Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: [1] 2 3 4 ... 65
1
Дж. Розалес: Глава 22
Хм… как мога да тренирам?


След размяната на още няколко имейла с Вим, реших да конструирам своя собствена тренировъчна програма. Вим бе подчертал, че всяко излагане на тялото на студ, води до подобрение. Така че ми дойде идея да направя миниатюрни ледени вани за потапяне на ръцете и краката. Огледах апартамента си за нещо малко, което да може да съдържа вода, лед и един от крайниците ми. В крайна сметка реших да ползвам едногалонна пластмасова кофа за боклук, която беше прибрана в килера. Поставих я във ваната и я напълних със студена вода. Тогава отидох в кухнята, взех две форми за лед, кърпа и солница. Отнесох всичко в спалнята си и затворих вратата. След като се преоблякох по къси панталонки, изсипах леда във водата и добавих сол. В миналото бях чувал, че солта се използва, за да се намали точката на замръзване на водата. Не знаех дали това бе вярно, но исках да направя всичко водата да бъде възможно най-студена.

Б.пр.: Вярно е. Кубчето лед без сол се топи, защото въздухът около него е по-топъл от 0°C. Соленият куб се топи по-бързо. Когато добавите сол, тя се разтваря във водата на кубчето лед. Солената вода замръзва при по-ниска температура от 0°C, при която сладките води замръзват. Което може да бъде и опасно.

По онова време нямах термометри да проверя водната температура, ето защо си записах мислено да поръчам онлайн, когато приключа експеримента.

Оставих леда и солта да охладят водата за няколко минути, след което я докоснах с върха на пръста, за да видя дали е готова. Веднага почувствах как кръвта се оттегля от мястото, където пръстът ми влезе във водата. Колебаех се, но все пак се вълнувах какво ще се случи. Поех няколко пъти дълбоко въздух, за да си успокоя нервите, стартирах таймера на хронометъра и потопих дясната си ръка в ледената вода. Болката бе незабавна и силна. Чувството беше все едно някой ми режеше ръката на множество парчета. Тялото ми стана изключително топло и скоро след това усетих замайване. Не знаех какво се случва. Продължих да чакам болката да утихне, но дори и след минута, тя оставаше.

През времето, в което ръката ми беше потопена, много неща ми минаха през ума. Първо – цялото ми тяло казваше веднага да си извадя ръката от водата. Опитвах се да си казвам, че всичко ще бъде наред, но всичко вътре в мен крещеше в агония. Страхувах се, че ще си причиня увреждане, но си спомних, че никога не бях чувал някой да си е загубил пръстите след подлагането им няколко минути на студена вода; съмнявах се, че ще бъда първият. И продължих да се боря да устоя на болката. Около минута и половина след потапянето на ръката, болезненото чувство започна да заглъхва, след това ръката ми изтръпна. Отпуснах се мислено, но подложих на съмнение явлението. Възможно ли е да не чувствам нищо, защото съм си увредил нервите? Или просто сега водата е по-топла?

Проверих водата с левия си пръст, все още замръзваше. После опитах да движа пръстите си, бяха бавни, но въпреки това се движеха. След не повече от две секунди, пръстите ми отново започнаха да горят, точно както когато за пръв път си потопих ръката. Изглеждаше, че всяко движение на потопения ми крайник ще отнеме изтръпването и ще ми носи огромно напрежение. Спрях да си движа ръката и опитах отново да достигна изтръпващата фаза. След още 20 секунди прехапване на устните, напрежението отслабна, но нещо друго се случи около минута по-късно. Започнах да усещам бодежи в пръстите си. Не се чувстваше като болка, беше просто неприятно, все едно ръката ми заспиваше. Това ме изплаши. Не бях навлизал в детайли с Вим относно това какво се предполагаше да изпитам, поради което си извадих ръката. Тя бе потопена за три минути и седем секунди. Изглеждаше ми като много време, но нямаше с какво да го сравня.

След като си изсуших дясната ръка, потопих и лявата във водата. Случи се същото нещо като преди. Дойде болката, изтръпването, бодежите. Извадих си лявата ръка след минута и половина. Предположих, че неспособността ми да задържа тази си ръка потопена толкова време, колкото и дясната, се дължи на това, че последната ми е доминантна. И съдовата ми система в дясната ръка е по-силна, защото я използвам повече.

Приключих с експеримента и поръчах онлайн два термометъра. Първият от тях бе дигитален, измерващ температури от -12°С до -121°С. Вторият беше инфрачервен термометър, измерващ въздушната и кожната температура. Ако щях да тренирам сериозно, щеше да бъде добре да документирам експериментите си и наблюдавам как се променят данните с времето. По тази причина, реших да отложа потапянето на крайниците си, докато пристигнат термометрите.

Няколко дни по-късно начена да вали първия за сезона сняг. Откакто гледах видеото с интервюто на Вим Хоф, бях започнал опитите си да приложа един от неговите философски възгледи в живота си.

„Ако искаш да издържаш на студа, трябва да се научиш да му се наслаждаваш. Научи се да харесваш студеното. Научили сме телата си да избягват студа и да си слагаме якета, когато се чувстваме некомфортно. Научили сме, че студът може да ни разболее и опитваме да го отбягваме на всяка цена.  Важно е да се премахне тази обичайна антипатия и се научиш да се радваш на студа. В това състояние на ума може да започнеш да се възползваш от студеното и да се наслаждаваш на адаптацията си към него.”

Когато се събудих и видях снега навън, ми хрумна идеята да изляза вечерта и вървя бос през снега в близкия парк. Но преди да го направя, исках да попитам Вим за съвет и му изпратих следния имейл:


Здравей, Вим!

Докато напредвам с тренировките, откривам, че си задавам въпроси как да го сторя по най-добрия начин. По-късно днес планирам да се разходя из снега. Току-що имаше снеговалеж за пръв път този сезон и намерението ми е да вървя в близкия парк, носейки сандали, тениска и къси панталонки. След като стигна там, ще сваля сандалите си и вървя бос през снега. Един от въпросите ми е: по-добре ли ще бъде да сваля и тениската си?

В много от твоите клипове носиш само къси панталонки. Трябва ли да направя същото? Вероятно ще си сложа шапка, защото имам къса коса и губя много топлина през главата, но трябва ли да мина и без тениска?

П.С.: Извинявай, че те безпокоя отново.




Когато се прибрах от училище, отговорът на Вим стоеше в електронната ми поща:

Здравей, Джъстин!

Преди всичко – не ме безпокоиш. По времето когато бях на 17, бях привлечен от езотерични дисциплини с години. Когато падна първия сняг, излязох навън с нова енергия. Беше по детски просто; умът ми бе празен. Снегът се оказа достатъчно силен и добър, за да тичам из него, носещ само къси панталонки. Тичах из неутъпкания сняг в широк кръг около час. Изглеждаше и се чувстваше като магия; нямах никаква болка в крайниците, но когато се върнах обратно в къщата, където беше топлината, започнах да чувствам огромна болка в краката!
Вените се бяха адаптирали към студената, мека повърхност навън. След като се бях прибрал, беше им много трудно да се приспособят към топлината. Болката се причинява, когато кръвта се изтласква през затворените вени.
Твоето тяло и съзнание ще се научат как да го преодолеят. Твоята решимост и убеждение трябва да бъдат позитивни и силни. Никога не принуждавай тялото си да отива над неговия праг на болка. Вслушвай се в това, което то ти казва; тялото е твоят учител и водач. Това е присъща функция, затова я използвай.
Когато излезеш, отиди без тениска и поне частично бос.

Поздрави,
Вим.


Реших да изчакам слънцето да залезе, преди да започна приключението си, не исках да привличам излишно внимание. На излизане си взех раницата и сложих вътре кърпа, два чифта чорапи, суитшърт с качулка,  портфейл и телефон. Облеклото ми се състоеше от шорти, чорапи, сандали, долнище на анцуг, блуза с дълъг ръкав и шапка. Температурата навън бе -2°С. (…) В опит да остана топъл, веднага след като излязох от предната веранда, започнах да тичам. След пет минути осъзнах, че краката ми може да са в опасност. Чорапите и сандалите не се справяха добре със задачата да ги защитят от смразяващия студ. Започнах да се притеснявам.

Краката ми вече пламтяха, а още не бях тичал бос! Все едно вървях върху игли. Когато стигнах до парка, изтичах до най-близката пейка и седнах. Свалих си чорапите и притиснах краката между ръцете си в опит да ги стопля. Не помогна особено, затова извадих от раницата другите ми два чифта сухи чорапи и ги обух. Но дори това не помогна! Краката ми все още замръзваха.

(…)

Започнах да губя усещане в пръстите на краката, въпреки двата чифта сухи чорапи. В последен опит да ги затопля, извадих кърпата и я увих около тях. Изведнъж забелязах да свети светлина някъде отдолу и бързо осъзнах, че това е телефонът ми! Сигурно беше паднал, докато изваждах кърпата от раницата. Протегнах се надолу и опитах да махна снега от копчетата му. Той беше намокрен и не искаше да се включи. Чудесно, помислих си, сега дори да имам нужда да се обадя на някого да дойде да ме вземе, нямаше да мога, защото телефонът ми е счупен.

По това време всичко, което исках е да се прибера и да си стопля краката. Единственият избор, който имах, е да тичам обратно през снега по чорапи и сандали, и да се надявам да успея, преди крайниците ми да замръзнат. Прибрах си кърпата, обух си сандалите и започнах да тичам. Бяха изминали двадесет минути, откакто бях влязъл в парка. През това време беше навалял още сняг. Искаше ми се да тичам по стъпките, които вече бях направил, но те се бяха напълнили със сняг. И тъй като този път тичах надолу, крачката ми не бе същата. На всеки няколко стъпки се пързалях, вкарвайки сняг в сандалите си.

След пет минути тичане, осъзнах ново усещане в краката. През последния половин час не бях чувствал нищо, те бяха изтръпнали. Сега имаше остро, парещо усещане, разпространяващо се по ходилата ми. Предположих, че са на ръба от измръзване и заключих, че трябва незабавно да намеря място, където да ги затопля. За щастие имаше заведение няколкостотин метра напред. Усилих темпото, мотивиран да избягам от мразовитото време възможно най-бързо. След няколко минути, най-накрая влязох в затопленото заведение.

При различни обстоятелства щях да бъда съзнателен, че нося сандали и чорапи по средата на снежна буря в заведение, но предвид предполагаемото ми тежко положение, не ме интересуваше какво ще си помислят хората. Мнозина ме гледаха втренчено, но намерих тихо място в ъгъла и седнах. Обаче се чувствах зле, че използвам топлината на заведението, без да поръчам никаква храна, така че се изправих и си поръчах кафе на касиера. Когато кафето ми бе готово, се върнах на масата си, където можех да бъда оставен насаме и сваля тежестта от краката си. Свалих си прогизналите чорапи и ги оставих до мен на пейката. Стиснах краката си заедно, опитвайки се да ги затопля.

Дотогава изгарящото усещане беше постоянно, но след това то се разпространи и стана по-интензивно. Чувствах сякаш краката ми ще експлодират отвътре. Болката продължи минути, правейки изключително трудно поддържането на вниманието ми. Стиснах зъби и възнамерявах да изглеждам нормално, така че хората около мен да не забележат болката ми, но няма нищо нормално в бос човек, в ресторант, по средата на зимата.

Почувствах се замаян и исках да отпусна главата си, обаче се притеснявах, че от ресторанта ще се обадят на полицията, ако мислят, че съм заспал. Затова държах главата си вдигната и се борех с гаденето. Много мисли ми минаха през ума, докато чаках да се разсее болката. Повечето от тях бяха представата какво е да живееш без крака. Помислих си също и колко разстроени ще бъдат родителите ми, разбирайки какво съм направил. Най-изявената ми мисъл, обаче, беше как се бях провалил да направя това, което Леденият човек счита за лесно. Краката ми изобщо не се бяха приспособили към студа; те страдаха постоянно.

След 45 минути стоене в ъгъла на заведението, започнах да се чувствам доста неловко. Интензивността на болката най-накрая започна да намалява. Реших да продължа пътя си към вкъщи, независимо от трудностите. (…) Поех си дълбоко въздух, отворих входната врата на заведението и започнах да спринтирам. Усещах познатия хлад в краката, тичайки в снега. Беше хлъзгаво и много трудно да поддържам баланса си. На няколко пъти се подхлъзвах и падах на крака и колене. Тялото ми беше покрито със сняг, краката ми пареха; просто исках да избягам от всичко.

Останал без дъх и обезсърчен, най-накрая стигнах до къщата си. Захвърлих раницата си на дивана, свалих си чорапите и се забих в банята. Включих хладката вода, влязох във ваната и зачаках. Когато водата докосна краката ми, в тях нахлу изгаряща болка. Задържах се на вратата на душ-кабината, за да не се сгромолясат колената ми. Някак си, въпреки че водата беше само хладка, чувствах как сякаш краката ми се варят. Още веднъж направих няколко дълбоки вдишвания и се борих с болката. Краката ми крещяха да изляза, но аз чаках.

В крайна сметка болката се разсея и мускулите ми започнаха да се отпускат. След като нервите ми се уталожиха, легнах в леглото си и обмислях да се откажа от целта си да се превърна в Леденият човек. Щеше да бъде наистина трудно „да харесвам студа” след този епизод. Все пак не исках да бъда като всички останали, които са имали един лош опит и след това завинаги са обърнали гръб. Най-малкото, което можех да направя, е да опитам още веднъж.

Не искайки да приключа нощта с неуспех, станах от леглото и отидох отвън на предната веранда. Носех два чифта чорапи и няколко слоя дрехи. Разочарован, че не бях способен да направя никаква истинска тренировка в студа, опитах да намеря студен камък близо до верандата. Планирах да пробвам упражнението, което ми бе обяснил Вим в имейла си по-рано днес. За съжаление нямаше никакви камъни близо до верандата, но тогава забелязах големите метални стълбове, поддържащи покрива. Докоснах леко с показалеца единия от тях; беше смразяващо.

Развълнуван, включих хронометъра и хванах стълба с двете ръце. Веднага усетих, че кръвта се втурва далече от пръстите и се движи към гърдите ми. Ако пръстите ми можеха да крещят, щяха. Благодарение на опита ми с потапянето в ледена вода няколко дни по-рано, знаех, че ще стигна до точка, в която ръцете ми ще се адаптират и продължих да устоявам на студа. След три минути досадна болка, накрая тя отслабна – първо в дясната ми ръка, след това и в лявата. Оставих ръцете си там, чакайки болката да се върне. Веднага след като започнаха да болят две минути по-късно, ги отдръпнах от стълба. Болката спря почти едновременно.

Сега, когато краката ми бяха някак изцелени, исках да тренирам и тях. С неуверени пръсти си свалих чорапите, натиснах хронометъра и излязох от верандата в снега. Първите две секунди се чувствах добре, но след това болката започна да се излива. Извих коленете си – сякаш въображаеми кинжали пронизваха долната част на краката ми. Въпреки това, което току-що бях преживял в студа, усещането беше много по-лошо. Не беше тъпа, изтръпваща болка, беше остро и непоносимо.

Не можех да понеса повече; спрях часовника си. Издържах само седем секунди! Какво? Усещаха се като най-малко 30 секунди. Явно болката влияеше върху възприятието ми за време. Върнах се вътре и легнах в леглото си, мислейки за събитията от нощта.

Опасната ми среща със студа ме бе научила на ценен урок: винаги да тренирам в условия, които мога да контролирам. Не исках никога отново доброволно да преживявам какво е да бъдеш сам, в опасност и безпомощен в студа. Оттук-нататък се заклех да бъда изключително внимателен във всичко, което правя във връзка със студа. Винаги ще се уверявам, че изпълнявам задачи, които съм уверен, че мога да завърша. Ако не съм уверен, ще тренирам с по-малка интензивност или различни части от тялото, докато не придобия сигурност в себе си.

Колкото и да е странно, това преживяване не ме раздели със студа, вместо това ме направи много по-заинтересован. Наистина исках да разбера как някой успява да не страда, тичайки бос през снега с часове. Не можех да издържа дори десет минути, носейки два чифта чорапи! Придобих още повече уважение към Вим онази нощ. Сега, когато бях видял какво снегът може да стори с мен без тренировки, бях готов да разбера какво може да прави след тренировки.

2
Глава 21
Маратон отвъд Полярния кръг
(б.пр.: април, 2009 г.)


Две седмици след Килиманджаро, бях на път за Лапландия, Финландия. След съгласуване с английска продуцентска компания, стигнахме до идеята да шофираме от Амстердам до Лапландия за маратона. (б.пр.: маратонът е бягане на дълго разстояние, което обикновено се провежда на шосе. Дистанцията е 42,195 км.) По пътя минахме през Германия, Дания, Швеция, Финландия и накрая Лапландия. Всяка държава ставаше по-студена докато пътувахме на север. Когато наближихме южната част на Швеция, започна да вали сняг. Посрещнаха ни хлъзгави пътища и много студени температури, но все пак имахме да пътуваме още 1500 километра преди да стигнем до Полярния кръг!

В крайна сметка стигнахме до крайната ни дестинация: много малък курорт в Лапландия. Мястото бе направено от дърво, но ни пазеше много топло. Отвън див елен си играеше в гъстия сняг, който ни заобикаляше; почувствах се като в сцена излязла сякаш от коледна приказка. Когато температурата спадна до -20°C, кондензираният въздух замръзна, правейки снега да прилича на красиви, остри диаманти.

Малко след пристигането ни се срещнахме с местен фиксатор. Фикасаторът, както го нарича повечето телевизионен персонал, е човек който подрежда и планира много различни ъгли на камерите на мястото на снимките. Докато той се занимаваше с ъглите, останалата част от екипа бе нужно да намери начин и направи пътека в близките хълмове за маратона. Те трябваше да разберат какво точно трябва да се случи и къде всичко ще се проведе, така че беше добре, че бяха много съсредоточени върху детайлите. Докато гледах как всички работят, започнах да се чувствам много тревожен и бдителен. Ето как винаги се чувствам преди предизвикателство. Това е естествен начин да се подготви ума ми.

На следващия ден отидохме във ферма за елени и говорихме със стопанина й. Той бе облечен в еленска кожа и живееше в типична, лапландско-номадска палатка. Тя изглеждаше много подобно на типи, изглеждаше много индиански. Лапландските номади са много подобни на северноамерикански индианци. Съдържателят на фермата ни разказа истории за техните традиции, огнени ритуали, както и за живота им, и уважението към природата и елените. Номадите в района бяха намалели бързо, тъй като снежните скутери премахват необходимостта от еленски транспорт, което ги оставя без доходи. Искрено чувствам, че е жалко да видя модерното време да превзема региони като този. Една от историите, които ни разказа стопанисващия елените, е как лапландските хора, известни още като саами, бяха развили телепатия, за да говорят с техните далечни съседи. Обаче веднъж след като телефоните били изобретени, телепатията започнала да изчезва с времето. Още една достойна за съжаление загуба.

В деня преди маратона отидохме на пистата и направихме няколко предварителни снимки. Това е необходимо, защото има кадри, които не могат да се заснемат в деня на тичането поради твърде трудния ъгъл. Така че приех добрата възможност да поработя навън и потичам за малко през снега само по шорти.

Снегът не беше нито твърд, нито мек. Беше с различна текстура от тази, с която бях свикнал, но тичах известно време през покритата в бяло дива пустош. Забелязах, че снегът покрива земята по начин, който правеше трудно да виждам върху каква повърхност стъпвам. Всичко изглеждаше добре, докато изведнъж стъпих на неравна земя и чух „Кррррррик”!!!

Десният ми глезен се изкриви и започна да пулсира от болка. На следващия ден се предполагаше да пробягам първия си маратон, а току-що си бях изкълчил тежко глезена! Увереността ми беше разбита. Мислех си дали ще бъда способен да направя маратона. Бях затрупан от несигурност и съмнения, но единственото, което можех да направя е да продължа с решителност; съзнание над материята. Казах на екипа, че ще трябва да сменим трасето, по което ще тичам. Обясних им, че си бях изкълчил глезена, защото снегът бе твърде дълбок и ще бъде невъзможно да мина по него. Те се съгласиха да проучат околните райони и потърсят различни пътеки с втвърдени снежни пластове. Не спах много добре тази нощ, но бях целеустремен и това ми даваше енергия.

На следващата сутрин трябваше да мина медицински преглед преди тичането. Професионалистите ми казаха, че моята физиология е много по-здрава от тази на средностатистически млад мъж. Казаха ми още, че сърдечният ми ритъм е изключително нисък – с 38 удара в минута и имам добро кръвно налягане. Тогава.. те видяха глезенът ми. Предложението им към мен беше, че не бива да тичам маратона, разбира се – не бях съгласен. Виждайки моята решителност, казаха, че ако избера да тичам, ще бъде на мой собствен риск. И така, след като ми превързаха глезена, медицинските специалисти ми пожелаха късмет и ме изпратиха.

Репортери от вестници и телевизии вече присъстваха, когато пристигнах на началното място от наскоро замисления курс. Преди да изляза от колата, се подготвих психически за последен път. Когато бях готов, излязох навън и започнах да тичам! Стартирах толкова рязко, че това завари всички неподготвени. Никой не очакваше да започна така и всички трябваше бързо да си съберат нещата и ме последват скоростно, за да наваксат.

Целият снимачен екип седеше в задната част на колата, с подходящо отворена задна врата, така че да могат да ме снимат, докато тичам. Караха малко по-напред от мен с бавно темпо, за да се получат добри снимки.

Б.пр.: Кратко видео от събитието:





Снимаха краката ми отблизо, отдалеко, отстрани, с широки и тесни ъгли на заснемане. Всичко вървеше изключително добре. Километри минаваха и нямаше каквито и да било проблеми, така че продължих с тичането. С всичко вървящо толкова добре, тревогите ми бяха спрели и бях способен да се насладя на околността; възвърнатата ми увереност ми помагаше да се отпусна и радвам на природата пред себе си.

Изминаха 10 километра… 20 километра… и все още нямах проблеми. Въпреки това, когато преминах маркировката за 25-ия километър, студът започна да оказва влияние върху мускулите ми. Киселината, която се бе натрупала в краката ми, наистина ме забавяше. Оттук-нататък решителният ум започна да играе своята роля. Психическата ми подготовка започна да се отплаща, тъй като тичането се превърна в предизвикателство за силата на волята. Събрах се и се съсредоточих върху всяка изтръпнала стъпка през снега; нямаше да се предам на умората.

Да останеш съсредоточен може да те изведе през почти всичко; това алармира адреналина в нервната система да работи ефективно.

Това бягане беше битка, която трябваше да спечеля, точно както на Килиманджаро. Там борбата ми беше с липсата на въздух, но тук в Лапландия – със студа и неподготвеното ми физическо състояние. Месеци преди това се бях подготвил, стоейки в конна позиция (б.пр.: позата на коня е често срещана в азиатските бойни изкуства и приема името си от позицията, заемана при езда на кон.) с прегънати колене половин час, за да практикувам отърваване от натрупването на киселина. Изискваше внимание, но работеше. Това беше видът внимание, който трябваше да постигна по време на тичането си. Въпреки тежкото чувство, което все още имах в краката си, минах покрай маркировката на 32-ия километър. Останах в своя транс, пътувайки голямото разстояние през горите.

По времето, когато стигнах до последните два километра, почти ходех. Поглеждайки към финалната линия, възвърнах част от енергията си. Финалният участък беше украсен от аплодиращи хора и факли. Целта ми вече беше в моя обсег. Когато прекосих финалната права, бях обгърнат от похвали; бях го направил! 

След като първият ми пълен маратон бе успешно завършен, бях съпроводен до дървена хижа, където ме чакаше семейството ми. Когато влязох, те ме поздравиха и похвалиха. Настаниха ме до огнището и ми подадоха бира и цигара. „Като индианците”, казах, „цигарения дим е за мир и постижения”. Всички около мен бяха слисани, когато разбраха, че съм пушач и пияч. Спортистите обикновено нямат тези навици. Те бяха шокирани от това, което бях постигнал, въпреки пороците си.

Репортерите продължиха да ми задават въпроси, докато снимачният екип преглеждаше заснетия филм. Бягането бе завършило, а аз бях повече от доволен. Току-що бях направил още една първооткривателска стъпка по-дълбоко в съзнанието си. За пореден път успях да преодолея страховете и несигурността си. Тази нощ, докато си почивах пред телевизора, моето тичане излезе по новините. Беше красиво нещо да се види.

На следващия ден краката ме боляха невероятно, едва вървях. Последващото тридневно каране на кола бе достатъчно време за краката ми да се възстановят напълно. По време на шофирането до вкъщи ми хрумна ново предизвикателство, което ми се искаше да изпълня някой ден: да тичам 50 километра в пустинята Сахара, без да пия никаква вода.

Надявах се да реализирам тази цел в бъдеще.

3
БИБЛИОТЕКА / Re: МАТЕРИАЛИ: Геополимери
« -: Февруари 10, 2020, 09:25:40 pm »
Геополимерен бетон, египетски пирамиди и нов начин за бъдещето с природоцелесъобразно зидарство




Да не се изненадвате: Може да бъркаме за това как древните египтяни са построили Голямата пирамида. Десетилетия ученици са учени на преобладаващата теория - пирамидите били построени от огромни блокове солиден камък, дялан на ръка от далечни каменоломни и пренасян през изгарящите пустинни пясъци. Ние си представяме - благодарение най-вече на Сесил Б. ДеМил (Cecile B. DeMille) - че хиляди голи и боси, потящи се роби, овързани в дебели конопени въжета, влачели огромни четвъртити каменни блокове нагоре по стръмни рампи. Подвигът изглежда толкова невероятен, че някои хора се чудят дали египтяните не са получили помощ от други планети. Бидейки винаги един рационален глас в стаята - Нийл деГрас Тайсън (Neil deGrasse Tyson) контрира, "само защото не можете да се досетите как една древна цивилизация е строила разни неща, това не значи, че е получила помощ от извънземни".

Обмислянето на това как са били построени пирамидите има интересни приложения отвъд египтологията. Очакваният срок на годност на днешните строителни материали въобще не се доближава до 4000 години. И много от модерните ни строителни процеси консумират толкова много енергия и отделят толкова много СО2, че много бързо унищожаваме самия свят, който работим да изградим. Египтяните явно са знаели нещо, което ние не знаем, относно локално достъпните материали за построяването на изключително издръжливи сгради без да оставят огромна следа в околната среда, което е толкова типично днес. Дали египтяните са използвали умовете си толкова, колкото и мускулите си, и ако да, какво можем да научим от тях?





Великите пирамиди на Гиа - отляво надясно, голямата пирамида на Кхуфу, 146.6 м; пирамидата на Кафра, 136.7 м; пирамудата на Менкуаре, 65.5 м; пирамидите на цариците. Снимка - Дейвид Холт.




Скептицизмът, който адресира Тайсън, идва от логично място. Въпреки обичайните учения за строежа на пирамидите в Гиза, подвигът на строежа изглежда почти неприемливо. Великата пирамида на Кхуфу е била най-високата направена от човека постройка на земята в продължение на 3800 години - 16 пъти по толкова, колкото време е съществувала държавата ни (САЩ, бел.прев) - до построяването на катедрала Линкълн в Англия (катедрала "Св. Мария", бел.прев). Когато била построена, пирамидата имала дължина 230 метра на всяка от страните си, висока 146 м и била изградена от 2.3 милиона камъка, тежащи средно почти по три тона всеки. Много от снадките между камъните са толкова акуратни, че между два камъка не може да се прокара човешки косъм.

Според това, което са ни учили, добити от каменоломна каменни блокове, тежащи по няколко тона, били пренасяни до пирамидите преди изобретяването на колелото. Били са изкопани от лицето на хълмове с медни сечива, тоест меки сечива. И цял един град от работници били поместени в жилища и лагери около пирамидите в продължение на десетилетия. Изглежда толкова трудно да си го представим, още по-трудно да го повярваме. И твърде малко доказателства съществуват в подкрепа на тази идея - никога не са намирани медни сечива на мястото, не са останали доказателства за жилищата и лагерите на толкова много работници, и не съществуват ясни йероглифи, документиращи ломенето на камъните, транспорта, нито пък повдигането на тези блокове по рампите.





Филмът на Сесил Б. ДеМил (Cecile B. DeMille) "Десетте заповеди", от една страна не е специално за построяването на Великите пирамиди, но е допринесъл за общоприетата представа в много от умовете ни, обясняващи построяването на пирамидите. През 80-те години един френски учен по материалознание на име Джоузеф Давидовиц (Joseph Davidovits) предложи един много различен сценарий.




През 80-те години един френски учен по материалознание на име Джоузеф Давидовиц предложи различна теория - египтяните се на пренасяли блоковете до пирамидите, а вместо това са правели блоковете един по един на самата строителна площадка. Давидовиц предложи, че блоковете са били формирани чрез отливане на един древен бетон - той го нарече геополимер - в дървени кофражи. Само част от работниците би била нужна, за да се пренасят кошници с влажен геополимерен бетон до дървени форми, поставени точно там, където е нужно да има блок. Снадките между отлетите бетонни блокове винаги ще са съвършено акуратни, тъй като компресираната влажна смес се втвърдява непосредствено срещу съседните блокове. Давидовиц предложи, че геополимерният бетон е бил направен от разбит варовик, глина, вода и вар, един силно алкален (обратното на киселинен) активарот, който карал разбитата варовикова смес да се преизгради в един направен от човека камък.

Съвсем разбираемо, теорията на Давидовиц предизвика доста смут сред египтолозите, историците, изследователите на материалознанието и всеки, когото го беше грижа, че едно обяснение за построяването на нещо емблематично като египетските пирамиди се обръщаше с главата надолу. Не само това, но ако египтяните са отливали блокове намясто от ранна форма на бетон, много установени теории, приписващи изобретяването на масово произвеждания бетон на римляните, щяха да се разминат с действителността с няколко хиляди години.

Човек би си представил, че модерните учени с електронните си микроскопи могат набързо да докажат дали Давидовиц е прав или е луд. И ето го Мишел Барсум (Michel Barsoum), професор по материалознание в университета Дрексел (Drexel University). Барсум, родом от Египет, никога не възнамерявал да се впуска в изучаване на пирамидите, но бил удивен от теорията на Давидовиц. Барсум бил още по-удивен да открие, че никой не е доказал - нито отхвърлил - идеята.

Барсум, заедно с дипломиран студент на име Адриш Гангули (Adrish Ganguly), започнал да изучава проби от вътрешните и външните облицовъчни камъни на пирамидите. Онова, което си мислели, че ще бъде неколкомесечно проучване, се оказало една 5 годишна одисея. В края на краищата, те отхвърлили някои от предположенията на Давидовиц, но доказали цялостната му теория.

Бележка от преводача: Доказателството им на PDF - ТУК





Дълбок изкоп в лицето на една от пирамидите, построени от Снеферу - бащата на Кхуфу, който построил Великата пирамида - показва комбинация от нещо, което прилича на неправилно изрязани и ломени варовикови блокове, заобиколени от плътно снадени, отляти намясто геополимерни блокове. Снимка - Мишел Барсум (Michel Barsoum).




Барсум вярва, че египтяните наистина са отляли малка, но значителна част от блоковете в пирамидите. Неговият анализ с електронен микроскоп показва, че египтяните не са ползвали глина в геополимерната смес, както предлага Давидовиц, а вместо това са ползвали диатомитна земя, естествено срещащ се, нормално намиращ се мек утаечен камък, формиран от фосилизирани останки от водорасли.

Бележка от преводача: Диатомитът е естествено срещаща се, мека, силициева утаечна скала, която лесно се рони на фина бяла и полу-бяла пудра. Размерът на чсатиците варира от 3 микрометра до повече от 1 милиметър. Типичното съдържание на диатомита е 80-90% силициев диоксид с 2-4% алуминески съединения (най-вече заради съдържанието на глинести минерали) и 0.5-2% железен оксид.

Но важното е, че Барсум не е съгласен с Давидовиц, като предлага идеята, че не всички блокове са били отлят намясто геополимер. По-скоро, Барсум предлага, че египтяните са ползвали едновременно отлети от човека блокове и ломен варовик, пренесен до строителната площадка по начина, коюто предлага традиционното ни обяснение. Барсум вярна, че само външните облицовъчни камъни и блоковете на по-високите нива на пирамидите са били отлят геополимер. В това има смисъл - облицовъчните камъни са се виждали, така че отлетите намясто блокове с екстремно акуратни снадки биха били подходящи за екстрериора. А блоковете на по-високите нива на пирамидите били все по-трудни за достигане с ломени блокове - заменянето на тези с намясто отливан геополимер е било много по-лесно.

Лин Хобс (Linn Hobbs), професор по материалознание в Масачузецкия Технологичен институт, също добавя към оригиналната теория на Давидовиц и подкрепящото изследване на Барсум. Проучванията на Хобс са довели до възстановяването на геополимерен блок по пътя на обратното инженерство, съставен от разбит варовик, каолинит, силициев диоксид и натронни соли, вещество, откривано при изпарените останки от солени езера. Египтяните използвали солта натрон за мумифициране. Когато бъдат изложени на вода, натронните соли стават алкални, съвършени активатори за предизвикването на геополимерна реакция.

Както било предвидено, новите теории, предлагащи идеята, че дори малка част от камъните на пирамидите в Гиза са били направени от човека блокове, оформени от ранна форма на бетон, изригнали в огнена буря от съпротива и жлъч, най-вече от онези, които имали най-моно какво да загубят, когато установената теория се разпадне. Дори и Барсум да бил убеден, че един сериозен материален анализ може неоспоримо да докаже как били направени някои от блоковете на пирамидите, дебатът все още бушува.
Разграничаването на дебата от историческата дискусия може да хвърли важна светлина върху това как можем да подобрим днешните си строителни материали, като изследваме онова, което египтяните може да са направили. Просто самата идея за една зидария от древна форма на геополимерен бетон, оцеляла 4000 години, може завинаги да промени начина, по който строим днес.





Един блок от наземното ниво пред Великата пирамида на Кхуфу включва един неправилен ръб на дъното, който би бил много труден за издялане, освен това би било безсмислено да се прави. Този ръб е индикация, че блокът е бил отлят намясто - материалът на ръба се е разлял навън изпод временния дървен кофраж, преди да се втвърди. Барсум анализирал парченце от материала на долния ръб и казва, че не е открил директни доказателства. "Единственото логично заключение е, че след 5000 години скрепителната фаза на практика е била отмита. Какво е решението? Да се вземат проби от ядрото на този блок. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи". Снимка - Майкъл Барсум.




Бетонът е най-обемистия материал, направен от човечеството. Използва се навсякъде по света в пътища, мостове, язовири и сгади. Ключовата скрепителна съставка в съвременния бетон - Портланд циментът - има ужасна въглеродна следа. Ние правим толкова много Портланд цимент, че само той е отговорен за 6% от световното отделяне на СО2.





Циментова фабрика в Китай. Само производството на цимент е отговорно за 6% от световните емисии на СО2.




Портланд циментът е изобретен в Англия в средата на 18 век и се прави чрез супернагряване на варовик и няколко други съставки в гигантски пещи. Огромната въглеродна следа излиза по два начина. Първо, много твърди горива са необходими за постигането на температурите на пещите - над 1100 градуса Целзий. Второ, химическата реакция, която създава Портланд цимента, включва изпичането на СО2 до момента, в който напуска варовика, СО2 който първоначално се е съдържал в костните останки на морските организми, изграждащи варовика. Въглеродните емисии от производството н Портланд цимент са толкова значителни, че произвеждането на един килограм Портланд цимент излъчва почти един килограм СО2 в атмосферата. Милиарди тонове Портланд цимент се произвеждат всяка година. Математиката е откровено плашеща.

А бетонът, направен с Портланд цимент, по издръжливост даже не се доближава до размера на невероятната си екологична следа, която струва. Бетонните мостове излизат от строя само след 50 години, това отчасти се дължи на суровите условия като пътната сол, тежкия камионен трафик и циклите на замръзване и топене. Докато относително стабилната околна среда при пирамидите на Гиза избягва много от суровите условия на съвременната градска среда, 4000-годишната издръжливост на постройките е индикация за удължения живот на сданията, който е възможно да се постигне с геополимерния бетон. Когато се вземе предвид и много по-малката въглеродна следа - геополимерните бетони като онези, които египтяните най-вероятно първи са разработили, имат една десета от въглеродната следа на бетоните на база Портланд цимент - геополимерите предлагат категорична алтернатива на съвременното статукво.





Мостът на Бахия Хонда при Флоридския Кей. Площадката от подсилен бетон е била инсталирана през 1938г и изоставена 34 години по-късно.




Геополимерният бетон е значително по-различен от бетона на база Портланд цимент. Да опростим науката, Портланд циментът може да се сравни със силно лепило, докато геополимерната реакция се сравнява с двукомпонентна епоксидна смола. Портланд циментът залепя заедно съставките на бетона - камъни и пясък. Портланд циментът може да залепи заедно и други неща, като хартия под формата на хартиен бетон. Това е една от причините Портланд циментът да е толкова популярен - той е толкова реактивен, че може да скрепи най-различни видове агрегати от относилетно силни строителни материали. Но тази висока реактивност идва на гигантска екологична цена.
Геополимерните реакции, от друга страна, изискват две части - източник на алуминести силикати, както и алкален активатор. Първото - алуминестите силикати - често се открива у вулканичната пепел. Второто - алкалният активатор - често се открива у варта. Когато двете се комбинират, химическата реакция води до получаването на силен бетон. Интересното е, че докато процесът по създаване на силни структурни връзки при Портланд цимента е различен от процеса при геополимерите, финалният продукт може да бъде почти идентичен - нещо, наречено калциево-силикатен хидрат или CSH (calcium-silicate hydrate).

Римляните често се споменават като изобретателите на бетона и те със сигурност са довели употребата му до съвършенство. Пантеонът в Рим до ден днешен е най-големият купол от неподсилен бетон, който все още е непокътнат 2000 години по-късно. Римляните не може да са правили бетон от вида, който ние днес правим - те не са имали такива пещи, способни на супер-загряване на варовика до над 1100 градуса Целзий. Вместо това, римляните са открили и разработили форма на геополимерен бетон. Те смесили вулканична пепел, добита от мините на остров Позоло (Pozzollo), с вар, направена чрез изпичане на варовик на относително ниска температура, за да се получи силен бетон, голяма част от който все още се издига около нас.





Таванът на Пантеона в Рим - най-големият купол от неподсилен бетон в света - все още стои, 2000 години по-късно.




Днес се изледват много нови форми на геополимерни бетони. Пепелният остатък от изгарянето на въглища за производството на електричество - наречен "летяща пепел" (fly ash) - споделя много от химическите характеристики на вулканичната пепел и служи като чудесен източник на алуминести силикати за геополимерна реакция. Фирмата CalStar прави не-структурни лицеви тухли от летяща пепел, възползвайки се от преимуществата на геополимерите, които намалят енергийния еквивалент на традиционните тухли. Фирмата CeraTech Inc. прави бетон без Портланд цимент, като комбинира летяща пепел с алкални активатори, за да създаде геополимерен бетон с голяма сила и значително намалени въглеродни емисии.

Само че, летящата пепел - днешната версия на римската позоланова пепел - идва със свои собствени рискове. Летящата пепел съдържа значителни нива на тежки метали, останали от изгарянето на въглищата и летящата пепел е достъпна само там, където въглища се горят за електричество. Най-важното е, че на планетата няма достатъчно летяща пепел, за да бъде заменен Портланд цимента, който произвеждаме. Ами какво ако имаше по-обичаен източник на алуминести силикати отколкото е римската вулканична пепел или съвременната летяща пепел? Египтяните ще да са открили тъкмо това.





Пирамидите на Гиза, както се виждат от Международната космическа станция. Пирамидите са толкова големи, че ясно се виждат на фотография, направена с ръчен любителски дигитален фотоапарат от космоса. Размерът им също е поразителен в сравнение със заобикалящите ги постройки на модерно Кайро. Снимка - НАСА, ISS, Екипаж 032.




Винаги изпреварващи времето си, вещината на древните египтяни по материалознание може да им е позволила да създадат направен от човешката ръка камък почти единствено от сурова пръст. Въпреки че съществуват ясни доказателства за вулканичната активност в дългата история на Египет, малко вероятно е да са съществували значителни количества вулканична пепел, за да могат древните египтяни да построят такова количество камък. И изследването по материалознание, проведено от Барсум, Хобс и други не открива вулканична пепел сред използваните от египтяните алуминести силикати, а вместо това открива местно достъпна почва - диатомитна почва, каолини, глини и варовик - активирани с алкален материал - натронни соли и вар. Това означава, че египтяните явно са били пионери на геополимерния бетон, който е просъществувал през историята на модерното човечество, направен от изобилно достъпни почвени материали, откриващи се почти навсякъде по планетата. Сравнете това с бетона, който ние правим, който трае половин век и оставя бедствена въглеродна следа.

Представете си как бихме могли да революционизираме съвременната бетонна зидария и индустрия, като преоткрием египетската формула. Ниска цена, екологична, издръжлива и силно устойчива зидария може да се върши почти навсякъде по планетата, от материали, откриващи се на местно ниво, и всичко това без скрепители с ултра-висок енергиен еквивалент като Портланд цимента.

Нашият сайт Watershed Materials, с помощта на Националната научна фондация, досега изследва тъкмо това. Патенти на две фази на SBIR се прилагат за създаване на устойчива бетонна зидария с нулево количество Портланд цимент чрез геополимеризацията на алуминести силикати, откривани естествено в обикновени почвени материали. Ако имаме успех, може да сме в състояние да съживим част от науката, която е позволила на египтяните да създават направени от човешката ръка камъни, толкова устойчиви, че не само са устояли 4000 години, но и са заблудили модерните историци с изгледа си, който е идентичен с онзи на геологично формираните, ломени камъни.

Ние от Watershed Materials разработихме първия прототип от нова зидарска машина за блокове, която прилага интензивна компресираща сила, за да позволи контакт между частиците, какъвто е нужен за геополимеризация на обикновени почвени материали с относително ниска реактивност. Заедно с дизайна на нова машина за производство на екологична зидария, Watershed Materials разработва смесени дизайни с цел създаването на силна и устойчива геополимерна зидария от обикновени глини и почвени агрегати, откриващи се почти навсякъде по планетата.

Изследванията и разработките на Watershed Materials се прилагат специфично към зидарството - науката може да не се отнася до отливания бетон, използван в пътищата, мостовете и язовирите. Само че, зидарските бетонни блокове - иначе познати като пепелни блокове - са един от най-обичайните строителни материали, използвани по света. Десетки милиарди се произвеждат всяка година. Откриването на по-екологична алтернатива на бетонната зидария - такава, която използва видовете геополимери, за първи път открити от древните египтяни вместо Портланд цимента - ще измести огромно количество въглеродни емисии и ще позволи на развитите и на развиващите се икономики по света да произвеждат устойчиви, издръжливи зидарии от местно налични, нескъпи почвени материали.

Въпреки че може да сме грешали за това как древните египтяни са построили пирамидите, научаването на отговора има последствия за модерното материалознание и наука и съдържа нов път, по който да продължим напред, като заменим най-обичайните строителни материали на земята с далеч по-устойчива и екологична алтернатива.

4
Дж. Розалес: Глава 20
Здравей, Леден човек


По време на последните години в университета, работех в изследователска лаборатория, фокусирана върху лицеви изражения и човешки емоции. (…)

На 2 декември 2009 г. преглеждах отново стари видеа на Ледения човек в YouTube. Натъкнах се на странен видеоклип, състоящ се от слайдшоу на снимки, направени с инфрачервена камера. Видеото беше кратко и съдържаше само няколко снимки как Вим Хоф прави упражнения пред голяма група хора. От белия цвят, излъчващ се от тялото му, можех да заключа, че той генерира доста топлина. (…)

По време на последните пет секунди от видеото, на екрана се появи уебсайта на Леденият човек. (…) Проверих уебсайта и намерих малък раздел с информация за контакт. Там бе изброен и имейл адресът на Вим; бях в екстаз! Винаги съм искал да имам възможността да разговарям с него и ето че сега това бе осъществимо. Разбира се, бях изключително скептичен, че той ще отговори, предвид това, че е наистина известен и вероятно много зает. Но имах и силна вяра. Вярвах, че ако е писано да говоря с Ледения човек, той ще получи имейла ми и ще отвърне. (…) Ето какво му изпратих:

Здравейте, г-н Хоф,

Името ми е Джъстин Розалес. Уча в университета в Пенсилвания и е, добре, наистина не зная как да направя това официално, но ми е интересна темата и искам да бъда възможно най-открит. С приятеля ми изследвахме за кратко Туммо, а аз лично пътувах до Бъркли, Калифорния, за да открия повече информация за тази техника и да се опитам да разбера още относно „вътрешния огън”. Намерих семинар. Човекът, който го водеше се казваше Тензин Вангял Ринпоче (Tenzin Wangyal Rinpoche). Семинарът продължи четири дни. Обаче преди това се е провеждал няколко пъти през годината, за да се усвои това изкуство. Аз отидох само на последната му сесия, защото допреди няколко седмици не знаех за семинара.

Както и да е. Те минаха през 9 дихателни техники, загряване на чакрите, Tsa Lung, Bar Lung и Drak Lung (б.пр.: вероятно всички са тибетски практики, като открих информация само за първата от тях). Чувствам, че има различни начини за изпълнение на Туммо. Вече бях прочел книгата „Вътрешен огън”. В нея описаните техники бяха различни от преподадените на семинара.

Г-н Хоф, имам силно желание да овладея изкуството на Туммо. Разбира се, с приятеля ми сме западняци и въз основа на проучванията, които съм провел, тибетците не са много приятелски настроени, когато стане дума за споделяне на Туммо с хора от западната култура. Чувал съм ги да казват: „Те слагат всичко в грешен контекст”, „Те нямат въображение” и „Няма да проработи”. Но откровено казано, господине, с приятеля ми сме мнооого непоколебими и с отворен ум. Наистина се интересуваме от тази идея и НАИСТИНА искаме да опитаме това да проработи и за нас самите.

Причината да пиша имейл, сър, е че правите нещо, което не съм виждал досега в тибетското проучване, което направих… Въпреки всичките статии, на които попаднах, не видях никой друг да стои изправен и дори да тича.

Така че се чудех дали планирате някакви семинари в скоро време, в които да преподадете своите методи за Туммо. С моя приятел с удоволствие бихме намерили начин да се срещнем, за да се научим на тях. Ние, меко казано, имаме интерес към Вашата работа, начин на живот и всичко. Не бихме документирали това по никакъв начин, нямаме нищо общо и с новините. Ние сме двама студенти, които са силно заинтересовани да подобрим себе си и да се учим, разбираме и придобиваме знание. Ние просто искаме да се усъвършенстваме. Сър, наистина бихме оценили всеки отговор на този имейл, дори да ни бъде отказано. Възхищаваме се, че сте човек, който не е от тибетската култура, а е овладял изкуството на Туммо. Благодаря много.




След като изпратих имейла, се върнах към лабораторната си работа. (…)
След десет минути получих това:


Скъпи Джъстин,

Няма тайни. Всеки един, всеки ум може да разбере концепциите. Особено когато са приети с отворено сърце. Ще ти пиша по-нататък. 

Междувременно, се опитай да се научиш, като изслушаш лекцията, която направих в Ню Йорк след изпълнението ми по манхатънските улици. Потърси видеото в Google, като пишеш „мистичен огън”.

Поздрави,
Вим Хоф



(…) Нямах идея за кое видео говори Вим, мислех, че вече съм видял всичките. Не знаех и какво беше „мистичен огън”. Така че написах в търсачката „мистичен огън”, „леден човек” и „вим хоф”. Излезе резултат, който не бях виждал преди това. Ето линк към видеото, което бях открил. (б.пр.: въпросното неактивно видео от 17-та глава).

То започваше с човек на име Кенет Камлер, описващ какво обикновено се случва с човешкото тяло на някого, когато то е изложено на студ. В презентацията си той преминава към това как тялото на Вим реагира различно на студа и предлага теориите си как това е възможно. След което Вим е извикан на сцената и помолен да говори.

Вим започва като казва на публиката: „Науката може да стигне само толкова далеч. Ние сме хора, а хората могат да отидат отвъд науката.” След това преминава в дълго обяснение какво е правил в миналото и какво планира да прави в бъдеще.

Почти в края на видеото Вим казва, че сега има различна философия. Споменава, че е направил значително количество рекорди и постигнал много цели. И сега иска да учи другите на наученото от него. Иска да помогне на неразумните да разберат какво е преживял, за да могат да го изживеят и те. Новата му цел е да започне да споделя със света възможността да се стане Леден човек.

След като изгледах видеото, почувствах, че разбирам Вим на по-дълбоко ниво. Видях кой е той отвъд знаменитостта, показвана от медиите. Видях го като някой, който е готов да направи каквото е необходимо, за да промени света. Той беше бъдеща версия на това, което се надявахме да станем някога с Джарет. Вим беше постигнал невъзможното и активно искаше да направи повече.

Изпратих линка с видеото на Джарет и го помолих да се обади, след като го изгледа. Новата информация възобнови в мен стремежа към знания и разбиране. Лаптопът ми каза, че температурите навън в момента са около 0°С. Исках да се потопя в изследванията си и придобия опит със студа. Така че си свалих якето, събрах си нещата и излязох навън.

От мястото, където се намирах, до апартамента ми беше двадесетминутна разходка и тениската ми не направи много, за да ме защити от студеното време. След няколко секунди ходене навън, можех да почувствам как кожата настръхва навсякъде по моето тялото. Тръпки пробягваха по гръбнака ми и виждах дъха си всеки път, когато издишвах. Беше студено и вятърът от 24 км/ч не помагаше. С всеки негов порив, усещах сякаш нещо или някой изсмуква топлината от тялото ми. След десет минути вървене навън, загубих всякакви усещания в пръстите си. Чувствах ги като търкащи се един в друг камъни, когато ги събрах в юмрук. Страхувах се, че ще причиня сериозно увреждане на тялото си и по-късно ще трябва да се изправя пред последствията.

Продължих да вървя към вкъщи, получавайки много внимание от хората. Имаше много втренчвания, вдигнати вежди и отворени усти; почти всеки един ме зяпаше. Първоначално бях наистина самоуверен, но след това осъзнах, че това, което правех е странно за повечето хора. Ето защо Вим Хоф е толкова известен. Мнозинството хора гледат на неговите действия сякаш са някакъв цирков номер, защото не могат да си представят те самите да направят нещо подобно. Когато най-накрая стигнах до къщата си, бавно успях да извадя ключовете от джоба. Беше невероятно трудно да отключа вратата, докато непохватно държах и опипвах всеки ключ с изтръпналите си ръце. В крайна сметка ключалката се завъртя и отворих вратата.

Влизайки, горещината на дома ми обгърна замръзналите ми ръце и те започнаха да жилят. Чувството беше все едно върховете на няколко стотин ножа са поставени около ръцете ми и някой ги натискаше всички едновременно. Беше непоносимо. Чувствах се замаян и отидох да легна в спалнята си. Затворих очи и се опитах да изтласкам болката. Едва след двайсет минути започнах да усещам известно облекчение, докато накрая болката притихна и избледня. За щастие изглеждаше, че на ръцете ми няма нанесени постоянни щети. Страхът от измръзване ме беше напуснал, след като си възвърнах усещанията в пръстите.

Джарет ми звънна по телефона същата вечер. Говорихме за това колко страхотно беше видеото и той ми каза, че се е зарадвал да види различна страна от характера на Вим. (…) Описах му и разходката си от по-рано през деня и колко болезнено беше. (…)
Говорейки за болка, реших да не опитвам повече излагане на студ, докато не говоря с Вим отново. Не исках да увредя тялото си и разруша шансовете някога да се науча да контролирам неговата температура. На следващия ден получих имейл от Вим, обясняващ как студът е „суров, но справедлив учител”. Той ми казваше и че ние хората сме загубили естествената си способност да се адаптираме към студа с времето. За да си я възвърнем е необходимо да се адаптираме към прогресивно излагане. В отговор му изпратих следното, имайки наум мразовитата си разходка:

Благодаря, Вим,

Всичките Ви мисли са много поучителни и се радвам да ги чуя. Имат смисъл и звучат естествено. Единственият ми въпрос е: Когато излагам себе си на студа, как да узная кога да спра? Мога да приема студа и тялото ми се чувства добре, обаче когато съм навън по тениска и къси панталонки… започват да ме болят пръстите… после сякаш изгарят… и в крайна сметка загубвам чувствителност. В кой момент трябва да спра? Или просто трябва да нося ръкавици. Макар че, ако го направя, те няма ли да отнемат способността ми да се настройвам?

Съжалявам за неразбирането си, но се опитвам да го направя възможно най-правилно, така че да не нараня себе си. Благодаря за постоянната подкрепа и съвет!!! Моят приятел и аз сме щастливи да се учим и възвръщаме естествените механизми!



На което той отговори:

Здрасти, Джъстин,

В началото ще чувстваш студа, пръстите на ръцете и краката ще реагират. Аз съм алпинист, който се катери без екипировка. Трябва да имам добър контрол и добро кръвообращение в пръстите на ръцете, за да се задържам.
Ето какво ми помогна да тренирам ръцете си. Опитай и ти.

Намери камък или студен предмет, докосни го и остави пръстите да реагират, докато вече не се чувстваш добре. След това се отстрани от студа и изчакай няколко минути. Тогава вените в ръцете ти се отварят отново, това е естествения начин, който прави възможно, в моя случай – да се катеря с часове по ледени скали; усещането е страхотно!
Още веднъж – това е естествено, но трябва да го разбереш от опит.

Помогнал съм на много хора да излекуват реакцията на краката към студа, като ги карах да ходят боси в снега около четвърт миля (б.пр.: около 400 метра) с правилната ментална нагласа. След това нямаха повече проблеми със студени крака.

Тайната е в това, че техните вени бяха твърде малки и ограничаващи кръвния поток. Чрез излагане можеш да приспособиш вените да станат по-големи и позволяващи повече топла кръв да достига до крайниците. Това не е фокус-мокус.

Можеш да приспособиш вените чрез излагането им на екстремен студ. Когато за пръв път влезеш в студеното, вените и артериите ще се свиват, неимоверно ограничавайки кръвния поток. След като се адаптират, вените и артериите ще се отворят отново, и докато са на студено, ще продължат да изпомпват топла кръв към откритите части на краката. Това увеличава обиколката на стените както на вените, така и на артериите… всичко е естествено.

Просто е,

Вим.


Това беше първият път когато всичко започна да има някакъв смисъл за мен. Разбирането, че съществува наука зад способността, я правеше да изглежда по-постижима. Виждах го като че ли щях да тренирам мускул или провеждам състезание, всеки път отивайки прогресивно по-далеч. Нямах налични студени плочи или скали, така че трябваше да бъда креативен. Независимо от това - бях готов да започна да тренирам.


5
И виж как пак хората правят съвсем същото нещо, защото мисленето им не е още узряло за това. Говоря за "свободните хора".

Първо, обявяват нормалното право за нелегитимно. (правилно действие)
Второ, използват друга външна правна система, за да докажат, че нелегитимността на нормалната правна система е факт. (грешно действие)
Трето, нелегитимността на другата външна правна система е също факт. (грешно действие)
Четвърто, всичко, което правят, е само да твърдят, без в действителност да постигат каквото и да е и не живеят дефакто по начина, по който искат, а само така се държат. (грешно действие)




Откъде-накъде ще използват едни човешки закони, за да докажат, че други човешки закони са нелегитимни? Човешките закони са ПО ПРИНЦИП нелегитимни! защото са измислени. Тоест, законите не са принципи.

С други думи, "свободните хора" явно не искат да бъдат свободни. Истината очевидно е, че просто не искат да плащат данъци. Или по-скоро, представата им за свобода се изчерпва с представата за плащането на данъци. Така че те биха били доволни да живеят под законите и в правната система на коя да е държава, която няма да им взима данъци за недвижимата собственост.

Тоест, това е група хора, които желаят да са слуги другиму. И, естествено, срещат пълна невъзможност да легитимират несвободата си, защото всяка несвобода е нелегитимна.



Точно затова поведението им е реактивно. Тоест, то е реакция, те следват събитията, защото инициативата не е в тях - тя е в правителството и обичайното право. А инициатива нямат, защото не поддържат в главите си представа за собствената свобода, а за това на кого другиго да я предадат. Под реактивно поведение имам предвид, че вместо да им е ЯСНО, че нормалното правителство и право са нелегитимни, защото са логически необосновани... те се опитват да го докажат, като измислят нова правна система, сама по себе си толкова нелегитимна, колкото и обикновената.

Което е твърде жалко.

6
Всички теми / Re: За и против хората
« -: Февруари 02, 2020, 08:44:47 am »
Смятай, значи, какво е било нивото тогава - по времето на Платон и Аристотел те са били обикновени граждани на полисите. Вярно - уважавани - но все пак нещо като нашия Иво Христов например (преди да стане депутат, защото те не са били политици). А пък в крайна сметка са останали като легенди в историята, почти свети примери в основата на всички науки.

Ако се направи някакъв паралел между техните опасения, и нашите опасения сега... може би ще излезе, че изтъпяването е вековно или хилядолетно устойчива тенденция.


Ти представяш ли си, ако ние сега останем като примери в историята? Подобно на Платон и Аристотел и школите им? Какъв сарказъм би било... като ни познавам колко сме обикновени и колко сме никакви. Дето имаше една приказка, че всеки е гений, когато е заобиколен от маймуни.

Или може би перспективата е обърната? Хм, дали малоумните тълпи сами произвеждат своите "големи мислители"? В крайна сметка, малоумните тълпи поставят стандарта, на който някой да изпъкне. От гледна точка на природата или на Бог да кажем, гении няма, защото природата си е природа и природните закони са си природни закони. По-скоро от гледна точка на природата би било признак на тъпота, ако някой "открие" природен закон.

Току що успях да си представя, че дъното може би е още по-надълбоко, отколкото си мислех. Възможно ли е оглупяването да продължава вечно?

7
Всички теми / Re: Анархизъм или държавност
« -: Февруари 01, 2020, 02:48:11 pm »
Дали общото население е способно да битува извън условията на държавност и дали е добре за него?

Преди време разменихме мнения за положението на хората и обществото в темата За и против хората. Трудно е да се прецени, дали това положение е създадено от продължителното битуване в условия на държавност, или просто е природно.

Хората по природа и са тъпи и прости? Джеръми Лок ясно споделя позицията си, че не - всеки човек по природа е интелигентен. В действителност човек става глупав, когато бъде добре излъган и измамен, така че, в условията на замъглението от лъжовните вярвания, да не е способен на интелигентен избор. От това би следвало, че човешката история представлява едно постепенно излекуване от голямо Зло, което му е било причинено в дълбокото начало на нещата - наложено му е било външно управление, тоест човекът е бил поробен. И колкото повече време минава, толкова повече си припомня за свободата си и отхвърля външната власт.

Дали наистина човек се развива? Доста трудно може да се докаже, че Човекът, като същество, бележи развитие и еволюция. Човекът с главно Ч е събирателен образ, за който е лесно да се говори, но често забравяме, че този Човек с главно Ч е съставен от отделни поколения. Един глупак се ражда и умира и след него се ражда нов човек - умник или глупак. Когато един умник се роди и умре, на негово място също може да се роди глупак или умник. Ако действително "талантът не пропуска поколения" и Човекът се развива, тогава как така хората са толкова тъпи и прости... тоест как така са толкова добре излъгани? Освен това, нови идеи почти няма - през цялата човешка история умниците преоткриват едни и същи неща, а глупаците ги забравят и всяка модерна идея се корени далеч назад в историята ни. "Модерното" и "високотехнологичното" са също такива илюзии, каквато е и Човекът с главно Ч.




Според личното ми мнение (което съм изразявал и на други места), след като всеки отделен човек има забележимо развитие и етапи от живота, които са еднакви за всеки, така и Човекът с главно Ч също би следвало да има етапи от своето развитие. Всеки цикъл си има възход и залез и между този възход и залез се случва преход през различни етапи.

Според мен, както след периода на юношеството следва психологическия и физически период на зрелостта, така е и при Човека с главно Ч. През предходните периоди човекът се развива под ръководството и опеката на родител, като връзката между двете страни се нарича семейство. По същия начин според мен и Човекът с главно Ч отначало би следвало да се развива под ръководството и опеката на родител. Държавата има колективен родителски образ за много хора, а за други има колективен съпружески образ и това е основен психологически момент, залегнал в принципното опазване на властта и политическия контрол над населението.

Това, естествено, е за доброто на Човека с главно Ч.

Напълно са прави Лок и Роуз в това, че външната власт няма как да бъде морална, не съществува такава ситуация. Всеки път, когато човек преотстъпва своите суверенни права на нещо външно, това е един от най-тежките в морално отношение грехове (защото води след себе си цял айсберг от извращения), но и нещо повече - практически и логически невъзможно е човек да "преотстъпи" свободния си избор и това винаги ще бъде само една илюзия, в която доброволно участва и разиграва като на театър.

Но за да се развие въобще, човек трябва да познае злото. В Библията също е отбелязано, че човешкият път започва с придобиването на познание и началото на този път изисква загубата на всичко - на себе си и свободата (изпадане в илюзията).





Въпросът за така наречената "Матрица" или Играта

Човекът с главно Ч все още, по мое мнение, не е достатъчно зрял за свободата, и затова само си играе на живот. Човекът разбира се е колективен образ, който събира в средна статистическа стойност всички поколения на нашата цивилизация до сега и в бъдеще - това е идеален образ.

За да си играе на живот, човек създава своя измислица за себе си - един виртуален образ. Човек отстъпва от себе си, и вместо това се персонализира с актоьра, който играе ролята на живия човек, както Glasberg разглежда в "ПЕРСОНА (Субект на правото) и ЧОВЕК". Той става нежив, или нероден (термини от сатанинския окултизъм, с които се назовава масовото човечество).

Оттам насетне започва Правният свят. Истинската Игра/Матрица. Именно Правният свят е онова, което изолира човека от действителния опит с обективния живот и го потапя в човешката игра на живот. Която по същество е именно една детска игра на семейство, на доктор, и прочие игри, които децата играят, за да опознават света на възрастните от безопасно, карантинно разстояние.

(Ние тук в Апокрифна Академия се опитваме да покажем на читателите, че ПРАВНИЯТ СВЯТ е истинската "Игра", за която други хора говорят на един смешно поезотеричен език, фатално възприемайки признаците на ескейпизма за свои "отвъд дуални" идеи.)





Дали трябва да се борим против държавността?

Ще споделя с читателите, че аз лично не се сещам за добър пример за борба с държавността. Самият Исус Христос дори не проповядва по директен начин борба с държавността. Да, отхвърлянето на държавността Е СЛЕДСТВИЕ от победата върху себе си и спечелването на себе си... но това е един вътрешен и долбоко морален и духовен процес, свързан с израстването на човека като индивид и като същество с главна буква.

И нима има слечай, в която детето трябва целенасочено да се бори против родителя си? В този различен, но холографски сходен мащаб въпросът също се отнася до израстването и по-скоро превъзмогването, в следствие от усвояването на зрялата воля за интелигентен избор... а не става въпрос за директно насочена опозиция.

Самото движение на анархизма също не си поставя за цел да се бори против държавността (защото идеологически няма смисъл в това).


Борбата... ако трябва да има целенасочена борба... е за човека и личното му развитие и израстване.

В крайна сметка мисля, че Ницше остава прав - "Много и премного се раждат. За излишните бе измислена държавата."

8
Всички теми / Анархизъм или държавност
« -: Февруари 01, 2020, 02:47:28 pm »
Както не е тайна за никого, стига да се интересува (тъй като ясно е описано в уикипедия), установеният битов порядък в човешката цивилизация, на ден днешен, е една илюзия. Или по-скоро шега, може да се нарече и игра.

ПЕРСОНА (Субект на правото) и ЧОВЕК


Относто теоретизиране, философия и тн. Аз самият нямам какво повече да кажа. Отдавна съм предоставил в Библиотеката ни основите на чистия анархизъм (живот без господари) - "Краят на Злото" на Джеръми Лок и "Най-опасното суеверие" на Ларкън Роуз. Колкото и да четете трудове върху анархизма от философски източници, няма да намерите по-изчистено описание от тези две четива. От личният ми опит бих казал, че фисолофията само би объркала политическия възглед на анархизма, с изключение може би на най-първия човек, който първи говори за тези идеи във философията - Макс Щирнер в неговата "Егото и неговата собственост" (която не е превеждана на български до днешна дата).

В описанието на последния труд се прави важна забележка:

Цитат
[Трудът] представя радикално номиналистична и индивидуалистична критика на християнството, национализма и традиционната моралност от една страна, а от друга, хуманизъм, улитаризъм, либерализъм и много от тогава назряващото социалистическо движение, проповядвайки аморален (но най-важното - не присъщо неморален или антисоциален) егоизъм.

Разбира се подчертава се, че трудът оказва основно влияние върху анархизма и екзистенциализма, и нихилизма и постмодернизма. Какво е общото между тези философски виждания? Общото е именно онова, което е и контекст на тази тема - дискриминирането между онова, което е действително и онова, което е "сламен човек", или именно схващането, че има знание, но и знание, което е социо-културна функция.

Тоест казусът, че има обективна истина, но и "истина", която е функция на социо-културната среда и попада сред вярванията на човека по незабелязан начин, под формата на естествена индоктринация.






Всички сме чели споменатите източници и онова, което авторите им имат да споделят. Няма какво да обсъждаме преразкази и рецензии на съдържанието. Новото усилие, което можем да направим, е по-ясно да изкажем и очертаем въпросните понятия и виждания в реалния ни заобикалящ свят и съвремието.

Говоря за два въпроса:

  • Въпросът за това дали общото население е способно да битува извън условията на държавност и дали е добре за него

  • Въпросът за така наречената "Матрица" или Играта



9
Определено недей да бързаш. По този въпрос човек на ден днешен цял живот е в процес на изясняване на нещата.

Причината е, че ние не знаем как се извършва храненето практически - не знаем как точно, на практика, веществата се усвояват от стомаха, почти всичко в този процес представлява само теоретизиране и предполагане на най-големи вероятности, а малкото доказани неща са твърде разнородни и разпокъсани, за да допринесат за обща представа.

На фона на това научно незнание (причините за което незнание също са проследими в историята, говоря за Райх и други унищожени учени), на ден днешен живеем в изключително корумпирана среда - интересите на изследващите учени са силно обвързани с интересите на бизнеса, от своя страна интересите на бизнеса са силно обвързани с интересите на правителствената власт да удържи властта си над хората при все по-стремглаво увеличаващата се планетна популация. Така че много интереси са преплетени, поради което никога не може да се разчита на искреността на даден научен, политически или бизнес източник и всеки човек е оставен сам на себе си да експериментира с живота.

10
Глава 19
Килиманджаро

(б.пр.: февруари, 2009 г.)




Килиманджаро, намиращ се в средата на Африка в държавата Танзания, има височина 5895 м. и е най-високата планина на континента.

С Джерън (Jereon) – нидерландски оператор и семеен приятел, пътувахме натам, за да се изкачим по него. Бях уредил спонсорска сделка със Сафари Африка и Природни красоти в Танзания. Двамата наехме самолет във Фракфурт, Германия и летяхме до Адис Абеба, столицата на Етиопия. Оттам взехме свързващ полет до летището в Килиманджаро. Докато се спускахме към Танзания, видяхме планината в наше дясно. Беше лесно видима от самолетния прозорец и Джерън успя да заснеме страхотни кадри за филма.

Танзания е държава с много резервати, масаи (б.пр.: африкански полуномадски племена, обитаващи основно територията на Кения и Танзания), бедност и дива природа. Дори в тежки времена, повечето хора в района остават добри и имат положително отношение. Накъдето и да пътувахме, танзанийците винаги ни приветстваха с „Джамбо”, означаващо „Здравей”, всеки път когато се разминавахме с тях. Това ме накара да се почувствам добре дошъл.
Мисията ми беше да изкача Килиманджаро, най-високият вулкан в света. Щеше да бъде много различно от всяка друга планина, която бях изкачвал преди това, защото той не е част от планинска верига, той е независим, масивен вулкан, висок почти 6 км.

След като се озовахме в правилната област, се снабдихме с външна екипировка от местен магазин и камера от Nikon. Подслонът ни, който изглеждаше сякаш е изоставен от колониални времена, беше уединена малка къща. След като се настанихме в стаите си, се срещнахме с планинския си водач – Джон Миня (John Minja). От носач, до готвач, до нашия транспорт, Джон отговаряше за всичко. Успях да разпозная типът човек, който беше той, от момента, в който го срещнах.
Бях развълнуван да видя какво ще се случи през следващите няколко дни.

Не след дълго дойде и денят за изкачване. Бяхме заредени с енергия и готови да започнем. Аз станах много тревожен, ентусиазиран и нетърпелив, тъй като не ми харесваше чакането преди предстоящото предизвикателство.

Моето вълнение и тревожност предизвикват вътрешен стремеж към успех. Тази част от мен винаги взема контрол, когато се изкачвам. Може да не зная какво е следващото нещо, което ще се случи, но съм винаги решен да успея.

Пътуването до Национален парк Килиманджаро отне само два часа и половина, но се усещаше по-продължително от това. Когато накрая пристигнахме на предните врати, бяха направени някои последни приготовления. Трябваше да систематизираме разрешителните си, разделим провизиите и направим плащания.

Минахме през портите и изведнъж бяхме заобиколени  от тропическа гора с големи дървета и голямо разнообразие от цветя. В дърветата имаше маймуни и птици в небето. Накъдето и да погледнех, гледката бе красива. Бях най-впечатлен от голямата дървесна папрат, която достигаше 20 м височина; бяха огромни!

Този ден се изкачихме от 1300 м до 3200 м надморска височина. Напредвайки нагоре по планината, забелязахме как се променя растителността. Вместо големите папрати и буйната дива природа, вече ни заобикаляха малки дървета и храсти.

Африканският екип, който ни водеше нагоре по планината, се грижеше много добре за нас по време на пътуването. Стомасите ни бяха пълни, а умовете – в състояние на мирно щастие, докато се приготвяхме да си починем през нощта. Всички спахме спокойно тази нощ.

На следващия ден се изкачихме до 4200 м и събрахме печати от контролно-пропускателните пунктове. На тази височина растителността се промени още по-драстично. По-малки храсти, различни цветя и не заобикаляха странни сукуленти (б.пр.: растения, притежаващи повече от нормалното удебелени и месести части, където обикновено задържат вода и хранителни вещества, за да оцеляват при сухи климатични или почвени условия).

Нашият водач Джон направи пътуването ни изключително интересно. Той знаеше имената на всички растения и дървета на английски, латински и суахили. Той също така бе много интелигентен и относно дивия живот, който виждахме. Той познаваше поведението на всички птици и животни, включително с какво се хранят, колко са силни и каква е интелигентността им. Всички ние научихме много от Джон по време на нашето пътешествие.

Продължихме да се изкачваме, започна да вали дъжд. Скалите и земята бързо станаха хлъзгави. Поради дъжда напредването ни се забави и скоро бяхме напълно мокри и изтощени от гладката земя, ето защо се отправихме обратно към лагера ни на 4200 м и разположихме палатките си. Веднага след като дъждът спря, успяхме да заснемем няколко хубави снимки на най-високата част от Килиманджаро и планината Кения. Видимостта беше страхотна, без растения и дървета, които да блокират нашия изглед.

Междувременно, в съзнанието си, бях притеснен от бавното темпо, с което изкачвахме планината. Говорих с Джон за бавността на експедицията. Той видя моята решимост и желание за скорост, така че ми каза, че ние може да изкачим заедно планината в два часа през нощта, когато останалите спят. Информирах Джерън за плановете си да продължа с Джон. Джерън, който имаше напълно различни импулси и индивидуалност от мен, беше объркан от нашата драстична промяна в плана. Обясних му, че не бях способен да продължа с подобно бавно темпо и как бавното изкачване ме отвеждаше далеч от ритъма, нужен ми да успея. Бях човек на мисия със силна мотивация. Следователно, бях щастлив, че Джон се съгласи да ми помогне да постигна целта си.

Едва успяхме да поспим малко тази вечер, преди да стане 02:00 ч. За щастие всички спяха дълбоко, докато тихо се изнизвахме на пръсти от палатките си към неизвестното ни приключение. Луната осветяваше пътя ни учудващо добре. Първоначалната ни сънливост си бе отишла и вървяхме с енергично темпо.

Трябва да призная – чувствах се по-добре да съм отделен от групата. Радвах се да напредвам с темпо, което ми допада повече.

Загадъчността на планината ни завладя, когато приближихме западния мост, който започва на 4600 м. Това е бърза, но стръмна част, от пътеката на Килиманджаро. Беше покрита със сняг и много хлъзгава. Започнах да усещам липса на кислород, тялото ми стана по-тежко. Трябваше да се принудя да се концентрирам върху настоящия момент и да не мисля за това колко много остава от пътуването. Сила на волята и решителност задвижваха всяка моя крачка. Докато се изкачвахме, имах само една дума в съзнанието: върха. Тъй като нагоре по планината нямаше истински пътеки, трябваше да открием собствен път към върха по стръмната страна на Килиманджаро. Изглеждаше, че изкачването ще продължи вечно; то беше безкрайно.

Зората ни настигна доста бързо и на слънчевата светлина, масивната планина стана много по-видима. Обаче, тъй като бяхме на противоположната по отношение на слънцето страна на планината, топлината на неговите лъчи не можеше да ни докосне. Продължихме с усилие, но без подходяща аклиматизация катеренето беше много по-трудно, отколкото първоначално предвиждахме. Въпреки че Джон редовно изкачва планината в професията си, той също имаше много затруднения. За да постигна целта си, напрегнах себе си до краен предел с невероятна сила. Джон бе принуден да бъде в крак с предизвиканата от мен скорост.

Наближавайки върха, точно преди да влезем в огромен кратер, се натъкнахме на трудно място, където скалите и земята бяха напълно покрити от лед и сняг. Въпреки опасността си, това е място, което предоставя прекрасна гледка към Африка. Тази гледка ми осигури неочаквана радост, въпреки пулсирането в главата от липсата на кислород. Направих всичко възможно да игнорирам болката и се напрегнах, докато стигнахме до маркировката на 5600-ия метър. Наближавахме върха, но се оказа, че ще бъде невероятна битка. Телата ни гладуваха за кислород и бързо ставаха изморени. Ние се изкачвахме по стръмния склон, нагоре към върха, малко по малко.

И накрая, с много вдишвания и потоци пот, достигнахме до връх Ухуру; бяхме спечелили битката! Някак бяхме генерирали достатъчно енергия, която да ни изтласка към върха, въпреки нашето лишаване от кислород.


На върха се прегърнахме с Джон, чувствайки се много близки сега, когато бяхме успели заедно. Беше ме видял в моята най-голяма слабост, а аз го бях видял в неговата. Това пътуване беше борба на двама мъже: Джон и Манауме Барафо (Manaume Barafo) – Леден човек на суахили.

Дълги години изпитвах ирационална нужда да изкача Килиманджаро, чувайки как други хора са го направили. Бях искал да стана един от тях и ето че сега бях. Макар че бе по-трудно от всяко едно предприето досега предизвикателство, ние бяхме успели. Приключението ни се оказа с напълно различен от планирания резултат; изглежда обаче, че много от моите приключения търпят подобни обрати.

Очаквай това, когато си сам: очаквай неочакваното!

Последните стъпки от приключението ни бяха трудни и щях да съм изпаднал в безсъзнание много пъти, но чистата воля и решителност бяха моите спътници. Благодарение на това получих голямо уважение от хората, придружаващи ме по време на пътя. Заедно те пееха: „Леден човек, Леден човек”, както и много други песни. Дори запомних една от по-известните песни, която повечето носачи и водачи знаят. Звучеше ето така:

"Jambo, jambo bwana
Habarigani, ni suri sana
Wakeeni magaribishua
Kilimanjaro, Hakuna matata"

Песента разказва историята на странник, който е добре дошъл. Казва на непознатия да стори всичко възможно и вземе живот, тъй като идва на странното Килиманджаро. Насладих се на значението на тази песен и то ме накара да се замисля за всичко, което бях постигнал.

След като направихме няколко снимки на върха с Джон слязохме по дълга пътека от другата страна, минавайки покрай огромен ледник. Уморени и облекчени, продължихме пътя си надолу. Можех да почувствам все по-нарастващия кислород във въздуха, докато се спускахме по планината. Най-накрая бях спечелил битката за кислород и отново можех да дишам комфортно.

Тъй като бяхме навън през целия ден, получих доста лошо слънчево изгаряне на лицето. Като пристигнахме обратно в лагера, Джерън беше наистина шокиран, като ме видя в тази форма и изглеждаше разтревожен. След като разказахме приключението си на останалите, събрахме всичките си вещи и заедно се спуснахме надолу по планината.
На следващия ден пристигнахме до южната порта на Национален парк Килиманджаро, където танзанийски снимачен екип вече ни очакваше. Те бяха чули, че Леденият човек е изкачил Килиманджаро по шорти само за два дни и искаха да чуят повече за това!

Когато се върнах в Нидерландия, там ме очакваха много телевизионни изяви. Новините, че Леденият човек прави нещо необичайно, се бяха разпространили бързо; към историята ми имаше голямо търсене.

Скоро след завръщането ми се обадиха от ВВС и ме попитаха дали се интересувам от извършването на предизвикателство в студа. Предложих цял маратон по шорти в Лапландия. Приключението на Килиманджаро ми бе дало много увереност и въпреки че никога не бях опитвал пълен маратон по къси панталони, бях готов да предизвикам себе си. Съзнание над материята.

11
Дж. Розалес: Глава 18
Колибата


След пристигането си в колежа, се върнах към обичайния график. Ходех на училище, пишех си домашните, работех и се мотаех с приятели. Никой, с изключения на няколко близки хора, не знаеше за пътуването ми до Калифорния. Държах се така, сякаш нищо не се е случило, макар че се чувствах напълно различно. Все още се интересувах от Туммо и се надявах да го упражнявам повече, но не знаех какво още да направя. (…)

Един уикенд Джарет и аз отидохме до колибата му, за да се поразходим и обсъдим пътуването ми. Докато бяхме там, реших да се възползвам от нулевата температура и преподам туммо формите, които бях научил на семинара. Вътре в колибата нямаше източник на топлина и температурата бе такава, каквато е отвън. Когато с Джарет за пръв път седнахме на пода само по тениски и шорти, се чувствахме сравнително удобно. Току-що бяхме свалили връхните си дрехи и студената температура все още не оказваше въздействие върху телата ни. Започнахме с дихателни упражнения, след това преминахме на Туммо. Паметта ми бе малко мъглива, така че се позовавах на бележките, които бях записал през последния ден от семинара.

След като един час опитвахме туммо формите, не усетихме никаква разлика. Джарет ми каза, че се чувства по същия начин, както когато седнахме. Разочаровани се изправихме и започнахме да си приготвяме обяд. Движейки се няколко минути наоколо, забелязахме нещо интересно. Изведнъж ни стана наистина, наистина студено, сякаш температурата бе паднала до минус 12 градуса. Предложих да седнем отново и видим дали позицията, в която стояхме, беше причината за първоначалната топлина. Не беше. Седейки на земята ни беше дори по-студено, отколкото когато бяхме изправени!

Джарет и аз бяхме заинтригувани. Започнахме да изпълняваме Туммо отново, за да проверим дали има нещо общо със загряването. Бяхме изумени, когато половин час по-късно, си възстановихме топлината. Скоро след това Джарет изрази същото разочарование, което бях изпитал в Калифорния. Туммо беше статично, Леденият човек не беше. Въпреки че тази практика ни даваше топлина, главната ни цел бе да станем като него.

След като запалихме огън в камината, обсъдихме възможните начини да прехвърлим ефекта от Туммо в подвижен вариант. Мислехме за промяна на дихателните модели, визуализиране на пламък в стомасите ни, докато се движим и дори опитване на някакъв вид хипер-вентилационна техника. Имахме много различни идеи, но не и време да ги видим завършени практически. И двамата с Джарет бяхме много заети и трябваше да се върнем в колежа на следващата сутрин. Тази нощ вълнението ни изтля заедно с огъня, докато заспивахме.

12
Глава 17
САЩ


За пръв път срещнах Ерик Мейзър (Eric Mazer), когато бях поканен от шоуто на Световните рекорди на Гинес да счупя съществуващия рекорд за издръжливост на лед в продължение на половин час. Ерик бе независим продуцент на документални филми, направил много репортажи, излъчени по телевизията. Преди да се срещнем на живо, бяхме говорили доста чрез имейли, защото той се интересуваше от направата на няколко вълнуващи кадри за „Вярваш или не” на Рипли. (б.пр.: американски франчайз, занимаващ се с причудливи събития и предмети, толкова странни и необичайни, че аудиторията може да постави под съмнение твърденията) Имейлите му винаги бяха топли и приятелски настроени, а когато пристигнах в Ел Ей, той ми предложи да ме разведе из града.

Докато бях в Ел Ей счупих рекорда от половин час, както и бях казал, че ще сторя, което доведе до нов световен рекорд от един час и 34 секунди. Чувствайки се чудесно след моето постижение, Ерик ме отведе до морето, за да ми покаже някои прекрасни гледки. Видяхме Бевърли Хилс и обсъждахме възможността да в бъдеще да работим заедно в някои от неговите документални филми.

Години по-късно Ерик не беше забравил за мен. Получих имейл от него, в който ме питаше дали желая да дойда до Ню Йорк и счупя съществуващия световен рекорд за издръжливост на лед. Събитието щеше да се състои пред Музея на Рубин на тибетско изкуство. Той искаше да бъда част от документален филм, който продуцираше за Леденият човек… мен! След като се уговорихме, започнахме да правим планове за Ню Йорк. Никога преди това не бях ходил там, така че това щеше да бъде първият път, в който посещавам Голямата Ябълка. (б.пр.: популярно название на Ню Йорк) Бях развълнуван.

Пристигайки там, забелязах невероятната архитектура. Ню Йорк е легендарно място с впечатляващи сгради, имащи изумителни детайли. Декорациите из града бяха много красиви и вдъхновяващи. Оставих възхищението си настрана, осъзнавайки, че съм там с цел – да счупя съществуващия рекорд по издръжливост на лед из улиците на Манхатън. Цял нидерландски телевизионен екип ме придружаваше и заедно със снимачния екип на Ерик щяха да заснемат много страхотни кадри.

Преди да се състои събитието, се срещнах с директора на музея. Имах също възможността да срещна доктор Кенет Камлер (Kenneth Kamler) и професор Уилям Бушел (William Bushell). Те двамата бяха наети за специални интервюта, в които да посветят публиката относно способността ми да издържам на екстремен студ. Кен Камлер, наскоро издал книга озаглавена „Да оцелееш при крайностите”, беше главният говорител по време на опита за световен рекорд и щеше да помага при наблюдението на жизнените ми показатели. Той също така щеше да бъде и водещ оратор на събитието за хората, които го гледаха на улицата и в дома, пред телевизорите си.

Б.пр.: Книгата на д-р Камлер: - https://www.amazon.com/Surviving-Extremes-Doctors-Journey-Endurance/dp/0312280777

Уилям Бушел или Бил, както го наричам, е утвърден професор, получил докторска степен по антропология. Чрез много изследвания той остава свързан с Тибетската къща.

Б.пр.: Тибетската къща - международна група, създадена по искане на Далай Лама от нестопански организации за културно съхранение, представяне и защита на древните традиции на философията, науката, изкуството и културата на Тибет. 

Най-известен е с изследванията си върху това как източните езотерични дисциплини могат да помогнат на западното общество. Той прави диференциация между двете общества, с надеждата да открие прозрения, които ще са от полза за човечеството. Скоро след като се срещнах с Уилям, той ми даде обширна книжка, илюстрираща научните данни, свързани с неговите изследвания. Наистина се почувствах поласкан. Бил, ако четеш това, благодаря!

Два дни след пристигането си, бях помолен да направя демонстрация за шоуто The Today. (б.пр.: сутрешно американско предаване, излъчвано по NBC). Всичко беше приготвено пред студиото. Беше студена и ветровита сутрин из нюйоркските улици. Преди да стъпя в плексигласовия контейнер, дадох интервю по къси панталонки. Когато влязох в кутията, я напълниха със 700 килограма лед. Зрителите гледаха със страхопочитание как нормален човек се подлага на изключително студени температури. След като минаха 40 минути, отвориха кутията и на земята паднаха замръзнали късове лед. Направих едно последно интервю и отидох в близката сграда да взема един хубав, топъл душ.

По-късно същия ден направихме снимки в Медисън Скуеър. След като приключихме със заснемането, отидохме да стоплим себе си с питие в близкия бар Хавана. Там се видях на големия телевизионен екран. Бях известен в Ню Йорк! Тъй като възнамерявах да счупя съществуващия световен рекорд точно в 14:00 на следващия ден, се върнахме по стаите си в хотела. Исках да се наспя добре преди опита за рекорд.

На следващата сутрин трябваше да се събудим и отидем направо на среща. Присъстваха и двата снимачни екипа – нидерландският и този на Ерик. За наша изненада се появи и трети – новинарски екип от АВС, който искаше да направи документален филм, озаглавен „Медицински мистерии”. Сякаш три телевизионни екипа не бяха достатъчни и още 15 от различни телевизионни станции се появиха за записа на опита за световен рекорд по издръжливост на лед в Манхатън! Навсякъде имаше хора! Представители на различни държави по света бяха изпратени да филмират събитието, така че то да се излъчи на международно ниво.

Междувременно оставах сдържан и правех това, което винаги правя; подготвях се ментално и се фокусирах върху непосредствената задача. В последните моменти на подготовка за нов световен рекорд, камерите обградиха зоната и заеха финалните си позиции. Стъпих в плексигласовата кутия и бях готов да започваме. Бъдещата приятелка на д-р Кенет Камлер – Гранис Стюарт, закачи по мен сензори, които да следят жизнените ми органи. Скоро екип от хора изля лед навсякъде около мен. Изсипваха леда, докато той не достигна до раменете ми. В този момент беше стартиран голям дигитален часовник, който щеше да показва изминалото време.

Д-р Камлер и асистентката му Гранис проверяваха кръвното ми налягане на всеки пет минути. Измерваха също вътрешната ми температура и сърдечния ритъм. По някое време температурата на жизнените ми органи спадна малко, но никога в опасна степен. Нещата бяха под контрол. Нямах нужда наблюдаващите да ми казват как се справя тялото ми. Можех да почувствам и разбера всичко случващо се. Знаех опасностите от хипотермия и можех да контролирам тялото си, така че то да не достигне тази точка.

Наблюдаващите виждаха мъж, който има контрол. Директорът на музея обясняваше: „Този западняк контролира температурата на вътрешните си органи чрез тибетска техника, наречена Туммо. Тя е известна също и като Вътрешен огън.”

За да поддържаш контрол върху температурата на сърцевината си, трябва да въздействаш на тялото чрез управление на хипоталамуса; може да мислиш за него като термостата в твоя мозък. Вените около ядрото е необходимо да останат перфектно затворени, с цел да се поддържа телесна температура от 37°С. Нужно е кръвта да стои на тази температура, за да се предотврати хипотермия и запази дробовете, сърцето и мозъка от изключване. Докато температурата на кожата може и да падне до 0°С, ядрото трябва да остане с постоянна кръвна температура, за да останеш жив. В тази точка тялото може да генерира топлина три пъти повече, отколкото ако е в стазис.

Изледователите бяха предположили, че поради тренировките ми на студено, съм способен в някаква степен да контролирам нервната си система. Обикновено хората са неспособни да влияят директно върху автономната нервна система, но с подходящо обучение, става възможно. Аз съм убеден, че всеки може да се научи да го прави. Това е точно онова, което сторих по време на опита за световен рекорд; не изпуснах контрола. На 50-тата минута за кратко усетих нещо странно да става в бъбрецие ми; почувствах студ. Фокусирайки се върху това място, пренасочих кръвният си поток да достави топлина на бъбрека ми. След минути сензорите в тази площ откриха забележително повишение от 10°С! Излишно е да казвам, че отново беше топло.

След това Камлер наблюдаваше постоянна линия на температурата на вътрешните ми органи, която остана същата. Той забеляза, че пулсът ми се е повишил малко. За да се поддържа температурата на кръвта и се затопли тялото, сърдечния ритъм трябва да се повиши. Въпреки това, той трябва и да се следи внимателно, за да е сигурно, че ситуацията не става живото-застрашаваща. Ако пулсът ми бе превишил 200 удара в минута, щяхме да спрем незабавно опита за рекорд. Дори при 130 удара в минута, все още бях способен да генерирам достатъчно топлина, която да циркурила в тялото ми и го стопли.

Погледнах към дигиталния часовник, за да видя колко време е изминало. Оставаше само още една минута, докато поставя новия рекорд! Когато наближиха последните десет секунди, тълпата завика в унисон: “Десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… едно!” Излязох от кутията и размахах ръцете си в триумф. Направих го! След хубава топла баня, дадох интервю на Кен Камлер пред публиката. Ако искате да го видите, може да го сторите на този линк:

http://www.thirteen.org/forum/topics/mysticfire/38/

Б.пр.: за съжаление, видеото от линка не е активно и не успях да открия друго с това интервю, но ето видео от поставянето на рекорда:



Новините за новия ми рекорд пътуваха бързо чрез медиите навсякъде по света. Тази вечер хората дори ме разпознаваха, докато вървях по улиците на Ню Йорк! Беше сюрреалистично усещане да бъда знаменитост. Бях виждал много телевизионни програми през живота си, но сега се чувствах сякаш съм част от тях. Бях дръзновил още веднъж и не срещнах провал; увереността ми отиде крачка напред и бях готов за още.

След успешния ми рекорд, някой уреди да се срещна с д-р Кевин Трейси (Kevin Tracey) от Института на Фейнщайн (Feinstein Institute) от Манхасет, Ню Йорк. Очевидно д-р Трейси беше изключително заинтересован да извърши изследване, за да види дали мога да повлияя на имунната си система. Не знаех какво да очаквам, но преди да се усетя, вече бяхме в метрото на път за Манхасет. Беше на около 35 километра далеч.

По време на пътуването имах много интересна дискусия с професор Бушел, скромен джентълмен, изключително отдаден на науката. Бил и аз говорихме за потенциалните ползи от подлагането на студ и как то може да помогне на хората от западната цивилизация. Много заболявания са причинени от лошо кръвообращение, което може да бъде доста дискомфортно. Обсъдихме много начини, по които студа може да помогне за облекчаване на този проблем. Бил и аз споделяхме сходни вярвания и начин на мислене. Беше добър разговор. След като слязохме от метрото, хванахме автобуса и не след дълго пристигнахме пред портите на института.

Когато влязохме вътре, служителите ни информираха, че е забранено да записваме каквото и да било по време на нашето посещение. Казахме, че разбираме и ни отведоха в голяма конферентна зала, където 12 души седяха около голяма маса. След всички интродукции, започнах да разказвам на групата за своята визия, как коректната употреба на студа може да донесе голяма полза за човечеството. Всички показваха интерес и слушаха внимателно какво имам да им кажа.

От конферентната зала слязохме към стаята за изследвания, където седнах на уютен стол, свързан с белодробен контролен апарат и кардиограма. По време на теста, те трябваше да изключат два пъти белодробния уред, защото смятаха, че не работи правилно. Когато той не отчита какъвто и да било въздух или дихание, се смята, че свързаният с него човек е мъртъв, а аз бях бездиханен за повече от две минути и половина! След като включиха третия белодробен апарат, реших, че е най-добре да спра с дихателните упражнения.

Екипът на д-р Трейси също се интересуваше да наблюдава как функционира тялото ми на клетъчно ниво, така че ми взеха кръв преди, по време и след експеримента. Специалистите по биохимия планираха да идентифицират и сравнят 310 различни кръвни стойности на кръвта от трите проби. След като приключихме тестването, благодарихме на д-р Кевин Трейси и екипа му за поканата. Върнахме се обратно на входа, където ни чакаше автобус. Взехме си довиждане и се върнахме в Ню Йорк.

Скоро след това, обаче, трябваше отново да тръгнем на път. Летяхме от летището в Куинс до Сейнт Пол в Минесота. Както по-рано бях споменал, АВС снимаше документален филм, озаглавен „Медицински мистерии” и там щяха да бъдат проведени снимките за него. Още докато се приземявахме в Сейнт Пол, през прозорците на самолета можеше да се види точно колко студено е навън. Всичко изглеждаше ледено и навсякъде имаше сняг! Термометрите отчитаха минус 30°С, сякаш отново бях в Лапландия! Беше толкова студено, че местните основни и гимназиални училища бяха отменили занятия заради времето, както дочух някой да споменава на път за хотела, в който щях да отседна. Хотелската стая бе на 26-ия етаж, заобиколена от небостъргачи; това е каквото би очаквал от модерен град. Наспах се, а на следващата сутрин снимачният екип почука на вратата ми, питайки ме дали не бих имал против за направим няколко снимки. Казах им: „Разбира се, за това сме тук, нали?” 

Снимките започнаха с това как правя няколко медитативни пози. Направих също и няколко дихателни и физически упражнения. Получиха се добри кадри и това ми помогна да се приготвя за остатъка от деня. Сякаш от никъде Джо Енгър (Joe Anger), който водеше екипа, внезапно ме накара да изляза навън. Той искаше да се смеся с публиката отвън в снежното време, носейки само шорти и да задавам въпроси на хората за студа, проучвайки мнението им. Записвахме и интервюирахме хората през целия ден в университета, по улиците и в парковете.

На края на деня взехме кола до Дълют, Минесота. Там се срещнахме с двама световно известни професори по медицина. Те искаха да проведат експеримент, в който да изследват физиологичните промени в тялото ми. Когато пристигнахме в Дълют, се регистрирахме в уютен хотел и намерихме нашите стаи. В хотела бяхме посрещнати от един от професорите, които щяха да извършат опита. Изглеждаше приятен човек и бях развълнуван от предстоящия експеримент.

След добра нощна почивка, отидохме до медицинското училище, в което преподаваха професорите. Срещнахме се в лаборатория, където специално се изучаваха ефектите на студа върху тялото. Там снимачният екип изсипа лед в резервоар, пълен със студена вода.  Те се надяваха ледът да подчертае колко е студена водата, така че хората вкъщи да видят, че тя бе наистина ледена.

Понякога филмирането може да бъде предизвикателство. Определено може да тестваш търпението си чрез количеството време, необходимо да се настрои оборудването, да се вземат подходящите снимки и да се разглоби оборудването. О, добре, това е телевизията!

Най-накрая експериментът беше приготвен. Закачиха ме със всякакви видове проводници, за да следят жизнените ми показатели във водата. Още веднъж, докато влизах в ледената вода, нямах дихателен рефлекс. Вътрешната ми температура и сърдечен ритъм оставаха същите с течение на времето. Изглеждаше, че ще бъде още един успешен експеримент! Когато приключихме, изследователите бяха повече от доволни от резултатите и наистина обявиха опита за успешен. След това летяхме обратно до Ню Йорк, удовлетворени от постигнатото. Пристигайки, отидохме до замръзналия бряг на река Хъдзън, за да направим още малко снимки за филма. Бяхме щастливи от заснетото там, така че си позволихме да починем малко. Беше отминала напрегната седмица и всички се бяхме справили изключително добре.

Когато се върнах от Минесота, бях неспокоен да получа обаждането на Кен Камлер с резултатите от експеримента на д-р Кевин Трейси. Той най-после се обади и ме информира, че макар д-р Трейси обикновено да е много умерен и спокоен човек, той буквално е скочил във въздуха, виждайки резултатите! Те показваха, че бях потиснал възпалителни маркирани тела в блуждаещия нерв.

Б.пр.: Блуждаещият нерв (на латински: nervus vagus) е десетият черепномозъчен нерв. Служи за връзка на мозъка с показателите на сърцето, белите дробове и стомашно-чревния тракт.

Това означаваше, че съзнателно бях повлиял на имунната си система, нещо което е широко считано за невъзможно. Ако някой е способен да повлияе на имунната си система чрез воля, това потенциално може да има огромно въздействие върху борбата на човечеството с болестите.

От този момент нататък новата ми мисия в живота стана да помагам на хората да се  преборят с болестите.

Час и половина по-късно, след като бях получил добрите новини, се обади съпругата ми с много сърцераздирателна новина. Тя ме информира, че майка ми току-що е починала. Това ме върна обратно на историята на моето раждане.

Преди много години, когато майка ми била бременна с брат ми и мен, лекарите всъщност нямали представа, че тя носи близнаци. След като тя ражда брат ми Андре, докторите я водят в стаята за възстановяване, мислейки, че в нея тя може да се отпусне. Вече там, тя усеща, че има още едно бебе на път! Контракциите били силни и майка ми крещяла за помощ. Дошла медицинска сестра и тя също била убедена, че има още едно бебе. Изтичала да доведе лекари, както и друга медицинска сестра. Всички заедно избутали леглото до операционната зала, където щели да опитат да направят цезарово сечение. Майка ми била изключително колебаеща се относно този вид раждане, поради някои неща, които чувала за него в миналото, но вече било твърде късно. Като редовен посетител на църква и отдадена католичка, тя се молила детето й да остане живо и евентуално стане мисионер. Преди дори да сложат майка ми на операционната маса, тя родила. От чиста воля и сила, тя успяла да роди втория си син – мен. Ето как дойдох на бял свят.

Сега майка ми си беше отишла. Когато чух тъжната новина, почувствах все едно някой ме удари в стомаха; бях бездиханен и имах дупка в сърцето си.

Няма съвпадения, всичко се случва с причина. То ни свързва с тези, които обичаме и може да осигури мир в сърцата ни. В този тъжен момент се опитах да бъда силен и да продължа с новата си мисия в живота.

13
Новото лого на Космическите сили на САЩ се оказа копие на емблема от Стар Трек

25 януари 2020




Източник: OFFNews.bg

Чисто новото лого на Американските космически сили се оказа... старо. То е досущ като използвано от научно-фантастичния тв сериал "Стар Трек", пише Би Би Си.

Потребители на Туитър отбелязват, че емблемата, показана от президента Доналд Тръмп, прилича "неприлично много" на тази на култовия сериал. Други опонират, че логото всъщност е базирано на използвано от Военно-въздушните сили на САЩ.

В отговор на туит на Тръмп, с който той представи новото лого, звездата от "Стар Трек" Джордж Такеи публикува старото лого.

Дали новото копира това от сериала? Преценете сами.

14
Всички теми / Re: Закрилата на детето и ЗСУ
« -: Януари 20, 2020, 02:33:49 pm »
Прекрасно осъзнавам, че в някаква част от родителите се обажда и "гузната съвест" защото, каквото и да си говорим, малцина са психически и всякак готови да отглеждат дете и е необходимо да се учат в движение. Но това не значи, че децата им трябва да бъдат отнети и оставени изцяло на грижите на институциите и кой знае кого още. И НЕ коментирам, онези, които дори не могат да се нарекат „родители”.

Не си правете илюзии. Предстоящият закон само ще развърже ръцете на заинтересованите и легализира вече случващото се, което ще придобие още по-големи мащаби. И някой ще си каже: "Това няма да се случи на мен." Никога не се знае. Но въпросът е - искаме ли изобщо да се случва на някого?

Никой човек не е остров, затворен в себе си;
всеки е парченце от сушата, частица от океана;
и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява,
тъй както ако нос е бил отнесен или домът
на твой приятел, или пък твоят собствен;
смъртта на всеки земен жител ме отслабва, защото съм частица от човечеството;
така че никога не питай за кого бие камбаната;
тя бие за теб.

Джон Дън, английски поет






България се превръща в незаконното бунище на Европа. Въздухът и почвата (земята) са замърсени. Водата също (водни кризи и т.н.). А това са три от петте елемента. Земята като елемент е свързана с храната (а оттам и информационната среда), Водата символизира емоциите, чувствата и богатството, Въздухът - свободата. Но все още нищо не е загубено. Остават ни Огъня - страстта, ентусиазма и активността, и разбира се Любовта/Духът – последният (или първият?), обединяващ останалите четири, елемент.

Браво на родителите, че се борят за децата си. Подкрепям ги напълно, от все сърце! Зная, че на никого не е лесно. А може би и не бива да бъде. Приветствам всички активни хора, които бдят и правят, каквото им е по силите, за да променят нещо – дали в себе си и/или в света (ни). Може и да е клише, но те са бъдещето и не за виновни за грешките на “възрастните”.

Ето,  дори и във форумът на bg-mama, измежду дискусиите за какво ли не, има и тема от стотици страници... което не мога да не адмирирам. В кръга на шегата - майките са си мафия. Да се надяваме повече в смисъл на организирана, отколкото на престъпност, но че са опасни - спор няма. :)

... Смени се социалният министър и промените се отложиха със шест месеца. Което още нищо не значи. Но завесата се вдига и все повече се говори И по тази тема. Крайно време е хората да се обединят и отстояват истинските си, общи за всички интереси, изоставили личната си, съмнителна изгода... Може би това е урокът от легендата за хан Кубрат и снопът пръчки, който нашият народ предстои да научи по трудният начин...

Иначе - както посъветвах М. и бих си позволила да се обърна към четящите родители/хора - не можете да предпазите от всичко децата си. Няма как. Но ги обичайте всеотдайно, грижете се и правете всичко по силите си за тях, за да не съжалявате след време. Бъдете им не само родители, а и приятели - приятелството е най-лесното и прекрасно нещо на света. Не живейте в страх (защото това не е живот), а отстоявайте правата (и свободата) си. Б(ъ)дете активни! Успех!

15
Всички теми / Re: Закрилата на детето и ЗСУ
« -: Януари 20, 2020, 02:27:52 pm »
Толкова по въпроса с медиите. Но не мога да не спомена и споделена болка на моята позната от това, че дали от пропаганда, дали от неразбиране, много често, говорейки по темата с различни хора, е срещала реакции на насмешка, пренебрежение и прочие.

Всичко от арсенала на живеещият в отрицание човек.

Но когато и БПЦ се събуди от вековния си сън и учудващо адекватно застана с авторитета си зад исканията на родителите, нещата малко или много се промениха. От там излязоха с много издържано юридически становище, което ще цитирам:





I. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

На 22.03.2019 г. е приет Закон за социалните услуги /ЗСУ/ и чрез позната законодателна техника са променени много други нормативни актове, включително Семейният кодекс, Законът за закрила на детето /ЗЗДет./, Законът за социално подпомагане /ЗСП/.

ЗСУ и промените в съпътстващите закони влизат в сила от 01.01.2020 г.

Този закон се явява продължение на вече нормативно регулирана материя с много нововъведения, които същностно променят механизма на финансиране на социалното подпомагане и правните субекти, на които държавата възлага извършването на социални услуги.

За прилагането на този закон се предвижда приемането на подзаконови нормативни актове в тримесечен срок от влизането му в сила, поради което и към настоящия момент законът не дава ясна представа за конкретното въздействие, което ще окаже върху обществените отношения. Тази неизвестност крие още по-голяма опасност за въздействието, което законът може да окаже върху обществото.

Нормативната уредба на изключително важни правила за поведение следва да бъде в закон, а не в подзаконови нормативни актове съгласно основни принципи на правовата държава и Закона за нормативните актове/ЗНА/ .


Това е поредното грубо нарушение на правните принципи, според които има определена йерархия на видовете източници на правото, в частта им на нормативни актове. С други думи - не е допустимо ПЗНА (подзаконов нормативен акт) да урежда материя на по-висш закон. По същество това представлява изземване на законодателната от изпълнителната власт, а подобно явление говори за сериозен дефект в осъществяването на понятието "правова държава".

Така например в чл. 18, ал. 1 от ЗСУ е посочено, че: „Организацията на предоставянето на социалните услуги се определя от доставчика на услугата в съответствие със стандартите за качество, определени в Наредбата за качеството на социалните услуги.“

В нормата на чл. 109 от ЗСУ е посочено, че социалните услуги се предоставят в съответствие с Наредба за качеството на социалните услуги, която се приема от Министерския съвет по предложение на министъра на труда и социалната политика и с нея ще се определят: 1. стандартите за качество на социалните услуги; 2. критериите за изпълнение на стандартите за качество на социалните услуги;3. основните принципи за разработване от доставчиците на социални услуги на програми за развитие на качеството на социалните услуги, които предоставят; 4. методите за извършване на мониторинг на качеството на социалните услуги.

Така посоченото като съдържание на цитираната наредба следва да намери място в ЗСУ, тъй като става въпрос за същностни, първични обществени отношения, които се уреждат със закон в съответствие с чл.3, ал.1 от ЗНА– т.е. възниква съмнение, че неопределеността на закона в някои от разпоредбите му крие всъщност други цели, а не оповестените.

ЗСУ е много обстоятелствен, с използвани чуждици в него, с много общи дефиниции, поради което, така приет, той не отговоря на изискванията на чл. 9,ал. 1 и 2 от Закона за нормативните актове – да е написан на общоупотребявания български език, кратко, точно и ясно.

Разпоредбите в него оставят впечатление, че не са резултат от обещаното ни осъществяване на социална политика, насочена към преодоляване на демографската криза, а функция на вече утвърдени схеми за социални услуги от чужди законодателства, прилагани от много неправителствени организации /НПО/ и сега в различни социални сфери и форми на общуване.

При условие, че ЗСУ регламентира частни доставчици на социални услуги да бъдат български физически и юридически лица, регистрирани по Търговския закон, както и юридически лица, регистрирани по законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, то законодателят е длъжен да регламентира предоставянето на социални услуги от толкова много правни субекти с ясни, обосновани правила, с еднозначна терминология, за да се осигури точното им приложение от съдебната власт и да се гарантира общото благо, както и възможността за ефективен контрол върху изпълнителя на съответната услуга.

Само с такава регламентация може да се изключи или максимално да се ограничи възможността за проява на субективност при прилагане на тази законодателна уредба от органите на държавна власт, съдебните органи, недържавни организации и отделни личности.

Новата нормативна уредба е ясен сигнал за това, че чрез нея не се цели преодоляване на демографската криза чрез подпомагане на родителите в семейството за отглеждането и възпитанието на детето!

Тя създава нова конструкция в социалните отношения с водеща роля на частните доставчици на социални услуги – основно НПО, които могат да бъдат и проводници на чужди интереси, вредни за обществото ни.








II. ЗА СЪЩНОСТТА НА ПОНЯТИЕТО „СОЦИАЛНА УСЛУГА“

ЗСУ общо и неясно регламентира понятието „социална услуга“ и така го развива в нормите си, че не се разбира дали то има характер на търговска или благотворителна дейност.

Словосъчетанието „социална услуга“ само по себе си сочи, че не става въпрос нито за социална дейност, нито за услуга!

Терминът услуга е използван в пълно противоречие със съдържанието, което има по смисъла на много други норми. Той е изпразнен от общоприетото съдържание, което има, и не може да постигне социалния ефект, който преследва.

Така регламентирано понятието за „социална услуга“ не кореспондира със съдържанието, вложено в нормите на Договора за функциониране на Европейския съюз/ДФЕС/, Търговския закон /ТЗ/, Закон за дейностите по предоставяне на услуги /ЗДПУ/, Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/.

Съгласно чл. 57 от Договора за функциониране на Европейския съюз:„Услугите се считат за „услуги“ по смисъла на Договорите, ако те обикновено се предоставят срещу възнаграждение, доколкото не са регулирани от разпоредбите, отнасящи се до свободата на движение на стоки, капитали и хора. По-конкретно „услугите“ включват: а)дейности от промишлен характер; б)дейности от търговски характер; в)дейности на занаятчиите; г)дейности на свободните професии.“

В националното ни законодателство легалното определение на понятието услуга е дадено в приетия Закон за дейностите по предоставяне на услуги /ЗДПУ/.

В чл. 2, ал. 1 на този закон е записано, че: „По смисъла на този закон „услуга“ е всяка стопанска дейност, извършвана срещу възнаграждение или за собствена сметка от доставчик на услуги.“

Услуга по смисъла на ЗДДС е всичко, което има стойност и е различно от стока, от парите в обръщение и от чуждестранната валута, използвани като платежно средство.

В нормата на чл. 3 от Закона за социалните услуги /ЗСУ/ е дадено определение що е социална услуга, но от него не може да се изведе смисълът и същността на вида услуга, наречена „социална услуга“, за да се установи дали тя е услуга по смисъла на ТЗ, дали е услуга като стопанска дейност по смисъла на ЗДПУ или е „Нестопанска услуга от общ интерес“, която според същия закон /§1 т.9 от ДР/ е услуга, която не се извършва срещу парично възнаграждение и съответно не представлява услуга по смисъла на чл. 57 от Договора за функционирането на Европейския съюз.

Възниква риторичният въпрос:

Ако социалните услуги ще се предоставят от частните доставчици и без парично възнаграждение, то каква е мотивацията им те да ги финансират?


Абсурдно е да приемем, че това ще се извършва само за удовлетворяване на професионални интереси!

Ако пък социалните услуги ще се предоставят срещу такси, определени от толкова много частни доставчици, то безспорно е, че ще се преследват и икономически интереси, които са несъвместими с грижата за бедните, сираците, старците, инвалидите, децата в риск и пр.!

Нормите на чл. 48, ал. 1 и 3 и чл. 50, ал. 3 от ЗСУ,отнасящи се до финансирането на социалните услуги от частните доставчици, регламентират социалната услуга като търговска дейност, извършвана по занятие срещу възнаграждение.

По смисъла на чл. 3 от ЗСУ социалните услуги са дейности за подкрепа на лицата за превенция и/или преодоляване на социалното изключване; за реализиране на права; за подобряване качеството на живот.

Това легално определение на понятието социални услуги може да характеризира почти всички услуги като социални услуги – услугите в сферата на здравеопазването, образованието, адвокатските услуги и др.

Многозначността на това понятие следва и от изброяването на социалните услуги като видове дейности в чл. 15 от ЗСУ. Те са: 1. информиране и консултиране; 2. застъпничество и посредничество; 3. общностна работа; 4. терапия и рехабилитация; 5. обучение за придобива- не на умения; 6.подкрепа за придобиване на трудови умения; 7.дневна грижа;8.резидентна грижа; 9.осигуряване на подслон; 10.асистентска подкрепа. Същностно място в терминологията на ЗСУ намират и изрази като „интегрирани услуги“, „интегриран подход“ .

Следователно законът не дава ясна представа за същността на „социалната услуга“ – основно негово понятие.

Като се съобрази фактът, че НПО ще могат да предоставят здравно-социални услуги по ЗСУ и ще осигуряват подкрепа за личностно развитие на децата и учениците съвместно с държавните и местните органи и структури съгласно чл. 174 от Закона за училищното и предучилищното образование, то може да се направи обоснован извод, че функции на държавата, свързани с основни права на гражданите на Република България, се предоставят на частни доставчици, които могат да осъществяват и финансирането им.

Тези дейности досега в основната си част са финансирани от държавните и общинските бюджети – т.е. от заплащаните от гражданите задължения към държавата и общините – данъци, вноски, такси, глоби и др., и са контролирани от органите на местната власт съгласно ЗСП.

С новия ЗСУ основните източници и субекти на финансиране са други, а следователно и на социалните политики.








III. ЗА ПРАВНИТЕ СУБЕКТИ, ОСЪЩЕСТВЯВАЩИ СОЦИАЛНИ УСЛУГИ И НАЧИНА ИМ НА ФИНАНСИРАНЕ

В нормата на чл. 24 от Закона за социалното подпомагане /ЗСП/, отменен със ЗСУ, водещи източници на финансиране са държавният бюджет и общинските бюджети, а съгласно чл. 18а от ЗСП, също отменен със ЗСУ, управлението на социалните услуги се възлага от кмета на съответната община, който осъществява и контрола по изпълнението им и разходването на средствата.

С новия ЗСУ доставчиците на социални услуги са общините и частните доставчици на такива услуги.

Същностната разлика между регламента по ЗСП и ЗСУ е свързана с това, че ако в ЗСП финансирането на социалните услуги се осъществява чрез общините, то сега частните доставчици на услуги, освен че могат да получават средства от бюджета, за да ги осъществяват, те могат и пряко да ги финансират като равнопоставени са НПО и търговските дружества – субекти със съвсем различен правен режим, функции и цели.

ЗСУ регламентира заплащането на социалните услуги при предоставянето им от частните доставчици и в случаи, при които социалните услуги са задължителни.(чл. 88, ал. 2, чл. 102, ал. 1,чл. 103 и чл. 104 от ЗСУ).

Това създава основателни страхове за злоупотреби от страна на частните доставчици и ясно сочи същностната промяна в начина на осъществяване на социалната дейност в Република България преди и сега.

Така регламентирано осъществяването на социалните услуги по ЗСУ поставя знак за равенство между търговска дейност и обществено-полезната дейност,свързана с благотворителност и милосърдие.

Извеждането на частните доставчици на услуги като основни правни субекти за предоставянето им създава пазар на тези услуги – превръща най-важните дейности, свързани с оцеляването на народа ни, в търговия!

Повдига се въпросът откъде частните доставчици ще се финансират, за да задоволяват само „професионален интерес” от извършването на една дейност, която не може да носи печалба, а изисква безвъзмездно финансиране?

В публичното пространство многократно коментарът на ЗСУ се свързва с коментар на системата „Барневернет”, която функционира в Норвегия.
Във връзка с прилагането на тази система има много висящи дела в Европейския съд по правата на човека срещу Норвегия.

Има и решени дела, с които държавата Норвегия е осъдена за нарушения на чл. 8 от ЕКПЧ (право на зачитане на личния и семейния живот),както и да заплаща обезщетения на лица, чиито деца са били отнети.[1]

Случайна ли е тази връзка с посочената система, пряка или косвена е тя, и има ли основание да се приема, че новата законодателна уредба включва елементи от нея?

Публично оповестени са:

Документи по Финансов механизъм на Европейското икономическо пространство -Норвежкия финансов механизъм [2]

Преведен на български език Меморандум за разбирателство относно изпълнението на Финансовия механизъм на ЕИП 2014-2021 г. [3]

Преведен на български език Регламент за изпълнението на Норвежкия финансов механизъм [4]

Преведен на български език Регламент за изпълнението на ФМ на ЕИП [5]

Целта на финансиране най-общо е да се намалят икономическите и социални различия в рамките на Европейското икономическо пространство като Кралство Норвегия предоставя 1253,7млн.EUR на тринадесет държави /България, Хърватия, Кипър, Чешка република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Малта, Полша, Румъния, Словакия, Словения/, а Кралство Норвегия, Исландия и кралство Лихтенщайн предоставят 1548,1млн.EUR отново на държави основно от Източна Европа. Република.

България получава парични средства, които се задължава да използва по определен начин и в определени сфери като например: култура, укрепване на гражданско общество и активно гражданство, овластяване на уязвими групи, подобряване ситуацията на ромското население, домашно насилие и насилие, основано на пола, ефективност и ефикасност на съдебната система, укрепване на правовата държава и много други.

Голяма част от изброените области на подпомагане пряко са свързани с гореизброените дейности, представляващи социални услуги.
Доколкото със ЗСУ се предвижда частни доставчици на социални услуги да бъдат юридически лица, регистрирани по законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, то не е трудно да се прозре връзката между средствата, необходими за социални услуги в България и Норвежкия финансов механизъм-очевидно е, че ще има зависимост, ако не друга, поне финансова.









IV. ЗА КОНТРОЛА ВЪРХУ ЧАСТНИТЕ ДОСТАВЧИЦИ НА СОЦИАЛНИ УСЛУГИ

Контролът по отношение на частните доставчици на социални услуги според ЗСУ е формален и недостатъчен.

Създаването на Агенция за качеството на социалните услуги, която ще лицензира частните доставчици и ще извършва контрол и мониторинг по отношение на предоставянето на социалните услуги, не дава достатъчни гаранции за ефективност на контрола, отчитайки нивото на корупция в държавата ни, още повече, че за период до 6 месеца могат да се предоставят социални услуги от юридически лица, регистрирани по законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство НПО, включително и без лиценз.

Контролът по смисъла на чл.107 от ЗСУ и чл. 108, ал. 1 от ЗСУ е основно за качеството на услугата.

Липсва достатъчна регламентация по отношение на превенция на злоупотреби и превишаване на правомощия. Нищожни са размерите на глобите и имуществените санкции за предоставяне на социални услуги от частните доставчици без лиценз, регламентирани в чл.166 от ЗСУ.

На основание чл. 51 от ЗСУ събирането на информация относно дължимите и събрани такси за социални услуги е предвидено като задължение само по отношение на социалните услуги, финансирани от държавния бюджет.

Не е предвидена подобна отчетност за социалните услуги, финансирани от частните доставчици.








V. ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА НОВИЯ РЕД ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА СОЦИАЛНИ УСЛУГИ ВЪРХУ БЪЛГАРСКОТО СЕМЕЙСТВО

Опасността за множество български граждани от така създаденото законодателство се корени във възможността неопределен брой правни субекти – частните доставчици на социални услуги, да проявяват субективно и ненаказуемо отношение при упражняване на дейността си, тъй като във вече приети правни норми има много общи и неясни понятия, които дават възможност за разширителното им и нееднозначно тълкуване. Такива са: „дете в риск“, „най-добър интерес на детето“, „закрила на детето“ имного други.

В §1 от Допълнителна разпоредба на Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето е посочено, че:

1. „Насилие“ над дете е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, пренебрегване, търговска или друга експлоатация, водеща до действителна или вероятна вреда върху здравето, живота, развитието или достойнството на детето, което може да се осъществява в семейна, училищна и социална среда.

2. „Физическо насилие“ е причиняване на телесна повреда, включително причиняване на болка или страдание без разстройство на здравето.

3. „Психическо насилие“ са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, като подценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение, както и неспособността на родителя, настойника и попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури подходяща подкрепяща среда.

5. „Пренебрегване“ е неуспехът на родителя, настойника и попечителя или на лицето, което полага грижи за детето, да осигури развитието на детето в една от следните области: здраве, образование, емоционално развитие, изхранване, осигуряване на дом и безопасност, когато е в състояние да го направи.

В противоречие с основни принцип на правовата държава в подзаконов нормативен акт се дават легални дефиниции на основополагащи понятия.

Ясно е, че ако става въпрос за вероятна вреда на детето и за „всеки акт на физическо и психическо насилие“, формулирани по горепосочения начин, то преценката за това има ли насилие над дете от един частен доставчик на социална услуга, за която може и да му се плаща, а може и той да я финансира с неясни цели, отваря широко врата за злоупотреби.

Тези дефиниции не съобразяват нашите традиции, история, културни и религиозни особености.

Коментираната нормативна уредба повдига въпроса за основателността на страховете на българите за децата им.

Действително ли могат да се отнемат необосновано деца?

Кой ще печели от това?


И така нататък.

Страници: [1] 2 3 4 ... 65