Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 49 50 51 [52] 53 54 55 ... 73
766
Глава 3

Технологичният парадокс


Когато разгледа цялостния исторически преглед на египетското изкуство и архитектура, човек ясно може да разпознае съществуването на два различни каменоделни метода. Единият е бил използван в Старото царство, а другият, дялането с твърди бронзови сетива, е бил въведен по време на късното Средно царство или може би малко по-късно, около 900 години след построяването на Великата пирамида. Разграничаването между двата метода може да се направи възоснова качеството на майсторството, твърдостта на обработваните каменни материали, и дизайна и структурните черти на сградите.

Контрастът между двата метода е очевиден при големите паметници и малките предмети на изкуството. Качеството на скулптурите драматично запада в по-късните периоди. Нестор Хоте (около 1780-1842г) (Nestor l’Hote), творец, работил с основателя на египтологията, Жан Франсоа Шомполион (Jean Francois Champollion) (1790-1832г), бил много въодушевен от предметите на изкуството, открити от Карл Люпсюс (1810-1884г) (Karl Lepsius) и Огюст Мариет (1821-1881г) (Auguste Mariette) в три различни мастаби от Старото царство (мастаба е правоъгълен египетски гроб, с наклонени стени и плосък таван, състоящ се от подземна погребална камера и надземни стаи за приношения, бел.прев). Описвайки скулптурите в една от най-старите, тази на везира Менефра от Мемфис, Хоте отбелязва:

Скулптурите в този гроб са забележителни със своята елегантност и финес. Релефът е толкова лек, че може да се сравни с някоя от нашите пет френски монети. Такова съвършенство в нещо толкова древно потвърждава наблюдението, че колкото повече човек се връща в античността към произхода на египетското изкуство, толкова по съвършени са резултатите от това изкуство, сякаш геният на тези хора, за разлика от другите, се е формирам с един единствен замах. Ние познаваме египетското изкуство единствено с упадъка му.

Египетските скулптури били толкова дегенерирали до времето на Новото царство, че то изпаднало в непоправим упадък. Нито творците от Саит, нито от Тива, произвели такива шедьоври като по-древната диоритена статуя на Кхафра или Коленичещият писар, сега изложена в Лувъра. Репликите на археолозите и архитектите Жорж Перо (1832-1914г) (Georges Perrot) и Чарлз Шипие (Charles Chipiez) изразяват почит към скулпторите от Старото царство:

Как са успели скулпторите да ваят тези камъни, които са толкова твърди?... Дори и днес е много трудно, като се ползват най-добрите закалени стоманени длета. Работата е много бавна и трудна, и човек трябва често да спира, за да заостри ръбовете на длетото, което се изтъпява в камъка, и длетото после трябва отново да се закали. Но съвременниците на Кхафра, и всички са съгласни с това, не са имали стоманени длета.

В голям мащаб наблюдаваме същия сценарий. Блоковете на пирамидите от Старото царство са пример за безподобен подвиг, и паметниците от Старото царство демонстрират твърди каменни материали, приготвени с максимална грижа и съвършенство. Египтяните от новото царство и по-късните времена са били неспособни на сравнимо майсторство с техните бронзови сечива. В паметниците от Новото царство и по-късно, прецизните сглобки и измерения на блоковете изчезват. Деградацията, която е започнала след въвеждането на бронзовите сечива удивлява архитектите и археолозите, които са изучавали египетската архитектура през последните две столетия. Шомполион, например, бил поразен от лошото качество на постройките от Новото царство, издигнати за Тивските царе при Вади Есебуа (Долината на лъвовете, бел.прев):

Това е най-лошата работа от епохата на Рамзес Велики. Камъните са лошо каменоделие, пролуките са прикрити с цимент, върху който декоративната скулптура е продължена, и това е едно лошо изпълнение… повечето от тези сцени са неразпознаваеми, защото циментът, върху който са били издялани големи части от тях, е паднал, и е оставил многобройни липси в писанията.

Тивските царе от Новото царство построили изумителен брой здания от Нубия до Средиземноморските плажове. Повърхностите на стените почти винаги били покрити с богато оцветени полихромни декорации, които маскирали несъвършенствата. Перо и Шиипие коментират тази техника:

Но защо са удължили работата си, като са закърпвали, с безкрайно търпение, сглобките, които е трябвало да се скрият? Дали целта на хоросана и боята е била, да скрие несъвършенствата? В тези здания ние не виждаме едни определени комбинации от камъни, които елегантните цивилизации-строители оставяли недекорирани, защото се радвали да ги показват… Човек напразно ще търси повтаряемост в конструкцията, съвършенство в сглобките, и съвършенство при дялането и напасването, което придава на лицето на една стена от укреплението Микена, дори и когато е отделена от всичко, към което принадлежи, нейно собствено благородство и красота. В Тива, работникът разчитал на пълнежи и бил доволен, като казва, “Това ще трябва да свърши работа”.

Предполага се, че употребата на хоросан и боя довело до това, че да не е нужно съвършенство в сглобките. Моето мнение е, че това е било така, понеже се е ползвал методът на дялането, и аз мисля, че полихромното покритие и хоросановата основа били разработени с цел да се прикрият несъвършенствата. Това не е било въпрос на мързел. Рамзес II прехвърлил огромни маси азиатски и африкански роби, за да осее земята с храмове, дворци и градове, носещи неговото име. Колкото и неистово да строял, той просто не могъл да се съревновава със знаменитите си прадеди.

Египтолозите обикновено обясняват разликата между майсторството на Новото царство, сравнено с това на Старото царство, като казват, че Тивските царе построили повече здания от своите предци. Аз вече показах, че по оценките на Де Розе, само в пирамидите в Гиза има много повече камък, отколкото в цялото строителство от времето на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период, взети заедно, тоест, 1500 години.

Още повече, че паметниците от Новото царство и по-късното време били направени, с малко изключения, от много меки разновидности камък, но от зараждането на египтологията насам в литературата широко се разпространява една често срещана заблуда, което е, че паметниците, построени в Новото царство и по-късно, са направени от твърди каменни материали. Де Розе коментира:

Би било трудно да се повярва, че такива известни паметници, прочути с възрастта си, богатството си, и многобройността на своите орнаменти, са били построени с груби, обикновени материали. Повечето пътешественици, използвайки повече въображенията си, отколкото очите си, вярват, че са видели в слоевете на тази земя, и в самите паметници, твърди, ценни гранити от Сиенската околна среда, порфирите и шарените камъни на Арабия, и понякога дори базалт. Други се радват на мрамор, вдъхновени от онова, което са виждали в древните паметници на Гърция и Италия. Истината е, че в кариерите и в зданията на горна Тива не съществуват нито порфири, нито базалт, нито мрамор, нито какъвто и да е вид варовик. Всичко, което може да се намери в цялата тази област, на двата бряга на Нил, са слоеве пясъчник… и именно с този камък, почти без изключение, са построени почти всички оцеляващи паметници от Сиена до Дендера.

Когато направил последната забележка, Де Розиер не е имал предвид твърд пясъчник, като този в паважа на Фонтенблю, близо до Париж, издържащ на износване цели поколения. Той е говорил, вместо това, за определена мека разновидност, наречена монументален пясъчник. За да се избегне объркването, той го определил като псамит, понеже, тъй като е бил парижанин, думата “пясъчник” му създава впечатление за плътен материал, състоящ се от гъсто слепнали кварцови зрънца, материал, сравним с пясъчника на Фонтенблю. Псамитовия пясъчник трудно залепва и лесно се разпада под много малък натиск. Той споменава структурната му издръжливост:

Египетският пясъчник, като цяло, не е много твърд и често може да бъде надраскан с нокътя на ръката. Твърдостта е, обаче, много униформена в обема на всеки блок и такава е и силата, нужна за чупене, която е ниска, но пък е еднаква навсякъде. Камъкът не съдържа нито кухини, нито дупки [дупки, в които може да се вкара сечиво].

На практика всички храмове от Новото царство и онези, построени по-късно, са направени от този псамитов пясъчник, който е толкова мек, че човек може да го надраска с ноктите си. Това включва храмовете в Луксор, Карнак, Едфу, и Есна. Дори и по-скорошните храмове, издигнати по време на египетската желязна епоха, като Храма на Дендера, построен от Птолемей (към 250г пр.Хр.), са направени от екстремно мек камък. Де Розиер описва този храм:

Един изненадващ факт е, че камъните от Храма на Дендера, един от най-възхитителните заради изпълнението на своите скулптурни орнаменти, са именно едни от най-твърдите. Там могат да се открият няколко разновидности на качествен пясъчник, но, като цяло, зърната му са някак груби, нееднакви, и могат да се изронят с нокът.

Много постройки от новото царство и по-късно, известният Храм на Абу Симбел например, били издълбани директно в хълмове от много мек пясъчник, така че за строежа не е било нужно пренасяне или повдигане на големи тежести. След построяването на Асванския язовир, храмът Абу Симбел бил преместен в неговата цялост от екип, спонсориран от ООН (1964-1966г), за да се избегне наводняване от езерото Насер. Операцията била много по-трудна от очакваното заради слабостта на пясъчника, който е толкова крехък, че било нужно да се прореже много надълбоко в скалата, за да се добие достатъчно силна маса, която да издържи пренасянето от ръба на езерото до върха на хълма. Де Розиер коментира лекотата, с която се дяла материала:

От Филе до Дендера, разстояние от около петдесет левги, в което се намират едни от най-важните и най-добре съхранените здания на древен Египет, почти всичко е направено от пясъчник. Въпреки че варовикови планини се извисяват от двете страни на Тива и заемат повече от три пети от тази област, почти не се намират руини, направени от варовик, и малкото, които съществуват, са най-незначителните. Това от само себе си е достатъчно доказателство за предпочитанията на египетските архитекти, избиращи пясъчник пред всичките няколко разновидности качествен варовик, намиращ се в страната им… Но онова, което най-вече би трябвало да е печелело одобрението им, е екстремната леснота, с която длетата обработват материала, податливостта му, ако мога да използвам този термин, това че се предава във всеки смисъл на думата пред инструмента и възприема върху различните си лица безброй фигури и релефи, с които египетските архитекти задължително декорирали всички стени на тези велики здания.

Понеже варовикът на Тивския ландшафт е твърд, той не се е използвал в новото царство. Вместо това се е използвал мек клас варовик от Тура, лишен от вкаменели черупки. Този варовик не е като онзи, използван за блоковете на пирамидите от Старото царство, който е относително твърд и труден за дялане, защото съдържа големи вкаменели черупки. Френският египтолог Гастон Масперо (1846-1916г) (Gaston Maspero) описва този вид мек варовик, използван през Новото царство в храмовете на Мемфис:

Каменоломните на Тура се радвали на привилегията да снабдяват подбран материал за царските архитекти. Никъде другаде не можело да се види такъв бял варовик, толкова мек за дялане, толкова идеален да приеме и запази целия финес на барелефа.

Облицовъчните камъни на Великата пирамида и на Стъпаловидната пирамида в Сакара, за които се твърди, че идват от Тура, са много по-твърди от мекия варовик от Тура, използван дори в съвременните реставрации. Изглежда логично меките материали, като псамитския пясъчник и този много мек варовик, за който говори Масперо, да са били използвани през Старото царство, когато са били налични само скромни каменни и медни сечива, но се е случило обратното.

Освен това, за разлика от работниците от Старото царство, онези от Новото царство и по-късните периоди рядко са използвали големи тела за строежите си. Няколко обелиска и колосални статуи са изключения. Само трегерите и архитравите (напречни греди, бел.прев) на някои от храмовете от Новото царство и по-късните периоди имат дължини, сравними с онези от по-древните храмове, но онези от по-късните не са толкова масивни. Храмовете в Карнак се характеризират с огромни пилони, но всичките са направени от малки блокчета.

Предният пилон в Храма на Дендера има ширина 113 м, дебелина 15 м, и височина 42 м. Първият пилон в Храма на Луксор, построен от Рамзес II, е по-скромен с височина 27 м, като всяка от кулите му е с ширина 30 м. Въпреки че измеренията им са впечатляващи, тези гигантски паметници, изградени от малки каменни блокчета, не могат да се сравняват със суперструктурите на Старото царство, където монолитни греди в късните пирамиди тежат по 80 тона, а в Долинния храм на Втората пирамида в Гиза има блокове, тежащи по 500 тона.

Повечето от колосалните статуи, построени през Новото царство и по-късно, остатъците от великите обелиски, построени от тивските и гръцките владетели и направените през по-късните периоди, които били транспортирани до Рим по време на Римската окупация, и Париж, Лондон и Ню-Йорк през 19-ти век, били добити от вид гранит, познат като червен ориенталски гранит или розов сиенит, материал, който е относително лесен за дялане. Не може да бъде надраскан с ноктите на ръката като псамитския пясъчник, но лесно ще се наруши, когато се удари с подострен инструмент.

Този материал създава доста объркване до сега. Розовият сиенит (syenite) има две принципни съставки: големи, издължени, розови до тухлено-червени фелдшпатови кристали с пресечени ъгли, и екстремно мека черна слюда. Този вид слюда има твърдост 2.5 по скалата на Мос, което е същото като хоросан, и представлява идеално място за атака със сечиво. Розовите фелдшпатови кристали също са крехки, което прави тази разновидност на гранита лесна за дялане. Само че, от зараждането на египтологията, розовият сиенит се бърка с по-твърдите видове гранит, защото меката му слюда се бърка за амфибол, за чието ваяне е нужно сечиво от закалена стомана. Главната причина за объркването е, че днес думата сиенит се отнася до твърд хорнбленд (вид амфибол, бел.прев), докато в литературата, писана преди 19-ти век, думата сиенит се е използвала за описание на мек гранит от Сиена / Асван (Syene / Aswan).

Повечето сиенитни паметници се откриват в северен Египет, най-вече при Делтата, и са били издигнати през Късния и Птолемеевия периоди. Те са открити в Баабет, Канопус, и най-голямото им струпване е в Птолемеевата столица Александрия, където цялата земя е осеяна с руините на сиенитни статуи, стени и обелиски.

Крайният преглед ни дава възможност да оценим парадоксалния и драматичен контраст. Пирамидите на Старото царство се състоят на практика от варовик с вкаменели черупки, хетерогенен материал, много труден за прецизно рязане. Храмовете до края на Осемнадесетата Династия (1400г пр.Хр.) се откриват по цялото лице на Египет. Те са направени от много мек бял варовик, дори и когато са построени в изцяло гранитни региони в южен Египет. След Осемнадесетата Династия, употребата на мек варовик в крайна сметка отстъпила пред мекия пясъчник. Пясъчникът на Силсила, в южен Египет, бил използван за направата на храмове от Новото царство в Карнак, Луксор, и Едфу; той е хомогенен, мек, и лесен, за ваяне. В това се състои големият технологичен парадокс на Египет: във времена, когато сечивата са били направени от камък и мед, за паметниците били използвани огромни количества твърди разновидности камък, но когато навлезли бронзът и желязото, се употребявал само най-мекия камък. Има повече от достатъчни доказателства за съществуването на два различни каменоделски метода, използвани в различни епохи, и водещи до много различни резултати.


767
Колко са ефективни кремъчните и медните сечива за оформяне на пирамидни блокове? Инструментите, направени от твърд камък, са приложими, когато се обработват по-меки разновидности камък, но не са приложими за производството на 2.5 милиона блока за Великата пирамида за 20 години. Медта е мек метал. Понеже не е годна за рязане на твърд камък, една популярна теория предлага, че древните египтяни овладели процес на закаляване на медта. Това предположение никога не е било доказано, и няма доказателства в негова защита. Никога не е била откривана такава закалена мед. Трудно е да се повярва, като се вземат предвид милиардите долари, харчени всяка година за изследвания в съвременната металургия, че тази техника все още не е преоткрита.

Въпреки че Великите пирамиди са били издигнати в исторически времена, технически те принадлежат към Халколитния период (медно-произвеждащия период), който обозначава края на Неолитната ера. Единствените метали, познати в Египет, били златото, медта, среброто и оловото, като всичките са доста меки. Местната мед е била достъпна в източната пустиня, а медта е била претопявана от руди още от праисторически времена. Медно-арсенатна сплав, считана за бронз, била използвана в Египет в ранните времена. Това, обаче, не бил твърд продукт.

Видът бронз, нужен за рязане на камък от средна твърдост, е сплав на медта и калая, като този произвеждан или в края на Средното царство, или онзи от ранното Ново царство, около 1900г пр.Хр. С други думи, твърдият бронз бил въведен 800 години след построяването на Великата пирамида. Някои учени предвиждат, че желязото се е появило през около 1400г пр.Хр., а други смятат, че това се е случило чак през 850г пр.Хр.

Аз не твърдя, че не са се ползвали каменни и медни сечива при строежа на пирамидите, където са били приложими. Тези примитивни инструменти са се ползвали за изравнителни и тунелиращи работи, както и за скулптирането намясто тялото на Великия Сфинкс. Въпреки че вкаменелите черупки в скалистата плоча под Гиза създават голяма трудност оттам да се добиват блокове, самата плоча е трошлива и лесна за премахване.

Само че, оформянето на Сфинкса не може да се сравнява с построяването на Великата пирамида. Трябва да уважим голямата разлика между това, да се използват каменни и медни помощни инструменти за издълбаването на тунели и скулптурното оформяне намясто на паметници, и това да се използват същите тези инструменти за производството на 2.5 милиона блока за Великата пирамида за 20 години. Каменните и медните сечива не са приложими за произвеждането на приблизително 115 000 облицовъчни блока, сглобени заедно с фуги от по между 0.05 и 0.005 мм. Макабът и степента на прецизност на Великата пирамида просто са твърде грандиозни, за да са били прилагани примитивни сечива.

Проблемите на логистиката са далеч по-мистериозни и сложни, отколкото се осъзнава. Логистичните проучвания, направени до сега, даже никога всъщност никога не са взимали предвид някои уместни въпроси. Геохимичното проучване, споменато по-рано, например, направено от Д. Д. Клем (D. D. Klemm), германски геохимик от Мюнхенския университет, представя едно необичайно ново измерение на пъзела.

Клем представи някои данни на Втория интернационален конгрес на египтолозите, проведен в Гренобъл, Франция, през 1979г. Както споменах, той се опитал да определи кои каменоломни са осигурили блоковете за Великата пирамида. Неговият екип взел проби от двадесет различни градивни блока от Великата пирамида. Екипът също така пробвал и двадесет различни геологични локации по Нил, с изключение на онези в Тура и Мокхатам на източния бряг, които са в зона с ограничен достъп. После екипът сравнил остатъчните елементи в пробите от пирамидата с онези от пробите от каменоломните.

На база на анализите си, Клем докладва, че двадесетте пирамидни блока, които пробвал, дошли от различните геоложки източници, които замерил. С други думи, той заключил, че блоковете за Великата пирамида били пренесени от каменоломни, разположени на стотици километри от самата пирамида. Това е драматичен конфликт. Според легендата, блоковете идват от тура и Мокхатам (които не са тествани от Клем). Геолози, извършили топографски анализи, потвърждават, че блоковете за Великата пирамида били добити от Гиза. Сега един геохимик определя, че блоковете идват от стотици километри разстояние.  Върховните проблеми, които представя проучването на Клем, заплашват всички логистически проучвания на Великата пирамида, направени до сега.

Както бе споменато, същият вид научна дилема се свързва с Колосите на Мемнон в некрополиса на Тива. Тези забележителни паметници били построени по време на Новото царство, период, през който качеството на архитектурата западало в сравнение с това от Старото царство. Колосите са две гигантски седнали статуи на великия фараон от Осемнадесета Династия, Аменхотеп III. Те украсявали входа към неговия погребален храм, който днес е съборен, но който също сигурно е бил величествен.


Картинката не е част от оригиналната книга


Колосите в началото били монолитни, и са направени от изключително твърд кварцит, вид камък, който е почти невъзможен за дялане. Всяка от статуите тежи по 750 тона и е поставена на 556-тонен пиадестал. Включително с пиадесталите им, и двете статуи в началото се извисявали на 20 метра или височината на една седем-етажна сграда. Ширината в раменете е 6 м. Дължината на средния пръст на ръката е 1.35 метра.

Има легенда, свързана с тези статуи. Най-северният от Колосите бил повреден при земетресение около 27г пр.Хр. Говори се, че след земетресението, всяка сутрин, когато слънчевата светлина падала върху статуята, започвали да се чуват музикални тонове, подобни на тези от арфа. Статуята била поправена около 250 години след земетресението от римски император, Септимус Северус (Septimus Severus), по време на римската окупация на Египет. Неговите хора поправили статуята, като добавили блокове, така че тя вече не е направена от солидно парче камък. От деня на реставрацията насам, статуята притихнала.

Дори по-интересни са чертите, които смайвали както онези, които открили Колосите, така и модерните учени. Пасажът от “Description de l’Egypte” описва факта, че нито един от кварцитните депозити, откъдето трябва да е дошъл камъкът, не носи белези от сечива, и че мнението на членовете на Наполеоновата експедиция било, че понеже кварцитът е толкова твърд, върху този необработваем материал ще да се е прилагал някакъв непознат процес. Членовете на експедицията били удивени от факта, че кремъчните и ахатовите включения никъде не били наранени от процеса на гравирането.

През 1913г френският учен М. Г. Дореси (M. G. Doressy) и германския учен Г. Щайндорф (G. Steindorff) предположили, че 750-тонните статуи били транспортирани по течението на Нил някъде от Едфу или Асван, до Тива. През 1965г, Л. Хабачи (L. Habachi) , германски археолог в Кайроския институт, потвърдил това. През 1973г, екип от калифорнийския университет, Бъркли, предложил още по-невероятен подвиг. Възоснова проучванията на екипа, те твърдели, че статуите били добити в Гебел ел-Ахмар, недалеч от Кайро. С други думи, те казват, че 750-тонните Колоси плавали 440 плавали 700 км по Нил срещу течението!

За да определят източника на кварцита, френският и германският екипи извършили петрографски анализи. Те анализирали кремъка, ахата и други съставки на камъка. Екипът от Бъркли проучил геохимическите аспекти на кварцита, извършвайки анализи на миниатюрни количества остатъчни минерали чрез неутронна активация, метод, позволяващ измерването на количеството и вида на съдържащите се минерали. След като сравнили пробите от каменоломната с пробите от Колосите, екипът заключил, че действително камъкът произлиза от Гебел ел-Ахмар. Само че, френските и германските учени, интерпретиращи данните на тези учени, дошли до оригиналното си заключение, че камъкът е дошъл от Сиена (Асван). Дори и учените-експерти, с най-сложната модерна екипировка и методи, не могат да постигнат съгласие за произхода на камъка на Колосите на Мемнон.

Списъкът с аномалиите около Великата пирамида се удължава, когато вземем предвид измеренията на блоковете. Има едно погрешно схващане за блоковете на Великата пирамида, което археолозите продължават да разпространяват. Те повтарят, че височината на блоковете в основата е винаги по-голяма от височината на блоковете, които са близо до върха. Ако беше вярно, това щеше много да опрости логистическите проблеми.

Вярно е, че височината на блоковете в основата е 1.41 м, и че височината на блоковете прогресивно се снишава до 0.59 м в първите седемнадесет стъпала. С изключение на огромните ъглови камъни, масата на блоковете в първите седемнадесет стъпала се намаля от около 6 до 2 тона. Отвъд седемнадесетото стъпало, обаче, блоковете тежат от 15 до 30 тона единия, което показва, че размерът на блоковете не се смалява прогресивно с височината на пирамидата.

Това, което повечето хора не успяват да осъзнаят, е че на деветнадесетото стъпало височината на блоковете се увеличава изведнъж до 0.90 м. Това не е очевидно, когато човек стои в основата на пирамидата и гледа нагоре, защото височината на блоковете, изграждащи нивата, сякаш се смалява. От далечина е трудно да се направи акуратна преценка. Единственият начин да се определи точната височина на стъпалата, е като се измерят. Понеже е трудно и потенциално опасно човек да се изкатери до върха на пирамидата, вероятно е повечето специалисти да са изкачили само първите няколко стъпала.

М. М. ле Пер (M. M. le Pere) и полковник Кутел (Coutelle) от Наполеоновата експедиция много внимателно измерили височините на стъпалата на Великата пирамида едно по едно, и записали точните мерки във фута и инча в “Description de l’Egypte”. АЗ пренесох измерванията им в Таблица 1 и направих следните наблюдения:

1. Камъните, по-високи от 1 м, са равно разпределени из пирамидата.
2. С изключение на ъгловите камъни, най-големите от всички се намират на около 30 етажа нагоре по пирамидата, горе-долу на нивото на Царската стая.
3. Малките камъни са разпределени между няколко последователни серии по-големи камъни из пирамидата, като много от тях се намират при основата.



Защо се поддържа тази заблуда? Египтолозите разчитат на следните обобщени забележки на Йомард от “Description de l’Egypte”, които те считат, без други потвърждения, за точни:

Най-накрая, през 1801г М. М. ле Пер и Кутел измериха всички стъпала на пирамидата с най-голяма грижа, използвайки специално конструиран инструмент. Преброени бяха 203 стъпала и височината на самата пирамида беше 139.117 метра… Може би си заслужава да се отбележи подредбата, която съществува между нашите измервания и онези на ле Пер и Кутел, не само по отношение на височината, но и за броя стъпала. Някои от различните пътешественици са преброявали 208, други 220, и тн… Идеалното съгласие по този въпрос, заедно с нашите измервания на основата и височината, е важно доказателство (ако е нужно доказателство) за скрупулната грижа, с която инженерите и творците от експедицията направиха наблюденията си. Преди да определят другите измервания, освен основата и височината, трябва да посоча разликите между стъпалата от долу до горе. Както е естествено, височините продължително се смаляват от 1.411 метра до 0.559 метра, като най-малките камъни от всички са 0.514 метра високи. Средната височина е 0.685 метра.

Забележката на Йомард, че “Както е естествено, височините продължително се смаляват”, е била направена като генерализация, която не е имала за цел да бъде точен доклад за всички блокове в пирамидата. Тя определено не се отнася до стотици блокове, тежащи от 15 до 30 тона, поместени близо до Царската стая. Блоковете с този размер, представени на Таблица 1 и показани на Фигура 4, са толкова големи, че заемат мястото за две стъпала. Въпреки това, винаги се цитира генерализацията на Йомард, докато прецизните и подробни доклади на ле Пер и Кутел рядко се взимат предвид, ако въобще. Заради трудността да се повдигнат такива големи камъни на големи височини, техният подробен доклад е сериозна заплаха за приетата теория.

ФИГУРА 4. Блоковете при Стъпало 35 (А) са толкова големи, че един от тях съставлява Стъпала 20 и 21 (В).

През ноември 1984 направих онлайн търсене във френската археологическа база данни, Francis-H, като ползвах ключовите думи АМИД и КАМЕНОЛОМНА. Открих, че през 1978г, по същото време, когато прехвърлях данните на ле Пер и Кутел в Таблица 1, Жорж Гуайон (Georges Goyon), френски египтолог, е публикувал доклад, след като е изкатерил североизточния ъгъл на Великата пирамида и внимателно измерил стъпалата. Сравнявайки неговите резултати с измерванията от 1801г, се вижда, че Великата пирамида е изгубила стъпала 202 и 203. Върховете и платата, описани от Гуайон, съвпадат точно с всички останали данни, установени през 1801г. Височините на стъпалата изведнъж се увеличават и смаляват в деветнадесет остри флуктуации. Гуайон не могъл да обясни драматичните флуктуации, могъл само да предположи, че те би трябвало да съответстват на височините на геологичните слоеве на платото Гиза. Предположението му е неправилно. Както блоковете на Великата пирамида, така и блоковете на Втората пирамида в Гиза, са по-малки от височините на геодезичните слоеве на Гиза.

Почти никой от пирамидните блокове не наподобяват скалистата основа на Гиза. Геодезичните слоеве, видни в тялото на Великия Сфинкс, са високи по 1 метър. Онези в кариерата близо до пирамидата на Кафра са високи повече от 4.5 метра. Осъзнавайки това, можем да започнем да изпитваме симпатия симпатия към някои от диво хвърчащите теории за строежа на пирамидите, предложени в последните години.

След като се впечатлих от високата степен на униформеност във височините на блоковете, както може да се види на Таблица 1, реших да направя предварително проучване на дължините им (или широчините им). Дължините никога не са били измервани, и аз, следователно, фотографирах областта под най-горните тридесет нива на южното и западното лице на Втората пирамида в Гиза. Блоковете в самата Велика пирамида са твърде ерозирали, за да е възможно акуратно измерване. Областта, която фотографирах, е неерозирала и е в много добро състояние, защото облицовъчните камъни, които преди са покривали пирамидата, са били премахнати едва в последните 150 години. Областта обхваща двадесет и две стъпала, или 1000 лицеви блокови повърхности на склон. Фотографираните стъпала представляват около 10% от площта на пирамидата.

Извадих всичко на отделни кадри и ги проектирах на екран, и след това измерих дължината на всички 2000 блока. Нанесох измерванията върху графики, за да анализирам структурните черти на пирамидата. Кадрите, заснети с конвенционална фотографска техника не позволяват действителните измерения на блоковете да се определят във фута и инча. Тъй като използвах стандартна техника, направих само относителни измервания. Дадох си сметка, че заради геодезичната разслоеност и естествените дефекти е невъзможно камъкът да се разреже на съвършено униформени измерения с примитивни сечива. Следователно, ако се окажеше, че рядко се срещат униформени дължини на блоковете, това би подкрепило традиционната хипотеза за дялането. Честото срещане на униформени дължини би говорело да някакъв по-прецизен метод.

Аз открих, че блоковете наистина демонстрират еднакви дължини, и то не в някаква средна степен. Колкото и изненадващо да изглежда, почти всичките 2000 блока имат точно десет перфектни униформени дължини. Тези дължини са разпределени в разнообразни подредби из двадесетте и две стъпала. Всяка възможност, камъните да са били разрязани на произволни размери, продиктувано от пукнатините и другите несъвършенства на кариерата, е елиминирана. Всеки, който се опитва да обясни подготвянето и употребата на блокове с такива строго униформени размери, базирайки се на хипотезата за дялането, ще срещне сериозна трудност. Степента на униформеност изключва всякаква възможност за дялане с примитивни средства.

Може би изглежда, че египтяните са обичали да извършват невероятни и невъзможни задачи. Друг пример е поставянето на монолитни саркофази в много тесни или по друг начин трудни пространства. Можем, например, да си представим емоцията на Котаз (Cotaz), член на Наполеоновата експедиция, когато открил многобройните гробове в Долината на царете.

Котаз влязъл в долината по пътя, който преминава през тясна входна клисура, намираща се между две стръмни планини. Котаз достигнал областта, посветена на фараоните Рамзес. Той разказва:

Портата, през която човек влиза в долината, е единственото разкритие по целия й контур. Тъй като този отвор е направен от хората, долината първоначално сигурно е била оформена като изолиран басейн, който е можело да бъде достигнат само с изкатерване на стръмните планини. Може би тази отделеност ги е вдъхновила с идеята да поставят царските гробове там, за да ги защитят от ограбване, от което толкова се страхували древните египтяни… Високите планини, короновани със скали, са подгънати от всички страни на хоризонта, позволявайки видимост само към малка част от небето. Към обед, когато дъното на долината е била изложена на слънцето вече няколко часа, жегата става концентрирана и интензивна. Никой смекчаващ я вятър не може да си намери път в това ограждение. Като пещ е. Двама мъже от ескорта на генерал Дусе (Desaix) умряха от задушаване. Не мисля, че ще е възможно да се остане там за 24 часа без сянката на катакомбите, които ни дават защита от тази сразяваща жега.

Повечето от саркофазите, които Котаз открил в различните гробове, вече били разрушени. Той описал един, принадлежащ на Рамзес III, който все още бил цял и сега се намира в Лувъра:

Представете си обло, издължено помещение, направено от розов сиенски гранит, орнаментирано отвътре и отвън с йероглифи и рисунки. Измеренията му са такива, че човек, стоящ вътре, едва ли може да бъде видян от онези отвън. Удар с чук кара помещението да звъни като камбана… Саркофагът преди трябва да е бил затворен с капак, който сега е изчезнал… Капакът сигурно е представлявал значителна маса, която е била много трудна за помръдване… Сравнение между измеренията на саркофага и измеренията на входа за долината носи голяма изненада и нов пример за вкуса на египтяните към трудните начинания. Входът към Долината на царете не е достатъчно широк, за да пропусне саркофага, така че явно огромният масивен саркофаг ще да е била издигнат с въжета, кран и скрипци нагоре по хълмовете, които обграждат долината, след което е бил спуснат по склоновете им.

Саркофагът в Царската стая на Великата пирамида е друг пример за необичайно поставяне. Той не минава през вратата, нито през свързания с нея коридор. Египтолозите предполагат, че трябва да е поставен преди пирамидата да е била завършена. Въпреки че това е противно на онова, което знаем за египетските погребални обичаи, теорията за дялането и дърпането с въжета не предлага друга алтернатива. Котаз предлага употребата на скрипци за повдигане на саркофазите, въпреки че оттогава египтолозите са открили, че египтяните не познавали скрипеца допреди римската окупация. Начинът, по който са поставяни саркофазите, ще се изясни с напредването на книгата.



768
Глава 2

Проблемът отблизо


Като цяло, хората вярват, че пирамидите са били построени по примитивни методи като добиване на камък от коменоломни, дялане и теглене на огромни варовикови блокове с въжета, защото така са били кондиционирани. Те са приели кондиционирането си, защото то им се спуска от авторитета на науката. Това, на което хората не ги учат, е че доказателствата за приетата теория са скандално грешни.

Около тридесет теории опитват да обяснят как Великата пирамида може да е била построена чрез дялане и дърпане на камък с въжета, всичките предложени от интелигентни хора с академично минало. Въпреки това има нещо нередно в това, да се раждат такива технологични изхвърляния. Няма нищо нередно със самата логика; предпоставката за логиката е нещото, което погрешно. Просто, традиционната теория не е разрешила проблемите със строежа на пирамидите.

Здравият разум отхвърля като нелогично всяко заключение, което е придружено от очебийни недостатъци. И колкото по-отблизо изследваме въпроса, толкова по-очебийни стават тези недостатъци. В моя собствен процес на откриване на истинския метод на строене на пирамидите, първата ми стъпка беше, да изследвам отблизо приетата теория. Оказа се, че поех на интригуващо аналитично пътешествие, което започна с близък поглед на неразрешените проблеми на пирамидното строителство.

Както беше споменато, трудът за дялането на количеството камък във Великата пирамида е равен на този, нужен да се нареже целия камък за паметниците, произведени по време на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период, взети заедно, диапазон от около 1500 (1550 - 30 пр. Хр.). Една калкулация на количеството камък, използвано през този период от 1500 години е направена от Де Розиер (de Roziere), геолог от Наполеонската експедиция.

Армията на Наполеон била блокирана в Египет за четиринадесет месеца по време на Френската революция. Армия от 50 000 човека била съпровождана от 150 учени, сред тях Етиен Жофроа Сент-Илер, натуралист;  Де Доломиен, минералогът, който дава името си на доломита; Доминик Вивант Денон, творец и гравьор; Клауд Люис Бертолет, химик;  Доминик Ларей, хирург; Гийом Вилату, музикант; Мари Жул де Савини, ботаник; Никола Конте, изобретателят на оловния молив; полковник Кутел, геометрик;  и Де Розиер, геолог. Академиците в групата извършили най-впечатляващото проучване на египетските паметници, правено някога.

Между 1809 и 1813г, Франсоа Жомар, генерален комисар за научната експедиция, написва прочутия си труд “Description de l’Egypte” , основаващ се на изследванията на Кайроския институт, основан от Наполеон. В този труд Де Розиер описва своите обемно-метрични приближения за камъка, използван в египетските здания.

Използвайки приближения, предположих, че оцеляващите здания от пясъчник може да имат обща лицева повърхност около 1.5 милиона кв.м. [125.5 акра], покрити с барелефи, включително колони, пилони и стени на помещения. Това не включва паметниците, които са били съборени, и от които все още може да се видят следи,  и онези, които ще да са разрушени напълно, и които може би биха представлявали значително количество. И това приближение не включва Нубия, където паметниците от пясъчник едва ли са по-малобройни и повсеместно разпръснати от онези в Тива. По сходни методи, предвидих общият обем на оцеляващите паметници от пясъчник да е повече от един милион кубични метра. Този сбор не би се удвоил, когато се прибавят изчезналите паметници, защото част от този материал е бил наново използван в наследилите ги здания. Ако вземем в сметките материала, използван в основи, подове, пътища, кейове и хидравлични конструкции, на око можем да очакваме, че трябва да има поне три или четири милиона кубични метра материал, състоящ се от дялан пясъчник от каменоломни, и то само за онези конструкции в Тива, които подлежат на оценяване. Колкото и да е голямо това количество, то все още не се равнява и на половината от материала, който съществува само в пирамидите в Гиза и в Сакара.

Следващото ми изчисление демонстрира неефикасността на приетия метод за строеж на пирамидите. Изчислението се основава на твърдостта на използвания камък и на нужното време за построяване. За да балансираме уравнението, ще приемем, че са били използвани бронзови сечива, за да се приготвят блоковете за Великата пирамида, въпреки че са били недостъпни. За дадено количество труд, използвайки същите бронзови сечива, каквито са били използвани за направата и украсата на зданията от пясъчник на Новото царство и споменатите по-късни периоди, всичко, което ще може да се издяла, ще се равнява на половината от това количество материал, изразено в средно-твърд варовик, като този използван във Великата пирамида. Само една четвърт от това ще е възможно да е било издялано от Карарски мрамор, и едва една шестнадесета част ще може да е от базалт. С други думи, трудът, нужен за да се издялат, транспортират и издърпат двата милиона кубични метра варовик само за Великата пирамида, по време на 20 години работа, се равнява на труда за издялането и издигането на 4 милиона кубични метра пясъчник, използван за направата на всички паметници, построени през 1500-те години на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период едновременно (фируга 2).

Бел.прев: Поради сухостта на графично-табличните данни, превеждането и включването на тази таблица (Фигура 2) няма значителна стойност за читателя.

Аз използвам 20 годишен период на работа за Великата пирамида в това уравнение, поради две причини. Първо, Всяка пирамида е била построена по време на управлението на фараона, за когото е била правена. Управлението на фараон Кхуфу е било от 2704 до 2683г пр. Хр., или 21 години. Второ, когато гръцкият историк Херодот (около 485-425г пр. Хр.) посетил Египет, му било казано, че Великата пирамида била построена за 20 години.

По време на комбинирания период на Новото царство, Късния период и Птолемеевата ера, били подготвени паметници от общо 4 милиона кубични метра пясъчник, в рамките на 1500 години. По време на Старото царство, бил подготвен около 2 милиона кубични метра камък за Великата пирамида, рамките на 20 години. Както бе споменато, този продукционен период не е изключение, защото двете пирамиди на Снеферу (2575-2551г пр.Хр.), които имат общо обем 4 милиона кубични метра, били създадени по време на управлението на този цар, което е 24 години. А Втората пирамида в Гиза има 2 милиона кубични метра и е била построена по време на 26-годишното управление на фараон Кафра (2520-2429г пр.Хр).

Понеже варовикът от Старото царство е два пъти по-твърд от пясъчника, използван през Новото царство и по-късните споменати периоди, Старото царство е можело да произведе 4 милиона кубични метра пясъчник за 20 години. Следователно, за да се види колко по-продуктивно е било Старото царство, в сравнение с Новото царство и по-късните времена, делим 1500 години на 20 години, което прави 75 години. Приемайки, че по време на Новото царство и по-късно едва 10 000 работници са били постоянно въвлечени в този труд, тогава 750 000 работници (75 Х 10 000) ще са били нужни да работят върху Великата пирамида, за да се постигне същата продуктивност.

Нелепо е да се предположи, че нужните 750 000 работници ще са могли ефективно да работят заедно върху работната площ на Гиза; и египтяните на Старото царство, без бронзови сечива, са постигнали за 20 години онова, което е отнело на египтяните от Новото царство, Късния, и Птолемеевия период общо 1500 години. От това изчисление става очевидно, че стандартната теория за строителството е неприемлива.

Египтолозите могат да направят само един жалък опит да уталожат този въпрос. Египтологът Дийтер Арнолд (Dieter Arnold), в опит да разреши проблема с големия брой блокове, които трябва да са били поставяни всеки един ден, предложи да се удължи продължителността на живота на фараоните, много над това, което предлага египтологията. Във “Ueberlegungen zum Problem des Pyramidenbaus”, Арнолд изчислява, че от Снефери до Кафра, период който той изчислява на 80 години, в пирамидите били използвани 12 милиона блока, което прави минимум 413 блока, поставяни за ден. Той си дава сметка, че броят блокове не би трябвало да е започнал на първия ден от управлението на фараона. Трябвало е да се избере място, да се начертаят планове, и да се завършат подравнителните работи. В зависимост от това кога е започнала работата върху самата пирамида, броят на блоковете би надхвърлил 413, може би нараствайки два до три пъти по толкова за ден, довеждайки до, както казва Арнолд, “астрономически цифри”. Арнолд следователно предлага, “Може да има само едно решение… именно, да се увеличи продължителността на живота на фараона…”. Той предлага жизнености, които са два до три пъти по-дълги от онези, които са приети в египтологията от оцелелите текстове.

Пределно ясно е, обаче, че дори и да се тръгне на въпреки на установената египтология като мащабно се увеличи продължителността на живота на фараоните, това не води до никакви забележителни пробиви в огромния проблем. Арнолд признава, “Но ние не можем да заключим от текстовете, как са могли египтяните да постигнат тази цел. Но за факта, че са могли да решат трудните проблеми, пред които са били изправени, красноречиво свидетелстват пирамидите на Кхуфу и Кафра”. В тази последна констатация, човек започва да вижда безсмислеността на типичната реакция на пъзела. Вместо да си дадат сметка, че е бил използван друг метод, експертите вдигат ръце и просто се възхищават на въпросните монументи.

Същият вид отговор се дава за проблемите по добиването на твърдите разновидности гранит и други твърди скали с примитивни методи. Ние вече видяхме пасаж от “Description de l’Egypte”, споменаващ, че средствата за добиване на твърдия кварцит, използван за Колосите на Мемнон, не са били определени. В египетските пирамиди се открива значителен брой прецизно свързани блокове от твърд гранит. Във “Пирамидите на Египет”, И. Едуардс (I. E. S. Edwards), пенсиониран Пазител на египетските антики към Британския музей, пише:

Методите за добиване на гранит и други твърди камъни, приложени в пирамидната епоха, все още са обект на спорове. Един авторитет дори изрази мнението, че не са били правени опити за добиване на твърди скали чак до Средното царство; преди това време, нужното количество можело да се добие от големи скални късове, свободно лежащи на повърхността на земята. Изглежда трудно да се повярва, обаче, че хората, притежавали степента на майсторството, нужно за пренасянето на колосалните монолити, вградени в гранитната сграда на Кефрен, не са били способни и да пренесат същите блокове от самата каменоломна.

С други думи, понеже в пирамидните комплекси се откриват красиво оформени гранитни блокове, египтяните ще да са добили този камък, въпреки че експертното мнение отрича тази възможност. Тук резултатите се използват като доказателство за метода. Това е безсмислен процес, ако на пук игнорира добре обоснованите аргументи. По-лошо – методът “така ще трябва да е било” не разрешава въпроса, защото методът, по който блоковете от твърд гранит са били оформени за строеж, остава неизвестен.

Въпреки че се приема за даденост, че пирамидите са били издигнати от работници, използващи прости каменни или медни сечива и примитивни техники за добив, изследване на тези методи би показало колко ограничени са всъщност. Френският археолог и архитект Жан Пол Адамс (Jean paul Adams) коментира лицевата каменна повърхност, която трябва да е била нарязана за строежа на пирамидата в “Археологията лице в лице с измамата”.

От това е лесно да си представим, че за да се добие един кубичен метър строителен камък, е било по-лесно това да се направи от едно парче, вместо от голям брой по-малки блокчета, което значително би умножило лицето на повърхността, която е трябвало да премине обработка. Но преди дялането е било добиването. Днес е трудно човек да си представи, как работници атакуват една каменна скала с каменни брадви. Но точно по този начин, обаче, са били отделени и оформени многобройни мегалити.

Ако се предполага, че строителите са се стремели към максимум ефикасност, когато са дялали камъка, първите пирамиди трябваше да са направени от огромни блокове с относително ниска пропорция на обем-към-повърхност. С подобряването на сечивата, измеренията на блоковете, изграждащи паметниците, трябваше да се смаляват, водейки до по-голяма пропорция обем-към-повърхност. Обратното се е случило. Пирамидата на Зосер (около 2670г пр.Хр.), първата издигана някога, е била направена изцяло от малки камъни, 25 см високи, тежащи само няколко дузини килограма единия. Блоковете във Великата пирамида, седмата или осмата хронологично, са по-големи, тежащи поне по 2 тона единия. Гредите, оформящи сводовете на вътрешните помещения на последните пирамиди от Петата и Шестата Династии, тежат от 30 до 40 тона едната. Монолитни погребални помещения, произведени през Дванадесетата Династия, тежат по 72 метрични тона и повече. Виждаме, че размерът на камъните постепено се е увеличавал. Следователно, конвенционалната теория не обяснява еволюцията на пирамидното строителство.

Обличането или удрянето на блоковете с каменни или медни сечива би довело до сериозни проблеми, и още по-остри проблеми биха възникнали, ако се е ползвал друг, още по-груб метод за произвеждане на пирамидни блокове, както твърди египтологията. Адамс отбелязва:

Когато е било нужно повърхностите да се обработят, може да са се използвали две техники. Първата, вече описана, е представлявала дялане с помощта на твърди камъни или метални сечива, като изкуството на дялането е било добре познато по онова време. Вторият метод, описан в египетските документи, както и в други източници, е представлявал нагряване на повърхностите на камъка много силно с огън, след което се е пръскала вода, за да се налющи и разцепи.

Нагряването на камъка и пръскането с вода е приложимо за смаляването на големи канари пясъчник, гранит, или базалт до по-малки късове. Но гранитните блокове, например, в основата на пирамидата на Кафра, имат само една плоска страна, може би резултат от разцепването по метода на водата и огъня. Другите лица на камъка са неправилни, с което се демонстрира, че тази техника не е приложима за направата на съвършени блокове.

Фигура 3. Неправилни гранитни блокове на западната страна на Втората пирамида, говорят, че строителите от Четвъртата Династия не са могли да добият правилни гранитни блокове, ако тези са част от основната зидария.

В допълнение, блокове с измеренията на онези, използвани в пирамидата на Зосер (25 Х 15 Х 10 сантиметра), не могат да се издялат с нагряване и вода, без да се разпаднат на чакъл. Още повече, нагряването с огън трансформира варовика във вар, защото преобразуването във вар става на 704 оС. Това напълно изключва като възможност да се е употребявал метода на загряването за тези пирамидни блокове.

769
Това дали древните египетски пътешественици, или онези които може да са наследили тяхната технология, са повлияли на други древни мегалитно-строящи цивилизации по света, е отворен въпрос. В многобройни места по света се откриват енигматични каменни здания, в повечето случаи трудни за транспортиране или построяване и без следи от сечива по тях. Носещите основни блокове в Тихуанако, Боливия, тежат по 100 тона на бройка. Стените на Кузко, в Перу, са направени от огромни камъни - поразителни заради необичайните си пъзелни сглобки.


Картинките не са част от оригиналната книга


Статуите на Великденския остров са проучени от екип, спонсориран от ЮНЕСКО, който заключи, че най-старите статуи не си съвпадат по минерален състав с околните каменоломни. Изправените камъни на праисторическата Британска кула (Brittany tower) са над 10 м високи и един тежи повече от 340 тона. любопитни са също и Пирамидите на Слънцето в Мексико, многобройни слънчеви часовници в Северна Америка, каменният календар или обсерватория Стоунхендж, в Англия.

От всички мистерии на Древния свят, Великите пирамиди с прилежащите им комплекси са най-очевидното доказателство за сложна технология, много различна от нашата. Въпреки че другите мегалитно-строящи цивилизации не са оставили писмена история, съдържаща значими следи за използваната технология, египтяните са оставили цяла съкровищница от информация. Писмената история на Египет покрива период от 3000 години, и въпреки че много от нея е била унищожена, оцеляващите записи на безценна информация относно хирургията, медицината, математиката, изкуствата, топографията, религията, и много повече. Египтолозите отдавна твърдят, че няма оцелели писмени описания за това как са били построени пирамидите. Те не са прави в това предположение, както ще бъде показано в по-следваща глава.

С оглед на нужния брой работници, участващи в дизайна и построяването на пирамидите, действителният приложен метод на строене се е знаел или е бил видян от огромен брой очевидци. Методите им, следователно, не може да са били тайни, и трябва да са били документирани. Повечето йероглифни и клиновидни текстове са били дешифрирани в първите години след 1800г и оттогава не са били обновявани, за да отразят съвременните археологически открития, нито пък съвременните научни развития. Тези дешифрирания, следователно, не може да са напълно акуратни; така че не може да се очаква, че от тях могат да се извлекат акуратни заключения за древна технология.

За да открият повече за нивото на древната технология, пирамидолозите фокусират вниманието си върху измеренията, дизайна, ориентацията и математическите аспекти на Великата пирамида. Тези показатели отразяват нивото на някои от науките от Пирамидната епоха, но пирамидолозите са недогледали най-енигматичните аспекти на пирамидите, самите блокове.

Голяма част от научното изследване върху камъка на Великата пирамида повдига повече въпроси, отколкото дава отговори. Например, през 1974г, геолозите от Станфордския университет анализирали проби от облицовъчни блокове от Великата пирамида. Те не могли палеонтологически да определят пробите, тай като не съдържали никакви черупки. Това повдига въпроса: Откъде идва камъкът за пирамидата? Екип геохимици от университета в Мюнхен, Германия, взели проби от каменоломни по брега на Нил и взели проби от двадесет различни блока от основното тяло на Великата пирамида. За да определят произхода на пирамидните блокове, те сравнили остатъчните минерали в пирамидните проби и в пробите от каменоломните. Тяхната интерпретация на тестовите резултати е стряскаща. Тези учени заключили, че пирамидните блокове дошли от всичките двадесет пробирани каменоломни. С други думи, за да построят Великата пирамида, тези геохимици казват, че египтяните пренасяли камък стотици километри, навсякъде от Египет - удивителен подвиг, за който археолозите нямат логическо обяснение.

Геолозите не потвърждават техните открития. Те могат да демонстрират, че източникът на камъка е около самата пирамида. Въпреки това, те не могат да обяснят факта, че почвената носеща скалиста плоча под Гиза е направена от скални геодезични слоеве, но блоковете на пирамидата не съдържат никакви геодезични слоеве.

Въпреки че геолозите и геохимиците не могат да постигнат съгласие по произхода на пирамидните блокове, геолозите не могат да постигнат съгласие и в собствените си редици по въпроса за това, откъде идва камъкът, използван за удивителните статуи, построени за фараона от Осемнадесета Династия, Аменхотеп III, в Долината на царете. Страхопочтителните статуи, Колосите на Мемнон, първоначално били монолитни и всяка тежала 750 тона. Те са поставени върху 550-тонни пиадестали. Всеки от тези паметници е висок седем етажа. Направени са от твърд, плътен кварцит, който е почти невъзможен за обработка. В началото на 19-ти век, членове на Наполеонската египетска експедиция се удивили и коментирали тези статуи и египетските кварцитни находища в "Description de l'Egypte":


Картинката не са част от оригиналната книга

Нито един от кварцитните хълмове или каменоломни не носи белези от сечива, както е толкова типично за каменоломните за пясъчник и гранит. Трябва да заключим, че толкова твърд и необработваем с остри сечива материал трябва да е бил експлоатиран чрез друг процес, различен от този, който по принцип се използва за пясъчника, или дори за гранита... Ние не знаем нищо за процеса, използван от египтяните, за да оформят този камък, да подравнят повърхностите, или да нанесат красивата полировка, която виждаме днес върху някои части на статуите. Дори и без да сме определили използваните средства, ние сме принудени да се възхищаваме на резултатите... Когато сечивото на гравьора ударело кремък или ахат по средата на йероглифен символ, почеркът съвсем не страдал от това, а вместо това продължавал в пълна чистота. Нито ахатовият фрагмент, нито самият камък били по какъвто и да е начин нарушени от гравирането.

Последното наблюдение има многозначителни последствия. Какъв каменоделен процес може въобще да позволи йероглифи да се вписват по този начин? Възлюбеният цар Аменхотеп III нарекъл направата на статуите "чудо". Йероглифски документи, написани след неговото време, наричат този вид камък biat inr, което значи "камък в резултат на чудо". На какво технологично чудо е бил свидетел Аменхотеп?

Френски и германски учени, които ще обсъждаме по-късно, твърдят, че Колосите на Мемнон са били добити от каменоломна на 75 км и пренесени по река Нил с лодка. Английски и американски геолози прокламират подвиг на границата на невероятното. Те твърдят, че статуите са добити и пренесени на 700 км срещу течението на река Нил. Колкото по-сложни методи се използват за изучаването на най-енигматичните паметници на Египет, като например атомно поглъщане, рентгенова флуоресценция и неутронна активация, толкова повече нараства объркването.

Великият Сфинкс пред пирамидата на Кафра е станал по-противоречив от всякога в светлината на скорошните геоложки изследвания. На база значителната ерозия на блоковете, покриващи долните части на тялото и лапите, възрастта на Сфинкса, още веднъж, попада под сериозен въпрос.
Днес, Сфинксът се свързва с Кхафра. Преди, египтолозите вярваха, че е бил построен доста по-рано от управлението на фараона, може би към края на Архаичния период. Сфинксът изглежда много по-стар от пирамидите.

Няма надписи, които да свързват свещеният паметник с Кафра, но в Долинния храм дузина статуи на Кафра, една с формата на сфинкс, бяха открити през 50-те години. Някои египтолози твърдят, че има прилика между тези статуи и лицето на Сфинкса.
Един документ, обаче, който подсказва по-дълбока античност, бил открит на платото в Гиза от френски египтолози през 19-ти век. Текстът, наречен "Инвентарен запис" (Inventory Stele), носи надписи, разказващи за събития, случили се през управлението на бащата на Кафра, Кхуфу. Текстът казва, че Кхуфу наредил да бъде издигнат храм до Сфинкса, което означава, че Сфинксът вече е съществувал преди времето на Кафра. Акуратността на записа е поставена под въпрос, защото датира от Двадесет и първата Династия (1070 - 945 пр. Хр.), много след Пирамидната епоха, но тъй като египтяните много се гордеели със стриктното записване на историята и внимателното копиране на документи, няма авторитетна причина, поради която точността на записа да се отхвърля.

Фрагменти от ранни папируси и плочки, както и по-късните писания на греко-египетския историк от трето столетие пр. Хр. Мането (Manetho), твърдят, че Египет е имал владетели хиляди години преди Първата Династия – някои текстове твърдят, че държавната история на Египет започва чак 36 000 години по-рано. Тази хронология се отхвърля от египтолозите като легенда. Само че, учените разглеждат древната египетска история основно от гледна точка на Новото царство, защото множество документи са оцелели от Тива. Столицата Мемфис, основана през праисторическите времена, бил жизненоважен религиозен, комерсиален, културен и административен център, оцелявал хиляди години, но за нещастие той не е бил ефективно разкопан.

Скорошните геоложки изследвания на Сфинкса разпалиха нещо повече от дебат за авторството и възрастта му. Под въпрос е самата теория за еволюцията на цивилизацията..

Едно проучване на дълбоката ерозия на тялото на Сфинкса и изкопа, в който се намира, посочва, че агентът на ерозията е бил вода. Когато попива вода, варовикът преминава през бавна ерозия, защото водата реагира със соли в камъка. Противоречията се повдигат от източника на голямото количество вода, отговорно за ерозията.

Две са популярните теории. Едната е, че почвена вода бавно се е пропила в тялото на Сфинкса. От тази теория следват неразрешими проблеми: Едно скорошно проучване, проведено от Американския изследователски център в Египет (ARCE) определи, че трите отличително отделни реставраторски работи били извършени върху Сфинкса между Новото царство и Птолемейското управление, тоест, в период между 700 и 1000 години. Проучването също така посочва, че Сфинксът вече е бил в настоящото си състояние на ерозия, когато били направени тези ранни реставрации. Не се е случила никаква уважителна ерозия от първоначалните щети насам, нито пък има нови щети върху скалистата основа около нишата на Сфинкса, тя е зона, която никога не е била поправяна.

Знаейки това, човек трябва да отбележи, че наводняващата Нил бавно е натрупала слоеве тиня през хилядолетията, и това е било съпроводено с постепено надигане на водното равнище. По време на Кафра водното равнище е било около 10 м по-ниско от днешното. За да може теорията за надигащата се почвена вода да издържи, трябва да се е разиграл някакъв невероятен геологичен сценарий. Това би означавало, че от 10 м по-ниско от днешното водно равнище, водата се е надигнала с около 60 см в тялото на Сфинкса и в заобикалящата го ниша, където причинила ерозия за около 600 години, и след това е спряла вредния си ефект.

Историците смятат втората предложена теория за по-немислима. Тя предлага, че източникът на водата са мокрите фази от последната Ледена епоха – приблизително 15 000 до 10 000г пр. Хр. – когато Египет преминал през периоди на тежко наводняване. Според тази хипотеза, Сфинксът явно е съществувал преди потопите. Ако това може да се докаже, вкоренените теории за праисторията ще бъдат радикално разтърсени. Най-мистериозната скулптура на света би датирала от време, в което историците поставят човечеството в неолитна обстановка, живеещи на отворени лагери и зависещи основно от лов и събиране на диви храни.

Самата ера на пирамидите наскоро беше поставена под въпрос от един проект, изпълнен съвместно с Американския изследователски център в Египет (ARCE), с радиогенно датиране (въглерод-14). Въпреки че варовикът не съдържа никакъв въглерод за датиране, мазилка, открита на различни места в основната зидария на пирамидата, съдържа миниатюрни частици органичен материал, в повечето случаи калциран въглен или тръстика. Някои частици са твърде малки, за да бъдат датирани със стандартни методи, и следователно, датирането с въглерод-14 било извършено също с помощта на атомен ускорител в Цюрих, Швейцария.

Седемдесет и една проби били събрани от тринадесет пирамиди или техните околни погребални паметници.От основната зидария на самата Велика пирамида били взети петнадесет, от различни места от основата до върха.

Тестовите резултати, обявени от екипа изследователи, са поразителни. Екипът твърди, че пробите им посочват, че Великата пирамида е до 450 години по-стара, отколкото египтологията е определила от археологическия запис. Най-удивителното е, че екипът също докладвал, че мазилката на върха на Великата пирамида е по-стара от тази в основата и че Великата пирамида е датирана по-стара от Стъпаловидната пирамида на Зосер, която египтолозите са определили като първата, построена някога.

Всички египтолози твърдо се съгласяват, че Великата пирамида е била построена около 100 години след Зосерската пирамида. Онези, които ги питат за скорошния проект с тестовете от въглеродното датиране, отхвърлят възможността тестовете да са акуратни. Изследователите, обаче, са уверени, че пробирането им е било внимателно и методите им – ефективни. Една германска лаборатория в преди време пробира гробове в Сакара и техните тестове също дадоха дати от около 400 до 450 години по-рано от установените дати.

Смайващите черти на Долинния храм близо до Сфинкса дълбоко впечатлили членовете на Наполеонската експедиция в началото на 19-ти век. Франсоа Йомард (Francois Jomard), член на експедицията, отначало си мислел, „е огромните храмови блокове били продължение на скалистата основа, която била грубо издялана и оформена. Както беше споменато, днес се предполага, че блоковете са били издялани намясто. Но Йонард забелязал цимент между блоковете на храма и осъзнал, че наблюдава нарочно положени блокове, някои от тях тежащи дори по 500 тона. Изразявайки удивление и възхищение, той възкликнал в “Description de l’Egypt”, “Чудя се, кои ли са били тези египетски мъже, които игриво са местели наоколо колосални маси, защото всеки камък сам по себе си е монолит, в смисъла, че всеки един е огромен”.

Инженерите не са разрешили логистическите проблеми, които биха възникнали от повдигането на камъни с такива мащаби. Да се местят ръчно и да се поставят намясто толкова съвършено с цимент между тях в малкото работно пространство, би било невъзможно. Една забележка на Петри, когато описвал камъни в галерията на пирамидата на Кхуфу, поставя ясно въпроса: “Да се поставят тези камъни в точен контакт помежду си е изисквало внимателна работа, но да се направи това с цимент помежду им изглежда почти невъзможно”. Петри е говорел за камъни, които тежат 16 тона – една малка част от масата на тези храмови блокове.

Подът на Долинния храм е направен от бели алабастерни плочи. Интериорните стени са облицовани с идеално напаснати гранитни лицеви блокове. Любопитното съшиване на ъглите в интериора не прилича на нищо от нещата в модерната архитектура. Блоковете завиват по стените и се сключват в разнообразен пъзел. Тези твърди и красиво измайсторени камъни са пример за необикновен каменоделски метод.

Петри представя загадките на строежа на пирамидите с публикацията на “Пирамиди и храмове в Гиза” през 1883г. Въпросът ферментира в общественото съзнание докато трудът на аматьор-археолога Ерик фон Даникен (Erich von Daniken) не кара противоречията да експлодират през 70-те години на 20-ти век. В книгата си “Колесници на Боговете?” Фон Даникен търси решението на многобройните инженерни енигми на миналото. Той пише, “Великата пирамида е (и продължава да бъде?) видимо свидетелство за техника, която никога не е била разбрана. Днес, в 20-ти век, никой архитект не може да построи копие на Пирамидата на Хеопс, дори и ако техническите ресурси са на негово разположение. Как някой ще ни обясни тези и други загадки?”

Нашата книга разкрива истинският метод за строежа на пирамидите, и, както обяснявам, повечето от мистериите на Древния свят най-накрая са разрешени от един голям научен пробив. Откритието е толкова драматично и всеобхватно, че множество важни аспекти от древната история ще бъдат изцяло пренаписани. Първо, нужен е по-дълбок поглед в нерешените проблеми на пирамидното строителство.

770
Глава 1

Мистериите на Древния свят




Легендарната репутация на Египет като майстор на каменоделното изкуство се простира почти през цялата история на цивилизацията. Във времена преди йероглифите или числата да са били писмени и преди медта да се е добивала, праисторическите заселници на Нилската долина или са наследили, или са станали родоначалници на забележителен завет, оцелял почти 6000 години. През тази ера, твърди съдове, направени от шистови плочи, метаморфни шисти, диорит и базалт, се появяват за първи път. Почти неразрушими, тези предмети са сред най-необичайните и енигматичните в древния свят. В по-късна ера, 30 000 такива съдове били поставени в подземна камера на първата пирамида – стъпаловидната пирамида на Третата Династия в Сахара.

“Когато ги изследвах грижливо, това само ме обърка още повече”, написа именитият германски учен Курт Ланге (Kurt Lange), след като попаднал на онези каменни съдове. “Как са били направени, чиниите, блюдата, купите, и другите предмети от диорит, които са едни от най-красивите от всичките каменни предмети? Аз нямам представа... Но как може толкова твърд камък да се обработва? Египтянинът от онези времена е имал на разположение само камък, мед и абразивен пясък... Още по-трудно е човек да си представи изработването на вази от твърд камък с тесни гърла и широки кореми.” Определено, съдовете представляват “проблем, с който въображението на Ланге не може да се справи”.

Метаморфната шиста е по-твърда от желязо.Използваният диорит, вид гранитен камък, е сред най-твърдите известни скали. Съвременните скулптори не се опитват да дялат тези видове камък. И въпреки това, тези съдове са били направени преди в Египет да се появят достатъчно твърди метали, които да могат да режат твърд камък. Голямо множество съдове имат дълги, тесни гърла и широки, заоблени кореми. Техният интериор съвършено съвпада с екстериора им. Все още никой не е успял да си представи инструмента, който се е вкарвал през дългите гърла, за да издълбае съвършените, обли кореми. Гладки и излъскани, тези съдове не носят никакви белези от инструменти. Как са били направени?

Една статуя от изключително твърд диорит, изобразяваща фараона Кафра (Кефрен на гръцки) (Khafra / Chephren), строител на Втората пирамида в Гиза, била създадена по време на Четвъртата Династия.Призната за едно от най-великите произведения на скулптурата, правени някога, тя била открита надолу с главата в една яма в Храма на долината (Valley temple) южно от Сфинкса, който се свързва с пирамидата на Кафра в Гиза. Археолозите потвърждават, че по време на Четвъртата Династия, египтяните не притежавали достатъчно твърди метали, за да издялат тази статуя от диорит, и Големите пирамиди на Гиза също били построени по време на Четвъртата Династия.


ФИГУРА 1. Диоритена статуя на Кафра, от около 2600г пр.Хр.


Подобно,  малки амулети с формата на скарабеи датират от ранни времена и нямат по себе си белези от инструменти. В други части на древния свят, мънички каменни мънисто с ултра-деликатни дупчици за нанизване се противопоставят на всеки опит за обяснение. Само най-съвременната технология е способна да прониже дупки в сравнително също толкова миниатюрни камъчета.

Мистериозни древни творби в камък, от миниатюрното до гигантското, са свидетелство за древната мъдрост. Най-огромните каменни блокове, намерени в строежа на храмове, са в Баалбек, Ливан, един забележителен древен център на слънцепоклонничеството. Великолепните храмове на Баалбек, с обширните си зали и впечатляващите си колони, са, в по-голямата си част, по-скорошни постройки от онези неща, заради които мястото се е сдобило с известност. В една външна стена от акропола на Баалбек, три блока са толкова големи, че са се сдобили със собствено име, “трилитонът”. Всеки от тези блокове е дълъг около 20 м и широк около 4 м. Предполага се, че тежат около 1200 тона всеки, те се намират на около 6 м над земята. Предполага се, че би била нужна силата на 25 000 човека, за да се повдигнат камъните. Трилитонът е така поставен, че обърква и най-добрите експерти инженери.

По-старите части на акрополната стена, включваща тези огромни блокове, датира от Финикийските или Канаанитските времена. В римския храм на Юпитер  в същия комплекс, един от камъните в основата датира от по-древни времена и тежи 2000 тона. Основните камъни и трилитонът имат обща връзка с милионите енигматични камъни в египетските пирамиди. Те имат звездна връзка – били са построени под напътствията на свещениците на слънчевите култове по време на дългата ера, когато Слънцето било почитано като върховният Бог. Дали всички древни строители са използвали едни и същи строителни методи, когато са издигали най-мощните паметници на Слънцето на земята? Няма никакво съмнение, че е имало културна и технологична размяна между Египет и другите земи.

В Долинния храм на Кафра в Гиза, блоковете тежат до 500 тона на бройка. Както ще бъде обяснено, тези блокове не са били издялани на терен от подлежащия в земята камък, както се предполага. Кои са били хората от Египет, които, без мощна техника, са редили 500-тонни блокове в храмове? Как са успели да поставят стотици петнадесет- и двадесет-тонни блокове в редици 30 етажа над земята в пирамидите? Преди да размишляваме за технологията на тези древни майстор-строители, нека накратко да вземем предвид някои факти за пирамидите, за които египтолозите нямат адекватно обяснение.

Великата пирамида е била построена за фараон на име Кхнуму-Куфу (Хеопс на гръцки) по време на двадесет-годишното му властване. По време на онези 20 години приблизително 2.5 милиона варовикови блока, тежащи от 2 до 70 тона бройката, били вградени в свещения му паметник. Големите фосилизирани черупки правят този скален материал труден за точно рязане. Някога, възходящият входен коридор бил блокиран от огромни гранитни запушалки. Стените на така наречената “Царска зала” са от гранит, а предната стая съдържа гранитен саркофаг, който е любопитен с това, че е твърде голям, за да мине през близката врата и коридор.

Египтолозите твърдят, че тази неповторима конструкция е била изградена с каменни и медни сечива. Кремъчните сечива, въпреки че могат да се изработят с остри ръбове, са безполезни, ако трябва съвършено да се оформят милиони големи блокове. Медта, която египтяните произвеждали и освен това добивали в местна форма, е мек метал. Медните триони са подходящи за рязане на дърво, но не и за вида твърд гранит, който се открива във Великата пирамида, и медните сечива са неприложими за целта да се произведат 2.5 милиона нуммулитни варовикови блока в рамките на 20 години. Работата с бронз не е била въведена в Египет допреди 800 години след като Великата пирамида е била вече построена, по време или малко преди египетския период, известен като Средно царство. Желязото дошло по-късно в Египет и било рядкост дори и през Новото царство.

Ако блоковете от Великата пирамида, материал от средна твърдост, са били оформени с бронзови сечива, този труд би се равнявал на труда, нужен за оформянето на всички каменни паметници, построени в Новото царство, Късния период и Птолемеевата ера, периоди които заедно обхващат 1500 години. Как са успели строителите на пирамиди от Старото царство за двадесет години да постигнат онова, което е отнело на техните наследници 1500 години труд?

Великата пирамида не е аберация или ненормалност. Синът на Кхнуму-Куфу, фараон Кафра, построил Втората пирамида в Гиза, която е почти толкова голяма, колкото тази на баща му, през своето двадесет и шест годишно властване. Бащата на Кхнуму-Куфу, фараон Снеферу, е бил най-плодовития строител в дългата история на Египет. Той построил две колосални пирамиди, облякъл друга с облицовъчен камък, и издигнал каменни паметници навред из Египет. Предполага се, работниците на Снеферу използвали 9 милиона тона камък по време на двадесет и четири годишното властване на фараона. Всичко това било постигнато по един експертен начин преди изобретяването на колелото като средство за предвижване.


За да се повдигне подвижна вертикална решетка в един от тесните коридори в пирамидата на Кафра, която тежи 2 т, е нужна силата на поне 40 души. Фактът, че коридорът позволява помещаването на не повече от осем човека, работещи едновременно, кара някои археолози да признаят, че за построяването на пирамидата са били ползвани някакви извънредни средства, за които те нямат информация.

Облицовъчните блокове на пирамидите са направени от фино-зърнест варовик, който изглежда сякаш е полиран. Великата пирамида в началото е имала около 115 000 облицовъчни блока, някои от които тежат по 10 т на бройка, като общо покриват 22 акра, тоест 89 000 кв.м. площ. Между кои да е от облицовъчните блокове, които са останали днес, не може да се провре и бръснарско ножче. Видният египтолог, сър Флиндерс Петри (Sir Flinders Petrie), определил, че някои от облицовъчните блокове на Великата пирамида си пасват с фуга, широка 0.005 мм. Онези, покриващи пирамидата на Кафра, също си пасват съвършено и са направени още по-изкусно - сглобени са по метода на ръб в бразда (като паркет, бел.прев). Как са били изработени толкова съвършено тези блокове? Как са успели работниците да ги монтират, без ни най-малко дори да наранят ръбовете им?

Двадесет и две стъпала близо до върха на пирамидата на Кафра не са ерозирали и са в добро състояние, тъй като облицовъчните блокове, които ги покривали, са били премахнати едва наскоро - преди 150 години. В едно предварително проучване от 1984г аз (Джоузеф Давидовиц) измерих дължините на хилядите блокове в тези стъпала, които съставляват около 10% от площта на пирамидата. Всеки един от тези блокове е дълъг точно 10 униформени дължини. Как е могла една цивилизация без предимството на твърдите метали, да приготви много хиляди блокове с такава прецизност?

Варовикът често се изплъзва по време на рязане, дори и с най-ефикасните съвременни инструменти. Несъвършенствата и разслояването в скалното легло гарантират, че за всеки блок, изрязан по стандарт, поне още един ще се напука, или ще бъде неточно оразмерен по време на ломенето, и тази степен на повреди е много по-оптимистична, отколкото реалистична. При положение, че има много милиони блокове по многобройните пирамиди, би трябвало да има и милиони напукани блокове, оставени наблизо или някъде из Египет, но нищо такова не може да се открие.

Ние знаем, че милиони счупени варовикови блокове не са били нарязани и усвоени за направата на паметници, когато са се появили бронзът и желязото. До онова време в паметниците са се използвали само меките разновидности на пясъчниците и гранитите. Древни историци, които са документирали посещенията си в Гиза, не споменават купчини строшени блокове. Така че това е технологичният парадокс на Египет: преди Египет да е притежавал силни метали за рязане на камък, в паметниците са се ползвали твърди видове камък. А появата на бронза и желязото, са се използвали само най-меките видове камък, с много малко изключения.

Вместо да предложат логическо решение на загадката за строежа на пирамидите, до сега изследователите са успели единствено да разкритикуват недостатъците на множеството предложени теории. Има и много по-сложни и по-объркващи аспекти на пирамидния пъзел. Преди да ги опишем, нека вземем предвид знанието на слънчевите жреци, отговорни за строежа на пирамидите.

Древният египетски град Ану, наречен Он от евреите и Хелиополис от гърците, бил голям религиозен център хиляди години. Градът, намиращ се на около 40км северно от Гиза, бил издигнат върху свещена земя, символизирайки прераждането и сътворението. Хелиополските жреци, на които се дължи вдъхновението и инженерната мисъл за построяването на първата пирамида, започнали със строежите на пирамиди и храмове на Слънцето във времето на великия Имхотеп. Тези жреци били ненадминати в изкуствата и науките. През цялата екстремно дълга история на нацията те били считани за традиционните мъдреци на Египет. Религиозната философия, мистицизмът, математиката, геометрията, астрономията и хорологията (науката за измерване на времето, бел.прев) били сред науките, за които тези жреци набожно се грижели.

Тяхната преангажираност с небесата е отразена в ориентацията на пирамидите и храмовете е произлизала от дълбокото им почитание към Слънцето и другите звезди. Жреците произлизали от едно екстремно дълго и образовано родословие. През праисторическите времена, техните предци изобретили първият 365-дневен календар.

Археолозите предполагат, че съвременната наука по всички начини превъзхожда науката на античността. Само че, тъй като техническите и научните възможности са толкова безгранични, колкото е и човешкото въображение, несъстоятелно предубеждение е да се предполага, че модерната технология е всеобхватна и винаги превъзхождаща. Пирамидите и други паметници ни дават възможност да надзърнем в една огромна пропаст, която дели древното от модерното познание. Големи обеми от методи и знание, много различни от нашите, чакат да бъдат преоткрити. В много региони са открити няколко примера за древна технология, които възбуждат ума.

Един поразителен пример за по-добра древна технология е дълговременното съхраняване на храна и други органични материали. Един забележителен пример е гробът на жена, господарката на Тай, намерена от археолозите в Хонан, Китай. Съпруга на благородник, тя умряла преди повече от 2000 години през около 186 г пр. Хр. Когато я открили, нейното тяло било в състоянието на някой, което бил мъртъв от не повече от седмица. Най-забележителното е, че нейната плът все още била достатъчно еластична, за да се върне в миналото си състояние след приложен натиск. Тялото й не било мумифицирано, помазано, оцветено или замразено. Запазването било извършено, като била потопена в мистериозна кафеникава течност, съдържаща живачен сулфид. Ковчегът бил положен в други защитни ковчези, запечатани с пастообразна бяла глина и наслоени въглени. Влаго- и водо-непропускливата стая на гробницата й поддържала съдържанието си на постоянна температура 13о С.

Има и удивителни примери за дълговременно запазване на храна. Доскоро, много малко археолози признаваха, че древните народи успешно съхранявали зърно за дълъг период от време. През 1800г европейски пътешественици открили древни силози за зърно в Испания. Оттогава е известно, че зърното някога е било съхранявано в запечатани подземни силози навсякъде по света. Древни силози са били намерени в Унгария, Украйна, Туркестан, Индия и няколко региона в Африка. В Централна и Северна Америка подземни силози се правели от голям брой индиански племена. Във Франция и в Англия били открити подземни силози в изобилие. Агрономите първоначално били изненадани, че запечатаните силози могат успешно да съхраняват зърно.

В Нилската долина подземните силози били непрактични, заради наводняващата река и затова били построени надземни силози. Те са били изобразени в барелефи и приличали на обърнати наобратно глинени гърнета. В пирамидите също било откривано зърно без мухъл и в добро състояние след хиляди години. Въпреки че покълването му било неуспешно, състоянието на зърното било толкова добро, че изследователите опитали да го покълнат.

В контраст на това, прилагайки най-съвременните авангардни технологии, Министерството на земеделието на САЩ може да съхранява зърно не повече от 4 години, преди насекомите и мухълът да го направят негодно за човешка консумация. Модерните методи на съхранение, на принципа на вентилацията, остро контрастират със запечатаните системи, използвани в античността, демонстрирайки огромната разлика между модерната и древната технология.
Великата пирамида има легитимната репутация, че е способна да съхранява органичната материя. В исторически план, пирамидите били наречени складовете на еврейския патриарх Йосиф, син на Якоб. Библейската книга Битие разказва, че зърно било съхранявано в Египет от Йосиф от 7 до може би дори 20 години. Библейският разказ в модерни времена се отхвърля, защото историците като цяло не са наясно, че древните народи са били способни на такава технология. В светлината на вече представеното, този разказ повече не може да се отхвърли.

През 30-те години Антоан Бовис (Antoine Bovis), французин, наблюдавал, че животните, които навлизали във Великата пирамида и умирали, преди да успеят отново да си намерят път навън, не се разлагали. Той започнал да разследва, и така се родила теорията за пирамидната сила. Поддръжниците й твърдят, че Великата пирамида има силата да запазва органичната материя просто заради самата си форма и подравняване. Само че, тази теория не обяснява защо запазването може да се извърши и в други гробници. Някои теоретици предлагат идеята, че пирамидите и околностите им са защитени от мистериозна сила, но никаква такава сила не е попречила пирамидите да бъдат ограбени през античността или разкопани в модерно време.

Когато туристите влизат в Голямата галерия и в така наречената Царска стая на Великата пирамида за първи път, повечето се учудват на високата влажност на въздуха. През 1974г съвместен изследователски проект, извършен от Станфордския Изследователски Институт (SRI International) на Станфордския университет, калифорния и университетът Айн Шамс (Ain Shams University), в Кайро, посочва, че въпреки че подземната носеща скала на Гиза е суха, блоковете на пирамидата са пълни с влага. Учените се опитали да локализират скрити хранилища в Големите пирамиди на Гиза, като използвали електромагнитна звукова техника, но били възпрепятствани от високата влажност блоковете. Вълните, излъчвани от апаратурата, не преминавали през камъка на пирамидите. Вълните вместо това били поглъщани, прекратявайки всяка възможност за успешна мисия. Големите пирамиди привличат влагата насред сух пустинен некрополис. Защо? Как може атмосферата в техните помещения да спомага за запазването на органичната материя?

В опит да открие древните тайни на запазването, Египетската Организация за Античностите (AEO), в Кайро, събра впечатляващ екип от учени от Националното Географско Общество (National Geographic Sosciety) и Националната Океанска и Атмосферна Администрация (National Oceanic and Atmospheric Administration). Учените изучават въздуха, затворен в правоъгълната яма пред Великата пирамида - въздух, който е на 4500 години. Въздушните проби се капсулират с помощта на космическа технология, разработена от НАСА, за тестване на въздуха на други планети. Учените се надяват да добият информация от температура, налягането и самия въздух за това как се е постигало запазването на материалите.
Тъй като артефактите започват да се влошават, след като бъдат изкопани и изложени на въздуха, една от най-ценните находки от античността беше изложена на риск. През 50-те години, разкопки на една от ямите близо до Великата пирамида доведе до откритието на свещената погребална лодка на Кхнуму-Кхуфу. За наслада на археолозите, прочутият артефакт бил запазен в перфектно състояние. Лодката, с размер повече от 36 м, постигала капацитет на водно изместване от над 40 тона.

Корпусът е съставен от стотици дървени парчета, оформени така, че да се сглобяват едно с друго като пъзел, като при това са зашити заедно от едно единствено въже. Лодката не се нуждае от кълчища или смола, за да бъде напълно водонепропусклива. Принципът на този дизайн е, че когато е мокро, дървото се раздува, а пък въжето се свива, така се създава автоматично водонепропускливо пломбиране.



Картинките не са част от оригиналната книга


Бил изграден специален музей под директивата на Египетската организация за антиките, който да помещава и показва лодката на Кхуфу. След като музеят отворил, се появили сериозни проблеми. Системата за атмосферен контрол не могла да се справи с големия брой туристи, влизащи и излизащи от сградата. Лодката, която египтяните с увереност били нарекли "Лодка на милионите години", рязко започнала да се разпада. Музеят за известно време затворил врати за посетители. В последствие, скъпите и консумиращи много енергия устройства били успешно заменени с оригиналните безплатни, самоподдържащи се средства, които толкова неуловимо и съвършено съхранили погребаната лодка за 4500 години.

Лодката на Кхуфу е много по годна за открито море, отколкото кой да е от корабите в дните на Христофор Колумб. Прочутата мисия на Тор Хейрдал (Thor Heyerdahl ) през 1970г, от Мароко до Барбадос в лодка от папирусова тръстика, доказва, че египетските кораби били способни на междуконтинентално плаване. Тяхното корабно изкуство е впечатляващо, но прекосяването на океан е изискващо предприятие. С тяхното познание за звездите, най-вероятно египтяните са били отлични навигатори, но как ще добиват прясна вода в открито море? М модерни времена десалинацията се постига по няколко метода, включително дистилация, електродиализа, замразяване, йонна размяна и обратна осмоза, всичките изискват много енергия или напреднали апарати и материали. Има доказателства, че египтяните не само притежавали технология за постоянно извличане на влага в пустинята, но също били способни да извличат и прясна вода от океана.


Картинката не е част от оригиналната книга

Древният метод е описан от римския натуралист Плини (23 - 79 г сл. Хр.) В неговият латински труд "Естествена история", Плини описва любопитни керамични съдове, които, по време на морски пътувания, били плътно запушвани и потапяни в морето в мрежи - където автоматично се пълнели с чиста прясна вода. Когато текстът на Плини бил преведен от латински на френски през 1833г от Френската Академия на Науките (за да се сравни древната наука с науката от тяхното съвремие), учените не могли да повярват на това свидетелство. През тяхната ера, дестилацията била единственият метод за добиване на прясна вода от солена вода.

Римляните окупирали Египет от 30 г пр. Хр. до 395г сл. Хр. и възприели част от технологията, развита в страната през по-древните времена. Изглежда малко вероятно египтяните да са построили кораби, способни да прекосят океан, без са разполагали и с технологията, която да гарантира оцеляването им.


771
ПИРАМИДИТЕ
Една разгадана енигма


Д-р Джоузеф Давидовиц
и
Марги Морис





Пирамидите на Египет продължават да са една от най-старите и най-чудатите мистерии на човечеството. До сега, никой, включително и египтолозите, не е дал задоволително обяснение как са били построени пирадимидите. Традиционната теория, която обяснява, че дълги върволици роби влачили и издигали масивни блокове по огромни рампи, не адресира адекватно опасностите и сложностите, заради които такава една операция е твърде невероятна, особено при положение, че стотици от най-големите блокове на пирамидите са поместени на големи височини. Свръхестественото напасване на блоковете един към друг  – 0,005 мм – озадачава египтолозите. Твърди метали, като желязо и бронз, все още не са били разработени, за да се направят добри инструменти за рязане на камък. Логистическите проблеми при построяването на пирамидите са зашеметяващи и никога не са били изглаждани; мащабът и съвършенството са прекалено грандиозни. По време на 20-годишното управление на фараона, който ги е построил, са били произведени около 2.5 милиона блока, подредени съвършено. Заедно с развиването на по-софистицирани научни методи за изследване списъкът с мистериите също се удължава и се повдигат все повече въпроси, отколкото се дават отговори.

Д-р Джоузеф Давидовиц, химик-изследовател и откривател на химията на геополимеризацията, е разрешил мистерията. Той е възстановил великата, забравена технология, използвана за направата на пирамидите. Неговото откритие е толкова драматично и толкова голямо по мащаб, че засяга основни аспекти от древната история, които ще трябва да се преосмислят. Тази технология и доказателството за нейното прилагане в древен Египет са живо и убедително представени в “Пирамидите: Една разрешена енигма”. Концепцията ни за древен Египет никога повече няма да бъде същата!



ОТНОСНО АВТОРИТЕ:
Д-р Джоузеф Давидовиц живее във Франция и провежда химическите си изследвания в Геополимерния институт, на около 150 км северно от Париж. Той е посещаващ професор в Университета на Торонто, в Канада, и директор на Института по Приложни Археологически Науки (IAPAS) на Барийския университет, във Флорида. Неговите геополимерни материали са най-важните нови материали от разработването на пластмасата насам, и в момента с тях се извършва революция в строителството,  контрола на отпадъците, и индустриите на материалните науки.

Съавторът Марги Морис е асистентката на д-р Давидовиц и негова представителка в САЩ. Тя управлява административния офис на IAPAS и изучава египетска история по програма на Университета на Минесота.




Съдържание

Глава 1 – Мистерии на Древния свят

Глава 2 – Проблемът отблизо

Глава 3 – Технологичният парадокс

Глава 4 – Фалшивите доказателства на египтологията

Глава 5 – Решението

Глава 6 – Правдоподобността на теорията

Глава 7 – Веществените научни доказателства

Глава 8 – Доказателствата в Гиза

Глава 9 – Зараждането на каменоделието

Глава 10 – Изобретяването на каменните сгради

Глава 11 – Записано е с йероглифи

Глава 12 – Записано е на гръцки

Глава 13 – Записано е на латински

Глава 14 – Изгревът на пирамидите

Глава 15 – Упадъкът

Глава 16 – Големият конфликт

Глава 17 – Затваряне на пропастта в познанието

Глава 18 – Древните алхимични изобретения

Речник
Препратки
Индекс

772
Край на ужасяващо фантастичните спекулации. Нашите поколения са били занимавани с всякакви необосновани и неоправдани спекулации относно пирамидите както от страна на стандартизираната египтология, така и от страна на езотериката, в която отдавна са изкоренени всякакви стандарти за истинност и обективност.

Написана преди близо 30 години, книгата на д-р Давидовиц продължава да бъде удобно незабелязана, дори и в англоезичното интернет пространство. За читателя на "Апокрифна Академия" този прочит може да се окаже много интересно пътешествие, противоречащо на някои известни спекулативни материали, но същевременно напълно в унисон с множество материали в нашата Библиотека, като например "Старата Земя? Защо Не!" на Д. Нийнхюис, "Оргономия и демонстрация на клаудбъстър", дори "Райх на Черното слънце" на Д.Фарел, и вероятно и други бъдещи материали.

Надявам се, че някои от вас ще изпитат същото любопитство и интерес, докато четат, каквито и аз изпитвам, докато продължавам да я превеждам :)

773
Например във филми и сериали като Старгейт и Фарскейп се говори за столове които се контролират от мисълтта,тоест от Духа на използващия ги,за кораби,които са ЖИВИ СЪЩЕСТВА и дори могат да мислят като такива(много се кефя тука на Андромеда от сериала Андромеда)...

Между другото, за това съществуват свидетелски показания от Студената война. Имам проблеми с намирането на материала... но когато го намеря, ще се опитам да го вместя по-напред в графика за публикуване в Библиотеката.

Става дума за дете-гений от САЩ, момче, което на невръстна възраст е спец по балистични ракети. Още непълнолетен го взимат за технически сътрудник на военните в САЩ и влиза в секретна програма за надпревара в ядреното въоръжение с тогавашния СССР. След това се случва типичен НЛО инцидент на разбил се кораб, който обаче създава впечатлението, че се държи като живо същество. Викат това момче да го прегледа, но докато го прави, то си дава сметка, че САЩ се опитват да предизвикат и ускорят унищожението на света, затова се оттегля от военните и от всички проекти. Вече като възрастен е интервюиран и разказва за това.


Чисто теоретично, това е и от голямо практическо значение. Космосът е сложно нещо. Не бива да забравяме, че човешкият интелект е на практика неограничен... но все пак навигацията в космоса е нещо много заплетено.

Така че кое ще е по-добре - пилоти в седалка... или скафандри за съзнанието, под формата на корабен корпус? Тоест съзнание, временно вселено в самия кораб, който да усеща като своето собствено тяло?

Според мен, един от членовете на всеки екипаж от сиви дрони винаги е всъщност самия кораб, който се явява пилота.

774
Не всеки страх идва от тялото!
От тялото идва само физиологическият страх - от болка, насилие, или край на физическото телесно съществуване!
Страхът е преди всичко...ЕМОЦИЯ! Емоциите дори са усилени, когато не са филтрирани през "трезвия разум" :D
Когато се притесняваме за близък човек (пътувания, попадане в проблемна ситуация), ние нямаме физическа опасност за тялото си. Да, ще кажеш - предполагаме физическа опасност за тялото на близкия...ок.
Но...ако изпитваме страх от раздяла с любим човек? Без да има опасност за неговото тяло? Това не е ли страх?

Отново става дума за загуба. Физическото, най-нисше его, автоматично се идентифицира със своята собственост. Така е направено. От гледната точка на най-нисшето телесно его, близките и приятелите са твоя собственост, егото се самоидентифицира с тях, автоматично се оглежда в тях, изисква техните утвърдителни реакции. Едновременно има чувството, че близките му приндлежат, и че то принадлежи на близките.

И, тъй като единственият страх на света (според мен) идва от това да не загубиш себе си или части от себе си, то развива страх от това да не загуби някой близък.

Обратно, ако наистина обичаш близък човек, ти не се страхуваш за него. Ако наистина обичаш близък човек, ти му имаш доверие - доверие в Провидението, че ще го опази; доверие, че той ще се справи; доверие в себе си, че ти ще имаш силите да помогнеш успешно в каквото и да се случи.



Трябва да се уточни изрично обаче - ако обичаш друг човек, това ще доведе до страх. Нисшата любов произвежда страх. Така е по дефиниция.

Единствено любовта към "Бог" създава доверие. Любовта към "Бог" не е нищо друго, а любов към свободата. Единствено любовта към свободата не води до страх.

Така че, горните ми думи са изказани в този контекст - че нисшата любов на един човек към друг води до страх; но ако човек обича другите не заради тях самите, или заради самия себе си, а заради това че обича свободата... ако обича всички останали ЧРЕЗ любовта към свободата... това води до доверие. Не създава страх.






Дали оставяме частица от себе си у всеки, който някога, по някакъв начин ни е бил близък, без значение, че знаем, че и без друго няма да го видим никога повече? И когато тази частица умира, ние се чувстваме "ощетени"?

Дааа, ето - точно за това говоря :)

Знам, че е романтично, и знам, че не е негативно, тоест, това със сигурност говори за емоционална интелигентност, а не за обратното. Но по колкото и романтичен начин да се изкаже, психологически погледнато си остава едно и също, и твоят себеанализ е много точен - говорим за "частица от себе си", "изгубена" или "умряла". Говорим за липса, за "ощетение".

Забележи как, дори и ти самият да вярваш, че има живот след смъртта и че съзнанието (според мен лично, и егото), продължава след смъртта... тогава защо и откъде се появява мисълта, че тази "частица от себе си" умира завинаги и се установява "загуба" и прочие?

Колкото и романтично да се каже, става дума за нисшото, телесно его, което е ПРИВЪРЗАНО. Което знае, че то самото е ПРЕХОДНО, и следователно се идентифицира с всичко, и всяка загуба на нещо, с което се самоидентифицира, се разбира като загуба на себе си или част от себе си. Разбира се по безвъзвратен начин, защото е така - тялото действително е преходно, и следователно преходен е и физическият слой от анатомията на Егото.



Не ме разбирайте погрешно, не казвам че тъгата е нисшо усещане. Но искам да обърна внимание, че колкото повече човек обича свободата, толкова повече тъгата и нейното семейство емоции не намират място в живота му - вместо това, този който обича свободата (единствената висша любов), има доверие на близкия човек, дори и в смъртта му, а всяка раздяла... на разстояние или през времето и пространството... се приема като нова възможност за велики дела.



775
Аз винаги съм твърдял, че страхът идва от тялото. Единствено тялото може да се страхува от смъртта, защото единствено ако човек счита себе си за тяло, може да си помисли, че е възможно да загуби себе си или части от себе си.

Винаги съм твърдял, че в "безтелесно" състояние страхът не съществува, защото той е телесна функция - той не е функция на съзнанието. Винаги съм твърдял (въпреки че никога не съм имал преднамерени ОИТ или такива, които да помня), че именно заради това "страхът връща в тялото", както го наричат. Страхът ВКЛЮЧВА тялото. Защото страхът - това е ендокринно, химическо събитие, а не "емоционално". И той приключва ОИТ преживяването.





Егото има слоеве.

Егото НЕ Е единно, като плод. То е сглобка от различни слоеве. Егото е като утаечна скала. То е като канара, направена от геологически слоеве. Нацистите са открили този факт, чрез техните брутални методи, и това откритие седи в ранната основа на МК-Ултра. Тоест това не са мои интерпретации, а става дума за факти на психологическата наука.


Аз самият умъртвих "физическия" слой на егото си. Направих го на времето без да осъзнавам какво правя, и без да зная какво се случва, просто следвах един поток от низходящи житейски събития. По-късно, когато споделях това, ме информираха, че има такъв организиран ритуал за пречупване на психиката, наречен "живо погребение" или нещо от сорта, който дословно съвпада с онова, което си самопричиних без да разбирам или да имам намерения за нещо.

Считам този моент в живота си за мое второ раждане, и винаги съм твърдял, че тогава умря един човек, а част от него просто продължи нататък. След този момент се събудих като човек, който никога не бях бил преди, но който съм до днес. Мога да опиша този втори живот като "живот без страх".

А единтвеният страх е този от смъртта - не съществуват други страхове и всички останали страхове са функции и метаморфози на страха от смъртта. Колкото до самата същност на страха от смъртта - това е опасението от това да загубиш себе си или част от себе си.




Когато Веско казва, че страхът идва от ума, той по-скоро има предвид, че страхът идва от тялото ЧРЕЗ физическия слой на егото. Ако този слой на егото постигне страха си (ако този слой от егото бъде умъртвен) страхът на тялото вече няма нито пряк път към ума, нито има прерогатив и условия да се задържи в него, тоест обръща се на уплах, а между страх и упла хима разлика (уплахът е също телесна функция).

Тоест Веско според мен генерализира, защото масовият човек ползва масово его, така че такова обобщение няма да е грешка.


Освен това, позицията на Веско има пълна логика, защото според неговата гледна точка съзнанието произлиза от материята. В такъв случай е абсолютно логично и страхът да е присъщ за ума, защото е факт, че той е присъщ за тялото (той е ендокринно състояние).

АЗ си мисля, обаче... като моя лична позиция... че съзнанието не произлиза от материята. Аз мисля, че, понеже разслоеността на Егото е научен факт, то тогава умът е инструмент на егото (нито умът е съзнанието, нито егото е съзнанието), и по време на процеса на УТАЯВАНЕ, който трае до достигане на зряла възраст, егото се сдобива и с телесен "геодезичен" слой, и следователно и умът се сдобива с "функции на телесното мислене".

И този слой от Егото носи със себе си страха, присъщ за тялото.



Но аз не мисля, че след смъртта си разделяме с егото си. Аз мисля, просто като лично мнение и лично очакване, че при смъртта си ние са разделяме с един или няколко СЛОЯ от Егото, но целостта на Егото остава и продължава.

776
Всички теми / Re: Списъкът с таговете
« -: Юли 23, 2017, 09:14:35 pm »
Една възможност е, за въпросното поле да се ползват комбинации с таговете: "сънища", "видения", "психически способности", "изменени състояния".


Определено полезен коментар, защото е факт, че няма адекватни тагове за тази материя. Така че аз сядам да помисля, и скоро ще има подходящи тагове.

Ако ти, Гласе, имаш и свой предложения, сподели ги тук или по Лична поща, и предложенията ще влязат в обмислянето. Затова е направена тази тема :)

777
Ефектите на двата полюса върху малките животни, змиите и птиците

Като въведение в тази глава искаме да разкажем в общи линии за едиk експеримент, при който един магнит стана майка на група пиленца.

Ние смятаме, че това е изключително откритие, което е свързано с вродената интелигентност на малките животни, птици и в този случай - на новоизлюпените пиленца, все още мокри от яйцето. Вродената завишена чувствителност и психологическите реакции бяха много неочаквани и ни връхлетяха изневиделица, но това се оказа една много важна и полезна серия открития.

След като преминахме през червеи и семена, лабораторните ни проучвания се фокусираха върху изменението на всякакви черти при малките животни, защото това щеше да бъде още едно доказателство за факта на разликите между двата магнитни полюса, което щяхме да предоставим на човечеството. Избрахме яйцата на обикновените пилета от вид Бял легхорн. Взехме две дузини оплодени яйца и ги облъчвахме на групи по 8. Една група беше облъчена с N полюс, друга група беше облъчена с енергии от S полюса, а необлъчената група държахме настрана от магнитните полета. Всички яйца бяха пазени в лабораторни условия. Необлъчената група беше контролата.

При S-групата, всяко едно яйце в групата от 8 яйца беше поставено пред S полюса на магнит със сила 2500 гауса, като ползвахме отделен магнит за всяко яйце. Обръжахме яйцата на всеки 3 часа. Същата беше процедурата при N-групата яйца, а третата група беше настрана от всички влияние на магнитните полета. Ползвахме прави и дълги цилиндрични магнити. Температурата по време на облъчването беше постоянна 26 градуса Целзий. Използвахме три малки, електронно управляеми инкубатора - по един за всяка група, с което осигурявахме облъчването по едно и също време и при едни и същи условия, освен при третата група, която не беше изложена на магнитни полета.

 Инкубационният период беше по-кратък с два-три дни при S-групата, в сравнение с контролата. N-групата яйца бяха по-бавни с излюпването, което им отне един-два дни повече. Но по-голямата важност на този експеримент тепърва предстоеше; когато премахнахме пилетата от облъчването с магнитни енергии и ги поставихме в подходящи клетки, всяка група беше поставена в отделна клетка под еднакви условия на средата, във всяка клетка имаше един магнит с формата на подкова, голям горе-долу 12-15 см с разстояние между полюсите около 7.5 см. Също така, във всяка клетка имаше и един фалшив магнит, направен от дърво в същия размер и боядисан по същия начин като истинския магнит. Още мокрите пилета, които тъкмо напускаха яйцата, бяха премествани в клетките с магнитите. Всяка една клетка имаше вода, храна за бебета, и подът й беше покрит с мека бяла хартия.

Пилетата от група S в тяхната си клетка, веднага щом вече бяха наполовина изсъхнали от от яйцето, се редуваха и всяко по веднъж преминаваше между двата полюса на истинския магнит. Всяко пиле оставаше между полюсите на истинския магнит за две минути, след това се отдалечаваше в най-далечния край, колкото е възможно по-далеч от магнита. След него друго пиле се наместваше между полюсите и разиграваше същото поведение. Това продължи, докато всяко едно от пилетата не беше полежало между двата полюса на магнита за две минути, и после се беше отдалечило. Нито едно пиле не отиде близо до дървения "магнит". Това ни послужи като урок, показващ ни вродената интелигентност на малките бебета пилета. Този експеримент беше повторен много пъти, като използвахме други видове пилета. Действията им бяха съвсем идентични всеки път. Вродената им интелигентност ги привличаше към магнита така, както всяко новородено пиле търси майка си за топлина и комфорт. Тази психологическа интелигентност не се дължеше на опит или на предварително оттрениране. Беше съвсем ясно, че естествените инстинктивни реакции на пилетата ги караха да търсят и ги насочваха към източник на сила и комфорт. Само че, стриктно отчитайки точното време, за което всяко пиле седеше в полюсите на магнита, ни позволява да видим, че всяко пиле осъзнаваше интензитета, силата, енергията на магнита, и вроденото му усещане го караше да реагира спрямо облъчването, след което да напусне този енергиен източник и да се насочи към възможно най-далечната точка в пределите на клетката. Това показваше времето, за което вродения часовник на всяко пиле му казваше, че енергията е достатъчно. Тази серия експерименти я нарекохме "Магнитната майка". Ясно беше, че пилетата разпознаваха енергиите на истинския магнит като осигуряващи комфорт, като подсилващ ги източник, много подобно на начина, по който биха търсили и останали в зоната на защита, топлина и енергия, осигурявани от естествената им майка.

Пилетата, облъчени с N полюс, оставаха в полето малко по-дълго, до три минути, тъй като явно отразяваха спъващото, ограничаващо влияние на облъчването с N полюса точно преди инкубацията.

Контролната група изчакваше, докато не изсъхнеше напълно от яйцето, преди да влязат в магнитните енергии. Времето, което прекарваха там, беше по-дълго от това на S групата. Пилетата от контролната група явно имаха нужда от повече енергия. Те оставаха между полюсите на магнита от 2.5 до 3.5 минути, преди да напуснат магнита и да се отдалечат в далечен край на клетката.

Експериментите с пилетата представляваха важни лабораторни открития в употребата на малки новородени животни, за да се наблюдават изменения на нормалното им поведение, предпочитания, интелект, психологическо поведение, умствени дадености и развитие. В онзи момент, и като резултат от множество последователни експерименти, лабораторните открития посочваха, че вече беше възможно да се програмират определени степени на интелигентност не само в животните, но също и в човека, чрез контролирана употреба на регулирани магнитни енергийни полета. Някои от лабораторните ни открития в това отношение ще бъдат обсъдени по-натам в тази книга.





Растежът и развитието на облъчените пилета до кокошки и петли

Наблюдаването и записването с голяма старателност развитието на пилетата в кокошки и петли показа много нови и важни развития и открития. Развитието на S групата онагледи тези факти. Те порастваха по-бързо и ставаха по-силни, отколкото N групите. Те ядяха повече и приближавайки зрелостта си поемаха един маниер на поведение с отявлен канибализъм. Тяхната интелигентност беше по-ниска във всички отношения, в сравнение с интелигентността на другите две групи.

N групите се хранеха леко. Те се развиха по-бавно от контролната група. Те бяха чувствителни към всички заобикалящи ги звуци, топлина, студ, вятър, слънце, време. Това беше в контраст на смелостта, тъпото мислене и реакциите на свръх-силните птици от S групата. Птиците от S групата бяха безразлични към каквото и да ги заобикаляше, в сравнение с поведението на N групата. Контролната група птици беше нормална във всички отношения, доколкото се очаква от едни кокошки и петли. Огромните разлики, които демонстрираха пилетата, всъщност бяха изключителни. Както и в експериментите със земните червеи и семената, налице бяха сходни открития, но все пак различни развития.

Птиците бяха изучавани от излюпване, до съзряване и до смърт. По време на последните етапи от съзряването си, петлите от S групата нападаха и изяждаха плътта на птиците от собствения си вид. Беше необходимо да ги премахваме и да ги поставяме в техни самостоятелни клетки. Размерите им бяха много по-големи от контролната група птици. Птиците от N групата бяха хилави, нервни, много чувствителни, много чисти и се хранеха пестеливо. Тази група беше напълно различна от контролната група, която беше активна, птиците от контролната група дращеха и се бореха за храната си, и пиеха най-малко вода и от двете облъчени групи. Техният размер беше във всички отношения по-голям от размерите на N групата и бяха далеч по-малки по размер, в сравнение с S групата. Облъчената с S полюс група беше лидерът в канибалистичното поведение. На няколко пъти птиците случайно бягаха от клетките си, когато грижеките се за тях забравяха да заключат кафезите. Те бяха хващани да преследват кучета, котки и в един от случаите нападнаха крава, която пасеше в едно поле наблизо. При внимателно изследване и наблюдение атаката се повтори. Петлите от S групата се мятаха на гърбовете на другите птици, след което кълвяха, деряха и се вкопаваха централно в гърбовете на другите птици, оголвайки вътрешните им органи, след което настъпваше смърт в следствие кръвозагуба и нараняване на органите.

По време на последния стадий на развитието си, N групата започваха да пият по-малко вода и да ядат повече храна. Това не се отразяваше на теглото им, което демонстрираше контролирания ефект върху развитието им в следствие облъчването при зачеването и точно преди зачеването. Тези ефекти след това се проявяваха в етапите от развитието им от ембрион нататък. Беше съвсем ясно, че определени генетични промени, касаещи растежа, развитието, поведението, физическото развитие, умственото поведение и психологическото поведение, бяха повлияни или променени от облъчването на яйцата с отделните полярни енергии.

Сега продължаваме с нова серия тестове, в които става дума за употребата на мишки и плъхове, в които бяха видни като цяло същите ефекти, въпреки че тези експерименти ни предоставиха нови факти, свързани с ненормалните сексуално-полови подбуди...



778
Химическия и биологичния анализ на облъчените червеи и резултатите

Изучаването на биологичните ефекти върху червеите, облъчени с двете полярности на магнита, се подпомагаше от факта, че протеинът, който съставлява 90% от системата на земните червеи, съдържа много видове аминокиселини. Те отбелязаха остро повишаване на наличните количества, и освен това наблюдавахме, как определени недостъпни протеини станаха по-достъпни за системата на червеите. Сборният резултат от горните наблюдения индикираше, че в системата на земните червеи се случваше почти тотален протеинов обмен.

Тези протеинови аминокиселини бяха индикатор, че беше налице едно насърчаване на животоподдържащата обмяна на веществата в системата, тялото и физическото развитие на червеите.

Магнитите енергии на S полюса бяха повлияли острото покачване на развитието на аминокиселините и на активния трансфер на физическа сила и развитие. Червеите, облъчени с N полярност, демонстрираха, че за разлика от S полюсните червеи, бяха повлияни в посока да намалят приема си на храна, което намаляше обмяната на аминокиселини, отслабваше храносмилането на и без това заниженото поемане на храна, и това водеше до занижена сила и/или развитие.

Контролните червеи, които не бяха облъчени, показваха същите нормални нива на протеините - много по-високи от тези на N-червеите и много по-ниски от тези на S-червеите. Кривата на тази индиксация следваше кривата на силата на приложените магнини енергии, измерени в гауси на магнитното поле. Когато целяхме занижени ефекти, беше нужно да облъчваме червеите бавно и за по-дълго време. Открихме, че най-ниско ефективните енергии бяха между 100 и 300 гауса. Това отново и отново водеше до едни и същи резултати и подкрепяше както това, така и други научни открития.

Най-силната магнитна енергия, която открихме, че има ефект, беше между 3500 и 4500 гауса. Над тези стойности ефектите се променяха и дори забавяхе проявлението си. Тези експерименти и по-нататъшното изследване показаха една крива на ефективната сила, която водеше до най-високата степен на промените на всички жизнени системи, поставени под облъчването на тези различни полета.

Също така трябва да се отбележи, че отходната маса, изходена от телата на червеите, съдържаше остро покачване на съдържанието на масла и мазнини, както и на определени протеини, като резултат от облъчването на червеите с S полюса или с положителните енергии.
Когато магнитната енергия беше по-ниска от 100 гауса, и при нива по-ниски от настоящия Земен магнетизъм (0.5 гауса), се наблюдаваха много лоши и нездравословни ефекти върху субектите.




Магнитното облъчване на семена

Проведохме стотици експерименти върху магнитното облъчване на семена в лабораторията ни във Флорида, намираща се в "Грийн Коув Спрингс". Резултатите ни представляват друга изключителна серия от биологични открития. Семената, облъчени преди засяване, реагираха по същия начин, както червеите - по-големи растения като резултат от облъчването на семената с S полюс и по-малки растения, като резултат от облъчването с N полюс. Контролата, необлъчените семена, се ползваха като ориентир между противоположните ефекти.

Биологичното и аналитично тестване на семената в различни етапи от покълването и развитието, както и растежа на растенията, ни дадоха дори още по-голямо рабиране на резултатите, например по отношение на показателите на кислорода, и други неща.

Излагането на семената на магнитните сили на S полюса и N полюса за период между 8 до 10 часа, и между 80 до 100 и до 280 часа, ни даде редица различни ефекти. По-кратките периоди на облъчване, от 1 до 4 часа, не водеше до толкова големи промени, колкото облъчването за по-дълъг период. Бързото облъчване, само за няколко секунди до няколко минути или до един час, показа известни подобрения, когато облъчването беше правено с S полюс. Тук открихме същото намаляне на силата и енергията, когато семената бяха облъчвани с N полюс. Цялостната крива на документираните ефекти не се различава твърде много, когато същото време и сила се използва за облъчването на семената с кой да е магнитен полюс. Ефектите във всеки един случай следват една и съща резултатна крива.

В тези експерименти семената бяха поставяни в малки опаковки, с точно същия размер, колкото е диаметъра на магнитния полюс, като при това всички семена бяха легнали с плоската си страна в плика. Опаковката беше залепена с тиксо върху полюса на магнита, със съответната му маркировка за разпознаване. Контролните опаковки се пазеха в контролна стая, много далеч от всякакви възможни ефекти от енергиите на магнита.

Открихме, че имаше остри разлики, когато една група семена беше облъчвана 7 часа, и друга група, от същите семена, за 8 часа. Продължителността на облъчването е от най-важно и ключово значение при експериментите. За първата група експерименти бяхме избрали семена на репички, кръгли, червени видове, тъй като репичките покълват и образуват продукт по-бързо от други видове семена, които произвеждат растителни и зеленчукови продукти.

При различни етапи на покълването, растежа и развитието, внимателно следяхме за лабораторните условия, атмосферните и другите природни контролни фактори, за да сме сигурни в акуратността на резултата, който да може да се повтори при контролиран експеримент.



Увеличение на важните протеини, захари, масла, открити след развитието на семената, изложени на облъчване от S полюса

Лабораторният анализ разкри следното. Когато семената са изложени на енергиите на S полюса, развитието на семената до крайния продукт, зеленчуковите, плодовите, кореновите растения като например захарните цвекла, и всички други посадени, проверени и отново посадени и многократно набрани растения показваха, че растенията произвеждаха забележителни резултати в следствие облъчването с положителни енергии. S-облъчените растения показваха повишение в температурите. Освобождаваха кислород над приетите норми. Беше увеличен приемът на въглероден диоксид. Беше завишено поемането на органична материя, торове и кореновата маса и продукти бяха увеличени. Дължината и размерът на корените бяха по-големи, достигаха по-надалеч в развитието на кореновата мрежа под земята, и демонстрираха цикли, при които растежът се ускоряваше и забавяше, тази цикличност ги различаваше от другите посадени растения, ползвани като контролни групи от същите видове растения, но необлъчвани.

Захарните цвекла даваха повече захар. Фъстъците даваха изключително увеличение на сдържанието на масла. Протеините в аминокиселините също бяха увеличени над нормите, съответно за различните видове и типове растения. Това беше заключението в следствие стотици облъчвания, засявания и беритби.

Обратните резултати бяха налице, когато ползвахме N полярните енергии, за да облъчваме семената. Това водеше до спънати форми на растеж (изменена физическа форма на порастващото растение, бел.прев), продукти със занижени норми и по всички черти бяха в контраст на ефектите от S полярните енергии.

Следователно, имаме два вида енергия - една, която спъва живота, растежа и/или развитието, и една, която увеличава живота, растежа и радвитието.

Ефектите от S полюса или положителните енергии върху семената показват, че съществуват по-дълбоки и доста забележими цикли на растежа и на развитието на растенията. При посяване има период на рязко покълване, след това период на почивка, в който не е налице никакво развитие. При проверка на кореновото развитие се оказва, че има значително покачване на образуването на корени. Горното, или повърхностното развитие на растението се забавя, след това се засилва с много забележителен ритъм - което въобще не е налице при семената, които не са облъчени, нищо подобно не се случва след техните циклични промени в развитието.

Отново откриваме сходни ефекти, когато семената са облъчени с двата полюса едновременно (между два полюса, бел.прев). Добивът от продукцията зависи от времето и заобикалящата околна среда по време на растежа и развитието на растенията. Изследването на доматите показа един изключителен факт - ние можем да произведем домати с по-малко киселина в тях, които следователно могат да се консумират от хора, които не могат да ядат домати, заради силната им киселинност. Този ефект на занижена киселинност не се дължи на занижаването на другото им витално химическо съдържание, а е резултат от генетическа промяна в биохимическото развитие на самите домати. Експериментите, споменати по-горе, отново бяха извършени с облъчване с S полярността.

S магнитните енергии, когато се ползват за облъчването на доматени семена, водят до образуване на домати с още по-завишена киселинност, отколкото необлъчените контролни домати. Когато върху доматените семена се приложи N полюсът, преди сеитбата, в последствие се получават по-некисели домати. Що се отнася до съдържанието на растенията като биохимични константи, в следствие на облъчването на семената, семената в редица случаи дават обратните резултати в сравнение с това, което се очаква като приета норма. (Тоест, в конкретния пример, ако доматите са известни като едни от най-киселинните плодове, след облъчване с N полюс, семената произвеждат домати, които са едни от най-некиселинните плодове, бел.прев)

779
Из
Влияние на магнитните системи върху живите организми - Албърт Рой Дейвис (1974г)



Ефектите на двата полюса върху живата система - откритието на двата ефекта

Основното откритие, че двата полюса на всеки магнит променят и видоизменят биологичните системи в напълно различни посоки, е направено от д-р Албърт Рой Дейвис (Albert Roy Davis) през 1936г. Това откритие било чиста случайност, и забележимите резултати върху картонените кутии на земните червеи довели до предприемането на сериозно проучване на видоизменянето на биологичните системи.

Случайното откритие било направено в малка домашна лаборатория, която Дейвис построил точно след като завършил училище и преди да се запише в университета във Флорида. На работната маса бил оставен голям магнит с формата на подкова и малък електронен осцилатор, използван в старите суперхетродинови (?) радио ел.вериги в ранните дни на радиото. За следобеда се планирало ходене на риболов и затова на същата работна маса били оставени три картонени кутии, пълни с червеи. Червеите в кутиите се намирали в адекватни количества богата, черна почва, с достатъчно влага и кутиите имали и дупки за влизане на въздух. Капаците на кутиите били добре закрепени, за да не могат червеите да избягат. При поставянето им на работната маса и разместването на предметите по нея, се получило така, че в непосредствена близост до всеки от полюсите на подкововидния магнит имало по една кутия, а третата била на разстояние от магнита. С напредъка на деня се появила допълнителна лабораторна работа, така че ходенето за риба било отложено. Кутиите с червеите в тях били оставени в това положение за целия този ден и за вечерта, чак до следващата сутрин. На сутринта се случило нещо неочаквано. Червеите били прояли проход през едната страна на кутията, която била долепена до S полюса на подкововидния магнит, а другата кутия не била променена по никой начин.

Останалите червеи били поставени в нови кутии, отново в същото положение пред полюсите на магнита - като третата кутия била поставена на разстояние от магнита. Очаквало се, че ако полюсите на магнита били от някакво значение за червеите в кутията до полюса S, който да ги подтиква да проядат през нея и да избягат, тогава същото щяло да се повтори и на следващия ден. Това не се повторило. Експериментът бил забравен заради друга наложителна лабораторна работа и така преминали три дни. След три дни било открито, че червеите в кутията, която била долепена до S полюса, отново били прояли отвор през стената й. Те били нападали върху работната маса, били загубили влагата си и били умрели. Phylum annelida, видът земни червеи, отворил врати за по-нататъшни изследвания.

До онзи момент в лабораториите бяха провеждани изследвания, за да се установи дали електромагнитните енергии имали някакъв ефект върху малките животни, без да са налице някакви обещаващи резултати, докато не се случило неочакваното откритие със земните червеи.

При репликиране на този експеримент в днешно време, трябва да се отбележи, че кутиите за червеи са с тежка восъчна конструкция или са направени от друг, по-устойчив материал, отколкото онези кутии, които са били разпространени през 1936г. Експериментите с обикновената восъчна кутия от днешния пазар отнемат между 7 и 10 дни, за да могат червеите да проядат пътя си за бягство от S полюса на енергийното поле на някой голям подковообразен магнит.

С още експерименти на принципа проба-грешка беше установено, че размерът и силата на магнита и температурата на околната среда в помещението са свързани с това след колко време червеите ще успеят да си направят отвор за бягство.

За следващите експерименти проектът за магнитните червеи се изпълнява с контейнери, маркирани с N, за северен полюс, и контейнери маркирани с S, за южен полюс и с С, което е контролната група. Контролната кутия винаги се поставя далеч извън влиянието от полетата на магнита. Във всеки експеримент се ползва прясна почва и се слагат няколко капки вода за влага, както и няколко сухи листа за храна в кутията.

Като се ползва по-плътен картон, за да се попречи на червеите да избягат, установихме следните резултати след 12 дневен период на облъчване с магнита.

В S-полярната кутия все още имаше червеи и бяха живи, въпреки че бяха много заети с дъвкането и разяждането на вътрешната страна кутията. Те бяха приблизително с 1/3 по-големи, по-дълги и по-големи в диаметър и бяха екстремно активни. Следите от млади червеи в почвата говореха за това, че имаше известен брой новородени червеи.

N-полярната кутия даде различни резултати - много от червеите бяха умрели и онези, които бяха все още живи, бяха тънки и показваха слаба активност.

Контролната кутия не показваше разлики по никакъв начин.

Стайната температура за този експеримент беше между 18-20 градуса Целзий, а първото, по-ранно инцидентно случване беше при стайна температура 26-29 градуса Целзий.

Проектът с магнитните червеи беше продължен и бяха проведени много експерименти за конкретизиране на резултатите, винаги с неотменното заключение, че отделните полюси на магнита имат различен и ключов ефект върху субектите. Изследването беше разширено, за да обхване и дружи живи системи и това доведе до масив от информация относно различните ефекти върху живите системи, която обаче е твърде детайлна, за да се помести в този материал. Намножените след 1936г открития в много случаи са засекретени и множество изследвания се намират в своята по-задълбочена фаза още преди да бъдат публикувани. Засекретеният материал и продължаващите изследвания са много оптимистични и говорят за големи напредъци във всички полета на научните изследвания с цел по-доброто разбиране на поведението и природата на животните и човека, и на света, който обитават.

Основната ни лаборатория във Флорида и свързаните с нас ларобаротии с други учени под наша юрисдикция продължават да правят нови открития в магнетизма. Много от нашите открития, считани за безсмислици преди години, на ден днешен широко се употребяват в науката, но научното общество все още не си дава сметка и няма разбиране за истинската природа на магнетизма и за приложенията й в нашия съвременен свят, както в здравеопазването, така и в индустрията.

Продължавайки с проекта за магнитните червеи, нямаше съмнение, че поставянето на червеите в условия на различна магнитна полярност, водеше до тотално различни резултати върху тях. Всеки следващ тест ставаше по-техничен и времето за добиването на резултатите беше удължавано или скъсявано. Силата на първия прилаган магнит беше 3000 гаус. Близките отношения между двата полюса на подковообразните магнити не спомагаха за по-акуратното добиване на резултати, за да се подчертаят разликите в различните ефекти от S и N енергиите. Въпреки това, експериментите бяха многозначителни.

В по-късните ни изследвания използвахме дълги магнити с формата на квадратна или цилиндрична призма и това спомогна за по-доброто отделяне на полюсите един от друг и доведе до много по-добри резултати. Сега във всичките си тестове и експерименти в лабораториите си използваме такива магнити. Първа глава от тази книга описва как се разделят енергиите при магнитите с различни форми и се дават някои графично онагледени разлики.

През последните няколко години научните публикации обявиха известен брои открития, направени от американски учени, във връзка с магнитните полета. Една такава статия отчасти разкриваше, че доктори А. Боу (A. Boe) и Д. Салунке (D. Salunkhe), градирани от щатския университет в Юта, поставили зелени домати в магнитно поле и открили, че те узрявали 4 пъти по-бързо, когато били поставени в поле на S полюса на магнит, или от страната на отворената част на подковообразен магнит (между двата полюса на подковообразния магнит, бел.прев). Не се споменаваше за ефектите, проявени от доматите, когато са поставени в N полето на магнита, защото приетите в момента концепции за магнитните полета все още се основават на схващането за хомогенност, именно онова схващане, което е погрешно.

780
5.7 Електрогенна обработка на семената

След 1970г А. Задереж (A. Zaderej) и К. Корсън (C. Corson) създали фирмата Интертек (Intertec), с цел да развият и предлагат услугата на тяхното "Електрогенно третиране на семената". Системата Интертек симулира атмосферните условия, за които се знае, че стимулират развитието на растенията. Семената са кондиционирани и подмладени, което води до по-бързо покълване и увеличени добиви.

Семената се пръскат с разтвор на минерали и ензими, които се имплантират в обвивката на семето чрез електрофореза; това ускорява хромосоматичната активност. Следващото им излагане на високоволтажни отрицателни йони усилва това имплантиране. После семената се излагат на инфрачервена радиация, за да се намали летаргията на твърдите семена и да се усили метаболизирането на ATP (аденозин-трифосфат, бел.прев).

При следващия етап се ползва електростатичен заряд, за да се осигури катодна защита. Това намаля смъртността при семената, осигурявайки източник на електрони, които да са буфер в реакцията на свободно-радикалните хранителни йони. Семената трябва да са влажни, когато се третират с катодна защита. Сухите семена може да се повредят при това третиране, но повредените семена могат в известна степен да се поправят, ако се навлажнят.
Катодната защита увеличава жизнеспособността и покълването с до 200%. Финалният етап от електрогенния процес третирасемената с подбрани радио-честоти, които стресират молекулната ДНК-памет, зареждат митохондриите, и усилват други метаболитни процеси. Третирането повишава поемането на вода, електрическата проводимост и поемането на кислород. Честотите варират от 800 KHz до 1.5 MHz с полеви интензитет 3.2 W/кв.см.

Семената трябва да се третират на мастото или близо до мястото, на което ще се засяват. Поради някаква неизвестна причина, ефектите от електрогенното третиране явно се провалят, когато семената пътуват на големи разстояния.



5.8 Звук

Растежът на растенията може да се стимулира и само чрез звук. Ефектът продължава да се наблюдава при звук до 50 KHz. Честоти от 4-5 KHz са особено ефективни за засилване на покълването, ензимната активност и дишането.

По принцип, поточното движение на протоплазмата в растителните клетки се забавя в ранните сутрешни часове и нощем, но този поток може да се ускори чрез генератор на звукови честоти, който да се ползва по 30 минути на разстояние около 30 см от растенията. Като резултат се увеличава количеството и бързината на растежа. Растенията не бива да се третират по този начин за повече о т3 часа на ден, в противен случай е много вероятно да умрат след един или два месеца, в зависимост от качеството на звука и селата му. Много силни и високо-честотни звуци предизвикват клетъчни щети и смърт. Така е и при някои видове Рок енд Рол музика.
Революционен процес, наречен "Сонично Разцъфване", е бил изобретен от Дан Карлсън (Dan Carlson). Процесът използва 3 KHz тон (модулиран да имитира птичи чик-чирикания и подсвирвания) и листен спрей (55 микроелемнта, водорасли, гиберелин и амино-киселини) (гиберелинът е растителен хормон при растенията, бел.прев), за да предизвика "неопределен растеж на растенията". Първият му успех бил с домашното растение Лилава Страст (Гинура, бел.прев), което по принцип расте само до около 45 см. Под действието на Соничното Разцъфване, растението в крайна сметка пораснало до над 365 метра и получило място в Книгата за рекорди на Гинес. [Л. Матсуда и екип: Природа 346: 561-564 (9 Август 1990г)... Matsuda, L., et al.: Nature 346: 561-564 (9 August 1990)]

Градинари, използващи Соничното Разцъфване, докладват драматични увеличения в добивите, по-вкусни зеленчуци и плодове, и по-цветни цветя. Култиваторите могат да очакват увеличени продукции и достигане на ранна зрялост. Кълновете на Алфалфата увеличават теглото си с 1200% за 3 дни. Кълновете имат много по-дълъг живот на полицата (2-3 седмици) от обичайното (3-4 дни). Експерименти със Соничното Разцъфване в Африка довели до растения, които оцеляват екстремно горещо време и наводнения. Соничното Разцъфване също така води до плодоносене в първата година за всички дървета. Овощарите докладват трикратно нарастване в добивите на ябълки, 8 месеца живот на полицата, и огромно увеличение на хранителните вещества: 126% повече калий, 326% повече хром, 400% повече желязо и 1750% повече цинк. Загубите в следствие заболявания и вредители спадат с повече от 80%. Поради това, че Соничното Разцъфване съдържа гиберилова киселина (GA3), не може да се употребява безразборно при конопа, тъй като GA3 много силно влияе развитието на канабиса.

Иначе, възможностите са неограничени. Например, Карлсън казва:

"Един от най-големите ни пробиви в това да накараме всеки да разбере колко е лесно да се изхранва голямо количество хора, беше демонстрация с доматени пиявици. Доматената пиявица обикновено е стерилен клон, който се появява между издънката и основния клон.

Бел.прев: На английски е наречен "sucker", тоест смукач, или пиявица, защото хаби жизнените сили на растението в безсмислено развиване на нещо неплодородно. На български вероятно терминът също звучи по подобен начин.

Нашите доматени растения растат с по 5 см дневно, така че ако позволим на пиявицата да се развива за седем дни, тя ще е дълга около 35 см. Ако я отрежем после, сложим я на сянка и я пръскаме веднъж дневно с 7 милилитра за галон Сонично Разцъфване, след 10-14 дни тя развива пълноценно къренище и започва да расте с по 5см на ден. 55 дни по-късно, тя е висока 2-3 метра. Сега... по принцип нормалната продукция на домати отнема 90 дни. Ние го правим за по-малко от 55, плюс това произвежданме почти двойно повече плодове през почти половината от времето."

Концентрираната формула на Сонично Раццъфване се разтваря във вода. Касетата (съдържаща 3 килохерцовия сигнал и природните звуци) се пуска при силен звук и висок трубъл при среден бас за 10 минути преди пръскането на растенията. После растенията се пръскат, докато касетата свири, и със звука се продължава за още 20 минути след пръскането. И двете страни на листата трябва да се наквасят. Третирането е най-добре да е рано сутрин (преди 9:00), за предпочитане в мъгливо време. В студените утрини пръскането трябва да се отложи за късния следобед. Не пръскайте растенията, ако температурите паднат под 10 Целзий. Формулата може да се приложи и в стандартната напоителна система, чрез капково напояване, хидропоника и тн. Хранителният разтвор трябва да се прилага веднъж месечно през първия месец, оттам насетне по два пъти седемчино. Семената трябва да се накиснат в разреден хранителен разтвор за 8 часа или за една вечер, докато звуковия запис от касетата звучи продължително на някакъв плейър с възможност да преповтаря без прекъсване. Посадете семената незабавно. Касетата трябва да се пуска всеки ден за поне по 30 минути през светлата част от деня.



5.9 Монохромна (едноцветна) и пулсирана светлина

Растенията реагират на светлината с богато и сложно разнообразие реакции, които се влияят от продължителността (фотопериода), интензитета и дължината на вълната на светлината. През 19ти век Едуард Бабит (Edward Babbit) и други доквадвали, че покълването на семената се увеличило с 50% под влиянието на синя светлина (осигурена чрез сини стъклени светлинни филтри). Увеличила се жизнеността на растението, ускорява се растежа, подобрява се развитието на ствола и листата, увеличават се и добивите.

През 1861г генерал А. Дж. Плезънтън (A. J. Pleasanton) конструирал парник 670 кв.м, в който всеки осми панел бил син. Плезънтън получил феноменални резултати в смисъл на увеличен добив, подобрен вкус, и тн, и получил патент с номер US 119,242 за "Подобрения при ускоряването растежа на растения и животни". Той препоръчва пропорция от бяла 8:1 синя светлина за оптимален растителен растеж, и пропорция 1:1 за най-добро развитие при животните. Синята светлина стимулира посоковия рефлекс на растенията към светлината. Порите на растенията се отварят по-широко при наличието на синя светлина (използвайте я в комбинация със Сонично Разцъфване). Изпарението и фотосинтезата стават по-интензивни и се ускорява производството на хлорофил. Някои клетки може да се разкъсат обаче, и може да се попречи на митозата.

He-Ne лазерът (632.8 нм) може да повлияе фитохромно-контролираното покълване, растеж и развитие на растенията от повече от 400 метра. Максималният ефект се получава от излагане на отразена лазерна светлина само за 1 или 2 минути. Повече от 10 минути радиация ще попречи на фитохромния отговор. В някои случаи, редуващи се нощни радиационни облъчвания с нисък интензитет имат значително по-голям ефект, отколкото единично облъчване за по-дълго време или с по-голям интензитет. Реакцията може да се обърне, като се редува облъчване с лазерна и с инфрачервена светлина. [Е. Дж. Кори и екип: Списание на Американското Химическо общество, 106: 1503-1504 (1985г)... Corey, E.J., et al.: J. Amer. Chem. Soc. 106: 1503-1504 (1985)] и [С. Хюсеин и Кан: Бюлетин относно наркотиците 37(4): 3-13 (1985г)... Husain, S. & Khan, I.: Bull. on Narcotics 37(4): 3-13 (1985)] и [Химически резюмета 120: 314973h... Chemical Abstracts 120: 314973h]

Г. Кръстев (G. Krustev, хаха) и екип разследвали ефекта от лазерно облъчване на конопена продукция, и определили, че лазерното третиране подобрява сеитбените качества на семената, съкращава фазата на растително развитие, довело до порастването на по-жизнени растения, и значително увеличило добивите както на пръчки, така и на семена. Изследователите използвали He-Ne лазер за 15 и 30 минути, и нитрогенов лазер с 225 и 450 импулса. [А. У. Девейн: Тенденции във Фармакологичните науки, 15 (2): 40-41 (1994г)... Devane, W.A.: Trends Pharmacol. Science 15 (2): 40-41 (1994)]

Червената светлина може да се използва за увелиение на растежа на някои растения (бобови и тн.) до 10 пъти нормалното, като се стимулира фитохромната активност. Червена сметлина на 660 нм (нанометра, бел.прев) стимулира растежа, развитието, разцъфването и плодоносенето. Когато е достъпна червена светлина на 700 нм в комбинация с червена сметлина на 650 нм, фотосинтетичната активнос те значително повече, отколкото с коя да е от двете честоти поотделно. Синята светлина на 420 нм увеличава ефектите на червената светлина от 650 нм. Фотосинтезата се случва приблизително при 440 нм.

Фотосинтезата може да бъде увеличена до 400% чрез насечена светлина. Изследователите използвали въртящ се диск с една изрязана на него част, за да насекат светлината от една лампа. Открили, че 75% от светлината, излъчена от източника, може да бъде блокирана, без това да понижи степента на фотосинтезата. Повишените добиви, произведени чрез насечена светлина, зависят от честотата на примигването. Честота от 4 примигвания в минута довели до 100% увеличени добиви. Количеството свършена работа от светлината може да се увеличи, като се скъсят едновременно и светлите и тъмните периоди. Например, добивите могат да се увеличат със 100% чрез употр*ба на 133 примигвания в секунда. Емерсон (Emerson) и Уилямс (Williams) повишили добивите (в сравнение с непрекъснатата светлина) с 400%, използвайки само 50 примигвания в секунда. Светлинните примигвания трябва да са по-къси от тъмния период. Мнималният тъмен период е около 0.03 (секунди, предполагам, бел.прев) при 25 градуса Целзий. Реакцията към светлината започва в около 0.001та секунда от примигването, и зависи от концентрацията на въглероден диоксид.

А. Шакхов (А. Shakhov) разработил няколко метода за прилагане на Концентрирана Пулсирана Слънчева светлина (CPSL) за стимулиране на фотоенергетичната активност на семената и растенията. Примигванията на CPSL траят от 0.2 до 1 секунда и предизвикват значителни ефекти върху физиологичните процеси и увеличават продуктивността на растенията. Ефектът от CPSL не е предизвикан от топлинното действие на концентрираната светлина, а от осигуряването на "фотоенергиен резерв" на растенията, което увеличава добивите от зеленчуковите култури с 20-30% и зърнените култури с 5-10%.

Ползват се подредби от алуминиеви и стъклени чинии, за да се концентрира слънчевата светлина до 100 пъти. Апаратът леко се раздрусва, чрез различни прийоми, за да се пулсира облъчването, след като се насочи към семената или растенията. При едно такова устройство голям полу-коничен алуминиев отразител се върти от мотор със 100-130 rpm (завъртания в минута, бел.прев). Семената сами се подреждат в единичен слой по стената на съда и получават насечено облъчване, преминавайки през фиксирана концентрираща точка върху вътрешността на стената. Било открито, че изкуствено осветление (70 000 lux) (мерна единица за осветеност, бел.прев), пулсирано при 120 блясъка в минута, предизвиква ефекти въпреки че светлинният източник бил много по-слаб от този на CPSL. При водната леща бил постигнат максимален растеж с пулсов период 0.004 секунди.

Друга система използва оцветени огледала, за създаване на единични цветове. С. А. Станко (S. A. Stanko) облъчил соеви растения с пулсирана червена светлина за 30 минути дневно за седмица, което довело до 8% увеличение на протеиновото съдържание на бобчетата.

Томас Г. Хиеронимус (Thomas G. Hieronimus) открил, че растенията могат да растат в пълна тъмнина в затворено помещение, ако са свързани с изолирана жица към метална повърхност, която е изложена на слънчева светлина. Растението трябва да е на поне 2 метра над земята и да е изолирано, за да се генерира волтов потенциал или антенен ефект. Оптималният размер на металната плоча трябва да се определи чрез експериментиране, за да се избегне слънчево изгаряне (твърде голяма) или пожълтяване (твърде малка). Култивираните по този начин растения се развиват нормално, а развитието на контролните растения се заглушава.


Доктор Вилхелм Райх (онзи с Оргоновата слава) също открил, че растения могат да се отглеждат без светлина, ако са култивирани с магнетит, който е бил изложен на слънчева светлина. Магнетитът поема и после излъчва обратно слънчевите енергии, които и растенията ползват.


Бел.прев: Това доколкото знам е повторим експеримент (както твърдят мнозина) и е прието да се описва като "провеждане на хлорофилна енергия по проводници", експериментът е описан сравнително подробно на Кийли.нет.

Страници: 1 ... 49 50 51 [52] 53 54 55 ... 73