Apocryphal Academy

СЕКЦИЯ БИБЛИОТЕКА => БИБЛИОТЕКА => Темата е започната от: λ в Декември 02, 2019, 12:45:05 pm

Титла: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 02, 2019, 12:45:05 pm
Радвам се да оповестя, че екипът на Апокрифна Академия се захваща с една от по-важните личности в информационното пространство, която отдавна трябваше да отразим тук - Вим Хоф "Леденият човек" :)

Напълно в синхрон с мисията на АА да съставя архив от истински енергийни практики, които ангажират единството на ума-тялото-духа и водят до истински, проверими и доказуеми резултати, Вим Хоф може да запознае читателя с природата на естествените енерго-взаимоотношения на съществото ни и да ни помогне да се научим на така наречения "Метод на Вим Хоф".

Цитат
Методът на Вим Хоф включва упражнения за дълбоко дишане, медитация и постепенно излагане на студ и леден душ. Резултатите от проучванията до момента сочат, че методът би могъл да окаже ефект върху сърдечно-съдовата система, автономната нервна система, повишаване на енергийните нива и т.н.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%BC_%D0%A5%D0%BE%D1%84 (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%BC_%D0%A5%D0%BE%D1%84)

Българската уикипедия както винаги е по-малко от постна, но Библиотеката ни тепърва ще приветства уникалната личност и постиженията на Вим Хоф.

Благодарение на наш верен читател от години, който е решил да се присъедини към екипа на Апокрифна Академия със своя доброволно дарен труд, надявам се че и вие се радвате заедно с мен да започнем с биографията на Вим :) Признателен съм на нашия благодетел, пожелал да запази анонимност в своя личен превод на тази биография, в което аз съм просто редактор.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 02, 2019, 01:00:30 pm
Да станеш Леденият човек

Преодоляване на ограниченията


(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/12/img_4511-e1539619826523.jpg)


Вим Хоф (Wim Hof)
и Джъстин Розалес (Justin Rosales)

https://radioman.files.wordpress.com/2009/01/becoming-the-iceman-pushing-past-perceived-limits-wim-hof.pdf (https://radioman.files.wordpress.com/2009/01/becoming-the-iceman-pushing-past-perceived-limits-wim-hof.pdf)





Съдържание:

Предговор (#post_link0)
Глава 1: Да разчупиш леда (#post_link1)
Глава 2: Философия – Любовта към знанието (#post_link2)
Глава 3: Пътят към Дакар (#post_link3)
Глава 4: Състояние на Съзнанието (#post_link4)
Глава 5: Израстване (#post_link5)
Глава 6: В търсене на себе си (#post_link6)
Глава 7: Suomenlainen sisu - Финландската сила (#post_link7)
Глава 8: Супер сили (#post_link8)
Глава 9: El Gloces – каньон в испанските Пиренеи (#post_link9)
Глава 10: Страх (#post_link10)
Глава 11: Лагерът Judson (#post_link11)
Глава 12: Полумаратон в Лапландия (#post_link12)
Глава 13: Измръзване (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4460#msg4460)
Глава 14: Кой е Леденият човек? (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4637#msg4637)
Глава 15: Еверест (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4765#msg4765)
Глава 16: Калифорния (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4808#msg4808)
Глава 17: САЩ (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4873#msg4873)
Глава 18: Колибата (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4933#msg4933)
Глава 19: Килиманджаро (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4934#msg4934)
Глава 20: Здравей, Леден човек (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4985#msg4985)
Глава 21: Маратон отвъд Полярния кръг (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4988#msg4988)
Глава 22: Хм… как мога да тренирам? (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4990#msg4990)
Глава 23: Контролирани тренировки (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4992#msg4992)
Глава 24: Проучване (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4993#msg4993)
Глава 25: Поканата (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4994#msg4994)
Глава 26: Семинари (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4998#msg4998)
Глава 27: Търпение (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg4999#msg4999)
Глава 28: Тексел (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5003#msg5003)
Глава 29: Почти там… (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5061#msg5061)
Глава 30: Добре дошли в Полша (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5356#msg5356)
Глава 31: Завръщане вкъщи (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5375#msg5375)
Глава 32: Експериментът с ендотоксин – велика борба (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5376#msg5376)
Глава 33: Експериментът Вятърен тунел (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5386#msg5386)
Глава 34: Подготовка за Монблан (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5395#msg5395)
Глава 35: Здравей… Испания? (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5426#msg5426)
Глава 36: Испанските Пиренеи (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5427#msg5427)
Глава 37: Завръщане обнадежден в Америка (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5437#msg5437)
Глава 38: Лекции от Леденият човек (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5438#msg5438)
Глава 39: Нова Година (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5467#msg5467)
Глава 40: Сила и Чест (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5468#msg5468)
Глава 41: Финландия (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5469#msg5469)
Глава 42: Нови приключения (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5500#msg5500)
Глава 43: Последна глава (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5501#msg5501)
Глава 44: Въведение в методите (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5502#msg5502)
Глава 45: Методът на Вим (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5503#msg5503)
Глава 46: Четирите фази на студа (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=476.msg5504#msg5504)
Глава 47: Методът на Джъстин



Няколко встъпителни бележки от преводача


Кои са авторите на тази книга:


Вим Хоф (http://nauka.offnews.bg/news/a_3/a_30025.html?preview=ok), понастоящем на 60 години.


Страницата му в Уикипедия: https://en.wikipedia.org/wiki/Wim_Hof (https://en.wikipedia.org/wiki/Wim_Hof)


Джъстин Розалес е негов последовател, описващ на следващите страници преживяванията, които е имал благодарение личните си търсения, методът на Вим Хоф, кореспонденцията и срещата с него, както и изводите, до които е достигнал…

На няколко места в книгата, директно или не, са изказани предупреждения към желаещите да практикуват подобен вид тренировки. На свой ред и аз се включвам със съвет внимателно да се проучи теорията и не се поемат неоправдани рискове.

Историята на Джъстин Розалес е ценна както с разказът какво точно представлява едно подобно приключение по пътя към себеусъвършенстване, така и с общовалидните заключения, които читателят би могъл да вземе предвид и без да практикува конкретните
техники.

Книгата „Методът на Леденият човек” е издадена вече и на български език. „Да станеш Леденият човек” (която е различна книга) не е, и се явява обект на предстоящия превод, който ще e съвсем любителски във всеки един смисъл и с произтичащите от това резултати. Ще бъде положено maximum effort (копирайт Deadpool ;) ) в свободен стил, но в случай, че резултатът не задоволява нечии изисквания, читателят може да се обърне към оригиналът и/или направи на свой ред книгата достояние на аудиторята на този сайт. Всички изображения са сложени от мен. Бележките ми към първоначалния текст са с различен шрифт. Приятно четене! :)

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 03, 2019, 08:03:34 am
Предговор
(б.пр.: Вероятно написан от Брук Робинсън)

„Да станеш Леденият човек” е проект, вдъхновен от Вим и Джъстин, който цели да покаже на света, че всеки може да придобие способността да стане Леден мъж или Ледена жена. Както и че умението на Вим да контролира телесната си температура не е генетичен дефект, а такова, което всеки може да развие.

Много поколения са научени да се страхуват от студа:
„Не си забравяй якето! Не искаш да получиш хипотермия, нали?”
„Сложи си ръкавиците, преди да ти измръзнат ръцете!”

Разбира се, има последствия от излагането на екстремно ниски температури, но с подходящото разбиране всеки може да използва студа като естествен учител.

Може би вече сте виждали Вим по телевизията - с боси крака в снега или плуващ в ледено-студени води. Докато прави тези невероятни подвизи, той не се притеснява колко е студено, а се наслаждава на себе си.

Както е с всеки нов инструмент, който трябва да разберете как работи, преди да го ползвате ефикасно, така е и със студа. Вим е олицетворение на това какво се случва, ако някой тренира тялото си по този начин.

Може да попитате: „Как можеш да докажеш, че всеки може да научи това умение?” Радваме се, че попитахте…

Преди есента на 2009 г. Джъстин Розалес няма какъвто и да било опит със студа. Тогава е студент в университета в Пенсилвания. След като приятел на Джъстин – Джарет, му показа едно от видеата на Вим в YouTube, двамата стават изключително заинтригувани да разберат повече за тези му способности. Искат да видят дали е възможно за всеки да се научи. И си помислят: „Защо не пробваме върху себе си?”

През пролетта на 2010 г., след като разговарят няколко месеца чрез имейли с Вим, той кани Джъстин да посети работен семинар в Полша за десет дни. Тъй като е работил доста време като мияч на съдове Джъстин има възможност да си плати пътуването до Полша и да научи техниката на Леденият човек.

След много тренировки и безброй опити със студа, Джъстин започва бавно да се адаптира. Дължината на времето, през което може да бъде изложен на студ, нараства драматично. Той бързо разбира, че техниката за издържане на студено наистина може да бъде използвана от всеки. Книгата разказва историята на пътешествието на Вим и Джъстин.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 04, 2019, 08:28:16 pm
Б.пр.: В случай, че в заглавието не е отбелязано изрично името на втория съавтор на книгата – Джъстин Розалес, главите са писани от Вим Хоф.




(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/12/wimhoficeburg50.jpg)
изображението не е част от оригиналната книга


Глава 1
Да разчупиш леда
„Просто го направи! Веднага!” Това казвам винаги.



Стигнах до етап в живота си, когато най-накрая мога да кажа: „Направих го!” Сега е времето да пиша за своите преживявания. Цял живот съм бил първооткривател и е най-добре да споделя мъдростта си със света.

Страхът и доверието са компоненти на човешката психика.

Макар че може пътеката да включва изкачване на стръмни планини, не използвам никакви спомагателни инструменти, единствено съзнанието си. (б.пр.: в превода ум и съзнание са ползвани като синоними на английската дума mind)

Преди много години живеех в испанските Пиренеи и изкарвах пари като каньонинг-инструктор.

Б.пр.: Каньонинг – преодоляване на каньони без помощта на плавателни средства, посредством различни техники за преодоляване на сложен водно-скалист терен: скално катерене, спускане с въже, гмуркане, плуване.

Красивите заобикалящи ме каньони са направени, когато водата е изкопала природни врати в масивните планини на испанските Пиренеи.
За да изследваш каньоните безопасно са необходими въжета, водонепропускливи кофи, раници и жажда за приключения. Това са есенциални неща, нужни за сигурното насочване на хора през лабиринти от стръмни скали.

Чувството е винаги приятно след напрегнат ден в каньоните, просто защото трябва да се съобразиш с изискванията на природата. Болящите мускули са признаци на подобен ден на работното ми място.

Когато пътуваш през каньоните, е важно да останеш центриран и с вътрешен фокус. Не се безпокой за страха, прегърни го. Центрирането, вместо прекаленото мислене, създава психологически процес, който засяга едновременно тялото и ума. Ако си центриран, световъртежът е овладян и всяко спускане те учи как да вярваш на екипировката и себе си. 
Идва момент когато световъртежът не е нищо повече от математически проблем вътре в ума. Веднъж след като знаеш доказателството, можеш да достигнеш решението с практика. Правейки това, получаваш контрол над ума и над разбирането на собствените ограничения. Ползвайки тази спокойна гледна точка, всеки може да започне да се радва на величието на природните забележителности по време на спускането си. Това е моментът, на който се наслаждават най-много хора, идващи на Пиренеите.

Познавам пътеките през планината както дете познава най-краткия и хубав път към любимо място. По време на нашите експедиции посочвам флората, фауната и географските структури на Пиренеите. По някакъв начин това успокоява хората, които водя, защото им дава разбиране на опита ми и надявам се – още причини да ми се доверят.
Когато най-накрая достигнем до горната част на каньона, по фокус, концентрация и сила, последователите ми ще започнат да чувстват вътре в себе си страх. Това е времето, в което им обяснявам, че пътуването е за превъзмогването на страха и ставането по-силен.

Гледката в планините разкрива много красиви монолити, сякаш изваяни от огромен скулптор. По мое мнение един от тях изпъква над останалите: El Huso (Вретеното). Наподобява някоя от каменните глави на Великденския остров. Мистериозността му привлича вниманието ми като магнит.


(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/12/external-content.duckduckgo.com_.jpg)

Б.пр.: Потърсих изображения на въпросната скала и може би става дума за ето тази.


Един ден, пътувайки сам през Пиренеите, реших да изследвам този бегемот (б.пр.: митичен звяр). Скалата ставаше все по-голяма и по-голяма, докато се приближавах. Докосвайки я от всички страни, изчислих височината й и възможните маршрути за изкачване. И тогава реших, че скоро ще се справя с това величествено създание, като предприема изкачване без въжета и предпазни мерки. Страхът и доверието ми започнаха да инициират ирационалните си вярвания на предсмъртна реалност. Тялото ми се стегна при мисълта за падане. Сега не бе времето за катерене.

Спускайки се обратно по пътя, по който дойдох, обмислях как да подходя към изкачването. Отидох дълбоко в себе си и почувствах решимостта ми да расте и става по-силна. Не казах на никого за плана си да изкача мистериозната скала. Това бе моето предизвикателство и се надявах да ми помогне да погледна по-дълбоко в душата си.

Започнах да тренирам тялото си, правейки лицеви опори на върховете на пръстите, набирания по същия начин и да медитирам върху едничката мисъл за изкачване. 
Тогава започнаха кошмарите. Сънувах, че изкачвах El Huso и съм контролиран от страх. Това бе непосилно чувство на безсилие, невъзможно за преодоляване.

Страхът не си отива сам. Трябва да се срещнеш с него, да го оформиш, тогава да се научиш да го контролираш в неговата собствена ирационална реалност. Всяко човешко същество има силата да направи точно това. Да отидеш дълбоко в себе си и да се конфронтираш с вътрешното си същество, е могъщо действие. Отиването надълбоко и развиването на силна воля е единствения начин.

Продължих да тренирам още дни, визуализирах катеренето, концентриран върху вътрешния глад. Развих целеустременост, която знаех, че само ще става по-силна. Кошмарите скоро започнаха да избледняват, казвайки ми, че почти е време да се изкачвам.
В деня, в който те спряха, осъзнах че страхът си е отишъл и е заменен с вярата ми. Вярата е необходим елемент за победа над страха. Отидох до мястото, където се намира El Huso и погледнах достойния си противник за последен път. И тогава разбрах, че съм забравил обувките си за катерене, само че вече нямаше връщане назад!

Изпразних си ума и просто тръгнах. Важно е да бъдеш ментално готов преди започването. Да бъдеш зле подготвен или неуверен в нещо толкова опасно може да доведе до сериозно нараняване. Когато започнах да се изкачвам, почувствах усещане за лекота в себе си.  Имах мощен захват в ръцете си и нямаше тревожни мисли, които да ме задържат. „Просто го направи.” си помислих. Тишина и празнота помогнаха в овладяването на страха. Тези елементи са също присъстващи в медитацията. В известен смисъл това бе собствената ми форма на медитация.

След като достигнах върха, почувствах вълна на себеуважение и вълнение! Изкачвах се и слизах още няколко пъти. Чувствах се като дете и El Huso бе игралната ми площадка.

Няколко години по-късно с фотографа ми Хени Бугърт (Henny Boogert) пътувахме до Пиренеите, за да направим няколко самостоятелни снимки на открито за списание. Отидохме обратно до El Huso и Хени направи много снимки докато се катерех без спомагателни въжета или оборудване. Въпреки хубавите снимки го попитах дали мисли, че нещо може да бъде направено по-добре. Той спомена, че осветлението е лошо и снимките са по-тъмни, отколкото би искал. Така че казах: „Тогава утре ще го изкача!”

На следващата сутрин се върнахме и се приготвих както го бях сторил и преди. След като се покатерих малко и достигнах височина, която определено щеше да ме убие, ако падна, получих спазъм в десния си прасец! Оказах се неподвижен, тъй като болката бързо стана смазваща. Наистина не можех да направя друго за да спася живота си, освен да се държа за скалата. Опитах се да разклатя крака си, но нямаше място, само няколко сантиметра.

Нямах място за грешка, в противен случай щях бързо да срещна смъртта си. Бях на ръба да загубя контрол и всяка грешка можеше да е фатална.

Останал без варианти, опитах нещо ново. Пробвах се да мисля, че схващането си е отишло. Представих си пулсиращата част от крака и започнах да разхлабвам тази област в съзнанието си. Достатъчно скоро мускулите в крака ми започнаха да се отпускат. За първи път осъзнах, че мога съзнателно да изгоня мускулна крампа. Вярвам че това бе директен резултат от това, че познавах своето тяло със съзнанието си.

Това преживяване ме накара да осъзная, че превъзмогването на страха, чрез доверието в тялото и ума, могат да увеличат потенциала за успех, дотогава докато просто го направиш.

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 04, 2019, 08:50:45 pm
(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/12/snow-footprints11.jpg)
изображението не е част от оригиналната книга



Глава 2
Философия – Любовта към знанието


Когато бях на тринайсет, прекарах есенната си ваканция, четейки книга за Философията. Това бе книга с мистериозни концепции, които се надявах скоро да разбера. Знаех, че текстът съдържа ценност, поради което посветих времето си и се отделих от света, за да придобия по-добро разбиране.
Психологическата терминология породи любознателния ми ум и ми създаде стремеж към философията на заобикалящия ме свят. Именно тогава започнах да го виждам в различна светлина. Изведнъж поисках да науча всичко за различните култури, традиции и нови езици.

Кандидатствах за паспорт веднага, след като бях на необходимата възраст и се развълнувах, когато най-накрая го получих. Опаковах си ярко оранжевата раница и с палци горе, пътувах на автостоп до Мароко.
Докато минавах през Белгия, си помислих, че би било полезно да науча няколко привличащи вниманието фрази, които да ми помогнат да оцелея. Знаех френски от училище, но това не бе достатъчно, за да се справя. За щастие хората, които срещнах, докато пътувах, имаха желанието да ме научат на няколко важни фрази, като:

„В Париж ли отивате?”
„Благодаря.”
„Къде е банята?”
„Къде съм?”

Използвайки този метод, научих френски прогресивно. По-късно в живота си научих много други езици чрез подобни методи, като испански, португалски, италиански, японски, санскрит (с учител) и полски. Научих също и германски, живеейки на километър от границата на Германия. Холандският (б.пр.: от октомври т.г. може би е по-уместно да се каже нидерланският), обаче е моят роден език.

Стигнах до разбирането, че ако искаш да научиш нещо достатъчно силно, ще намериш начин това да се случи. Притежаването на волята да търсиш и да успееш е много важна.
Въпреки че научих много езици, все още имах усещането, че нещо липсва. По време на юношеството си станах много любознателен. Знаех за великите философи, визионери, традиции, култури и езотерични дисциплини, въпреки това нещо все още отсъстваше.
Вярвам че заинтригуваният ум винаги намира, каквото търси. Това е ирационалното любопитство, което в крайна сметка винаги попада на отговора.

Открих своя отговор на седемнадесет годишна възраст през декември. Бях си вкъщи, мислейки за тази празнота/липса в себе си, когато изведнъж забелязах снега навън. Докато снежинките покриваха многоцветната природа с красиво бяло одеяло, внезапно изпитах топло чувство.

Гледах, докато снегът се сгъстяваше над земята. Приветствах бялата пустиня, когато той започна да вали по-тежко. Нуждаех се да изляза навън в него. И така, след като си сложих обувки и облякох дебело яке, излязох.
Онзи хрупкав звук от стъпките по новия слой сняг изпълни ушите ми, подобно на начина, по който преди това снегът промени облика на земята. Имаше интимност и вид мистицизъм, насищащ хладния въздух. Няколко деца се търкаляха наблизо в снега, борейки се помежду си. Този момент извика в мен спомен за миналото.

(Б.пр.: В книгата следва текст с наклонен шрифт, който предизвика известно недоумение, поради несъответствия в хронологията. Предполагам - добавени са от Вим Хоф и вмъкнати в последствие в основния текст или става дума за някаква грешка.)

Когато падна първия сняг три години преди това преживяване (б.пр.: написването на книгата може би?) имах подобна спешност да изляза навън в снега. Свалих си обувките и започнах да се разхождам в близкия парк със съпругата и сина си.
След около час разходка Ной (Noah) - синът ми, направи снежна топка, която държеше до себе си. Жена ми и аз се смеехме, и говорехме колко се възхищаваме на новопокрития Амстердам.
Върнахме се вкъщи след около час. Отидох да сваля якето на сина си и видях, че още държи снежната топка в ръцете си! Каза ми, че е искал да я сложи във фризера и я съхрани. Както повечето деца и той иска нещата да бъдат вечни. Така че му позволихме да оцени спомена, като запази снежната топка във фризера. Станах любопитен как е успял да задържи студената топка толкова време, без да се оплаче от болка. Помолих Ной да ми покаже ръцете си, за да видя има ли някакво увреждане. За моя изненада, ръцете му изобщо не бяха студени. Всъщност бяха невероятно топли! Никога няма да забравя първия опит на сина ми със студа.


Както и да е, стоях там на покритото със сняг пасище, когато почувствах ирационална нужда да си сваля чорапите и обувките. Вече бос, станах странно осъзнат, че снегът не е студен, а мек. Отсъстваше болка. Вместо това почувствах голяма радост и сила.
Концептуалното ми същество бе смутено. Скитах се с часове из снега, поемайки необятната белота. Тя ме вдъхновяваше.
Когато нещо ме докосне по такъв начин, не чувствам отказ, ограничения… просто по-голямо усещане за съществуване. Това е есенцията на медитацията – когато мислите не са съзнателно задвижвани.
Този момент оказа монументално въздействие в моя живот. Изживяването промени начина, по който мислех за студа. По онова време не можех да разбера как, но се промени начина, по който го възприемах. Той беше моят нов приятел.

За мен, разширяващото се съзнание е пътеката към истинско знание. Материалът, научен от книгите, в крайна сметка води до разширяващо се съзнание. Това преживяване най-накрая утоли жаждата ми за знание. Почувствах вътрешен мир и умът ми бе неподвижен.
Всеки ще преживее тези моменти в някакво време от неговия или нейния живот. Убеден съм, че тези моменти са предназначени да ни покажат, че животът съдържа много повече от простото удовлетворяване на желанията.

По някое време след това пътувах 200 км на север към Амстердам, космополитният град. Исках да срещна свежи, нови съзнания. Надявах се да се запозная с поети, писатели, художници, най-добрите учители по йога, карате експерти и т.н.
Жаждата за знание продължи да расте в мен и Амстердам не успя да я оправи. Нямах идея как да се справя с нея. Бързо станах летаргичен. Тогава започнах да мисля за предизвикателства. Исках да се чувствам по-продуктивен. И ми дойде идея. Ще пътувам от Амстердам до Дакар, Сенегал на велосипеди с брат ми Андре. Хрумването имаше потенциал да счупи рутината и същевременно бе достатъчно мощно, за да ме изправи на крака. Бях намерил надежда.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 04, 2019, 10:13:00 pm
Глава 3
Пътят към Дакар


Амстердам е град с много пътища. Построен е върху блато преди 700 години, намира се на 25 км от Северно море. Тъй като е в съседство с множество водни обекти, повечето дни са дъждовни. Гражданите му са известни с толерантността си към почти непрекъснатите валежи.
Въпреки че е хубав и колоритен град, за мен бе прекалено пренаселен. Централната му част беше винаги задръстена с коли и всичко ми изглеждаше толкова… заангажирано. Не след дълго се пренаситих от това.

Идеята за пътуване до Дакар бързо се превърна в реалност. Андре и аз метнахме старите си торби за доставка на вестници отзад на велосипедите си и се отправихме на приключение.

През октомври в Нидерландия могат да се очакват значително количество дъждове. Първите няколко дни от пътуването ни не бяха по-различни. Когато стигнахме Ардените (б.пр.: планинска област в Белгия), въздухът стана студен и атмосферата имаше охлаждащ ефект. Намерихме подслон под малък навес отстрани на пътя. Преминаващите коли изплискваха вода върху паркираните ни до стената велосипеди. Бяхме изключително изтощени от колоезденето през хълмисти райони, а стомасите ни ръмжаха. Помня как стояхме там с Андре в тъмното, измокрени и гладуващи.

Единствената храна, която имахме бе сух корнфлейкс. Поднесохме я към устните си и я изядохме в мълчание. Обикновено сме много приказливи и се наслаждаваме да говорим, докато се храним, обаче поради огромните си физически усилия, просто гледахме към пътя и се концентрирахме върху придаването на наслада от всяка хапка.
Нощта беше студена, но попътувахме още малко, докато намерим подслон на автобусна спирка. С пълен стомах и в комфорта на взаимната ни компания, заспахме. Телата ни може и да бяха измръзнали и влажни, но спахме непробудно.
Беше ни тежко през този ден. Храненето и сънят бяха напълно заслужени.

Моменти като този поставят съзнанието ми в покой. Това е място за почивка на ума ми, така че да мога да се чувствам изпълнен, но същевременно релаксиран.
Когато се събудихме, се отърсихме от умората, скочихме на колелата си и тръгнахме призори. Беше нов ден и дъждът най-накрая спря. Изминахме голямо разстояние, колоездейки през хълмистата околност.

Когато пристигнахме в северната част на Франция също бе хладно, но за късмет не валеше дъжд. Минахме през тази област за два дни и пристигнахме в Лион. Имаше забележима промяна в атмосферата. Къщите не бяха вече направени от тухли, а от камък и дървени греди.
Пейзажът се промени още повече, когато продължихме нататък. Наблюдаваха се различни видове дървета и цветя. Може да се каже, че отивахме все по-нататък и по-нататък към южната част на Европа през великолепието на Средиземноморието. Видяхме преизобилие на цветове, преминавайки покрай палмови и смокинови дръвчета, имаше ярко слънце и добра храна.
Като нидерландец, невидял много от външния свят, пътуването ми отвори очите. Радвах се на духащия през косата ми бриз, внезапното вълнение да не зная какво ще се случи в следващия момент и приветствах разликите на този нов, но прекрасен свят извън своя дом. Чувствах, че идва промяна.

Може останалата част от света да ме вижда като един-единствен, Вим Хоф, но това не е напълно вярно. Андре и аз сме еднояйчни близнаци. Еднакви сме генетично и изглеждаме по един и същ начин. Поради генетичните сходства се познаваме изключително добре. Това мотивира споделената ни любов към растения, дървета, скали, слънцето и красивите пейзажи.

По време на нашето пътешествие Андре и аз говорихме за доста неща. Една от темите бе за вътрешната промяна, която усещахме. Обсъдихме промените в съзнанието, него самото и просветлението.
Докато размишлявахме върху целта на нашето пътуване, почувствах как нещо вътре в мен се изменя. Не знаех какво беше, но бе мощно.

Продължихме нататък с колелата си през величествените Пиренеи, по крайбрежието на Испания.

Б.пр.: карта на Европа, за по-добра визуална представа на пътешествието: http://mapsof.net/france/physical-map-of-europe (http://mapsof.net/france/physical-map-of-europe)

Тук срещнахме немски колоездач на име Волфганг, който ни каза, че е минал през Африка на велосипеда си. Съзнанията ни се сближиха, споделяйки вдъхновяващи истории.
Той започна с разказ за времето когато е пътувал през Нубийската пустиня. Докато вървял през нея с колелото до себе си, забелязал лъв зад храста, покрай който точно минавал. Когато се втренчил в очите на лъва, направо се парализирал. След няколко минути лъвът се обърнал и избягал!
Историята наистина ме впечатли и бях любопитен да науча повече от човека, който току-що бях срещнал. Така че докато си карахме колелата по испанското крайбрежие, Волфганг, Андре и аз, обсъждахме интереса си към Дзен. По-специфично, говорихме за духа на Дзен и за различните религии, култури и традиции, към които се отнася. Тези дискусии ни дадоха разбиране за това какво е съзерцанието.

Съзерцанието е онова състояние на съзнанието, при което фокусът ви е върху ума ви, и което мести фокуса ви, докато говорите. Това е състояние на съзнанието, което упражнява истинското ви разбиране за себе си. Ако упражнявате ума, като осмисляте онова, което се изговаря, докато наблюдавате собствените си мисли, съзнанието става по-леко и разбирането е възможно. Добре е да се стигне до точка, в която мисленето спира и енергията се разпръсква съзнателно. Това е известното в йога понятие „самадхи”.

Б.пр.: Самадхи е йогийско състояние на свръхсъзнание, постигнато в резултат на продължителна практика на медитация (дхяна). Самадхи се описва като единно състояние на съзнанието, в което умът става еднонасочен (екаграта) и съзнанието на медитиращия се слива с обекта на медитацията.

Говорехме с дни и съзерцавахме още повече. Опитвахме се да разберем смисъла на живота и предназначението на това да пътуваме заедно. Нямахме книги, нямахме пророци и нямахме справки. За щастие, вярвам че истинската мъдрост е вътрешна. Тази вечер спахме в пъпешово поле близо до Валенсия.

Осъзнатостта е физическо състояние на същество, което е наясно със себе си и обкръжението си. Ако това състояние на ума се упражнява, то става все по-просто за управление, все едно дете придобива двигателни умения, клатушкайки се насам-натам по различен начин.
Ако вярвате във всепроникващото присъствие
(б.пр.: omnipresence – едно от божиите свойства в различни религии), това е начин да направите ефирна/етерна връзка. Подобно на начина, по който GPS навигира директния маршрут към нашата дестинация, вашето съзнание може да намери най-добрия за вас начин, за да се свържете с това присъствие. За да се стигне до това, човек трябва да отиде вътре в себе си, да събере енергия и просто да го направи. Няма нужда от фалшив мистицизъм, за да се обясни за какво иде реч. Ако е вътре в теб, просто го направи!

Бележка от редактора: Научно обяснение за двупосочната, взаимна комуникация между субекта и обектите, което Вим Хоф се опитва да адресира, можете да откриете в Умът на Природата: Квантовата Холограма (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=431.0) и Квантовата Холограма и Природата на Съзнанието (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=429.0) от учения, астронавт и философ Едгар Мичъл.

Ако искаш убеждение, копай вътре в себе си. Ако искаш яснота, стреми се към разбиране. Ако искаш разбиране, събери мъдрост и опит чрез самия акт на действието!

Не можеш да достигнеш разбиране, ако си постоянно тревожен. Случва се когато си способен съзнателно да пускаш нещата да си отиват. Не си мисли, че целта е недостижима, нещо което трябва да бъде разбрано научно. Много е просто за тези, които искат да го направят реалност, защото веднъж намерили пътя си, ще останат на него на всяка цена. Осъзнах това през един от дните, през които карахме колелата си из испанската провинция.

Докато се събудя, Андре и Волфганг бяха вече отишли да вземат кафе от местното кафене. Лежах известно време, изследвайки Богоявлението, открито предния ден. Това беше първият път в моя живот, в който разбрах, че съм осъзнат за всичко. 

Чистото осъзнаване е нещо, към което трябва да се стремиш. Ще разбереш значението на това променено възприятие ако избереш да положиш необходимите усилия. Онези, вече усвоили чисто съзнание, вярват че това е най-добрият опит, придобит през живота. Това е просто, но уникално изживяване. Ние всички сме уникални.

Не си мисли, че е трудно, просто е различно състояние на ума. Всеки може да го получи, подобно на плод от вече узряло дърво. Тази истинска природа на възприятието е естествена и никога не ни е напускала. Просто погледни навътре. Разбери, обмисли и упражнявай това състояние на ума, докато откриеш смисъла му. Веднъж след като този начин е запечатан вътрешно, чудесата на живота започват да се проявяват.

Опитай.



Разделихме се, когато Волфганг се качи на кораб от Валенсия до Тунис. Андре и аз продължихме да пътуваме на юг през Испания към Елче, където се намира най-голямата популация на палми в Европа. След това решихме да караме колелата до Алмерия през Сиера Невада. Когато стигнахме до бряг на около 50 км от Алмерия, спряхме да се насладим на плажа за един ден.

Б.пр.: карта на Испания: https://thepolicytimes.com/wp-content/uploads/2017/10/spain-map-696x663.gif (https://thepolicytimes.com/wp-content/uploads/2017/10/spain-map-696x663.gif)

„Андре Практичният”, както го нарекох, направи каменна фурна и успяхме да си изпечем собствен хляб. Един датчанин ни видя и седна, за да си поговори малко с нас. Каза ни, че е купил място нагоре по брега и наблизо има евтини имоти. Превъзходно,  си помислих.
С Андре решихме да закупим имот и поживеем в района. Мястото беше съсипано, но за сметка на това имаше огромни количества бананови дървета, смокини, грозде и кактуси наоколо. Беше като наш собствен ботанически рай!

Така и не отидохме до Дакар, но и двамата бяхме открили истинските си пътеки: Пътят към себе си и един ботанически рай.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 07, 2019, 08:24:10 am
Глава 4
Състояние на съзнанието

Веднъж узнал пътя към твоята духовна съдба, можеш да се промениш.
Веднъж осъзнал, че в съзнанието няма граници за това, което е възможно.



Движението към промяна е важно. Ще стане очевидно, след като започнеш да се трудиш за него. Постигането на успех е резултат от правилната практика (без значение каква ще бъде), правилната дисциплина и правилният път.

 „Para mi solo recorrer los caminos que tienen corazbn que alcanzar la iluminacibn.”

Което грубо се превежда като:

„Пътеката, избрана от сърцето ми, ще ме води до просветление.”

Всичко зависи от пътеката, която избираш и решенията, които правиш. Накрая всичко ще има смисъл. Дотогава, сърцето е твоят водач. Вярвам в тази мъдрост като истина по своето естество. Това ме е подтиквало да преодолея всяко предизвикателство, страх и препятствие.

Сега финалното ми предизвикателство е да отида отвъд и вляза във връзка със своето божествено всеприсъствие, в което всички ние живеем, но от което мнозина са откъснати. Не казвам, че единствено аз имам правото да бъда свързан с него. Вярвам че абсолютно всеки може да го стори!
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 07, 2019, 08:58:26 am
Дж. Розалес: Глава 5
Израстване


Когато бях по-млад, не знаех какво да правя с живота си. Честно казано – все още нямам план, но усещам, че това е което ме прави, такъв, какъвто съм сега. Много неща се случиха с мен през годините, които оформиха моята перспектива, характер и решителност. Предполагам че добро място да започна ще бъде детството ми.

Израснах в обикновено семейство. С брат ми Престън сме родени в Mаями, Флорида. Преместихме се в Пенсилвания, след като ураганът Андрю разруши дома ни. Първото ни преместване бе във Филаделфия, където се роди следващият ми брат – Джулиън.
Задържахме се там около година, след което отидохме в Шарън, Пенсилвания, за да бъдем по-близо до нашите баба и дядо. Тогава бях на 5 години.

Няколко години по-късно родителите ми вече имаха още три деца – Брандън, Крисчън и Натали. Аз бях най-възрастният, Натали – най-младата. Всеки, който би предположил, че тя ще се разглези с петима по-големи братя, ще сгреши. Тя е една от най-грижовните и внимателни жени, които познавам и сме благословени да я имаме в семейството.

Не беше лесно да бъда най-големият брат. Винаги трябваше да наглеждам по-малките, когато всичко, което исках да правя бе да играя видео игри. Колкото и да исках да върша каквото и да е друго, това ме научи на много. Създаде ми качеството отговорност. Чувствах се, сякаш е моя работа да бъда добър пример за тях. Въпреки че понякога правех грешки, намеренията ми винаги бяха чисти.

Да израстеш в домакинство с пет  други деца може да бъде доста натоварващо, особено когато живееш в малко ранчо в Шарън. Когато се преместихме бяхме петима, три деца по-късно не ни достигаха спални стаи. От това непрекъснато да бъда заобиколен от други хора, се научих да бъда много социална личност. В дългосрочен план си заслужаваше цялото това хаотично пищене и крещене от по-малките ми братя и сестра, докато играеха игри. По това време не успявах да разбера как издържат родителите ми.

През почти всички години докато живеех в къщата, баща ми работеше като продавач на коли. Растейки, имах усещането, че ме обвинява за всичко, все едно бях единственият, който някога се забърква в неприятности. Помня как ми казваше по много поводи: „Имаш отговорността да действаш зряло. Трябва да знаеш по-добре, тъй като си по-възрастният от останалите ми деца.” Щях да чувствам страх и тревожност към баща си през много от времето напред. Постоянно си казвах: „Не искам никога да стана като него.” Всъщност може и на него да съм му го казвал. Сега разбирам, че всеки има своите недостатъци и намеренията на баща ми са били да ме научи да бъда отговорен, което да ми помогне да бъда успешен в живота си. Зная че няма как в бъдещето да бъда като него, защото той е уникален. Отгледа шест деца и пожертва цялото си време на това да се увери, че сме способни да живеем щастливо. Никога не бяхме заможни, но никога не бихме оцелели, ако не бе отдадеността на баща ми. По време на многото часове шофиране до работа и обратно, той слушаше вдъхновяващи говорители като Тони Робинс и Джим Рон. През неделите ни караше да слушаме няколко от техните семинари. Ние мразехме това, но сега се възхищавам на неговото постоянство и разбирам защо го е правил. Опитваше се да ни даде знанието как да бъдем успешни и когато вече не е сред нас. И сега го оценявам като най-големият подарък, който някога ни е давал.

Би било достатъчно да се каже, че в това не бе сам. През живота ми майка ми винаги е присъствала като ангел закрилник. И вярвам, че това е било така за всеки от нас. През по-ранните ми години тя бе типична „стоя-си-вкъщи” майка. Избираше ни дрехите, завиваше ни, казваше нашите молитви и дори ни правеше каквато искаме храна, защото всички бяхме толкова придирчиви. Винаги бе готова да стори нещо по друг начин, само за да бъдем щастливи.

Когато родителите ми живеели в Маями, майка ми работела като медицинска сестра, но се отказала, когато забременяла с мен, за да прекарва повече време със семейството. Около 2000 г. тя поиска да бъде отново активна и да помогне за семейния бюджет, но и да не се отделя от нас. И така, тя реши да направи нещо, което да радва семейството, като същевременно изкарва и пари. Започна свой собствен бизнес, наречен „Парти зона за деца”. Всичко започна с една надуваема стая, в която децата скачат, която даваше под наем на семейства. Докато растеше бизнесът, тя закупи още 14 такива, машини за захарен памук и пуканки, машини за сладолед и площ за съхранение на оборудването и провеждането на партита през зимата. Сега, със средно над 300 партита годишно, „Парти зона за деца” е стабилен бизнес, който се грижи както за общността, така и за нашето семейство. Майка ми винаги е била нашият герой и човекът, при когото отиваме с проблемите си. Гордея се с нея, за това че някак се справи със всичко, на което я подложихме. Сега, когато бизнесът е стабилен, тя се завърна към училището за медицински сестри. Винаги ще ценим уроците, които ни даде. Макар че един ден тя ще умре, любовта, която ни дари, никога няма да престане да се отразява в действията ни.

Както вероятно ще кажете, родителите ми имаха невероятно въздействие върху моя живот. Въпреки че никога не съм си поставял определена цел, знаех какъв тип човек искам да бъда. Откакто се помня, майка ми винаги ми казваше: „Всичко е възможно.” Също и че ако мога просто да мисля за една идея, тогава ще съм способен да намеря начин тя да се превърне в реалност. Всяка нощ преди да заспя, тя ми шепнеше в ухото: „Ако успееш да научиш как да използваш ума си, всичко е възможно.” Тази фраза продължава да резонира в съзнанието ми всяка секунда, всеки ден.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 07, 2019, 10:16:07 am
Глава 6
В търсене на себе си
Януари 1999 г.


Четях си вестника един ден, когато забелязах сравнително кратка статия – колонка, включваща снимка на човек, трудещ се в студа. Всеки ден имаше нов човек, извършващ различна работа. Тъй като бе средата на зимата, съм сигурен, че от вестника са решили как ще бъде добре да пишат за хора, готови да посрещнат смело студените атмосферни условия по време на служба.

Имаше статии за търговци, миячи на прозорци, пожарникари, фермери и дори проститутки! Заинтригувах се от тази секция на вестника, защото плувах в ледена вода всеки ден. Помислих си, че ще бъде добра идея да се обадя на вестникарската компания и им разкажа за това свое занимание. Оказа се, че идеята е страхотна, тъй като те бяха много заинтересовани да чуят историята ми. Един от техните журналисти ми насрочи среща на езерото, където обикновено практикувам тази дейност.

Когато той пристигна, се отправихме към езерото, за да му покажа хобито си. Обикновено, когато отивам за тези студени плувания, започвам с изрязване на дупка в леда, след което се потапям. Когато свърших с това, журналистът ми направи няколко снимки как ходя във водата. След това ми зададе някои въпроси и аз споделих много истории за моите преживявания със студа.

На следващият ден бях в националния вестник! Вим Хоф във вестника! Беше невероятно! Това, с което не бях наясно по онова време бе въздействието на новините върху медиите като цяло. Очевидно всяка телевизионна станция бе прочела статията. Десет дни след излизането й във вестника, телевизионни екипи започнаха да посещават ежедневните ми плувания и да заснемат студените ми тренировки. Поне два пъти дневно телевизии, списания и вестници ме интервюираха; медията бе влязла в живота ми.



https://www.youtube.com/watch?v=uAjFZpmkEOE

Б.пр.: Ето видео от 1998 г., показващо на какво е способен сравнително младият Вим Хоф (тогава на 39 г.), както и част от ежедневието му.



Доста ярко помня едно конкретно интервю, по време на което ме снимаха как правя плувни и йога упражнения. Започнах като изрязах от леда две дупки на около 7 метра една от друга. Упражнението се състоеше от влизането ми през едната дупка, плуване под замръзналия лед и появяването ми от другата страна. Когато излязох от водата, тялото ми се потеше! След това показах, че съм останал напълно гъвкав, като направих няколко йога упражнения.

Докато снимачния екип прибираше оборудването си, започнах да се обличам. Погледнах към езерото и видях мъж да върви по средата на леда. Миг по-късно ледът се пропука под краката му и той пропадна! Тъй като този ден бе ветровито, много от леда на езерото не бе равномерно плътен в дълбочина и явно мъжът не го знаеше.

Всички около мен просто стояха и гледаха; никой не направи нищо, за да помогне. Мъжът се бореше, но не можеше да се измъкне през дупката. Всеки път, когато се опиташе да се издърпа, ледът под него се напукваше. Полуоблечен спринтирах към човека в опасност. Той беше на около 100 метра от мен. Веднага след като стигнах до него, му подадох ръка, за да му помогна да излезе. Точно се хванахме за ръце, когато ледът под мен се пропука и аз също пропаднах.

Това ме хвана неподготвен, но не се паникьосах. Исках да запазя спокойствие в присъствието на този доста притеснен човек. Започнах да му говоря, в опит да го успокоя. Помислих че ще помогне да го върна към сетивата му. Казах му: „Ще те избутам нагоре на леда, но трябва да разпределиш равномерно тежестта на тялото си, така че ледът да не се напука отново.” Той последва инструкциите ми, докато го върнах обратно на леда. Когато всичко приключи, той страдаше само от лек случай на хипотермия, но поне беше в безопасност и му се размина без сериозни щети.

В подобни опасни ситуации, винаги се опитвай да си върнеш контрола и успокоиш сетивата си. В повечето случаи може да се измъкнеш от дилемата, намирайки логично решение.

Междувременно камерите записаха цялото събитие и то бе във вечерните новини. На следващият ден бях във вестника и още повече медийни представители започнаха да ме посещават. Много още статии бяха публикувани и повече за опита ми в йога, ледно катерене, плуване и тичане се разпространи из Европа.
Една от статиите дори измисли името, с което съм познат днес – „Леденият човек”.

Скоро след това, аз, Леденият човек, започнах да се подготвям за тичане на голяма надморска височина. Щях да опитам първия си полумаратон. Пробегът щеше да се проведе в Тибет, на северната страна на Еверест, където щях да тичам бос в снега и само по шорти.

На 5000 метра кислородът във въздуха е разреден наполовина, а се нуждаем от него, за да го изгорим и създадем топлина в тялото. За да бъдем способни да оцелеем на по-големи надморски височини, трябва да се аклиматизираме, процес, в който повече червени кръвни клетки се произвеждат в тялото, позволяващи на кръвта да носи повече кислород. Целта е да се компенсират нивата на кислород във въздуха на това ниво. На 7200 метра тялото достига прага си на адаптация, който е известен като „зона на смъртта”. На тази надморска височина тялото започва прогресивно да влошава състоянието си.

По време на подготовката си за бягането, се срещнах с един професор, който бе узнал за моите подвизи от скорошната ми публичност. Той бе свързан с нидерландски изследователски институт, наречен TNO. Покани ме да взема участие в интересен експеримент. Приех поканата поради дълбокия си интерес в проучването и неговите резултати. Когато пристигнах в изследователския център, за да се срещна с професора, той ме отведе до мястото на провеждане на експеримента: термо-физиологичната зона.

По време на разходката ни до там, професорът ми обясни, че неговата област са термо-физиологичните науки. Въпреки че бе преподавал материал за това как тялото реагира на различните температури, не бе голям любител на студа. За него, както и за повечето хора, топлината е комфортната зона, от която има проблеми да излезе, нещо като изначална природа. Казах му, че харесвам студа просто защото той събужда всякакви видове силни чувства в мен.

Тогава той започна да обяснява какво ще се случи в експеримента. Името му бе „Индуцирана от студа вазодилатация”.

Б.пр.: Вазодилатация – разширяване на кръвоносните съдове.

Докато го слушах, станах по-внимателен и се подготвих да се представя по най-добрия начин в предстоящия експеримент. 

Подготовката за добро представяне обикновено е умствено предизвикателство, с което човек трябва да се справи майсторски. Необходимо е да си уверен, че тялото е съсредоточено на 100% от времето. Където всеки крайник се движи, умът трябва да е там. Където се движи съзнанието, тялото трябва да следва.

Тогава той продължи да ми показва самия експеримент. Бях изумен колко сложно изглеждаше оформлението му. Това, което беше толкова интересно е, че опитът щеше да съдържа само горната част на показалеца и средният ми пръст. Трябваше да поставя двата пръста в малка кутия от твърда пластмаса, пълна с ледена вода.

Професорът ми каза, че хората, трудещи се регулярно в студено време, например рибарите, които чистят риба в морето, имат невероятно разширени кръвоносни съдове в ръцете си. Вазодилатацията има общо с отварянето на вените и артериите, за да помогнат на увеличения кръвен поток към определени части на тялото. При излагане на студ има естествено свиване на вените в крайниците. Този процес на свиване стартира, за да се запази топлината и температурата на вътрешното телесно ядро. Кръвта, циркулираща около него е много важна, тъй като помага да се поддържа функционирането на черния дроб, сърцето, белите дробове и мозъка. Следователно – за правилното функциониране на тялото, температурата трябва да се задържи около 37 градуса. Ако тя се качи или спадне дори с два градуса, тялото започва да функционира неправилно.

При излагане на студ температурата на кръвта може да падне под 10 градуса и вените в ръката се свиват. Когато ръцете се затоплят, вените се отварят. Обикновено това е автоматичен физиологичен механизъм на тялото, на който сме неспособни да повлияем. Тренировките чрез редовно излагане на студ, обаче, са способни драстично да въздействат на този механизъм. Първоначално това бе просто мое мнение. По-нататък то щеше да бъде подкрепено от няколко физиологични експеримента със студа в болницата на университета Радбоут (Radbout), но ще говоря повече за това по-късно.

След което професорът ми каза, че вените в крайниците на човек, добре кондициониран на студа, като тези в ръцете на рибарите, ще се отворят средно след две минути. За някой, който донякъде може да издържа студ, тове ще се случи след около 4 минути. За обикновен човек, това може да отнеме до 8 минути.

В моя случай, професорът бе убеден, че вените ми са добре кондиционирани. Знаеше, че редовно се излагам на екстремен студ. Настани ме зад желязна маса, на която стоеше пластасовата кутия. Видях ледената вода вътре и няколко ледени кубчета на повърхността й. Свърза пръстите ми с двойка железни рецептора, които да премерят температурата им, след поставянето им във водата. Той щеше да следи данните на стоящ наблизо екран.

Веднага след като поставих пръстите си в малката кутия с ледена вода, експеримента започна. Скоро температурата в пръстите ми спадна на 10 градуса и зачакахме. След две минути вените ми не се отвориха. Дори не и след четири, осем и десет минути! Температурата продължи да пада и нямаше каквото и да било движение във вените ми. След 16 минути, със затворени вени, припаднах и паднах на земята.

... Експериментът бе приключил... Какво се случи?

Резултати като тези показват, че кондиционирането на вените ми изобщо не бе добро. След като му обясних намерението си да пробягам полумаратон, бос през снега, на височина 5000 метра, професорът ми каза, че ще имам много трудности с неотварящите се вени. Ако тичам с вени в подобно състояние, ще бъда податлив на тежки травми от студа, особено защото ще излагам тялото си на замръзващи температури и голяма надморска височина едновременно.

Прибрах се у дома изключително обезпокоен и тревожен. Резулатите ме караха да изпитвам колебание относно извършването на ново предизвикателство, особено възнамереното преди това. Не бях сигурен дали мога или не мога да постигна успех. Това, което знаех, обаче е, че независимо от всичко, винаги давам най-доброто от себе си, докато ми е невъзможно да продължа. Макар че случилото се в изследователския център ме разтревожи, не бях типът човек, който ще се предаде така лесно. Сърцето ми е силно, но съзнанието ми е по-силно.

Преди това изследване вярвах, че мога да го направя. Наречи го интуиция, ако искаш. Бях се научил да имам доверие на връзката между съзнанието и нервната система, имунната система, циркулацията на кръвта и сърцето, и това щеше да бъде ключът ми към успех в предстоящото предизвикателство.

Дойде и времето да тръгна за своя полумаратон. С изследванията в TNO на ум, се предадох на емоциите и се огънах като лък, чиято пусната стрела щеше да бъде успехът ми. Знаех, че не мога да оставя нищо зад себе си и трябва да дам всичко.

Когато взаимодействаме с природата, могат да се случат чудни неща. Когато и да отидеш отвъд установените мисловни модели, предизвиквайки себе си, може да получиш богат опит от суровата природа.

Със снимачен екип от национална телевизия отлетях от Амстердам до Абу Даби, ОАЕ след това до Катманду в Непал. Катманду бе много красиво място с оживено общество. За град с малко пари в обръщение и малка инфраструктура, гражданите му изглеждаха безгрижни. Както много други градове с малко до никакви пари, хората бяха щастливи и с малкото, което разполагат. Много от нас имат вещите си за даденост, но тези хора оцеляват само с неща от първа необходимост и това прави повечето от тях удовлетворени.
Забележително преживяване бе да видя усмихнатите им лица в среда, в която повечето от нас биха се чувствали некомфортно да живеят, без достъп до нормална технология (телевизия, мобилни телефони, видео игри и т.н.).

От Катманду шофирахме през Непал и хълмовете, пълни с бананови дървета. Имаше изобилие от многоцветни дървета покрай пътя и също толкова цветя, прашни пътища и реки. Обичах красотата и богатството на всичко това. Винаги се радвам да видя колко са различни нещата на ново място. Ако си чувствителен индивид, красивите гледки създават необикновени чувства. Това обикновено е вярно за мен, но си напомнях, че съм там с мисия. Докато пътувахме, експериментът в TNO още няколко пъти мина през съзнанието ми. Въпреки че бях готов да направя всичко по силите си, все още бях нащрек за възможността нещата да се объркат.

Спряхме за малко, за да може екипът да ме заснеме как минавам през голяма река със силно течение. Смятаха, че ще бъде добър репортаж за телевизията. Когато стигнахме до тибетско-китайската граница, сменихме колите и минахме през имиграционния процес. Млад китайски преводач и голям тибетски шофьор ни придружиха до „Магистралата на приятелството” (позната още като „Врата към ада”).

Минахме през много криви, стръмни пътища, докато се изкачим на височина от 1200 до 3800 метра до Тибетското плато. Докато шофирахме през най-голямото село в планината, бяхме заобиколени от купчина бараки, каменни сгради и хладно време.

Хотел „Хималаи”, в който отседнахме тази нощ не представляваше нищо повече от няколко мръсни завеси, няколко легла с одеяла, които да държат студа навън и топъл чай. След като вечеряхме в близкия ресторант, се върнахме по леглата си, с намерение да спим.
Никога преди това не се бях намирал на толкова голяма височина и не знаех какво да очаквам. Чувствах се странно. Устата ми бе суха и изпръхнала, главата ми бе замаяна. Чувството само се влошаваше с напредването на вечерта; имах раздиращо главоболие през по-голямата част от нощта. Проклинах в мрака, крещейки: „В какво, по дяволите, се забърках?”

Най-накрая заспах и на сутринта се събудих, чувствайки се значително по-добре. Главоболието изчезна и усещах, че съм намерил нова енергия. Това ме изпълни със страст за предстоящото пътешествие. Изядох си закуската енергично и с радост. Бях толкова превъзбуден, че не можех да си затворя устата и говорих за предстоящото изпитание. След това отпътувахме за Lalung La Pass, на 5060 метра. Трябваше отново да се срещнем с преводача и с шофьора.

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/12/154701159.cpodol42.3376cnv000022-fixed.jpg)
изображението не е част от оригиналната книга

Скалистият район на Тибетското плато не познава много растения или дървета. Колкото по-висока е надморската височина, толкова повече изчезва растителността. Когато достигнеш 5000 метра няма никаква. Единствените неща, които остават, са скали, пръст и ти.

Докато карахме нагоре по планината, от време на време минавахме покрай тибетски къщи. Повечето от тях бяха оцветени в лилаво или сиво, което бе интересна гледка, защото всеки път изглеждаше, че са погълнати от пустошта.

Изкачвахме се нагоре по завоите на планината, когато заваля сняг. Това ме развълнува. Усетих, че хващам бика за рогата и държа здраво. Стигнахме върха, а прилив на адреналин препускаше през мен. Скочих от колата, свалих си дрехите и сандалите, и започнах да тичам през снега.

Чувствах добре снега между пръстите на краката си и бягането бе сравнително лесно да се направи. Сега напълно се убедих в способността си да тичам през снега. Вярвах че каквото и да се е случило по време на експеримента, трябва да е било грешка. Тичах около час, докато снимачният екип записваше. Този ден бе успешен, но по-важното бе - най-накрая се бях отърсил от несигурността си.
Тичането на морско ниво е лесно, но когато надморската височина е голяма, правилата са различни, особено когато не си напълно аклиматизиран. Обичайно човек ще бъде изтощен, след като тича около пет минути. Справих се учудващо добре и тичах цял час, през цялото време оставайки енергичен. Обаче след това тичане главоболието ме удари отново и този път остана с дни. Беше абсолютно ужасно. Чувствах се сякаш ще ми експлодира главата!

Точно преди да стигнем 5000 метра, спряхме в малко селце, за да починем през нощта. Един от членовете на екипа се разболя от височината и групата реши, че ще бъде най-добре тя да бъде отведена обратно в Катманду. Единственият човек от екипа, който остана, бе операторът, Джаспър.

Останахме още няколко дни в селото, за да се приспособим. Всеки ден се изкачвахме малко по-нависоко, за да свикнем с надморската височина, след което се връщахме в селото. Катеренето всеки ден ми помогна да се адаптирам към недостига на кислород. Накрая бях способен да функционирам нормално и бях освободен от главоболието си, което ме направи уверен, че тичането ще бъде лесна работа.

Като странична бележка искам да спомена нещо странно, но интересно, което ме впечатли, докато бях в Тибет. Забелязах, че много от тибетските деца събират кравешка тор от нивите около селото. Обикновено те имаха спокойни изражения на лицата по време на изпълнение на тази задача и не излъчваха напрежение, за разлика от много други места, където съм бил по света. Макар че тибетците водят напълно различен начин на живот, сравнен с този на хората на Запад, никога преди това не бях ставал свидетел на подобен вид естествен вътрешен мир, който тези деца изразяваха. Това бе най-впечатляващото нещо, което видях в Тибет. Нещо, което се опитвам да постигна всеки път, приготвяйки се за изпитание.

Междувременно, денят в който щях да направя своя полумаратон, дойде. Преминахме покрай маркировката за 5000 метра, над замръзнала почва, сняг и лед. В крайна сметка стигнахме до точка, откъдето е невъзможно да продължим да шофираме; имаше твърде много сняг.

Спряхме и започнахме да оглеждаме наоколо за начална точка. Решихме да си оставя дрехите и другите принадлежности зад скала близо до колата, така че да мога да тичам, без да нося нещо. Намерихме добро място, където си оставих нещата и оттам започнах да тичам – бос и по шорти, докато Джаспър снимаше напълно облечен.

Чувствах се забележително добре, събирайки увереност, докато се придвижвахме напред и напредвахме през снега и ледената земя; всъщност започнах да се радвам на всичко това. Както си тичах, срещнах тибетска жена, пееща на склоновете; песента й звучеше свято и красиво. Поздравих я почтително с жестове от все сърце и продължих.

След пет часа ходене и тичане през снега и леда, осъзнах че съм на път да изпълня предизвикателството! Приключих го без каквито и да било проблеми. Джаспър каза, че всички кадри са красиви, заснел е всичко на касета; и двамата бяхме удовлетворени.
След преодоляното изпитание се върнахме по „Магистралата на приятелството” през непалските долини и пристигнахме в Катманду. След това шофирахме до „Стълба към небесата”, намираща се на брега на река Ганг, където свещено изгарят телата на умрелите върху купчина дърва. Показах няколко йога пози на отшелник, живеещ в областта и продължихме пътя си обратно към Нидерландия.

С приключен маратон и възстановена увереност, всичко беше добре за мен и бях готов за ново предизвикателство.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 11, 2019, 07:33:50 am
Глава 7
Suomenlainen sisu - Финландската сила
Март 2000 г., финландска община Колари, провинция Лапландия


С мен се свърза национално разпространено списание с желание да направим няколко снимки и интервю. Съдържанието на статията щеше да засегне темата за природните лекарства адреналин, мелатонин, ендорфини, допамин и др. Съгласих се, направихме интервюто, по-късно получих копие от списанието. Статията говореше за пристрастените към адреналина като например парашутисти, скални катерачи без предпазни средства, авантюристи и други хора от този тип.  Най-голяма част от нея бе свързана с мен. Покриваше в детайли много от заниманията ми на открито – тичане в снега, плуване в ледена вода и изкачване бос на снежни планини. Авторите на статията смятаха, че високи количества допамин и ендорфин служат на тялото ми като гориво за тези студоустойчиви предизвикателства.

След публикуването на списанието към мен проявиха голям интерес и от много телевизии. Мислеха, че ще създадат добри репортажи, заснемайки ме как извършвам дейностите, споменати в списанието. Скоро след това телевизионен екип бе изпратен до входната ми врата.

Уилиброрд Фрикуин (Willibrord Frequin) бе един от хората, с които имах удоволствието да работя. Той е доста популярен телевизионен водещ. Направил е много интервюта и е известен в разобличаването на хората. Бях изненадан да видя господин Фрикуин на вратата си. Наскоро го бях гледал по телевизията да интервюира кардинал от католическата църква. Фрикуин каза на кардинала: „Ходиш на тоалетна като всички останали, така че с какво толкова си по-различен?” Разбира се, Фрикуин каза това с респект, но той винаги копае дълбоко за истината. Прави това, за да отиде отвъд външния вид и статуса на някого. Харесваше ми това му качество, за това се отнасях към него с голямо уважение.

Уилиброрд беше професионалист. Знаеше как точно иска да изглежда всичко. Беше много взискателен към снимачния екип и постоянно се опитваше да направи перфектните снимки. Той ме предизвикваше. Започнах интервюто, правейки йога пози, което го изуми. Никога не бе виждал тяло да се огъва и върти, както го правеше моето. След това се гмурнах в ледените води на езерото и плувах до средата му. Дори задържах дъха си за няколко минути под леда. Той беше съвсем впечатлен. Господин Фрикуин беше достатъчно любезен да ме остави да говоря и за новата ми книга. Той направи снимките си, а аз получих безплатна телевизионна реклама. Това беше фантастично изживяване. Няколко дни по-късно предаването му излезе в ефир и дори повече хора се заинтригуваха от живота ми.

Група хора се свърза с мен след около месец. Казаха, че са силно заинтересовани да вземат Уилиброрд и мен до северната част на Финландия, за да плувам под леда. Бях повече от щастлив да отида.

Никога не бях плувал на големи разстояния под леда в Нидерландия, отчасти защото водата не е особено прозрачна. Също така – да плуваш сам под леда може да бъде много опасно и не исках да поемам екстремни рискове. Екипът, обаче, искаше да плувам 50 метра под слой лед с един метър дебелина в Лапландия.

Когато най-накрая тръгнахме за пътешествието ни, се развълнувах. Пристигнахме в Рованиеми на Северния полярен кръг и там видях много лед и сняг. Всъщност, това бяха единствените видими неща. Наистина исках да изляза и се насладя на снега, но все още трябваше да пътуваме около 200 км на север, докато достигнем Пело.

Пело е село отвъд арктическия кръг, с население около 10 000 души. Когато пристигнахме, се оказахме в средата на международно състезание по ледено скулптуриране. Скулптурите бяха красиви. Изумително е какво могат да направят хората с лед.

Същата нощ, от стаята където бях настанен, видях как тихо пада плътен сняг. Валеше по-силно, отколкото съм виждал някога преди това, което ме накара да размишлявам за предстоящото събитие. Според официалните ни рекорди никой досега не бе плувал 50 метра под ледена вода, дори и аз. Щях да бъда първият, който ще го направи. Физически бях готов, но психически усещах напрежение и страх.

На следващия ден отидохме до езерото, където щеше да се състои събитието. Намерихме хубаво място близо до изоставена мина. Слоят лед на върха на водата наистина беше с дебелина около метър. Местният клуб на гмурците с радост изкопаха за нас дупка в леда с размери 4Х4 метра. След това отгоре сложиха стара руска палатка, за да не замръзне отново.

Вътре в палатката дупката изглеждаше като син диамант. Водата беше толкова чиста, че с лекота се виждаше дъното на езерото 13 метра по-надолу. Макар че беше красиво, аз бях уплашен. Възнамерявах да се отърва от страховете си, като отида във водата за няколко минути. Съблякох се, слязох надолу по стълбите, които гмуркачите бяха издялали в леда и се потопих в синия диамант.

Това беше мощно преживяване. Заобикалящият ме дебел лед беше страховит, но и вдъхновяващ. Никога преди това не бях виждал толкова дебел лед. В Нидерландия той е обикновено около 20 см, вероятно в най-студените зими достига дебелина 30 см. Дори водата, сама по себе си, бе някак различна от тази в Холандия. Усетих чувство на клаустрофобия. Беше зловещо чувство, затова просто се носех по водата, без да се гмуркам.

През следващите няколко дни се връщах в палатката, за да се асоциирам по-добре с водата. Имаше празнота в бездната, която ме заплашваше. През един от онези дни, стоейки във водата, реших да си потопя главата и разгледам наоколо. Водата беше чиста и красива. Стомахът ми се успокои, когато почувствах как адреналина тече през мен; почувствах се жив.

В подобни моменти човек трябва да се изправи срещу страховете си. Най-добрият вариант това да се случи е като постепенно се сблъскваш със страха и подхождаш към него по начин, който е едновременно вълнуващ и вдъхновяващ. Трябва да бъдеш целеустремен и физически подготвен да дадеш най-доброто, на което си способен. След това, малко по малко, ще наблюдаваш напредък.

Прогресът, който направих през онези дни в разбирането на водата, ме направи по-подготвен за гмуркането. Нервната ми система се бе научила как да променя неща на клетъчно ниво. Твоята нервна система има потенциала да стори същото. Когато има повече активност в клетките ти, това създава чувство на сила и контрол. Това чувство поддържа увереност, която да ти помогне да достигнеш целта си.

Няколко дни след като бях прегърнал страховете си, дойде и този, в който да направя пробно плуване. Нерви и решителност бяха мълчаливите ми съюзници. Помня как започнах деня с чаша кафе, взрян през прозореца. Трябваше да репетираме опита за рекорд само с няколко души от екипа. Целта беше да се види къде трябва да се намират камерите, за да се получат най-добри кадри, а аз да направя тестово плуване. Планът беше да се разположат камерите, след което да плувам 25 метра. Вътре в себе си бях решил да плувам 50 метра, но не казах на никого.

Спонтанните събития са пъзели в ума, които трябва да разгадаеш в движение. Това е част от живеенето в настоящето. Трябва да бъдеш в най-добрата си форма и нащрек за потенциални грешки, защото в този момент умът и мислещият процес са едно. Трябва да бъдеш готов да сформираш себе си с каквото ти даде живота. За да бъдеш готов, трябва да си вътрешно бдителен.

Когато пристигнахме на замръзналото езеро, обсъдихме начина, по който ще се случат нещата. Вътрешно обмислях как ще постигна 50 метра на тази тренировка, а не просто 25. Никой не забеляза, че умът ми бе другаде; запазих всичко за себе си. Няколко минути по-късно всички бяха по местата си. Камерите бяха готови и почти стана време да опитам да се гмурна. По време на последните ми моменти подготовка, отидох навътре в себе си. Не можеш да бъдеш по-подготвен за предизвикателство, отколкото когато вярваш в себе си и своите действия… и аз направих точно това.

Започнах дихателните си упражнения и вкарах повече кислород в тялото си. Повече кислород в мускулите създава форма на изолация и възможност да се правят упражнения за по-дълги периоди от време. Това би помогнало по два начина. Първо, да имам повече кислород, би ми позволило да плувам на по-големи дистанции и второ – изолацията би била полезна за плуване в леденостудена вода. Острият и красив диамант в леда ме приканваше, така че довърших подготовката си и бавно влязох във водата, изпълнен с решимост.

С гръб към ледената стена, вдишах дълбоко, за да се съсредоточа върху целта си: 50 метра. Уверих се, че съм поел внимателно дъх, така че да не разстройвам насищането на кислород в тялото си. С едно последно вдишване се пуснах и потопих.
Спомням си, че се радвах, че имах достъп до ледената вода дни преди репетицията, защото в този момент ми бе напълно удобно и не чувствах какъвто и да било студ. Адреналинът бе превзел тялото ми и със всеки замах чувствах повече увереност в способността си за успех.

Водата беше освежаваща. Кристално чистото езеро предлагаше красива гледка. Започнах да броя загребванията си, докато плувах: 1, 2, 3… Няколко мига по-късно подминах дупката на 25-ият метър и продължих като торпедо: 28… 29. На 29-ият удар зрението ми стана мъгливо.


(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/12/6233666779_22df5f27d4_b.jpg)
Кадър от световния рекорд на младия Вим Хоф
изображението не е част от оригиналната книга


От опита си в плуването, знаех че всеки замах представлява метър и 20 см разстояние. Това означаваше, че бях на около 35 метра, когато зрението ми стана размазано. Не осъзнавах, че замръзващата вода има потенциала да увреди ретината ми. Със замъгленото си зрение не успявах да определя накъде се движа, но продължих: 47… 48.

Чакай малко… Осъзнах, че бях отишъл твърде далеч. 42 удара представляваха 50 метра. Бях изчислил това преди плуването, но поради неочакваната слепота, бях загубил фокуса си и подминал отвора, намиращ се на 50-ия метър. Сега бях най-малко на 57 метра от старта. Бяха изрязани само три дупки от леда, което означаваше, че имаше само три изхода: началната точка, тази маркираща 25-ия метър и последната на 50-ия метър; бях в капан.

Реших да направя 180 градусов завой, за да се върна обратно в посоката към дупката на 50-ия метър. Направих шест загребвания обратно в опит да се върна на 42. Навсякъде чувствах само ледът над себе си и не успях да намеря дупката. Това бе точката, в която осъзнах магнитуда на ситуацията. Колкото и да е странно, не изпитах паника. Плувах в различни посоки, опитвайки се да намеря отверстието, но всичките ми опити бяха напразни.

Тялото ми започна да чувства светлина и усетих умът ми да се изплъзва. Енергията в мен намаляваше малко по малко, докато плувах наоколо безпомощно. Колкото и странно да звучи – нямаше никаква болка. Плувах в несвяст, когато изведнъж усетих ръка да ме хваща за глезена и ме дърпа назад. Яри, член на екипа, беше спасил живота ми и ме дърпаше назад към последния отвор. Отпуснах се и след около 30 секунди изплувахме. Въпреки че бях напълно изтощен, се измъкнах през дупката сам.

Седях си там на измръзналото езеро известно време, превъртайки в главата си случилото се току-що. Тялото ми не чувстваше болка или студ, единствено изтощение. След няколко добри вдишвания, в крайна сметка дойдох на себе си и изтощението започна да отшумява. В мен се надигна раздразнение и изкрещях: „По дяволите, хора! Къде беше аварийния водолаз? Бяхте планирали всичко, освен безопасността ми.”

Въпреки че бях раздразнен, имах място в съзнанието, където бях екстремно щастлив. Не само, че бях преплувал 50-те метра, които да счупят рекорда, бях преплувал повече от 80 метра, опитвайки се да се измъкна през онази дупка! Сега бях напълно убеден в способността си с лекота да направя световен рекорд. Докато гледах в очите на смъртта, бях преодолял своят страх още веднъж. Казах си: „Уау, какво могъщо изживяване!” След това си опаковахме нещата и се върнахме в града.



Когато се събудих на следващата сутрин, бях напълно спокоен. Поради събитията, случили се предния ден, не очаквах нещо друго да се обърка. Бях плувал 80 метра, преди да започна да припадам, 50 метра щяха да са като детска игра. Вниманието на всички бе насочено върху заснемането на красиви кадри от събитието. Когато пристигнах на мястото, бяха приготвили за мен затоплена палатка. Палатката бе повече, отколкото ми трябваше, тъй като предпочитам да правя нещата по собствения си начин, така че просто седнах на земята и започнах да наблюдавам всички останали.

Напрежението беше високо, както е обикновено, когато има очаквания за изпълнение. Всеки работеше нещо различно. Подготвяха камерите, настройваха ъглите и проверяваха водата. Всички правеха приготовления, за да бъдат сигурни, че събитието ще протече гладко, така сторих и аз.

Постоях на земята още малко, фокусирайки се и медитирайки върху предстоящото събитие. След няколко последни минути подготовка от екипа, времето за действие дойде. Водолазите, които щяха да следят за моята безопасност, се гмурнаха. Отвориха старата руска палатка и ми казаха, че са готови да отида.

По време на тези последни пет минути, вървейки към палатката и подготвяйки себе си, можех да почувствам напрежението наоколо. Всеки беше концентриран в този момент и в това какво може да се обърка, аз бях напълно съсредоточен върху достигането на дупката на 50-ия метър.

Когато стигнах до дупката с форма на диамант, започнах да се събличам. Камерите вече се движеха в този момент, така че бе време да тръгвам. Пошегувах се още веднъж с Уилиброрд, слизайки по стълбите, след това си насочих вниманието към ледената вода. 50-те метра нямаше да бъдат проблем, стига да остана съсредоточен. Взех още няколко внимателни вдишвания и се потопих.

Отново бях под леда, с увереност. Този път не чувствах стрес. Нямаше въпрос за това дали е възможно или не. Плувах свободно, без да се фокусирам особено, защото знаех, че мога да достигна 50-те метра без проблем.

На около 40 метра, осъзнах че нещо се е променило. Чувствах това плуване напълно различно от предния ден и вече бях уморен. Какво се бе променило? Скоро разбрах, че проблемът беше фокусът ми.

Вниманието е деликатен въпрос и е много важно да провокираш умът да остане бдителен. Нервната ми система, имунната ми система и кръвообращението ми е необходимо да работят заедно в синхрон, за да функционират правилно вътрешните ми отоплителни механизми.
Ако не съм съсредоточен/фокусиран или не положа максимални усилия, всичко ще започне да се разплита. Това е, което започна да се случва с мен под ледените дълбини.


Най-накрая стигнах до дупката, намираща се на 50-ия метър, но ми беше много по-трудно в сравнение с 80-те метра, които бях преплувал предния ден. Излизайки от водата, от всички страни ме поздравяваха хора. Макар че в крайна сметка счупих световния рекорд, още веднъж бях научил важен урок:

„Винаги давай най-доброто от себе си!”




Б.пр.: Видео от събитието:

https://www.youtube.com/watch?v=DpeM4FNXRsE


Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 11, 2019, 09:16:36 am
Дж. Розалес: Глава 8
Супер сили


Всеки ден, след като с братята ми се приберяхме от училище, играехме видео игри. Това бе един от начините, чрез които се сближавахме един с друг. Особено обичахме игри, които са предизвикателни и включват герои със специални качества. Идеята в притежанието на супер сили ни очароваше. Често щяхме да използваме въображението си и се преструваме, че бяхме тези герои от видео игрите.

Бих предположил, че тук философиите на майка ми се сливаха с това, което правех през свободното си време. Ако някой е способен да извърши свръхчовешки подвизи във видео игра, си мислех, не трябва ли да сме способни да сторим същото в реалността? От тази идея започнах да имам някои странни сънища.

По онова време имаше едно момиче, което харесвах. Бях в пети клас и единственото време, по което я виждах, беше през обедната почивка в кафенето. В един от моите сънища, бях седнал да обядвам и исках да направя нещо грандиозно, за да впечатля това момиче. И така, стоях си на стола, скочих във въздуха и започнах да летя наоколо. Всички ръкопляскаха и ме поздравяваха. „Не наех, че той може да лети.”, казваха. Когато се приземих близо до момичето, тя ме прегърна и аз се събудих.

Често имах странни сънища, в които бях способен да местя обекти посредством ума си или да възпроизведа всяко музикално произведение, след като съм го слушал само веднъж. Обичах сънищата си, те наистина ме вдъхновяваха, но родителите ми подчертаваха, че училището е важно и трябва да се съсредоточа върху домашните си. Така че се наложи да изживявам това чрез персонажите във видео игрите си.

Няколко месеца след като започнаха сънищата, майка ми разказа история, която чула веднъж по радиото. Както изглеждало, мъж измръзнал до смърт, след като бил заключен в товарен влак. Впоследствие учените заключили, че не може тази нощ температурата да е паднала под 15 градуса. И все пак, по някакъв начин, този човек бил измръзнал до смърт.

Психолозите стигнали до извод, че мъжът просто се е паникьосал и си е помислил, че измръзва. Предположих, че това означава, че умът му го е накарал да повярва, че е по-студено, отколкото е всъщност и тялото му е отговорило в съответствие. Представях си как всеки орган бавно изключва, докато човекът е вярвал, че измръзва до смърт. Майка ми каза, че са го намерили свит в ъгъла, а кожата му била с дълбок син оттенък.

Това беше тъжна история, но ме накара да се замисля. Ако човек може да си мисли, че замръзва като понижава телесната си температура, не може ли да направи противоположното и да се затопли в студен климат?

С майка ми поговорихме малко за това и тя предложи да опитам. „Представи си как седиш пред топла камина”, каза, „или се печеш на плажа”. Опитах, но не почувствах никакъв ефект. Така че направих онова, което всяко друго хлапе с кратка продължителност на вниманието прави – отказах се от идеята. Освен това, супер хора съществуваха само във видео игрите.

Въпреки че първоначалният ми опит се провали, историята, разказана от майка ми, се задържа в съзнанието ми. Просто ми изглеждаше възможна. Не можех да разбера защо контролирането на телесната температура ми изглеждаше по-възможно от другите сили, но това вярване остана с мен.

Идеята се завръщаше от време на време, винаги когато ходех през зимния сняг. Непрекъснато си мислех колко страхотно щеше да бъде ако вървя навън без яке и създавам своя собствена телесна топлина. Не знаех, че един ден ще срещна човек, който може да прави точно това.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 11, 2019, 10:08:26 am
Глава 9
El Gloces – каньон в испанските Пиренеи


Автобусът ни тъкмо тръгна от Лейден (Нидерландия), град известен със стария си университет. На седалките навсякъде около мен се бяха настанили 16-17 годишни ученици. Аз седях в задната част на автобуса и разговарях с една от професорите за книгата, която току-що бе публикувала. Казах й, че наскоро също съм написал и публикувал собствена книга.

Беше дълго возене, пълно с разговори и смях. Минахме през южната част на Холандия, Белгия и по-голямата част от Франция. С приближаването на нощта всички изпаднаха в дълбок, спокоен сън.

На следващата сутрин, когато достигнахме южната част на Франция, спряхме, за да починем 15 минути, през които хората да могат да се разтъпчат и ползват тоалетна. Докато всеки си правеше своите неща, отидох от другата страна на паркинга, да си разтегна краката. Когато тръгнах да се връщам, видях че автобусът отпътува без мен!

Опитах се да привлека вниманието на шофьора, тичайки и ръкомахайки силно, но безуспешно. Никой от автобуса не бе забелязал, че ме няма, защото той тръгна без мен. Помислих си: „По някое време ще открият, че липсвам и ще се върнат да ме вземат”. Чаках и чаках, но автобусът не се върна; бяха ме изоставили.

Явно професорът, с която бях говорил по-рано, е отишла да спи на различна седалка в рейса. Така и не е разбрала, че мястото ми е останало празно след почивката ни. Колкото до всички останали – те бяха твърде заети със своите неща, за да забележат отсъствието ми. Едва на около 400 км далеч от мястото, където останах, някой за пръв път разбрал, че ме няма.

Веднъж приел факта, че няма да се върнат за мен, реших да продължа на автостоп. Мина половин час, преди най-накрая една кола да спре; пътуването ми вече можеше да продължи. И така – от една кола на друга, стигнах до Пиренеите в Испания. 

Беше странен начин за придвижване, но ми свърши работа. Дори не носех раницата си, тя остана в автобуса. Единственото нещо, което имах в себе си, бе паспортът ми. Въпреки това, някак си нещата се подреждаха в моя услуга. Случаен непознат, веднага след като му казах за затруднението си, предложи да ми наеме хотелска стая за нощта и плати вечерята ми! Уау!

На следващия ден продължих с автостопа си в три различни коли. Говорех ентусиазирано с шофьорите за всякакви неща: времето, планините, геоложката структура на каньоните и дори философия! След дълго пътуване най-сетне пристигнах в Пиренеите. Беше неочаквано, но все пак вълнуващо приключение.

Когато най-накрая стигнах до къмпинга в Испания, срещнах групата отново. Бяха много изненадани да ме видят. Отново заедно, се приготвихме за нашето приключение. Те бяха готови да направят това, за което бяхме дошли: да се спуснем с двойно въже по каньоните и видим хубави гледки. Първата ни спирка бе каньон с име El Gloces.

El Gloces е мокър каньон в Пиренеите. Много вода минава през него и хората, рискуващи да преминат, стават доста мокри. Водата, спускаща се надолу, обикновено е студена, защото се оттича от високите планини. Следователно, като предпазна мярка се използват неопренови костюми.

Б.пр.: Видео, илюстриращо какво представлява спускането по каньона El Gloces и самият него:

https://www.youtube.com/watch?v=UoojxaNq_pE

Всички, екипирани в подходящи костюми и носещи раници, въжета и колани, си проправихме път към каньона. Оттам започнахме да се спускаме през лабиринта от скали и вода. Пътеката вътре в каньона бе тясна, със стръмни стени. Беше изключително тъмно, но гледката бе красива. За да минем през каньона, трябваше да скачаме в басейни с вода, да плуваме, да балансираме върху заоблени камъни, да пресечем големи скали и пролуки, да прескачаме клисури и да слизаме по въже в бездната. Въпреки студената вода, която ни пръскаше на всяка стъпка от пътя, всички се забавляваха много. 

След много вълнуващи часове на каньонинг, пристигнахме на дъното. От там трябваше да вървим още час нагоре по планината, за да се върнем при паркирания автобус. Всички бяхме изтощени, но духът ни бе висок. Същата вечер отидохме в местна кръчма, за да се насладим на компанията си, докато хапваме добра храна и пием добро вино.

Всички се радваха на впечатлението, което ни остави природата онзи ден; дори професорите се забавляваха. Както си бях в заведението, вълна от ентусиазъм мина през мен. Предложих да отидем обратно в каньона, точно в този момент, и да го направим отново. Този път в тъмното! Още приключение!

Колежаните бяха обзети от вълнение и готови да тръгнат, но професорите отказаха предложението ми. Тъй като учителите се чувстваха отговорни за безопасността на учениците си, не искаха те да отиват на подобна рискована авантюра. Да се прави каньонинг в тъмното е изключително опасно и може да има фатални последици, ако човек не е внимателен. За мое щастие, идеята вече бе пуснала корени в съзнанието на един от учителите по физкултура, който с радост се съгласи да дойде с мен.

Тъй като водата в каньона щеше да бъде по-студена, отколкото по-рано през деня, учителят се облече напълно със своя неопренов костюм. Бе открита само предната част на лицето му. Аз просто отидох по шорти. Чувствах се чудесно след бутилката вино и в рамките на няколко часа тичахме по каменистата пътека към каньона.

Каньонът изглеждаше много различно през нощта. Скалите и дърветата хвърляха грамадни сенки върху земята. Не беше плашещо, просто различно. Тъй като пристигнахме в началото на каньона, не виждахме друго, освен черна дупка. Нямаше каквато и да било светлина, само тъмнина.

Казах на Том, учителят по физкултура, че ако се спуснем по първата скала, ще трябва да вървим по целия път нататък; няма да има връщане назад. След момент на колебание, той отговори: „Да, да вървим!”

Докато слизахме в черната бездна, се чувствах различно. Това бе напълно ново преживяване в сравнение с това по-рано същия ден. Конкретно – сетивата ми бяха много нащрек и бях съзнателен за всичко. При все, че бяхме обградени от тъмнина, познавах каньона наизуст и можех да визуализирам къде бяха всяка скала и пролука по пътеката.

Макар че не можехме да виждаме, слушахме много внимателно, за да разберем как се движи водния поток. Тихо следвахме течението и говорехме един с друг, само за да засечем разстоянието помежду си. По ехото на гласовете ни от скалите, установихме, че е най-добре да не се отдалечаваме на повече от два метра един от друг.

Беше страхотно преживяване да бъда в тъмното с Том. Ние, хората, обикновено разчитаме на зрението си да ни води, но двамата с Том осъзнахме, че вместо това можем да слушаме и чувстваме пътя си през каньона. Упражнявахме и се доверявахме на различна част от своя мозък. Благодарение на новото ни разширено състояние на съзнанието, бяхме способни да направим изменения, които да ни помогнат в това да останем внимателни. Всичко беше естествено.

Установеният ум може да причини стеснено възприятие, особено когато си фокусиран само върху едно сетиво и рядко използваш останалите. Също така, не става въпрос просто да ги ползваш; колкото да формираш цялото си възприятие чрез тези други сетива. Впоследствие ще започнеш да виждаш света в различна светлина. Том и аз открихме това, докато говорехме, напредвайки през каньона.

Всичко минаваше гладко и наистина се наслаждавахме. Водата вече не бе студена, тъй като се бях адаптирал и сетивата ми бяха остри. Докато с Том следвахме потока, околността излъчваше успокояващо усещане. Тъкмо бяхме достигнали критична точка в каньона и нищо, че бяхме в тъмното, не бяхме слепи. Озовахме се на скала и единственият начин да слезем долу, бе като скочим. Обаче ако скочехме твърде далече, щяхме да се ударим в големите каменни блокове. За щастие, знаех точно какво да сторя.

Направих някои изчисления в главата си и бях готов за скок. Том, от друга страна, не бе толкова запознат с терена, така че си помислих, че ще бъде най-добре да му дам изрични инструкции. „Слушай много внимателно къде влизам във водата. По този начин ще знаеш колко далеч и колко силно ще е необходимо да се оттласнеш от стената, когато го правиш сам.” Той кимна колебливо, но ми каза, че е разбрал. След като нямаше светлина, ще трябва да слуша много внимателно звука от краката ми, когато те влизат във водата. Слушането му трябваше да бъде остро и да наподобява това на радар на подводница. Трябваше да ми се довери, за да проработи плана.

Без допълнително отлагане, скочих. След голям плясък и потапяне няколко метра под водата, с две загребвания излязох на повърхността. Погледнах нагоре и казах на Том, който още стоеше на хлъзгавата скала: „Том, успя ли да чуеш разстоянието?” Той отговори утвърдително. Все още можех да доловя колебанието в гласа му, но сега той бе решен да скочи; нямаше друг начин. Няколко секунди по-късно го чух да прави стъпка и скача в тъмнината. Влезе във водата точно до мен и изплува момент по-късно.

„Всичко ли е наред?”, го попитах.
„Да.” – отвърна Том с облекчен тон.

Вярата в мен и начинът, по-който капитулира пред ситуацията, в края на краищата го доведоха до успех.  Той не можеше да го направи по друг начин. Пускането на тревожността и освобождението от колебанието също бяха от огромна полза.

Препятствията в живота консумират енергия. Защото с Том бяхме способни да ги превъзмогнем по своя път, преживяхме нов тип енергия. Чувствахме се могъщи и пълни с жизненост, продължавайки напред. Когато достигнахме последната част на каньона, лунна светлина започна да се показва през скалните стени. Беше красива гледка, когато започнахме да си възвръщаме зрението и осъзнаваме какво бяхме постигнали току-що.

Няколко минути по-късно бяхме извън каньона и стояхме неподвижни в долината. Съзнанията ни бяха в мир и чувствахме необятна радост. С Том се прегърнахме, без да кажем и дума. Бяхме посрещнали страхотно предизвикателство и бяхме победили.

По времето, в което пристигнахме на мястото, където щяхме да останем през нощта, всички останали вече спяха. Легнах си в леглото, затворих очите си и заспах дълбоко.

На следващия ден заведох групата до друг каньон в по-топла област. Климатът в Пиренеите навсякъде е променлив. Може да бъде много мокър и студен в една област, докато в друга е много горещ и сух. Всичко се променя, така че човек трябва да се адаптира към новата среда, точно както ние с Том трябваше да се адаптираме, за да овладеем El Gloces без светлина.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 11, 2019, 12:02:28 pm
Глава 10
Страх


Имам способността да изкачвам стръмни скали без оборудване и да нямам страх от падане, защото съм винаги подготвен. Подсъзнателно умът ми се изчиства по време на сън в нощта преди това. Но не всякога съм бил така.

Когато бях по-млад, страдах от кошмари. Катеренето ме ужасяваше, но устоявайки на страховете си чрез тренировка и медитация, направих така, че кошмарите да изчезнат. Първоначално започна като открих скала, която се страхувах да изкача. Представях си се как изкачвам всяка стъпка, захващайки се с ръцете за всяко нещо. Накрая щях да почувствам, че съм го правил множество пъти и познавам скалата като дланта си, въпреки че всъщност никога не съм се катерил по нея. Не ме разбирай погрешно, това не означава, че страхът ми изчезваше напълно, но след като си го представях в главата си, започвах да го виждам от друг ъгъл. Вече не се страхувах, а се чувствах като дете, играещо на катерушка. Бях способен да се катеря с лекота и съзнанието ми бе окончателно свободно от кошмара.

Може да се запиташ, как това е свързвано със студа? Е, нека обясня. Скалите могат да представляват всяко предизвикателство, появяващо се в живота. Първоначално може да изглежда невъзможно за преодоляване, но с ясна глава и воля за постоянство, ще намериш начин да постигнеш успех. Понякога може да бъде ужасяващо, но е нещо, което трябва да приемеш. Рядко се тестваме, когато се страхуваме да отидем извън комфортните си зони. Комфортната зона може да ни попречи да извършим нещо велико. Така че, ако мислиш, че е възможно, опитай. Това е твоето съзнание; научи се да вземаш контрол над него.

В Бхагавад гита (б.пр.: санскритска поема, част от епоса Махабхарата) е казано: „Умът под контрол е твоят най-добър приятел, блуждаещият ум – най-големият ти враг.” Направете го най-добрия си приятел до точката, където ще може да разчитате на него. Умът ти те прави силен отвътре. Той е твоят мъдър спътник. Жертвите, които направиш, ще бъдат възнаградени.

Животът не се променя, но възприятието ти – да. Всичко зависи от това, върху какво си фокусиран. Оттегли се от влиянието на света и повече не бъди контролиран от емоциите си. Ако хванеш кормилото на собственото си съзнание, можеш да държиш курс към посоката, в която искаш да поеме живота ти.

Веднъж успял да почувстваш стабилността на ума, ще се убедиш, че това е единственият начин да се живее. Духът и желанието да направиш повече с живота си, ще станат присъщи и естествени за теб. Щастието и успехът не идват от години, прекарани в мисли за опитване, идват от предприемането на действия.

Когато „правиш”, всяка предприета стъпка ще бъде твърда. Няма значение, ако не успееш; увереността идва от опита. Един от най-лесните начини да придобиеш увереност е чрез намирането на начини за справяне с препятствия. Провалът е опция, но това, което те прави по-силен, е изборът да не го приемеш. Колебанието създава страх, увеличавайки шанса да последва вероятността, която не желаеш. Така че, ако можеш, не се колебай.

Да бъдеш духовен не значи да се взираш в свещ с часове или каканижеш мантри, а е начинът, по който изразяваш себе си. Вярвай в себе си и знай, че имаш, каквото е необходимо. Пусни да си отидат всички съмнения и всичко, причиняващо стрес в живота ти. 

Понякога постижението може да ти изглежда твърде невъзможно за достигане. Гарантирам ти, че това не е случая. Въпросът е в това, да откриеш начин, то да стане възможно. В началото, това е всичко, което има значение. Всички желаещи да обмислят сериозно възможността, че в живота има повече от написаното в учебниците, са способни да бъдат новаторите, за които това поколение ще пише.

Да се изчистиш от емоциите може да отнеме време, така че бъди търпелив. Може да чувстваш, сякаш губиш част от себе си в процеса, но това е само временно. С времето това чувство ще се превърне в яснота. Хората, които познавам и които са преживели тази промяна, никога не съжалиха за нея. Сега те могат да разпознаят потенциала в животите си, там, където преди виждаха само граници. Това е наистина величествен преход.

Няма да те лъжа; иска се практика и постоянство. Направи го просто за себе си, като успокоиш ума си от гняв, разбирайки какво те натъжава и пресъздавайки преживяванията, които те правят щастлив. Ако искаш сила и успех, просто го направи!
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 11, 2019, 02:31:29 pm
Дж. Розалес: Глава 11
Лагерът Judson


Въпреки че никога не сме имали определено вероизповедание, семейството ми ме възпита като християнин. Родителите ми бяха и двамата отгледани като католици, но не след дълго разбрали, че не се чувстват удобно с някои от традициите. Затова ни учеха на морала и обясняваха религията толкова, колкото да ни дадат основа. Казвахме, че растем в християнски дом, но те всъщност никога не ни насилваха да приемем тязи вярвания; имахме избор.

Дълго време отивахме на църква само при повод. Най-високата ни посещаемост бе около Бъдни вечер и Великден, но никога не ходехме до една и съща църква. Обикаляхме наоколо и не се задържахме на едно място. Родителите ми искаха да намерят църква, където всички да се чувстваме удобно, но по времето когато достигнах девети клас, още не се бяхме установили някъде.

По онова време се срещах с момиче на име Уитни. Тя беше ентусиазиран църковен посетител и бе там всяка неделя. Заедно с много от другите ми приятели, посещаващи църквата, все ходеха на забавни за тяхната „Младежка група” вечерни събития. Присъединих се към нея няколко пъти и открих, че наистина ми харесва средата. Доведох Престън и той също си прекарваше добре.

Решихме да започнем да ходим на тази църква, защото се чувствахме комфортно там. Това лято църквата ни предложи възможността да плати и ни изпрати на „лагер” за седмица. Родителите ми доста се колебаеха дали да ни пуснат на място, с хора, които не познават, но след като се информираха, приеха възможността и ни насърчиха да отидем.

Няколко седмици по-късно се качихме на автобуса, каращ към лагера Judson, намиращ се в Ери, Пенсилвания. Седмицата беше пълна със запомнящи се преживявания. Толкова ми хареса, че няколко седмици по-късно доброволно реших да постъпя като асистент-съветник. Хората там бяха наистина отворени и разбиращи. Плюс това, имах възможност да науча повече за християнството.

Следващите няколко лета се завръщах в Judson като съветник. През това време направих много приятелства и добри спомени. Лагерът беше могъщ мотиватор за мен. Исках да направя повече с живота си и разбера как работят и функционират хората. Това беше времето, в което бях напълно способен да се съсредоточа върху страстта, която развих като дете.

Все още исках да разбера съзнанието и как то работеше. Judson беше много вдъхновяващо място и ме накара да се чувствам така, сякаш съм способен на всичко. Докато бях там, бях откъснат от всички видео игри, уроци, домакинстване и онези глупави неща, за които се тревожех в гимназията. Чувствах се свободен и тогава умът ми започна да се чуди. Това бе един от първите пъти в живота ми, когато бях способен да мисля сам. Дребните неща вече не ми влияеха. Исках да променя света по позитивен начин. Исках да помогна на хората.

В началото на моята последна година като съветник в Judson, се запознах с някой, който промени мирогледа ми. По време на обучение на персонала, срещнах загадъчен тип на име Джарет. Той бе много потаен и сдържан, но когато дойдеше време да улови знамето или да избегне топка, беше очевиден екстроверт. Когато играех срещу него в различни спортни часове, разбирах че въпреки това колко тихо изглежда, по време на каквато и да е физическа активност, избухва с невероятно количество енергия. В баскетбола той беше най-бързият и ентусиазиран играч на терена. Когато играехме фризби, разработваше стратегически сценарии, като същевременно беше ключова част от процеса по отбелязване на точки. Изглеждаше добър човек, но наистина не знаех много за него, с изключение на това, което бях наблюдавал.

За тези четири години в Judson, никога не говорих с Джарет. Обикновено той спеше в квартирите над офиса, но една нощ реши да се присъедини към мен и други членове на персонала в хижата на съветника. Спящи в тази хижа бяхме аз, Джарет, Престън и други двама членове на персонала. След няколко минути говорене за дневните събития, последните двама заспаха и започнаха да хъркат. Джарет, Престън и аз продължихме да разговаряме. Приказвахме за нашите специалности и други интереси в живота си. Тогава темата се премести към мечтите и ескалира до детските страсти. Докато разговорът продължаваше, осъзнах, че не довършвам изреченията си, правеше го Джарет. Очевидно начинът, по който обработваше информацията, бе много сходен с моя. Той беше в състояние да разбере какво казвам, без всъщност да го правя, защото по-рано е мислил същите неща.

Всъщност, оказа се, че и аз завършвам изреченията му. Паснахме си; нещо резонираше и в двама ни. Беше все едно целият ми живот и мисли като дете са изграждали този момент. Джарет и аз установихме, че имаме много еднакви цели и чувствахме, че ще се окаже полезно, ако се трудим заедно.

От там нататък, животът ми нямаше да включва еднократен опит на някоя идея, последван от нищо. Щеше да съдържа сътрудничеството с някой, който имаше също толкова вяра в идеята, колкото я имах и аз. Споделяхме едно съзнание и бяхме готови на всичко, за да продължим напред. Разбирахме се, но по-важното е, че бяхме осъзнали основното верою на другия: Всичко е възможно.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 11, 2019, 05:02:50 pm
Глава 12
Полумаратон в Лапландия


През малка част от живота си работех като пощальон. Работата ми беше да карам кутии, писма, колети и реклами до пощенските станции, така че след това те да могат да бъдат доставени до определените им места. Работех сам през нощта. Самотата ми даде време да разсъждавам върху минали събития и насърчаваше по-дълбокото мислене.

Един ден, докато шофирах по пътя, получих телефонно обаждане от канадски продуцент, представляващ Discovery Channel. Попита ме дали се интересувам от извършването на предизвикателство в студа. Слушах го много внимателно, докато обясняваше предложението си.

Сдържах вълнението си и спокойно отвърнах на господина: „Да, бих се радвал.” Той ми каза, че скоро ще прати имейл, на който да отговоря, когато ми е удобно. Приключих разговора и продължих с работата си като пощальон. Бях развълнуван.

Това вълнение продължи целия ден. Веднага след като се прибрах вкъщи, включих компютъра и проверих електронната си поща. Съобщението вече стоеше във входящата кутия. В него се обясняваше, че предизвикателството ще бъде в центъра на внимание за документален филм. Събитието щеше да се състои малко отвъд Полярния кръг.

Това се случи през ноември, предизвикателството щеше да бъде януари месец (б.пр. 2007г.). Единственото нещо, което бе останало да решим, е от какъв тип ще бъде изпитанието. Вече бях плувал под лед и тичал полумаратон по склоновете на Еверест. Но тичането ми бе заснето само от холандска телевизия и не бе международно излъчвано. Така че изпратих обратно имейл на продуцента и му обясних, че мога да тичам полумаратон бос отвъд Полярния кръг. Това перфектно отговаряше на очакванията им.

Минаха седмици, дойде декември, а не бях правил никакви тренировки. С наближаването на датата на предизвикателството, както обикновено, станах много напрегнат. Това е естествена реакция, възникваща когато умът се тревожи. За да успокоя съзнанието си реших, че е време да започна тренировки с тичане. Тъй като това бе първият ми пробег от доста време, тичах само километър и половина. Беше просто бърз джогинг около квартала, където живеех.

На следващия ден пробягах 7 км. След това чувствах лека болка в мускулите и не тичах следващите два дни. Вместо това отидох да плувам в студена вода, за да се отпусна и събера енергията си. 

Третия път когато тичах, го сторих бос, близо до езеро. Тичах напред-назад по дървена пътека покрай брега. Този ден беше студено и ветровито, така че около мен нямаше никой; беше хубаво да тренирам на спокойствие. Не спрях, докато не ми се появиха мехури по ходилата. Към този момент бях пробягал общо 22 км.


(https://june1900blog.files.wordpress.com/2019/12/izmrazvane3.jpg)


През следващата седмица просто продължих с работата си като пощальон. Грижех се за мехурите от време на време, така че да оздравеят правилно; беше седмица на обновление. След като се излекувах, се завърнах на мястото на брега, за да тичам. Още веднъж беше студено и ветровито, а самотата – приятна. Пробягах около 24 км бос и развих поне още 20 нови мехура. Когато се завърнах вкъщи, бях повече от доволен от тичането и знаех, че краката ми ще заздравеят навреме.

По-късно тази вечер дъщеря ми се отби вкъщи и попита дали искам да потичам с нея няколко обиколки около парка. Съгласих се и докато тичахме й разказах за новото ми предизвикателство. Краката ми се чувстваха страхотно, така че след две обиколки (около 8 км) почувствах силен импулс да увелича скоростта. Когато приключихме, тичането ме бе направило толкова щастлив и бях напълно убеден в успеха на предизвикателството. Бях толкова вън от себе си от радост, че се разплаках.

Предизвикателствата създават истинската ми вътрешна природа. Правят тялото и умът ми бдителни и променят състоянието ми на съществуване. Това ме кара да се чувствам толкова жив! Както винаги казвам: „Можем да направим повече, отколкото мислим.” В моментите, когато се изправям пред предизвикателство, ставам изключително съзнателен за по-дълбоките слоеве на душата си.

Тъй като изпитанието наближаваше бързо, снимачен екип пътува до Амстердам, за да заснеме няколко кадъра от мястото, където живеех и запише дневните ми занимания. Направихме интервю и няколко снимки в местната скотобойна. След което те отпътуваха за Лапландия (Финландия), където и аз щях да се присъединя към тях няколко дни по-късно.

Лапландия може да бъде много, много студено място през зимата. Температурите е възможно да паднат до минус 50 градуса по Целзий. При толкова студени температури слаби полярни животни се случва дори да умрат. Наистина е оцеляване на най-приспособимите.

Два дни след като екипът посети дома ми, трябваше да ги срещна в Хелзинки. След това взехме самолет до Оулу, около 800 км на север. Когато кацнахме, навън бе -20°С. Докато чакахме да дойде превозът ни, реших да си сваля обувките и се опитам да тичам километър в снега. Чувствах го чудесно. Снегът беше в перфектно състояние за тичане. Моят малък тест ме направи дори още по-сигурен за предизвикателството.

На следващия ден отидохме до финландския Институт по професионално здраве за експеримент със студена вода. Опитът се състоеше в това, да стоя в басейн със студена вода, разположен вътре в тяхната лаборатория. Професор Окса, световноизвестен физиолог, беше човекът, извършил изследването на тялото ми. Окса имаше страст към откритите пространства. Въпреки че не беше толкова екстремна като моята, за мен бе удоволствие да го срещна и дискусиите ни винаги бяха обогатяващи и пълноценни.

Още преди да започнем с експеримента, Окса проведе няколко базови теста, за да получи общи данни. Видя, че имам много нисък процент подкожни мазнини. Обясни ми, че това е интересно откритие, защото без много мазнини, нямам достатъчно защита от студа. Обяви, че е развълнуван да види как ще реагирам, когато съм изложен на студената вода в басейна.

За да се приготви за експеримента, професорът свърза тялото ми към много различни устройства. Първо ме свърза с ЕКГ машина. След това ми даде да глътна хапче, което да следи вътрешната ми телесна температура. На ръката ми постави маншет на апарат за измерване на кръвно налягане и ми даде маска, която да измерва окислението на издишания от мен въздух.

Когато студът започне да въздейства на тялото, крайниците получават по-малко кислород и окисляването започва. Колкото е по-адаптирано към студа, толкова по-малко ще бъде засегнато.

Жизненоважните органи се нуждаят от тяло, опериращо на 37°С, за да функционират правилно. Ако температурата спадне дори с няколко градуса под тази, тялото започва да трепери и кръвта се отклонява от крайниците. Това е когато вътрешната температура наистина е повлияна и тя не бива да пада под 35°С, в противен случай е много вероятно тялото да пострада от хипотермия, което от своя страна да увреди черния дроб, белите дробове, сърцето и мозъка. Когато през жизнените органи тече студена кръв, тялото започва бавно да става дисфункционално. Сърцето бие неравномерно, мисловният процес и рефлексите са забавени, а дишането става по-трудно.

Когато температурата на кръвта падне до около 30°С, тялото започва да се изключва. По това време жизненоважните органи може да започнат да отказват, сърцето може да спре да бие и е възможно човек да изпадне в кома. Евентуално тези последни последствия биха довели до смърт.


Специалистите, проучващи студа казват, че понякога дори човек да изглежда мъртъв, когато е изваден от водата, всъщност е в коматозно състояние. За съжаление, не са редки случаите когато хората правят опит да затоплят жертвите на хипотермията твърде бързо и това само по себе си може да доведе някого до шок и причини смъртта му.

Придвижихме процеса на експеримента към басейна. Седнах на механичен стол, контролиран чрез дистанционно управление в ръцете на професор Окса. Оттам бях спуснат в осем градусова вода. Когато приключихме свързването, професорът прегледа мониторите за последен път и бяхме готови да започнем. Той започна да ме спуска във водата и потапянето започна.

Първата реакция на доктор Окса беше изненада. Той беше удивен, че нямам дихателен рефлекс когато навлизах във водата.

Б.пр.: Дихателен рефлекс – дълбоко вдишване през устата при внезапно потапяне във студена вода, породено от инстинкт за оцеляване, развит в процеса на човешката еволюция. Имат го някои водни бозайници, както и гмуркащи се птици. Ако човек получи този рефлекс, докато е все още потопен, ще вдиша вода и не е изключено да получи сърдечен арест, задушаване и да се удави.

Това означаваше, че вените около ядрото ми са се затворили веднага и са много добре приспособени. Адаптацията ми към студената вода беше отлична. Минутите минаваха, а вътрешната ми температура остана непроменена. След десет минути Окса забеляза, че всъщност тя се повишава. Смяташе, че това е забележителна промяна в тялото ми. Силното нещо около преживяването бе, че всичко бе под контрол. Чувствах се страхотно.

Вниманието ми бе насочено към точка на стената пред мен. Това ми помогна да остана концентриран в ума си, така че да остана топъл. В резултат, телесната ми температура остана стабилна, въпреки вледеняващата студена вода. Реших да се забавлявам. Започнах да питам професора за живота и хобитата му. По-късно осъзнах, че това е причинило загубата ми на фокус, който беше това, което поддържаше вътрешната ми температура. След 25 минути тя спадна с половин градус и доктор Окса прекрати експеримента.

Беше глупаво от моя страна да губя концентрация по този начин, но сега зная, че е важно винаги да внимаваш и останеш центриран.

Студената вода може да е безмилостна и ако не внимаваш, бързо ще изгубиш контрол върху ситуацията. Затова винаги оставай съсредоточен и внимателен.

След експеримента снимачният екип остана да интервюира професора. Той обяви констатациите си и каза, че вярва в способността ми да завърша успешно полумаратона, поради изключителния контрол, демонстриран от мен по време на опита. След като завършихме задачата си в института на Оулу, се върнахме в хотела и насладихме на хубава, топла сауна.

На следващия ден тръгнахме за Колари, където щях да пробягам полумаратона с боси крака. Температурата се бе понижила до -30°С. Когато пристигнахме, отседнахме в дървени къщички, където заснехме няколко кадъра от пристигането за документалния филм. Оставаха само още два дни до бягането, така че приготвихме маршрута и организирахме шейните, които ще возят снимачния екип.

Преди да разберем, дойде и денят, в който щях да тичам. Местни и национални журналисти присъстваха за събитието. Докато всеки се подготвяше за събитието да започне, забелязах, че на стартовата линия е сложена кожа от северен елен. Изглеждаше като някакъв вид примитивно място, сякаш кожата е поставена там в опит да върне праисторическия човек. Стоях на старта и се взирах в хоризонта. Беше време. Поех си дълбоко въздух, издадох възбуден крясък и тръгнах.

Докато тичах бос над снега и леда, а и при подобни мразовити температури, откровено - не знаех как би могло да приключи всичко. Очакванията ми бяха, че ще завърша събитието без проблем, но останах много бдителен. Бях на място, където имах повишено осъзнаване. Отминавайки километър след километър, всичко изглеждаше добре. Физиологично казано: аз управлявах.

След 10 км мислено проверих себе си. Умът ми беше силен, крайниците ми се чувстваха страхотно, вътрешно бях топъл. Нямаше за какво да се безпокоя, така че просто продължих напред. Дори се шегувах, тичайки, понякога говорех със снимачния екип, които ме записваха от шейната. Но правех това с повишено внимание, така че преживяването да бъде различно от онова в лабораторията и остана в постоянен контрол.

Когато изразходваш енергия чрез говорене, това е като да отвориш врата и позволиш на студения въздух да влезе в къщата. Ако държиш вратата отворена прекалено дълго, къщата ще изгуби цялата си топлина. Уверих се, че не съм оставил тази врата твърде продължително отворена, така че сполучливо да остана фокусиран върху тялото си и да успея.

Продължавайки напред, химията на тялото ми работеше просто чудесно. Нямах каквито и да било проблеми. Журналистите бяха уверени, че щях да го направя!

Тогава нещо се промени. Започнах да имам трудности в предната част на левия крак. Не знаех какво се случваше, но можех да усетя, че нещо не е наред. Продължи да става все по-лошо и по-лошо, докато целият ми крак наподоби такъв от дървена пръчка. Не можех повече да го чувствам! Това се случваше точно когато преминавах маркировката на 18-ия километър. Оставаше да измина само още три километра.

Реших просто да го направя. Стъпка след стъпка, дъх след дъх, си проправях път напред и в крайна сметка видях финалната линия. Тя беше още едно място, покрито с кожи от северен елен, точно както в началото на трасето.

„Ще го направя”, си помислих.

Последните двеста метра от тичането ми бяха красиви. Докато се приближавах, слънцето се показа над дърветата и освети небето. Беше магическо съвпадение. Приближавайки финала, се взирах нагоре към слънцето. Златният ми медал висеше пред мен във въздуха.

Въпреки травмата на крака, бях решил да продължа, докато не мина през финалната линия. По това време не разбирах каква жертва съм направил, за да завърша състезанието, но това отвори вратите към опустошителен проблем, от който щях да се възстановявам седмици напред.

След състезанието отидохме директно в местната болница. Дерматологът ми каза, че имам измръзване трета степен!

Показах крака си на камерите, така че всеки да види на какво бях подложил тялото си, за да завърша състезанието. Завърнах се в Нидерландия на патерици…




Б.пр.: При трета степен измръзване се уврежда цялата дебелина на кожата, която се умъртвява (некротизира). Това е съпроводено със силна болка, обикновено при размразяване. Трета и четвърта степен измръзване най-често налагат оперативно лечение с ампутация, кожна пластика. Всички тези промени в тъканите, обуславящи различните степени измръзване, стават видни след размразяването.

Първа долекарска помощ (https://elearn.uni-sofia.bg/mod/page/view.php?id=4704)

Цитат
Трета степен:
•   Когато е налице измръзване трета степен, замръзват слоевете подкожна тъкан.
•   Симптомите включват кървави мехури и синьо-сиво обезцветяване на кожата.
•   През седмиците след нараняването болката остава и на повърхността на кожата се образува почерняла кора.

https://en.wikipedia.org/wiki/Frostbite (https://en.wikipedia.org/wiki/Frostbite)
Документалният филм на Discovery Channel, включващ експеримента и полумаратона. Както може да се види от клипчето, Вим Хоф (скромно?) е пропуснал да отбележи, че не е тичал просто с боси крака, а е бил облечен само с шорти (и шапка), както и че де факто е поставил Световен рекорд:

https://www.youtube.com/watch?v=oO1sOZauU0I
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Януари 01, 2020, 07:29:14 am
Глава 13
Измръзване


Скоро след като дерматологът ми каза, че съм нанесъл непоправима вреда на крака си, ми бе дадена кутия, пълна с лекарство. Обясни ми, че увреждането е засегнало предната част на левия ми крак и ме посъветва да приемам медикамента, за да го поддържам сух. Също така подчерта, че е много важно да пазя крака си от намокряне.

Докато се върна в Амстердам, крайникът ми бе придобил тъмен, зеленикаво-кафяв оттенък. Беше опустошителна гледка. Не можех да спя. Седях във всекидневната, мислейки какво може да се направи. Знаех, че трябва да има някакво решение на проблема ми. Нямаше просто да приема това, че кракът ми е непоправимо увреден!

„Не! Няма да приема това!”, си мислех. Бях толкова разстроен, че се изпълних с ярост. От този момент нататък, нещо вътре в мен започна да се бори. Мислех за това, което беше казал лекарят – да не позволявам кракът ми да се намокри, когато ми дойде странна идея. Кравешки балсам! Това е мазнината, която се нанася, за да се излекува възпалено кравешко виме.

Въпреки че е обратното на това, което ме посъветва дерматологът, помислих си, ако може да помогне на раздразнена кравешка кожа, може да е в състояние да помогне и на моя крак!

Оттогава започна борбата ми за излекуване. С новооткрита решимост си легнах в леглото и спах като скала. На следващата сутрин един приятел отиде до магазина и купи балсам за крави. Започнах да нанасям мазнината по протежение на крака си, без да оставям суха област. Чувствах, че правя правилното нещо, въпреки нарежданията на доктора. Визуализирах себе си да се подобрявам и останах много внимателен към крака ми. 

Няколко дни по-късно дойдоха телевизионни камери да покажат отвратително изглеждащия крак на Леденият човек по телевизията. Външно той беше зелен и черен, но вътрешно лечебния процес бе стартирал!

През времето, в което се грижех за крака ми, си мислех за това какво бях постигнал. С помощта на Discovery channel, сега бях известен като „човекът, пробягал полумаратон отвъд Полярния кръг, с боси крака в снега”.

Поглеждайки назад към успеха си онзи ден, си припомних стара история, която веднъж бях чул.

Историята на трима братя:

Преди около век, в северната част на Финландия, живели трима братя. Имало сауна в дървена колиба, близо до голямо, замръзнало езеро, на десет километра от селото им. Всеки ден тримата братя пътували до сауната и се наслаждавали на топлината й.
Един ден, внезапен изблик на пламъци прекъснал спокойното им време в сауната. Нещо било причинило пожар вътре в дървената колиба! Те огледали наоколо, но не успели да открият начин да изгасят огъня. Тримата братя избягали от там само с животите си. Огънят погълнал дрехите и принадлежностите им.

Това бил голям пожар, който се виждал отдалеко. Било красиво и топло, но и трагично и неочаквано. Голи, тримата братя били принудени да тичат десет километра през снега, в ледения студ на нощта, за да се приберат в селото си.


Историята на тримата братя показва, че маратонът ми не беше нещо грандиозно. Тичането бос беше просто начинът ми да покажа на света, че всички сме способни да направим повече, отколкото някога сме мислели, че е възможно. Това е запомняща се история, такава е и моята. Новините за постиженията ми се разпространиха навсякъде по медиите. Въпреки увредения крак, бях истински герой в очите на публиката.

Не се интересувах особено от медийното внимание. Концентриран бях върху това да си излекувам крака възможно най-бързо. Още през декември, точно преди да започна да тренирам за полумаратона, бях получил телефонно обаждане от човек, подготвящ се за експедиция на връх Еверест. Той беше водач на екипа и искаше да знае дали се интересувам от изкачването. Идеята им бе да изкача връх Еверест, носейки само шорти и сандали.

Това бе още една възможност да направя нещо, което не е правено от друг досега. Имах голям интерес и следователно – приех офертата му. Това, което не знаех тогава е, че месец по-късно щях да имам „непоправимо увреждане” на крака!

Първоначално финансирането на експедицията не вървеше добре. Току-що направил Световен рекорд и получил много медийно внимание, свързано с измръзването, парите започнаха да текат от всички посоки. 50 000 евро тук, 50 000 евро там. Всички те идваха и се събираха заедно. Това обаче не промени състоянието на крака ми.

Имах три месеца за възстановяване. Дерматологът ми каза, че няма никакъв шанс да бъда в състояние да осъществя това изкачване или дори оздравея леко дотогава. Реших да изхвърля всички лекарства и увелича бойният си дух за излекуване. Започнах да мажа крака си ежедневно. Оставах оптимист, че това ще ми помогне кракът да се оправи.

Въпреки всичко, казано от доктора, месец по-късно кракът ми бе излекуван! Мъртвата, закърняла кожа беше изчезнала и нова, здрава кожа превърна крака ми в нов. Беше все едно измръзването никога не се е случвало!

За да помогна в насърчаването на спонсорите за събитието и популяризирам експедицията до Еверест, стоях в кутия, пълна с лед като по този начин показах сензационните си умения. Моят случай се появи в новините, в списанията, по телевизията и дори в магазина, където висяха огромни банери, рекламиращи експедицията. Всичко това бе част от играта и аз участвах в нея. Най-накрая дойде денят за отпътуване към Еверест.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Януари 08, 2020, 09:47:00 am
Дж. Розалес: Глава 14
Кой е Леденият човек?


Не ми бе възможно да се върна до Camp Judson през лятото на 2009г. Принуден бях да си намеря работа с по-високо заплащане, за да си плащам апартамента, така че избрах да работя като мияч на съдове в „Дели” – местен ресторант в щатския колеж. Когато започна есенния семестър, продължих да работя там с цел да спестя пари. Чувствах се обновен и готов за поредната учебна година. С Джарет разговаряхме толкова често, колкото можехме, но защото винаги имах много домашни, разговорите ни обикновено бяха кратки.

В един от предишните ни разговори бях споменал на Джарет, че мисля колко интересно ще бъде, ако телесната температура може да се контролира. Разказах му историята за човека, умрял от хипотермия при температура от 15 градуса. Той се радваше да види потенциала на съзнанието, толкова колкото и аз. Въпреки че специализацията му бе в компютърните науки, бе много заинтересован в изучаването на всичко, свързано с психологията.

След първата учебна седмица получих имейл от Джарет с линк към видео в YouTube. То бе за мъж, наречен „Леденият човек” и представляваше телевизионен репортаж, излъчен по Discovery Channel, озаглавен „Необикновени хора”. Клипът показваше Леденият човек, тичащ полумаратон бос в снега, носещ само шорти; бях заинтригуван.

Тук имаше мъж, тичащ при температури под замръзване, не една, не пет, а тринадесет мили през снега. Бях изключително впечатлен от издържливостта му и колко спокоен изглеждаше по време на своя бяг. На едно място в клипа Вим, истинското име на Леденият човек, обясняваше, че контролира своя вътрешен термостат, използвайки само ума си. Това означаваше, че не става въпрос за генетична мутация или природна дарба, а става дума за съзнателен контрол.

Умът ми веднага се напълни с мисли като: „Знаех си, че е възможно!” и „Не е ли някакъв вид трик?”. Исках да вярвам, че е реално, но също и да гледам обективно. Продължавайки да гледам видеото, видях че Вим получи измръзване в левия крак. „Добре” помислих си, „може би не е измама, ако действително измръзна”.

Когато клипчето свърши, се обадих на Джарет и изразих вълнението си. Говорихме за теории и как това е възможно. След приключване на обаждането, направих проучване онлайн. Натъкнах се на древна тибетска техника, наречена „Туммо”, позната също и като „Вътрешен огън”. Тя осигурява на тибетските монаси способността да издържат екстремен студ и генерират топлина в телата си, без никаква външна сила.

Б.пр.: https://en.wikipedia.org/wiki/Tummo (https://en.wikipedia.org/wiki/Tummo)

Най-известната история покрай идеята за Туммо е тази с тибетски монаси, стоящи в снега със студени, мокри чаршафи, покриващи гърбовете им. Твърди се, че могат да останат медитиращи с часове, за да произведат топлина. Целта им е да изсушат мокрите чаршафи, в студения климат, използвайки само топлината от телата си.

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/01/image012.jpg)

Техниката звучеше страхотно и исках да я науча възможно най-скоро. Зимата щеше да дойде след няколко месеца и бях изключително заинтересован да бъда способен да се затоплям без помощта на пластовете дрехи. По онова време бях голям фен на книгата „Пътят на мирния воин” от Дан Милман и наистина гледах на него като пример за подражание. Следях семинарите му и бях прочел много от другите му книги. Концепцията в тази книга специално, определено ме бе вдъхновила да постигна повече.

Един ден реших да напиша имейл на г-н Милман, не мислейки, че той ще отговори. За моя изненада секретарката му отговори от негово име, казвайки че Дан не е запознат с Туммо и да потърся повече информация в Уикипедия. Така че отидох на страницата за Туммо и проверих секцията с препратките. Там открих книга, озаглавена „Благословията на Вътрешния огън” (б.пр.:  Yeshe, Lama Thubten (1995) The Bliss of Inner Fire: Heart Practice of the Six Yogas of Naropa). Заглавието ме заинтригува и реших, че е време да взема малко по-сериозно проучването си. Купих и получих книгата няколко дни по-късно.

Когато книгата дойде, оставих настрана домашните и започнах да чета. Текстът бе някак труден, защото в него имаше набор от термини, които не разбирах. Предположих че за аудиторията, практикуваща йога те са общоизвестни, но на мен ми бе трудно да ги схвана. Влязох в интернет, за да си дефинирам някои от непознатите думи като например „прана”, „чакра” и „кундалини”.

Прогресирах бавно през книгата и отделих време да разбера всяка глава. Първите няколко изразяваха произхода на Туммо и мненията на автора. След няколко дни спорадично четене, най-накрая достигнах до главите, обясняващи самата техника. Тя се състоеше е различни дихателни упражнения и визуализации. Изглеждаше ми странно, но отдадох това мнение на своето невежество.

След приключването на книгата не се чувствах по-близо до разбирането как да контролирам телесната си температура. Такъв тип човек съм, който обича да наблюдава физически другите и след това да задава въпроси. Следователно почувствах, че книгата бе задънена улица, хвърлих я под леглото и извадих домашната си работа. 

Следващите няколко седмици се съсредоточих върху уроците си и се отказах да уча Туммо. Бях разочарован, но си подобрих настроението, гледайки клипове на Ледения човек в YouTube. Един ден в училище, слушах професор да говори по темата Личностна теория. Докато той приготвяше следващите няколко слайда, реших да направя бързо търсене за Туммо, преди да се откажа окончателно. Не зная защо почувствах нужда да го сторя точно тогава – по средата на урока, но съм склонен доста често да имам тези моменти на спонтанност. 

Използвах Google да търся за „Туммо” и излезе обичайния списък: няколко уеб-сайта с определение, форум за изучаващи будизъм, няколко снимки на монаси, стоящи в снега. Реших да ревизирам търсенето си и написах „Туммо семинар” просто ей-така, без особена причина. Отвори се нов списък, който не бях виждал преди това. Имаше pdf файл за изтегляне, съдържащ рекламен флаер. Професорът ми започна отново да говори; игнорирах последните десет минути от лекцията да разследвам новото си откритие. Флаерът рекламираше семинар, учещ хората на изкуството на Туммо. Той щеше да се проведе през уикенда, месец и половина по-късно, в Бъркли, Калифорния. Струваше около 250 долара, а регистрацията трябваше да се направи до края на месеца.

Бях в екстаз! Изобщо не внимавах в час и всичко, което исках бе да кажа на Джарет. През цялото време обмислях идеи как да отида на този семинар. Като си тръгвах от учебния час казах на един от съучениците си и най-добър приятел Дейвид Хенеман за намерението си да отида до Калифорния и уча Туммо. Той мислеше, че е страхотна, но непрактична идея, тъй като бяхме колежани с ограничени финансови средства. За щастие имах своята работа като мияч на съдове. Макар да не бе най-ласкаещата професия, тя ми осигуряваше средствата, необходими за извършването на това изследване.

Обадих се на Джарет на път за следващия учебен час, разказвайки му за възможността. Надявах се да дойде с мен, но за съжаление той имаше ангажимент в родния си град, който бе невъзможно да отмени. Трябваше да отида до Калифорния сам… Никога не се бях качвал на самолет, така че опцията да летя сам над страната ме стряскаше. Въпреки всичко това бях решен да направя каквото е необходимо, за да отида на семинара. През следващите няколко седмици взех допълнителни смени, за да покрия потенциалните разходи за това пътешествие. Всяка вечер след работа се прибирах с храна прилепнала под ноктите ми. Повтарях на себе си: „Заслужава си.”

Когато дойде първият ми чек, писах по имейла на хората, провеждащи семинара в Бъркли, питайки ги дали не е твърде късно да се запиша. Казаха ми, че все още има свободни места и ако им изпратя 250 долара по пощата, те ще пратят необходимата информация и ме включат в списъка. На следващия ден изпратих чек и проверих онлайн за цени на самолетни билети и хотели. Най-евтиният самолетен билет, който намерих бе за 220 долара, полет от Питсбърг, Пенсилвания до Оукланд, Калифорния. Обадих се на родителите си и им казах, че ще предприема пътуването. Те не се чувстваха комфортно с идеята да пътешествам до Калифорния, особено защото никога преди това не съм пътувал сам, какво остава да летя със самолет. След дълги телефонни разговори се съгласиха да ме пуснат да отида, стига да бъда предпазлив и планирам всичко. Така че закупих онлайн самолетни билети, с парите които бях спечелил от ресторанта.

Тогава нямах достатъчно пари, за да си платя за хотелска стая, но знаех, че няма да ми дадат сметката, докато не се изнеса. Така че потърсих в интернет най-близкия до мястото, където щеше да се провежда семинара хотел. Намерих пет хотела в радиус пет мили от сградата. Избрах най-близкия с най-лесния пешеходен маршрут до семинара. Имах едно притеснение. Знаех че в някои щати само хора над 21 годишна възраст могат да резервират хотелски стаи. За съжаление все още имаше няколко месеца до 21-ият ми рожден ден. Обадих се в хотела, където щях да отседна и говорих с неговия управител. Увериха ме, че това няма да бъде проблем; бях облекчен. Онлайн разбрах и разстоянието от Оукланд до Бъркли. От Google maps научих, че в трафик това разстояние ще отнеме 35 минути. С такси щеше да струва общо 40 долара във всяка посока.

Погледнах още веднъж картата и потърсих близки локации, от където мога да си купя храна. За щастие имаше удобен магазин точно до блока. След като се обадих на управителя да потвърдя резервацията, почувствах че съм сторил достатъчно за един ден и си легнах да спя. Следващите две седмици бях фокусиран върху учението си през деня и работата в ресторанта през нощта. Следващата заплата ми осигури достатъчно пари, за да покрия разходите си за две нощувки в хотела, за такси и храна. Три дни преди да тръгне полетът ми, получих пакет в пощата, обясняващ материала, който щеше да бъде засегнат по време на семинара. Научих също и кога точно започва той и какво да правя когато пристигна.

Всичко бе приготвено и бях готов да отида на своето първо голямо приключение. Освен най-добрите ми приятели, семейството и шефът ми, никой не знаеше къде отивам. Дори не казах на приятелката си – Брук Робинсън, до деня преди да тръгна; страхувах се, че тя ще ме помисли за луд. Срещахме се само от няколко седмици и исках да бъда наистина внимателен с кого споделям за проучването си, защото не исках някой да ме разубеди, казвайки ми, че е абсурдно или опита да ми попречи.

Макар че ми се искаше Джарет да можеше да дойде с мен, трябваше да го приема и отида от името на двама ни. Исках да разбера Туммо отвъд това, което интернет имаше да предложи. Най-накрая щях да имам тази възможност.

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Януари 13, 2020, 07:35:19 pm
Глава 15
Еверест


На 1 април 2007 г. тръгнахме за Еверест. Взехме полет до Дубай и се свързахме с Катманду. Новини тръбяха и рекламираха предстоящото ми пристигане. „Някакъв човек от Нидерландия ще изкачва Еверест по къси панталони”. Те бяха навсякъде. Философията ми бе: Хилари и Тенсинг (б.пр.: през 1953 г. Едуард Хилари и Тенсинг Норгей изкачват за пръв път Еверест и се завръщат благополучно) го направиха с кислород и дрехи. Меснер (б.пр.: италианският алпинист Райнхолд Меснер) го стори без кислороден апарат. (б.пр.: през 1978г.) Аз ще опитам без кислород и без дрехи. Беше много спорен и полемичен въпрос, но се разпространяваше по новините навсякъде по света.

Когато пристигнахме на летището в Катманду (Непал), журналистите ни очакваха. Ето ме отново – обратно в Непал, с нов екип. Докато шофирахме през лудия трафик по улуците, колите бибиткаха навсякъде около нас. Очакванията бяха високи и това ми влияеше, но не позволих на чувствата си да се покажат. Вместо това ги задържах в себе си, което ме накара да мисля за всички неща, които могат да се объркат. Напомнях си, че единственото нещо, което мога да направя, беше да бъда готов и останалото щеше да последва.

Главното ми притеснение бе моето тяло. Нуждаех се да се концентрирам върху нервната и имунната ми системи, кръвната циркулация, сърцето и ума, и да ги свържа заедно. Освен това направих много от личното си проучване, говорейки с местните шерпи. (б.пр.: етническа група от планинския район на Непал в Хималаите, често работят като планински водачи) Те бяха много мъдри и познаваха планините като дланите си. Казаха ми: „Ще видим колко ще успееш да постигнеш. Макар че ще бъде дълъг преход, изглеждаш бърз и силен.” След като ме бяха наблюдавали да изпълнявам своята техника по време на тренировка, шерпите се обърнаха към мен с въпроси. Реших да прекарам известно време с тях, докато наближи денят за тръгване към Еверест.

Китайските власти ни приветстваха, когато преминахме границата. След това шофирахме по магистралата към Тибетското плато. Оттам се стига само след 4000 метра шофиране. Планирахме да останем за няколко дни в селото, с цел да се аклиматизираме. Заедно с купуването на големи количества храна за пътуването, играехме футбол, за да помогнем на телата си да се адаптират към новия климат. За по-нататъшна практика и подготовка за изкачването, също така изкачвахме и близките планини. Преди още да разберем, дойде денят, в който трябваше да тръгнем за базовия лагер в Еверест на височина 5200 м.

Натоварихме джиповете си и тръгнахме по пътя. По протежението му минавахме покрай всякакви тибетски селца и скалисти пасища. След известно време спряхме при манастира Ронгбук (Rongbuk) на 4800 м. Снимахме за малко, но не останахме твърде дълго, защото не искахме да се натрапваме на живеещите там. След около час се върнахме на джиповете си продължихме да пътуваме към базовия лагер.

Най-накрая бяхме там: базовия лагер на връх Еверест, Чомолунгма (Еверест на китайски), Сагарматха (Еверест на хинди). Тук щяхме да останем да се аклиматизираме за няколко дни. Обкръжаваха ни палатки. И те не бяха само палатки за спане. Имаше голяма кухненска палатка, където всеки можеше да си сготви, в друга хората можеха да си купят стоки и консумативи, палатка с душ, палатка за хранене и офис палатка, където да си запазиш място на земята.

След като открихме своето място и се настанихме, отидох да изследвам съседните планини. Всичко мина добре и се вълнувах за предстоящите събития. Когато се върнах в лагера, започнах да свиря блус на китара. Много хора ме дочуха и наминаха да послушат. След това отново играхме футбол, макар че с намален наполовина кислород във въздуха беше трудно да тичаме за продължителни периоди от време, така че не играхме твърде дълго.

Важно е човек отново да установи границите на тялото си в нова среда.

Когато лидерът на групата почувства, че сме достатъчно аклиматизирани, реши, че е време да отидем до временния лагер на 5800 м. Казах му, че трябва да погледнем прогнозата за времето, преди да тръгнем; имах чувството, че ще вали сняг в ранния следобед. Тъй като изкачвах планината по къси панталони, исках да се уверя, че метеорологичните условия са перфектни. Тук ударихме първото си непредвидено препятствие.

По мое мнение, решението на лидера да тръгнем тогава, не беше добро. Напускайки базовия лагер, облаци започнаха да покриват небето. Водачът ни каза да продължим, докато облаците ставаха само по-плътни. Когато пристигнахме на 5400 м започна да вали сняг. Казах на групата, че общото темпо е твърде бавно за мен. Много по-бърз съм, когато следвам собствения си ритъм и трябваше да се вслушвам в това, което тялото ми казваше. Така че продължих по шорти със собствено темпо, бързо темпо. Главният шерпа се опита да ме хване и забави, но аз бях възпламенен от устрема си.

Намирането на добро темпо може да бъде ключът да продължиш силен. Важно е и да наблюдаваш колко кислород консумираш. Не искаш да изразходваш цялата си енергия и да трябва да спираш и дишаш, за да я възстановиш. След като го бях правил няколко пъти осъзнах, че не е ефикасно. Наблюдавайки дишането и уверявайки се, че не отиваш отвъд точката на пречупване, може да продължиш часове с постоянно, но силно темпо.

Снегът започна да вали още по-силно и скоро видимостта ми намаля. Не успявах да видя пътеката. Беше първият ми път по къси панталонки на неизвестна височина, на неизвестно място, където одеяла от сняг покриваха скалистия терен. Интуицията и устремът бяха единствените ми придружители. Чувствах се изненадващо добре, въпреки ситуацията и продължих с темпото си нагоре по планинската пътека. Бях в снега с часове. Ограничената видимост ми напомняше за моята самотност, но все още се чувствах забележително добре.

Погледнах напред и през снега видях очертанията на обект. Когато се приближих, той разшири формата си и разбрах, че е палатка. На около метър от нея видях няколко тибетци, втренчени в мен. Бяха изумени от кавказеца, току-що появил се от виелицата, носещ единствено шорти. Поканиха ме вътре в тяхната палатка, дадоха ми малко чай със захар и ме обгърнаха през раменете с одеяло. След 45 минути главният шерпа пристигна и с удивление ме видя тотално да контролирам ситуацията. Той се тревожеше, защото беше отговорен за всеки в неговата група; въпреки това аз бях напълно удовлетворен.

Чувствах, че се бях здрависал с природата на Еверест. Бях се свързал с планината и нейните хора. Преодолях страха си от неизвестното и безпокойството ми изчезна. Също така успях да видя колко бързо мога да се движа, без да развия някаква форма на планинска болест. Увереността, която събрах вътрешно, ме накара да почувствам, че бях на път да постигна много повече на тази планина. Имах оптимистични мисли и се усещах напълно способен. След като се нахранихме в друга палатка, се върнахме в спалните си помещения и заспахме на 5800 м височина. Бях готов да предприема нови стъпки за човечеството.

На следващия ден ръководителят на нашия екип ни аклиматизира чрез изкачване на съседните области. Изкачвахме се и вървяхме по малки пътеки към 6000 м. Това бе най-високата точка, в която някога съм бил на планина. Това бе също личният ми рекорд за най-висока надморска височина, облечен по шорти. Тогава се върнахме обратно до временния лагер. Аклиматизиращият процес трябва да бе минал добре за мен, тъй като се чувствах чудесно!

Личната ми цел бе да стигна до най-високата точка на Еверест и това да се случи само по къси панталони. Исках да покажа, че да бъдеш изложен почти гол на природата е начинът, по който трябва да бъде, дори в крайностите. За мен облеклото и изкуствения кислород са все едно да използваш кола, за да стигнеш от точка А до точка Б. Не както когато вървиш или караш колело, а просто натискаш газта и тръгваш. Разбира се, все още е трудно да изкачиш Еверест, дори и с помощни инструменти (кислород и дрехи), но правейки го по естествен начин, прави нещата по-прости.

На следващия ден започнахме изкачването до 6400 м. Оттам щяхме да влезем в следващия лагер, където може да се види красивият Норт Кол на височината му от 7060 м.

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/01/north_col_of_mount_everest.jpg)
Изображението не е част от оригиналната книга

Тензин (главният шерпа) и аз отидохме доста по-напред от останалите, тъй като темпото и ритъмът ни бяха много по-бързи от останалата част от групата. Докато изкачвахме склоновете, ръководителят на филмовия екип ни засне. Тензин каза пред камерата как, въпреки че е напълно облечен, все още замръзва. Каза че е изумен, че все още се катеря само по шорти.

Това не е нещо, което съм в състояние да направя, защото съм бърз и силен, а защото съм способен да се боря със страховете си и взаимодействам с планината. Вместо това аз съм силен и бърз по естествен начин, където оставам свързан с природата около себе си. Сетивата ми са по-чувствителни в планинския климат, където тялото ми е изложено. Умът и тялото ми се настройват естествено, рефлексивно.

Останахме няколко дни в този лагер и скоро бяхме аклиматизирани. Доста е лесно да кажа колко добре тялото се адаптира към околната среда. Всичко, което трябва да се направи, е да се следи насищането с кислород и сърдечния ритъм. Високо насищане с кислород и ниска сърдечна честота са идеалния вариант, за да бъдеш в добро състояние на големи надморски височини. Изглеждаше, че и двете бяха в моя полза, тъй като се аклиматизирах доста добре. В един от дните докато бяхме в базата, се чувствах толкова добре, че реших да изкача Норт Кол. Подтикнат от това свое желание, си облякох набързо късите панталони и се затичах.

Когато първоначално пристигнах на Норт Кол, вятърът беше много лош. Скоростта му бе над 100 км/ч. Разбира се когато си почти гол, при такава скорост на вятъра, наистина може да го усетиш в контакт с кожата. Стоях там около час, но реших, че не е мъдро да продължавам по-нататък. Нямах избор, освен да прекратя. Бях разочарован, но знаех, че скоро ще се върна да опитам отново.

По-късно се върнах в Норт кол с Тензин. Неговото темпо беше твърде бързо и аз отчаяно се опитвах да го следвам. Какво се случи? Бях по-бърз от него когато отивахме до временния лагер, а сега неговата скорост далеч надхвърляше моята. Скоро бе очевидно кой е по-аклиматизиран в този терен. Докато се опитвах да вървя в крак с него по време на изкачването, падах редовно, докато се опитвах да си поема дъх; бях изтощен. Бавно, но сигурно превъзмогвах пътя нагоре, докато достигнах върха на Норт Кол на 7060 м. Това бе моят нов личен рекорд по къси панталонки!

На върха поставихме знамена около района, включително знаме на поета Роб Туанкота, който ми е скъп приятел. Друго знаме, което издигнахме беше на Обединеният свят, което илюстрираше посветени същества като световни обитатели. На знамето имаше голямо слънце с ярки лъчи, символизиращи равенството на хората. Беше красиво. Най-накрая направихме и няколко снимки за спонсорите ни. След като взехме добри кадри от необходимия материал, бяхме удовлетворени и се отправихме обратно към лагера. Предадохме новините чрез сателитен телефон да информираме света за скорошните си постижения. На следващия ден разбрахме, че бяхме направили международни новини! Заглавията гласяха: „Леден човек достига до Норт Кол” и „Кой може да спре Ледения човек?”. Всичко вървеше добре.

След още няколко изкачвания до Норт Кол се почувствах по-аклиматизиран. Всички бяха много впечатлени от моята бързина, пъргавина и издържливост. Също така честите прегледи на медицинския екип показваха, че насищането ми с кислород е високо, а сърдечният ми ритъм остава нисък. Перфектно. 

Един ден след завръщане от Норт Кол, водачът на групата реши да слезем малко надолу и се възстановим преди окончателното изкачване на Еверест. Това бе стратегически начин да се изкачим. Бяхме толкова свикнали на разредения въздух по-нагоре, че на 4600 м въздухът се чувстваше дебел и плътен. Останахме там за три красиви дни, почти с нищо не се хранехме. Когато си на голяма надморска височина, апетитът ти е ограничен. Колкото по-високо се изкачваш, толкова повече тялото изключва несъществените функции, за да спести енергия за жизнено важните органи; това е режим на оцеляване.

Когато се възстановихме напълно и почувствахме освежени, отидохме обратно до третия лагер и започнахме да пътуваме към маркировката на 7060 м при Норт Кол. Прекарахме там нощта и след това тръгнахме към следващия маркер. Стигнахме до 7200 м и тук отново постигнах нов личен рекорд по шорти!

Най-накрая дойде и денят, в който да се изкачим до маркировките на 7800 и 8300 метра. Тук шерпите бяха опънали няколко палатки за нас. Очакваха ни и кислородни бутилки, които щяхме да използваме, когато се срещнем на върха. Този ден се чувствах страхотно и много бързо се изкачих нагоре по склона. Заедно с Тензин изкачихме 200 м за един час! Тогава осъзнах, че нещо не беше наред. Чувствах, че нещо се случва вътре в левия ми крак. Измръзването, което бях получил във Финландия бе излекувано, но изглежда вените ми не бяха в желаното състояние, каквото беше то преди това.

Цялата циркулационна система, както и вените, трябва да може да се свива и разширява, за да бъде в състояние да се приспособи към студа и надморската височина. Когато има по-малко кислород във въздуха, вените в крайниците се затварят естествено, за да запазят топлина и пренасочат кръвния поток към жизненоважните органи. Тогава, след адаптация, вените се отварят отново и крайниците се изпълват с топла кръв. Обаче в следствие на скорошната ми студова травма, вените в левия ми крак не се отваряха.

Имаше силно напрежение и започнах да чувствам болка. Усещах, че вените в крака ми няма да се отворят и бях принуден да се върна обратно. Нямах никакво съмнение в съзнанието си, че ако в този момент не се върна назад, ще загубя крака си завинаги. Нямаше да направя същата грешка два пъти. Въпреки че експедицията струваше 250 000 евро и завършването на предизвикателството щеше да ми донесе вечна почит, бидейки единственият човек, изкачвал Еверест по шорти, не си струваше да губя крака си. Реших да мисля рационално и слушам какво казва тялото ми.

Погледнах наоколо от покрива на света и се почувствах удовлетворен от това, което бях постигнал. Бях се преборил със страховете си и поставил нов рекорд на височина 7450 м, облечен само с къси панталони.
Пресата разнесе историята и снимките от експедицията по целия свят. Завърнах се в Нидерландия и се подготвих за следващият си опит. След един месец щях да опитам да поставя нов Световен рекорд в хабитат на полярни мечки. Докато се прибера вкъщи, вече се чувствах напълно обновен и здрав, както в тялото, така и в ума си. Моят крак ми благодареше за това, че отделих време, през което той да се излекува напълно.

Запомни – можем да постигнем повече, отколкото си мислим, но само когато пробием задръжките на страха и други препятствия. Рационалността ни поддържа живи.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Януари 16, 2020, 12:37:05 pm
Дж. Розалес: Глава 16
Калифорния


Скоро след като си купих самолетния билет, информирах професорите си, че ще летя до Калифорния за няколко дни. Те нямаха против да отида, стига да свърша работата си, което приех с благодарност. След като си събрах багажа и казах довиждане на приятелката си, скочих в колата и започнах да шофирам към вкъщи. По време на три часовото шофиране, обмислях доста неща. Първо си мислех за всичко, което може да се обърка – като например да изпусна полета си, да се изгубя или дори бъда обран. Отне ми известно време, но се успокоих и опитах да бъда по-оптимистично настроен.

Казах си - това, което правя е важно и полезно за разбирането на живота. Чувствах се зрял, пътувайки сам и имайки възможността да подобря знанието си. Което за мен беше по-важно от уроците в колежа. В миналото бях обмислил да се оттегля от колежа и сам да постигам знанията си. Разбира се, има множество ползи от посещението на университет, но вярвам, че структурата е с недостатъци. Няма значение, наистина се радвах на идеята да преследвам интересуващата ме информация. Не всеки предмет в колежа ме вдъхновяваше да постигам повече и ставам по-добър, но тази възможност го направи. Бях готов да приема каквото дойде по пътя ми, всяко предстоящо предизвикателство. Повече от всичко останало – бях готов да се уча, да разбирам и имах надеждата да придобия мъдрост.

Скитащите ми мисли по време на три часовото шофиране, направиха така, че то да ми се стори само трийсет минути. Когато се прибрах вкъщи беше почти полунощ. Родителите ми бяха щастливи да ме видят. Въпреки че можех да забележа страх в очите им по отношение на сигурността ми, казах, че ще бъда отговорен и много внимателен. „Добре сме” ми отвърнаха, но езикът на тялото им казваше друго.

Полетът ми бе насрочен за тръгване на следващата сутрин в 8:56 от Международното летище в Питсбърг. Бях уморен от шофирането и исках да се наспя добре. Казах лека нощ на семейството си и отидох в своята стая. След като си измих зъбите, извадих лаптопа си да проверя пощата, преди да си легна. Потърсих в раницата си зарядното устройство за него, но го нямаше. Трябва да съм го забравил в стаята си в училище, си помислих. Моментално списъкът на всичко, което може да се обърка, се изсипа в главата ми. Лаптопът бе ресурс, без който не исках да бъда.

Взех си лаптопа, свързах го със семейния принтер и отпечатах всичко, от което щях да имам нужда: маршрути, упътвания за полети и карта на района, близо до хотела, в който щях да отседна. Върнах се в леглото си и опитах да заспя. Притеснявах се, че няма да бъда способен да ползвам лаптопа си в Калифорния. Облекчих безпокойствата си, сменяйки перспективата. Вместо това го видях като предизвикателство. Щях да употребя ресурсите си ефективно и бъда подготвен за неочакваното. След двайсет минути мислене, най-накрая заспах.

На следващата сутрин се събудих около 5:00 и скоро след това тръгнах; баща ми купи закуска на път до летището. Помня, че се чувствах нервен, но развълнуван. В края на деня щях да бъда в хотелска стая, сам, на хиляди мили далеч. Като пристигнахме на летището, баща ми ме прегърна и ми пожела всичко добро. Минаването през охраната на летището ме направи нервен. По някаква причина очаквах да бъда арестуван. Не знаех защо, но някак ми изглеждаше, че нещо ще се обърка, за щастие не се случи нищо подобно. Първият ми полет излетя от Питсбърг и пристигна в Денвър, от там летях до Оукланд. Приземихме се в 17:00 северноамериканско източно време. Беше странно да бъда на противоположния край на страната; бях нервен, но едновременно с това и развълнуван, бях сам.

Взех си багажа и хванах такси. Шофьорът ми каза, че цената на пътуването ще бъде 40 долара, платих му и тръгнахме. Възхищавах се на гледките, докато пътувахме из оживените улици на Калифорния. Спомняйки си, че родителите ми искаха да се обадя когато самолета се приземи, си извадих телефона и набрах номера им. Казаха ми, че са били притеснени, но се радват, че съм в безопасност и на път за хотела. Помолиха ме да им се обадя, когато пристигна. Докато приключи телефонния разговор, бяхме дошли пред хотела. Разтоварих си багажа и дадох бакшиш на таксиметровия шофьор. Сърцето ми биеше в очакване, вървейки към офиса. Въпреки че преди това бях говорил с управителя по телефона, все още се страхувах, да не би да ме отпратят поради възрастта ми. Тревогите си отидоха, когато рецепционистката ми се усмихна и ми подаде ключовете.

В никакъв случай хотелът не бе екстравагантен. Имаше само един етаж и около тридесет стаи. Оформлението на комплекса бе в огромна подковообразна форма. Сградата заобикаляше мястото за паркинг, където имаше само няколко коли. Намерих своята стая и внесох багажа си. Тя бе обзаведена уютно и просто. Имаше телевизор, малък хладилник, маса, лампи, мивка и две легла. Разопаковах дрехите си и ги прибрах в шкафа под телевизора. След това се обадих на родителите си, за да им кажа, че всичко е наред. Не останах дълго на телефона, защото имаше още неща, за които да се погрижа преди залез. Затворих телефона и се стоварих на леглото.

От съседната стая дочувах мъж да крещи ядосано на чуждестранен език. Наистина бях извън комфортната си зона, но бях развълнуван да прегърна възможността. Всичките ми разходи бяха платени и единственият ми приоритет бе да присъствам на семинара. Вече нямаше безпокойства около правенето на пътуването възможно; най-накрая бях на пътешествието. Единственото нещо, което ми оставаше, бе да му се насладя. Станах на крака и извадих лаптопа от раницата си. Сложих го на масата и го включих. В хотела имаше безплатен безжичен интернет. Бързо проверих имейла си, за да видя дали някой не е изпратил нещо за семинара; нямаше нищо. На лаптопа му оставаше батерия за около десет минути. Изключих го, за да ги запазя за спешен случай.

Взех си портфейла и ключа от стаята, и излязох. Имах няколко часа преди да се стъмни, така че реших да направя някои покупки. Отидох да попитам рецепционистката дали знае места, откъдето мога да купя храна. Картата ми показваше къде се намира голям магазин, но исках да се уверя, че е актуална. Не исках да се лутам безцелно, търсейки сграда, която не е там от години. За щастие получих потвърждение, че той е все още надолу по улицата. Благодарих и тръгнах натам. Беше облачно, а въздухът – мразовит. Улиците бяха заети от коли, а наоколо играеха деца. Отне ми около десет минути да стигна до магазина. Купих ястия за микровълнова и плодове. Обадих се на Джарет, докато пазарувах и го осведомих какво се е случило досега. На излизане открих няколко тениски с надпис „Калифорния” и купих две като сувенир. От другата страна на улицата имаше магазин за офис принадлежности и влязох да видя дали не продават кабели за зареждане на лаптоп. Имаха на склад, но цените бяха шокиращи. Реших да си спестя парите и продължа без лаптоп.

След като се прибрах в стаята и оставих покупките, се преоблякох в дрехи за тичане. Исках да проверя точното място, където щеше да се провежда семинарът по-късно тази вечер. Погледнах още веднъж картата и се опитах да запомня имената на улиците. Когато се чувствах достатъчно уверен, взех айпода (iPod) си и тръгнах. Бях леко уплашен, докато тичах по улиците на Бъркли. Притеснявах се, че ще забравя посоките, така че непрекъснато си ги повтарях наум. Стигнах до първия завой без проблем и преди да разбера, стоях пред сградата, в която щеше да се провежда семинара. Бяха нужни около 11 минути да стигна до там и предположих, че ако вървя, ще ми отнеме не повече от половин час. Мястото бе заключено, а светлините угасени. Грабнах една от брошурите, висящи отвън на стената. Поех си въздух за около пет минути и се затичах обратно по пътя, откъдето бях дошъл. Знанието къде трябва да отида след няколко часа, ме накара да се чувствам по-спокоен. Вече не се притеснявах, че мога да се загубя. Когато се върнах в стаята, хвърлих айпода си на леглото и си взех душ.

Няколко часа по-късно се върнах в сградата. Беше двучасова сесия, на която се изискваше да дойдем и завършим регистрацията си. Осигуриха ни и информационни пакети, които да ползваме следващите дни. След регистрацията, жена разказа за това как животът й е бил лично повлиян от Туммо. На връщане в хотелската си стая, се обадих на родителите си да им разкажа как е минал денят и пожелая лека нощ. Веднага след като се прибрах във временния си дом, си легнах, защото трябваше да бъда на семинара на следващата сутрин в 9:00. Събудих се около 6:00, слънцето точно изгряваше. Взех си душ, закусих и тръгнах. Топлината на слънчевите лъчи по кожата ми бе приятна. Тъмните облаци от предния ден сякаш си бяха отишли отдавна. По пътя забелязах верига заведения за хранене, за която един от най-добрите ми приятели по времето, когато растях в Калифорния, ми бе казал, че предлагат страхотна храна. Отбелязах локацията и реших да се отбия по някое време.

Скоро стоях пред познатите двойни врати, водещи към семинара. Оставих си айпода в раницата и последвах вътре една двойка. Картини на възрасни хора бяха окачени на червените стени. В редици по коридорите имаше статуи на Буда. Заключих, че това беше някакъв вид будистки храм. Разхождах се, търсейки стаята, отбелязана на информационния лист. Намерих я в края на дълъг коридор, близо до статуя на Буда в естествен размер. Влязох в стаята, казах името си и заех своето място. Стотици хора стояха около мен мълчаливо, обърнати към сцената, чакайки нещо да се случи.

След половин час мълчание, най-накрая на сцената излезе жена и представи тибетския монах, който щеше да ни учи на Туммо. Той говори няколко часа за това как Туммо трябва да ни помогне в това да преодолеем ограниченията си, укрепнем кундалини и премахнем блокажите в тялото си.  Тогава той каза нещо като: „Някои се наслаждават на Туммо, защото практиката произвежда приятна топлина в стомаха; обаче топлината е само страничен ефект. Истинската сила идва от трансцендентирането.” (б.пр.: трансцендентен - който се намира извън пределите на познанието, на опита.)

След неговата реч ни накара да изпълним дихателни упражнения. Очевидно това бе последната сесия от поредицата семинари, провеждащи се през годината. В предишни семинари те бяха прекарали време да научат историята на Туммо, връзката му с будизма и голямо разнообразие дихателни упражнения. В сегашната сесия се предполагаше да научим действителната форма на Туммо. Дихателните практики бяха използвани в подготовка за Туммо. Състояха се от бавни, фокусирани вдишвания. По същество трябваше да задържим дъха си около минута, докато стоим и правим неловки, неудобни движения с ръцете си.

След кратка обедна почивка се върнахме и започнахме да учим Туммо. Формата не бе това, което очаквах. Не беше много по-различна от дихателните упражнения, които бяхме изпълнили преди обяд. Вместо само ръцете да се движат, докато задържаме дъха си, движехме и горната част на торса си. Инструкторът ни накара да практикуваме визуализация на огън в центъра на стомаха. Беше ни казано, с всеки дъх да си представяме, че пламъкът на този огън става все по-силен.

Бях щастлив да науча техниката, но не чувствах, че ставам по-топъл. Също така, не се чувствах комфортно с всички вярвания, заобикалящи Туммо. Никога не бях учил будизъм, но разбирах основите му. Те казваха, че единственият начин, по който можеш да изпълниш Туммо е да следваш техните методи, точно. Надявах се, това да не е вярно. От този момент нататък, започнах да гледам обективно на семинара. Исках да видя дали е възможно извършването на Туммо, без техния набор системи от убеждения. Да, направих визуализациите на малкия пламък в стомаха си, както и движенията, но останах дистанциран от техните възгледи относно трансдендентното.

В резултат на смяната на перспективата и обективния поглед, скоро започнах да се отегчавам. От десетте часа, които прекарахме там в събота, практикувахме дишане и Туммо само два часа всяко. Останалите шест часа, учителят разискваше как Туммо влияе на тялото и изчиства препятствията в живота. По едно време ни помолиха да си представим, че се превръщаме в трансцендентно женско същество. Не можех да видя как това е свързано със затоплянето на тялото.

Когато съботния семинар приключи, се прибрах. Бях изкушен да се нахраня в препоръчания ресторант, но реших да спестя оставащите си 15 долара за последната си вечеря в Калифорния. От хотелската си стая се обадих на родителите си, за да им кажа как е минал денят ми. Уверих ги отново в своята безопасност. След като затворих, се опитах да прегледам страниците с инструкции, които ни бяха дали, как да осъществим Туммо, но открих, че ми е трудно да ги следвам със всички техни вярвания, разположени в текста. Реших, че ще си взема тетрадка на следващия ден, за да записвам обективно базовите концепции на Туммо.

Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах че съм в настроение за тичане. Използвах онова, което бе останало от батерията на лаптопа, за да открия упътвания към университета в Бъркли. Той бе на около миля и половина от хотела, не твърде далеч за тичане. Закусих, взех си айпода и излязох. В крайна сметка кампусът се виждаше. Отне ми около 20 минути да стигна до университета. Имаше голям трафик, което затрудняваше бързото ми пресичане на кръстовища. Пресякох и хукнах към кампуса покрай дървена ограда. Докато правех завой, за да продължа да бягам нагоре, бях ударен от забързан велосипедист. За щастие имах достатъчно време, за да се наведа и стегна преди сблъсъка. Човекът излетя във въздуха и се развика, когато тялото му се отърколи по бетона; в болка сграбчи коляното си. Крещеше на някакъв език, който не разбирах. Упорито се опитвах да предложа помощта си, но изглежда човекът не ме разбираше. След като се извиних над 30 пъти, той се изправи на крака, изгледа ме сякаш съм глупак, и си тръгна, карайки колелото си. За следващите няколко минути стоях там, чувствайки се виновен, обмисляйки дали мъжът е сериозно ранен. Когато айподът ми превключи на следващата песен, която чувах в слушалките си, се отърсих от замаяността и продължих да тичам.

Докато стигна до кампуса, бях забравил за инцидента. По мое мнение той бе много по-красив от този в Пенсилвания. Имаше пищна трева навсякъде и малки пътечки, които се простираха в различни посоки. Продължих да тичам, докато не се оказах по средата на парк. Ученици лежаха по пейките и четяха учебниците си. Изглеждаше като очарователно място за учене. Накрая на обиколката си около университета, минах покрай неговия физкултурен салон. Помня го като мястото, където Дан Милман тренираше в „Пътят на мирния воин”. За мен беше сюрреалистичен момент да стоя близо до салона, където любимият ми автор бе тренирал много години.

Продължих да тичам към вкъщи и след 20 минути се прибрах, изкъпах, закусих и отправих обратно към семинара. Денят се състоеше предимно от още дихателни упражнения и Туммо практики. Учителят ни преподаде още два допълнителни метода, но каза, че тях трябва да опитват само експерти.

Има един конкретен момент, който според мен е важно да споделя с вас. Току-що бяхме приключили дихателните упражнения и започвахме една от Туммо формите. След около 10 минути тялото ми се затопли. Още 10 изминаха и се оказа, че се потя. Накрая на упражнението, тениската и шортите ми бяха пропити с пот. Някак бях успял да постигна страничния ефект на топлината, която идва с Туммо. Бях в екстаз, но също и странно разочарован. Откакто бях видял Леденият човек по YouTube, нямах търпение за възможността съзнателно да повишавам телесната си температура. Когато това най-накрая се случи, очаквах повече. Не ми харесваше идеята, че трябва да си седнал, за да изпълниш правилно Туммо. Във видеата за Ледения човек, които бях гледал, той тичаше с боси крака в снега, потапяше се под лед и плуваше в ледена вода.

Единствената ситуация, в която виждах Туммо като способ за оцеляване, щеше да бъде, ако някой е принуден да стои на екстремно ниски температури за продължителен период от време. Това е единствения случай, където можех да видя седенето и затоплянето като ефективно. Сега разбрах защо тибетските монаси казваха, че основната цел на Туммо е трансцендентност, а не топлина. Когато излязох от сградата, в която прекарах повечето си време последните няколко дни, част от мен чувстваше, че пътуването не си е струвало. Друга част от мен бе удовлетворена от успешно изпълнената задача. Е, сега зная, че има най-малко един начин съзнателно да затоплиш тялото, си помислих.

На връщане се отбих в набелязания ресторант за финалната си вечеря в Калифорния. Пилето им бе вкусно и бях напълно доволен. След като се прибрах, реших да се разходя из града и помогна по този начин на стомаха си да при храносмилането. Спомних си, че бях видял знак за пристанище на път към семинара, не твърде далеч от главната улица. Реших, че си заслужава да проверя. Беше малко обезпокоително, да вървя по улиците на Бъркли през нощта. Когато се отклоних от познатата пътека, се обадих на Джарет, за да му разкажа за уикенда си. По този начин се успокоявах, вървейки из непозната територия. Казах му за вълнението, което имах на първия ден, но също и как както цяло съм разочарован. Научавайки, че тибетския начин на Туммо включва единствено седене, му обясних, че искам да разбера повече за това как Леденият човек прави онова, което прави.

Приключих разговора с Джарет като стигнах до морското пристанище на Бъркли. Стоейки на моста, пресичащ междущатския път осъзнах, че това е същата магистрала, водеща към родния ми град. Това бе невероятно впечатляващ момент. Хиляди километри далеч от своя дом и колеж, стоях на върха на междущатския път, водещ директно до моята къща. Продължих да пресичам моста и се оказах на върха на хълм, обърнат към голяма водна площ. По това време не знаех нейното име. В далечината видях дълга линия светлини, очертаващи структурата на мост. Беше извънредно красива гледка. По-късно щях да науча, че гледах към скандално известния мост Голдън гейт. (б.пр.: Голдън Гейт Бридж е висящ мост над пролива Голдън Гейт, който отделя Санфранциския залив от Тихия океан.)

Върнах се в хотелската си стая около полунощ и бързо заспах, но след като настроих три аларми. На следващата сутрин се зарадвах при събуждането още на първата аларма в 4:30. Опаковах си принадлежностите, закусих и извиках такси. То пристигна около 7:00. Шофьорът бе приятелски настроен, много учтив. Докато ми помагаше да си оставя чантите в багажника, забелязах, че получи потрепване, който разтърси цялото му тяло. Отначало си помислих, че очите ми играеха номера, но след няколко подобни случая, се убедих, че мъжът страда от някаква форма на Синдрома на Турет. (б.пр.: Синдромът на Турет е наследствено неврологично заболяване, при което пациентът страда от множество двигателни и речеви тикове.) Притеснявах се как това ще се отрази на шофирането му, но все пак се качих в колата. След няколко минути шофиране забелязах още няколко спазми, но за щастие те не се отразиха на движението на колата. Благополучно пристигнах на оукландското летище и имах около два свободни часа.

През тези два часа се обадих на семейството си и им казах, че се прибирам в безопасност. Удостоверих си полета и изядох втора закуска. Първия самолетен полет ме отведе от Оукланд, Калифорния до Сиатъл, Вашингтон. От сиатълското летище летях до Чикаго, Илинойс, след което напуснах Чикаго и пристигнах на летището в Питсбърг в ранната вечер. Общо ми отне около 13 часа, за да стигна най-накрая до дома си в Шарън, Пенсилвания.

Когато пристигнах у дома, размислих за пътешествието си. Въпреки че не бях научил каквото очаквах, бях придобил много полезен опит и всъщност преследвах свое собствено разбиране. Това беше първия път в живота ми, в който се почувствах… изпълнен. Веднага след като знаех в сърцето си, че искам да постигна знание, възможността се отвори пред мен. Всичко, което трябваше да направя, бе да следвам Пътя си. Бях изключително благодарен за своята безопасност, но още по-благодарен за опита. Това беше първият скок в моят стремеж към разбирането на Леденият човек.

-----------------------

Б.пр.: Тъй като намирам повествованието на Джъстин Розалес за доста обстоятелствено, това ще бъде последната преведена без значителни съкращения глава. От тук нататък ще превеждам само по-съществената част от разказа му, разбира се – по лична преценка.

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Януари 25, 2020, 09:02:02 pm
Глава 17
САЩ


За пръв път срещнах Ерик Мейзър (Eric Mazer), когато бях поканен от шоуто на Световните рекорди на Гинес да счупя съществуващия рекорд за издръжливост на лед в продължение на половин час. Ерик бе независим продуцент на документални филми, направил много репортажи, излъчени по телевизията. Преди да се срещнем на живо, бяхме говорили доста чрез имейли, защото той се интересуваше от направата на няколко вълнуващи кадри за „Вярваш или не” на Рипли. (б.пр.: американски франчайз, занимаващ се с причудливи събития и предмети, толкова странни и необичайни, че аудиторията може да постави под съмнение твърденията) Имейлите му винаги бяха топли и приятелски настроени, а когато пристигнах в Ел Ей, той ми предложи да ме разведе из града.

Докато бях в Ел Ей счупих рекорда от половин час, както и бях казал, че ще сторя, което доведе до нов световен рекорд от един час и 34 секунди. Чувствайки се чудесно след моето постижение, Ерик ме отведе до морето, за да ми покаже някои прекрасни гледки. Видяхме Бевърли Хилс и обсъждахме възможността да в бъдеще да работим заедно в някои от неговите документални филми.

Години по-късно Ерик не беше забравил за мен. Получих имейл от него, в който ме питаше дали желая да дойда до Ню Йорк и счупя съществуващия световен рекорд за издръжливост на лед. Събитието щеше да се състои пред Музея на Рубин на тибетско изкуство. Той искаше да бъда част от документален филм, който продуцираше за Леденият човек… мен! След като се уговорихме, започнахме да правим планове за Ню Йорк. Никога преди това не бях ходил там, така че това щеше да бъде първият път, в който посещавам Голямата Ябълка. (б.пр.: популярно название на Ню Йорк) Бях развълнуван.

Пристигайки там, забелязах невероятната архитектура. Ню Йорк е легендарно място с впечатляващи сгради, имащи изумителни детайли. Декорациите из града бяха много красиви и вдъхновяващи. Оставих възхищението си настрана, осъзнавайки, че съм там с цел – да счупя съществуващия рекорд по издръжливост на лед из улиците на Манхатън. Цял нидерландски телевизионен екип ме придружаваше и заедно със снимачния екип на Ерик щяха да заснемат много страхотни кадри.

Преди да се състои събитието, се срещнах с директора на музея. Имах също възможността да срещна доктор Кенет Камлер (Kenneth Kamler) и професор Уилям Бушел (William Bushell). Те двамата бяха наети за специални интервюта, в които да посветят публиката относно способността ми да издържам на екстремен студ. Кен Камлер, наскоро издал книга озаглавена „Да оцелееш при крайностите”, беше главният говорител по време на опита за световен рекорд и щеше да помага при наблюдението на жизнените ми показатели. Той също така щеше да бъде и водещ оратор на събитието за хората, които го гледаха на улицата и в дома, пред телевизорите си.

Б.пр.: Книгата на д-р Камлер: - https://www.amazon.com/Surviving-Extremes-Doctors-Journey-Endurance/dp/0312280777 (https://www.amazon.com/Surviving-Extremes-Doctors-Journey-Endurance/dp/0312280777)

Уилям Бушел или Бил, както го наричам, е утвърден професор, получил докторска степен по антропология. Чрез много изследвания той остава свързан с Тибетската къща.

Б.пр.: Тибетската къща - международна група, създадена по искане на Далай Лама от нестопански организации за културно съхранение, представяне и защита на древните традиции на философията, науката, изкуството и културата на Тибет. 

Най-известен е с изследванията си върху това как източните езотерични дисциплини могат да помогнат на западното общество. Той прави диференциация между двете общества, с надеждата да открие прозрения, които ще са от полза за човечеството. Скоро след като се срещнах с Уилям, той ми даде обширна книжка, илюстрираща научните данни, свързани с неговите изследвания. Наистина се почувствах поласкан. Бил, ако четеш това, благодаря!

Два дни след пристигането си, бях помолен да направя демонстрация за шоуто The Today. (б.пр.: сутрешно американско предаване, излъчвано по NBC). Всичко беше приготвено пред студиото. Беше студена и ветровита сутрин из нюйоркските улици. Преди да стъпя в плексигласовия контейнер, дадох интервю по къси панталонки. Когато влязох в кутията, я напълниха със 700 килограма лед. Зрителите гледаха със страхопочитание как нормален човек се подлага на изключително студени температури. След като минаха 40 минути, отвориха кутията и на земята паднаха замръзнали късове лед. Направих едно последно интервю и отидох в близката сграда да взема един хубав, топъл душ.

По-късно същия ден направихме снимки в Медисън Скуеър. След като приключихме със заснемането, отидохме да стоплим себе си с питие в близкия бар Хавана. Там се видях на големия телевизионен екран. Бях известен в Ню Йорк! Тъй като възнамерявах да счупя съществуващия световен рекорд точно в 14:00 на следващия ден, се върнахме по стаите си в хотела. Исках да се наспя добре преди опита за рекорд.

На следващата сутрин трябваше да се събудим и отидем направо на среща. Присъстваха и двата снимачни екипа – нидерландският и този на Ерик. За наша изненада се появи и трети – новинарски екип от АВС, който искаше да направи документален филм, озаглавен „Медицински мистерии”. Сякаш три телевизионни екипа не бяха достатъчни и още 15 от различни телевизионни станции се появиха за записа на опита за световен рекорд по издръжливост на лед в Манхатън! Навсякъде имаше хора! Представители на различни държави по света бяха изпратени да филмират събитието, така че то да се излъчи на международно ниво.

Междувременно оставах сдържан и правех това, което винаги правя; подготвях се ментално и се фокусирах върху непосредствената задача. В последните моменти на подготовка за нов световен рекорд, камерите обградиха зоната и заеха финалните си позиции. Стъпих в плексигласовата кутия и бях готов да започваме. Бъдещата приятелка на д-р Кенет Камлер – Гранис Стюарт, закачи по мен сензори, които да следят жизнените ми органи. Скоро екип от хора изля лед навсякъде около мен. Изсипваха леда, докато той не достигна до раменете ми. В този момент беше стартиран голям дигитален часовник, който щеше да показва изминалото време.

Д-р Камлер и асистентката му Гранис проверяваха кръвното ми налягане на всеки пет минути. Измерваха също вътрешната ми температура и сърдечния ритъм. По някое време температурата на жизнените ми органи спадна малко, но никога в опасна степен. Нещата бяха под контрол. Нямах нужда наблюдаващите да ми казват как се справя тялото ми. Можех да почувствам и разбера всичко случващо се. Знаех опасностите от хипотермия и можех да контролирам тялото си, така че то да не достигне тази точка.

Наблюдаващите виждаха мъж, който има контрол. Директорът на музея обясняваше: „Този западняк контролира температурата на вътрешните си органи чрез тибетска техника, наречена Туммо. Тя е известна също и като Вътрешен огън.”

За да поддържаш контрол върху температурата на сърцевината си, трябва да въздействаш на тялото чрез управление на хипоталамуса; може да мислиш за него като термостата в твоя мозък. Вените около ядрото е необходимо да останат перфектно затворени, с цел да се поддържа телесна температура от 37°С. Нужно е кръвта да стои на тази температура, за да се предотврати хипотермия и запази дробовете, сърцето и мозъка от изключване. Докато температурата на кожата може и да падне до 0°С, ядрото трябва да остане с постоянна кръвна температура, за да останеш жив. В тази точка тялото може да генерира топлина три пъти повече, отколкото ако е в стазис.

Изледователите бяха предположили, че поради тренировките ми на студено, съм способен в някаква степен да контролирам нервната си система. Обикновено хората са неспособни да влияят директно върху автономната нервна система, но с подходящо обучение, става възможно. Аз съм убеден, че всеки може да се научи да го прави. Това е точно онова, което сторих по време на опита за световен рекорд; не изпуснах контрола. На 50-тата минута за кратко усетих нещо странно да става в бъбрецие ми; почувствах студ. Фокусирайки се върху това място, пренасочих кръвният си поток да достави топлина на бъбрека ми. След минути сензорите в тази площ откриха забележително повишение от 10°С! Излишно е да казвам, че отново беше топло.

След това Камлер наблюдаваше постоянна линия на температурата на вътрешните ми органи, която остана същата. Той забеляза, че пулсът ми се е повишил малко. За да се поддържа температурата на кръвта и се затопли тялото, сърдечния ритъм трябва да се повиши. Въпреки това, той трябва и да се следи внимателно, за да е сигурно, че ситуацията не става живото-застрашаваща. Ако пулсът ми бе превишил 200 удара в минута, щяхме да спрем незабавно опита за рекорд. Дори при 130 удара в минута, все още бях способен да генерирам достатъчно топлина, която да циркурила в тялото ми и го стопли.

Погледнах към дигиталния часовник, за да видя колко време е изминало. Оставаше само още една минута, докато поставя новия рекорд! Когато наближиха последните десет секунди, тълпата завика в унисон: “Десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… едно!” Излязох от кутията и размахах ръцете си в триумф. Направих го! След хубава топла баня, дадох интервю на Кен Камлер пред публиката. Ако искате да го видите, може да го сторите на този линк:

http://www.thirteen.org/forum/topics/mysticfire/38/ (http://www.thirteen.org/forum/topics/mysticfire/38/)

Б.пр.: за съжаление, видеото от линка не е активно и не успях да открия друго с това интервю, но ето видео от поставянето на рекорда:

https://www.youtube.com/watch?v=CEbfXUTiD08

Новините за новия ми рекорд пътуваха бързо чрез медиите навсякъде по света. Тази вечер хората дори ме разпознаваха, докато вървях по улиците на Ню Йорк! Беше сюрреалистично усещане да бъда знаменитост. Бях виждал много телевизионни програми през живота си, но сега се чувствах сякаш съм част от тях. Бях дръзновил още веднъж и не срещнах провал; увереността ми отиде крачка напред и бях готов за още.

След успешния ми рекорд, някой уреди да се срещна с д-р Кевин Трейси (Kevin Tracey) от Института на Фейнщайн (Feinstein Institute) от Манхасет, Ню Йорк. Очевидно д-р Трейси беше изключително заинтересован да извърши изследване, за да види дали мога да повлияя на имунната си система. Не знаех какво да очаквам, но преди да се усетя, вече бяхме в метрото на път за Манхасет. Беше на около 35 километра далеч.

По време на пътуването имах много интересна дискусия с професор Бушел, скромен джентълмен, изключително отдаден на науката. Бил и аз говорихме за потенциалните ползи от подлагането на студ и как то може да помогне на хората от западната цивилизация. Много заболявания са причинени от лошо кръвообращение, което може да бъде доста дискомфортно. Обсъдихме много начини, по които студа може да помогне за облекчаване на този проблем. Бил и аз споделяхме сходни вярвания и начин на мислене. Беше добър разговор. След като слязохме от метрото, хванахме автобуса и не след дълго пристигнахме пред портите на института.

Когато влязохме вътре, служителите ни информираха, че е забранено да записваме каквото и да било по време на нашето посещение. Казахме, че разбираме и ни отведоха в голяма конферентна зала, където 12 души седяха около голяма маса. След всички интродукции, започнах да разказвам на групата за своята визия, как коректната употреба на студа може да донесе голяма полза за човечеството. Всички показваха интерес и слушаха внимателно какво имам да им кажа.

От конферентната зала слязохме към стаята за изследвания, където седнах на уютен стол, свързан с белодробен контролен апарат и кардиограма. По време на теста, те трябваше да изключат два пъти белодробния уред, защото смятаха, че не работи правилно. Когато той не отчита какъвто и да било въздух или дихание, се смята, че свързаният с него човек е мъртъв, а аз бях бездиханен за повече от две минути и половина! След като включиха третия белодробен апарат, реших, че е най-добре да спра с дихателните упражнения.

Екипът на д-р Трейси също се интересуваше да наблюдава как функционира тялото ми на клетъчно ниво, така че ми взеха кръв преди, по време и след експеримента. Специалистите по биохимия планираха да идентифицират и сравнят 310 различни кръвни стойности на кръвта от трите проби. След като приключихме тестването, благодарихме на д-р Кевин Трейси и екипа му за поканата. Върнахме се обратно на входа, където ни чакаше автобус. Взехме си довиждане и се върнахме в Ню Йорк.

Скоро след това, обаче, трябваше отново да тръгнем на път. Летяхме от летището в Куинс до Сейнт Пол в Минесота. Както по-рано бях споменал, АВС снимаше документален филм, озаглавен „Медицински мистерии” и там щяха да бъдат проведени снимките за него. Още докато се приземявахме в Сейнт Пол, през прозорците на самолета можеше да се види точно колко студено е навън. Всичко изглеждаше ледено и навсякъде имаше сняг! Термометрите отчитаха минус 30°С, сякаш отново бях в Лапландия! Беше толкова студено, че местните основни и гимназиални училища бяха отменили занятия заради времето, както дочух някой да споменава на път за хотела, в който щях да отседна. Хотелската стая бе на 26-ия етаж, заобиколена от небостъргачи; това е каквото би очаквал от модерен град. Наспах се, а на следващата сутрин снимачният екип почука на вратата ми, питайки ме дали не бих имал против за направим няколко снимки. Казах им: „Разбира се, за това сме тук, нали?” 

Снимките започнаха с това как правя няколко медитативни пози. Направих също и няколко дихателни и физически упражнения. Получиха се добри кадри и това ми помогна да се приготвя за остатъка от деня. Сякаш от никъде Джо Енгър (Joe Anger), който водеше екипа, внезапно ме накара да изляза навън. Той искаше да се смеся с публиката отвън в снежното време, носейки само шорти и да задавам въпроси на хората за студа, проучвайки мнението им. Записвахме и интервюирахме хората през целия ден в университета, по улиците и в парковете.

На края на деня взехме кола до Дълют, Минесота. Там се срещнахме с двама световно известни професори по медицина. Те искаха да проведат експеримент, в който да изследват физиологичните промени в тялото ми. Когато пристигнахме в Дълют, се регистрирахме в уютен хотел и намерихме нашите стаи. В хотела бяхме посрещнати от един от професорите, които щяха да извършат опита. Изглеждаше приятен човек и бях развълнуван от предстоящия експеримент.

След добра нощна почивка, отидохме до медицинското училище, в което преподаваха професорите. Срещнахме се в лаборатория, където специално се изучаваха ефектите на студа върху тялото. Там снимачният екип изсипа лед в резервоар, пълен със студена вода.  Те се надяваха ледът да подчертае колко е студена водата, така че хората вкъщи да видят, че тя бе наистина ледена.

Понякога филмирането може да бъде предизвикателство. Определено може да тестваш търпението си чрез количеството време, необходимо да се настрои оборудването, да се вземат подходящите снимки и да се разглоби оборудването. О, добре, това е телевизията!

Най-накрая експериментът беше приготвен. Закачиха ме със всякакви видове проводници, за да следят жизнените ми показатели във водата. Още веднъж, докато влизах в ледената вода, нямах дихателен рефлекс. Вътрешната ми температура и сърдечен ритъм оставаха същите с течение на времето. Изглеждаше, че ще бъде още един успешен експеримент! Когато приключихме, изследователите бяха повече от доволни от резултатите и наистина обявиха опита за успешен. След това летяхме обратно до Ню Йорк, удовлетворени от постигнатото. Пристигайки, отидохме до замръзналия бряг на река Хъдзън, за да направим още малко снимки за филма. Бяхме щастливи от заснетото там, така че си позволихме да починем малко. Беше отминала напрегната седмица и всички се бяхме справили изключително добре.

Когато се върнах от Минесота, бях неспокоен да получа обаждането на Кен Камлер с резултатите от експеримента на д-р Кевин Трейси. Той най-после се обади и ме информира, че макар д-р Трейси обикновено да е много умерен и спокоен човек, той буквално е скочил във въздуха, виждайки резултатите! Те показваха, че бях потиснал възпалителни маркирани тела в блуждаещия нерв.

Б.пр.: Блуждаещият нерв (на латински: nervus vagus) е десетият черепномозъчен нерв. Служи за връзка на мозъка с показателите на сърцето, белите дробове и стомашно-чревния тракт.

Това означаваше, че съзнателно бях повлиял на имунната си система, нещо което е широко считано за невъзможно. Ако някой е способен да повлияе на имунната си система чрез воля, това потенциално може да има огромно въздействие върху борбата на човечеството с болестите.

От този момент нататък новата ми мисия в живота стана да помагам на хората да се  преборят с болестите.

Час и половина по-късно, след като бях получил добрите новини, се обади съпругата ми с много сърцераздирателна новина. Тя ме информира, че майка ми току-що е починала. Това ме върна обратно на историята на моето раждане.

Преди много години, когато майка ми била бременна с брат ми и мен, лекарите всъщност нямали представа, че тя носи близнаци. След като тя ражда брат ми Андре, докторите я водят в стаята за възстановяване, мислейки, че в нея тя може да се отпусне. Вече там, тя усеща, че има още едно бебе на път! Контракциите били силни и майка ми крещяла за помощ. Дошла медицинска сестра и тя също била убедена, че има още едно бебе. Изтичала да доведе лекари, както и друга медицинска сестра. Всички заедно избутали леглото до операционната зала, където щели да опитат да направят цезарово сечение. Майка ми била изключително колебаеща се относно този вид раждане, поради някои неща, които чувала за него в миналото, но вече било твърде късно. Като редовен посетител на църква и отдадена католичка, тя се молила детето й да остане живо и евентуално стане мисионер. Преди дори да сложат майка ми на операционната маса, тя родила. От чиста воля и сила, тя успяла да роди втория си син – мен. Ето как дойдох на бял свят.

Сега майка ми си беше отишла. Когато чух тъжната новина, почувствах все едно някой ме удари в стомаха; бях бездиханен и имах дупка в сърцето си.

Няма съвпадения, всичко се случва с причина. То ни свързва с тези, които обичаме и може да осигури мир в сърцата ни. В този тъжен момент се опитах да бъда силен и да продължа с новата си мисия в живота.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Януари 29, 2020, 07:52:36 pm
Дж. Розалес: Глава 18
Колибата


След пристигането си в колежа, се върнах към обичайния график. Ходех на училище, пишех си домашните, работех и се мотаех с приятели. Никой, с изключения на няколко близки хора, не знаеше за пътуването ми до Калифорния. Държах се така, сякаш нищо не се е случило, макар че се чувствах напълно различно. Все още се интересувах от Туммо и се надявах да го упражнявам повече, но не знаех какво още да направя. (…)

Един уикенд Джарет и аз отидохме до колибата му, за да се поразходим и обсъдим пътуването ми. Докато бяхме там, реших да се възползвам от нулевата температура и преподам туммо формите, които бях научил на семинара. Вътре в колибата нямаше източник на топлина и температурата бе такава, каквато е отвън. Когато с Джарет за пръв път седнахме на пода само по тениски и шорти, се чувствахме сравнително удобно. Току-що бяхме свалили връхните си дрехи и студената температура все още не оказваше въздействие върху телата ни. Започнахме с дихателни упражнения, след това преминахме на Туммо. Паметта ми бе малко мъглива, така че се позовавах на бележките, които бях записал през последния ден от семинара.

След като един час опитвахме туммо формите, не усетихме никаква разлика. Джарет ми каза, че се чувства по същия начин, както когато седнахме. Разочаровани се изправихме и започнахме да си приготвяме обяд. Движейки се няколко минути наоколо, забелязахме нещо интересно. Изведнъж ни стана наистина, наистина студено, сякаш температурата бе паднала до минус 12 градуса. Предложих да седнем отново и видим дали позицията, в която стояхме, беше причината за първоначалната топлина. Не беше. Седейки на земята ни беше дори по-студено, отколкото когато бяхме изправени!

Джарет и аз бяхме заинтригувани. Започнахме да изпълняваме Туммо отново, за да проверим дали има нещо общо със загряването. Бяхме изумени, когато половин час по-късно, си възстановихме топлината. Скоро след това Джарет изрази същото разочарование, което бях изпитал в Калифорния. Туммо беше статично, Леденият човек не беше. Въпреки че тази практика ни даваше топлина, главната ни цел бе да станем като него.

След като запалихме огън в камината, обсъдихме възможните начини да прехвърлим ефекта от Туммо в подвижен вариант. Мислехме за промяна на дихателните модели, визуализиране на пламък в стомасите ни, докато се движим и дори опитване на някакъв вид хипер-вентилационна техника. Имахме много различни идеи, но не и време да ги видим завършени практически. И двамата с Джарет бяхме много заети и трябваше да се върнем в колежа на следващата сутрин. Тази нощ вълнението ни изтля заедно с огъня, докато заспивахме.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Януари 29, 2020, 09:08:45 pm
Глава 19
Килиманджаро

(б.пр.: февруари, 2009 г.)


(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/01/kilim.jpg)


Килиманджаро, намиращ се в средата на Африка в държавата Танзания, има височина 5895 м. и е най-високата планина на континента.

С Джерън (Jereon) – нидерландски оператор и семеен приятел, пътувахме натам, за да се изкачим по него. Бях уредил спонсорска сделка със Сафари Африка и Природни красоти в Танзания. Двамата наехме самолет във Фракфурт, Германия и летяхме до Адис Абеба, столицата на Етиопия. Оттам взехме свързващ полет до летището в Килиманджаро. Докато се спускахме към Танзания, видяхме планината в наше дясно. Беше лесно видима от самолетния прозорец и Джерън успя да заснеме страхотни кадри за филма.

Танзания е държава с много резервати, масаи (б.пр.: африкански полуномадски племена, обитаващи основно територията на Кения и Танзания), бедност и дива природа. Дори в тежки времена, повечето хора в района остават добри и имат положително отношение. Накъдето и да пътувахме, танзанийците винаги ни приветстваха с „Джамбо”, означаващо „Здравей”, всеки път когато се разминавахме с тях. Това ме накара да се почувствам добре дошъл.
Мисията ми беше да изкача Килиманджаро, най-високият вулкан в света. Щеше да бъде много различно от всяка друга планина, която бях изкачвал преди това, защото той не е част от планинска верига, той е независим, масивен вулкан, висок почти 6 км.

След като се озовахме в правилната област, се снабдихме с външна екипировка от местен магазин и камера от Nikon. Подслонът ни, който изглеждаше сякаш е изоставен от колониални времена, беше уединена малка къща. След като се настанихме в стаите си, се срещнахме с планинския си водач – Джон Миня (John Minja). От носач, до готвач, до нашия транспорт, Джон отговаряше за всичко. Успях да разпозная типът човек, който беше той, от момента, в който го срещнах.
Бях развълнуван да видя какво ще се случи през следващите няколко дни.

Не след дълго дойде и денят за изкачване. Бяхме заредени с енергия и готови да започнем. Аз станах много тревожен, ентусиазиран и нетърпелив, тъй като не ми харесваше чакането преди предстоящото предизвикателство.

Моето вълнение и тревожност предизвикват вътрешен стремеж към успех. Тази част от мен винаги взема контрол, когато се изкачвам. Може да не зная какво е следващото нещо, което ще се случи, но съм винаги решен да успея.

Пътуването до Национален парк Килиманджаро отне само два часа и половина, но се усещаше по-продължително от това. Когато накрая пристигнахме на предните врати, бяха направени някои последни приготовления. Трябваше да систематизираме разрешителните си, разделим провизиите и направим плащания.

Минахме през портите и изведнъж бяхме заобиколени  от тропическа гора с големи дървета и голямо разнообразие от цветя. В дърветата имаше маймуни и птици в небето. Накъдето и да погледнех, гледката бе красива. Бях най-впечатлен от голямата дървесна папрат, която достигаше 20 м височина; бяха огромни!

Този ден се изкачихме от 1300 м до 3200 м надморска височина. Напредвайки нагоре по планината, забелязахме как се променя растителността. Вместо големите папрати и буйната дива природа, вече ни заобикаляха малки дървета и храсти.

Африканският екип, който ни водеше нагоре по планината, се грижеше много добре за нас по време на пътуването. Стомасите ни бяха пълни, а умовете – в състояние на мирно щастие, докато се приготвяхме да си починем през нощта. Всички спахме спокойно тази нощ.

На следващия ден се изкачихме до 4200 м и събрахме печати от контролно-пропускателните пунктове. На тази височина растителността се промени още по-драстично. По-малки храсти, различни цветя и не заобикаляха странни сукуленти (б.пр.: растения, притежаващи повече от нормалното удебелени и месести части, където обикновено задържат вода и хранителни вещества, за да оцеляват при сухи климатични или почвени условия).

Нашият водач Джон направи пътуването ни изключително интересно. Той знаеше имената на всички растения и дървета на английски, латински и суахили. Той също така бе много интелигентен и относно дивия живот, който виждахме. Той познаваше поведението на всички птици и животни, включително с какво се хранят, колко са силни и каква е интелигентността им. Всички ние научихме много от Джон по време на нашето пътешествие.

Продължихме да се изкачваме, започна да вали дъжд. Скалите и земята бързо станаха хлъзгави. Поради дъжда напредването ни се забави и скоро бяхме напълно мокри и изтощени от гладката земя, ето защо се отправихме обратно към лагера ни на 4200 м и разположихме палатките си. Веднага след като дъждът спря, успяхме да заснемем няколко хубави снимки на най-високата част от Килиманджаро и планината Кения. Видимостта беше страхотна, без растения и дървета, които да блокират нашия изглед.

Междувременно, в съзнанието си, бях притеснен от бавното темпо, с което изкачвахме планината. Говорих с Джон за бавността на експедицията. Той видя моята решимост и желание за скорост, така че ми каза, че ние може да изкачим заедно планината в два часа през нощта, когато останалите спят. Информирах Джерън за плановете си да продължа с Джон. Джерън, който имаше напълно различни импулси и индивидуалност от мен, беше объркан от нашата драстична промяна в плана. Обясних му, че не бях способен да продължа с подобно бавно темпо и как бавното изкачване ме отвеждаше далеч от ритъма, нужен ми да успея. Бях човек на мисия със силна мотивация. Следователно, бях щастлив, че Джон се съгласи да ми помогне да постигна целта си.

Едва успяхме да поспим малко тази вечер, преди да стане 02:00 ч. За щастие всички спяха дълбоко, докато тихо се изнизвахме на пръсти от палатките си към неизвестното ни приключение. Луната осветяваше пътя ни учудващо добре. Първоначалната ни сънливост си бе отишла и вървяхме с енергично темпо.

Трябва да призная – чувствах се по-добре да съм отделен от групата. Радвах се да напредвам с темпо, което ми допада повече.

Загадъчността на планината ни завладя, когато приближихме западния мост, който започва на 4600 м. Това е бърза, но стръмна част, от пътеката на Килиманджаро. Беше покрита със сняг и много хлъзгава. Започнах да усещам липса на кислород, тялото ми стана по-тежко. Трябваше да се принудя да се концентрирам върху настоящия момент и да не мисля за това колко много остава от пътуването. Сила на волята и решителност задвижваха всяка моя крачка. Докато се изкачвахме, имах само една дума в съзнанието: върха. Тъй като нагоре по планината нямаше истински пътеки, трябваше да открием собствен път към върха по стръмната страна на Килиманджаро. Изглеждаше, че изкачването ще продължи вечно; то беше безкрайно.

Зората ни настигна доста бързо и на слънчевата светлина, масивната планина стана много по-видима. Обаче, тъй като бяхме на противоположната по отношение на слънцето страна на планината, топлината на неговите лъчи не можеше да ни докосне. Продължихме с усилие, но без подходяща аклиматизация катеренето беше много по-трудно, отколкото първоначално предвиждахме. Въпреки че Джон редовно изкачва планината в професията си, той също имаше много затруднения. За да постигна целта си, напрегнах себе си до краен предел с невероятна сила. Джон бе принуден да бъде в крак с предизвиканата от мен скорост.

Наближавайки върха, точно преди да влезем в огромен кратер, се натъкнахме на трудно място, където скалите и земята бяха напълно покрити от лед и сняг. Въпреки опасността си, това е място, което предоставя прекрасна гледка към Африка. Тази гледка ми осигури неочаквана радост, въпреки пулсирането в главата от липсата на кислород. Направих всичко възможно да игнорирам болката и се напрегнах, докато стигнахме до маркировката на 5600-ия метър. Наближавахме върха, но се оказа, че ще бъде невероятна битка. Телата ни гладуваха за кислород и бързо ставаха изморени. Ние се изкачвахме по стръмния склон, нагоре към върха, малко по малко.

И накрая, с много вдишвания и потоци пот, достигнахме до връх Ухуру; бяхме спечелили битката! Някак бяхме генерирали достатъчно енергия, която да ни изтласка към върха, въпреки нашето лишаване от кислород.

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/01/iceman2.jpg)

На върха се прегърнахме с Джон, чувствайки се много близки сега, когато бяхме успели заедно. Беше ме видял в моята най-голяма слабост, а аз го бях видял в неговата. Това пътуване беше борба на двама мъже: Джон и Манауме Барафо (Manaume Barafo) – Леден човек на суахили.

Дълги години изпитвах ирационална нужда да изкача Килиманджаро, чувайки как други хора са го направили. Бях искал да стана един от тях и ето че сега бях. Макар че бе по-трудно от всяко едно предприето досега предизвикателство, ние бяхме успели. Приключението ни се оказа с напълно различен от планирания резултат; изглежда обаче, че много от моите приключения търпят подобни обрати.

Очаквай това, когато си сам: очаквай неочакваното!

Последните стъпки от приключението ни бяха трудни и щях да съм изпаднал в безсъзнание много пъти, но чистата воля и решителност бяха моите спътници. Благодарение на това получих голямо уважение от хората, придружаващи ме по време на пътя. Заедно те пееха: „Леден човек, Леден човек”, както и много други песни. Дори запомних една от по-известните песни, която повечето носачи и водачи знаят. Звучеше ето така:

"Jambo, jambo bwana
Habarigani, ni suri sana
Wakeeni magaribishua
Kilimanjaro, Hakuna matata"

Песента разказва историята на странник, който е добре дошъл. Казва на непознатия да стори всичко възможно и вземе живот, тъй като идва на странното Килиманджаро. Насладих се на значението на тази песен и то ме накара да се замисля за всичко, което бях постигнал.

След като направихме няколко снимки на върха с Джон слязохме по дълга пътека от другата страна, минавайки покрай огромен ледник. Уморени и облекчени, продължихме пътя си надолу. Можех да почувствам все по-нарастващия кислород във въздуха, докато се спускахме по планината. Най-накрая бях спечелил битката за кислород и отново можех да дишам комфортно.

Тъй като бяхме навън през целия ден, получих доста лошо слънчево изгаряне на лицето. Като пристигнахме обратно в лагера, Джерън беше наистина шокиран, като ме видя в тази форма и изглеждаше разтревожен. След като разказахме приключението си на останалите, събрахме всичките си вещи и заедно се спуснахме надолу по планината.
На следващия ден пристигнахме до южната порта на Национален парк Килиманджаро, където танзанийски снимачен екип вече ни очакваше. Те бяха чули, че Леденият човек е изкачил Килиманджаро по шорти само за два дни и искаха да чуят повече за това!

Когато се върнах в Нидерландия, там ме очакваха много телевизионни изяви. Новините, че Леденият човек прави нещо необичайно, се бяха разпространили бързо; към историята ми имаше голямо търсене.

Скоро след завръщането ми се обадиха от ВВС и ме попитаха дали се интересувам от извършването на предизвикателство в студа. Предложих цял маратон по шорти в Лапландия. Приключението на Килиманджаро ми бе дало много увереност и въпреки че никога не бях опитвал пълен маратон по къси панталони, бях готов да предизвикам себе си. Съзнание над материята.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Февруари 07, 2020, 03:52:35 pm
Дж. Розалес: Глава 20
Здравей, Леден човек


По време на последните години в университета, работех в изследователска лаборатория, фокусирана върху лицеви изражения и човешки емоции. (…)

На 2 декември 2009 г. преглеждах отново стари видеа на Ледения човек в YouTube. Натъкнах се на странен видеоклип, състоящ се от слайдшоу на снимки, направени с инфрачервена камера. Видеото беше кратко и съдържаше само няколко снимки как Вим Хоф прави упражнения пред голяма група хора. От белия цвят, излъчващ се от тялото му, можех да заключа, че той генерира доста топлина. (…)

По време на последните пет секунди от видеото, на екрана се появи уебсайта на Леденият човек. (…) Проверих уебсайта и намерих малък раздел с информация за контакт. Там бе изброен и имейл адресът на Вим; бях в екстаз! Винаги съм искал да имам възможността да разговарям с него и ето че сега това бе осъществимо. Разбира се, бях изключително скептичен, че той ще отговори, предвид това, че е наистина известен и вероятно много зает. Но имах и силна вяра. Вярвах, че ако е писано да говоря с Ледения човек, той ще получи имейла ми и ще отвърне. (…) Ето какво му изпратих:

Здравейте, г-н Хоф,

Името ми е Джъстин Розалес. Уча в университета в Пенсилвания и е, добре, наистина не зная как да направя това официално, но ми е интересна темата и искам да бъда възможно най-открит. С приятеля ми изследвахме за кратко Туммо, а аз лично пътувах до Бъркли, Калифорния, за да открия повече информация за тази техника и да се опитам да разбера още относно „вътрешния огън”. Намерих семинар. Човекът, който го водеше се казваше Тензин Вангял Ринпоче (Tenzin Wangyal Rinpoche). Семинарът продължи четири дни. Обаче преди това се е провеждал няколко пъти през годината, за да се усвои това изкуство. Аз отидох само на последната му сесия, защото допреди няколко седмици не знаех за семинара.

Както и да е. Те минаха през 9 дихателни техники, загряване на чакрите, Tsa Lung, Bar Lung и Drak Lung (б.пр.: вероятно всички са тибетски практики, като открих информация само за първата (https://tulkulobsang.org/en/teachings/tsa-lung) от тях). Чувствам, че има различни начини за изпълнение на Туммо. Вече бях прочел книгата „Вътрешен огън”. В нея описаните техники бяха различни от преподадените на семинара.

Г-н Хоф, имам силно желание да овладея изкуството на Туммо. Разбира се, с приятеля ми сме западняци и въз основа на проучванията, които съм провел, тибетците не са много приятелски настроени, когато стане дума за споделяне на Туммо с хора от западната култура. Чувал съм ги да казват: „Те слагат всичко в грешен контекст”, „Те нямат въображение” и „Няма да проработи”. Но откровено казано, господине, с приятеля ми сме мнооого непоколебими и с отворен ум. Наистина се интересуваме от тази идея и НАИСТИНА искаме да опитаме това да проработи и за нас самите.

Причината да пиша имейл, сър, е че правите нещо, което не съм виждал досега в тибетското проучване, което направих… Въпреки всичките статии, на които попаднах, не видях никой друг да стои изправен и дори да тича.

Така че се чудех дали планирате някакви семинари в скоро време, в които да преподадете своите методи за Туммо. С моя приятел с удоволствие бихме намерили начин да се срещнем, за да се научим на тях. Ние, меко казано, имаме интерес към Вашата работа, начин на живот и всичко. Не бихме документирали това по никакъв начин, нямаме нищо общо и с новините. Ние сме двама студенти, които са силно заинтересовани да подобрим себе си и да се учим, разбираме и придобиваме знание. Ние просто искаме да се усъвършенстваме. Сър, наистина бихме оценили всеки отговор на този имейл, дори да ни бъде отказано. Възхищаваме се, че сте човек, който не е от тибетската култура, а е овладял изкуството на Туммо. Благодаря много.




След като изпратих имейла, се върнах към лабораторната си работа. (…)
След десет минути получих това:


Скъпи Джъстин,

Няма тайни. Всеки един, всеки ум може да разбере концепциите. Особено когато са приети с отворено сърце. Ще ти пиша по-нататък. 

Междувременно, се опитай да се научиш, като изслушаш лекцията, която направих в Ню Йорк след изпълнението ми по манхатънските улици. Потърси видеото в Google, като пишеш „мистичен огън”.

Поздрави,
Вим Хоф



(…) Нямах идея за кое видео говори Вим, мислех, че вече съм видял всичките. Не знаех и какво беше „мистичен огън”. Така че написах в търсачката „мистичен огън”, „леден човек” и „вим хоф”. Излезе резултат, който не бях виждал преди това. Ето линк към видеото, което бях открил. (б.пр.: въпросното неактивно видео от 17-та глава).

То започваше с човек на име Кенет Камлер, описващ какво обикновено се случва с човешкото тяло на някого, когато то е изложено на студ. В презентацията си той преминава към това как тялото на Вим реагира различно на студа и предлага теориите си как това е възможно. След което Вим е извикан на сцената и помолен да говори.

Вим започва като казва на публиката: „Науката може да стигне само толкова далеч. Ние сме хора, а хората могат да отидат отвъд науката.” След това преминава в дълго обяснение какво е правил в миналото и какво планира да прави в бъдеще.

Почти в края на видеото Вим казва, че сега има различна философия. Споменава, че е направил значително количество рекорди и постигнал много цели. И сега иска да учи другите на наученото от него. Иска да помогне на неразумните да разберат какво е преживял, за да могат да го изживеят и те. Новата му цел е да започне да споделя със света възможността да се стане Леден човек.

След като изгледах видеото, почувствах, че разбирам Вим на по-дълбоко ниво. Видях кой е той отвъд знаменитостта, показвана от медиите. Видях го като някой, който е готов да направи каквото е необходимо, за да промени света. Той беше бъдеща версия на това, което се надявахме да станем някога с Джарет. Вим беше постигнал невъзможното и активно искаше да направи повече.

Изпратих линка с видеото на Джарет и го помолих да се обади, след като го изгледа. Новата информация възобнови в мен стремежа към знания и разбиране. Лаптопът ми каза, че температурите навън в момента са около 0°С. Исках да се потопя в изследванията си и придобия опит със студа. Така че си свалих якето, събрах си нещата и излязох навън.

От мястото, където се намирах, до апартамента ми беше двадесетминутна разходка и тениската ми не направи много, за да ме защити от студеното време. След няколко секунди ходене навън, можех да почувствам как кожата настръхва навсякъде по моето тялото. Тръпки пробягваха по гръбнака ми и виждах дъха си всеки път, когато издишвах. Беше студено и вятърът от 24 км/ч не помагаше. С всеки негов порив, усещах сякаш нещо или някой изсмуква топлината от тялото ми. След десет минути вървене навън, загубих всякакви усещания в пръстите си. Чувствах ги като търкащи се един в друг камъни, когато ги събрах в юмрук. Страхувах се, че ще причиня сериозно увреждане на тялото си и по-късно ще трябва да се изправя пред последствията.

Продължих да вървя към вкъщи, получавайки много внимание от хората. Имаше много втренчвания, вдигнати вежди и отворени усти; почти всеки един ме зяпаше. Първоначално бях наистина самоуверен, но след това осъзнах, че това, което правех е странно за повечето хора. Ето защо Вим Хоф е толкова известен. Мнозинството хора гледат на неговите действия сякаш са някакъв цирков номер, защото не могат да си представят те самите да направят нещо подобно. Когато най-накрая стигнах до къщата си, бавно успях да извадя ключовете от джоба. Беше невероятно трудно да отключа вратата, докато непохватно държах и опипвах всеки ключ с изтръпналите си ръце. В крайна сметка ключалката се завъртя и отворих вратата.

Влизайки, горещината на дома ми обгърна замръзналите ми ръце и те започнаха да жилят. Чувството беше все едно върховете на няколко стотин ножа са поставени около ръцете ми и някой ги натискаше всички едновременно. Беше непоносимо. Чувствах се замаян и отидох да легна в спалнята си. Затворих очи и се опитах да изтласкам болката. Едва след двайсет минути започнах да усещам известно облекчение, докато накрая болката притихна и избледня. За щастие изглеждаше, че на ръцете ми няма нанесени постоянни щети. Страхът от измръзване ме беше напуснал, след като си възвърнах усещанията в пръстите.

Джарет ми звънна по телефона същата вечер. Говорихме за това колко страхотно беше видеото и той ми каза, че се е зарадвал да види различна страна от характера на Вим. (…) Описах му и разходката си от по-рано през деня и колко болезнено беше. (…)
Говорейки за болка, реших да не опитвам повече излагане на студ, докато не говоря с Вим отново. Не исках да увредя тялото си и разруша шансовете някога да се науча да контролирам неговата температура. На следващия ден получих имейл от Вим, обясняващ как студът е „суров, но справедлив учител”. Той ми казваше и че ние хората сме загубили естествената си способност да се адаптираме към студа с времето. За да си я възвърнем е необходимо да се адаптираме към прогресивно излагане. В отговор му изпратих следното, имайки наум мразовитата си разходка:

Благодаря, Вим,

Всичките Ви мисли са много поучителни и се радвам да ги чуя. Имат смисъл и звучат естествено. Единственият ми въпрос е: Когато излагам себе си на студа, как да узная кога да спра? Мога да приема студа и тялото ми се чувства добре, обаче когато съм навън по тениска и къси панталонки… започват да ме болят пръстите… после сякаш изгарят… и в крайна сметка загубвам чувствителност. В кой момент трябва да спра? Или просто трябва да нося ръкавици. Макар че, ако го направя, те няма ли да отнемат способността ми да се настройвам?

Съжалявам за неразбирането си, но се опитвам да го направя възможно най-правилно, така че да не нараня себе си. Благодаря за постоянната подкрепа и съвет!!! Моят приятел и аз сме щастливи да се учим и възвръщаме естествените механизми!



На което той отговори:

Здрасти, Джъстин,

В началото ще чувстваш студа, пръстите на ръцете и краката ще реагират. Аз съм алпинист, който се катери без екипировка. Трябва да имам добър контрол и добро кръвообращение в пръстите на ръцете, за да се задържам.
Ето какво ми помогна да тренирам ръцете си. Опитай и ти.

Намери камък или студен предмет, докосни го и остави пръстите да реагират, докато вече не се чувстваш добре. След това се отстрани от студа и изчакай няколко минути. Тогава вените в ръцете ти се отварят отново, това е естествения начин, който прави възможно, в моя случай – да се катеря с часове по ледени скали; усещането е страхотно!
Още веднъж – това е естествено, но трябва да го разбереш от опит.

Помогнал съм на много хора да излекуват реакцията на краката към студа, като ги карах да ходят боси в снега около четвърт миля (б.пр.: около 400 метра) с правилната ментална нагласа. След това нямаха повече проблеми със студени крака.

Тайната е в това, че техните вени бяха твърде малки и ограничаващи кръвния поток. Чрез излагане можеш да приспособиш вените да станат по-големи и позволяващи повече топла кръв да достига до крайниците. Това не е фокус-мокус.

Можеш да приспособиш вените чрез излагането им на екстремен студ. Когато за пръв път влезеш в студеното, вените и артериите ще се свиват, неимоверно ограничавайки кръвния поток. След като се адаптират, вените и артериите ще се отворят отново, и докато са на студено, ще продължат да изпомпват топла кръв към откритите части на краката. Това увеличава обиколката на стените както на вените, така и на артериите… всичко е естествено.

Просто е,

Вим.


Това беше първият път когато всичко започна да има някакъв смисъл за мен. Разбирането, че съществува наука зад способността, я правеше да изглежда по-постижима. Виждах го като че ли щях да тренирам мускул или провеждам състезание, всеки път отивайки прогресивно по-далеч. Нямах налични студени плочи или скали, така че трябваше да бъда креативен. Независимо от това - бях готов да започна да тренирам.

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Февруари 11, 2020, 01:13:38 am
Глава 21
Маратон отвъд Полярния кръг
(б.пр.: април, 2009 г.)


Две седмици след Килиманджаро, бях на път за Лапландия, Финландия. След съгласуване с английска продуцентска компания, стигнахме до идеята да шофираме от Амстердам до Лапландия за маратона. (б.пр.: маратонът е бягане на дълго разстояние, което обикновено се провежда на шосе. Дистанцията е 42,195 км.) По пътя минахме през Германия, Дания, Швеция, Финландия и накрая Лапландия. Всяка държава ставаше по-студена докато пътувахме на север. Когато наближихме южната част на Швеция, започна да вали сняг. Посрещнаха ни хлъзгави пътища и много студени температури, но все пак имахме да пътуваме още 1500 километра преди да стигнем до Полярния кръг!

В крайна сметка стигнахме до крайната ни дестинация: много малък курорт в Лапландия. Мястото бе направено от дърво, но ни пазеше много топло. Отвън див елен си играеше в гъстия сняг, който ни заобикаляше; почувствах се като в сцена излязла сякаш от коледна приказка. Когато температурата спадна до -20°C, кондензираният въздух замръзна, правейки снега да прилича на красиви, остри диаманти.

Малко след пристигането ни се срещнахме с местен фиксатор. Фикасаторът, както го нарича повечето телевизионен персонал, е човек който подрежда и планира много различни ъгли на камерите на мястото на снимките. Докато той се занимаваше с ъглите, останалата част от екипа бе нужно да намери начин и направи пътека в близките хълмове за маратона. Те трябваше да разберат какво точно трябва да се случи и къде всичко ще се проведе, така че беше добре, че бяха много съсредоточени върху детайлите. Докато гледах как всички работят, започнах да се чувствам много тревожен и бдителен. Ето как винаги се чувствам преди предизвикателство. Това е естествен начин да се подготви ума ми.

На следващия ден отидохме във ферма за елени и говорихме със стопанина й. Той бе облечен в еленска кожа и живееше в типична, лапландско-номадска палатка. Тя изглеждаше много подобно на типи, изглеждаше много индиански. Лапландските номади са много подобни на северноамерикански индианци. Съдържателят на фермата ни разказа истории за техните традиции, огнени ритуали, както и за живота им, и уважението към природата и елените. Номадите в района бяха намалели бързо, тъй като снежните скутери премахват необходимостта от еленски транспорт, което ги оставя без доходи. Искрено чувствам, че е жалко да видя модерното време да превзема региони като този. Една от историите, които ни разказа стопанисващия елените, е как лапландските хора, известни още като саами, бяха развили телепатия, за да говорят с техните далечни съседи. Обаче веднъж след като телефоните били изобретени, телепатията започнала да изчезва с времето. Още една достойна за съжаление загуба.

В деня преди маратона отидохме на пистата и направихме няколко предварителни снимки. Това е необходимо, защото има кадри, които не могат да се заснемат в деня на тичането поради твърде трудния ъгъл. Така че приех добрата възможност да поработя навън и потичам за малко през снега само по шорти.

Снегът не беше нито твърд, нито мек. Беше с различна текстура от тази, с която бях свикнал, но тичах известно време през покритата в бяло дива пустош. Забелязах, че снегът покрива земята по начин, който правеше трудно да виждам върху каква повърхност стъпвам. Всичко изглеждаше добре, докато изведнъж стъпих на неравна земя и чух „Кррррррик”!!!

Десният ми глезен се изкриви и започна да пулсира от болка. На следващия ден се предполагаше да пробягам първия си маратон, а току-що си бях изкълчил тежко глезена! Увереността ми беше разбита. Мислех си дали ще бъда способен да направя маратона. Бях затрупан от несигурност и съмнения, но единственото, което можех да направя е да продължа с решителност; съзнание над материята. Казах на екипа, че ще трябва да сменим трасето, по което ще тичам. Обясних им, че си бях изкълчил глезена, защото снегът бе твърде дълбок и ще бъде невъзможно да мина по него. Те се съгласиха да проучат околните райони и потърсят различни пътеки с втвърдени снежни пластове. Не спах много добре тази нощ, но бях целеустремен и това ми даваше енергия.

На следващата сутрин трябваше да мина медицински преглед преди тичането. Професионалистите ми казаха, че моята физиология е много по-здрава от тази на средностатистически млад мъж. Казаха ми още, че сърдечният ми ритъм е изключително нисък – с 38 удара в минута и имам добро кръвно налягане. Тогава.. те видяха глезенът ми. Предложението им към мен беше, че не бива да тичам маратона, разбира се – не бях съгласен. Виждайки моята решителност, казаха, че ако избера да тичам, ще бъде на мой собствен риск. И така, след като ми превързаха глезена, медицинските специалисти ми пожелаха късмет и ме изпратиха.

Репортери от вестници и телевизии вече присъстваха, когато пристигнах на началното място от наскоро замисления курс. Преди да изляза от колата, се подготвих психически за последен път. Когато бях готов, излязох навън и започнах да тичам! Стартирах толкова рязко, че това завари всички неподготвени. Никой не очакваше да започна така и всички трябваше бързо да си съберат нещата и ме последват скоростно, за да наваксат.

Целият снимачен екип седеше в задната част на колата, с подходящо отворена задна врата, така че да могат да ме снимат, докато тичам. Караха малко по-напред от мен с бавно темпо, за да се получат добри снимки.

Б.пр.: Кратко видео от събитието:

https://www.youtube.com/watch?v=C1gtRF5FBo4



Снимаха краката ми отблизо, отдалеко, отстрани, с широки и тесни ъгли на заснемане. Всичко вървеше изключително добре. Километри минаваха и нямаше каквито и да било проблеми, така че продължих с тичането. С всичко вървящо толкова добре, тревогите ми бяха спрели и бях способен да се насладя на околността; възвърнатата ми увереност ми помагаше да се отпусна и радвам на природата пред себе си.

Изминаха 10 километра… 20 километра… и все още нямах проблеми. Въпреки това, когато преминах маркировката за 25-ия километър, студът започна да оказва влияние върху мускулите ми. Киселината, която се бе натрупала в краката ми, наистина ме забавяше. Оттук-нататък решителният ум започна да играе своята роля. Психическата ми подготовка започна да се отплаща, тъй като тичането се превърна в предизвикателство за силата на волята. Събрах се и се съсредоточих върху всяка изтръпнала стъпка през снега; нямаше да се предам на умората.

Да останеш съсредоточен може да те изведе през почти всичко; това алармира адреналина в нервната система да работи ефективно.

Това бягане беше битка, която трябваше да спечеля, точно както на Килиманджаро. Там борбата ми беше с липсата на въздух, но тук в Лапландия – със студа и неподготвеното ми физическо състояние. Месеци преди това се бях подготвил, стоейки в конна позиция (б.пр.: позата на коня (https://external-content.duckduckgo.com/iu/?u=https://i.ytimg.com/vi/VFxQQ1kf5cU/hqdefault.jpg&&f=1&&nofb=1) е често срещана в азиатските бойни изкуства и приема името си от позицията, заемана при езда на кон.) с прегънати колене половин час, за да практикувам отърваване от натрупването на киселина. Изискваше внимание, но работеше. Това беше видът внимание, който трябваше да постигна по време на тичането си. Въпреки тежкото чувство, което все още имах в краката си, минах покрай маркировката на 32-ия километър. Останах в своя транс, пътувайки голямото разстояние през горите.

По времето, когато стигнах до последните два километра, почти ходех. Поглеждайки към финалната линия, възвърнах част от енергията си. Финалният участък беше украсен от аплодиращи хора и факли. Целта ми вече беше в моя обсег. Когато прекосих финалната права, бях обгърнат от похвали; бях го направил! 

След като първият ми пълен маратон бе успешно завършен, бях съпроводен до дървена хижа, където ме чакаше семейството ми. Когато влязох, те ме поздравиха и похвалиха. Настаниха ме до огнището и ми подадоха бира и цигара. „Като индианците”, казах, „цигарения дим е за мир и постижения”. Всички около мен бяха слисани, когато разбраха, че съм пушач и пияч. Спортистите обикновено нямат тези навици. Те бяха шокирани от това, което бях постигнал, въпреки пороците си.

Репортерите продължиха да ми задават въпроси, докато снимачният екип преглеждаше заснетия филм. Бягането бе завършило, а аз бях повече от доволен. Току-що бях направил още една първооткривателска стъпка по-дълбоко в съзнанието си. За пореден път успях да преодолея страховете и несигурността си. Тази нощ, докато си почивах пред телевизора, моето тичане излезе по новините. Беше красиво нещо да се види.

На следващия ден краката ме боляха невероятно, едва вървях. Последващото тридневно каране на кола бе достатъчно време за краката ми да се възстановят напълно. По време на шофирането до вкъщи ми хрумна ново предизвикателство, което ми се искаше да изпълня някой ден: да тичам 50 километра в пустинята Сахара, без да пия никаква вода.

Надявах се да реализирам тази цел в бъдеще.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Февруари 13, 2020, 12:29:52 pm
Дж. Розалес: Глава 22
Хм… как мога да тренирам?


След размяната на още няколко имейла с Вим, реших да конструирам своя собствена тренировъчна програма. Вим бе подчертал, че всяко излагане на тялото на студ, води до подобрение. Така че ми дойде идея да направя миниатюрни ледени вани за потапяне на ръцете и краката. Огледах апартамента си за нещо малко, което да може да съдържа вода, лед и един от крайниците ми. В крайна сметка реших да ползвам едногалонна пластмасова кофа за боклук, която беше прибрана в килера. Поставих я във ваната и я напълних със студена вода. Тогава отидох в кухнята, взех две форми за лед, кърпа и солница. Отнесох всичко в спалнята си и затворих вратата. След като се преоблякох по къси панталонки, изсипах леда във водата и добавих сол. В миналото бях чувал, че солта се използва, за да се намали точката на замръзване на водата. Не знаех дали това бе вярно, но исках да направя всичко водата да бъде възможно най-студена.

Б.пр.: Вярно е. Кубчето лед без сол се топи, защото въздухът около него е по-топъл от 0°C. Соленият куб се топи по-бързо. Когато добавите сол, тя се разтваря във водата на кубчето лед. Солената вода замръзва при по-ниска температура от 0°C, при която сладките води замръзват. Което може да бъде и опасно (https://fakti.bg/bulgaria/314313-nova-internet-igra-osakatava-deca).

По онова време нямах термометри да проверя водната температура, ето защо си записах мислено да поръчам онлайн, когато приключа експеримента.

Оставих леда и солта да охладят водата за няколко минути, след което я докоснах с върха на пръста, за да видя дали е готова. Веднага почувствах как кръвта се оттегля от мястото, където пръстът ми влезе във водата. Колебаех се, но все пак се вълнувах какво ще се случи. Поех няколко пъти дълбоко въздух, за да си успокоя нервите, стартирах таймера на хронометъра и потопих дясната си ръка в ледената вода. Болката бе незабавна и силна. Чувството беше все едно някой ми режеше ръката на множество парчета. Тялото ми стана изключително топло и скоро след това усетих замайване. Не знаех какво се случва. Продължих да чакам болката да утихне, но дори и след минута, тя оставаше.

През времето, в което ръката ми беше потопена, много неща ми минаха през ума. Първо – цялото ми тяло казваше веднага да си извадя ръката от водата. Опитвах се да си казвам, че всичко ще бъде наред, но всичко вътре в мен крещеше в агония. Страхувах се, че ще си причиня увреждане, но си спомних, че никога не бях чувал някой да си е загубил пръстите след подлагането им няколко минути на студена вода; съмнявах се, че ще бъда първият. И продължих да се боря да устоя на болката. Около минута и половина след потапянето на ръката, болезненото чувство започна да заглъхва, след това ръката ми изтръпна. Отпуснах се мислено, но подложих на съмнение явлението. Възможно ли е да не чувствам нищо, защото съм си увредил нервите? Или просто сега водата е по-топла?

Проверих водата с левия си пръст, все още замръзваше. После опитах да движа пръстите си, бяха бавни, но въпреки това се движеха. След не повече от две секунди, пръстите ми отново започнаха да горят, точно както когато за пръв път си потопих ръката. Изглеждаше, че всяко движение на потопения ми крайник ще отнеме изтръпването и ще ми носи огромно напрежение. Спрях да си движа ръката и опитах отново да достигна изтръпващата фаза. След още 20 секунди прехапване на устните, напрежението отслабна, но нещо друго се случи около минута по-късно. Започнах да усещам бодежи в пръстите си. Не се чувстваше като болка, беше просто неприятно, все едно ръката ми заспиваше. Това ме изплаши. Не бях навлизал в детайли с Вим относно това какво се предполагаше да изпитам, поради което си извадих ръката. Тя бе потопена за три минути и седем секунди. Изглеждаше ми като много време, но нямаше с какво да го сравня.

След като си изсуших дясната ръка, потопих и лявата във водата. Случи се същото нещо като преди. Дойде болката, изтръпването, бодежите. Извадих си лявата ръка след минута и половина. Предположих, че неспособността ми да задържа тази си ръка потопена толкова време, колкото и дясната, се дължи на това, че последната ми е доминантна. И съдовата ми система в дясната ръка е по-силна, защото я използвам повече.

Приключих с експеримента и поръчах онлайн два термометъра. Първият от тях бе дигитален, измерващ температури от -12°С до -121°С. Вторият беше инфрачервен термометър, измерващ въздушната и кожната температура. Ако щях да тренирам сериозно, щеше да бъде добре да документирам експериментите си и наблюдавам как се променят данните с времето. По тази причина, реших да отложа потапянето на крайниците си, докато пристигнат термометрите.

Няколко дни по-късно начена да вали първия за сезона сняг. Откакто гледах видеото с интервюто на Вим Хоф, бях започнал опитите си да приложа един от неговите философски възгледи в живота си.

„Ако искаш да издържаш на студа, трябва да се научиш да му се наслаждаваш. Научи се да харесваш студеното. Научили сме телата си да избягват студа и да си слагаме якета, когато се чувстваме некомфортно. Научили сме, че студът може да ни разболее и опитваме да го отбягваме на всяка цена.  Важно е да се премахне тази обичайна антипатия и се научиш да се радваш на студа. В това състояние на ума може да започнеш да се възползваш от студеното и да се наслаждаваш на адаптацията си към него.”

Когато се събудих и видях снега навън, ми хрумна идеята да изляза вечерта и вървя бос през снега в близкия парк. Но преди да го направя, исках да попитам Вим за съвет и му изпратих следния имейл:


Здравей, Вим!

Докато напредвам с тренировките, откривам, че си задавам въпроси как да го сторя по най-добрия начин. По-късно днес планирам да се разходя из снега. Току-що имаше снеговалеж за пръв път този сезон и намерението ми е да вървя в близкия парк, носейки сандали, тениска и къси панталонки. След като стигна там, ще сваля сандалите си и вървя бос през снега. Един от въпросите ми е: по-добре ли ще бъде да сваля и тениската си?

В много от твоите клипове носиш само къси панталонки. Трябва ли да направя същото? Вероятно ще си сложа шапка, защото имам къса коса и губя много топлина през главата, но трябва ли да мина и без тениска?

П.С.: Извинявай, че те безпокоя отново.




Когато се прибрах от училище, отговорът на Вим стоеше в електронната ми поща:

Здравей, Джъстин!

Преди всичко – не ме безпокоиш. По времето когато бях на 17, бях привлечен от езотерични дисциплини с години. Когато падна първия сняг, излязох навън с нова енергия. Беше по детски просто; умът ми бе празен. Снегът се оказа достатъчно силен и добър, за да тичам из него, носещ само къси панталонки. Тичах из неутъпкания сняг в широк кръг около час. Изглеждаше и се чувстваше като магия; нямах никаква болка в крайниците, но когато се върнах обратно в къщата, където беше топлината, започнах да чувствам огромна болка в краката!
Вените се бяха адаптирали към студената, мека повърхност навън. След като се бях прибрал, беше им много трудно да се приспособят към топлината. Болката се причинява, когато кръвта се изтласква през затворените вени.
Твоето тяло и съзнание ще се научат как да го преодолеят. Твоята решимост и убеждение трябва да бъдат позитивни и силни. Никога не принуждавай тялото си да отива над неговия праг на болка. Вслушвай се в това, което то ти казва; тялото е твоят учител и водач. Това е присъща функция, затова я използвай.
Когато излезеш, отиди без тениска и поне частично бос.

Поздрави,
Вим.


Реших да изчакам слънцето да залезе, преди да започна приключението си, не исках да привличам излишно внимание. На излизане си взех раницата и сложих вътре кърпа, два чифта чорапи, суитшърт с качулка,  портфейл и телефон. Облеклото ми се състоеше от шорти, чорапи, сандали, долнище на анцуг, блуза с дълъг ръкав и шапка. Температурата навън бе -2°С. (…) В опит да остана топъл, веднага след като излязох от предната веранда, започнах да тичам. След пет минути осъзнах, че краката ми може да са в опасност. Чорапите и сандалите не се справяха добре със задачата да ги защитят от смразяващия студ. Започнах да се притеснявам.

Краката ми вече пламтяха, а още не бях тичал бос! Все едно вървях върху игли. Когато стигнах до парка, изтичах до най-близката пейка и седнах. Свалих си чорапите и притиснах краката между ръцете си в опит да ги стопля. Не помогна особено, затова извадих от раницата другите ми два чифта сухи чорапи и ги обух. Но дори това не помогна! Краката ми все още замръзваха.

(…)

Започнах да губя усещане в пръстите на краката, въпреки двата чифта сухи чорапи. В последен опит да ги затопля, извадих кърпата и я увих около тях. Изведнъж забелязах да свети светлина някъде отдолу и бързо осъзнах, че това е телефонът ми! Сигурно беше паднал, докато изваждах кърпата от раницата. Протегнах се надолу и опитах да махна снега от копчетата му. Той беше намокрен и не искаше да се включи. Чудесно, помислих си, сега дори да имам нужда да се обадя на някого да дойде да ме вземе, нямаше да мога, защото телефонът ми е счупен.

По това време всичко, което исках е да се прибера и да си стопля краката. Единственият избор, който имах, е да тичам обратно през снега по чорапи и сандали, и да се надявам да успея, преди крайниците ми да замръзнат. Прибрах си кърпата, обух си сандалите и започнах да тичам. Бяха изминали двадесет минути, откакто бях влязъл в парка. През това време беше навалял още сняг. Искаше ми се да тичам по стъпките, които вече бях направил, но те се бяха напълнили със сняг. И тъй като този път тичах надолу, крачката ми не бе същата. На всеки няколко стъпки се пързалях, вкарвайки сняг в сандалите си.

След пет минути тичане, осъзнах ново усещане в краката. През последния половин час не бях чувствал нищо, те бяха изтръпнали. Сега имаше остро, парещо усещане, разпространяващо се по ходилата ми. Предположих, че са на ръба от измръзване и заключих, че трябва незабавно да намеря място, където да ги затопля. За щастие имаше заведение няколкостотин метра напред. Усилих темпото, мотивиран да избягам от мразовитото време възможно най-бързо. След няколко минути, най-накрая влязох в затопленото заведение.

При различни обстоятелства щях да бъда съзнателен, че нося сандали и чорапи по средата на снежна буря в заведение, но предвид предполагаемото ми тежко положение, не ме интересуваше какво ще си помислят хората. Мнозина ме гледаха втренчено, но намерих тихо място в ъгъла и седнах. Обаче се чувствах зле, че използвам топлината на заведението, без да поръчам никаква храна, така че се изправих и си поръчах кафе на касиера. Когато кафето ми бе готово, се върнах на масата си, където можех да бъда оставен насаме и сваля тежестта от краката си. Свалих си прогизналите чорапи и ги оставих до мен на пейката. Стиснах краката си заедно, опитвайки се да ги затопля.

Дотогава изгарящото усещане беше постоянно, но след това то се разпространи и стана по-интензивно. Чувствах сякаш краката ми ще експлодират отвътре. Болката продължи минути, правейки изключително трудно поддържането на вниманието ми. Стиснах зъби и възнамерявах да изглеждам нормално, така че хората около мен да не забележат болката ми, но няма нищо нормално в бос човек, в ресторант, по средата на зимата.

Почувствах се замаян и исках да отпусна главата си, обаче се притеснявах, че от ресторанта ще се обадят на полицията, ако мислят, че съм заспал. Затова държах главата си вдигната и се борех с гаденето. Много мисли ми минаха през ума, докато чаках да се разсее болката. Повечето от тях бяха представата какво е да живееш без крака. Помислих си също и колко разстроени ще бъдат родителите ми, разбирайки какво съм направил. Най-изявената ми мисъл, обаче, беше как се бях провалил да направя това, което Леденият човек счита за лесно. Краката ми изобщо не се бяха приспособили към студа; те страдаха постоянно.

След 45 минути стоене в ъгъла на заведението, започнах да се чувствам доста неловко. Интензивността на болката най-накрая започна да намалява. Реших да продължа пътя си към вкъщи, независимо от трудностите. (…) Поех си дълбоко въздух, отворих входната врата на заведението и започнах да спринтирам. Усещах познатия хлад в краката, тичайки в снега. Беше хлъзгаво и много трудно да поддържам баланса си. На няколко пъти се подхлъзвах и падах на крака и колене. Тялото ми беше покрито със сняг, краката ми пареха; просто исках да избягам от всичко.

Останал без дъх и обезсърчен, най-накрая стигнах до къщата си. Захвърлих раницата си на дивана, свалих си чорапите и се забих в банята. Включих хладката вода, влязох във ваната и зачаках. Когато водата докосна краката ми, в тях нахлу изгаряща болка. Задържах се на вратата на душ-кабината, за да не се сгромолясат колената ми. Някак си, въпреки че водата беше само хладка, чувствах как сякаш краката ми се варят. Още веднъж направих няколко дълбоки вдишвания и се борих с болката. Краката ми крещяха да изляза, но аз чаках.

В крайна сметка болката се разсея и мускулите ми започнаха да се отпускат. След като нервите ми се уталожиха, легнах в леглото си и обмислях да се откажа от целта си да се превърна в Леденият човек. Щеше да бъде наистина трудно „да харесвам студа” след този епизод. Все пак не исках да бъда като всички останали, които са имали един лош опит и след това завинаги са обърнали гръб. Най-малкото, което можех да направя, е да опитам още веднъж.

Не искайки да приключа нощта с неуспех, станах от леглото и отидох отвън на предната веранда. Носех два чифта чорапи и няколко слоя дрехи. Разочарован, че не бях способен да направя никаква истинска тренировка в студа, опитах да намеря студен камък близо до верандата. Планирах да пробвам упражнението, което ми бе обяснил Вим в имейла си по-рано днес. За съжаление нямаше никакви камъни близо до верандата, но тогава забелязах големите метални стълбове, поддържащи покрива. Докоснах леко с показалеца единия от тях; беше смразяващо.

Развълнуван, включих хронометъра и хванах стълба с двете ръце. Веднага усетих, че кръвта се втурва далече от пръстите и се движи към гърдите ми. Ако пръстите ми можеха да крещят, щяха. Благодарение на опита ми с потапянето в ледена вода няколко дни по-рано, знаех, че ще стигна до точка, в която ръцете ми ще се адаптират и продължих да устоявам на студа. След три минути досадна болка, накрая тя отслабна – първо в дясната ми ръка, след това и в лявата. Оставих ръцете си там, чакайки болката да се върне. Веднага след като започнаха да болят две минути по-късно, ги отдръпнах от стълба. Болката спря почти едновременно.

Сега, когато краката ми бяха някак изцелени, исках да тренирам и тях. С неуверени пръсти си свалих чорапите, натиснах хронометъра и излязох от верандата в снега. Първите две секунди се чувствах добре, но след това болката започна да се излива. Извих коленете си – сякаш въображаеми кинжали пронизваха долната част на краката ми. Въпреки това, което току-що бях преживял в студа, усещането беше много по-лошо. Не беше тъпа, изтръпваща болка, беше остро и непоносимо.

Не можех да понеса повече; спрях часовника си. Издържах само седем секунди! Какво? Усещаха се като най-малко 30 секунди. Явно болката влияеше върху възприятието ми за време. Върнах се вътре и легнах в леглото си, мислейки за събитията от нощта.

Опасната ми среща със студа ме бе научила на ценен урок: винаги да тренирам в условия, които мога да контролирам. Не исках никога отново доброволно да преживявам какво е да бъдеш сам, в опасност и безпомощен в студа. Оттук-нататък се заклех да бъда изключително внимателен във всичко, което правя във връзка със студа. Винаги ще се уверявам, че изпълнявам задачи, които съм уверен, че мога да завърша. Ако не съм уверен, ще тренирам с по-малка интензивност или различни части от тялото, докато не придобия сигурност в себе си.

Колкото и да е странно, това преживяване не ме раздели със студа, вместо това ме направи много по-заинтересован. Наистина исках да разбера как някой успява да не страда, тичайки бос през снега с часове. Не можех да издържа дори десет минути, носейки два чифта чорапи! Придобих още повече уважение към Вим онази нощ. Сега, когато бях видял какво снегът може да стори с мен без тренировки, бях готов да разбера какво може да прави след тренировки.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Февруари 20, 2020, 01:13:35 am
Дж. Розалес: Глава 23
Контролирани тренировки


След преживяванията си в парка по време на първата ми тренировка на студено, реших, че трябва да бъда по-внимателен по време на упражненията си. Планирах да контролирам условията, възможно най-много, за да мога да се концентрирам върху прогреса, вместо оцеляването. (…)

Бях си казал как няма да правя повече потапяния на крайниците, докато не пристигнат термометрите, но исках да опитам пак. Вместо ръцете, ме интересуваше да разбера какво ще бъде, ако потопя краката си. По онова време те бяха наистина чувствителни и нямаха никаква тренировка. Рядко носех сандали, защото ми бе по-удобно с чорапи и обувки. Следователно, помислих си, че потапянето им във вода с лед ще бъде изключително болезнено и реших да започна лесно, като потапям краката си само в студена вода, без да добавям лед.

Въпреки липсата на термометри, все още исках да документирам своите упражнения. Взех си хронометъра и отворих празен Word документ на компютъра, така че поне да виждам постиженията си в бъдеще. На 5 декември 2009 г. за пръв път си потопих краката в студена вода. (…) Настроих си таймера и поставих десния си крак в пълната едногалонна кофа. В началото не усещах нищо. След около две секунди болката започна да пълзи от стъпалото до коляното ми. Чувствах, че избухва отвътре. Цялото ми тяло се загря и се замаях. Не можех да стоя неподвижен, тялото ми потрепваше. Когато болката отшумя, забелязах, че „фазата на изтръпване” започна в първата минута и двадесет и третата секунда, което и записах в бележките си.

По времето, в което кракът ми беше вцепенен, се опитах да го държа много неподвижен. Припомних си от първия път, че раздвижването на която и да е част от потопения крайник, рестартираше студа. Беше странен феномен, но се оказа вярно. Болката отсъстваше, докато не достигнах 40 минути и 30 секунди. Едва тогава започнах да усещам студения сърбеж в пръстите на краката. Страхувах се, че това означава, че увреждам крака си. Вместо да го издърпам, тествах теорията си, като оставих крака си малко по-дълго във водата, докато студеното, сърбящо усещане се разпространяваше. Издърпах крака си, когато мравучкащото усещане стигна до глезена ми. Кракът беше яркочервен и твърд, когато го извадих от водата. Изпробвах гъвкавостта му, като си огънах пръстите на краката. Движеха се бавно, но изглеждаха добре. (…)

Пристъпих към подготовка на левия крак за студената вода. Въпреки болката в десния крак, обмислях какво ще бъде, ако сложа левия крак в ледена вода. Знаех, че вероятно ще боли повече, но се надявах, че ще бъда способен да се преборя с болката. Напълних кофата с леда от една форма за лед и си потопих левия крак във водата. Веднага ме обзе гадене. Разтрих коленете си, опитвайки се да разсея ума си от болката. След три минути агония, тялото и умът ми най-накрая се успокоиха. Седем минути по-късно студът се просмука навътре и усетих познатото щипане. Извадих крака си след излагане на ледена вода в продължение на 11 минути. Нищо, че не продължи толкова, колкото с десния ми крак, крайния резултат бе един и същ: твърдо и червено. (…)

На следващия ден повторих същия процес. Този път изложих и двата си крака на ледена вода. Бяха нужни 3 минути и 50 секунди на десния ми крак да се настрои към мразовитата температура, докато за левия това отне 4 минути. Когато казвам „настрои” имам предвид количеството време, което е необходимо за крайниците ми да изтръпнат, от който момент няма вече болка или налягане. Може да се каже и че от този момент нататък упражнението става поносимо.

След като изложих и двата си крака заедно на ледената вода, го направих отново, този път последователно. Подобрението в способността ми да се адаптирам към водата, бе много по-очевидно. Въпреки че отнемаше средно около четири минути на крак, болката беше съвсем умерена. Това направи изключително трудно за мен да кажа точния момент, в който водата стана поносима, защото след първоначалния шок, болката просто бавно избледняваше.

За всеки от повторните ми опити, засякох колко време отнема на краката ми да се чувстват отново нормално. Определих „нормално” като момента, в който краката ми възвръщаха гъвкавостта си и повече не ги чувствах бавни. Отне 46 минути на левия ми крак да се възвърне към нормалното си състояние и 43 на десния ми крак.

На следващия ден дадох почивка на краката си и вместо това потопих ръцете си. Намерих голяма метална купа в кухнята и направих обичайната смеска: сол, студена вода и лед. С купата, стояща в скута ми, потопих двете си ръце във водата. Ръцете ми сякаш станаха поносими след 2 минути и 6 секунди. На 19-тата минута ги извадих от водата поради появата на боцкащото усещане.

След като ги изсуших с кърпата, изгарящо усещане се разпространи по пръстите ми. Да, въпреки че ръцете ми се „затопляха”, студено усещане се промъкваше до лактите ми; беше наистина объркващо. Те се чувстваха по-студено извън водата, отколкото в нея! Освен това, двигателните ми умения значително се забавиха. Сложих си ръкавици, в опит да си затопля ръцете; вместо това се случи обратното. Ръкавиците бяха направили ръцете ми да се чувстват значително по-студени! Игнорирах странните усещания и продължих да нося ръкавиците, докато ръцете ми не се затоплиха 45 минути по-късно.

На следващия ден най-накрая пристигнаха термометрите ми. Настроих оборудването си, оставих леда да постои малко във водата и след това премерих температурата му. Водата беше 7.4°С. Когато пъхнах десния си крак във водата, с изненада установих, че го нямаше първоначалния шок; направо отидох във фазата на адаптиране, което отне само минута. Бях изумен. Само след няколко дни трениране бях постигнал огромен напредък.

След 12 минути потапяне на краката, започнах да усещам лек сърбеж в пръстите на краката. Бях уверен в способността си да остана по-дълго, затова продължих с решимост. Забелязах, че водата се чувстваше по-студена, отколкото в началото, ето защо отново премерих температурата й. На 22-та минута термометърът показваше 1.67°С, беше се понижила с над пет градуса!

Извадих си крака след три минути; не исках да насилвам тялото си да прави нещо, което няма да издържи. Общото време, в което десния ми крак бе във водата беше 25 минути, с шест повече от първия път, когато изобщо го потопих в ледена вода. Бях развълнуван да видя прогрес, особено защото потапянията вече не бяха толкова болезнени, както когато започнах с експериментите. Бяха необходими 29 минути за десния ми крак да се върне към нормално състояние след изваждането му от водата. Това бяха около 13 минути по-малко! Резултатите ме удивиха.

Нямах повече лед във фризера, за да презаредя кофата за левия ми крак. Измерих температурата на студената вода, която беше 6.9°С. Когато си сложих крака в нея, бях някак разочарован, че за разлика от десния, имаше първоначален шок. Въпреки болката в началото, бяха нужни само две минути за адаптиране. Леките бодежи в пръстите започнаха да пълзят някъде около 11-тата минута. На 20-тата минута започна да боли и извадих левия си крак от водата. Отне му 34 минути да се върне към обичайното си състояние. Това са 12 минути по-малко от последния опит, който бях правил с този крак.

(…)

Няколко седмици след опасното ми изживяване в парка, снегът започна да се топи. Изглеждаше като подходящо време да опитам тичане при условията, споменати от Вим. Обадих се на приятел – Дейв и го попитах дали иска да тича с мен. Той се съгласи да дойде. (…) Времето навън бе казано, че е около 4°С, без вятър. За съжаление, за мен нямаше начин да тичам с частично изложени крака, както бе предложил Вим. Или щях да тичам бос, което не бе опция поради многото счупени стъкла по улиците, или с обувки. Избрах обувките. Щях да нося и къси панталонки. (…)

Студения въздух нежно докосваше гърдите ми, когато започнахме да тичаме. Само след 30 секунди, тялото ми се приспособи към студа. За първи път, в който изобщо тичах с гол гръден кош, ми беше сравнително комфортно. Въпреки че можех да почувствам как ръцете ми бавно губят топлина, останалата част от тялото ми се усещаше напълно добре. Бях учуден колко лесно беше. След няколко минути тичане, започнах да имам затруднения в дишането. Устата ми беше суха, а гърлото – болезнено. По принцип дишам с уста, опитах се да премина към дишане с носа. Няколко опита да взема въздух през хремав нос, се доказаха като доста неприятни. Реших да се върна обратно към устата и поема последствията.

Тялото ми се поддаде на студа след 15 минути тичане. Ръцете ми бяха безчувствени, а гърдите ми горяха. Бях неспособен да продължа с темпото на Дейв, защото мускулите в краката ми се стегнаха. Студеното усещане, първоначално изпитвано само в ръцете, сега се беше разпространило из цялото ми тяло. Бързо губех битката да остана топъл. Двадесет минути след като с Дейв напуснахме апартамента ми, се разделихме. Имах чувството, че ако спрем да си кажем довиждане, няма да успея да се прибера вкъщи, така че се задоволих с „ще се видим по-късно” и продължих да тичам. Опитвах се да увелича скоростта си, за да се прибера по-бързо, но краката ми вече бяха стигнали до границите на възможностите си.

Пристигнах вкъщи след 25 минути тичане, най-накрая избягах от замръзващия студ и влязох в апартамента си. Изненадващо, единствената болка, която получих, докато отново се настройвах към температурата, беше леко усещане за парене, нищо повече. В огледалото на банята, забелязах цвета на кожата си – беше яркочервена. Несигурен дали това е добър знак, си облякох дреха с качулка и панталони, и закачах тялото ми да се стопли. Когато дрехите докоснаха кожата ми, започнах да се чувствам по-студен. Объркан и треперещ, се опитах да се стопля, лежейки на леглото, завит с одеяла. След 20 минути непрекъснато треперене, най-накрая започнах да усещам топлина. Студеният сърбеж, който преминаваше през тялото ми, се бе разсеял.

Въпреки че бягането в студа беше стимулиращо преживяване, чувствах сякаш не правя пълното трениране на Ледения човек. Беше средата на януари и имаше малко сняг по земята, повечето се бе разтопил. Чудех се какво ще бъде да тичам през снежна буря, носейки само къси панталонки и обувки. Няколко дни по-късно имах този шанс.

Този уикенд с Престън бяхме в апартамента ми. (…) Погледнах през прозореца и забелязах, че валеше! Усмихнах се на себе си и бях обзет от идеята да изляза и тичам. Онлайн проверих температурата навън, беше минус 0.5°С. Не успявах да се концентрирам върху домашните си, снегът ме викаше. (…)

Няколко минути по-късно стоях на задната си врата, носейки само къси панталонки и обувки за тенис. (…) Условията навън бяха перфектни. Никога не бях виждал щатския колеж толкова красив. Снегът валеше на „парцали” и нямаше вятър. Гледката наподобяваше тази на телевизионен екран, който не получава сигнал и картината е зърнеста. Тялото ми крещеше, докато се настройваше към студа, но след минута се отпусна. Нямаше повече шок или „студено усещане”. Снегът се топеше по кожата ми и го усещах като хладно, освежаващо одеяло. Краката ми произвеждаха прекрасен, хрущящ звук, докато тичах по снежните тротоари. Беше като сън. Светът изглеждаше твърде красив, за да бъде истински.

(…)

Осъзнах, че дишането през устата на студения, сух въздух беше доста неудобно, затова опитах нещо различно. Задържах си устата затворена и дишах единствено чрез носа. Също така забавих темпото си до момента, в който нямах усещането, че насилвам себе си и се нуждая от допълнително кислород. Правейки това, се почувствах десет пъти по-добре. Не само вече не трябваше да се безпокоя за възпалено гърло от тичане в студа, но също така разбрах и че това ме затопляше.

(…)

На дванадесетата минута, почувствах познатия сърбеж в ръцете. Не беше болезнено, просто забележимо. Останалата част от тялото ми беше напълно добре, всъщност се чувствах изключително топъл. Това осъзнаване ме насърчи да увелича скоростта си по пътя към вкъщи. Прибрах се в комфорта на дома си след двадесет минути излагане на тялото на студ. След няколко секунди, в които бях вътре, ми се появи желание отново да изляза навън за още едно тичане, като този път изложа краката си на пресния сняг. Свалих си обувките и излязох в своя преден двор. Краката ми бяха топли и потни от тичането по чорапи и обувки, ето защо първите няколко секунди стоене в снега бяха освежаващи. Изминаха още 30 секунди и се чувствах добре, тялото ми не изпращаше никакви обезпокоителни сигнали. Когато изминаха още няколко минути, потта по гръдния ми кош започна да става хладна и да усещам студ. След няколко секунди краката ми също изпитаха този ефект. Чувствайки се като че стъпвам върху огън, ги извадих от снега и изтичах бос вкъщи. Болката се облекчи веднага след влизането ми в топлия дом.

(…)

Облякох анцуг в опит по-бързо да сгрея тялото си. Топлия плат върху кожата ми ме накара да ми стане по-студено. Бях напълно объркан. Какво се случва с мен? си помислих. Предполага се да усещам студ и треперя когато съм навън в студеното време, не когато съм вътре в дома си и нося топли дрехи. (…) Следващите няколко часа стоях в стаята си, твърде развълнуван да заспя. Нощното изживяване ми бе дало усещане за постижение. Бях открил забавен, но безопасен начин да тренирам тялото си в студа. Най-накрая чувствах, че правя истинска тренировка на Ледения човек.

Следващите няколко дни бях твърде зает в работа и училище, и нямах никакво време да правя студени тренировки. Затова намерих друг начин да тренирам. Когато и да тръгна от вкъщи, ходейки на работа или училище, щях да нося само къси панталонки и тениска. Без значение колко студено бе, останах последователен. Някои дни щях да тръгвам за училище около осем или девет сутринта и да не се прибирам преди десет часа вечерта. Това бяха дните, които очаквах с най-голямо опасение.

Независимо, че бях доста зает, все още бях решен да стана Ледения човек. Примирих се със дългите, студени дни, с надеждата, че един ден тялото ми ще може да остава топло, въпреки температурите на замръзване. Беше трудно отначало, но не промених намеренията си. Бяха ми давани доста погледи, от които мога да кажа, че хората се съмняваха в здравия ми разум, но не позволявах на скептицизма им да ме спре.

По време на разходките ми из кампуса, носещ ограничено количество дрехи, забелязах само една слабост. Разбира се, тялото ми се изстудяваше през първите пет минути на студено, но винаги се адаптираше към външната температура. Слабостта беше в ръцете ми. След няколко минути настройване, те започваха да щипят, след това болят, след което да пулсират. Когато не можех повече да издържам болката, откривах най-близката сграда и влизах вътре, докато не ми се сгреят ръцете. Те бяха единствената причина, поради която бих потърсил подслон.

Докато останалата част от тялото ми оставаше топла, ръцете ми крещяха в агония. Най-накрая си казах, че това е достатъчно. Знаех, че ако искам да издържам повече в студа, ще трябва да посветя повече време на тренировки. Следващите няколко дни обмислях начини да увелича интензитета на упражненията. По време на една от смените ми, миейки чинии, ми хрумна идеята да ползвам метална купа, вместо пластмасова, теоретизирайки, че металът ще задържа студа по-добре. Прибрах се вкъщи и взех метална купа от кухнята. Напълних я по същия начин, по който го бях правил и с пластмасовите кофи – със сол и студена вода. След това добавих две форми лед с надеждата температурата да спадне още. Измерих я и се оказа, че е 6.3°С, което бе по-малко от измереното в пластмасовия съд, когато получих термометрите. Поради ширината на купата, щях удобно да побера и двете си ръце. (…) Нямаше да бъда способен да записвам данни по време на упражнението, ето защо реших да ползвам времето, за да се съсредоточа върху него и обърна повече внимание на промените в ръцете си.

Поех няколко дълбоки вдишвания и потопих двете си ръце във водата. Със затворени очи се концентрирах върху всяко усещане. Няколко мига след това ръцете започнах да жилят. Секундите отминаваха, а болката растеше все повече. (…) Опитах се да успокоя ума си и я игнорирам, казвайки си, че това скоро ще приключи. В крайна сметка болката отшумя и вече успявах да седя спокойно. Назовах времевата рамка от потапянето на ръцете до момента, в който болката си отива „фаза на адаптацията”, понастоящем известна като Етап 1.

След като болката избледня, не усещах нищо друго. Тялото ми беше отпуснато и спокойно. Преместих си ръцете в купата и незабавно нахлу студена шокова вълна. Болка обзе пръстите ми. След няколко секунди мускулно напрежение, болката отслабна. Разпознах липсата на болка и цялостно спокойствие след първоначалния шок като „фаза на релаксацията”, сега известна като Етап 2.

Изминаха няколко минути от началото на Етап 2. Бавно, щипещо усещане се появи в пръстите ми. Беше подобно на усещането, че ръката или крака заспиват. Постепенно щипането се увеличаваше. Тревожни мисли изпълниха главата ми. (…) Пренебрегнах ги, любопитен какво ще се случи и се насилих да остана във водата. През време на, както ми се стори - следващата минута, щипането се разпространи от пръстите, до дланите, а след това и до китките ми. (…) Имах чувството, че тялото ми буквално крещи да се отстраня от студената субстанция. Уплашен, го послушах и извадих ръцете си от водата. Счетох първите знаци на щипане и тревожни мисли като Етап 3.

След като си изсуших ръцете с кърпата, те започнах да горят. Болката беше непоносима. За пореден път се чувствах сякаш експлодираха. Мушнах двете си ръце в ризата и ги поставих под мишниците си. Подскочих, когато студените ръце докоснаха топлата кожа. След секунди болката се засили. Топлината на тялото ми бе повишила нивото й до „мъчително”. Първата ми мисъл беше да се отдръпна, но стиснах зъби и се борих. Минаха няколко минути, преди болката да се разсее. Разбрах, че съм направил груба грешка – никога не трябваше да насилвам себе си толкова далеч в Етап 3.

Обмислях какво би станало, ако се бях принудил да остана по-дълго, но знаех, че удовлетворяването на любопитството ми би имало тежки последици. Затова смятах, че всичко, различно от отбелязаните симптоми на Етап 3, би трябвало да се счита за Етап 4. Бих могъл само да предполагам, че продължителното излагане на Етап 3 или настъпването на Етап 4, неизбежно би довело до трайни щети, нещо, което се надявах никога да не ми е налага да изпитвам.

(…)

На 23 декември се върнах вкъщи след дълга работна смяна. (…) Лежах на дивана и се чудех се по какви нови начини да тренирам тялото си, когато умът ми се закачи за идеята за потапяния на цялото тяло. Спомних си Вим да казва, че се упражнява всеки ден като плува в замръзнало езеро. За съжаление нямаше място около апартамента ми, където мога свободно да плувам през зимата. Убедих се, че това е добро нещо. Бих предпочел да бъда в контролирана среда, отколкото подложен на непредвидими обстоятелства. Не исках повторение на нощта, в която краката ми замръзваха в парка. В крайна сметка се примирих с идеята да ползвам ваната си като моя контролирана среда.

Докато обмислях детайлите как да симулирам чрез ваната си замръзнало езеро, моята приятелка Даниел Кардел ми изпрати текстово съобщение. Даниел, или Дани, както обикновено я наричам, бе един от хората, които знаеха за пътуването ми до Калифорния и изследванията ми върху Леденият човек. Чрез съобщения вече бяхме обсъдили упражненията, които бях правил дотук да тренирам тялото си (т.е. тичане не студено и потапяне на ръка/крак).

Когато финализирах подробностите за това как точно щях да потапям цялото си тяло във ваната, попитах Дани дали би искала да се отбие, наглежда и може би участва. Тя не знаеше дали ще участва, но искаше да дойде и ме наглежда, за да се увери, че ще бъда добре. Притеснявах се, че нещо може да се обърка и ако това станеше, тя поне щеше да е там и се обади на 911. (…)

Когато отидохме в къщата ми, с Дани си поговорихме хубаво около половин част. Не се бяхме виждали от няколко седмици и имахме да наваксваме с живота на другия. След това дискусията премина върху темата за студа. Дадох й няколко задълбочени обяснения за методите, които използвах, за да тренирам и й показах кофите, в които потапям крайниците си. Тя все още се колебаеше за цялостното потапяне, така че й предложих първо да опита различно упражнение. Напълних една от пластмасовите кофи със студена вода от чешмата, сол и дванадесет кубчета лед. След като го оставих да се охлади малко, поставих съдържанието пред Дани. Не си направих труда да премеря температурата на водата. Това беше просто демонстрация на това какво би почувствала, влизайки във ваната. Обясних й виждането си за четирите етапа и й казах какво да очаква. Тя нямаше търпение да пробва.

Отделяйки няколко секунди да се подготви, тя вкара дясната си ръка в студената вода. В рамките на няколко секунди, шокът стана очевиден, изписан на лицето й. Дани присви очи, прехапа устни и пое няколко забележимо по-дълбоки вдишвания. (…) Доста скоро мускулите по лицето й се отпуснаха и най-накрая й стана комфортно. Усмихна се и каза, че болката си е отишла. Вместо да извадя ръката й, помолих Дани да я задържи, докато не стигне до началото на Етап 3, когато щеше да се появи мравучкането. Струваше ми се, че бъде полезно за нея да разпознае този момент, така че ако прави потапяне на цялото тяло, да знае кога да излезе от водата. Ето че и Етап 3 се появи. Дани си извади ръката от водата и я изсуши с кърпа. Описа ми изживяванията си в детайли, от началото на шока до бодежите в пръстите. Все още не бе сигурна за ваната, но се съгласи първо да ме гледа как го правя и след това да реши окончателно.

Оставих Дани в дневната и влязох в банята да пусна студената вода. Поставих пет форми за лед в банята, сол и се преоблякох в банския си. След като водата напълни ваната, изсипах леда и солта, и ги оставих да поседят вътре. Реших, че десет минути са достатъчно време, за да се охлади водата. Премерих температурата й, беше 6.8°С, някак водата бе станала по-студена от всички други пъти, в които си бях потапял крайниците. Извиках Дани, настроих таймера на хронометъра и се опитах да вляза във водата възможно най-бързо, избягвайки по този начин моментите на колебание.

Бях ползвал студената вода върху краката си и стъпването вътре не беше толкова лошо; шокът дойде, когато седнах и си потопих долната част на тялото. Нещо в главата ми започна да крещи към мен: ИЗЛЕЗ! Това е замръзване, какво правиш? Въпреки силните мисли за нежелание, преместих теглото си и потънах по-ниско във ваната. Когато водата пропълзя по корема ми и премина над гърдите ми, нещо се скъса. Загубих всякакъв контрол над дъха си и започнах да се задъхвам за въздух. Затворих си очите и потопих останалата част от тялото си, докато раменете ми не бяха напълно покрити. От водата стърчаха само коленете и главата ми. Изглежда бях твърде висок за ваната и неспособен да побера цялото си тяло под водата.

Усещах тялото си сковано и развих неконтролируемо треперене. Отчаяно се опитвах да се успокоя и възвърна контрол над дишането си. Пробвах бавни вдишвания, дълбоки вдишвания, дори затаих дъх; нищо не работеше. Вместо това опитах да се съсредоточа върху отпускането на мускулите. Една минута след потапянето, тялото ми започна да се отпуска, а тръпките изчезваха. Към първата минута и половина, се бях адаптирал напълно и възвърнал контрол над дишането си. Тогава почувствах особено усещане. Само няколко секунди по-рано ми бе невероятно студено, но сега водата се усещаше топла. Всъщност, усещах цялото си тяло затоплено и се чувствах спокоен. Сякаш бе игра и печелех. Единственото нещо, върху което трябваше да се концентрирам, бе да се отпускам и дишам бавно и спокойно. Вече нямаше битка между съзнателните ми мисли и рефлексивни действия. В този момент имах пълен контрол над тялото си.

На третата минута започнах да губя този контрол, конвулсиите се завърнаха. Треперенето беше много по-трудно за овладяване и станах много неспокоен. И така, следващите пет минути се борех да възстановя контрол. Възнамерявах да потисна треперенето, но успях само няколко пъти. Дори и тогава, беше за секунди. Не знаех къде се включва треперенето в четирите етапа, но разчитах на знаците от предишните си изживявания. Накрая – на 8-та минута и 26-тата секунда, усетих боцкащото чувство в пръстите на ръцете и краката. Тъй като това бе първия път, в който изцяло потапях тялото си, не желаех да се насилвам повече от необходимото. Намерих утеха в идеята, че мога по всяко време да направя същия експеримент и опитам отново. Затова спрях хронометъра и излязох от водата.

Въздухът бе топъл и кожата ми изпитваше познатия сърбеж. Погледнах надолу и забелязах, че цветът й е в дълбок нюанс на пурпурно. Приличах на някой, който е стоял с часове на слънце, без слънцезащитен крем. Посягайки към кърпата си, ми направи впечатление, че движенията ми са невероятно бавни. Това беше странно. Трябваше съзнателно да се фокусирам върху действието да обвия всеки пръст около кърпата. Обикновено съм много добър в справянето с едновременни задачи, но в тази ситуация всяко движение изискваше пълното ми внимание.

Започнах да се суша и веднага открих, че нещо не е наред. Не можех да почувствам мястото, където кърпата докосваше кожата ми. (…) Опитвайки се да изсуша краката си, загубих баланс и се хванах за вратата, за да не падна. Незабелязано за мен по това време, бях хванал много остър метален ръб. Нищо не успявах да почувствам. Не забелязах голямата рязка на ръката, докато по бялата кърпа не се появиха кървави петна. Имах около 6-7 сантиметров разрез на лявата ръка. Произшествието ме накара да бъда по-внимателен в движенията си.

Въпреки забавените двигателни функции и загубата на чувствителност в кожата, се чувствах страхотно. Отидох в стаята си и се преоблякох в блуза с дълъг ръкав, спортен панталон и чорапи. След това отидох в хола и обсъдих с Дани преживяното. Скоро след като седнах в хола, ме обзе странно чувство. Изведнъж ми стана изключително студено. Бях започнал да си възвръщам чувствителността, ето защо докоснах ръката си – беше топла. Точно тогава започнах да се треса силно, поддавайки се на неконтролируемо треперене. Объркан, спрях да говоря и казах на Дани да ми даде няколко минути, в които да си върна контрола над тялото.

Колкото и да е странно, неочаквано изпитах силен порив да сваля дрехите си. Чувствах сякаш повърхността на тялото ми прегрява. Вътрешно можех да усетя как студената кръв минава по вените ми. Това нямаше никакъв смисъл. Борейки се с нуждата да си сваля дрехите, започнах да скачам наоколо в опит да раздвижа кръвта и адреналина си. Това ме замая, така че отново седнах. Опитах се да обясня на Дани какво се случва вътре в мен, но всеки път тялото ми трепереше и челюстите ми се удряха една в друга. Беше абсурдно. Продължи следващите 45 минути. В крайна сметка треперенето спря и почувствах, че си връщам контрола. Някак, този неочакван епизод не бе обезпокоил Дани. Вместо това, изглеждаше, че я е вдъхновил. Очите й светнаха, когато я попитах дали иска да опита. „Разбира се,” каза тя, „Защо не?”

Тъй като си бе оставила банския костюм вкъщи, й дадох мои тениска и къси панталонки, в които да се преоблече. Няколко минути по-късно с Дани стояхме в банята ми. Тя изглеждаше доста нервна, когато проверих водната температура. Термометърът отчете 8.2°С, което явно не я разтревожи, защото скоро отговори с „Отивам!” и се потопи във водата. Веднага тя започна да се задъхва за въздух. Казах: „Опитай се да се отпуснеш, Дани. Това, което чувстваш, скоро ще свърши”.  Минута и двайсет след преминаването през първоначалния шок, тялото й стана по-малко стегнато и тя можеше най-накрая да се отпусне. Въпреки че потрепваше от време на време, тя контролираше нещата.

В опит да помогна на Дани да остане в контрол, я помолих да не говори, освен ако не е нужно да ме осведоми за нещо, случващо се с тялото й. Освен себе си, не бях виждал друг да прави тези упражнения и се притеснявах за доброто й състояние. Седях край ваната и през цялото време й отдавах пълното си внимание. Когато тя започна да чувства боцкането в пръстите (Етап 3), бяха изминали 7 минути и 42 секунди. Спрях хронометъра и й помогнах да излезе от ваната. Напомних й да се движи бавно, когато се суши.

След няколко минути тя се беше преоблякла и сега стояхме в дневната. Докато описваше опита си, тя често подчертаваше, колко лесно е било след отминаването на първоначалния шок (Етап 1). В следващия етап Дани се е чувствала комфортно и топло. Тя потрепваше, докато ми обясняваше това, но изобщо не изглеждаше толкова зле, колкото бях аз и беше в състояние да завършва изреченията си без прекъсване.

Даниел бе първият човек, който се присъедини към мен за студено упражнение. Завинаги ще остана благодарен на Дани, защото нейният опит ми показа, че моделите, които бях разпознал, не бяха само в моята глава, а част от реалността. Даниел с лекота разпознаваше кога тялото й преминава от етап в етап. Да видя, че същите промени се случват и с друг, ме бе развълнувало.

Преди потапянето на цялото тяло и тичането в снега, бях някак скептичен към способностите на Вим, но след като видях представянето на Даниел и изслушвайки подробният й отчет, съмненията ми изчезнаха напълно.

Оттук-нататък вярвах, че всеки може да тренира да стане Леденият човек.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Февруари 20, 2020, 04:50:09 pm
Глава 24
Проучване


Много статии бяха публикувани наскоро за „Ледения човек”. Най-важното откритие, за което мисля, че си струва да се говори, е че съм способен съзнателно да влияя на имунната си система. Беше доказано в Института на Фейнщайн (Feinstein Institute) в Манхасет, Ню Йорк и сега в Болницата в Неймеген (Nijmegen), Нидерландия.

Както може би си спомняте, преди няколко години в Манхасет представих медитативен експеримент в биохимичния изследователски институт. Помолиха ме да медитирам на стайна температура. Лекарите ме свързаха със система за наблюдение на белите дробове, както и към кардиограф. Забиха игла в лявата ми ръка и ми взеха кръв преди, по време и след медитацията. Трябваше да изчакам седмица, преди да чуя тези резултати.

Когато получих онова обаждане от д-р Кенет Камлер, бях в екстаз. Те бяха открили, че съм в състояние да потисна възпалителните тела, повлиявайки на блуждаещия нерв. Това означава, че бяха намерили доказателство, че мога директно да повлияя на вегетативната нервна система. С тези чудесни новини, в мен започна да гори нов пожар. Това значеше, че техниката ми е приложим начин за подпомагане на лечението на болести. Имунната система е източникът на енергия, занимаващ се с онова, което ни разболява. Ако аз мога да го направя, могат и всички останали. Това е просто въпрос на тренировка.

Миналата година бях поканен в най-известната театрална зала в Нидерландия от Circus der gedachten. Те са платформа за иновативни мисли и идеи. Бяха прочели една от статиите за моята страст да стана посветен сътрудник в подпомагането превенцията на болестите в света. Когато отидох, говорих за интереса си в намиране на лекове за заболявания. Директорът на цирка имаше научна степен по медицина. След изслушване на речта ми, се свързахме с известната болница Радбоут (Radboud Hospital) в Неймеген, Нидерландия.

Те организираха среща с физиолог на име професор Хопман. Тя и екипът й бяха силно заинтересовани в извършването на експеримент върху мен. И така, заедно с ръководните мениджъри на цирка, потеглихме към Неймеген. Когато пристигнахме в болницата, бях представен на много хора, включително на приятната професор Хопман. Тя ме придружи до лабораторията и ме разведе наоколо. След това ме запозна с всеки член на нейния изследователски екип.

Скоро след това тестовете започнаха. Моите сърце, кръв и вени бяха държани под наблюдение. Те също така следяха и температурата на студа, както и вътрешната ми температура, белите дробове и др. Опитах най-усилено да дам най-добрите възможни резултати. Имах жици, свързани навсякъде с тялото ми. С охота влязох в плексигласовата кутия, в която след това започнаха да изсипват ледени кубчета. Когато ледът стигна до шията ми, таймерът започна отброяване.

Проверяваха ме на всеки пет минути. На всеки 15 минути докторите вземаха кръв от вените ми. Контролните апарати бяха активни, бях и аз. Всички бяха заети с конкретната си работа, но въпреки това всички ме гледаха. Чувствах се сякаш отново бях в цирка! Всички бяха много развълнувани от опита върху мен. Леденият човек стоеше в плексигласова кутия, пълна със 700 кг лед! За тях това беше различно преживяване, сравнено с всеки друг глупав експеримент. Те изследваха и наблюдаваха възрастен мъж в една от възможно най-екстремните ситуации.

След час и половина в леда, нямах каквито и да било проблеми. Бях зареден, идвайки в лабораторията, и това продължи до края. Дадох най-доброто от себе си и се надявах резултатите да го потвърдят. Излизайки от ледената кутия, бях обзет от внезапно съжаление! Забравил бях да използвам дихателната си техника в леда. Това щеше да направи резултатите още по-значими, но вече беше твърде късно. Оставих съжалението да си иде и се надявах представянето ми да е достатъчно.

Всички бяха развълнувани. Стаята бе по-пълна, отколкото когато влязох за пръв път. Още много доктори и професори от университета трябва да бяха дошли, за да бъдат свидетели на събитието.

Настаниха ме на един стол, а последващото охлаждане започна да оказва ефект.

Б.пр.: Последващо охлаждане (afterdrop (https://en.wikipedia.org/wiki/Afterdrop)) – продължително охлаждане на вътрешната температура, по време на началните етапи на повторно затопляне след хипотермия.

Те забелязаха треперенето ми и ме попитаха как се чувствам. Тогава им казах, че съм както всеки. Мога да усещам и студа, и топлината. Единствената разлика между мен и останалите е, че когато съм съсредоточен, мога да издържа на студено много повече от обикновен човек. След като се затоплих, ми позволиха да си отида вкъщи в очакване на резултатите.

Седмица по-късно се върнахме в Радбоут и седяхме в офиса на професор Хопман. Настанени около голяма маса, ни бяха дадени листове, обясняващи резултатите. Хопман звучеше развълнувано. „Изглежда,”, каза тя, „че може да влияеш на автономната нервна система. Способен си да поддържаш вътрешната си температура на 37.1°С и то докато си потопен в лед за час и половина. Това не е правено никога преди.” Тя продължи, сочейки голяма колекция книги зад нея: „Можем да пренапишем всички тези книги в моя кабинет и кажем, че вегетативната нервна система може да бъде повлияна от човешката воля!”.

След като си поех дъх, чувайки невероятните резултати, казах как винаги съм вярвал, че това е възможно. Въпреки чуждото недоверие, винаги съм го знаел. Вече нямаше никакви спекулации, резултатите стояха в ръцете ми.

След това продължих да разглеждам резултатите в детайли. Първото нещо, което забелязах бе, че кръвното ми налягане е оставало нормално през цялото време. Обикновено, когато някой е изложен на екстремно ниски температури, кръвното налягане се увеличава драстично, за да се затопли тялото. Може да се нарече „режим на оцеляване”.

Пулсът ми също е оставал сравнително същия. Известно е, че при излагане на студ, пулсът удвоява или дори утроява нормалния си ритъм. Докато съм стоял потопен в леда, съм успял да утроя плътността на кислорода в тялото ми с 300%. Просто стоейки там, без треперене, съм произвеждал три пъти повече кислород, за да затопля изложените части на тялото си. Това не е „типична” физиологична реакция.

Те откриха, че активността във всяка индивидуална клетка в тялото ми е ставала хиперактивна след потапянето в леда. Дори седмица след като ми взеха кръв, все още можеше да се види активността в клетките ми. Една от най-значимите части на данните беше моята кожна температура, сравнена с вътрешната. Кожата ми, която беше измервана със 16 сензора, разположени на различни места по тялото ми, показа драматично намаляване до почти 0°С. Въпреки намалението в кожната температура, вътрешната температура, която обикновено намалява с кожната, е оставала същата – 37.1°С.

Каротидната артерия, която е една от основните артерии, осигуряващи притока на кръв към главата, показа още един забележителен резултат. Обикновено, при потапяне в студа, най-важната работа на каротидната артерия е да осигури приток на кръв към мозъка. Явно, според наблюденията, направени по време на експеримента, съм успял да обърна кръвта, която тече към главата ми. Вероятна хипотеза е, че тъй като главата ми не е била потопена в студената вода, не е имало нужда тя да бъде затоплена. Така че, казвайки на топлата си кръв къде да отиде, съм успял да насоча кръвния поток към вътрешните части на тялото си, които най-много са се нуждаели от него.

Скоро след като излязоха резултатите, влязох в контакт с мъж на име професор Михай Нетеа (Mihai Netea), имунолог. Обичайно много мирен и спокоен човек, когато професор Нетеа чу резултатите от експеримента, тялото му издаваше вълнение. Тогава той ми предложи нов тип експеримент. Каза ми, че има метод, показващ колко е ефективна имунната система, който се състои в инжектиране на ендотоксин в кръвта. Този ендотоксин кара тялото да реагира така, сякаш той е отрова. Тази „отрова” провокира имунната система да реагира бурно, чрез отделяне на цитокини (б.пр.: малки клетъчни сигнални белтъчни молекули, които се отделят от множество клетки и са категория на сигнални молекули, широко използвани в междуклетъчната комуникация) в кръвта. Обикновено някой инжектиран с ендотоксин страда от гадене, треска, главоболие и цялостно грипоподобно състояние. Този експеримент е известен като „Експериментът с ендотоксин”.

Ако мога да повлияя на имунната система, всеки може; това е моята цел. Това може да промени начина, по който работят нещата по отношение на здравеопазването за хората по целия свят.

Освен приказките за експеримента с ендотоксин, имунолозите вече бяха започнали да ме подлагат на други видове изследвания. Лежейки на легло, свързан с всякакви видове апарати, които да наблюдават за топлина, кръвно налягане и клетъчна активност, изследователите ми взеха кръв 18 пъти! След час и половина, не правейки нищо, ме накараха да правя още един час и половина от дихателните ми упражнения, предизвикващи медитативно състояние.
Изпратиха взетата кръв до шест лаборатории за измерване на различни неща. Една от лабораториите, получили кръвта, беше отделението за ендотоксин, обаче те не можеха да оповестят резултатите, докато не се е провел експеримента с ендотоксин. Не искаха да повлияят на състоянието на ума ми.

Имаше обаче лек проблем с ендотоксиновия експеримент. Лекарите искаха да ме инжектират с ендотоксин, но позволената възраст на участващите в този експеримент е между 18-35 години; аз съм началото на 50-те! Въпреки че съм силен като вол, можех да не премина тази възрастова бариера. Лекарите, които бяха видели резултатите, бяха загрижени да докажат, че имунната система може да бъде съзнателно повлияна. Имаше много фрустрация, но останахме търпеливи и упорити.

Както ни се стори - чакахме сякаш епохи. Администрацията на етичната комисия трябваше да ме одобри, преди да мога да се включа в експеримента.

Накрая, след много дни, получих обаждане, което щеше да промени света завинаги.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Февруари 24, 2020, 09:28:40 pm
Дж. Розалес: Глава 25
Поканата


С Вим си изпратихме много имейли един на друг по време на зимната ваканция. Разговаряхме два или три пъти на ден. Въпреки честите разговори, които имахме, не бях в състояние да накарам себе си да развия по-нататък техниката. Имах чувството, че бях срещнал препятствие, което ми бе твърде трудно да преодолея сам.

През по-дългата част от зимните месеци дните ми бяха посветени на работа през деня и излизане с приятели през нощта. Разбира се, имаше няколко пъти, в които се чувствах вдъхновен и правех няколко упражнения на Ледения човек с приятелите си, но за тях това изглеждаше като готин парти-трик.

Исках да продължа, но ми липсваше мотивация. Работата ми консумираше дните ми и когато се прибирах вкъщи след нея, бях твърде изтощен да правя каквото и да било. Задрямвах набързо, само за да бъда събуден от обажданията на приятелите ми, питащи ме да изляза с тях. Тъй като повечето колежани си бяха вкъщи за ваканцията, колегите ми бяха единствените ми приятели в града.

Спомням си, че се чувствах изключително виновен всеки път, когато се прибирах от къщите им. Въздухът беше винаги студен и ми напомняше за желанието да тренирам. Макар да имах невероятна връзка с един от най-големите експерти по студа в света, пропилявах възможността си да уча. Постоянната вина ме изтощаваше.

Тогава получих този имейл:

16 януари 2009 г.

Здрасти, Джъстин.

Тази година през пролетта ще правя семинар в Полша в нашата ферма сред природата. Трябва да присъстваш.

Продължавай,
Вим.


Бях във възторг. Това бе възможността, която бях чакал толкова дълго. (…)
Изпратих на Вим следното:

„Чудя се дали ти е известно кога през пролетта ще се проведе семинара. С Джарет се питаме, защото трябва да направим приготовления. Всяка информация би била много ценна. Благодаря!!!”

Той бързо отговори с:

Здравей, Джъстин.

Ще се случи в самото начало на Май. От 1-ви до 7-ми. Надявам се да те видя и трябва да имаш предвид цената. Какво е финансовото ти състояние?

Поздрави,
Вим.


Съобщих на Джарет датата и двамата проверихме графиците си. Скоро разбрахме, че имаме голям проблем. Точно тогава беше седмицата на финалните изпити. Случи се така и че това беше последния семестър на Джарет в колежа. Беше важно за него да бъде там по време на тази последна седмица, така че той нямаше да може да присъства на семинара. Усещах разочарованието му. Ако отидех аз, все още можех да споделя техниката при завръщането ми. Затова се заклех пред себе си, че ще присъствам на семинара на всяка цена.

По време на следващата размяна на имейли с Вим, разбрах, че общата цена на семинара ще бъде 500 евро, което по онова време се равняваше на 720 долара. Това са много пари за колежанин, които да похарчи за „прищявка”. Освен цената на семинара, трябваше да платя още и за двупосочен самолетен билет и да си взема паспорт. Не повече от няколко часа, след като чух за семинара в Полша, създадох план, с който да направя пътуването възможно.

(…)

Приключвайки разговора с майка си, започнах да мисля за начини, чрез които да изкарам повече пари. Спомних си, че в центъра имаше място, където можех да давам кръв два пъти седмично, докарвайки си средно 50 долара допълнително на седмица. Обадих се и насрочих среща, за да започна да дарявам.

Изглеждаше, че всичко ще бъде наред, но знаех, че графикът ми ще бъде много по-забързан. Не само щях да работя на непълно работно време в ресторанта, но и училището започваше следващата седмица, което също щеше да изисква много от времето и концентрацията ми. Имах отговорности и в изследователската лаборатория.

Времето ми щеше да бъде съкратено и бързо разбрах, че ще трябва да направя жертви. Вече нямаше да мога да прекарвам вечерите, излизайки с приятели и беше необходимо да остана съсредоточен, иначе щях да се сбогувам със семинара в Полша. В опит да поддържам нещата организирани, създадох списък със задачи, които да направят пътуването възможно:

- да си взема паспорт
- да събера 1700 долара, които да покрият общата сума и неочакваните разходи
- да направя достатъчно пари, с които да платя храната и наема си (475 долара месечно)
- да пренаредя графика си и да говоря с професорите да си взема изпитите по-рано
- да имам добри оценки, така че майка ми да няма причини да ме спре да отида в Полша

По принцип, ако ми беше казано, че трябва да събера 1700 долара с работа на непълно работно време, докато съм студент редовна форма на обучение, щях да откача. Всъщност, бях на път да полудея много пъти, но идеята да направя нещо значимо с живота си надделя над всички жертви и възможни последствия. Бях готов да приема всичко, което трябваше да направя, за да осъществя пътуването. (…)

За мен Полша не беше опция, а задължение. Това беше, което имах нужда да направя, за да живея. Приех необходимите стъпки и се уверих, че това е начин на живот, приемлив за мен. Отвъд това, нищо друго нямаше значение.

Смяната в перспективата напълно промени начина, по който живеех живота си. През следващите няколко дни започнаха часовете ми. Вече се чувствах различно. Обикновено отивах на училище, стоях там и гледах в далечината, докато не стане време да тръгвам, но сега слушах внимателно. Защо? Защото имах цел. Трябваше да науча информацията, така че да отделя време за себе си и разбера това, което е наистина важно за мен. Часовете по психология бяха твърде бавни и наслоени с информация. Колкото и да бяха информативни, те не грабваха вниманието ми, но жизненият опит – да. Исках да видя какво е възможно в света и най-накрая намерих начин да го постигна.

На работа станах изключително мотивиран и ефективен. Правех най-доброто, на което съм способен, защото исках да чувствам, че заслужавам спечелените пари. С всяка заплата усещах как сякаш стойността на живота ми се увеличаваше. Знаех, че нещо може да се обърка и възможността за Полша да изчезне, но се уверих, че правя всичко по силите си, за да съм сигурен, че мога да си позволя пътуването когато дойде времето.

Всичко, което направих, направих за Полша. Исках да зная дали Вим наистина контролира телесната си температура и издържа на екстремен студ. Да видиш нещо в интернет, не означава, че е вярно; трябваше да се уверя лично. И ако беше реално, исках да видя дали това е умение, което всеки може да развие.

Чувствах, че надеждите ми за разбиране, ще бъдат изгубени, ако не тренирам лично с Вим. Не се интересувах от информацията, която ми предлагаше колежа; интересувах се от човешкия потенциал. Откривах повече потенциал в способността на Вим, отколкото в дипломирането от колежа. Когато стигнах до това осъзнаване, моят първоначален план за намиране на работа и установяване, изчезна. Нов път беше павиран за посоката на моя живот и аз бях този, който взима решенията за него.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Февруари 27, 2020, 11:12:24 pm
Глава 26
Семинари


През свободното си време, когато не предприемам предизвикателства или не съм тестван за изследвания, давам семинари и лекции. Обикновено правя семинарите по същия начин, както лекциите си. Нямам програма, но зная какво съобщение искам да предам. Моите техники, упражнения и методи са продукт на много години опит в суровата природа. Представям ги по начин, по който е относително лесно да бъдат усвоени и разбрани.

Нужно е повече от това да бъдеш способен да разбереш нещо и то е да го преживееш лично. Следователно, казвам на всички, че са необходими персонална ангажираност, всеотдайност и постоянство преди предприемане на които и да било от тренировките ми със студа.

Въпреки стотиците семинари, които давам годишно, все още се уча на начини да подобря методите си на преподаване. Понякога може да бъде трудно да дадеш знание на хората; поради което се опитвам да науча хората как да го преживеят.

Разбира се, повечето от хората първоначално са развълнувани, но вълнението отшумява. Целта ми е да направя впечатление в съзнанията им, което да остане за цял живот. Така че търся различни методи, които да ми помогнат да предам знание, правейки това впечатление.

В търсенето си да науча как да преподавам, открих две думи, които наистина обгръщат всичко, в което вярвам: доверие и убеденост. Ако не вярваш на себе си или своето тяло  е трудно да вървиш напред и да поемаш рискове. Ако не желаеш да се ангажираш и придържаш към онова, което правиш, дори да не срещнеш неуспех, шансовете ти са малки, ако искаш да постигнеш целите си.

Затова казвам, че е възможно да се достигне имунната система и влияе на сърдечно-съдовата система, така както и на ума. Умът е нашето място, откъдето контролираме тялото. След като научим как да заемем това място, можем да контролираме тялото, вместо да бъдем подложени на автоматичните му промени.

Когато успееш съзнателно да изживееш как всички твои телесни функции работят ефективно, чувството е страхотно. Ние сме цялостни създания, които се стремят да се чувстват добре и свързани. Тъй като сме свързани с нашите връстници и семейство, е също толкова важно да останем свързани и със себе си. Ако тялото реагира по определен начин, разбери защо. Опитай се да го разбереш.

Медитацията също е чудесен начин за това. Тя фино настройва способността да се вслушваш в нещата извън притеснителните мисли. За да направиш това, което сме направили с Джъстин, трябва да имаш воля, вяра, убеждение и дълбоко доверие в себе си. Ако желаеш да изложиш себе си на природата постепенно, с времето ще спечелиш и разбирането.

Болестта ни заобикаля в днешното общество. Тя е навсякъде. Има твърде много негативни чувства в света. Лесно е да станеш жертва на това да живееш ден за ден сляпо, очаквайки, че един ден всичко ще стане по-добро. Вярвайки, че някак света магически ще бъде в мир, а ти ще бъдеш щастлив. Трябва да предприемеш действие, за да видиш промени. Една идея може да промени начина на живот на масите.

Дори и напълно да разбираш, нужно е това да бъде разбрано и от тялото ти. Това е машина, която работи ефикасно, когато тялото и умът са унифицирани и резонират заедно.  В случай, че искам да се кача нагоре по планината без оборудване, трябва да отида дълбоко в себе си и се убедя, че и тялото, и ума ми са готови. Нужно е да вярвам на тялото си, че няма да се противопостави на това, което искам от него. Нужно е също да се доверя и на съзнанието си, че няма да извежда негативни мисли. Става въпрос за свързването на съзнанието и подсъзнанието. Ако се подхлъзне скала и съм в опасност, трябва да мога да реагирам без мислене.

Когато изкачвах връх Еверест по къси панталони, моите вяра и доверие бяха с мен през цялото време. Въпреки това колко ненормално изглеждах, катерейки се във виелица, носейки само шорти, знаех, че не съм луд, защото умът ми бе съсредоточен и бдителен. Твоят също може да бъде такъв.

Не съм много по-различен от всеки друг. Единственото, което ме разграничава е, че съм избрал да прегърна студа, докато останалите избират да го избягват. Понякога, когато навън е студено и съм емоционално или физически изтощен, не искам да прегръщам студа. Искам просто да нося яке и да бъда топъл. Не е това, че не усещам студа, защото не е вярно, просто избирам да го приема и вярвам, че тялото ми ще стори всичко възможно да се адаптира.

„Можем да направим повече, отколкото мислим.” Това е система от вярвания, които съм възприел и е станала мое мото. Има повече от това, което виждат очите и ако не си готов да изживееш нови неща, никога няма да осъзнаеш пълния си потенциал. За да преживееш онова, което света има да предложи, трябва да се учиш от най-големия учител на земята: природата.

Има надпис в местния зоопарк, близо до моята къща, който гласи: „Natura Artis Magistra”.
И означава: „Природата е истинският майстор на живота”.

Изживяваш ли това? Запитай се: „Преживявал ли съм някога чудесата на живота?” Медитирай върху това. Медитацията помага на твоя дух да разцъфти като красиво цвете. Опитът може да бъде красив и велик. 

Поезията е езикът на душата. Така че слушай. „Животът е като роса върху стръкче трева. Когато се изплъзва, заминава завинаги.”

Ето защо трябва да предизвикваме себе си да станем по-добри и отворим ума си. Имаме невероятни възможности да разцъфтим. Разбирането може да ни донесе щастие, ако просто имаме волята да изживеем живота.

Моите техники, методи и упражнения са помогнали на много хора да се свържат отново с тяхната вътрешна природа. Това им е помогнало да си възвърнат контрола над телесните функции и да знаят кога и къде има проблем.

Посланието ми към света е следното: „Имаме силата да предотвратим болестите. Оползотворете тази способност.”

Може би следният пример ще помогне да предам тази гледна точка.

Представи си голяма сграда, в която има охрана. Да речем, че тази сграда представлява твоето тяло, а имунната система е охранителят, който го защитава. В същото време има пироман, който иска да изгори сградата. Мисли, че е красива сграда, но обича да вижда разрушение. Е, ако охранителят заспи, то пироманът има възможност да влезе. Трябва само един малък пламък, за да започне опустошаването. Ако охранителят е нащрек и не е необходимо да заспива, той може постоянно да защитава своя имот. Само тогава този малък пламък ще бъде предотвратен.

Имунната система има потенциала да бъде постоянно нащрек. Тя може да забележи кога влиза нарушител и постоянно изпраща силите, необходими за елиминирането на болестта. Просто отнема малко обучение и сила на волята, но мисля, че си заслужава. Това е нашето тяло!

Отдалечили сме се твърде много от природата и не можем да си гарантираме здраве. Наричам това да бъдеш здрав - цялостното същество, чиито телесни функции работят ефективно и поддържат щастието. За да достигнем този потенциал, трябва да сме като трудолюбив електротехник, който забелязва кога захранването изгасва и моментално знае какво да направи, за да го поправи.

Семинарите ми са свързани с предизвикване на твоите вярвания и изграждане на основи, които ще ти помогнат да се грижиш за тялото си. Студът може да направи невероятни неща, ако желаеш да вярваш на себе си, покажи убеждение и имай вяра. Когато стигнеш до точката, в която си по-силен от студа, ще разбереш вътрешния мир, защото тогава ще разбереш силата на природата.

Още едно нещо: Не премисляй твърде много нещата. Добре е да ползваш ума си, когато имаш нужда от него, но и той се нуждае от почивка. Можем да се разболеем, когато не му даваме време за отдих. Може да се случат психосоматични неща. Едно от невероятните неща относно тренировките на студено е това, че в онзи момент, когато си изложен на студ, си принуден да мислиш само за настоящето. Всички притеснения, целия стрес, всички проблеми, изчезват. Ако се опиташ да мислиш за други неща, студа те връща обратно и казва: „Хей! Все още съм тук.”

Да отпуснеш ума си, както трябва да правиш в студа, е техника, която се опитвам да преподавам. Щастието пребивава в тихо съзнание.

Понякога по време на моите семинари, през тялото ми минава прилив на енергия. Казано ми е, че хората могат да видят визуално кога съм развълнуван, защото ставам много открит. Искам да помогна на хората да преживеят енергията, която е във всички от нас. Тя е източника на свободния ум, смелостта, силата на волята и вярата.

Истината не е плитка. Истината отива дълбоко и може да проникне в сърцето и ума, може да ги успокои. Като езеро, в което вълните по повърхността са изчезнали и водата е неподвижна, само тогава можеш да видиш красивите съкровища по-долу. Като намек за дневна светлина в пещера, това може да генерира надежда.

За да бъдем щастливи методът и упражнението нямат значение, защото никога не е същото за никого. Например дърводелци, механици, учители или родители – те откриват любовта в това, което правят и това ги прави щастливи. Както и да откриваш яснотата, стига да те прави щастлив, прави го.

Затова прави всичко с убеждение. Повярвай и се довери на себе си. Но най-вече…

Бъди щастлив.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Март 02, 2020, 03:46:49 pm
Дж. Розалес: Глава 27
Търпение


Няколко дни след като бях получил поканата на Вим, вълнението ми изчезна. В началото четири месеца изглеждаха като много време за завършване на моя списък със задачи; грешах. Бях забравил за заплашителните 19 кредита, насрочени за този семестър. Това силно ограничи времето, което можех да прекарвам извън клас. Домашните работи и миенето на съдове в ресторанта отнемаха цялото свободно време, което си бях оставил.

Учебните часове вървяха бавно първите няколко седмици. За щастие, професорите ми бяха достатъчно любезни да ми позволят да пренасроча изпитите си. Стига да им предоставех самолетен билет, те щяха да одобрят извинението ми.

Повечето от сутрините и следобедите ми се състояха в отиването на училище, а вечерите работех в ресторанта. След като излизах мокър от стаята за миене на съдове, отивах до вкъщи и взимах душ. Когато бях чист, си опаковах малко храна и вървях 30 минути до изследователската лаборатория, за да се трудя върху домашните си за няколко часа. Много пъти се оказваше, че трябва да стоя буден цяла нощ, за да завърша заданието, което е за следващия ден. Бе труден период за мен, но приех жертвите. Обикновено съм много социален човек, който обича да излиза с приятели, но вече нямаше достатъчно време за това. (…)

Един ден в средата на февруари, изведнъж получих вдъхновение. Тъй като не можех да намаля времето, което ми отнемаше да получа заплата, реших да се справя с още един елемент от списъкът със задачи: паспортът ми. (…) Така че направих това, което всеки друг студент прави, когато му се свършат вариантите: помолих родителите си за помощ. Когато говорих с баща си по телефона и му обясних дилемата си, той ми каза, че това е лесен за разрешаване проблем и в родния ми град правят паспортни снимки на много ниска цена.

Чудесно, помислих си саркастично, сега просто трябва да намеря времето да шофирам три часа до родния ми град, да направя снимката и карам три часа обратно. Как ще го направя, когато вече нямам никакво свободно време? Трябваше да чакам още две седмици, преди да намеря време и отида в Шарън. Беше първият ми почивен ден от известно време и пропуснах последните часове от деня, така че да мога да отида до вкъщи.

Реалният процес на правене на паспортна снимка се оказа много по-лесен, отколкото очаквах. Нужни бяха десет минути и няколко долара, за да завърша нещо, което ми отне седмици да завърша. Пуснах снимките и молбата си в пощенския офис в моя роден град и се върнах към училище. (…)

Никога преди не бях пътувал извън страната; не знаех какво да очаквам. Най-страшната мисъл, която ми дойде на ум не беше, Ще се изгубя ли?, Ами ако изгубя парите, преди да срещна Вим и няма начин да платя за семинара? През следващите няколко дни търсех метод, чрез който да изпратя парите, преди да стигна там. В крайна сметка реших да пробвам с банков превод. Банковите трансфери бяха придобили много лошо реноме, поради многото имейл-измами, продължаващи до наши дни, но след като поразгледах, ми се стори достатъчно безопасно. Изглежда родителите ми не мислеха така, нито, ако става въпрос, и приятелите ми. Всички казваха едно и също: „Това звучи съмнително, не бих го направил, ако бях на твое място”.

Е, след като Вим ми изпрати по имейл своите банкови данни, започнах да им вярвам. Информацията изглеждаше наистина подозрителна. Беше написана на език, който не разбирах и никой от предоставените номера не беше етикиран. Молех се отпечатването на информацията и даването й на банката, да бъде достатъчно за успешен трансфер.

Шофирах до банката в междучасието, мислейки, че няма да отнеме много време; още веднъж бях сбъркал. Жената, която ми помагаше с трансакцията, бе в пълно неведение какво значеха числата. Също така това бе и първият й път, в който прави банков трансфер. Не бях дори нервен, бях ужасен!

Имаше много „Предполагам, че може да е това…” или „Може би това отива тук.” Когато си тръгвах от банката, даже не ме интересуваше, че прекарах там последните два часа и половина и пропуснах часовете си; тревожех се, че току-що бях загубил 720-те долара, за чието придобиване бях работил толкова усилено. Молех се всичко да се получи. Чувствах се сякаш нямам контрол над нищо и знаех, че ако парите изчезнат, нямаше да има достатъчно време да покрия разходите по пътуването.

Когато се прибрах, изпратих имейл на Вим, умолявайки го да ми пише, когато получи парите. Казах му, че аз и банковата служителка сме били наистина объркани и не знаем дали сме направили трансфера правилно. Беше 16 март 2010 г., когато изпратих на Вим парите. Седмица по-късно все още нямаше индикация, че ги е получил.

Бях убеден, че парите ми са си заминали. Вярвах, че мечтите ми да стана Ледения човек са загубени завинаги. Започнах да вярвам на „ами ако”-тата, които моите родители предлагаха: „Ами ако той не е такъв, какъвто твърди, че е?”, „Ами ако той просто вземе парите ти и не говори с теб повече?”, „Ами ако нещо се обърка?”…

На 31 март, преди да си легна, изпратих един последен имейл на Вим, изпълнен с надежда: „Вим, получи ли парите?”

На сутринта се събудих и видях това:

„Извинявай, Джъстин.

Да, получих ги. Бях зает.
Ще имаме чудесна седмица.

Поздрави, Вим.”


Сърцето ми подскочи и мечтите ми се възродиха. Бързо забравих за тревогите си и започнах да си представям как плувам в море от лед. След този проблем и временно разсейване, продължавах по план! 
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Март 07, 2020, 12:00:56 am
Глава 28
Тексел


Събудих се тази сутрин от звука на птици, пеещи красив сонет пред прозореца ми, състоящ се от тяхното цвъртене и чуруликане. Часът беше 4:00 сутринта. Беше ветровит мартенски ден, но небето оставаше чисто.

Започнах деня с моите обичайни дихателни упражнения, последвани от период на медитация. Минавайки през нормалната рутина, се изпълних с жизненост.
Животът е прекрасен, помислих си, когато не си свързан със стреса и емоциите.

Днес Мейнли, Марникс, един от неговите оператори и аз, взехме ферибот до остров Тексел. Бях там миналата година и проведох семинар, помолиха ме да се върна и да направя продължение.

Тексел е остров, намиращ се северно от Ден Хелдер (б.пр.: община и град в Нидерландия). Това е морска база, разположена на края на нидерландския бряг. Семинарът щеше да се провежда в неотоплена конюшня. Локацията беше празна, запазена за участниците и овцете като наши свидетели. Джап (Jaap), организаторът на семинара, откри сесията, приветствайки всички.

След кратка реч, той предаде щафетата на мен. Беше мой ред.
„Студът има потенциала да засили вашите енергийни нива,” казах, „той може да ви даде определен тип енергия, която да изпълни тялото и ви направи цялостни.”

Групата сформира кръг около мен и станах център на внимание. Тогава обясних моите дихателни упражнения и възможностите, които те могат да отворят.
„Вие сте отворена книга. Започнете да преживявате съдържанието на историята и се опитайте да разберете къде е вашият живот и къде отива. Всеки ден е нова глава, с нови възможности, които ви очакват.”

Конюшнята беше наистина мразовита. Можех да предположа, че 15-те заобикалящи ме души, ще започнат да страдат, ако скоро не предприема нещо. И така, за да запазя енергията на всички, ги изведох навън, за да се упражняваме. Тревата беше мека и духаше хладен вятър. Скоро след като стартира тренировката, ги помолих да седнат на рогозките, които бяха донесли със себе си и да започнат дихателните упражнения.

След няколко минути дихателни упражнения, помолих участниците в семинара да направят лицеви опори. Първо ги накарах да опитат да правят лицеви опори, задържайки въздуха в дробовете си. След това - да правят лицеви опори без въздух в дробовете си. Някои успяха да направят до 80 лицеви опори с въздух в дробовете, докато други успяха да направят 50 лицеви опори без въздух в техните дробове.

Проблемът с лицевите опори е в това, че упражнението не затопля наистина тялото. Затова окуражих всички да се движат, тичайки на едно място. След време те бяха напълно приспособени към студа. В този момент той вече не бе проблем. Вместо това се забавлявахме, правейки всички тези видове игриви движения. Казах им, че това е типът усещане, което имам, когато излагам себе си на екстремен студ. Ако тялото е тренирано, всеки е способен на игра в студа за продължителен период от време!

Запомни: Практикуването на постепенно излагане може да удължи времето, в което си в състояние да стоиш в студа.

След двигателната сесия на ветровитото пасище, направихме почивка. Използвах времето да им обясня следната история:

„Миналата седмица бях в телевизионно шоу, където медиуми със завързани очи, трябваше да познаят кой съм аз. Намирах се в ротердамския терминал с контейнери (https://www.portofrotterdam.com/en/doing-business/logistics/storage-and-transhipment/container-terminals). Беше мразовита вечер и вятърът беше силен. Моята работа бе да отсъдя кой медиум се е справил най-добре. Когато всички свършеха с предположенията си, щях да ги оценя и представя оценката си пред камера.

След като един час вървяха около мен и се опитваха да познаят кой съм, бях помолен да вляза в контейнер с контролирана температура от минус 28°С. Трябваше да стоя вътре в продължение на десет минути, носейки само шорти. Целта на медиумите беше да ме намерят. Трудната част бе, че имаше хиляди контейнери на пристанището. Те трябваше да използват сетивата си и локализират точното място, на което бях аз.

Приготвих себе си психически, преди да вляза в този контейнер. Знаех, че ще бъде изключително студено и приготвих тялото си за това. Скоро след като влязох, то започна да изтласква студа далеч от моето ядро. Бях запалил огъня вътре в себе си.

Близо до моя контейнер имаше затоплена кола. На всеки десет минути се предполагаше, че трябва да отварят контейнера и ме пускат вътре да се стопля; обаче не се нуждаех от напускане на контейнера, чувствах се напълно комфортно вътре. Останах в него цял час!

След този един час, излязох и почувствах топъл бриз по кожата си. Може да попитате: „Защо студения вятър го чувстваш толкова топъл по кожата си, Вим?” Е, когато бях в студеното, тялото ми се адаптира към температурата в мразовития контейнер. То стана по-бдително и готово да се променя със заобикалящата среда. Когато излязох, въздухът се чувстваше по-топъл, защото температурата на кожата ми се беше настроила към температурата във вътрешността на контейнера.”

Участниците в семинара, кимаха развълнувани. Скоро след това тръгнахме към плажа на Северно море, където щяхме да направим студено плуване. Вятърът на плажа беше много студен, а самата вода беше около 2°С! В съзнанията си те знаеха какво трябваше да направят, но телата им разказваха различна история. Въпреки силните реакции на избягване, които телата им даваха, участниците в семинара изглеждаха решени да скочат и ги преодолеят.

Влязохме във водата всички заедно. След като приключи първоначалния шок, всички изглеждаха много спокойни. Започнахме да се пръскаме един друг с вълни и да плуваме удобно. С правилната насока и достатъчно енергия, всеки е способен на това.

След няколко минути излязохме от водата и се върнахме на плажа, за да си облечем дрехите, но преди някой да е успял да се преоблече, извиках: „Това упражнение беше само началото!” Преди някой да разбере за какво говоря, започнах да тичам. Въпреки че в началото бяха замаяни, след няколко секунди ме последваха. Всеки тичаше по бански костюм, бос по студения пясък. С всяка стъпка, пясъкът изсмукваше топлината от краката им.

След пет минути тичане, видях как петима човека почервеняват от експлозията на течащата през тях топла кръв. Това беше моята цел. Исках техните тела отново да се приспособят към новата студена заобикаляща среда. За тези петима души това беше успех.

С този тип адаптация, ти можеш да издържиш много по-дълго в студа. Това е естествена реакция. Всички сме способни на нея.

Моите методи може и да са неортодоксални, но тези хора успяха да видят на какво са способни телата им. Всеки един може да изживее силата на студа.

Благодаря, Джап, за възможността да преподавам на тези прекрасни хора! Искам също и да благодаря на участниците от все сърце за тяхното търпение и издръжливост по време на инструкциите ми. Благодаря ви, че погледнахте отвъд ограниченията!
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Март 24, 2020, 12:14:01 am
Дж. Розалес: Глава 29
Почти там…


Оставаха четири седмици до семинара и животът ми стана наистина забързан. Току-що бях похарчил 940 долара за самолетен билет и средствата ми бавно привършваха. За да спестя пари, си купувах големи пици и ги разделях на порции, с които издържах дни наред.

Надявах се, че курсовата ми работа ще намалява с течение на семестъра, но се случи точно обратното. За да имам достатъчно време да работя в ресторанта, ходя в колежа и работя в изследователската лаборатория, трябваше да жертвам някои домашни. (…) Обикновено съм много добър ученик, но никога през живота си не съм бил толкова претоварен. Да реша тактически кои задачи си заслужават изпълнението, изглежда бе единствения ми вариант.

За съжаление, нямаше време и за моите тренировки със студа. Последното ми упражнение беше тичането в снега в центъра на града. Въпреки че имах събрани всички пари, които ми трябват да присъствам на семинара, не бях готов все още да вдигна ръце за победа. Имаше още много училищна работа, нуждаеща се от вниманието ми. Единственото време, което имах за „почивка”, беше докато миех съдове. Работата бе станала моя втора природа и ми даваше възможност да освободя ума си. Предполагам, може да се каже, че бе по някакъв начин терапевтична. Определено ми помогна да поддържам здравината на психиката си през онези натоварени дни.

Оставаха три седмици до семинара и влязох в двуседмичното си предизвестие към ресторанта. Планирах да използвам допълнителното време през последната седмица, за да приключа с ученето за последните изпити, които всички бяха пренасочени за вторник. Имах също и три научни труда, както и две онлайн задачи, които да свърша преди тези изпити. Времето изтичаше бързо. Количеството работа, която трябваше да направя правеше Полша да изглежда толкова далеч.

На 10 април 2010 г. самолет на полските въздушни линии падна в Русия. Много полски политически лидери загинаха в тази катастрофа, заедно с президента и съпругата му.

(Б.пр.: Става дума за самолетната катастрофа край Смоленск (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B0_%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B0_%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B9_%D0%A1%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA).)

Когато за пръв път чух за това бедствие си помислих, че е голямо съвпадение. През всичките си години никога не бях чувал Полша да се споменава в новините. И ето сега, малко преди три седмици до моето пътуване, полския президент умира в самолетна катастрофа. Изглеждаше като лош знак.

Скептичен, обадих се на родителите си и им казах новините. Първоначално те си помислиха, че се шегувам, но веднъж осъзнали сериозния ми тон, се разтревожиха. Веднага започнаха да ми казват как по улиците на Полша вероятно цари хаос и че сега безопасността ми е компрометирана. Успокоих ги като изпратих имейл на Вим.

Той ми каза, че ние ще бъдем добре, защото ще се намираме в много уединена част на Полша, далеч от големи групи хора. Това не успокои много родителите ми, но трябваше да се примирят. Те не искаха да прехвърлят тревогите си върху мен, ако планирах да отида, независимо от всичко.

Тогава на 15 април 2010 г. самолетните пътувания станаха невъзможни в северозападна Европа поради изригването на Ейяфятлайокутъл (б.пр.: действащ вулкан в Исландия). Бях в къщата на приятелката си и пишех домашните си, когато за пръв път чух тази новина. За втори път на фона на ученето си, бях принуден да мисля за Полша.

Никой не знаеше колко дълго самолетите ще бъдат заземени. Хиляди хора бяха заседнали и неспособни да летят до своите дестинации. Не бях предвидил такива екстремни обстоятелства. Всичко, което можех да направя е да се надявам, че самолетите ще могат да пътуват отново по времето на моя полет. Шест дни по-късно надеждата ми получи ответ и самолетните пътувания бяха възобновени.

(…)

Почувствах как от плещите ми се смъква огромен товар, когато свърших последната си смяна в ресторанта. Измина година от пътуването ми до Калифорния и не бях излизал в почивка оттогава. За пръв път нямаше да се безпокоя от вмъкването на работния ми график във всичко останало. Въпреки огромното количество работа, което все още трябваше да завърша за училище, започнах да се чувствам малко по-добре. Така че отидох вкъщи и изпратих имейл на Вим, казвайки му, че съм развълнуван от идването си и след това питайки го за подробна информация какво да правя, когато пристигна на амстердамското летище, в който град живее той и предложи да летя към него.

В сряда, преди последната ми седмица в колежа взех решение. Имаше часова разлика от шест часа между моя град в Пенсилвания и мястото, където живее Вим. Нямаше да пропилея първите няколко дни в нова държава, постоянно уморен от часовата разлика. Не, щях да бъда готов.

За щастие, преди няколко месеца бях закупил хапчета мелатонин преди няколко месеца, за да отстраня проблемите със съня, които работата късно вечер ми създаваше, но сега те имаха много по-важна цел. Щях да ги използвам, за да настроя биологичния си часовник на времето на Вим, шест часа напред от мястото, където живеех в Пенсилвания. Помислих си също, че ще бъде чудесна възможност да избягам от шумната колежанска околна среда и уча за финалните си изпити в уединение.

(…)

Едва в понеделник моят нов график за спане най-накрая беше установен. Съквартирантите ми все още купонясваха, но си бях купил тапи за уши и маска за лице, за да блокирам зрението и звука.

(…)

До четвъртък, седем дни след като бях попитал Вим, какво да правя когато пристигна, той все още не бе отговорил. Родителите ми ме тормозеха с въпроси. (…) Бях толкова зает с училище, че винаги им отговарях по един и същ начин, независимо от верния отговор: „Да, ще се оправя, не се тревожете за мен. Всичко ще се получи.” Не исках да се притесняват повече отколкото е необходимо, въпреки че и аз започвах да имам опасения. Оставаха два дни до заминаването на моя самолет за Амстердам и все още нямах идея какво да правя, когато пристигна на тамошното летище.

Най-после, във вторник, минути преди да взема финалните си изпити, получих следния имейл от Вим:

Дата: вторник, 27 април 2010 г. , 07:42 ч
„Добре Джъстин
Ще чакам на портата покрай митницата.
Точно там!
Вим”


…Какво? Това ли беше? Толкова относно изричните детайли за това, което трябваше да направя. Какво ако нещо се обърка при мен и няма начин той да ме изчака? Бях ужасен. По-късно разбрах, че той е бил изключително зает с пътувания и не е имал време да провери електронната си поща. Много лош тайминг, предполагам.

Както и да е, получих имейла веднага след като той пристигна, така че незабавно изпратих един обратно, искайки телефонен номер, чрез който мога да се свържа с Вим, ако нещо се обърка. За щастие, получих отговор няколко минути по-късно. Нервите ми се успокоиха, а тревогите ми се отмиха. Разбира се, повечето от въпросите на родителите ми останаха без отговор, но поне имах телефонен номер.

Секунди след неговия отговор, си опаковах нещата и тръгнах за изпитите си. Имаше общо три теста, които трябваше да взема за няколко часа, но вече не се притеснявах. Стресът си беше отишъл. Не ми бе останало време да отворя книгите и да си преговоря информацията. Знанието, че нямаше да има повече учене за остатъка от семестъра, вдигаше огромна тежест от раменете ми.

Изпитите бяха трудни, но не очаквах нещо по-малко. Вероятно щях да бъда по-нервен, ако наистина ме бе грижа за оценките ми, но съзнанието ми бе твърде фокусирано върху Полша. В рамките на 48 часа щях да застана до прословутия „Вим Хоф, Ледения човек”!

Когато се върнах в апартамента си, започнах неистово да се опитвам да разбера, какво ще ми е необходимо да взема със себе си за Полша. Знаех, че куфарът ми не трябва да тежи повече от 23 кг, в противен случай ще се наложи да платя допълнително пари, които нямах. Бях останал без идеи. Какво трябва да нося?, си мислех. Трябва ли да взема повече тениски и къси панталонки, защото ще тренирам в студа? Трябва ли да взема много блузи с дълги ръкави и панталони, защото ще трябва да се затопля след това? Дали той ще помисли, че съм слабак, ако си взема и яке?
Въпреки тревогите какво трябва да опаковам в багажа си, бях още по-обезпокоен относно факта, че не бях тренирал от месеци. Тялото ми бе отвикнало от студа и не исках да замръзна до смърт. Тази мисъл ме накара да реша да взема по малко от всичко. Единствената информация, която бях получил от Вим относно семинара бе, че трябва да си взема банския костюм. Това е. Не знаех какво да очаквам, защото не ми бе казано почти нищо.

По време на тричасовото ми шофиране до вкъщи, в главата ми се въртеше всичко, което може да се обърка. Може би ще умра от хипотермия. Ако се загубя или загубя паспорта си, как да се върна вкъщи? Какво ако през цялото това време не съм говорил всъщност с Вим и бъда убит или от мен се възползва някой непознат?

Когато излязох на алеята си, умът ми бе в пълна каша, но нямаше какво да сторя за това. Всичко, което знаех е, че на следващия ден ще се кача на самолета и се надявам Вим да ме чака от другата страна.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 08, 2020, 12:07:53 pm
(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/04/poland.jpg)

Дж. Розалес: Глава 30
Добре дошли в Полша


(…) Първи ден: 30 април 2010 г.

Събудих се от усещането, че някой ме потупва по рамото; беше човекът до мен. Стюардесите разнасяха закуска и той бе така любезен да ме събуди за храненето. Погледнах часовника си – показваше 23:37 северноамериканско източно време, което означаваше, че е 05:37 централноевропейско време. Имах по-малко от час, преди да се приземим в Амстердам. (…)

Самолетът спря на портата в 07:04 ч. Докато мина митница и отново получа чантите си, стана 08:05 ч. Хиляди хора стояха около портата. Оглеждах наоколо няколко минути, но Вим не се виждаше никъде. (…) След като около час обикалях мястото в търсене на Вим, седнах в кафене, разположено на противоположния край на сградата. Извадих си лаптопа и се опитах да проверя имейла си, за да видя дали не е пратил нещо, само за да разбера, че не е безплатно. Така че, реших да направя следващото най-добро нещо. Преписах от компютъра телефонния номер на Вим и отидох до най-близкия платен телефон. На път към него осъзнах, че не нося в себе си европейска валута. За щастие, стоях до щанд за обмяна на валута. Смених 150-те долара, които ми бяха дали родителите ми за спешни случаи и отидох да намеря най-близката телефонна кабина.

В 09:00 ч. най-накрая успях да открия телефон. Отне ми още 10 минути да разбера как работи, но в крайна сметка телефонът звънеше и чух гласа на малко момче:

Момче: Здравей, кой е?
Аз: Хм… Здрасти. Там ли са мама или татко?
Момче: Мамо!
*Отговори женски глас.
Жена: Привет, кой е на телефона?
Аз: (Моля, нека това бъде правилния дом…) Здравейте, казавам се Джъстин. Може ли да говоря с Вим Хоф?
Жена: (с холандски акцент) Оххх! Джъстин. Здравей, аз съм Каролайн. Вим е там и те търси. Той закъсняваше, но вече трябваше да е там. Намери ли те?
Аз: О, още не. Опитах се да огледам наоколо, но изглежда не мога да го открия.
Каролайн: Е, той носи сини дънки, синьо яке…

Не чух останалото от казаното, защото в този момент видях познато лице в тълпата от хора.

Аз: Съжалявам, Каролайн, мисля, че току-що намерих Вим! Трябва да отида при него. Благодаря!
Каролайн: Добре. Успех!

Затворих телефона и започнах да тичам към мястото, където бях забелязал Вим. Той беше изчезнал. Къде бе отишъл? Огледах наоколо още малко, но нямах късмет. Върнах се при телефона и повторно се обадих на Каролайн:

Каролайн: Здравей?
Аз: Здравей, Каролайн. Извинявай, че отново те безпокоя, но изглежда, че веднага след като затворих телефона, Вим изчезна. Случайно да знаеш къде мога да го изчакам?
Каролайн: Да, всъщност. На летището има място, където се срещат повечето хора. То е пред информационното гише, където се купуват билети за влак. Отиди там, а аз ще му се обадя на мобилния и ще му кажа да те срещне там.
Аз: Добре! Благодаря ти, Каролайн! Надявам се някой ден да се срещенем!
Каролайн: Аз също! Забавлявайте се в Полша!

Затворих телефона и тръгнах да търся въпросното гише. За моя изненада, попаднах на три такива. Направих три кръга, проверявайки всяко от тях отново и отново. 45 минути след края на разговора с Каролайн, най-накрая забелязах Вим. Беше няколко сантиметра по-нисък от мен и изглеждаше в страхотна физическа форма. Не можех да повярвам, че това е той. За пръв път виждах някой известен, камо ли да говоря с него, но някак събрах хладнокръвие и се приближих.

„Здравей,” прошепнах, в случай, че съм сгрешил самоличността му, „Вим?”
„Джъстин!” каза той, възнамерявайки да ме прегърне. „Как е? Радвам се, че си тук!”
Прегърнах го и отговорих с: „И аз се радвам. Съжалявам за объркването. Отне ми много повече време да те открия, отколкото предполагах.”
„Всичко е наред.” отговори той. „Хайде да отидем към колата, става ли?”

Да чуя Вим да говори ми даде по-добро разбиране за съдържанието на неговите имейли. Съдейки по кратките му отговори, понякога си мислех, че е ядосан. Сега разбирам, че това е начинът, по който говори. Бях забравил и че английският не му е роден език. По-късно научих, че първият му език е нидерландски, но като цяло говореше осем различни езика. Вим е голям лингвист.

Той грабна по-големият ми куфар и тръгна към това, което приличаше на изход. Минахме през комплект въртящи се врати и излязохме на чист въздух. Хубаво беше отново да съм извън летището. Небето беше облачно, а температурите изглеждаха доста мразовити, докато вятърът докосваше кожата ми. Имаше чести пориви на вятър, духащ по улиците, но изглежда не плашеше хората. Хиляди от тях изпълваха улиците извън летището. (…)

Няколко минути по-късно се приближихме до чудовищно превозно средство. Ако хамър и джип можеха да имат потомство, това щеше да бъде тяхното дете. За по-кратко ще го наричам джип. До джипа бяха двама мъже, един от които пушеше. Когато ни видя, че идваме, той веднага хвърли цигарата си на земята и я изгаси с обувката си.

„Джъстин,” представи ме Вим, „това са Хени и Конрад.”
„Удоволствие е да ви срещна и двамата” казах, ръкувайки се.
„Хени е моят оператор, ние сме приятели от известно време. Конрад е един от неговите приятели, който ще се присъедини към нас. И двамата са много добри хора.”
„Целта ми е докато се върнем, да откажа пушенето”, каза ми Конрад. „Това е лош навик, който трябва да спра, за да спестя пари.”

Кимнах и се усмихнах. Конрад беше интересен човек, няколко сантиметра по-висок от мен. Имаше тъмно руса коса и стройна физика. Не можех да видя цвета на очите му или да кажа кога ме гледаше, защото носеше тъмни слънчеви очила. Бързо научих, че джипът принадлежи на него и той ще го шофира до Полша. Конрад беше приятел на Хени, който той бе срещнал по време на игра на скуош.

Хени изглеждаше много мил човек. Някак ми напомняше на модел от мъжко списание. Най-силно в паметта ми останаха очилата му. Изглеждаха наистина скъпи и персонализирани. Що се отнася до физическото му присъствие, Хени бе близо до възрастта на Вим. Въпреки че Вим носеше широки дънкови панталони и яке, а Хени по-стегнато официално облекло, те и двамата имаха сходни телесни характеристики. (…)

Пейзажът в Амстердам бе много по-различен, сравнен с този в Пенсилвания, където има множество хълмове и долини. Амстердам беше изключително плосък. Друга забележителна особеност бе изобилието на вятърни мелници. Виждал съм няколко вятърни мелници във фермите в САЩ, но те изглеждаха като малки деца, в сравнение с гигантите от Амстердам. Това бяха двете характеристики, които за мен изпъкнаха най-много от пейзажите на Амстердам. Вероятно щях да видя повече, но вниманието ми бе насочено към Вим. Откакто се качихме в колата, ние постоянно говорехме.

Той бе напълно способен да отговори на всеки въпрос, който имах относно тренировките. Въпреки че за някои въпроси Вим ми каза да изчакам, докато пристигнем в Полша. Каза, че има учения, които не могат да се обяснят с думи, само с опит и именно затова се провежда този семинар. След като изчерпах въпросите си около определени техники, започнах да питам Вим за постиженията му, които бях видял по телевизията или прочел за тях в новините. Всъщност, всички истории, които той разказва в тази книга, чух по време на дългото пътуване с кола до Полша.

Тогава Вим продължи да ми разказва за новите научни пробиви във връзка с неговата автономна нервна система. Бях изключително впечатлен, когато чух, че има научни данни, подкрепящи начина на живот на Ледения човек. Покрай притеснението да не увредя тялото си, стигайки до ръба на хипотермията, бе насърчаващо да узная, че в крайна сметка мога да получа същите ползи от студа.

Пристигайки в Полша, забелязах драматична промяна в пейзажа. Пътищата бяха изключително тесни, осеяни с невъзможни за избягване дупки. От баща си съм наследил гаденето, причинено от движение и шофирането през Полша бе доста неприятно изживяване. През това време Конрад ни разказваше за живота си от времето, когато е живял в Полша. До този момент не бях наясно, че той е поляк. (…) Отпуснах се малко, разбирайки, че той владее напълно полски език, а и Вим е повече от опитен в него.

В този момент Вим ми каза, че целта им за седмицата беше „да направят прекрасно видео за YouTube”. Той искаше да покаже на хората, че семинарите могат да бъдат забавни и да предизвика интереса на повече от тях чрез Интернет. Вим ми каза и че в няколкото часа от срещата с Конрад до вземането ми от летището, им е дошла идея да се опитат да организират пет километрово бягане с боси крака в снега в Карпач, Полша.

Вим смяташе, че това е чудесна идея и страхотна възможност за общността да се присъедини към хубаво преживяване. Конрад беше в добра позиция да организира това, защото братовчед му имаше голямо политически влияние в Карпач. Вим ми каза, че мога да помогна в организацията, както и да се присъединя, когато дойде време за тичането; развълнувах се. След само половин ден в Европа, вече бях поканен да участвам в уникално събитие с единствения и неповторим Леден човек!

Беше рано вечерта, когато пристигнахме в средно голям дом в малкото село Przezdziedza (https://en.wikipedia.org/wiki/Prze%C5%BAdziedza). Външния вид на къщата ми напомняше на плевня. Вътре в оградата тичаха насам-натам четири или пет пилета. Вим отвори вратата към имота, за да може Конрад да вкара джипа. (…) Грабнахме вещите си от колата и ги преместихме в къщата. Влизайки, ме посрещна топло, удобно чувство, въпреки студения въздух, който изпълваше каменните стени. Бях впечатлен от това, колко много вече се чувствах у дома, въпреки че беше на хиляди километри от онова, което обикновено наричам „дом”. Може би е свързано с личността на Вим. Трудно е да не харесаш този човек. Личността му е топла и той ти говори сякаш сте приятели от раждане.

Вим ни разведе набързо из къщата. (…) Всеки от нас остави принадлежностите си до леглото, в което щеше да спи тази нощ. Хени, Конрад и аз щяхме да споделяме стая, а Вим да спи в спалнята от другата страна на коридора. След като се настанихме, се срещнахме в общата стая до камината.
„Ще ходим ли да плуваме?” попита Вим ентусиазирано.

„Бих искал да опитам”, отвърна Конрад, „но бе много дълго шофиране и мисля, че ще е по-добре да изчакам до по-късно тази седмица.”
„Не, благодаря.” отговори Хени, клатейки глава. „Не е за мен.”
„Разбира се! Ще отида да си взема бански.”, съгласих се аз. Не отидох в Полша, за да си стоя в къщата цял ден, дойдох да тренирам.
„Добре,” продължи Вим, „ние отиваме да плуваме, а ти, Хени, си вземи камерата и направи красиви снимки за YouTube.”
Хени кимна.

Изтичах нагоре по стълбите, за да се приготвя за първото си плуване. Отворих куфара си и извадих и двата си термометъра, банския костюм и кърпа. Температурата на въздуха бе някак топла и предположих, че ще ми бъде още по-топло, когато изляза от студената вода. Сякаш бях минали векове, откакто за последно се бях потапял в студената вода във ваната ми в колежа, но се чувствах достатъчно добре, за да нося само банските си гащета, тениска без ръкави и сандалите си за тичане.

Няколко минути по-късно срещнах останалите пред къщата.
„Мястото, където ще плуваме е на десет минути пеша от тук.” обяви Вим. „Там ходя през зимата да правя студените си тренировки.”
Оставихме кучето на Вим, Мишу вкъщи и затворихме вратата. Вървяхме по мръсен път, отминавайки къщи от двете ни страни. По едно време Вим вдигна ръка за поздрав към имот, подобен на неговия. „Там живее жена, която се грижи за Мишу и пилетата, когато ме няма. Събира яйцата и ги оставя в кошница до камината, за когато се приберем. Добра жена.”

Продължихме да вървим по пътя, докато Вим не ни каза, че сме стигнали достатъчно далеч. Минахме през тревата и някакви храсти и се озовахме в устието на река. От дясната ни страна имаше няколко трупи, разположени до купчини пепел.
„Хората идват тук понякога и палят огън на открито. Отпускащо е.” каза той. „Ще се гмурнем тук и ще плуваме някъде около 600 метра.”

Сега, тъй като съм американец, не съм запознат с метричната система и не съм правил никакви конверсии от години. Използвах това като предимство. Незнанието колко са 600 метра във футове или мили, бе по-малко плашещо за мен. Игнорирах разстоянието, което той ми даде и се вслушах в думата „бързо”. Аз не съм плувец, аз съм бегач, но зная как да плувам. Е, нека перефразирам това. Зная как да се нося по водата и бавно да оттласквам тялото си напред.
„Да!” отговорих. „Разбира се, ще опитам!”

Докато Хени приготвяше видеокамерата си, извадих един от своите термометри и измерих температурата на водата. Термометърът отчете 8.7°С. Въпреки че температурата на водата бе с няколко градуса по-топла, отколкото беше тази във ваната ми, не знаех какво да очаквам.

Опитах се да остана обнадежден, а и не исках да изглеждам слаб пред Ледения човек. Когато Хени бе готов, Вим ме накара да застана до него. Хени започна да записва, а Вим да говори пред камерата. Той обясни колко далеч ще плуваме и колко е студена водата. В края на речта, Вим си свали ризата и я хвърли към мен. За да се засили, той отстъпи няколко крачки от брега на реката. След като изкрещя силно: „Да! Отивам!”, се затича с пълна скорост и се гмурна във водата. Мислех, че ще ме изчака да скоча, преди да започне нашето предизвикателство, но грешах. Той започна да плува в посоката, която по-рано ми бе посочил.

Предполагам, това означава, че няма да плуваме един до друг, си помислих.
Свалих ризата си, засилих се и скочих във водата. Студената вода моментално охлади тялото ми. Изминало бе доста време, откакто бях напълно подложен на студа. Бях забравил колко студен всъщност може да бъде студа. След като изплувах от гмуркането си, разтърсих глава, за да извадя водата от очите си и започнах да плувам.
„Той го направи!” чух Конрад да крещи. „Ти си моят герой!”
Усмихнах се на забележката му, докато загребвах вода с ръце, движейки се напред. Вим беше толкова далеч, че пожелах да забави малко темпото си.

След около минута тялото ми се приспособи към водата и вече не чувствах студеното й ужилване. Припомних си познатото усещане и го приветствах. Отдясно видях Конрад и Хени да вървят по брега на реката, правейки снимки и видеозаписи. Вим продължи с бързо темпо и увеличи разстоянието помежду ни.
„Как се чувстваш?” изкрещя той, обръщайки се назад към мен. „Добре съм.” отговорих.

След приблизително седем минути плуване, студът започна да пропълзява обратно в тялото ми. Първо бяха засегнати пръстите на ръцете и краката ми, стана изключително трудно да ги разтварям. Забелязах и че темпото ми се забавя значително. Беше трудно да се задържа на повърхността на водата, но използвах цялата си енергия, за да продължа движението си напред. На няколко пъти ми направи впечатление, че реката става по-плитка. Когато стана възможно, стъпих на дъното й, за да дам почивка на ръцете си.

Бяха изминали дванадесет минути, а за мен стана изключително трудно да движа крайниците си. Тялото ми вече не беше изтръпнало, просто беше студено, наистина студено. По-нагоре забелязах Вим да излиза от водата. Най-накрая, си помислих, почти съм там. Само още малко.

За щастие имаше още един участък от плитка вода и успях да ползвам краката си за разходка. През последните четири минути вървях през водата, проправяйки си път към мястото, откъдето Вим току-що бе излязъл. Хени, Конрад и Вим ме поздравяваха, но аз ги игнорирах. Бях концентриран върху опитите си да открия колко много щети съм нанесъл на тялото си. Движех се много бавно, усещах ръцете и краката си като скали и нямах каквато и да било чувствителност в тях. Когато най-сетне стигнах до брега, се опитах да се издърпам, но ръцете ми бяха неспособни да издържат телесното ми тегло. Принуден бях да намеря подводна издатина, която да ползвам като стъпало и да извадя себе си от водата.

След като излязох, Вим ме погледна и попита как се чувствам. Когато отговорих „добре”, зъбите ми изтракаха, а през тялото ми премина студена тръпка. Вим ме гледаше и можех да кажа, че знае колко всъщност не съм „добре”. Така че признах пред него, че не мога да усетя пръстите на ръцете и краката си.
„Нека направим упражнение, за да поправим това.” каза той.

Той стоеше изправен, със събрани крака и започна да размахва ръцете си напред-назад. Те се кръстосваха една върху друга и удряха гърба му, сякаш многократно правеше прегръщащо движение.
„Направи това и то ще върне кръвта ти обратно в пръстите на ръцете.” обясни той.
Повторих неговата демонстрация. Хени и Конрад се присъединиха просто ей-така. След около минута, Вим започна да кляка близо до земята и отново да се изправя. Напомняше ми на правене на клякания във фитнеса, с изключение на това, че краката му бяха един до друг. Тримата повторихме това упражнение.

„Чувстваш ли се по-добре?” попита Вим, след няколко серии от клякания.
„Все още не,” отговорих, „имам чувството, че ми става по-студено.”
„Това е последващото охлаждане. Хени, Конрад, моля вземете вещите ни. Джъстин и аз ще тичаме обратно към къщата и ще ви чакаме там.”

С Вим започнахме да тичаме по пътя за къщата. Тялото ми беше стегнато, а моторните функции в краката ми – все още твърде бавни. Чувствах се некоординиран. След минута тичане, стомахът ми започна да се обръща. Обзе ме усещане, че ще повърна. Моята болест от движение се обаждаше, но защо? Бях толкова объркан.
„Вим, имам чувството, че мога да повърна.” му признах.
„О, това не е добре.” каза той. „Нека повървим.”

Нервите ми се успокоиха, но тялото остана студено. Обратно в къщата, Вим ми направи кафе, за да се затопля. Взех един суичър от куфара си и го облякох. По това време тялото ми вече страдаше от неконтролируемо треперене. Когато Хени и Конрад се върнаха, Конрад предложи да седна вътре в джипа му, който бе стоял на слънце през последните няколко часа. Помислих си, че не може да ми навреди. Бях готов да опитам всичко.

Взех си кафето и стоях в джипа на Конрад през следващия час. Докато топлия въздух бавно затопляше отново тялото ми, съжалявах колко малко бях направил, за да подготвя себе си. Ето ме, в присъствието на майстора на студа и въпреки това не успях да издържа 15 минути плуване в студена вода. Разочарованието ме обземаше, но докато тялото ми спираше треперенето си и си връщах контрола над него, видях потенциал. Видях първото си плуване като добра отправна точка, към която да погледна в края на седмицата, за да видя направения прогрес.

Когато почувствах, че съм възвърнал своето хладнокръвие, излязох от колата и намерих Вим. Всички стояха до камината и обсъждаха плановете за вечеря.
„Защо не шофираме до града и не направим покупки. След това можем да отидем някъде и да си купим вечеря.” предложи Вим.
Всички сметнахме, че е добра идея. Отидохме в джипа на Конрад и карахме 15 минути, докато стигнем до град Лвовек Шльонски (Lwowek Slaski (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA_%D0%A8%D0%BB%D1%8C%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8)). Когато стигнахме там, Вим предложи да взема китарата и моето фризби от багажника, за да поиграем в близкия парк след направата на покупките. На път за бакалията се натъкнахме на две млади полякини. Конрад спря и ги попита на полски дали искат да се присъединят към нас след 20 минути, за да ни чуят как свирим на китара. Те се съгласиха и ние продължихме към магазина.

Когато пристигнахме там, оставих китарата и фризбито при Конрад, докато той пуши своята цигара. Вим и аз разгледахме наоколо за провизии, които биха отговаряли на нуждите ни. Хени и Конрад бяха вегетарианци, така че ще трябваше да имаме безмесни ястия, докато са наоколо. След като купихме храната, отидохме в местния парк, който беше точно отсреща на улицата. Паркът не беше голям, заемаше само декар земя, което бе повече от достатъчно за нашите цели.

Вим седна на земята в средата на парка и извади бисквитите и бирата от чантите с покупки. Бирите бяха в топли кутии. Всъщност не съм фен на бирата, още по-малко ако е топла, но когато Вим ми предложи една, не исках той да си помисли, че съм груб, така че изфабрикувах усмивка и я отворих. Вим взе китарата и започна да пее испански любовни песни. До този момент не бях наясно колко добре той може да свири на китара. Момичетата отпреди малко трябва да бяха чули неговото пеене, защото се показаха иззад ъгъла, малко след като той бе започнал. Те седнаха на пейка и потупваха с крака в ритъма на музиката. Хени, Конрад и аз подхвърляхме наоколо фризбито, докато Вим продължи да свири на китара.

Слушането на музиката ме вдъхнови да поискам да направя задно салто. Мина доста време откакто бях опитвал веднъж, но исках да направя нещо, което да впечатли Вим. Глупаво, знам, но тази мисъл ми дойде наум. Както и да е, помолих Хени да ми съдейства и да бъде моя основа. Вим сметна, че ще бъде добра идея да се направи клип, така че Конрад взе камерата и започна да записва. При преброяване до три, стъпих в сключените ръце на Хени, който ме повдигна с всички сила и ме хвърли във въздуха.

Милисекунди по-късно, бях обратно на земята, а Вим ръкопляскаше. Вим ни каза, че в миналото редовно е правил задни салта и тренировките му в йога са направили тялото му по-гъвкаво и способно да прави трудни каскади. Бях впечатлен и се надявах да имам честта и го видя да прави някое един ден.

Скоро след като двете момичета станаха да си ходят, стомасите ни започнаха да къркорят. Вим предложи да караме до местната пицария и си вземем нещо за ядене. (…) Докато хапвахме пиците си, Вим спомена, че още един човек ще се присъедини към семинара на следващия ден. Името му беше Марко. Той каза, че Марко ще пътува с автобус и трябва да го посрещнем.

Бързо приключихме вечерята си и решихме, че е време да се връщаме. Слънцето беше залязло и въздухът бе още по-хладен. Пожелахме си лека нощ и отидохме в съответните легла. Лежах там няколко минути, мислейки за днешното изживяване. Извадих си лаптопа и се опитах да го запиша възможно най-подробно. В крайна сметка клепачите ми натежаха и заспах дълбоко.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 11, 2020, 10:30:55 am
Втори ден: 1 май 2010 г.

Когато се събудих на следващата сутрин, чух гласове идващи от долния етаж. Не исках да пропусна някакво забавление, затова се облякох набързо и слязох. Хени, Конрад и Вим стояха на масата до камината и говореха.

„Добро утро, Джъстин!” каза Вим с радостен тон. „Искаш ли кафе с мляко и захар?”
„Разбира се, благодаря.” отговорих.(…) „Какъв е планът за днес?”
„Говорихме, докато беше заспал. Мислехме да отидем в другата част на града. Там има скали, които можем да ползваме за спускане с въжета. Ще бъде забавно, нали?”
„Сигурно, не съм правил нещо подобно от много време.”
„Първо, искам да опиташ няколко дихателни упражнения. Може би след закуска ще се качиш горе и ще пробваш, докато ние чистим тук долу.” 
„Добре.” отговорих.

„Започни,” продължи той, „като направиш 30 вдишвания за насищане на тялото с кислород. Тогава, след последното вдишване, поеми дълбоко дъх и го издишай напълно. Задръж колкото се може повече без въздух в дробовете. Когато имаш нужда да дишаш отново, поеми един голям дъх и го задръж 10 секунди. Затвори очите си и може би ще видиш някакви светлини. Ако не се случи веднага, ще се надяваме да стане в бъдещето. След като направиш това три пъти, искам да опиташ да направиш 30 вдишвания и тогава да задържиш дъха си колкото е възможно по-дълго. Засечи си времето за всичко това. Като го правиш повече и повече, времето ще се увеличава. Това е упражнение за почистване.”

„Разбира се, ще опитам. Все пак, имам бърз въпрос. Каква е най-важната част в упражненията със студа – дишането или подлагането на студено?” 
„И двете. Дишането ти дава контрол, докато студа ти дава опит и кондиционира тялото.”
„Добре, благодаря. Ще направя упражненията.” (…)

Първите ми три опита за задържане на въздуха, доведоха до следните времена:
1-ви опит: 1 минута 33 секунди
2-ри опит: 1 минута 45 секунди
3-ти опит: 1 минута 22 секунди

Не видях светлините, споменати от Вим, но и без това имах малки надежди това да се случи още първия път когато правех упражнението. Тогава продължих с опити да задържа дъха си след вдишване. Пробвах само веднъж, но времето ми беше:
3 минути 36 секунди
Обикновено не задържам дъха си, но си помислих, че това е добър резултат за първи опит.

Докато се върна долу, Вим вече бе опаковал карабинери, въжета и раменно-бедрени колани в джипа; всичко беше готово. Качихме се в него и карахме 30 минути до скалите. В колата Вим ни обясни къде щяхме да се спускаме с двойни въжета.
„Скалите, от които ще се спускаме, са скрити зад тези дървета. Ще трябва да се катерим малко по пътеката. Тогава ще ги видим.”
Взехме екипировката и започнахме да ходим. 20 минути по-късно групата ни гледаше надолу от приблизително 27 метра.

„Ето ни.” заяви Вим. „Оттук ще се спускаме с въжета. Става въпрос за побеждаване на страха. Ако ще бъдеш в студа, трябва да бъдеш готов да погледнеш отвъд опасността и да се съсредоточиш върху момента. Трябва да останеш бдителен или може да се нараниш. Бъди като котка с прецизни и точни рефлекси. Приготви се.”

Колкото и окуражаваща да беше речта на Вим, аз бях ужасен. Бях се спускал от фалшиви скали в лагера преди това, а не от истински такива. Скалите в лагера бяха направени от пластмаса. Също така, там бяхме застопорени и контролирани от някой друг. В този сценарий, ние щяхме да имаме властта върху съдбите си. Забелязах и че не носехме каски. С един грешен ход можех лесно да си ударя главата в скалата и да се пребия до смърт.

Казах си, че трябва да се спусна. Не исках да изглеждам като страхливец. Какво щеше да си помисли Вим за мен, ако се изплашех от няколко скали? Прехапах си езика и запазих тези страхове за себе си. Нямах друг избор, освен да направя каквото той казва и да живея в момента. В случай, че се поддам на някакви други емоции, бих застрашил безопасността си и това няма да е друга, освен моя, вина.

Вим слезе пръв, за да тества въжето и да се увери, че е вързано правилно.
„Винаги е страшно да бъдеш първия надолу, дори аз го усещам,” каза той, докато висеше над ръба, „но трябва да го приемем, ако искаме да постигнем забележителен успех.”
Казвайки това, той сви коленете си и се оттласна от скалата с все сили. Полетя надолу с невероятна скорост. Приземи се след по-малко от 30 секунди, без каквито и да било наранявания. Този човек го правеше да изглежда лесно.

Хени и Конрад бяха следващите. И двамата слязоха гладко. (…)
„Всичко ще бъде наред.” увери ме Вим. „Имаш силно съзнание и силна душа. Вярвам в теб.” С тези думи, Вим закопча карабинера ми и ми пожела късмет. Бавно плъзнах тялото си към ръба. Вим държеше въжето, за да не се закачи на скала.
„Когато си готов, се обърни и сложи краката си хоризонтално срещу стената, тогава се наклони назад.”

Направих каквото ми бе казано. Той пусна въжето и изведнъж животът ми се оказа в собствените ми ръце. Отблъснах се от издатината на скалата и се наклоних назад. Разположих краката си, така че да са хоризонтални срещу стената. Пуснах захвата на стегнатото въже с дясната си ръка, тялото ми внезапно скочи надолу. Рефлексивно, отново стиснах въжето. Твърде бързо, си помислих. Бавно оставих въжето да се плъзга между юмрука ми и след това извърших малък хоризонтален скок от лицето на стената.
„Добра работа, Джъстин!” извика Вим от върха. „Много добре!”

Усмихнах се на неговото насърчение, но останах фокусиран върху стената. Опитах да се спускам надолу по-плавно, запазвайки постоянно, но стабилно освобождаване на въжето. След още няколко отскачания, му хванах цаката.
„Хей, Джъстин!” чух някой да вика зад мен. Обърнах си главата и видях, че е Конрад. „Продължавай да гледаш насам. Искам да направя снимка.”
Беше трудно да се стабилизирам срещу скалите; гравитацията искаше да продължа спускането си, но държах въжето здраво и сторих най-доброто да се обърна и да се усмихна на камерата. Няколко клика отекнаха от околните стени. Приех това като знак, че мога да продължа надолу.
„Благодаря!” извика Конрад в израз на признателност.

Останалата част от спускането беше лесна работа. Единственият изключително страшен момент бе прекрачването на ръба. Всичко останало беше просто. (…) Когато краката ми докоснаха земята, през мен мина прилив на адреналин. Сърбеше ме да го направя отново. (…) Докато стигна до върха, Конрад вече се спускаше за втори път. Забелязах, че Хени прибира екипировката, но когато Вим ме видя, попита дали искам да го направя още веднъж.
„Естествено!” извиках развълнувано. „Това беше страхотно!”
Когато Конрад стигна до долу и се развърза, Вим още веднъж ме прикачи към въжето.
„Забавлявай се!” каза той, потупвайки ме по гърба.

Той държеше въжето, което още веднъж ми позволи да застана в позиция. Когато си тръгна, отново почувствах тежестта на живота ми в ръцете си. Беше могъщо чувство. Този път исках да опитам да се спусна по-бързо. Едновременно отпуснах хватката си от въжето, сгънах коленете си и се отблъснах с увеличена драстично сила. Тялото ми се спусна към земята, набирайки скорост по пътя надолу. Точно преди да направя последното си оттласкване, затегнах хватката си, за да забавя тялото си. Скоро след това още веднъж бях в безопасност на земята. Какво вълнуващо преживяване!

Няколко минути по-късно бяхме свалили цялото оборудване и го бяхме прибрали обратно в джипа. След това се върнахме обратно до града, за да изчакаме пристигането на Марко. Отне ни около час да намерим автогарата. Мислехме, че сме ги пропуснали, докато не проверихме графика на автобусите. Според него имаше още два часа, преди автобусът му да пристигне. Междувременно започнехме да свирим на китара и да хвърляме фризби из околните улици. (…)

Автобусите идваха и си отиваха. Около 17:00 Марко най-сетне се появи, но не с автобус. Каза ни, че е ходил из града известно време, търсейки ни. Явно бе пристигнал по-рано същия ден и отишъл да провери кметството в свободното време. Марко имаше силна фигура и доста изразен тен. Роден и израсъл в Еквадор, той е известен с обиколките си из Европа, за да научи повече за Йога. Той търсеше просветление. Марко беше добър човек с мила душа. (…)

„И сега какво?” попитах след като всички се бяхме запознали с него. „Какво да правим?”
Конрад заговори: „Е, добре, защо не караме до Карпач (Karpacz), където живее братовчед ми, можем и да намерим място за вечеря там?”
„Звучи ми добре.” каза Марко.
„Разбира се.” каза Хени.
„Да, нека тръгваме.” кимна последен Вим.

Върнахме се до джипа с новия ни приятел Марко и се отправихме към Карпач, който беше на около 25 минути с кола. Карпач също така беше и града, в който Вим и Конрад се надяваха да организират пет километрово бягане предстоящата зима. (…)

По време на вечерята разговорът премина обратно към бягането с боси крака в снега. Вим и Конрад коментираха маркетингови планове и специфична информация.
Казах им: „Може да бъда полезен и да разпространя това в Америка. Имам няколко приятели, които могат да бъдат заинтересовани от участието в нещо подобно.”
Те изглеждаха развълнувани и продължиха да обсъждат потенциала. Целта на Вим беше да покаже на света, че всеки би могъл да се научи да прави това, което правеше той. Реши, че подобно тичане е прекрасна възможност за хората да преодолеят границите на тялото си. Беше вълнуващо да бъда включен в подобен тип разговор, да бъда част от нещо по-голямо от мен. Чувствах се много поласкан да участвам.

След вечеря Вим ни каза, че всички трябва да изкачим Монблан с него в първата седмица на август. Каза още, че с Марко сме добре дошли да се присъединим и да насърчим обучението си. Не исках да влагам твърде много надежди, но отвърнах, че се интересувам, стига да е възможно.
„Разбира се, че е възможно.” каза той, когато го поставих под въпрос. „Ако аз мога да го направя, ти може да го направиш. Всички сме способни. Духът няма възраст.”

Тези думи ме осениха. „Духът няма възраст.” Това е нещо, на което с Джарет бяхме повярвали от все сърце. Да чуя някого, с когото не сме обменяли това мнение преди и то в другия край на света, бе шокиращо. Беше утешително да зная, че и друг е стигнал сам до същото заключение. (…) Вим не беше вече знаменитост, виждах го като това, което е… Безкористен. Той искаше да направи промяна в света и бе готов да предложи услугите си на всеки, който има нужда от това. Той бе разпознал потенциала в своята способност и искаше да го сподели, а не да го пази за себе си. Той беше такъв тип човек, който състезателно предизвикваше хората да положат усилия и да бъдат по-добри. Всичко, което видях във Вим, бе всичко, което се надявах, че ще стана някой ден.

След вечеря отидохме на кратка разходка. Вим и Хени се опитваха да намерят скрит път към водопад, но тъй като бе тъмно и никой от тях не е бил там от години, се провалиха. В крайна сметка се разходихме до стар манастир. Марко направи много снимки на мястото, изглежда то го очарова. (…) Изморихме се и решихме, че е време да се прибираме. Докато се върнем в къщата, всички бяхме изтощени. Едва имахме енергия да се доберем до леглата си, преди да припаднем.

Използвах последните си няколко минути съзнание, за да запиша на документ в лаптопа си днешните събития. Когато завърших, натиснах копчето му за изключване и затворих капака. Заспах веднага щом главата ми легна на възглавницата.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 11, 2020, 01:36:02 pm
Трети ден: 2 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих от лицето на Вим, надничащо в стаята от вратата.
„Добро утро, Джъстин.” каза той.
„Добро утро, Вим.” отговорих. „Какво правиш?”
„Просто исках да видя дали вие, момчета, сте станали.”
Погледнах към мястото, където спеше Марко. Той сега ставаше в леглото си и гледаше към вратата. Забелязах, че Хени и Конрад липсваха от стаята, но не можех да чуя никакви звуци, че са на долния етаж.
„Току що направих няколко дихателни упражнения в плевнята, с пилетата около мен.” продължи той. „Сега се чувствам чудесно. Искам и вие да опитате отново дихателните упражнения. Направете ги преди да закусвате. Те имат по-добър ефект на празен стомах.”

Кимах и се усмихнах, докато вдигах палци горе. Тогава той премина към обяснения на упражненията за Марко, а аз започнах сам. Способността ми да задържам дъха си бе много по-добра от предния ден. Най-доброто ми време бе:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 20 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 4 минути 5 секунди

Способността ми да задържам дъх беше забележимо повишена. Не исках да го съобщавам, докато не видя резултатите от третия ден. Запазих времената за себе си и слязох долу да срещна Вим, докато Марко продължи упражненията си за дишане. Когато пристигнах в долната част на стълбището, забелязах, че той беше единственият, който седеше на масата.
„Къде са Хени и Конрад?” попитах.
„Отидоха да карат колело с брата на Конрад.” отговори той. „Ще се върнат по-късно. Засега ще ядем закуска и щеотидем да плуваме.”

(…) Измих си купата и изтичах горе да облека банския си костюм. Вим и Марко вече бяха излезли навън. Вим жонглираше с краката си футболна топка във въздуха, Марко го записваше със своята камера. Когато Вим ме видя, изрита надалеко топката и подсвирна.
„Мишу,” каза той, „време е да вървим.”
Излязохме от входната врата и я затворихме след кучето. (…)

След няколко минути разхождане, навлязохме в голямо дефиле. Отляво ни беше малка планина. Вим я посочи и възкликна: „Някой ден тази седмица, ще се изкачим там. Можем да отидем на върха и да медитираме. Зная добро място. Правил съм го и преди.” Марко изглеждаше доволен от идеята. Усмихна се и снима посочената от Вим планина с камерата си.

Четиримата, включително Мишу, продължихме да ходим, докато стигнем до мястото, където бяхме с Вим няколко дни по-рано. Свалихме ризите си и ги оставихме на земята. Мишу скочи пръв и направи гигантски плясък. Марко се отдръпна, когато няколко капчици студена вода от гмуркането на кучето, влязоха в контакт с кожата му.
"Какво трябва да направя, за да остана топъл?" попита Марко.
"Съсредоточи се върху дишането си." отговори Вим. „Отпусни се и остави на тялото си да се адаптира. Ще се пренастрои самостоятелно. "
Проверих водата с термометъра си и сравних с последния път, когато бяхме скочили. Термометърът отчете 9,2 ° C. Не беше толкова студена, колкото беше първия път, но все още бе достатъчно хладна, за да тренирам.

Вим скочи във водата, опръсквайки Марко и мен. Последвах го там. Тя жилеше, също както и последния път. Този път това не ме шокира толкова. Въпреки че на няколко пъти се задъхах, успях набързо да овладея дишането си, фокусирайки се върху въздушния поток, минаващ през носа ми.
„Трябва ли да скоча напълно?” извика Марко извън водата.
„Да.” отговори Вим. „Нека цялото тяло се адаптира.”

Марко направи няколко крачки назад, за да се засили. Скочи и направи малък плясък. Излезе от водата, задъхвайки се. Не изглеждаше никак добре. Веднага започна да плува обратно към края на водата. Сякаш изпитваше много болка.
„Спокойно.” каза Вим. „Опитай да се отпуснеш. Направи го лесно.”
Марко бавно се измъкна от водата и застана на брега. Сви се от болка, сграбчвайки коленете си.

„Коленете ме болят.” каза той. „Имам проблеми с тях от години. Щом скочих вътре, имах чувството, че игли са натикани в коленете ми.”
„О, добре. Разбрах.” отговори Вим. „Раздвижи се наоколо и опитай да се стоплиш. Потичай на място. Добре ли е ако с Джъстин продължим да плуваме и тренираме?” 
„Добре.” отговори Марко, тичайки на място. „Скоро ще се стопля. Живеейки в Еквадор, не сме свикнали с ниски температури. Тялото ми е свикнало с топлината, а не със студа.”
„Мисля, че си прав.” отвърна Вим. „Ще опитаме отново по-късно. Може би следващия път ще стигнем само до коленете. Ще намерим място във водата, където можеш да стоиш и няма да е подложено на студа цялото ти тяло. Студът има способност да помогне на коленете ти и да раздвижи кръвта ти. Те ще се подобрят до края на седмицата. Ще видиш.”

Докато Марко се опитваше да загрее тялото си на земята, Вим и аз стояхме във водата. Плувахме в кръгове през следващите 18 минути. В края, крайниците ми отново изтръпнаха и се чувствах по-бавен от нормалното. Казах на Вим за моето състояние и той предложи да излезем. Изплувах до ръба и той ми помогна да изляза от водата. Свалихме мокрите си бански и се преоблякохме в допълнителните сухи дрехи, които бяхме донесли със себе си.

След това започнахме да пляскаме с ръце по гърбовете си както предишния ден. След пет минути правене на „затоплящи” упражнения, почувствах как последващото охлаждане започва да се обажда. Този път бях психически готов за него. Виждах го като предизвикателство. Опитах се да контролирам треперенето си, поемайки внимателно въздух; оказа се изключително трудно. Вим забеляза състоянието ми.
„Да се върнем в къщата и да опитаме да се стоплим.” нареди той.

По пътя обратно Марко попита за моето треперене.
„Защо трепери така?”
„Това е последващо охлаждане.” отговори Вим. „Случва се когато топлата кръв в тялото се смесва със студената кръв. Кара те да ти е студено, дори ако стоиш в топла среда.”
„Ще изчезне ли някога?” продължи Марко.
„Да, с обучение. С времето, необходимото такова за възстановяване, ще намалее докато изчезне напълно. Точно сега не изпитвам никакво последващо охлаждане, въпреки че стоях във водата толкова време, колкото и Джъстин. Макар да съм много по-стар от него, тялото ми е още силно. Запомни, духът няма възраст!”

Когато се върнахме в къщата, Вим ме помоли да остана навън на топло, докато той направи чай. Чакайки го, жонглирах с футболната топка. Треперенето бе все още доста силно. Концентрирането върху топката ми помогна да отърся съзнанието си от неконтролируемото треперене. Вим излезе и подаде чая ми. Върнах му футболната топка, за да изпия топлата течност. Марко започна да записва как Вим жонглира с топката. И двамата бяхме изумени от маневриращите му умения. Той изпълняваше трикове, които бях научил по време на футболните ми години. Гледах го как подхвърля топката във въздуха и я спира върху гърба си, трик, който и аз обичах да изпълнявам. Да го гледам как играе, ме вдъхнови да се присъединя. Оставих си чая на пейката. Марко ни каза, че не го бива като футболист и ще остане да записва играта ни.

Поритвахме топката малко напред-назад, след като започнахме да си я подаваме, без тя да докосва земята. Толкова бях ангажиран с това, че дори не бях забелязал спирането на треперенето ми.
„Нека се редуваме, като жонглираме топката във въздуха.” предложи Вим. „Опитай се да направиш сто докосвания, без топката да удари земята. Не използвай ръце. Може да започнеш пръв.”
Ритнах топката нагоре с десния крак, подхвърляйки я от коленете, краката, главата и раменете. Ударих я сто пъти, без да падне на земята.
„Чудесно!” изивка Вим. „Мой ред!”
Ритнах топката в негова посока и той започна. Седнах до Марко на пейката, наблюдавайки Вим. ...55 ...56 ...57 Всяко направено от Вим докосване, изглеждаше умишлено и грациозно. Изпитах възхищение към човека. Той не беше просто „Ледения човек”. Той беше такъв, който обичаше да се забавлява, каквото и да правеше. Почувствах силна връзка, докато играех футбол с него. И двамата споделяхме любовта към знанието и опита, дори и да е към нещо толкова просто като играенето на футбол.

Изправих се от стола си и ръкоплясках.
"Хубаво, Вим! Браво!"
Той направи преувеличен поклон, очевидно шегувайки се и се изправи с огромна усмивка на лицето.
„Как се чувстваш сега?” попита. „Изчезна ли последващото охлаждане?”
„Да.” отговорих. „Мисля, че движението наоколо помогна доста. Дори не забелязах, че е изчезнало. Странно е. По време на първите десет минути от него, чувствах особено чувство в стомаха, сякаш ще повърна. Може би това е защото имам болест от движение, наследена от баща ми.”
„О, добре. Защо да не опитаме упражнение, което да поправи това? Нека и двамата се завъртим в кръг 100 пъти. Трябва да адаптираме тялото. Когато сме готови, ще пробваме да стоим на крака и да се пренастроим.” (…)

С Вим започнахме да се въртим в кръгове, броейки на глас. Стигайки до 50, започнах да имам много проблеми със стоенето на краката си. За да попреча на падането си, забавих скоростта, с която се въртях. Когато стигнах до 70, чух Вим да крещи „100!”. По времето когато стигнах до 99, той заявяваше, че вече се е адаптирал. Когато спрях въртенето на 100, се подпрях на стената, за да не падна. Моят свят се въртеше и нищо не можех да направя, за да го контролирам. Борих се да запазя силата в колене си, които да издържат тежестта ми. Вим и Марко дойдоха към мен и ме погледнаха в очите.
„Очите ти сочат в различни посоки.” заяви Марко, изумен.
„Уау, невероятно. Какво виждаш, Джъстин?” попита Вим.
„Хм… всичко е замъглено и се върти много бързо.” отвърнах.
„Добре, отпусни се хубаво и опитай да оставиш тялото си да се адаптира.” нареди той.

Две минути, след като бях спрял да се въртя, зрението ми се стабилизира. Седнах и пробвах да успокоя стомаха си с дълбоко, контролирано дишане. Усещах струи пот, стичащи се по лицето ми и падащи от брадичката.
„Ако продължиш да практикуваш това упражнение в бъдещето, ” посъветва ме Вим, „мисля, че болестта ти бавно ще си отиде.”
Да, в бъдещето, си помислих. За сега трябва да се съсредоточа върху студените тренировки.
„Благодаря, Вим!” казах на глас.

Вим се изправи и грабна неговите раница и бански костюм.
„Добре, нека да се върнем към водата и да отидем за още едно плуване. Този път ще го улесним, като намерим по-плитка вода.”

Бях изненадан, че Вим иска да се върнем до водата отново толкова скоро, но не исках да поставям под въпрос неговите методи. И така, хванах си раницата, с мокрия ми бански вътре и тръгнах към портата. Марко беше точно зад мен. Този път оставихме Мишу.

На връщане към реката започна да вали дъжд, но само леко ръмеше. Когато пристигнахме в новата, видимо по-плитка част на реката, ние се преоблякохме в мокрите си бански и се приготвихме да плуваме.
"Марко," каза Вим, "искам да влезеш бавно. Ако можеш, ходи във водата, докато стигне до коленете. Опитай да се отпуснеш въпреки болката и остави тялото си да се саморегулира. Всичко ще бъде наред."

Марко кимна в знак на съгласие. Тримата бавно влязохме във водата. Марко и Вим бяха първи, аз последен. Водата все още беше шокираща, но поради това, че бе само до коленете ми, не ми отне много време да се настроя към нея. Марко, от друга страна, отново се наведе, стиснал колене в агония. Вим беше до него, насърчавайки го.
"Можеш да го направиш. Нека студът направи така, че да изтръпнат колене ти. Всичко ще бъде наред. Адаптирай се. "
След няколко минути лицето на Марко се отпусна в облекчение. Остана с ръце обвити около краката, но изглеждаше, че му е много по-лесно.
„Добра работа, човече!” казах сериозно. „Браво!”
Марко се усмихна. Лицето му показваше, че е щастлив от своя успех.
„Добре.” каза Вим. „Засега това е достатъчно. Ще се върнем по-късно за още. Нека отидем до къщата.”
Събрахме си нещата и тръгнахме към къщата през дъжда. Марко вървеше с вдигната глава, доволен от постижението си.

Когато се върнахме обратно в къщата, с Марко се качихме в стаите си да се преоблечем, а Вим отиде отвън да вземе дърва за огрев. Докато сляза, той вече бе запалил огъня и беше закачил банските ни близо до него, за да се сушат. Марко още се преобличаше горе.
„Слушай, Джъстин.” каза Вим, взирайки се в камината. „Много съм впечатлен от теб. Мога да видя, че си постоянен и имаш сърце и мотивация да вършиш страхотни неща. Казвам ти това сега, защото мисля, че скоро ще чупиш световни рекорди. Мога да го кажа.”
„Уау, Вим.” отговорих, вероятно изчервявайки се. „Това наистина означава много за мен. Мислиш ли, че Монблан е добра цел, към която да се стремя?”
„Ще видим. Спонсориран съм от телевизия и не зная дали те ще позволят и ти да дойдеш, но ще видим.”
Ако проработи, Монблан е чудесна възможност за мен, помислих си. Но дори и да не стане, все още имам шанса си на снежното тичане в Карпач.

Чухме стъпките на Марко да се приближават.
„Какво следва?” попита той от вратата.
„Конрад остави ключовете си.” отговори Вим. „Така че мисля, че е добра идея да отидем до съседния град и да направим покупки. Тогава, ако спре дъжда, можем да отидем и отново да се спускаме по скалите. Направихме го вчера, но искам и ти да го изживееш, Марко.”
„Добре, звучи чудесно.” отговори развълнувано Марко.

Докато отидем до града, дъждът спря. Отбихме се в два магазина и взехме достатъчно храна, която да ни стигне до края на седмицата. Купихме и голяма бонбониера с шоколадови бонбони асорти, с която да се черпим между храненията. Приключили с покупките, Вим ни откара до скалата, от която се спускахме предния ден. Взехме си екипировката и вървяхме до върха. Земята изглеждаше леко влажна от скорошния дъжд, но пък скалите бяха достатъчно сухи, за да се спускаме без подхлъзвания.

Когато достигнехме върха, Вим свърза въжетата, както го бе сторил вчера и тества тяхната безопасност, спускайки се пръв. След като се върна горе, бе ред на Марко. Докато той бавно се спускаше по скалата, лицето му светна от радост. Изглежда наистина се забавляваше. В крайна сметка тялото му изчезна, защото заобикалящите дървета ни пречеха да го виждаме.

Реших да се възползвам от предимството, че съм останал насаме с Вим.
„Какви са целите ти сега, Вим?” попитах. „Сега, когато си направил всички тези световни рекорди, какво ще правиш? Какво те прави щастлив?”
„Е,” започна той, „вече нямам никакво желание да чупя рекорди. Правил съм всичко това, за мен там няма нищо повече. Сега просто искам да уча. Както уча теб в момента. Искам да те науча, така че да можеш и ти да учиш други.”
„Оценявам възможността.” отговорих.
„Не е необходима благодарност. Обикновено таксувам хората 1400 евро за тричасов семинар, но поисках само няколко стотин от теб и Марко, защото разбирам финансовата ситуация на двама ви. Това е възможност, която не исках да пропуснете, така че понижих цената, тъй като виждам, че сте страхотни хора.”
„Това значи много, Вим, благодаря ти.”
„Просто вземи обучението, което ти давам и направи най-доброто. Продължи напред. Следващата година, когато правим бягането в Карпач и аз ще тичам. Искам да тренираш, така че да ме победиш. Няма да ти подаря победата, а искам ти да ми дадеш най-доброто от себе си и да опиташ да ме победиш. Вярвам в теб.”
„Готов съм.” обади се Марко отдолу.
„Твой ред.” каза Вим, гледайки ме със съчувствие. „Забавлявай се.”
(…)

Няколко минути по-късно, тримата седяхме на върха и гледахме залеза. Отворихме кутията с шоколадови бонбони и се насладихме на лакомствата. Почти не говорехме. Просто стояхме там и се радвахме на взаимната си компания и тишината, която ни заобикаляше. След около десет минути, Вим я наруши.

„Какво ще кажете да плуваме още веднъж. Марко, ти ще се потопиш до коленете, след това с Джъстин ще плуваме 600 метра, както го направихме преди.”
Съгласихме се, че е чудесна идея. Опаковахме си нещата и се върнахме в джипа. Чувствах, че тримата имаме по-силна връзка. Включването в обучението ме бе свързало с тези непознати. Въпреки че ги познавах само от няколко дни, вярвах, че мога да им доверя живота си. Мога да кажа, че са автентични и уникални личности. И двамата имаха силна любов към знание, мъдрост и разбиране.

Когато се върнахме в къщата, Хени и Конрад още не се бяха прибрали, но това не промени плановете ни. Бързо си взехме банските и тръгнахме преди да се е стъмнило. Скоро вървяхме по познатия мръсен път към реката. Когато стигнахме до плитката й част, Марко си извади камерата и ми я подаде, питайки дали бих могъл да запиша потапянето му. Съгласих се с радост. Първоначално, стъпвайки вътре, той се задъха за въздух, но след няколко внимателни вдишвания, успя да си върне контрола. Лицето му бе изкривено от болка, докато ставите и коленете му бяха потопени, но остана силен. След пет минути излезе от водата и направи няколко клякания, за да възстанови топлината в краката си.

„Изтръпнали са.” призна Марко. „Но е добър вид изтръпване. Чувствам ги по-разхлабени.”
„Фантастично!” извика Вим. „Подобряваш се.” Той събра нещата си в раницата и я метна през рамо. „Ако сме готови, да тръгваме. С Джъстин трябва да приключим плуването, преди да е станало тъмно.”
Марко смени мокрите си бански със сухи дрехи. Той ни следваше, а с Вим водехме към нашето място.
„Имаш ли нещо против да носиш нещата ни, докато плуваме?” попита Вим. „Не е много, само две раници.”
„Няма проблем.” отговори Марко.

Щом бяхме готови, с Вим се гмурнахме във водата и започнахме да плуваме; не искахме да губим никакво време. Студът отново шокира тялото ми, но ми отне дори по-малко време да се настроя към него. Вдишванията ми бяха нормални, когато изплувах от водата, нямаше каквото и да било задъхване. Вим плуваше пред мен с удивителна скорост. Приличаше на лебед, движещ се изящно във водата. Нямаше начин да продължа с него. Останах съсредоточен и поддържах установеното си темпо.

Този път забелязах, че успявам да задържам топлината в тялото си много по-дълго. Нямаше жилене в пръстите на ръцете и имах перфектен контрол над крайниците ми. Студът не се установи в тялото ми, както го направи предишния път; чувствах се добре затоплен. Когато с Вим достигнахме до края на 600-те метра, той пръв, а аз втори, изплувах с триумф. Тялото ми остана топло през цялото време и нямах болка в крайниците. Подобрявах се!

Останах развълнуван, докато след няколко минути не започна последващото охлаждане. Казах на Вим и той предложи всички да тичаме до вкъщи, не само заради това, а и като допълнителна тренировка. Новата ми цел бе да намаля количеството време, нужно за последващото охлаждане да изчезне. След първото ми плуване с Вим на 600 метра, беше необходим цял час за напълно възстановяване. След втория опит, по-рано този ден, последващото охлаждане отшумя за 30 минути. Надявах се този път това да се случи за още по-малко време.

Когато се върнахме в къщата, всички бяхме физически изтощени. Слънцето бе залязло напълно и тъмнина обгръщаше „Почивка” (името на къщата на Вим), освен няколкото светлини, включени вътре в къщата. Седнах близо до огъня и изчаках последващото охлаждане да се разпръсне. 23 минути след излизането от водата, тялото ми се настрои отново. Бях намалил времето си за възстановяване със седем минути, спрямо последния път. Бях в екстаз!

Вечеряхме няколко купи зърнени храни и обсъждахме прогреса си дотук. Беше окуражаващ разговор. Размислихме върху всичко случило се и с нетърпение очаквахме още невероятни преживявания. Преди да си легнем, Вим се обади на Конрад, за да разбере къде се намират с Хени. Конрад каза, че Хени се е върнал вкъщи, защото имал работа за вършене. Спомена и че все още е с брат си и няма да се върне при нас още няколко дни.

Когато Вим затвори телефона, поговорихме и след това се отправихме към леглата си. Колкото и уморен да бях, успях да документирам събитията от деня в лаптопа си, преди да се потопя в сън.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 14, 2020, 04:29:41 pm
Четвърти ден: 3 май 2010 г.

Събудих се на сутринта, чувствайки се добре и отпочинал. След като лежах в леглото няколко минути, реших да сляза долу и да намеря Вим, за да знае, че съм се събудил. Той бе на долния етаж и си проверяваше имейла.
„Добро утро, Вим.” казах, обявявайки присъствието си.
„Добро утро, искаш ли чай?” предложи той.
„Да.”
Даде ми чаша чай и побъбрихме малко за събитията от предишния ден. Когато изпих чая си, се върнах горе и започнах дихателните си упражнения.

Най-доброто ми време за всяка серия бе:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 1 минута 9 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 3 минути 25 секунди
Издръжливостта ми бе спаднала и бях разочарован от себе си. Започнах да се съмнявам в способностите си. Мога ли наистина да стана като Вим? си мислех. Може би вчерашните дихателни упражнения бяха щастлива случайност. Това е гадно.

Скрих срама си и се върнах долу. Марко и Вим стояха около масата. С Марко закусихме, а Вим ни разказа за новия ендотоксинов експеримент, който докторите искат да извършат с него. Разговора за изследването и експеримента ми даде идея.
„Хей, Вим, мислиш ли, че можеш съзнателно да затоплиш определена част от тялото си, без да си подложен на студ?” попитах с надежда.
„Така мисля.” отговори той. „Никога не съм опитвал. Какво имаш предвид?”
„Ами ако те помоля да затоплиш ръката си, докато просто си седим тук, можеш ли да го направиш?”
„Мисля че да. Мога да опитам.” каза той и си сложи ръката пред мен на масата.
„Почакай секунда. Искам да измеря температурата на кожата ти преди и след със своя инфрачервен термометър. Мога също и да го запиша на лаптопа си, за да го качим в YouTube.”
“Това е добра идея!” възкликна той. „Повече кадри за YouTube!”

Извадих си термометъра от раницата и включих лаптопа си. Когато червената светлина светна, показвайки, че записваме, я насочих към ръката на Вим и премерих температурата на дланта му. Моят инфрачервен термометър отчете 30.1°С. Тогава му казах да стори своето нещо и затопли ръката си. Пет минути по-късно премерих температурата отново на същото място и термометъра отчете 32°С, което беше повишение с 1.9 градуса!

Това просто постижение ме очарова и ми показа, че способността му е истинска, а не някакъв евтин салонен трик. Той си бе оставил ръката на масата пред мен и я бе затоплил точно там, пред очите ми. Щеше да бъде доста интересен клип за YouTube. Тогава Вим ни окуражи с Марко да опитаме също. Въпреки това, след пет минути нито един от нас не успя да повиши температурата в ръката си.
„Не се отчайвайте.” каза Вим. „Сега знаете, че потенциала съществува. Нека си вземем нещата и да изкачим малката планина, покрай която минахме вчера.”
С Марко се качихме горе да се преоблечем. След няколко минути вървяхме по мръсния път, а Мишу ни правеше компания. „Той се радва на дълги походи.” каза ни Вим. Когато приближихме реката, се отклонихме от пътеката и започнахме да вървим към планината. Наближавайки я, забелязах, че се издига няколкостотин фута във въздуха. Големите, надвиснали скали хвърляха сенки върху краката ни. Искаше ми се да имах малка планина близо до къщата си, която да изкачвам всеки ден, си помислих.

Отне ни около половин час да достигнем върха. Изкачването по стръмнината беше страхотна тренировка, показваше го потта, стичаща се по лицата ни. Вим ни отведе до място в края на скалата с изглед към цялата река. Теренът бе стръмен и покрит със скални отломки. Потърсихме и намерихме място, където да седнем удобно, без да се плъзнем надолу към ръба. Седяхме тихо и гледахме над долината. След няколко минути Вим заговори.

„Сега седим и медитираме. Опитайте се да мислите за вашите цели и вашия живот. Визуализирайте какъв човек искате да бъдете. Отворете ума си и го оставете да тича свободен.”
Мишу се настани до мен и тежкото му дишане затрудни концентрацията ми, но след няколко минути бях способен да мисля ясно. Ето моите мисли:

Не мога да повярвам, че съм в Полша. Не мога да повярвам, че всичката ми усилена работа, най-накрая се отплаща. Всички тези седмици на миене на съдове и завършване на домашни задания, всичко си е струвало. Бях открил някой, който е много подобен на мен самия. Неговия глад за знание и разбиране е великолепен. Това е да имаш някой, който те вдъхновява. След като срещнах Вим, нямаше начин да се примиря с нещо по-малко от изключително. Бях видял резултатите от всеотдайността и посвещението, които той е проявявал през живота си и исках същото за себе си. Не можех да се примиря да стоя с приведена глава, приемайки посредствеността. Сега вярвам, че е възможно за някого да направи промяна в света.

Намеренията на Вим са чисти и безкористни. Никога не съм виждал човек, толкова уязвим към присмеха, но все пак избрал да носи това тегло, използвайки го като мотивация. Сигурно се е преборил с години на  подигравки, преди хората да го третират с уважение. Аз съм вечно благодарен за възможността, която той ми даде. Няма да пропилея потенциала си. Дължа на Вим да направя всичко, което мога, за да станат мечтите му реалност. Сега го виждам като брат, а не като знаменитост. Искам да бъда като него – някой, който е готов да пожертва всичко, за да подобри качеството на живот на другите хора по света. Въпреки че посланието му може да изглежда безумно, той вече няма да бъде сам. Ще му помогна да разпространи съобщението, че студа не е наш враг, а ключ към разбирането на пълния потенциал на тялото. Не забравяй това преживяване, Джъстин. Нищо няма да се сравни с това, което правиш тази седмица. Никога не забравяй подаръка, който Вим ти даде. Ползвай го.


Стояхме там един час, преди да чуя, че Вим се движи. Отворих се очите, а той ме гледаше усмихнат.
„Готови ли сте да тръгваме?” попита. „Можем да отидем да плуваме в реката на връщане.”
„Разбира се.” отговорихме с Марко едновременно.
Внимателно се изправихме и започнахме да си проправяме път надолу по планината. Мишу тичаше пред нас и ни указваше пътя. Във всички наши стъпки имаше отскоци, докато тичахме надолу. Когато стигнахме дъното, Мишу хукна обратно към къщата.
„Не се тревожи.” каза Вим. „Мишу ще бъде добре. Съседът ми ще го пусне през вратата.”

Отне ни само няколко минути да достигнем нашето място за плуване. Преоблякохме се в банските костюми, които предварително бяхме сложили в раницата на Вим. Марко изрази своя интерес този път да се потопи по-дълбоко във водата. Изглеждаше развълнуван да опита по-усилено. Медитацията на планината трябва да бе повишила увереността му.
„Сега няма да правим нищо твърде усилено.” заяви Вим. „Току що изкачихме планина и искам да останем отпочинали за утре, когато ще отидем до Карпач и изкачим тяхната най-висока планина. Ще ни отнеме доста време и енергия, а засега ние… ще плуваме. Ще го караме полека. Джъстин, искам да влезеш във водата с мен пръв. Искам да се опиташ да задържиш дъха си под вода.”
„Добре.” отговорих, сваляйки си блузата. „Нека го направим.”

Вим се потопи във водата и аз го последвах.
„Добре.” каза той. „Сега искам да си потопиш лицето и да опиташ да задържиш дишането си. Ще те държа, за да се уверя, че течението няма да те отнесе надолу по реката.”
„Звучи добре, готов съм.” обявих аз.
„Едно…” отброи той. „Две… Три!”

Поех си дълбоко въздух и си потопих главата в мразовитата вода. Поради силните течения беше наистина трудно да стоя на едно място, но след като си хванах коленете и се свих на топка, Вим постави ръката си на гърба ми и стабилизира тялото ми. Разбрах, че няма да успея да задържа дъха си толкова дълго, колкото обикновено успявах, защото вниманието ми бе насочено по-скоро към това да остана топъл, отколкото към задържането на дъха. Когато дробовете ми се стегнаха, а главата ми започна да пулсира, извадих лицето си от водата и си поех въздух.

„Една минута и 45 секунди.” каза Вим. „Не е зле за първи опит. Впечатлен съм.”
Усмихнах му се и заплувах към края на водата.
„Добре, Марко, твой ред.” каза му Вим. 
Докато излизах от водата, Марко влезе в нея. Първоначално бе потопен само до коленете, за да се адаптира бавно тялото му. След около 30 секунди се потопи до пъпа. Вим стоеше до него, окуражавайки го, докато тялото му се адаптираше. Изминаха няколко минути и Марко излезе от реката.
„Това бе добре.” каза Вим, излизайки на свой ред от водата. „Ще го караме лека-полека. Бавно потапяш още и още от тялото си, докато се стигне до там, че цялото тяло може да се справи със студената вода. Добра работа! Нека се върнем вкъщи и да вечеряме.”

Не се случи много, когато се прибрахме във вилата на Вим. Той ни приготви вкусна вечеря със зеленчуци и спагети.
„Вие и двамата свършихте чудесна работа днес.” каза ни той, усмихвайки се. „Утре ще предприемем голямо предизвикателство и ще изкачим планината в Карпач. Там горе ще бъде студено, и да се надяваме да открием и малко сняг!”

След вечеря послушахме музика и прегледахме снимките и клиповете, които бяхме направили до този момент. Учудващо, имаше много добри кадри.
„Когато в бъдеще гледам видеоклипа ни в YouTube, ще плача.” призна Вим. „Ще плача, защото ще помня връзката, която споделихме и добрите хора, които сте и двамата. Обичам ви, момчета!”

Вим запали огън в камината и през следващите няколко часа стояхме там, наслаждавайки се на взаимната си компания. Смяхме се и размисляхме върху спомените, които ще ни останат за цял живот.

В крайна сметка очите ми се умориха, нуждаех се от сън. Пожелах на Вим и Марко лека нощ и отидох горе в стаята си. След като записах събитията от деня в лаптопа си, заспах, по-щастлив от всякога.
 
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 15, 2020, 10:23:43 am
Пети ден: 4 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих в 09:00 и веднага изтичах долу да поздравя Вим.
„Ще ходим до Карпач, готов ли си?” попита той.
„Да.” отговорих. „Но ще може ли набързо да отида горе, да направя дихателните си упражнения и да си взема душ?”
„Добре, ще я караме полека.”
Каква специфична фраза. Според мен означаваше „Не бързай.” Изтичах обратно горе и изпълних рутинните си дихателни упражнения. Най-добрите ми времена бяха следните:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 32 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 4 минути 32 секунди

Страхотно! Издръжливостта ми за задържане на дъха отново се увеличаваше! (…)
„Добре.” обявих. „Готов съм! Благодаря за проявеното търпение, докато се приготвя. Нека отидем да изкачим онази планина!”
Пътуването до Карпач отне само 30 минути. По време на него слушахме музика от моя лаптоп. Предната вечер бях научил, че една от любимите групи на Вим е Coldplay (б.пр.: дали името на групата има общо? :) ) и гласа на Крис Мартин звучеше в джипа. Пристигайки, намерихме паркинг и тръгнахме към подножието на планината. Вим купи три билета и ни даде по един.
„Нека се катерим!” каза.

Отидохме до това, което изглеждаше като вход. Първата част от наклона бе с ъгъл около 40 градуса.
„Има няколко различни области, до които можем да се изкачим,” обясни той, „но ще се катерим до връх Снежка (Mount Sniezka (https://en.wikipedia.org/wiki/Sn%C4%9B%C5%BEka)). Той е на 1620 метра или около 5315 фута за теб, Джъстин. Започваме катеренето тук - на 640-ия метър, но ни предстои дълъг път. Обикновено на хората са необходими три часа да достигнат върха. Нека се опитаме да победим това!”

Вим водеше по пътя с невероятно темпо. Той добре пасваше на философията си „Духът няма възраст.” Катереше се сякаш изобщо няма наклон. Марко и аз бяхме зад него. Мога да кажа, че Вим забеляза бавното ни темпо, но не се опита да ни кара да бързаме. По пътя нагоре спряхме само веднъж, за да направим снимка. През първия час температурата бе наистина топла – около 25°С. Количеството топлина, която генерирахме, доведе до обилно потене. Марко и аз имахме много затруднения, но Вим продължи да изглежда напълно добре.

В крайна сметка температурата започна да спада. Потта по телата ни започна да замръзва и да охлажда кожата ни. Беше трудно да запазим фокуса си върху катеренето, докато телата ни се бореха да останат топли. Така че с Марко извадихме якетата си и продължихме. Скоро след това ни поздрави стена от мъгла. Няколко минути в мъглата и най-накрая видяхме нашия пръв сняг! Беше отстрани на каменната пътека, смесен с малко пръст. Бях изумен да видя сняг в края на пролетта.

Мъглата стана по-гъста, намалявайки видимостта. На земята около нас имаше участъци със сняг. Вървяхме в линия един пред друг, защото пътеката се стесняваше. По едно време бяхме в опасност да се подхлъзнем и паднем, стъпвайки на хлъзгавия край на един камък, покрит със сняг. Правехме съзнателни, внимателни стъпки, за да сме сигурни, че ще преминем безопасно, но с Марко все още се страхувахме от непосредствената опасност. За щастие никой от нас не се преби до смърт.

Когато пътеката се отвори, минахме покрай ресторант вляво.
„Може би ще минем оттук на връщане да си вземем нещо за ядене.” предложи Вим. „Засега нека продължим!”
Още няколкостотин фута по-високо и ние най-накрая стояхме на върха на планина Снежка. Не бях сигурен дали е напълно точен, но моят инфрачервен термометър показваше температура на въздуха от 0.3°С. Видимостта бе ниска поради огромното количество мъгла. Имах чувството, че се намирам в сън или лимбо.

(Б.пр.: Лимбo е термин, използван в средновековната католическа теология и обозначаващ състоянието или мястото на престой, което не е включено в ада, чистилището или рая. Там пребивават душите на онези, които не заслужават ад и вечни мъчения, но не могат да отидат в небесата по причини извън техния контрол.)

Теренът наподобяваше този на замръзнала пустош, състояща се от скали и замръзнала почва. За съжаление, не се откриваше никъде сняг. Вероятно вятърът го бе издухал отстрани на планината. След като се разходихме малко, забелязахме знак, на който пишеше „Чехия”.

„О, мисля, че това е границата между Полша и Чехия.” обяви Вим. „Гледайте това!”
Той започна да скача напред и назад между Полша и Чехия. След като го направи няколко пъти, спря рязко и каза: „Сега виждаме малко въздух. Погледнете – има добра панорама.”
Погледнах накъдето сочеше и забелязах, че мъглата се разкъсваше. Имаше район с големината на футболен стадион, покрит с отчупени скали.
„Нека да свалим тениските и да се преоблечем по къси панталонки, за да можем да тренираме.” посъветва Вим.

Оставихме нещата си долу и се съблякохме. Направихме няколко пози и записахме снимките на лаптопа ми и на камерата на Марко. Вим също така изпълни йогистката поза паун (https://www.yogatrail.com/yoga-poses/media/2013-11/yoga-pose-peacock-pose-6002-2.jpg) на скала. Паунът, както обясни той, е когато използваш една от ръцете си, за да държи цялото ти тяло хоризонтално над земята. Нарича се паун, защото се предполага да изглежда красиво и величествено. Също така изисква много сила и баланс. С Марко опитахме да направим позата, но успяхме само донякъде и то с двете си ръце.

Стояхме на върха без ризи около 20 минути, преди Вим да реши да се отправим обратно. Ръмжащите ни стомаси сигурно са издали, че сме гладни. Облякохме си всички пластове дрехи и поехме надолу към ресторанта. По пътя минахме покрай голям участък земя, покрит със сняг.
„Защо не останем отново по шорти и не седнем да медитираме за камерата. Това може да бъде включено във видеото за YouTube! Също така ще бъде и страхотна тренировка!”
Марко и аз харесахме идеята, така че с радост се съгласихме. Поставих лаптопа си на върха на плоска скала и натиснах „запис”. Докато с Марко се съблечем, Вим вече стоеше в снега от няколко минути. Беше изминала почти половин година откакто за последно вървях бос през снега. (…) След като изравних снега, най-накрая успях да се отпусна, доколкото можеш да се отпуснеш, седейки полугол в него.

Погледнах надолу и видях, че Марко се е настанил на място пред мен. Тялото му трепереше бурно. Моето тяло също започна да трепери. С всеки порив на вятъра, то се напрягаше. Въпреки това някак Вим успяваше да седи изключително неподвижно.
„Нека стоим тук още пет минути.” каза той. „Опитайте се да не се движите.”
През следващите пет минути се стараех да забавя дишането си и да се фокусирам върху това да остана топъл. Губех концентрация от време на време, усещайки силните пориви охладен въздух по гърба си. В крайна сметка петте минути изтекоха. (…)
„Не си чувствам краката.” каза Марко.
„Аз също. Изтръпнали са.” отвърнах.
„Всичко ще е наред.” каза Вим утешително. „Ще отидем до затопления ресторант и ще си сгреем краката и телата. Също така ще ни купя и топъл шоколад.”

След като си облякохме дрехите, продължихме надолу по планината към ресторанта. Предвид на това, че не си чувствах краката, обръщах внимание на всяка своя стъпка. Не исках да направя едно грешно движение и да се подхлъзна по наклона. Най-накрая видяхме ресторанта.
„Страхотно!” изкрещях аз.
Влязохме в дървената сграда. Заведението бе красиво обзаведено с дървени маси и голям избор от хранителни продукти. Марко и аз поставихме краката си близо до печката, за да сгреем обувките си, докато Вим ни поръчваше храна. По време на вечерята с Марко дискутирахме как са се чувствали краката ни по време на катеренето през снега. Вим се включи с история.

„Преди тренирах хората да ходят през снега. Когато за пръв път слагаха краката си на него, издържаха само няколко секунди. Тогава ги карах да влязат вътре и да се стоплят. Десет минути по-късно, когато краката им се нормализираха, им казвах да се върнат навън и отново да вървят по снега. Този път те успяваха да вървят десет пъти по-дълго. Това е смес между определена мисловна нагласа и адаптиране. Способността ви да вървите през снега ще дойде с практика. Вярвайте ми.”

След вечеря събрахме вещите си и си облякохме якетата. Вървяхме през студения въздух надолу по наклонената пътека. Стомасите ни бяха пълни, а жаждата ни за приключения утолена. Достигнахме подножието 90 минути по-късно. Вместо да се върнем вкъщи, Вим предложи да отидем до водопада, който той и Конрад се бяха опитали да намерят онази нощ. Марко и аз нямахме нищо против, затова се върнахме в джипа и се отправихме в търсене. Вим питаше хората в града дали знаят къде се намира. Никой не можа да ни даде правилната посока. В крайна сметка Вим се спря на осланянето на паметта си и проследяването на стъпките, които бе направил последния път, когато е ходил до водопада.

Накрая, след около час търсене, чувахме звука на падащата вода. Той беше скрит в края на криволичеща пътека, недостъпна за превозни средства. Дървета го обграждаха от всички страни. Единствената изложена на слънце част бе самият водопад. Лъчите на светлината се отразяваха от водната повърхност и осветяваха пейзажа. Красивата гледка изглеждаше като принадлежаща на Райската градина.

„Водата, която тече надолу от Карпач, обикновено е много студена.” заяви Вим с прозаичен тон. „Много по-студена от водата в реката. Това ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
Извадих термометъра от раницата си и го приближих към водата. Той отчете 5.1°С.
„Добре.” започна Вим. „Марко, с Джъстин ще влезем първи във водопада и ще постоим под него за малко. Телата ни ще бъдат напълно потопени в упражняващата голям натиск вода. Когато излезем, искам да ни срещнеш на голямата плоска скала и да медитираш с нас.”
Марко кимна с разбиране.

Погледнах към водопада. Водата изглежда падаше доста бързо и се разбиваше в скалите отдолу. Ще призная, че бях леко уплашен да не би тялото ми да се разкъса на парчета от натиска на водопада. Проверих лицето на Вим – той беше напълно спокоен. Изглеждаше изключително сигурен в себе си, сякаш знаеше, че всичко ще бъде наред. Така че се доверих на преценката му и се освободих от тревогите си.

Марко извади камерата си и я включи. Постави я на скала, обърната към мястото, където щеше да се разиграе действието и натисна върху „запис”. Вдигна палец към мен и Вим, сигнализирайки ни по този начин, че беше време да влезем във водопада. С Вим решихме да бъдем боси, което може би не беше най-добрата идея, но бе единствения ни вариант. Той поведе, слизайки надолу в студената, бързаща вода. Изчаках го да отиде до първата скална платформа, преди да тръгна. Когато видях, че го направи безопасно, влязох във водата. Течението беше много по-силно от очакваното. Борех се да поддържам равновесие върху хлъзгавата повърхност под краката ми. На няколко пъти губех баланс, но успявах да не падна.

Точно когато правех финалната крачка да застана на гигантската скална платформа, на която стоеше Вим, се подхлъзнах. Водата направи така, че да няма никакво триене между скалата и краката ми. Не можех да направя нищо, освен да изчакам падането. Краката ми продължиха да се пързалят. След завъртане на 180°, десния ми крак се оказа върху суха част от скалата, която бе над водата. Отново намерих триене! Направих още една внимателна стъпка, за да отида до страната на Вим.

Заедно минахме през водата и застанахме директно под водопада. Коленете ми се огънаха няколко пъти, докато се опитвах да поддържам баланса си срещу грубата сила на водата. Чувствах как сякаш хиляди игли многократно пробиваха кожата ми, но задържах позицията си въпреки атаката. Отворих очите си само дотолкова, че да мога да видя как Вим стои до мен, твърд като камък. Този човек беше звяр, по-силен от всеки, когото съм виждал някога. Да го видя ми даде обновена сила. Стегнах си мускулите и стоях твърдо. Тогава изведнъж, болката спря и тялото ми се адаптира. Отново бях топъл.

След миг усетих някой да дърпа ръката ми. Отворих очи - Вим ме дърпаше от водопада. Беше време да преминем към медитация на скалите с Марко. Освободих се от хватката на водопада и последвах Вим към скалата. Подхлъзнах се още няколко пъти, но за щастие, Вим беше там, за да ме хване. Той ме държеше за ръка, предотвратявайки отнасянето ми от силното течение.

Когато стигнахме до плоската скала, където Марко вече седеше, той ме пусна и седна зад него. Седнах на ръба на скалата и се опитах бързо да се преместя по-близо до Вим и Марко, но водата вдигна лекото ми тяло и ме плъзна по-далеч, отколкото исках. Още веднъж, Вим беше там, за да ме хване и да ме настани на мястото зад него.

Изтощен, но въпреки това, чувствайки се доволен от постигнатото, затворих очи и започнах да медитирам. Звукът от течащата вода направи така, че съзнанието ми лесно да плава свободно. Представях си се отново във водопада. Когато стоях там, усещах все едно целият свят се е стоварил отгоре ми. Първоначално се опитвах да се преборя с него, да се изправя срещу него, но едва когато бях приел ситуацията, бях стигнал до разбиране. Осъзнах, че приемането на студа, бе единствения начин да оцелееш в него. Съпротивата причиняваше страдание и болка, докато приемането осигуряваше мъдрост. Това бе най-важното ми осъзнаване до този момент.

След пет минути медитация върху скалата, Вим заяви, че е време да продължим. Внимателно се преместихме от хлъзгавата повърхност и се върнахме при сухите си дрехи.
„Ухааа!” изкрещях аз.
„Чувството е страхотно!” призна Марко.
Вим ни погледна и ни потупа и двамата по гърба, казвайки: „Горд съм с вас, момчета. Браво!”

Връщайки се във вилата, всички ние бяхме изпълнени с чувство за постижение. Бяхме изкачили върха на планина и имахме чудесно изживяване при водопада. Слушахме песента на Coldpaly “Yellow” на моя лаптоп, докато пътувахме с джипа, а слънцето залязваше. Това бе идеалният начин за завършек на един перфектен ден.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 17, 2020, 01:23:23 am
Шести ден: 5 май 2010 г.

На следващата сутрин изпълних дихателните си упражнения, преди да сляза долу. Чувствах се изпълнен с енергия и исках направо да започна.
Най-добрите ми времена бяха:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 40 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 5 минути 6 секунди
Това бяха най-добрите ми времена до този момент!
Изтичах надолу по стълбите и казах на Вим добрите новини. Той беше развълнуван да чуе, че бях успял да задържа дъха си над пет минути (с въздух в белите дробове) само след няколко дни практика.

„И така, какво правиш когато задържаш дъха си?” попита той. „Какво чувстваш?”
„Е,” започнах, „в началото правя 30-те вдишвания, както ми каза. Тогава, когато задържам дъха си, за дълго време не чувствам нищо, няма натиск, никакви знаци, казващи ми, че трябва да спра, нищо. След известно време, на около четири минути, се появява стягане в гърдите ми. От този момент нататък, зная, че мога да продължа още около минута, борейки се с тази стегнатост.”
„Ами тогава,” отговори той, изглеждайки някак разочарован, „радвам се, че виждаш резултати, но мисля, че го правиш по грешния начин. Не трябва да го насилваш. Форсирането може да те нарани и да те върне няколко стъпки назад. Фокусирай се върху отпускането, не се насилвай.”

Да чуя това, бе шок за егото ми, но чувствах утеха, знаейки, че повече не трябва да се насилвам. Мислех, че стегнатостта е естествена и просто трябва да мина през нея, но бях сбъркал. Постарах се да запомня съвета му и отидох в кухнята да закуся и да пия кафе. (…)
По време на закуската Вим направи съобщение.
„Днес ще го даваме по-полека. Вчера имахме дълъг ден, така че мисля, че заслужаваме да се отпуснем. Ще запаля огън и можем просто да се мотаем около къщата.”

Това ми звучеше добре. Тялото ми бе много болезнено от стоенето под водопада предишния ден. Почивката би ми се отразила добре. Това също ще ми даде възможност за работа върху клипа със събраните досега кадри. След закуска Вим ми каза, че с Марк ще отидат до планината, за да направят още няколко медитации. Казах им, че ще бъда добре, стоящ в къщата да работя върху видеото за YouTube, така че те отидоха без мен. Никога не бях работил със софтуер за редактиране на видео и ми отне известно време да му хвана цаката.

След като бяха минали няколко часа, Вим и Марко се върнаха. Вим възкликна, че Марко е направил първото си пълно потапяне за цяла минута! Натъжих се, че съм пропуснал това, както и възможността да отида във водата, но имах важна работа. Трябваше да завърша клипчето, което щеше да помогне за популяризирането на семинарите на Вим.

Този ден времето летеше. Прекарах няколко часа, трудейки се върху видеоклипа, докато Вим и Марко просто си говореха. За вечеря Вим сготви отново и направи чудесно ястие. Конрад се беше отбил по-рано през деня и ни каза, че е на път да говори с братовчед си относно тичането с боси крака в снега. Също така бе оставил няколко бутилки вино като подарък. Следователно, виното бе сервирано на масата към вечерята. 

След вечеря отидох да работя още върху видеото, Марко си легна рано, а Вим продължи да отпива вино. За кратко поговорихме относно потенциала на студа да промени света. В крайна сметка изникна и темата за Монблан.
„Трябва да го направиш, Джъстин.” каза той. „Присъедини се към мен за изкачването на Монблан.”
„Но ти каза, че ще бъде трудно с телевизионния екип, който организира събитието.” отговорих объркан.
„Ааа, не се тревожи за тях. Ако успееш да събереш парите за пътуването до Европа и купуването на екипировка за катерене, аз ще направя да се случи. Аз съм Ледения човек, те ще трябва да ме чуят. Ти си мой приятел и те искам там. Ние сме като братя.”

„Братя?” попитах.
„Да, духовни братя. И двамата имаме сходни представи. Искаме да променим света. Хората искат да го оставят такъв, какъвто е и да живеят в невежество, но ние имаме мъдрост и можем да им покажем по-добър начин на живот. Ние имаме силата да променим света. През целият ми живот съм бил осмиван. Наричан съм луд и ненормален! Но сега, с това ново изследване, разкриващо, че мога да контролирам автономната си нервна система, те няма да се смеят повече. Това е дълбока и мощна техника. Моят начин на живот пренаписва науката!”

„Е, Вим, ако наистина искаш да бъда там и си сериозен относно това, ще направя всичко по силите си да мога да се върна в Европа в началото на август. Ще изкача Монблан с теб!”
„Да!” възкликна Вим. „Духовни братя!”
Прегърнахме се един друг, сякаш сме семейство.
„Обичам те, човече!” каза той с насълзени очи. „Благодаря, че ми вярваш. Благодаря ти.”
„И аз те обичам, Вим.” казах с усмивка, сдържайки сълзите си. „Благодаря ти, че ми показа, че в живота има неща, към които си струва да се стреми човек. Ще сторя всичко по силите си, за да ти помогна да разпространиш посланието си.”

Прегърнахме се още веднъж и той ми пожела лека нощ.
„Утре ще тренираме още.” каза. „Марко ще плува 50 метра в студената вода. Ти и аз ще плуваме един километър заедно. Като братя!”
Продължих да гледам към вратата, докато стъпките му заглъхваха нагоре по стълбите. Този човек ще направи история, си помислих. Ще промени начина, по който живеем живота си. И от този ден нататък ще се наричаме взаимно духовни братя.

Реших да остана долу и да поработя още върху видеото, преди да си легна. Половин час след като Вим си легна, токът изгасна. Призрачността на напълно тъмната къща ме изплаши. Използвах екрана на моя лаптоп като фенерче, за да намеря пътя до моята спалня. След като описах този ден, затворих очите си и заспах.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 22, 2020, 12:53:28 pm
Седми ден: 6 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих и веднага се заех с дихателните си упражнения, но този път не си направих труда да записвам времето, тъй като не исках да имам някаква причина да се насилвам. Вместо това отделих време и се отпуснах. Все още не бях видял светлините, за които говореше Вим, нито счупих някакъв времеви рекорд този път, но се чувствах много по-добре когато приключих – отпочинал и спокоен. Не знаех дали това трябваше да се случи, но го приех като това, което беше.

Когато слязох долу, Марко и Вим вече бяха станали и си говореха. Приготвих си закуска и се присъединих към разговора.
„И така, какъв е планът, Вим?” попитах.
„Е, ще направим нещата малко по-различно от това, което обясних снощи.” каза той. „Вместо да предприемем километър плуване, ще плуваме 800 метра, хубаво и лесно. Ще се движим с бебешки стъпки. Ако можеш да направиш 800 метра без проблем, тогава ще преминем към един километър. Що се отнася до Марко, решихме той да плува срещу течението, с потопено цяло тяло. Ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
„Добре.” казах. „Звучи като добра идея. Кога ще тръгнем?”
„Когато приключиш със закуската си.” отговори той. (…)

15 минути по-късно стояхме пред познатото ни място за плуване. Вим и Марко бяха отишли във водата да плуват срещу течението. Аз гледах отгоре, държейки камерата на Марко. Той изглежда се справяше наистина добре в близо 10 градусовата вода. След 5 минути плуване срещу течението, лицето на Марко придоби интересно изражение; приличаше на решителност. Вим също забеляза това и започна да казва неща, които не разбирах. По-късно узнах, че е рецитирал по памет мантри на санскрит като форма на насърчение. Това изглежда даде сили на Марко. Той успя да издържи още 5 минути в студената вода!

След като Марко доплува до брега и се изсуши, бе мой ред. Гмурнах се във водата и застанах до Вим. Когато Марко ни каза, че е готов да върви по протежението на реката, Вим обяви, че е време да преплуваме нашите 800 метра.
„Да тръгваме!” извика той и започнахме да плуваме.
За пореден път Вим дръпна пред мен и поддържаше стабилно темпо. Спомних си съвета му да се избягва форсирането и продължих със своето собствено темпо. По време на цялото плуване тялото ми остана топло, а дишането ми бе спокойно.

Когато стигнах до края на 800-те метра, тялото ми беше изтощено. Отне ми общо 16 минути да преплувам разстоянието. Нямаше нищо объркано в тялото ми. Бях просто физически изтощен и с изключение на това, се чувствах страхотно. Пръстите на ръцете и краката ми бяха добре, без никакво изтръпване. Докато излизах от водата, се сетих, че последващото охлаждане ще дойде бързо. Затова попитах Вим дали може да тичаме на връщане към къщата, в опит да потисна охлаждането. За съжаление, не се получи. Последващото охлаждане ме удари на половината път към дома. Треперенето ми бе неконтролируемо.

Това продължи общо 32 минути. Което е значително повече от последния път, но трябваше да се имат предвид и добавените 200 метра към плуването. Когато се стоплих отново, се замислих върху постижението си и видях съществен напредък. Чувствах се много по-добре, докато бях във водата, нямаше болка или дискомфорт. Осъзнах, че приемането на студа работи в моя полза. Даде ми способността да генерирам повече топлина и да остана по-дълго затоплен.

Когато се върнахме в къщата, Вим запали огън. След като поговорихме малко, разбрахме, че сме доста гладни. Вим предложи да хванем такси до града и отново да хапнем в пицарията. Щяхме да бъдем с джипа, но Конрад го взе, за да посети братовчед си в Карпач. След 30 минути бяхме пред пицарията. (…) По време на вечеря обсъждахме възможните начини за популяризиране на тичането с боси крака през зимата. Докато ядяхме пиците си, Вим ни каза колко е щастлив да ни има за приятели.
„Наистина мисля за вас, момчета, като за свое семейство. Благодаря ви, че сте тук.”

След вечеря отидохме до таксито, което ни върна в къщата около 21:00 часа. Все още бях изтощен от по-ранното плуване. Говорихме малко около огъня, но скоро клепачите ми натежаха твърде много, за да ги държа отворени. Пожелах лека нощ и отидох горе в стаята си. Набързо записах събитията от деня и незабавно си легнах в леглото да спя.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 22, 2020, 02:29:28 pm
Осми ден: 7 май 2010 г.

На следващата сутрин си оправих леглото и отидох долу да срещна Вим и Марко. Изглежда винаги се будех по-късно от тях. Може би още не бях свикнал със смяната на времето. Както и да е, никога не се будех по-късно от 09:00, което не е толкова зле. Вим и Марко закусваха и пиеха чай, когато влязох в стаята. Вим предложи да направя дихателните си упражнения навън, на хубавото, топло слънце. Взех предвид съвета му, излязох и седнах на близката пейка.

Изпълнението на дихателните упражнения го усещах много по-релаксиращо в сравнение с първия ден. След всяка серия на задържане на дъха, се чувствах по-осъзнат и енергичен, но също така центриран и контролиращ. Тъй като бях приложил правилото „не насилвай”, вече не се усещаше като скучно задължение. Беше бързо и лесно за направа, не изискващо каквито и да било усилия. (…)

Докато си правех закуска, ми хрумна идея. Връщайки се на масата за закуска с чая и овесените ядки, казах:
„Хей, защо не се върнем при реката и да плуваме още веднъж, преди да тръгнем. По пътя можем да спрем някъде, ако има поле наблизо и да хвърляме фризби. Тогава, може би да отидем до реката и да се забавляваме хвърляйки фризбито един на друг като го хващаме, докато скачаме във водата.”
„Страхотно! Хубаво!” възкликна ентусиазирано Вим.
„Добре, да тръгваме.” отговори Марко с усмивка.
Докато закусвах, Марко и Вим отидоха горе да се преоблекат.
„Ще те срещнем отвън.” казаха, взимайки фризбито, което стоеше отгоре на пианото. 

Само за няколко дни, помислих си, бях дошъл в нова държава и изградил приятелства, които ще продължат цял живот. Сега имам връзки с невероятни, интелектуални пионери. Не мога да повярвам, че всичко това е започнало от простичко гледане на телевизионно шоу с участието на „Ледения човек.” Еха.

Преоблякох се, събрах си нещата и изтичах навън да срещна приятелите си. Вървяхме по пътя към езерото, за последен път. По-късно този ден Марко щеше да се качи на автобуса и да продължи към следващото си приключение. Това ще ми липсва, помислих си.

Най-накрая пристигнахме на гигантско поле с две футболни мрежи на всеки край.
„Това е добро място.” обяви Вим.
Разпръснахме се из полето, хвърляйки напред-назад фризбито. Полето беше изпълнено с хиляди жълтурчета. Какъв вид насекомо обича жълтурчетата? Точно така… пчели. Заедно с хилядите жълтурчета, имаше и хиляди пчели навсякъде където стъпвахме. Простото хвърляне в полето се превърна в игра на „Не стой на едно място твърде дълго или ще бъдеш ужилен… бързо хвърли фризбито!” Смяхме се много. За щастие, никой не бе ужилен.

След час решихме да се преместим на реката и да плуваме за последен път. Когато отидохме до обичайното си място за плуване, извадих лаптопа си и го поставих на позиция, така че камерата да е обърната към нас. Когато всички бяхме готови, взех фризбито и застанах до лаптопа си, перпендикулярно на мястото, където обикновено скачахме вътре в реката.
„Ще броя до три, Вим, искам да се затичаш и скочиш. Ще хвърля фризбито към теб. Готов ли си?” попитах.
„Да! Тръгвам!” извика той обратно към мен.
„Хаха, добре. Едно, две, три!”

Вим се затича към ръба с пълна скорост и скочи напред. Хвърлих фризбито и то за малко пропусна отворените му ръце.
„Толкова близо!” каза той, когато главата му изплува от водата и хвърли фризбито обратно към мен. „Искам да опитам отново!”
Докато Вим плуваше към брега, Марко се потопи. Хвърлих му фризбито, но и той за малко го пропусна. Изглежда не успявахме да постигнем правилен синхрон.

Всеки от нас се редуваше да хвърля фризбито към останалите. След 15 минути на хвърляне и хващане, аз бях единствения успял да го хване. Вероятно щяхме да опитваме по-дълго, ако водата не бе толкова студена. Не това, че студът ни влияеше по начин да губим топлина, но когато и да се потапяхме, въздействието от съприкосновението с водата, щеше да жили нашите гърбове; беше изключително болезнено.

След като хванах фризбито, реших да остана малко и да плувам наоколо. Преди да напусна Полша, исках да почувствам последващото охлаждане за последен път. Наслаждавах се на възможността просто да ходя по улицата и да скоча в ледено студена река. Това щеше да ми липсва. Останах във водата за около 15 минути. Марко също скочи още веднъж и плува малко наоколо. Аз бях спокоен, не трябвайки да мисля за студа и просто се наслаждавах на плуването. Бяхме изминали дълъг път от нашия първи ден на обучение. Успокояващо бе да знам, че е постигнат напредък.

Пет минути след излизането от водата, по време на ходенето към къщата, моето последващо охлаждане се появи. Аз го приветствах. Въпреки че беше неприятно, сега гледах на него с благодарност. Като изгарянето в мускулите, което се получава след дълъг работен ден, последващото охлаждане ме уведомяваше, че съм стигнал го границите на своето тяло и то е в процес на възстановяване.

Когато приближихме къщата, чухме силен клаксон зад гърба си. Обърнахме се, за да видим, че е Конрад в неговия джип. Той ни срещна обратно в къщата и ни каза, че пътуването му до Карпач е било успешно. Братовчед му ще ни позволи да проведем тичането с боси крака там! Това беше чудесна новина!

Влязох вътре да се изкъпя и изчистя. Във ваната се замислих за всичко случило се през последните няколко дни. Мислех за студените плувания, изкачването до върха на планината и стоенето в снега. Бях спечелил много опит и придобил значително подобрение по време тези тренировки. Разбрах също, че ми престои дълъг път, ако искам да настигна Вим, но бях готов да продължа с опитите. Не исках да си тръгвам от тренировките в Полша. Надявах се, че предизвикателството на Монблан ще ме принуди да продължа ежедневното практикуване. Първата седмица на август беше само на три кратки месеца разстояние.

Приключих с банята и слязох долу да поработя още върху клипа за YouTube. Конрад ме забеляза и ме помоли да му покажа недовършеното видео. Той беше изумен.
„Вие, момчета, стояхте във снега?” попита той с развълнуван глас. „Това е невероятно! Уау, вие сте моите герои!”
След като изгледа видеото, Конрад започна да прави снимки на къщата, които да покаже на приятелите си в Нидерландия. По това време Марко беше на горния етаж и си опаковаше багажа. Почти беше станало време да го откараме до автобусната спирка в Лвовек Шльонски.

Когато Марко приключи с опаковането, всички ние се срещнахме отвън, на предния двор. Конрад държеше бутилка алкохол и запалена свещ.
„Искам да опитаме нещо.” каза той. „Ще сложа горещ восък върху капачката на тази бутилка, за да я запечатам. Искам всички ние да сложим върховете на пръстите си, за да запечатаме восъка. Тогава, когато завършим тичането в Карпач, ще дойдем отново тук и ще изпием тази бутилка заедно.”
Всички решихме, че е добра идея. Той изля горещия восък върху капачката, а ние се редувахме да го натискаме с пръсти. Това беше хубав, сантиментален жест от Конрад.

Когато пристигна автобуса на Марко, си казахме довиждане с тъга. Планирахме да го видим отново в бъдещето, така че не беше наистина сбогуване, а временно „ще се видим по-късно!”. Всички прегърнахме един по един Марко, желаейки му най-добър час по време на предстоящите приключения. Вратите се затвориха и автобуса тръгна, а ние помахахме за довиждане на нашия нов приятел.

Вим, Конрад и аз се върнахме обратно в джипа и потеглихме към дома. Когато пристигнахме, започнахме да приготвяме джипа за нашето завръщане в Амстердам. (…)

Приключихме с поставянето на багажа си в колата, а Конрад постави запечатаната с восък бутилка отгоре на шкафа, до камината. Влязохме в джипа и казахме довиждане на Мишу и къщата за последен път. Пътуването обратно до Амстердам бе дълго. Напуснахме къщата точно когато слънцето залязваше. Спирахме на няколко газ станции и спирки за почивка по пътя. Вим и Конрад се редуваха да шофират. Бих шофирал и аз, но не знаех как да управлявам ръчно лоста за скоростите. Нямах обаче нищо против, защото това ми даде възможността да приключа работата по видеоклипа на задната седалка. Когато то бе направено така, че да ми харесва, затворих лаптопа си и задрямах.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 22, 2020, 02:49:41 pm
Девети ден: 8 май 2010 г.

Събудих се от звука на клаксон на кола. Погледнах през прозореца – бяхме се върнали в Амстердам. Часовникът ми показваше 06:55. След около 13 часа щях да бъда на полета тръгващ от Амстердам до Франкфурт. Почти беше време да си ходя вкъщи. В 07:15 се отбихме встрани на пътя и Вим излезе.
„Какво правим?” попитах.
„Оставям Вим.” отговори Конрад. „Той трябва да отиде някъде, така че няма да е с нас през остатъка от деня.”
Сърцето ми потъна.

„Съжалявам.” каза Вим. „Конрад ще се погрижи за теб, докато тръгне полета ти. Също и ще направи така, че да стигнеш летището навреме. Иска ми се да остана, но трябва да видя семейството си.”
„Всичко е наред, Вим.” казах, гледайки го в очите и с пресилена усмивка. „Разбирам.”

Конрад и аз излязохме от колата и помогнахме на Вим да разопакова вещите си. С Вим се прегърнахме за последен път. Когато се обърна да си тръгне, той погледна назад към мен и каза: „Довиждане, мой духовен братко! Ще те видя отново на Монблан!”
С това той се обърна и сви зад сградата.
„Довиждане, братко.” промълвих на себе си.
„Добре.” каза Конрад. „Да тръгваме!”

(…)

„Имам идея.” каза Конрад и очите му светнаха. „Искаш ли да отидем за студено плуване?”
„Ъъъ, добре.” казах колебливо. „Но къде?”
„Ще видиш.”

Качихме се в джипа му и карахме 30 минути обратно до Амстердам. Направихме завой и тогава карахме още 10 минути през непозната за мен област. Пейзажът се разкри, а земята се изравни. В далечината виждах вода.
„Това е Северно море!” каза Конрад, разкривайки изненадата. „Да тръгваме!”
Взехме си банските, кърпи и камерата на Конрад от багажника на джипа и отидохме към водата.

„Мисля, че ще бъде хубаво да направя видео за Вим” помисли си той на глас. „Можем да се запишем как влизаме във водата, за да му покажем, че дори и да не е наоколо, ние продължаваме да тренираме.”
„Добре, Конрад.” мислех, че е глупава идея, но реших, че Вим вероятно ще го хареса.
Преоблякохме се в банските, а Конрад взе камерата от чантата си и я включи. Постави тениската си на земята и сложи камерата отгоре. 
„Добре.” каза той, очевидно развълнуван. „Да тръгваме!”

Изтичахме в океана и плувахме наоколо за 10 минути. Водата беше мразовита, но бе нищо в сравнение с ледения водопад на Карпач. Въпреки че не очаквах да правя още ледени тренировки преди да напусна Европа, бе приятна изненада.
Преоблякохме се в сухите си дрехи и вървяхме до близкия ресторант, разположен на брега.

„Какво ще кажеш да ти купя чаша горещ шоколад и тогава да тръгваме?” попита Конрад.
„Защо не?” отговорих.
Влязохме боси в ресторанта. Чувствах се зле да внасям пясък в заведението, но когато забелязах, че подът вече беше покрит с пясък, спрях да се тревожа. Там имаше камина, стояща близо до гигантски прозорец, гледащ към Северно море.

След като Конрад купи два горещи шоколада, отидохме до камината и седнахме до нея. Вдигнахме своите пясъчни, мокри крака нагоре и ги поставихме на подложка за крака, близо до откритите пламъци. Докато с Конрад отпивахме от шоколада, гледахме през прозореца, разкриващ ни красивия пейзаж. В този момент животът изглеждаше перфектен.

Не можех да повярвам, че през изминалата седмица бях тренирал с оригиналния Леден човек, когото сега наричах мой духовен брат.



Б.пр.: На следното видео, до 5:55-ата минута, може да видите някои от описаните в тази глава преживявания:

https://www.youtube.com/watch?v=3WmmPrWL9mo

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 25, 2020, 12:31:51 am
Дж. Розалес: Глава 31
Завръщане вкъщи


По-късно тази вечер Конрад ме остави на летището. Проверих си чантите, минах през охраната и си проправих път към вратата. Беше страхотно изживяване, но бях готов да се върна към добрата, стара Америка. Липсваха ми семейството и приятелите. (…)

Първият ми полет от Амстердам до Франкфурт беше бърз и безболезнен. Стюардесите бяха наистина хубави и самият полет продължи само час. Когато пристигнах на летището във Франкфурт, бях изплашен. Намирах се на доста голямо летище в страна, в която никога не бях ходил. Опитах да разговарям с няколко от хората, които работят там, но никой от тях не говореше английски.

(…)

След като се нахраних, времето летеше. Преди още да разбера, бях на борда на самолета си до Чикаго. Похвалих себе си, че останах буден цялата нощ и не пропуснах полета си. Изтощен, заспах веднага след като се издигнахме във въздуха. Събудих се когато гласът на пилота обяви по високоговорителите, че се спускаме. (…) Минаването през митницата отне цяла вечност. Мислех, че ще бъде като минаването през охраната на летището, но грешах. Въпреки това, когато излязох, все още разполагах с цял час преди следващия полет. (…) Включих си телефона и уведомих приятелката и родителите си, че съм в безопасност. Тогава реших да извадя лаптопа си и да употребя оставащата мощност на батерията му. Сега, когато бях в Щатите, можех отново да ползвам дебитната си карта. Така че поръчах достъп до безжичния интернет на летището и най-накрая успях да кача в YouTube видеото от нашия семинар. (…)

След това изпратих кратък имейл на Вим с линк към видеото, благодарейки му за възможността. Скоро на самолета започнаха да се настаняват хора. Събрах си багажа и се качих на последния си полет до вкъщи. Няколко часа по-късно слизах на ескалатора към мястото за вземането на багаж.
„Виждам го!” чух глас да казва. Погледнах наляво и видях малката си сестра Натали да маха към мен. До нея бе приятелката ми Брук и майка ми.
„Здравейте, момичета!” казах, докато вървях към тях.

(…) Пуснах Брук и отидох до майка си да я прегърна. Докато обвивах ръцете си около нея, Натали се затича и ме прегърна отзад. (…)
„Баща ти е при колата. Нека отидем при него.”
Грабнах проверената си чанта от конвейера и отидохме навън. Баща ми излезе от колата и ме прегърна. Каза ми, че се радва, че съм в безопасност у дома. Прибрахме багажа ми в колата и тръгнахме с нея към вкъщи.

Час и половина се возихме и през това време бях положил главата си в скута на приятелката ми и разказвах истории от моето приключение в Полша. Беше хубаво да бъда вкъщи. Време е да се приготвя за Монблан.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Април 26, 2020, 04:40:49 pm
Глава 32
Експериментът с ендотоксин – велика борба


Четири години след започването на проучванията относно Ледения човек, най-накрая се натъкнах на възможността да докажа мнението си, че можем да повлияем на имунната система и да се борим с болестите чрез силата на съзнанието.

Докато бях потопен в ледената баня в Института Радбут (https://en.wikipedia.org/wiki/Radboud_University_Nijmegen) (Radboud), професор Михай Нетеа (https://www.radboudumc.nl/en/people/mihai-netea) бе един от хората, наблюдаващи ме с вълнение. Той е добре известен с изследванията си имунолог, прочут учен в академичните среди. Срещал съм много световни рекордьори в спорта и други дисциплини; онези със силен дух не се хвалят. Същото важи и за професор Нетеа. Той остана скромен въпреки многобройните си постижения.

Последното му изследване за имунната система, използващо Ендотоксиновия експеримент, е поразително. То е за това, което се случва когато възпалителните маркери (http://delpem.com/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BF%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D1%81%D0%B8-%D0%B2-%D0%BE%D1%80%D0%B3/), които са причината за многобройни заболявания, внезапно ескалират толкова много, че причиняват увреждане на човешките тъкани.

Това че съм трениран човек, показващ необичайни резултати, когато е подложен на екстремни температури, го бе навело на мисълта, че ще бъде интересна възможността да види по какво се различава тялото ми от всички останали, които е тествал. Приех поканата му по телефона и се съгласих да участвам в неговото изследване. Той бе спечелил одобрение да извърши експеримента, въпреки възрастта ми! Бях убеден, че можем съзнателно да повлияем на имунната система и професор Нетеа бе начинът ми да покажа на света, че е възможно.

Въпреки че експериментът щеше да получи универсално покритие и вероятно щеше да бъде навсякъде по вестници и телевизии, бях съсредоточен само върху това да докажа, че всеки е способен да влияе пряко върху автономната нервна система.

Определихме среща, за да направим първата проверка и съберем базови данни. Данните показаха, че бях съвършено здрав по-възрастен човек, в страхотно физическо състояние. Сърдечния ми ритъм по време на теста бе 39 удара в минута.

Обикновено, свръхактивната имунна система причинява увреждане на човешките тъкани. Експериментът щеше да провери дали мога да потисна тази свръхактивна реакция. Ако е възможно, бихме могли да разработим метод, който да даде възможност на милиони хора да подобрят имунните си системи. Способността да се повлияе на имунната и нервна система чрез медитация и специфично дишане, може да бъде естествено оръжие, което човечеството да използва срещу заболяванията.

Сутринта на Ендотоксиновия експеримент се събудих в 04:00 и извърших рутинните си дихателни упражнения.

Б.пр.: Видео ръководство - метода на дишане на Вим Хоф:

https://www.youtube.com/watch?v=tybOi4hjZFQ


Бях в отлично състояние на духа и готов да дам всичко от себе си в болницата в Неймеген. Вълнувах се, че ще покажа заложбите си на доктори, професори, медицински и телевизионен екип, които щяха да бъдат там, за да ме гледат. Но и бях тревожен и нервен, напълно осъзнавайки предизвикателството, което трябваше да преодолея. Потискането на болест чрез чиста воля, без каквито и да било външни средства, не би било нищо по-малко от гигантски пробив.

Няколко часа по-късно лежах в болнично легло, заобиколен от учени, медици и телевизионен екип в стая 7 на 5 метра. Докторите ме свързаха с множество машини за записване на данни. Там трябваше да се боря срещу инжектирания токсин. Не само трябваше да се бия с болестта, но и с напрежението на хората около мен. Очакванията им бяха високи и не исках да ги разочаровам. Въпреки че не знаех какво въздействие върху мен би имала инжектираната отрова, бях приготвил тялото си възможно най-добре. Започнах своята дихателна техника, за да си дам начален тласък. С всеки дъх си представях, че зареждам имунната си система с повече сила.

Точно преди да ми направят инжекцията, лекарите ми обясниха, че ще почувствам ефектите на ендотоксина (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B8%D0%BF%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B4) скоро след инжектирането.

Б.пр: Ендотоксин (https://medpedia.framar.bg/%D0%BF%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F/%D1%83%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D1%80%D0%BE%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B8) - Терминът "ендотоксин" обикновено се използва за термостабилен полизахариден токсин, здраво свързан с бактериалната клетка, за разлика от термолабилния протеин "екзотоксин", секретиран във външната среда. Ендотоксинът (липолизахарид) е отговорен за много патофизиологични симптоми, наблюдавани по време на грам-отрицателни бактериални инфекции. Те включват пирогенност (способността да предизвика повишаване на телесната температура), промени в броя на циркулиращите левкоцити (левкоцитопения, левкоцитоза), активиране на комплемента, активиране на макрофаги, агрегация на тромбоцитите, повишаване на капилярната пропускливост и други. В допълнение, ендотоксина индуцира имунен отговор.

Така че приготвих тялото си и получих отровата, която бе пусната в кръвта ми. През първите няколко минути не усетих нищо. Нямаше промяна. Казах това на лекарите и те ми обясниха, че повечето от възпалителните маркери ще присъстват в тялото ми 90 минути след инжектирането. Минаха 60 минути и бях добре. Изминаха 75 минути и все още бях добре. Чаках някаква забележима промяна в тялото ми, за да мога да й противодействам. Около 90 минути след инжектирането, усетих да идва леко главоболие. Най-накрая бях намерил опонента си, но беше далеч по-малък от това, което очаквах.

Скоро след като се концентрирах върху враждебната сила, главоболието изчезна и налягането бе облекчено. Какво се бе случило? Очаквах война, а всичко, което получих, бе малко главоболие. Независимо от това, имунната ми система бе готова и бдителна. Когато почувствах главоболието, просто я стимулирах да работи по-ефективно. В случая това означаваше потискане на възпалителните тела с чиста воля. В рамките на минути… Беше си отишло.

След около 40 вземания на кръв и 10 часа лежане, свързан с машините на болнично легло, всичко дойде към края си. Професорът и лекарите бяха доволни от резултатите. Те бяха изумени, че не съм почувствал нищо повече от главоболие.

Усещането ми бе това на победа и плаках няколко пъти този ден. Дългото време на чакане да видя дали убежденията ми са верни, най-после имаше победоносен завършек. Почувствах облекчение, сякаш огромна тежест се смъкна от плещите ми. Това бе най-голямото ми приключение в легло, изобщо.

След експеримента се бе развил огромен апетит и желанието ми за храна бе интензивно. След като се нахраних, отидох в близкия хотел и си легнах да спя. На следващия ден се върнах в Радбут за още една проверка. Всичко беше наред и тялото ми беше в страхотно състояние! Карах до вкъщи с приятеля си Бен, който бе до мен по време на това приключение. Пеехме песни със сърца, пълни с радост.

Да, възможно е да се повлияе на имунната система и да се пребори болестта. Ще покажем на всички!





Б.пр.: Преведен на български видеоклип, описващ и обясняващ експеримента в допълнение с последвали такива върху контролни групи:

https://www.youtube.com/watch?v=A6jqaALpEFM



Видео с експеримента (с английски субтитри):

https://www.youtube.com/watch?v=BqsvJedwUyg





И извадка от научно изследване, на тема „Волево активиране на симпатиковата нервна система и смекчаване на вродения имунен отговор при хората”, което може да откриете тук: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4034215/ (https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4034215/)

Значение:

Досега както автономната нервна система, така и вродената имунна система се разглеждаха като системи, на които не може да се повлияе волево. Настоящото проучване показва, че чрез практикуване на техники, научени в краткосрочна тренировъчна програма, симпатиковата нервна система и имунната система наистина могат да бъдат съзнателно повлияни. Здравите доброволци, практикуващи научените техники, показват дълбоко увеличение на освобождаването на епинефрин, което от своя страна води до увеличено производство на противовъзпалителни медиатори и последващо овлажняване на провъзпалителния цитокинов отговор, предизвикан от интравенозно приложение на бактериален ендотоксин. Това проучване може да има важни последици за лечението на различни състояния, свързани с прекомерно или постоянно възпаление, особено автоимунни заболявания, при които терапиите, които противодействат на възпалителните цитокини, показват голяма полза.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Май 15, 2020, 03:16:29 am
Глава 33
Експериментът Вятърен тунел


Един ден ми се обадиха от Maximum TV и ме попитаха дали все още се интересувам от правенето на телевизионни представления. Тъй като по този начин правя парите си, казах им „да”. Те бяха щастливи да чуят този отговор. Тогава започнаха да говорят за това, което искат да направим – „Експериментът Вятърен тунел”.

От телевизията имаха две идеи, които искаха да изпълнят с експеримента. Една от тях бе да ме привържат към външната част на камион, движещ се с 80 км/ч при температури близки до замръзване. Другата идея беше да пътуваме до Виена, където има вятърен тунел, който създава ветрове със скорост 120 км/ч с температура от 0°С. Досега никога не бях правил нещо подобно и се заинтригувах и от двете идеи. Бях готов да подложа тялото и ума си на проверка още веднъж.

Няколко седмици по-късно летях до Франкфурт, след това до Мюнхен. Там срещнах 27 годишния Денис. Обикновено журналист и футболен играч, Денис сега щеше да бъде водещ на шоуто и да се присъедини към мен за експеримента. Той нямаше търпение да свърши добра работа и даде най-доброто от себе си.

На следващата сутрин десетина от нас отпътуваха с кола на 160 км от Мюнхен до Меминген, Германия. Когато пристигнахме, се спряхме на фирма за камиони, специализирана в превозни средства за авиокомпании. Едно от тях и линейка ни придружиха до близкото летище.

Когато пристигнахме на летището, снимачния екип започна да се приготвя за заснемането. Медиците ни провериха, за да се уверят, че сме в добро състояние. Те премериха вътрешната ни температура, кръвно налягане и пулс и ни обявиха за здрави индивиди. Целта на продуцента беше да ни върже с Денис в задната част на камион и след това да пътуваме с 80 км/ч в дъжда при температура от 4°С. След като бяха направени последните подготовки, камионът тръгна. При скорост от 80 км/ч дъждът се усещаше като градушка при съприкосновение с кожата ни.

Бях леко облечен, докато Денис имаше предимството да носи дъждобран. Комбинацията от дъжд, студена температура и силни ветрове, отнемаха топлината от тялото с бързи темпове; обаче се получи чудесен тест за издръжливост. Въпреки подобния на градушка дъжд, бързо открихме, че екстремната каскада е възможна за направа, докато оставаме спокойни и отпуснати. Дори за необучен човек като Денис не бе проблем да успее да запази самообладание и да остане енергичен. Той предположи, че може би това се дължи на моите присъствие и съвети, които му даваха възможността да издържи на студа. Така или иначе, през тези часове разпуснахме и се забавлявахме чудесно.

След много часове шофиране, снимачния екип най-накрая бе удовлетворен. Опаковахме си нещата, тръгнахме към Виена и спряхме на 150 км от нея. Беше късно, затова намерихме страхотен хотел, в който да отседнем, където бързо заспахме. На следващата сутрин станахме в 05:00 сутринта и бързо поехме отново на път.
Скоро след това пристигнахме в огромно съоръжение, имащо капацитета да симулира вятърен тунел. Още при влизането си в сградата забелязахме грамаден хладилник. Имаше и тръби, 10 метра в диаметър, покрити с изолация, които захранваха вятърния тунел. Използващо вентилатор, който е висок 7 метра, за да генерира вятър, това учреждение притежава най-големия вятърен тунел в света.

Когато пристигна аварийния екип, включващ доктор и неговия асистент, бяхме готови да записваме. Хора тичаха навсякъде наоколо, за да направят необходимите приготовления. Подготвих се психически за теста.

В крайна сметка отидохме в предната част на вятърния тунел. Обикновено там се тества влаковата устойчивост на температури от -40°С до 60°С. Също така могат да наподобят външната среда по време на тези тестове, симулирайки дъжд и сняг. Казаха ни, че ще правим снимките с вятърния тунел със скорост 100 км/ч и при температура от 0°С.

С Денис бяхме проверени за последен път от медиците. Пулсът ми беше 68 удара в минута, докато неговия 122. Благодарение на това, че съм по-опитен в тези ситуации, пулсът ми остана сравнително нисък, докато се подготвях за събитието. Скоро камерите бяха готови и стана време за снимки.

Няколко минути по-късно с Денис бяхме застанали пред тунела и масивния вентилатор започна да се върти. Тунелът беше 12 м висок, 120 м дълъг и контролиран от компютър, който създава всякакви възможни климатични състояния; беше красива гледка. Денис носеше яке, но не и аз. Той стоеше на метър зад мен. Разбира се – и двамата бяхме малко неспокойни от предстоящото, защото никой от нас не бе преживявал нещо подобно преди това. Не знаехме какво да очакваме.

Звукът на вентилатора стана по-силен. Фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фууууууу… Вятърът се засили и трябваше да позиционираме краката си, така че да предотвратим падането си на земята. При 0°С и 100 км/ч вятърът се усещаше като буря. Не беше лесно, но успяхме да задържим позицията си, въпреки че вятърът ни жилеше по лицето и изсмукваше топлината от ръцете ни.

След 10 минути в бурята, Денис бе издържал до точката, от която не можеше да понесе повече. Той вдигна ръката си, за да сигнализира на екипа, че е приключил. Аз тичах на място и се чувствах изключително добре, преди да изключат вентилатора, но първия опит приключи и бе време за почивка.

Отидохме в отоплена стая да пием чай и да се сгреем. Измина около час и бяхме готови да тръгнем отново. Този път щяха да увеличат скоростта на вятъра до 120 км/ч, да понижат температурата още и да добавят дъжд в уравнението. Междувременно, бяха заснети приготовленията ни. Телевизионният екип работеше постоянно, за да се сдобие с възможно най-много кадри. Времето беше пари и те имаха малко време да получат точните кадри.

Обратно в тунела. Сега Денис носеше два дъждобрана и водоустойчиви панталони, а аз носех дрехи, които лесно щяха да се намокрят от дъжда и да прилепнат към тялото ми. Ние бяхме готови. Камерите започнаха да се движат и застанахме в средата на тунела. Дойде мощния рев на витлото и заглуши всички останали звуци. Валежите се появиха доста бързо. По времето, когато вятърът достигна 120 км/ч, бях подгизнал. Бързо разбрах и че е невероятно трудно да запазиш баланс при вятър с подобна скорост, но така или иначе успях да го направя.

Обаче сега, когато скоростта на вятъра беше много по-бърза, дъждът се чувстваше като градушка. Постоянно бях удрян в лицето с тези, подобни на скали, водни капки. Денис имаше много затруднения с болката; той не можеше да издържи. След четири минути показа, че иска да прекрати. Когато изключиха вентилатора, той обясни на екипа защо е спрял. След това се върна в отоплената стая, за да се сгрее.

Мой ред.

Включиха отново вентилатора и дъждът започна отново да пада. Успях лесно да се задържа на краката си от практиката, която бях придобил по време на последния опит. Бях в състояние, в което можех да се представя изключително добре, благодарение на своите концентрация, умение и енергия. Започнах да си тактувам с крак и да пея, докато вятърът приближаваше 120 км/ч. Все по-силно, той набираше скорост. Продължих да навлизам по-дълбоко в песента и себе си, да се опитвам да покажа своя дух.

След като отидох надълбоко в себе си, започнах да усещам присъствие. Имах чувството, че не съм себе си, сякаш вътре в мен имаше индийски (б.пр.: или индиански) дух. Пеех мантри и се чувствах свързан с вятъра, можех да се идентифицирам с него. Студа от вятъра вече не ме безпокоеше. Бях в транс и в пълен контрол. Имах усещането, че съм изправен пред страхотна сила, но не изпитвах страх или опасност. Посрещах я с пълно спокойствие.

Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане; беше невероятно интензивно. Сякаш стоях на върха на света. Дори опитът ми на Еверест не можеше да се сравни с него. Снимачния екип беше запленен, но камерите им продължиха да записват. Докторите казваха на екипа да прекратят експеримента, но те бяха твърде заинтригувани от мира, който показвах. Чувствах се толкова балансиран, че си повдигнах единия крак от земята и сега се борех със скоростта на вятъра от 120 км/ч, стоейки на един крак като фламинго.

Скоро след това някой чул вика на лекар и сигнализирал за прекратяване на експеримента. Те не разбираха, че съм напълно добре и така или иначе го прекъснаха. Не усещах нищо друго, освен величие. Бях видял идентичността на вятъра и зрителите ми казаха, че експериментът ги е докоснал емоционално.

Дълбоко в себе си, всички ние имаме способността да се свързваме с елементите на природата. Имаме потенциала да се свържем с нея пълноценно и да оставим на телата си да се адаптират. Индийците (б.пр.: или индианците), които са много близо до природата, много добре разбират това и имат мъдростта на земята. Цивилизовани, ние бяхме загубили това умение. Природата има способността да ни прави цялостни, да ни изпълва. Следователно, трябва да се стремим да станем по-цялостни.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Май 25, 2020, 05:51:12 pm
Дж. Розалес: Глава 34
Подготовка за Монблан


Не прекарах много време със семейството си след като се прибрах вкъщи. Трябваше да се върна на работа, за да си платя наема в колежа. Не само това, но бе нужно и да започна да спестявам за пътуването си до Монблан. Родителите ми се натъжиха да чуят, че ще се завърна в Европа след няколко кратки месеца. Чувстваха, че изкачването на планина само по къси панталони и сандали е голям риск, но аз бях решен да отида.

С Брук пътувахме до колежа само два дни след полета ми до Питсбърг. Първото нещо, което направих, когато се върнах в Университета в Пенсилвания, бе да посетя бившия си шеф в ресторанта. Намерих го да седи на бара и да чете вестник.

„Добро утро, Джо! Как върви?” попитах.
„Добре.” отговори той. Джо не бе от приказливите.
„Е, исках да се отбия и да видя как я караш. Мислех си също и да проверя дали имате вакантни позиции за мияч на съдове на пълен работен ден.”
„Миячи на съдове… Не. Само на непълен работен ден. През лятото, когато всички студенти си тръгват, е мъртвило. Точно сега се нуждая от хора само на непълно работно време.”
„О.” отговорих, леко разочарован. „Е, добре. Дали ще можеш да ми кажеш, ако се отворят места за пълно работно време?”
„Пълно работно време? Да, ще го сторя.”
Той отпи от кафето си и се върна към вестника. Приех това като знак да тръгвам.
„Е, радвам се, че те видях, Джо!” казах, докато вървях към входа.
„Аз също. Довиждане. Чакай, как беше Полша?” попита той. Бях изненадан, че е запомнил.
„О, беше добре. Изкарах си чудесно. Благодаря, че попита.”
„Радвам се да го чуя. Всичко хубаво, Джъстин.” каза с бърза усмивка и се върна към вестника си.

Бях обзет от разочарование, тръгвайки си от ресторанта. Надявах се да си върна старата работа като мияч на съдове и да започна да изкарвам пари. Работата там бе единствения ми план. Нямах никаква идея как щях да спестя хиляди долари, за да стигна до Монблан. На път за вкъщи обмислях различни идеи. Смятах да пробвам в други ресторанти, но знаех, че ще отнеме седмици, преди да получа първата си заплата. Нужно беше да изкарам пари, незабавно. Тогава ме осени – бих могъл да кандидатствам за университетската лятна работна програма и да се трудя в изследователската лаборатория за пари вместо за кредитни точки! Въпросът беше: щеше ли това да бъде достатъчно?

Когато се прибрах, телефонирах на приятелите си в изследователската лаборатория и попитах за програмата. Антъни, аспирантът при когото работех, каза, че може да се трудя в лабораторията срещу възнаграждение. Просто трябваше да кандидатствам за програмата чрез уебсайта на университета. След като затворих телефона, отидох онлайн и се регистрирах. Не знаех колко пари ще изкарвам, но се надявах да е достатъчно.

Докато чаках отговор, разбрах, че трябва да взема и два летни курса. Разглеждайки списъка, от който да избера учебен предмет, открих само два, които наистина ме интересуваха: руски 001 и руски 002. Това, което не знаех по онова време е, че това бяха интензивни курсове. Което означаваше, че информацията за цял семестър се взима за две седмици. Записах се за курсовете и си казах, че ако всичко се нареди с програмата за лятна работа, ще намеря начин да жонглирам с натовареността. Знаех, че ако оцелея, всичко ще си е струвало.

Няколко дни след кандидатстването ми се обадиха. Бях одобрен за програмата за работно обучение за сумата от 2500 долара на пълен работен ден. Това означаваше, че мога да работя 40 часа седмично всяка седмица, докато не събера всичките 2500 долара. Надявах се това да са достатъчно пари, за да си платя разходите за храна и живот, както и да покрия разходите за Монблан. Знаех какво искам да направя. Ако исках да изкача Монблан, трябва да събера парите. Не беше само за мен, беше и за да подкрепя Вим. Ние бяхме духовни братя и исках да го уверя, че може да разчита на мен. Не изкарах седмица в Полша, просто за да продължа напред с живота си когато се прибера. Този опит беше променил животът ми и нямаше връщане назад.

(…)

Скоро след като Брук се нанесе при мен започна работата ми в лабораторията. Първите няколко седмици беше лесно. Повечето време се занимавах с организация и подреждане. След това, обаче, работата започна да нараства. Директорът замина за месец и искаше да му помогна като поема негов проект. Когато той тръгна, имах да се погрижа за много неразбории. (…)

С наближаването на средата на юни стана време и за часовете ми по руски. Никога преди това не бях вземал уроци по този език, но ми бе интересно да го науча. Започвайки от средата на юни уроците ми бяха от понеделник до петък от 09:05 до 15:30 с 30 минутна почивка за обяд. Не бях очаквал часовете по руски да бъдат с такава продължителност. Независимо от това, приех го стоически и пренаредих лабораторните си часове, в съответствие с новия си график.

Графикът ми през делничните дни изглеждаше така:
06:30 – 07:30 – закуска и тичане с Брук
07:30 – 08:00 – вземане на душ
08:00 – 08:35 – учене на руски език
08:35 – тридесет минутна разходка до училище
09:00 – 12:00 – уроци по руски език
12:00 – 12:30 – Брук ми приготвя храна и се среща с мен за обяд
12:30 – 15:30 – уроци по руски език
15:30 – 16:00 – бързо хапване/отиване в лабораторията
16:00 – 00:00 – работа в изследователската лаборатория

Понякога, ако се наложеше да пропусна час или два в лабораторията, наваксвах през уикендите, за да направя пълни 40 часа. Беше забързан график. Имах късмета Брук да остане с мен през лятото, в противен случай не бих имал с кого да си говоря. Тя ми правеше страхотна компания.

През уикендите прекарвах времето си или учейки руски, или наваксвайки пропуснати часове в изследователската лаборатория. За съжаление, нямаше време за тренировки по метода на Ледения човек. Целта ми беше да стигна до Монблан. Реших, че мога да започна да тренирам отново след приключване на уроците по руски език.



Дните се влачеха и аз бързо се изморих от рутината. Чувствах се като затворник. Безброй пъти си напомнях, че се трудя за добра кауза и скоро ще бъда обратно в Европа, изкачвайки Монблан с „Ледения човек”. Понякога това бе достатъчно да ме успокои. Други пъти щях да лежа буден през нощта, питайки се дали наистина си струва. Успявах да се придържам към графика си, въпреки че на няколко пъти бях близо до отказване. В деня на последния ми урок по руски получих имейл от Вим.

Здравей, Джъстин.

Общата сума, която ще трябва да платиш в Европа е 700 евро. Това включва изкачването на Монблан и транспорта от летището в Амстердам. Ще трябва да пристигнеш в Европа не по-късно от 4 август. Ще се върнем в Амстердам на 11 август. Ще трябва да си носиш раница, спален чувал, дрехи и т.н. Екипировката за изкачване ще ни бъде на разположение на място, осигурена от групата. (Шамони (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A8%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D0%B8))

Ще си приготвяме собствена храна и ще купим хранителни стоки преди да тръгнем. Първо ще останем в къмпинга, след това ще вземем лифт до 2400 м, за да се аклиматизираме. Щом всички се аклиматизират, ще направим последното си изкачване до върха. Най-добре е да тръгнем рано, някъде около 03:00 часа. Ще ни отнеме около четири или пет часа да достигнем върха. Това е красиво предизвикателство, както сигурен съм, вече знаеш.

Поздрави, Вим


700 евро са еквивалента на 1014 долара, което е доста скъпо за колежанин. По това време ми оставаха две седмици от получаването на останалата част от 2500-те долара възнаграждение от програмата за лятна работа. След прочитането на този имейл, направих нещо, което или беше много смело, или много глупаво – влязох в интернет и купих своя самолетен билет.

Общата стойност беше 1190,90 долара, гигантска дупка в моя портфейл. Причината да го направя, бе да се поставя в ситуация, в която да чувствам, че единствената ми опция е да успея. За съжаление, не така се почувствах първоначално. След закупуването на билета, силно съжалих за постъпката си. Вземайки предвид наема ми всеки месец плюс сметките, ми трябваха около 400 долара. Умножавайки го по трите месеца, в които живеех в апартамента, това правеше общо 1200 долара. За щастие, някои от студентските ми заеми платиха част от този наем, смъквайки 600 долара. Оставаше ми да платя още 600 долара и 150 долара за храна. Това ме направи много скромен относно храната ми. За да спестя пари, седмици наред се хранех само с тестени изделия, фъстъчено масло и сандвичи, както и артикули от менюто за един долар на Макдоналдс. Може да не беше здравословно, но поне не гладувах.

След като извадих разходите си и общата цена на самолетния билет, имах останали само 559 долара след получаването на последната ми заплата. Това е малко над половината от онова, което трябваше да платя на Вим за Монблан. Останал без варианти за още приходи, прибягнах до други средства. Започнах отново да давам плазма, което родителите ми не одобряваха и да продавам някои от по-старите си притежания. Общо това ми даде 900 долара. Бях толкова близо, но моят поток от приходи бе спрял.

Един час преди да напусна колежа, след като си бях опаковал нещата, които щях да взема в Европа, ми дойде една последна идея. Пазех си всички книги по психология, купени през годините, за да мога да ги чета и в бъдеще. Реших, че е време да ги продам обратно на книжарницата и да използвам парите за пътуването. Потърсих в къщата си и открих 12 стари книги по психология. Сложих ги в чанта и отидох в центъра до книжарницата. Дадоха ми 250 долара за тях и по този начин вече разполагах с 1150 долара! Бях в екстаз. Не се бях чувствал толкова щастлив от много време. Всичките ми тревоги изчезнаха и най-накрая всичко бе готово. Чувствах, че всички усилия, които бях положил, си заслужават.

Семейството ми ни приветства топло, когато с Брук пристигнахме в къщата ми. И този път по лицата им личеше, че се тревожат. След като прегърнах всички и внесох багажа си, баща ми се приближи до мен.
„Слушай, Джъстин, зная, че наистина искаш да изкачиш онази планина, но искам да ти предложа друг вариант. Ще възстановя всички пари, които си платил за самолетен билет и вместо това лети до Хавай, ако промениш мнението си за Монблан.”
„Благодаря, татко,” казах, „оценявам го, но това е нещо, което наистина искам да направя. Искам да подкрепя Вим и да сторя нещо с живота си. Не искам да бъда като всички останали, които той е тренирал и са го оставили в миналото. Искам да стана като него. Искам също да бъда Ледения човек.”
„И така, нищо, което бих ти казал, няма да промени мнението ти?” попита той, слагайки ръка на рамото ми.
„Съжалявам, татко, но трябва да го направя. Поел съм ангажимент.”
„Добре, сине. Обичам те. Просто ни направи услуга с майка ти и се върни невредим, моля те.”
Прегърнахме се и аз още веднъж му благодарих за грижата.   
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Юни 06, 2020, 08:53:54 am
Дж. Розлаес: Глава 35
Здравей… Испания?


В деня на заминаването получих този имейл от Вим:

Здрасти, Джъстин.
Зная, че сега си на път към Амстердам.
Чакат ни големи приключения, в това няма съмнение.
Вълнувам се, обаче времето е опасно лошо на Монблан.
Трябва да преосмисля локацията.
Каквото и да се случи, ще отидем надълбоко и право напред като стрела.

Живей живота,
Вим


Какво? За какво говореше той? Въпреки че не бях тренирал през последните няколко месеца, защото бях толкова зает, все още очаквах да изкачим Монблан, когато стигнем до там. Изведнъж се зарадвах, че съм закупил самолетен билет, с който да пътувам един ден по-рано и ще летя обратно два дни след като се предполага да сме се върнали от Монблан. Поне щях да имам някаква гъвкавост.

Тогава осъзнах, че не мога да направя абсолютно нищо. Определено нямаше да казвам на родителите си за изненадващия имейл на Вим. Те бяха поне малко спокойни, знаейки къде ще бъда през цялото време. Ако им кажех, че ще отида до Европа за седмица, без да имам идея къде ще се озовем, щяха да откачат и вероятно скъсат самолетния ми билет. Така че се държах все едно никога не бях получавал този имейл.

Около 11:00 майка ми и Брук ме откараха до летището. И двете проляха сълзи по време на пътуването ни с кола. Когато пристигнахме на летището, взехме багажа ми и влязохме вътре. Докато заверявах чантите си, майка ми и Брук изчезнаха. Момент по-късно се появиха с кафява хартиена чанта.
„Какво е това?” попитах.
„Искахме да ти купим подарък, така че да си спомняш за нас.” отвърна майка ми.
Извадих съдържанието от чантата. Това бе слънчево захранващ се ключодържател с името ми на него. На гърба му пишеше „Питсбърг”.
„Всеки път когато е на слънце, твоето име ще примигва.” каза Брук. „Надявам се да ти харесва.” Очите на Брук отново се напълниха със сълзи.
„Прекрасен е, благодаря ви.” Прегърнах ги и двете и те започнаха да плачат в унисон.
„Ще ни липсваш.” казаха заедно.
Казах им, че ги обичам и тръгнах към охраната. „Още веднъж благодаря.”
След проверката, намерих своя самолет и веднага се качих на него.
„Да,” помислих си, „това ще бъде интересно”.

(…)

Когато пристигнах на летището в Амстердам, Конрад бе там да ме вземе. Заварих го да гледа към огромен екран, показващ пристигащите полети.
„Здравей, Конрад.” промърморих.
Той се обърна, изненадан да ме види. Лицето му бе обръснато и изглеждаше много по-слаб от последния път, когато го бях видял.
„О, здравей, Джъстин!” отговори той. „Вим ме изправи да те взема. С него ще се срещнем в моя дом по-късно. Нали няма проблем?”
„Разбира се.” засмях се. „Какво да кажа?”

Той ми купи билет за влака и пътувахме към дома му. Бе изминало доста време от последната ни среща. Беше освежаващо да видя познато лице. Напомняше ми за времето в Полша. От предишни имейли бях разбрал от Вим, че Конрад ще се присъедини към пътешествието ни до Монблан. Когато пристигнахме у тях, той ми каза, че няма да дойде с нас на пътуването. Бе преминал през злополучен набор от обстоятелства, които го бяха оставили без пари. Бях разочарован, че той няма да дойде.

Няколко часа по-късно Конрад получи обаждане от Вим.
„Вим каза, че скоро ще бъде тук. Идва насам с колелото си.” ми каза Конрад.
„Чудесно!” отвърнах ентусиазирано.
Вим влезе през предната врата на апартамента на Конрад половин час по-късно.
„Здравей, Джъстин.” прегърна ме Вим. Той бе облечен с тъмночервен суичър и дълги кафяви панталони. „Добре е да те видя отново, приятелю.”
„Да, аз също се радвам да те видя.” отвърнах. „И така, какъв е планът?”
„Няма да отидем на Монблан. Времето там е твърде опасно – лавини и прочие. Вместо това ще отидем на каньонинг в Испания. Там ще срещнем синът ми Енам (Enahm).”
„Ъ-ъ… почакай. Каньонинг в Испания? Там не е ли горещо?” Започнах да съжалявам за всичките зимни дрехи в багажа си. Имах само един чифт къси панталонки!
„Да, много горещо, но не се безпокой. Всичко ще бъде наред.”

„Добре, а колко ще струва? Имам само 700-те евро, които ми каза да нося?” започнах да се тревожа.
„Цената остава. Ще бъде достатъчна да покрие разходите ти. Няма да те таксувам да бъдеш с мен, но ние всички ще си делим разходите.”
„О, добре. Чакай малко. Помислих си, че Конрад няма да идва. Кои „всички” имаш предвид?”
„Ще бъдем ти, аз, Енам и Денис, но Енам ще ни чака там. Ще трябва да вземем Денис по-късно.”
„Кой е Денис?” започнах да осъзнавам колко малко знам.
„Той е добър човек. Срещнах го преди няколко дни.”
„Добре, Вим. Е, предполагам съм готов за каквото и да е.”
Той ме погледна и се усмихна.
„Чудесно. Сега ще отида до парка да видя Каролайн. Вие, момчета, трябва да дойдете. Чакайте ме там след час, става ли?” 
Тръгна си толкова бързо, колкото бе дошъл.
„Предполагам, че отиваме в парка.” казах, усмихвайки се.

(…)

Докато с Ноа (б.пр.: синът на Вим) си играехме наоколо, дочух Вим и Конрад да си говорят за тичането с боси крака в Карпач.
„Слушай,” каза Конрад, „ако ще правим тичането в Карпач, се нуждая от повече подробности. Трябва да започна да организирам нещата. В противен случай, братовчед ми ще отмени събитието.”
„Да, да.” отвърна Вим. „Всичко ще сработи. Тези неща винаги се получават. Просто им дай време. Ще решим по-късно.”
„Но, Вим,” настоя Конрад, „не можем да чакаме повече. Мисля, че е най-добре да опитаме да организираме тичането някъде другаде. Може би ще проведем тичането в Карпач, след като го направим на друго място.”
„Добре,” отвърна Вим, „нека го направим така тогава.”
Скоро след това Вим отиде до Ноа и го прегърна за довиждане.
„Трябва да тръгвам.” ми каза. „Ще те взема от къщата на Конрад утре рано сутринта, така че бъди готов.”
„Добре.” казах. „Довиждане, Вим.”

Той се качи на колелото си и потегли. С Конрад останахме още 10 минути, говорейки си с Каролайн. Когато Конрад се сети, че изтича времето на платения паркинг, хукнахме обратно към колата му и се върнахме в дома му. Конрад ми преразказа какво са дискутирали с Вим в парка, незнаейки, че ги бях чул да говорят. Изразих загрижеността си и предложих да пробваме да организираме бягането в Щатите.
„Това е добра идея.” каза той. „Може да иска много работа. Ще зависи от теб да го организираш.”
„Ще се справя.” казах. Бях развълнуван да имам възможността да организирам събитието. Оставих го в ума си за по-късно обмисляне. Основния ми фокус беше Испания. Не знаех какво да очаквам. Това бе нещо, което бях научил, бидейки приятел на Вим: той винаги криеше изненади.

Събудих се на следващата сутрин в 05:00, за да си взема душ. Не знаех колко дълго ще пътуваме с кола до Испания, но предположих, че е по-далеч от Полша, което означаваше, че ще сме на път дълго време. (…) Когато излязох от душа, отидох до компютъра си и написах имейли на родителите си и Брук, уведомявайки ги, че ще ходя в Испания, вместо до Монблан. Представих си, че няма да го приемат много добре, но техния отговор нямаше да ме спре. Бях в Европа под грижите на Вим. Нямах избор къде да отида. Последните ми думи в писмата бяха: „Ще се опитам да бъда в безопасност.” Това бе единствената утеха, която бих могъл да им предложа и единственото обещание, което мога да спазя.

Около 06:30 сутринта Вим изскочи от малка зелена кола, която никога досега не бях виждал.
„Хей, Вим!” извиках, докато той отваряше вратата при шофьора. „Чия е тази кола?”
„Взех я назаем от свой приятел.” отговори той. „Името му е Манли и прави документален филм за мен. Тъй като Конрад не може да дойде и се нуждае от джипа си, трябваше да открия друг начин да ни транспортирам до Испания. Хайде, трябва да отидем да вземем Денис.”
Вкарах си багажа в колата и се сбогувахме с Конрад. Шофирахме 30 минути в Амстердам, докато не пристигнахме на свободен паркинг.
„Той ще ни срещне тук.” каза Вим.
„Къде се намираме?” попитах.
„На мястото, където той ни каза да го чакаме.”

Вим и аз стояхме в колата няколко минути, чакайки Денис, докато не забелязахме кафене наблизо. Излязохме от колата и отидохме да си купим кафе. Седнахме близо до прозореца, така че да можем да забележим появата на Денис. Съвсем скоро непозната кола паркира до нашата малка зелена кола. Вим плати кафетата и отидохме навън да посрещнем Денис. Когато вратата на колата се отвори, се появи висок, рус мъж. Той имаше ярко сини очи и носеше тясна черна риза. Изглеждаше малко по-възрастен от мен.
„Здравей, Денис!” извика Вим, протягайки ръце да го прегърне.
„Здравей, Вим!” Денис прие прегръдката му и се обърна към мен.
„А ти трябва да си Джъстин?” попита той.
„Правилно.” отговорих и протегнах ръка за здрависване. „Радвам се да се запознаем, Денис.”

(…) Сбогувахме се със семейството на Денис, качихме се в колата и тръгнехме към Испания. По време на първите няколко часа Вим, аз и Денис прекарахме в опознаване един на друг. Научих, че Вим е срещнал Денис преди няколко дни при един от опитите му за световен рекорд. Денис попитал дали може скоро да се присъедини към някое от предстоящите му приключения, затова Вим го поканил при нас. Разбрах също, че Денис е мотивационен оратор и обича силата на съзнанието. Той продаваше своята компания за интериорен дизайн, за да стане житейски треньор (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%83%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B3). Всичко това изглеждаше много интересно.

В карйна сметка изникна темата за тичането с боси крака.
„Денис,” каза Вим, „с Джъстин организираме подобно тичане в Полша!”
„Почакай секунда,” намесих се аз, „нали отпадна идеята за Полша?”
„О, да.” каза той. „Бях забравил.”
„Е, мислих по въпроса.” продължих аз. „Какво ако направим тичането в САЩ? Близо до къщата ми има парк, където можем да опитаме да го организираме.”
„Това е чудесна идея!” каза Вим. „О, дори мога да счупя световен рекорд, стоейки в лед, за да привлека повече хора към събитието. Можем да направим и семинар!”
„Да, това не звучи като лоша идея. Семейството ми притежава малък бизнес и те отдават под наем сграда. Можеш да счупиш световния рекорд и да проведем семинара там.”
„Перфектно!” каза той, видимо развълнуван. „Нека направим така, че да се случи. Ще те оставя да го организираш, Джъстин.”

„Говорейки за тичане с боси крака,” Денис каза, „виждали ли сте някога преди това тези обувки?”
Той вдигна краката си и ни показа странните си обувки.
„Наречени са Vibram FiveFingers (https://en.wikipedia.org/wiki/Vibram_FiveFingers). Невероятни са. Симулират тичане с боси крака и се предполага да са по-добри за коленете, ставите и ходилата.”
„Това е страхотно!” казах. „Ще трябва да ги разгледам.”

Това ми даде чудесна идея. Ако щях да участвам в тичането с боси крака в снега, трябваше да започна да тренирам. На тротоарите и улиците в университетското градче в Пенсилвания, понякога има парчета счупено стъкло. Може да се разбере защо не е идеалната среда за тичане с боси крака. Забелязах и че материалът на обувките изглеждаше сравнително тънък и предположих, че ще осигурява по-малко защита от студа. Обувки подобни на тези на Денис, за мен се превърнаха в работещ вариант, който да ми позволи да тичам в снега без риск да си порежа краката.
Заспах скоро след приключването на разговора. Часовата разлика най-накрая си каза думата. 
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Юни 06, 2020, 10:54:16 am
Глава 36
Испанските Пиренеи

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/06/spain.jpg)


Пътувахме с колата от Нидерландия, през Белгия и Франция, докато накрая стигнем до Испания. Джъстин спеше много, тъй като все още чувстваше часовата разлика. През това време Денис и аз разговаряхме на нидерландски и се опознавахме на по-дълбоко ниво. Той каза, че е дошъл на пътуването, защото е искал да научи за Ледения човек от интелектуална страна.

Когато минавахме през южна Франция, атмосферата се промени. Архитектурата на сградите изглеждаше по-стара и много по-уникална. В крайна сметка преминахме през френската граница и влязохме в тунела Билса (https://en.wikipedia.org/wiki/Bielsa), водещ ни в Испания.

Докато пътувахме през Сиера Де Гуара (б.пр.: Sierra de Guara - планински масив в провинцията на Уеска), която е район, наподобяващ пустиня, точно на юг от испанските Пиренеи, имах странно усещане. Бяха изминали десет години, откакто за последно бях в испанските Пиренеи. Имах чувството, че най-накрая си идвам у дома.

Пристигнахме в 02:00 през нощта и намерихме Енам, който спеше на хамак в къмпинга. Той бе пристигнал ден по-рано и разпънал палатките, така че веднага щом пристигнем да се настаним в тях. Беше дълъг ден на шофиране, затова оставихме интродукциите за следващия ден.

Слънцето ни поздрави сутринта. Беше типичен ден за испанските Пиренеи. Когато отворих очите си, забелязах отстрани на себе си тисово дърво, добре известно с осигуряването както на много сянка, така и с големите си зърна.

Срещнахме се на кафе в ресторанта, разположен на мястото и обсъдихме плановете си за деня. В крайна сметка всички решихме да започнем с каньонинг и да завършим със скачане с бънджи. Каньонинга е чудесен начин да станеш едно цяло с природата. Това е много игрив и вълнуващ опит. Водните канали, които са ерозирали в пространството между планините, са се превърнали в каньоните на Пиренеите. Сега използваме въжета и друго оборудване за безопасност, за да се спускаме по тях. Оставихме колата и се качихме в микробуса на Енам.

Енам е 28 годишен и обича да прекарва времето си в каньонинг. Той е висок човек, с много заразителна усмивка. Харесва да е на открито и е много ентусиазиран джентълмен. Най-скорошната му цел бе да създаде бизнес за каньонинг. Искаше да се присъединя към него, тъй като имам доста опит – девет години работих като водач  през испанските Пиренеи. Испания е като моя втори дом.

Енам шофираше като състезател и трябваше да се балансираме с телата си на всеки направен от него завой. Преминахме през региона, наподобяващ пустиня, докато не достигнахме първия си каньон – Баранко дел Рио (Barranco del Rio).

Баранко дел Рио е това, което наричаме „воден каньон”. Това означава, че вътре в каньона има много дупки и пътеки, пълни с вода. Понякога дупките в каньона са дълбоки 50 метра. За да стигнем до дъното, трябва да пълзим, да скачаме, да балансираме на върха на скали и да се спускаме все по-надолу и надолу по каньона. По пътя надолу се разкрива красотата на заобикалящата ни природа.

Б.пр.: Каньонинг през Баранко дел Рио:

https://www.youtube.com/watch?v=YPcFnQ11lhI

Спускането може да се усеща сякаш се опиваш да намериш път през лабиринт. Тайнствените места са навсякъде и понякога може да бъде катарзисно. Особено ако има студена вода, течаща по пътеката, която обикновено е там.

Сенките танцуваха по скалистите стени, докато слънцето променяше позицията си. Звукът на гласовете ни отекваше от скалите. Устието на дъното на каньона се разкри в голямо изумрудено езеро; топла вода ни приветства когато излизахме. Денис и аз покрихме телата си с кал от дъното на плиткото езеро. Оставихме слънцето да изсуши калта по кожата ни. Калта почиства повърхността на тялото и дава приятно, гладко усещане.

Забавлявахме се много, наслаждавайки се на престоя си в Сиера де Гуара. След бърз пикник и добра баня, отново си сложихме раниците на гърба, увихме въжетата си и започнахме да вървим по пътя обратно към планината, където бяхме паркирали нашия микробус. Горещината на испанското лятно слънце скоро ни изпоти, но гледката беше красива и езерото очарователно. След вървенето през гъсто покритата с много дървета и храсти планина, най-накрая намерихме пътя обратно към микробуса, откъдето бяхме тръгнали часове преди това.

Оставихме екипировката си отзад в микробуса и продължихме към следващата ни дейност: скачане с бънджи. Возенето отново бе неравно, тъй като Енам държеше крака си върху педала. След няколко минути пристигнахме на моста, откъдето щяхме да скачаме с бънджи. Мостът бе около 60 метра над водата.

Знаех какво да очаквам, защото бях скачал с бънджи от мост стотици пъти преди това, с много други хора, но последния път когато го бях правил бе преди повече от десет годни. Развълнувано замълчах. Скачането с бънджи от мост е дейност, в която човек има единия край на две въжета вързан на тяхната сбруя (б.пр.: екипировка за скално катерене и спускане, изглеждаща по този (https://stenata.com/124136-thickbox_default/sbruya-rock-empire-ronda.jpg) начин), докато другия край е вързан за моста. Преди поставянето на въжетата на някого, те са издърпани под моста и вързани към противоположната страна на перилата на моста. Тогава въжетата се закрепват към сбруята посредством карабинери и се скача. Въжетата, вързани към другия край на моста, правят така, че да се падне право надолу, докато въжето прихване човека. В този момент той се люлее напред-назад, докато не загуби инерция. Може да мислиш за това като за гигантска люлка.

По време на тези първи няколко секунди на свободно падане, много често усещането е сякаш има надвиснала опасност за падане към смъртта. Напрежението на бездната е огромно и понякога не позволява на хората да направят решителната крачка и да скочат. Въпреки това, с малко насърчение, повечето са желаещи да опитат.

Реших да отида пръв и да се уверя, че въжетата са свързани правилно. Незнанието е винаги страшно чувство, но аз имах опит и бях готов да извърша своя пръв скок от десет години насам. Поех внимателно няколко пъти дъх и започнах да се концентрирам.

Едно от най-важните неща, които трябва да се помнят при скоковете с бънджи е, че трябва да се скочи направо. Всеки друг ъгъл може да се окаже опасен, защото се навлиза във вероятността човек да се залюле към моста. Скочих. Първите няколко секунди на свободно падане са най-добрата част от скачането с бънджи. Непрекъснато набирах скорост, докато въжетата ме хванаха и залюляха на другата страна.

Знанието, че си способен да преодолееш колебанието, може да бъде мощен инструмент. Това е невероятно чувство, което ти дава тласъци на адреналин и прилив на ендорфини.

След като скокът ми приключи, хванах друго въже, което бяха хвърлили надолу. Тогава се спуснах във водата под мен. След десет минути на подготовка беше ред на Денис. Денис е мощен, аналитичен мислител. Той познава ума добре. Всичко, от което той се нуждаеше, за да скочи от моста, беше решението, че той ще бъде по-силен от страха, какъвто и беше. След като каза „умствена сила”, Денис скочи заднишком в пропастта.

След още 20 минути бе ред на Джъстин да скача. Независимо от това, че изглеждаше нервен и напрегнат, той скочи от моста без каквото и да било колебание. Но след няколко минути люлеене напред-назад, болестта му от движение напомни за себе си и той започна да повръща. Той беше успешен, но роб на генетичното си наследство.

След като Джъстин се развърза от въжетата и заплува към брега, бе ред на Енам. Никой не знаеше, че тръгва. Той скочи от моста, докато не го гледахме. Опитът на приключенията е това, за което той живее. След като Енам се развърза и се върна на върха на моста, ние разкачихме въжетата и се върнахме при микробуса. Всички се чувствахме различно, осъществени. По пътя към вкъщи, спряхме до река, където имаше девет метров мост. Джъстин все още се чувстваше малко болен, така че остана в колата докато останалите от нас отидохме да скачаме от моста. От там Енам направи задно салто, аз се гмурнах, а Денис скочи.

Когато се върнахме в къмпинга, направихме спагети с хубава смес от зеленчуци и пихме вино. Енам и аз свирехме на китара и пяхме красива мелодия.

На следващия ден пътувахме 50 км до каньон наречен Ла Панила (La Panilla). Каньонът е известен с големите си варовикови скали за спускане. Диви коне и друга фауна ни заобикаляше докато си проправяхме път към върха на каньона. Когато стигнахме върха, сложихме сбруите си, приготвихме въжетата и камерите си. Щяха да изминат няколко часа, преди да достигнем до дъното на каньона, така че трябваше да се приготвим и психически.

Ние вървяхме пипнешком, скачахме и балансирахме по пътя си надолу към дъното на скалата, по която се спускахме. Спускането е успокояващо движение надолу по скалистите стени сред природата. Трябва да предадеш себе си на материалите, които те защитават. На моменти може да бъде страшно, но трябва да преодолееш този страх. Веднъж, след като започнеш, няма връщане назад. Единствената опция е надолу.

Когато се спускат, хората са склонни да се придържат към скалите и останат възможно най-близо до стената. Това е точно обратното на това, което е необходимо да се направи. Важно е да се увериш, че няма никакво провисване по въжето. За да направиш това, трябва да си наклонен назад през цялото време и да останеш концентриран върху това да държиш ходилата си напречно на повърхността. Да, може да е страшно, защото е неестествено да бъдеш в такава позиция, но е необходимо да се спускаш безопасно. Веднъж свикнали с материала и начина на използването му, лесно е да отидеш надолу много бързо.

В момента, когато задръжките изчезнат, си в състояние да се насладиш на природата и да видиш великите панорами. Това е практичен начин да се насладиш на природата.

Понякога хората очакват щастието просто ей-така да влезе в живота им и да ги промени отвътре, но не става по този начин. Тези хора трябва да работят върху нещата вътре в себе си. Щастието трябва да се разпространи отвътре навън. Зная това, защото във времето съм решавал много проблеми, за да отговоря на собствените си гатанки. Отне ми доста време и увереност, преди да успея да видя света в цвят, вместо в черно и бяло.
   
Известно време бях емоционално разстроен. Търсих всякакви видове предизвикателства, за да извадя ума си от тревогите. В крайна сметка открих, че през цялото време „природата” е била отговора, който търсех. Този отговор варира от човек до човек, но това е защото всеки човек има свой собствен път.

Трябва да съзерцаваме и поглеждаме вътре в себе си. Съзерцанието е последния етап преди яснотата. Опитай се да отвориш ума си и да видиш света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто искаш да бъде.


Когато най-накрая стигнахме до дъното на Ла Панила, отидохме да плуваме в красива, сапфирено синя река. Енам отиде да вземе микробуса, а аз, Джъстин и Денис плувахме наоколо. Беше много релаксиращо след дългия ден спускане по въже. Когато Енам се върна, отидохме обратно в къмпинга и си направихме вечеря. Музика от китара и смях изпълваха въздуха, докато не се изморихме и не легнахме да спим.

На следващата сутрин се събудихме в 05:00 сутринта. Бяхме планирали да се спускаме и катерим с двойно въже по гигантския каньон Ел Маскун (El Mascun (https://www.excursionesporhuesca.es/actividades/rodellar-mascun-inferior/)).

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/06/img_0176.jpg)

Енам не успя да дойде, защото имаше други планове, но Джъстин и Денис бяха готови за всичко. Пресякохме шофирайки Сиера Де Гуара. След три часа лъкатушещи пътища пристигнахме в малкото село Роделар (Rodellar), което е на границата на природния резерват. Ел Маскун е арабското име на мястото и означава „където пребивават духовете”. По тази причина в древни времена хората са избягвали каньона и зловещата му атмосфера. В действителност, Ел Маскун е жив музей с гигантски монолити навсякъде. На върха на каньона при височина от 1100 метра има фосилизирани скали. Планината е резултат от хилядолетното движение на тектоничните плочи.

Излязохме от колата и с раници на гръб поехме по криволичещите пътеки. Скоро започнахме да виждаме планината като красивото място, което беше. Колите не са позволени близо до нея, така че всеки трябва да извърви много часове, преди да започне своето спускане. Когато стигнехме върха, видяхме на него железни пирони свързани с въжета. Гледката беше великолепна; борови дървета заобикаляха планината от всички страни. След като си сложихме екипировката, се свързахме към въжетата и започнахме да се спускаме. Отново ме обзе чувство на преодоляване на задръжките. Там, където повечето биха почувствали непосредствена опасност, аз чувствах мир и спокойствие. Всички го почувствахме. Всяка скала беше ново предизвикателство, което винаги сме се безпокояли да преодолеем.

Ел Маскун не ни „подведе”. Беше пълно с вълнуващи обрати и изобщо не скучаехме. Бяхме пристигнали рано сутринта и не се върнахме до края на вечерта. Беше красив ден и заспахме с тежестта на успеха върху плещите си.


След това дойде Монте Пердидо (Monte Perdido (https://en.wikipedia.org/wiki/Monte_Perdido)).

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/06/monte-perdido.jpg)

Разположен в Национален парк Ордеса (Ordesa National Park (https://en.wikipedia.org/wiki/Ordesa_y_Monte_Perdido_National_Park)), той се издига на височина от 3355 метра. Това бе най-голямата планина, към която бяхме поглеждали. Енам все още отсъстваше и не се присъедини към нас за изкачването. Това, което липсва на Монте Пердидо при спускане, се компенсира чрез терена. В нощта преди нашата последна експедиция, телата ни си починаха на място за къмпинг, няколко мили далеч от Ордеса. След обилна вечеря поговорихме за това, което бяхме постигнали дотук и което бяхме придобили на Монте Пердидо. Когато слънцето заспа, последвахме примера му.

На следващата сутрин опаковахме спалните си чували и потеглихме към автогарата. По време на пътуването с автобуса до Ордеса, минахме през много тесни завои. През повечето време се олюлявахме на ръба на голям кратер, подобен на Гранд каньон в Америка. Автобуса ни отведе до Ордеса на височина 1300 метра. Взехме си кафе от местния магазин и поехме на едночасовия поход до началото на пътеката на Монте Пердидо.

Гори, пълни с борови и букови дървета ни заобикаляха. Пищната комбинация осигуряваше красива гледка по време на похода. Веднъж пристигнали на пътеката за Монте Пердидо, наклона стана по-стръмен. След час и половина изкачване стигнахме до точката, от която дърветата спираха да растат и започваше високопланинската растителност. След още няколко часа най-накрая пристигнахме на Клавияс де Котатуеро (Clavijas de Cotatuero).

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/06/p1090314.jpg)

Това е мястото в планината, откъдето няма пътека. Единствения начин да се продължи е изкачването по метални гвоздеи, циментирани в стената. Джъстин, Денис и аз имахме раници и спални чували, които ни дърпаха с тежестта си надолу. Не бяхме взели никаква екипировка за катерене, но нямахме нужда от нея. Мисията ни беше да преодолеем ограниченията си.

Б.пр.: Видео показващо Клавияс де Котатуеро и изкачването по него:

https://www.youtube.com/watch?v=JeePZmNQdGY

Ако някой не е запознат с този тип катерене, световъртежът може да е един от проблемите, които човек може да се наложи да преодолее. Това беше случаят при Джъстин. Въпреки неговия страх от височини, той се принуди да продължи със стабилни ръце и внимателни стъпки. Макар той да имаше известно колебание, все още бе в състояние да изкачи Клавияс де Котатуеро с лекота.

В тези моменти времето сякаш е замръзнало. Нищо друго няма значение освен тази следваща стъпка. Ако вниманието ти е някъде другаде, ще паднеш. Тези моменти могат да ни научат да оставаме в настоящето.

Денис беше последният, който прекоси Клавияс де Котатуеро. Той го направи бързо и безопасно. Страхотно усещане за постижение присъстваше във всички нас. Няколко минути почивахме и медитирахме върху скалата, стотици метри над земята.

След кратка почивка продължихме по пътя. Когато стигнахме горната част на скалите, обърнати към Ордеса, се изтеглихме над скалата. Очите ни бяха благословени с красота. Хиляди красиви сини и лилави цветя, познати като английски ириси (https://en.wikipedia.org/wiki/Iris_latifolia) се разстилаха по цялата земя.

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/06/iris_latifolia-lac_aule-laruns-25222013_07_29.jpg)

Имаше също и миниатюрен водопад, отварящ се в поток, отвеждащ водата надолу към центъра и над скалата. Беше сюрреалистична атмосфера.

За мен, тази гледка е по-красива от връх Еверест. Винаги е едно и също на Еверест – скали, сняг и лед. Нищо не расте на подобна височина, всичкият живот е изчезнал. На Монте Пердидо климатът се променя, колкото по-високо се изкачваш. Следователно, преминаваш през всички видове растителност по време на изкачването, осигуряващи очите с нови изненади на всяка стъпка от пътя.

Към 14:00 достигнахме до убежище на височина 2160 метра. Починахме около половин час, повишихме очакванията си и се отправихме към върха. Обикновено изкачването към върха на Монте Пердидо трябва да се прави в отделен ден след почивка в убежището, но ние бяхме решени да продължим нататък.

Пътеката стана по-стръмна и трудна, а въздуха – по-студен. Джъстин и аз носехме само шорти и сандали. Денис носеше черна тениска, панталони и туристически обувки. Бяхме оставили зад нас в убежището спалните си чували и раници. Хората, покрай които минавахме, бяха удивени, виждайки ни да възнамеряваме да изкачим заснежените склонове на Монте Пердидо, носейки минимално облекло.

На 3000 метра все още бяхме силни. Въздухът изтъняваше, а пътеката стана дори по-стръмна. Съзнанията ни бяха тествани за преодоляване на страха и умората. Проправихме си път по покритите със сняг скали, изкачвайки се с бавно темпо, за да съхраним енергията си. След известно време Денис спря и реши да се върне. Казахме довиждане на приятеля си и продължихме нататък към върха.

Наградени с чудесни гледки, се чувствахме като орли – освободени от тревогите на света. Величествената панорама бе резултат от много физическа и психическа издръжливост. Това бе плодът от тежък труд и постоянна медитация.

Близо до финалния участък, с Джъстин решихме да направим почивка и седнахме на две големи скали.
„Вим,” каза Джъстин, „чаках подходящото време да ти кажа за нещо, което имам наум отскоро. Мисля, че сега е перфектния момент.”
Ушите ми слушаха внимателно всяка дума на Джъстин и бях обзет от любопитство.
„Мислех да напиша книга, озаглавена „Да станеш Ледения човек”. Пазя всички неща, които направихме през миналата година и смятам, че от тях може да стане невероятна книга. В идеалния случай, тя няма да включва само онова, което научих, но и твоя опит.”

„В нея,” продължи той, „мисля, че ще бъде чудесно да има истории, водещи до това, което те е направило Ледения човек. Ако комбинираме опита и на двама ни и включим предизвикателствата, които трябва да се преодолеят, това може да има потенциала да вдъхнови други. Бихме могли да дадем на хората възможност да станат Ледения човек, особено ако книгата съдържа методи и техники.”

Умът ми бе нетърпелив и езикът на тялото ми започна да го показва. Да, това е което исках като книга! Не исках книга състояща се само от методи и техники, а такава, пълна с преживявания, които ще вдъхновят хората да станат по-добри и им даде знанието, от което се нуждаят, за да успеят.
Помислих си: Тази книга трябва да се случи. 

„И още нещо,” каза Джъстин. „Мисля, че е важно да покажем как е възможно за всеки да направи това, което си направил. Да покажем, че всички имаме потенциала вътре в себе си. Умение, което просто се нуждае от трениране. На мнение съм, че начинът да демонстрираме това е да счупим заедно световен рекорд, правейки думите ни по-достоверни. Какво мислиш?”
„Да!” казах му. „Трябва да счупим световен рекорд заедно! Ще бъде все едно предавам щафетата на теб. Би било прекрасен начин да завършим книгата. Този път аз ще дойда при теб. Нека да го направим в Америка!”

Това беше чудесна идея и страхотна концепция. От вълнение и признателност се прегърнахме един друг. Така и не довършихме изкачването до върха, но се върнахме надолу с по-повдигнат дух, отколкото върха можеше някога да ни даде. Идеята бе достатъчна награда, нямаше нужда да продължаваме. Със страхотно чувство на успех, Джъстин и аз продължихме пътя си надолу към убежището. Стомасите ни бяха здраво стегнати, казвайки ни да ядем веднага. Бяхме хапнали много малко този ден и изкачили повече от 3000 метра.

Имаше катерачи от най-различни държави в убежището. На вечеря, около масата се говореха много езици – френски, холандски, английски, испански, немски и дори баски. Наистина е чудесно да зная множество езици, помага ми да комуникирам, разбирам и споделям чувствата на случайните хора, които срещам ежедневно.

Перфектният начин да завършим този ден бе с храна и вино. Имаше и прекрасен залез. Вместо да си поръчаме стая, в която да спим през нощта, решихме да спестим малкото пари, които имахме, за да си купим закуска следващата сутрин. Тази нощ спахме в спалните си чували на тревист хълм извън убежището. Преброих много звезди на необятното нощно небе, опитвайки се да заспя. Умът ми бе твърде развълнуван. В крайна сметка мислите ми утихнаха и тихото, чисто небе ми помогна да заспя неволно в дълбок покой.

На следващия ден продължихме надолу по планината. Джъстин беше малко плах, защото краката го боляха, а имаше опасни склонове, по които да се спуснем, но защото ми вярваше, слязохме долу благополучно. Той се отърва от ограниченията си и слязохме успешно.

По време на дългото ни шофиране обратно, с Джъстин обсъдихме възможните световни рекорди, които бихме могли да предприемем заедно.
„Е, вместо тичането с боси крака, което се опитваме да организираме в Щатите,” каза той, „защо първо не се опитаме да счупим световен рекорд заедно. Може би бихме могли да опитаме да стоим с тела напълно изложени в леда, както си правил в миналото?”
Поклатих глава: „Не. Това изисква много тренировки и е изключително опасно, дори за мен самия. Не, зная какво трябва да направим. Трябва да опитаме да установим най-бързото време за 5 и 10 километрово тичане, боси през снега! Какво ще кажеш?”

„Смятам, че е чудесна идея, но все пак ще призная, че съм направил много малко тренировки, тичайки бос през снега.”
Можех да разбера от гласа му, че е разтревожен.
„Не се безпокой.” уверих го. „Много е лесно да се научиш. Много малко хора се опитват. Ако си решен да го направиш, ще се адаптираш много бързо. Вярвам в теб. Трябва да го направим за книгата!”
„Добре, Вим.” отговори Джъстин. „Вярвам ти. Тичането с боси крака през снега ще бъде нашият опит за рекорд.”

Преживяванията, които Джъстин, аз, Денис и Енам имахме, никога нямаше да бъдат забравени. Те бяха дълбоко вкоренени в съзнанията ни и ни сближиха, подобно на семейство. Въпреки че спомените ни за испанските Пиренеи ще траят вечно, сега имахме по-големи планове в процес на осъществяване.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Юни 11, 2020, 08:57:23 pm
Дж. Розалес: Глава 37
Завръщане обнадежден в Америка


Завърнах се в Америка, изпълнен с нова енергия. Въпреки че не бях изкачил Монблан, имахме планове за далеч по-голяма цел. Щях да опитам да счупя световен рекорд с моя ментор и духовен брат - Ледения човек.

Уроците започнаха малко след като се бях върнал от Испания, но това не ме интересуваше. Съзнанието ми беше по-съсредоточено върху превръщането в Ледения човек. Бях извел тренировките си на ново ниво. Събуждах се всяка сутрин преди училище и ходех да тичам в близкия парк. Когато се чувствах по-удобно, пробвах да тичам бос по тротоарите и гледах в краката си внимателно, стараейки се да избегна стъпването върху счупени стъкла. Първите няколко тичания бяха изключително болезнени. Не успявах да измина повече от няколко пресечки, преди краката ми да се изприщят. Всеки ден след това веднага си взимах душ, за да почистя нарязванията. Когато излизах, си обувах чорапи, за да осигуря известен комфорт за раните си.

Когато не носех чорапи, за да се лекувам от тичането, се стараех да оставам с боси крака колкото е възможно повече. Отървах се от носенето на обувки и прибягнах само до моите сандали за тичане. Проблемът с тях бе, че акумулираха много пот с времето, правейки ги доста миризливи. Брук не беше фен. Така че реших да отида и да дам плазма, да спестя малко пари и да ги инвестирам в обувките, които бях видял Денис да носи в Европа.

В рамките на няколко седмици те пристигнаха. Дотогава се бях сдобил с няколко мазола в долната част на краката си. Следователно, с тях или без тях, бях в състояние да тичам удобно по улиците, без да чувствам никаква болка. При все това, сравнено с тичането бос, харесвах повече да тичам с този модел обувки. Те ми осигуряваха възможността да се концентрирам върху самото тичане и дишане, вместо постоянно да гледам в земята, за да избягвам остри обекти.

Когато топлите дни на лятото отминаха и дойде есента, пренасочих фокуса си върху организирането на опита за световен рекорд. Получих имейл от Вим с молба да попълня и изпратя няколко заявления на Световните рекорди на Гинес и да видим дали бихме могли да легитимираме нашия опит за световен рекорд. Прекарах няколко часа един ден след училище, минавайки през процеса на кандидатстване. Двете молби, които подадох, бяха за най-бързо тичане с боси крака през снега в разстояние на 5 и 10 км.

След подадените кандидатури се върнах към фокусирането върху моето трениране. Започнах да прилагам студените упражнения обратно в ежедневието си, особено тези, които тренираха краката ми. Те включваха *Потапяне на крака и *Кофи с лед (вижте секцията Методът на Джъстин за повече информация). Изпълнявах тези упражнения няколко пъти на ден.

С продължаването на есенния семестър натоварването ми се увеличи, което започна да изяжда времето ми за тренировки. По тази причина реших да направя промяна. Започнах да намалявам количеството часове, които прекарвах в сън всяка нощ. Бях научил от упражненията със студена вода, че тялото ми може да се справи с всичко, пред което го изправям, затова прецених, че ще издържи и малко недоспиване. Сега, аз не предлагам на всеки да опитва това. Това бе просто моя начин да се справя със ситуацията по онова време. Бях твърдо решен да продължа напред с тренирането, докато същевременно печеля време и правя домашните си за колежа.

Месеци наред оцелявах само с два часа сън на нощ. С цялото това допълнително време успях да завърша всичките си училищни задания, с няколко спестени седмици преди приключването на семестъра, което бе точно от каквото се нуждаех. Скоро след като бях завършил задачите си, получих имейл от Рекордите на Гинес, в който се посочваше, че ще можем да опитаме и двата рекорда, стига да предоставим адекватно доказателство и се придържаме към техните изисквания. Ако приемем, че аз ще тичам 5 км, а Вим – 10, времето, което трябваше да победя бе 30 минути, а времето, което Вим трябваше да бие – 60 минути. Не бях сигурен дали можем да победим или не, но знаех, че трябва да опитам.

Започнах да търся наоколо за места, които биха имали интерес от провеждането на нашия опит за световен рекорд. Обаждах се на местните паркове, колежи, дори на приятелите си, за да видя дали имат собственост, която мога да ползвам. Всички ми отказаха. Никой не вземаше сериозно нашите опити. Единствените хора, които ме подкрепиха, бяха няколко мои приятели, които бяха готови да направят всичко, за да се състои събитието. Те дариха стотици долари, за да се опитат да ни помогнат в организирането на събитието, но след като всяко място, с което говорех, ни отказа, върнах всичките пари на дарителите и написах на всеки от тях благодарствено съобщение. Опциите ни станаха изключително ограничени. Изглеждаше сякаш надеждите ни да опитаме световен рекорд в САЩ умираха бързо.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Юни 11, 2020, 09:42:14 pm
Глава 38
Лекции от Леденият човек


През ноември 2010 г. се състоя международна конференция във Флорида, където професор Хопман представи резултатите от проведения върху мен тест за автономната нервна система, в който стоях в плексигласова кутия, пълна с кубчета лед за час и половина.

Имах и своя презентация, която бях приготвил за 300 лекари, асистенти и терапевти в Европа. Включих я за вас в тази глава, за да дам на читателите идея какво е да присъстваш на някоя от моите лекции.

„Добър вечер. Нека започна с това, че за мен е чест да бъда тук и уважавам всичко, което правите. Обикновено нямам план за своите лекции, така че бих искал да започна, показвайки ви няколко видео клипа с мен плуващ под леда, изкачващ снежни планини по къси панталони, пробягващ маратон отвъд Полярния кръг и накрая изследването, обясняващо как работи тялото ми. Надявам се тези видео клипове ще ви дадат представа на какво са били подложени тялото и съзнанието ми.

*След това продължих, като им показах някои от моите видеа в YouTube. Когато приключиха, продължих с презентацията.

И така, какво можем да научим от това?
Е, вярвам, че ако успеем да отидем достатъчно дълбоко в съзнанието си, за да повлияем на автономната нервна система, както и на имунната система, можем да предотвратим увреждането на нашето тяло от болестите.

Как е възможно?
Сърдечно-съдовата система е съставена от мускули, които можем да тренираме. Когато ги излагаме на природни стимули, какъвто е студа, можем да направим мускулите по-силни. Това е лесно, като да вземеш пет минутен студен душ, след топъл такъв. При излагане на студ, мускулите в артериите се тренират. Отварянето и затварянето на мускулните стени са подобни на вдигане на тежести във фитнес. Тренировките ги изграждат силни. С всеки студен душ, тялото се подобрява извънредно. Началото на естествената адаптация се случва доста бързо. След като мускулите в артериите са достатъчно силни, вие ще бъдете готови да преминете към следващата фаза.

В следващата фаза идва психологическият аспект. Тук не искате да вземате топъл душ, преди да преминете към студен. Опитайте се да влезете директно под студената вода от душа. Това изисква много повече решителност. Целта на това упражнение е да бъдете способни да затворите вените си чрез чиста воля.

Голяма част от възможността да направите това е посредством фокусиране върху дишането. Опитайте да не се задъхвате, когато първоначално сте изложени на студената вода. Когато можете да правите това и чувствате, че имате контрол, вените около жизненоважните части на тялото се свиват, както и тези в кожата. Всичко това е  възможно след постепенна адаптация от първа фаза. Това е съществена стъпка за естествено развитие, без насилие. Тази фаза помага на тялото ви съзнателно да контролира сърдечно-съдовата система.

Чрез концентрирани упражнения, ще се приспособите бързо. По време на тях, волята ви също се изпитва. Може да помислите, че ще бъде много по-лесно просто да спрете душа и да облечете топли дрехи. Това всъщност е вярно, но по този начин не помагате на тялото си, а правите точно обратното.

Вслушването в интуицията става голяма част от това упражнение. Ако сте доброволно на студено и приемате упражнението, тялото ви ще започне да ви дава знаци, че сте готови да преминете към трета фаза: потапяния в ледена вода. С упражненията в предните две фази, вие сте се научили как да се справяте директно със студа. Тогава ще сте разбрали, че се изискват сила на волята и целеустременост да преминете през това преживяване, както и да се надяваме, ще познавате тялото си по-добре.

Психологическото развитие във втора фаза отваря нова гама от възможности. По това време вие ще знаете как да повлияете на сърдечно-съдовата система и ще сте достигнали до съзнателна комуникация с хипоталамуса, нашия умствен термостат.

Когато можете съзнателно да управлявате хипоталамуса, защо да не се заемем с друга част от мозъка, правеща визуализации. Понякога всички мечтаем, но това се извършва най-вече от подсъзнанието. Умолявам ви да практикувате визуализация, представяйки си колко силни ще бъдете когато се потапяте в ледената вода. Представяйте си как го правите с чувство на лекота. Знайте, че няма да има проблем, защото тялото ви ще се адаптира.

Сега визуализирайте топлина в долната част на корема си (б.пр.: там, където се намира първия, долен дантиен (http://lechiteli.bg/wp-content/uploads/2015/12/dantien11-e1450712245991.jpg)/енергиен център според даоската традиция. Посредством концентрация в тази област е възможно да се осъществи преобразуване на Дзин в Ци. Още във връзка с това и значението му може да прочетете тук (http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=286.msg850) в Библиотеката на сайта).  Представете си, че с всеки дъх вдишвате огън, който изпълва тялото ви. Това не е фокус-мокус и наистина работи. Мисленето, че тялото ви става все по-топло, ще го направи по-топло. Просто опитайте.

Никога не съм имал учител. Учех се от опит. С решителността на съзнанието си генерирах достатъчно енергия, за да се справя със студа. В крайна сметка успях да изградя своята издръжливост, тренирайки в сняг, лед, ледена вода и студени ветрове. Тези дихателни техники ми помогнаха да направя това.

Трета фаза е различна от предходните. Все още е със студена вода, но опитът е много по-различен. Вашето мислене е от решаващо значение за развитието на абсолютен контрол върху тялото. Потапянията в ледена вода изискват решителност и визуализация. Когато за пръв път се спускате в нея, поемете контролирани, съзнателни вдишвания. Не се задъхвайте. Опитайте да се отпуснете и оставете тялото да се адаптира по естествен начин. Обикновено това отнема около 30 секунди и настъпва облекчение. След като се отпуснете, умът ще свърши своята работа и ще поддържа тялото топло.

Концентрирайте се и визуализирайте топлина в долната част на стомаха си. Вдишайте и направете топлината да се разпространи от там до външните части на тялото ви. Когато издишате, се отървете от студа. Когато вдишате, използвайте този дъх да генерирате топлина.

Вярвайте в себе си и на това, което тялото ви казва. Опитът е реален и е доказан с помощта на научни методи. Чрез тези упражнения можем да се борим с болестите и да започнем да живеем здравословен живот. Просто влезте вътре в себе си и се свържете с вътрешната си природа.”

След като изнесох лекцията, която току-що прочетохте, бях помолен да изнеса още една пред лекарите от болница Алберт Швайцер в Ротердам. Това беше следващото ми голямо предизвикателство.

Менли, човекът, правещ документален филм за живота ми, също дойде. Отидохме заедно с Онно, неговия оператор. Карахме с две коли до Ротердам. Отне ни доста време, предвид натоварения трафик, което е доста типично явление в Нидерландия, защото всеки ден там се осъществяват строителни дейности на поне една улица.

След няколко часа в колата, най-сетне пристигнахме на мястото – СС Ротердам. Това е огромен круизен кораб в пристанището на Ротердам. Корабът бе много впечатляващ, но се опитах да остана съсредоточен върху това, което ще кажа по време на своята лекция.

Взехме оборудването си от колите и отидохме до рецепцията. Те ни изпратиха до горната палуба, откъдето имахме панорамна гледка към пристанището и очертания на фона на небето силует на Ротердам. Менли и Онно приготвиха камерите, докато аз завършвах подготовката на лекцията в главата си.

Конферентната зала заемаше цялата задна част на кораба. Стотина лекари, седящи в удобни столове в близост до малки масички, заемаха стаята. Сцената, от която се изнасяха лекциите, бе добре направена. На заден фон имаше рисувани изображения на планини и скали. Менли и Онно включиха камерите, а публиката утихна. Представи ме опитен оратор и кардиолог.

Микрофон и гигантски екран бяха моите инструменти за говорене и визуално представяне на това, с което обикновено се справям по време на своите предизвикателства. Показахме три видеоклипа. Първият бе с моето тичане на полумаратон с боси крака по леда в Лапландия. Вторият бе с опита ми за световен рекорд, плуващ в студената вода под леда. Третият беше с физиологичния експеримент, проведен в Университетската болница в Радбоут. Когато свършиха видео клиповете, започнах да говоря:

„Нямам програма, нито конкретна история в главата, която да ви разкажа, но това е моя начин. Вашата енергия и внимание ще ми помогнат да водя тази лекция.
Аз обаче имам послание. Искам да покажа, че всеки е способен да повлияе на имунната си система. Не ме интересува последователността на думите ми, стига това съобщение да е добре разбрано и предадено към вас.”

Лекцията продължи по този начин известно време. Скоро задръжките изчезнаха и думите ми изтичаха като река със силно течение. Докато говорех, изображения и видео кадри бяха показвани зад мен. Всички бяха запленени и слушаха внимателно.

Казах им за отиването надълбоко в себе си, за предизвикателствата, които се срещат в суровата природа, за полагането на повече усилия от обичайния ни принос и за природата като мой учител. Обясних, че природата е строга, но справедлива. Разказах и за това как се научих да дишам различно, по-дълбоко и по-ефективно. Разясних, че дишането ми помага да се представям по-добре в природата и ме прави по-способен да поемам „невъзможни” задачи.

Може да звучи странно, но влизайки в екстремния студ на природата, особено когато почти не се носят дрехи, предизвиква различно състояние на ума. Това е почти интуитивно. Продължих:

„Природата управлява. Природата учи. Природата изнася лекции.

Трябва да отидете дълбоко, дълбоко в себе си, където нервната, имунната и сърдечно-съдовата системи, сърцето и умът работят заедно. Когато всички тези системи работят заедно, това гарантира огромна сила. Научил съм се да вярвам на това, от все сърце. Усещането за преодоляването на тревожещия се ум и контролирането му е безпогрешно. Да бъдеш в състояние да се чувстваш обединен в тяло и ум, а не отчужден от природата, е мощно нещо.

Нямам страх да се катеря без екипировка и оборудване. Имам способността да избягвам падащи скали рефлексивно, без да ги виждам съзнателно как падат. Мога да заповядам на крампата в крака си да изчезне. Способен съм да пробягам пълен маратон само по шорти отвъд Полярния кръг, без каквато и да е предварителна тренировка. Имам способността да използвам съзнанието над материята.

Дълбока вяра е да знаеш, че си напълно способен да функционираш по най-добрия възможен начин вътре в тялото и ума си. Студът те учи чрез мощни уроци. Стотици години носим дрехи и разработваме по-добри платове, за да поддържаме топлината си. Доверихме се на топлината в нашите домове и избягвахме студа физически колкото е възможно. Установихме се в своя комфорт, никога не изпитвайки границите си.

За да поддържаме телата си силни, трябва да тренираме себе си в природата. Студът е мощен глас, с мъдър урок. С правилната адаптация можем да върнем обратно контрола върху вътрешната работа на нашето тяло.

Нека вземем за пример сърдечно-съдовата система. Тя може да бъде поставена в състояние на по-добро функциониране чрез постепенно излагане на студ. Това е система, която има способността да става по-силна с трениране. Тренировката на мускулните стени на артериите способства кръвта да се изпомпва по-ефективно през цялото тяло. Открих, че това намалява сърдечната честота в покой с 20 до 25 удара! Като цяло, това помага да направите мисленето си по-спокойно и последователно.

Способни сме да изграждаме внушителни структури, да летим в космоса и да програмираме компютри… въпреки това непрекъснато избягваме възможността да изследваме телата си и да надхвърляме техните ограничения. Имайте го предвид, млади лекари - стоим в началото на нови открития относно човешкото съзнание и тяло.

Моето послание е, че всеки е способен да повлияе върху имунната система и че студът е благородна, естествена сила, която може да ни помогне, като ни научи как да си възвърнем тази способност. Здравето ни е важно, защо изобщо да избягваме този полезен инструмент?

В Средновековието смятахме, че Земята е плоска и не смеехме да поемем отвъд хоризонта от страх да не умрем, падайки от края й. Представете си страха, причинен от тази мисъл – да бъде вечно в капан. И все пак, сменихме мисловните си модели и открихме нови светове, защото бяхме подтикнати да предизвикаме своите възприятия. Възприятията ни оформят начина, по който живеем. През повечето време това може да ни попречи да достигнем своя потенциал.

Студът е сила, която трябва да бъде взета сериозно, така както правим с топлината. Когато стоим пред камина, мислим, че е удобно и приятно. Но не си пъхаме ръката в пламъците. Същото важи и за студа. Вие не просто се гмуркате в ледена вода и стоите там с часове, очаквайки да оживеете; нужна е постепенна адаптация. Най-добрият начин да се започне е със студените душове.

Няма нужда човек да бъде професионален футболен играч, за да се радва на здравословните ползи от играенето на футбол. По същия начин, няма нужда да подлагате себе си на екстремни температури, както правя аз, за да достигнете имунната система. Всичко, което предлагам, е да се започне с прилагането на няколко студени душа в седмичните графици.”

Чувствайки, че съобщението ми е добре разбрано, благодарих на публиката за тяхното време. След като Менли и Онно опаковаха камерите си, хапнахме вечеря и започнахме дългото си пътуване с кола обратно към Нидерландия.

Бяхме се справили добре. Усещането бе за гигантска стъпка, направена в правилната посока.

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Август 05, 2020, 10:07:31 am
Глава 39
Нова Година

декември 2010 г.


След тежък период на сняг тук, в Нидерландия, ежедневни студени бани и тичане с боси крака по снега, имах само едно нещо в съзнанието: Хонконг. Бе ми се представила още една възможност да пътувам до Хонконг, където щях да се опитам да подобря собствения си световен рекорд, затворен в лед.

Самолетните билети бяха уредени за мен. Летяхме над Русия, Сибир и Китай, а след това самолетът се приземи на острова, близо до гигантска статуя на Буда. Когато пристигнах, ме посрещна 54 годишен японец, на име Сано.

Температурата в Хонконг бе топла (19°С), в сравнение с Нидерландия (-10°С). Въпреки по-топлото време, повечето хора бяха доста облечени. Изглеждаха така сякаш притежаваха естествена склонност да „чувстват студ” и са в отчаяна нужда да останат топли. Разхождах се наоколо по тениска и се чувствах напълно удобно!

Докато Сано ме водеше през реката, течаща през града, посочи внушителни сгради с хипнотизираща архитектура. Той ме придружи до огромен вход на петзвезден хотел. Стаята ми бе сравнително малка, но гледката беше великолепна. Чувствах се като крал.

Видях много статуи на Брус Лий из града. Имаше и множество снимки, които показваха страхотен респект към него като майстор на бойните изкуства. Чувствах, че е умрял твърде млад. Неговият завет ми даде вдъхновение да се представя добре в красивия град, пълен с екзотични палми и субтропична растителност.

Два дни след пристигането ми, градът бе благословен с горещината на топъл, летен ден. Това бе жега, която можеше да докосне тържествеността на душата. Помогна ми да отърся ума си от предстоящото предизвикателство. Сано ме разведе из всякакви места. Той бе много приятен човек и компанията му за мен бе удоволствие. Той също така бе и изключително зает, защото помагаше в организацията на събитията около обратното броене до настъпването на новата 2011 година.

Сано организира пресконференция, акцентираща върху осведомеността за глобалното затопляне; аз бях главният герой, промотиращ посланието. Не знаех нищо за глобалното затопляне, но се опитах да представя проблема по най-добрия начин. Ето какво казах:

„Нямам знание за политиката, нито съм някой, който е против любовта към света. Мисля, че децата са нашето бъдеще и че идващите поколения, които ще населяват този свят, трябва да бъдат възпитани в свят, който е балансиран. Ние, като хора, можем да се защитим срещу променящите се метеорологични условия, но растенията и животните не могат!

В крайна сметка няма да можем да обърнем гръб на света и избегнем последствията от действията си. Експлоатирането на нашата екосистема за получаването на финансова изгода не си струва.

Тук съм, за да счупя световен рекорд в леда и следователно имам възможността да привлека внимание в световен мащаб. Бих искал да помогна в разширяването на визията що се касае до деликатния проблем около глобалното затопляне. Природата извън нас самите директно влияе върху природата вътре в нас.

През годините сме се превърнали в непознати за природата, защото вече не живеем директно в нея. Ние винаги харчим пари за дрехи и се обграждаме с технологичен лукс. Изгубили сме своя досег с природата.

По някакъв начин сме станали слепи. Благодарен съм за възможността да изразя мислите си пред вас и ви покажа какво може да бъде направено, когато човек има връзка с природата.”

Тогава стана време да се потопя в студената ледена баня вътре в прозрачен контейнер.
Щрак. Щрак. Щрак.
Извън контейнера се провеждаше фото сесия. Подложеното ми на студа тяло бе отпечатано на камерите около мен.

Два дни след това предстоеше опитът ми за световен рекорд. Планът за мен бе да започна потапянето на цяло тяло в лед за рекорд за издръжливост точно в 22:20 ч. Когато щях да изляза един час и 50 минути по-късно, щеше да бъде десет минути след настъпването на новата 2011 г.!

Малко преди събитието, седнах в публиката и се опитах да се отпусна. Тълпата беше ентусиазирана и мнозина ми отправяха възхитени погледи.

След като някои танцьори се представиха на сцената, говорителят обяви, че опитът за световен рекорд ще започне. Застанах до него и той ми зададе няколко въпроса. „Как се чувстваш?”, „Уверен ли си, че ще счупиш световния рекорд?”
Съзнанието ми бе настроено само върху едно нещо: Просто го направи.

Неколцина души повдигнаха плексигласовата кутия и аз влязох вътре. Поставиха кутията изправена и започнаха да я пълнят с лед. Обикновено отнема от 5 до 10 минути тя да се напълни цялата. Ледът се изля върху раменете ми и проверих как реагира тялото ми на него. Ето какво се случваше вътре в мен:

Изпълнен с решителност, се заредих с адреналин и допамин. Адреналинът направи така че да се чувствам силен пред студеното въздействие, а допаминът бе моето обезболяващо. Когато бях напълно покрит с лед, стените на моята сърдечно-съдова система се свиха и започнаха своето търсене на начин да функционират възможно най-ефективно, без отделяне на топлина. Вените около жизнените ми органи се свиха и насочиха кръвта да циркулира около тях, за да ги поддържа топли. Това запази вътрешната ми температура стабилна.

Когато всички тези условия бяха изпълнени, започна времето, в което трябваше да покажа издръжливостта си. Колкото по-добър бях в стабилизирането на вътрешната ми температура, толкова повече щях да остана в леда. Понякога започвах да усещам студ в определена част от тялото си. Чрез просто концентриране върху това място, бях способен да пренеса топлината в тази зона, за да я затопля отново.

Имам две важни отговорности когато съм напълно потопен в лед. Чувствам, че те са перфектния пример за съзнание над материя. Първата е способността да запазя вените и артериите около сърцевината си затворени. Втората е пренасочването на топлината към онези части от тялото, които изстиват. И двете се правят съзнателно.

Това ми напомня за 55 годишен мъж на име Леонард, който веднъж ми писа имейл. Той бе заинтригуван от някои от прочетените от него статии за достигане до имунната система. Тялото на Леонард бе напълно парализирано, с изключение на главата. Въпреки своята неспособност за движение, той все още страдаше от хронични болки.

Посетих Леонард и му казах, че има сила в човека, която може да облекчи тези болки - чрез просто насочване на енергията към тях и представянето на това, как те си отиват. Отне му двадесет минути да разбере как да го прави и оттогава той е в състояние да облекчи болката си, използвайки единствено своето съзнание.

Влиянието на съзнанието е могъщо. Когато е напълно раздразнен или разтроен от ситуация, човек е по-склонен да пробие през обусловения ум. Леонард просто се нуждаеше от малко побутване, за да го стори.


Обратно към историята…
И така, стоях на сцената пред хиляди хора, всички ме окуражаваха. Бях напълно взел контрола и печелех битката срещу студа! Групи от изпълнители танцуваха до мен. Понякога стъпките, които правеха на сцената, разместваха ледените кубчета в кутията и по този начин правеха по-трудно за мен да остана топъл.

Всяко представяне в леда е различно. Никога не мога да вляза неподготвен, защото ако се случи нещо непредвидено, има огромен шанс да получа хипотермия. Зная отличен пример за това. Последния път, когато опитвах рекорд, бях в Токио. Бяха сложили сонда за засичане на вътрешната температура в устата ми, за да следят телесната ми топлина. Поради тази причина ми бе изключително трудно да дишам.

Наситеността ми с кислород падна опасно ниско. След около един час не можех повече. Накарах ги да извадят сондата. Веднага се почувствах много по-добре. Когато достигнах новото рекордно време, насищането ми с кислород бе отново 100%!

Имах друг проблем конкретно с този опит за световен рекорд, когато го правех в Австрия. Температурата навън бе вледеняваща. Когато счупих световния рекорд и се опитаха да ме извадят, не успяха. Въздухът бе замразил и слепил всички ледени кубчета. Бях станал част от ледена скулптура. След като махнаха от мен плексигласовата кутия, трябваше да насекат леда с брадви.

И така, подобно на онези пъти, бе нужно да се справям с нещо неочаквано. Трябваше да се боря с леда, докато той масажираше кожата ми. Бях решен да счупя световния рекорд, поради което устоях.

Един час и 50 минути след потапянето, най-накрая бях поставил новия световен рекорд! Получих големи аплодисменти и приветствия от публиката, когато бях освободен от ледената ми гробница. Най-после беше време за моята топла вана.

Върнах се в хотелската си стая, скочих в горещата вана и заспах. Трябва да бяха минали часове, защото когато се събудих, всички празнуващи в хотелската ми стая, си бяха отишли, а виното, което ми бе дадено като подарък, бе изпито. На негово място, някой бе оставил кошница с плодове. Колко мило.
Без значение от това, бях успял за пореден път.

На следващия ден Сано ме заведе до Южнокитайско море. Прекарахме деня, вървейки по брега. Когато се върнахме в Хонконг, ме очакваше изненада. Провеждаше се китайска сватба и искаха от мен да бъда почетен гост! Беше красива церемония. За съжаление, не успях да присъствам на приема, защото самолетът ми тръгваше в 23:00 ч.

Взехме метрото обратно до летището, където хапнахме евтино, но вкусно японско суши, преди да се разделим. Сано бе наистина приятна компания и направи така, че изживяването да прилича на филм. Прегърнахме се един друг и си казахме финални сбогом.

Б.пр.: Ледения човек Вим Хоф в Хонконг:

https://www.youtube.com/watch?v=GC3SkDzqkuA

Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Август 05, 2020, 12:39:27 pm
Глава 40
Сила и Чест


Менли, талантлив филмов режисьор и добър мой приятел, прави документален филм, който има отношение към тази книга и помага да се илюстрира позицията, че всички ние можем да достигнем и да повлияем на имунната система. Това откритие може да има огромно въздействие върху света и да измести възприятието на населението като цяло. Непрекъснато показвайки на хората здравословните ползи от постепенното обучение в студа, се надявам това да доведе до тотална превенция на болестите.

Няколко дни преди написването на тази глава, посетих Менли и му донесох някои от вече направените документални филми за мен. Докато той ги преглеждаше, един от клиповете привлече вниманието ми.

„Свръхчовеците и търсенето на Фантастичната четворка” е поредица, в която се твърди, че съм „свръхчовек”. Видео кадрите показваха как тичам полумаратон бос в снега. По-конкретно – това е тичането, което доведе до измръзване. Не мога да кажа, че решението ми да продължа да тичам, се основаваше само на интуиция; бях позволил на емоциите си да вземат най-доброто от мен. Имах ситуация вкъщи, която ме бе оставила емоционално разтроен. Не мислех както трябва. За съжаление, оставих това да повлияе на решението ми.

Приех предизвикателството на телевизия Дискавъри, защото бе бърз начин да избягам от емоционалния стрес у дома. Обикновено не вземам подобни прибързани решения, защото познавам границите на тялото си изключително добре, но този път реших да продължа напред, въпреки непосредствените повреди и знаците, които изпращаше тялото ми.

Наистина бях решен да завърша състезанието, но след като продължих, лекарката ме принуди да спра. Беше ми казала, че рискувам да загубя пръстите на краката си. Спомена и че ще бъде глупаво ако продължа, но това бе решението ми. Както знаете, аз я игнорирах. Отчаяно исках да пресека онази финална линия. Ето защо проявих стоицизъм и продължих да тичам, въпреки потенциалните последствия. Зная, че може да прозвучи нелепо, но мисля, че именно това трябваше да направя. Научих нещо за мен самия, нещо, което не бих научил по друг начин: Без значение е какво някой казва, можеш да направиш всичко. Нищо не е невъзможно.

Лекарите казаха, че съм нанесъл „необратима повреда” на крака си и никога не бих могъл отново да бъда същия. Е, те сгрешиха. Все още се справям със своите предизвикателства, все още чупя световни рекорди и все още твърдя, че както аз съм способен на всичко, така сте и вие. Няма нищо „свръхчовешко” около мен. Аз съм просто човек, който обича да осъществява човешкия потенциал.


Изисква се сила и смелост от някого да се излекува, когато е изправен пред мрачното бъдеще, но всички ние сме способни да се противопоставим на страховете и минем през тях. Открийте тази сила вътре в себе си и излекувайте своята дилема.

Имаше време преди двайсет години когато страдах от тежък случай на пневмония. По това време отглеждах сам своите четири деца, точно бе починала съпругата ми. Бях изключително емоционален, а и нямахме много пари.

Тялото ми може да понесе доста, но когато станах емоционално изтощен, станах податлив и на заболявания. Някак бях развил пневмония по средата на лятото. След като с дни чувствах странно налягане в гърдите, внезапно загубих енергията си и се сринах близо до едно дърво.

В този момент реших да отида на доктор. Той каза, че страдам от тежък случай на пневмония и ми предписа антибиотик. Каза ми още, че за около месец ще бъда излекуван. Взех една капсула и веднага се почувствах по-добре. Получил това чувство, исках да поема съзнателното управление на оздравителния процес. Така че тази една капсула бе последната, която изобщо взех. Поех руля и визуализирах себе си как ставам все по-добре. Преди да разбера, пневмонията си бе отишла толкова бързо, колкото и бе дошла. 
Не ви предлагам да пренебрегвате казаното от вашите лекари или терапевти. Казвам само, че всички ние имаме вътрешен лекар, който също ни ръководи.

Има една последна история, която искам да споделя във връзка с изцелението.  Преди няколко години получих тежко разкъсване на червата. Можех да умра от това, но не бе дошло времето ми. Линейката ме транспортира до болницата и там отвориха корема ми. Трудиха се с часове, опитвайки се да поправят щетата. След като направиха временен байпас, ме закърпиха и затвориха раната. Докторите ми казаха, че екстремната ми спортна кариера е приключила и че ще ми е нужна поне година и половина за възстановяване.

Същата нощ ме придружиха до болничната ми стая и ме оставиха там. Когато светлината бе изключена и вратата ми затворена, започнах да си правя свой собствен физически преглед. Имах гигантски белег на корема, където бяха направили разреза.

Стоях там известно време, взирайки се в стената. Най-накрая взех решение да изляза от леглото и да се разходя наоколо. Това бе огромна задача. Тялото ми беше в наистина лоша форма, но пък аз бях изключително решителен. Сантиметър по сантиметър премествах тялото си от легнало положение до поставянето на краката ми отстрани на болничното легло. Сякаш изминаха часове!

Накрая стъпалата ми докоснаха пода. Повдигнах себе си от леглото и ето ме там, стоящ! Стоях! Проверих себе си, наблюдавайки състоянието си като ранено животно. След малко спрях да се грижа за раната и проявих интерес към заобикалящото ме. Погледнах към прозореца и видях звездите на нощното небе. Въпреки че придвижването само на няколко сантиметра бе отнело всичките ми усилия, бях в състояние да постигна целта си. Ставането от леглото бе първата стъпка от започването на лечебния ми процес. Бях спечелил първата битка.

Върнах се изтощен обратно към леглото и легнах бавно. По някое време заспах дълбоко. Всеки ден, от този момент нататък, продължих със същата целеустременост. Не можех да ям две седмици, защото червата ми не функционираха, но продължих в същия борбен дух. В крайна сметка червата ми започнаха да обработват храна. Още една победа!

Три месеца след всичко това аз отново правех изпълнение в леда. Сторих го с лекота, а тялото ми бе в страхотна форма. Не трябваше да чакам година и половина, както бяха предложили лекарите. Вътрешният ми лекар бе извършил чудеса!

Правенето на нещо подобно изисква много смелост, сила и отговорност. Трябва да вярвате, че има какво да спечелите и това бързо лечение е възможно. Точно в този момент вътрешният доктор ще ви приветства.

Два месеца след това поставих нов световен рекорд за стоене в кутия, с напълно покрито от лед тяло. След още два месеца се изкачих на Килиманджаро, носейки само къси панталонки. Тогава се върнах в Лапландия, мястото, което ми бе нанесло „непоправими щети”. Този път тичах двойно повече и завърших пълен маратон без каквито и да било поражения!

Въпреки контузиите и неуспехите, все още успявах да продължа напред и да поема още предизвикателства. Тялото се адаптира, стига да желаете да го тествате. Червата ми се излекуваха шест пъти по-бързо, отколкото лекарите ми бяха казали, че ще отнеме. Допускането, че човек е способен, ще направи голяма разлика. Но да вярва в себе си и да знае, че е възможно, ще направи всичко различно.

Сила и чест не се постигат само чрез спорт и предизвикателства. Борбата за живот сама по себе си ни прави герои. Гладиаторът не се нуждае от меч, ако умът му е остър като бръснач. Пресечете отчаянието и зависимостта, и се съсредоточете върху безкрайните възможности. 
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Август 05, 2020, 02:06:58 pm
Дж. Розалес: Глава 41
Финландия


Тъй като температурите се понижиха, а дните станаха по-кратки, засилих тренировките си. Макар по това време да изглеждаше безсмислено, без надежда за скорошен опит на световен рекорд, продължих. (…) Започнах да виждам много прогрес в себе си. Времето, в което можех да стоя и да тичам в снега, значително се увеличаваше. Докато ходех за своето тичане на студено, чувах приятелите си да викат името ми по улиците. Много от тях знаеха, че тренирам за световен рекорд. Понякога, докато тичам, чувах и нецензурни крясъци от случайни минувачи, но вече не ме интересуваше. Просто продължих да си представям, какво ли ще бъде, ако имам шанса да пробягам своите 5 км в снега.

https://www.youtube.com/watch?v=GhcOuX1REWk

Накрая дойде този шанс. Скоро след като се бях върнал от коледната почивка, получих имейл от Вим, в който ми казваше, че желае да плати полета ми до Финландия, ако искам да опитам световния рекорд на това място. Казах му, че нямам проблем да отида там, стига да имам достатъчно време да информирам преподавателите за отсъствието си.

Точно три седмици след получаването на поканата, стоях в магазин за снегоходи в Китила (Kittila), Финландия с Енам и Вим.
„Най-накрая го правим!” ни каза Енам, след като предаде на чиновника няколкостотин евро. „Ще стане!”
Година по-рано никога не бих си и помислил, че ще бъда във Финландия, възнамерявайки световен рекорд с прочутия Вим Хоф. И все пак ето ме – на път да наемем снегоход, който да ни транспортира до локацията. Не можех да повярвам. (…)
С Вим седнахме на местата си в снегохода, а мъжът даде указания на Енам как да стигнем до езерото.
„Благодаря!” извика Енам, докато включваше двигателя. „Дръжте се момчета! Яааа-хууу!”
Снегоходът изкрещя и тогава изскочи напред. Обвих ръцете си около Енам и го държах здраво, докато той увеличаваше скоростта до около 48 км/ч. (…)

Няколко минути по-късно, дърветата, покрай които минавахме, се разредиха и отвориха гледка към гигантско, замръзнало езеро. Потеглихме по-нататък, търсейки най-добро място за тичане. За щастие имаше дълъг, прав участък, маркиран и с обща дължина един километър. Решихме да използваме това като начин да измерим разстоянието на пробега. За всеки рекорд трябваше да изминаваме този километър напред и назад, докато всеки не достигне границата за рекорд – 10 км за Вим и 5 км за мен.

Спряхме снегохода и Вим излезе да провери дали повърхността е добра за тичане.
„Малко е груба.” каза той. „Трябва да я поизгладим.”
Вим извади картонена щайга за мляко от вътрешността на шейната и я завърза за гърба, използвайки малко въже. След като я прикрепи, седна вътре в нея.
„Тръгвай!” извика на Енам.
Енам настъпи газта и подкара снегохода наоколо, използвайки изобретението на Вим, за да изглади замръзналата писта. След като направи няколко обиколки, с Вим си разменихме местата. Возенето бе неравно. На няколко пъти се оказах преобърнат и влачен от снегохода. За щастие, не бях наранен. След още няколко обиколки Енам спря моторната шейна и излязох. Вим развърза картонената опаковка и я постави близо до един от пилоните на трасето.
„Тук ще приключим.” обяви той. „Да започваме!”

Решихме да бъда първия, който ще тича. Ако по някаква причина бяхме преждевременно прекъснати, останалите искаха да се уверят, че съм имал възможността да счупя рекорда.
„Вече имам достатъчно рекорди. Просто в случай, че нещо се обърка, искам да отидеш пръв.” каза Вим.
Откараха ме обратно до стартовата линия и аз се подготвих. Температурата беше минус 1.1°С и въздухът бе сух, но бях готов да го направя. Прекарал бях последните няколко месеца, тренирайки за този момент. Бях готов за всякакви климатични условия по време на предизвикателството.

„Ако ще правя това,” казах, „може също така да го сторя в стила на Вим Хоф.”
Започнах да свалям всичките си дрехи, не оставяйки нищо, освен чифт шорти. Когато стъпих върху охладената, твърда земя, усетих познатото гъделичкане на студа в плътта си.
„Да го направим!”
Вим включи камерата и приготви хронометъра. Енам форсира двигателя.
„Можеш да го направиш, Джъстин!” изкрещя Вим. „Стани Ледения човек! Готови, приготви се… старт!”

Наведох се напред и започнах да тичам върху ледената повърхност. Студен вятър духаше срещу гърдите ми. Вдигнах поглед и видях Вим и Енам малко по-напред, указвайки пътя със снегохода. Вим се усмихна, насочвайки камерата към лицето ми.
„Добра работа, Джъстин! Продължавай така!”
На всяка стъпка от пътя, Вим ми говореше. Независимо дали го гледах или не, той продължи да вика окуражително. С приближаването на третия километър започнах да чувствам грапавостта на леда с ходилата си. Бях тренирал за студено, а не за острия лед, но така или иначе продължих напред.
„На половината път си, Джъстин, продължавай!”

На четвъртия километър болката нарасна до мъчителна. Бих се заклел, че игли пробиваха ходилата ми. Те изгаряха от болка. Никога преди това не бях тичал върху лед, само върху сняг. Беше напълно различно изживяване.
„Ще го направиш, човече! Почти си там!”
Оставаше ми половин километър, а краката ми започнаха да изтръпват. Приех това като лош знак, но избрах да го игнорирам. Исках да стигна до края. Бях толкова близо. Можех да го видя. Продължих с усилие, решен да пресека финалната права под 30 минути. Почти… Там…

„Даааааааа! Направи го!” изкрещя Вим. „Нов рекорд! Нов световен рекорд!”
Вдигнах ръце триумфално.
„Вим,” каза Енам, „часовникът?”
„О, часовника. Ето го – 27 минути и 46 секунди.” обяви Вим.
„Наистина ли?” попитах. Не можех да повярвам, че всъщност го бях направил.
Вим и Енам ме прегърнаха от вълнение.
„Ние сме като братя.” каза Енам, докато ме прегръщаше.
„Гордея се с теб, човече!” каза ми Вим. „Обичам те! Ти го направи!”

Благодарих им за поздравленията и седнах в шейната да изследвам раните си. Те също се приближиха да погледнат. Краката ми все още бяха вцепенени, а вече и тежко подути. Под мястото където се намираха мазолите ми, имаше големи находища от кръв. На десния крак имах два кървави мехура, на левия още толкова, както и голям разрез под големия пръст.
„Ааа, няма за какво да се тревожиш. Не е измръзване.” каза Вим, опитвайки се да ме успокои. „Само няколко бойни рани. Ще заздравеят, преди да се усетиш.”
Изглеждаха ужасно, но поради скорошния си успех, се насилих да му повярвам.

„Добре, Вим, твой ред!” каза Енам, скачайки обратно в снегохода. „Трябва да приключим с това, преди да свърши батерията на камерата. Да тръгваме!”
Скочихме обратно в снегохода и Енам го подкара към стартовата позиция. Подготвих камерата и позиционирах тялото си, така че да получа добър ъгъл, когато Вим тича зад нас. Няколко секунди по-късно Вим беше излязъл и готов за тичане. С работеща камера, започнах обратното броене. „Готови, старт!”

Натиснах бутона на хронометъра си, а Енам включи двигателя. Докато се опитвах да държа камерата стабилна, скочихме напред още веднъж. Когато Вим тичаше напред, забелязах нещо интересно около него. Имаше уникално изражение на очите. Сякаш знаеше, че ще счупи рекорда, въпреки че бе започнал да тича току-що. Можех да усетя неговата самоувереност, която не бе породена от горделивост. Той просто знаеше.

Докато аз и Енам водехме по пътя, гледах познатото лице, което бях виждал толкова много пъти по YouTube и по телевизията, да ни догонва. Почти година по-рано Вим ме беше поканил в Полша да тренирам заедно с него. Беше сюрреалистичен момент осъзнаването колко далеч бяха прогресирали нещата. Той ми бе дал подаръци, които щях да ценя завинаги. Вим не само ме научи как да контролирам телесната си температура и как да оцелея в студа, той също ме бе научил как да живея пълноценен живот, как да преодолея ограниченията си и как да бъда търпелив. Тези уроци ще останат за цял живот и всичко това дължа на него… Моят „духовен брат”.

„Чакайте, изчакайте секунда.” каза той. Той отиде отстрани на пътеката и зарови ръце в снега. Загреба от него и започна да го втрива по цялото си тяло.
„Трябва да се изкъпя, преди да завърша, нали?” той погледна към мен и Енам, хилейки се широко. „Добре, това е достатъчно.” Той прекоси финалната права и вдигна ръце във въздуха.
„Нов рекорд!” извика Енам.
„Да, ти го направи!” добавих аз.
„Направих го. Ти го направи. Ние го направихме.” Вим ме прегърна. „Обичам те, човече. Да станеш Ледения човек. Успяхме!”

------

ВАЖНО ОПРОВЕРЖЕНИЕ: Опитите ни за световен рекорд понастоящем са непотвърдени от Световните рекорди на Гинес. Следователно те НЕ са официални рекорди на Гинес. Ако желаете достъп до кадрите от тичането на 5 и 10 км във Финландия, може да се свържете с нас.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 06, 2020, 07:30:34 pm
Глава 42
Нови приключения


След множество предизвикателства, най-накрая имах чувството, че съм стигнал до нивото на екстремен спортист. Осигурявах блага за семейството и себе си, живеейки по този начин. Всичко това дойде от отдадеността ми и задачата за поемането на контрола върху ума. Известно време изглеждаше сякаш това никога няма да има край. Честно казано, не зная дали такъв ще настъпи, но поне нещата се подобряват. Имам мир в съзнанието си, който ми помага да разбирам живота на по-дълбоко ниво. Желанието ми е да предам към читателя някои уроци, които научих през това време.

Предизвикателствата ми не винаги са сред ниски температури, опитвайки се да счупя световен рекорд. Някои от тях включват инструктиране на хора по време на семинар, писане на книга, представяне на възможностите ми в научна обстановка и доказването на това, че можем да направим повече, отколкото смятаме.

Една от по-скорошните ми цели бе да науча стотици деца как да тичат боси по снега. Исках да им преподам как да създадат силата, която ще им позволи да устоят на студа. Веднъж след като видят, че това е възможно, се надявам да станат по-податливи към приемането на студа и неговите предизвикателства, както и към уроците, които той учи.

След няколко месеца отново ще изкачвам Килиманджаро. Това ще бъде документирано от немска телевизия. Програмата ще бъде за необикновените хора. Надявам се, че тя ще вдъхнови и други да се изправят срещу студа. Удивителното около извършването на тези предизвикателства е, че начинът ми на живот ми изкарва прехраната. С други думи – плаща ми се да правя това, което обичам.

Вдъхновението е хубаво нещо, което да дам и ще направя каквото мога, за да помогна на другите да го получат. Независимо от това колко хора ще опитам да обуча, само онези с отворени уши, сърце и изпълнени с всеотдайност ще бъдат в състояние да дерзаят.

Друго мое предстоящо предизвикателство е тичането ми през пустинята Сахара. Планирам да пробягам 50 км без да пия никаква вода. Убеден съм, че е възможно, въпреки че докторите не са на същото мнение. Осем години работих в испанските Пиринеи по време на горещите лета. Всеки ден носех раницата си с тегло 20 кг на гърба си през целия ден, без да пия вода. Правих това защото се чувствах добре и тялото ми казваше, че всичко е наред.

(Б.пр.: Вим Хоф успява да пробяга близо 42 км при температура от 40°С и без прием на вода, което се случва през 2011 година, но в Намибската пустиня. В резултат губи около седем килограма от телесното си тегло. По този повод в тази (https://www.dailymail.co.uk/news/article-2072156/Burning-man-Adventurer-loses-14lbs-completes-marathon-40C-Nambia-touching-drop-water.html) статия от уебсайта на вестник Дейлимейл е наречен „Горящият човек”.)

(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/12/article-2072156-0f1d30d000000578-437_634x487.jpg)

Вярвам, че в определен момент, когато потенето ми спира, се стартира автоциркулационна флуидна система, която започва да регулира телесната ми температура. Мисля, че в този момент тялото спира потенето, за да запази течностите и по този начин да продължи да поддържа функционирането си.  Когато този процес ми се случваше в испанските Пиринеи се чувствах някак надрусан, от естествени наркотици, сравнимо е с усещанията, които човек изживява при т. нар. „надрусване на бегача”. (Б. пр.: Повече за този феномен може да прочете тук (https://www.puls.bg/fitnes-i-rekhabilitatsiia-c-23/kak-tichaneto-prichiniava-euforiia-i-podobriava-nastroenieto-n-27717)) Същото се случва и когато съм подложен на студ.

Когато с Джъстин решихме да счупим заедно два световни рекорда, не бяхме тренирали. Имам предвид, че не бяхме тренирали специално за тичането. Джъстин не беше тичал много в снега, защото където живее не е имало сняг. И аз лично не бях тичал много, защото бях фокусиран върху всички изследвания и семинари, така че не успях да намеря време да правя никакви тренировки за издръжливост.

Работата е там, че имахме вяра, че това е възможно. Знаехме, че ще бъдем готови, когато дойде времето и бяхме готови да се трудим усилено дотогава. Джъстин използваше своите експерименти за симулиране на бягане по сняг, докато аз се затичвах бавно. Когато тялото ми се приспособи, увеличих дистанцията и скоростта си.

За всяко предстоящо предизвикателство, ще открием и инструменти за преодоляването му. Най-предизвикателното нещо в живота е ума/съзнанието. Нека „отварянето на ума към нови възможности” бъде следващата цел. Когато стигнеш до там, научи и други как да го направят. Това е полезна техника, от която цялото човечество би се облагодетелствало. Не са някакви духовни глупости, а техника за справяне с тревожните мисли.

Когато отидеш достатъчно надълбоко, естествени наркотици като ендорфини и адреналин биха помогнали на тялото ти да се справи с обикновено нетърпими ситуации. Можем да направим повече, отколкото мислим и все още има толкова много пространство за откриване.

При доста от хората вените и артериите в телата им са некондиционирани. Не са свикнали да изпомпват кръвта ефективно, защото кръвоносните им съдове не са тренирани. Това води до проблеми като инфаркт и артрит. Болестите, имащи общо с кръвообращението, причиняват много смъртни случаи всяка година. Милиони страдат от лоша циркулация на кръвта. Всичко това може да бъде предотвратено.

Можеш лесно да тренираш сърдечно-съдовата си система, правейки си студени душове. Стените на кръвоносните съдове се свиват и след това разширяват поради съприкосновението със студа. Започни бавно и постепенно увеличавай тренировката с намалението на времето, необходимо за адаптация. Подобно е на всеки друг вид тренировка, която правиш за сърдечно-съдовата система: бягане, плуване и т.н.

Чрез тренировка на сърдечно-съдовата система, сърцето е в състояние да изпомпва кръв към жизненоважните части от тялото по-ефективно. Като намалиш стреса от сърцето си е напълно възможно на понижиш сърдечния си ритъм в покой.

Бих искал да споделя с вас кратка история от своето детство. Бях на седем години и си играех на пасището близо до къщата ни, покрито с дебел зимен сняг. С приятелите ми построихме възможно най-доброто иглу, което момчета на нашата възраст могат да направят. Изграждането му ни отне цял ден, но в края му то бе величествено.

Един по един приятелите ми си отидоха вкъщи да ядат, да спят или защото се умориха. Аз обаче останах, защото се чувствах привързан към иглуто, сякаш то бе моят дом. Моят красив дом. Продължих да добавям сняг към него през следващите няколко часа. Оформях стените, изграждах столове и дори легло!

Едва когато бе пригодено за живеене, влязох в иглуто. Обля ме топло усещане за постижение. Легнах на леглото и се изпънах. Почувствах как прохладата се просмуква през слоевете дрехи; усещането бе приятно. Въпреки двете дупки в тавана, иглуто беше перфектно. Няколко слънчеви лъча светеха през тях, но това само правеше цялостното изживяване още по-красиво. След като няколко минути наблюдавах лъчите да танцуват по стените на иглуто, заспах.


(https://june1900blog.files.wordpress.com/2020/12/igloo-real-tools_h.jpg)

Минаха часове, преди някой да ме разтърси. Нещо ме връщаше обратно от моята дрямка.
„Вим, събуди се! Вим! Събуди се!”
Изглеждаше така сякаш звукът идва отнякъде много далеч. Не успявах съзнателно да възприема какво се случваше. Най-накрая очите ми се отвориха и отчетох присъствието на по-големия ми брат.
„Стани, трябва да се приберем. Мама и татко те търсят навсякъде.” каза той.

Усещанията ми бяха като на пиян човек. Имайки предвид, че бях само на седем години, нямах представа какво се случваше с тялото ми. Никога преди това не бях изживявал нещо подобно. Чувствах се много тежък и движенията ми бяха бавни. Нямах контрол върху крайниците си. Не можех дори да се изправя! В крайна сметка разбрах, че това са симптоми на хипотермия.

Брат ми помогна да се прибера, придържайки тялото ми. Когато пристигнах, родителите ми се облекчиха от тревогите си. Придружиха ме до леглото ми, където лежах треперещ и сънлив. По някое време заспах. Всички бяха притеснени този ден. Едва не бях заспал завинаги в студа, мислейки, че това е топлия ми дом. Наричат го „бялата смърт”. При нея хората могат да се чувстват топло и комфортно в студа, но когато заспят, стават податливи към хипотермия. В резултат могат да изпаднат в кома и да умрат.

За мен това бе мистериозно изживяване. Гледам на него като на красив опит близо до смъртта. Студът има силата да промени съзнанието. В този случай бях негова жертва, но сега съм в състояние да се изправя срещу му. Въпреки че за някой неподготвен това е опасна сила, едновременно с това студа има мощта да навлезе дълбоко в слоевете на ума.

На единадесет годишна възраст имах друг опасен сблъсък със студа. В тази среща не почувствах негативното ужилване на студа. Вместо това се чувствах сякаш щях да заспя на хубаво и топло. Един ден, докато карах колелото си на път за училище, това чувство ме обзе и ми каза да спра. Слязох от колелото и заспах на нечия веранда. Бях уморен и сънлив, но заспах уютно. Когато се събудих, бях в линейка. Лекарите ме задържаха в болницата една седмица за наблюдение. Не успяваха да разберат как съм оцелял.

Тези мистериозни изживявания засилиха връзката ми със студа. Сега го разпознавах като благородна сила, която ме учи житейски уроци. В състояние съм да контролирам въздействието, което студа има върху мен и го ползвам, за да поддържам тялото си здраво. Изминах дълъг път, откакто бях на седем.


Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 06, 2020, 07:50:58 pm
Глава 43
Последна глава


Моята майка бе добър човек, бих казал – светица. Като отдадена католичка понякога съзнателно, понякога не, тя молеше Господ да се справи със сатанинските сили, свързани с болестите. По време на раждането, докато съм бил все още в утробата й, тя се е молела да дойда по естествен път към светлината на Божието творение – света. Въпреки че бях почти задушен, оцелях. Тогава тя обещала на Бог, че ще стана мисионер. Опитах се да направя всичко възможно, за да изпълня този завет. Благодаря ти, Боже и благодаря, мамо. Нека тя почива в мир.

Два дни преди 52-ия си рожден ден осъзнах доколко тази мисия е контролирала живота ми. Тя ме е мотивирала, понякога ирационално през всичките ми предизвикателства и ме е приближавала до много от близките ми срещи със смъртта. И все пак някак винаги намирах начин да успея.

Пожертвал съм много неща през живота си. Постигал съм върхове и спадове, но едва сега чувствам съзнанието си спокойно. Има нещо вътре в мен, което най-накрая се установява. Чувствам, че съм успял в своята мисия. Знаейки, че всеки в света е способен да повлияе на нейната или неговата имунна система, ме кара да вярвам, че най-накрая съм спечелил. Беше дълго пътешествие, но в края му се връщам вътре в себе си. Умът може да бъде като животно понякога. Сега мога да се изправя подобно на горд масаи (б.пр.: африкански племена, обитаващи основно територията на Кения и Танзания), защото бях убил лъва вътре в себе си.

От студения коридор където съм роден до тази последна глава бе страхотно пътешествие. Студът е топъл приятел, на когото държа и почитам. Тъй като тренира сърдечно-съдовата система, носи със себе си и голяма светлина, вяра и сила.

Благодарен съм на Бог, че е направил светлината по-ярка от сянката. Това направи пътя ми различим. Никога повече сърцето ми няма да бъде заблудено от триковете на ума. То е пълно с любов и състрадание. Избрах да служа на човечеството и да помогна да се даде на всеки прозрение чрез науката.

Нека да танцуваме на вълните на победата. Нека да пеем радостно за блаженото присъствие. Без спекулациии - светлината винаги печели. Светлината придава яснота на ума, излъчва се от сърцето и показва истинска вяра.

Когато пиша това е изминала само една седмица откакто с Джъстин бяхме в Лапландия. Заедно тичахме 5 и 10 километровото състезание срещу времето през леда и снега. „Да станеш Ледения човек” е началото на нещо могъщо. Сигурен съм, че ще последват още книги. Ние сме на път да завладеем ума, без каквито и да било частици съмнение. Искаме да донесем на света справедливост, истинско знание и вътрешна сила.

Извинявам се, ако казаното звучи претенциозно, но нямам колебание в съзнанието си, че е неоправдано да не изразя изреченото току-що. То идва от сърцето ми и от непоклатимата ми вяра. Това знание не е мое да го пазя за себе си. Аз съм просто пратеник, комуто е дадена възможност. Сега аз давам тази възможност.

Помогнете на нашия метод да намери път към света. Донесете и споделете вътрешното си знание. Знанието е като сейф: само тези, които знаят комбинацията могат да го отключат. Кажете на онези, които са готови да слушат и им дайте благословията на разбирането.
„Просто го направи!”, „Точно сега!”, „Направи го!”

Това, наред с други възклицания, съм споделил с повечето хора, които съм срещал. Те са прости, като дете, но могат да изведат хората от света на спекулациите, мъглата на невежеството, неверието и безпомощността.

Приятели, братя, сестри… Любовта ще обедини всички нас и преодолее тесногръдите различия, причинени от обичайните модели на мислене. Нека ви кажа това. Няма нищо по-красиво от простичкото спокойствие на ума и съзнателното споделяне на Доброто от живеенето. 
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 06, 2020, 07:55:30 pm
Глава 44
Въведение в методите


Напредвайки през етапите на студените упражнения, ще започнеш да разбираш тялото на по-дълбоко ниво. Ще осъзнаеш също така и че можеш да придобиеш по-добър контрол над физиологичния му отговор на студа. С времето ще започнеш да изпитваш  нещо, което ние западняците смятахме за невъзможно, съзнателно да въздействаш върху автономната нервна система.

Обикновено хората виждат студа като негативна сила и носят множество слоеве дрехи, за да защитят телата си. Избягвайки подлагането на студ, тези хора никога няма да разберат неговия потенциал. Отчуждили сме се от природата, но студа е способен да ни върне изгубеното. Той е чудесна среда, благородна сила.

Тренирането и естествената адаптация към студа водят до големи промени в процесите на циркулация на кръвта. Кръвта циркулира в тялото, за да помогне в храненето на жизнено важните части, които трябва да функционират. Студът има способността да подобрява мускулните стени на сърдечно-съдовата система. Многократното подлагане на студ причинява огъването на тези стени напред и назад, много подобно на някой, който вдига тежести във фитнес зала. Когато мускулните стени в артериите заякнат, подобряват притока на кръв в тялото. Ако кръвта тече ефективно навсякъде в тялото, помага на имунната система да остане бдителна и по-способна да открива и се бори с болестите. Много хора страдат от мързеливата кръвна циркулация.

Практикувайки подлагане на студ, може да се научиш да дишаш по-дълбоко, като по този начин осигуряваш повече кислород на жизненоважните части на тялото. Това е решаващо за разбирането на начина, по който студа може да помогне в превенцията на болестите. Всички ние притежаваме тези адаптивни процеси в тялото и ума си; просто е необходимо малко усилие, за да стартират.

Въпреки това е важно да се напомни, че прекаленото форсиране на тялото може да бъде изключително опасно. Така че, не забравяйте, че екстремните подлагания на студ не са необходими. Може да бъде забелязана голяма промяна в тялото само чрез простото прилагане на студени душове. Дори и с напредването на възрастта тялото може да запази способността да изпомпва кръв ефективно. Познавам хора на 80 години, които могат да правят ледени бани, защото ежедневно вземат студени душове. Толкова е лесно.
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 09, 2020, 03:44:30 pm
Глава 45
Методът на Вим


Тези упражнения трябва да бъдат правени със сърце и с убеждение, за да бъде достигната дълбочината на разбиране. Само тогава ще бъдат видени ефекти от техниката.

Научих се да дишам различно при потапянията в студена вода. Това е естествен процес; просто поради въздействието, трябва да се приспособиш. Научаваш се да дишаш по-съзнателно, по-дълбоко и по-ефективно. Мога да стоя потопен в ледена вода без никакви усилия за шест минути, благодарение на тези дихателни упражнения.

Упражнение 1 – Дишане
 (http://Упражнение 1 – Дишане)
*Бележка – Когато вмъквам думата „лесно” в скоби, подчертавам, че не искам да насилваш обяснената техника. Важно е да останеш отпуснат и да не прекаляваш. Практикувайки, ще напредваш всеки път по малко. Просто се опитай да останеш спокоен, не насилвай процеса.

Седни удобно в спокойна обстановка (спалня, хол, заден двор, сред природата, където намериш за добре). След това се отпусни и съзнателно започни да дишаш от коремната област, не плитко, но не и дълбоко. Мисли за това като за надуването на балон.

Направи го тридесет пъти. Насити мускулите и органите с допълнително кислород. Целта е да оставим кислорода да насища не само белите дробове, но и вътрешните органи. Може да чувстваш сякаш хипервентилираш, но просто помни, че ти имаш контрол.

Когато усетиш насищане през тялото ти, издишай напълно (лесно), тогава вдишай докато не можеш да поемеш повече въздух (без принуда), след това издишай напълно (лесно) и задръж дъха си (лесно).

Когато чувството, което те кара да дишаш, дойде, това е поради изчерпването на кислорода. В този момент може да вдишаш напълно и да задържиш дъха си в пълните с въздух дробове за десет секунди. Когато направиш това, си завършил своя първи цикъл.

Повтори.

Практикувайки това, с течение на времето ще можеш да задържаш дъха си по-дълго и да влизаш по-дълбоко в твоята система (имунна, нервна, кръвообращение и сърце).

След всяко задържане на дъха и вдишване, затвори очи. Може да успееш да видиш електрически заряди (някои категоризират тези светлини като чакри, електрически потенциали или дори изстрелване на неврони). Ако влезеш дълбоко в себе си, може да стимулираш това електричество чрез пневматично налягане, което се изкачва нагоре по гръбначния стълб към челото ти. (Б.пр.: Тук (https://kibea.net/book/2738) например, ако си спомням правилно, се твърди, че това налягане се осъществява посредством свиване на мускулите при перинеума и тазовата кост, след което енергията се издърпва нагоре към темето на главата.) Тези светлини са твоята цел!

Кислородът подпомага метаболизма при създаването на енергия, която да циркулира през тялото. Когато изпразниш дробовете от кислород, задръж, докато не можеш повече и след това вдишай. Това ще даде на тялото нов кислород и прилив на енергия, което ще провокира електричеството да се покачи по гръбначния стълб, да достигне нервната и имунната системи, кръвообращението и сърцето. И така, завършвайки в челото и въздействайки ефективно на мозъка.


Упражнение 2 – Медитация

Йога е заглушаването на ума. Само тогава можем да видим мира вътре в себе си. Това не е фокус-мокус. Описаните по-горе дихателни упражнения ще ти помогнат да дойдеш до тук. За да достигнеш челото и видиш електрическите заряди, трябва не само да си търпелив и практикуващ, но и наистина да го искаш. Контролирането на ума е контролирането на твоите усещания и емоции. Когато можеш да правиш това, всичко е възможно. Под всичко имам предвид, че ще бъдеш способен да успокоиш ума си и да го направляваш чрез намерението да индуцираш светлините.

Веднъж способен да сториш това, ще видиш, че техниката е работеща. Тялото ти ще се чувства по-леко и по-силно. Тази техника може да помогне на съзнанието да бъде чисто и спокойно. Чистото съзнание може лесно да се разшири и достигне своя потенциал. Тогава светлината ще стане ясна. Мога да говоря за това вечно, но това, което е важно – ти наистина да искаш да го направиш. Практикувай. По този начин ще знаеш и разбираш истинската същност на Духа.

 Abhyasa vairagya bhyah = редовна практика и постоянство.


Упражнение 3 – Тренировки на студено

Както винаги казвам: „Студът е благородна сила.” Ако хората ме питат какво имам предвид, им отговарям: „Студът ме принуждава да генерирам топлина. Това ме кара да се чувствам жив. Гледам на топлината като на приятел, когото съм призовал да осигури баланс. Всеки Ин има своя Ян. Студът се отнася до баланса и умереността.

Упражнение 3.1 – Адаптация

Първото нещо, което трябва да опиташ да направиш – вземи студен душ след горещия. Опитай се да владееш своето дишане, когато се сблъскаш с въздействието на студа върху белите дробове. Пробвай съзнателно да контролираш дробовете да не се задъхват и да дишаш с лекота. Когато можеш да правиш това, си направил гигантска стъпка в съзнателното управление на съдовата система около жизнените органи.

Редовното практикуване на студени душове може да доведе до развитие на мускулите в артериите. Цялата съдова система ще бъде кондиционирана докато тренираш, но остави тази адаптация да протече естествено и без да насилваш себе си. Остани решителен, но търпелив. След като адаптационния процес е завършен, може да преминеш към следващата фаза, която е взимането на студен душ, без топъл. Нужно е да запазиш решителността си и тук.

Преди дори да започнеш своя студен душ, може да забележиш спад в телесната температура. Поради намеренията за вземане на студен душ, тялото ще реагира психосоматично. Всичко това е част от процеса. Още веднъж – когато влезеш под душа, дишай контролирано и остави адаптацията да се случи от само себе си. Ще имаш най-добрите резултати и най-добро управление над тялото, когато си напълно отпуснат. В крайна сметка ще бъдеш способен да насочваш ума съзнателно да ръководи автономната нервна система.

Ако се опитваш да го принуждаваш, тялото ти ще отвърне на удара и ще се опита да блокира какъвто и да било прогрес. Това се случва защото то не е свикнало да поема въздействието на студа. След като се адаптираш, на този етап ще се почувстваш много по-силен. Някои съобщават за неочаквано чувство на щастие. Но най-вече твоята сърдечно-съдова система ще започне да работи много по-гладко.

Научи се да харесваш студа и по естествен начин ще се чувстваш различно и в крайна сметка ще имаш желанието да се потопиш в студена среда по време на зимния сезон.

Упражнение 3.2 – Визуализация

На първи и втори етап се научихме да се адаптираме и започнахме да управляваме тялото чрез съзнанието. Сега ще се научим как да контролираме ума и тялото, използвайки силата на визуализацията. Помни! – Никога не насилвай нищо, нека те води твоята интуиция. Винаги слушай какво ти казва тялото.

Следващия път когато отидеш да направиш тренировка на студено, като студения душ например, бих искал да визуализираш как генерираш топлина в тялото си, точно преди да влезеш. Надявам се, ще забележиш как това носи усещане за топлина и контрол. С всеки дъх засилвай това усещане и поддържай ума си фокусиран върху топлината. Не го оставяй да се отклони. Можем да постигнем това със съзнанието си чрез поправяне на начина на мислене. Важно е да се съсредоточиш върху това усещане и да не се спираш на други неща. С времето, ще постигаш този фокус естествено.

Когато можеш да почувстваш и контролираш топлината, отиди под студената вода и овладей дишането си. Потопи се със силата на съзнанието над тялото. Когато за пръв път влизаш, може да се задъхаш. Опитай се да контролираш това, след което спокойно се приспособи към водата. Продължи да поддържаш фокуса върху това усещане за топлина. Остани под студената вода толкова дълго, колкото ти е удобно. Веднага щом почувстваш някаква болка или чувство на безпокойство, излез.

Когато излезеш от водата, вероятно ще видиш от тялото ти да излиза пара. Това е нещо добро и хубав резултат от съсредоточен ум и правилна визуализация. Не забравяй – никога не насилвай.

Евентуално, ако се чувстваш достатъчно комфортно, можеш да добавиш дихателните упражнения, обяснени в началото на тази глава към потапянията в студена вода. В случай, че искаш да усилиш интензивността на това ниво, след като наситиш тялото си с въздух и си способен да задържаш дъха си известно време, постави цялото си тяло под вода, докато задържаш дъха си. Аз мога да правя това до 6,5 минути всеки ден, без никакво усилие.

Остави твоето тяло да води тренировките и прави само онова, с което се чувстваш комфортно.

Упражнение 3.3 – Седене отвън

Друго студено упражнение, което можеш да направиш, е да практикуваш седене навън при ниски температури. Използвайки новото си кондиционирано тяло, което си развил през първите няколко етапа, трябва да можеш да визуализираш топло усещане, идващо от коремната област. Надявам се, че това ще ти позволи да седиш удобно в снега и контролираш вътрешната си температура. От теб зависи да разбереш колко дълго можеш да седиш там. Изключително важно е да не го правиш принудително!

Сега, когато си се научил как да контролираш вътрешната температура на тялото, можеш да се опиташ да увеличиш издръжливостта си и удължиш времето, което да останеш подложен на ниски температури.

Упражнение 3.4 – Ходене/тичане с боси крака по снега

Друго упражнение, което можеш да опиташ е ходене или тичане бос по снега. Тук ще откриеш голяма сила; усещането е страхотно.

След като завършиш първите няколко етапа от упражненията на студено, ще започнеш да разбираш тялото на съвсем ново ниво. Усещането за топлина може да бъде мощно. Докато контролираш това, може едновременно да стимулираш вегетативната нервна система. Нещо, за което някога западното общество мислеше, че е невъзможно. Обичайно хората навлизат в студена среда напълно облечени, мислейки, че студът води до отрицателни последствия за тялото. Без опит, на човек му е трудно да разбере как студът може да повлияе положително върху физиологичните процеси в тялото, включително и на имунната система. Студът има силата да ни покаже истинския човешки потенциал… ако ние му позволим.

Тренировките и естествената адаптация в студена среда водят до големи разлики в циркулацията на кръвта. Трябва да обмислим това внимателно, защото сега имаме начин да увеличим ефективността на физиологичните процеси в нашите тела. Всичко, което консумираме се обработва, стимулирайки метаболизма, за да даде на тялото енергия. Без ефективна система, артериите могат да се запушат, а жизненоважните органи бавно да спрат функционирането си.

Студът има положителен ефект върху всичко от нашите тела; той е нашият учител. Докато се адаптирате, мускулите в сърдечно-съдовата система са обусловени. Те се свиват и отварят и по този начин стават по-силни. Когато укрепнат, те подобряват притока на кръв тялото, тласкайки го и към най-фините нишки на кръвоносната система. Това също увеличава ефикасността на сърцето, защото то вече не трябва да изпомпва кръвта с толкова усилия през тялото.

Студът подхранва имунната система по най-добрия възможен начин, като я държи нащрек и будна. С тази наново утилизирана енергия, имунната система може да засече заболяване, по-специално възпалителни маркери и незабавно да реши проблема. Голяма част от западното общество страда от отслабена циркулационна система, която причинява инфаркти, инсулти, артрит и др.

Този метод е начин да се реши този проблем и да се подобри ефективността на тялото. Практикувайки в студа, ще се научиш да дишаш по-дълбоко. Дишането също е важен фактор в повлияването на тялото с цел предотвратяване на възможни заболявания. Може да се използва за пренасочване на кръвния поток и поддържане на топлина. Също така помага и върху фокусирането на вниманието на това, което тялото се опитва да ни каже.

Слушай интуицията си и никога не форсирай своята практика. Това е един от малкото начини за преодоляване на пропастта между нашата външна и вътрешна природа.

Понякога можем да бъдем свръх покровителствени, що се касае до решението на това кое е „лошо” за нас. Следователно, пропускаме влияния като това на студа, които имат потенциала да ни помогнат да израстваме. Възможно е да бъдеш едно с природата и да поддържаш сегашния си начин на живот. С този метод се надявам, че ще можеш да се занимаваш с ежедневието си, използвайки пълния потенциал на тялото. Просто намери време за практикуване и тялото ти ще заживее по-ефективно. Всички ние можем да използваме тази способност; това е процес на обучение, в който ние трябва да се потопим с лекота. Твоето тяло и ум ще се адаптират когато си готов.

Бих искал да направя една последна забележка. Не трябва да излагаш тялото си на екстремни температури. Можеш да видиш големи промени в своята система чрез простото вмъкване на студените душове в ежедневието си. Това е определено приложимо към онези, които са достигнали старостта и техните сърдечно-съдови системи страдат. Тези студени душове ще помогнат на тялото да бъде в отлично състояние.

Това обучение ще помогне да запазиш тялото, сърцето и ума във форма.
Това е целта на тази техника – нищо по-малко!

Късмет!
Вим Хоф
Титла: Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
Публикувано от: λ в Декември 09, 2020, 03:56:10 pm
Дж. Розалес: Глава 46
Четирите фази на студа


„Четирите фази на студа” е система за безопасност, която разработих благодарение на опита си със студа. Моля, обърнете внимание, че етапите са само моята интерпретация за това как тялото се приспособява към студа. Въпреки че съм виждал повечето от тези модели и при други лица, не мога да гарантирам, че ще имате същото изживяване. Затова ви моля да внимавате, когато опитвате някое от упражненията на студено. В случай, че се появят съмнения или тревоги, свържете се със семейния си лекар за съвет.
Запомнете, че сигурността ви е на първо място.

Етап 1 – Фаза на адаптация

Скоро след контакта със студа, изложената на него част от тялото ви може да започне да жили. С минаването на секундите, налягането може да се засили, докарвайки усещане за дискомфорт. Мисли на отвращение, казващи ви да отстраните тялото си от студа, може да нахлуят в главата ви. Тези мисли са естествени.

Опитайте се да запазите спокойствие и да се отпуснете. Ако напрежението стане непоносимо, отстранете от студа подложените на него части от тялото. В противен случай, успокойте мислите си, докато напрежението отслабне. Това е индикацията, че тялото ви се е приспособило и преминава към втори етап. Важно е да запомните, че количеството време, необходимо за адаптация към студа и страничните ефекти (”Какво може да се почувства”) от него, ще намалеят с времето.

Какво може да се почувства

Някои съобщават, че чувстват интензивен натиск/болка в ставите (т.е. лакти, колене и т.н.), стягане, замаяност и невъзможност за фокусиране върху нещо друго.


Етап 2 – Фаза на релаксация

Тогава подложената на студа част от тялото свиква с него. Може да се каже, че това е етапа, осигуряващ „вцепеняващо облекчение”. Понякога началото е едва доловимо, други пъти може да се различи като момента във времето, когато сте в състояние да задържите дъха си.

Страхотното на този етап - той ни напомня, че след бурята има затишие. Стигнали до тук, трябва да се гордеете със себе си. Повечето се провалят да преминат през неудобната част на първи етап и останат подложени на студа достатъчно дълго, за да почувстват втори етап.

Веднъж след като сте почувствали спокойствието на тази фаза, не би трябвало да имате проблем да стигате до тук и в бъдещи упражнения, при условия, че е температурата е същата както при първия опит.

Какво може да се почувства

Липса на натиск/болка
Притъпен натиск/болка в сравнение с предишната фаза


Етап 3

Той настъпва, когато започнете да чувствате изтръпване в изложените зони. Може да започне като топлинно изгаряне, което бавно се разпространява по повърхността на тази област. Понякога може да се усети като че кракът ви се загрява. Както и да е, бъдете много внимателни на този етап. Аз обикновено спирам след около минута, достигайки до тази точка, защото се страхувам да не си причиня сериозни щети. Следователно аз НЕ съветвам да оставате повече от няколко секунди на трети етап. След като засечете някои от знаците на тази фаза, веднага отстранете изложената част от тялото си от студа.

Имаше няколко случая, в които тествах себе си, оставайки по-дълго в Етап 3, но на изложените части от тялото ми им бе необходимо много повече време да се пренастроят към стайна температура и отново се почувствам нормално. Още веднъж – горещо ви съветвам да не правите това. В този момент може да се обади интуицията ви. Ако го стори – послушайте я и прекъснете веднага. По-добре е да сте в безопасност, отколкото да съжалявате.

Какво може да се почувства

Усещането, което получавате, когато кракът ви или ръката заспиват (т.е. изтръпване)
Леко усещане за парене
Възстановяване на налягането от Етап 1


Етап 4

Това е фазата, която искате да избегнете на всяка цена. Имах няколко срещи с четвърти етап и винаги е било ужасяващо изживяване. Въпреки че всеки път бях изложен само няколко минути на Етап 4, трябваше да минат дни, преди да си възвърна всичките усещания в пръстите на ръцете и краката. Ако по някаква причина е невъзможно да избягате от студа и трети етап е започнал, вие сте в опасност да достигнете и четвърти. Направете всичко възможно да се отстраните от студа, незабавно.

Какво може да се почувства

След като евентуално те обземе загряващо усещане, изтръпването идва отново. То най-вероятно ще започне в пръстите на краката или ръцете, ако те са подложени на студ и бавно ще се разпространи по крайниците. Този момент обикновено е свързан с чувството на безжизненост в тези части на тялото. Пръстите се усещат като скали и сякаш, че вече не са част от тялото ви.

Избягвайте Етап 4 на всяка цена. Той има потенциала да причини сериозни щети и непоправимо измръзване.