Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - Glasberg

Страници: [1] 2 3 4 ... 7
1
Нещо от мен в паузата между две лекции на Питърсън:


Самосъзнанието е голям бич. Самосъзнанието означава да осъзнаеш собствената си уязвимост, а това е голямо наказание. Точно поради тази причина наричаме Библейската Едемска градина рай – това е раят на липсата на самосъзнание, липсата на бремето да знаеш за собствената си уязвимост, липсата на знанието, че ще умреш и всичко, което обичаш, ще умре, липсата на знание и мислене за края, липсата на мисли за безсмислието.


Ако се чудите, какво точно правят всички експерти и профайлери в поведенческите отдели на инвестигативните агенции ... това е – те просто изследват, по какъв начин осъзнаването на собствената уязвимост и уязвимостта на другите и използването на тази уязвимост се проявява в ежедневието на хората. Профайлерите обикновено реконструират мисленето на убийците и престъпниците, базирайки се на осъзнатостта на човека за собствената му уязвимост и за тази на останалите хора. Както Питърсън неколкократно обяснява – като разбера, че мога да бъда наранен, разбирам, че и ти можеш да бъдеш наранен, но също така разбирам и как мога да те нараня, и как мога да го използвам това срещу теб.


Хората използват уязвимостта на останалите, за да придобият власт, а властта не е нищо друго, освен опит да намалиш уязвимостта си.





Фройдовите теории за нагоните, които управлявали човека ... наистина издишат. Това сигурно важи за животните (странно е, че пишман психиатрите и психолозите дават пример с животните, когато обясняват проблемите на човека; това не е нищо друго, а човекоомраза – опит да приравниш човека с животните), които не са самоосъзнати. Подтискането на сексуалността ... Боже! ... по всяка вероятност проблемите на хората, които живеят в престъпни и бедни държави е свързана с подтисната сексуалност. Каква подигравка с човечеството, каква подигравка със съзнанието, какво принизяване и омаловажавене на човека. Човекът не е нищо друго от едно животно без окосмяване ... Както е нелепо да се сравняват хората с животни, когато говориш за жестокост. Защото жестокостта е предимно човешко изобретение. Нелепо е, но все още забелязвам, че такива сравнения се правят. Защото човешката комплексност не е разбрана и има някакъв зор да се обясняват човешките проблеми със сексуалния нагон и с агресивния нагон, както те съществуват при животните. Човекът е комплексен отвъд животинското. И точно поради тази причина много от нас предпочитат компанията на животните – те са много ”по-чисти” от комплексност, не изпитват завист, не мразят, не кроят пъклени планове, не лъжат, не те предават, не те използват, не ламтят за власт.


На първо място, всеки човек във всяка една секунда от живота си, независимо дали го осъзнава или не, се бори със знанието за собствената си уязвимост. Цялото това знание за собствената ти слабост и недостатъчност (няма как да си самоосъзнат и да не си намериш кусури) е източник на всички онези чувства и емоции, които ни тормозят – срам, вина, себе-омраза, омраза към живота, омраза към творението, омраза към Бог (независимо, дали вярваш в Бог или не!), омраза към проклетия свят, които позволява всичко онова, което те наранява, да съществува.


Това не означава, че животните не страдат. Животните страдат и още как ... но те не прекарват целия си живот в страх от страдание, унижение, срам и вина. Те дори не мислят, че някой ден вече няма да ги има, а светът ще продължи да съществува без тях.


Това също не означава, че убийците са по-самоознати от останалите хора. Най-самоосъзнатите са изключително емпатични, т.е. разбират мотивите и чувствата на хората, разбират терзанията им ... и им съчувстват. Да, сигурно това е някаква форма на проекция, но, по дяволите, по-добре проекция, отколкото липса на такава.


Гледали ли сте сериала Ханибал от 2013-та година, в който героят Уил Греъм е криминален профайлър, работещ заедно с ФРБ за залаване на серийни убийци? Греъм е изключително самоосъзнат, бих казала, че той е хипер-осъзнат. Той е толкова емпатичен, че дори може да проявява емпатия към психопатите, т.е. да разбира мотивите, мислите и чувствата им (о, дааааааа ... психопатите имат чувства, въпреки че се твърди, че нямат; ако психопатът нямаше чувства, той нямаше да се наслаждава на вършенето на зло). Самият Греъм казва за себе си, че може да разбере абсолютно всички хора и това е свързано с някакво разстройство на личността (явно да си хипер-осъзнат е психична болест). Той може да гледа от всякаква гледна точка, а това е един много некомфортен талант. Възприятието ... и после съзнанието е нож с две остриета.

Мисля, че Аристотел бе казал, че ”Да възприемаш означава да страдаш” / “To perceive is to suffer.


Възприятието и хипер-осъзнатостта означат да бъдеш едновременно огледало и гъба (да отразяваш и да попиваш). Не само чувстваш какво чувства другият човек, но и страдаш. Това е болка, която предизвиква тревожност.


Най-силната движеща сила на Греъм е страхът. Страхът е цената за въображението. Страхът ... проявата на осъзнаването на уязвимостта. Какво проклятие всъщност е самосъзнанието, нали? ”Страхът те прави груб” и може би жесток.


„Мислите ми не са от най-тактичните“, казва Греъм ... но не можеш да ги спреш. Ох, забравих ... Будистите успяват да си спрат мислите ... какво блаженство само, нали? Предполагам, че моето неразбиране се дължи на липсата на опит с будистките практики.


В този сериал я има и идеята за сънуването и сънищата, които разкриват информация и помагат да се доберем до истината.


Има я и идеята за имитацията ... т.е. вдъхновението към зло. Онези, които мразят себе си и целия свят, лесно се вдъхновяват от по-напреднали омразници ... ако щете на Божието творение ... ако щете на природата ... ако щете на Вселената, която им е дала съзнание, показала им е, колко всъщност са несъвършени, голи, крайни в лицето на безкрайното.


Колко е лесно всъщност да намразиш всичко, нали? Всеки ... абсолютно всеки е имал моменти, в които е мразил себе си и всичко, и всички около себе си. Това се случва и на съвсем порядъчните хора. Едно време, като четях разкази за жертви на педофилия, буквално си мечтаех един по-голям астероид да удари Земята ... , за да приключи тая агония. Мога да си представя, че историята на много масови убийци (като онези, които стрелят по деца в училищата) започва по подобен начин. Случва се нещо в живота ти ... , което не само ти показва, колко ти самият си уязвим, не само ти показва, колко другите са уязвими, ами ти показва, как някой използва по един ужасяващ начин тази уязвимост ... за собствен кеф. И тогава си казваш ... какъв е тоя свят, в който това нещо е възможно ... как е възможно наистина това? Не е ли по-добре да го няма тоя свят? Ей така ... да изчезне ... за да го няма и всичкото това зло ...


Имитаторите не само се възхищават на психопатите, на мотивите им, на моделите им на поведение, но също така ги издигат в култ. Превръщат ги в нещо като Бог, а деянията им – в изкуство. ”Това е моят дизайн!”


Едно от любимите сцени, в която д-р Лектър казва, че на Бог му харесва да убива, защото го прави постоянно.





И това трябва да е така, защото на хората им харесва да убиват ... а не сме ли ние създадени по Негов образ и подобие? Греъм пита, дали Бог се е почувствал добре, когато е съборил покрив и е убил 34 човека в църква в Тексас.


А д-р Лектър отговоря ”Почувствал се е всесилен!
Какво извратено мислене, нали? Сякаш на онова, което наричаме Бог, му е нужно да се чувства всесилно? Та то по дефиниция е всесилно. За какво му е на някой, който е всесилен, да доказва на себе си и да се кефи, че е всесилен? Та това е присъщо само на онзи, които е дефиниран чрез ограничения, т.е. на човека. Защото човекът е ограничен. А история без ограничения няма. А тези ограничения са ни основен проблем ... т.е. проблемът е, че ги осъзнаваме ... осъзнали сме ги, когато сме прогледнали.

Колко е лесно да обвиниш Бог ... или природата ... или вселената за всичко! И после да се опитваш да унищожиш всичко, за да възстановиш справедливостта ... Защото Бог е несправедлив, нали? Едно себе-осъзнало се същество ... може да анализира и да разсъждава ... и много често е само на косъм от това да заключи, че Бог е виновен за всичко. А след това вече си много близо до желанието да унищожиш всичко.


Д-р Лектър е превъплъщение на дявола. Притежава виртуозен интелект, чар и привлекателна външност. Всеки брутален щрих в онова, което върши, е изпълнен с изящество. Излага на показ телата на хората като награда за недостойното им поведение, за назидание, за публично опозоряване (клюкарите и интригантите правят точно същото!). Взема им органите, защото смята, че не ги заслужават. Не е достатъчно да ги убие – трябва да се подиграе с тях, като ги разкрие, да разкрие голотата им, уязвимостта им. Излагаш виновните на показ, за да бъдат посрамени (често се използва при възпитанието на деца тоя подход ... и после родителите се чудят, защо детето им е толкова свито, срамежливо и интровертно). Но при психопатите го има не само желанието да посрамиш някого. Има го и това, че иска да покаже постиженията си чрез засрамване на някого.
Лектър пренася страстта си към анатомията в кулинарното изкуство, т.е. в кухнята (аз самата така си обяснявам липсата ми на страст в кухнята ... явно нямам никакъв интерес към анатомията :D ... бих разфасовала пиле, ако някой опре пистолет в слепоочието ми). Когато приготвя тържествени вечери, предупреждава хората, че нищо на масата не е вегетарианско. Bon Appétit!  ”Това е моят дизайн!” ... не този на Бог, а Моят! Убийствата се превръщат в театрално представление, в изкуство, в серенада. ”Всеки живот е музикално представление и има своя край. Точно като музиката, ние сме събития с край, с ограничение.”, казва Лектър.


Лектър става психиатър, защото, по негови думи, механизмът, по който работи ума, винаги го е привличал от механизма, по който работи мозъкът. Прожектираните имиджи са много по-интересни от прожектора.


Има хора, които гледат на живота като на някакъв много извретен пъзел. И започват да унищожават всеки, който, според тях, не е трябвало да се ражда. Нещо като наци-идеологията – убий всеки, който не е достоен да живее, защото е нисш. И още по-забележително – да знаеш, че ти си го направил това ... ти, точно ти ... си изчистил света от тази измет. Няма да бъдеш забравен ... защото си постигнал някаква странна форма на трансцендентност.


Другото интересно, което е представено в сериала (препоръчвам го, ако нямате слаби нерви!), е странното привличане между тревожните и невротичните хора и психопатите. Тревожните като че ли се опитват да помогнат на психопатите да прогледнат. Много интересна симбиоза, за която говори и Царион. ”Психопатите не са луди”, казва д-р Лектър. Много е важно това. Психиатрите не гледат на психопатите като на луди. Психопатът знае, какво върши и какви са последствията от действията му.






Психопатът планира. Планира детайлите на монумента, който ще издигне. Това е автобиографията му и завещанието му. Показва постиженията си. А понякога прави всичко просто от любопитство ... за да види, какво стане (точно както прави Лектър). Той не вижда хора, вижда материал. Заобикалящите го са само средство към целта.
Психопатът има уникален талант да изкарва другите виновни, когато ножът опре до кокала. Наблюдавайте хората около себе си ... има един сорт хора, които никога, ама никога не се чувстват виновни за абсолютно нищо. Винаги другите са виновни, другите са дефектни, другите са нещо сбъркани. Те са винаги изрядни.


Обикновено, психоаналитиците не анализират психопатите, а анализират начина, по който останалите хора ги възприемат. По този начин не-психопатите опознават по-добре себе си. Защото хората отъждествяват психопатите със собствените си недостатъци.


Анализът на психопата крие, обаче, и известни опасности .... Ницше казва, че "Ако твърде дълго се взираш в пропастта, пропастта също почва да се взира в теб.". Злото е заразно.


Но обикновено хората реагират на сблъсък с психопат чрез бягство от реалността (може би с това се обяснява и фрагментацията на ума). Това е отчаян механизъм за оцеляване, когато си подложен на тормоз. Психопатът показва постиженията си, а останалите започват да търсят изход, като бягат от реалността. Прочетете за Отряд 731 и ще ви стане ясно, за какво говоря (повечето хора буквално не са в състояние да четат такива неща ... ).
 


Привличането между самите психопати също е репрезентирано в сериала:
Имам нужда от приятел, от някой, който да ме разбира, който мисли като мен и гледа на света и на хората като мен!”, т.е. търсят някого, който да е достоен за тяхното приятелство.


Психопатите често се събират, образуват групи, водени от определена идеология, от определен светоглед. Примери в историята ... колкото щеш! Примери в настоящето ... колкото щеш! Това е репрезентирано и на битово ниво ... в ежедневието на хората. А има и нещо още по-ужасно.  Групата от психопати намира жертви, които да бъдат жертвани в името на оцеляването на групата. Ако сте чели за случаи на моббинг на работното място ... точно това се случва, когато група тормози един избран ”нисш”, който, очевидно, не трябва да е там ... дори не е трябвало да бъде роден. И колко много се изписа за тоя моббинг и за загубите на корпорациите от наличието на психопати и моббинг в редиците на служителите ... изписа се, но нищо не се направи. 


Знаете ли, колко много самоубийства има в резултат на моббинг? Много са. Защото жертвата не може да понесе тая жестокост и решава, че не иска да живее в свят, който позволява това да се случва. Това, според мен, е нещо подобно на жестокостта при психопатите, но обърната навътре, насочена към самия теб. Има хора, които не са в състояние да причиняват зло на останалите, но са обсебени от същите мисли като психопатите за света, за живота и за самото съществуване.


Тези, които не могат да причинят зло на останалите, причиняват зло на себе си. И после ги обвиняват, че били слаби, слабохарактерни, лабилни и т.н., че не били уважавали себе си. За какво уважение към себе си може да става въпрос, след като си се сблъскал с хора, способни на неописуема жестокост ... а ти също си човек, нали. След като ти също си човек, значи си като тях. Някаква подобна е логиката на много самоубийци и особено на тези, които отиват в училищата, застрелват един куп народ, а после се самоубиват. Четем за тях почти всеки ден в пресата, но никой не иска да ни каже, какъв всъщност е проблемът. Никой не ни разказва за предисторията. Много по-лесно е да погледнем на тези хора като на луди и да не се интересуваме от това, какво ги е довело дотам, че да направят подобно нещо. Не ме разбирайте погрешно, далеч съм от това да оправдавам подобни деяния. За мен, това е и нещо, което показва, че Кант е прав да казва, че е морално необходимо да приемем съществуването на Бог ... наличието на някакъв морален Бог или на някакъв морален закон в проклетата Вселена, в която се намираме.


Любими цитати от Ханибал:

Огледалата в главата могат да отразяват най-доброто от твоя Аз, а не най-лошото от другите Аз-ове.





Първият знак на социопатия е жестокостта към животните.


Щом не можеш да победиш Бог, заеми мястото му.


Водя разговор с една твоя версия и се надявам, че истинското ти Аз получава това, от което има нужда. Оценявам безупречно изградената фасада, но ти носиш фалшива самоличност като много добре скроен и ушит скъп костюм. Сигурно е самотно.


Полагаш много усилия да издигнеш стена около себе си. Нормално е да търсиш някой, който е достатъчно умен да я прескочи.



"Дяволът е игото / хомотът на човечеството, от момента, в който започнахме да мислим и мечтаем."





Damaged people are dangerous!” / ”Повредените хора са опасни!


Най-лесно се манипулира онзи, който се съмнява в идентичността си.” (Затова колективизмът е най-предпочитана форма на организация на обществото.) ”Психопатите не се съмняват в себе си.


Човекът не се интересува от овцата. Отглежда я, за да изяде.


Ако се ровиш в ума на психопат, той ще ти отвърне със същото.


Внушението се проваля, когато методите му са твърде очевидни. Принудата кара субекта да се подчини временно. С времето, методите на манипулация стават все по-неефективно. Субекът не бива да подозира, че му се влияе.


Изградени сме по ДНК план и родени в свят със сюжет и обстоятелства, които не контролираме.


Нашето съзнание ни позволява не само да осъзнаем, че сме физически уязвими. То ни позволява да осъзнаем, че сме и психически уязвими. А това означава, че и другите са психически уязвими ... и още по-лошо ... че можем да използваме психическата уязвимост на хората.


В ”Падението” (”The Fall”), героят на Джейми Дорнан, който е сериен убиец, споделя, че го прави, за да внесе поне малко страдание в живота на другите ... , за да не е сам в страданието си. Защото не е честно само ти да страдаш, нали?
 
Хората се лъжат, че психопатите са някакви луди хора, които не знаят, какво правят. Напротив, те много добре знаят, какво правят и какво целят, и често са ръководени от изумително рационална логика.


Пиша ви ги тия неща, защото вярвам, че е полезно да се позамисли човек ... не само е полезно, но е и важно. Може около нас да няма серийни убийци, но със сигурност има много психопати (о, даааааа ... повярвайте ми ... има!), чиято мотивация е нещо подобно, независимо, дали те го осъзнават или не. В дъното на всичко стои себе-омразата и гневът към Бог, към света, към природата, която позволява "подобен мизерен жалък, изпълнен със страдания живот".



2

Битие, Глава 3:
14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.   
15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.



Между другото, за да знаете – змиите са гущери, които са загубили краката си.

Питърсън казва, че обича следните картини, защото са изключително елегантни и прецизни:







Махни религиозния контекст от тях и просто ги погледни за секунда. Какво виждаш? Виждаш вечната майка да държи бебето далеч от змията. Крокодил, змия – всичко това са били хищници за нас. Причината да сме тук е заради това. Ето защо това е свещен образ.





А на картината вдясно Ева стъпва върху влечуго. Тя излиза от нещо, което е като дупка в небето. Това показва вечното повторение на тази фигура. Това е архетип. Потенциалът, от който тя се появява, са всички музикални инструменти зад нея. Това, което художникът представя, е голямата комплексна форма на битието и появата на предпазващата майка от този фон, защитавайки бебето вечно от хищници. Това не може да не бъде свято изображение. Ако не мислите, че това е свято изображение, това няма нищо общо с образа. Проблемът е във възприемащия.


И сега следва наказанието за Ева в Битие, Глава 3:
16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.


Бог не казва, че ”трябва”. Казва, че ”ще” бъде така. Защо "със скръб ще раждаш чада"? Е, когато развиеш толкова голям мозък ... не е изобщо лесно да се раждат бебета с големи глави, които да поберат толкова голям мозък. На всичкото отгоре, бебетата с голям мозък са зависими отвъд въобразимото. Жената е обречена. Това е наказанието на Ева за пробуждането.


Наказанието на Адам:
17 А на човека (бел.прев. мъжа) рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.


Това е изобретяването на работата. Какво правят хората, което животните не правят? Работят. Какво означава работа? Това означава, че ти жертваш настоящето за бъдещето. Защо правиш това? Защото знаеш, че си уязвим и си буден. От тук нататък, няма връщане към несъзнателния рай. Има толкова много проблеми и никаква проклета работа ... колкото и много да работиш, никога няма да можеш да работиш достатъчно, за да решиш проблемите. Всичко, което ще правят Адам и Ева оттук нататък, е да се ужасяват от бъдещето и това е цената на събуждането. Това е краят на рая, и това е началото на историята.


21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.





Това е Уилям Блейк – Бог облича Адам и Ева


22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -
23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.   
24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.



И така ... Адам и Ева са изкушени от змията; ядат от плода; събуждат се; осъзнават, че са голи; осъзнават, че са уязвими; осъзнават бъдещето; осъзнават, че ще умрат; осъзнават, че ще трябва да работят; осъзнават трудностите и изпадането на човечеството от несъзнателния рай. Добре. В това има смисъл. Ами знанието за доброто и злото? Какво, по дяволите, означава това?


Хората в Месопотамия са вярвали, че човешките същества са направени от кръвта на Кингу, който е най-лошото чудовище, което Тиамат, богинята на хаоса, може да си представи и после да произведе. Така че тяхната идея е, че има нещо дълбоко, дълбоко, дълбоко, демонично погрешно в човечеството. Това е тяхната концепция и е от същата среда, от която произлизат тези истории.


И какво общо има отварянето на очите и осъзнаването на уязвимостта с познанието за доброто и злото?


Следващата информация е малко брутална!

Става въпрос за Отряд 731 в Китай. Това е специално звено в японската армия по време на Втората Световна Война, занимаващо се с опити върху хора. Това са може би най-ужасните неща, които са направени на хора по време на ВСВ. Те са поставяли затворници в поза, така че ръцете им да замръзнат. След това са ги изнесяли навън и са изсипвали гореща вода върху ръцете си. И това са го повтаряли, докато плътта на затворника се свлече от костите. Те правят това, за да ”изследват” лечението на измръзване при войниците. Можете да потърсите информация за Отряд 731, ако искате да имате кошмари.


Нещо подобно е показано във филма ”Snowpiercer” / „Снежен Снаряд“:





Това са го правели човешки същества! Някой го е измислил, а после хора са го направили.

Какво е познаването на доброто и злото? Ето го ключът, човече: Знаеш, че си уязвим. Никое друго животно не знае това. Знаеш, какво може да те нарани, и като знаеш, какво може да те нарани, знаеш, какво наранява другите. И веднага щом разбереш, какво наранява някой друг и че може да го използваш, ти имаш познанието за доброто и злото.


Трикът, който изиграва змията, е доста добър, защото цялото изобщо не прилича на нещо, което бихме желали, ако знаехме за последствията. Но щом човек е самосъзнателен и осъзнава собствената си голота, тогава той има способността да върши зло. Точно това бива внедрено в света в онзи момент – злото.


Ето и останалата част от историята: Защо просто да не преследим змиите и да се отървем от тях? Отърви се от проклетите змии! Свети Патрик пропъжда всички змии от Ирландия. Няма повече змии. Всичко е рай! Но ... Това изобщо не работи, защото има и човешки змии. Ти си член на племе, което има врагове и трябва да се защитаваш от човешките змии, нали? Може би твоята империя се разширява и ти трябва да се отървеш от всичките човешки змии. Какво се случва тогава? Те започват да растат и да се развиват вътре в империята. Можеш да се отървеш от всички външни врагове и да направиш голям град, и изведнъж враговете изникват вътре в града.


Змията не е просто змия в градината, змията не е само потенциална змия, змията не е само змия, която е твой враг. Змията е твой приятел, защото твоят приятел може да те предаде. И тогава е още по-лошо, защото ти може да предадеш себе си. И дори да се отървеш от всички външни змии, вътре в теб има една вътрешна змия, и, само Бог знае, тя какво възнамерява.


Ето защо змията в Едемската градина се асоциира със Сатаната. Кой е врагът? Ок, врагът е змията ... Но ако си изтънчено човешко същество и наистина се опитваш да решиш проблема и да отговориш на въпроса, кой е най-големият враг на човечеството… Е, това е човешката склонност към зло, нали? Това е фигурата на Сатана. Има го Логосът, който е истината, и извиква реда от хаоса в началото на времето, но го има и протовоположният дух – враждебният брат. Това е Каин за Авел, за който ще говорим в следващата лекция. Той не е мотивиран от абсолютно нищо друго, освен от злоба и желание за унищожение. В историята за Каин и Авел намираме първите проявления на противоположния дух.





Ханибал - Бог е ужасен





3



На тези илюстрации се вижда призракът на смъртта. Вляво имаме призрака на смъртта, в дървото, със змията и плода.


Вече обсъдихме тясната концептуална, а и практическа връзка между храната и информацията.


Добре, а каква роля играят жените по отношение на мъжете? Жените правят мъжете съзнателни. Питърсън дори казва, че основната роля на жените в една връзка е да направят мъжете самосъзнателни. Мъжете не харесват това. Няма по-добър начин да направиш някой само-осъзнат от това да го отхвърлиш. Защо? Защо съм отхвърлен? Е, майката природа, под прикритието на тази жена, казва, че не си толкова лош за приятел, но няма причина генетичният ти материал да се разпространява в бъдещето.


Имайте предвид, че женските шимпанзета не дискриминират партньорите си. Те се чифтосват с всяко мъжко шимпанзе, т.е. всеки мъжки има достъп. Доминантните мъжки прогонват подчинените, така че вероятността доминантните да оставят потомство е по-голяма. Но това не е женски избор.


При хората това е съвсем различно. Ние сме, повече или по-малко моногамни – свързваме се по двойки. Концепцията за брака е универсална сред хората. Не е културна особеност.


Да, има изключения! Но това са изключения. Кой, по дяволите, го е грижа? Обърнете внимание на модела. Цената, която плащаме за големите мозъци, е, че сме много зависими и отнема много време, за да се програмираме. Поради това се нуждаем от относително стабилно семейно свързване. Това не може да се получи, ако не направиш мъжа само-осъзнат. В противен случай, мъжките ще правят бебета и ще бягат! Ми да, а защо, по дяволите, не? Наистина, не се шегувам. Това е нещо, за което трябва да се мисли – не защо мъжете изоставят децата си, не е това мистерията. Мистерията е, защо не го правят. Просто трябва да погледнете животинското царство. Дългосрочният ангажимент е това, което изисква обяснение.


Битие, Глава 3:

6 И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде.
7 Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.



Какъв вид отваряне на очите е това? Какво означава да осъзнаеш, че си гол? Както говорихме по-рано, това означава да осъзнаеш, че си уязвим. Това са открили хората. Това е като ... ох ... та ние можем да бъдем наранени. Човешките същества се събуждат и си мислят ”ние сме уязвими – перманентно. Това никога няма да си отиде.” Това е разпознаването на вечната уязвимост.


Адам и Ева са голи и си мислят, че това не е толкова добре, защото са уязвими. Очите им са достатъчно отворени, за да станат самосъзнателни, и те разпознават собствената си уязвимост. Първото нещо, което правят – първата стъпка към културата – е да се защитят с нещо от света. По този начин се предпазват от света.


Между другото, психолозите наскоро откриха при приматите набор от неврони – наричат се Pulvinar (това е от 2013 г.) неврони, които са специализирани за бързо откриване на змии.


Битие, Глава 3:

8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.



Това е интересно. Преди да се събудят - преди да разпознаят голотата и уязвимостта си – мъжът и жената нямат причина да се крият от Бога. А сега се крият от Бог, защото са голи и уязвими. Това е страх и срам – разпознаването на собствените недостатъци. Те се вглеждат в себе си и си мислят, как, по дяволите, се предполага, че създание като мен, с всичко, което не е наред с мен, може да живее порядъчно в този свят?


Това е нещото, което е толкова ужасяващо за тази история. Събуждаме се и си мислим ”О, Боже, погледни това място. Тук има някакви сериозни проблеми и ние имаме сериозни неприятности и не сме това, което бихме могли да бъдем.” И така, ние се крием, и точно това казва историята – хората се събудиха, станаха самосъзнателни, разпознаха собствената си уязвимост и това ги накара да се скрият от проявяването на своята божествена съдба.


Бел.прев. Кой, по дяволите, иска да е само-осъзнат? Та това е истинско наказание!


И сега следва любимата част на Питърсън:
Битие, Глава 3:

8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.   
9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?   
10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.






11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?”


Това е мястото, където Адам се проявява в цялата си героична слава след падението:

"12 И човекът (бел.прев. мъжът) рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.


Бел.прев. Боже, какъв глупак! Даже обвинява Бог, че му е дал такава жена, която му била дала да яде.


Модерна феминистка интерпретация на историята за Адам и Ева твърди, че Ева е изобразена като универсално лошият човек на човечеството заради непокорство по отношение на  Бог. Нещо такова е. Изглежда, че се е подхлъзнала, а после е изкушила съпруга си и това я прави още по-лоша – въпреки че той е достатъчно глупав и е ял, без да задава въпроси, а това прави Ева по-смела от него.


Но точно Адам е онзи, който е тъжното създание в цялата тази история. В едно изречение той казва:
1)   че не е бил той, а е била жената.
2)   Обвинява Бог! Тази жена – ти ми я даде! – И тя ми даде да ям и аз ядох.


Това е като ... хей ... Адам е невинен – сега той не само е гол, непокорен, страхлив, срамежлив, но той е също и подсмърчащ, оплакващ се доносник. Адам издава Ева при първата възможност, а след това обвинява Бог. Точно така.


Питърсън казва, че същите неща ги пише във форумите, където мъже пишат за жени, когато са обидени и огорчени от жените. ”Не съм аз – това са тези кучки. Не съм аз – те са – и не само това ... ами какъв е този проклет свят, в който те съществуват.” Абсолютно същото като Адам ... и абсолютно патетично.


Е, Ева поне има по-добро извинение:

13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

Змията е хитра. А се и оказва, че проклетата змия е самият Сатана, а той е коварен. Значи фактът, че тя е забъркала кашата, е много проблематичен, но поне има много по-добро извинение от Адам.







4



Тук отново имаме същия набор от образи: Адам, Ева, това дърво и тази странна змия. Змията тук е подобна на дракон. Змията е вечно свързана с дървото.


Ева има всички основания да бъде само-осъзната и дори невротична. Жените са по-самоосъзнати и невротични от мъжете, и то значително по-осъзнати и невротични. Това не зависи от културата и социума. Една от причините за това е, че жените са сексуално уязвими и са по-дребни. Нервната система на жената не е адаптирана да работи за нея и за нейното благосъстояние. Нервната система на жената е адаптирана да работи за благосъстоянието на двойката жена-бебе. Защото, ако не е така, бебетата умират. Да, жените са по-податливи на депресия и тревожност от мъжете. Да, това е адско бреме.


Най-големите различия в податливостта към депресия и тревожност са в Скандинавието - за тези от вас, които смятат, че това е социо-културно. Не е социо-културно!


Жената не е подходящ противник на мъжа в битка. Тя има всички основания да бъде нервна, особено когато добавиш към това сексуалната й уязвимост и факта, че трябва да се грижи за изключително зависимите бебета, които са изключително крехки за много дълъг период от време. Жените са по-самосъзнателни от мъжете. Емпиричната литература за това е красноречива. Това е свързано с елемента невротизъм, защото самосъзнанието всъщност е свързано с много неприятни емоции. Кой иска да бъде само-съзнателен?


Питърсън казва, че ако е съвсем само-осъзнат на сцената пред публиката, няма да е в състояние да говори. Всичко, което ще прави, е да мисли за себе си и за всички неща, които не са наред с него, и ще потъне вътре в себе си. Самосъзнанието, макар и голям подарък, не е нищо приятно. То е свързано предимно с тревожност.




5


Изкушението на Адам в Cappella dei Brancacci



Битие, Глава 2:

25 А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха.


Бел.прев. Какво блаженство само е да си неосъзнат. Няма срам, вина, терзание, притеснение, тревожност. Точно това има предвид героят на Антъни Хопкинс в ”Западен Свят”, който иска да спести всички тези мъки на хостовете и да ги остави без съзнание.


По всяка вероятност е имало време, когато човешките същества са били голи и не са се срамуваха от това. И след това е настъпило време, когато, ако са голи, се срамуват от това.


Каква е асоциацията за голотата и срама? Често, в класическите интерпретации това се свързва със сексуалността, т.е. на историята за Адам и Ева се дава някаква сексуална конотация. Питърсън предполага, че причината за това е голотата, но той също така казва, че всичко това е много много по-комплексно.


Питърсън споделя, че синът му, още когато е бил на 3 години, е бил изключително потаен и е обичал личното си пространство. Вратата на спалнята му била винаги затворена. Вратата на банята била винаги затворена и той сякаш казвал на всички ”изчезвайте оттук”. И това се е случило от само по себе си. Питърсън има две деца, но само едното било такова, така че той изобщо не мисли, че родителите имат нещо общо с това. Питърсън мисли, че чувството за самосъзнание се появява при децата, които са на възраст около три години.


Ние хората сме много странни, защото нямаме окосмяване, поне в сравнение с повечето животни, и ние не знаем, каква е точно причината за това. Освен това сме изправени, което води до това болезнено излагане на показ на психо-физиологичните ни качества, когато сме голи. Точно затова стандартите за красота застрамват хората, това е сигурно. Но хей ... ако не си грозен сега, човече, ще бъдеш ... в някакъв момент от живота си.


Историята за Адам и Ева разказва, че е имало момент, когато не сме се срамували от голотата си. Животните не са като нас и може би е логично, че ние сме били някога като тях. Но после това се е променило.


Битие, Глава 3:

1 А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя рече на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?





Луцифер / Сатан на Густав Доре в ”Изгубеният Рай” на Милтън


Сатана е странно свързван със змията, когато се говори за историите в Битие. Това е много трудно за тълкуване, защото в историята за Адам и Ева няма никаква индикация, че змията, която изкушава Ева, също е Сатана, автор на всяко зло, т.е. между змията и Сатаната има родство. Как, по дяволите, тези две истории са свързани една с друга?


В Битие пише, че змията е ”хитра”. В английската версия на Библията е използвана думата ”subtil” = subtle.


Subtle” е много интересна дума. Нека разширим малко значението на думата по подхода на Юнг за интерпретация на сънищата, като проверим конотацията на понятията, които са свързани със съня.


От Оксфордския английски речник - Subtle:


-   За човек или животно, действие, поведение и т.н. : лукав, изкусен; потаен, хитър, коварен, криещ опасности".


Това е нещо, което се промъква, нали? Това не е нещо, което можеш да забележиш лесно.


-   За поглед: лукав, потаен, подмолен.
-   За човек: умел; експерт; умен.
-   За произведение на изкуството, механично устройство и т.н .: умело направен или проектиран; гениален.


Всички тези термини често са приписвани на змии. Дизайнът на змиите е забележителен и фин.


-   За същността на: труден за разбиране, неясен.
-   За човек, ум, или интелектуална дейност: характеризиращ се с мъдрост или проницателност; изтънчен, проникновен, отракан.


Милтъновият Сатана е репрезентиран и от интелекта.





Често лошият човек е зъл учен. Същото е и в Цар Лъв със Скар.




Дотолкова, доколкото става въпрос за ум, Скар притежава лъвския пай. Скар притежава интелект – арогантен, измамен интелект. Няма нищо глупаво в Скар. Той не е мъдър, но той е злият глас, който винаги шепне в ухото на царя. Това е свързано с гордостта на интелекта. Католиците предупреждават човечеството за гордостта на интелекта от векове. Точно това отчасти произвежда схизма между католицизма и науката, въпреки че разколът е много надценен, що се отнася до историческите данни.


Идеята е, че интелектът има забележителен капацитет и е най-висшият ангел в Божието небесно царство. Това е начинът, по който го описва Милтън. Но това е и нещо, което може да стане ужасно сбъркано, защото интелектът може да стане арогантен за собственото си съществуване и постижения, и може да се влюби в собствените си творения. Това се случва, когато сме идеологически обсебени, защото в крайна сметка се оказваме в конструирана от хора догма. По думите на Солженицин, ”то те притежава напълно и ти мислиш, че е 100% правилно”. Интелектът изкоренява необходимостта от нещо трансцендентно. Така че това е коварният елемент на интелекта, който е свързан, символично, със змията в Райската градина.


Битие, Глава 3:

2 Жената рече на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем;   
3 но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.   
4 А змията рече на жената: Никак няма да умрете;   
5 но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете, като Бога, да познавате доброто и злото.



Подло и едновременно с това изтънчено, нали? Хубава история. Незабавното следствие е, че не можеш да се довериш на Бог. Много подло, нали? А следващото е, че Бог се опитва да те измами. А следващото е, че той се опитва да направи това, защото е ревнив и не иска да знаеш неща, които знае. Той те лъже, защото няма да умреш, ако ядеш, противно на това, което ти е било казано. Всичко, което ще се случи е, че ще ти се отворят очите и ще бъдеш като Бог, познаващ доброто и злото. Това звучи доста добре.


Това е история, пълна с парадокси. Защото Бог казва на Адам да не яде проклетите плодове, но Адам и Ева не обещават да не ядат.


Битие, Глава 2:

15 И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
16 И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
17 но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.   
18 И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.



А после, в Глава 3, Ева казва на змията:

3 но от плода на дървото, което е всред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете.


Това е доста интересно, защото Бог казва на Адам и Ева да не ядат проклетите плодове, но те никога не обещават да не ядат. Те не са обещали; щом им е било казано. И, добре, трябва ли да бъдат послушни? Колко послушни искаш да бъдат децата ти? Искаш те да бъдат достатъчно послушни, за да не бъдат наранени, но достатъчно непокорни, за да излязат новън и да направят нещо смело, да нарушат някои правила и да научат някои неща. Ето затова цялата история е много парадоксална.





6
Питърсън гледа на тези истории като едно чудо. Ако ти си просто един пропагандист, няма да оставиш този вид комплексност в текста. Просто ще се отървеш от това. Ако това е пропагадна, всичко трябва да се подчинява на смисъла на идеологическия план. Защо да запазиш това? Защо не го опростиш? Или пък, защо просто не го припишеш на дявола. Това би било много по-лесно, отколкото да го приписваш на Бог.


Битие, Глава 2:

18 И Господ Бог каза: Не е добре за човека да бъде сам; ще му създам подходящ помощник.   
19 И Господ Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана.   
20 Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери.



Тук има няколко неща, за които можем да спекулираме. Номер едно – защо Бог го е грижа за това, как Адам нарича животните? Тук отново имаме идеята за магията на речта. Бог е използвал език, за да призове / генерира ред от хаоса. Идеята е, че нещата не са напълно реални, докато не им дадеш имена. Нещата съществуват във форма на странен потенциал - взаимосвързана форма, но объркана – преди да ги посочиш с пръст и да им дадеш име, преди да ги издълбаеш от базовия хаос. И така, нещото се отделя от целия този основен хаос и се превръща в осезаем обект. Да, може да се каже, че нещото е реално, преди да му дадеш име. Но преди да му дадеш име, то съществува като всички онези неща, които ги има, но няма кой да ги възприеме. Не е очевидно, че има неща, когато не си там, за да ги възприемеш.


Ето нещо интересно за възприятието:
Джон Уилър (John Wheeler) е физик и описва следното нещо:

Да кажем, че излизаш навън през нощта и поглеждаш нагоре и виждаш звезда. Фотон от тази звезда влиза в окото ти и може би този фотон е пътувал около 30 милиона години. Знаеш ли, че този фотон не би бил излъчен от тази звезда по онова време, ако твоето око не е там сега, за да го възриеме? Мислиш си, добре, как, по дяволите, е възможно това? Та това се е случило преди 30 милиона години. Питърсън казва, че не знае, как е възможно това, но знае, че Джон Уилър е свършил много добра работа, за да докаже, защо това е вярно и е неизбежно вярно. Уилър е и физикът, който първи развива идеята за ”It from bit” (”Нещо от бит”). Той вярва, че потенциалът на света най-добре се тълкува като място на информация, като латентна информация. Това, което съзнанието прави, е, че превръща латентната информация в нещо като конкретна реалност. Уилър не говори за това метафорично. Уилър казва, че фотонът не би потеглил от определено място, ако няма място, където да отиде.


Това е сложно и объркващо, защото от гледната точка на светлинния лъч, времето и разстоянието не съществуват. От гледна точка на фотона, вселената е плоска - перпендикулярна на посоката, в която се движи фотонът. Той е и там, и тук едновременно. За нас това не е така, но за фотона всичко е тук и сега. Както и да е, причината, поради която Питърсън го разказва това е, че връзката между съзнание и реалността в никакъв случай не е ясна. Много е комплексно и физиците постоянно спорят за това, каква е връзката между съзнанието и реалността. Твърденията на Уилър се възприемат много сериозно от физиците, които са от калибъра на Уилър.


Както и да е. В Библията отново се набляга на значението на именуването, за да направим нещата реални. Назоваването на нещо го оформя и му дава граници.


Знаете ли, понякога хората не назовават нещата, просто за да не станат реални. Точно затова замитаме нещата под килима и не искаме да ги назовем с истинските им имена. Всеки си мисли, че ако не назове нещата с истинските им имена, тези неща просто не са там. В известен смисъл това наистина е така, защото можеш да действаш така, сякаш тези неща не са там и можеш да се разминеш с тях, поне за кратки периоди от време. Но веднага щом назовеш нещата с истинските им имена, ти им даваш форма и те са вече там и никой не може да ги игнорира. Това е досадно, защото тогава вече се сблъскваш с последствията. Интересното е, че ние притежаваме дори интуиция за това, че нещата не съществуват, ако не ги назоваваме. В момента, в който назовеш нещата, те излизат наяве с изумителна яснота.


Бог се интересува от това, че Адам ще даде имена на животните, защото това ги прави животни.


Социалният психолог Роджър Браун (Roger Brown) изучава някои наистина интересни феномени за връзката между възприятие и действие. Децата назовават котката и кучето. Обикновено за тези неща се използват кратки думи. Можем да възприемаме котките като многоклетъчни организми - можем да видим клетките; можем да видим молекулите; можем да видим атомите, или можем да видим екосистемата, в която котката участва - или може би по-широката, бозайникова класификация на котката. Можем да възприемем това като единица за възприемане. Но обикновено ние възприемаме нещото на ниво котка. Това ниво на възприятие е естествено за хората и е независимо от социума и културата. Думите за котка и куче обикновено са кратки, лесно запомнящи се и се учат рано, т.е. от малките деца. От всички възможни нива на анализ, светът съществува на ниво, на което ние го възприемаме. Това ниво на анализ изглежда има нещо общо с функционалната полезност на света за нас. Възприятието на това ниво и именуването на това ниво дават реалност на това ниво.


Нещата не могат лесно да бъдат отделени едно от друго, те са някак си свързани по много комплексен начин. Когато използваме езика си, за да се ориентираме в света, ние превръщаме нещата в дискретни, разграничаеми предмети, които след това можем да използваме. Това ги прави по-реални за нас, в известен смисъл, отколкото взаимосвързания потенциал, който са били преди. Адам е малък Бог в този момент – малък Бог Отец, а Бог вече е свършил земната работа, но Адам трябва да дойде и да каже – това е котка, това е куче, а това е овца. Той им дава нещо като прагматична форма.



7

Битие, Глава 2:

8 И Господ Бог насади градината на изток, в Едем, и постави там човека, когото беше създал.   
9 И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.



И така, двe дървета са маркирани сред останалите: едното е дървото на живота, а другото е дървото на познаването на доброто и злото.


Сега тука изниква въпросът, защо един плод или пък нещо, което се яде, т.е. храна, е свързано с трансформацията на психологията? Това е основното нещо, което се случва в историята за Адам и Ева. Защо става дума за храна?


Не е неразумно да се мисли, че в храната има дух, защото храната обновява, ревитализира и съживява, не само физически, но и духовно. Има и други неща, които консумираме, които не са точно храна, но имат смайващо духовно въздействие – алкохолът, например. Това е дух (spirit) – Дионис, бог на възраждащата се и умиращата природа, на виното, лозарството и веселието. Този дух те притежава и те кара да действаш по много забавен начин, за който съжаляваш на следващия ден.


Т.е. в храната или в онова, което се консумира, има и духовен елемент. Но има нещо още по-дълбоко и това, според Питърсън, е асоциирането на храната с информацията.


Историята за Адам и Ева представя плода като генериращ психологическа трансформация.  Дървото на познанието на доброто и злото е абстракция за дърветата, които произвеждат храна.


Храната като абстракция е информация. Информацията е най-стабилната форма на храна в целия домейн на храната. Между другото, хората използват същите проклети мозъчни вериги в мозъка, когато събират информация, които животните използват, когато търсят храна (например катериците). Това е една и съща верига.


Защо е така?


Защото, например, знанието за това, къде е храната, е по-важно от това да имаш в момента храна. Да знаеш къде е храната е форма на мета-храна – информацията е форма на мета-храна, а ние сме събирачи на информация. Тази идея е вградена в историята за Адам и Ева – каквото и да е онова, което те поглъщат, е форма на мета-храна. Това е информация. А ние разменяме храна за информация, нали така? Информацията има стойност, която най-малкото може да ти осигури енергия. Информацията осигурява енергия.


Логото на Apple / Ябълка





Храната осигурява енергия, но информацията също осигурява енергия. Информацията може да се разглежда като абстракция на източник на храна. Дърветата, за които се говори в историята за Адам и Ева, са мета-дървета. Това не са обичайни дървета, точно както раят не е обичайно място, точно както Адам и Ева не са обичайни хора и точно както Логосът, който Бог използва в началото на времето, не е обичайна концепция. Това не са метафори, това е повече от метафора. Питърсън мисли за тях като за хипер-реалности. Хипер-реалностите са по-реални от това, което виждаме. Те са по-реални от реалността, която се репрезентира пред теб. Много неща са такива – числата са хипер-реалност. Ние не бихме могли да мислим или да правим абстракции, ако нямаше неща, които са по-реални от това, което можем да видим.


Битие, Глава 2:

9 И Господ Бог направи да произраства от земята всяко дърво, що е красиво на глед и добро за храна, както и дървото на живота всред градината и дървото на познаване доброто и злото.   
10 И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.



Стих 10 предизвика огромно количество спекулации. Едемската градина е и свещеният град – това е друг начин да се мисли за нея – или това е Йерусалим, или това е идеалната държава, идеалният град, идеалното състояние на битието, а може да бъде и идеална психика / душа – всички тези неща едновременно.






Това горе е формата на мандала и хората предполагат, че тя репрезентира райската структура. Забележете, че има форма на кръст. Това е самият Едем. В центъра на Едем има реки. Това са реки, а не змии. Това са реките, които излизат от центъра и образуват имиджите на мандала, които репрезентират онова, което Юнг е описал като „Аз“ (СЕБЕ, the SELF) – централния елемент на съзнателното същество, което Юнг свързва с Божественото, но също и с идеята за Свещения град.


Ето и малко митична география от Битие, Глава 2:

10 И река изтичаше от Едем да напоява градината, от гдето се разклоняваше и стана четири главни реки.   
11 Името на едната е Фисон; тя е, която обикаля цялата Евилатска земя, гдето има злато.   
12 И златото на оная земя е добро там има още бделий и ониксов камък.   
13 Името на втората река е Гион; тя е, която обикаля цялата Хуска земя.   
14 Името на третата река е Тигър: тя е, която тече на изток от Асирия. А четвъртата река е Ефрат
.”


Ето още два стиха, които са известни с това, че предизвикват безброй интерпретации и спекулации:

15 И Господ Бог взе човека и го засели в Едемската градина, за да я обработва и да я пази.   
16 И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш;   
17 но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш.



Бог е много комплексен образ в историята за Адам и Ева. Ако не можем да ядем от проклетото нещо, защо го слагаш в градината? Казва ни да не ядем от това нещо, знаейки много добре, че първото нещо, което ще направим, е да го изядем. Тука просто започваш да се чудиш, каква точно е била целта на Бог.


Има много гностични интерпретации, че този Бог всъщност не е бил много добър Бог. Той е бил някакъв вид несъзнателен, зъл Бог. Той е искал творението му да не бъде съзнателно и да забрани развитието на съзнание. А истинският, висшият Бог, може би във формата на змия, изкушава човешките същества към съзнанието. Тази идея е премахната от класическото християнство доста рано, въпреки че това е много интересна идея и има останки от нея в различни форми в библейските истории – идеята, че падението е ужасна трагедия, но от друга страна, това  е предпоставка за най-великото събитие в историята.






Антъни Хопкинс: Съзнанието е тежест, бреме, а ние ги пощадихме от тази тревожност, себе-омраза, вина. Хостовете са онези, които са свободни. Свободни, тук, под моят контрол (в рая).


Това е един добър пример за амбивалентността, но също така показва, колко лишени от простота са били хората, които са сглобили Библейските истории.




8
Вътре в оградената градина има няколко дървета, Адам и Ева и някакви животни. За съжаление, дървото има някаква змия, която е увита около него. Това е интересно нещо. Змията и в двете представяния не е обикновена змия – има човешка глава.

Представи си, че си антрополог и никога преди не си виждал това изображение. Какво виждаш? Е, виждаш стени и някакво доста приятно заграждение. И виждаш едно дърво и хората ядат от дървото. В дървото има змия, която има човешка глава. Може би си мислиш, добре, каква е змия с човешка глава? И тогава ще си помислиш, че това е наполовина змия и наполовина човек. Просто е очевидно. Така че, каквато и да е змията, тя не е просто змия – тя е змия и човек.


На другата илюстрация се вижда, че змията има и крила. Това е крилата змия, нещо като дракон, който пълзи по земята като влечуго. Но има и духовен аспект. Змията е най-нисшата риптилоидна форма – тази, която пълзи по земята. Това е нещо, което е едновременно човешко и духовно. Обитава дървото, което между другото много прилича на магически гъби (бел.прев. Това е референция към ” The Sacred Mushroom and the Cross” / ”Свещената Гъба и Кръстът” на Джон Алегро (John M. Allegro)). Но тук има и идея, че в градината има нещо в началото на времето, което е като змия и като човек, което е като нещо крилато и духовно. Това е духовен човек и влечуго едновременно, и това е оживеният дух на дървото.


Бел.прев.:
Забраненият Плод – Илюстрация на Първородния Грях от Рубенс:






Ябълка:

В Западна Европа забраненият плод често се изобразява като ябълка. Това вероятно се дължи на объркване, защото латинското съществително mălum означава зло (от прилагателното malus), и mālum, друго латинско съществително име, заето от гръцкото μλον, което означава ябълка. Вулгата (каноничният превод на латински на Библията за служба в Католическата църква), Битие 2:17 описва дървото като de ligno autem scientiae boni et mali: "но от дървото [буквално дърво] на познанието за доброто и злото" (mali тук е родителен падеж на malum).


Грозде:

Равин Меир казва, че плодът е грозде, направено на вино. Зоар обяснява по подобен начин, че Ной е опитал (но не успял) да поправи греха на Адам, като е използвал грозде за свещени цели. Мидрашът (тълкувание на религиозни текстове в рабинския юдаизъм) на Bereishit Rabah заявява, че плодът е бил грозде, или изцедено грозде (може би се има предвид вино).


Смокиня:

Битие 3:7: ”Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.”
Равин Нехемия, на базата на Талмуда, подкрепя идеята, че плодът е смокиня. "By that with which they were made low were they rectified." = "Те бяха коригирани чрез това, от което паднаха."
Най-известното изображение на смокинята като забранения плод е това на Микеланджело в неговия шедьовър на стената на Сикстинската капела.


Гъба:

Фреска от 13-ти век в параклиса Plaincourault (Plaincourault Chapel) във Франция изобразява Адам и Ева в Едемската градина около дървото на познанието, което изглежда като гигантска Червена Мухоморка (Amanita muscaria).

 




Теренс МакКенна (Terence McKenna) предполага, че забраненият плод е препратка към психотропни растения и гъби, по-специално псилоцибинови (халюциногенни) гъби, които играят централна роля, теоретизира той, в еволюцията на човешкия мозък. По-рано, в едно добре документирано и силно критикувано проучване, Джон М. Алегро предлага гъбата като забранения плод.


Книгата ”Свещената Гъба и Кръстът” на Алегро свързва развитието на езика с развитието на митовете, религиите и култовите практики в световните култури.
Той интерпретира фреската на параклиса Plaincourault като точно изображение на ритуалното поглъщане на Червена Мухоморка (amanita muscaria) като Евхаристия.






Алегро твърди, че Исус никога не е съществувал като историческа фигура и е митологично творение на ранните християни под влиянието на психоактивни екстракти (псилоцибин).


Алегро твърди, че християнството е започнало като шамански култ.


В книгите си „Свещената Гъба и Кръста” и „Свитъците от Мъртво море и Християнският мит” (1979), Алегро изтъква теорията, че историите от ранното християнство са възникнали в Есеиски таен култ, насочен към употребата на псилоцибинови (халюциногенни) гъби и че Новият Завет е кодираният запис на този шамански култ. Освен това Алегро твърди, че авторите на християнските евангелия не разбират есеиската мисъл. Когато записват евангелията на базата на историите, които са чували, те объркват значението на свитъците. По този начин, според Алегро, християнската традиция се основава на неразбиране на свитъците. Той също така твърди, че историята на Исус се основава на разпятието на Учителя на Правдата (Teacher of Righteousness (in Hebrew: מורה הצדק Moreh ha-Tzedek)) от Кумрановите свитъци.


Алегро твърди, че Исус в Евангелията всъщност е код за халюциноген, Amanita muscaria (Червена мухоморка), и че християнството е продукт на древен „секс и гъби“ култ.


Критичната реакция към книгата му е бърза и сурова – четиринадесет британски учени (включително наставникът на Алегро в Оксфорд, Годфри Шофьор (Godfrey Driver)) денонсират теорията. Неговите твърдения често са били подложени на подигравки и презрение поради неконвенционалната му теория. Списание "Тайм" публикува статия, озаглавена "Исус като гъба":

”На някои библейски учени във Великобритания книгата на Алегро им приличаше на психеделичните блуждания на хипи сектант. За други това беше просто измама. Един от тях го описва като четене на "еротичен кошмар от семитски филолог".”


Сидни Уайт Крофърд (Sidnie White Crawford) пише за публикуването на ”Свещената Гъба” следното: "Прав или не, Алегро никога повече няма да бъде възприет като сериозен учен."


Теорията на Алегро за шаманския култ като източник на християнството е критикувана остро от уелския историк Филип Дженкинс (Philip Jenkins), който пише, че Алегро е ексцентричен учен, който се позовава на текстове, които не съществуват в такава форма, в която той ги цитира. Дженкинс нарича ”Свещената Гъба и Кръста” "евентуално най-нелепата книга за учението на Исус от квалифициран академик". Въз основа на реакцията на книгата, издателят на Алегро по-късно се извинява за издаването на книгата, а Алегро е принуден да подаде оставка на академичния си пост. Някои изследвания на работата на Алегро дават нови доказателства и довеждат до призиви, неговите теории да бъдат преоценени от мейнстрийма.


През ноември 2009 г. ”Свещената Гъба и Кръстът” беше препечатана в 40-годишно издание с 30-странично допълнение от проф. Карл П. Рък (Prof. Carl A. P. Ruck) от Бостънския университет.


Алегро изучава Кумранските ръкописи и през 1979 г. публикува книгата си „Свитъците от Мъртво море и Християнският Мит“ от 1979 г., която по-ясно изразява представата и прозренията на Алегро за ранното християнство.



9
Бог използва изговорената истина, за да създаде съществуване/битие, което е добро. Настъпва катаклизмът, и след това човешките същества прекарват един куп хилядолетия, опитвайки се да изяснят, точно какво да направят с факта, че са станали самоосъзнати. А ние сме самоосъзнати. Това, което го имаме ние, го няма нито едно друго животно.


Да, четем, че ако сложиш червило на шимпанзе, то ще го избърше, ако му дадеш огледало да се огледа.
Делфините, изглежда, са в състояние да се разпознаят в огледало:







В другите животни има проблясъци на самосъзнание. Но да се поставя това в същата концептуална категория като човешкото самосъзнание е… меко казано… неинформирано. А и според Питърсън, това е мотивирано от някаква скрита антихуманистична идеология.


Нашето самосъзнание е толкова невероятно развито в сравнение с това на животните, че те едва ли са от една и съща концептуална вселена. Самосъзнанието на животните е прото-самосъзнание и е налице само при много малко животни. Това не е нищо като нашето. Те не са осъзнати за бъдещето като нас. Те не осъзнават границите си в пространството и времето, а това е решаващо – най-вече времето. Човешките същества откриха времето и когато открихме времето, открихме края на всяко наше съществуване. Това направи всичко различно. За това става въпрос за историята за Адам и Ева.



Битие 1 е извлечено от Жреческия кодекс на Тората, където Бог е известен като Елохим или Ел Шадай. Другият източник, Йеховист или Яхвист, нарича Бог YHWH или Йехова/Яхве, който е някакъв вид мета-човек. Хората са склонни да мислят за това като за нещо простодушно, но всъщност не е, защото умът – мястото на съзнанието – е най-сложното нещо, за което ние знаем. Тогава не е толкова безсмислено да се предположи, че най-сложното нещо, което може да съществува, е нещо подобно, или е поне толкова добро, доколкото можем да си го представим с въображението си. Тази представа не е изобщо простодушна и примитивна.


Йеховистките истории започват с Битие 2:4: "Това е произходът на небето и на земята при сътворението им във времето, когато Господ Бог създаде земя и небе."
Има две истории за съзиданието: по-новата, която е първата, и по-старата, която е втората. По-старата започва в Битие, Глава 2 и съдържа историята за Адам и Ева, Каин и Авел, Ной, Вавилонската Кула.


Имаме някои прекрасни изображения на рая. Това е ”Градината на земните удоволствия” на Йеронимус Бош:





Можете да прекарате един много странен и сюрреалистичен месец, гледайки тази картина. Бош и някакво създание, което се появамо само веднъж – и вероятно за най-доброто. Салвадор Дали изглежда като скръндза в сравнение с него.



Само Бог знае, какво е това. Това е лъвът, който лежи с агнето. Това е идея, която може би е проектирана назад във времето, че е имало време, или може би ще бъде време, когато ужасите на живота вече не са необходими за съществуването на самия живот. Ужасите на живота са, разбира се, че всичко изяжда всичко останало и че всичко умира, че цялото това жестоко място е костница, катастрофа от началото до края. Това е визия за съществуване, което е различно от това.






Това е също имплицитно и в алхимичните идеи и може би е имплицитно в научната революция – човешките същества могат да взаимодействат с реалността по такъв начин, че трагичните и зли елементи да бъдат смекчени, така че да се движим донякъде по-близо до състояние, където имаме предимствата на действителното съществуване, без цялата катастрофа, която изглежда го придружава.


Карл Юнг, когато пише за появата на науката от алхимията, смята науката за мотивирана от сън. За Юнг сънят е проявление на инстинктите. Това е границата между инстинктите и мисленето. Науката е вложена в съня и идеята е, че ако изследваме структурите на материалната реалност с достатъчно внимание и истина, ще можем да научим достатъчно за материалната реалност, за да облекчим страданието - да произведем философския камък, да направим всеки богат, всички да са здрави и всички да живеят толкова дълго, колкото искат да живеят. Това е целта – да се облекчи катастрофата на съществуването. Разрешаването на мистериите на живота би ни позволило да развием такава субстанция или, да речем, множество от субстанции – това е движещата сила за развитието на науката.


Юнг проследява, че развитието на тази сила наистина е над хиляда години. Неговите книги за алхимията са изключително трудни и това наистина казва нещо за Юнг, защото всичките му книги са трудни. Книгите, посветени на алхимията, правят огромен скок в едно съвсем друго измерение на сложността. Но той това се опитва да постигне. Връща се отново в алхимичните текстове и ги интерпретира, сякаш те са мечтата, върху която е базирана науката. Между другото, Нютон също е бил алхимик. Хипотезите на Юнг със сигурност са подкрепени от историческите факти – науката изплува от алхимията. Алхимиците са се опитвали да произведат философския камък и това е универсалният медикамент за патологията на човечеството.


Юнг чувства, че това, което се е случило, е, че християнството е обещало прекратяване на страданието – обещано преди хиляда години – но страданието продължава, без да намалява. В същото време, християнството се опитва да постави акцент върху духовното развитие за сметка на материалното развитие, мислейки за материалното развитие като за нещо греховно, опитвайки се да получи контрол върху импулсивността, и всички неща, свързани с въплътеното съществуване. Но някъде към около 1000 г. сл. Хр. европейският ум - донякъде образован, донякъде в състояние да се съсредоточи върху една единствена тема, може би заради много дългата история на интензивно религиозно обучение – се обърна към неизследвания материален свят. Европейският ум си помисли, че, знаете ли, духовното спасение, което търсим, не изглежда да доведе до обещания и желан резултат, и може би има друго място, където трябва да погледнем - и това може би е в прокълнатия материален свят. А това не бе нищо друго, освен създаването на дявола, поне според някои елементи на класическото мислене.


Не бива да подценяваме количеството човешка мотивация в опитите да облекчим страданието и да изкореним болестите. Да, можем да бъдем цинични по отношение на хората и да говорим за тях като мотивирани от властта, и, че са корумпирани, и всички тези неща - и всички тези неща са верни - но не трябва да изхвърляме бебето заедно с мръсната вода.

Още няколко илюстрации:




Това отляво е раят като оградена градина и това е, което означава рай. Английската дума "paradise" е от френското paradis, наследено от латинския paradisus, от гръцкото parádeisos (παράδεισος), от старо иранското * paridayda, което означава "заграждение".


Рай означава оградена градина. Защо оградена градина? Е, тука се връщаме пак към идеята за хаос и ред. Оградената градина е мястото, където Бог поставя мъж и жена след съзиданието. Стената е култура и ред, а градината е природа. Идеята е, че подходящото човешко местообитание е природата и културата в равновесие. Е, харесваме градини. Защо? Защото не са напълно покрити с плевели, комари и черни мухи, нали? Така че те са малко цивилизовани, но в рамките на цивилизацията природата, в по-благосклонния си вид, се насърчава да процъфтява. Идеята, че раят - подходящото местообитание на човека - е оградена градина, е добра. Ограден е, защото искаш да запазиш нещата. Искаш да запазиш тези неща, въпреки че е невъзможно. Има други неща, които не искаш, обаче, в градината си, например змии. Стените не изглеждат особено полезни срещу тях, но идеята, че раят е оградена градина е идеята за ред, обратното на хаоса … Стените, културата, градината, природата … Подходящата човешка среда е правилно поддържана градина.






10
Теорията за съзнанието в ”Западен Свят”:







Библейските истории, започвайки с Адам и Ева, представят появата на самосъзнание в човешките същества като космическо катаклизмично събитие.


Да, ти сега можеш да попиташ, какво общо имаме с космоса? И отговорът зависи от това, дали си мислиш, че съзнанието има нещо общо с космоса. Може би нищо, а може би всичко. Според Питърсън отговорът е ”всичко”. На него така му изглежда. Разбира се, всеки, който желае, може да не се съгласи. Но ако вярваш, че съзнанието е сила с космическа значимост, от която зависи самото съществуване, тогава не е неразумно да се приеме, че радикалното преструктуриране на съзнанието може да е достойно да получи някакво космическо или метафизично значение. Дори това да не важи отвъд човешката гледна точка, това е жестоката истина от човешка гледна точка, а това е сигурно.

 
Това е началното събитие, в известен смисъл, след съзиданието, това е катаклизмичното падение. Цялата останала част от Библията е опит да разберем какво, по дяволите, трябва да направим за това.


Например, в Старозаветните истории е описано основаването на държавата Израел. Тя се издига и пада, издига и пада ... това се експериментира в продължение на векове. Това е експериментиране с идеята, че начинът, по който можеш да се защитаваш от трагичните последици от самосъзнанието, е да се организираш в държава. Но тогава се случва така, че самата държава започва да развива патологии. Тези патологии се натрупват и държавата става нестабилна, и се разпада. След това държавата се издига отново, става нестабилна и се разпада, а след това отново се издига (това са предимно интерпретациите на Нортръп Фрай (Northrop Frye).


След много издигания и колапси на държавата, хората започват да се чудят, дали няма нещо нередно в идеята, че държава е мястото на спасението. Нещо не е наред с тази идея, нали? Скоро след това е християнската революция, която идва с хипотезата, че не държавата е мястото на спасението. Мястото на спасението е индивидуалната психика. С това заедно върви и една етика, което е доста интересна.


Етиката на спасението, след като държавният експеримент се проваля, е, че спасението може да се манифестира само вътре в индивида. Що се отнася до държавата ... правилното функциониране на държавата зависи от правилното функциониране на индивида, а не обратното. Това е фундаментално. Спасителният режим за индивида е истината, а истината е противоотровата / антидота за страданията, които възникват след падението на човека в историята за Адам и Ева.


Бележка от екипа: Читателят има възможност да проследни задълбочено точно тази отделна линия от лекцията на Питърсън чрез "Естествен закон" на Марк Пасио, където е подробно разгледан въпроса за контрола отвън и контрола отвътре (съответно държавата и анархизма) и съпътстващите материали "Най-опасното суеверие" на Роуз, "Краят на злото" Лок и "Контрол над ума - Контрол над света" на Кийт.


Това е свързано и с главите в Библията, за които вече говорихме – в Битие 1 има едно настояване, че Думата под формата на истина е онази, която генерира ред от хаоса. Освен това Бог продължава да казва, докато ”изговаря”/създава реда чрез истината, че съществуването, което е създал чрез истината, е добро. Тука го има това настояване, че съществуването, генерирано чрез истина, е добро. Тук има и намек, точно в началото на историята има намек, че съществуването на Адам и Ева е правилно балансирано, защото са прилагали истината, преди да станат самосъзнателни. За да се преоткрие това, е необходима, обаче, цялата Библия, което е нещо като пътуване обратно към началото. Това е класическа митологична тема – мъдрият човек е човекът, който намира и си възвръща онова, което е загубил в детството си.


Бележка от екипа: Както обсъждаме в съответната тема от форума, опирайки се на дисертациите и статиите на Едгар Мичъл за Квантовата холограма и Умът на природата, става дума за необратимостта на нелинейните процеси и за нуждата да се открие и проправи път до изгубеното начало (на историята; както казва Питърсън по-нагоре в изложението, без ограничение няма история).



Това е еврейска идея – Цадик (Tzadik) е месианска фигура и е човек, който намира това, което е загубил в детството си, и си го възвръща. Това е идея за завръщане в началото. Това не е точно връщане назад в детството, в състоянието на безсъзнание, а доброволно будно връщане в състоянието на детството, и решение да се участва, чрез истината, в проявлението, в манифестацията на правилното съществуване. Питърсън е психолог и е преподавал теория на личността в продължение на много дълго време. Добре познава дълбочинните теории за личността. Сравнително добре запознат е и с философските идеи и казва, че в нищо, което някога е чел, на което се е натъквал или някога е мислил, не е открил идея, която да има такава дълбочина, и не само дълбочина, но и правдоподобност.


Другото нещо, което вижда в клиничната си практика, и нещо, което е описано експлицитно от големите клиницисти - е, че това, което се лекува в терапията, е истината. Това е лечебното. Истината.


Това, което прави психоаналитикът е, че помага и участва в процеса на опитите на пациента да изрази дълбоката си истина. Това, което се случва, е, че се подобрява живота на хората – подобрява се радикално, а клиничните доказателства за това са поразителни.


Знаем, че ако изложиш хората на нещата, от които се страхуват, но избягват, те се подобряват. Това се прави внимателно и предпазливо, със собствено участие. От всичко онова, което психиатрите и психоаналитиците са установили, това е най-достоверното нещо и е номер едно. Точно това се има предвид, когато се казва, че работата на психолозите е спасителна. Клиничната работа е предназначена за адресиране на страданието, доколкото хората, ангажирани в този процес, си говорят истината.


Фройд смята, че подтискането е в основата на много психични страдания. Разликата между подтискането и заблудата / измамата е въпрос на степен. Това е техническа диференциация. Алфред Адлер, един от най-добрите сътрудници на Фройд, смята, че хората се сблъскват с проблеми, защото живеят в лъжа. Юнг вярва, че можеш да прескочиш психотерапията изцяло, като просто направиш правилно морално усилие в собствения си живот. Карл Роджърс вярва, че честната комуникация, чрез диалог, е тази, която има спасителни резултати. Всичко това са само светските варианти на идеята, че истината ще те освободи.


Питърсън споделя, че хората, с които е работил и които са били наистина наранени, са били наранени най-вече от измамата. Животът те лашка наляво-надясно. В това няма абсолютно никакво съмнение. Но е факт, че хората се справят със земетресенията, рака, дори смъртта, но не могат да се справят с предателството и не могат да се справят с измамата – не могат да се справят, когато хората, които обичат и на които имат доверие, им дръпнат килима изпод краката. Това ги разболява и ги уврежда психофизиологично. Това ги прави цинични, огорчени, озлобени и сърдити. И това, което прави нещата още по-лоши, е, че те започват да се държат така в света.



11
Цитат


...

Така и живях, но преди пет години с мен започна да се случва нещо много странно: започнаха да ме връхлитат минути, отначало недоумение, спиране на живота, сякаш не знаех как да живея, какво да правя -  обърквах се и изпадах в отчаяние. После тези минути на недоумение започнаха да се повтарят все по-често и често - и все в същата форма.

...

Животът ми опротивя – някаква непреодолима сила ме теглеше към това някак си да се избавя от него.

...

Не можех да придам никакъв разумен смисъл на нито една своя постъпка, нито на целия си живот. Мен само ме учудваше как не можах да го разбера от самото начало. Всичко това е отдавна известно на всички. Не днес – утре ще дойдат болести, смъртта (и е идвала вече) при любимите хора, при мен и нищо няма да остане, освен воня и червеи.

...

„Семейството..."- казвах си аз; но семейството – жена ми, децата ми също са хора. Те се намират в същите условия, в които и аз; те или са длъжни да живеят в лъжа, или да видят ужасната истина. Защо им трябва да живеят? Защо трябва да ги обичам, пазя, отгледам и да се грижа за тях? За същото това отчаяние, което е в мен, или за слабоумие! Обичайки ги, аз не мога да крия от тях истината - всяка крачка в познанието ги отвежда към тази истина. А истината е смъртта.

...

Изпитвах ужас пред това, което ме очакваше – знаех, че този ужас е по-ужасен от самото ми положение, но не можех да го прогоня и не можех търпеливо да очаквам края. Колкото и убедителна да беше мисълта, че все някога ще се спука артерия в сърцето или нещо друго ще се спука и всичко ще свърши, аз не можех търпеливо да очаквам края.

...

„Но може би съм пропуснал нещо, нещо не съм разбрал? – няколко пъти си казвах аз. – Не може това състояние на отчаяние да е обичайно за хората”. И аз търсех обяснение на моите въпроси във всички знания, които са придобили хората.

...

Аз търсех във всички знания и не само не намерих, но и се убедих, че всички онези, които също като мен са търсели в знанието, също нищо не са намерили. И не само, че не са намерили, но и ясно са признали, че онова същото, което ме довеждаше до отчаяние – безсмислицата на живота - е единственото неоспоримо знание, достъпно за човека.

...

Моят въпрос – този, който на петдесет години ме доведе до самоубийство, беше най-простият въпрос, лежащ в душата на всеки човек - от глупавото дете до най-мъдрия старец - този въпрос, без който животът е невъзможен. Въпросът е: „Какъв е смисълът от това, което правя днес и каквото ще правя  утре – какъв е смисълът от моя живот?” Иначе изразен, моят въпрос е: ”Защо да живея, защо нещо да желая, защо нещо да правя?” Или по още един начин, въпросът може да се изрази така: „Има ли в моя живот такъв смисъл, който да не се унищожава от неизбежно предстоящата ми смърт?” На този, един и същ, различно зададен въпрос аз търсех отговор в човешкото знание. И открих, че по отношение на този въпрос човешките знания се разделят сякаш на две противоположни полусфери, на двата противоположни края, на които се намират два полюса: единият – отрицателен, другият – положителен; но че нито на единия, нито на другия полюс няма отговори по въпросите на живота.

...

Ако се обърнеш към раздела знания, не занимаващи се с разрешаването на въпросите на живота, но отговарящи на свои научни, специални въпроси, то се възхищаваш от силата на човешкия ум, но знаеш предварително, че отговори на въпросите за живота няма. Тези знания направо игнорират въпросите на живота. Те казват: „На това, какво си ти и защо живееш, ние нямаме отговор и с това не се занимаваме, но ако ти е нужно да знаеш законите на светлината, химическите съединения, законите на развитие на организмите, ако ти е нужно да знаеш законите на физичните тела, тяхната форма и отношение на числата и величините, ако ти е нужно да знаеш законите на твоя ум, то на всичко това ние имаме ясни, точни и неоспорими отговори”.
Въобще отношението на науките, опитни към въпроса на живота може да се изрази така: Въпрос: Защо аз живея? – Отговор: В безкрайното огромно пространство, в безкрайното дълго време, безкрайно малки частици се видоизменят в безкрайна сложност и когато ти разбереш законите на тези видоизменения, тогава ще разбереш защо живееш.

...

И ако тя е истинска философия, то цялата й работа само в това се състои, за да постави ясно този въпрос. И ако тя твърдо се придържа към своята задача, то тя не може да отговори иначе на въпроса: „какво съм аз и целият свят?” – „всичко и нищо”; а на въпроса:”защо съществува светът и защо съществувам аз?” – „не знам”.

...

В умозрителната област аз разбирах, въпреки това или именно затова, че целта на знанията беше насочена направо към отговора на моя въпрос, отговор няма друг, както този, който аз сам си дадох: Какъв е смисълът на моя живот? – Никакъв. – Или: Какво ще излезе от моя живот? – Нищо. – Или: Защо съществува всичко това, което съществува и защо аз съществувам? – Просто, защото съществува.

...

... отговор в тази област на знанията на моя въпрос: в какво е смисълът на живота? – беше един: ти си това, което наричаш свой живот, ти си временно, случайно свързване на частици. Взаимното въздействие, изменение на тези частици произвежда в теб това, което ти наричаш свой живот. Това съединение ще съществува известно време; после взаимодействието на частиците ще се прекрати – и ще се прекрати това, което ти наричаш живот, ще се прекратят и всички твои въпроси. Ти си случайно слепнало се кълбенце от нещо си. Кълбенцето вибрира. Вибрацията кълбенце наричаш свой живот. Кълбенцето ще се разтури – и ще свърши вибрирането му и всички въпроси. Така отговаря ясната страна на знанията и нищо друго не може да каже, ако тя строго следва своите постулати.
При такъв отговор се оказва, че отговорът не отговаря на въпроса. На мен ми трябва да знам смисъла на своя живот, а това, че той се явява частица от безкрайното, не само не  придава смисъл, но и унищожава всеки възможен смисъл.

...

„Животът на тялото е зло и лъжа. И затова унищожаването на живота на тялото е благо и ние трябва да го желаем.” – казва Сократ.
„Животът е това, което не трябва да го има – зло - и преходът към нищото е единственото благо в живота” - казва Шопенхауер.
„Всичко в света – и глупостта и мъдростта, и богатството, и нищетата, и веселието, и мъката – всичко е суета и дреболии. Човек ще умре и нищо няма да остане. И това е глупавото” – казва Соломон.
„Да живееш с осъзнаване за неизбежността на страданията, болестите, старостта и смъртта не бива – трябва да се освободиш от живота, от всяка възможност за живот”- казва Буда.

....

Така че, лутането ми в знанията не само че не ме изведе от моето отчаяние, но и го усили. Едното знание не отговаря на въпросите на живота, другото знание е отговорило, потвърждавайки моето отчаяние и показвайки ми, че това, до което съм достигнал, не е плод на моя заблуда, на болезнено състояние на ума ми - напротив, то потвърди за мен това, че което аз мислех е вярно и е същото като изводите на най-силните умове на човечеството.

...

Моето знание, потвърдено от мъдростта на мъдреците ми разкри, че всичко на света – органическо и неорганическо – всичко е необикновено умно устроено, само моето положение е глупаво. А тези глупаци – огромни тълпи обикновени хора – нищо не знаят за това как всичко органическо и неорганическо е устроено на света, а живеят и им се струва, че животът им е много разумно устроен!
И ми идваше мисълта: а ако все пак аз нещо още не зная? Нали точно така постъпва незнанието. Незнанието нали винаги казва това същото. Когато то не знае нещо, то казва, че е глупаво това, което то не знае. Тогава всъщност излиза така, че го има цялото човечество, което е живяло и живее, сякаш разбира смисъла на своя живот, защото, ако не го разбира, то не би могло да живее, а аз казвам, че целият живот е безсмислица и не мога да живея.

...



12
Питърсън гледа на Библията като на колективен опит на човечеството да реши най-дълбоките проблеми, които имаме. Това са преди всичко проблемите на самосъзнанието – фактът, че не само сме смъртни и че умираме, но и това, че го знаем. Това е уникалната дилема на човешките същества, която ги прави различни.


Точно това показва историята за Адам и Ева. Според Питърсън, Библията представя катаклизъм в началото на времето. Този катаклизъм е появата на самосъзнание в човешките същества. Това е като разкъсване на структурата на битието. Това има космическа значимост.


Да, можеш да игнорираш тази идея и да кажеш, че нищо от това, което се случва на човешките същества, няма космическа значимост, защото ние сме тези краткотрайни същества, които са нещо като рак на тази малка планета, която се върти в средата на нищото, на ръба на някоя неизвестна галактика, в средата на безкрайното пространство. Нищо от това, което се случва, няма никакво значение. Това е ОК и ти можеш да вървиш по този път, ако искаш. Но Питърсън не го препоръчва. Това не е път, по който можеш да вървиш и да живееш добре. Всъщност, ако наистина вървиш по този път и наистина го приемаш сериозно, в крайна сметка ще се окажеш там, където изобщо не живееш.


Питърсън споделя, че има опит с много хора, които са сериозно суицидни. Заключенията, които те правят за полезността на живота, преди да пожелаят неговото прекратяване, са много подобни на заключенията, до които се стига, ако достатъчно дълго време ходиш по логическата линия по-горе.


Ако се интересувате от този начин на мислене, прочетете ”Изповед” на Лев Толстой. Това е много кратка книга, но е много силна. Толстой описва своята мания за самоубийство, когато е бил в разгара на своята слава – най-известният автор в света, огромно семейство, международна слава, огромно богатство за онова време, влияние, възхищение… Той има всичко, което някой някога би си пожелал или представял, че може да има. Представете си, в продължение на години, Толстой се е страхувал да излезе с въже или пистолет, защото си е мислел, че или ще се обеси, или ще се застреля. Той се измъква от това и в книгата описва, как се е случило и къде е отишъл, когато това се е случило. Това е изключителна книга.



13
Библейска Серия IV: Адам и Ева: Самосъзнание, Зло и Смърт





Битие 2 съдържа следните истории:

1)   Адам и Ева
2)   Каин и Авел
3)   Ной и Потопа
4)   Вавилонската Кула


Историите в Битие 2 са много популярни. На практика всички хора от западната култура познават тези истории. Това също е много интересно – тези истории са толкова фундаментални, че всеки ги споделя. Маса филми и сериали са вдъхновени от тези истории.


Да, можем да гледаме на тях като на сборник от приказки, но самият факт, че са основополагащи, означава, че заслужават, ако не уважение, то най-малкото, да бъдат третирани като забележителни мистерии.


Защо са останали, защо всички ги знаят – това не е съвсем очевидно дори за най-развинтеното въображение.


Да, обяснението на Фройд и критиката му са валидни и много логични.


Фройд смята, че Юдео-Християнството се основава на разширението на фигурата на бащата до космически измерения, т.е. човечеството съществува в същия вид връзка с космическия Отец, както едно дете съществува във връзката с баща си. Това е разумна критика. Това е мощна критика. Това е намек, че религиозните хора, които възприемат религиозната идея за персонифицираната фигура на върха, по същество, приемат ролята на зависими деца.


В книгата си ”Отричането на Смъртта” (”The Denial of Death”) Ърнест Бекер (Ernest Becker) се опитва да се приближи към Фройдовата психоанализа на религията. В книгата си за психоанализата на религията, Бекер реферира Карл Юнг само кратко във въведението. Бекер игнорира Юнг и се концентрира върху Фройд.


Бекер развива хипотезата, че Бог не е нищо друго освен опит на човешките същества да пресъздадат квази-инфантилно състояние на зависимост, да могат да разчитат на всезнаещия Отец и по този начин да възстановят комфорта, който са имали, когато са били млади и са можели да разчитат на един всезнаещ баща – за тези от нас, разбира се, които са имали късмета да имат някого, който да прилича на баща.


Чарлз Тейлър (Charles Taylor) написа интересна книга, наречена "Източници на Аз-а: Създаване на Съвременната идентичност" ("Sources of the Self: The Making of the Modern Identity"), в която прави много интересен коментар за християнството. Той пита, защо, по дяволите, ако искаш да измислиш религия, която да ти предложи инфантилен комфорт, се занимаваш с концептуализиране на ада. Адът прилича на ненужен детайл в цялата история, нали? Ако става въпрос за комфорт, защо предполагаме, че сериозните грешки водят до вечни мъки? Това не е идея, която кара хората да се чувстват много комфортно, нали?


Джеймс Джойс споделя, че като дете е имал ужасни кошмари заради проклетите проповеди на йезуитите. Той описва онова, което си спомня от тях. В "Портрет на художника като млад" той споделя, че йезуитите са му казвали, че адът е като затвор със стени с дебелина 7 мили (повече от 11 км), в който винаги е мрак, погълнат от тъмен огън. Хората, които са там, изгарят от този тъмен огън, който едновременно с това възстановява плътта им, така че да може тя да гори вечно – в случай, че се чудите, как може да се гори вечно :D ... процесът, очевидно, е нещо подобно. :D .


Не е лесно да се гледа на това като на изпълнение на някакво инфантилно желание.


Така че ... има и критика на критиката на Фройд, защото не е издържана докрай.


Критиката на Маркс, разбира се, беше, че религията е опиум масите. Аргументът му е подобен на този на Фройд и се основава на предположението, че религиозните вярвания са някакви истории, разказвани на лековерните маси, за да бъдат укротявани и държави щастливи, докато техните корпоративни господари, поради липса на по-добра цел, продължават да ги експлоатират и ограбват. Това е критика на човешките институции, а всяка човешка институция е, разбира се, корумпирана по една или друга причина, но по-специално от такива неща като измама, арогантност и търсене на незаслужена власт. Същото може да се каже и за религиозните системи, разбира се.


Бел. прев. Младият Папа - вземащ дъха сериал, който, според мен, е просто недооценен.




Но също така е вярно, че е прекалено цинично и е ужасна грешка, тези истории да бъдат редуцирани до някакви едноизмерни тълкувания. Като цяло, Питърсън смята, че редуцирането на което и да е било комплексно човешко поведение до някаква едноизмерна интепретация е характеристика на един сериозно ограничен мислител. И това той го казва с известна предпазливост, защото Фройд е направил това, до известна степен, с религията, а Фройд е бил сериозен мислител. Маркс, може би, също беше сериозен мислител, въпреки че… добре… Той е някой, който… Ако имаш някакъв разум, Маркс просто ще те остави безмълвен.


Както и да е ... Питърсън споделя, че няма просто обяснение за силата на Библейските истории. Не можеш да ги редуцираш до някаква политическа конспирация, това е сигурно. Не можеш да ги редуцираш до психологически инфантилизъм. Може би е най-разумно да погледнем на тях като на хранилища на колективната мъдрост на човешката раса.


Интересно е също, че е налице някакво припокриване на идеите в различните религии и философии.

Например, даоистката гледна точка за вечния баланс между хаоса и реда.




Елхонон Голдбърг (Elkhonon Goldberg) е ученик на руснака Александър Лурия, големият невропсихолог на 20-ти век. Лурия е един от първите учени, които определиха до голяма степен функцията на фронталния кортекс, което беше голяма загадка за дълъг период от време.


Голдбърг предполага, че мозъчните полукълба са специализирани за рутинация и не-рутинизация, т.е. за ново и познаване, или за хаос и ред.


Когато Питърсън се сблъсква с тази идея, веднага си мисли, че това е знак за … т.нар. Multitrait-Multimethod (многофункционална система) за валидиране / проверка на нещо. Питърсън споделя, че никога не си е мислил, че полукълбата работят по този начин, а Голдбърг го установява, напълно независимо от всякакво вдъхновено от митологиите и религиите мислене. Всъщност Голдбърг е бил повече мотивиран от материалистичната руска невропсихология, която е била материалистична поради политически причини, а също и поради изследователски причини.


Но идеята е, че имаш едно полукълбо, което реагира много бързо на неща, които не знаем. То е с по-богата фантазия и е дифузно, и е свързано повече с негативните емоции, защото негативната емоция е онова, което трябва да почувстваш, когато се сблъскаш с нещо, което не разбираш. Отрицателната емоция е форма на мислене. Тя сякаш ти казва, че си някъде, където нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. Това е дясното полукълбо, което генерира изображения много бързо, за да ти помогне да разбереш, какво може да има там. Лявото полукълбо го поема, развива и превръща в нещо по-артикулирано, алгоритмично и напълно разбрано.


Между дясното и лявото полукълбо има динамичен баланс. Лявото се опитва да наложи ред на света – така твърди Рамачандран (V. S. Ramachandran), много известен невролог в Калифорния, разработил теория, подобна на тази на Голдбърг. Той казва, че лявото полукълбо налага рутинизиран ред на света, а дясното полукълбо генерира новост и реагира на новостта, като генерира нови хипотези.  Рамачандран твърди, че има много добри доказателства за това – това, което се случва по време на сън, е, че информацията се премества от дясното полукълбо в лявото полукълбо, на малки дози, така че новите откровения/разкрития на дясното полукълбо да не разрушат алгоритмичните структури, които лявото полукълбо толкова внимателно е сглобило.





Западен Свят, Долорес ”Аз съм в сън”


14
Злото се различава от трагедията по това, че при него има елемент на избежност и елемент на доброволност.


Характерно за модерната материалистична мисъл е това, че съществуват социални и материални причини за съществуването на злото. Тази теория е полезна, но проблемът е, че тя приписва абсолютно всяко неморално поведение на недостатъчно материални условия. Това не е приемлива теория. Да описва склонността към неморално поведение като последица от икономическото неравенство е пропускане на същността на проблема.


Злото е много по-гибелно и пагубно от това, което се генерира от социалното неравенство. Много по-точно е да се гледа на злото като на демонично опакована естетика.

 
Тази опакована естетика се проявява при определени условия. Например, първият политик, който измисли акронима MAD (Mutual Assured Destruction  / „Гарантирано взаимно унищожение").
Във военното дело съществува доктрина, наречена „Гарантирано взаимно унищожение" (Mutual assured destruction). Тя гласи, че при избухването на ядрен конфликт между две или повече страни, и атакуващи, и атакувани ще бъдат напълно унищожени. Като представа, това е вариант на "всичко или нищо", но в смисъла на унищожението.


Това е принципът на злото – да се шегуваш с подобна катастрофална ситуация е индикатор за естеството на злонамереността, която се спотайва във факта, че подобно условие изобщо съществува.


Девизът ”Работата те прави свободен” (”Arbeit macht frei”) на входа на Аушвиц е друга манифестация на естетиката на злото. Това е ужасна ужасна иронична шега и показва, каква форма на въображение трябва да има арогантността, за да измисли подобна шега






Концентрационните лагери са класически пример за зло. Ако анализирате различни случки в концентрационните лагери, можете лесно да добиете ясна представа за това, какво представлява злото. Преди убийствата, затворниците са били измъчвани. Типичен пример е това, че затворниците е трябвало да носят 45-килограмови чували с мокра сол от едната страна на двора на лагера до другата страна, и след това обратно. Това е празненство на ужаса. Това е съзнателен опит да погазиш всякакви условия, които правят живота по някакъв начин поносим, опит, който цели дехуманизация, унищожаване на идеала, и дори на по-дълбоко психологическо ниво отмъщение за самите условия на съществуване.


Питърсът казва, че се е опитвал да разбере развитието, което води до подобно поведение. Академичните му изследвания и клиничният му опит са го довели до извода, че онова, което стои в основата на мотивацията за подобно жестоко поведение, което характеризира злото, са два тясно свързани фактора – единият е арогантност, а другият е яд / озлобление / огорчение.


И арогантността и озлоблението са тясно свързани с уязвимостта на човешките същества в лицето на безкрайността, но също така и с нещо много по-дълбоко.


Най-обстойното обяснение за подобни явления, според Питърсън, могат да бъдат намерени в първите няколко истории в Стария Завет, в Битие – историята за Адам и Ева и грехопадението, и последващата история за Каин и Авел.


Доколкото можем да кажем, това са много много древни истории. Някои от техните структурни елементи предхождат юдаизма. Може би тези истории са толкова стари, колкото е стара човешката способност да се разказват истории. Предполагаме, че са били устно разказвани преди писмената традиция. Учените също така предполагат, че устната традиция може да остане непроменена в продължение на 25 000 години – антропологичните и археологичните доказателства са достатъчно ясни в това отношение. Т.е. това са много много много древни истории.


Хората са ги помнели и са ги създали поради причини, които ние не разбираме. Те са странни и мистериозни, и едновременно с това незабравими.


Историята за Адам и Ева е историята за възникването на само-съзнанието при хората. Първото нещо, което се случва с хората е, че те осъзнават, че са голи, а второто нещо, което се случва, е, че те развиват способността да различават доброто от злото. Преди едно същество да е само-осъзнато, то не може да прави разлика между доброто и злото. Хищникът не е зъл. Той е просто хищник. Един хищник като вълкът може да означава трагедия за заека, но не можем да предположим, че вълкът е зъл, само защото иска да изяде заека. Но с изгрявянето на себе-съзнанието, изглежда, възниква нещо като усещане за морал, което е уникално за хората. Това себе-съзнание има нещо общо с нашата способност да разсъждаваме върху механизмите на поведението си, и, поради някаква причина, със способността да модифицираме поведението си и да правим избор, кое нещо да осъществим в бъдеще.


Каин и Авел са синовете на Адам и Ева. Всъщност, Каин и Авел са първите хора, защото са родени извън Едемската градина






Каин и Авел репрезентерат два канонически модела на реакция на ужасната уязвимост, разкрила се пред хората в резултат на развитието на само-съзнанието.


Каин и Авел правят жертвоприношения за Бог. Защо?

 
Човешките култури правят жертвоприношения. Това е, което харата правят, жертват. Жертвените ритуали са универсални за хората. Кръвната жертва е универсална. В някои култури е имало дори човешки жертвоприношения.


Защо хората са принасяли в жертва нещо, за да умилостивят Бог? Това е една мистерия за модерните хора, въпреки че днес ние постоянно правим жертви, за да учим в добро училище, за да учим в университет и т.н. Хората се отказват от толкова много неща, за да постигнат нещо.


Всеки прави жертви. Ок, днес сме психологически и лингвистично софистицирани и знаем нещо за човешката психология. Но преди хиляди хиляди години, преди хората да имат психологическа проницателност, най-доброто, което са можели да правят, е да разказват истории за човешката психология.


Историята за Каин и Авел е една от тези истории. Тогава жертвите са били горени на олтар. Защо? Ами защото пушекът стига до небето и Бог може да го види. Преди много години, единственият начин, хората директно да се конфронтират с абсолютно непознатото, е бил да погледнат към небето, особено към нощното небе. Нощното небе е обсипано със звезди и конфронтира човека съвсем директно с безкрайното. По всяка вероятност, Бог пребивава в безкрайното. Ти изгаряш нещо и изпращаш пушека нависоко, за да може Бог да определи качеството на дара ти.


Авел има доверчив характер. Когато трябва да направи жертвоприношение, той жертва най-доброто, което може да предложи. Това радва Бог, което позволява на Авел да превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е харесван и се радва на респект. Реколтата му е добра, жените го харесват и той е прекрасен човек. Направо не можеш да си представиш по-дразнещо същество за брат му Каин.


Каин реагира на само-осъзнаването си по друг начин. Той се отдръпва от безкрайното. Той започва да разчита само на нечестни и заобиколни средства, за да има успех в живота. Той вярва, поради арогантността си, която се развива в резултат на отдръпването му от безкрайното, че той е в състояние да измами структурата на реалността. Той предлага второ-качествени жертви.


Това е нещо като съвременното патогологизиране на отношенията с природата на реалността.


Каин е нещастен. Нещастен е, защото нещата не му се получават. А той не е искал да направи подходящите жертви. А на Авел винаги му е вървяло и това е като сол в раните на Каин.


Каин започва да се оплаква на Бог. Защо на мене просто не ми върви? Всичко се обръща срещу мен. Какво й става на природата на реалността?

 
Бог му отговаря, че ако това, което Каин прави бе добро, то би било прието. А това е последното нещо, което Каин иска да чуе. Защото когато нещата се влошават, последното нещо, което човек иска да чуе, е, че той е допринесъл за това.


И какво прави Каин?


Най-логичното нещо би било да слуша, защото, ако природата на реалността ти казва нещо, е добре да слушаш, защото от реалността няма отърване. Но Каин не може да слуша. Той е толкова вбесен от собствената си уязвимост, компрометиран и ожесточен от неуспеха си да прави нещата по подходящия начин, че решава на момента да:


1)   разруши идеала си, за да редуцира напрежението, което го мъчи, защото този идеал представлява противопоставяне

2)   разруши любимия син на Бог.


Каин отива на полето и убива Авел.


Това е третата история в Стария Завет. Това е архаична история.


Това е история, която разкрива два есенциални модела на реакция на осъзнатата уязвимост в съществуването. Първият модел е смирен подход към безкрайното с решителен опит да се направят подходящи жертви. Вторият модел е арогантност, яд и възмущение, пазенето на всичко, което е добро, за себе си, и упадъкът на душата и превръщането й в нещо, което е способно да убива.


Но Бог не наказва Каин. Бог само казва на останалите да го оставят намира. Защото убийството насърчава отмъщението. А отмъщението разрушава обществата.


Тази зашеметяващо брилянтна история разказва, по един забележително компактен начин, че мотивацията, която задвижва извършването на ужасни жестокости е неизбежна социална последица от отказа на себе-осъзнатия индивид да направи подходящите жертви за създаване на хармоничен живот и последващата му дегенерация до изпълнен с гняв и ярост човек, до убиец, който безкрайно се разпространява в различни вариации в обществото, докато всичко не приключи. 


А следващата история е Потопът. Всичко пропада.


Питърсън споделя, че не е успял да разбере тази история, докато не е прочел ”Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин, който му е помогнал да развие когнитивна способност да разбере, какво означава тази история.


Когато изследва мотивацията на хората да създават концентрационни лагери и да подлагат хората на ужасни мъчения в тези лагери, Питърсън стига до едно ужасяващо заключение, което е най-лошото нещо, което му се е случвало интелектуално и морално. Той стига до извода, че хората са зависими от груповата си идентичност и националната си идентификация, защото това им помага да се предпазят от собственото си чувство на уязвимост. Ти просто трябва да вярваш в нещо, защото не можеш да знаеш всичко. Ти трябва да вярваш в нещо, което да запълни всичките дупки. Ако те лишат от вярванията ти, тогава ти си лишен от защитата си, от укрепленията ти срещу безкрайното. И не е чудно, че хората защитават вярванията си с голяма ярост. 


И така, трагедията е предпоставка за съществуването. Съществуването е взаимодействието между крайното и безкрайното. В това взаимодействие има трагедия. От това няма отърване. Злото е нещо различно. Злото е съзнателен опит да се направят условията на съществуването по-патологични, отколкото те трябва да бъдат. Злото е мотивирано от съзнателно намерение.


Мотивацията възниква, защото хората плащат ужасно висока цена за своята самоосъзност. Тази осъзнатост се изразява в осъзнатост за тяхната собствена уязвимост. А да бъдеш осъзнат за своята собствена уязвимост е нещо ужасно. Човек може да посрещне тази уязвимост със смелост и с откровеност, да я приеме и да вземе подходящи решения. Алтернативно, хората могат да се оттеглят в своята собствена рационална арогантност и опит да заблудят себе си и всички останали относно същността на своето собствено съществуване и относно същността на реалността. Този път води само до разрушение.




15


Трагедия vs Зло


Това е една стара лекция на Питърсън, в началото на която той споделя, че в средата на 80-те години е страдал много продължително време от кошмари за ядрени разрушения. Тогава е бил буквално шокиран от начина, по който сънищата могат да се отразят на реалността, т.е. на будното състояние на човека. Тези кошмари са му вгорчавали живота, защото е имал чувството, че само него го е грижа за онова, което се случва на планетата. Всички останали хора, изглежда, изобщо не са се впечатлявали от такива неща и са били в състояние да продължат живота си абсолютно необезпокоени от нещата, които се случват в света. Мъчил се е да разбере, защо това нещо го е безпокояло на такова дълбоко ниво, а другите хора, които е познавал, изобщо не са се притеснявали за такива неща.


След това споделя, че е посветил почти целия си живот на това да разбере, какво е това нещо злото и какво може да се направи срещу злото в света.


Злото не е интелектуален проблем. Злото е екзистенциален проблем. То не е теоретичен проблем, а е нещо, което съществува в абсолютната същност на реалността. И той споделя, че има чувството, че някой хора преследват академични цели, само за да се защитят или да предотвратят това да си задават въпроси за абсолютната същност на реалността.


Какво е злото?


Питърсън е научил много за това от историка Джефри Бъртън Ръсел (Jeffrey Burton Russell). Ръсел се е интересувал от историята на въплъщението на идеята за злото. Ръсел е помогнал на Питърсън да разбере, каква е разликата между трагедията и злото.


Същността на човешкото съществуване е такава, че се състои в конфронтация с ограниченията и безкрайността. Това са чисти факти. Светът е буквално, не метафорично, комплексен отвъд нашата способност за разбиране. Поради тази причина религиозните преживявания и вярата са присъщи на човечеството. Това е нещо универсално за човеците, защото човешкото съществуване се състои в конфронтация между крайното и безкрайното. Религиозните системи вземат точно този аспект предвид.

 
Нашата ограниченост пред лицето на безкрайността има някои неизбежни последици. Тези последици са екзистенциалните условия на живот.


На първо място, крайността винаги е поразена от безкрайността. Поради тази причина страданието е централно за човешкото съществуване. Страданието е последица от нашата ограниченост. Всеки човек, който е жив днес, ще умре. Всеки човек, който е жив, ще страда от физически болести и психическо изтощение. Ако не сега, то в бъдеще.


Това не е академичен проблем. Това е просто същността на нашето съществуване и ние сме принудени да се борим с това нещо постоянно. Евреите са казали, че Бог е всемогъщ, всезнаещ и вездесъщ. Какво му липсва на такъв Бог? Отговорът е ограничение.


Това е загадка и отговор с несравнима брилянтност. Това казва много дълбоки неща за централната същност на самото съществуване – без ограничение, няма съществуване. В отсъствието на сериозно ограничение, не може да съществува избор и свобода. Това е точно толкова фундаментално вярно, колкото е фундаментално вярно това, че човешкото същество е уязвимо. Това е перманентната трагична реалност.




Бележка от екипа: Тези древни заключения на човечеството, с които Питърсън ни запознава, които касаят духовните, трансцендентни преживявания на хората от най-древни времена,  напълно съответстват на научно-емпиричните изводи, докладвани в проекта "Гейтуей". (Това е конкретно подчертано в Отговор #3 от разискващата тема.)



Ако се опитаме да премахнем тази уязвимост (можем, например, да оборудваме тялото с някаква компютъризирана интелигентност), ще установим, че губим и всичко, което обичаме в човека. Според Питърсън, уязвимостта е фундаментална предпоставка за човешкото съществуване и дори е една желана предпоставка, защото всичко онова, което е прекрасно и забележително в човешкото съществуване, е толкова интегрално свързано с уязвимостта, че е невъзможно да бъде дезинтегрирано / разделено от нея.


Еврейското ”това, което му липсва на безкрайното, е ограничението” е просто абстрактен подход за установяване на абсолютно същото нещо. Ако си неограничен, което е позицията на Бог, ти ще бъдеш едновременно всичко и едновременно навсякъде, няма да има история, няма да има съществуване, а съществуването е история.
Без ограничение няма история.


Като вземем предвид човешката уязвимост, изниква въпросът, дали съществува такъв начин на живот, при който присъщата на живота уязвимост не е само приемлива, но и желана. За Питърсън, това е централен въпрос за съществуването. И ако това нещо не се разбере правилно, човек се оказва на много ужасно място в живота.
Да, хората са уязвими и това Е трагедия.


Очевидно трагедията е цената, която трябва да платим за съществуването, но трагедията не може да бъде считана за зло. Трагедията не е зло, а е условие за съществуването.


Необходимо е да правим разграничение между трагедията и злото, преди изобщо да мислим за злото.


Заместресенията и ракът са трагедии. Хората не са виновни за това. Самите психични заболявания не са зло, хищниците не са зло. Те са просто част от това, което е. Такава е реалността.

Но има определени категории човешко поведение, които са определено извън параметъра на трагедията.



Страници: [1] 2 3 4 ... 7