Едгар Мичъл (1930 - 2016) е бил офицер и авиатор от флота на САЩ, , тестови пилот, инженер по аеронавтика, уфолог и астронавт от НАСА. Като пилот на Лунния модул на Аполо 14 той прекарва 9 часа в ходене по повърхността на Луната, което го прави шестият човек, стъпвал на Луната.

---

Представяме ви нов модел за обработка на информация в природата, наречен "Квантова холограма", за който вярваме, че е подкрепен от сериозни доказателства. Стигнахме до заключението, че КХ (Квантовата Холограма) е модел, който описва основата на съзнанието. Този модел обяснява, как живите организми използват информацията. Той повишава ролята на информацията в природата до същия фундаментален статут като този на материята и енергията. Смятаме, че КХ е вграден в природата огромнен механизъм за съхранение и извличане на информация, който се използва от началото на времето. Това би насърчило КХ като теория, която е в основата на обяснението, как всичко учи, самокоригира се и се развива като самоорганизираща се, взаимосвързана цялостна система.



1. Дефиниция на съзнанието


Една обща дефиниция за съзнание е "способността да разбираш и способността да възприемаш връзката между себе си и околната среда". Най-основното определение обаче е просто "осъзнаване".
Друга дефиниция, подходяща за по-сложни организации на материята, например животни с мозък, включва описание, което съдържа някои от следните идеи: "мисли, усещания, възприятия, настроения, емоции, мечти и осъзнаване на себе си". Точно като самия живот, съзнанието е едно от онези неща, които лесно се разпознават, но много трудно да се дефинират. Съзнанието е тема на западните философи от времето на древногръцката цивилизация преди 2 500 години.

Източните традиции се боричкат с концепцията за съзнанието в продължение на хилядолетия и изглежда, че се справят много по-добре, въпреки че конципциите все още не са почти завършени. На Запад обясненията за съзнание най-често са били игнорирани или оставяни на религиозните традиции. Това със сигурност е вярно от времето на Декарт и философията на картезианския дуализъм. Едва в последно време научната общност започна да предприема сериозни усилия за разбиране на ума и съзнанието. Голяма част от усилията в момента се основават на предположението за епифеноменализъм, че съзнанието или умът, ако предпочитате, е страничен продукт на функционирането на основните физически структури на мозъка и този ум е ограничен изцяло в мозъчните процеси. Съществува обаче забележително колечество доказателства, които предполагат, че това тълкуване не е вярно (Chalmers 1996; Penrose 1994). 




Бележка от екипа: Дуализъм е всяко философско учение, което, за разлика от монизма, предполага съществуването на две различни, равноправни, равнопоставени начала: материалната и духовната субстанция, обективният свят и субективната реалност на Аза.
Епифеноменализъм е разбирането, че всички мисловни явления са породени от физически събития и нямат никакво материално физическо последствие. Физическите причини могат да бъдат сведени до принципите на науката физика, а съществуването на душевно психичните причинно-следствени връзки се отричат. Това се твърди в пропагандата на Новия Световен Ред, която се опитва да наложи хегелианското философско виждане и психологията на Вунд. Всичко за произхода на съвременното атеистично крило в науката можете да прочетете в "Контрол над ума - Контрол над света" (Глава 3: Да махнеш “психо”-то от психологията).



На базисно ниво, съзнанието изглежда е свързано с чувството на отделеност и осъзнаване на околната среда от съзнателната единица. То също така изглежда е свързано със способността да се обработва, съхранява и / или да се въздейства върху информацията, събрана от външната среда.
Ограничено ли е обаче съзнанието в рамките на функциониращ мозък? Имат ли микроскопичните организми като вируси, амеба и водорасли съзнание в някакъв примитивен вариант? Те нямат мозък, да не говорим за нервна система или дори за неврони. И все пак те демонстрират целенасочено поведение и осъзнават своята среда. Амебата, например, търси храна, като премества псевдоподите си към плячката, която в крайна сметка бива заобиколена, потълната и смляна.


Няколко вида водорасли са толкова адаптивни, че променят начина, по който се снабдяват с храна въз основа на наличната слънчева светлина. Когато светлината е изобилна, те гравитират към нея, и я усещат чрез фоторецептор в единия край на клетката. Ако светлината е твърде ярка, те ще отплуват към по-подходящи светлинни условия.

Учените гледат на вирусите на по-примитивно ниво като на не-живи, защото не отговарят на всички критерии, които обикновено се използват за дефиницията за живот. Въпреки това, те показват някакви аспекти на съзнание или поне рудиментарна форма на осъзнаване на околната среда. За разлика от повечето организми, вирусите не са съставени от пълни клетки. Те се възпроизвеждат, като нахлуват и завладяват организационния апарат на целевата клетка гостоприемник. Когато вирусът влезе в контакт с потенциален хост, той се вмъква в генетичния материал на клетката на гостоприемника. Инфектираната клетка след това се инструктира да произвежда повече вирусен протеин, вместо да изпълнява нормалните си функции. Това насочено поведение ли е или е налице намерение на нахлуващия вирус?

Изглежда, дори обикновените живи същества са донякъде съзнателни, тъй като демонстрират известно ниво на осъзнатост и намерение, за да манипулират по някакъв начин тяхната среда. И това не се ограничава само до живи същества. Подобно нещо се наблюдава дори на субатомарно ниво – частици, в известен смисъл осъзнаващи средата си. Как е възможно това? На молекулярно, атомно и субатомно ниво това става чрез квантовия феномен на квантовото заплитане (quantum entanglement) и нелокалност – частиците действат и реагират на други частици, с които преди това са се ”заплели”.



Бележка от екипа: Квантовото заплитане е физическо явление, което се получава, когато двойки или групи частици се генерират, взаимодействат или споделят пространствената близост така, че квантовото състояние на всяка частица не може да бъде описано независимо от състоянието на другата, дори когато частиците са разделени на голямо разстояние – вместо това трябва да се опише квантово състояние за системата като цяло. Това води до корелация между наблюдаваните физически свойства на системите. Квантовото заплитане се счита за основополагащо за квантовата механика. Квантовото заплитане е било демонстрирано експериментално с фотони, неутрини, електрони, молекули и дори малки диаманти. Използването на заплитането в комуникациите и квантовите компютри е много активна област на изследване.



2. Корените на съзнанието

Вярваме, че на най-фундаментално ниво съзнанието започва с повсевместните квантови събития.
Има данни, които показват, че определени квантови феномени (Schempp 1998, 2007, 2008, Mitchell 1995, 2003, 2008) работят както на макро ниво, така и на микро ниво и са отговорни за много явления, които живите същества изпитват, които не могат да бъдат обяснени по друг начин. Това би обяснило, как близнаците или майката и детето изглежда, че комуникират телепатично, когато поне един от тях е под екстремно натоварване – често споменавани феномени в литературата. Всъщност, няколко от тези така наречени квантови групови ефекти, включително един цял клас от така наречените психични явления, са документирани в цялата ни записана история. Някои от тези феномени са били демонстрирани или предположени по време на лабораторни експерименти.

Както всичко останало в природата, движението нагоре по еволюционната верига на увеличаваща се комплексност на живите организми стъпва върху фундамента на предходното ниво. За съзнанието предлагаме еволюционно скеле, както е илюстрирано на Фигура 1.

На най-ниското ниво на съзнание се намират най-основните аспекти на недиференцираната осведоменост, изградена върху квантовите принципи на заплитане, не-локалност и кохерентно/съгласувано излъчване / абсорбиране на фотони. Тези явления са повсеместни в целия свят на материята. На това най-елементарно ниво, цялата материя изглежда е взаимосвързана с всяка друга материя и тази взаимовръзка дори надхвърля пространството и времето. Ние твърдим, че това е основата за най-фундаменталния аспект на съзнанието, който ние описваме като недиференцирано съзнание и този механизъм на основно възприятие се разпростира върху цялата еволюционна верига на нарастваща сложност на живите организми. Разликите в съзнанието са в степента, а не във вида осъзнатост, когато се движим от ляво надясно по стълбата на съзнанието.


Бележка от екипа: В "Разликите между човека и животното" има изразено мнение, че съзнанието е тясно обвързано с действието на математическото степенуване.


Преминавайки от най-простото ниво на съзнание към по-високи функции на съзнанието / ума, следващото ниво се отнася до съзнанието на простия живот, това на едноклетъчните организми. Тук имаме примитивна способност на осъзнатост посредством молекулярни структури, които проявяват чувствителност към заобикалящата ги среда, използвайки химически и / или електромагнитни средства. В последния случай това е особено разпространено при такива честоти в ЕМ спектъра, съответстващи на видимата светлина, инфрачервените и ултравиолетовите вълни. Усещането на външната среда чрез подобни средства се счита за основен механизъм за възприятие и е във фокуса на класическата наука от доста време.При простите организми, като растения, амеба, вируси и т.н., е ясно, че няма мозъчни структури, които да улеснят възприятието.
Марсер (Marcer) (1997) разработва теория, наречена Квантова Холограма (КХ), която предполага, че животът на най-базисно ниво, включително прокариотните клетки и невроните във висшите организми, обменя информация със своята среда чрез използване на квантовата характеристика не-локалност. Това означава, че всички организми, от най-простите до най-сложните, са взаимо-свързани на фундаментално ниво със своята среда посредством информация, получена чрез нелокална квантова кохерентност / свързаност. Освен това, те са свързани с външната среда чрез кохерентни квантови емисии посредством механизма на Квантовата Холограма (Marcer et al., 1997).






Изглежда, природата винаги еволюира в механизми и структури, които подобряват способността на организма за оцеляване в околната среда. В допълнение към не-локалните квантови прости съзнателни ефекти, както току що описахме, са необходими по-високи нива на възприятие и осъзнатост, за да се локират обектите във време-пространството. Така че, докато се движим по-нагоре по еволюционната стълба, ние продължаваме да подобряваме мисловната дейност/ума, както е показано на Фигура 1.  На всяко ниво, организмът има достъп до механизмите за възприятие на нивата под неговото ниво. Ясно е, че на всяко ниво организмът си служи с информация (например модели на енергия и материя), получена от неговата среда. Това означава, че има процес (например съзнание), който използва и приписва значение/смисъл на тази информация. Забележете, че "смисълът" също е информация, която поставя информацията в контекста на използването на информацията от организма.


Пенроуз и Хамереоф (1998) (Penrose и Hamereoff) предполагат, че микротубулите в мозъчните клетки могат да бъдат отговорни за по-фундаментални форми на възприятие. Те също така твърдят, че микротубулите осигуряват основата за появата на по-високи порядъци на съзнание при видовете с мозък. Микротубулите са кухи цилиндрични полимери на протеиновия тубулин, които организират клетъчни процеси. Тези протеинови решетки съществуват в цитоскелета на клетката, намиращ се в невроните на мозъка.

Пенроуз и Хамерехоф твърдят, че тубулиновите състояния се управляват от квантови механични ефекти във вътрешността на тубулата и функционират като квантов компютър, използващ квантови битове, които взаимодействат нелокално с други тубули и с Квантовата Холограма. Когато достатъчно тубулини са заплетени достатъчно дълго, за да достигнат определен праг, настъпва "съзнателно събитие". Всяко събитие води до състояние на контрол на класическите нервни дейности, които в крайна сметка засягат възприятието, ученето и / или паметта.

На пръв поглед изглежда, че е трудно да се поддържат квантовите състояния в мозъка, защото тези квантови състояния обикновено изискват екстремен студ (близо до абсолютната нула −273,15°C), за да се премахне топлинния шум, предизвикан от околната среда. Някои изследователи твърдят, че това е необходимо, за да се предотврати разединяването на тези квантови състояния. Пенроуз и Хамероф обаче твърдят, че декохерентността може да е предшествана от кухи микротубули, които действат като щитове на заобикалящата "шумна" среда.



3. Холографска обработка

Предполага се, че мозъкът обработва и съхранява информацията холографски като масивна, паралелно обработваща и асоциативна компютърна система. Прибрам (Pribram) (1999 г.) и други са изучили това подробно и са го демонстрирали, както в лабораторни условия с животни, така и в операционните зали с хора. В последния случай мозъкът е изложен и стимулиран с електрически сигнали с ниско напрежение, докато пациентът е бил в съзнание, за да опише получения опит. Тези субекти си спомнят изключително детайлни и ярки спомени, сякаш действително преживяват спомените си. Животни с повредени или отстранени части от мозъка, са успели да си спомнят (например, оптимални начини за движение в лабиринт), дори когато увреждането на мозъка е екстензивно.


Много експерименти предоставят доказателства, които показват, че мозъкът съхранява информацията холографски (например съхранявана като изображения, съдържащи се в интерферентни модели). Марсър твърди, че не само съхраняването, но и обработката на информацията се извършва холографски в мозъка. Според него тази обработка, която всъщност създава подробен триизмерен филм, генерира потока на съзнанието, който усеща ума.


Бележка от екипа: Практиката на Фриц Шпрингмаер и Циско Уийлър доказва същото. Фриц разкрива, че всички алтернативни личности, програмирани у един Монарх-роб, живеят свой собствен живот във вътрешния свят на жертвата, където имат контакти, ходят на работа и изпълняват някои рутинни битови дейности. Вътрешните светове на Монарх-жертвите най-често представляват големи градове (като в Магьосника от Оз), замъци, големи зандани, ад, рай, острови и какво ли не, стига това да удовлетворява модела и версията на програминга за съответния Монарх-роб.



Холографската обработка се осъществява, като мозъкът действа като фазово скачващо устройство (например, фазов изход), което е вид логическа схема, в която входовете са чувствителни към фазата на продуциране на входния сигнал. Резултатът е "виртуален" сигнал като огледално изображение на квантовите излъчвания (например фотони от светлината), които всъщност се излъчват от обекта на възприятие. Мозъкът действа като информационен рецептор, използващ адаптивен резонанс със специфичен обхват от ЕМ честоти (например дължини на вълните) в неговия входен път. Получените входни сигнали са изображение на външния обект, който резонира с подобни виртуални сигнали, генерирани от мозъка (output). Това създава резонансно състояние, което може да се интерпретира като постоянна вълна между обекта и мозъка. Входният сигнал е наистина квантовият спектър на излъчванията на обекта, който се възприема.


Подобно на цялата холографска обработка, асоциативният модел, който се създава, улеснява извличането на информация в резонантен цикъл, използвайки припокриващите се референтни сигнали на квантовите излъчвания от външния обект. Това дава възможност на възприемащия мозък да извършва схематична / шаблонна класификация и да разпознава резониращите сигнали. Този процес на резонанс се нарича фазов скачващ адаптивен резонанс (Phase Conjugate Adaptive Resonance) (PCAR). Ние вярваме, че PCAR е основата за най-фундаменталното ниво на възприятие във всички живи организми в еволюционното дърво на живота (Mitchell 2001). Като пример вземете прилепите, делфините, китовете, които използват сонара, за да изпращат сигнали и да получават отговор, за да намерят нещо. PCAR е мозъчният аналог на този процес.


Един от най-важните аспекти на лазерната холограма е, че тя показва разпределителното свойство. Това означава, че дори малка част от цялостен холографски запис съдържа целия запис на записаното изображение, но с по-малка разделителна способност при реконструкция. Фигура 2 е действителна квантова холограма или модел на вълновия интерферентен модел (wave interference pattern) на мозъка на пациент върху фотографска плака. Лявата колона, обозначена с "А", представлява полученият модел на интерференция, а в дясната колона с надпис "B" се показва съответното тримерно изображение на мозъка. Тези изображения са създадени чрез типична машина за магнитно резонансно изображение (MRI), подобна на тази, използвана в медицинската диагностика. В лявата колона (означена с "А") в средния и долния ред на снимките, външната страна и съответно вътрешността на интерферентен модел, показан в А (горния ред), са премахнати, за да се покаже намалената разделителна способност на В в сравнение с B (горе), за да илюстрира холографския характер на А.



Квантовата холография, подобно на квантовата емисия от сложна материя, например био-материя, носи информация за целия организъм. Проучването на стволови клетки подкрепя тази концепция. Фактът, че живите клетки в който и да е организъм се развиват и растат от по-прости стволови клетки, предполага квантово заплитане в организма и неговите съставни части, посредством мигновен обмен на информация чрез PCAR. По този начин определена информация за целия организъм се съдържа в квантовите излъчвания от неговите части.

Още от създаването на телескопа, астрономите бяха измъчвани от един проблем с наземните телескопи, а именно с отклоненията в телескопските изображения, причинени от блестенето на  земната флуидна атмосфера. Скорошните развития в лазерната технология и високоскоростните изчисления позволиха на астрономите да отстранят тези отклонения. Кохерентен лазерен лъч е насочен да следва същия път, към който е фокусиран телескопът. Докато лазерният лъч се отразява от блестящата атмосфера и връща обратно към приемника, фазовото забавяне на връщащия се сигнал се обработва и сравнява в реално време с референтния изпратен лъч. Това сравнение позволява на компютъра да коригира отклоненията, причинени от атмосферата. Сега можем да получаваме чисти изображнения чрез наземни телескопи, подобни на изображенията от космическият телескоп Хъбъл, който е извън земната атмосфера. Концепцията за самокоригиращи се оптични образни телескопи не е различна от описания по-горе процес на PCAR.


Бележка от екипа: Повече за конспирацията на НАСА относно телескопа Хъбъл и ниската земна орбита можете да прочетете в "Истината за телескопа Хъбъл".








PCAR-резонансът е необходим, за да може мозъкът да възприема обекти, както те действително съществуват в тримерното пространство. Ако мозъкът трябваше да разчита единствено на видимия светлинен спектър, който се отразява от външния обект и върху ретината на очите, обектът би изглеждал двуизмерен, точно както би било, ако бе направена фотографска снимка с камера. Това е в противоречие с популярното мнение, че виждаме обекти в три измерения изцяло поради бинокулярно виждане. Затварете едното си око и наблюдавайте външен обект с другото отворено око. Обектът изглежда "отвън", а не като изображение "в мозъка" поради PCAR. Това ясно дава предимство на оцеляването на организма, като му позволява да вижда точно и да намира обекти (особено хищници и храна) в тримерно пространство.


Холографската обработка не се ограничава до обработката на сензорна информация във видимия електромагнитен спектър, но също така помага на всичките пет нормални сетива. Помислете за щракване с пръсти. Звукът изглежда произхожда от мястото на пръстите в 3-D пространството, а не от точка в мозъка. Както и преди, този опит е резултат от факта, че сигналът, който носи звука към мозъка, е в резонанс с виртуалния скачен сигнал, генериран в мозъка.



Фигура 3 е илюстрация, описваща процеса на PCAR. Емисиите от обекта на внимание (например ябълката) се получават (вход) от мозъка. Мозъкът на свой ред създава "виртуални" вълни със скачена фаза (огледален образ) за идентифициране на обекта. Резултиращата стояща вълна позволява на мозъка да открие и свърже обекта в пространството. Стоящите/стационарни вълни се създават от интерференцията на двете вълни, които се движат в противоположни посоки. Спомнете си, че стоящите вълни са вълни, които не се разпространяват, а са фиксирани  и просто се движат във вертикална посока около нулевата точка на базовата линия. Тази стояща вълна създава резонансно състояние, което позволява на мозъка да обработва информацията, така че да намери обекта в триизмерно пространство.












Макс Планк, считан от мнозина за основател на квантовата теория, решава проблема за така наречената ултравиолетова катастрофа в края на 19 в. Той постулира една теория, известна сега като Постулат на Планк, че електромагнитната енергия може да бъде излъчвана или абсорбирана само в дискретни кванти, които формират основата на описанието на радиацията на абсолютното черно тяло (Black-body radiation). В крайна сметка, това беше разширено и използвано, за да се опише, как цялата материя абсорбира и отново излъчва фотони (кванти на енергия) от и в ”квантовата пяна” на полето на нулевата точка (zero point field, ZPF), която прониква в цялата материя и дори във вакуума на пространството (Haisch et al., 1997 ). Обикновено тези емисии са случаен обмен на енергия между частиците и ZPF. Въпреки това е доказано, че емисиите от сложна материя (например живи организми) показват квантова кохерентност и също така носят нелокална информация. Спомнете си, че квантовият феномен на не-локалност предполага моментално предаване на информация в пространството и времето (Darling 2005).

---

Бележка от екипа:

ZPF (полето на нулевата точка) се описва като океан от субатомни вибрации между предметите в пространството. Физиците го наричат вакуум, но го реферират като поле на нулевата точка, защото субатомарните флуктуации в полето могат да бъдат наблюдавани, дори при температатура, равна на абсолютната нула.

Абсолютно черното тяло (АЧТ) е идеализиран модел, абстракция, използвана в термодинамиката и представлява тяло в термодинамично равновесие (т.е. има изотропно излъчване), което поглъща електромагнитно излъчване в целия диапазон (всички дължини на вълната) и не отразява нищо. Това обаче не означава, че тялото не излъчва. То може да излъчва всяка дължина на вълната и визуално има цвят. Спектърът на излъчване зависи единствено от неговата температура. Слънцето, както и другите звезди, са най-добри приближения за абсолютно черни тела.



Квантовата пяна или пространствената пяна е колебание/флуктуация на пространството в много малки мащаби поради квантовата механика. Идеята е разработена от Джон Уилър през 1955 г. Въпреки че съвременната физика все още среща сериозни затруднение в дефинирането на понятието "заряд", кнатовата пяна е модел, който често се използва за обяснение и обосновка как се натрупва заряд и как зарядите съществуват в пространството (особено силно застъпена като термин в цялата литература за енергията от вакума).

---

4. Квантови излъчвания и не-локалност

Нелокалността е характерна и за макро-мащабни обекти. Нарича се "групов"  феномен (Schempp 1998 and 2008).
Като прост пример вземете посещение на свещено място за поклонение като катедралата Нотр Дам в Париж. Когато влизате в катедралата, е трудно да не усетите чувство на тишина, страхопочитание и благоговение. През вековете, безброй хора са влезли в тази величествена катедрала с тези чувства. И тези чувства са били буквално погълнати от структурата през годините чрез процеса на квантовата емисия от хората и резонанс със самите атоми и молекули на катедралните структури. Колкото по-дълго е излагането на този резонанс, толкова повече е постигната съгласуваност/кохерентност с молекулите и атомите в структурата. Тази кохерентност отново се проявява отново като излъчвания обратно в околната среда, което след това резонира с посещаващите хора (чрез клетъчния механизъм), които влизат в структурата. Резултатът е субективно чувство на тишина, страхопочитание и благоговение, което е точно това, което посетителят изпитва при влизането в катедралата. Това е друг пример за PCAR.


На Фигура 3 показахме емисиите/излъчванията от ябълката, които резонират и се абсорбират от мозъка. Обратното обаче също е вярно. Биомасата на цялото тяло също излъчва кохерентни квантови колебания (флуктуации), които се абсорбират от ябълката и следователно оказват известно влияние и върху ябълката. Сега добавете всичко останало в околната среда около ябълката и човека, което би довело до заключението, че всеки обект, в известен смисъл, има ефект върху всеки друг обект. Харесва ни или не, изглежда, че живеем във вселена на участието (“Participatory Universe”) – ние влияем върху всичко, с което взаимодействаме.


Квантовата холография (КХ) е наскоро открита характеристика на цялата физическа материя и бе доказана чрез експериментална работа с функционални магнитни резониращи изображения (fMRI). В работата си с Магнитно-резонансната томография, Шемп (Schempp) (1999) използва математически формализъм за разширяване на квантовата теория на информацията. Той утвърждава своя подход, като значително подобрява определението и специфичността на ЯМР, и в процеса открива присъщото информационно съдържание на модела на квантовата механика на емитер-абсорбатор. Тази работа предоставя модел за разбиране на обработката на информация на квантовото ниво от биологичните системи, и по-специално, как приемането и обработването на информация води до функциите на паметта, съзнанието, вниманието и намерението. Ние разширихме работата на Шемп (Schempp) и твърдим, че всички клетки на всяка биологична единица и всичките й системи от други органи, включително мозъкът, са се развили като масивна, учеща, изчислителна система. А ключовата съставка на разбирането на тази изчислителна система и нейните процеси е квантовата холограма.


Квантовите излъчвания от всяко материално същество носят не-локална информация за историята на събитията (например променяща се история за всичко, което се е случило) на квантовите състояния на излъчващата материя. Тези квантови излъчвания са във формата на електро-магнитни вълни с много различни дължини на вълните (или честоти, ако предпочитате). Информацията, свързана с тези излъчвания, се съдържа както в амплитудата, така и във фазовите връзки на излъчените вълни като интерферентни модели. Това е подобно на начина, по който информацията се съхранява в интерферентния модел на холографска плака. Тези модели на интерференция могат да носят невероятно количество информация, включително цялата пространствено-времева история на живите организми.