Дж. Розалес: Глава 34
Подготовка за Монблан
Не прекарах много време със семейството си след като се прибрах вкъщи. Трябваше да се върна на работа, за да си платя наема в колежа. Не само това, но бе нужно и да започна да спестявам за пътуването си до Монблан. Родителите ми се натъжиха да чуят, че ще се завърна в Европа след няколко кратки месеца. Чувстваха, че изкачването на планина само по къси панталони и сандали е голям риск, но аз бях решен да отида.
С Брук пътувахме до колежа само два дни след полета ми до Питсбърг. Първото нещо, което направих, когато се върнах в Университета в Пенсилвания, бе да посетя бившия си шеф в ресторанта. Намерих го да седи на бара и да чете вестник.
„Добро утро, Джо! Как върви?” попитах.
„Добре.” отговори той. Джо не бе от приказливите.
„Е, исках да се отбия и да видя как я караш. Мислех си също и да проверя дали имате вакантни позиции за мияч на съдове на пълен работен ден.”
„Миячи на съдове… Не. Само на непълен работен ден. През лятото, когато всички студенти си тръгват, е мъртвило. Точно сега се нуждая от хора само на непълно работно време.”
„О.” отговорих, леко разочарован. „Е, добре. Дали ще можеш да ми кажеш, ако се отворят места за пълно работно време?”
„Пълно работно време? Да, ще го сторя.”
Той отпи от кафето си и се върна към вестника. Приех това като знак да тръгвам.
„Е, радвам се, че те видях, Джо!” казах, докато вървях към входа.
„Аз също. Довиждане. Чакай, как беше Полша?” попита той. Бях изненадан, че е запомнил.
„О, беше добре. Изкарах си чудесно. Благодаря, че попита.”
„Радвам се да го чуя. Всичко хубаво, Джъстин.” каза с бърза усмивка и се върна към вестника си.
Бях обзет от разочарование, тръгвайки си от ресторанта. Надявах се да си върна старата работа като мияч на съдове и да започна да изкарвам пари. Работата там бе единствения ми план. Нямах никаква идея как щях да спестя хиляди долари, за да стигна до Монблан. На път за вкъщи обмислях различни идеи. Смятах да пробвам в други ресторанти, но знаех, че ще отнеме седмици, преди да получа първата си заплата. Нужно беше да изкарам пари, незабавно. Тогава ме осени – бих могъл да кандидатствам за университетската лятна работна програма и да се трудя в изследователската лаборатория за пари вместо за кредитни точки! Въпросът беше: щеше ли това да бъде достатъчно?
Когато се прибрах, телефонирах на приятелите си в изследователската лаборатория и попитах за програмата. Антъни, аспирантът при когото работех, каза, че може да се трудя в лабораторията срещу възнаграждение. Просто трябваше да кандидатствам за програмата чрез уебсайта на университета. След като затворих телефона, отидох онлайн и се регистрирах. Не знаех колко пари ще изкарвам, но се надявах да е достатъчно.
Докато чаках отговор, разбрах, че трябва да взема и два летни курса. Разглеждайки списъка, от който да избера учебен предмет, открих само два, които наистина ме интересуваха: руски 001 и руски 002. Това, което не знаех по онова време е, че това бяха интензивни курсове. Което означаваше, че информацията за цял семестър се взима за две седмици. Записах се за курсовете и си казах, че ако всичко се нареди с програмата за лятна работа, ще намеря начин да жонглирам с натовареността. Знаех, че ако оцелея, всичко ще си е струвало.
Няколко дни след кандидатстването ми се обадиха. Бях одобрен за програмата за работно обучение за сумата от 2500 долара на пълен работен ден. Това означаваше, че мога да работя 40 часа седмично всяка седмица, докато не събера всичките 2500 долара. Надявах се това да са достатъчно пари, за да си платя разходите за храна и живот, както и да покрия разходите за Монблан. Знаех какво искам да направя. Ако исках да изкача Монблан, трябва да събера парите. Не беше само за мен, беше и за да подкрепя Вим. Ние бяхме духовни братя и исках да го уверя, че може да разчита на мен. Не изкарах седмица в Полша, просто за да продължа напред с живота си когато се прибера. Този опит беше променил животът ми и нямаше връщане назад.
(…)
Скоро след като Брук се нанесе при мен започна работата ми в лабораторията. Първите няколко седмици беше лесно. Повечето време се занимавах с организация и подреждане. След това, обаче, работата започна да нараства. Директорът замина за месец и искаше да му помогна като поема негов проект. Когато той тръгна, имах да се погрижа за много неразбории. (…)
С наближаването на средата на юни стана време и за часовете ми по руски. Никога преди това не бях вземал уроци по този език, но ми бе интересно да го науча. Започвайки от средата на юни уроците ми бяха от понеделник до петък от 09:05 до 15:30 с 30 минутна почивка за обяд. Не бях очаквал часовете по руски да бъдат с такава продължителност. Независимо от това, приех го стоически и пренаредих лабораторните си часове, в съответствие с новия си график.
Графикът ми през делничните дни изглеждаше така:
06:30 – 07:30 – закуска и тичане с Брук
07:30 – 08:00 – вземане на душ
08:00 – 08:35 – учене на руски език
08:35 – тридесет минутна разходка до училище
09:00 – 12:00 – уроци по руски език
12:00 – 12:30 – Брук ми приготвя храна и се среща с мен за обяд
12:30 – 15:30 – уроци по руски език
15:30 – 16:00 – бързо хапване/отиване в лабораторията
16:00 – 00:00 – работа в изследователската лаборатория
Понякога, ако се наложеше да пропусна час или два в лабораторията, наваксвах през уикендите, за да направя пълни 40 часа. Беше забързан график. Имах късмета Брук да остане с мен през лятото, в противен случай не бих имал с кого да си говоря. Тя ми правеше страхотна компания.
През уикендите прекарвах времето си или учейки руски, или наваксвайки пропуснати часове в изследователската лаборатория. За съжаление, нямаше време за тренировки по метода на Ледения човек. Целта ми беше да стигна до Монблан. Реших, че мога да започна да тренирам отново след приключване на уроците по руски език.
…
Дните се влачеха и аз бързо се изморих от рутината. Чувствах се като затворник. Безброй пъти си напомнях, че се трудя за добра кауза и скоро ще бъда обратно в Европа, изкачвайки Монблан с „Ледения човек”. Понякога това бе достатъчно да ме успокои. Други пъти щях да лежа буден през нощта, питайки се дали наистина си струва. Успявах да се придържам към графика си, въпреки че на няколко пъти бях близо до отказване. В деня на последния ми урок по руски получих имейл от Вим.
Здравей, Джъстин.
Общата сума, която ще трябва да платиш в Европа е 700 евро. Това включва изкачването на Монблан и транспорта от летището в Амстердам. Ще трябва да пристигнеш в Европа не по-късно от 4 август. Ще се върнем в Амстердам на 11 август. Ще трябва да си носиш раница, спален чувал, дрехи и т.н. Екипировката за изкачване ще ни бъде на разположение на място, осигурена от групата. (Шамони)
Ще си приготвяме собствена храна и ще купим хранителни стоки преди да тръгнем. Първо ще останем в къмпинга, след това ще вземем лифт до 2400 м, за да се аклиматизираме. Щом всички се аклиматизират, ще направим последното си изкачване до върха. Най-добре е да тръгнем рано, някъде около 03:00 часа. Ще ни отнеме около четири или пет часа да достигнем върха. Това е красиво предизвикателство, както сигурен съм, вече знаеш.
Поздрави, Вим700 евро са еквивалента на 1014 долара, което е доста скъпо за колежанин. По това време ми оставаха две седмици от получаването на останалата част от 2500-те долара възнаграждение от програмата за лятна работа. След прочитането на този имейл, направих нещо, което или беше много смело, или много глупаво – влязох в интернет и купих своя самолетен билет.
Общата стойност беше 1190,90 долара, гигантска дупка в моя портфейл. Причината да го направя, бе да се поставя в ситуация, в която да чувствам, че единствената ми опция е да успея. За съжаление, не така се почувствах първоначално. След закупуването на билета, силно съжалих за постъпката си. Вземайки предвид наема ми всеки месец плюс сметките, ми трябваха около 400 долара. Умножавайки го по трите месеца, в които живеех в апартамента, това правеше общо 1200 долара. За щастие, някои от студентските ми заеми платиха част от този наем, смъквайки 600 долара. Оставаше ми да платя още 600 долара и 150 долара за храна. Това ме направи много скромен относно храната ми. За да спестя пари, седмици наред се хранех само с тестени изделия, фъстъчено масло и сандвичи, както и артикули от менюто за един долар на Макдоналдс. Може да не беше здравословно, но поне не гладувах.
След като извадих разходите си и общата цена на самолетния билет, имах останали само 559 долара след получаването на последната ми заплата. Това е малко над половината от онова, което трябваше да платя на Вим за Монблан. Останал без варианти за още приходи, прибягнах до други средства. Започнах отново да давам плазма, което родителите ми не одобряваха и да продавам някои от по-старите си притежания. Общо това ми даде 900 долара. Бях толкова близо, но моят поток от приходи бе спрял.
Един час преди да напусна колежа, след като си бях опаковал нещата, които щях да взема в Европа, ми дойде една последна идея. Пазех си всички книги по психология, купени през годините, за да мога да ги чета и в бъдеще. Реших, че е време да ги продам обратно на книжарницата и да използвам парите за пътуването. Потърсих в къщата си и открих 12 стари книги по психология. Сложих ги в чанта и отидох в центъра до книжарницата. Дадоха ми 250 долара за тях и по този начин вече разполагах с 1150 долара! Бях в екстаз. Не се бях чувствал толкова щастлив от много време. Всичките ми тревоги изчезнаха и най-накрая всичко бе готово. Чувствах, че всички усилия, които бях положил, си заслужават.
Семейството ми ни приветства топло, когато с Брук пристигнахме в къщата ми. И този път по лицата им личеше, че се тревожат. След като прегърнах всички и внесох багажа си, баща ми се приближи до мен.
„Слушай, Джъстин, зная, че наистина искаш да изкачиш онази планина, но искам да ти предложа друг вариант. Ще възстановя всички пари, които си платил за самолетен билет и вместо това лети до Хавай, ако промениш мнението си за Монблан.”
„Благодаря, татко,” казах, „оценявам го, но това е нещо, което наистина искам да направя. Искам да подкрепя Вим и да сторя нещо с живота си. Не искам да бъда като всички останали, които той е тренирал и са го оставили в миналото. Искам да стана като него. Искам също да бъда Ледения човек.”
„И така, нищо, което бих ти казал, няма да промени мнението ти?” попита той, слагайки ръка на рамото ми.
„Съжалявам, татко, но трябва да го направя. Поел съм ангажимент.”
„Добре, сине. Обичам те. Просто ни направи услуга с майка ти и се върни невредим, моля те.”
Прегърнахме се и аз още веднъж му благодарих за грижата.