24 Но лъкът му запази якостта си. И мишците на ръцете му се укрепиха, Чрез ръцете на Силния Яковов, - Отгдето е пастирът, Израилевият камък,

27 И Исус каза на всичките люде: Ето тоя камък ще ни бъде за свидетел, защото той чу всичките думи, които Господ ни говори, и той ще ви бъде за свидетел, в случай, че се откажете от вашия Бог.

12 Тогава Самуил взе един камък та го постави между Масфа и Сен, и нарече го Евен-езер, като казваше: До тука ни помогна Господ.

10 Яков, прочее, излезе от Вирсавее и отиде към Харан.   
11 И, като стигна на едно място, пренощува там, защото слънцето беше залязло; и взе от мястото един камък та го тури за възглавница, и легна да спи на това място.   
12 И сънува, и ето стълба изправена на земята, чийто връх стигаше до небето; и Божиите ангели се качваха и слизаха по нея.

12 А като натегнаха ръцете му, взеха камък и подложиха на Моисея, и той седна на него; а Аарон и Ор, единият от едната страна и другият от другата, подпираха ръцете му, така щото ръцете му се подкрепяха до захождането на слънцето.

6 И хванаха царя та го въведоха при вавилонския цар в Ривла; и издадоха присъда против него, именно,   
7 заклаха синовете на Седекия пред очите му, избодоха очите на Седекия, и като го вързаха в окови заведоха го във Вавилон.

19 Господ рече за вас, остатъче Юдин: Не отивайте в Египет: познайте добре че днес засвидетелствувам на вас.

2 тогаз говори Азария Осаиевът син, и Иоанан Кариевът син, и всичките горделиви мъже, и рекоха на Иеремия: Лъжливо говориш ти: Господ Бог наш не те проводи да речеш: Не отивайте в Египет за да пришелствувате там;

4 И Иоанан Кариевът син, и всичките началници на войските, и всичките люде не послушаха гласа Господен да се населят в Юдината земя;   
5 но Иоанан Кариевът син и всичките началници на войската взеха всичкия остатък Юдин които бяха се върнали от всичките народи дето бяха се разпръснали за да пришелствуват в Юдината земя, -   
6 мъжете, и жените, и децата, и дъщерите царски, и всекиго человека когото Навузардан началникът на телохранителите бе оставил с Годолия сина на Ахикама, Сафановия син, и пророк Иеремия, и Варуха Нириевия син, -   
7 та отидоха в Египетската земя; защото не послушаха гласа Господен. И отидоха до Тафнес.

8 Тогава Господното слово дойде към Еремия в Тафнес и рече:   
9 Вземи в ръката си големи камъни, и пред очите на Юдовите мъже постилай ги с вар в тухлената постилка, която е при входа на Фараоновия дворец в Тафнес; и кажи им:   
10 Така казва Господ на Силите, Израилевият Бог: Ето, ще пратя та ще взема слугата Си вавилонския цар Навуходоносора, и ще поставя престола му върху тия камъни, които постлах, и той ще разпъне царския си шатър върху тях.

Еремия и разрушаването на Йерусалим на Рембранд

17 И вавилонският цар постави чичо му Матания цар вместо него, като промени името му на Седекия.

1 И тъй, в деветата, година на Седекиевото царуване, в десетия месец, на десетия ден от месеца, вавилонският цар Навуходоносор дойде, той и цялата му войска, против Ерусалим, и като разположи стана си против него, издигнаха укрепления наоколо против него;

18 Седекия бе двадесет и една година на възраст, когато се възцари, и царува единадесет години в Ерусалим;

2 и градът бе обсаждан до единадесетата година на цар Седекия.

7 заклаха синовете на Седекия пред очите му, избодоха очите на Седекия, и като го вързаха в окови заведоха го във Вавилон.

Детето ще запита: „Какво се разказва в приказката за света?“ А възрастният човек ще недоумява: „Накъде ще тръгне светът? Как ще свърши той и ще разберем ли, докато сме живи, за какво става дума?“
Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме — тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: „Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?“

Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.

— Дай няколко имена — отчаяно се примоли Адам.
— От Библията ли?
— Откъдето и да е.
— Чакай тогава. От всичкия народ, който е потеглил от Египет, само двама са стигнали до Обетованата земя. Не искаш ли техните имена? Като символ.
— Кои бяха те?
— Кейлъб и Джошуа.
— Джошуа е бил войник, пълководец. Не обичам генерали.
— Добре, но Кейлъб е бил нещо като капитан.
— Значи не е генерал. Мен Кейлъб ми харесва… Кейлъб Траск…
Едното от децата се пробуди и тозчас заскимтя.
— Ти го повика по име! — рече Самуел. — Джошуа не ти допада, но Кейлъб сам се обади. Умник! По-тъмният! Виж, и другият се е събудил. Аз например винаги съм харесвал името Арон, само че той не успял да стигне Обетованата земя. — Почти радостно, разплака се и второто близначе.
— По-добре не може да бъде — каза Адам. Изведнъж Самуел се разсмя.
— За две минути — каза той — и след цял водопад от думи. Кейлъб и Арон, сега вече вие сте хора, членове на човешкото братство и вече имате право на проклятие.
Ли взе близнаците в ръце.
— Запомнихте ли ги? — попита той.
— Разбира се — рече Адам, — този е Кейлъб, а този Арон.
В припадащия здрач Ли понесе разплаканите момченца към къщата.
— Вчера не можех да ги различавам — каза Адам. — Арон и Кейлъб.
— Благодари се на добрия Бог, че търпеливата ни мисъл даде плод — поде Самуел. — Лайза щеше да предпочете Джошуа. Тя много обича да чете за срутените стени на Йерихон. Но и Арон й харесва, тъй че, надявам се, всичко е наред. Отивам да впрегна.
Адам го придружи до навеса.
— Радвам се, че дойде — каза той. — Камък ми падна.

Китаецът посегна към врата си и се усмихна.
— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?
— Идва и заминава — рече Самуел.
— Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?
— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.
— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.
Самуел кимна:
— Но децата му не го изпълняват докрай.
Ли отпи от кафето си.
— Тогава взех Американската стандартна Библия. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!“ Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?
Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.
— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!
— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?
— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?
— Да. С нея говоря по-добре.
— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?
— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.
Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:
— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.
Самуел опъна една глътка.
— Искам да знам защо ти е толкова интересно.
— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.
— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?
— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.
— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?
— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.
— Чувал съм — каза Самуел.
— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни[4] заради заробени момичета?
— Нещо подобно.
— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.
— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.
— А ти? — попита Самуел.
— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.
— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?
Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.
— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябва“ обещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?
— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.
— Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.
— Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.
— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.
— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.
— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.

Затова немците дълбоко ги терзае комплекс за малоценност, който се опитват да компенсират чрез мания за величие: «Am deutschen Wesen soil die Welt genesen[5]» – макар и те да не се чувстват удобно в собствената си кожа! Това е типично за юношеската психика, която се проявява не само в прекаленото разпространение на хомосексуализма, но и в липса на образа на anima в немската литература (велико изключение е Гьоте).

Това се вижда и в немската сантименталност и «Gemiitlichkeit» (уют, приятност), които в действителност  по своята същност не са нищо друго освен жестокосърдечие, безчувственост и бездушие. Всички обвинения в бездушие и бруталност, с които немската пропаганда нападаше руснаците, се отнасят за самите немци; речите на Гьобелс не са нищо друго освен проектирана немска психология върху врага.

…without a subject, nothing at all would exist to confront objects, and to imagine them, as such. True, this implies that every object, everything “objective” — in being merely objectivized by the subject – is the most subjective thing possible.

It is now about four years ago that I got the notion of wanting to try my luck as an author. I remember it quite clearly; it was on a Sunday, yes, that’s it, a Sunday afternoon. I was seated as usual, out-of-doors at the cafe in the Fredricksberg Garden. I had been a student for half a score of years. Although never lazy, all my activity nevertheless was like a glittering inactivity, a kind of occupation for which I still have a great partiality, and for which perhaps I even have a little genius. I read much, spent the remainder of the day idling and thinking, but that was all it came to.
So there I sat and smoked my cigar until I lapsed into thought. Among other thoughts I remember these: “You are going on,” I said to myself, “to become an old man, without being anything, and without really undertaking to do anything. On the other hand, wherever you look about you, in literature and in life, you see the celebrated names and figures, the precious and much heralded men who are coming into prominence and are much talked about, the many benefactors of the age who know how to benefit mankind by making life easier and easier, some by railways, others by omnibuses and steamboats, others by the telegraph, others by easily apprehended compendiums and short recitals of everything worth knowing, and finally the true benefactors of the age who make spiritual existence in virtue of thought easier and easier, yet more and more significant. And what are you doing?” Here my soliloquy was interrupted, for my cigar was smoked out and a new one had to be lit. So I smoked again, and then suddenly this thought flashed through my mind, “You must do something, but inasmuch as with your limited capacities it will be impossible to make anything easier than it has become, you must, with the same humanitarian enthusiasm as the others, undertake to make something harder.” This notion pleased me immensely, and at the same time it flattered me to think that I, like the rest of them, would be loved and esteemed by the whole community. For when all combine in every way to make everything easier, there remains only one possible danger, namely, that the ease becomes altogether too great; then there is only one want left, though it is not yet a felt want, when people will want difficulty. Out of love for mankind, and out of despair at my embarrassing situation, seeing that I had accomplished nothing and was unable to make anything easier than it had already been made, and moved by a genuine interest in those who make everything easy, I conceived it as my task to create difficulties everywhere.

Сьорен Киркегор: Concluding Unscientific Postscript

“Още преди около четири години ми се искаше да изпробвам късмета си като автор. Спомням си го съвсем ясно; беше в неделя, да, точно така, в неделя следобед. Бях седнал както обикновено, отвън в кафенето в градината на Фредриксбърг. Бях студент в продължение на 10 години. Въпреки че никога не бях мързелив, цялата ми дейност беше все пак като блестяща неактивност, един вид занимание, към което все още съм много присрастен и за което може би дори имам талант. Почетох и прекарах остатъка от деня в безделничене и мислене.


Седях си и си пуших пурата си и се бях замислил. Наред с другите мисли си спомням тези: „Продължаваш“, казах си аз, „да остаряваш, без да бъдеш нещо, и без наистина да се ангажираш с нещо. От друга страна, накъдето и да погледнеш около теб, в литературата и в живота, виждаш прочутите имена и фигури, любими и приветствани мъже, които стават знаменитости и за които се говори много, за многото благодетели на епохата, които знаят, как да помогнат на човечеството, като правят живота все по-лесен и по-лесен, някои – чрез железниците, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, ... И какво правиш ти? ”Моят монолог бе прекъснат, защото пурата ми беше накрая и трябваше да се запаля нова. Така че запалих отново, и тогава изведнъж следната мисъл пробяга през ума ми: “Трябва да направиш нещо, но тъй като с твоите ограничени възможности ще бъде невъзможно да направиш нещо още по-лесно, отколкото е в момента, трябва, със същия хуманитарен ентусиазъм като на другите да вземеш да направиш нещо по-трудно.” Тази идея ми хареса изключително много и в същото време ми хареса да мисля, че аз, както и останалите, ще бъда обичан и ценен от цялата общност. Защото, когато всички се обединяват, за да направят нещата по-лесни, остава само една възможна опасност, а именно, че лекотата става прекалено голяма; тогава остава само едно нещо, което все още не е усетено желание – хората ще искат трудности. От любов към човечеството и от отчаяние от срамната ми ситуация, като видях, че не съм постигнал нищо и не мога да направя нищо по-добро от това, което вече е направено, и задвижен от искрен интерес към онези, които правят всичко по-лесно, възприех като моя задача да създавам трудности навсякъде.”


Бел.прев. Киркегор е бил просто гениален!


Хората често говорят за щастието, за т.нар. позитивна психология. Питърсън не е фен на позитивната психология. Защото щастието представлява екстравагантност минус невротизъм. И това го знаем от най-малко 15 години. Не ни трябваше да правим много шум от това цялото чудо.


Ако поставите мишки в една относително скучна ситуация и им дадете свободен достъп до кокаин, те просто ще се друсат, докато умрат. В нормална среда, мишките не правят така, но напълно отегчените мишки, които са по някакъв начин изолирани, правят точно това. Преставят да правят секс, преставят да се хранят и са само на кокаин. Мисля, че продължават да пият вода.


Ако инжектирате електрод в мозъка им, в хипоталамуса, в частта, която е свързана с усещането за възнаграждение, който е източникът на допамин, и го настроите така, че при натискане на определен бутон от мишката, се стимулира този център, мишките ще стоят там и просто ще натискат неистово бутона.


Въпросът е ... ще позволите ли да направят същото с вас, както с мишките?
Сигурно не, нали?


Имайте предвид, че кокаинът е изключително мощен генератор на позитивни емоции. Кокаинът е много мощен психомоторен стимулант. Защо да не правим това през цялото време? Точно това пита Олдъс Хъксли в Прекрасният Нов Свят. Получаваш всичко, което искаш. Вземи дрога, която да те поддържа спокоен, щастлив и издръжлив. Перфектно!


Това ли искате? А какво искате?


Виждали ли сте ето тази статуя:

There is a view of life which holds that where the crowd is, the truth is also, that it is a need in truth itself, that it must have the crowd on its side. There is another view of life; which holds that wherever the crowd is, there is untruth, so that, for a moment to carry the matter out to its farthest conclusion, even if every individual possessed the truth in private, yet if they came together into a crowd (so that "the crowd" received any decisive, voting, noisy, audible importance), untruth would at once be let in.
For "the crowd" is untruth. Eternally, godly, christianly what Paul says is valid: "only one receives the prize," [I Cor. 9:24] not by way of comparison, for in the comparison "the others" are still present. That is to say, everyone can be that one, with God's help - but only one receives the prize; again, that is to say, everyone should cautiously have dealings with "the others," and essentially only talk with God and with himself - for only one receives the prize; again, that is to say, the human being is in kinship with, or to be a human is to be in kinship with the divinity. The worldly, temporal, busy, socially-friendly person says this: "How unreasonable, that only one should receive the prize, it is far more probable that several combined receive the prize; and if we become many, then it becomes more certain and also easier for each individually." Certainly, it is far more probable; and it is also true in relation to all earthly and sensuous prizes; and it becomes the only truth, if it is allowed to rule, for this point of view abolishes both God and the eternal and "the human being's" kinship with the divinity; it abolishes it or changes it into a fable, and sets the modern (as a matter of fact, the old heathen) in its place, so that to be a human being is like being a specimen which belongs to a race gifted with reason, so that the race, the species, is higher than the individual, or so that there are only specimens, not individuals. But the eternal, which vaults high over the temporal, quiet as the night sky, and God in heaven, who from this exalted state of bliss, without becoming the least bit dizzy, looks out over these innumerable millions and knows each single individual; he, the great examiner, he says: only one receives the prize.

A traveler who had seen many countries, peoples and several of the earth’s continents was asked what attribute he had found in men everywhere. He said: “They have a propensity for laziness.” To others, it seems that he should have said: “They are all fearful. They hide themselves behind customs and opinions.” In his heart every man knows quite well that, being unique, he will be in the world only once and that there will be no second chance for his oneness to coalesce from the strangely variegated assortment that he is: he knows it but hides it like a bad conscience – why? From fear of his neighbor, who demands conformity and cloaks himself with it. But what is it that forces the individual to fear his neighbor, to think and act like a member of a herd, and to have no joy in himself? Modesty, perhaps, in a few rare cases. For the majority it is idleness, inertia, in short that propensity for laziness of which the traveler spoke. He is right: men are even lazier than they are fearful.