Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - Glasberg

Страници: 1 [2] 3 4 5 ... 7
16
Вътре в оградената градина има няколко дървета, Адам и Ева и някакви животни. За съжаление, дървото има някаква змия, която е увита около него. Това е интересно нещо. Змията и в двете представяния не е обикновена змия – има човешка глава.

Представи си, че си антрополог и никога преди не си виждал това изображение. Какво виждаш? Е, виждаш стени и някакво доста приятно заграждение. И виждаш едно дърво и хората ядат от дървото. В дървото има змия, която има човешка глава. Може би си мислиш, добре, каква е змия с човешка глава? И тогава ще си помислиш, че това е наполовина змия и наполовина човек. Просто е очевидно. Така че, каквато и да е змията, тя не е просто змия – тя е змия и човек.


На другата илюстрация се вижда, че змията има и крила. Това е крилата змия, нещо като дракон, който пълзи по земята като влечуго. Но има и духовен аспект. Змията е най-нисшата риптилоидна форма – тази, която пълзи по земята. Това е нещо, което е едновременно човешко и духовно. Обитава дървото, което между другото много прилича на магически гъби (бел.прев. Това е референция към ” The Sacred Mushroom and the Cross” / ”Свещената Гъба и Кръстът” на Джон Алегро (John M. Allegro)). Но тук има и идея, че в градината има нещо в началото на времето, което е като змия и като човек, което е като нещо крилато и духовно. Това е духовен човек и влечуго едновременно, и това е оживеният дух на дървото.


Бел.прев.:
Забраненият Плод – Илюстрация на Първородния Грях от Рубенс:






Ябълка:

В Западна Европа забраненият плод често се изобразява като ябълка. Това вероятно се дължи на объркване, защото латинското съществително mălum означава зло (от прилагателното malus), и mālum, друго латинско съществително име, заето от гръцкото μλον, което означава ябълка. Вулгата (каноничният превод на латински на Библията за служба в Католическата църква), Битие 2:17 описва дървото като de ligno autem scientiae boni et mali: "но от дървото [буквално дърво] на познанието за доброто и злото" (mali тук е родителен падеж на malum).


Грозде:

Равин Меир казва, че плодът е грозде, направено на вино. Зоар обяснява по подобен начин, че Ной е опитал (но не успял) да поправи греха на Адам, като е използвал грозде за свещени цели. Мидрашът (тълкувание на религиозни текстове в рабинския юдаизъм) на Bereishit Rabah заявява, че плодът е бил грозде, или изцедено грозде (може би се има предвид вино).


Смокиня:

Битие 3:7: ”Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.”
Равин Нехемия, на базата на Талмуда, подкрепя идеята, че плодът е смокиня. "By that with which they were made low were they rectified." = "Те бяха коригирани чрез това, от което паднаха."
Най-известното изображение на смокинята като забранения плод е това на Микеланджело в неговия шедьовър на стената на Сикстинската капела.


Гъба:

Фреска от 13-ти век в параклиса Plaincourault (Plaincourault Chapel) във Франция изобразява Адам и Ева в Едемската градина около дървото на познанието, което изглежда като гигантска Червена Мухоморка (Amanita muscaria).

 




Теренс МакКенна (Terence McKenna) предполага, че забраненият плод е препратка към психотропни растения и гъби, по-специално псилоцибинови (халюциногенни) гъби, които играят централна роля, теоретизира той, в еволюцията на човешкия мозък. По-рано, в едно добре документирано и силно критикувано проучване, Джон М. Алегро предлага гъбата като забранения плод.


Книгата ”Свещената Гъба и Кръстът” на Алегро свързва развитието на езика с развитието на митовете, религиите и култовите практики в световните култури.
Той интерпретира фреската на параклиса Plaincourault като точно изображение на ритуалното поглъщане на Червена Мухоморка (amanita muscaria) като Евхаристия.






Алегро твърди, че Исус никога не е съществувал като историческа фигура и е митологично творение на ранните християни под влиянието на психоактивни екстракти (псилоцибин).


Алегро твърди, че християнството е започнало като шамански култ.


В книгите си „Свещената Гъба и Кръста” и „Свитъците от Мъртво море и Християнският мит” (1979), Алегро изтъква теорията, че историите от ранното християнство са възникнали в Есеиски таен култ, насочен към употребата на псилоцибинови (халюциногенни) гъби и че Новият Завет е кодираният запис на този шамански култ. Освен това Алегро твърди, че авторите на християнските евангелия не разбират есеиската мисъл. Когато записват евангелията на базата на историите, които са чували, те объркват значението на свитъците. По този начин, според Алегро, християнската традиция се основава на неразбиране на свитъците. Той също така твърди, че историята на Исус се основава на разпятието на Учителя на Правдата (Teacher of Righteousness (in Hebrew: מורה הצדק Moreh ha-Tzedek)) от Кумрановите свитъци.


Алегро твърди, че Исус в Евангелията всъщност е код за халюциноген, Amanita muscaria (Червена мухоморка), и че християнството е продукт на древен „секс и гъби“ култ.


Критичната реакция към книгата му е бърза и сурова – четиринадесет британски учени (включително наставникът на Алегро в Оксфорд, Годфри Шофьор (Godfrey Driver)) денонсират теорията. Неговите твърдения често са били подложени на подигравки и презрение поради неконвенционалната му теория. Списание "Тайм" публикува статия, озаглавена "Исус като гъба":

”На някои библейски учени във Великобритания книгата на Алегро им приличаше на психеделичните блуждания на хипи сектант. За други това беше просто измама. Един от тях го описва като четене на "еротичен кошмар от семитски филолог".”


Сидни Уайт Крофърд (Sidnie White Crawford) пише за публикуването на ”Свещената Гъба” следното: "Прав или не, Алегро никога повече няма да бъде възприет като сериозен учен."


Теорията на Алегро за шаманския култ като източник на християнството е критикувана остро от уелския историк Филип Дженкинс (Philip Jenkins), който пише, че Алегро е ексцентричен учен, който се позовава на текстове, които не съществуват в такава форма, в която той ги цитира. Дженкинс нарича ”Свещената Гъба и Кръста” "евентуално най-нелепата книга за учението на Исус от квалифициран академик". Въз основа на реакцията на книгата, издателят на Алегро по-късно се извинява за издаването на книгата, а Алегро е принуден да подаде оставка на академичния си пост. Някои изследвания на работата на Алегро дават нови доказателства и довеждат до призиви, неговите теории да бъдат преоценени от мейнстрийма.


През ноември 2009 г. ”Свещената Гъба и Кръстът” беше препечатана в 40-годишно издание с 30-странично допълнение от проф. Карл П. Рък (Prof. Carl A. P. Ruck) от Бостънския университет.


Алегро изучава Кумранските ръкописи и през 1979 г. публикува книгата си „Свитъците от Мъртво море и Християнският Мит“ от 1979 г., която по-ясно изразява представата и прозренията на Алегро за ранното християнство.



17
Бог използва изговорената истина, за да създаде съществуване/битие, което е добро. Настъпва катаклизмът, и след това човешките същества прекарват един куп хилядолетия, опитвайки се да изяснят, точно какво да направят с факта, че са станали самоосъзнати. А ние сме самоосъзнати. Това, което го имаме ние, го няма нито едно друго животно.


Да, четем, че ако сложиш червило на шимпанзе, то ще го избърше, ако му дадеш огледало да се огледа.
Делфините, изглежда, са в състояние да се разпознаят в огледало:







В другите животни има проблясъци на самосъзнание. Но да се поставя това в същата концептуална категория като човешкото самосъзнание е… меко казано… неинформирано. А и според Питърсън, това е мотивирано от някаква скрита антихуманистична идеология.


Нашето самосъзнание е толкова невероятно развито в сравнение с това на животните, че те едва ли са от една и съща концептуална вселена. Самосъзнанието на животните е прото-самосъзнание и е налице само при много малко животни. Това не е нищо като нашето. Те не са осъзнати за бъдещето като нас. Те не осъзнават границите си в пространството и времето, а това е решаващо – най-вече времето. Човешките същества откриха времето и когато открихме времето, открихме края на всяко наше съществуване. Това направи всичко различно. За това става въпрос за историята за Адам и Ева.



Битие 1 е извлечено от Жреческия кодекс на Тората, където Бог е известен като Елохим или Ел Шадай. Другият източник, Йеховист или Яхвист, нарича Бог YHWH или Йехова/Яхве, който е някакъв вид мета-човек. Хората са склонни да мислят за това като за нещо простодушно, но всъщност не е, защото умът – мястото на съзнанието – е най-сложното нещо, за което ние знаем. Тогава не е толкова безсмислено да се предположи, че най-сложното нещо, което може да съществува, е нещо подобно, или е поне толкова добро, доколкото можем да си го представим с въображението си. Тази представа не е изобщо простодушна и примитивна.


Йеховистките истории започват с Битие 2:4: "Това е произходът на небето и на земята при сътворението им във времето, когато Господ Бог създаде земя и небе."
Има две истории за съзиданието: по-новата, която е първата, и по-старата, която е втората. По-старата започва в Битие, Глава 2 и съдържа историята за Адам и Ева, Каин и Авел, Ной, Вавилонската Кула.


Имаме някои прекрасни изображения на рая. Това е ”Градината на земните удоволствия” на Йеронимус Бош:





Можете да прекарате един много странен и сюрреалистичен месец, гледайки тази картина. Бош и някакво създание, което се появамо само веднъж – и вероятно за най-доброто. Салвадор Дали изглежда като скръндза в сравнение с него.



Само Бог знае, какво е това. Това е лъвът, който лежи с агнето. Това е идея, която може би е проектирана назад във времето, че е имало време, или може би ще бъде време, когато ужасите на живота вече не са необходими за съществуването на самия живот. Ужасите на живота са, разбира се, че всичко изяжда всичко останало и че всичко умира, че цялото това жестоко място е костница, катастрофа от началото до края. Това е визия за съществуване, което е различно от това.






Това е също имплицитно и в алхимичните идеи и може би е имплицитно в научната революция – човешките същества могат да взаимодействат с реалността по такъв начин, че трагичните и зли елементи да бъдат смекчени, така че да се движим донякъде по-близо до състояние, където имаме предимствата на действителното съществуване, без цялата катастрофа, която изглежда го придружава.


Карл Юнг, когато пише за появата на науката от алхимията, смята науката за мотивирана от сън. За Юнг сънят е проявление на инстинктите. Това е границата между инстинктите и мисленето. Науката е вложена в съня и идеята е, че ако изследваме структурите на материалната реалност с достатъчно внимание и истина, ще можем да научим достатъчно за материалната реалност, за да облекчим страданието - да произведем философския камък, да направим всеки богат, всички да са здрави и всички да живеят толкова дълго, колкото искат да живеят. Това е целта – да се облекчи катастрофата на съществуването. Разрешаването на мистериите на живота би ни позволило да развием такава субстанция или, да речем, множество от субстанции – това е движещата сила за развитието на науката.


Юнг проследява, че развитието на тази сила наистина е над хиляда години. Неговите книги за алхимията са изключително трудни и това наистина казва нещо за Юнг, защото всичките му книги са трудни. Книгите, посветени на алхимията, правят огромен скок в едно съвсем друго измерение на сложността. Но той това се опитва да постигне. Връща се отново в алхимичните текстове и ги интерпретира, сякаш те са мечтата, върху която е базирана науката. Между другото, Нютон също е бил алхимик. Хипотезите на Юнг със сигурност са подкрепени от историческите факти – науката изплува от алхимията. Алхимиците са се опитвали да произведат философския камък и това е универсалният медикамент за патологията на човечеството.


Юнг чувства, че това, което се е случило, е, че християнството е обещало прекратяване на страданието – обещано преди хиляда години – но страданието продължава, без да намалява. В същото време, християнството се опитва да постави акцент върху духовното развитие за сметка на материалното развитие, мислейки за материалното развитие като за нещо греховно, опитвайки се да получи контрол върху импулсивността, и всички неща, свързани с въплътеното съществуване. Но някъде към около 1000 г. сл. Хр. европейският ум - донякъде образован, донякъде в състояние да се съсредоточи върху една единствена тема, може би заради много дългата история на интензивно религиозно обучение – се обърна към неизследвания материален свят. Европейският ум си помисли, че, знаете ли, духовното спасение, което търсим, не изглежда да доведе до обещания и желан резултат, и може би има друго място, където трябва да погледнем - и това може би е в прокълнатия материален свят. А това не бе нищо друго, освен създаването на дявола, поне според някои елементи на класическото мислене.


Не бива да подценяваме количеството човешка мотивация в опитите да облекчим страданието и да изкореним болестите. Да, можем да бъдем цинични по отношение на хората и да говорим за тях като мотивирани от властта, и, че са корумпирани, и всички тези неща - и всички тези неща са верни - но не трябва да изхвърляме бебето заедно с мръсната вода.

Още няколко илюстрации:




Това отляво е раят като оградена градина и това е, което означава рай. Английската дума "paradise" е от френското paradis, наследено от латинския paradisus, от гръцкото parádeisos (παράδεισος), от старо иранското * paridayda, което означава "заграждение".


Рай означава оградена градина. Защо оградена градина? Е, тука се връщаме пак към идеята за хаос и ред. Оградената градина е мястото, където Бог поставя мъж и жена след съзиданието. Стената е култура и ред, а градината е природа. Идеята е, че подходящото човешко местообитание е природата и културата в равновесие. Е, харесваме градини. Защо? Защото не са напълно покрити с плевели, комари и черни мухи, нали? Така че те са малко цивилизовани, но в рамките на цивилизацията природата, в по-благосклонния си вид, се насърчава да процъфтява. Идеята, че раят - подходящото местообитание на човека - е оградена градина, е добра. Ограден е, защото искаш да запазиш нещата. Искаш да запазиш тези неща, въпреки че е невъзможно. Има други неща, които не искаш, обаче, в градината си, например змии. Стените не изглеждат особено полезни срещу тях, но идеята, че раят е оградена градина е идеята за ред, обратното на хаоса … Стените, културата, градината, природата … Подходящата човешка среда е правилно поддържана градина.






18
Теорията за съзнанието в ”Западен Свят”:







Библейските истории, започвайки с Адам и Ева, представят появата на самосъзнание в човешките същества като космическо катаклизмично събитие.


Да, ти сега можеш да попиташ, какво общо имаме с космоса? И отговорът зависи от това, дали си мислиш, че съзнанието има нещо общо с космоса. Може би нищо, а може би всичко. Според Питърсън отговорът е ”всичко”. На него така му изглежда. Разбира се, всеки, който желае, може да не се съгласи. Но ако вярваш, че съзнанието е сила с космическа значимост, от която зависи самото съществуване, тогава не е неразумно да се приеме, че радикалното преструктуриране на съзнанието може да е достойно да получи някакво космическо или метафизично значение. Дори това да не важи отвъд човешката гледна точка, това е жестоката истина от човешка гледна точка, а това е сигурно.

 
Това е началното събитие, в известен смисъл, след съзиданието, това е катаклизмичното падение. Цялата останала част от Библията е опит да разберем какво, по дяволите, трябва да направим за това.


Например, в Старозаветните истории е описано основаването на държавата Израел. Тя се издига и пада, издига и пада ... това се експериментира в продължение на векове. Това е експериментиране с идеята, че начинът, по който можеш да се защитаваш от трагичните последици от самосъзнанието, е да се организираш в държава. Но тогава се случва така, че самата държава започва да развива патологии. Тези патологии се натрупват и държавата става нестабилна, и се разпада. След това държавата се издига отново, става нестабилна и се разпада, а след това отново се издига (това са предимно интерпретациите на Нортръп Фрай (Northrop Frye).


След много издигания и колапси на държавата, хората започват да се чудят, дали няма нещо нередно в идеята, че държава е мястото на спасението. Нещо не е наред с тази идея, нали? Скоро след това е християнската революция, която идва с хипотезата, че не държавата е мястото на спасението. Мястото на спасението е индивидуалната психика. С това заедно върви и една етика, което е доста интересна.


Етиката на спасението, след като държавният експеримент се проваля, е, че спасението може да се манифестира само вътре в индивида. Що се отнася до държавата ... правилното функциониране на държавата зависи от правилното функциониране на индивида, а не обратното. Това е фундаментално. Спасителният режим за индивида е истината, а истината е противоотровата / антидота за страданията, които възникват след падението на човека в историята за Адам и Ева.


Бележка от екипа: Читателят има възможност да проследни задълбочено точно тази отделна линия от лекцията на Питърсън чрез "Естествен закон" на Марк Пасио, където е подробно разгледан въпроса за контрола отвън и контрола отвътре (съответно държавата и анархизма) и съпътстващите материали "Най-опасното суеверие" на Роуз, "Краят на злото" Лок и "Контрол над ума - Контрол над света" на Кийт.


Това е свързано и с главите в Библията, за които вече говорихме – в Битие 1 има едно настояване, че Думата под формата на истина е онази, която генерира ред от хаоса. Освен това Бог продължава да казва, докато ”изговаря”/създава реда чрез истината, че съществуването, което е създал чрез истината, е добро. Тука го има това настояване, че съществуването, генерирано чрез истина, е добро. Тук има и намек, точно в началото на историята има намек, че съществуването на Адам и Ева е правилно балансирано, защото са прилагали истината, преди да станат самосъзнателни. За да се преоткрие това, е необходима, обаче, цялата Библия, което е нещо като пътуване обратно към началото. Това е класическа митологична тема – мъдрият човек е човекът, който намира и си възвръща онова, което е загубил в детството си.


Бележка от екипа: Както обсъждаме в съответната тема от форума, опирайки се на дисертациите и статиите на Едгар Мичъл за Квантовата холограма и Умът на природата, става дума за необратимостта на нелинейните процеси и за нуждата да се открие и проправи път до изгубеното начало (на историята; както казва Питърсън по-нагоре в изложението, без ограничение няма история).



Това е еврейска идея – Цадик (Tzadik) е месианска фигура и е човек, който намира това, което е загубил в детството си, и си го възвръща. Това е идея за завръщане в началото. Това не е точно връщане назад в детството, в състоянието на безсъзнание, а доброволно будно връщане в състоянието на детството, и решение да се участва, чрез истината, в проявлението, в манифестацията на правилното съществуване. Питърсън е психолог и е преподавал теория на личността в продължение на много дълго време. Добре познава дълбочинните теории за личността. Сравнително добре запознат е и с философските идеи и казва, че в нищо, което някога е чел, на което се е натъквал или някога е мислил, не е открил идея, която да има такава дълбочина, и не само дълбочина, но и правдоподобност.


Другото нещо, което вижда в клиничната си практика, и нещо, което е описано експлицитно от големите клиницисти - е, че това, което се лекува в терапията, е истината. Това е лечебното. Истината.


Това, което прави психоаналитикът е, че помага и участва в процеса на опитите на пациента да изрази дълбоката си истина. Това, което се случва, е, че се подобрява живота на хората – подобрява се радикално, а клиничните доказателства за това са поразителни.


Знаем, че ако изложиш хората на нещата, от които се страхуват, но избягват, те се подобряват. Това се прави внимателно и предпазливо, със собствено участие. От всичко онова, което психиатрите и психоаналитиците са установили, това е най-достоверното нещо и е номер едно. Точно това се има предвид, когато се казва, че работата на психолозите е спасителна. Клиничната работа е предназначена за адресиране на страданието, доколкото хората, ангажирани в този процес, си говорят истината.


Фройд смята, че подтискането е в основата на много психични страдания. Разликата между подтискането и заблудата / измамата е въпрос на степен. Това е техническа диференциация. Алфред Адлер, един от най-добрите сътрудници на Фройд, смята, че хората се сблъскват с проблеми, защото живеят в лъжа. Юнг вярва, че можеш да прескочиш психотерапията изцяло, като просто направиш правилно морално усилие в собствения си живот. Карл Роджърс вярва, че честната комуникация, чрез диалог, е тази, която има спасителни резултати. Всичко това са само светските варианти на идеята, че истината ще те освободи.


Питърсън споделя, че хората, с които е работил и които са били наистина наранени, са били наранени най-вече от измамата. Животът те лашка наляво-надясно. В това няма абсолютно никакво съмнение. Но е факт, че хората се справят със земетресенията, рака, дори смъртта, но не могат да се справят с предателството и не могат да се справят с измамата – не могат да се справят, когато хората, които обичат и на които имат доверие, им дръпнат килима изпод краката. Това ги разболява и ги уврежда психофизиологично. Това ги прави цинични, огорчени, озлобени и сърдити. И това, което прави нещата още по-лоши, е, че те започват да се държат така в света.



19
Цитат


...

Така и живях, но преди пет години с мен започна да се случва нещо много странно: започнаха да ме връхлитат минути, отначало недоумение, спиране на живота, сякаш не знаех как да живея, какво да правя -  обърквах се и изпадах в отчаяние. После тези минути на недоумение започнаха да се повтарят все по-често и често - и все в същата форма.

...

Животът ми опротивя – някаква непреодолима сила ме теглеше към това някак си да се избавя от него.

...

Не можех да придам никакъв разумен смисъл на нито една своя постъпка, нито на целия си живот. Мен само ме учудваше как не можах да го разбера от самото начало. Всичко това е отдавна известно на всички. Не днес – утре ще дойдат болести, смъртта (и е идвала вече) при любимите хора, при мен и нищо няма да остане, освен воня и червеи.

...

„Семейството..."- казвах си аз; но семейството – жена ми, децата ми също са хора. Те се намират в същите условия, в които и аз; те или са длъжни да живеят в лъжа, или да видят ужасната истина. Защо им трябва да живеят? Защо трябва да ги обичам, пазя, отгледам и да се грижа за тях? За същото това отчаяние, което е в мен, или за слабоумие! Обичайки ги, аз не мога да крия от тях истината - всяка крачка в познанието ги отвежда към тази истина. А истината е смъртта.

...

Изпитвах ужас пред това, което ме очакваше – знаех, че този ужас е по-ужасен от самото ми положение, но не можех да го прогоня и не можех търпеливо да очаквам края. Колкото и убедителна да беше мисълта, че все някога ще се спука артерия в сърцето или нещо друго ще се спука и всичко ще свърши, аз не можех търпеливо да очаквам края.

...

„Но може би съм пропуснал нещо, нещо не съм разбрал? – няколко пъти си казвах аз. – Не може това състояние на отчаяние да е обичайно за хората”. И аз търсех обяснение на моите въпроси във всички знания, които са придобили хората.

...

Аз търсех във всички знания и не само не намерих, но и се убедих, че всички онези, които също като мен са търсели в знанието, също нищо не са намерили. И не само, че не са намерили, но и ясно са признали, че онова същото, което ме довеждаше до отчаяние – безсмислицата на живота - е единственото неоспоримо знание, достъпно за човека.

...

Моят въпрос – този, който на петдесет години ме доведе до самоубийство, беше най-простият въпрос, лежащ в душата на всеки човек - от глупавото дете до най-мъдрия старец - този въпрос, без който животът е невъзможен. Въпросът е: „Какъв е смисълът от това, което правя днес и каквото ще правя  утре – какъв е смисълът от моя живот?” Иначе изразен, моят въпрос е: ”Защо да живея, защо нещо да желая, защо нещо да правя?” Или по още един начин, въпросът може да се изрази така: „Има ли в моя живот такъв смисъл, който да не се унищожава от неизбежно предстоящата ми смърт?” На този, един и същ, различно зададен въпрос аз търсех отговор в човешкото знание. И открих, че по отношение на този въпрос човешките знания се разделят сякаш на две противоположни полусфери, на двата противоположни края, на които се намират два полюса: единият – отрицателен, другият – положителен; но че нито на единия, нито на другия полюс няма отговори по въпросите на живота.

...

Ако се обърнеш към раздела знания, не занимаващи се с разрешаването на въпросите на живота, но отговарящи на свои научни, специални въпроси, то се възхищаваш от силата на човешкия ум, но знаеш предварително, че отговори на въпросите за живота няма. Тези знания направо игнорират въпросите на живота. Те казват: „На това, какво си ти и защо живееш, ние нямаме отговор и с това не се занимаваме, но ако ти е нужно да знаеш законите на светлината, химическите съединения, законите на развитие на организмите, ако ти е нужно да знаеш законите на физичните тела, тяхната форма и отношение на числата и величините, ако ти е нужно да знаеш законите на твоя ум, то на всичко това ние имаме ясни, точни и неоспорими отговори”.
Въобще отношението на науките, опитни към въпроса на живота може да се изрази така: Въпрос: Защо аз живея? – Отговор: В безкрайното огромно пространство, в безкрайното дълго време, безкрайно малки частици се видоизменят в безкрайна сложност и когато ти разбереш законите на тези видоизменения, тогава ще разбереш защо живееш.

...

И ако тя е истинска философия, то цялата й работа само в това се състои, за да постави ясно този въпрос. И ако тя твърдо се придържа към своята задача, то тя не може да отговори иначе на въпроса: „какво съм аз и целият свят?” – „всичко и нищо”; а на въпроса:”защо съществува светът и защо съществувам аз?” – „не знам”.

...

В умозрителната област аз разбирах, въпреки това или именно затова, че целта на знанията беше насочена направо към отговора на моя въпрос, отговор няма друг, както този, който аз сам си дадох: Какъв е смисълът на моя живот? – Никакъв. – Или: Какво ще излезе от моя живот? – Нищо. – Или: Защо съществува всичко това, което съществува и защо аз съществувам? – Просто, защото съществува.

...

... отговор в тази област на знанията на моя въпрос: в какво е смисълът на живота? – беше един: ти си това, което наричаш свой живот, ти си временно, случайно свързване на частици. Взаимното въздействие, изменение на тези частици произвежда в теб това, което ти наричаш свой живот. Това съединение ще съществува известно време; после взаимодействието на частиците ще се прекрати – и ще се прекрати това, което ти наричаш живот, ще се прекратят и всички твои въпроси. Ти си случайно слепнало се кълбенце от нещо си. Кълбенцето вибрира. Вибрацията кълбенце наричаш свой живот. Кълбенцето ще се разтури – и ще свърши вибрирането му и всички въпроси. Така отговаря ясната страна на знанията и нищо друго не може да каже, ако тя строго следва своите постулати.
При такъв отговор се оказва, че отговорът не отговаря на въпроса. На мен ми трябва да знам смисъла на своя живот, а това, че той се явява частица от безкрайното, не само не  придава смисъл, но и унищожава всеки възможен смисъл.

...

„Животът на тялото е зло и лъжа. И затова унищожаването на живота на тялото е благо и ние трябва да го желаем.” – казва Сократ.
„Животът е това, което не трябва да го има – зло - и преходът към нищото е единственото благо в живота” - казва Шопенхауер.
„Всичко в света – и глупостта и мъдростта, и богатството, и нищетата, и веселието, и мъката – всичко е суета и дреболии. Човек ще умре и нищо няма да остане. И това е глупавото” – казва Соломон.
„Да живееш с осъзнаване за неизбежността на страданията, болестите, старостта и смъртта не бива – трябва да се освободиш от живота, от всяка възможност за живот”- казва Буда.

....

Така че, лутането ми в знанията не само че не ме изведе от моето отчаяние, но и го усили. Едното знание не отговаря на въпросите на живота, другото знание е отговорило, потвърждавайки моето отчаяние и показвайки ми, че това, до което съм достигнал, не е плод на моя заблуда, на болезнено състояние на ума ми - напротив, то потвърди за мен това, че което аз мислех е вярно и е същото като изводите на най-силните умове на човечеството.

...

Моето знание, потвърдено от мъдростта на мъдреците ми разкри, че всичко на света – органическо и неорганическо – всичко е необикновено умно устроено, само моето положение е глупаво. А тези глупаци – огромни тълпи обикновени хора – нищо не знаят за това как всичко органическо и неорганическо е устроено на света, а живеят и им се струва, че животът им е много разумно устроен!
И ми идваше мисълта: а ако все пак аз нещо още не зная? Нали точно така постъпва незнанието. Незнанието нали винаги казва това същото. Когато то не знае нещо, то казва, че е глупаво това, което то не знае. Тогава всъщност излиза така, че го има цялото човечество, което е живяло и живее, сякаш разбира смисъла на своя живот, защото, ако не го разбира, то не би могло да живее, а аз казвам, че целият живот е безсмислица и не мога да живея.

...



20
Питърсън гледа на Библията като на колективен опит на човечеството да реши най-дълбоките проблеми, които имаме. Това са преди всичко проблемите на самосъзнанието – фактът, че не само сме смъртни и че умираме, но и това, че го знаем. Това е уникалната дилема на човешките същества, която ги прави различни.


Точно това показва историята за Адам и Ева. Според Питърсън, Библията представя катаклизъм в началото на времето. Този катаклизъм е появата на самосъзнание в човешките същества. Това е като разкъсване на структурата на битието. Това има космическа значимост.


Да, можеш да игнорираш тази идея и да кажеш, че нищо от това, което се случва на човешките същества, няма космическа значимост, защото ние сме тези краткотрайни същества, които са нещо като рак на тази малка планета, която се върти в средата на нищото, на ръба на някоя неизвестна галактика, в средата на безкрайното пространство. Нищо от това, което се случва, няма никакво значение. Това е ОК и ти можеш да вървиш по този път, ако искаш. Но Питърсън не го препоръчва. Това не е път, по който можеш да вървиш и да живееш добре. Всъщност, ако наистина вървиш по този път и наистина го приемаш сериозно, в крайна сметка ще се окажеш там, където изобщо не живееш.


Питърсън споделя, че има опит с много хора, които са сериозно суицидни. Заключенията, които те правят за полезността на живота, преди да пожелаят неговото прекратяване, са много подобни на заключенията, до които се стига, ако достатъчно дълго време ходиш по логическата линия по-горе.


Ако се интересувате от този начин на мислене, прочетете ”Изповед” на Лев Толстой. Това е много кратка книга, но е много силна. Толстой описва своята мания за самоубийство, когато е бил в разгара на своята слава – най-известният автор в света, огромно семейство, международна слава, огромно богатство за онова време, влияние, възхищение… Той има всичко, което някой някога би си пожелал или представял, че може да има. Представете си, в продължение на години, Толстой се е страхувал да излезе с въже или пистолет, защото си е мислел, че или ще се обеси, или ще се застреля. Той се измъква от това и в книгата описва, как се е случило и къде е отишъл, когато това се е случило. Това е изключителна книга.



21
Библейска Серия IV: Адам и Ева: Самосъзнание, Зло и Смърт





Битие 2 съдържа следните истории:

1)   Адам и Ева
2)   Каин и Авел
3)   Ной и Потопа
4)   Вавилонската Кула


Историите в Битие 2 са много популярни. На практика всички хора от западната култура познават тези истории. Това също е много интересно – тези истории са толкова фундаментални, че всеки ги споделя. Маса филми и сериали са вдъхновени от тези истории.


Да, можем да гледаме на тях като на сборник от приказки, но самият факт, че са основополагащи, означава, че заслужават, ако не уважение, то най-малкото, да бъдат третирани като забележителни мистерии.


Защо са останали, защо всички ги знаят – това не е съвсем очевидно дори за най-развинтеното въображение.


Да, обяснението на Фройд и критиката му са валидни и много логични.


Фройд смята, че Юдео-Християнството се основава на разширението на фигурата на бащата до космически измерения, т.е. човечеството съществува в същия вид връзка с космическия Отец, както едно дете съществува във връзката с баща си. Това е разумна критика. Това е мощна критика. Това е намек, че религиозните хора, които възприемат религиозната идея за персонифицираната фигура на върха, по същество, приемат ролята на зависими деца.


В книгата си ”Отричането на Смъртта” (”The Denial of Death”) Ърнест Бекер (Ernest Becker) се опитва да се приближи към Фройдовата психоанализа на религията. В книгата си за психоанализата на религията, Бекер реферира Карл Юнг само кратко във въведението. Бекер игнорира Юнг и се концентрира върху Фройд.


Бекер развива хипотезата, че Бог не е нищо друго освен опит на човешките същества да пресъздадат квази-инфантилно състояние на зависимост, да могат да разчитат на всезнаещия Отец и по този начин да възстановят комфорта, който са имали, когато са били млади и са можели да разчитат на един всезнаещ баща – за тези от нас, разбира се, които са имали късмета да имат някого, който да прилича на баща.


Чарлз Тейлър (Charles Taylor) написа интересна книга, наречена "Източници на Аз-а: Създаване на Съвременната идентичност" ("Sources of the Self: The Making of the Modern Identity"), в която прави много интересен коментар за християнството. Той пита, защо, по дяволите, ако искаш да измислиш религия, която да ти предложи инфантилен комфорт, се занимаваш с концептуализиране на ада. Адът прилича на ненужен детайл в цялата история, нали? Ако става въпрос за комфорт, защо предполагаме, че сериозните грешки водят до вечни мъки? Това не е идея, която кара хората да се чувстват много комфортно, нали?


Джеймс Джойс споделя, че като дете е имал ужасни кошмари заради проклетите проповеди на йезуитите. Той описва онова, което си спомня от тях. В "Портрет на художника като млад" той споделя, че йезуитите са му казвали, че адът е като затвор със стени с дебелина 7 мили (повече от 11 км), в който винаги е мрак, погълнат от тъмен огън. Хората, които са там, изгарят от този тъмен огън, който едновременно с това възстановява плътта им, така че да може тя да гори вечно – в случай, че се чудите, как може да се гори вечно :D ... процесът, очевидно, е нещо подобно. :D .


Не е лесно да се гледа на това като на изпълнение на някакво инфантилно желание.


Така че ... има и критика на критиката на Фройд, защото не е издържана докрай.


Критиката на Маркс, разбира се, беше, че религията е опиум масите. Аргументът му е подобен на този на Фройд и се основава на предположението, че религиозните вярвания са някакви истории, разказвани на лековерните маси, за да бъдат укротявани и държави щастливи, докато техните корпоративни господари, поради липса на по-добра цел, продължават да ги експлоатират и ограбват. Това е критика на човешките институции, а всяка човешка институция е, разбира се, корумпирана по една или друга причина, но по-специално от такива неща като измама, арогантност и търсене на незаслужена власт. Същото може да се каже и за религиозните системи, разбира се.


Бел. прев. Младият Папа - вземащ дъха сериал, който, според мен, е просто недооценен.




Но също така е вярно, че е прекалено цинично и е ужасна грешка, тези истории да бъдат редуцирани до някакви едноизмерни тълкувания. Като цяло, Питърсън смята, че редуцирането на което и да е било комплексно човешко поведение до някаква едноизмерна интепретация е характеристика на един сериозно ограничен мислител. И това той го казва с известна предпазливост, защото Фройд е направил това, до известна степен, с религията, а Фройд е бил сериозен мислител. Маркс, може би, също беше сериозен мислител, въпреки че… добре… Той е някой, който… Ако имаш някакъв разум, Маркс просто ще те остави безмълвен.


Както и да е ... Питърсън споделя, че няма просто обяснение за силата на Библейските истории. Не можеш да ги редуцираш до някаква политическа конспирация, това е сигурно. Не можеш да ги редуцираш до психологически инфантилизъм. Може би е най-разумно да погледнем на тях като на хранилища на колективната мъдрост на човешката раса.


Интересно е също, че е налице някакво припокриване на идеите в различните религии и философии.

Например, даоистката гледна точка за вечния баланс между хаоса и реда.




Елхонон Голдбърг (Elkhonon Goldberg) е ученик на руснака Александър Лурия, големият невропсихолог на 20-ти век. Лурия е един от първите учени, които определиха до голяма степен функцията на фронталния кортекс, което беше голяма загадка за дълъг период от време.


Голдбърг предполага, че мозъчните полукълба са специализирани за рутинация и не-рутинизация, т.е. за ново и познаване, или за хаос и ред.


Когато Питърсън се сблъсква с тази идея, веднага си мисли, че това е знак за … т.нар. Multitrait-Multimethod (многофункционална система) за валидиране / проверка на нещо. Питърсън споделя, че никога не си е мислил, че полукълбата работят по този начин, а Голдбърг го установява, напълно независимо от всякакво вдъхновено от митологиите и религиите мислене. Всъщност Голдбърг е бил повече мотивиран от материалистичната руска невропсихология, която е била материалистична поради политически причини, а също и поради изследователски причини.


Но идеята е, че имаш едно полукълбо, което реагира много бързо на неща, които не знаем. То е с по-богата фантазия и е дифузно, и е свързано повече с негативните емоции, защото негативната емоция е онова, което трябва да почувстваш, когато се сблъскаш с нещо, което не разбираш. Отрицателната емоция е форма на мислене. Тя сякаш ти казва, че си някъде, където нещата не са такива, каквито трябва да бъдат. Това е дясното полукълбо, което генерира изображения много бързо, за да ти помогне да разбереш, какво може да има там. Лявото полукълбо го поема, развива и превръща в нещо по-артикулирано, алгоритмично и напълно разбрано.


Между дясното и лявото полукълбо има динамичен баланс. Лявото се опитва да наложи ред на света – така твърди Рамачандран (V. S. Ramachandran), много известен невролог в Калифорния, разработил теория, подобна на тази на Голдбърг. Той казва, че лявото полукълбо налага рутинизиран ред на света, а дясното полукълбо генерира новост и реагира на новостта, като генерира нови хипотези.  Рамачандран твърди, че има много добри доказателства за това – това, което се случва по време на сън, е, че информацията се премества от дясното полукълбо в лявото полукълбо, на малки дози, така че новите откровения/разкрития на дясното полукълбо да не разрушат алгоритмичните структури, които лявото полукълбо толкова внимателно е сглобило.





Западен Свят, Долорес ”Аз съм в сън”


22
Злото се различава от трагедията по това, че при него има елемент на избежност и елемент на доброволност.


Характерно за модерната материалистична мисъл е това, че съществуват социални и материални причини за съществуването на злото. Тази теория е полезна, но проблемът е, че тя приписва абсолютно всяко неморално поведение на недостатъчно материални условия. Това не е приемлива теория. Да описва склонността към неморално поведение като последица от икономическото неравенство е пропускане на същността на проблема.


Злото е много по-гибелно и пагубно от това, което се генерира от социалното неравенство. Много по-точно е да се гледа на злото като на демонично опакована естетика.

 
Тази опакована естетика се проявява при определени условия. Например, първият политик, който измисли акронима MAD (Mutual Assured Destruction  / „Гарантирано взаимно унищожение").
Във военното дело съществува доктрина, наречена „Гарантирано взаимно унищожение" (Mutual assured destruction). Тя гласи, че при избухването на ядрен конфликт между две или повече страни, и атакуващи, и атакувани ще бъдат напълно унищожени. Като представа, това е вариант на "всичко или нищо", но в смисъла на унищожението.


Това е принципът на злото – да се шегуваш с подобна катастрофална ситуация е индикатор за естеството на злонамереността, която се спотайва във факта, че подобно условие изобщо съществува.


Девизът ”Работата те прави свободен” (”Arbeit macht frei”) на входа на Аушвиц е друга манифестация на естетиката на злото. Това е ужасна ужасна иронична шега и показва, каква форма на въображение трябва да има арогантността, за да измисли подобна шега






Концентрационните лагери са класически пример за зло. Ако анализирате различни случки в концентрационните лагери, можете лесно да добиете ясна представа за това, какво представлява злото. Преди убийствата, затворниците са били измъчвани. Типичен пример е това, че затворниците е трябвало да носят 45-килограмови чували с мокра сол от едната страна на двора на лагера до другата страна, и след това обратно. Това е празненство на ужаса. Това е съзнателен опит да погазиш всякакви условия, които правят живота по някакъв начин поносим, опит, който цели дехуманизация, унищожаване на идеала, и дори на по-дълбоко психологическо ниво отмъщение за самите условия на съществуване.


Питърсът казва, че се е опитвал да разбере развитието, което води до подобно поведение. Академичните му изследвания и клиничният му опит са го довели до извода, че онова, което стои в основата на мотивацията за подобно жестоко поведение, което характеризира злото, са два тясно свързани фактора – единият е арогантност, а другият е яд / озлобление / огорчение.


И арогантността и озлоблението са тясно свързани с уязвимостта на човешките същества в лицето на безкрайността, но също така и с нещо много по-дълбоко.


Най-обстойното обяснение за подобни явления, според Питърсън, могат да бъдат намерени в първите няколко истории в Стария Завет, в Битие – историята за Адам и Ева и грехопадението, и последващата история за Каин и Авел.


Доколкото можем да кажем, това са много много древни истории. Някои от техните структурни елементи предхождат юдаизма. Може би тези истории са толкова стари, колкото е стара човешката способност да се разказват истории. Предполагаме, че са били устно разказвани преди писмената традиция. Учените също така предполагат, че устната традиция може да остане непроменена в продължение на 25 000 години – антропологичните и археологичните доказателства са достатъчно ясни в това отношение. Т.е. това са много много много древни истории.


Хората са ги помнели и са ги създали поради причини, които ние не разбираме. Те са странни и мистериозни, и едновременно с това незабравими.


Историята за Адам и Ева е историята за възникването на само-съзнанието при хората. Първото нещо, което се случва с хората е, че те осъзнават, че са голи, а второто нещо, което се случва, е, че те развиват способността да различават доброто от злото. Преди едно същество да е само-осъзнато, то не може да прави разлика между доброто и злото. Хищникът не е зъл. Той е просто хищник. Един хищник като вълкът може да означава трагедия за заека, но не можем да предположим, че вълкът е зъл, само защото иска да изяде заека. Но с изгрявянето на себе-съзнанието, изглежда, възниква нещо като усещане за морал, което е уникално за хората. Това себе-съзнание има нещо общо с нашата способност да разсъждаваме върху механизмите на поведението си, и, поради някаква причина, със способността да модифицираме поведението си и да правим избор, кое нещо да осъществим в бъдеще.


Каин и Авел са синовете на Адам и Ева. Всъщност, Каин и Авел са първите хора, защото са родени извън Едемската градина






Каин и Авел репрезентерат два канонически модела на реакция на ужасната уязвимост, разкрила се пред хората в резултат на развитието на само-съзнанието.


Каин и Авел правят жертвоприношения за Бог. Защо?

 
Човешките култури правят жертвоприношения. Това е, което харата правят, жертват. Жертвените ритуали са универсални за хората. Кръвната жертва е универсална. В някои култури е имало дори човешки жертвоприношения.


Защо хората са принасяли в жертва нещо, за да умилостивят Бог? Това е една мистерия за модерните хора, въпреки че днес ние постоянно правим жертви, за да учим в добро училище, за да учим в университет и т.н. Хората се отказват от толкова много неща, за да постигнат нещо.


Всеки прави жертви. Ок, днес сме психологически и лингвистично софистицирани и знаем нещо за човешката психология. Но преди хиляди хиляди години, преди хората да имат психологическа проницателност, най-доброто, което са можели да правят, е да разказват истории за човешката психология.


Историята за Каин и Авел е една от тези истории. Тогава жертвите са били горени на олтар. Защо? Ами защото пушекът стига до небето и Бог може да го види. Преди много години, единственият начин, хората директно да се конфронтират с абсолютно непознатото, е бил да погледнат към небето, особено към нощното небе. Нощното небе е обсипано със звезди и конфронтира човека съвсем директно с безкрайното. По всяка вероятност, Бог пребивава в безкрайното. Ти изгаряш нещо и изпращаш пушека нависоко, за да може Бог да определи качеството на дара ти.


Авел има доверчив характер. Когато трябва да направи жертвоприношение, той жертва най-доброто, което може да предложи. Това радва Бог, което позволява на Авел да превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е харесван и се радва на респект. Реколтата му е добра, жените го харесват и той е прекрасен човек. Направо не можеш да си представиш по-дразнещо същество за брат му Каин.


Каин реагира на само-осъзнаването си по друг начин. Той се отдръпва от безкрайното. Той започва да разчита само на нечестни и заобиколни средства, за да има успех в живота. Той вярва, поради арогантността си, която се развива в резултат на отдръпването му от безкрайното, че той е в състояние да измами структурата на реалността. Той предлага второ-качествени жертви.


Това е нещо като съвременното патогологизиране на отношенията с природата на реалността.


Каин е нещастен. Нещастен е, защото нещата не му се получават. А той не е искал да направи подходящите жертви. А на Авел винаги му е вървяло и това е като сол в раните на Каин.


Каин започва да се оплаква на Бог. Защо на мене просто не ми върви? Всичко се обръща срещу мен. Какво й става на природата на реалността?

 
Бог му отговаря, че ако това, което Каин прави бе добро, то би било прието. А това е последното нещо, което Каин иска да чуе. Защото когато нещата се влошават, последното нещо, което човек иска да чуе, е, че той е допринесъл за това.


И какво прави Каин?


Най-логичното нещо би било да слуша, защото, ако природата на реалността ти казва нещо, е добре да слушаш, защото от реалността няма отърване. Но Каин не може да слуша. Той е толкова вбесен от собствената си уязвимост, компрометиран и ожесточен от неуспеха си да прави нещата по подходящия начин, че решава на момента да:


1)   разруши идеала си, за да редуцира напрежението, което го мъчи, защото този идеал представлява противопоставяне

2)   разруши любимия син на Бог.


Каин отива на полето и убива Авел.


Това е третата история в Стария Завет. Това е архаична история.


Това е история, която разкрива два есенциални модела на реакция на осъзнатата уязвимост в съществуването. Първият модел е смирен подход към безкрайното с решителен опит да се направят подходящи жертви. Вторият модел е арогантност, яд и възмущение, пазенето на всичко, което е добро, за себе си, и упадъкът на душата и превръщането й в нещо, което е способно да убива.


Но Бог не наказва Каин. Бог само казва на останалите да го оставят намира. Защото убийството насърчава отмъщението. А отмъщението разрушава обществата.


Тази зашеметяващо брилянтна история разказва, по един забележително компактен начин, че мотивацията, която задвижва извършването на ужасни жестокости е неизбежна социална последица от отказа на себе-осъзнатия индивид да направи подходящите жертви за създаване на хармоничен живот и последващата му дегенерация до изпълнен с гняв и ярост човек, до убиец, който безкрайно се разпространява в различни вариации в обществото, докато всичко не приключи. 


А следващата история е Потопът. Всичко пропада.


Питърсън споделя, че не е успял да разбере тази история, докато не е прочел ”Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин, който му е помогнал да развие когнитивна способност да разбере, какво означава тази история.


Когато изследва мотивацията на хората да създават концентрационни лагери и да подлагат хората на ужасни мъчения в тези лагери, Питърсън стига до едно ужасяващо заключение, което е най-лошото нещо, което му се е случвало интелектуално и морално. Той стига до извода, че хората са зависими от груповата си идентичност и националната си идентификация, защото това им помага да се предпазят от собственото си чувство на уязвимост. Ти просто трябва да вярваш в нещо, защото не можеш да знаеш всичко. Ти трябва да вярваш в нещо, което да запълни всичките дупки. Ако те лишат от вярванията ти, тогава ти си лишен от защитата си, от укрепленията ти срещу безкрайното. И не е чудно, че хората защитават вярванията си с голяма ярост. 


И така, трагедията е предпоставка за съществуването. Съществуването е взаимодействието между крайното и безкрайното. В това взаимодействие има трагедия. От това няма отърване. Злото е нещо различно. Злото е съзнателен опит да се направят условията на съществуването по-патологични, отколкото те трябва да бъдат. Злото е мотивирано от съзнателно намерение.


Мотивацията възниква, защото хората плащат ужасно висока цена за своята самоосъзност. Тази осъзнатост се изразява в осъзнатост за тяхната собствена уязвимост. А да бъдеш осъзнат за своята собствена уязвимост е нещо ужасно. Човек може да посрещне тази уязвимост със смелост и с откровеност, да я приеме и да вземе подходящи решения. Алтернативно, хората могат да се оттеглят в своята собствена рационална арогантност и опит да заблудят себе си и всички останали относно същността на своето собствено съществуване и относно същността на реалността. Този път води само до разрушение.




23


Трагедия vs Зло


Това е една стара лекция на Питърсън, в началото на която той споделя, че в средата на 80-те години е страдал много продължително време от кошмари за ядрени разрушения. Тогава е бил буквално шокиран от начина, по който сънищата могат да се отразят на реалността, т.е. на будното състояние на човека. Тези кошмари са му вгорчавали живота, защото е имал чувството, че само него го е грижа за онова, което се случва на планетата. Всички останали хора, изглежда, изобщо не са се впечатлявали от такива неща и са били в състояние да продължат живота си абсолютно необезпокоени от нещата, които се случват в света. Мъчил се е да разбере, защо това нещо го е безпокояло на такова дълбоко ниво, а другите хора, които е познавал, изобщо не са се притеснявали за такива неща.


След това споделя, че е посветил почти целия си живот на това да разбере, какво е това нещо злото и какво може да се направи срещу злото в света.


Злото не е интелектуален проблем. Злото е екзистенциален проблем. То не е теоретичен проблем, а е нещо, което съществува в абсолютната същност на реалността. И той споделя, че има чувството, че някой хора преследват академични цели, само за да се защитят или да предотвратят това да си задават въпроси за абсолютната същност на реалността.


Какво е злото?


Питърсън е научил много за това от историка Джефри Бъртън Ръсел (Jeffrey Burton Russell). Ръсел се е интересувал от историята на въплъщението на идеята за злото. Ръсел е помогнал на Питърсън да разбере, каква е разликата между трагедията и злото.


Същността на човешкото съществуване е такава, че се състои в конфронтация с ограниченията и безкрайността. Това са чисти факти. Светът е буквално, не метафорично, комплексен отвъд нашата способност за разбиране. Поради тази причина религиозните преживявания и вярата са присъщи на човечеството. Това е нещо универсално за човеците, защото човешкото съществуване се състои в конфронтация между крайното и безкрайното. Религиозните системи вземат точно този аспект предвид.

 
Нашата ограниченост пред лицето на безкрайността има някои неизбежни последици. Тези последици са екзистенциалните условия на живот.


На първо място, крайността винаги е поразена от безкрайността. Поради тази причина страданието е централно за човешкото съществуване. Страданието е последица от нашата ограниченост. Всеки човек, който е жив днес, ще умре. Всеки човек, който е жив, ще страда от физически болести и психическо изтощение. Ако не сега, то в бъдеще.


Това не е академичен проблем. Това е просто същността на нашето съществуване и ние сме принудени да се борим с това нещо постоянно. Евреите са казали, че Бог е всемогъщ, всезнаещ и вездесъщ. Какво му липсва на такъв Бог? Отговорът е ограничение.


Това е загадка и отговор с несравнима брилянтност. Това казва много дълбоки неща за централната същност на самото съществуване – без ограничение, няма съществуване. В отсъствието на сериозно ограничение, не може да съществува избор и свобода. Това е точно толкова фундаментално вярно, колкото е фундаментално вярно това, че човешкото същество е уязвимо. Това е перманентната трагична реалност.




Бележка от екипа: Тези древни заключения на човечеството, с които Питърсън ни запознава, които касаят духовните, трансцендентни преживявания на хората от най-древни времена,  напълно съответстват на научно-емпиричните изводи, докладвани в проекта "Гейтуей". (Това е конкретно подчертано в Отговор #3 от разискващата тема.)



Ако се опитаме да премахнем тази уязвимост (можем, например, да оборудваме тялото с някаква компютъризирана интелигентност), ще установим, че губим и всичко, което обичаме в човека. Според Питърсън, уязвимостта е фундаментална предпоставка за човешкото съществуване и дори е една желана предпоставка, защото всичко онова, което е прекрасно и забележително в човешкото съществуване, е толкова интегрално свързано с уязвимостта, че е невъзможно да бъде дезинтегрирано / разделено от нея.


Еврейското ”това, което му липсва на безкрайното, е ограничението” е просто абстрактен подход за установяване на абсолютно същото нещо. Ако си неограничен, което е позицията на Бог, ти ще бъдеш едновременно всичко и едновременно навсякъде, няма да има история, няма да има съществуване, а съществуването е история.
Без ограничение няма история.


Като вземем предвид човешката уязвимост, изниква въпросът, дали съществува такъв начин на живот, при който присъщата на живота уязвимост не е само приемлива, но и желана. За Питърсън, това е централен въпрос за съществуването. И ако това нещо не се разбере правилно, човек се оказва на много ужасно място в живота.
Да, хората са уязвими и това Е трагедия.


Очевидно трагедията е цената, която трябва да платим за съществуването, но трагедията не може да бъде считана за зло. Трагедията не е зло, а е условие за съществуването.


Необходимо е да правим разграничение между трагедията и злото, преди изобщо да мислим за злото.


Заместресенията и ракът са трагедии. Хората не са виновни за това. Самите психични заболявания не са зло, хищниците не са зло. Те са просто част от това, което е. Такава е реалността.

Но има определени категории човешко поведение, които са определено извън параметъра на трагедията.



24
Тази репрезентация предполага, че човек трябва доброволно да приеме тези факти и да продължи с вяра и с кураж.


Човекът е подкрепен от традицията. И затова, хората се нуждаят от традицията. Хората са вградени в традицията. Без подкрепата на традицията, метафорично, без знанието за човека като биологично и културно същество, без тази дълбочина на знанието, човекът няма кураж, защото не знае, какво е и какво би могъл да бъде.


Човекът е историческо създание.


Питърсън споделя, че понякога студентите го питат, защо трябва да изучават историята.

 
Как защо? Защото историята е за теб, затова. Историята ти казва кой си. Не можеш да кажеш, кой си, защото живееш малко. Как, по дяволите, можеш да разбереш, кой си? Ти се нуждаеш от цялата тази колективна мъдрост, цялата тази подобна на сън информация, цялата тази митология и всички тези разкази, за да се информираш за това, което си отвъд това, което виждаш за себе си.


Да, не е лесно да видиш божествеността, която се крие зад всичките ти проблеми. Освен ако не си наясно с героичните истории от миналото и метафизиката на съзнанието, не можеш да имаш смелостта да се възприемаш като същество, което може да се изправи под тази интензивна, екзистенциална тежест и да продължи напред със смелост. Това е част от причината, поради която Питърсън говори за тези библейски истории.


По-нататък в лекцията Питърсън отговаря на въпроси на публиката и разказва някои допълнителни неща.


Споменава, че Юнг е имал донякъде манихейски подход и е вярвал, че злото е донякъде отделна същност.


Бел.прев.:
Най-забележителният принцип в манихейското богословие е дуализмът. Вселената се разглежда като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. Подобна е християнската идея за Сатаната, но в християнството той не е смятан за равностоен на Бог, а за сътворено същество. Терминът "манихейство" често се използва за всяка религия с подобно виждане за борба между добро и зло. Митичната борба между доброто и злото се превръща във вътрешна борба у всеки манихеец, който отделя светлината от мрака чрез аскетичен живот и вегетариански режим на хранене.


Действително, злото има мощ, която не може да бъде просто така лесно игнорирана. Питърсън споделя, че по време на неговата клинична практика е имал контакт с много хора, които са били докоснати от злоба и злонамереност. Това обикновено се случва с хората, които имат посттравматичен стрес. В повечето случаи тези хора са срещнали някого, който е искал да ги нарани, само заради самото нараняване. Тук не става въпрос за някакво неразбирателство или спор.


Да отричаме това, че злото съществува в реалността, е ултамативна наивност. Да, думата зло не се използва вече в университетите, но злото съществува.


В произведенията на Милтън (напр. ”Изгубеният рай”) съществува идеята, че отдалечаването от Бог е адът, т.е. колкото повече се дистанцираш от Бог, толкова повече е ад. Милтъновият Луцифер, най-висшият Божи Ангел, е този, който най-много се е объркал.


За Луцифер можем да мислим като за духа на рационалността, за духа на интелигентността. Тук не става въпрос за това, че интелигентността е нещо много лошо. Изглежда така, че още тогава, още преди появата на модерната тоталитарната държава, Милтън е започнал да разбира, че интелектът притежава капацитетът да се влюбва в своите собствени творби и да ги издига над всичко останало. Това на практика е тоталитарното твърдение, че всичко, което знам, е всичко, което е необходимо да се знае. И ако това нещо се манифестира в света, светът ще стане утопия.


Идеята е, че можеш да построиш структура, която прави трансцендентното ненужно.


Но принципно съществува и идеята за свободната воля. Т.е. за да може да има добро, трябва да има зло.


Ако искаме да обобщим, ще е нещо такова:
За да има история, трябва да има ограничения (смисълът на ограничението е обяснен по-горе). За да може доброто да бъде добро, трябва да съществува възможността за зло. И тогава правилният начин на съществуване е да избереш доброто при положение, че имаш възможност да избереш злото. Т.е. злото остава като опция за избор. Питърсън не вярва, че злото per se е вградено в структурата на света (както е в някои други религии и вярвания). Злото е човешко.


Питърсън има една лекция за разграничаването на злото от трагедията. Трагедията е вградена в структурата на света (можем да виним Бог за това :) ) . Като психиатър и психоаналитик, обаче, Питърсън казва, че неговият опит показва, че не трагедията е онази, която убива духа на хората. Човешките същества са някак си снабдени със способност да се справят с трагедията, но не са снабдени със способност да се справят със злото и злонамереността. Това е онова, което съсипва хората.

От метафизична гледна точка, светът е структуриран така, че хората имат избор между доброто и злото. Тогава, естествено, идва въпросът, защо имаме избор.


В Алхемикът се спекулира, а също и в православието я има идеята, че, в някакъв смисъл, човешките същества подпомагат и придвижват творението чрез поведението си и чрез изборите си. Сякаш творението, по някакъв начин, още не е завършено, и ние участваме в неговото придвижване в някаква посока. И това е причината, че имаме свободна воля и възможността да избираме между добро и зло, и това е причината за разбирането, че нашият живот има космическа значимост. Тази идея му е много близка до душата на Питърсън и му звучи много убедително. Тежестта на отговорността, която хората някак си усещат на екзистенциално ниво, е индикация за това.


Има и нещо много важно в описанието на историята на Адам и Ева в Едемската градина. В момента, в който те изяждат плода, тяхното съзнание се разширява, и те осъзнават, че са уязвими и ограничени (осъзнават смъртта). А да осъзнаеш, че си уязвим, означава, че осъзнаваш, че можеш да бъдеш нарананен. А да знаеш, как можеш да бъдеш наранен (защото си болезнено осъзнат за ограниченията и смъртта си), означава, че знаеш, как можеш да нараниш другия и как можеш да извлечеш полза от това. И това е моментът, в който злото прониква в света. Космосът внезапно се променя, когато само-съзнанието се манифестира в света, т.е. възможността за зло навлиза в света.


Осъзнаването на уязвимостта е източникът на постоянната способност за зло. Хората използват знанието за собствената си уязвимост, за да предизвикват болка в света. И не можем да държим Бог отговорен за това. Трагедиите не са по наша вина. Но допълнителното зло в света е наша вина. И ако не бе така, бихме ли могли да понесем по-лесно трагедията на съществуването си?


Питърсън е виждал, че хората се държат стоически пред лицето на трагедиите, но злото и злонамереността ги смазва. Това е просто една изключително мощна десктруктивна сила.


Като психиатър и психоаналитик той вярва, че, донякъде, злото се корени в желанието за отмъщение на Бог за самото съзидание, за самото съществуване. Злото е отмъщение срещу Бог. Поне за това говорят показанията на някои известни масови и серийни убийци и престъпници.


25
АСПЕКТИТЕ НА БОГ


Налице е опит да се абстрахира същността на властта от специфични аспекти на властта и е налице някакъв опит да се асоциира това със съзнанието - като онова, което поражда самото битие - и е налице някакъв опит за асоцииране на това съзнание с нещо, което има космическо качество, каквото и да означава това.


Космическото качество е по-скоро твърдение, отколкото откритие. Това е просто твърдение, че има нещо в съзнанието, което има генерираща света значимост, както и загатването, че то е свързано и с човешките същества. Това са много интересни твърдения и Питърсън не вярва, че те могат да бъдат лесно опровергани. Това представлява напълно кохерентен аргумент, въпреки че е направен предимно метафорично. Още веднъж, Питърсън иска да изгради рамката на асоциациите около идеята за Бог.


Фройд е тълкувал сънищата на пациентите си и това е давало много добри резултати. Питърсън разказва, че ако някой пациент отиде при него, за да му разкаже свой сън, той го моли да разкаже целия сън и след това да повтори това, което е разказал. Всеки път, когато пациентът спомене някакъв конкретен обект или човек, Питърсън го пита, кое точно го кара да си спомни за това, какво означава за него и какво му идва наум. Това е т.нар. асоциативна техника, която се основава на идеята, че паметта работи чрез асоциации и че можеш да вземеш една идея, която е в центъра на мрежа от асоциации и чрез привличане на асоциациите, можеш да се концентрираш върху това, което идеята може да означава. Юнг разширява този подход чрез ”засилване на съня” (така го нарича Юнг), което е нещо като откриване на наративното, или литературното, или за митологичното сходство, което би могло да бъде свързано с наративната структура на съня. Това понякога дава невероятни резултати.


Сънят е идея, която се опитва да се роди. Тя е частично формулирана и ако я обсъждаш с някого и ”разширяваш” (по подхода на Юнг), можеш да ускориш трансформацията на съня в по-ясно изразена идея. С един крак в неизвестното, мозъкът / умът се опитва да формулира онова, което е там в неизвестното, и да го направи конкретно, но не го прави с един замах; умът не може просто да поеме потенциала и да го превърне в артикулирани идеи. Умът първо трябва да сънува онова, което е там, да проектира въображението си там, за да може да схване това, което може да бъде. Това е представено в съня и ако анализираш съня си, можеш да го направиш по-артикулиран. Това е, което ще се опитаме да направим с Аспектите на Бог, за да изградим репрезентативната структура, доколкото е възможно.


-   Хипотезата е, че Бог е абстрактен идеал, формулиран, до голяма степен, за да разграничи идеала от всякакви конкретни инкарнации, или човек (или владетел).

-   Основната идея е, че когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет.


Библейският Египет е тирания. Има много, много солидна идея в Стария завет. На хората им е отнело, само Бог знае колко дълго, да разберет следното: ако объркаш понятието за суверенитет със сегашния суверен, тогава културата ти веднага се изражда в тоталитарна държава. А това е смъртоносно и ти ставаш роб. И след това нещото просто се срива. Колкото и голяма, и грандиозна да е държавата, щом владетелят стане конкретното въплъщение на идеала, вече няма разлика между човека и божественото понятие за идеала. Тогава обществото е обречено. И това е вярно. Толкова е просто. Видяхме повече от достатъчно доказателства за това през 20-ти век и виждаме същото нещо, което се повтаря сега. Когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет, а Библейският Египет е архетипната тирания.


Какъв е Бог?






От християнската гледна точка, има три елемента.


Единият изглежда, че има нещо общо с традицията, и това е Бог Отец. Това отчасти е въплъщение на човешкото същество. Това е древно, древно нещо. Отчасти това е и въплъщение на традицията на човешките същества, което също е много древно нещо. Това е структурата, от която произлиза съзнанието. Съзнанието е това, което ни позволява да се захванем с неизвестното.


Има посредник между Отеца и Христос – това е Святият Дух, птицата. Това е духът в по-абстрактен смисъл. Вероятно, чрез идеята за духа християнството е стигнало до идеята за безплътното съзнание.


И има идея за страдащия индивид. Това е много сложна идея.


Има една идея, древна идея (която вероятно първоначално е еврейска), че атрибутите на Бог – всезнание, вездесъщност и всемогъщество, предполагат липса на нещо. Това е като Коан в дзен будизма. Това е идеята за ограничение. Нещо, от което липсва ограничение. Питърсън споделя, че, когато за първи път се е сблъскал с тази идея, е бил просто ”като ударен”. Това толкова блестящо блестящо осъзнаване, че има предимства да не можеш да правиш всичко, отчасти защото ти дава нещо да правиш.


Ако имаш всичко, което желаеш във всеки един момент, няма история.


Смешно е, защото това се случи със Супермен, анимационния герой. До 1980-те той можеше да жонглира с планети и да се оправя с водородни бомби. Всеки се отегчи, защото какво можем да направим на Супермен? Изстрелваме водородна бомба срещу нещо, а той я игнорира и просто си оправя косата...и това е краят. Цялата серия от анимационни филми умира, защото той няма никакви недостатъци. Няма история без ограничението. Това е една абсолютно забележителна идея.


Част от идеята за Христос (и това е нещо, за което Питърсън се е чудел много дълго време, но е научил много от Юнг) е, че има съзнание, което в известен смисъл е вечно – простира се от началото на времето до края на времето. Това е абстрактно понятие, но му липсва определен вид реалност, защото не е инстанциирано в определено време и място в историята. Идеята за Сина, третата част от Троицата - или една от трите части на Троицата - е представата, че традицията и съзнанието също трябва да бъдат вградени в историята, в определено време и място.


Има архетипна вграденост и това би било въплъщението / инкарнацията. Това е съвършеният човек, който приема смъртността си и действа добродетелно. Това е и архетипната история на всеки индивид.


Има една много силна идея в християнството, и това е по-ясно изразено в православието, че правилният път в живота е да приемем традицията и духа, които са свързани със съзнанието, и да действаме в живота си, в собствения си личен живот, по начин, който е аналогичен на начина, по който Христос е действал в живота си. Това, отчасти, означава приемане на трагичните предпоставки на съществуването. Това отчасти е предателството - от приятели, от семейството и от държавата - и отчасти е наказание за греховете, които не сте извършили, както и тези, които сте извършили. Има я и представата, е, че твоят дълг е, да правиш правилните неща в космоса и да приемеш това като необходимо предварително условие за съществуването и да действаш добродетелно, въпреки това. Това е много, много мощна идея, според Питърсън.


Вижте, ясно е, че нещата в живота могат да се развият много, много лошо. В това няма никакво съмнение. Но обратното също е вярно. Ако започнеш да се оправяш горе-долу, това ще има благотворен ефект върху семейството ти. Първо, това се отразява на поколенията, но също така се разпространява в общността, а ние сме обединени в мрежа. Ние не сме линейно свързани – всички ние влияем един на друг. Степента, в която се прилага идеята, че съществуването е добро, и представата, че можеш да приемеш ограниченията на съществуването и да се стремиш към добродетелност – въпросът за това, колко дълбок ще бъде ефектът върху структурата на реалността, ако наистина избереш да действаш така, е отворен.


Питърсън е виждал много неща в живота си, които показват, т.е. той вярва, че има метафизичен аспект в живота, както го има и рационалният, практичен елемент. Има моменти, в които тези две неща се събират и Питърсън е виждал, това да се случва. Той не мисли, че познаваме границите на добродетелта. Не мисли, че знаем какво би могло да донесе истинската добродетел, ако се стремим към нея на практика.


Представата е, че има нещо Божествено в индивида, който приема условията на съществуване и все още се стреми към доброто… Това е идея, на която си заслужава да се обърне внимание. Фактът, че хората са мислили за тази идея в продължение на най-малко две хиляди години съвсем сериозно, също е индикация, че има нещо, за което може да се разсъждава във връзка с това. Това е тринитарната идея.






Бог Отец излиза от това странно...това не е точно небето. Такова нещо се вижда на много стари картини. Не е точно небето. Това е нещо като ”небесата”. Сякаш небето се отваря и има измерение отвъд небето. Интересното е, че това не е само западна концепция. Това има нещо общо с мистичното преживяване.





В будизма има едно нещо, наречено Бодхисатва. Изглежда така, сякаш има шапка, но това не е шапка. Това е цял куп бодхисатви, връщащи се във вечността. Тази дупка в небето е като дупка във времето и тези неща се повтарят във времето. Това е вечното повторение на този изкупителен архетип. Небето се отваря и можете да видите, че това нещо се повтаря и се повтаря. Това е същата идея. Това е Синият Буда, който е лечител, който седи в мандала. Това е същата идея – реалността се отваря и разкрива този образ на съвършенство. Това е универсална концепция. Това е репрезентация на възможността за събиране на метафизичното и физическото в някакъв вид комуникация.


Трябва да разберете, че няма абсолютно никакво съмнение, че хората имат метафизични и религиозни преживявания. Това е абсолютен факт. Можете да ги индуцирате химически и да ги индуцирате електрохимично. Много хора, които имат епилепсия, имат преживявания, които са свързани с божествено просветление. Достоевски, например, е имал епилепсия. Това е наистина едно от нещата, които го правят велик автор. Достоевски е знаел, кога наближава епилептичният припадък. Той казва, че е имал чувството, че светът се отваря и той става все по-просветен и по-просветен. И точно на ръба...на границата, преди да схване същността на съществуването, получава епилептичен припадък. Имал е субективното чувство, че това знание е твърде много за него, за да го понесе. Да, можем да кажем, че това е неврологична аномалия. Но, Боже, това е Достоевски, така че не можеш просто така да го изтриеш.





Това е тринитарната идея, в основата й. Кръстът бележи центъра. Това е X, а X е центърът на света. А центърът на света е там, където си ти. Ти ​​си центърът на света, защото си съзнание. Този център на света е място на предателство и страдание и ограничение.


26

Сътворението на Адам на Микеланджело в Сикстинската капела:




Какво, по дяволите, прави Бог в това нещо? Искам да кажа, какво точно е това?


Преди около 20 години група от учени отбелязват точната аналогия между тази структура и мозъка, разделен по средата. Разбира се, Микеланджело е бил един от първите хора, които са правели подробни дисекции. Учените мислят, че Микеланджело е поставил Бог в мозъка поради някаква причина. За Питърсън това е свързано с идеята, че има аналогия или метафорична идентичност между понятието Бог и структурите, които пораждат съзнание.






Питърсън мисли, че ние наистина подценяваме степента, в която съзнанието е едновременно свръхестествено и неразбрано. Имаме това, което изглежда е изцяло материален субстрат, но ние сме тук, осъзнати, себе-осъзнати и способни да генерираме света само, в известен смисъл, като го гледаме. Наистина е забележително, че съзнанието зависи от нещо, което струи от дълбините на материалния субстрат. Това ние изобщо не го разбираме. Това наистина е невероятно забележително нещо.


Чуваме много за научния редукционизъм, нали така. Но ще ви кажа нещо, което е много интересно. ДНК бе открито от Джеймс Уотсън (James Watson) и Франсис Крик (Francis Crick) през 50-те години на миналия век. Уотсън вярва, че ДНК е толкова комплексен, че трябва да идва от космоса. Той не вярва, че е възможно да се е развил на земята. Много от тези хора, които се използват като примери за научен редукционизъм, изобщо не са такива, и това можете да го разбере, когато всъщност четете онова, те което са твърдели. Те много добре са осъзнавали границите на собствените си знания.


ДНК е нещо наистина грандиозно забележително. Това е вечна субстанция. Съществува от цяла вечност и идеята, че го разбираме, е много глупава идея. Абсолютно същото се отнася и за мозъка. Ние просто драскаме по повърхността на нещо, което изобщо не разбираме.


Може би Микеланджело е имал достатъчно нахалство да направи такава аналогия. Това със сигурност е възможно. Той е бил достатъчно нахален да прави дисекции, когато наказанието за това е било смърт. Крадял е трупове, за да им прави дисекции. Може да се каже, че не е бил политически коректен.


Има още една репрезентация на същото нещо и тя е смешна. Това е шега в атеистичната общност, започната от Ричард Докинс, че е точно толкова разумно да се вярва в летящото спагети чудовище, колкото да се вярва в Бог.


Това е летящото спагети чудовище:




Нарича се ”докоснат от неговото спагетено пипало”. Не е много изискано, но е смешно.


27




Ето го Бог отново със слънцето зад него, защото Бог се асоциира със слънчевото съзнание. Бог създава всички тези странни, прекрасни същества.
 
Хората казват, че идеята за Бог като стар мъж в небето е примитивна. В по-голяма степен лишено от простота е да се мисли за Божествената същност като за безплътен дух.
Но това не е толкова очевидно, защото - както вече посочихме - няма нищо по-сложно от човешкото същество. Идеята, че Божественото е поне толкова комплексно нещо, колкото е самото човешко същество, е нещо съвсем разумно. Да, това е метафора.


Въпреки че не се знае, до каква степен е метафора. Вече споменахме, че става все по-очевидно, че не можем да произведем интелигентност и може би съзнание, което не е възплътено по някакъв начин (става въпрос за изкуствен интелект). Явно, не може да бъде само дух без форма.




Точно това е една от причините, поради които християнството набляга толкова много на възкресението на тялото в края на времето. Има някакъв стремеж да се облагороди идеята за тялото – не само духът, съзнанието, което плува абстрактно над тялото.


Не, не можеш да направиш това. Не можеш просто да се отървеш от тази тежка и материална част от теб, да я изоставиш, сякаш няма стойност.


Тази идея е свързана и с представянето на Бог като човешко същество и като мъдро човешко същество, и като нещо, което е въплътено. Така, поне от метафорична гледна точка, не е разумно просто да си миеш ръцете и да кажеш, че това е примитивно. Питърсън изобщо не мисли, че е примитивно.


Едно от нещата, които притесняват Питърсън в простодушния атеизъм (а той казва, че простодушният атеизъм е такъв, че разглежда тези истории като нищо друго, освен прости суеверия) е, че е много много зле информиран. Каквито и да са тези истории, те не са просто обикновени суеверия. Те не са създадени от някаква клика от жреци, които са искали да баламосват масите, въпреки че са използвани и за тази цел. Много, много по-комплексно е от това. Те имат много древен произход и са свързани със сюжета на много други истории. В тях се ражда мъдрост, и, според Питърсън, правилният начин да гледаме на тях е като на родното място на сложните философски идеи.


Анализирайки Библейските Истории, Питърсън се опитва да остане толкова рационален, колкото е възможно, и да не се позовава на нищо метафизично, освен когато това е абсолютно необходимо. Въпреки това той не иска да елиминира възможността за метафизична реалност, защото мисли, че това би било прекалено прибързано. Но, според него, трябва да има много сериозно отношение към тези истории. И ако искаме да подходим към тази тема сериозно, не можем просто да ги отхвърлим. Не е уместно.



28


20 И Бог каза: Да произведе водата изобилно множества одушевени влечуги, и птици да хвърчат над земята по небесния простор.   
21 И Бог създаде големите морски чудовища и всяко одушевено същество, което се движи, които водата произведе изобилно, според видовете им, и всяка крилата птица според вида й; и Бог видя, че беше добро.   
22 И благослови ги Бог, казвайки: Плодете се, размножавайте се и напълнете водите в моретата; нека се размножават и птиците по земята.   
23 И стана вечер, и стана утро, ден пети.”
24 И Бог каза: Да произведе земята одушевени животни, според видовете им: добитък, влечуги и земни зверове, според видовете им; и стана така.
25 Бог създаде земните зверове според видовете им, добитъка - според видовете му, и всичко което пълзи по земята, според видовете му; и Бог видя, че беше добро.”


"Бог каза." се повтаря отново и отново в Библията. Това е нещото, което ”извиква” битието, самото съществуване.


Бел.прев. Говорим и създаваме живот от хаоса






Създателят казва:
Ние практикуваме магьосничество. Изговаряме правилните думи и създаваме живот ... от хаоса.


И Бог каза, че е добро. Това е фундаменталната преценка за същността на реалността – че е добра. Бог очевидно благословя творението в началото на историята.


Да, Старозаветният Бог е бил някакъв Бог, с който е било по-добре да не се шегуваш, защото той ще те порази, ако се отклониш от линията, в това няма никакво съмнение. Модерните хора много се възмущават от този Бог, но това е бил начинът, по който хората от Стария Завет за мислили за Бог. Те са си мислили, че е по-добре да внимаваш, защото животът наистина е много труден, и ако се отклониш, просто ще бъде премазан. В някакъв смисъл Бог не го е грижа, дали го одобряваш. Какво общо има това, по дяволите? Очевидно не го одобряваш. Но е добре да обърнеш внимание на някои неща, защото ще имаш реални проблеми. В това има истинска мъдрост.


Ницше наистина се е възхищавал на Стария завет като на литературно произведение. Той смятал, че представянето на Божественото като репрезентация на съществената същност на битието е било изключително точно в тираничната му и често жестока природа. Това не е в съотвествие с морала, който човешките същества разбират като морал. Ницше смята, че това е много реалистично представяне.


Това, което се случва, обаче, в Новия завет, е доста интересно, защото изведнъж е налице едно настояване, че трябва да се отнасяш с Бог така, сякаш той е само добро. Това е толкова странно нещо! Защото гледаш на света и си мислиш ”Да бе, наистина ли? Просто само добро, така ли?”. Е, ракът и земетресенията трудно се вписват в тази картинка, а и всичките онези ужасни неща, които се случват на децата, и т.н. и т.н. очевидно трудно се сближават с идеята за добър Бог.


В известен смисъл, тук присъства идеята за куража и вярата. Правиш така, както Бог прави в началото на Библията – съществуването да е нещо добро. Да, ти виждаш всички онези неща, които не са толкова добри. Но не е това смисълът. Това е метафизична предпоставка. Това е по-скоро решение да се действа по този начин – ще действам така, сякаш съществуването е нещо добро и ще го подпомагам и усъвършенствам. Имплицитната идея е, че за теб самият не съществува по добър начин, освен да правиш така.


Елементът на кураж, според Питърсън, се изразява до известна степен и в идеята за доброволната жертва на Христос. Неговата презумпция е нещо като: Ще действам така, сякаш Бог е добър и ще го изиграя докрай. И това се превръща в нещо като божествен модел. Питърсън вярва, че има мъдрост в това, защото, през целия си живот е изучавал злото, а на злото е много по-лесно да се повярва, особено след случилото се през 20-ти век. Трябва да сме слепи, за да не мислим за нещата, които се случиха през 20-ти век, като за нещо зло. Някои от случилите се неща бяха толкова брутални, че е абсолютно невъобразимо. Невъобразимо е, но се случиха.




Аушвиц


Съществуването на нещо толкова ужасно показва, както нищо друго, че има и нещо, което е неговата противоположност. И това е нещо, което е възможно най-далеч от онова през 20-ти век. Това не означава, че можем точно да кажем какво е то, защото е много по-лесно да схванем и опишем, какво означава да измъчваме, да рушим, да нараняваме. Много е трудно да се изградят ясни представи, как би трябвало да се действа, ако кажем, че трябва да се прави обратното на това. Но поне означава, че противоположното съществува, нали така.


Питърсън вижда този модел, изложен в този подобен на сън начин в Новия Завет. Има и нещо общо с доброволното приемане на смъртността. Това е отровната ябълка, нали? Всеки гледа напред в бъдещето и знае, че е ограничен, а също и всичко, което обича, е ограничено и смъртно. Затова е много трудно да не отровиш съществуването си. Е, няма как да се измъкнем от това, но може поне да променим отношението си към този факт.



29
Бел.прев. И понеже споменахме ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън ... спомняте ли си великата реч на Милтън (Дявола) в ”Адвокат на Дявола”?




Адвокат на Дявола: Разговор за Бог


Речта съдържа някои референции към ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън.


Милтън (Дяволът) говори:
Вината, моето момче, е като торба с тухли. Всичко, което трябва да направиш, е да я оставиш. За кого носиш всичките тия тухли? Заради Бог?
Това ли е? Бог?
Е...ще ти кажа...Позволи ми да ти дам малко вътрешна информация за Бог.
Бог обича да гледа. Той е шегаджия. Помисли си за това.
Той дава на човека...инстикти. Дава ти този изключителен дар
(инстинкти и свободна воля, ”Изгубеният Рай”, Книга 11. В края на филма Милтън казва ”free will, it’s a bitch” / ”свободната воля е кучка”).
 
Е какво прави после Той?
Кълна се, за собственото му забавление...за собственото му интимно, космическо ... безчувствено забавление.
Той забранява.
Най-големият майтап на всички времена.
Гледай, но не пипай.
Пипай, не не опитвай.
Опитвай, но не гълтай.
И докато ти се опитваш да спазваш правилата, какво прави Той?
Съдира си извратения задник от смях.

Той е скъперник, темерут!
Той е садист!
Той е гаден хазяин!
Да му се покланям? Никога!


Кевин: По-добре да си цар в Ада, отколкото слуга в Рая, това ли е?
(”Изгубеният Рай”, Книга 1, 256:О, по-добре е в ада цар наместо в рая раб!”)

Милтън: Защо пък не? Аз съм тук на земята заедно с вас още от първия ден. Поощрявах всяко ново усещане, което човекът откриваше.
Беше ме грижа за желанията му и никога не го осъждах.
Защо? Защото никога не съм го отхвърлял въпреки всичките му несъвършенства.
Аз съм фен на човека ... Аз съм хуманист. Може би последният хуманист
(”Изгубеният Рай”, Книга 7).
Кой, здравомислещ човек ... Кевин, би могъл да отрече ... че 20-ти век бе напълно мой?
Всичко това, Кевин! Всичко това. Мое!
Аз набирам инерция, Кевин. Моето време дойде. Това е нашето време.



30

Може би трябва да се съгласим с това, че го има това, което го има, и просто да видим, как можем да го направим по-добро. И със сигурност бихме могли да го направим по-добро, ако наистина се посветим на това, и се отървем, доколкото можем, от недоволството, гнева и омразата. Да, за недоволството, гнева и омразата има причина – хората страдат ужасно, но, само Бог знае, какво би могло да бъде, ако всички доприняхсаме с нещо, доколкото ни стигат възможностите. Само Бог знае, какво бихме могли да постигнем и какви великолепни градове бихме могли да издигнем, и колко от причините за страданията в света бихме могли да изкореним.





Картината по-горе е част от Сикстинската капела, която Питърсън смята за абсолютно забележителна. Други произведения, на които Питърсън гледа като на изумителни и невероятни са ”Ад”, първата част от ”Божествена Комедия” на Данте, написана през 14 в., а също и „Изгубеният рай“ на Джон Милтън.
Милтън пише „Изгубеният рай“, защото е искал да оправдае пътя на Бога към човека.
 
”Изложената в поемата цел е да „оправдае пътищата на Бог към човека“. Силата на Бог, според Милтън, идва от това, че той е „автор“ на творението. Сатана проявява своята непокорност, като отказва да признае авторитета му. Бог позволява злото да се случи, но е и този, който ще го превърне в добро. Както своя син, Бог е въплъщение на вселенския разум.”





Бел.прев.: Тук ще реферирам гениалната...брилянтна сцена от ”Западен Свят”, на която ще се връщам и в по-нататъшното
изложение:

 


”Бог, Дяволът и Човекът в бара”


"Не е ли това рядка чест? Теди, знаеш ли кой е това? " - пита Мъжът в Черно. "Всичко добро, което някога се е случвало в живота ти, и всичко отвратително – това е човекът, на когото трябва да благодариш."
 
"Знаеш, че винаги съм чувствал, че на това място му липсва един истински злодей, оттук и моят скромен принос", казва Мъжът в Черно на Форд, който съзнателно отговаря със смях:

"Липсва ми въображение, за да си представя някой като теб."
 
"Знаеш ли защо съществуваш,Теди?" – пита Мъжът в Черно. "Светът отвън, този, който никога не си виждал...един от многото..., където хората имат всичко, освен едно – ЦЕЛ, СМИСЪЛ."

И продължава:
"Но...аз мисля, че има един по-дълбок смисъл в тоя свят. Нещо, което онзи, който го е създал, е искал да изрази...нещо истинско."
"Затова ли дойде тук,Роберт? За да ме разубедиш?"


Роберт отговаря: "Точно обратното. Да застана на пътя на себе-откриването...не ми е присъщо."

И тогава Теди казва: "Трябва да поемем отново на път".





Каква амбиция само, казва Питърсън, когато говори за "Изгубеният рай". Това е проблемът на Мефистофел – това, в което участваме, е много жестоко, и може би трябва просто да се откажем от него. Дали да запазим тази ужасна игра или е по-добре да взривим целия свят (имаме си и ядрени бомби за това) и да я прекратим?
Да, „Изгубеният рай“ на Милтън е сън...отново сън..., който се опитва да обясни същността на съществуването, на битието и природата на злото…


Вижте, не можем да дешифрираме света, без да знаем историите, които стоят в основата на нещата.


А всичко това е много трудно за разбиране, много е дълбоко. А ние имаме нужда от задълбочени познания, защото самият живот е труден за разбиране проблем за всички. Да, ти можеш да се оттеглиш и да живееш много консервативно, но всеки човек в един момент се изправя пред основните въпроси в живота. Те са точно там, в лицето на всеки, поне в някакъв момент от живота. По-добре би било да се сблъскаш с тях пълноценно и да се опиташ да се справиш с тях.


Мъдростта е онова нещо, което ни позволява да се отнасяме достойно с трагедията на живота. Ще има моменти, когато си в спешното отделение, ще изпаднеш в паника, ще плачеш, ще се разпаднеш, ще се срутиш. Няма да можеш да се справиш, ако нямаш мъдрост. Това не е по избор. "Човек не живее само от хляб", за това става въпрос тук.


Вижте великолепната творба на Микеланджело по-горе. Той не е мислил за това буквално. За Бога! Та той е бил гений, който се опитва да достигне до дълбочината на човешката култура. Затова имаме тази патриархална фигура, а също и космическата роля, която съзнанието и традицията играят в самото съществуване.


Това е облагородяване. Религиозни или не, стотици милиони хора от всички краища на света отиват в Рим, за да видят, какво има в тази малка Сикстинска капела, в този малък параклис. В него има нещо, което всеки трябва да види. Това не е просто красиво. Това е повече от красота. Това е нещо, което захранва душата. Всеки чувства това, дори и да не може да го обясни.





Сикстинската Капела




Страници: 1 [2] 3 4 5 ... 7