Майк ми помагаше неимоверно много да подреждам парченцата от пъзела едно по едно. Парченца, които хващаха прах на бюрото ми от години; парченца, които ме интригуваха, но досега не попадаха в правилния контекст.
Колкото повече научавах от разказа на Майк - толкова повече си припомнях един подобен разказ, който бях чула години преди това. Една малка книга, „Съществото: Личните ми преживявания с Бигфут” от Ян Клемент. Книгата беше публикувана под псевдоним и личността на автора никога не стана известна.
Книгата разказва за предполагаемо истинската история за срещите на автора със същество, подобно на Саскуоч, с което той се сприятелил някъде в югозападна Пенсилвания, където живеел в отдалечена горска колиба. Понеже бил изритан от жена си заради „изневяра”, Клемент започнал да пребивава в колибата сам.
За първи път Клемент видял съществото през един августовски следобед. Тъкмо бил привършил с копаенето на малко езерце и се оттеглил на верандата да изпие една бира. Съществото било приклекнало наблизо и се втурнало в храстите веднага щом Клемент го видял.
Скоро обаче, той успял да примами съществото с храна и имал възможност да го проучи подробно в доста ситуации.
Заради размера му, нарекъл съществото „Конг”.
След това в книгата се описват външният вид и навиците на съществото, контактите на автора с него, последващата смърт и заравянето на Конг на тайно място.
Когато прочетох книгата за първи път не знаех какво да мисля за нея. Описанието на Клемент за съществото го определяше като бавно, дори малко глупаво и - честно казано - не повярвах много в него, понеже звучеше сякаш описва животно. Не се припокриваше с докладите на други редовни свидетели, които приписваха на Саскуоч характеристики на по-интелигентно, подобно на човек същество.
Когато обаче, Майк започна да споделя с мен подробности от срещите си с Енох, бях изумена колко много си приличаха те с подробностите разказани от Клемент. Външният вид, навиците на хранене, поведението, дори условията на живот, притесненията за безопасността на съществото и последвалите трудности по запазване на преживяванията в тайна. Приликите бяха поразителни...
А един телефонен разговор, проведен от мен с Джон Томикел, издаделя, придаде дори повече достоверност на историята на Клемент. Обадих му се, за да поискам съгласието му да цитирам книгата му тук и това, което последва бе един доста дълъг и приятен разговор.
Попитах Томикел дали познава лично автора. Каза, че да. Когато го попитах какво мисли за книгата, отговорът му беше искрен. Сподели, че смята „Клемент” е предразположен към науката човек, на когото може да се вярва, но че гледа на книгата със смесени чувства. Когато го попитах защо, отговори, че не е заради личността на Клемент, а защото самият той не е наясно дали вярва в Бигфут.
Когато го попитах дали Клемент някога е проявявал интерес към нещо друго „странно” или е писал други книги на подобна тема, отговорът беше: „Не. Написал е други три книги, всичките научни - по въпросите на горите, животните в блатата, природата…” Освен това, когато го попитах кой държи правата над книгата, обясни, че това е неговата компания. Така е от момента на публикуване на книгата. Той бил платил на Клемент 300 долара при предаването на книгата, най-вече за да покрие разходите му по пътуването и хонорара за машинопис.
„Значи не го е направил за пари?”
„Не.” отвърна Томикел. „Никога не е изкарал и десет цента от това, като изключим 300-те долара, които му дадох.”
„Със сигурност не го е направил и за известност…”
Томикел се разсмя „Анонимна известност ли? Не.”
„Хм.” казах аз. Най-накрая откривах повече потвърждение за достоверността на книгата.
„ Знаеш ли,” продължи Томикел, „Качихме се в колибата му скоро след като изгоря.”
„Значи наистина е имало колиба?”
„Ами, да” отвърна той.
Попитах Майк дали някога е чувал за тази книга. Не беше.
Копирах текста на книгата от източник в интернет и го публикувах в нашия общ документ, така че да може да я прочете и да си води бележки. Коментарите му, написани спонтанно в удебелен червен шрифт в края на параграфите, навеждаха на размисли.
"Съществото: Лични преживявания с Бигфут", от Ян Клемент
Картинката не е част от книгата
Например, Клемент беше написал:
„Знаех, че нищожното количество храна, което му носех, не може да е достатъчно за същество с толкова голямо тяло, затова хранителният му режим ме озадачаваше, но отчасти можеше да бъде обяснен от случката, която ще разкажа. Ще напиша това сега, макар че се случи доста по-късно във времето. Беше вечер и Конг и аз седяхме пред верандата и се взирахме един в друг, когато един млад елен се появи отстрани на колибата. За първи път виждах елен в имота си.Той ни забеляза и се стрелна нагоре към върха на хълма. Конг скочи на крака и се втурна след него като светкавица. Беше развил зашеметяваща скорост, към момента, в който достигна елена, отдалечил се на не повече от 30 метра. Хвана го с ръцете си и го тръшна на земята, убивайки го моментално, предполагам. Вместо да се върне при мен обаче, хвана елена под мишница и се запромъква към храстите. Не го видях отново цели пет дни.На това Майк беше отговорил следното: „[Така е било] понеже се е превърнал в източник на храна и когато еленът е дал на Големия Приятел всичко, от което се е нуждаелq за да оцелее, [той] на свой ред вече не се е нуждаел от човека. Виждал съм го… ако не им носим храна, не биха се доближавали толкова до нас. Нямат време да завързват контакти и да дърдорят празни приказки. Ако ти не го нахраниш, той сам ще се нахрани.”
Картинката не е част от книгата
Струваше ми се, че по някои въпроси Майк не беше съгласен с Клемент. По отношение на комуникацията си със съществото Клемент беше написал:
„За три седмици го научих на някои команди, от които имахме нужда. Научих го да седи на едно място, като правех заплашителни жестове с ръце и го държах, произнасяйки думата отново и отново. В най-ранните етапи на обучението го обгръщах с ръце и го притисках надолу като казвах: Седни! Седни! И той най-накрая схвана. Опитах се да го поощрявам с ябълки, но той като че ли не правеше връзка между ябълките и изпълнението на командата. Стараех се да използвам думата СЕДНИ като разпервах пръстите на ръката си с дланта надолу.Майк беше написал: „Можеш и така да направиш, но аз разбрах, че ще постигнеш повече на принципа на „сляпото подражание”. Ако жестикулираш достатъчно дълго и упорито, той ще започне да разбира какво искаш, но ще отнеме доста време. Повтарям, прави нещото отново и отново и някой ден и той ще го направи. Като в нощта, когато хвана онзи, който ме преследваше, за да го накара да ме остави на мира - тогава докосна гърдите си, протегна ръката си към мен и си тръгна.”
Но по други въпроси Майк се съгласяваше.
[Конг] сякаш не разбираше значението на ДА и ОК, понеже не му се налагаше да иска разрешение. В природата съществата взимат каквото си поискат или пожелаят и онова, което ги спира е само по-висша сила или по- добра логика. Ето защо не му беше нужно да ме пита дали може да изяде една ябълка. Ако държеше ябълка в ръката си и искаше да я изяде, изяждаше я. Ако му вземех някоя ябълка и той си я поискаше обратно, не можех да направя нищо, за да му попреча да си я върне. На което Майк беше коментирал: „Не бих могъл да го кажа по-добре. Той прави каквото си поиска, когато си поиска. „Не” или „ Може ли да…?” не присъстват в речника му.”
Намирах за доста интересно, че както Майк, така и Клемент разказваха, че съществото стои загледано за дълги периоди от време.
Клемент беше написал:
„През дългите часове прекарани във взиране един в друг, не забелязах някакъв умисъл от негова страна. Той сякаш предугаждаше, че ще ми хрумне или ще направя нещо, за да му дам нещо. На мен не ми се струва странно, че седим и се гледаме един друг с часове. Най-дългият период, през който сме го правили, вероятно е два часа и половина. Не искам да останете с впечатлението, че това се е превърнало в нещо като маратон с някакво убийствено зяпане. Обикновено го изучавах около половин час и после си свършвах някоя работа из колибата и когато се връщах при Конг, той беше готов за поредната половинчасова доза взиране. Търпението му беше забележително. Тези сесии сякаш го вкарваха в хипнотичен транс, но само да мръднех и магията се разваляше, а той се размърдваше. Докато е в състояние на взиране, изглежда като обездвижен, но понякога внезапно помръдва и разваля магията.Отговорът на Майк на това: „[Енох и аз правим същото непрекъснато]. Сякаш се вглежда в душата ти, без да помръдне с часове. Понякога се чудя дали не спи с отворени очи. Това е нещо като транс, в който изпада или може би е фаза на съня, през която минаваме преди да заспим. Мисля че при хората имаше три фази на съня… защо не и при тях?”
Клемент спомена, че миризмата на потта му е онова, което е привлякло Конг за първи път. Майк изкоментира: „Когато ходя сред горите, не се къпя както трябва в продължение на дни, дори седмици. Не искам по мен да има неестествени миризми, защото когато скоча в реката и се измия, Големият Приятел не се приближава много до мен. Ето защо казвам на хората да не носят със себе си неща, които миришат. Дори дрехите си не пера със сапун, а само с гореща вода. Мия си краката, разбира се, за да не хвана гъбички, а също и слабините, за да не получа обрив, но сапун не използвам, нито пък нещо друго. Когато си в гората трябва да миришеш възможно най-естествено, без значение колко неприятна става миризмата.”
Когато Клемент написа, че Конг не харесва цитруси (тази малка подробност ми бе припомнила и въпросната книга първоначално, понеже Майк също бе споменал за това в един от многото на разговори), Майк ми каза: „Цитрусите ги яде само ако няма нищо друго за ядене, като при това гримасничи все едно му е супер кисело или тръпчиво. Много по-добре е когато цитрусът се бели, понеже в корите има много киселина, която според мен му изгаря устата. Поне с моята става така.”
Майк беше съгласен с Клемент, че съществата са много добри и в неоставянето на следи. Клемент твърди:
„Бигфут не се показват в дъждовни дни или когато земята е мека и влажна…” На което Майк отговаря: „Когато земята е мека и влажна, той върви встрани от пътеките и дори ги прескача, когато трябва да премине от другата им страна. Ако на близо има хора, пак стои далеч от пътеките.”
Но вероятно най-интересната прилика беше свързана с подобния начин, по който се чувстваха относно възможността за предателството към съществото, с което всеки от тях се беше сприятелил:
„Мислил съм по въпроса да разкрия Конг и какво би се случило с него и с нашите отношения след това. Не можех да го пазя за себе си още дълго, но и ненавиждах мисълта да го изложа на показ в един свят, който не му харесва. Спомням си, че чувството беше все едно да загърбя стар и обичан приятел, макар че към онзи момент познавах Конг от едва шест седмици.”Майк също споделяше подобни размисли. „Точно така се чувствам и аз. Както казах - как е възможно да извършиш подобно предателство? Все едно да хвърлиш малко дете на лъвовете. Ще го разкъсат на парчета без да оставят и следа от него. Какво право имам аз да извърша това? И как бих могъл да продължа живота си оттук нататък след такава измяна. А представяш ли си как ще се почувства той, ако го предаде някой, на когото вярва? Постави се на негово място и помисли за това.”
С Майк обсъждахме книгата по време на следващия си телефонен разговор. Попитах го дали на база на личния си опит смята, че историята, описана в нея се отнася до действителни събития. Отговорът му ме изненада: „ Да, мисля, че е вярно. Не съм съгласен с всичко, което казва, като например, че ако не се къпеш, ще привличаш съществото. Когато ходя в блатото не използвам почистващи препарати, дезодоранти или нещо друго с неестествена миризма. Измивам се с вода и оставям естествената ми телесна миризма да се прояви. Само че, този човек споменава, че съществото Конг се е появило след като самият той цял ден е копал и е бил изпотен. Не мисля, че това е причината.”
Майк спря по средата на размишленията си и направи едно отклонение. Зададе ми въпрос, както много често прави, подобно на някой търпелив учител, който иска да накара учениците си да го разберат. „След като е копал цял ден и е приключил какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и излязъл на верандата. На следващия ден, когато бил свършил с копането, какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и седнал на верандата. Правил е същото нещо отново и отново и мисля, че точно това е привлякло Конг.”
„Защото е предсказуем,” измърморих аз, осъзнавайки думите на Майк като прозрение – най- накрая ученикът бе успял да разбере учителя си.
„Точно така. Обичат да знаят какво ще направиш…”
„...Защото това им позволява да държат нещата под контрол!” довърших аз набързо изречението.
„Схвана.” Майк изглеждаше доволен. „Става въпрос именно за повторението. Не е достатъчно просто да отидеш там навън и да правиш каквото си имаш за правене. Трябва всеки път да правиш едно и също нещо. Те си седят и те наблюдават. И когато разберат, че правиш нещо и че това е всичко, което ще направиш… тогава се чувстват достатъчно сигурни да се покажат.”
От години обяснявам на изследователите, че е нужно да отидат сред горите и блатата и просто да се държат като човешки същества, вместо да се промъкват в тях като главорези, облечени в камуфлажни дрехи. Винаги съм наблягала върху необходимостта да се държат по начин, който подбужда любопитство, но същевременно не носи заплаха. Да излизат навън в тъмното - тогава, когато съществата се чувстват най-сигурни. Мислех си, че е достатъчно, че бях успяла да схвана колко е важно да ги оставя да контролират ситуацията, но бях пропуснала едно парченце от пъзела.
Повторяемостта.
Вече разбирах. Ставаше въпрос за повторяемост, търпението нужно да седиш на някой дънер или да се мотаеш из лагера и да вършиш едни и същи неща всеки ден, като се държиш предсказуемо. Това би накарало тези същества да се почувстват достатъчно сигурни, че да те доближат.
Формулата беше проста.
Повторяемостта е равносилна на предсказуемост. Предсказуемостта е равносилна на контрол. Контролът е равносилен на доверие.
Замислих се за момент. „Никак не е чудно, че изследователите не са имали късмет до сега” казах аз. „Повечето от нас сме „на фронта” през почивните дни и не разполагаме с възможността да прекарваме толкова време сред горите и блатата. И когато накрая сме там, си мислим, че трябва да бързаме. Главите ни са пълни с каквото сме си наумили че трябва да направим, каквото си мислим, че искаме да постигнем. Поведението ни се определя от въпросните намерения и така насилваме нещата да се случат.”
В онзи момент ми се изясни и нещо друго. Тези същества се показваха на редовни свидетели, които са ги виждали периодично из имотите си, защото най-вероятно са наблюдавали въпросните свидетели от дълго време. Саскуоч са ги наблюдавали, опознали са поведението им и техните навици. Свидетелите са били предсказуеми.
Спомних си за Джейн Гудол, Даян Фоси. Тяхното присъствие в горите винаги се свеждаше до едно и също нещо. Седяха си кротко. Наблюдаваха. Чакаха. Ежедневно. Тяхното поведение също беше предсказуемо.
Но според Майк тези същества не бяха просто примати. Върнах разговора назад към онази част от книгата на Клемент, която ме беше притеснила.
„Само за мен ли се отнася,” попитах аз, „или и Конг наистина е бил много тъп?”
„Имаш предвид умствено изостанал ли?” Майк замълча за момент. „По- скоро мисля, че беше болен” каза след това тихо. „Струва ми се, че е било нещо нелечимо. Поне на мен така ми прозвуча.” Замислих се по този въпрос и открих логиката. Клемент беше споменал за здравословните проблеми на Конг, а в края на книгата го откриваше мъртъв.
Докато наближавах края на „Съществото”, макар и между разказите на Майк и Клемент да имаше много прилики, се изумих от различния начин, по който двамата мъже подхождаха към темата. Клемент твърдеше, че се уповава на науката и му личеше. Повечето от написаното от него за Конг беше суховато и аналитично. Написаното от Майк беше свободно и информативно. Замислих се отново как свидетелите интерпретират собствените си преживявания през призмата на разбиранията си за света и как това може да „оцвети” не само начина, по който даден свидетел разказва за тези преживявания, но и самите преживявания. С други думи, Клемент не можел да се лиши от преживяванията си с Конг от гледната точка на учен. От своя страна Майк подходил към Енох като към приятел. И най-вероятно това обяснява огромните различия в степента, до която са достигнали отношенията между двамата мъже и техните същества. А именно, различието породено от разума и чувствата.
Разликата между умът и сърцето.
Коментарите на Майк в края на разказа на Клемент бяха красноречиви:
Гладът, самотата, копнежът за приятелство, нуждата да се чувстваш сигурен и обичан могат да съберат на едно място две противоположни неща, всяко взимащо от другото каквото му е нужно за да оцелее, и така да създадат връзка, която да трае цял живот. Връзка, която се простира отвъд любовта или приятелството. Да отдадеш себе си. Да се довериш. Връзка, която разчупва оковите, които при други обстоятелства биха ги разделили. Колкото и различни да са тези две неща, някъде дълбоко вътре те са едно. Започват да се разбират и да си вярват, а това, приятелко, се случва само веднъж в живота, даже в повечето случаи никога. Как се предава доверие като това? Как да сложиш етикет с цена на приятелство, което надминава всичко останало?Това ме тревожи, но и ми предоставя време за размисъл върху последните десет години от живота ми. Разбирам как се е чувствал и защо е постъпвал по начина, по който го е правел. Разбирам също много от нещата, които аз извърших в тази история. Това е товар, който носиш сам. И сам е единственият начин, по който можеш да го сториш. Отказах се от голяма част от живота си заради това и платих висока цена за знанието, което придобих.
Вярвам, че този разказ е истина и се чувствам по същия начин, по който и той. Историята става твой живот и ти отнема много, като заменя отнетото с познание, което не можеш да споделиш. Откъснах се от хората и от живота заради това. Да пазиш подобна тайна и да живееш таен живот, за който никой не знае, отнема много от теб. Усвояваш изкуството на заблудата и се научаваш да избягваш хора, които могат да те разкрият. Лъжеш семейството и приятелите си за нещата, с които се занимаваш и някъде по пътя спираш да уважаваш себе си.
Не ме разбирай погрешно: Не бих заменил приятелството и доверието му за нищо на свта. Просто ми се иска да не беше на тази цена. Гледам напред в бъдещето и се чудя какво ще се случи с мен и с него. Мисля, че той е точно там, където иска да бъде и през повечето от времето е толкова щастлив, колкото може да бъде един Голям Приятел. А аз от друга страна? Аз не съм щастлив и не съм там, където ми се иска да бъда, като от деня, в който отворих кутията на Пандора, става все по зле. Ще ми се това да отмине и да ме остави да си живея живота.
Когато твоят Голям Приятел те намери, едва тогава ще разбереш какво имаш в сърцето си и какъв човек си всъщност. Мисля, че повечето хора ще установят с изненада, че въобще не познават себе си. Човек се смирява, когато осъзнае, че държи съществуването на цял един вид в ръцете си и един погрешен ход би могъл да доведе до неговото унищожение. Аз съм парализиран и се чудя какво да направя. Страхувам се, че ако изляза и разкажа какво зная, това ще е началото на техния край. Просто ми се иска хората да ги оставят на мира и да им позволят сами да решават какво и кого искат в живота си.
Тази книга , [Съществото], трябва да се превърне в Библия за изследователите на Бигфут. Те трябва да я изучат и да се опитат да проумеят защо е по-важно Бигфут да не бъдат открити. А може би трябва да ти се случи едно от тях в живота, за да разбереш напълно какво се е опитал да ни каже Клемент и защо накрая е постъпил по онзи конкретен начин. Смятам, че всеки, който е имал продължителни контакти с тези същества неизбежно осъзнава, че никога не би могъл да ги издаде.
Вярвам, че връзката става твърде силна и че искат да ги защитят, а не да ги използват… ето защо никой никога не проговаря.
Ако някое бъде хванато или убито, това се случва от някой, който търси единствено славата, че е човекът, открил Бигфут. Макар че те вече са били откривани много пъти. Някои ги наричат приятели и това са онези, които разбират истински. Това са онези, които не биха предали доверието, не биха разрушили връзката, която имат и точно това е основната причина, поради която остават в сянка.
Мисля, че старата поговорка „Който не го познава, той не го обича” е напълно валидна. Щом веднъж стане част от живота ти, започваш да го разбираш и да виждаш човека в звяра.
Ако някога го погледнеш в очите, ти също ще разбереш. И с това ще поемеш товара на тайна, която никога не ще можеш да разкриеш, понеже онова, което е тайна за мен, е живот за тях.