Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 2 3 4 [5] 6 7 8 ... 73
61
За древността на цивилизацията, поне за до 10 000 пр. Хр. сме сигурни, защото имаме доста категорични данни (НЕ на база радиогенно датиране). Така че, въпросът според мен е уместно да се зададе за хипотетичната "задна част" на тази графика, която не е изобразена.

Но тъй като парадоксът се запазва налице, тогава остава само един вариант - просто твърденията (които са очаквания и оценки, тоест предположения) за броя на глобалното население, са тотално грешни, и до 10 000 пр. Хр. сме били много повече.



Най-вероятно става дума за тотално грешна представа за Древността, Античността и Средновековието. Цялото стълпотворение от съвременни исторически заблуди се корени в тази напълно криворазбрана представа за миналото и за съвсем погрешното разбиране на културата на древните народи. Оттук следват и погрешните интерпретации на паметниците и писмените извори.

И да... всичко е подтикнато от стремеж към оправдаване на съвременните научни теории. Настроението че "Ако Европа не е имала нещо, значи не е съществувало", както казва Мустафа Гадала.

62
Дж. Розалес: Глава 34
Подготовка за Монблан


Не прекарах много време със семейството си след като се прибрах вкъщи. Трябваше да се върна на работа, за да си платя наема в колежа. Не само това, но бе нужно и да започна да спестявам за пътуването си до Монблан. Родителите ми се натъжиха да чуят, че ще се завърна в Европа след няколко кратки месеца. Чувстваха, че изкачването на планина само по къси панталони и сандали е голям риск, но аз бях решен да отида.

С Брук пътувахме до колежа само два дни след полета ми до Питсбърг. Първото нещо, което направих, когато се върнах в Университета в Пенсилвания, бе да посетя бившия си шеф в ресторанта. Намерих го да седи на бара и да чете вестник.

„Добро утро, Джо! Как върви?” попитах.
„Добре.” отговори той. Джо не бе от приказливите.
„Е, исках да се отбия и да видя как я караш. Мислех си също и да проверя дали имате вакантни позиции за мияч на съдове на пълен работен ден.”
„Миячи на съдове… Не. Само на непълен работен ден. През лятото, когато всички студенти си тръгват, е мъртвило. Точно сега се нуждая от хора само на непълно работно време.”
„О.” отговорих, леко разочарован. „Е, добре. Дали ще можеш да ми кажеш, ако се отворят места за пълно работно време?”
„Пълно работно време? Да, ще го сторя.”
Той отпи от кафето си и се върна към вестника. Приех това като знак да тръгвам.
„Е, радвам се, че те видях, Джо!” казах, докато вървях към входа.
„Аз също. Довиждане. Чакай, как беше Полша?” попита той. Бях изненадан, че е запомнил.
„О, беше добре. Изкарах си чудесно. Благодаря, че попита.”
„Радвам се да го чуя. Всичко хубаво, Джъстин.” каза с бърза усмивка и се върна към вестника си.

Бях обзет от разочарование, тръгвайки си от ресторанта. Надявах се да си върна старата работа като мияч на съдове и да започна да изкарвам пари. Работата там бе единствения ми план. Нямах никаква идея как щях да спестя хиляди долари, за да стигна до Монблан. На път за вкъщи обмислях различни идеи. Смятах да пробвам в други ресторанти, но знаех, че ще отнеме седмици, преди да получа първата си заплата. Нужно беше да изкарам пари, незабавно. Тогава ме осени – бих могъл да кандидатствам за университетската лятна работна програма и да се трудя в изследователската лаборатория за пари вместо за кредитни точки! Въпросът беше: щеше ли това да бъде достатъчно?

Когато се прибрах, телефонирах на приятелите си в изследователската лаборатория и попитах за програмата. Антъни, аспирантът при когото работех, каза, че може да се трудя в лабораторията срещу възнаграждение. Просто трябваше да кандидатствам за програмата чрез уебсайта на университета. След като затворих телефона, отидох онлайн и се регистрирах. Не знаех колко пари ще изкарвам, но се надявах да е достатъчно.

Докато чаках отговор, разбрах, че трябва да взема и два летни курса. Разглеждайки списъка, от който да избера учебен предмет, открих само два, които наистина ме интересуваха: руски 001 и руски 002. Това, което не знаех по онова време е, че това бяха интензивни курсове. Което означаваше, че информацията за цял семестър се взима за две седмици. Записах се за курсовете и си казах, че ако всичко се нареди с програмата за лятна работа, ще намеря начин да жонглирам с натовареността. Знаех, че ако оцелея, всичко ще си е струвало.

Няколко дни след кандидатстването ми се обадиха. Бях одобрен за програмата за работно обучение за сумата от 2500 долара на пълен работен ден. Това означаваше, че мога да работя 40 часа седмично всяка седмица, докато не събера всичките 2500 долара. Надявах се това да са достатъчно пари, за да си платя разходите за храна и живот, както и да покрия разходите за Монблан. Знаех какво искам да направя. Ако исках да изкача Монблан, трябва да събера парите. Не беше само за мен, беше и за да подкрепя Вим. Ние бяхме духовни братя и исках да го уверя, че може да разчита на мен. Не изкарах седмица в Полша, просто за да продължа напред с живота си когато се прибера. Този опит беше променил животът ми и нямаше връщане назад.

(…)

Скоро след като Брук се нанесе при мен започна работата ми в лабораторията. Първите няколко седмици беше лесно. Повечето време се занимавах с организация и подреждане. След това, обаче, работата започна да нараства. Директорът замина за месец и искаше да му помогна като поема негов проект. Когато той тръгна, имах да се погрижа за много неразбории. (…)

С наближаването на средата на юни стана време и за часовете ми по руски. Никога преди това не бях вземал уроци по този език, но ми бе интересно да го науча. Започвайки от средата на юни уроците ми бяха от понеделник до петък от 09:05 до 15:30 с 30 минутна почивка за обяд. Не бях очаквал часовете по руски да бъдат с такава продължителност. Независимо от това, приех го стоически и пренаредих лабораторните си часове, в съответствие с новия си график.

Графикът ми през делничните дни изглеждаше така:
06:30 – 07:30 – закуска и тичане с Брук
07:30 – 08:00 – вземане на душ
08:00 – 08:35 – учене на руски език
08:35 – тридесет минутна разходка до училище
09:00 – 12:00 – уроци по руски език
12:00 – 12:30 – Брук ми приготвя храна и се среща с мен за обяд
12:30 – 15:30 – уроци по руски език
15:30 – 16:00 – бързо хапване/отиване в лабораторията
16:00 – 00:00 – работа в изследователската лаборатория

Понякога, ако се наложеше да пропусна час или два в лабораторията, наваксвах през уикендите, за да направя пълни 40 часа. Беше забързан график. Имах късмета Брук да остане с мен през лятото, в противен случай не бих имал с кого да си говоря. Тя ми правеше страхотна компания.

През уикендите прекарвах времето си или учейки руски, или наваксвайки пропуснати часове в изследователската лаборатория. За съжаление, нямаше време за тренировки по метода на Ледения човек. Целта ми беше да стигна до Монблан. Реших, че мога да започна да тренирам отново след приключване на уроците по руски език.



Дните се влачеха и аз бързо се изморих от рутината. Чувствах се като затворник. Безброй пъти си напомнях, че се трудя за добра кауза и скоро ще бъда обратно в Европа, изкачвайки Монблан с „Ледения човек”. Понякога това бе достатъчно да ме успокои. Други пъти щях да лежа буден през нощта, питайки се дали наистина си струва. Успявах да се придържам към графика си, въпреки че на няколко пъти бях близо до отказване. В деня на последния ми урок по руски получих имейл от Вим.

Здравей, Джъстин.

Общата сума, която ще трябва да платиш в Европа е 700 евро. Това включва изкачването на Монблан и транспорта от летището в Амстердам. Ще трябва да пристигнеш в Европа не по-късно от 4 август. Ще се върнем в Амстердам на 11 август. Ще трябва да си носиш раница, спален чувал, дрехи и т.н. Екипировката за изкачване ще ни бъде на разположение на място, осигурена от групата. (Шамони)

Ще си приготвяме собствена храна и ще купим хранителни стоки преди да тръгнем. Първо ще останем в къмпинга, след това ще вземем лифт до 2400 м, за да се аклиматизираме. Щом всички се аклиматизират, ще направим последното си изкачване до върха. Най-добре е да тръгнем рано, някъде около 03:00 часа. Ще ни отнеме около четири или пет часа да достигнем върха. Това е красиво предизвикателство, както сигурен съм, вече знаеш.

Поздрави, Вим


700 евро са еквивалента на 1014 долара, което е доста скъпо за колежанин. По това време ми оставаха две седмици от получаването на останалата част от 2500-те долара възнаграждение от програмата за лятна работа. След прочитането на този имейл, направих нещо, което или беше много смело, или много глупаво – влязох в интернет и купих своя самолетен билет.

Общата стойност беше 1190,90 долара, гигантска дупка в моя портфейл. Причината да го направя, бе да се поставя в ситуация, в която да чувствам, че единствената ми опция е да успея. За съжаление, не така се почувствах първоначално. След закупуването на билета, силно съжалих за постъпката си. Вземайки предвид наема ми всеки месец плюс сметките, ми трябваха около 400 долара. Умножавайки го по трите месеца, в които живеех в апартамента, това правеше общо 1200 долара. За щастие, някои от студентските ми заеми платиха част от този наем, смъквайки 600 долара. Оставаше ми да платя още 600 долара и 150 долара за храна. Това ме направи много скромен относно храната ми. За да спестя пари, седмици наред се хранех само с тестени изделия, фъстъчено масло и сандвичи, както и артикули от менюто за един долар на Макдоналдс. Може да не беше здравословно, но поне не гладувах.

След като извадих разходите си и общата цена на самолетния билет, имах останали само 559 долара след получаването на последната ми заплата. Това е малко над половината от онова, което трябваше да платя на Вим за Монблан. Останал без варианти за още приходи, прибягнах до други средства. Започнах отново да давам плазма, което родителите ми не одобряваха и да продавам някои от по-старите си притежания. Общо това ми даде 900 долара. Бях толкова близо, но моят поток от приходи бе спрял.

Един час преди да напусна колежа, след като си бях опаковал нещата, които щях да взема в Европа, ми дойде една последна идея. Пазех си всички книги по психология, купени през годините, за да мога да ги чета и в бъдеще. Реших, че е време да ги продам обратно на книжарницата и да използвам парите за пътуването. Потърсих в къщата си и открих 12 стари книги по психология. Сложих ги в чанта и отидох в центъра до книжарницата. Дадоха ми 250 долара за тях и по този начин вече разполагах с 1150 долара! Бях в екстаз. Не се бях чувствал толкова щастлив от много време. Всичките ми тревоги изчезнаха и най-накрая всичко бе готово. Чувствах, че всички усилия, които бях положил, си заслужават.

Семейството ми ни приветства топло, когато с Брук пристигнахме в къщата ми. И този път по лицата им личеше, че се тревожат. След като прегърнах всички и внесох багажа си, баща ми се приближи до мен.
„Слушай, Джъстин, зная, че наистина искаш да изкачиш онази планина, но искам да ти предложа друг вариант. Ще възстановя всички пари, които си платил за самолетен билет и вместо това лети до Хавай, ако промениш мнението си за Монблан.”
„Благодаря, татко,” казах, „оценявам го, но това е нещо, което наистина искам да направя. Искам да подкрепя Вим и да сторя нещо с живота си. Не искам да бъда като всички останали, които той е тренирал и са го оставили в миналото. Искам да стана като него. Искам също да бъда Ледения човек.”
„И така, нищо, което бих ти казал, няма да промени мнението ти?” попита той, слагайки ръка на рамото ми.
„Съжалявам, татко, но трябва да го направя. Поел съм ангажимент.”
„Добре, сине. Обичам те. Просто ни направи услуга с майка ти и се върни невредим, моля те.”
Прегърнахме се и аз още веднъж му благодарих за грижата.   

63
МВР може да следи чрез телефоните и след края на извънредното положение

20 май 2020


Източник: OFFNews.bg

МВР може да следи локацията чрез мобилните телефони и след извънредното положение на основание “наблюдение и контрол на карантинна мярка заради заразна болест”.

Това стана ясно от думите на вътрешния министър Младен Маринов пред парламентарната комисия по вътрешните работи. На въпрос от БСП дали след падането на извънредното положение МВР още може да следи законно хора на основание ограничаване на разпространението на COVID-19, отговорът на Маринов беше положителен.

"Има промяна във връзка с наложените карантини. Промяната е в Закона за електронните съобщения - при отказ на дадено лице да бъде карантинирано или когато е карантинирано, но има данни, че нарушава карантината, имаме право да искаме местонахождение на мобилното устройство. Това касае само локализацията", обясни Маринов и подчерта, че това става, без да има достъп до личната комуникация на даден човек.

Практиката на МВР е едновременно с това да се уведомява и районният съд, каза Младенов и добави, че тази мярка по-скоро вече не се прилага, защото полицаите физически контролират изпълнението на задължителната карантина, след като се е освободил ресурс от вече отпадналите КПП-тата. Вътрешният министър обаче не знаеше колко на брой са такива случаи.

В закона е предвидено даните за местоположението да се дават веднага след молбата на полицията, като изискването е до 24 часа да бъде уведомен компетентният съд и да се процедира според решението му. Търси се "един вид предварително изпълнение", поясни Маринов, защото ставало въпрос за опасност от зараза.

Няма никаква опасност за свободата на гражданите, защото има съдебен контрол, увери министърът.

...

64
Япония вече има космически войски

18 май 2020


Източник: OFFNews.bg

В Япония днес официално започна да функционира космическо оперативно звено към военновъздушните Сили за самоотбрана, заяви министърът на отбраната Таро Коно.

Министърът качи на страницата си в Туитър снимки от официалната церемония по случай представяне на знамето на космическото оперативно звено. На него, както и на другите флагове на подразделенията на ВВС на Силите за самоотбрана, са изобразени орел, звезди, луна и слънце. По-рано Таро Коно подчерта, че космическото оперативно звено, в частност, ще следи за сигурността на спътниците на страната в орбита и ще ги защитава от космически боклук.

Първоначалният брой на служителите на звеното е 20 души, но се планира да бъде разширен. Според японското министерство на отбраната подразделението ще следи също метеорити и други космически тела, които могат да представляват заплаха за апарати в Косомоса или наземни обекти.

Оперативното космическо звено ще се базира във ВВС базата на Япония в град Футю в столичната префектура.

65
В другите сайтове говорилнята превзема информацията и затова се губи. 
За съжаление доста ценни неща се загубиха в дрънкалниците


Точно това се опитахме да адресираме със сайта на АА... само че с времето си давам сметка, че в по-общ социален смисъл идеята не работи. Тоест, кръгът на интересуващите се с правилната мотивация е твърде тесен, а кръгът на интересуващите се с лоша мотивация (четене в търсене на някоя пикантерия с която после да се прави на интересен като седне на маса) е прекалено широк. А и... системата на форума с всичките разслоения на правата и тн не се схваща достатъчно интуитивно от всеки. От много време си знаем, че нещо трябва да се промени.

И в тази връзка си мислим, в крайна сметка, че всичко отдавна е измислено (от много хиляди години) и устойчиво се ползва, защото работи. Хората на наше място биха затворили сайта за външен достъп и биха го поддържали за вътрешен кръг, сиреч - биха го окултирали.

Освен това точно този момент е удобен да направим нещо такова, защото правителството готви сериозно затягане на свободата на словото в интернет и се обсъжда създаването на орган с реални сериозни парични санкции и дори затвор... и прочие глупости. Та... за нас моментът е назрял отдавна и може би е мъдро да се използва и поводът на настоящата обществена ситуация. (А и всички знаем, че огромния брой на регистрациите са мъртви души и е нужна чистка.)


Така че по повод говорилните, които развалят всичко и по повод това, че ние тук трябва да започнем да говорим отново, тия дни ще обсъдим идеи как една част от сайта да остане афиширана в интернет, а всичко друго да мине на закрита врата само за регистрирани потребители.

66
Глава 33
Експериментът Вятърен тунел


Един ден ми се обадиха от Maximum TV и ме попитаха дали все още се интересувам от правенето на телевизионни представления. Тъй като по този начин правя парите си, казах им „да”. Те бяха щастливи да чуят този отговор. Тогава започнаха да говорят за това, което искат да направим – „Експериментът Вятърен тунел”.

От телевизията имаха две идеи, които искаха да изпълнят с експеримента. Една от тях бе да ме привържат към външната част на камион, движещ се с 80 км/ч при температури близки до замръзване. Другата идея беше да пътуваме до Виена, където има вятърен тунел, който създава ветрове със скорост 120 км/ч с температура от 0°С. Досега никога не бях правил нещо подобно и се заинтригувах и от двете идеи. Бях готов да подложа тялото и ума си на проверка още веднъж.

Няколко седмици по-късно летях до Франкфурт, след това до Мюнхен. Там срещнах 27 годишния Денис. Обикновено журналист и футболен играч, Денис сега щеше да бъде водещ на шоуто и да се присъедини към мен за експеримента. Той нямаше търпение да свърши добра работа и даде най-доброто от себе си.

На следващата сутрин десетина от нас отпътуваха с кола на 160 км от Мюнхен до Меминген, Германия. Когато пристигнахме, се спряхме на фирма за камиони, специализирана в превозни средства за авиокомпании. Едно от тях и линейка ни придружиха до близкото летище.

Когато пристигнахме на летището, снимачния екип започна да се приготвя за заснемането. Медиците ни провериха, за да се уверят, че сме в добро състояние. Те премериха вътрешната ни температура, кръвно налягане и пулс и ни обявиха за здрави индивиди. Целта на продуцента беше да ни върже с Денис в задната част на камион и след това да пътуваме с 80 км/ч в дъжда при температура от 4°С. След като бяха направени последните подготовки, камионът тръгна. При скорост от 80 км/ч дъждът се усещаше като градушка при съприкосновение с кожата ни.

Бях леко облечен, докато Денис имаше предимството да носи дъждобран. Комбинацията от дъжд, студена температура и силни ветрове, отнемаха топлината от тялото с бързи темпове; обаче се получи чудесен тест за издръжливост. Въпреки подобния на градушка дъжд, бързо открихме, че екстремната каскада е възможна за направа, докато оставаме спокойни и отпуснати. Дори за необучен човек като Денис не бе проблем да успее да запази самообладание и да остане енергичен. Той предположи, че може би това се дължи на моите присъствие и съвети, които му даваха възможността да издържи на студа. Така или иначе, през тези часове разпуснахме и се забавлявахме чудесно.

След много часове шофиране, снимачния екип най-накрая бе удовлетворен. Опаковахме си нещата, тръгнахме към Виена и спряхме на 150 км от нея. Беше късно, затова намерихме страхотен хотел, в който да отседнем, където бързо заспахме. На следващата сутрин станахме в 05:00 сутринта и бързо поехме отново на път.
Скоро след това пристигнахме в огромно съоръжение, имащо капацитета да симулира вятърен тунел. Още при влизането си в сградата забелязахме грамаден хладилник. Имаше и тръби, 10 метра в диаметър, покрити с изолация, които захранваха вятърния тунел. Използващо вентилатор, който е висок 7 метра, за да генерира вятър, това учреждение притежава най-големия вятърен тунел в света.

Когато пристигна аварийния екип, включващ доктор и неговия асистент, бяхме готови да записваме. Хора тичаха навсякъде наоколо, за да направят необходимите приготовления. Подготвих се психически за теста.

В крайна сметка отидохме в предната част на вятърния тунел. Обикновено там се тества влаковата устойчивост на температури от -40°С до 60°С. Също така могат да наподобят външната среда по време на тези тестове, симулирайки дъжд и сняг. Казаха ни, че ще правим снимките с вятърния тунел със скорост 100 км/ч и при температура от 0°С.

С Денис бяхме проверени за последен път от медиците. Пулсът ми беше 68 удара в минута, докато неговия 122. Благодарение на това, че съм по-опитен в тези ситуации, пулсът ми остана сравнително нисък, докато се подготвях за събитието. Скоро камерите бяха готови и стана време за снимки.

Няколко минути по-късно с Денис бяхме застанали пред тунела и масивния вентилатор започна да се върти. Тунелът беше 12 м висок, 120 м дълъг и контролиран от компютър, който създава всякакви възможни климатични състояния; беше красива гледка. Денис носеше яке, но не и аз. Той стоеше на метър зад мен. Разбира се – и двамата бяхме малко неспокойни от предстоящото, защото никой от нас не бе преживявал нещо подобно преди това. Не знаехме какво да очакваме.

Звукът на вентилатора стана по-силен. Фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фууууууу… Вятърът се засили и трябваше да позиционираме краката си, така че да предотвратим падането си на земята. При 0°С и 100 км/ч вятърът се усещаше като буря. Не беше лесно, но успяхме да задържим позицията си, въпреки че вятърът ни жилеше по лицето и изсмукваше топлината от ръцете ни.

След 10 минути в бурята, Денис бе издържал до точката, от която не можеше да понесе повече. Той вдигна ръката си, за да сигнализира на екипа, че е приключил. Аз тичах на място и се чувствах изключително добре, преди да изключат вентилатора, но първия опит приключи и бе време за почивка.

Отидохме в отоплена стая да пием чай и да се сгреем. Измина около час и бяхме готови да тръгнем отново. Този път щяха да увеличат скоростта на вятъра до 120 км/ч, да понижат температурата още и да добавят дъжд в уравнението. Междувременно, бяха заснети приготовленията ни. Телевизионният екип работеше постоянно, за да се сдобие с възможно най-много кадри. Времето беше пари и те имаха малко време да получат точните кадри.

Обратно в тунела. Сега Денис носеше два дъждобрана и водоустойчиви панталони, а аз носех дрехи, които лесно щяха да се намокрят от дъжда и да прилепнат към тялото ми. Ние бяхме готови. Камерите започнаха да се движат и застанахме в средата на тунела. Дойде мощния рев на витлото и заглуши всички останали звуци. Валежите се появиха доста бързо. По времето, когато вятърът достигна 120 км/ч, бях подгизнал. Бързо разбрах и че е невероятно трудно да запазиш баланс при вятър с подобна скорост, но така или иначе успях да го направя.

Обаче сега, когато скоростта на вятъра беше много по-бърза, дъждът се чувстваше като градушка. Постоянно бях удрян в лицето с тези, подобни на скали, водни капки. Денис имаше много затруднения с болката; той не можеше да издържи. След четири минути показа, че иска да прекрати. Когато изключиха вентилатора, той обясни на екипа защо е спрял. След това се върна в отоплената стая, за да се сгрее.

Мой ред.

Включиха отново вентилатора и дъждът започна отново да пада. Успях лесно да се задържа на краката си от практиката, която бях придобил по време на последния опит. Бях в състояние, в което можех да се представя изключително добре, благодарение на своите концентрация, умение и енергия. Започнах да си тактувам с крак и да пея, докато вятърът приближаваше 120 км/ч. Все по-силно, той набираше скорост. Продължих да навлизам по-дълбоко в песента и себе си, да се опитвам да покажа своя дух.

След като отидох надълбоко в себе си, започнах да усещам присъствие. Имах чувството, че не съм себе си, сякаш вътре в мен имаше индийски (б.пр.: или индиански) дух. Пеех мантри и се чувствах свързан с вятъра, можех да се идентифицирам с него. Студа от вятъра вече не ме безпокоеше. Бях в транс и в пълен контрол. Имах усещането, че съм изправен пред страхотна сила, но не изпитвах страх или опасност. Посрещах я с пълно спокойствие.

Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане; беше невероятно интензивно. Сякаш стоях на върха на света. Дори опитът ми на Еверест не можеше да се сравни с него. Снимачния екип беше запленен, но камерите им продължиха да записват. Докторите казваха на екипа да прекратят експеримента, но те бяха твърде заинтригувани от мира, който показвах. Чувствах се толкова балансиран, че си повдигнах единия крак от земята и сега се борех със скоростта на вятъра от 120 км/ч, стоейки на един крак като фламинго.

Скоро след това някой чул вика на лекар и сигнализирал за прекратяване на експеримента. Те не разбираха, че съм напълно добре и така или иначе го прекъснаха. Не усещах нищо друго, освен величие. Бях видял идентичността на вятъра и зрителите ми казаха, че експериментът ги е докоснал емоционално.

Дълбоко в себе си, всички ние имаме способността да се свързваме с елементите на природата. Имаме потенциала да се свържем с нея пълноценно и да оставим на телата си да се адаптират. Индийците (б.пр.: или индианците), които са много близо до природата, много добре разбират това и имат мъдростта на земята. Цивилизовани, ние бяхме загубили това умение. Природата има способността да ни прави цялостни, да ни изпълва. Следователно, трябва да се стремим да станем по-цялостни.

67
От известно време съм потънал в размишления над този генерален и по-всеобхватен въпрос, "Западането на цивилизацията", който сякаш винаги е мним контекст във всичко, което пиша като изява по интернет. Откакто се оттеглих от активното обогатяване на АА съм в една патова ситуация - хем имам много какво да кажа, хем колкото повече имам да кажа, толкова повече не виждам смисъл от споделянето. Струва ми се, че няма "реципиенти", ще рече, че няма хора в годно състояние да чуят каквото и да е... дори и повечето ни читатели.

Мислите, които ме занимават, касаят отговор или отговори на въпроса Защо нещата са такива, каквито са, или по-точно Защо положението в света е такова, каквото е, или най-точно казано - Защо човечеството, в смисъла на хората и тяхната обща история, е такова каквото е.

Когато човек се оттегли, разочарован, от стремежа да оповестява слабо разпространена информация, му се отваря време да задълбочи собствените си разбирания. След това обаче се оказва, че вече не може да говори с който и да е, защото посланието не може да се сподели с неподготвени, тоест негодни за приемането му хора.

Говоря за това, че има една... естественост в окултизма. Свикнали сме, в нашия "бранш", да разглеждаме световната конспирация като нещо нарочно. Но аз поне вече съм убеден, че ако ще нарочно да живеем така, че да не пораждаме конспирация, тя естествено и от само себе си ще се опитва да се получи и накрая ще се наложи. С други думи, ако някой попита, "Защо е този Нов Световен Ред и каква е причината за световната конспирация, за културата, общността и науката на окултизма?", най-невежите ще отговорят, че причината е извън нашия свят, примерно извънземните, а най-осведомените ще отговорят с друг въпрос - "А може ли въобще да е иначе?"

Не е завръзката тук, че някой крие истината от света. Завръзката е в това, че дори и да се опитва да запознае света с истината, това не е практически възможно, защото посланието е несподелимо, не подлежи на споделяне, с негоден (неузрял) човек, който да го възприеме. Говоря тези неща, за да може някой случаен читател да се наведе също на тези мисли в собствените си наблюдения върху живота и природата му.

Поради този комплекс от наблюдения и настроения от известно време ми е трудно да отворям нови теми, от които да стане нещо по-интересно и заслужаващо си... Но отдавна усещам че е време за някакво "разяснение" ако щете, някак си, да извадя наяве постоянния контекст на всичката си изява, някак си най-сетне да акцентирам над онова, което все остава необособено в говоренето ми.









Идеята за заглавието е копирана от заглавието на една много интересна статия на OFFNews, която прочетох преди няколко дни.




Западането на Запада

07 май 2020




Източник: OFFNews.bg

Според френския публицист и икономист Никола Бавере, Западът доминира в света от края на ХV до началото на ХХ век, експортирайки своите производствени методи, институти и идеи по всички континенти в рамките на три вълни на глобализацията: Великите географски открития на ХVІ век и колонизацията; Промишлената революция и свободната търговия на ХІХ век; Отслабване на контрола над капитализма и движение в цифровата епоха от края на ХХ век.

Успехите на Запада се изграждат на следните основополагащи принципи: изобретенията на капитализма и научно-техническия прогрес; формиране на политическата свобода, позволила на народите сами да определят съдбата си; осъзнаване на единството и солидарността на свободните нации пред лицето на обществото на стария режим.

Третата вълна стана въплъщение на триумфа на Запада, подтиквайки човечеството към епоха на всеобща история. Но именно тази вълна се превърна в причина за падането на Запада. Частта на развитите страни в световното производство намаля от 45% до 30%, след като центърът на тежестта на капитализма се премести към Азия. Геополитическата система стана многополюсна, а лидерството на САЩ се разруши заедно с унаследения от 1945 г. световен ред, твърди в Le Figaro Бавере в анализа си La chute de l’Occident.

Накрая по западните демокрации удари екзистенциалната криза във връзка с дестабилизацията на средната класа, създавайки условия за подем на популистки движения и лидери.

Западът разпиля доверието към себе си, несъумявайки да се справи със системните рискове и сътресения на ХХІ век. След терористичните актове на 11 септември 2001 г. той породи безкрайна верига от конфликти. Той не успя да овладее финансовия крах през 2008 г., чиято причина станаха „балони” в икономиката. Сега (с изключение на Германия и Израел) Западът не е в състояние да се справи с епидемията с коронавируса и на санитарната катастрофа възнамерява да стовари сриването на икономиката и политическите неуредици. Срещу Запада се изправят враждебни и мощни сили, които се стремят да го изтикат встрани. Причина обаче за неговия упадък е и вътрешното разлагане на ценностите, институциите и нравите.

Влюбеният в „балоните” капитализъм се отказа от производството и иновациите в полза на спекулациите и рентиерството. Той се опира на не жизненоспособен социално-икономически модел, обединяващ в себе си слаб растеж, огромни дългове и силен подем на неравенството.

Култивираните от политиците невежество и демагогия изпитват презрение към образованието и науката, създавайки пропаст между населението и владеещия технологиите елит.

Демокрацията беше в голямата си част обезценена с отслабване на правовата държава, подчиняване на дебатите на колективните страсти, обожествяване на идентичността с отказ от идеята за всеобщо благо, тиранията на близката перспектива, която зачерква всякакви опити да се сформира представа за бъдещето.

Накрая, както през 1930-те години, единството на свободните нации се натъква на национализма, протекционизма и изолационизма на САЩ, Брекзит и все по-острия разкол в Европа между севера и юга (напр. по въпроса за еврото) и запада и изтока по различни традиции.

Освен това Западът се лиши от лидер поради предателството на САЩ към наследството на бащите-основатели и съюзниците. Той също така загуби стратегията и стълба в лицето на НАТО, както и от принципи с отстъплението от политическите свободи и права на човека.

Силата на Запада се заключаваше в неговата способност редовно да преосмисля себе си в съперничество на хората, предприятията и нациите при неизменна вярност към ценностите. Сега той трябва да преразгледа себе си, дори е възможно да вземе пример от Южна Корея и Тайван. Да разработи нов социално икономически пакт. Да преориентира капитализма към производство, иновации и екологични преобразования. Да вложи масови инвестиции в образованието и науката, в технологиите и гражданството. Да реанимира дебатите и отново да въвлече гражданите в живота на нациите. Да възстанови алианса на демокрациите на фона на заплахите от страна на демократурите и джихадизма. Отново да напипа нишката на своята съдба, която се бърка със свободата. Не заради световно господство, а за защита на разнообразните култури и съществуване на всеобщи ценности, които служат за основа на човешкото достойнство в хаотичната и опасна геополитическа среда на ХХІ век.





Зная, че многото подчертавания развалят облика на текста, но това са много важни опорни точки, които ние тук в Апокрифна Академия от самото начало акцентираме с различни документи и материали:

1. Онова, което САЩ са били в началото... онова, което е представлявал тогавашния замисъл за САЩ, преди подписването на Декларацията на независимостта, безпрецедентността на това начинание в световния план и история въобще... и гигантската, почти невъобразима гротеска и контраст с онова, което САЩ представлява днес (онова, което ние, поколенията от последните един-два века, винаги сме познавали под името САЩ). Каква огромна трагедия излиза наяве, когато човек се запознае с начинанието, идеите и намеренията в основата на Декларацията на независимостта (сходна с  малка част от Търновската конституция), и когато осъзнае начина, по който всичко това е било буквално премазано  в покълването си.

2. Научно-техническият прогрес, който "уж" е основният крепител на цивилизацията... разрушен от

3. Безбожността, която е истинският унищожител на цивилизацията... кореняща се в лошото

4. Образование.

5. Подемът на неравенството, изразен в

6. Елита, владеещ всички технологии ("уж" семенцето на цивилизоваността) и масовата световна пасмина - невежо, демагогстващо животинско стадо, лесно тласкано в посока от колективните нисши страсти, представляващо основен инструмент на държавността за управление на

7. Свободата на човека като цяло.




Материал, който определено би замислил отдадения читател на Апокрифна Академия. По принцип, афиши като бомбастичното "Края на света" или "Цивилизацията ще рухне" са се превърнали в чалга в нашата материя. Освен първото такова предвиждане - на най-древните прадеди, населяващи сегашна Индия, които обясняват идването на Кали Юга - една концепция, която е почти научно изразена и обяснена като някакъв вид духовна наука. Нима е лесно да се повярва на мащаба и дълбочината на тяхното проумяване на същността на живота и човека, след като хиляди години наред предвиждането им неотклонно се развива в своята посока?

От много време насам имам силен интерес към древен Египет, но постоянно се сдържам да превеждам повече материали заради мои си съображения (това разбира се е лично и не важи за доброволните желаещи да допринесат с материали на български).


Твърдо съм убеден, че знанията на който и да е относно окултизма и езотериката и световната конспирация се измерват по това колко точно знае за древен Египет.

68
Следният документ е от 1997г от Питър Линдеман (често го споменавам във връзка с електротехнични неща). Който иска може да си го преведе с гугъл-преводача, моите нерви и търпение са твърде тънки на ден днешен за по-подробен превод точно в момента. Основните положения са следните:

http://free-energy.ws/pdf/cs_closer_look.pdf


1. Има значителна разлика между сребърните продукти:
- електро-колоидно сребро
- умерен сребърен протеин
- сребърни соли
- прахово сребро

ВСИЧКИТЕ продукти имат общо бактерицидно действие. Но се държат доста РАЗЛИЧНО вътре в тялото, тоест имат РАЗЛИЧНА сила и РАЗЛИЧНА успешност при различните начини на приложение и различните случаи.

Ако някой иска да се впусне в самите разлики, нека се запознае с този документ: Сходства и различия между сребърните йони и сребърните наноформи и антибактериални агенти



2. Най-лесната форма за собствено производство на сребърен продукт е нисковолтовата електролиза.

3. Най-често сгрешаваната процедура и следователно най-нискокачествената поради грешното изпълнение е нисковолтовата електролиза (всички уреди за сребърна вода на пазара).
- чистотата на водата контролира ВСИЧКО при този процес
- трябва да се използва само ДИСТИЛИРАНА вода (не филтрирана, не пречистена и не дейонизирана, понеже при дейонизираната няма да протече реакция)
- всичко друго освен дистилираната вода съдържа твърде много вещества и води до образуването на сребърни соли, което е ДРУГ ПРОДУКТ (не е колоиден разтвор)
- колкото по-ТОПЛА е водата, толкова по-бързо и по-добре ще протече реакцията и толкова по-малки ще са сребърните частици

- най-добрият волтаж е 30 волта (електродите са остават най-чисти в този случай, препоръчва се ако захранването е слабо, например батерии, да се ползват 36 волта, тоест 3х12 или 4х9)

- когато два сребърни електрода се държат на еднакво разстояние в ДИСТИЛИРАНА ВОДА, се наблюдава следното:
     - отначало реакцията протича бавно, в първите 15 минути не се забелязва нищо
     - после реакцията ускорява и се забелязва отделяне на жълтеникава мъгла, която остава на нивото, на което е произведена и в по-голямата си част НЕ пада като утайка
     - когато се разсее, цветът на водата е прозрачен, но при по-високите концентрации (по-дълго време на реакцията) става забележимо жълтеникав
     - размерът на частиците в този вид продукт е между 0.001 и 0.004 микрона

За успокоение на всички хора (като мен), които се смущават от подобни цветове, ще преведа изцяло извадката от книгата "Практическа колоидна химия", 1926г, раздел "Цветове на колоидните метали", подраздел "Полихронизъм на сребърните разтвори", стр.69:

Цитат
"Продължителната промяна на цвета от жълт към син отговаря на промяна в максималното поглъщане на по-късите към по-дългите дължини на вълната с намаляваща степен на наситеност. Това е общо срещан феномен в колоидната химия, илюстриращ връзката между цвета и степента на дисперсията". Този раздел продължава с описанията на цветовете, които се появяват в широко разнообразие на колоидни метални разтвори. ИНтересното е, че ВСИЧКИТЕ имат жълта фаза. Относно истинското "електро-колоидно" сребро, диапазонът на размера на частиците, в който разтворът може да изглежда жълт, е 0.01 до 0.001 микрона, защото това е размерът на сребърната частица, който най-добре поглъща индиговата светлина, оставяйки възможен за наблюдение само само подлежащия й цвят - жълтото. Финалният жълт прозрачен облик се появява само когато частиците са в равномерна дисперсия.




- така постигнатите сребърни частици имат ПОЛОЖИТЕЛЕН ЗАРЯД и това е факторът, който поддържа дисперсията им. Затова е важно препаратът да се съхранява в ТЪМНА стъклена бутилка - ултравиолетовата светлина от слънчевата светлина, както и много други фактори, влияят на заряда, и когато той бъде унищожен, това води до екоагулация (повторно събиране в по-големи частици и разбира се - утайка).





В подкрепа на всичко, което съм казал в темата "Сребърната вода" преди настоящата тема, превеждам още една извадка от документа:


Цитат
Най-голямата тайна относно производството на висококачествено колоидно сребро е това, че е почти невъзможно да се произвеждат стандартизирани сребърни продукти. Среброто явно реагира на редица естествени сили, които предстои да бъдат идентифицирани. Дори когато волтажът, водата и температурата на водата са идентични, реакцията на различните партиди ще протича в различни степени в различните дни. Бързината на реакцията може да варира в рамките на 100% и в един и същи ден. В "нормални" дни, реакцията протича добре за 15 минути, с видим облак от частици. В "бавни" дни може да отнеме 30 минути преди да се започне видимо производство на жълти частици. Заради тази вариация, винаги е мъдро да се наблюдава реакцията със силно фенерче, за да виждате колко бързо се случва тя. След като жълтият облак започне да се формира, проведете реакцията за още 5 минути. Това е най-добрият начин за стандартизиране на домашно приготвеното ви колоидно сребро.



- електро-колоидното сребро е ЕДНАВРЕМЕННО КОЛОИДНО И ЙОННО - счита се за колоидно заради размера на частиците и се счита за йонно заради заряда на частиците (среброто НЕ образува отрицателни йони, само положителни). ИНтересно е да се отбележи, че старите химични книги не правят разлика между колоидното и йонното състояние на разтворите.




4. Среброто действа И като токсичен тежък метал, И като минерален остатък в тялото.

- това се определя не от поетото количество, а от размера на частиците!
(- известният страничен ефект аргирия никога не се появява от електро-колоидно сребро, а от всичко останало, тоест соли и по-едри частици)





69
Социалните медии проактивно да предприемат необходимите мерки за спиране на дезинформацията

29 април 2020

Заглавието е променено от мен



Източник: OFFNews.bg

COVID-19: руската и китайската пропаганда са вредни за вашето здраве

Евродепутатите са обезпокоени от опитите за дезинформация, свързана с COVID-19, съобщиха днес от пресслужбата на комисията на ЕП по външни работи.

Евродепутатите и върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел ще обсъдят в четвъртък последния доклад на Европейската служба за външна дейност.

Докладът отчита разпространението на дезинформация, инциденти, свързани с дезинформация и други форми на манипулация и изопачаване на информацията за пандемията от COVID-19.

Въпреки тяхното потенциално тежко въздействие върху общественото здравеопазване, официалните източници и източници, подкрепяни от различни правителства, в това число от Русия и в по-малка степен - от Китай, продължават мащабно да разпространяват конспиративни наративи и дезинформация както сред обществеността в ЕС, така и в страните в по-широкото съседство на ЕС, пише в текста на доклада на ЕСВД.

Сред примерите за дезинформация и пропаганда са посочени и следните публикации:

    Пандемията на коронавирус може да се използва за въвеждане на абсолютен социален контрол с ваксина (Strategic Culture Foundation)

    Ваксините не помагат - производството им е един от приоритетите на новия световен ред (South Front)

    COVID-19 ще позволи пълен контрол на населението чрез принудителна ваксинация и чипове (NewsFront)

    Честото миене на ръцете не предпазва от COVID-19 (Sputnik и RT)

    Цинкът помага за убиванетo на коронавирусa (RT)

    Западните медии в заговор с големи фармацевтични компании игнорират успешните резултати от лечението на COVID-19 с витамин С в Китай (South Front)

    Кризата с COVID-19 е измислица на медиите (South Front)


Резолюция на Европарламента

В четвъртък Жозеп Борел ще отговори на въпроси на членовете на комисията на ЕП по външни работи, свързани с доклада на Европейската служба за външна дейност.

В резолюция, приета от Европейския парламент на 17 април, евродепутатите подчертаха, че дезинформацията, свързана с COVID-19, е основен проблем за общественото здраве. Ето защо ЕС следва да създаде европейски информационен източник, който да гарантира, че всички граждани имат достъп до точна и проверена информация.

Парламентът също така призова социалните медии проактивно да предприемат необходимите мерки за спиране на дезинформацията и словото на омразата, свързани с коронавируса.






Ето го най-сетне и органът за ограничаване на свободата на словото, чиято поява чакахме от самото начало.

70
Глава 32
Експериментът с ендотоксин – велика борба


Четири години след започването на проучванията относно Ледения човек, най-накрая се натъкнах на възможността да докажа мнението си, че можем да повлияем на имунната система и да се борим с болестите чрез силата на съзнанието.

Докато бях потопен в ледената баня в Института Радбут (Radboud), професор Михай Нетеа бе един от хората, наблюдаващи ме с вълнение. Той е добре известен с изследванията си имунолог, прочут учен в академичните среди. Срещал съм много световни рекордьори в спорта и други дисциплини; онези със силен дух не се хвалят. Същото важи и за професор Нетеа. Той остана скромен въпреки многобройните си постижения.

Последното му изследване за имунната система, използващо Ендотоксиновия експеримент, е поразително. То е за това, което се случва когато възпалителните маркери, които са причината за многобройни заболявания, внезапно ескалират толкова много, че причиняват увреждане на човешките тъкани.

Това че съм трениран човек, показващ необичайни резултати, когато е подложен на екстремни температури, го бе навело на мисълта, че ще бъде интересна възможността да види по какво се различава тялото ми от всички останали, които е тествал. Приех поканата му по телефона и се съгласих да участвам в неговото изследване. Той бе спечелил одобрение да извърши експеримента, въпреки възрастта ми! Бях убеден, че можем съзнателно да повлияем на имунната система и професор Нетеа бе начинът ми да покажа на света, че е възможно.

Въпреки че експериментът щеше да получи универсално покритие и вероятно щеше да бъде навсякъде по вестници и телевизии, бях съсредоточен само върху това да докажа, че всеки е способен да влияе пряко върху автономната нервна система.

Определихме среща, за да направим първата проверка и съберем базови данни. Данните показаха, че бях съвършено здрав по-възрастен човек, в страхотно физическо състояние. Сърдечния ми ритъм по време на теста бе 39 удара в минута.

Обикновено, свръхактивната имунна система причинява увреждане на човешките тъкани. Експериментът щеше да провери дали мога да потисна тази свръхактивна реакция. Ако е възможно, бихме могли да разработим метод, който да даде възможност на милиони хора да подобрят имунните си системи. Способността да се повлияе на имунната и нервна система чрез медитация и специфично дишане, може да бъде естествено оръжие, което човечеството да използва срещу заболяванията.

Сутринта на Ендотоксиновия експеримент се събудих в 04:00 и извърших рутинните си дихателни упражнения.

Б.пр.: Видео ръководство - метода на дишане на Вим Хоф:




Бях в отлично състояние на духа и готов да дам всичко от себе си в болницата в Неймеген. Вълнувах се, че ще покажа заложбите си на доктори, професори, медицински и телевизионен екип, които щяха да бъдат там, за да ме гледат. Но и бях тревожен и нервен, напълно осъзнавайки предизвикателството, което трябваше да преодолея. Потискането на болест чрез чиста воля, без каквито и да било външни средства, не би било нищо по-малко от гигантски пробив.

Няколко часа по-късно лежах в болнично легло, заобиколен от учени, медици и телевизионен екип в стая 7 на 5 метра. Докторите ме свързаха с множество машини за записване на данни. Там трябваше да се боря срещу инжектирания токсин. Не само трябваше да се бия с болестта, но и с напрежението на хората около мен. Очакванията им бяха високи и не исках да ги разочаровам. Въпреки че не знаех какво въздействие върху мен би имала инжектираната отрова, бях приготвил тялото си възможно най-добре. Започнах своята дихателна техника, за да си дам начален тласък. С всеки дъх си представях, че зареждам имунната си система с повече сила.

Точно преди да ми направят инжекцията, лекарите ми обясниха, че ще почувствам ефектите на ендотоксина скоро след инжектирането.

Б.пр: Ендотоксин - Терминът "ендотоксин" обикновено се използва за термостабилен полизахариден токсин, здраво свързан с бактериалната клетка, за разлика от термолабилния протеин "екзотоксин", секретиран във външната среда. Ендотоксинът (липолизахарид) е отговорен за много патофизиологични симптоми, наблюдавани по време на грам-отрицателни бактериални инфекции. Те включват пирогенност (способността да предизвика повишаване на телесната температура), промени в броя на циркулиращите левкоцити (левкоцитопения, левкоцитоза), активиране на комплемента, активиране на макрофаги, агрегация на тромбоцитите, повишаване на капилярната пропускливост и други. В допълнение, ендотоксина индуцира имунен отговор.

Така че приготвих тялото си и получих отровата, която бе пусната в кръвта ми. През първите няколко минути не усетих нищо. Нямаше промяна. Казах това на лекарите и те ми обясниха, че повечето от възпалителните маркери ще присъстват в тялото ми 90 минути след инжектирането. Минаха 60 минути и бях добре. Изминаха 75 минути и все още бях добре. Чаках някаква забележима промяна в тялото ми, за да мога да й противодействам. Около 90 минути след инжектирането, усетих да идва леко главоболие. Най-накрая бях намерил опонента си, но беше далеч по-малък от това, което очаквах.

Скоро след като се концентрирах върху враждебната сила, главоболието изчезна и налягането бе облекчено. Какво се бе случило? Очаквах война, а всичко, което получих, бе малко главоболие. Независимо от това, имунната ми система бе готова и бдителна. Когато почувствах главоболието, просто я стимулирах да работи по-ефективно. В случая това означаваше потискане на възпалителните тела с чиста воля. В рамките на минути… Беше си отишло.

След около 40 вземания на кръв и 10 часа лежане, свързан с машините на болнично легло, всичко дойде към края си. Професорът и лекарите бяха доволни от резултатите. Те бяха изумени, че не съм почувствал нищо повече от главоболие.

Усещането ми бе това на победа и плаках няколко пъти този ден. Дългото време на чакане да видя дали убежденията ми са верни, най-после имаше победоносен завършек. Почувствах облекчение, сякаш огромна тежест се смъкна от плещите ми. Това бе най-голямото ми приключение в легло, изобщо.

След експеримента се бе развил огромен апетит и желанието ми за храна бе интензивно. След като се нахраних, отидох в близкия хотел и си легнах да спя. На следващия ден се върнах в Радбут за още една проверка. Всичко беше наред и тялото ми беше в страхотно състояние! Карах до вкъщи с приятеля си Бен, който бе до мен по време на това приключение. Пеехме песни със сърца, пълни с радост.

Да, възможно е да се повлияе на имунната система и да се пребори болестта. Ще покажем на всички!





Б.пр.: Преведен на български видеоклип, описващ и обясняващ експеримента в допълнение с последвали такива върху контролни групи:





Видео с експеримента (с английски субтитри):







И извадка от научно изследване, на тема „Волево активиране на симпатиковата нервна система и смекчаване на вродения имунен отговор при хората”, което може да откриете тук: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4034215/

Значение:

Досега както автономната нервна система, така и вродената имунна система се разглеждаха като системи, на които не може да се повлияе волево. Настоящото проучване показва, че чрез практикуване на техники, научени в краткосрочна тренировъчна програма, симпатиковата нервна система и имунната система наистина могат да бъдат съзнателно повлияни. Здравите доброволци, практикуващи научените техники, показват дълбоко увеличение на освобождаването на епинефрин, което от своя страна води до увеличено производство на противовъзпалителни медиатори и последващо овлажняване на провъзпалителния цитокинов отговор, предизвикан от интравенозно приложение на бактериален ендотоксин. Това проучване може да има важни последици за лечението на различни състояния, свързани с прекомерно или постоянно възпаление, особено автоимунни заболявания, при които терапиите, които противодействат на възпалителните цитокини, показват голяма полза.

71
Дж. Розалес: Глава 31
Завръщане вкъщи


По-късно тази вечер Конрад ме остави на летището. Проверих си чантите, минах през охраната и си проправих път към вратата. Беше страхотно изживяване, но бях готов да се върна към добрата, стара Америка. Липсваха ми семейството и приятелите. (…)

Първият ми полет от Амстердам до Франкфурт беше бърз и безболезнен. Стюардесите бяха наистина хубави и самият полет продължи само час. Когато пристигнах на летището във Франкфурт, бях изплашен. Намирах се на доста голямо летище в страна, в която никога не бях ходил. Опитах да разговарям с няколко от хората, които работят там, но никой от тях не говореше английски.

(…)

След като се нахраних, времето летеше. Преди още да разбера, бях на борда на самолета си до Чикаго. Похвалих себе си, че останах буден цялата нощ и не пропуснах полета си. Изтощен, заспах веднага след като се издигнахме във въздуха. Събудих се когато гласът на пилота обяви по високоговорителите, че се спускаме. (…) Минаването през митницата отне цяла вечност. Мислех, че ще бъде като минаването през охраната на летището, но грешах. Въпреки това, когато излязох, все още разполагах с цял час преди следващия полет. (…) Включих си телефона и уведомих приятелката и родителите си, че съм в безопасност. Тогава реших да извадя лаптопа си и да употребя оставащата мощност на батерията му. Сега, когато бях в Щатите, можех отново да ползвам дебитната си карта. Така че поръчах достъп до безжичния интернет на летището и най-накрая успях да кача в YouTube видеото от нашия семинар. (…)

След това изпратих кратък имейл на Вим с линк към видеото, благодарейки му за възможността. Скоро на самолета започнаха да се настаняват хора. Събрах си багажа и се качих на последния си полет до вкъщи. Няколко часа по-късно слизах на ескалатора към мястото за вземането на багаж.
„Виждам го!” чух глас да казва. Погледнах наляво и видях малката си сестра Натали да маха към мен. До нея бе приятелката ми Брук и майка ми.
„Здравейте, момичета!” казах, докато вървях към тях.

(…) Пуснах Брук и отидох до майка си да я прегърна. Докато обвивах ръцете си около нея, Натали се затича и ме прегърна отзад. (…)
„Баща ти е при колата. Нека отидем при него.”
Грабнах проверената си чанта от конвейера и отидохме навън. Баща ми излезе от колата и ме прегърна. Каза ми, че се радва, че съм в безопасност у дома. Прибрахме багажа ми в колата и тръгнахме с нея към вкъщи.

Час и половина се возихме и през това време бях положил главата си в скута на приятелката ми и разказвах истории от моето приключение в Полша. Беше хубаво да бъда вкъщи. Време е да се приготвя за Монблан.

72
Девети ден: 8 май 2010 г.

Събудих се от звука на клаксон на кола. Погледнах през прозореца – бяхме се върнали в Амстердам. Часовникът ми показваше 06:55. След около 13 часа щях да бъда на полета тръгващ от Амстердам до Франкфурт. Почти беше време да си ходя вкъщи. В 07:15 се отбихме встрани на пътя и Вим излезе.
„Какво правим?” попитах.
„Оставям Вим.” отговори Конрад. „Той трябва да отиде някъде, така че няма да е с нас през остатъка от деня.”
Сърцето ми потъна.

„Съжалявам.” каза Вим. „Конрад ще се погрижи за теб, докато тръгне полета ти. Също и ще направи така, че да стигнеш летището навреме. Иска ми се да остана, но трябва да видя семейството си.”
„Всичко е наред, Вим.” казах, гледайки го в очите и с пресилена усмивка. „Разбирам.”

Конрад и аз излязохме от колата и помогнахме на Вим да разопакова вещите си. С Вим се прегърнахме за последен път. Когато се обърна да си тръгне, той погледна назад към мен и каза: „Довиждане, мой духовен братко! Ще те видя отново на Монблан!”
С това той се обърна и сви зад сградата.
„Довиждане, братко.” промълвих на себе си.
„Добре.” каза Конрад. „Да тръгваме!”

(…)

„Имам идея.” каза Конрад и очите му светнаха. „Искаш ли да отидем за студено плуване?”
„Ъъъ, добре.” казах колебливо. „Но къде?”
„Ще видиш.”

Качихме се в джипа му и карахме 30 минути обратно до Амстердам. Направихме завой и тогава карахме още 10 минути през непозната за мен област. Пейзажът се разкри, а земята се изравни. В далечината виждах вода.
„Това е Северно море!” каза Конрад, разкривайки изненадата. „Да тръгваме!”
Взехме си банските, кърпи и камерата на Конрад от багажника на джипа и отидохме към водата.

„Мисля, че ще бъде хубаво да направя видео за Вим” помисли си той на глас. „Можем да се запишем как влизаме във водата, за да му покажем, че дори и да не е наоколо, ние продължаваме да тренираме.”
„Добре, Конрад.” мислех, че е глупава идея, но реших, че Вим вероятно ще го хареса.
Преоблякохме се в банските, а Конрад взе камерата от чантата си и я включи. Постави тениската си на земята и сложи камерата отгоре. 
„Добре.” каза той, очевидно развълнуван. „Да тръгваме!”

Изтичахме в океана и плувахме наоколо за 10 минути. Водата беше мразовита, но бе нищо в сравнение с ледения водопад на Карпач. Въпреки че не очаквах да правя още ледени тренировки преди да напусна Европа, бе приятна изненада.
Преоблякохме се в сухите си дрехи и вървяхме до близкия ресторант, разположен на брега.

„Какво ще кажеш да ти купя чаша горещ шоколад и тогава да тръгваме?” попита Конрад.
„Защо не?” отговорих.
Влязохме боси в ресторанта. Чувствах се зле да внасям пясък в заведението, но когато забелязах, че подът вече беше покрит с пясък, спрях да се тревожа. Там имаше камина, стояща близо до гигантски прозорец, гледащ към Северно море.

След като Конрад купи два горещи шоколада, отидохме до камината и седнахме до нея. Вдигнахме своите пясъчни, мокри крака нагоре и ги поставихме на подложка за крака, близо до откритите пламъци. Докато с Конрад отпивахме от шоколада, гледахме през прозореца, разкриващ ни красивия пейзаж. В този момент животът изглеждаше перфектен.

Не можех да повярвам, че през изминалата седмица бях тренирал с оригиналния Леден човек, когото сега наричах мой духовен брат.



Б.пр.: На следното видео, до 5:55-ата минута, може да видите някои от описаните в тази глава преживявания:




73
Осми ден: 7 май 2010 г.

На следващата сутрин си оправих леглото и отидох долу да срещна Вим и Марко. Изглежда винаги се будех по-късно от тях. Може би още не бях свикнал със смяната на времето. Както и да е, никога не се будех по-късно от 09:00, което не е толкова зле. Вим и Марко закусваха и пиеха чай, когато влязох в стаята. Вим предложи да направя дихателните си упражнения навън, на хубавото, топло слънце. Взех предвид съвета му, излязох и седнах на близката пейка.

Изпълнението на дихателните упражнения го усещах много по-релаксиращо в сравнение с първия ден. След всяка серия на задържане на дъха, се чувствах по-осъзнат и енергичен, но също така центриран и контролиращ. Тъй като бях приложил правилото „не насилвай”, вече не се усещаше като скучно задължение. Беше бързо и лесно за направа, не изискващо каквито и да било усилия. (…)

Докато си правех закуска, ми хрумна идея. Връщайки се на масата за закуска с чая и овесените ядки, казах:
„Хей, защо не се върнем при реката и да плуваме още веднъж, преди да тръгнем. По пътя можем да спрем някъде, ако има поле наблизо и да хвърляме фризби. Тогава, може би да отидем до реката и да се забавляваме хвърляйки фризбито един на друг като го хващаме, докато скачаме във водата.”
„Страхотно! Хубаво!” възкликна ентусиазирано Вим.
„Добре, да тръгваме.” отговори Марко с усмивка.
Докато закусвах, Марко и Вим отидоха горе да се преоблекат.
„Ще те срещнем отвън.” казаха, взимайки фризбито, което стоеше отгоре на пианото. 

Само за няколко дни, помислих си, бях дошъл в нова държава и изградил приятелства, които ще продължат цял живот. Сега имам връзки с невероятни, интелектуални пионери. Не мога да повярвам, че всичко това е започнало от простичко гледане на телевизионно шоу с участието на „Ледения човек.” Еха.

Преоблякох се, събрах си нещата и изтичах навън да срещна приятелите си. Вървяхме по пътя към езерото, за последен път. По-късно този ден Марко щеше да се качи на автобуса и да продължи към следващото си приключение. Това ще ми липсва, помислих си.

Най-накрая пристигнахме на гигантско поле с две футболни мрежи на всеки край.
„Това е добро място.” обяви Вим.
Разпръснахме се из полето, хвърляйки напред-назад фризбито. Полето беше изпълнено с хиляди жълтурчета. Какъв вид насекомо обича жълтурчетата? Точно така… пчели. Заедно с хилядите жълтурчета, имаше и хиляди пчели навсякъде където стъпвахме. Простото хвърляне в полето се превърна в игра на „Не стой на едно място твърде дълго или ще бъдеш ужилен… бързо хвърли фризбито!” Смяхме се много. За щастие, никой не бе ужилен.

След час решихме да се преместим на реката и да плуваме за последен път. Когато отидохме до обичайното си място за плуване, извадих лаптопа си и го поставих на позиция, така че камерата да е обърната към нас. Когато всички бяхме готови, взех фризбито и застанах до лаптопа си, перпендикулярно на мястото, където обикновено скачахме вътре в реката.
„Ще броя до три, Вим, искам да се затичаш и скочиш. Ще хвърля фризбито към теб. Готов ли си?” попитах.
„Да! Тръгвам!” извика той обратно към мен.
„Хаха, добре. Едно, две, три!”

Вим се затича към ръба с пълна скорост и скочи напред. Хвърлих фризбито и то за малко пропусна отворените му ръце.
„Толкова близо!” каза той, когато главата му изплува от водата и хвърли фризбито обратно към мен. „Искам да опитам отново!”
Докато Вим плуваше към брега, Марко се потопи. Хвърлих му фризбито, но и той за малко го пропусна. Изглежда не успявахме да постигнем правилен синхрон.

Всеки от нас се редуваше да хвърля фризбито към останалите. След 15 минути на хвърляне и хващане, аз бях единствения успял да го хване. Вероятно щяхме да опитваме по-дълго, ако водата не бе толкова студена. Не това, че студът ни влияеше по начин да губим топлина, но когато и да се потапяхме, въздействието от съприкосновението с водата, щеше да жили нашите гърбове; беше изключително болезнено.

След като хванах фризбито, реших да остана малко и да плувам наоколо. Преди да напусна Полша, исках да почувствам последващото охлаждане за последен път. Наслаждавах се на възможността просто да ходя по улицата и да скоча в ледено студена река. Това щеше да ми липсва. Останах във водата за около 15 минути. Марко също скочи още веднъж и плува малко наоколо. Аз бях спокоен, не трябвайки да мисля за студа и просто се наслаждавах на плуването. Бяхме изминали дълъг път от нашия първи ден на обучение. Успокояващо бе да знам, че е постигнат напредък.

Пет минути след излизането от водата, по време на ходенето към къщата, моето последващо охлаждане се появи. Аз го приветствах. Въпреки че беше неприятно, сега гледах на него с благодарност. Като изгарянето в мускулите, което се получава след дълъг работен ден, последващото охлаждане ме уведомяваше, че съм стигнал го границите на своето тяло и то е в процес на възстановяване.

Когато приближихме къщата, чухме силен клаксон зад гърба си. Обърнахме се, за да видим, че е Конрад в неговия джип. Той ни срещна обратно в къщата и ни каза, че пътуването му до Карпач е било успешно. Братовчед му ще ни позволи да проведем тичането с боси крака там! Това беше чудесна новина!

Влязох вътре да се изкъпя и изчистя. Във ваната се замислих за всичко случило се през последните няколко дни. Мислех за студените плувания, изкачването до върха на планината и стоенето в снега. Бях спечелил много опит и придобил значително подобрение по време тези тренировки. Разбрах също, че ми престои дълъг път, ако искам да настигна Вим, но бях готов да продължа с опитите. Не исках да си тръгвам от тренировките в Полша. Надявах се, че предизвикателството на Монблан ще ме принуди да продължа ежедневното практикуване. Първата седмица на август беше само на три кратки месеца разстояние.

Приключих с банята и слязох долу да поработя още върху клипа за YouTube. Конрад ме забеляза и ме помоли да му покажа недовършеното видео. Той беше изумен.
„Вие, момчета, стояхте във снега?” попита той с развълнуван глас. „Това е невероятно! Уау, вие сте моите герои!”
След като изгледа видеото, Конрад започна да прави снимки на къщата, които да покаже на приятелите си в Нидерландия. По това време Марко беше на горния етаж и си опаковаше багажа. Почти беше станало време да го откараме до автобусната спирка в Лвовек Шльонски.

Когато Марко приключи с опаковането, всички ние се срещнахме отвън, на предния двор. Конрад държеше бутилка алкохол и запалена свещ.
„Искам да опитаме нещо.” каза той. „Ще сложа горещ восък върху капачката на тази бутилка, за да я запечатам. Искам всички ние да сложим върховете на пръстите си, за да запечатаме восъка. Тогава, когато завършим тичането в Карпач, ще дойдем отново тук и ще изпием тази бутилка заедно.”
Всички решихме, че е добра идея. Той изля горещия восък върху капачката, а ние се редувахме да го натискаме с пръсти. Това беше хубав, сантиментален жест от Конрад.

Когато пристигна автобуса на Марко, си казахме довиждане с тъга. Планирахме да го видим отново в бъдещето, така че не беше наистина сбогуване, а временно „ще се видим по-късно!”. Всички прегърнахме един по един Марко, желаейки му най-добър час по време на предстоящите приключения. Вратите се затвориха и автобуса тръгна, а ние помахахме за довиждане на нашия нов приятел.

Вим, Конрад и аз се върнахме обратно в джипа и потеглихме към дома. Когато пристигнахме, започнахме да приготвяме джипа за нашето завръщане в Амстердам. (…)

Приключихме с поставянето на багажа си в колата, а Конрад постави запечатаната с восък бутилка отгоре на шкафа, до камината. Влязохме в джипа и казахме довиждане на Мишу и къщата за последен път. Пътуването обратно до Амстердам бе дълго. Напуснахме къщата точно когато слънцето залязваше. Спирахме на няколко газ станции и спирки за почивка по пътя. Вим и Конрад се редуваха да шофират. Бих шофирал и аз, но не знаех как да управлявам ръчно лоста за скоростите. Нямах обаче нищо против, защото това ми даде възможността да приключа работата по видеоклипа на задната седалка. Когато то бе направено така, че да ми харесва, затворих лаптопа си и задрямах.

74
Седми ден: 6 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих и веднага се заех с дихателните си упражнения, но този път не си направих труда да записвам времето, тъй като не исках да имам някаква причина да се насилвам. Вместо това отделих време и се отпуснах. Все още не бях видял светлините, за които говореше Вим, нито счупих някакъв времеви рекорд този път, но се чувствах много по-добре когато приключих – отпочинал и спокоен. Не знаех дали това трябваше да се случи, но го приех като това, което беше.

Когато слязох долу, Марко и Вим вече бяха станали и си говореха. Приготвих си закуска и се присъединих към разговора.
„И така, какъв е планът, Вим?” попитах.
„Е, ще направим нещата малко по-различно от това, което обясних снощи.” каза той. „Вместо да предприемем километър плуване, ще плуваме 800 метра, хубаво и лесно. Ще се движим с бебешки стъпки. Ако можеш да направиш 800 метра без проблем, тогава ще преминем към един километър. Що се отнася до Марко, решихме той да плува срещу течението, с потопено цяло тяло. Ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
„Добре.” казах. „Звучи като добра идея. Кога ще тръгнем?”
„Когато приключиш със закуската си.” отговори той. (…)

15 минути по-късно стояхме пред познатото ни място за плуване. Вим и Марко бяха отишли във водата да плуват срещу течението. Аз гледах отгоре, държейки камерата на Марко. Той изглежда се справяше наистина добре в близо 10 градусовата вода. След 5 минути плуване срещу течението, лицето на Марко придоби интересно изражение; приличаше на решителност. Вим също забеляза това и започна да казва неща, които не разбирах. По-късно узнах, че е рецитирал по памет мантри на санскрит като форма на насърчение. Това изглежда даде сили на Марко. Той успя да издържи още 5 минути в студената вода!

След като Марко доплува до брега и се изсуши, бе мой ред. Гмурнах се във водата и застанах до Вим. Когато Марко ни каза, че е готов да върви по протежението на реката, Вим обяви, че е време да преплуваме нашите 800 метра.
„Да тръгваме!” извика той и започнахме да плуваме.
За пореден път Вим дръпна пред мен и поддържаше стабилно темпо. Спомних си съвета му да се избягва форсирането и продължих със своето собствено темпо. По време на цялото плуване тялото ми остана топло, а дишането ми бе спокойно.

Когато стигнах до края на 800-те метра, тялото ми беше изтощено. Отне ми общо 16 минути да преплувам разстоянието. Нямаше нищо объркано в тялото ми. Бях просто физически изтощен и с изключение на това, се чувствах страхотно. Пръстите на ръцете и краката ми бяха добре, без никакво изтръпване. Докато излизах от водата, се сетих, че последващото охлаждане ще дойде бързо. Затова попитах Вим дали може да тичаме на връщане към къщата, в опит да потисна охлаждането. За съжаление, не се получи. Последващото охлаждане ме удари на половината път към дома. Треперенето ми бе неконтролируемо.

Това продължи общо 32 минути. Което е значително повече от последния път, но трябваше да се имат предвид и добавените 200 метра към плуването. Когато се стоплих отново, се замислих върху постижението си и видях съществен напредък. Чувствах се много по-добре, докато бях във водата, нямаше болка или дискомфорт. Осъзнах, че приемането на студа работи в моя полза. Даде ми способността да генерирам повече топлина и да остана по-дълго затоплен.

Когато се върнахме в къщата, Вим запали огън. След като поговорихме малко, разбрахме, че сме доста гладни. Вим предложи да хванем такси до града и отново да хапнем в пицарията. Щяхме да бъдем с джипа, но Конрад го взе, за да посети братовчед си в Карпач. След 30 минути бяхме пред пицарията. (…) По време на вечеря обсъждахме възможните начини за популяризиране на тичането с боси крака през зимата. Докато ядяхме пиците си, Вим ни каза колко е щастлив да ни има за приятели.
„Наистина мисля за вас, момчета, като за свое семейство. Благодаря ви, че сте тук.”

След вечеря отидохме до таксито, което ни върна в къщата около 21:00 часа. Все още бях изтощен от по-ранното плуване. Говорихме малко около огъня, но скоро клепачите ми натежаха твърде много, за да ги държа отворени. Пожелах лека нощ и отидох горе в стаята си. Набързо записах събитията от деня и незабавно си легнах в леглото да спя.

75
Шести ден: 5 май 2010 г.

На следващата сутрин изпълних дихателните си упражнения, преди да сляза долу. Чувствах се изпълнен с енергия и исках направо да започна.
Най-добрите ми времена бяха:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 40 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 5 минути 6 секунди
Това бяха най-добрите ми времена до този момент!
Изтичах надолу по стълбите и казах на Вим добрите новини. Той беше развълнуван да чуе, че бях успял да задържа дъха си над пет минути (с въздух в белите дробове) само след няколко дни практика.

„И така, какво правиш когато задържаш дъха си?” попита той. „Какво чувстваш?”
„Е,” започнах, „в началото правя 30-те вдишвания, както ми каза. Тогава, когато задържам дъха си, за дълго време не чувствам нищо, няма натиск, никакви знаци, казващи ми, че трябва да спра, нищо. След известно време, на около четири минути, се появява стягане в гърдите ми. От този момент нататък, зная, че мога да продължа още около минута, борейки се с тази стегнатост.”
„Ами тогава,” отговори той, изглеждайки някак разочарован, „радвам се, че виждаш резултати, но мисля, че го правиш по грешния начин. Не трябва да го насилваш. Форсирането може да те нарани и да те върне няколко стъпки назад. Фокусирай се върху отпускането, не се насилвай.”

Да чуя това, бе шок за егото ми, но чувствах утеха, знаейки, че повече не трябва да се насилвам. Мислех, че стегнатостта е естествена и просто трябва да мина през нея, но бях сбъркал. Постарах се да запомня съвета му и отидох в кухнята да закуся и да пия кафе. (…)
По време на закуската Вим направи съобщение.
„Днес ще го даваме по-полека. Вчера имахме дълъг ден, така че мисля, че заслужаваме да се отпуснем. Ще запаля огън и можем просто да се мотаем около къщата.”

Това ми звучеше добре. Тялото ми бе много болезнено от стоенето под водопада предишния ден. Почивката би ми се отразила добре. Това също ще ми даде възможност за работа върху клипа със събраните досега кадри. След закуска Вим ми каза, че с Марк ще отидат до планината, за да направят още няколко медитации. Казах им, че ще бъда добре, стоящ в къщата да работя върху видеото за YouTube, така че те отидоха без мен. Никога не бях работил със софтуер за редактиране на видео и ми отне известно време да му хвана цаката.

След като бяха минали няколко часа, Вим и Марко се върнаха. Вим възкликна, че Марко е направил първото си пълно потапяне за цяла минута! Натъжих се, че съм пропуснал това, както и възможността да отида във водата, но имах важна работа. Трябваше да завърша клипчето, което щеше да помогне за популяризирането на семинарите на Вим.

Този ден времето летеше. Прекарах няколко часа, трудейки се върху видеоклипа, докато Вим и Марко просто си говореха. За вечеря Вим сготви отново и направи чудесно ястие. Конрад се беше отбил по-рано през деня и ни каза, че е на път да говори с братовчед си относно тичането с боси крака в снега. Също така бе оставил няколко бутилки вино като подарък. Следователно, виното бе сервирано на масата към вечерята. 

След вечеря отидох да работя още върху видеото, Марко си легна рано, а Вим продължи да отпива вино. За кратко поговорихме относно потенциала на студа да промени света. В крайна сметка изникна и темата за Монблан.
„Трябва да го направиш, Джъстин.” каза той. „Присъедини се към мен за изкачването на Монблан.”
„Но ти каза, че ще бъде трудно с телевизионния екип, който организира събитието.” отговорих объркан.
„Ааа, не се тревожи за тях. Ако успееш да събереш парите за пътуването до Европа и купуването на екипировка за катерене, аз ще направя да се случи. Аз съм Ледения човек, те ще трябва да ме чуят. Ти си мой приятел и те искам там. Ние сме като братя.”

„Братя?” попитах.
„Да, духовни братя. И двамата имаме сходни представи. Искаме да променим света. Хората искат да го оставят такъв, какъвто е и да живеят в невежество, но ние имаме мъдрост и можем да им покажем по-добър начин на живот. Ние имаме силата да променим света. През целият ми живот съм бил осмиван. Наричан съм луд и ненормален! Но сега, с това ново изследване, разкриващо, че мога да контролирам автономната си нервна система, те няма да се смеят повече. Това е дълбока и мощна техника. Моят начин на живот пренаписва науката!”

„Е, Вим, ако наистина искаш да бъда там и си сериозен относно това, ще направя всичко по силите си да мога да се върна в Европа в началото на август. Ще изкача Монблан с теб!”
„Да!” възкликна Вим. „Духовни братя!”
Прегърнахме се един друг, сякаш сме семейство.
„Обичам те, човече!” каза той с насълзени очи. „Благодаря, че ми вярваш. Благодаря ти.”
„И аз те обичам, Вим.” казах с усмивка, сдържайки сълзите си. „Благодаря ти, че ми показа, че в живота има неща, към които си струва да се стреми човек. Ще сторя всичко по силите си, за да ти помогна да разпространиш посланието си.”

Прегърнахме се още веднъж и той ми пожела лека нощ.
„Утре ще тренираме още.” каза. „Марко ще плува 50 метра в студената вода. Ти и аз ще плуваме един километър заедно. Като братя!”
Продължих да гледам към вратата, докато стъпките му заглъхваха нагоре по стълбите. Този човек ще направи история, си помислих. Ще промени начина, по който живеем живота си. И от този ден нататък ще се наричаме взаимно духовни братя.

Реших да остана долу и да поработя още върху видеото, преди да си легна. Половин час след като Вим си легна, токът изгасна. Призрачността на напълно тъмната къща ме изплаши. Използвах екрана на моя лаптоп като фенерче, за да намеря пътя до моята спалня. След като описах този ден, затворих очите си и заспах.

Страници: 1 2 3 4 [5] 6 7 8 ... 73