Исках да се потопя в изследванията си и придобия опит със студа. Така че си свалих якето, събрах си нещата и излязох навън.

От мястото, където се намирах, до апартамента ми беше двадесетминутна разходка и тениската ми не направи много, за да ме защити от студеното време. След няколко секунди ходене навън, можех да почувствам как кожата настръхва навсякъде по моето тялото. Тръпки пробягваха по гръбнака ми и виждах дъха си всеки път, когато издишвах. Беше студено и вятърът от 24 км/ч не помагаше. С всеки негов порив, усещах сякаш нещо или някой изсмуква топлината от тялото ми. След десет минути вървене навън, загубих всякакви усещания в пръстите си. Чувствах ги като търкащи се един в друг камъни, когато ги събрах в юмрук. Страхувах се, че ще причиня сериозно увреждане на тялото си и по-късно ще трябва да се изправя пред последствията.

Продължих да вървя към вкъщи, получавайки много внимание от хората. Имаше много втренчвания, вдигнати вежди и отворени усти; почти всеки един ме зяпаше. Първоначално бях наистина самоуверен, но след това осъзнах, че това, което правех е странно за повечето хора. Ето защо Вим Хоф е толкова известен. Мнозинството хора гледат на неговите действия сякаш са някакъв цирков номер, защото не могат да си представят те самите да направят нещо подобно. Когато най-накрая стигнах до къщата си, бавно успях да извадя ключовете от джоба. Беше невероятно трудно да отключа вратата, докато непохватно държах и опипвах всеки ключ с изтръпналите си ръце. В крайна сметка ключалката се завъртя и отворих вратата.

Влизайки, горещината на дома ми обгърна замръзналите ми ръце и те започнаха да жилят. Чувството беше все едно върховете на няколко стотин ножа са поставени около ръцете ми и някой ги натискаше всички едновременно. Беше непоносимо. Чувствах се замаян и отидох да легна в спалнята си. Затворих очи и се опитах да изтласкам болката. Едва след двайсет минути започнах да усещам известно облекчение, докато накрая болката притихна и избледня. За щастие изглеждаше, че на ръцете ми няма нанесени постоянни щети. Страхът от измръзване ме беше напуснал, след като си възвърнах усещанията в пръстите.

Джарет ми звънна по телефона същата вечер. Говорихме за това колко страхотно беше видеото и той ми каза, че се е зарадвал да види различна страна от характера на Вим. (…) Описах му и разходката си от по-рано през деня и колко болезнено беше. (…)
Говорейки за болка, реших да не опитвам повече излагане на студ, докато не говоря с Вим отново. Не исках да увредя тялото си и разруша шансовете някога да се науча да контролирам неговата температура. На следващия ден получих имейл от Вим, обясняващ как студът е „суров, но справедлив учител”. Той ми казваше и че ние хората сме загубили естествената си способност да се адаптираме към студа с времето. За да си я възвърнем е необходимо да се адаптираме към прогресивно излагане. В отговор му изпратих следното, имайки наум мразовитата си разходка:

Благодаря, Вим,

Всичките Ви мисли са много поучителни и се радвам да ги чуя. Имат смисъл и звучат естествено. Единственият ми въпрос е: Когато излагам себе си на студа, как да узная кога да спра? Мога да приема студа и тялото ми се чувства добре, обаче когато съм навън по тениска и къси панталонки… започват да ме болят пръстите… после сякаш изгарят… и в крайна сметка загубвам чувствителност. В кой момент трябва да спра? Или просто трябва да нося ръкавици. Макар че, ако го направя, те няма ли да отнемат способността ми да се настройвам?

Съжалявам за неразбирането си, но се опитвам да го направя възможно най-правилно, така че да не нараня себе си. Благодаря за постоянната подкрепа и съвет!!! Моят приятел и аз сме щастливи да се учим и възвръщаме естествените механизми!


На което той отговори:

Здрасти, Джъстин,

В началото ще чувстваш студа, пръстите на ръцете и краката ще реагират. Аз съм алпинист, който се катери без екипировка. Трябва да имам добър контрол и добро кръвообращение в пръстите на ръцете, за да се задържам.
Ето какво ми помогна да тренирам ръцете си. Опитай и ти.

Намери камък или студен предмет, докосни го и остави пръстите да реагират, докато вече не се чувстваш добре. След това се отстрани от студа и изчакай няколко минути. Тогава вените в ръцете ти се отварят отново, това е естествения начин, който прави възможно, в моя случай – да се катеря с часове по ледени скали; усещането е страхотно!
Още веднъж – това е естествено, но трябва да го разбереш от опит.

Помогнал съм на много хора да излекуват реакцията на краката към студа, като ги карах да ходят боси в снега около четвърт миля (б.пр.: около 400 метра) с правилната ментална нагласа. След това нямаха повече проблеми със студени крака.

Тайната е в това, че техните вени бяха твърде малки и ограничаващи кръвния поток. Чрез излагане можеш да приспособиш вените да станат по-големи и позволяващи повече топла кръв да достига до крайниците. Това не е фокус-мокус.

Можеш да приспособиш вените чрез излагането им на екстремен студ. Когато за пръв път влезеш в студеното, вените и артериите ще се свиват, неимоверно ограничавайки кръвния поток. След като се адаптират, вените и артериите ще се отворят отново, и докато са на студено, ще продължат да изпомпват топла кръв към откритите части на краката. Това увеличава обиколката на стените както на вените, така и на артериите… всичко е естествено.

Просто е,

Вим.

Това беше първият път когато всичко започна да има някакъв смисъл за мен. Разбирането, че съществува наука зад способността, я правеше да изглежда по-постижима. Виждах го като че ли щях да тренирам мускул или провеждам състезание, всеки път отивайки прогресивно по-далеч. Нямах налични студени плочи или скали, така че трябваше да бъда креативен. Независимо от това - бях готов да започна да тренирам.

[λ]

Глава 21
Маратон отвъд Полярния кръг

(б.пр.: април, 2009 г.)

Две седмици след Килиманджаро, бях на път за Лапландия, Финландия. След съгласуване с английска продуцентска компания, стигнахме до идеята да шофираме от Амстердам до Лапландия за маратона. (б.пр.: маратонът е бягане на дълго разстояние, което обикновено се провежда на шосе. Дистанцията е 42,195 км.) По пътя минахме през Германия, Дания, Швеция, Финландия и накрая Лапландия. Всяка държава ставаше по-студена докато пътувахме на север. Когато наближихме южната част на Швеция, започна да вали сняг. Посрещнаха ни хлъзгави пътища и много студени температури, но все пак имахме да пътуваме още 1500 километра преди да стигнем до Полярния кръг!

В крайна сметка стигнахме до крайната ни дестинация: много малък курорт в Лапландия. Мястото бе направено от дърво, но ни пазеше много топло. Отвън див елен си играеше в гъстия сняг, който ни заобикаляше; почувствах се като в сцена излязла сякаш от коледна приказка. Когато температурата спадна до -20°C, кондензираният въздух замръзна, правейки снега да прилича на красиви, остри диаманти.

Малко след пристигането ни се срещнахме с местен фиксатор. Фикасаторът, както го нарича повечето телевизионен персонал, е човек който подрежда и планира много различни ъгли на камерите на мястото на снимките. Докато той се занимаваше с ъглите, останалата част от екипа бе нужно да намери начин и направи пътека в близките хълмове за маратона. Те трябваше да разберат какво точно трябва да се случи и къде всичко ще се проведе, така че беше добре, че бяха много съсредоточени върху детайлите. Докато гледах как всички работят, започнах да се чувствам много тревожен и бдителен. Ето как винаги се чувствам преди предизвикателство. Това е естествен начин да се подготви ума ми.

На следващия ден отидохме във ферма за елени и говорихме със стопанина й. Той бе облечен в еленска кожа и живееше в типична, лапландско-номадска палатка. Тя изглеждаше много подобно на типи, изглеждаше много индиански. Лапландските номади са много подобни на северноамерикански индианци. Съдържателят на фермата ни разказа истории за техните традиции, огнени ритуали, както и за живота им, и уважението към природата и елените. Номадите в района бяха намалели бързо, тъй като снежните скутери премахват необходимостта от еленски транспорт, което ги оставя без доходи. Искрено чувствам, че е жалко да видя модерното време да превзема региони като този. Една от историите, които ни разказа стопанисващия елените, е как лапландските хора, известни още като саами, бяха развили телепатия, за да говорят с техните далечни съседи. Обаче веднъж след като телефоните били изобретени, телепатията започнала да изчезва с времето. Още една достойна за съжаление загуба.

В деня преди маратона отидохме на пистата и направихме няколко предварителни снимки. Това е необходимо, защото има кадри, които не могат да се заснемат в деня на тичането поради твърде трудния ъгъл. Така че приех добрата възможност да поработя навън и потичам за малко през снега само по шорти.

Снегът не беше нито твърд, нито мек. Беше с различна текстура от тази, с която бях свикнал, но тичах известно време през покритата в бяло дива пустош. Забелязах, че снегът покрива земята по начин, който правеше трудно да виждам върху каква повърхност стъпвам. Всичко изглеждаше добре, докато изведнъж стъпих на неравна земя и чух „Кррррррик”!!!

Десният ми глезен се изкриви и започна да пулсира от болка. На следващия ден се предполагаше да пробягам първия си маратон, а току-що си бях изкълчил тежко глезена! Увереността ми беше разбита. Мислех си дали ще бъда способен да направя маратона. Бях затрупан от несигурност и съмнения, но единственото, което можех да направя е да продължа с решителност; съзнание над материята. Казах на екипа, че ще трябва да сменим трасето, по което ще тичам. Обясних им, че си бях изкълчил глезена, защото снегът бе твърде дълбок и ще бъде невъзможно да мина по него. Те се съгласиха да проучат околните райони и потърсят различни пътеки с втвърдени снежни пластове. Не спах много добре тази нощ, но бях целеустремен и това ми даваше енергия.

На следващата сутрин трябваше да мина медицински преглед преди тичането. Професионалистите ми казаха, че моята физиология е много по-здрава от тази на средностатистически млад мъж. Казаха ми още, че сърдечният ми ритъм е изключително нисък – с 38 удара в минута и имам добро кръвно налягане. Тогава.. те видяха глезенът ми. Предложението им към мен беше, че не бива да тичам маратона, разбира се – не бях съгласен. Виждайки моята решителност, казаха, че ако избера да тичам, ще бъде на мой собствен риск. И така, след като ми превързаха глезена, медицинските специалисти ми пожелаха късмет и ме изпратиха.

Репортери от вестници и телевизии вече присъстваха, когато пристигнах на началното място от наскоро замисления курс. Преди да изляза от колата, се подготвих психически за последен път. Когато бях готов, излязох навън и започнах да тичам! Стартирах толкова рязко, че това завари всички неподготвени. Никой не очакваше да започна така и всички трябваше бързо да си съберат нещата и ме последват скоростно, за да наваксат.

Целият снимачен екип седеше в задната част на колата, с подходящо отворена задна врата, така че да могат да ме снимат, докато тичам. Караха малко по-напред от мен с бавно темпо, за да се получат добри снимки.

Б.пр.: Кратко видео от събитието:





Снимаха краката ми отблизо, отдалеко, отстрани, с широки и тесни ъгли на заснемане. Всичко вървеше изключително добре. Километри минаваха и нямаше каквито и да било проблеми, така че продължих с тичането. С всичко вървящо толкова добре, тревогите ми бяха спрели и бях способен да се насладя на околността; възвърнатата ми увереност ми помагаше да се отпусна и радвам на природата пред себе си.

Изминаха 10 километра… 20 километра… и все още нямах проблеми. Въпреки това, когато преминах маркировката за 25-ия километър, студът започна да оказва влияние върху мускулите ми. Киселината, която се бе натрупала в краката ми, наистина ме забавяше. Оттук-нататък решителният ум започна да играе своята роля. Психическата ми подготовка започна да се отплаща, тъй като тичането се превърна в предизвикателство за силата на волята. Събрах се и се съсредоточих върху всяка изтръпнала стъпка през снега; нямаше да се предам на умората.

Да останеш съсредоточен може да те изведе през почти всичко; това алармира адреналина в нервната система да работи ефективно.

Това бягане беше битка, която трябваше да спечеля, точно както на Килиманджаро. Там борбата ми беше с липсата на въздух, но тук в Лапландия – със студа и неподготвеното ми физическо състояние. Месеци преди това се бях подготвил, стоейки в конна позиция (б.пр.: позата на коня е често срещана в азиатските бойни изкуства и приема името си от позицията, заемана при езда на кон.) с прегънати колене половин час, за да практикувам отърваване от натрупването на киселина. Изискваше внимание, но работеше. Това беше видът внимание, който трябваше да постигна по време на тичането си. Въпреки тежкото чувство, което все още имах в краката си, минах покрай маркировката на 32-ия километър. Останах в своя транс, пътувайки голямото разстояние през горите.

По времето, когато стигнах до последните два километра, почти ходех. Поглеждайки към финалната линия, възвърнах част от енергията си. Финалният участък беше украсен от аплодиращи хора и факли. Целта ми вече беше в моя обсег. Когато прекосих финалната права, бях обгърнат от похвали; бях го направил! 

След като първият ми пълен маратон бе успешно завършен, бях съпроводен до дървена хижа, където ме чакаше семейството ми. Когато влязох, те ме поздравиха и похвалиха. Настаниха ме до огнището и ми подадоха бира и цигара. „Като индианците”, казах, „цигарения дим е за мир и постижения”. Всички около мен бяха слисани, когато разбраха, че съм пушач и пияч. Спортистите обикновено нямат тези навици. Те бяха шокирани от това, което бях постигнал, въпреки пороците си.

Репортерите продължиха да ми задават въпроси, докато снимачният екип преглеждаше заснетия филм. Бягането бе завършило, а аз бях повече от доволен. Току-що бях направил още една първооткривателска стъпка по-дълбоко в съзнанието си. За пореден път успях да преодолея страховете и несигурността си. Тази нощ, докато си почивах пред телевизора, моето тичане излезе по новините. Беше красиво нещо да се види.

На следващия ден краката ме боляха невероятно, едва вървях. Последващото тридневно каране на кола бе достатъчно време за краката ми да се възстановят напълно. По време на шофирането до вкъщи ми хрумна ново предизвикателство, което ми се искаше да изпълня някой ден: да тичам 50 километра в пустинята Сахара, без да пия никаква вода.

Надявах се да реализирам тази цел в бъдеще.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 22
Хм… как мога да тренирам?

След размяната на още няколко имейла с Вим, реших да конструирам своя собствена тренировъчна програма. Вим бе подчертал, че всяко излагане на тялото на студ, води до подобрение. Така че ми дойде идея да направя миниатюрни ледени вани за потапяне на ръцете и краката. Огледах апартамента си за нещо малко, което да може да съдържа вода, лед и един от крайниците ми. В крайна сметка реших да ползвам едногалонна пластмасова кофа за боклук, която беше прибрана в килера. Поставих я във ваната и я напълних със студена вода. Тогава отидох в кухнята, взех две форми за лед, кърпа и солница. Отнесох всичко в спалнята си и затворих вратата. След като се преоблякох по къси панталонки, изсипах леда във водата и добавих сол. В миналото бях чувал, че солта се използва, за да се намали точката на замръзване на водата. Не знаех дали това бе вярно, но исках да направя всичко водата да бъде възможно най-студена.

Б.пр.: Вярно е. Кубчето лед без сол се топи, защото въздухът около него е по-топъл от 0°C. Соленият куб се топи по-бързо. Когато добавите сол, тя се разтваря във водата на кубчето лед. Солената вода замръзва при по-ниска температура от 0°C, при която сладките води замръзват. Което може да бъде и опасно.

По онова време нямах термометри да проверя водната температура, ето защо си записах мислено да поръчам онлайн, когато приключа експеримента.

Оставих леда и солта да охладят водата за няколко минути, след което я докоснах с върха на пръста, за да видя дали е готова. Веднага почувствах как кръвта се оттегля от мястото, където пръстът ми влезе във водата. Колебаех се, но все пак се вълнувах какво ще се случи. Поех няколко пъти дълбоко въздух, за да си успокоя нервите, стартирах таймера на хронометъра и потопих дясната си ръка в ледената вода. Болката бе незабавна и силна. Чувството беше все едно някой ми режеше ръката на множество парчета. Тялото ми стана изключително топло и скоро след това усетих замайване. Не знаех какво се случва. Продължих да чакам болката да утихне, но дори и след минута, тя оставаше.

През времето, в което ръката ми беше потопена, много неща ми минаха през ума. Първо – цялото ми тяло казваше веднага да си извадя ръката от водата. Опитвах се да си казвам, че всичко ще бъде наред, но всичко вътре в мен крещеше в агония. Страхувах се, че ще си причиня увреждане, но си спомних, че никога не бях чувал някой да си е загубил пръстите след подлагането им няколко минути на студена вода; съмнявах се, че ще бъда първият. И продължих да се боря да устоя на болката. Около минута и половина след потапянето на ръката, болезненото чувство започна да заглъхва, след това ръката ми изтръпна. Отпуснах се мислено, но подложих на съмнение явлението. Възможно ли е да не чувствам нищо, защото съм си увредил нервите? Или просто сега водата е по-топла?

Проверих водата с левия си пръст, все още замръзваше. После опитах да движа пръстите си, бяха бавни, но въпреки това се движеха. След не повече от две секунди, пръстите ми отново започнаха да горят, точно както когато за пръв път си потопих ръката. Изглеждаше, че всяко движение на потопения ми крайник ще отнеме изтръпването и ще ми носи огромно напрежение. Спрях да си движа ръката и опитах отново да достигна изтръпващата фаза. След още 20 секунди прехапване на устните, напрежението отслабна, но нещо друго се случи около минута по-късно. Започнах да усещам бодежи в пръстите си. Не се чувстваше като болка, беше просто неприятно, все едно ръката ми заспиваше. Това ме изплаши. Не бях навлизал в детайли с Вим относно това какво се предполагаше да изпитам, поради което си извадих ръката. Тя бе потопена за три минути и седем секунди. Изглеждаше ми като много време, но нямаше с какво да го сравня.

След като си изсуших дясната ръка, потопих и лявата във водата. Случи се същото нещо като преди. Дойде болката, изтръпването, бодежите. Извадих си лявата ръка след минута и половина. Предположих, че неспособността ми да задържа тази си ръка потопена толкова време, колкото и дясната, се дължи на това, че последната ми е доминантна. И съдовата ми система в дясната ръка е по-силна, защото я използвам повече.

Приключих с експеримента и поръчах онлайн два термометъра. Първият от тях бе дигитален, измерващ температури от -12°С до -121°С. Вторият беше инфрачервен термометър, измерващ въздушната и кожната температура. Ако щях да тренирам сериозно, щеше да бъде добре да документирам експериментите си и наблюдавам как се променят данните с времето. По тази причина, реших да отложа потапянето на крайниците си, докато пристигнат термометрите.

Няколко дни по-късно начена да вали първия за сезона сняг. Откакто гледах видеото с интервюто на Вим Хоф, бях започнал опитите си да приложа един от неговите философски възгледи в живота си.

„Ако искаш да издържаш на студа, трябва да се научиш да му се наслаждаваш. Научи се да харесваш студеното. Научили сме телата си да избягват студа и да си слагаме якета, когато се чувстваме некомфортно. Научили сме, че студът може да ни разболее и опитваме да го отбягваме на всяка цена.  Важно е да се премахне тази обичайна антипатия и се научиш да се радваш на студа. В това състояние на ума може да започнеш да се възползваш от студеното и да се наслаждаваш на адаптацията си към него.”

Когато се събудих и видях снега навън, ми хрумна идеята да изляза вечерта и вървя бос през снега в близкия парк. Но преди да го направя, исках да попитам Вим за съвет и му изпратих следния имейл:


Здравей, Вим!

Докато напредвам с тренировките, откривам, че си задавам въпроси как да го сторя по най-добрия начин. По-късно днес планирам да се разходя из снега. Току-що имаше снеговалеж за пръв път този сезон и намерението ми е да вървя в близкия парк, носейки сандали, тениска и къси панталонки. След като стигна там, ще сваля сандалите си и вървя бос през снега. Един от въпросите ми е: по-добре ли ще бъде да сваля и тениската си?

В много от твоите клипове носиш само къси панталонки. Трябва ли да направя същото? Вероятно ще си сложа шапка, защото имам къса коса и губя много топлина през главата, но трябва ли да мина и без тениска?

П.С.: Извинявай, че те безпокоя отново.



Когато се прибрах от училище, отговорът на Вим стоеше в електронната ми поща:

Здравей, Джъстин!

Преди всичко – не ме безпокоиш. По времето когато бях на 17, бях привлечен от езотерични дисциплини с години. Когато падна първия сняг, излязох навън с нова енергия. Беше по детски просто; умът ми бе празен. Снегът се оказа достатъчно силен и добър, за да тичам из него, носещ само къси панталонки. Тичах из неутъпкания сняг в широк кръг около час. Изглеждаше и се чувстваше като магия; нямах никаква болка в крайниците, но когато се върнах обратно в къщата, където беше топлината, започнах да чувствам огромна болка в краката!
Вените се бяха адаптирали към студената, мека повърхност навън. След като се бях прибрал, беше им много трудно да се приспособят към топлината. Болката се причинява, когато кръвта се изтласква през затворените вени.
Твоето тяло и съзнание ще се научат как да го преодолеят. Твоята решимост и убеждение трябва да бъдат позитивни и силни. Никога не принуждавай тялото си да отива над неговия праг на болка. Вслушвай се в това, което то ти казва; тялото е твоят учител и водач. Това е присъща функция, затова я използвай.
Когато излезеш, отиди без тениска и поне частично бос.

Поздрави,
Вим.

Реших да изчакам слънцето да залезе, преди да започна приключението си, не исках да привличам излишно внимание. На излизане си взех раницата и сложих вътре кърпа, два чифта чорапи, суитшърт с качулка,  портфейл и телефон. Облеклото ми се състоеше от шорти, чорапи, сандали, долнище на анцуг, блуза с дълъг ръкав и шапка. Температурата навън бе -2°С. (…) В опит да остана топъл, веднага след като излязох от предната веранда, започнах да тичам. След пет минути осъзнах, че краката ми може да са в опасност. Чорапите и сандалите не се справяха добре със задачата да ги защитят от смразяващия студ. Започнах да се притеснявам.

Краката ми вече пламтяха, а още не бях тичал бос! Все едно вървях върху игли. Когато стигнах до парка, изтичах до най-близката пейка и седнах. Свалих си чорапите и притиснах краката между ръцете си в опит да ги стопля. Не помогна особено, затова извадих от раницата другите ми два чифта сухи чорапи и ги обух. Но дори това не помогна! Краката ми все още замръзваха.

(…)

Започнах да губя усещане в пръстите на краката, въпреки двата чифта сухи чорапи. В последен опит да ги затопля, извадих кърпата и я увих около тях. Изведнъж забелязах да свети светлина някъде отдолу и бързо осъзнах, че това е телефонът ми! Сигурно беше паднал, докато изваждах кърпата от раницата. Протегнах се надолу и опитах да махна снега от копчетата му. Той беше намокрен и не искаше да се включи. Чудесно, помислих си, сега дори да имам нужда да се обадя на някого да дойде да ме вземе, нямаше да мога, защото телефонът ми е счупен.

По това време всичко, което исках е да се прибера и да си стопля краката. Единственият избор, който имах, е да тичам обратно през снега по чорапи и сандали, и да се надявам да успея, преди крайниците ми да замръзнат. Прибрах си кърпата, обух си сандалите и започнах да тичам. Бяха изминали двадесет минути, откакто бях влязъл в парка. През това време беше навалял още сняг. Искаше ми се да тичам по стъпките, които вече бях направил, но те се бяха напълнили със сняг. И тъй като този път тичах надолу, крачката ми не бе същата. На всеки няколко стъпки се пързалях, вкарвайки сняг в сандалите си.

След пет минути тичане, осъзнах ново усещане в краката. През последния половин час не бях чувствал нищо, те бяха изтръпнали. Сега имаше остро, парещо усещане, разпространяващо се по ходилата ми. Предположих, че са на ръба от измръзване и заключих, че трябва незабавно да намеря място, където да ги затопля. За щастие имаше заведение няколкостотин метра напред. Усилих темпото, мотивиран да избягам от мразовитото време възможно най-бързо. След няколко минути, най-накрая влязох в затопленото заведение.

При различни обстоятелства щях да бъда съзнателен, че нося сандали и чорапи по средата на снежна буря в заведение, но предвид предполагаемото ми тежко положение, не ме интересуваше какво ще си помислят хората. Мнозина ме гледаха втренчено, но намерих тихо място в ъгъла и седнах. Обаче се чувствах зле, че използвам топлината на заведението, без да поръчам никаква храна, така че се изправих и си поръчах кафе на касиера. Когато кафето ми бе готово, се върнах на масата си, където можех да бъда оставен насаме и сваля тежестта от краката си. Свалих си прогизналите чорапи и ги оставих до мен на пейката. Стиснах краката си заедно, опитвайки се да ги затопля.

Дотогава изгарящото усещане беше постоянно, но след това то се разпространи и стана по-интензивно. Чувствах сякаш краката ми ще експлодират отвътре. Болката продължи минути, правейки изключително трудно поддържането на вниманието ми. Стиснах зъби и възнамерявах да изглеждам нормално, така че хората около мен да не забележат болката ми, но няма нищо нормално в бос човек, в ресторант, по средата на зимата.

Почувствах се замаян и исках да отпусна главата си, обаче се притеснявах, че от ресторанта ще се обадят на полицията, ако мислят, че съм заспал. Затова държах главата си вдигната и се борех с гаденето. Много мисли ми минаха през ума, докато чаках да се разсее болката. Повечето от тях бяха представата какво е да живееш без крака. Помислих си също и колко разстроени ще бъдат родителите ми, разбирайки какво съм направил. Най-изявената ми мисъл, обаче, беше как се бях провалил да направя това, което Леденият човек счита за лесно. Краката ми изобщо не се бяха приспособили към студа; те страдаха постоянно.

След 45 минути стоене в ъгъла на заведението, започнах да се чувствам доста неловко. Интензивността на болката най-накрая започна да намалява. Реших да продължа пътя си към вкъщи, независимо от трудностите. (…) Поех си дълбоко въздух, отворих входната врата на заведението и започнах да спринтирам. Усещах познатия хлад в краката, тичайки в снега. Беше хлъзгаво и много трудно да поддържам баланса си. На няколко пъти се подхлъзвах и падах на крака и колене. Тялото ми беше покрито със сняг, краката ми пареха; просто исках да избягам от всичко.

Останал без дъх и обезсърчен, най-накрая стигнах до къщата си. Захвърлих раницата си на дивана, свалих си чорапите и се забих в банята. Включих хладката вода, влязох във ваната и зачаках. Когато водата докосна краката ми, в тях нахлу изгаряща болка. Задържах се на вратата на душ-кабината, за да не се сгромолясат колената ми. Някак си, въпреки че водата беше само хладка, чувствах как сякаш краката ми се варят. Още веднъж направих няколко дълбоки вдишвания и се борих с болката. Краката ми крещяха да изляза, но аз чаках.

В крайна сметка болката се разсея и мускулите ми започнаха да се отпускат. След като нервите ми се уталожиха, легнах в леглото си и обмислях да се откажа от целта си да се превърна в Леденият човек. Щеше да бъде наистина трудно „да харесвам студа” след този епизод. Все пак не исках да бъда като всички останали, които са имали един лош опит и след това завинаги са обърнали гръб. Най-малкото, което можех да направя, е да опитам още веднъж.

Не искайки да приключа нощта с неуспех, станах от леглото и отидох отвън на предната веранда. Носех два чифта чорапи и няколко слоя дрехи. Разочарован, че не бях способен да направя никаква истинска тренировка в студа, опитах да намеря студен камък близо до верандата. Планирах да пробвам упражнението, което ми бе обяснил Вим в имейла си по-рано днес. За съжаление нямаше никакви камъни близо до верандата, но тогава забелязах големите метални стълбове, поддържащи покрива. Докоснах леко с показалеца единия от тях; беше смразяващо.

Развълнуван, включих хронометъра и хванах стълба с двете ръце. Веднага усетих, че кръвта се втурва далече от пръстите и се движи към гърдите ми. Ако пръстите ми можеха да крещят, щяха. Благодарение на опита ми с потапянето в ледена вода няколко дни по-рано, знаех, че ще стигна до точка, в която ръцете ми ще се адаптират и продължих да устоявам на студа. След три минути досадна болка, накрая тя отслабна – първо в дясната ми ръка, след това и в лявата. Оставих ръцете си там, чакайки болката да се върне. Веднага след като започнаха да болят две минути по-късно, ги отдръпнах от стълба. Болката спря почти едновременно.

Сега, когато краката ми бяха някак изцелени, исках да тренирам и тях. С неуверени пръсти си свалих чорапите, натиснах хронометъра и излязох от верандата в снега. Първите две секунди се чувствах добре, но след това болката започна да се излива. Извих коленете си – сякаш въображаеми кинжали пронизваха долната част на краката ми. Въпреки това, което току-що бях преживял в студа, усещането беше много по-лошо. Не беше тъпа, изтръпваща болка, беше остро и непоносимо.

Не можех да понеса повече; спрях часовника си. Издържах само седем секунди! Какво? Усещаха се като най-малко 30 секунди. Явно болката влияеше върху възприятието ми за време. Върнах се вътре и легнах в леглото си, мислейки за събитията от нощта.

Опасната ми среща със студа ме бе научила на ценен урок: винаги да тренирам в условия, които мога да контролирам. Не исках никога отново доброволно да преживявам какво е да бъдеш сам, в опасност и безпомощен в студа. Оттук-нататък се заклех да бъда изключително внимателен във всичко, което правя във връзка със студа. Винаги ще се уверявам, че изпълнявам задачи, които съм уверен, че мога да завърша. Ако не съм уверен, ще тренирам с по-малка интензивност или различни части от тялото, докато не придобия сигурност в себе си.

Колкото и да е странно, това преживяване не ме раздели със студа, вместо това ме направи много по-заинтересован. Наистина исках да разбера как някой успява да не страда, тичайки бос през снега с часове. Не можех да издържа дори десет минути, носейки два чифта чорапи! Придобих още повече уважение към Вим онази нощ. Сега, когато бях видял какво снегът може да стори с мен без тренировки, бях готов да разбера какво може да прави след тренировки.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 23
Контролирани тренировки

След преживяванията си в парка по време на първата ми тренировка на студено, реших, че трябва да бъда по-внимателен по време на упражненията си. Планирах да контролирам условията, възможно най-много, за да мога да се концентрирам върху прогреса, вместо оцеляването. (…)

Бях си казал как няма да правя повече потапяния на крайниците, докато не пристигнат термометрите, но исках да опитам пак. Вместо ръцете, ме интересуваше да разбера какво ще бъде, ако потопя краката си. По онова време те бяха наистина чувствителни и нямаха никаква тренировка. Рядко носех сандали, защото ми бе по-удобно с чорапи и обувки. Следователно, помислих си, че потапянето им във вода с лед ще бъде изключително болезнено и реших да започна лесно, като потапям краката си само в студена вода, без да добавям лед.

Въпреки липсата на термометри, все още исках да документирам своите упражнения. Взех си хронометъра и отворих празен Word документ на компютъра, така че поне да виждам постиженията си в бъдеще. На 5 декември 2009 г. за пръв път си потопих краката в студена вода. (…) Настроих си таймера и поставих десния си крак в пълната едногалонна кофа. В началото не усещах нищо. След около две секунди болката започна да пълзи от стъпалото до коляното ми. Чувствах, че избухва отвътре. Цялото ми тяло се загря и се замаях. Не можех да стоя неподвижен, тялото ми потрепваше. Когато болката отшумя, забелязах, че „фазата на изтръпване” започна в първата минута и двадесет и третата секунда, което и записах в бележките си.

По времето, в което кракът ми беше вцепенен, се опитах да го държа много неподвижен. Припомних си от първия път, че раздвижването на която и да е част от потопения крайник, рестартираше студа. Беше странен феномен, но се оказа вярно. Болката отсъстваше, докато не достигнах 40 минути и 30 секунди. Едва тогава започнах да усещам студения сърбеж в пръстите на краката. Страхувах се, че това означава, че увреждам крака си. Вместо да го издърпам, тествах теорията си, като оставих крака си малко по-дълго във водата, докато студеното, сърбящо усещане се разпространяваше. Издърпах крака си, когато мравучкащото усещане стигна до глезена ми. Кракът беше яркочервен и твърд, когато го извадих от водата. Изпробвах гъвкавостта му, като си огънах пръстите на краката. Движеха се бавно, но изглеждаха добре. (…)

Пристъпих към подготовка на левия крак за студената вода. Въпреки болката в десния крак, обмислях какво ще бъде, ако сложа левия крак в ледена вода. Знаех, че вероятно ще боли повече, но се надявах, че ще бъда способен да се преборя с болката. Напълних кофата с леда от една форма за лед и си потопих левия крак във водата. Веднага ме обзе гадене. Разтрих коленете си, опитвайки се да разсея ума си от болката. След три минути агония, тялото и умът ми най-накрая се успокоиха. Седем минути по-късно студът се просмука навътре и усетих познатото щипане. Извадих крака си след излагане на ледена вода в продължение на 11 минути. Нищо, че не продължи толкова, колкото с десния ми крак, крайния резултат бе един и същ: твърдо и червено. (…)

На следващия ден повторих същия процес. Този път изложих и двата си крака на ледена вода. Бяха нужни 3 минути и 50 секунди на десния ми крак да се настрои към мразовитата температура, докато за левия това отне 4 минути. Когато казвам „настрои” имам предвид количеството време, което е необходимо за крайниците ми да изтръпнат, от който момент няма вече болка или налягане. Може да се каже и че от този момент нататък упражнението става поносимо.

След като изложих и двата си крака заедно на ледената вода, го направих отново, този път последователно. Подобрението в способността ми да се адаптирам към водата, бе много по-очевидно. Въпреки че отнемаше средно около четири минути на крак, болката беше съвсем умерена. Това направи изключително трудно за мен да кажа точния момент, в който водата стана поносима, защото след първоначалния шок, болката просто бавно избледняваше.

За всеки от повторните ми опити, засякох колко време отнема на краката ми да се чувстват отново нормално. Определих „нормално” като момента, в който краката ми възвръщаха гъвкавостта си и повече не ги чувствах бавни. Отне 46 минути на левия ми крак да се възвърне към нормалното си състояние и 43 на десния ми крак.

На следващия ден дадох почивка на краката си и вместо това потопих ръцете си. Намерих голяма метална купа в кухнята и направих обичайната смеска: сол, студена вода и лед. С купата, стояща в скута ми, потопих двете си ръце във водата. Ръцете ми сякаш станаха поносими след 2 минути и 6 секунди. На 19-тата минута ги извадих от водата поради появата на боцкащото усещане.

След като ги изсуших с кърпата, изгарящо усещане се разпространи по пръстите ми. Да, въпреки че ръцете ми се „затопляха”, студено усещане се промъкваше до лактите ми; беше наистина объркващо. Те се чувстваха по-студено извън водата, отколкото в нея! Освен това, двигателните ми умения значително се забавиха. Сложих си ръкавици, в опит да си затопля ръцете; вместо това се случи обратното. Ръкавиците бяха направили ръцете ми да се чувстват значително по-студени! Игнорирах странните усещания и продължих да нося ръкавиците, докато ръцете ми не се затоплиха 45 минути по-късно.

На следващия ден най-накрая пристигнаха термометрите ми. Настроих оборудването си, оставих леда да постои малко във водата и след това премерих температурата му. Водата беше 7.4°С. Когато пъхнах десния си крак във водата, с изненада установих, че го нямаше първоначалния шок; направо отидох във фазата на адаптиране, което отне само минута. Бях изумен. Само след няколко дни трениране бях постигнал огромен напредък.

След 12 минути потапяне на краката, започнах да усещам лек сърбеж в пръстите на краката. Бях уверен в способността си да остана по-дълго, затова продължих с решимост. Забелязах, че водата се чувстваше по-студена, отколкото в началото, ето защо отново премерих температурата й. На 22-та минута термометърът показваше 1.67°С, беше се понижила с над пет градуса!

Извадих си крака след три минути; не исках да насилвам тялото си да прави нещо, което няма да издържи. Общото време, в което десния ми крак бе във водата беше 25 минути, с шест повече от първия път, когато изобщо го потопих в ледена вода. Бях развълнуван да видя прогрес, особено защото потапянията вече не бяха толкова болезнени, както когато започнах с експериментите. Бяха необходими 29 минути за десния ми крак да се върне към нормално състояние след изваждането му от водата. Това бяха около 13 минути по-малко! Резултатите ме удивиха.

Нямах повече лед във фризера, за да презаредя кофата за левия ми крак. Измерих температурата на студената вода, която беше 6.9°С. Когато си сложих крака в нея, бях някак разочарован, че за разлика от десния, имаше първоначален шок. Въпреки болката в началото, бяха нужни само две минути за адаптиране. Леките бодежи в пръстите започнаха да пълзят някъде около 11-тата минута. На 20-тата минута започна да боли и извадих левия си крак от водата. Отне му 34 минути да се върне към обичайното си състояние. Това са 12 минути по-малко от последния опит, който бях правил с този крак.

(…)

Няколко седмици след опасното ми изживяване в парка, снегът започна да се топи. Изглеждаше като подходящо време да опитам тичане при условията, споменати от Вим. Обадих се на приятел – Дейв и го попитах дали иска да тича с мен. Той се съгласи да дойде. (…) Времето навън бе казано, че е около 4°С, без вятър. За съжаление, за мен нямаше начин да тичам с частично изложени крака, както бе предложил Вим. Или щях да тичам бос, което не бе опция поради многото счупени стъкла по улиците, или с обувки. Избрах обувките. Щях да нося и къси панталонки. (…)

Студения въздух нежно докосваше гърдите ми, когато започнахме да тичаме. Само след 30 секунди, тялото ми се приспособи към студа. За първи път, в който изобщо тичах с гол гръден кош, ми беше сравнително комфортно. Въпреки че можех да почувствам как ръцете ми бавно губят топлина, останалата част от тялото ми се усещаше напълно добре. Бях учуден колко лесно беше. След няколко минути тичане, започнах да имам затруднения в дишането. Устата ми беше суха, а гърлото – болезнено. По принцип дишам с уста, опитах се да премина към дишане с носа. Няколко опита да взема въздух през хремав нос, се доказаха като доста неприятни. Реших да се върна обратно към устата и поема последствията.

Тялото ми се поддаде на студа след 15 минути тичане. Ръцете ми бяха безчувствени, а гърдите ми горяха. Бях неспособен да продължа с темпото на Дейв, защото мускулите в краката ми се стегнаха. Студеното усещане, първоначално изпитвано само в ръцете, сега се беше разпространило из цялото ми тяло. Бързо губех битката да остана топъл. Двадесет минути след като с Дейв напуснахме апартамента ми, се разделихме. Имах чувството, че ако спрем да си кажем довиждане, няма да успея да се прибера вкъщи, така че се задоволих с „ще се видим по-късно” и продължих да тичам. Опитвах се да увелича скоростта си, за да се прибера по-бързо, но краката ми вече бяха стигнали до границите на възможностите си.

Пристигнах вкъщи след 25 минути тичане, най-накрая избягах от замръзващия студ и влязох в апартамента си. Изненадващо, единствената болка, която получих, докато отново се настройвах към температурата, беше леко усещане за парене, нищо повече. В огледалото на банята, забелязах цвета на кожата си – беше яркочервена. Несигурен дали това е добър знак, си облякох дреха с качулка и панталони, и закачах тялото ми да се стопли. Когато дрехите докоснаха кожата ми, започнах да се чувствам по-студен. Объркан и треперещ, се опитах да се стопля, лежейки на леглото, завит с одеяла. След 20 минути непрекъснато треперене, най-накрая започнах да усещам топлина. Студеният сърбеж, който преминаваше през тялото ми, се бе разсеял.

Въпреки че бягането в студа беше стимулиращо преживяване, чувствах сякаш не правя пълното трениране на Ледения човек. Беше средата на януари и имаше малко сняг по земята, повечето се бе разтопил. Чудех се какво ще бъде да тичам през снежна буря, носейки само къси панталонки и обувки. Няколко дни по-късно имах този шанс.

Този уикенд с Престън бяхме в апартамента ми. (…) Погледнах през прозореца и забелязах, че валеше! Усмихнах се на себе си и бях обзет от идеята да изляза и тичам. Онлайн проверих температурата навън, беше минус 0.5°С. Не успявах да се концентрирам върху домашните си, снегът ме викаше. (…)

Няколко минути по-късно стоях на задната си врата, носейки само къси панталонки и обувки за тенис. (…) Условията навън бяха перфектни. Никога не бях виждал щатския колеж толкова красив. Снегът валеше на „парцали” и нямаше вятър. Гледката наподобяваше тази на телевизионен екран, който не получава сигнал и картината е зърнеста. Тялото ми крещеше, докато се настройваше към студа, но след минута се отпусна. Нямаше повече шок или „студено усещане”. Снегът се топеше по кожата ми и го усещах като хладно, освежаващо одеяло. Краката ми произвеждаха прекрасен, хрущящ звук, докато тичах по снежните тротоари. Беше като сън. Светът изглеждаше твърде красив, за да бъде истински.

(…)

Осъзнах, че дишането през устата на студения, сух въздух беше доста неудобно, затова опитах нещо различно. Задържах си устата затворена и дишах единствено чрез носа. Също така забавих темпото си до момента, в който нямах усещането, че насилвам себе си и се нуждая от допълнително кислород. Правейки това, се почувствах десет пъти по-добре. Не само вече не трябваше да се безпокоя за възпалено гърло от тичане в студа, но също така разбрах и че това ме затопляше.

(…)

На дванадесетата минута, почувствах познатия сърбеж в ръцете. Не беше болезнено, просто забележимо. Останалата част от тялото ми беше напълно добре, всъщност се чувствах изключително топъл. Това осъзнаване ме насърчи да увелича скоростта си по пътя към вкъщи. Прибрах се в комфорта на дома си след двадесет минути излагане на тялото на студ. След няколко секунди, в които бях вътре, ми се появи желание отново да изляза навън за още едно тичане, като този път изложа краката си на пресния сняг. Свалих си обувките и излязох в своя преден двор. Краката ми бяха топли и потни от тичането по чорапи и обувки, ето защо първите няколко секунди стоене в снега бяха освежаващи. Изминаха още 30 секунди и се чувствах добре, тялото ми не изпращаше никакви обезпокоителни сигнали. Когато изминаха още няколко минути, потта по гръдния ми кош започна да става хладна и да усещам студ. След няколко секунди краката ми също изпитаха този ефект. Чувствайки се като че стъпвам върху огън, ги извадих от снега и изтичах бос вкъщи. Болката се облекчи веднага след влизането ми в топлия дом.

(…)

Облякох анцуг в опит по-бързо да сгрея тялото си. Топлия плат върху кожата ми ме накара да ми стане по-студено. Бях напълно объркан. Какво се случва с мен? си помислих. Предполага се да усещам студ и треперя когато съм навън в студеното време, не когато съм вътре в дома си и нося топли дрехи. (…) Следващите няколко часа стоях в стаята си, твърде развълнуван да заспя. Нощното изживяване ми бе дало усещане за постижение. Бях открил забавен, но безопасен начин да тренирам тялото си в студа. Най-накрая чувствах, че правя истинска тренировка на Ледения човек.

Следващите няколко дни бях твърде зает в работа и училище, и нямах никакво време да правя студени тренировки. Затова намерих друг начин да тренирам. Когато и да тръгна от вкъщи, ходейки на работа или училище, щях да нося само къси панталонки и тениска. Без значение колко студено бе, останах последователен. Някои дни щях да тръгвам за училище около осем или девет сутринта и да не се прибирам преди десет часа вечерта. Това бяха дните, които очаквах с най-голямо опасение.

Независимо, че бях доста зает, все още бях решен да стана Ледения човек. Примирих се със дългите, студени дни, с надеждата, че един ден тялото ми ще може да остава топло, въпреки температурите на замръзване. Беше трудно отначало, но не промених намеренията си. Бяха ми давани доста погледи, от които мога да кажа, че хората се съмняваха в здравия ми разум, но не позволявах на скептицизма им да ме спре.

По време на разходките ми из кампуса, носещ ограничено количество дрехи, забелязах само една слабост. Разбира се, тялото ми се изстудяваше през първите пет минути на студено, но винаги се адаптираше към външната температура. Слабостта беше в ръцете ми. След няколко минути настройване, те започваха да щипят, след това болят, след което да пулсират. Когато не можех повече да издържам болката, откривах най-близката сграда и влизах вътре, докато не ми се сгреят ръцете. Те бяха единствената причина, поради която бих потърсил подслон.

Докато останалата част от тялото ми оставаше топла, ръцете ми крещяха в агония. Най-накрая си казах, че това е достатъчно. Знаех, че ако искам да издържам повече в студа, ще трябва да посветя повече време на тренировки. Следващите няколко дни обмислях начини да увелича интензитета на упражненията. По време на една от смените ми, миейки чинии, ми хрумна идеята да ползвам метална купа, вместо пластмасова, теоретизирайки, че металът ще задържа студа по-добре. Прибрах се вкъщи и взех метална купа от кухнята. Напълних я по същия начин, по който го бях правил и с пластмасовите кофи – със сол и студена вода. След това добавих две форми лед с надеждата температурата да спадне още. Измерих я и се оказа, че е 6.3°С, което бе по-малко от измереното в пластмасовия съд, когато получих термометрите. Поради ширината на купата, щях удобно да побера и двете си ръце. (…) Нямаше да бъда способен да записвам данни по време на упражнението, ето защо реших да ползвам времето, за да се съсредоточа върху него и обърна повече внимание на промените в ръцете си.

Поех няколко дълбоки вдишвания и потопих двете си ръце във водата. Със затворени очи се концентрирах върху всяко усещане. Няколко мига след това ръцете започнах да жилят. Секундите отминаваха, а болката растеше все повече. (…) Опитах се да успокоя ума си и я игнорирам, казвайки си, че това скоро ще приключи. В крайна сметка болката отшумя и вече успявах да седя спокойно. Назовах времевата рамка от потапянето на ръцете до момента, в който болката си отива „фаза на адаптацията”, понастоящем известна като Етап 1.

След като болката избледня, не усещах нищо друго. Тялото ми беше отпуснато и спокойно. Преместих си ръцете в купата и незабавно нахлу студена шокова вълна. Болка обзе пръстите ми. След няколко секунди мускулно напрежение, болката отслабна. Разпознах липсата на болка и цялостно спокойствие след първоначалния шок като „фаза на релаксацията”, сега известна като Етап 2.

Изминаха няколко минути от началото на Етап 2. Бавно, щипещо усещане се появи в пръстите ми. Беше подобно на усещането, че ръката или крака заспиват. Постепенно щипането се увеличаваше. Тревожни мисли изпълниха главата ми. (…) Пренебрегнах ги, любопитен какво ще се случи и се насилих да остана във водата. През време на, както ми се стори - следващата минута, щипането се разпространи от пръстите, до дланите, а след това и до китките ми. (…) Имах чувството, че тялото ми буквално крещи да се отстраня от студената субстанция. Уплашен, го послушах и извадих ръцете си от водата. Счетох първите знаци на щипане и тревожни мисли като Етап 3.

След като си изсуших ръцете с кърпата, те започнах да горят. Болката беше непоносима. За пореден път се чувствах сякаш експлодираха. Мушнах двете си ръце в ризата и ги поставих под мишниците си. Подскочих, когато студените ръце докоснаха топлата кожа. След секунди болката се засили. Топлината на тялото ми бе повишила нивото й до „мъчително”. Първата ми мисъл беше да се отдръпна, но стиснах зъби и се борих. Минаха няколко минути, преди болката да се разсее. Разбрах, че съм направил груба грешка – никога не трябваше да насилвам себе си толкова далеч в Етап 3.

Обмислях какво би станало, ако се бях принудил да остана по-дълго, но знаех, че удовлетворяването на любопитството ми би имало тежки последици. Затова смятах, че всичко, различно от отбелязаните симптоми на Етап 3, би трябвало да се счита за Етап 4. Бих могъл само да предполагам, че продължителното излагане на Етап 3 или настъпването на Етап 4, неизбежно би довело до трайни щети, нещо, което се надявах никога да не ми е налага да изпитвам.

(…)

На 23 декември се върнах вкъщи след дълга работна смяна. (…) Лежах на дивана и се чудех се по какви нови начини да тренирам тялото си, когато умът ми се закачи за идеята за потапяния на цялото тяло. Спомних си Вим да казва, че се упражнява всеки ден като плува в замръзнало езеро. За съжаление нямаше място около апартамента ми, където мога свободно да плувам през зимата. Убедих се, че това е добро нещо. Бих предпочел да бъда в контролирана среда, отколкото подложен на непредвидими обстоятелства. Не исках повторение на нощта, в която краката ми замръзваха в парка. В крайна сметка се примирих с идеята да ползвам ваната си като моя контролирана среда.

Докато обмислях детайлите как да симулирам чрез ваната си замръзнало езеро, моята приятелка Даниел Кардел ми изпрати текстово съобщение. Даниел, или Дани, както обикновено я наричам, бе един от хората, които знаеха за пътуването ми до Калифорния и изследванията ми върху Леденият човек. Чрез съобщения вече бяхме обсъдили упражненията, които бях правил дотук да тренирам тялото си (т.е. тичане не студено и потапяне на ръка/крак).

Когато финализирах подробностите за това как точно щях да потапям цялото си тяло във ваната, попитах Дани дали би искала да се отбие, наглежда и може би участва. Тя не знаеше дали ще участва, но искаше да дойде и ме наглежда, за да се увери, че ще бъда добре. Притеснявах се, че нещо може да се обърка и ако това станеше, тя поне щеше да е там и се обади на 911. (…)

Когато отидохме в къщата ми, с Дани си поговорихме хубаво около половин част. Не се бяхме виждали от няколко седмици и имахме да наваксваме с живота на другия. След това дискусията премина върху темата за студа. Дадох й няколко задълбочени обяснения за методите, които използвах, за да тренирам и й показах кофите, в които потапям крайниците си. Тя все още се колебаеше за цялостното потапяне, така че й предложих първо да опита различно упражнение. Напълних една от пластмасовите кофи със студена вода от чешмата, сол и дванадесет кубчета лед. След като го оставих да се охлади малко, поставих съдържанието пред Дани. Не си направих труда да премеря температурата на водата. Това беше просто демонстрация на това какво би почувствала, влизайки във ваната. Обясних й виждането си за четирите етапа и й казах какво да очаква. Тя нямаше търпение да пробва.

Отделяйки няколко секунди да се подготви, тя вкара дясната си ръка в студената вода. В рамките на няколко секунди, шокът стана очевиден, изписан на лицето й. Дани присви очи, прехапа устни и пое няколко забележимо по-дълбоки вдишвания. (…) Доста скоро мускулите по лицето й се отпуснаха и най-накрая й стана комфортно. Усмихна се и каза, че болката си е отишла. Вместо да извадя ръката й, помолих Дани да я задържи, докато не стигне до началото на Етап 3, когато щеше да се появи мравучкането. Струваше ми се, че бъде полезно за нея да разпознае този момент, така че ако прави потапяне на цялото тяло, да знае кога да излезе от водата. Ето че и Етап 3 се появи. Дани си извади ръката от водата и я изсуши с кърпа. Описа ми изживяванията си в детайли, от началото на шока до бодежите в пръстите. Все още не бе сигурна за ваната, но се съгласи първо да ме гледа как го правя и след това да реши окончателно.

Оставих Дани в дневната и влязох в банята да пусна студената вода. Поставих пет форми за лед в банята, сол и се преоблякох в банския си. След като водата напълни ваната, изсипах леда и солта, и ги оставих да поседят вътре. Реших, че десет минути са достатъчно време, за да се охлади водата. Премерих температурата й, беше 6.8°С, някак водата бе станала по-студена от всички други пъти, в които си бях потапял крайниците. Извиках Дани, настроих таймера на хронометъра и се опитах да вляза във водата възможно най-бързо, избягвайки по този начин моментите на колебание.

Бях ползвал студената вода върху краката си и стъпването вътре не беше толкова лошо; шокът дойде, когато седнах и си потопих долната част на тялото. Нещо в главата ми започна да крещи към мен: ИЗЛЕЗ! Това е замръзване, какво правиш? Въпреки силните мисли за нежелание, преместих теглото си и потънах по-ниско във ваната. Когато водата пропълзя по корема ми и премина над гърдите ми, нещо се скъса. Загубих всякакъв контрол над дъха си и започнах да се задъхвам за въздух. Затворих си очите и потопих останалата част от тялото си, докато раменете ми не бяха напълно покрити. От водата стърчаха само коленете и главата ми. Изглежда бях твърде висок за ваната и неспособен да побера цялото си тяло под водата.

Усещах тялото си сковано и развих неконтролируемо треперене. Отчаяно се опитвах да се успокоя и възвърна контрол над дишането си. Пробвах бавни вдишвания, дълбоки вдишвания, дори затаих дъх; нищо не работеше. Вместо това опитах да се съсредоточа върху отпускането на мускулите. Една минута след потапянето, тялото ми започна да се отпуска, а тръпките изчезваха. Към първата минута и половина, се бях адаптирал напълно и възвърнал контрол над дишането си. Тогава почувствах особено усещане. Само няколко секунди по-рано ми бе невероятно студено, но сега водата се усещаше топла. Всъщност, усещах цялото си тяло затоплено и се чувствах спокоен. Сякаш бе игра и печелех. Единственото нещо, върху което трябваше да се концентрирам, бе да се отпускам и дишам бавно и спокойно. Вече нямаше битка между съзнателните ми мисли и рефлексивни действия. В този момент имах пълен контрол над тялото си.

На третата минута започнах да губя този контрол, конвулсиите се завърнаха. Треперенето беше много по-трудно за овладяване и станах много неспокоен. И така, следващите пет минути се борех да възстановя контрол. Възнамерявах да потисна треперенето, но успях само няколко пъти. Дори и тогава, беше за секунди. Не знаех къде се включва треперенето в четирите етапа, но разчитах на знаците от предишните си изживявания. Накрая – на 8-та минута и 26-тата секунда, усетих боцкащото чувство в пръстите на ръцете и краката. Тъй като това бе първия път, в който изцяло потапях тялото си, не желаех да се насилвам повече от необходимото. Намерих утеха в идеята, че мога по всяко време да направя същия експеримент и опитам отново. Затова спрях хронометъра и излязох от водата.

Въздухът бе топъл и кожата ми изпитваше познатия сърбеж. Погледнах надолу и забелязах, че цветът й е в дълбок нюанс на пурпурно. Приличах на някой, който е стоял с часове на слънце, без слънцезащитен крем. Посягайки към кърпата си, ми направи впечатление, че движенията ми са невероятно бавни. Това беше странно. Трябваше съзнателно да се фокусирам върху действието да обвия всеки пръст около кърпата. Обикновено съм много добър в справянето с едновременни задачи, но в тази ситуация всяко движение изискваше пълното ми внимание.

Започнах да се суша и веднага открих, че нещо не е наред. Не можех да почувствам мястото, където кърпата докосваше кожата ми. (…) Опитвайки се да изсуша краката си, загубих баланс и се хванах за вратата, за да не падна. Незабелязано за мен по това време, бях хванал много остър метален ръб. Нищо не успявах да почувствам. Не забелязах голямата рязка на ръката, докато по бялата кърпа не се появиха кървави петна. Имах около 6-7 сантиметров разрез на лявата ръка. Произшествието ме накара да бъда по-внимателен в движенията си.

Въпреки забавените двигателни функции и загубата на чувствителност в кожата, се чувствах страхотно. Отидох в стаята си и се преоблякох в блуза с дълъг ръкав, спортен панталон и чорапи. След това отидох в хола и обсъдих с Дани преживяното. Скоро след като седнах в хола, ме обзе странно чувство. Изведнъж ми стана изключително студено. Бях започнал да си възвръщам чувствителността, ето защо докоснах ръката си – беше топла. Точно тогава започнах да се треса силно, поддавайки се на неконтролируемо треперене. Объркан, спрях да говоря и казах на Дани да ми даде няколко минути, в които да си върна контрола над тялото.

Колкото и да е странно, неочаквано изпитах силен порив да сваля дрехите си. Чувствах сякаш повърхността на тялото ми прегрява. Вътрешно можех да усетя как студената кръв минава по вените ми. Това нямаше никакъв смисъл. Борейки се с нуждата да си сваля дрехите, започнах да скачам наоколо в опит да раздвижа кръвта и адреналина си. Това ме замая, така че отново седнах. Опитах се да обясня на Дани какво се случва вътре в мен, но всеки път тялото ми трепереше и челюстите ми се удряха една в друга. Беше абсурдно. Продължи следващите 45 минути. В крайна сметка треперенето спря и почувствах, че си връщам контрола. Някак, този неочакван епизод не бе обезпокоил Дани. Вместо това, изглеждаше, че я е вдъхновил. Очите й светнаха, когато я попитах дали иска да опита. „Разбира се,” каза тя, „Защо не?”

Тъй като си бе оставила банския костюм вкъщи, й дадох мои тениска и къси панталонки, в които да се преоблече. Няколко минути по-късно с Дани стояхме в банята ми. Тя изглеждаше доста нервна, когато проверих водната температура. Термометърът отчете 8.2°С, което явно не я разтревожи, защото скоро отговори с „Отивам!” и се потопи във водата. Веднага тя започна да се задъхва за въздух. Казах: „Опитай се да се отпуснеш, Дани. Това, което чувстваш, скоро ще свърши”.  Минута и двайсет след преминаването през първоначалния шок, тялото й стана по-малко стегнато и тя можеше най-накрая да се отпусне. Въпреки че потрепваше от време на време, тя контролираше нещата.

В опит да помогна на Дани да остане в контрол, я помолих да не говори, освен ако не е нужно да ме осведоми за нещо, случващо се с тялото й. Освен себе си, не бях виждал друг да прави тези упражнения и се притеснявах за доброто й състояние. Седях край ваната и през цялото време й отдавах пълното си внимание. Когато тя започна да чувства боцкането в пръстите (Етап 3), бяха изминали 7 минути и 42 секунди. Спрях хронометъра и й помогнах да излезе от ваната. Напомних й да се движи бавно, когато се суши.

След няколко минути тя се беше преоблякла и сега стояхме в дневната. Докато описваше опита си, тя често подчертаваше, колко лесно е било след отминаването на първоначалния шок (Етап 1). В следващия етап Дани се е чувствала комфортно и топло. Тя потрепваше, докато ми обясняваше това, но изобщо не изглеждаше толкова зле, колкото бях аз и беше в състояние да завършва изреченията си без прекъсване.

Даниел бе първият човек, който се присъедини към мен за студено упражнение. Завинаги ще остана благодарен на Дани, защото нейният опит ми показа, че моделите, които бях разпознал, не бяха само в моята глава, а част от реалността. Даниел с лекота разпознаваше кога тялото й преминава от етап в етап. Да видя, че същите промени се случват и с друг, ме бе развълнувало.

Преди потапянето на цялото тяло и тичането в снега, бях някак скептичен към способностите на Вим, но след като видях представянето на Даниел и изслушвайки подробният й отчет, съмненията ми изчезнаха напълно.

Оттук-нататък вярвах, че всеки може да тренира да стане Леденият човек.

[λ]

Глава 24
Проучване

Много статии бяха публикувани наскоро за „Ледения човек”. Най-важното откритие, за което мисля, че си струва да се говори, е че съм способен съзнателно да влияя на имунната си система. Беше доказано в Института на Фейнщайн (Feinstein Institute) в Манхасет, Ню Йорк и сега в Болницата в Неймеген (Nijmegen), Нидерландия.

Както може би си спомняте, преди няколко години в Манхасет представих медитативен експеримент в биохимичния изследователски институт. Помолиха ме да медитирам на стайна температура. Лекарите ме свързаха със система за наблюдение на белите дробове, както и към кардиограф. Забиха игла в лявата ми ръка и ми взеха кръв преди, по време и след медитацията. Трябваше да изчакам седмица, преди да чуя тези резултати.

Когато получих онова обаждане от д-р Кенет Камлер, бях в екстаз. Те бяха открили, че съм в състояние да потисна възпалителните тела, повлиявайки на блуждаещия нерв. Това означава, че бяха намерили доказателство, че мога директно да повлияя на вегетативната нервна система. С тези чудесни новини, в мен започна да гори нов пожар. Това значеше, че техниката ми е приложим начин за подпомагане на лечението на болести. Имунната система е източникът на енергия, занимаващ се с онова, което ни разболява. Ако аз мога да го направя, могат и всички останали. Това е просто въпрос на тренировка.

Миналата година бях поканен в най-известната театрална зала в Нидерландия от Circus der gedachten. Те са платформа за иновативни мисли и идеи. Бяха прочели една от статиите за моята страст да стана посветен сътрудник в подпомагането превенцията на болестите в света. Когато отидох, говорих за интереса си в намиране на лекове за заболявания. Директорът на цирка имаше научна степен по медицина. След изслушване на речта ми, се свързахме с известната болница Радбоут (Radboud Hospital) в Неймеген, Нидерландия.

Те организираха среща с физиолог на име професор Хопман. Тя и екипът й бяха силно заинтересовани в извършването на експеримент върху мен. И така, заедно с ръководните мениджъри на цирка, потеглихме към Неймеген. Когато пристигнахме в болницата, бях представен на много хора, включително на приятната професор Хопман. Тя ме придружи до лабораторията и ме разведе наоколо. След това ме запозна с всеки член на нейния изследователски екип.

Скоро след това тестовете започнаха. Моите сърце, кръв и вени бяха държани под наблюдение. Те също така следяха и температурата на студа, както и вътрешната ми температура, белите дробове и др. Опитах най-усилено да дам най-добрите възможни резултати. Имах жици, свързани навсякъде с тялото ми. С охота влязох в плексигласовата кутия, в която след това започнаха да изсипват ледени кубчета. Когато ледът стигна до шията ми, таймерът започна отброяване.

Проверяваха ме на всеки пет минути. На всеки 15 минути докторите вземаха кръв от вените ми. Контролните апарати бяха активни, бях и аз. Всички бяха заети с конкретната си работа, но въпреки това всички ме гледаха. Чувствах се сякаш отново бях в цирка! Всички бяха много развълнувани от опита върху мен. Леденият човек стоеше в плексигласова кутия, пълна със 700 кг лед! За тях това беше различно преживяване, сравнено с всеки друг глупав експеримент. Те изследваха и наблюдаваха възрастен мъж в една от възможно най-екстремните ситуации.

След час и половина в леда, нямах каквито и да било проблеми. Бях зареден, идвайки в лабораторията, и това продължи до края. Дадох най-доброто от себе си и се надявах резултатите да го потвърдят. Излизайки от ледената кутия, бях обзет от внезапно съжаление! Забравил бях да използвам дихателната си техника в леда. Това щеше да направи резултатите още по-значими, но вече беше твърде късно. Оставих съжалението да си иде и се надявах представянето ми да е достатъчно.

Всички бяха развълнувани. Стаята бе по-пълна, отколкото когато влязох за пръв път. Още много доктори и професори от университета трябва да бяха дошли, за да бъдат свидетели на събитието.

Настаниха ме на един стол, а последващото охлаждане започна да оказва ефект.

Б.пр.: Последващо охлаждане (afterdrop) – продължително охлаждане на вътрешната температура, по време на началните етапи на повторно затопляне след хипотермия.

Те забелязаха треперенето ми и ме попитаха как се чувствам. Тогава им казах, че съм както всеки. Мога да усещам и студа, и топлината. Единствената разлика между мен и останалите е, че когато съм съсредоточен, мога да издържа на студено много повече от обикновен човек. След като се затоплих, ми позволиха да си отида вкъщи в очакване на резултатите.

Седмица по-късно се върнахме в Радбоут и седяхме в офиса на професор Хопман. Настанени около голяма маса, ни бяха дадени листове, обясняващи резултатите. Хопман звучеше развълнувано. „Изглежда,”, каза тя, „че може да влияеш на автономната нервна система. Способен си да поддържаш вътрешната си температура на 37.1°С и то докато си потопен в лед за час и половина. Това не е правено никога преди.” Тя продължи, сочейки голяма колекция книги зад нея: „Можем да пренапишем всички тези книги в моя кабинет и кажем, че вегетативната нервна система може да бъде повлияна от човешката воля!”.

След като си поех дъх, чувайки невероятните резултати, казах как винаги съм вярвал, че това е възможно. Въпреки чуждото недоверие, винаги съм го знаел. Вече нямаше никакви спекулации, резултатите стояха в ръцете ми.

След това продължих да разглеждам резултатите в детайли. Първото нещо, което забелязах бе, че кръвното ми налягане е оставало нормално през цялото време. Обикновено, когато някой е изложен на екстремно ниски температури, кръвното налягане се увеличава драстично, за да се затопли тялото. Може да се нарече „режим на оцеляване”.

Пулсът ми също е оставал сравнително същия. Известно е, че при излагане на студ, пулсът удвоява или дори утроява нормалния си ритъм. Докато съм стоял потопен в леда, съм успял да утроя плътността на кислорода в тялото ми с 300%. Просто стоейки там, без треперене, съм произвеждал три пъти повече кислород, за да затопля изложените части на тялото си. Това не е „типична” физиологична реакция.

Те откриха, че активността във всяка индивидуална клетка в тялото ми е ставала хиперактивна след потапянето в леда. Дори седмица след като ми взеха кръв, все още можеше да се види активността в клетките ми. Една от най-значимите части на данните беше моята кожна температура, сравнена с вътрешната. Кожата ми, която беше измервана със 16 сензора, разположени на различни места по тялото ми, показа драматично намаляване до почти 0°С. Въпреки намалението в кожната температура, вътрешната температура, която обикновено намалява с кожната, е оставала същата – 37.1°С.

Каротидната артерия, която е една от основните артерии, осигуряващи притока на кръв към главата, показа още един забележителен резултат. Обикновено, при потапяне в студа, най-важната работа на каротидната артерия е да осигури приток на кръв към мозъка. Явно, според наблюденията, направени по време на експеримента, съм успял да обърна кръвта, която тече към главата ми. Вероятна хипотеза е, че тъй като главата ми не е била потопена в студената вода, не е имало нужда тя да бъде затоплена. Така че, казвайки на топлата си кръв къде да отиде, съм успял да насоча кръвния поток към вътрешните части на тялото си, които най-много са се нуждаели от него.

Скоро след като излязоха резултатите, влязох в контакт с мъж на име професор Михай Нетеа (Mihai Netea), имунолог. Обичайно много мирен и спокоен човек, когато професор Нетеа чу резултатите от експеримента, тялото му издаваше вълнение. Тогава той ми предложи нов тип експеримент. Каза ми, че има метод, показващ колко е ефективна имунната система, който се състои в инжектиране на ендотоксин в кръвта. Този ендотоксин кара тялото да реагира така, сякаш той е отрова. Тази „отрова” провокира имунната система да реагира бурно, чрез отделяне на цитокини (б.пр.: малки клетъчни сигнални белтъчни молекули, които се отделят от множество клетки и са категория на сигнални молекули, широко използвани в междуклетъчната комуникация) в кръвта. Обикновено някой инжектиран с ендотоксин страда от гадене, треска, главоболие и цялостно грипоподобно състояние. Този експеримент е известен като „Експериментът с ендотоксин”.

Ако мога да повлияя на имунната система, всеки може; това е моята цел. Това може да промени начина, по който работят нещата по отношение на здравеопазването за хората по целия свят.

Освен приказките за експеримента с ендотоксин, имунолозите вече бяха започнали да ме подлагат на други видове изследвания. Лежейки на легло, свързан с всякакви видове апарати, които да наблюдават за топлина, кръвно налягане и клетъчна активност, изследователите ми взеха кръв 18 пъти! След час и половина, не правейки нищо, ме накараха да правя още един час и половина от дихателните ми упражнения, предизвикващи медитативно състояние.
Изпратиха взетата кръв до шест лаборатории за измерване на различни неща. Една от лабораториите, получили кръвта, беше отделението за ендотоксин, обаче те не можеха да оповестят резултатите, докато не се е провел експеримента с ендотоксин. Не искаха да повлияят на състоянието на ума ми.

Имаше обаче лек проблем с ендотоксиновия експеримент. Лекарите искаха да ме инжектират с ендотоксин, но позволената възраст на участващите в този експеримент е между 18-35 години; аз съм началото на 50-те! Въпреки че съм силен като вол, можех да не премина тази възрастова бариера. Лекарите, които бяха видели резултатите, бяха загрижени да докажат, че имунната система може да бъде съзнателно повлияна. Имаше много фрустрация, но останахме търпеливи и упорити.

Както ни се стори - чакахме сякаш епохи. Администрацията на етичната комисия трябваше да ме одобри, преди да мога да се включа в експеримента.

Накрая, след много дни, получих обаждане, което щеше да промени света завинаги.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 25
Поканата

С Вим си изпратихме много имейли един на друг по време на зимната ваканция. Разговаряхме два или три пъти на ден. Въпреки честите разговори, които имахме, не бях в състояние да накарам себе си да развия по-нататък техниката. Имах чувството, че бях срещнал препятствие, което ми бе твърде трудно да преодолея сам.

През по-дългата част от зимните месеци дните ми бяха посветени на работа през деня и излизане с приятели през нощта. Разбира се, имаше няколко пъти, в които се чувствах вдъхновен и правех няколко упражнения на Ледения човек с приятелите си, но за тях това изглеждаше като готин парти-трик.

Исках да продължа, но ми липсваше мотивация. Работата ми консумираше дните ми и когато се прибирах вкъщи след нея, бях твърде изтощен да правя каквото и да било. Задрямвах набързо, само за да бъда събуден от обажданията на приятелите ми, питащи ме да изляза с тях. Тъй като повечето колежани си бяха вкъщи за ваканцията, колегите ми бяха единствените ми приятели в града.

Спомням си, че се чувствах изключително виновен всеки път, когато се прибирах от къщите им. Въздухът беше винаги студен и ми напомняше за желанието да тренирам. Макар да имах невероятна връзка с един от най-големите експерти по студа в света, пропилявах възможността си да уча. Постоянната вина ме изтощаваше.

Тогава получих този имейл:

16 януари 2009 г.

Здрасти, Джъстин.

Тази година през пролетта ще правя семинар в Полша в нашата ферма сред природата. Трябва да присъстваш.

Продължавай,
Вим.

Бях във възторг. Това бе възможността, която бях чакал толкова дълго. (…)
Изпратих на Вим следното:

„Чудя се дали ти е известно кога през пролетта ще се проведе семинара. С Джарет се питаме, защото трябва да направим приготовления. Всяка информация би била много ценна. Благодаря!!!”

Той бързо отговори с:

Здравей, Джъстин.

Ще се случи в самото начало на Май. От 1-ви до 7-ми. Надявам се да те видя и трябва да имаш предвид цената. Какво е финансовото ти състояние?

Поздрави,
Вим.

Съобщих на Джарет датата и двамата проверихме графиците си. Скоро разбрахме, че имаме голям проблем. Точно тогава беше седмицата на финалните изпити. Случи се така и че това беше последния семестър на Джарет в колежа. Беше важно за него да бъде там по време на тази последна седмица, така че той нямаше да може да присъства на семинара. Усещах разочарованието му. Ако отидех аз, все още можех да споделя техниката при завръщането ми. Затова се заклех пред себе си, че ще присъствам на семинара на всяка цена.

По време на следващата размяна на имейли с Вим, разбрах, че общата цена на семинара ще бъде 500 евро, което по онова време се равняваше на 720 долара. Това са много пари за колежанин, които да похарчи за „прищявка”. Освен цената на семинара, трябваше да платя още и за двупосочен самолетен билет и да си взема паспорт. Не повече от няколко часа, след като чух за семинара в Полша, създадох план, с който да направя пътуването възможно.

(…)

Приключвайки разговора с майка си, започнах да мисля за начини, чрез които да изкарам повече пари. Спомних си, че в центъра имаше място, където можех да давам кръв два пъти седмично, докарвайки си средно 50 долара допълнително на седмица. Обадих се и насрочих среща, за да започна да дарявам.

Изглеждаше, че всичко ще бъде наред, но знаех, че графикът ми ще бъде много по-забързан. Не само щях да работя на непълно работно време в ресторанта, но и училището започваше следващата седмица, което също щеше да изисква много от времето и концентрацията ми. Имах отговорности и в изследователската лаборатория.

Времето ми щеше да бъде съкратено и бързо разбрах, че ще трябва да направя жертви. Вече нямаше да мога да прекарвам вечерите, излизайки с приятели и беше необходимо да остана съсредоточен, иначе щях да се сбогувам със семинара в Полша. В опит да поддържам нещата организирани, създадох списък със задачи, които да направят пътуването възможно:

- да си взема паспорт
- да събера 1700 долара, които да покрият общата сума и неочакваните разходи
- да направя достатъчно пари, с които да платя храната и наема си (475 долара месечно)
- да пренаредя графика си и да говоря с професорите да си взема изпитите по-рано
- да имам добри оценки, така че майка ми да няма причини да ме спре да отида в Полша

По принцип, ако ми беше казано, че трябва да събера 1700 долара с работа на непълно работно време, докато съм студент редовна форма на обучение, щях да откача. Всъщност, бях на път да полудея много пъти, но идеята да направя нещо значимо с живота си надделя над всички жертви и възможни последствия. Бях готов да приема всичко, което трябваше да направя, за да осъществя пътуването. (…)

За мен Полша не беше опция, а задължение. Това беше, което имах нужда да направя, за да живея. Приех необходимите стъпки и се уверих, че това е начин на живот, приемлив за мен. Отвъд това, нищо друго нямаше значение.

Смяната в перспективата напълно промени начина, по който живеех живота си. През следващите няколко дни започнаха часовете ми. Вече се чувствах различно. Обикновено отивах на училище, стоях там и гледах в далечината, докато не стане време да тръгвам, но сега слушах внимателно. Защо? Защото имах цел. Трябваше да науча информацията, така че да отделя време за себе си и разбера това, което е наистина важно за мен. Часовете по психология бяха твърде бавни и наслоени с информация. Колкото и да бяха информативни, те не грабваха вниманието ми, но жизненият опит – да. Исках да видя какво е възможно в света и най-накрая намерих начин да го постигна.

На работа станах изключително мотивиран и ефективен. Правех най-доброто, на което съм способен, защото исках да чувствам, че заслужавам спечелените пари. С всяка заплата усещах как сякаш стойността на живота ми се увеличаваше. Знаех, че нещо може да се обърка и възможността за Полша да изчезне, но се уверих, че правя всичко по силите си, за да съм сигурен, че мога да си позволя пътуването когато дойде времето.

Всичко, което направих, направих за Полша. Исках да зная дали Вим наистина контролира телесната си температура и издържа на екстремен студ. Да видиш нещо в интернет, не означава, че е вярно; трябваше да се уверя лично. И ако беше реално, исках да видя дали това е умение, което всеки може да развие.

Чувствах, че надеждите ми за разбиране, ще бъдат изгубени, ако не тренирам лично с Вим. Не се интересувах от информацията, която ми предлагаше колежа; интересувах се от човешкия потенциал. Откривах повече потенциал в способността на Вим, отколкото в дипломирането от колежа. Когато стигнах до това осъзнаване, моят първоначален план за намиране на работа и установяване, изчезна. Нов път беше павиран за посоката на моя живот и аз бях този, който взима решенията за него.

[λ]

Глава 26
Семинари

През свободното си време, когато не предприемам предизвикателства или не съм тестван за изследвания, давам семинари и лекции. Обикновено правя семинарите по същия начин, както лекциите си. Нямам програма, но зная какво съобщение искам да предам. Моите техники, упражнения и методи са продукт на много години опит в суровата природа. Представям ги по начин, по който е относително лесно да бъдат усвоени и разбрани.

Нужно е повече от това да бъдеш способен да разбереш нещо и то е да го преживееш лично. Следователно, казвам на всички, че са необходими персонална ангажираност, всеотдайност и постоянство преди предприемане на които и да било от тренировките ми със студа.

Въпреки стотиците семинари, които давам годишно, все още се уча на начини да подобря методите си на преподаване. Понякога може да бъде трудно да дадеш знание на хората; поради което се опитвам да науча хората как да го преживеят.

Разбира се, повечето от хората първоначално са развълнувани, но вълнението отшумява. Целта ми е да направя впечатление в съзнанията им, което да остане за цял живот. Така че търся различни методи, които да ми помогнат да предам знание, правейки това впечатление.

В търсенето си да науча как да преподавам, открих две думи, които наистина обгръщат всичко, в което вярвам: доверие и убеденост. Ако не вярваш на себе си или своето тяло  е трудно да вървиш напред и да поемаш рискове. Ако не желаеш да се ангажираш и придържаш към онова, което правиш, дори да не срещнеш неуспех, шансовете ти са малки, ако искаш да постигнеш целите си.

Затова казвам, че е възможно да се достигне имунната система и влияе на сърдечно-съдовата система, така както и на ума. Умът е нашето място, откъдето контролираме тялото. След като научим как да заемем това място, можем да контролираме тялото, вместо да бъдем подложени на автоматичните му промени.

Когато успееш съзнателно да изживееш как всички твои телесни функции работят ефективно, чувството е страхотно. Ние сме цялостни създания, които се стремят да се чувстват добре и свързани. Тъй като сме свързани с нашите връстници и семейство, е също толкова важно да останем свързани и със себе си. Ако тялото реагира по определен начин, разбери защо. Опитай се да го разбереш.

Медитацията също е чудесен начин за това. Тя фино настройва способността да се вслушваш в нещата извън притеснителните мисли. За да направиш това, което сме направили с Джъстин, трябва да имаш воля, вяра, убеждение и дълбоко доверие в себе си. Ако желаеш да изложиш себе си на природата постепенно, с времето ще спечелиш и разбирането.

Болестта ни заобикаля в днешното общество. Тя е навсякъде. Има твърде много негативни чувства в света. Лесно е да станеш жертва на това да живееш ден за ден сляпо, очаквайки, че един ден всичко ще стане по-добро. Вярвайки, че някак света магически ще бъде в мир, а ти ще бъдеш щастлив. Трябва да предприемеш действие, за да видиш промени. Една идея може да промени начина на живот на масите.

Дори и напълно да разбираш, нужно е това да бъде разбрано и от тялото ти. Това е машина, която работи ефикасно, когато тялото и умът са унифицирани и резонират заедно.  В случай, че искам да се кача нагоре по планината без оборудване, трябва да отида дълбоко в себе си и се убедя, че и тялото, и ума ми са готови. Нужно е да вярвам на тялото си, че няма да се противопостави на това, което искам от него. Нужно е също да се доверя и на съзнанието си, че няма да извежда негативни мисли. Става въпрос за свързването на съзнанието и подсъзнанието. Ако се подхлъзне скала и съм в опасност, трябва да мога да реагирам без мислене.

Когато изкачвах връх Еверест по къси панталони, моите вяра и доверие бяха с мен през цялото време. Въпреки това колко ненормално изглеждах, катерейки се във виелица, носейки само шорти, знаех, че не съм луд, защото умът ми бе съсредоточен и бдителен. Твоят също може да бъде такъв.

Не съм много по-различен от всеки друг. Единственото, което ме разграничава е, че съм избрал да прегърна студа, докато останалите избират да го избягват. Понякога, когато навън е студено и съм емоционално или физически изтощен, не искам да прегръщам студа. Искам просто да нося яке и да бъда топъл. Не е това, че не усещам студа, защото не е вярно, просто избирам да го приема и вярвам, че тялото ми ще стори всичко възможно да се адаптира.

„Можем да направим повече, отколкото мислим.” Това е система от вярвания, които съм възприел и е станала мое мото. Има повече от това, което виждат очите и ако не си готов да изживееш нови неща, никога няма да осъзнаеш пълния си потенциал. За да преживееш онова, което света има да предложи, трябва да се учиш от най-големия учител на земята: природата.

Има надпис в местния зоопарк, близо до моята къща, който гласи: „Natura Artis Magistra”.
И означава: „Природата е истинският майстор на живота”.

Изживяваш ли това? Запитай се: „Преживявал ли съм някога чудесата на живота?” Медитирай върху това. Медитацията помага на твоя дух да разцъфти като красиво цвете. Опитът може да бъде красив и велик. 

Поезията е езикът на душата. Така че слушай. „Животът е като роса върху стръкче трева. Когато се изплъзва, заминава завинаги.”

Ето защо трябва да предизвикваме себе си да станем по-добри и отворим ума си. Имаме невероятни възможности да разцъфтим. Разбирането може да ни донесе щастие, ако просто имаме волята да изживеем живота.

Моите техники, методи и упражнения са помогнали на много хора да се свържат отново с тяхната вътрешна природа. Това им е помогнало да си възвърнат контрола над телесните функции и да знаят кога и къде има проблем.

Посланието ми към света е следното: „Имаме силата да предотвратим болестите. Оползотворете тази способност.”

Може би следният пример ще помогне да предам тази гледна точка.

Представи си голяма сграда, в която има охрана. Да речем, че тази сграда представлява твоето тяло, а имунната система е охранителят, който го защитава. В същото време има пироман, който иска да изгори сградата. Мисли, че е красива сграда, но обича да вижда разрушение. Е, ако охранителят заспи, то пироманът има възможност да влезе. Трябва само един малък пламък, за да започне опустошаването. Ако охранителят е нащрек и не е необходимо да заспива, той може постоянно да защитава своя имот. Само тогава този малък пламък ще бъде предотвратен.

Имунната система има потенциала да бъде постоянно нащрек. Тя може да забележи кога влиза нарушител и постоянно изпраща силите, необходими за елиминирането на болестта. Просто отнема малко обучение и сила на волята, но мисля, че си заслужава. Това е нашето тяло!

Отдалечили сме се твърде много от природата и не можем да си гарантираме здраве. Наричам това да бъдеш здрав - цялостното същество, чиито телесни функции работят ефективно и поддържат щастието. За да достигнем този потенциал, трябва да сме като трудолюбив електротехник, който забелязва кога захранването изгасва и моментално знае какво да направи, за да го поправи.

Семинарите ми са свързани с предизвикване на твоите вярвания и изграждане на основи, които ще ти помогнат да се грижиш за тялото си. Студът може да направи невероятни неща, ако желаеш да вярваш на себе си, покажи убеждение и имай вяра. Когато стигнеш до точката, в която си по-силен от студа, ще разбереш вътрешния мир, защото тогава ще разбереш силата на природата.

Още едно нещо: Не премисляй твърде много нещата. Добре е да ползваш ума си, когато имаш нужда от него, но и той се нуждае от почивка. Можем да се разболеем, когато не му даваме време за отдих. Може да се случат психосоматични неща. Едно от невероятните неща относно тренировките на студено е това, че в онзи момент, когато си изложен на студ, си принуден да мислиш само за настоящето. Всички притеснения, целия стрес, всички проблеми, изчезват. Ако се опиташ да мислиш за други неща, студа те връща обратно и казва: „Хей! Все още съм тук.”

Да отпуснеш ума си, както трябва да правиш в студа, е техника, която се опитвам да преподавам. Щастието пребивава в тихо съзнание.

Понякога по време на моите семинари, през тялото ми минава прилив на енергия. Казано ми е, че хората могат да видят визуално кога съм развълнуван, защото ставам много открит. Искам да помогна на хората да преживеят енергията, която е във всички от нас. Тя е източника на свободния ум, смелостта, силата на волята и вярата.

Истината не е плитка. Истината отива дълбоко и може да проникне в сърцето и ума, може да ги успокои. Като езеро, в което вълните по повърхността са изчезнали и водата е неподвижна, само тогава можеш да видиш красивите съкровища по-долу. Като намек за дневна светлина в пещера, това може да генерира надежда.

За да бъдем щастливи методът и упражнението нямат значение, защото никога не е същото за никого. Например дърводелци, механици, учители или родители – те откриват любовта в това, което правят и това ги прави щастливи. Както и да откриваш яснотата, стига да те прави щастлив, прави го.

Затова прави всичко с убеждение. Повярвай и се довери на себе си. Но най-вече…

Бъди щастлив.

[λ]

Дж. Розалес: Глава 27
Търпение

Няколко дни след като бях получил поканата на Вим, вълнението ми изчезна. В началото четири месеца изглеждаха като много време за завършване на моя списък със задачи; грешах. Бях забравил за заплашителните 19 кредита, насрочени за този семестър. Това силно ограничи времето, което можех да прекарвам извън клас. Домашните работи и миенето на съдове в ресторанта отнемаха цялото свободно време, което си бях оставил.

Учебните часове вървяха бавно първите няколко седмици. За щастие, професорите ми бяха достатъчно любезни да ми позволят да пренасроча изпитите си. Стига да им предоставех самолетен билет, те щяха да одобрят извинението ми.

Повечето от сутрините и следобедите ми се състояха в отиването на училище, а вечерите работех в ресторанта. След като излизах мокър от стаята за миене на съдове, отивах до вкъщи и взимах душ. Когато бях чист, си опаковах малко храна и вървях 30 минути до изследователската лаборатория, за да се трудя върху домашните си за няколко часа. Много пъти се оказваше, че трябва да стоя буден цяла нощ, за да завърша заданието, което е за следващия ден. Бе труден период за мен, но приех жертвите. Обикновено съм много социален човек, който обича да излиза с приятели, но вече нямаше достатъчно време за това. (…)

Един ден в средата на февруари, изведнъж получих вдъхновение. Тъй като не можех да намаля времето, което ми отнемаше да получа заплата, реших да се справя с още един елемент от списъкът със задачи: паспортът ми. (…) Така че направих това, което всеки друг студент прави, когато му се свършат вариантите: помолих родителите си за помощ. Когато говорих с баща си по телефона и му обясних дилемата си, той ми каза, че това е лесен за разрешаване проблем и в родния ми град правят паспортни снимки на много ниска цена.

Чудесно, помислих си саркастично, сега просто трябва да намеря времето да шофирам три часа до родния ми град, да направя снимката и карам три часа обратно. Как ще го направя, когато вече нямам никакво свободно време? Трябваше да чакам още две седмици, преди да намеря време и отида в Шарън. Беше първият ми почивен ден от известно време и пропуснах последните часове от деня, така че да мога да отида до вкъщи.

Реалният процес на правене на паспортна снимка се оказа много по-лесен, отколкото очаквах. Нужни бяха десет минути и няколко долара, за да завърша нещо, което ми отне седмици да завърша. Пуснах снимките и молбата си в пощенския офис в моя роден град и се върнах към училище. (…)

Никога преди не бях пътувал извън страната; не знаех какво да очаквам. Най-страшната мисъл, която ми дойде на ум не беше, Ще се изгубя ли?, Ами ако изгубя парите, преди да срещна Вим и няма начин да платя за семинара? През следващите няколко дни търсех метод, чрез който да изпратя парите, преди да стигна там. В крайна сметка реших да пробвам с банков превод. Банковите трансфери бяха придобили много лошо реноме, поради многото имейл-измами, продължаващи до наши дни, но след като поразгледах, ми се стори достатъчно безопасно. Изглежда родителите ми не мислеха така, нито, ако става въпрос, и приятелите ми. Всички казваха едно и също: „Това звучи съмнително, не бих го направил, ако бях на твое място”.

Е, след като Вим ми изпрати по имейл своите банкови данни, започнах да им вярвам. Информацията изглеждаше наистина подозрителна. Беше написана на език, който не разбирах и никой от предоставените номера не беше етикиран. Молех се отпечатването на информацията и даването й на банката, да бъде достатъчно за успешен трансфер.

Шофирах до банката в междучасието, мислейки, че няма да отнеме много време; още веднъж бях сбъркал. Жената, която ми помагаше с трансакцията, бе в пълно неведение какво значеха числата. Също така това бе и първият й път, в който прави банков трансфер. Не бях дори нервен, бях ужасен!

Имаше много „Предполагам, че може да е това…” или „Може би това отива тук.” Когато си тръгвах от банката, даже не ме интересуваше, че прекарах там последните два часа и половина и пропуснах часовете си; тревожех се, че току-що бях загубил 720-те долара, за чието придобиване бях работил толкова усилено. Молех се всичко да се получи. Чувствах се сякаш нямам контрол над нищо и знаех, че ако парите изчезнат, нямаше да има достатъчно време да покрия разходите по пътуването.

Когато се прибрах, изпратих имейл на Вим, умолявайки го да ми пише, когато получи парите. Казах му, че аз и банковата служителка сме били наистина объркани и не знаем дали сме направили трансфера правилно. Беше 16 март 2010 г., когато изпратих на Вим парите. Седмица по-късно все още нямаше индикация, че ги е получил.

Бях убеден, че парите ми са си заминали. Вярвах, че мечтите ми да стана Ледения човек са загубени завинаги. Започнах да вярвам на „ами ако”-тата, които моите родители предлагаха: „Ами ако той не е такъв, какъвто твърди, че е?”, „Ами ако той просто вземе парите ти и не говори с теб повече?”, „Ами ако нещо се обърка?”…

На 31 март, преди да си легна, изпратих един последен имейл на Вим, изпълнен с надежда: „Вим, получи ли парите?”

На сутринта се събудих и видях това:

„Извинявай, Джъстин.

Да, получих ги. Бях зает.
Ще имаме чудесна седмица.

Поздрави, Вим.”

Сърцето ми подскочи и мечтите ми се възродиха. Бързо забравих за тревогите си и започнах да си представям как плувам в море от лед. След този проблем и временно разсейване, продължавах по план!