Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - Glasberg

Страници: [1] 2 3 4 ... 7
1

Битие, Глава 4: Бог казва на Каин:

7 Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.

Ако заменим трябва (да победиш греха / злото) с ”ти можеш!” (да победиш греха / злото) ... :D





Междувременно, Кати става проститутка в най-уважавания бордей в град Салинас. Сменя си името на „Кейт Албей“ и се впуска в хитър и успешен план да се подмазва на мадам, да я убие и да наследи бизнеса. Тя превръща новия публичен дом в скандален вертеп на сексуален садизъм.


След като Чарлс умира от естествена смърт, Адам я посещава, за да й даде парите, които Чарлз й оставя. Кейт му показва снимки на клиентите си в публичния дом – всички ”стълбове” на общността. Адам най-накрая разбира, каква е, и започва да я съжелява, заради което Кейт го намразва.


Синовете на Адам, Кейлъб (Кейл) и Арон (ехото на Каин и Авел) са пълни противоположности: Арон е добродетелен и покорен, Кейлъб – див бунтар. На много ранна възраст, Арон среща момиче, Абра Бейкън, от заможно семейство и двамата се влюбват. Въпреки че в града има слухове, че майката на Кейл и Арон не е мъртва, а е в Салинас, момчетата все още не знаят, че това е Кейт.


Самуел накрая умира от старост. Вдъхновен от изобретателността на Самуел, Адам започва злополучно бизнес начинание и губи почти цялото семейно състояние. Момчетата, особено Арон, се ужасяват, че баща им се превръща в посмешището на града и че връстниците им се присмиват заради неговия провал.


След завършване на училище, Кайл решава да се занимава със земеделие, а Арон отива в колеж, за да стане епископски свещеник. Кайл, неспокоен и измъчван от вината за човешките си недостатъци, избягва всички около себе си и започва да обикаля града късно през нощта. Така открива, че майка му е жива и е мадам на публичен дом. Отива да я види и тя злобно му казва, че той и тя са еднакви.


Кайл решава да "купи любовта на баща си", като започва бизнес със сина на Самуел – Уил, който е успешен дилър на автомобили. Планът на Кайл е да върне парите на баща си, като извлече полза от Първата Световна Война, като продава боб, отглеждан в Долината на Салинас, на Европа, в замяна на значителна премия. Успехът му е отвъд най-смелите му очаквания – печели $ 15 000 в брой, който планира да даде на Адам на Деня на Благодарността.


Арон се връща от Станфордския университет за празника. Във въздуха има напрежение, защото Арон все още не е казал на баща си, че възнамерява да напусне колежа. Кайл дава парите на Адам на вечеря, очаквайки баща му да се гордее с него. Адам обаче отказва да ги приеме и казва на Кайл да ги върне на бедните фермери, които експлоатира.


В Глава 49, Част 3:


Цитат
Кейл бръкна в джоба си, измъкна привързаното с червена панделка пакетче и го бутна пред баща си.
— Какво е това? — попита Адам.
— Подарък.
Адам явно се зарадва.
— Уж не е Коледа, а имаме и подаръци. Интересно, какво ли може да бъде?
— Носна кърпа! — подхвърли Абра.
Адам развърза омърляната джуфка, разгъна хартията и се вторачи в банкнотите.

...

Адам посегна към новите банкноти, събра ги по ръбовете, сгъна хартията и подгъна краищата, поглеждайки безпомощно към Ли. Кейл долови във въздуха усещането за бедствие, за предстояща катастрофа, стори му се, че пада под тежестта на някакво замайване. Сетне чу баща си да казва:
— Трябва да ги върнеш.


...

Но аз го направих заради тебе — рече Кейл. — Исках да получиш тия пари за компенсация на загубата.

...

— Ще ги скрия — прекъсна го Кейл, — ще ги пазя за тебе.
Недей. Никога няма да ги поискам. Щях да бъда толкова щастлив, ако можеше да ми дадеш каквото ми даде брат ти, да се гордея с онова, което върши, да се радвам на това, че напредва. А парите, дори чистите пари, тук нямат място. — Очите му се разтвориха и той попита: — Наскърбих ли те, сине? Не се ядосвай. Ако искаш нещо да ми подариш, дай ми добър живот. Това бих оценил. — Кейл почувства, че се задушава. По челото му изби пот, на езика усети солено. Изведнъж стана и столът му се събори. Притаил дъх, той побягна от стаята. Адам се провикна подире му: — Не ми се сърди, сине!


Оставиха го необезпокояван. Седя в стаята си, подпрял лакти на писалището, мислейки, че ще се разплаче, но не се разплака. Помъчи се да даде воля на риданието, но сълзите се спираха в нажеженото желязо на главата му. След време дишането му стана по-равномерно и той долови, че умът му е заработил потайно и безшумно. Поиска да усмири злобата на безмълвните си мисли, но те се изплъзваха встрани и продължаваха нататък. Борбата с тях ставаше все по-вяла — омразата проникваше вече в цялото му тяло, отравяйки всеки нерв. И усети, че ще изгуби контрола над себе си. Сетне настъпи момент, в който и контролът, и страховете отстъпиха назад и мозъкът му изкрещя от болезнена победа. Ръката му се протегна към молива и взе да чертае върху подложката от попивателна малки, последователни и гъсти спирали. Когато час по-късно при него влезе Ли, той бе начертал стотици непрекъснато смаляващи се спирали и изобщо не вдигна глава. Ли внимателно затвори вратата.



В пристъп на ревност, Кайл кани Арон да види майка им, знаейки, че това ще бъде шок за него. Арон се отдръпва от нея с отвращение. Съсипана от омраза към себе си, Кейт приписва имота си на Арон и се самоубива.


Идеалистичният мироглед на Арон се разбива на парчета и той става доброволец в Първата световна война. Убиват го през последната година от войната, Адам получава инсулт, когато разбира за смъртта му. Кайл започва връзка с приятелката на Арон, Абра Бейкън, след като Арон тръгна на война, и се опитва да я убеди да избяга с него. Вместо това, тя успява да го убеди да се върне у дома.


Романът завършва със сцена, в която Ли се моли на умиращия Адам да прости на единствения си жив син. Адам произнася думата „Тимшел“, давайки избор на Кайл да прекъсне цикъла и да победи греха.





Диалог между Адам и сина му Кайл в Глава 51:

Цитат
— Знаеш ли къде е брат ти? — попита го Адам.
— Не знам — отвърна Кейл.
— Не бяхте ли заедно?
— Не.
— Няма го вече две нощи. Къде е?
— Откъде да зная? — рече Кейл. — Казано ли е, че трябва да се грижа за брат си?


Построявайки романа върху библейската легенда за Авел и Каин, Стайнбек дири успоредиците както в първоначалните отношения на братята Адам и Чарлз Траск, така и по-сетне в тези между Арон и Кейл. Тук почти дословно се повтаря диалогът между Бог и Каин (Битие, гл. 4): „Къде е брат ти Авел?“ — „Не зная. Да не съм пазач на брата си?“ След това Бог прогонва братоубиеца Каин на изток от Рая.


Битие, Глава 4, стих 1 до 16, т.е. историята за Кайн и Авел, са основното вдъхновение на Стайнбек за романа. Заглавието ”На Изток от Рая”, Стайнбек взема от Битие, глава 4, стих 16:

16 Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем.


Стайнбек използва много библейски препратки в романа и илюстрира ясно конфликта между противоположните сили на доброто и злото. Голяма част от сюжета на романа е съсредоточена върху двете групи братя, репрезентиращи Каин и Авел. Двете двойки са подобни на Каин и Авел по начина, по който печелят благоразположеността на бащите си. И четиримата дават подаръци на бащите, а бащите отхвърлят подаръците на Чарлз и Кайл, репрезентиращи Каин. Кайл и Чарлз Траск очевидно са злонамерените братя.



На Изток от Рая”, Глава 22:

Цитат
Откакто свят светува — почна Самуел, — в душите ни витаят и ни преследват две предания. Носим ги навсякъде като невидими опашки. Преданието за първородния грях и преданието за Каин и Авел. Но аз не ги разбирам — нито едното, нито другото. Изобщо не ги разбирам, но ги чувствам. Лайза много ми се сърди. Казва, че нямало защо да ги проумявам. Според нея излишно е да се мъчиш да доказваш нещо, което е истина. Може би е права. Може би наистина е права. Ли, Лайза ми докладва, че си бил презвитерианец. Ти разбираш ли Райската градина и Каин и Авел?

...

Слушайте сега: „И Адам позна жена си Ева и тя зачена и като роди Каин, каза: «Родих мъжка рожба от Бога.»“ — Адам бе почнал нещо да говори, Самуел го погледна и той млъкна, скривайки очи с ръка. Самуел продължи да чете: — „И тогава тя роди брат му Авел. И Авел стана пастир, а Каин почна да обработва земята. И като мина време, отиде Каин и принесе на Господа дар от земните плодове. И Авел също принесе първородните на стадото си и от тлъстината им. И погледна Бог благосклонно на Авел и на даровете му, а Каин и неговите дарове пренебрегна.

...

— „И се разгневи Каин и лицето му помръкна. И рече Бог Каину: «Защо си разгневен и защо помръкна лицето ти? Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.» Тогава рече Каин на брата си Авел да излязат на полето и като излязоха на полето, Каин се хвърли на брата си и го уби. И Бог попита Каин: «Къде е Авел, твоят брат?» А оня му отвърна: «Не зная. Да не съм аз пастир на брата си?» И му рече Бог: «Какво направи? Гласът на братовата ти кръв вопие към мен от земята. И ти ще бъдеш прокълнат от тази земя, която раззина паст да попие братовата ти кръв, проляна от твоята ръка. И когато обработваш земята, тя отсега нататък няма да ражда нищо, а ти ще бъдеш бездомен и ще станеш скитник.» А Каин рече на Бога: «Това наказание е по-тежко, отколкото мога да понеса. Виж, ти днес ме изгонваш от лицето на земята и от своето лице. И аз ще стана беглец и скитник по земята и всеки, който ме срещне, ще ме убие.» А Господ Бог му рече: «Ако някой посегне да убие Каин, за отмъщение ще бъдат взети седем живота.» И тогава Бог постави на Каина знак, та да не го убие, който го срещне. И Каин се отдалечи от божието присъствие и заживя в земята Нод на изток от Рая.“ — Самуел затвори откъснатата корица на книгата, почти отегчен. — Толкова! Шестнайсет стиха, не са повече.



Никоя история не може да бъде силна и трайна, ако не долавяме в сърцата си, че е истинска и вярна за нас. Какъв огромен товар от вина носят хората!
— А ти се мъчиш да поемеш целия! — обърна се Самуел към Адам.
— Аз също — каза Ли. — Всеки постъпва така. Гледаме да си напълним ръцете с вина, сякаш е нещо безценно. Изглежда, го правим доброволно.



А Бог рекъл: „Това не обичам. Опитай пак. Донеси ми нещо, което обичам, и ще те туря наравно с брат ти.“ Но Каин се ядосал, оскърбили му чувствата. А оскърбят ли някому чувствата, иде му да замахне по нещо, и Авел се случил жертва на гнева му.
— Свети Павел казва на евреите, че Авел е бил с вяра [Нов завет, Послание на апостол Павел към евреите, гл. 11, ст. 4: „С вяра Авел принесе Богу по-добра жертва…] — обади се Ли.
— В „Битието“ за това не се говори — отвърна Самуел, — имал ли е вяра, нямал ли е. Намеква се само за нрава на Каин.



— А какво казва мисис Хамилтън за парадоксите в Библията? — полюбопитства Ли.
— Нищо не казва, защото не признава, че ги има.
— Но…
— Млък! Иди да я питаш. И ще се върнеш по-стар, но не и по-малко объркан.
— Вие двамата сте изучавали всичко това — прекъсна ги Адам. — На мен само ми е минало през кожата и почти нищо не е останало. Значи Каин е бил прогонен заради убийството, така ли?
— Точно така, заради убийството.
— И Бог го е жигосал?
— Не чу ли? Върху Каин бил поставен печат не за да го унищожи, а да го спаси. Както и проклятието към всеки, който би вдигнал ръка да го убие. Било е предпазващ знак.
— Не мога да се отърва от чувството — каза Адам, — че Каин е опрал пешкира.



— Нали помните, мистър Хамилтън — каза Ли, — бях ви доверил, че се опитвам да превеждам старокитайска поезия на английски? Не, не се безпокойте, няма сега да ви чета. Но като се занимавам с това, установявам как някои древни неща изглеждат нови и ясни като днешното утро. Попитах се защо. Разбира се, хората се интересуват само от себе си. Ако една история не се отнася до слушателя, той няма и да я чуе. Та оттук изведох и правилото: голяма и трайна е онази история, която се отнася до всички, инак би се изгубила. Чуждото и необяснимото са безинтересни, само дълбоко личното и познатото…
— Отнеси сега това към историята за Каин и Авел — рече Самуел.
— Аз не съм убил брат си — каза Адам и тозчас млъкна. Мисълта му препусна назад във времето.


Историята за Каин и Авел не е само за Каин и Авел, а за хората като цяло. Можете да мислите за историята на Каин и Авел като за нещо, което цялото човечество е наследило: проклятието да бъдете ревниви.


В Глава 22, Ли обяснява това по следния начин:


Цитат
Според мен това е най-известната история на света, понеже засяга всеки човек. Тя е, мисля, история, символична за човешката душа. Не ми се сърдете, ако не съм ясен, просто налучквам какво искам да кажа. За едно дете няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери. И, струва ми се, в по-голяма или по-малка степен такова отблъскване е изпитал всеки. С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление, а престъплението довежда вината — такава е историята на човечеството. Мисля, че ако можехме да ликвидираме отблъскването, човекът щеше да бъде друг. Може би шантавите щяха да са по-малко. Дълбоко съм убеден, че и затворите щяха да са по-малко. Но всичко е там, в началото. Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! Човекът е едничкото животно, което притежава вина. Почакайте! Значението на тази древна и ужасна история според мен е в това, че тя представлява една схема на душата — на онази скрита, отхвърлена, виновна душа.


Когато действаме с омраза или гняв, това обикновено идва от някакъв страх. В този случай страхът е да не бъдеш обичан. Обяснението на Лий всъщност е гениално обяснение в литературата като цяло: кой не изпитва страх от отхвърляне?


В ”Невидима Заплаха”, Йода казва следното:




Когато малкият Анакин Скайуокър казва, че се страхува да не загуби майка си, Йода казва, че ”Страхът е пътят към Тъмната страна. Страхът води до гняв, гневът води до омраза, омразата води до страдание.


В ”На Изток от Рая”, Глава 22, Адам отговаря на въпроса ”Но с какво може да ни успокои тази история?“ по следния начин:


Цитат
— С това — заговори възбудено Адам, — че ние сме произлезли от нея. Тя е като наш баща. Част от вината ни попива в нашето потомство. Нима сме имали друг избор? Ние сме деца на бащите си, което означава, че не сме първите. Все пак е извинение, а в този свят липсват достатъчно извинения.


С други думи, ревността, която може да доведе до братоубийство, е неизбежна. Родителите ни го чувстват, техните родители са го усещали и всеки ще продължи да го усеща, защото това правят хората.


Ето го, обаче, отговорът на Ли в Глава 24:


Цитат
Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?


Гневът и насилието като резултат от ревността изобщо не са неизбежни. В Библията Бог не постановява, че Каин ще бъде отхвърлен. Казва се, че Каин има свободна воля и Каин избира да убие брат си.


Когато Кайл е шокиран от отхвърлянето на парите от Адам, Ли му казва: "Ти имаш избор" (”Но ти имаш. Не ме ли чуваш? Ти имаш избор.”). Той означава, че Кайл решава, дали да върши зло – това зависи само от него самия – той не може да обвинява гените на Кейт или някаква присъща за него злоба. Така че, въпреки че Кайл в крайна сметка унищожава брат си, цялата идея тук е, че ние се опитваме да избягаме от порочния цикъл Каин-Авел, като признаваме, че това е избор.


”На Изток от Рая” многократно се връща към библейската история за Каин и Авел, до момента, когато Бог казва на Каин: “можеш (да преодолееш греха)”.


В официалната верси на български стихът е следният:

7 Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.


В международната версия на английски също се използва думата ”трябва”:
If you do what is right, will you not be accepted? But if you do not do what is right, sin is crouching at your door; it desires to have you, but you must rule over it.


Във версията на Крал Джеймс се казва ”би трябвало”:

If thou doest well, shalt thou not be accepted? and if thou doest not well, sin lieth at the door. And unto thee shall be his desire, and thou shalt rule over him.


В Еврейската Библия (JPS 1917), преведена на английски, се казва ”ти можеш”:

If thou doest well, shall it not be lifted up? and if thou doest not well, sin coucheth at the door; and unto thee is its desire, but thou mayest rule over it.'”


На български, това звучи така:

Ако правиш добро, няма ли да бъде прието? и ако не правиш добро, грях лежи пред вратата; и се стреми към теб, но ти можеш да го владееш.


Лий казва, че думата “mayest” (можеш) е една от най-важните думи в Библия. Изборът - между грях и добродетел, гняв и приемане, добро и зло - е това, което прави човечеството наистина велико. Според Стайнбек, всяка човешка душа е вид противоречие – във всеки има чудовище като Катрин Траск, но във всеки има и наивна чистота. Ние правим избор, дали да сме добри или зли.



2


Чели ли сте романа "На Изток от Рая" на Джон Стайнбек?


Има и екранизация на романа - "На Изток от Рая" на Елия Казан (Илиас Казандзоглу (на гръцки Ηλίας Καζαντζόγλου)) от 1955 г.


Това е преразказ на Библейската история за Кайн и Авелпървото братоубийство. Самият Стайнбек казва, че това е най-значителното му произведение.


Стайнбек казва, че е взел 16-те библейски стиха за Кайн и Авел и ги е превърнал в история за романа си.






В началото, Стайнбек дори предлага на издателя си книгата да се нарича ”Знакът на Каин”. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност. В Journal of a Novel, Steinbeck пише, че без историята за Каин и Авел, психиатрите нямаше да имат работа. „С други думи, тази история е в основата на цялата човешка невроза – и ако вземете и историята за падението на човека, имате общия брой психически проблеми, които могат да се случат на човек."


Пазач ли съм аз на брата си?

Битие, Глава 4:

6 И Господ рече на Каина: Защо си се разсърдил? и защо е помрачено лицето ти?   
7 Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.   
8 А Каин каза това на брата си Авела. И когато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби.   
9 И Господ рече на Каина: Где е брат ти Авел? А той рече: Не зная; пазач ли съм аз на брата си?   
10 И рече Бог: Какво си сторил? Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята.



Каин е първият убиец в историята, извършил грях не само срещу Бог, но и срещу друго човешко същество, защото се е чувствал необичан. След сблъсъка между човека и Бога в Едем (историята за Адам и Ева), имаме конфликт между човека и човека; синовата връзка се подчертава отново и отново в шестнадесетте библейски стиха. Насилието на Каин е предизвикано от гняв от отхвърлянето на неговия дар, и ревност и негодувание към брат си. В резултат на това той не само убива, но и лъже. Като наказание, той е осъден да бъде "бежанец и скитник ... на земята".



Цитат
Детето ще запита: „Какво се разказва в приказката за света?“ А възрастният човек ще недоумява: „Накъде ще тръгне светът? Как ще свърши той и ще разберем ли, докато сме живи, за какво става дума?“
Убеден съм, че на този свят има една-единствена приказка, която ни плаши и вдъхновява, поради което живеем в един бисернобял мир на непресекваща мисъл и учудване. В своя живот, в мислите си, в своя глад и амбиции, в скъперничеството и жестокостта си, в своята добрина и щедрост човешките същества попадат в мрежите на доброто и злото. Според мен това е едничката приказка, която имаме — тя живее на всички интелектуални и емоционални равнища. Добродетелите и порокът са основата и вътъкът на първото ни осъзнаване, те ще бъдат и тъканта на последното независимо от промените, които ще наложим на полето, реките и планините, на стопанството и на нравите си. Няма друга приказка. Когато човек изчетка от себе си прахоляка и житейските отломъци, остава единствено с непосилния, но чист въпрос: „Добре ли, зле ли беше? Постъпих ли правилно, или съгреших?“


”На Изток от Рая” разказва за две семейства – Хамилтънови и Траскови. Семейството на Хамилтън в романа се основава на реалното семейство на Самуел Хамилтън, дядо на Джон Стайнбек по майчина линия. Младият Джон Стейнбек също се появява за кратко в романа като незначителен характер.


Историята се развива в Долината на Салинас в Северна Калифорния, между началото на 20 век и края на Първата световна война. Някои глави разказват за Кънектикът и Масачузетс, а историята се връща и до Американската Гражданска Война.


Стайнбек разказва за сърдечния изобретател и земеделец Самуел Хамилтън и съпругата му Лайза, имигранти от Ирландия. Той описва как отглеждат деветте си деца, обработвайки безплодната земя. Когато децата на Хамилтън порастват и започват да напускат семейното гнездо, богатият Адам Траск купува най-доброто ранчо в долината.
Адам е имал бурно детство във ферма в Кънектикът и е бил принуден да понася бруталното отношение от по-младия си, но много по-силен полубрат Чарлз. Бащата на Адам и Чарлз, Сайръс, е ветеран от Американската Гражданската Война, бил ранен в първата си битка и не може (или може би не желае) да се върне на служба. Въпреки това той използва интелектуалното си познание за военните дела и статута на ранен ветеран, за да стане военен съветник във Вашингтон.


След смъртта на Сайръс, бащата на Адам и Чарлз, Чарлз открива, че Сайръс им е оставил наследство по 50 000 долара.


Паралелна история представя едно момиче на име Кати Еймс, което расте в град, недалеч от семейната ферма на братята Адам и Чарлз. Кати е описана като човек с "деформирана душа"; тя е зло и се наслаждава на използването и унищожаването на хората.



Цитат
Имало е време, когато за момичета като Кати са казвали, че в тях се е вселил Сатаната. Биха я подложили на църковни молитви, да прогонят от нея злите духове, и ако заклинанията не помогнат, биха я изгорили на клада като вещица за доброто на паството. На вещиците едно никой не би простил: заложбата им да всяват суматоха у хората, да им размътват главите, да ги притесняват и да им внушават завист.


Една вечер Кати подпалва дома на семейството й, убивайки и двамата й родители. Тя става любовница на развратник, който я пребива от бой, когато разбира, че тя го използва, и я оставя да умре на прага на дома на Адам и Чарлз. Въпреки че Чарлз е отблъснат от нея, Адам, който не знае нищо за нейното минало, се влюбва и жени за нея. Кати съблазнява Чарлз по време на брака си с Адам и забременява с близнаци, оставяйки отворен въпроса, дали Адам или Чарлз е бащата на близнаците.


Като новобогаташ, Адам купува най-доброто ранчо в Долината на Салинас, и се установява там с бременната Кати, близо до семейното ранчо на Хамилтън. Кати нито иска да бъде майка, нито да остане в Калифорния, но Адам е толкова щастлив от новия си живот, че не осъзнава, че има някакъв проблем.
Скоро раждането на близнаците, Кати  прострелва Адам в рамото и бяга. Адам се възстановява, но попада в дълбока депресия. Той успява да отглежда синовете си с помощта на своя кантонски готвач Ли и с помощта на Самуел. Самуел му помага да кръсти момчетата - Арон и Кейлъб, библейски имена.



Цитат
— Дай няколко имена — отчаяно се примоли Адам.
— От Библията ли?
— Откъдето и да е.
— Чакай тогава. От всичкия народ, който е потеглил от Египет, само двама са стигнали до Обетованата земя. Не искаш ли техните имена? Като символ.
— Кои бяха те?
— Кейлъб и Джошуа.
— Джошуа е бил войник, пълководец. Не обичам генерали.
— Добре, но Кейлъб е бил нещо като капитан.
— Значи не е генерал. Мен Кейлъб ми харесва… Кейлъб Траск…
Едното от децата се пробуди и тозчас заскимтя.
— Ти го повика по име! — рече Самуел. — Джошуа не ти допада, но Кейлъб сам се обади. Умник! По-тъмният! Виж, и другият се е събудил. Аз например винаги съм харесвал името Арон, само че той не успял да стигне Обетованата земя. — Почти радостно, разплака се и второто близначе.
— По-добре не може да бъде — каза Адам. Изведнъж Самуел се разсмя.
— За две минути — каза той — и след цял водопад от думи. Кейлъб и Арон, сега вече вие сте хора, членове на човешкото братство и вече имате право на проклятие.
Ли взе близнаците в ръце.
— Запомнихте ли ги? — попита той.
— Разбира се — рече Адам, — този е Кейлъб, а този Арон.
В припадащия здрач Ли понесе разплаканите момченца към къщата.
— Вчера не можех да ги различавам — каза Адам. — Арон и Кейлъб.
— Благодари се на добрия Бог, че търпеливата ни мисъл даде плод — поде Самуел. — Лайза щеше да предпочете Джошуа. Тя много обича да чете за срутените стени на Йерихон. Но и Арон й харесва, тъй че, надявам се, всичко е наред. Отивам да впрегна.
Адам го придружи до навеса.
— Радвам се, че дойде — каза той. — Камък ми падна.



Ли става добър приятел и член на семейството. Ли, Адам и Самуел имат дълги философски разговори, особено за историята на Каин и Авел. Според Ли, историята не е преведена правилно на английски език. Ли разказва как роднините му в Сан Франциско, група китайски учени, прекарали две години в изучаване на иврит, за да открият какъв е бил моралът на историята на Каин и Абел. Тяхното откритие, че еврейската дума "Тимшел" означава "ти можеш", което означава, че човечеството не е нито принудено да преследва святост, нито е обречено на грях, а по-скоро има силата да избира.


Цитат
Китаецът посегна към врата си и се усмихна.
— Недоумявам как ще свикна с липсата на опашката. Изглежда, ми е вършила работа повече, отколкото съм предполагал. Да, историята. Нали съм ви казвал, мистър Хамилтън, че ставам все по-китаец? Хрумвало ли ви е някога, че сте по-ирландец?
— Идва и заминава — рече Самуел.
Помните ли как ни прочетохте шестнайсетте стиха от четвърта глава на Битието и какъв спор водихме?
— Как да не помня, нищо че беше много отдавна.
— Близо десет години — уточни Ли. — Този разказ така дълбоко ми влезе в главата, че го проучих дума по дума. И колкото повече мисля за него, толкова по-бездънен ми се вижда. Тогаз сравних преводите, с които разполагаме. Бяха удивително близки. Едно място обаче ме смути. Във версията на крал Джеймс се казва, че когато Йехова попитал Каин защо е разгневен, питал го с думите: „Нямаше ли да те приемат, ако беше постъпил добре? Но ако не си постъпил добре, грях ще легне на твоя праг и ще иска да вървиш по волята му, но ти трябва да го победиш.“ Порази ме именно това „ти трябва“, защото е като обещание, че Каин ще надвие греха.
Самуел кимна:
— Но децата му не го изпълняват докрай.
Ли отпи от кафето си.
— Тогава взех Американската стандартна Библия. Там беше съвсем ново. Пасажът е различен. Казва се „Победи го!Разликата е значителна. Това вече не е обещание, а заповед. И взех тогава да разсъждавам. Каква ли е била първоначалната дума в най-първия текст, та са били направени два съвсем различни превода?
Самуел опря длани на масата, наведе се и в очите му светна старото младо огънче.
— Ли — рече той, — не ми казвай сега, че си учил староеврейски!
— Ще ви кажа — отвърна Ли. — Тя е дълга и широка. Ще пийнете ли по капка китайска ракия?
— Онази, дето има вкус на царски гнили ябълки ли?
— Да. С нея говоря по-добре.
— А може би аз слушам по-добре — рече Самуел. Когато Ли изчезна към кухнята, той попита: — Адам, знаел ли си за тези неща?
— Не — призна си Адам. — Не ми е казвал. Или не съм го слушал.
Ли се върна с камениновата си бутилка и три порцеланови чашки, толкова тънкостенни и нежни, че светлината сияеше през тях. Като наливаше почти черната течност, Ли каза:
— Да пием по китайски. Направена е с много пелин. Питие и половина, ако пийнеш достатъчно, има същото въздействие като абсента.
Самуел опъна една глътка.
— Искам да знам защо ти е толкова интересно.
— Защото ми се стори, че човекът, който е могъл да съчини тази велика история, ще да е знаел съвършено точно какво е искал да каже, тъй че да няма никаква двусмислица.
— Казваш „човекът“. Следователно не смяташ, че става дума за една божествена книга, написана с мастиления пръст на Господа?
— Мисля, че мозъкът, който е могъл да измисли това, е бил мозък удивително божествен. И в Китай сме имали няколко подобни глави.
— Просто исках да знам — рече Самуел, — в края на краищата ти не си презвитерианец, така ли?
— Нали ви казах, че ставам все по-китаец? Но да продължа. Отидох в Сан Франциско, където е седалището на нашето фамилно сдружение. Не сте ли чували? Нашите по-големи семейства имат центрове, където може да отиде всеки член, да даде или да получи помощ. Родът Ли е много голям, сам се е погрижил за себе си.
— Чувал съм — каза Самуел.
— Сигурно за китайци със секири, които водят Тонгови войни[4] заради заробени момичета?
— Нещо подобно.
— В действителност е малко по-друго — продължи Ли.
— Отидох там, тъй като в нашия род е имало немалко древни високопочтени благородници, които са били големи учени. По-точно — мислители. Човек може години наред да си блъска ума само над едно изречение от учения, когото вие наричате Конфуций. Реших, че там ще има специалисти по езиците, които да ми обяснят. Това са изтънчени старчета. Следобед изпушват по две лули опиум, което ги отморява и освежава мисълта им, а сетне цяла нощ будуват с прекрасно прочистени глави. Няма според мен друг народ, който така добре да използва опиума. — Ли накваси език с черната напитка. — Аз почтително поставих своя въпрос на един от тези мъдреци, прочетох му текста и споделих какво съм разбрал. На другата нощ ме чакаха четирима, поканиха ме да вляза и разисквахме цялата нощ. — Ли се засмя. — Сигурно е смешно — каза той, — знам, че другиму надали бих посмял да го кажа. Представете си четирима престарели господа, като най-младият е вече над деветдесетте, които изучават староеврейски! Повикаха един начетен равин и се заеха да учат, сякаш са деца. Граматика, упражнения, думи, прости изречения. Да можехте да видите как се пише на иврит с четка и с китайски туш! Това, че се пише от дясно на ляво, не ги смути, както би смутило вас, понеже ние пишем от горе на долу. Ах, как искаха всичко да изпипат! И стигнаха до зародиша на нещата.
— А ти? — попита Самуел.
— Следвах ги, слисан от красотата на гордите им чисти умове. Заобичах си расата и за пръв път ми се дощя да съм истински китаец. Срещах се с тях на всеки две седмици, а тук, в стаята си, изпълних сума страници. Купих всички познати речници на иврит. Но старците все ме изпреварваха. Не се мина много и надминаха дори равина! Накрая той си доведе един колега. Е, да можехте, мистър Хамилтън, да присъствате на тези нощни спорове и дискусии! Въпросите, разчепкването им и тази чудесна промисъл… тази красива промисъл! Като минаха две години, почувствахме, че вече сме в състояние да се заемем с тия ваши шестнайсет стиха от четвърта глава на Битието. Моите старейшини сметнаха също като мен, че думите „ти трябва“ и „победи го“ са много съществени. И ето в какво се състоеше златното зрънце, до което се добрахме след цялото ровене: „Ти можеш“, „Ти можеш да надвиеш греха“. Старейшините се усмихваха и кимаха, разбирайки, че тези години са били добре оползотворени. Вън от всичко това ги измъкна от техните китайски черупки и в момента изучават старогръцки.
— Фантастично! — продума Самуел. — Постарах се да внимавам, но, изглежда, нещо пропуснах. Защо са толкова съществени тези думи?
Пълнейки крехките чашки, ръката на Ли потрепера. Изпи своята на един дъх.
— Не разбирате ли? — извика той. — Американският стандартен превод нарежда на хората да надвият греха, а за грях можем да приемем и невежеството. Джеймсовият превод с думите „ти трябваобещава, че хората на всяка цена ще победят греха. Но староеврейската дума, думата „тимшел“, тоест „ти можеш“, вече предлага избор. Може би това е най-важната дума на света. Тя означава, че пътят е открит и отново възлага всичко на човека. Защото „ти можеш“ е равносилно на „ти не можеш“. Не разбирате ли?
— Да, да, разбирам. Ти не вярваш, че става дума за божествен закон. Защо смяташ, че е толкова важно?
— Ето защо! — рече Ли. — Откога исках да ви кажа. Дори предвиждах какво ще ме питате и се подготвих добре. Съществено е всяко писано слово, което е повлияло на мисленето и на живота на безброй хора. Съществуват милиони, в различни секти и църкви, които приемат заповедта „Победи го!“ и поставят тежестта върху подчинението. Милиони повече са ония, които чувстват предопределението в „ти трябва“. Нищо, каквото и да правят, не може да отмени онова, което ще стане. Но „ти можеш“! Ехе, това прави човека голям, приравнява го с боговете, защото в слабостта си, в своята низост и с убийството на брата си, той пак притежава великия избор. Той може да си избере път, да го извърви в борба и да победи. — В гласа на Ли ехтеше триумфален напев.
Вярваш ли в това, Ли? — попита Адам.
Да, вярвам. Вярвам. Много е лесно от леност и слабост да се хвърлиш в скута на божеството и да кажеш: „Нищо не можах да сторя, така било писано.“ Помислете обаче за величието на избора! Тъкмо той прави човека човек. Котката няма избор, пчелата е длъжна да прави мед. В това няма нищо свято. Знаете ли, тия старци, които неусетно се носеха към смъртта, сега са много любопитни да умрат.
— Искаш да кажеш, че тези китайци са повярвали в Стария завет? — попита Адам.
— Тези старци вярват на истинските истории, още като ги чуят, и познават какви са. Те са тълкуватели на истината. Знаят, че шестнайсетте стиха представляват една история на човечеството от всяка епоха, от всяка култура или раса. Те не вярват, че човек може да напише петнайсет стиха и три четвърти истини и същевременно да излъже с един глагол. Конфуций съветва хората как трябва да живеят, за да мине животът им добре и ползотворно. Но тук, тук имаме стълба, по която можем да се изкачим до звездите. — Очите на Ли искряха. — И не можем никога да я изгубим, тя откъсва нозете ни от слабостта, от страха и от леността.
— Не ми е понятно как си могъл да въртиш кухня, да възпитаваш децата, за мен да се грижиш и пак да се занимаваш с такива неща — каза Адам.
— И аз не разбирам — рече Ли. — Но след пладне и аз като старейшините, ни повече, ни по-малко, изпушвам своите две лули. И се чувствам човек. И схващам, че човекът е нещо изключително важно, дори може би по-важно и от небесните светила. Тук няма никаква теология. Лишен съм от всякаква набожност. Но заобичах това блестящо сечиво, човешката душа. Във Вселената тя е нещо прекрасно и неповторимо. Вечно нападана, но никога не унищожавана, защото „ти можеш“.


3
Това е доста радикално твърдение, но ние наистина не виждаме обекти в света. Ние виждаме средства, които можем да ползваме за нещо. Тази идея е първоначално извлечена от Джеймс Гибсън (James J. Gibson) в неговата книга ”Екологичен Подход към Визуалното Възприятие” (”Ecological Approach to Visual Perception”). Това е, по същество, прагматичен подход, според който всичко, вкл. теориите и възприятията, имат ограничен обхват на истината. Този ограничен обхват е определен от съвпадението на действията с разултата.


Друго, което твърдят феноменолозите, е, че хората всъщност не виждат неща, когато се сблъскат с нещо. Хората не виждат неща, а реагират на тях.
Пример – имаш партньор и сте във връзка, основана на доверие. Един ден разбираш, че той/тя има афера. И ти го/я погледаждаш и виждаш какво ... Не, не, не виждаш личност ... Това, което виждаш е яма, в която след малко ще паднеш. И ти дори не знаеш, че виждаш това, но тялото ти знае – кръвното ти се покачва, пулсът ти се учестява, започваш да се потиш. Причината за това е, че тялото ти вижда онова, което не можеш да видиш.


Когато те погледна ... онова, което виждам са само моите предположения за теб. И понеже ти си вежлив и се държиш добре ... ти си достатъчно благосклонен да се държиш в съответствие с моите предположения за теб. И точно поради тази причина на мене дори не ми се налага да те гледам ... благодаря ти за това!
Защото е много много трудно да се вглеждаш в хората – те са ужасяващи и трудни за разбиране същества. Всеки се разхожда и се държи така, че да не се ужасяваме един от друг през цялото време.


Когато някой те предаде ... пууууф ... всички предположения изчезват. И какво стои там? Е ... само Бог знае! Точно на това нещо реагира тялото ти. Този, който те е предал ... ти си си мислел, че си знаел, кой е той / коя е тя. И си си мислел, че знаеш, кой си ти. А сега ... познай ... Грешиш! Ти изобщо не знаеш, кой е той / тя. И понеже си такъв глупак, дори не знаеш, кой си ти самият. Това означава, че ти изобщо не можеш да се довериш на спомените си за този човек. И може дори да не можеш да се довериш на спомените си за която и да е било интимна връзка в живота ти.


Ами бъдещето?
Когато гледаш тоя човек, какво точно виждаш? Виждаш хаос! Този хаос е смисълът зад твоите предположения. Точно затова феноменолозите казват, че смисълът блести! Това е първото нещо, с което се сблъскваме.


Феноменолозите казват, че хората реагират първо на смисъла, не на обекта.


И знаете ли кое е най-странното? Точно по този начин е организиран мозъкът на човека.
Нека помислим – как дефинираме реалността?
Уф ... трудна работа, нали?
Повечето от нас дефинират реалността като Исаак Нютон. Или като Демокрит – атомите са негова хипотеза.


В Нютоновия свят е като при билярда – всичко е направено от билярдни топки, които се сблъскват, и ти можеш да предвидиш последствията от сблъсъка. Ако използваш този подход, можеш да конструираш един изцяло детерминистичен свят:
А е причина за В, В е причина за С ... и всичко се движи като гигантски часовник.

Това е Нютоновият модел. И това е един модел на часовник – идеята, че Вселената е нещо като часовник, а часовникът може да прави прогнози за Вселената. Това е наистина много силна идея.


НО ... се оказва, че е грешка тази идея. Защото каузалността е абсолютна бъркотия – никой не я разбира. Също така има нива на анализ, при които каузалността просто не може да бъде приложена – на субатомарно ниво всичко е вероятностно и нищо не можеш да предвидиш точно. Питърсън изобщо не вярва, че можем да предричаме бъдещето. Можем да прогнозираме част от бъдещето в много много ограничен обхват, за някакъв ограничен период от време напред. Навсякъде има нестабилност, която прави прогнозите много трудни.


Нютоновата реалност е това, което принципно познаваме и на което ни учат в училище. Да, знаем, че е грешна ... дори Айнщайн казва, че е грешна.

Детерминистичният свят ... не е коректна концепция. Ние не можем да действаме детерминистично ... нали затова имаме свободна воля, по дяволите. Една детерминистична система може да функционира само в свят, в който всичко остава непроменено. Една детерминистична система не може да ни навигира, защото знанието, което сме извлекли от миналото, трябва да бъде абсолютно акуратно, за да ни навигира каузално в бъдещето. Да, но не е така. Може би затова имаме съзнание ... кой знае.

 
Ето ви друга алтернатива – Дарвиновият свят. Светът е комплекно и динамично място, пълно с много странни неща. Направен от шаблони, които се разместват и танцуват насам-натам. Хвърляш нещо, което е живо, програмирано от ДНК, в това цялото нещо ... и това живо нещо трябва да се справя с тия шаблони, някои от които се променят постоянно. Някои са стабилни, някои са много променливи.  И така ... хвърляш някакво ДНК там ... и то произвежда милиони варианти ... , повечето от които са грешни. В продължение на милиони милиони години имаме масивна вълна на смъртта – на практика всичко умира. 99,9% от видовете изчезват. Провалът и смъртта са правилото, а не изключението.


Ако основната структура на реалността е променлива, а тя е, как дефинираш, кое е реално? Дарвинистът ще каже (също и прагматистът), че ти превъплъщаваш реалното до най-високата степен, в която реалното може да бъде постигнато. Твоето реално е добро за средно 80 години.


Каквото и да е реалността, това нещо е супер супер комплексно, с множество слоеве. Дори не можеш да го моделираш, без да ползваш смъртта като механизъм.


Ницше казва – истината служи на живота. Това е Дарвинистката идея. Няма нищо по-истинско от това, което еволюцията разкрива като модел на реалността. Това е мулти-пластова, шаблонна, хаотична реалност, към която сме се опитвали да се приспособим. Степента, до която ти превъплъщаваш истината, се измерва изцяло с успеха на живота и размножаването. И това е всичко! Няма нищо под това! Може и да има, но ако си Дарвинист – това е всичко!

 
Феноменолозите казват, че ние първо реагираме на смисъла, но от това възниква въпросът ”Смисълът реален ли е?”. А какво точно наричаш реално? Нютон или Дарвин? Нютон е грешен ... значи остава Дарвин.


А феноменолозите казват, че ние възприемаме смисъл. И познай! Нашият мозък е точно така конструиран. Първо възприемаме смисъл и едва след това виждаме обект.


Ранните изследователи на изкуствения интелект, под влияние на бихейвиористите си мислеха, че обектът е там и ние просто го виждаме. Но това не е вярно. Изключително трудно е компютърът да види света. И освен това трябва да сложиш изкуствения интелект в тяло, защото не можеш да видиш света без тяло, без ограничения. Защото възприятието е нужно на тялото.


Някои хора твърдят, че смисълът е вторичен / страничен ефект от нещата, т.е. няма истински смисъл, Вселената е нещо мъртво ... и ако утре изчезнем, във Вселената ще останат някакви безсмислени обекти, въртящи се едно около друго в пространството.


Това, обаче, не е вярно, защото само Бог знае, какво е там, ако няма възприемащ. Физиците ни казват, че това са някакви необятни вероятностни флуктуиращи квантови полета ... и може би дори няма формиране на звезди и планети, докато няма кой да ги наблюдава. Някой може да си помисли, че това е смехотворно ... , но трябва да се замислиш, че ти си този, които специфицира нивото на анализа. Ти не виждаш атомите и субатомните частици. Ти виждаш неща с размери на планети, когато гледаш към космоса, в определен отрязък от време. Това, което виждаш, е Вселена, нарязана на 60 Херцови парчета ... и си мислиш, че това е реалността. И физиците казват, че всичко е просто квантов потенциал, който се реализира, само ако има съзнание, което да взаимодейства с него.


Какво е онова нещо, което предизвиква екстремни форми на патология при хората?


Феноменолозите казват, че смисълът, който те се разкрива в света, е питателен и ревитализиращ, но също така е толкова мощен, че може да те отнесе. Това е опасно нещо. Ти трябва да изградиш структура, за да можеш да се справяш с цялото това чудо. Трябва да минимизираш всичко до онова, с което можеш да се справиш. Тази структура трябва да я построиш много внимателно, за да можеш да оформиш смисъла, който се разкрива пред теб, в концептуален и практичен свят, който позволява на смисъла да блести по начин, който те ревитализира, така че да не станеш толкова покварен, че да извършиш геноцид.


Екзистенциалистите и феноменолозите казват ”не се заблуждавай относно онова, което се проявява пред теб!”. Ако изкривяваш структурите, които ползваш, за да интерпретираш света, светът ти ще се изкриви и всичко, което ще ти покаже е само ужасната си страна. И ако само ужас се разкрива пред теб, ти няма да си добре, защото ти не можеш да понесеш този вид натиск. Ще станеш огорчен и гневен. Всичко около теб ще се разпада, защото ти не моделираш реалността по начин, по който позитивен смисъл да бъде разкрит пред теб. Ще се проваляш и ще се гневиш. Ще бъдеш озлобен. И тогава ще започнеш да търсиш някого, за да го нараниш, и ще имаш доволно много оправдания да го направиш. Още по-лошо (това тука вече е Юнг-ова идея) – ти си в състояние да превърнеш себе си в чудовище, което не може да се погледне в огледалото. Така че започни да приемаш нещата сериозно – трябва да приемеш сериозно смисъла, който ти се разкрива, а също така позицията ти относно истината, когато общуваш с този смисъл.


4
Малко за Хитлер:


Как, по дяволите, е бил толкова завладяващ и покоряващ публиката?


Ето го обяснението на един психиатър:


Да, имало е много гневни немци по онова време. Защо? Ми загубили са Първата Световна Война, останали са много оскотели хора, прекарали години в окопите при ужасяващи условия. Цялата проклета икономика колабира, защото немците са били принудени да подпишат много неизгоден мирен договор. Всичко е било разрушено. Когато Хитлер идва на власт, се захваща с индустриализиране на икономиката, в което, не можем да не му признаем, е бил изключително добър.


Хитлер е бил много добър оратор, въпреки че не е бил много последователен философ и теоретик. В никакъв случай не е бил глупав, обаче. Не е бил много добре образован, но е бил човек естет, с изтънчен вкус. Прекарвал е много време в дизайн на новите градове, които е трябвало да бъдат построени след края на войната. Точно Хитлер е бил онзи, които е изграждал концепции за нови градове, където изкуството (поне наци-версията за изкуство) е трябвало да процъфтява. (бел.прев. Не забравяйте, че Хитлер е рисувал много на младини).


Как, по дяволите, Хитлер е омагьосвал хората? Питърсън е извлякъл обяснението от теорията на Юнг (”Зная, че има демони”).


Тук Питърсън разказва за една смешна история, за която е чел и за която не знае, дали е истина. Та историята е за студенти по психология, които решили да се пошегуват с преподавателя, които имал навика да се разхожда напред-назад в залата пред студентите, докато говори. Трикът, който скрояват студентите, е, че не му обръщат никакво внимание, докато е от лявата страна на залата (говорят помежду си, гледат в тавана, проверяват, дали имат нещо под ноктите). Когато лекторът е от дясната страна на залата, те наистина се концентрират, кимат с глава и т.н. Резултатът бил, че след няколко седмици, лекторът престанал да се движи напред-назад и стоял само в дясната страна на залата, до вратата, и изобщо не мърдал оттам, докато говори.


Съвсем очевидно е, че хората откликват на знаците, които публиката им подава. Един добър оратор прави точно това. Един добър оратор наблюдава и отразява тълпата, обръща внимание на реакцията на тълпата, когато казва нещо. Това не е монолог, а е диалог, въпреки че публиката излъчва само не-вербални елементи на разговор. Тези не-вербални елементи са изключително важни. Един добър оратор осъществява връзка с тълпата, като използва не-вербалните съобщения на хората – това е система за обратна връзка.


Хитлер е бил малко хаотичен в началото. Бил е много гневен – един фрустриран студент по изкуства, който се опитва да влезе във Виенската академия за изящни изкуства 4 пъти.





Богородица със Святото Дете Исус на Хитлер от 1913 г.


Хитлер е имал талант. Бил е доста конвенционален художник, но е имал талант.




Има една история за Хитлер и окопите по време на Първата Световна Война – той е бил заедно с другарите си в окопите и е отишъл някъде да върши една работа ... , и когато се връща, намира всички мъртви – избухва бомба и убива всички в окопа. След такава случка е лесно да си помислиш ”Има нещо много специално в мен, след като тази бомба не успя да ме убие, при положение, че уби всички останали. Може би Бог ме спаси заради някаква по-висша цел.” Питърсън казва, че можем да бъдем абсолютно сигурни, че ако преживеем нещо такова, ще си мислим нещо подобно.


Хитлер печели медал за смелост. След Първата Световна Война, като много други мъже, се мотае насам-натам, безработен и като в капан. Изобщо не е чудно, че не е бил много щастлив от тази ситуация. Че кой ли би бил? И после не успява да влезе в Академията.


И така ... съвсем в началото той изобщо не е имал някаква конкретна политическа теория, но е бил много много добър оратор. Но кое точно го е правило толкова добър?


Водели ли сте разговор с 3-годишно хлапе за това, как е прекарало деня си? Знаете, че 3-годишните много трудно могат да организират мислите си и да разкажат цяла история, без да ги насочвате и помагате да подредят онова, което са запомнили. Но нали знаете, какво правят малките? Те ви наблюдават и се опитват да проумеят, дали ви казват правилните неща. Това е точно онова, което и трябва да правят. Защото децата трябва да се научат да говорят така на хората, че да бъдат разбрани. Така че ... те наблюдават реакциите на възрастните, когато кажат нещо – така детето става отзивчиво и в състояние да реагира на не-вербални и вербални сигнали от другите. Помислите за това, колко бързо се учат да говорят тези малки душишки. Дори и никой да не ги учи ... , те се учат сами. Те просто наблюдават и слушат.


Та основната мисъл тук е, че чрез наблюдение, можеш да извлечеш несъзнателните желания на хората. И сега, аз стоя пред вас и говоря. А вашият живот е бил наистина ужасен през последните 15 години. И аз ви казвам това и онова ... и казвам нещо първоначално пренебрежително за евреите ... И няколко човека казват ”Дааааааа, точно така!” И тогава аз си мисля, охоооо, това е интересно. И тогава представям още няколко идеи. На някои от тях хората изобщо не реагират, а на други се оживяват и започват да подскачат, и да повтарят онова, което съм казал/а. А аз не съм глупав/а – опитвам се да получа вниманието на тълпата.


И ако това нещо го направя едно 50 пъти, тълпата ще ми каже ужасно много за това, какво иска! Особено, ако аз се опитвам да ги следвам. И особено, ако акцентирам на емоционалните им реакции и на изразяването на тези емоции. А това се превръща в позитивна система за обратна връзка.


И така ... Хитлер информира публиката и публиката информира Хитлер. Точно поради тази причина Юнг е вярвал, че Хитлер е превъплъщение на сянката на немците.



Цитат
Затова немците дълбоко ги терзае комплекс за малоценност, който се опитват да компенсират чрез мания за величие: «Am deutschen Wesen soil die Welt genesen[5]» – макар и те да не се чувстват удобно в собствената си кожа! Това е типично за юношеската психика, която се проявява не само в прекаленото разпространение на хомосексуализма, но и в липса на образа на anima в немската литература (велико изключение е Гьоте).

Това се вижда и в немската сантименталност и «Gemiitlichkeit» (уют, приятност), които в действителност  по своята същност не са нищо друго освен жестокосърдечие, безчувственост и бездушие. Всички обвинения в бездушие и бруталност, с които немската пропаганда нападаше руснаците, се отнасят за самите немци; речите на Гьобелс не са нищо друго освен проектирана немска психология върху врага.





Лудвиг Бинсвангер (Ludwig Binswanger) и Медард Бос (Medard Boss) работят основно през 50-те години на 20 в. и са били изключително заинтересовани от онова, което се е случило преди и по време на Втората Световна Война.


И двамата са много силно повлияни от Фройд и Юнг.




Бос (вдясно) и Юнг

Бинсвангер и Бос са изучавали Хайдегер и Хусерл. Хайдегер се обвързва и кооперира с нацистите. Не само глупави и тъпи хора са се обвързвали с наци-тата – имайте го предвид.
Бинсвангер и Бос се опитват да разберат функциите и структурата на системата от вярвания, за да разберат, кое я прави патологична. Колко хора избиха нацистите? Колко хора избиха сталинистите? Чували ли сте за това, че през 30-те години 6 млн украинци са умрели от глад? Знаете ли за 100-те млн избити от Мао-истите?


Да, всеки е бил много въодушевен през 19 в. заради това, че класическите религиозни вярвания се разпадат. Марксистите казват, че проклетата религия репресира бедните и поддържа властта на свещениците и аристократите – това е типичното мислене на манипулативните леви интелектуалци. Това принципно е тяхната програма – те редуцират абсолютно всичко до една проклета мотивация – или икономическа, или желание за власт. И след това обясняват абсолютно всичко от тази перспектива. Тук Питърсън добява – толкова е глупаво това обяснение, че буквално трябва да бъде незаконно.


Марксистите са супер щастливи от колапса на религиите, защото са си мислили, че това ще елиминира един цял пласт от подтистичество. И това е видимо – не е като Католическата Църква да е лишена от корупция, нали? Църквата е по много начини корумпирана инициатива. И човек може да гледа на нея само от тази гледна точка.
Фройдистите и интелектуалците мислят по същия начин като марксистите. За Фройд религията не е нищо повече от детска делюзия, изградена от хората, защото се страхуват от смъртта, като защита срещу тревожността от смъртта.


Аргументите на Фройдистите и на Марксистите са наистина изключително силни аргументи. Това е очевидно. Използват ли хората религията като защита срещу нещата, които са прекалено ужасни, за да се конфронтираш с тях? Очевидно! Подтиска ли църквата хората, ангажира ли се с конспирации с хората, които са на власт? Очевидно!
Църквата е структура. Всяка структура прави това!  С времето, всяка структура клони към корупция – държавата, корпорациите, банките.


И така ... Марксистите, Фройдистите и интелектуалците са много щастливи от това, че религията се разпада и вярват, че новите неща, които те ще конструират – фашизъм и комунизъм, ще са много по-добри от това, което ще заместят – религията. Буквално всички ще се давят в утопия.


И какво се случи? Понякога, когато събориш една система, която ти е изглеждала ужасна, се оказва, че онова, което конструираш на нейно място, кара предишната ужасна система да изглежда като работа на аматьор. И точно това се случи през 20 в.


Ловът на вещици, организиран от Католическата Църква през средните векове, буквално прилича на детска игра в сравнение с фашизма и комунизма, чиито жертви са стотици милиони.


Добре тогава, а какво да кажем за индивидуалната вина? Ако живееш в държава, в която почти всеки е нацист, имаш ли вина за това? Е, отделният човек не може да е отговорен за действията на една цяла държава ... НО ... не е ли държавата изградена от отделни индивиди? Не е правилно да игнорираме факта, че всяка група се състои от индивиди.


Не са ли отделни хора онези, които правеха ужасни неща в концлагерите?


Между другото, обърнете внимание на това, че Станфордският затворнически експеримент показва, че около 30% от хората са склонни да станат фашистки изверги само за 6 дни. 30%!


Феноменолизите като Бинсвангер и Бос се интересуват от въпроса ”Какво, по дяволите, да направим с тези факти?”.


Първото твърдение, което правят, е, че от гледна точка на психологията, реалността са човешките преживявания. Реалността за теб, от феноменологична гледна точка, е онова, което преживяваш. Всичко, което преживяваш, е реално. Феноменолозите отиват още по-далеч, като казват, че това е всъщност най-реалното от всички неща – съзнанието ти е реално, сънищата ти са реални, емоциите ти са реални, болката ти е реална. Много е важно да се мисли за това, ако не искате да наранявате хората. Може би е добре да мислите, че на болката трябва да се гледа като на фундаментална реалност, а не като на някакъв вторичен ефект от някакъв материал субстракт. Това са принципно идеи на Хайдегер, според който западната философия е сбъркала пътя още преди 3000 г., защото не се концентрира върху самото съществуване като фундаментална мистерия.


Фундаменталната мистерия е: защо, по дяволите, има нещо, вместо да няма нищо?


И след като има нещо, кои са фундаменталните елементи на това нещо?


Именно това е феноменологичната позиция. Това не е като научния подход, защото стартира със съвсем различно предположение. Научното предположение е, грубо казано, че обективно реалните елементи на нещата са най-реалните елементи. Този подход работи много добре за много неща, вкл. за направата на водородни бомби.


Но също така е разумно да се помисли, дали научният подход е цялата истина. Не показва ли самият факт, че произвеждаме водородни бомби, че има нещо грешно в научните ни вярвания?


Феноменолозите предполагат, че твоите преживявания, самото преживяване е реално. Това, че никой друг няма достъп до моите сънища, до моята болка и до моите емоции, не означава, че те не са реални. Те са просто в друга категория реалност от реалността на масата в стаята, до която всички имат достъп. Това е предположението, което правят феноменолозите и което стои в основата на тяхната теория. Това е стартовата точка на теорията – предположението, че преживяванията са реални. И ние сме принудени да правим такива предположения, защото сме принципно невежи. Ние, хората, знаем твърде малко.


Феноменолозите не приемат идеята, че умът може да бъде редуциран до материя – те изобщо не я играят тая игра. Те не играят играта, че субектът е някакъв вторичен ефект, а обектът е единственото, което е реално.
 
Бос казва:


Цитат
…without a subject, nothing at all would exist to confront objects, and to imagine them, as such. True, this implies that every object, everything “objective” — in being merely objectivized by the subject – is the most subjective thing possible.



Ако няма субект, изобщо нищо не би съществувало, за да се конфронтира с обектите и да си ги представи като такива. Вярно е, че това означава, че всеки обект, всичко "обективно" – като обективизирано от субекта – е най-субективното нещо, което е възможно."

Медард Бос, Анализът на Сънищата



5
Продължаваме с части от следващата лекция за Екзистенциализма на Питърсън:


2015 Лекция за Личността 13: Екзистенциализъм: Нацистка Германия и СССР





Това е лекция за феноменологията/екзистенциализма през 50-те години на 20 в., чиито концепции са много силно повлияни от Втората Световна Война.


В миналата лекция споменахме, че Достоевски и Ницше са обобщили световната психологическа ситуация през 19 в., когато новите мисловни модели подкопават вярата и старите мисловни модели, което се оказва голям проблем, защото хората имат нужда от нещо, върху което да стоят, от нещо, което да ги ориентира в света, за да се придвижват напред. Достоевски и Ницше превдиждат, че последствието от дезилюзионирането ще бъде нихилизъм.


Записки от Подземието” на Достоевски трябва да бъде прочетена от всеки клиничен психолог, защото представлява едно от най-брилянтните психологически изследвания на психически разстроен човек, което съществува изобщо. На части от ”Престъпление и Наказание” също може да се гледа по този начин. Тези две творби са ненадминати в репрезентацията на психическите явления.


Питърсън споделя, че няма идея, как е било възможно Достоевски да е толкова гениален. Имал е епилепсия и в моментите преди епилептичен пристъп е получавал нещо като ”откровения”. Учените наричат това състояние ”аура” – това е променено състояние на съзнанието. Аурата на Достоевски е била нещо като разкриване на дълбокия смисъл на света. Точно на ръба на разкриване на тайната за всичко, той е получавал припадък. Достовски споделя, че преживяванията му преди пристъп са били толкова интензивни и толкова изумителни, че той не би ги заменил с нищо на този свят. Питърсън вярва, че точно това е била причината за разширената му визия за света и нещата. Епилептичните прозрения са част от причината за ненадминатия му гений. Онова, което е преживявал Достоевски, е нещо като разширяване на нормалния начин, по който смисълът се разкрива пред нас. Подобни преживявания са характерни принципно за промененото състояние на съзнанието.


Между другото, има хора, които умишлено не вземат лекарствата си против епилепсия, за да изпитат онова, което се случва по време на т.нар. аура.


Достоевски и Ницше предвиждат, че нихилизмът и идеологическият тоталитаризъм са онова, което ще се случи през следващия век и ... точно това се случва.


След бруталния разгром през Първата Световна Война, Германия преживява много трудни години – дългове заради загубата на войната, хиперинфлация, бедност. Марката девалвира до стойност нула. Войната е била ужасна, а стотици хиляди мъже загиват на фронта. Икономиката се сгромолясва.


След Първата Световна Война комунистите идват на власт в Русия и имат много привърженици в останалата част от Европа и Северна Америка. В този момент фашизмът като форма на държавен тоталитаризъм надига глава като опонент на комунизма.


Светът е в шок от Втората Световна Война не само заради бруталността на самата война, но и от геноцида, съвсем съзнателно практикуван от немците по време на войната. Бруталността на нацистите, прилагана при унижощението на хипотетичния им враг, надминава в пъти онова, което е било необходимо за целите на самото унищожение. Немците преминават всякакви граници – отиват много отвъд унищожението ... прилагат истински мъчения и тормоз на хора, които не са били необходими за унищожението на тези хора.


Имало е много моменти, в които нацистите е трябвало да решат, дали да продължават изтребването на евреи, цигани, хомосексуалисти и на всички останали, които, според тях, не са били годни за тяхната култура, или пък да се концентрират върху спечелването на войната. Трябвало е да вземат решения за разпределение на човешките ресурси за постигане на целите им – да продължим с геноцидното изтребване, което ще намали вероятността да се спечели войната, или да алокираме ресурсите другаде. Това се е случвало много особено в края на войната. Нацистите просто са продължавали с изтребването на хора, вместо да се концентрират върху военните действия на фронта.


Много е странно, нали? Ако те служат на веруюто си за глобална доминация, тогава човек би си помислил, че изтребването на хора би трябвало да бъде подчинена/второстепенна цел на целта за установяване на Европейска фашистка държава, ако наистина целта им е била такава, каквато са твърдели, че е.


Има една изключително гениална психоаналитична идея (Питърсън мисли, че идва от Юнг, но не е 100% сигурен в това).  Правилото в психоанализата е следното – ако не можете да разберете, защо някой прави нещо, се концентрирайте върху резултатите от това, което прави. Така ще разберете мотивацията му!


Ако видите някой, който постоянно кара хората около себе си да се чувстват жалки, нищожни, отчаяни, ужасени, злочести, окаяни, лоши ... и не можете да разбере, защо той прави това, тогава можете да предположите, че целта му е да кара хората да се чувстват точно така.


Да, това е трудно да бъде разбрано. Прочетете за Масовото убийство в Колумбайн.


Бел.прев. От дневниците на убийците от Колумбайн:

Ерик Харис (Eric Harris) пише:


Цитат
”Eric writes that someone is bound to ask, "What were they thinking?" He answered, "I want to burn the world, I want to kill everyone except about 5 people...if we get busted any time, we start killing then and there...I ain't going out without a fight."
...
"I'm full of hate and I love it."


На въпроса "Какво са си мислили?", Ерик отговаря: "Искам да изгоря света, искам да убия всички, с изключение на около 5 души ... ако ни се съсипят по всяко време, започваме да убиваме тогава и там ... няма да се дам без бой." … "Пълен съм с омраза и това ми харесва."


Дилън Клиболд (Dylan Klebold) пише:



Цитат
"Fact: People are so unaware... well, Ignorance is bliss I guess... that would explain my depression."
...
"killing enemies, blowing up stuff, killing cops!! My wrath for January's incident will be godlike. Not to mention our revenge in the commons."
...
"About 26.5 hours from now the judgement will begin. Difficult but not impossible, necessary, nervewracking & fun. What fun is life without a little death? It's interesting, when i'm in my human form, knowing i'm going to die. Everything has a touch of triviality to it."

"Факт е, че хората са толкова невежи ... е, невежеството е блаженство. Предполагам, че това обяснява моята депресия."
...
"убиване на врагове, взривяване, убиване на ченгета! Гневът ми за инцидента през януари ще бъде божествен. Да не говорим за нашето отмъщение към народа."
...
"... Забавен ли е животът без малко смърт? Интересно е, когато съм в човешка форма, знаейки, че ще умра."


Убийците от Колумбайн казват съвсем експлицитно, защо правят това, което правят. Ясно е като бял ден. Но хората не искат да вярват на това, защото, принципно, повечето хора не могат да повярват, че някой, който е съзнателен, може да бъде обсебен от толкова много злонамереност.


Хората биват обсебени от някакви идеологически идеи. И на базата на тези идеи, предприемат действия, които са немислими за някакви цивилизовани хора, нали? Оказва се, обаче, че такива действия не само са възможни, но и самите хора, особено в нацистка Германия, са знаели много добре какво се случва (бел.прев. Самите немци се шегуват понякога, като казват ”Аха ... ясно... после пак ще казваме, че не сме били знаели.”). Не е възможно да отстраниш няколко милиона човека от населението и никой да не забележи и без да се разпространят някакви слухове. (бел.прев. Лагери е имало почти във всеки град. На нас са ни известни просто по-големите.) Никога не забравяйте, че Хитлер е бил избран, казва Питрсън, и то чрез много голямо мнозинство. И то такова мнозинство, което никой съвременен лидер не може да получи.


Да, много е трудно да се преглътне такова нещо, но не можем да не признаем вината за онова, което се е случило в Германия, на всеки член на обществото от всички слоеве. Не може да просто да припишеш вината само на лидерите.



6
Това е критиката на Достоевски към материалния детерминизъм, на който той гледа като духовна заплаха.


Това е нещо като в Едемската градина. Представете си, че можете да реконструирате Рая на земята. В оригиналната история за рая, на Адам и Ева им е била дадена райската градина, за да живеят в нея. И какво правят Адам и Ева? Правят точно онова, което им е било казано, че не трябва да правят. Достоевски просто преразказва тази Библейска история. Идеята е, че хората просто не са такива, каквито утопистите си мислят, че са. И Достоевски казва, че това е нещо добро!



Сьорен Киркегор (Søren Kierkegaard) казва нещо подобно, но 40 години по-рано:

Цитат
It is now about four years ago that I got the notion of wanting to try my luck as an author. I remember it quite clearly; it was on a Sunday, yes, that’s it, a Sunday afternoon. I was seated as usual, out-of-doors at the cafe in the Fredricksberg Garden. I had been a student for half a score of years. Although never lazy, all my activity nevertheless was like a glittering inactivity, a kind of occupation for which I still have a great partiality, and for which perhaps I even have a little genius. I read much, spent the remainder of the day idling and thinking, but that was all it came to.
So there I sat and smoked my cigar until I lapsed into thought. Among other thoughts I remember these: “You are going on,” I said to myself, “to become an old man, without being anything, and without really undertaking to do anything. On the other hand, wherever you look about you, in literature and in life, you see the celebrated names and figures, the precious and much heralded men who are coming into prominence and are much talked about, the many benefactors of the age who know how to benefit mankind by making life easier and easier, some by railways, others by omnibuses and steamboats, others by the telegraph, others by easily apprehended compendiums and short recitals of everything worth knowing, and finally the true benefactors of the age who make spiritual existence in virtue of thought easier and easier, yet more and more significant. And what are you doing?” Here my soliloquy was interrupted, for my cigar was smoked out and a new one had to be lit. So I smoked again, and then suddenly this thought flashed through my mind, “You must do something, but inasmuch as with your limited capacities it will be impossible to make anything easier than it has become, you must, with the same humanitarian enthusiasm as the others, undertake to make something harder.” This notion pleased me immensely, and at the same time it flattered me to think that I, like the rest of them, would be loved and esteemed by the whole community. For when all combine in every way to make everything easier, there remains only one possible danger, namely, that the ease becomes altogether too great; then there is only one want left, though it is not yet a felt want, when people will want difficulty. Out of love for mankind, and out of despair at my embarrassing situation, seeing that I had accomplished nothing and was unable to make anything easier than it had already been made, and moved by a genuine interest in those who make everything easy, I conceived it as my task to create difficulties everywhere.



Сьорен Киркегор: Concluding Unscientific Postscript

Още преди около четири години ми се искаше да изпробвам късмета си като автор. Спомням си го съвсем ясно; беше в неделя, да, точно така, в неделя следобед. Бях седнал както обикновено, отвън в кафенето в градината на Фредриксбърг. Бях студент в продължение на 10 години. Въпреки че никога не бях мързелив, цялата ми дейност беше все пак като блестяща неактивност, един вид занимание, към което все още съм много присрастен и за което може би дори имам талант. Почетох и прекарах остатъка от деня в безделничене и мислене.


Седях си и си пуших пурата си и се бях замислил. Наред с другите мисли си спомням тези: „Продължаваш“, казах си аз, „да остаряваш, без да бъдеш нещо, и без наистина да се ангажираш с нещо. От друга страна, накъдето и да погледнеш около теб, в литературата и в живота, виждаш прочутите имена и фигури, любими и приветствани мъже, които стават знаменитости и за които се говори много, за многото благодетели на епохата, които знаят, как да помогнат на човечеството, като правят живота все по-лесен и по-лесен, някои – чрез железниците, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, ... И какво правиш ти? ”Моят монолог бе прекъснат, защото пурата ми беше накрая и трябваше да се запаля нова. Така че запалих отново, и тогава изведнъж следната мисъл пробяга през ума ми: “Трябва да направиш нещо, но тъй като с твоите ограничени възможности ще бъде невъзможно да направиш нещо още по-лесно, отколкото е в момента, трябва, със същия хуманитарен ентусиазъм като на другите да вземеш да направиш нещо по-трудно.” Тази идея ми хареса изключително много и в същото време ми хареса да мисля, че аз, както и останалите, ще бъда обичан и ценен от цялата общност. Защото, когато всички се обединяват, за да направят нещата по-лесни, остава само една възможна опасност, а именно, че лекотата става прекалено голяма; тогава остава само едно нещо, което все още не е усетено желание – хората ще искат трудности. От любов към човечеството и от отчаяние от срамната ми ситуация, като видях, че не съм постигнал нищо и не мога да направя нищо по-добро от това, което вече е направено, и задвижен от искрен интерес към онези, които правят всичко по-лесно, възприех като моя задача да създавам трудности навсякъде.



Бел.прев. Киркегор е бил просто гениален! :D


Хората често говорят за щастието, за т.нар. позитивна психология. Питърсън не е фен на позитивната психология. Защото щастието представлява екстравагантност минус невротизъм. И това го знаем от най-малко 15 години. Не ни трябваше да правим много шум от това цялото чудо.


Ако поставите мишки в една относително скучна ситуация и им дадете свободен достъп до кокаин, те просто ще се друсат, докато умрат. В нормална среда, мишките не правят така, но напълно отегчените мишки, които са по някакъв начин изолирани, правят точно това. Преставят да правят секс, преставят да се хранят и са само на кокаин. Мисля, че продължават да пият вода.


Ако инжектирате електрод в мозъка им, в хипоталамуса, в частта, която е свързана с усещането за възнаграждение, който е източникът на допамин, и го настроите така, че при натискане на определен бутон от мишката, се стимулира този център, мишките ще стоят там и просто ще натискат неистово бутона.


Въпросът е ... ще позволите ли да направят същото с вас, както с мишките?
Сигурно не, нали?


Имайте предвид, че кокаинът е изключително мощен генератор на позитивни емоции. Кокаинът е много мощен психомоторен стимулант. Защо да не правим това през цялото време? Точно това пита Олдъс Хъксли в Прекрасният Нов Свят. Получаваш всичко, което искаш. Вземи дрога, която да те поддържа спокоен, щастлив и издръжлив. Перфектно!


Това ли искате? А какво искате?


Виждали ли сте ето тази статуя:








Атлас Фарнезе


Това е Атлас, уморен да държи небесната сфера на раменете си. Атлас е един от титаните, наказан от Зевс да крепи небето на раменете си.


Каква идея репрезентира статуята на Атлас?

Това е стара и дълбока идея. Има нещо божествено във фигурата със света на раменете й. Стойността на онова, което прави Атлас е огромна. Страданието му си заслужава.


За екзистенциалистите, човек е смъртен, уязвим, склонен към страдание – това е неизбежно! И онова, което човек прави в живота си трябва да бъде достатъчно ценно, за да си заслужава цената, която плаща със страданието си. Човек трябва да е в състояние да си каже ”Ще платя тази цена!”.


А какво се случва, ако човек избере противоположното на това?


20 в. показва, какво се случва, когато хората изоставят Божествената отговорност за сметка на утопичните твърдения на тоталитарната държава или в името на безнадеждния нихилизъм. Последствията от нихилизма са отчаяние и болест. Последствията от тоталитаризма, от утопизма са смърт и убийства. Културната Революция на Мао, насочена към унищожение на остатъците от капитализма и традиционната китайска култура, уби 100 млн човека и никой не говори за това.


Киркегор, между другото, е първият, който идентифицира онова, което днес наричаме тревожност, особено екзистенциален страх, това, което на английски се нарича angst = тревога. Тревожността се асоциира със състояние на търсене на отговори за естественото на съществуването, както и съмнения в ползата от съществуването.


Киркегор е първият, който придава философска и психологическа форма на тази концепция, и започва да мисли, как това нещо може да бъде преодоляно, как може да бъде преодоляно това страдание. И това е свързано и с твърденията на Достоевски по-късно. Достоевски казва, че не можеш да решиш проблема чрез изграждане на утопия, на която човек се наслаждава като масово животно, защото хората не са животни. Дори да бе възможно, хората не биха го допуснали ... биха го разрушили.
Киркегор казво нещо подобно.


Цитат
There is a view of life which holds that where the crowd is, the truth is also, that it is a need in truth itself, that it must have the crowd on its side. There is another view of life; which holds that wherever the crowd is, there is untruth, so that, for a moment to carry the matter out to its farthest conclusion, even if every individual possessed the truth in private, yet if they came together into a crowd (so that "the crowd" received any decisive, voting, noisy, audible importance), untruth would at once be let in.
For "the crowd" is untruth. Eternally, godly, christianly what Paul says is valid: "only one receives the prize," [I Cor. 9:24] not by way of comparison, for in the comparison "the others" are still present. That is to say, everyone can be that one, with God's help - but only one receives the prize; again, that is to say, everyone should cautiously have dealings with "the others," and essentially only talk with God and with himself - for only one receives the prize; again, that is to say, the human being is in kinship with, or to be a human is to be in kinship with the divinity. The worldly, temporal, busy, socially-friendly person says this: "How unreasonable, that only one should receive the prize, it is far more probable that several combined receive the prize; and if we become many, then it becomes more certain and also easier for each individually." Certainly, it is far more probable; and it is also true in relation to all earthly and sensuous prizes; and it becomes the only truth, if it is allowed to rule, for this point of view abolishes both God and the eternal and "the human being's" kinship with the divinity; it abolishes it or changes it into a fable, and sets the modern (as a matter of fact, the old heathen) in its place, so that to be a human being is like being a specimen which belongs to a race gifted with reason, so that the race, the species, is higher than the individual, or so that there are only specimens, not individuals. But the eternal, which vaults high over the temporal, quiet as the night sky, and God in heaven, who from this exalted state of bliss, without becoming the least bit dizzy, looks out over these innumerable millions and knows each single individual; he, the great examiner, he says: only one receives the prize.



Сьорен Киркегор, ”За посвещението на "Този Единствен Индивид"”:

Има възглед за живота, който твърди, че истината е там, където е тълпата, истината е онова, което има масата на своя страна. Има и друго мнение, според което, където и да е тълпата, там има неистина, така че ..., дори ако всеки отделен индивид притежава истината, при събирането на индивидите в тълпа (тълпата, получила решаващо, гласуващо, шумно, звуково значение), неистината щеше веднага да бъде допусната.


Защото "тълпата" е неистина. Това е валидно твърдение, вечно, благочестиво, християнско, или както апостол Павел казва в Коринтяни 9:24: "един получава наградата"... това означава, че всеки трябва да бъде предпазлив с "другите" и по същество да говори само с Бог и със себе си – защото само един получава наградата. Това също означава, че човек или да бъдеш човек е в близост с Божественото. Светският, земен, зает, социален човек казва: "Колко е неразумно да се твърди, че само един трябва да получи наградата. Много по-вероятно е няколко човека, ако се обединят, да получат наградата. Ако станем много, става по-сигурно и също по-лесно за всеки отделно." Разбира се, много по-вероятно е; това е вярно и по отношение на всички земни и материални блага; и се превръща в единствена истина, ако на тази концепция й се позволи да управлява, защото тази гледна точка премахва и Бог, и вечното, и "човешкото" родство с Божественото; тя го премахва или го превръща в мит, и поставя модерния човек (всъщност стария езичник) на негово място, така че да бъдеш човек означава да си специмен, който принадлежи на раса, надарена с разум, така че расата, видът е нещо повече от индивида, т.е. вече няма индивиди, а само екземпляри. Но вечността, чиито сводове са над временното, тиха като звездния нощен купол, и Бог на небето, който от това възвишено състояние на блаженство, без да бъде ни най-малко замаян от височината, гледа към безбройните милиони и знае всеки отделен индивид по име; Той, великият изпитващ, казва: само един получава наградата; ...



Това е написано 100 години преди нацизма. Удивително!


Киркегор е екзистенциалист християнин – протестант. Достоевски е екзистенциалист православен християнин. Ницше, който също е екзистенциалист, е най-големият противник на Християнството от всички философи. Екзистенциализмът е странна философия. Събира хора с на фундаментално ниво различни предположения.


Но екзистенциалистите имат нещо общо и това е твърдението, че животът е страдание. Другото общо нещо е, че всеки индивид трябва да поеме отговорност в лицето на страданието. И това е правилният отговор на нихилизма и на идеологическата обсесия.


Ницше прави същите заключения като Киркегор:


Цитат
A traveler who had seen many countries, peoples and several of the earth’s continents was asked what attribute he had found in men everywhere. He said: “They have a propensity for laziness.” To others, it seems that he should have said: “They are all fearful. They hide themselves behind customs and opinions.” In his heart every man knows quite well that, being unique, he will be in the world only once and that there will be no second chance for his oneness to coalesce from the strangely variegated assortment that he is: he knows it but hides it like a bad conscience – why? From fear of his neighbor, who demands conformity and cloaks himself with it. But what is it that forces the individual to fear his neighbor, to think and act like a member of a herd, and to have no joy in himself? Modesty, perhaps, in a few rare cases. For the majority it is idleness, inertia, in short that propensity for laziness of which the traveler spoke. He is right: men are even lazier than they are fearful.


Попитали пътник, видял много страни и народи и няколко континента, кои човешки черти е срещнал навсякъде. Той казва: „Те имат склонност към мързел.” За други изглежда, че трябва да е казал: „Всички са страхливи. Крият се зад обичаите и мненията.” В сърцето си всеки човек знае много добре, че е уникален и че ще бъде на този свят само веднъж, и че няма да има втори шанс за неговата изключителност да се слее със странно разнообразния асортимент, който той е: той го знае, но го крие като лоша съвест - защо? От страх от ближния си, който изисква комформизъм и се прикрива с него. Но какво е това, което принуждава индивида да се бои от ближния си, да мисли и да се държи като член на стадо и да няма радост в себе си? Може би скромност в няколко редки случая. За мнозинството това е безделието, инерцията, накратко, склонността към мързел, за която говори пътникът. Той е прав: хората са дори по-мързеливи, отколкото страхливи.


7
Достоевски отправя критика към комунизма 40 години преди комунизмът да стане политическо движение. Това е просто абсолютно гениално и брилянтно! Невероятно е, че Достоевски го е написал преди толкова много време. Между другото, Ницше много интензивно е чел Достоевски.


Достоевски много е размишлявал върху проблема с нихилизма. Мислел е, че съществуват 2 алтернативи на нихилизма – едната е свръх-човешкият нихилизъм à la Ницше. Ницше предлага, след смъртта на религията, човек да изгради своя собствена система от ценности, но той самият не вярва, че човекът е в състояние да направи това. Човек не може да изгради кохерентна приложима в практиката философска структура от нищото през живота си!  Good luck with that! Освен това, Ницше предполага, че хората могат да създават ценности. А това е вярно само в известна степен.


В книгата си ”Записки от подземието” („Записки из подполья“) (бел.прев. Ницше казва, че в този роман „истината крещи“), Достоевски пише за човек, който е нещо като модерен Хамлет. Това е човек на 20 в., чийто основен проблем е, че е хипер-интелигентен и не може да реши, какво да прави с живота си. Това много силно го безпокои, но в същото време го безпокои и слабостта му, че не може да вземе решение. Това е един много невротичен характер, но един много софистициран и интелигентен невротик.


Героят преминава през всички аргументи, за които човек може изобщо да си помисли, за да се измъкне от невротизма и страданието. Презира себе си, защото мисли, че е много по-слаб от хората, които могат да действат, без изобщо да се замислят. Той е просто в една дупка, в една ужасяваща дупка. ”Записки от Подземието” е изумителна творба! Това е едно велико психологическо и философско изследване, примесено с много черен хумор.


В една от частите в книгата, главният герой започва да говори за алтернативи на собствената си нихилистична безнадеждност и мисли за утопизма като за потенциална алтернатива.


Какво е утопизъм?


В някакъв смисъл, средновековното Християнство обещава на хората спасение след смъртта. Утопичното верую прави абсолютно същото, но обещанието е за тук и сега. Комунизмът е утопично верую, фашизмът има също такива елементи, но фашизмът е много по-малко интелектуално софистициран от комунизма. Комунистите казват ... вижте сега, хора, ако престанете да бъдете егоисти и започнете да споделяте с другите, можем да трансформираме света и да го направим място, в което всеки би имал всичко, от което се нуждае, и всеки би бил в състояние да прави онова, което би искал да прави.


И защото хората са по природа добри, ако егоизмът/себелюбието е преодолян/о, светът ще бъде нещо подобно на рая (second best както се казва :D). Това е една изключително невероятно силна идея за хората. 80 години от човешката история преминаха в оценяване и защитаване на валидността на тази идея. Мисля, че всеки може да разбере, колко атрактивна е била тази идея. Утопичните идеологии са изключително атрактивни за хората дори и днес. Пример – радикалният ислям. Веднъж да установиш шария ... и пуууф ... получаваш царството Божие на земята. Радикалните ислямисти гледат на шарията като противник на западния нихилизъм. Една от причините е, че те не искат да попадат в капана на западния нихилизъм.


Всички тези проблеми с нихилизма и с утопизма изобщо не са изчезнали. Напротив, те са много много релевантни дори днес. Съветникът на Путин, Александър Дугин, например, е противник на западния либерализъм, защото гледа на него като на фундаментално нихилистичен. Той мисли, че западният либерализъм ще доведе до унищожение на местната култура и ще генерира материалистичен хипер-индивидуализъм (бел.прев. Индивидуализъм в Западна Европа???). Дугин е фен на традицията, и по-специално на руската православна традиция. Вярва, че Русия, Китай и Индия трябва да развият техни собствени култури, за да действат като противник на нихилистичния либерализъм.


Достоевски критикува утопизма и го прави просто брилянтно. Има гениална формулировка:


Цитат
Одним словом, все можно сказать о всемирной истории, все, что только самому расстроенному воображению в голову может прийти. Одного только нельзя сказать, — что благоразумно. На первом слове поперхнетесь. И даже вот какая тут штука поминутно встречается: постоянно ведь являются в жизни такие благонравные и благоразумные люди, такие мудрецы и любители рода человеческого, которые именно задают себе целью всю жизнь вести себя как можно благонравнее и благоразумнее, так сказать, светить собой ближним, собственно для того, чтоб доказать им, что действительно можно на свете прожить и благонравно, и благоразумно. И что ж? Известно, многие из этих любителей, рано ли, поздно ли, под конец жизни изменяли себе, произведя какой-нибудь анекдот, иногда даже из самых неприличнейших. Теперь вас спрошу: чего же можно ожидать от человека как от существа, одаренного такими странными качествами? Да осыпьте его всеми земными благами, утопите в счастье совсем с головой, так, чтобы только пузырьки вскакивали на поверхности счастья, как на воде; дайте ему такое экономическое довольство, чтоб ему совсем уж ничего больше не оставалось делать, кроме как спать, кушать пряники и хлопотать о непрекращении всемирной истории, — так он вам и тут, человек-то, и тут, из одной неблагодарности, из одного пасквиля мерзость сделает. Рискнет даже пряниками и нарочно пожелает самого пагубного вздора, самой неэкономической бессмыслицы, единственно для того, чтобы ко всему этому положительному благоразумию примешать свой пагубный фантастический элемент. Именно свои фантастические мечты, свою пошлейшую глупость пожелает удержать за собой единственно для того, чтоб самому себе подтвердить (точно это так уж очень необходимо), что люди все еще люди, а не фортепьянные клавиши, на которых хоть и играют сами законы природы собственноручно, но грозят до того доиграться, что уж мимо календаря и захотеть ничего нельзя будет. Да ведь мало того: даже в том случае, если он действительно бы оказался фортепьянной клавишей, если б это доказать ему даже естественными науками и математически, так и тут не образумится, а нарочно напротив что-нибудь сделает, единственно из одной неблагодарности; собственно чтоб настоять на своем. А в том случае, если средств у него не окажется, — выдумает разрушение и хаос, выдумает разные страдания и настоит-таки на своем! Проклятие пустит по свету, а так как проклинать может только один человек (это уж его привилегия, главнейшим образом отличающая его от других животных), так ведь он, пожалуй, одним проклятием достигнет своего, то есть действительно убедится, что он человек, а не фортепьянная клавиша! Если вы скажете, что и это все можно рассчитать по табличке, и хаос, и мрак, и проклятие, так уж одна возможность предварительного расчета все остановит и рассудок возьмет свое, — так человек нарочно сумасшедшим на этот случай сделается, чтоб не иметь рассудка и настоять на своем! Я верю в это, я отвечаю за это, потому что ведь все дело-то человеческое, кажется, и действительно в том только и состоит, чтоб человек поминутно доказывал себе, что он человек, а не штифтик! хоть своими боками, да доказывал; хоть троглодитством, да доказывал. А после этого как не согрешить, не похвалить, что этого еще нет и что хотенье покамест еще черт знает от чего зависит...
Вы кричите мне (если только еще удостоите меня вашим криком), что ведь тут никто с меня воли не снимает; что тут только и хлопочут как-нибудь так устроить, чтоб воля моя сама, своей собственной волей, совпадала с моими нормальными интересами, с законами природы и с арифметикой.
— Эх, господа, какая уж тут своя воля будет, когда дело доходит до таблички и до арифметики, когда будет одно только дважды два четыре в ходу? Дважды два и без моей воли четыре будет. Такая ли своя воля бывает!





Цитат
In short, one may say anything about the history of the world—anything that might enter the most disordered imagination. The only thing one can’t say is that it’s rational. The very word sticks in one’s throat. And, indeed, this is the odd thing that is continually happening: there are continually turning up in life moral and rational persons, sages and lovers of humanity who make it their object to live all their lives as morally and rationally as possible, to be, so to speak, a light to their neighbours simply in order to show them that it is possible to live morally and rationally in this world. And yet we all know that those very people sooner or later have been false to themselves, playing some queer trick, often a most unseemly one. Now I ask you: what can be expected of man since he is a being endowed with strange qualities? Shower upon him every earthly blessing, drown him in a sea of happiness, so that nothing but bubbles of bliss can be seen on the surface; give him economic prosperity, such that he should have nothing else to do but sleep, eat cakes and busy himself with the continuation of his species, and even then out of sheer ingratitude, sheer spite, man would play you some nasty trick. He would even risk his cakes and would deliberately desire the most fatal rubbish, the most uneconomical absurdity, simply to introduce into all this positive good sense his fatal fantastic element. It is just his fantastic dreams, his vulgar folly that he will desire to retain, simply in order to prove to himself—as though that were so necessary— that men still are men and not the keys of a piano, which the laws of nature threaten to control so completely that soon one will be able to desire nothing but by the calendar. And that is not all: even if man really were nothing but a piano-key, even if this were proved to him by natural science and mathematics, even then he would not become reasonable, but would purposely do something perverse out of simple ingratitude, simply to gain his point. And if he does not find means he will contrive destruction and chaos, will contrive sufferings of all sorts, only to gain his point! He will launch a curse upon the world, and as only man can curse (it is his privilege, the primary distinction between him and other animals), may be by his curse alone he will attain his object—that is, convince himself that he is a man and not a piano-key! If you say that all this, too, can be calculated and tabulated—chaos and darkness and curses, so that the mere possibility of calculating it all beforehand would stop it all, and reason would reassert itself, then man would purposely go mad in order to be rid of rea son and gain his point! I believe in it, I answer for it, for the whole work of man really seems to consist in nothing but proving to himself every minute that he is a man and not a piano-key! It may be at the cost of his skin, it may be by cannibalism! And this being so, can one help being tempted to rejoice that it has not yet come off, and that desire still depends on something we don’t know?
You will scream at me (that is, if you condescend to do so) that no one is touching my free will, that all they are concerned with is that my will should of itself, of its own free will, coincide with my own normal interests, with the laws of nature and arithmetic.
Good heavens, gentlemen, what sort of free will is left when we come to tabulation and arithmetic, when it will all be a case of twice two make four? Twice two makes four without my will. As if free will meant that!



Цитат
С две думи, човек може да каже всичко за историята на света - всичко, което би влязло в най-разстроеното въображение. Единственото нещо, което човек не може да каже, е, че историята е разумна. Самата дума засяда в гърлото. И, наистина, това е странното нещо, което постоянно се случва: в живота постоянно се появяват морални и разумни хора, мъдреци и любещи човечеството, които си поставят за цел, да изживеят живота си колкото е възможно по-морално и разумно, за да бъдат, така да се каже, светлина за съседите си, просто за да им покажат, че е възможно да се живее морално и разумно в този свят. И все пак всички ние знаем, че именно онези хора рано или късно залъгват себе си, играят някакъв странен номер, често най-непривиден. Питам ви сега: какво може да се очаква от човека, тъй като е бил надарен със странни качества? Обсипете го с всички земни благословии, удавете го в море от щастие, така че само мехурчета блаженство да се виждат отгоре; дайте му икономически просперитет, тъй че нищо друго да няма да прави, освен да спи, да яде сладкиши и да се занимава с продължаването на вида си, и дори и тогава, поради чиста неблагодарност, чиста проклетия, човекът ще ви изиграе някой мръсен номер. Той дори ще рискува сладкишите си и ще желае най-отровния боклук, най-неикономическата абсурдност, просто за да въведе в целия този здрав разум фаталния си, фантасмагоричен елемент. Неговата фантастическа мечта, неговото вулгарно безразсъдство е просто в това, че желае да опази схващането, просто с цел да докаже на себе си - сякаш това е било толкова нужно -  че хората са все пак хора, а не клавишите на пиано, и силите на природата заплашват да ги подчинят в такава пълна степен, че скоро човек ще спре да жадува каквото и да е друго, освен промените в календара. И това не е всичко: дори и човек да не беше нищо повече от един клавиш на пиано, дори и това да му беше доказано от естествената наука и математиката, дори и тогава той не би станал разумен, а целенасочено би извършил нещо перверзно, от чиста неблагодарност, просто за да докаже своето. И ако не открие средствата за това, той ще изобрети разрушение и хаос, ще изобрети всякакви видове страдания, само за да докаже неговото си! Той ще отприщи проклятие върху света и тъй като само човекът може да проклина (това е негова привилегия, основната разлика между него и животните), дори и само поради проклятието си той ще постигне целта си - тоест, да убеди себе си, че е човек, а не клавиш на пиано! Ако кажете, че и това също може да се пресметне и разчертае - хаосът и мракът и проклятията, така щото самото предварително пресмятане да възпре всичко това, и че разумът сам ще отстои себе си, тогава човек преднамерено би полудял, с цел да се отърве от разума и да постигне своето! Вярвам в това, отговарям за това, защото цялата работа на човека наистина изглежда не се състои в нищо друго, освен в това всяка минута да доказва на себе си, че е човек, а не клавиш на пиано! Може да е на цената на кожата му, може да е чрез канибализъм! И бидейки така, как може човек да не се изкуши да се възрадва, че това още не се е случило и че жадуването все още зависи от нещо, което не познаваме?

Ще ми изкрещите (тоест, ако благоволите да го направите), че никой не посяга на свободната ми воля и че всичко е така, че волята ми, от само себе си, от собствената си свобода, да съвпадне със собствените ми, нормални интереси, със законите на природата и аритметиката.

Боже мили, господа, каква свободна воля е останала, щом опираме до разчертавания и аритметика, където всичко е частен случай на два пъти по две прави четири? Два пъти по две прави четири без моята воля. Това ли е то свободна воля!




8

Традициите на Европейското Християнство не са само на 2 000 г. Тази система от вярвания, митове и идеи, която стои в основата на Европейското Християнство, по всяка вероятност, е някъде на повече от 25 000 г.


За Ницше и Достоевски, смъртта на основната ценностна система в края на 19 в. означава смърт на морала, по който сме се ръководели. Това не е просто загуба на някакъв психологически пласт, създаден преди 2 000 г. Нещата са много много по-дълбоки от това. Раздялата с тези идеи не е просто раздяла с философските ни презумпции. Това е и раздяла с нашата история. А това е много много сериозен проблем.


Точно поради тази причина е много трудно да се направи разлика между един нихилист и човек, който е психично болен. Това не е някакво радикално твърдение. Всеки знае, че склонните към депресия са нехилисти. Това ще ви го кажат дори онези, които страдат от депресия, въпреки че няма да използват, може би, този термин. Те ще ви кажат ”не виждам абсолютно никакъв смисъл ... какво значение, има по дяволите, това?”.


За Хайдегер основната ориентация на човек в света е грижата. За Хайдегер, ти си същество, което го е грижа за нещо. Ако, обаче, не те е грижа за абсолютно нищо, тогава, мой човек, си в голяма беда! Дори да спре да те е грижа за всичко, страданието не спира. Грижата е фундаменталната реалност. Ако грижата не може да балансира страданието, тогава не можеш да плуваш по права линия.


Когато на хората им се случат ужасни неща, те казват 2 неща:

1)   Как е възможно съществуването да е устроено по такъв начин? (Т.е. какво, по дяволите се случва на фундаментално ниво в реалността, за да съществува такова страдание. Това го казват хора, чието дете, например, е диагностицирано с рак.)

2)   Защо тази жестокост е насочена точно към мен? Това е зов за справедливост.


Тези въпроси изникват в главата на човека, когато се случи нещо лошо. За екзистенциалистите е съвсем нормално човек да си задава такива въпроси.


А има ли някакъв отговор на тези въпроси?


Ницше казва, че се нуждаем от нови ценности. А също казва следното:

Nihilism stands at the door: whence comes this uncanniest of all guests? Point of departure: it is an error to consider "social distress" or "physiological degeneration" or, worse, corruption, as the cause of nihilism.

Нихилизмът стои на вратата: откъде идва този странен гост? Отправна точка: грешка е да се гледа на „социалния стрес” или на „физиологичната дегенерация”, или, още по-лошо, на корупцията като на причина за нихилизма.



Ако видите, че хората страдат и че са в беда, можете да кажете, че причината за това е, че икономическата система е несправедлива, и затова те са някъде на дъното ... и това е фундаменталната причина за страданието. Ницше не позволява такава интерпретация, защото, според него, съществуват множество начини да се интерпретира твоята позиция. Отсъствието на материален лукс не те обрича на определена перспектива.


Спомняте ли, че говорихме за Толстой и за неговата ”Изповед”? На върха на успеха, най-известният писател в света, изключително уважаван в Русия ... Толстой се притеснява да излезе с оръжие, за да не се застреля. Той е просто поразен от идеята, че животът е безсмислен и че трябва да бъде унищожен. Много дълго време Толстой не може да се справи с тези мисли. Но дори той забелязва, че опороченият свят не е в състояние да превърне всички хора в нихилисти, въпреки че за него безсмислието и корупцията са напълно очевидни. Толстой наблюдава руснаците ... хората от народа. Той е бил просто инспириран от духа на народа и от мъдростта на народа. Той се възхищава на простата вяра на руските селяни.


Отново Ницше във ”Воля за Власт”:


”Distress, whether of the soul, body, or intellect, cannot of itself give birth to nihilism (i.e., the radical repudiation of value, meaning, and desirability). Such distress always permits a variety of interpretations. Rather: it is in one particular interpretation, the Christian-moral one, that nihilism is rooted.

The end of Christianity--at the hands of its own morality (which cannot be replaced), which turns against the Christian God (the sense of truthfulness, developed highly by Christianity, is nauseated by the falseness and mendaciousness of all Christian interpretations of the world and of history; rebound from "God is truth" to the fanatical faith "All is false"; Buddhism of action).
Skepticism regarding morality is what is decisive. The end of the moral interpretation of the world, which no longer has any sanction after it has tried to escape into some beyond, leads to nihilism. "Everything lacks meaning" … ”


Ницше критикува Християнството заради недостатъците на християнския морал. Според Ницше, единственото, което Християнството предлага на последователите си е спасение от страданиято им и изкупление едва след смъртта им, т.е. в някакъв друг свят. Според Ницше това облекчава локалната отговорност на хората да подобрят нещата тук и сега.


Според Юнг, спасението на душата, обещано от Християнството, вече не е достатъчно и това мотивира развитието на науката.


За ранните християни, земният живот е неизкоренимо опорочен. Всичко, на което можеш да се надяваш през земния си живот, е страданието. Ти трябва да приемеш страданието и да се надяваш на спасение в бъдеще, след смъртта си. Очевидно, тази философия се оказва незадолителна за някои хора. Хипотезата на Юнг за развитието на науката е, че в подсъзнанието на Европейците се развива една насрещна идея, а именно, че материалната сфера, която е дефинирана като зло и поради тази причина като недостойна за изследване, съдържа семената на спасението. Точно това е коментарът на Юнг по отношение на философския камък – алхемиците, които са прото-учени, се опитват да открият материална субстанция, която да осигури здраве и вечен живот на хората. Юнг гледа на науката като на произтичаща от тази компенсираща мечта – наистина брилянтна идея. Това е единствената идея, която, според Питърсън, дава разумно психологическо обяснение на появата на науката като дисциплина.  Т.е. интерпретацията на Юнг е, че науката се появява като движение срещу свръх-одухотворяването на човешката психика, и това е преоценката на материята и на възможностите, които предлага.


В края на 19 в. Ницше гледа на Християнството като на несъстоятелна философия. Но казва, че когато една система от вярвания се сгромоляса, проблемът за хората не е само това, че системата им от вярвания е колабирала. Веднъж преживял срива на една система от вярвания, ти вече не можеш да вярваш в друга система. Т.е. ти не само ставаш скептик по отношение на твоето верую, но ти се превръщаш в мета-скептик, т.е. скептик по отношение на всички системи от вярвания. И ето тука вече си на една крачка от нихилизма.


Можете да гледате на това като на болестта на критичния рационален ум. Този критичен рационален ум е в състояние да отреже всеки клон, на който седиш. Предимството на подобна нагласа е, че научаваш нови неща. Но цената, която плащаш, е, че никога не си сигурен в абсолютно нищо.


И може би вие сега ще кажете, че е много правилно никога да не си сигурен. Но ... през живота си ще имате много моменти, в които ще трябва да действате така, все едно сте абсолютно сигурни, защото в противен случаи ще живеете в пълен хаос. Защо трябва да избера това вместо онова? Не знам ... не е много подходящ отговор за едно когнитивно същество като човека.



9
Преди да продължа с Библейската Серия за Каин и Авел, реших да обърна внимание на няколко лекции на Питърсън пред неговите студенти по психология в Университета в Торонто. Тези лекции са заснети и пуснати в YouTube и хората ги гледат с огромен интерес, споделяйки, че никога не са имали честта да станат свидетели на подобен начин на преподаване. Питърсън често ползва референции към популярни филми, за да могат младите студенти да разберат по-лесно концепциите и идеите, които той развива. Той точно така, между другото, става популярен.


2015 Лекция за Личността: 06: Дълбинна Психология: Карл Юнг (Част 01)





Питърсън споделя, че не си спомня да е чел някого, който да е толкова интелигентен колкото Юнг, с изключение, може би, на Ницше.


Юнг е обвиняван в много неща, например в основаване на нова религия. А също така е обвиняван в антисемитизъм от редица безкрупулни биографи. Но през 2014-та година стана ясно, че Юнг е работел за Американското праветилство по време на Втората Световна Война и им изпращал актуализирани доклади за психическото състояние на наци-лидерите.


Юнг не е споделил на никого, че е бил агент на Американското правителство. Но обвиненията в антисемитизъм са наистина нелепи.

Ще си позволя да цитирам една статия за Юнг в Спиралата, в която Юнг говори за нацистите:

Карл Густав Юнг: ”Зная, че има демони



Юнг е бил странен човек и изключително силен визуализатор. Бил е много заинтригуван от дълбочината на човешкото въображение. Имал е изключително задълбочени познания по латински и гръцки език и е изучавал ръкописите на алхемиците в продължение на много много години. Имал е също така голям интерес към изплуването на идеята за наука от това, което той нарича колективно въображение. На интелектуално ниво е повлиян най-вече от Ницше и Фройд. Също като Жан Пиаже (Jean Piaget) адресира пропастта / несъответствията между науката и религията, но поради различни причини от Пиаже.


Юнг взема коментара Нацше, че ”Бог е мъртъв” много сериозно. Едно от нещата, които Ницше предсказва в края на 19 в. е, че колапсът на официалните религиозни вярвания ще доведе до Морален Релативизъм, който е психически непоносим, защото, ако имаш морално-релативистична позиция, тогава всичко има еднаква стойност и няма степен или категория на ценност или качество, т.е. няма по-добро или по-лошо. В крайна сметка, ще заключиш, че няма добро и зло. А човек не може да се ориентира в свят, в който няма характеристики за добро и зло, защото човек, от психологическа гледна точка, има нужда от цел към състояние, което е по-добро от настоящото. Човек има нужда от диференциация на ценностите, за да може изобщо нещо да прави. Анализът на Ницше показва, че когато йерархията на ценностите колабира, хората ще бъдат извънредно объркани, от психологическа гледна точка, и депресирани, защото стойността / ценностите вече ги няма в живота им. Последствието от това е, че хората стават нихилисти или пък се обръщат към някакви идеологически системи като заместител на религията.


Ницше предлага като алтернатива на религията идеята за т.нар. Свръхчовек (Übermensch), т.е. човекът да създаде свои собствени ценности. Свръхчовекът е човек, който е способен да надмогне една вселена без ценности, станалата такава след упадъка на религиите, и да създъде свои собстевни ценности съвсем съзнателно, като съзнателен акт.


Проблемът в това, обаче, е, че не е ясно, как човекът може да създаде свои собствени ценности като съзнателен акт, защото не е ясно, дали ценностите се създават съзнателно. Точно поради тази причина психоаналиците имаха какво да добавят към философиския дебат за ценностите, развит до точката на наблюденията на Ницше.







Продължаваме с част от една лекция на Питърсън за Екзистенциализма:

2015 Лекция за Личността 12: Екзистенциализъм: Достоевски, Ницше, Киркегор

 



Бел. прев. Малко подробности от биографията на Джордан Питърсън:
Може да чете още на 3-годишна възраст. На 13 години чете Оруел, Солженицин и Айн Ранд. След като завършва гимназиалното си образование през 1979 г. започва да учи политически науки в Grande Prairie Regional College в Албърта.


В лекцията Питърсън споделя, че още през третата година на изучаване на политически науки в колежа вече изобщо не се е интересувал от тази материя, защото разбира, че политическата наука приема, че хората са изключително ръководени от икономически интереси. Това на Питърсън не му е било достатъчно. Той е искал да знае, защо мотивацията на хората е чисто икономическа. А това вече е психология. Впоследствие, Питърсън завършва психология в Университета в Албърта, след което става доктор по клинична психология в Университета McGill в Монреал.


Питърсън се опитва да запознае студентите си с великите философски и психологически движения през 20 в., защото те са онези, които моделират хората днес, както и света, в който живеем. Според него, ако човек не разбира философията на 20 в., то той наистина не знае, къде се намира в момента, и не разбира идеите, от които хората са обсебени.


Юнг казва, че хората нямат идеи, а идеите имат хора. Юнг казва, че ти трябва да познаваш идеите, които те притежават. В противен случай няма да си наясно, какво тези идеи правят с теб. Когато мислиш за всички онези ирационални и контрапродуктивни неща, които хората правят индивидуално, а също и колективно, трябва да се запиташ, дали искаш да бъдеш заразен от същото нещо.


Екзистенциализмът се появява като течение в психологията след Втората Световна Война. Една от причините за това е, че е било абсолютно очевидно, че Второта Световна Война представлява идеологическа борба между фашизма и западната демокрация, както и идеологическа борба между комунизма и либерализма. Проблемът с идеологическата обсесия се превръща в основен интерес през 50-те години на 20 в.  Въпросът, който остави Втората Световна Война и на който все още няма задоволителен отговор, е, каква е вината на отделния индивид, когато масите загубят разума си.


Ако погледнем към нацистка Германия, можем да предположим, че принудата ”отгоре” е превърнала масата от порядъчни немски граждани в нацисти. Питърсън, обаче, казва, че за това няма доказателства. Това са само предположения. Има изследвания, които показват желанието на хората да подражават на фигурите във властта. Например, известният психологически Станфордски затворнически експеримент, в който студентите са били разделени на ”надзиратели” / ”пазачи” и ”затворници”. Този експеримент представлява симулация на затвор. Резултатът е, че някои от ”пазачите” се превръщат в садистични психопати, а някои от ”затворниците” се превръщат в раболепни жертви за нула време. Има някакви елементи на доказателства, че хората имат определени реакции, ако приемат определена роля в дадена ситуация. Но Питърсън казва, че това изобщо не означава, че наличието на някаква тенденция при хората да се пригодяват към авторитетите, може да бъде добро обяснение за възхода на масови движения като нацизма и комунизма. Това обяснение не е задоволително.


Ок, можем да кажем, че някои от хората в масата са просто последователи (followers). Но какво, тогава, да кажем за лидерите? Всички ли са били последователи? Чак до горе? Чак до Хитлер? Значи, вината е била само на Хитлер, така ли? Уау, даваме на Хитлер статус на Бог. Същото е със Сталин и Мао. Да, те не са били добри хора ... в никакъв случай. Но да локализираш цялото зло в тях и да гледаш на всички останали като на жертви ... като на измамени последователи ... е много удобно, нали? Така последователите изглеждат жалки поради различна причина, а именно, че не са активно себе-ангажирани в жестокостта поради някакви лични причини, а просто само заради конформизъм. Има ли разлика между тиранина и този, който се подмазва на тиранина? Всъщност, поне тиранинът има повече кураж от ония, които го следват. Да, това е кураж от един много специфичен вид, но все пак ...


Точно от това са се интересували екзистенциалистите. Локусът на техния интерес е основно Ницше.


Причината, поради която Питърсън се концентрира и постоянно говори за Ницше и Достоевски, е, че тези две личности обобщават 19 в. Проблемите, които те разкриват и предсказват, се разгръщат през 20 в.  Техните предвиждания не само се оказват напълно коректни, но коректни се оказват и причините, които те тематизират. Фактът, че тези две личности успяват да предвидят подобни неща 30-40 години преди те да се случат, ги прави изключителни психолози. Ницше дори е гледал на себе така, както и, до някаква степен, Достоевски.


Ницше и Достоевски имат огромно влияние върху такива личности като Фройд, Юнг, Карл Роджърс.


Ницше, ”Воля за Власт”:


What I relate is the history of the next two centuries. I describe what is coming, what can no longer come differently: the advent of nihilism.
… our whole European culture has been moving as toward a catastrophe, with a tortured tension that is growing from decade to decade: restlessly, violently, headlong, like a river that wants to reach the end, that no longer reflects, that is afraid to reflect.

He that speaks here, conversely, has done nothing so far but reflect: a philosopher and solitary by instinct, who has found his advantage in standing aside and outside…
...
For why has the advent of nihilism become necessary? Because the values we have had hitherto thus draw their final consequence; because nihilism represents the ultimate logical conclusion of our great values and ideals--because we must experience nihilism before we can find out what value these "values" really had.--We require, sometime, new values.



Това, за което говоря, е историята на следващите два века. Аз описвам, какво идва, какво не може да бъде по друг начин: идването на нихилизма.


... цялата ни европейска култура се движи към катастрофа, с мъчително напрежение, което нараства от десетилетие на десетилетие: неспокойно, бурно, стремително, като река, която иска да стигне до края, която вече не отразява, която се страхува да отразява.

...

Обратно, този, който говори тук, не е правил нищо друго досега, освен да отразява: философ и самотник по инстинкт, който е намерил предимство в отдръпването и гледането отвън…

...

Защо е необходима появата на нихилизъм? Защото ценностите, които имахме досега, доведоха до крайните си последствия; защото нихилизмът представлява крайното логическо заключение на нашите велики ценности и идеали – защото трябва да изпитаме нихилизъм, преди да разберем каква е стойността на тези „ценности.



Ницше твърди, че докато Християнството се трансформира в наука (едно от предимствата на католическата доминация в Европа), умът на католика се научава да интепретира всички явления в термините на схемата на една обща теория. Ницше гледа на това като на форма на дисциплина. Европейският ум е дисциплиниран посредством догма. И сега се освобождава от догмата, т.е. обръща се срещу нея. Догмата се разпада.


Ницше прави логическото заключение, че нихилизмът е логическият завършек на великите идеи и ценности, т.е. нихилизмът не е контра-идея на християнската догма, а е логическият резултат от нея.


Защо това е релевантно?


Ами защото огромно количество от психичните болести (бел.прев. не забравяйте, че това е лекция за студенти по психология) са основани на нехилизма. И тук Питърсън обяснява на студентите, че когато някой с депресия отиде на консултация при тях, той почти винаги ще им ще каже, че изобщо не вижда някакъв смисъл в живота. Това, което всъщност има предвид един човек, който казва подобно нещо, е, че единственото нещо, което има в живота си, е страдание ... , а това е непоносимо. И при положение, че това е така, защо изобщо да живея? Точно това е фундаменталният въпрос на самоубийците. Това е философски въпрос.


Френският философ Албер Камю (Albert Camus) казва, че единственият наистина сериозен философски въпрос е, дали да се самоубиеш или не. (бел.прев. Камю казва ”Il n'y a qu'un problème philosophique vraiment sérieux : c'est le suicide”, което се превежда като ”Има само един наистина сериозен философски проблем: самоубийството”). Абсолютно неуместно е да се дискутира с някой, който има депресия, особено ако е по-интелектуален, т.е. има склонност към философски въпроси, без да се адресира този проблем – защо да живея в такова страдание.


Екзистенциалистите гледат на нещата по различен начин от Фройд. Според Фройд, нормалните хора са психически здрави, като се изключи стресът, който имат в живота си. Психопатология има тогава, когато човек е сериозно наранен, може би дори множество пъти наранен. Екзистенциалистите, обаче, казват ... не не не ... чакай малко! Може би фундаменталното състояние на човека е нихилизъм и страдание (бел.прев. да си спомним момента на само-осъзнаване на Адам и Ева ... , т.е. колапсът на безсъзнателния рай), и трябва да има нещо, което да се противопостави на това състояние, за да може животът да бъде поносим.


Питърсън споделя, че е срещал много хора в живота си, който се изтезават с мисли за смисъла на живота и страх от смъртта, които не могат да избият от главата си. Има, обаче, и други хора, които никога не се сблъскват с подобни мисли. Последните са повече консервативни и не много отворени, и може би страдат по-малко от невротизъм. Такива хора не са любопитни и не се интересуват от философски теми, и принципно не се занимават с абстракции. И дори и да се интересуват, не се задълбочават много и не се тормозят с някакви особено дълбоки въпроси за собственото си съществуване.


Важно: нихилизмът и атеизмът са много тясно свързани. Не са идентични, но са свързани. Въпреки че е много трудно атеизмът да обясни, по какъв начин не е по същество нихилизъм. Това е критиката на Достоевски към атеизма. Достоевски твърди, че ако няма някакви фундаментални ценности, няма никаква причина да не правиш абсолютно всичко, което ти се иска да направиш.


Това е известното ”Където няма Бог, всичко е позволено” на Достоевски!


Всички романи на Достоевски представляват по същество изследване на тази идея. В ”Престъпление и Наказание”, Достоевски изследва тази идея от гледна точка на живота на един индивид, в ”Бесове” – изследва идеята от гледна точка на индивид, който има социално и политическо влияние.


Това е и пророчеството на Достоевски – една от последиците от смъртта на Бог (бел.прев. ”Бог е мъртъв”) ще бъде възходът на тоталитаризма. Точно това Достоевски предрича в ”Бесове”.



10

Битие, Глава 3:
14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.   
15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.



Между другото, за да знаете – змиите са гущери, които са загубили краката си.

Питърсън казва, че обича следните картини, защото са изключително елегантни и прецизни:







Махни религиозния контекст от тях и просто ги погледни за секунда. Какво виждаш? Виждаш вечната майка да държи бебето далеч от змията. Крокодил, змия – всичко това са били хищници за нас. Причината да сме тук е заради това. Ето защо това е свещен образ.





А на картината вдясно Ева стъпва върху влечуго. Тя излиза от нещо, което е като дупка в небето. Това показва вечното повторение на тази фигура. Това е архетип. Потенциалът, от който тя се появява, са всички музикални инструменти зад нея. Това, което художникът представя, е голямата комплексна форма на битието и появата на предпазващата майка от този фон, защитавайки бебето вечно от хищници. Това не може да не бъде свято изображение. Ако не мислите, че това е свято изображение, това няма нищо общо с образа. Проблемът е във възприемащия.


И сега следва наказанието за Ева в Битие, Глава 3:
16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.


Бог не казва, че ”трябва”. Казва, че ”ще” бъде така. Защо "със скръб ще раждаш чада"? Е, когато развиеш толкова голям мозък ... не е изобщо лесно да се раждат бебета с големи глави, които да поберат толкова голям мозък. На всичкото отгоре, бебетата с голям мозък са зависими отвъд въобразимото. Жената е обречена. Това е наказанието на Ева за пробуждането.


Наказанието на Адам:
17 А на човека (бел.прев. мъжа) рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.


Това е изобретяването на работата. Какво правят хората, което животните не правят? Работят. Какво означава работа? Това означава, че ти жертваш настоящето за бъдещето. Защо правиш това? Защото знаеш, че си уязвим и си буден. От тук нататък, няма връщане към несъзнателния рай. Има толкова много проблеми и никаква проклета работа ... колкото и много да работиш, никога няма да можеш да работиш достатъчно, за да решиш проблемите. Всичко, което ще правят Адам и Ева оттук нататък, е да се ужасяват от бъдещето и това е цената на събуждането. Това е краят на рая, и това е началото на историята.


21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.





Това е Уилям Блейк – Бог облича Адам и Ева


22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -
23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.   
24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.



И така ... Адам и Ева са изкушени от змията; ядат от плода; събуждат се; осъзнават, че са голи; осъзнават, че са уязвими; осъзнават бъдещето; осъзнават, че ще умрат; осъзнават, че ще трябва да работят; осъзнават трудностите и изпадането на човечеството от несъзнателния рай. Добре. В това има смисъл. Ами знанието за доброто и злото? Какво, по дяволите, означава това?


Хората в Месопотамия са вярвали, че човешките същества са направени от кръвта на Кингу, който е най-лошото чудовище, което Тиамат, богинята на хаоса, може да си представи и после да произведе. Така че тяхната идея е, че има нещо дълбоко, дълбоко, дълбоко, демонично погрешно в човечеството. Това е тяхната концепция и е от същата среда, от която произлизат тези истории.


И какво общо има отварянето на очите и осъзнаването на уязвимостта с познанието за доброто и злото?


Следващата информация е малко брутална!

Става въпрос за Отряд 731 в Китай. Това е специално звено в японската армия по време на Втората Световна Война, занимаващо се с опити върху хора. Това са може би най-ужасните неща, които са направени на хора по време на ВСВ. Те са поставяли затворници в поза, така че ръцете им да замръзнат. След това са ги изнесяли навън и са изсипвали гореща вода върху ръцете си. И това са го повтаряли, докато плътта на затворника се свлече от костите. Те правят това, за да ”изследват” лечението на измръзване при войниците. Можете да потърсите информация за Отряд 731, ако искате да имате кошмари.


Нещо подобно е показано във филма ”Snowpiercer” / „Снежен Снаряд“:





Това са го правели човешки същества! Някой го е измислил, а после хора са го направили.

Какво е познаването на доброто и злото? Ето го ключът, човече: Знаеш, че си уязвим. Никое друго животно не знае това. Знаеш, какво може да те нарани, и като знаеш, какво може да те нарани, знаеш, какво наранява другите. И веднага щом разбереш, какво наранява някой друг и че може да го използваш, ти имаш познанието за доброто и злото.


Трикът, който изиграва змията, е доста добър, защото цялото изобщо не прилича на нещо, което бихме желали, ако знаехме за последствията. Но щом човек е самосъзнателен и осъзнава собствената си голота, тогава той има способността да върши зло. Точно това бива внедрено в света в онзи момент – злото.


Ето и останалата част от историята: Защо просто да не преследим змиите и да се отървем от тях? Отърви се от проклетите змии! Свети Патрик пропъжда всички змии от Ирландия. Няма повече змии. Всичко е рай! Но ... Това изобщо не работи, защото има и човешки змии. Ти си член на племе, което има врагове и трябва да се защитаваш от човешките змии, нали? Може би твоята империя се разширява и ти трябва да се отървеш от всичките човешки змии. Какво се случва тогава? Те започват да растат и да се развиват вътре в империята. Можеш да се отървеш от всички външни врагове и да направиш голям град, и изведнъж враговете изникват вътре в града.


Змията не е просто змия в градината, змията не е само потенциална змия, змията не е само змия, която е твой враг. Змията е твой приятел, защото твоят приятел може да те предаде. И тогава е още по-лошо, защото ти може да предадеш себе си. И дори да се отървеш от всички външни змии, вътре в теб има една вътрешна змия, и, само Бог знае, тя какво възнамерява.


Ето защо змията в Едемската градина се асоциира със Сатаната. Кой е врагът? Ок, врагът е змията ... Но ако си изтънчено човешко същество и наистина се опитваш да решиш проблема и да отговориш на въпроса, кой е най-големият враг на човечеството… Е, това е човешката склонност към зло, нали? Това е фигурата на Сатана. Има го Логосът, който е истината, и извиква реда от хаоса в началото на времето, но го има и протовоположният дух – враждебният брат. Това е Каин за Авел, за който ще говорим в следващата лекция. Той не е мотивиран от абсолютно нищо друго, освен от злоба и желание за унищожение. В историята за Каин и Авел намираме първите проявления на противоположния дух.





Ханибал - Бог е ужасен





11



На тези илюстрации се вижда призракът на смъртта. Вляво имаме призрака на смъртта, в дървото, със змията и плода.


Вече обсъдихме тясната концептуална, а и практическа връзка между храната и информацията.


Добре, а каква роля играят жените по отношение на мъжете? Жените правят мъжете съзнателни. Питърсън дори казва, че основната роля на жените в една връзка е да направят мъжете самосъзнателни. Мъжете не харесват това. Няма по-добър начин да направиш някой само-осъзнат от това да го отхвърлиш. Защо? Защо съм отхвърлен? Е, майката природа, под прикритието на тази жена, казва, че не си толкова лош за приятел, но няма причина генетичният ти материал да се разпространява в бъдещето.


Имайте предвид, че женските шимпанзета не дискриминират партньорите си. Те се чифтосват с всяко мъжко шимпанзе, т.е. всеки мъжки има достъп. Доминантните мъжки прогонват подчинените, така че вероятността доминантните да оставят потомство е по-голяма. Но това не е женски избор.


При хората това е съвсем различно. Ние сме, повече или по-малко моногамни – свързваме се по двойки. Концепцията за брака е универсална сред хората. Не е културна особеност.


Да, има изключения! Но това са изключения. Кой, по дяволите, го е грижа? Обърнете внимание на модела. Цената, която плащаме за големите мозъци, е, че сме много зависими и отнема много време, за да се програмираме. Поради това се нуждаем от относително стабилно семейно свързване. Това не може да се получи, ако не направиш мъжа само-осъзнат. В противен случай, мъжките ще правят бебета и ще бягат! Ми да, а защо, по дяволите, не? Наистина, не се шегувам. Това е нещо, за което трябва да се мисли – не защо мъжете изоставят децата си, не е това мистерията. Мистерията е, защо не го правят. Просто трябва да погледнете животинското царство. Дългосрочният ангажимент е това, което изисква обяснение.


Битие, Глава 3:

6 И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде.
7 Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.



Какъв вид отваряне на очите е това? Какво означава да осъзнаеш, че си гол? Както говорихме по-рано, това означава да осъзнаеш, че си уязвим. Това са открили хората. Това е като ... ох ... та ние можем да бъдем наранени. Човешките същества се събуждат и си мислят ”ние сме уязвими – перманентно. Това никога няма да си отиде.” Това е разпознаването на вечната уязвимост.


Адам и Ева са голи и си мислят, че това не е толкова добре, защото са уязвими. Очите им са достатъчно отворени, за да станат самосъзнателни, и те разпознават собствената си уязвимост. Първото нещо, което правят – първата стъпка към културата – е да се защитят с нещо от света. По този начин се предпазват от света.


Между другото, психолозите наскоро откриха при приматите набор от неврони – наричат се Pulvinar (това е от 2013 г.) неврони, които са специализирани за бързо откриване на змии.


Битие, Глава 3:

8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.



Това е интересно. Преди да се събудят - преди да разпознаят голотата и уязвимостта си – мъжът и жената нямат причина да се крият от Бога. А сега се крият от Бог, защото са голи и уязвими. Това е страх и срам – разпознаването на собствените недостатъци. Те се вглеждат в себе си и си мислят, как, по дяволите, се предполага, че създание като мен, с всичко, което не е наред с мен, може да живее порядъчно в този свят?


Това е нещото, което е толкова ужасяващо за тази история. Събуждаме се и си мислим ”О, Боже, погледни това място. Тук има някакви сериозни проблеми и ние имаме сериозни неприятности и не сме това, което бихме могли да бъдем.” И така, ние се крием, и точно това казва историята – хората се събудиха, станаха самосъзнателни, разпознаха собствената си уязвимост и това ги накара да се скрият от проявяването на своята божествена съдба.


Бел.прев. Кой, по дяволите, иска да е само-осъзнат? Та това е истинско наказание!


И сега следва любимата част на Питърсън:
Битие, Глава 3:

8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.






11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?”


Това е мястото, където Адам се проявява в цялата си героична слава след падението:

"12 И човекът (бел.прев. мъжът) рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.


Бел.прев. Боже, какъв глупак! Даже обвинява Бог, че му е дал такава жена, която му била дала да яде.


Модерна феминистка интерпретация на историята за Адам и Ева твърди, че Ева е изобразена като универсално лошият човек на човечеството заради непокорство по отношение на  Бог. Нещо такова е. Изглежда, че се е подхлъзнала, а после е изкушила съпруга си и това я прави още по-лоша – въпреки че той е достатъчно глупав и е ял, без да задава въпроси, а това прави Ева по-смела от него.


Но точно Адам е онзи, който е тъжното създание в цялата тази история. В едно изречение той казва:
1)   че не е бил той, а е била жената.
2)   Обвинява Бог! Тази жена – ти ми я даде! – И тя ми даде да ям и аз ядох.


Това е като ... хей ... Адам е невинен – сега той не само е гол, непокорен, страхлив, срамежлив, но той е също и подсмърчащ, оплакващ се доносник. Адам издава Ева при първата възможност, а след това обвинява Бог. Точно така.


Питърсън казва, че същите неща ги пише във форумите, където мъже пишат за жени, когато са обидени и огорчени от жените. ”Не съм аз – това са тези кучки. Не съм аз – те са – и не само това ... ами какъв е този проклет свят, в който те съществуват.” Абсолютно същото като Адам ... и абсолютно патетично.


Е, Ева поне има по-добро извинение:

13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

Змията е хитра. А се и оказва, че проклетата змия е самият Сатана, а той е коварен. Значи фактът, че тя е забъркала кашата, е много проблематичен, но поне има много по-добро извинение от Адам.







12



Тук отново имаме същия набор от образи: Адам, Ева, това дърво и тази странна змия. Змията тук е подобна на дракон. Змията е вечно свързана с дървото.


Ева има всички основания да бъде само-осъзната и дори невротична. Жените са по-самоосъзнати и невротични от мъжете, и то значително по-осъзнати и невротични. Това не зависи от културата и социума. Една от причините за това е, че жените са сексуално уязвими и са по-дребни. Нервната система на жената не е адаптирана да работи за нея и за нейното благосъстояние. Нервната система на жената е адаптирана да работи за благосъстоянието на двойката жена-бебе. Защото, ако не е така, бебетата умират. Да, жените са по-податливи на депресия и тревожност от мъжете. Да, това е адско бреме.


Най-големите различия в податливостта към депресия и тревожност са в Скандинавието - за тези от вас, които смятат, че това е социо-културно. Не е социо-културно!


Жената не е подходящ противник на мъжа в битка. Тя има всички основания да бъде нервна, особено когато добавиш към това сексуалната й уязвимост и факта, че трябва да се грижи за изключително зависимите бебета, които са изключително крехки за много дълъг период от време. Жените са по-самосъзнателни от мъжете. Емпиричната литература за това е красноречива. Това е свързано с елемента невротизъм, защото самосъзнанието всъщност е свързано с много неприятни емоции. Кой иска да бъде само-съзнателен?


Питърсън казва, че ако е съвсем само-осъзнат на сцената пред публиката, няма да е в състояние да говори. Всичко, което ще прави, е да мисли за себе си и за всички неща, които не са наред с него, и ще потъне вътре в себе си. Самосъзнанието, макар и голям подарък, не е нищо приятно. То е свързано предимно с тревожност.




13


Изкушението на Адам в Cappella dei Brancacci



Битие, Глава 2:

25 А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха.


Бел.прев. Какво блаженство само е да си неосъзнат. Няма срам, вина, терзание, притеснение, тревожност. Точно това има предвид героят на Антъни Хопкинс в ”Западен Свят”, който иска да спести всички тези мъки на хостовете и да ги остави без съзнание.


По всяка вероятност е имало време, когато човешките същества са били голи и не са се срамуваха от това. И след това е настъпило време, когато, ако са голи, се срамуват от това.


Каква е асоциацията за голотата и срама? Често, в класическите интерпретации това се свързва със сексуалността, т.е. на историята за Адам и Ева се дава някаква сексуална конотация. Питърсън предполага, че причината за това е голотата, но той също така казва, че всичко това е много много по-комплексно.


Питърсън споделя, че синът му, още когато е бил на 3 години, е бил изключително потаен и е обичал личното си пространство. Вратата на спалнята му била винаги затворена. Вратата на банята била винаги затворена и той сякаш казвал на всички ”изчезвайте оттук”. И това се е случило от само по себе си. Питърсън има две деца, но само едното било такова, така че той изобщо не мисли, че родителите имат нещо общо с това. Питърсън мисли, че чувството за самосъзнание се появява при децата, които са на възраст около три години.


Ние хората сме много странни, защото нямаме окосмяване, поне в сравнение с повечето животни, и ние не знаем, каква е точно причината за това. Освен това сме изправени, което води до това болезнено излагане на показ на психо-физиологичните ни качества, когато сме голи. Точно затова стандартите за красота застрамват хората, това е сигурно. Но хей ... ако не си грозен сега, човече, ще бъдеш ... в някакъв момент от живота си.


Историята за Адам и Ева разказва, че е имало момент, когато не сме се срамували от голотата си. Животните не са като нас и може би е логично, че ние сме били някога като тях. Но после това се е променило.


Битие, Глава 3:

1 А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя рече на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?





Луцифер / Сатан на Густав Доре в ”Изгубеният Рай” на Милтън


Сатана е странно свързван със змията, когато се говори за историите в Битие. Това е много трудно за тълкуване, защото в историята за Адам и Ева няма никаква индикация, че змията, която изкушава Ева, също е Сатана, автор на всяко зло, т.е. между змията и Сатаната има родство. Как, по дяволите, тези две истории са свързани една с друга?


В Битие пише, че змията е ”хитра”. В английската версия на Библията е използвана думата ”subtil” = subtle.


Subtle” е много интересна дума. Нека разширим малко значението на думата по подхода на Юнг за интерпретация на сънищата, като проверим конотацията на понятията, които са свързани със съня.


От Оксфордския английски речник - Subtle:


-   За човек или животно, действие, поведение и т.н. : лукав, изкусен; потаен, хитър, коварен, криещ опасности".


Това е нещо, което се промъква, нали? Това не е нещо, което можеш да забележиш лесно.


-   За поглед: лукав, потаен, подмолен.
-   За човек: умел; експерт; умен.
-   За произведение на изкуството, механично устройство и т.н .: умело направен или проектиран; гениален.


Всички тези термини често са приписвани на змии. Дизайнът на змиите е забележителен и фин.


-   За същността на: труден за разбиране, неясен.
-   За човек, ум, или интелектуална дейност: характеризиращ се с мъдрост или проницателност; изтънчен, проникновен, отракан.


Милтъновият Сатана е репрезентиран и от интелекта.





Често лошият човек е зъл учен. Същото е и в Цар Лъв със Скар.




Дотолкова, доколкото става въпрос за ум, Скар притежава лъвския пай. Скар притежава интелект – арогантен, измамен интелект. Няма нищо глупаво в Скар. Той не е мъдър, но той е злият глас, който винаги шепне в ухото на царя. Това е свързано с гордостта на интелекта. Католиците предупреждават човечеството за гордостта на интелекта от векове. Точно това отчасти произвежда схизма между католицизма и науката, въпреки че разколът е много надценен, що се отнася до историческите данни.


Идеята е, че интелектът има забележителен капацитет и е най-висшият ангел в Божието небесно царство. Това е начинът, по който го описва Милтън. Но това е и нещо, което може да стане ужасно сбъркано, защото интелектът може да стане арогантен за собственото си съществуване и постижения, и може да се влюби в собствените си творения. Това се случва, когато сме идеологически обсебени, защото в крайна сметка се оказваме в конструирана от хора догма. По думите на Солженицин, ”то те притежава напълно и ти мислиш, че е 100% правилно”. Интелектът изкоренява необходимостта от нещо трансцендентно. Така че това е коварният елемент на интелекта, който е свързан, символично, със змията в Райската градина.


Битие, Глава 3:

2 Жената рече на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем;   
3 но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.   
4 А змията рече на жената: Никак няма да умрете;   
5 но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете, като Бога, да познавате доброто и злото.



Подло и едновременно с това изтънчено, нали? Хубава история. Незабавното следствие е, че не можеш да се довериш на Бог. Много подло, нали? А следващото е, че Бог се опитва да те измами. А следващото е, че той се опитва да направи това, защото е ревнив и не иска да знаеш неща, които знае. Той те лъже, защото няма да умреш, ако ядеш, противно на това, което ти е било казано. Всичко, което ще се случи е, че ще ти се отворят очите и ще бъдеш като Бог, познаващ доброто и злото. Това звучи доста добре.


Това е история, пълна с парадокси. Защото Бог казва на Адам да не яде проклетите плодове, но Адам и Ева не обещават да не ядат.


Битие, Глава 2:

15 И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
16 И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
17 но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.   
18 И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.



А после, в Глава 3, Ева казва на змията:

3 но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.


Това е доста интересно, защото Бог казва на Адам и Ева да не ядат проклетите плодове, но те никога не обещават да не ядат. Те не са обещали; щом им е било казано. И, добре, трябва ли да бъдат послушни? Колко послушни искаш да бъдат децата ти? Искаш те да бъдат достатъчно послушни, за да не бъдат наранени, но достатъчно непокорни, за да излязат новън и да направят нещо смело, да нарушат някои правила и да научат някои неща. Ето затова цялата история е много парадоксална.





14
Питърсън гледа на тези истории като едно чудо. Ако ти си просто един пропагандист, няма да оставиш този вид комплексност в текста. Просто ще се отървеш от това. Ако това е пропагадна, всичко трябва да се подчинява на смисъла на идеологическия план. Защо да запазиш това? Защо не го опростиш? Или пък, защо просто не го припишеш на дявола. Това би било много по-лесно, отколкото да го приписваш на Бог.


Битие, Глава 2:

18 И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.   
19 И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана.   
20 Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери.



Тук има няколко неща, за които можем да спекулираме. Номер едно – защо Бог го е грижа за това, как Адам нарича животните? Тук отново имаме идеята за магията на речта. Бог е използвал език, за да призове / генерира ред от хаоса. Идеята е, че нещата не са напълно реални, докато не им дадеш имена. Нещата съществуват във форма на странен потенциал - взаимосвързана форма, но объркана – преди да ги посочиш с пръст и да им дадеш име, преди да ги издълбаеш от базовия хаос. И така, нещото се отделя от целия този основен хаос и се превръща в осезаем обект. Да, може да се каже, че нещото е реално, преди да му дадеш име. Но преди да му дадеш име, то съществува като всички онези неща, които ги има, но няма кой да ги възприеме. Не е очевидно, че има неща, когато не си там, за да ги възприемеш.


Ето нещо интересно за възприятието:
Джон Уилър (John Wheeler) е физик и описва следното нещо:

Да кажем, че излизаш навън през нощта и поглеждаш нагоре и виждаш звезда. Фотон от тази звезда влиза в окото ти и може би този фотон е пътувал около 30 милиона години. Знаеш ли, че този фотон не би бил излъчен от тази звезда по онова време, ако твоето око не е там сега, за да го възриеме? Мислиш си, добре, как, по дяволите, е възможно това? Та това се е случило преди 30 милиона години. Питърсън казва, че не знае, как е възможно това, но знае, че Джон Уилър е свършил много добра работа, за да докаже, защо това е вярно и е неизбежно вярно. Уилър е и физикът, който първи развива идеята за ”It from bit” (”Нещо от бит”). Той вярва, че потенциалът на света най-добре се тълкува като място на информация, като латентна информация. Това, което съзнанието прави, е, че превръща латентната информация в нещо като конкретна реалност. Уилър не говори за това метафорично. Уилър казва, че фотонът не би потеглил от определено място, ако няма място, където да отиде.


Това е сложно и объркващо, защото от гледната точка на светлинния лъч, времето и разстоянието не съществуват. От гледна точка на фотона, вселената е плоска - перпендикулярна на посоката, в която се движи фотонът. Той е и там, и тук едновременно. За нас това не е така, но за фотона всичко е тук и сега. Както и да е, причината, поради която Питърсън го разказва това е, че връзката между съзнание и реалността в никакъв случай не е ясна. Много е комплексно и физиците постоянно спорят за това, каква е връзката между съзнанието и реалността. Твърденията на Уилър се възприемат много сериозно от физиците, които са от калибъра на Уилър.


Както и да е. В Библията отново се набляга на значението на именуването, за да направим нещата реални. Назоваването на нещо го оформя и му дава граници.


Знаете ли, понякога хората не назовават нещата, просто за да не станат реални. Точно затова замитаме нещата под килима и не искаме да ги назовем с истинските им имена. Всеки си мисли, че ако не назове нещата с истинските им имена, тези неща просто не са там. В известен смисъл това наистина е така, защото можеш да действаш така, сякаш тези неща не са там и можеш да се разминеш с тях, поне за кратки периоди от време. Но веднага щом назовеш нещата с истинските им имена, ти им даваш форма и те са вече там и никой не може да ги игнорира. Това е досадно, защото тогава вече се сблъскваш с последствията. Интересното е, че ние притежаваме дори интуиция за това, че нещата не съществуват, ако не ги назоваваме. В момента, в който назовеш нещата, те излизат наяве с изумителна яснота.


Бог се интересува от това, че Адам ще даде имена на животните, защото това ги прави животни.


Социалният психолог Роджър Браун (Roger Brown) изучава някои наистина интересни феномени за връзката между възприятие и действие. Децата назовават котката и кучето. Обикновено за тези неща се използват кратки думи. Можем да възприемаме котките като многоклетъчни организми - можем да видим клетките; можем да видим молекулите; можем да видим атомите, или можем да видим екосистемата, в която котката участва - или може би по-широката, бозайникова класификация на котката. Можем да възприемем това като единица за възприемане. Но обикновено ние възприемаме нещото на ниво котка. Това ниво на възприятие е естествено за хората и е независимо от социума и културата. Думите за котка и куче обикновено са кратки, лесно запомнящи се и се учат рано, т.е. от малките деца. От всички възможни нива на анализ, светът съществува на ниво, на което ние го възприемаме. Това ниво на анализ изглежда има нещо общо с функционалната полезност на света за нас. Възприятието на това ниво и именуването на това ниво дават реалност на това ниво.


Нещата не могат лесно да бъдат отделени едно от друго, те са някак си свързани по много комплексен начин. Когато използваме езика си, за да се ориентираме в света, ние превръщаме нещата в дискретни, разграничаеми предмети, които след това можем да използваме. Това ги прави по-реални за нас, в известен смисъл, отколкото взаимосвързания потенциал, който са били преди. Адам е малък Бог в този момент – малък Бог Отец, а Бог вече е свършил земната работа, но Адам трябва да дойде и да каже – това е котка, това е куче, а това е овца. Той им дава нещо като прагматична форма.



15

Битие, Глава 2:

8 И Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал.   
9 И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.



И така, двe дървета са маркирани сред останалите: едното е дървото на живота, а другото е дървото на познаването на доброто и злото.


Сега тука изниква въпросът, защо един плод или пък нещо, което се яде, т.е. храна, е свързано с трансформацията на психологията? Това е основното нещо, което се случва в историята за Адам и Ева. Защо става дума за храна?


Не е неразумно да се мисли, че в храната има дух, защото храната обновява, ревитализира и съживява, не само физически, но и духовно. Има и други неща, които консумираме, които не са точно храна, но имат смайващо духовно въздействие – алкохолът, например. Това е дух (spirit) – Дионис, бог на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. Този дух те притежава и те кара да действаш по много забавен начин, за който съжаляваш на следващия ден.


Т.е. в храната или в онова, което се консумира, има и духовен елемент. Но има нещо още по-дълбоко и това, според Питърсън, е асоциирането на храната с информацията.


Историята за Адам и Ева представя плода като генериращ психологическа трансформация.  Дървото на познанието на доброто и злото е абстракция за дърветата, които произвеждат храна.


Храната като абстракция е информация. Информацията е най-стабилната форма на храна в целия домейн на храната. Между другото, хората използват същите проклети мозъчни вериги в мозъка, когато събират информация, които животните използват, когато търсят храна (например катериците). Това е една и съща верига.


Защо е така?


Защото, например, знанието за това, къде е храната, е по-важно от това да имаш в момента храна. Да знаеш къде е храната е форма на мета-храна – информацията е форма на мета-храна, а ние сме събирачи на информация. Тази идея е вградена в историята за Адам и Ева – каквото и да е онова, което те поглъщат, е форма на мета-храна. Това е информация. А ние разменяме храна за информация, нали така? Информацията има стойност, която най-малкото може да ти осигури енергия. Информацията осигурява енергия.


Логото на Apple / Ябълка





Храната осигурява енергия, но информацията също осигурява енергия. Информацията може да се разглежда като абстракция на източник на храна. Дърветата, за които се говори в историята за Адам и Ева, са мета-дървета. Това не са обичайни дървета, точно както раят не е обичайно място, точно както Адам и Ева не са обичайни хора и точно както Логосът, който Бог използва в началото на времето, не е обичайна концепция. Това не са метафори, това е повече от метафора. Питърсън мисли за тях като за хипер-реалности. Хипер-реалностите са по-реални от това, което виждаме. Те са по-реални от реалността, която се репрезентира пред теб. Много неща са такива – числата са хипер-реалност. Ние не бихме могли да мислим или да правим абстракции, ако нямаше неща, които са по-реални от това, което можем да видим.


Битие, Глава 2:

9 И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.   
10 И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.



Стих 10 предизвика огромно количество спекулации. Едемската градина е и свещеният град – това е друг начин да се мисли за нея – или това е Йерусалим, или това е идеалната държава, идеалният град, идеалното състояние на битието, а може да бъде и идеална психика / душа – всички тези неща едновременно.






Това горе е формата на мандала и хората предполагат, че тя репрезентира райската структура. Забележете, че има форма на кръст. Това е самият Едем. В центъра на Едем има реки. Това са реки, а не змии. Това са реките, които излизат от центъра и образуват имиджите на мандала, които репрезентират онова, което Юнг е описал като „Аз“ (СЕБЕ, the SELF) – централния елемент на съзнателното същество, което Юнг свързва с Божественото, но също и с идеята за Свещения град.


Ето и малко митична география от Битие, Глава 2:

10 И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.   
11 Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато.   
12 И златото на оная земя е добро там има още бделий и ониксов камък.   
13 Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя.   
14 Името на третата река е Тигър: тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат
.”


Ето още два стиха, които са известни с това, че предизвикват безброй интерпретации и спекулации:

15 И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
16 И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
17 но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.



Бог е много комплексен образ в историята за Адам и Ева. Ако не можем да ядем от проклетото нещо, защо го слагаш в градината? Казва ни да не ядем от това нещо, знаейки много добре, че първото нещо, което ще направим, е да го изядем. Тука просто започваш да се чудиш, каква точно е била целта на Бог.


Има много гностични интерпретации, че този Бог всъщност не е бил много добър Бог. Той е бил някакъв вид несъзнателен, зъл Бог. Той е искал творението му да не бъде съзнателно и да забрани развитието на съзнание. А истинският, висшият Бог, може би във формата на змия, изкушава човешките същества към съзнанието. Тази идея е премахната от класическото християнство доста рано, въпреки че това е много интересна идея и има останки от нея в различни форми в библейските истории – идеята, че падението е ужасна трагедия, но от друга страна, това  е предпоставка за най-великото събитие в историята.






Антъни Хопкинс: Съзнанието е тежест, бреме, а ние ги пощадихме от тази тревожност, себе-омраза, вина. Хостовете са онези, които са свободни. Свободни, тук, под моят контрол (в рая).


Това е един добър пример за амбивалентността, но също така показва, колко лишени от простота са били хората, които са сглобили Библейските истории.




Страници: [1] 2 3 4 ... 7