Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - Glasberg

Страници: 1 [2] 3 4 5 ... 7
16
АСПЕКТИТЕ НА БОГ


Налице е опит да се абстрахира същността на властта от специфични аспекти на властта и е налице някакъв опит да се асоциира това със съзнанието - като онова, което поражда самото битие - и е налице някакъв опит за асоцииране на това съзнание с нещо, което има космическо качество, каквото и да означава това.


Космическото качество е по-скоро твърдение, отколкото откритие. Това е просто твърдение, че има нещо в съзнанието, което има генерираща света значимост, както и загатването, че то е свързано и с човешките същества. Това са много интересни твърдения и Питърсън не вярва, че те могат да бъдат лесно опровергани. Това представлява напълно кохерентен аргумент, въпреки че е направен предимно метафорично. Още веднъж, Питърсън иска да изгради рамката на асоциациите около идеята за Бог.


Фройд е тълкувал сънищата на пациентите си и това е давало много добри резултати. Питърсън разказва, че ако някой пациент отиде при него, за да му разкаже свой сън, той го моли да разкаже целия сън и след това да повтори това, което е разказал. Всеки път, когато пациентът спомене някакъв конкретен обект или човек, Питърсън го пита, кое точно го кара да си спомни за това, какво означава за него и какво му идва наум. Това е т.нар. асоциативна техника, която се основава на идеята, че паметта работи чрез асоциации и че можеш да вземеш една идея, която е в центъра на мрежа от асоциации и чрез привличане на асоциациите, можеш да се концентрираш върху това, което идеята може да означава. Юнг разширява този подход чрез ”засилване на съня” (така го нарича Юнг), което е нещо като откриване на наративното, или литературното, или за митологичното сходство, което би могло да бъде свързано с наративната структура на съня. Това понякога дава невероятни резултати.


Сънят е идея, която се опитва да се роди. Тя е частично формулирана и ако я обсъждаш с някого и ”разширяваш” (по подхода на Юнг), можеш да ускориш трансформацията на съня в по-ясно изразена идея. С един крак в неизвестното, мозъкът / умът се опитва да формулира онова, което е там в неизвестното, и да го направи конкретно, но не го прави с един замах; умът не може просто да поеме потенциала и да го превърне в артикулирани идеи. Умът първо трябва да сънува онова, което е там, да проектира въображението си там, за да може да схване това, което може да бъде. Това е представено в съня и ако анализираш съня си, можеш да го направиш по-артикулиран. Това е, което ще се опитаме да направим с Аспектите на Бог, за да изградим репрезентативната структура, доколкото е възможно.


-   Хипотезата е, че Бог е абстрактен идеал, формулиран, до голяма степен, за да разграничи идеала от всякакви конкретни инкарнации, или човек (или владетел).

-   Основната идея е, че когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет.


Библейският Египет е тирания. Има много, много солидна идея в Стария завет. На хората им е отнело, само Бог знае колко дълго, да разберет следното: ако объркаш понятието за суверенитет със сегашния суверен, тогава културата ти веднага се изражда в тоталитарна държава. А това е смъртоносно и ти ставаш роб. И след това нещото просто се срива. Колкото и голяма, и грандиозна да е държавата, щом владетелят стане конкретното въплъщение на идеала, вече няма разлика между човека и божественото понятие за идеала. Тогава обществото е обречено. И това е вярно. Толкова е просто. Видяхме повече от достатъчно доказателства за това през 20-ти век и виждаме същото нещо, което се повтаря сега. Когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет, а Библейският Египет е архетипната тирания.


Какъв е Бог?






От християнската гледна точка, има три елемента.


Единият изглежда, че има нещо общо с традицията, и това е Бог Отец. Това отчасти е въплъщение на човешкото същество. Това е древно, древно нещо. Отчасти това е и въплъщение на традицията на човешките същества, което също е много древно нещо. Това е структурата, от която произлиза съзнанието. Съзнанието е това, което ни позволява да се захванем с неизвестното.


Има посредник между Отеца и Христос – това е Святият Дух, птицата. Това е духът в по-абстрактен смисъл. Вероятно, чрез идеята за духа християнството е стигнало до идеята за безплътното съзнание.


И има идея за страдащия индивид. Това е много сложна идея.


Има една идея, древна идея (която вероятно първоначално е еврейска), че атрибутите на Бог – всезнание, вездесъщност и всемогъщество, предполагат липса на нещо. Това е като Коан в дзен будизма. Това е идеята за ограничение. Нещо, от което липсва ограничение. Питърсън споделя, че, когато за първи път се е сблъскал с тази идея, е бил просто ”като ударен”. Това толкова блестящо блестящо осъзнаване, че има предимства да не можеш да правиш всичко, отчасти защото ти дава нещо да правиш.


Ако имаш всичко, което желаеш във всеки един момент, няма история.


Смешно е, защото това се случи със Супермен, анимационния герой. До 1980-те той можеше да жонглира с планети и да се оправя с водородни бомби. Всеки се отегчи, защото какво можем да направим на Супермен? Изстрелваме водородна бомба срещу нещо, а той я игнорира и просто си оправя косата...и това е краят. Цялата серия от анимационни филми умира, защото той няма никакви недостатъци. Няма история без ограничението. Това е една абсолютно забележителна идея.


Част от идеята за Христос (и това е нещо, за което Питърсън се е чудел много дълго време, но е научил много от Юнг) е, че има съзнание, което в известен смисъл е вечно – простира се от началото на времето до края на времето. Това е абстрактно понятие, но му липсва определен вид реалност, защото не е инстанциирано в определено време и място в историята. Идеята за Сина, третата част от Троицата - или една от трите части на Троицата - е представата, че традицията и съзнанието също трябва да бъдат вградени в историята, в определено време и място.


Има архетипна вграденост и това би било въплъщението / инкарнацията. Това е съвършеният човек, който приема смъртността си и действа добродетелно. Това е и архетипната история на всеки индивид.


Има една много силна идея в християнството, и това е по-ясно изразено в православието, че правилният път в живота е да приемем традицията и духа, които са свързани със съзнанието, и да действаме в живота си, в собствения си личен живот, по начин, който е аналогичен на начина, по който Христос е действал в живота си. Това, отчасти, означава приемане на трагичните предпоставки на съществуването. Това отчасти е предателството - от приятели, от семейството и от държавата - и отчасти е наказание за греховете, които не сте извършили, както и тези, които сте извършили. Има я и представата, е, че твоят дълг е, да правиш правилните неща в космоса и да приемеш това като необходимо предварително условие за съществуването и да действаш добродетелно, въпреки това. Това е много, много мощна идея, според Питърсън.


Вижте, ясно е, че нещата в живота могат да се развият много, много лошо. В това няма никакво съмнение. Но обратното също е вярно. Ако започнеш да се оправяш горе-долу, това ще има благотворен ефект върху семейството ти. Първо, това се отразява на поколенията, но също така се разпространява в общността, а ние сме обединени в мрежа. Ние не сме линейно свързани – всички ние влияем един на друг. Степента, в която се прилага идеята, че съществуването е добро, и представата, че можеш да приемеш ограниченията на съществуването и да се стремиш към добродетелност – въпросът за това, колко дълбок ще бъде ефектът върху структурата на реалността, ако наистина избереш да действаш така, е отворен.


Питърсън е виждал много неща в живота си, които показват, т.е. той вярва, че има метафизичен аспект в живота, както го има и рационалният, практичен елемент. Има моменти, в които тези две неща се събират и Питърсън е виждал, това да се случва. Той не мисли, че познаваме границите на добродетелта. Не мисли, че знаем какво би могло да донесе истинската добродетел, ако се стремим към нея на практика.


Представата е, че има нещо Божествено в индивида, който приема условията на съществуване и все още се стреми към доброто… Това е идея, на която си заслужава да се обърне внимание. Фактът, че хората са мислили за тази идея в продължение на най-малко две хиляди години съвсем сериозно, също е индикация, че има нещо, за което може да се разсъждава във връзка с това. Това е тринитарната идея.






Бог Отец излиза от това странно...това не е точно небето. Такова нещо се вижда на много стари картини. Не е точно небето. Това е нещо като ”небесата”. Сякаш небето се отваря и има измерение отвъд небето. Интересното е, че това не е само западна концепция. Това има нещо общо с мистичното преживяване.





В будизма има едно нещо, наречено Бодхисатва. Изглежда така, сякаш има шапка, но това не е шапка. Това е цял куп бодхисатви, връщащи се във вечността. Тази дупка в небето е като дупка във времето и тези неща се повтарят във времето. Това е вечното повторение на този изкупителен архетип. Небето се отваря и можете да видите, че това нещо се повтаря и се повтаря. Това е същата идея. Това е Синият Буда, който е лечител, който седи в мандала. Това е същата идея – реалността се отваря и разкрива този образ на съвършенство. Това е универсална концепция. Това е репрезентация на възможността за събиране на метафизичното и физическото в някакъв вид комуникация.


Трябва да разберете, че няма абсолютно никакво съмнение, че хората имат метафизични и религиозни преживявания. Това е абсолютен факт. Можете да ги индуцирате химически и да ги индуцирате електрохимично. Много хора, които имат епилепсия, имат преживявания, които са свързани с божествено просветление. Достоевски, например, е имал епилепсия. Това е наистина едно от нещата, които го правят велик автор. Достоевски е знаел, кога наближава епилептичният припадък. Той казва, че е имал чувството, че светът се отваря и той става все по-просветен и по-просветен. И точно на ръба...на границата, преди да схване същността на съществуването, получава епилептичен припадък. Имал е субективното чувство, че това знание е твърде много за него, за да го понесе. Да, можем да кажем, че това е неврологична аномалия. Но, Боже, това е Достоевски, така че не можеш просто така да го изтриеш.





Това е тринитарната идея, в основата й. Кръстът бележи центъра. Това е X, а X е центърът на света. А центърът на света е там, където си ти. Ти ​​си центърът на света, защото си съзнание. Този център на света е място на предателство и страдание и ограничение.


17

Сътворението на Адам на Микеланджело в Сикстинската капела:




Какво, по дяволите, прави Бог в това нещо? Искам да кажа, какво точно е това?


Преди около 20 години група от учени отбелязват точната аналогия между тази структура и мозъка, разделен по средата. Разбира се, Микеланджело е бил един от първите хора, които са правели подробни дисекции. Учените мислят, че Микеланджело е поставил Бог в мозъка поради някаква причина. За Питърсън това е свързано с идеята, че има аналогия или метафорична идентичност между понятието Бог и структурите, които пораждат съзнание.






Питърсън мисли, че ние наистина подценяваме степента, в която съзнанието е едновременно свръхестествено и неразбрано. Имаме това, което изглежда е изцяло материален субстрат, но ние сме тук, осъзнати, себе-осъзнати и способни да генерираме света само, в известен смисъл, като го гледаме. Наистина е забележително, че съзнанието зависи от нещо, което струи от дълбините на материалния субстрат. Това ние изобщо не го разбираме. Това наистина е невероятно забележително нещо.


Чуваме много за научния редукционизъм, нали така. Но ще ви кажа нещо, което е много интересно. ДНК бе открито от Джеймс Уотсън (James Watson) и Франсис Крик (Francis Crick) през 50-те години на миналия век. Уотсън вярва, че ДНК е толкова комплексен, че трябва да идва от космоса. Той не вярва, че е възможно да се е развил на земята. Много от тези хора, които се използват като примери за научен редукционизъм, изобщо не са такива, и това можете да го разбере, когато всъщност четете онова, те което са твърдели. Те много добре са осъзнавали границите на собствените си знания.


ДНК е нещо наистина грандиозно забележително. Това е вечна субстанция. Съществува от цяла вечност и идеята, че го разбираме, е много глупава идея. Абсолютно същото се отнася и за мозъка. Ние просто драскаме по повърхността на нещо, което изобщо не разбираме.


Може би Микеланджело е имал достатъчно нахалство да направи такава аналогия. Това със сигурност е възможно. Той е бил достатъчно нахален да прави дисекции, когато наказанието за това е било смърт. Крадял е трупове, за да им прави дисекции. Може да се каже, че не е бил политически коректен.


Има още една репрезентация на същото нещо и тя е смешна. Това е шега в атеистичната общност, започната от Ричард Докинс, че е точно толкова разумно да се вярва в летящото спагети чудовище, колкото да се вярва в Бог.


Това е летящото спагети чудовище:




Нарича се ”докоснат от неговото спагетено пипало”. Не е много изискано, но е смешно.


18




Ето го Бог отново със слънцето зад него, защото Бог се асоциира със слънчевото съзнание. Бог създава всички тези странни, прекрасни същества.
 
Хората казват, че идеята за Бог като стар мъж в небето е примитивна. В по-голяма степен лишено от простота е да се мисли за Божествената същност като за безплътен дух.
Но това не е толкова очевидно, защото - както вече посочихме - няма нищо по-сложно от човешкото същество. Идеята, че Божественото е поне толкова комплексно нещо, колкото е самото човешко същество, е нещо съвсем разумно. Да, това е метафора.


Въпреки че не се знае, до каква степен е метафора. Вече споменахме, че става все по-очевидно, че не можем да произведем интелигентност и може би съзнание, което не е възплътено по някакъв начин (става въпрос за изкуствен интелект). Явно, не може да бъде само дух без форма.




Точно това е една от причините, поради които християнството набляга толкова много на възкресението на тялото в края на времето. Има някакъв стремеж да се облагороди идеята за тялото – не само духът, съзнанието, което плува абстрактно над тялото.


Не, не можеш да направиш това. Не можеш просто да се отървеш от тази тежка и материална част от теб, да я изоставиш, сякаш няма стойност.


Тази идея е свързана и с представянето на Бог като човешко същество и като мъдро човешко същество, и като нещо, което е въплътено. Така, поне от метафорична гледна точка, не е разумно просто да си миеш ръцете и да кажеш, че това е примитивно. Питърсън изобщо не мисли, че е примитивно.


Едно от нещата, които притесняват Питърсън в простодушния атеизъм (а той казва, че простодушният атеизъм е такъв, че разглежда тези истории като нищо друго, освен прости суеверия) е, че е много много зле информиран. Каквито и да са тези истории, те не са просто обикновени суеверия. Те не са създадени от някаква клика от жреци, които са искали да баламосват масите, въпреки че са използвани и за тази цел. Много, много по-комплексно е от това. Те имат много древен произход и са свързани със сюжета на много други истории. В тях се ражда мъдрост, и, според Питърсън, правилният начин да гледаме на тях е като на родното място на сложните философски идеи.


Анализирайки Библейските Истории, Питърсън се опитва да остане толкова рационален, колкото е възможно, и да не се позовава на нищо метафизично, освен когато това е абсолютно необходимо. Въпреки това той не иска да елиминира възможността за метафизична реалност, защото мисли, че това би било прекалено прибързано. Но, според него, трябва да има много сериозно отношение към тези истории. И ако искаме да подходим към тази тема сериозно, не можем просто да ги отхвърлим. Не е уместно.



19


20 И Бог каза: Да произведе водата изобилно множества одушевени влечуги, и птици да хвърчат над земята по небесния простор.   
21 И Бог създаде големите морски чудовища и всяко одушевено същество, което се движи, които водата произведе изобилно, според видовете им, и всяка крилата птица според вида й; и Бог видя, че беше добро.   
22 И благослови ги Бог, казвайки: Плодете се, размножавайте се и напълнете водите в моретата; нека се размножават и птиците по земята.   
23 И стана вечер, и стана утро, ден пети.”
24 И Бог каза: Да произведе земята одушевени животни, според видовете им: добитък, влечуги и земни зверове, според видовете им; и стана така.
25 Бог създаде земните зверове според видовете им, добитъка - според видовете му, и всичко което пълзи по земята, според видовете му; и Бог видя, че беше добро.”


"Бог каза." се повтаря отново и отново в Библията. Това е нещото, което ”извиква” битието, самото съществуване.


Бел.прев. Говорим и създаваме живот от хаоса






Създателят казва:
Ние практикуваме магьосничество. Изговаряме правилните думи и създаваме живот ... от хаоса.


И Бог каза, че е добро. Това е фундаменталната преценка за същността на реалността – че е добра. Бог очевидно благословя творението в началото на историята.


Да, Старозаветният Бог е бил някакъв Бог, с който е било по-добре да не се шегуваш, защото той ще те порази, ако се отклониш от линията, в това няма никакво съмнение. Модерните хора много се възмущават от този Бог, но това е бил начинът, по който хората от Стария Завет за мислили за Бог. Те са си мислили, че е по-добре да внимаваш, защото животът наистина е много труден, и ако се отклониш, просто ще бъде премазан. В някакъв смисъл Бог не го е грижа, дали го одобряваш. Какво общо има това, по дяволите? Очевидно не го одобряваш. Но е добре да обърнеш внимание на някои неща, защото ще имаш реални проблеми. В това има истинска мъдрост.


Ницше наистина се е възхищавал на Стария завет като на литературно произведение. Той смятал, че представянето на Божественото като репрезентация на съществената същност на битието е било изключително точно в тираничната му и често жестока природа. Това не е в съотвествие с морала, който човешките същества разбират като морал. Ницше смята, че това е много реалистично представяне.


Това, което се случва, обаче, в Новия завет, е доста интересно, защото изведнъж е налице едно настояване, че трябва да се отнасяш с Бог така, сякаш той е само добро. Това е толкова странно нещо! Защото гледаш на света и си мислиш ”Да бе, наистина ли? Просто само добро, така ли?”. Е, ракът и земетресенията трудно се вписват в тази картинка, а и всичките онези ужасни неща, които се случват на децата, и т.н. и т.н. очевидно трудно се сближават с идеята за добър Бог.


В известен смисъл, тук присъства идеята за куража и вярата. Правиш така, както Бог прави в началото на Библията – съществуването да е нещо добро. Да, ти виждаш всички онези неща, които не са толкова добри. Но не е това смисълът. Това е метафизична предпоставка. Това е по-скоро решение да се действа по този начин – ще действам така, сякаш съществуването е нещо добро и ще го подпомагам и усъвършенствам. Имплицитната идея е, че за теб самият не съществува по добър начин, освен да правиш така.


Елементът на кураж, според Питърсън, се изразява до известна степен и в идеята за доброволната жертва на Христос. Неговата презумпция е нещо като: Ще действам така, сякаш Бог е добър и ще го изиграя докрай. И това се превръща в нещо като божествен модел. Питърсън вярва, че има мъдрост в това, защото, през целия си живот е изучавал злото, а на злото е много по-лесно да се повярва, особено след случилото се през 20-ти век. Трябва да сме слепи, за да не мислим за нещата, които се случиха през 20-ти век, като за нещо зло. Някои от случилите се неща бяха толкова брутални, че е абсолютно невъобразимо. Невъобразимо е, но се случиха.




Аушвиц


Съществуването на нещо толкова ужасно показва, както нищо друго, че има и нещо, което е неговата противоположност. И това е нещо, което е възможно най-далеч от онова през 20-ти век. Това не означава, че можем точно да кажем какво е то, защото е много по-лесно да схванем и опишем, какво означава да измъчваме, да рушим, да нараняваме. Много е трудно да се изградят ясни представи, как би трябвало да се действа, ако кажем, че трябва да се прави обратното на това. Но поне означава, че противоположното съществува, нали така.


Питърсън вижда този модел, изложен в този подобен на сън начин в Новия Завет. Има и нещо общо с доброволното приемане на смъртността. Това е отровната ябълка, нали? Всеки гледа напред в бъдещето и знае, че е ограничен, а също и всичко, което обича, е ограничено и смъртно. Затова е много трудно да не отровиш съществуването си. Е, няма как да се измъкнем от това, но може поне да променим отношението си към този факт.



20
Бел.прев. И понеже споменахме ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън ... спомняте ли си великата реч на Милтън (Дявола) в ”Адвокат на Дявола”?




Адвокат на Дявола: Разговор за Бог


Речта съдържа някои референции към ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън.


Милтън (Дяволът) говори:
Вината, моето момче, е като торба с тухли. Всичко, което трябва да направиш, е да я оставиш. За кого носиш всичките тия тухли? Заради Бог?
Това ли е? Бог?
Е...ще ти кажа...Позволи ми да ти дам малко вътрешна информация за Бог.
Бог обича да гледа. Той е шегаджия. Помисли си за това.
Той дава на човека...инстикти. Дава ти този изключителен дар
(инстинкти и свободна воля, ”Изгубеният Рай”, Книга 11. В края на филма Милтън казва ”free will, it’s a bitch” / ”свободната воля е кучка”).
 
Е какво прави после Той?
Кълна се, за собственото му забавление...за собственото му интимно, космическо ... безчувствено забавление.
Той забранява.
Най-големият майтап на всички времена.
Гледай, но не пипай.
Пипай, не не опитвай.
Опитвай, но не гълтай.
И докато ти се опитваш да спазваш правилата, какво прави Той?
Съдира си извратения задник от смях.

Той е скъперник, темерут!
Той е садист!
Той е гаден хазяин!
Да му се покланям? Никога!


Кевин: По-добре да си цар в Ада, отколкото слуга в Рая, това ли е?
(”Изгубеният Рай”, Книга 1, 256:О, по-добре е в ада цар наместо в рая раб!”)

Милтън: Защо пък не? Аз съм тук на земята заедно с вас още от първия ден. Поощрявах всяко ново усещане, което човекът откриваше.
Беше ме грижа за желанията му и никога не го осъждах.
Защо? Защото никога не съм го отхвърлял въпреки всичките му несъвършенства.
Аз съм фен на човека ... Аз съм хуманист. Може би последният хуманист
(”Изгубеният Рай”, Книга 7).
Кой, здравомислещ човек ... Кевин, би могъл да отрече ... че 20-ти век бе напълно мой?
Всичко това, Кевин! Всичко това. Мое!
Аз набирам инерция, Кевин. Моето време дойде. Това е нашето време.



21

Може би трябва да се съгласим с това, че го има това, което го има, и просто да видим, как можем да го направим по-добро. И със сигурност бихме могли да го направим по-добро, ако наистина се посветим на това, и се отървем, доколкото можем, от недоволството, гнева и омразата. Да, за недоволството, гнева и омразата има причина – хората страдат ужасно, но, само Бог знае, какво би могло да бъде, ако всички доприняхсаме с нещо, доколкото ни стигат възможностите. Само Бог знае, какво бихме могли да постигнем и какви великолепни градове бихме могли да издигнем, и колко от причините за страданията в света бихме могли да изкореним.





Картината по-горе е част от Сикстинската капела, която Питърсън смята за абсолютно забележителна. Други произведения, на които Питърсън гледа като на изумителни и невероятни са ”Ад”, първата част от ”Божествена Комедия” на Данте, написана през 14 в., а също и „Изгубеният рай“ на Джон Милтън.
Милтън пише „Изгубеният рай“, защото е искал да оправдае пътя на Бога към човека.
 
”Изложената в поемата цел е да „оправдае пътищата на Бог към човека“. Силата на Бог, според Милтън, идва от това, че той е „автор“ на творението. Сатана проявява своята непокорност, като отказва да признае авторитета му. Бог позволява злото да се случи, но е и този, който ще го превърне в добро. Както своя син, Бог е въплъщение на вселенския разум.”





Бел.прев.: Тук ще реферирам гениалната...брилянтна сцена от ”Западен Свят”, на която ще се връщам и в по-нататъшното
изложение:

 


”Бог, Дяволът и Човекът в бара”


"Не е ли това рядка чест? Теди, знаеш ли кой е това? " - пита Мъжът в Черно. "Всичко добро, което някога се е случвало в живота ти, и всичко отвратително – това е човекът, на когото трябва да благодариш."
 
"Знаеш, че винаги съм чувствал, че на това място му липсва един истински злодей, оттук и моят скромен принос", казва Мъжът в Черно на Форд, който съзнателно отговаря със смях:

"Липсва ми въображение, за да си представя някой като теб."
 
"Знаеш ли защо съществуваш,Теди?" – пита Мъжът в Черно. "Светът отвън, този, който никога не си виждал...един от многото..., където хората имат всичко, освен едно – ЦЕЛ, СМИСЪЛ."

И продължава:
"Но...аз мисля, че има един по-дълбок смисъл в тоя свят. Нещо, което онзи, който го е създал, е искал да изрази...нещо истинско."
"Затова ли дойде тук,Роберт? За да ме разубедиш?"


Роберт отговаря: "Точно обратното. Да застана на пътя на себе-откриването...не ми е присъщо."

И тогава Теди казва: "Трябва да поемем отново на път".





Каква амбиция само, казва Питърсън, когато говори за "Изгубеният рай". Това е проблемът на Мефистофел – това, в което участваме, е много жестоко, и може би трябва просто да се откажем от него. Дали да запазим тази ужасна игра или е по-добре да взривим целия свят (имаме си и ядрени бомби за това) и да я прекратим?
Да, „Изгубеният рай“ на Милтън е сън...отново сън..., който се опитва да обясни същността на съществуването, на битието и природата на злото…


Вижте, не можем да дешифрираме света, без да знаем историите, които стоят в основата на нещата.


А всичко това е много трудно за разбиране, много е дълбоко. А ние имаме нужда от задълбочени познания, защото самият живот е труден за разбиране проблем за всички. Да, ти можеш да се оттеглиш и да живееш много консервативно, но всеки човек в един момент се изправя пред основните въпроси в живота. Те са точно там, в лицето на всеки, поне в някакъв момент от живота. По-добре би било да се сблъскаш с тях пълноценно и да се опиташ да се справиш с тях.


Мъдростта е онова нещо, което ни позволява да се отнасяме достойно с трагедията на живота. Ще има моменти, когато си в спешното отделение, ще изпаднеш в паника, ще плачеш, ще се разпаднеш, ще се срутиш. Няма да можеш да се справиш, ако нямаш мъдрост. Това не е по избор. "Човек не живее само от хляб", за това става въпрос тук.


Вижте великолепната творба на Микеланджело по-горе. Той не е мислил за това буквално. За Бога! Та той е бил гений, който се опитва да достигне до дълбочината на човешката култура. Затова имаме тази патриархална фигура, а също и космическата роля, която съзнанието и традицията играят в самото съществуване.


Това е облагородяване. Религиозни или не, стотици милиони хора от всички краища на света отиват в Рим, за да видят, какво има в тази малка Сикстинска капела, в този малък параклис. В него има нещо, което всеки трябва да види. Това не е просто красиво. Това е повече от красота. Това е нещо, което захранва душата. Всеки чувства това, дори и да не може да го обясни.





Сикстинската Капела




22
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.   
19 И стана вечер, и стана утро, ден четвърти.



Хората са наблюдавали нощното небе и са започнали да разбират, че има повтарящи се модели. Затова имаме такива велики мегалитни паметници като Стоунхендж, които приличат на астрономически обсерватории. Подобно нещо са и пирамидите. Хората са наблюдавали проклетото небе, опитвайки се да разберат...гледайки към Бога, защото, знаете ли, точно това е нещото, което правите, когато гледате към нощното небе – опитвате се да разберете реда във вселената.






Тук я има и идеята за суверенитета – има аналогия между владетеля и небесните тела, които осветяват тъмнината. Това е идеята за валидния суверенитет и валидната власт. В какво се състои валидната власт? Но това не е точно власт, а е авторитет и компетентност. И това не е господство, надмощие, доминантност.


Това е много комплексно нещо, защото ние не искаме да бъдем управлявани от хора, които имат власт. Защото власт просто означава, че аз мога да те нараня, а ти не можеш да ме нараниш.


Това, от което имаме нужда, е мъдростта, която осветява тъмнината. Асоциирането на суверена с небесните царе на светлината е напълно разумно нещо, от метафорична гледна точка. Това е древна, древна идея и е друг пример за това, че сме били базирани на съня.


”... и Бог видя, че беше добро.” – още един акцент върху факта, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо.



Можете да гледате на това като Декларация на Космоса (бел.прев. Космосът е Вселената. Питагор е използвал думата космос (древногръцки κόσμος) за реда във Вселената. Използването на думата космос вместо Вселена предполага гледане на Вселената като на комплексна и подредена система или същност, обратното на хаос.)

Декларацията на Космоса е, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо (бел.прев. Answering the biggest question of all: Why is there something rather than nothing / Защо има нещо вместо да няма нищо?)


Откъде знам това ли? Ами отговорът е, че има нещо, а не нищо. Това не е доказателство, но фактът, че има нещо е забележителен. Никой не знае, защо е точно така.




23
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.   
11 И Бог каза: Да произрасти земята крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе да е в него на земята; и стана така.   
12 Земята произрасти крехка трева, трева която да дава семе, според вида си, и дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе е в него; и Бог видя, че беше добро.
13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.



Погледнете тази картина:






Тези стари картини са много интересни. Това е разделянето на деня от тъмнината и Бог е точно на границата между двете. Този ореол около Божията глава е слънцето. Бог е свързан със слънцето, а слънцето представлява нещо, което се асоциира със съзнанието и с просветлението/илюминацията. Тази сила на просветление/илюминация е точно на границата между тези две групи явления и това е, което тази картина се опитва да представи.


Това е метафора – това е един от начините да се мисли за представеното – но отново присъства основната идея, че има нещо в съзнанието, което е неразделна част от самото съществуване, от битието.




Светлината, просветлението, илюминацията, съзнанието:














24
Въпросът е, е ли да има нещо, по-добро от това да няма нищо. Това е наистина добър въпрос.


Може би има начини да бъдем в света, които оправдават света, и има начини да бъдем в света, които правят света непоносим. Питърсън вярва, че наративът в библейските истории представлява диалог между тези два начина да бъдеш.


Съществуването, битието изисква ограничение и страдание - от това не може да се избяга - но има начини на съществуване, които позволяват на това да бъде нещо повече от поносимо. Може би има начини на съществуване, които позволяват това да бъде дори добро.


Това е прав и тесен път, по който е много трудно да вървиш. Но Питърсън мисли, че това е възможно. Той по природа не е оптимист, но това е едно от нещата, което всъщност намира за правдоподобно.


Със сигурност има начини, по които да действаш, за да влошиш нещата, нали така.

Ако това е така, трябва да го има и обратното, нали? Трябва да има начини, по които да се действа така, че нещата да станат по-добри. Очевидно е, че можем да действаме по начини, които правят нещата по-лоши. Въпросът е, има ли начини, по които можем да действаме така, че да направим нещата наистина много по-добри.
 

Въпросът е, може ли да има съществуване, което изисква ограничение и страдание, и едновременно с това да ни позволи да надскочим това, да се издигнем над него, чрез нашия начин на съществуване.


Библейските истории са един от най-добрите опити на човешкото въображение да адресира и да отговори на този въпрос. Точно това всъщност е цялата история.
Първата история е за катастрофата, за провалът на самосъзнанието. Останалата част е, че знаем, че ще умрем, знаем за нашата смъртност и сме осъзнати за собственото си съществуване. Има ли начин на поведение в света, който оправдава всичкото това? Или, може би дори повече – има ли начин на поведение, който позволява всичкото това да бъде дори победоносно? Може би си струва да разберем.


Ти имаш някакво кратко време на земята и има много неща, с които ти е много трудно да се справиш. Не можеш да понасяш себе си, цялата си неадекватност и всичките си слабости. Ако приемеш един достатъчно дълбок, мъдър, протицателен начин на съществуване, ако поне се опиташ да го направиш, тогава самият ти опит, самият акт на повдигане на цялата тази тежест, на това тегло, е достатъчен, за да оправдае факта, че си ограничен, че имаш недостатъци, че си смъртен, и трагичен, и ограничен от трагедията. Питърсън вярва в това.


И ако не можеш да бъдеш убеден от положителната страна на нещата (защото е по-трудно да се убедиш в положителното), със сигурност можеш да бъдеш убеден в отрицателната страна. Има толкова начини за особено брутален начин на съществуване, че само четенето на истории за такова съществуване е в състояние да те травмира. Питърсън мисли, че ако си човек, който не е изгубил напълно душата си, няма начин да не изтръпнеш от подобни истории.


Александър Солженицин е човекът, който направи най-много за разкриването на абсолютните ужаси на комунистическия тоталитаризъм. Той вярва, че Нюрнбергските Процеси са най-важното събитие на 20-ти век.


Решението по време на Нюрнбергските Процеси в края на Втората Световна Война бе, че има действия, които никой няма право да предприема, независимо от културния си произход. Става въпрос за престъпленията срещу човечеството, което е нещо като универсално зло.


Да, можем да спорим много за това. Можем да спорим, дали нещата, които са се случвали в концентрационните лагери – измъчването на деца, насилственото им отделяне от родителите им и т.н. – са нещо добро. Вие можете да кажете, че това е ок, това е просто нещо, което се е случило, и има обстоятелства, при които това нещо е оправдано. Под този аргумент няма трансцендентно добро и зло. Това е само въпрос на практичност. Дали това е правилното заключение? Прочетете мислите на Солженицин за Нюрнбергските Процеси.





Човекът във Високия Замък – една приказка за борбата между доброто и злото



Дори и да не вярваш в това, би трябвало да действаш като човек, който участва в процеса на подпомагане и усъвършенстване на съзиданието, да действаш така, сякаш съзиданието би могло да бъде добро, и да влагаш всичките си усилия в това...да го направиш по-добро.


Отчасти защото...какво, по дяволите, иначе трябва да правиш...какво е по-добро от това? Какво повече от това би могло да оправдае твоето съществуване? Замисли се, много добре знаеш, че е така, нали? Ако изобщо имаш някакви сетива и здрав разум, ако можеш да мислиш и разсъждаваш ясно... не е ли точно това, което искаш да видиш във всички останали хора? Ок, ти си отчаян, може би циничен...и в един момент се появява някой, който поне в един момент се държи като светлина в тъмнината. Това повдига духа ти и ти дава малко надежда, и може би ще ти помагне да продължиш. Това е очевиден призив за съществуване. Това е изявление на собствената ти душа, която казва, как трябва да бъдеш. Може би тогава ще получиш шанс да участваш в това, което е добро.



25
Чели ли сте ”Фауст” на Гьоте?


Гьоте пише една част от Фауст, когато е съвсем млад, и пише Фауст II, когато е доста стар. В пиесата има един герой, Мефистофел. Да, Мефистофел е дяволът.


Дяволът, Мефистофел, се обяснява два пъти в пиесата, използвайки едни и същи думи, които Питърсън наистина харесва.

Гьотевият Мефистофер е противник на Думата. Това е добър начин да го представим, защото се получава митологично. Той е фигурата зад змията в Едемската градина, но има изключително изтънчена философия. Той не е просто някакъв случаен размирник, а има много дълбока философия, която е доста ясна и завладяваща. А също философията му е много неустоима и покоряваща. И хората са завладени от нея.




 
Мефистофел на Гьоте


Това е като Иван Карамазов, циничният интелектуалец в „Братя Карамазови“ на Достоевски, когато се опитва да отвори очите на по-малкия си брат, който иска да бъде християнски монах.


Мефистофел казва 'погледнете света, няма нищо друго освен кървава баня, страдание навсякъде, всичко изяжда всичко и хората умират по ужасен начин, и са жестоки един към друг, и цялата бъркотия не е нищо друго, освен зала за ужасни кланета, разруха и развалини.'
По-добре щеше да бъде, ако изобщо не съществуваше. Питърсън казва, че това е много интересна идея и е виждал това в хората много пъти. Това е нещо, което на човек му идва на ум, когато е в дълбините на отчаянието. Бил е предаден и се скита в грешното разделение на подземния свят. Например, ако имаш много болно дете, или може би цялото ти семейство страда, ще се запиташ ”Наистина ли си струва? Наистина ли си струва страданието?”. Суицидалните хора казват, не, не си струва, видях достатъчно от това.


Много важно нещо, което казва Питърсън за самоубийците:

Трябва да бъдеш притискан много дълго време, преди да извършиш самоубийство. Трябва да си много много отчаян и да се нуждаеш много отчаяно от нещо.
При тези условия, човек си мисли, че животът му е такъв, че би било по-добре, ако никога не е било.


Питърсън вярва, че това е ужасяваща философия, защото мисли, че ако го направиш, ще направиш нещата, които те докараха до такова отчаяние, още по-зле. Не може отговорът на желанието ти да прекратиш страданието да бъде произвеждане на повече страдание. Това просто няма смисъл!


Наблюдението на Питърсън е, че хората, които прилагат философията на Мефистофел, неизбежно правят страданието още по-лошо.


Това повдига другият въпрос, дали някой просто иска да престане да съществува или просто търси кърваво отмъщение на всяка цена. Заключението на Питърсън е, че истинската мотивация е точно такава. Не е да престанеш да съществуваш, защото животът ти е ужасен. Мотивацията е да накараш всички да страдат толкова много, колкото е възможно, преди да се сбогуваш с това място.


Ако прочетете това, което са написали децата, които са стреляли в гимнацията Колумбайн, ще видите, че са направили точно такова заключение.


Бележка от екипа: Вж. Масово убийство в Колумбайн
На 20 април 1999 г., двама ученика в Гимназията в Колумбайнската гимназия застрелват 12 учиници и 1 учител, раняват 21 души и накрая се самоубиват.



26
Битие, Глава 1:

6 И Бог каза: Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода.   
7 И Бог направи простора; и раздели водата, която беше под простора, от водата, която беше над простора; и стана така.   
8 И Бог нарече простора Небе. И стана вечер, и стана утро, ден втори.   
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.



13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.   
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.



Важно е да се отбележи, че тези стари описания са наполовина географски и емпирични, т.е. основани на наблюдение, и наполовина психологически. Едно от нещата, от които се интересува Юнг, е астрологията, но най-вече по психологически причини. Има звезди на купола и когато гледате звездите, можете да си представите формите на звездите. Това ви помага да се ориентирате, защото веднага щом видите формите в звездите, можете да разпознаете съзвездията и да се ориентирате през нощта. Но тогава съзвездията се превръщат в богове, да речем, а боговете се превръщат в драма. Драмата идва отвътре, това е проекция на въображението. Когато Юнг анализира астрологията, той анализира психологията. Той е гледал на астрологичния разказ като на проекция на човешкото въображение върху космоса. Това е случаят и с тези истории. Светът, който описват, не е святът, както би го описал един учен, защото тези хора не са били учени. Те не са разполагали с технология и инструменти. За тях това е светът. За нас това е начинът, по който те са виждали света.


Важно е, обаче, да разберем, че до голяма степен днешните хора имат подобна психология като онези, писали разказите в Библията.


Погледнете тази снимка:




Това е много известна картина и е невероятна от психологическа гледна точка. Има купол със слънцето, луната и звездите. Ако погледнете отвъд онова, което знаете, тогава сте в това космическо пространство. Това са колелата на планетите и музиката на сферите. Това е постоянно присъстващият изследовател, който е излязъл отвъд домейна, който той е в състояние да разбере, и наднича в неизвестното. Това е психологическа картина, защото ние знаем някои неща, а извън тях има неща, които не знаем. Когато имаш кураж, ако си герой и искаш да направиш нещо за света, и искаш да разшириш онова, което разбираш, ще покажеш главата си отвъд това, което познаваш, за да надникнеш в онова, което не познаваш, и да видиш структурата му.


И това е доста умно, защото по-голямата част от тялото остава там, където е безопасно. Ако скочиш, може би ще паднеш от ръба на земята :D и Питърсън не препоръчва да се поема такъв риск. :D За него това е пресъздаване на даоисткия ин и ян символ.


27
Битие, Глава 1:

3 И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.   
4 И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.



Това е другото фундаментално разделяне: светлина от тъмнина. В известен смисъл това са два от основните елементи на нашето съзнателно същество.


Това отчасти се дължи на това, че сме силно визуални животни – за разлика от повечето животни, защото повечето животни използват миризма. Ние използваме зрението си. Виждането е свързано с просветление, с изгряването на зората, с идването на новия ден.






И сега забележете – самото създаване на светлината е свързано с появата на съзнателно същество. Това е още едно ехо от тази идея.


Конкретното формулиране също е важно, защото отново Бог е казал. Употребата на думата е активният елемент на структурата, която дава ред на хаоса. Това е духът на структурата, който се проявява, и произвежда фундаменталните категории на опита. Това е, което е представено тук.


5 И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ.


Фактът, че нещата получават имена, също е много важен. Това е друга индикация, че авторите на Библията се опитват да се примирят с факта, че нашите познавателни способности и способността ни да говорим имат нещо общо с начина, по който отливаме, оформяме действителността от хаотичния потенциал.


Защото не можем да разберем една идея или понятие, преди да имаме име за нея. Затова, например, всички имаме имена. Всичко, с което се сблъскваме, трябва да има име, защото преди да има име, това е само част от размазания фон. Можем да кажем, че съществува, преди да има име, и това е вярно. Но също така е вярно, че не съществува, преди да има име. В момента, в който дадем име на нещо, природата му се променя. То се превръща в нещо, което не е само просто потенциал. Най-малкото, то е по пътя да стане действителност, да бъде инструмент.


Бележка от екипа: Читателят отново може да забележи до каква степен разсъжденията на Питърсън съвпадат с Квантовата Холограма и дисертацията на Едгар Мичъл, където се набляга на квантово-физичните експериментални доказателства, че наблюдаващият и наблюдаваното, чрез вниманието и намерението, осъществяват взаимо-връзка. Това ни насочва към схващането, че наименуването, като процес, е в еднаква степен извличане на информация от обекта, колкото и влагане на информация в обекта. С други думи - в каквато степен наблюдаващият дава име на нещо непознато, в същата степен непознатият обект споделя своето име с наблюдаващия. Това напълно съвпада с библейския контекст на тази лекция на Питърсън, в който някаква трета страна, а именно - Създателят - е първоначалният "дилър" на имена, които е раздал на всяко нещо в своето Сътворение.


Актът на именуването се повтаря непрекъснато в първите глави на Библията. Причината за това е непрекъснатият акцент върху важността на съзнанието, съзнателната артикулация и речта.


Речта е нещо, което ни отличава по същество от животните. Нямаме големи успехи в ученето на животните да говорят. Най-големият ни успех е със сивите африкански папагали. Един от тях достигна ниво на 4-годишен човек. И това е умопомрачително, защото ... колко голям е мозъкът на папагал? Като лешник...но това проклето нещо може да говори! Което показва, колко малко всъщност знаем за мозъка. Опитахме се да научим шимпанзетата да говорят, но те нямат капацитет да говорят като нас. Те изобщо не са в състояние да предадат наученото на следващото поколение, което, очевидно, е критичен елемент за тази способност.




Сив Африкански Папагал


Като човешки същества, ние използваме нашата лингвистична способност да разберем света по нов начин и да го концептуализираме по нов начин. Ок, можете да кажете, че ние сме точно като мравките на тази малка, тривиална планета, разположена на ръба на една от стоте милиона галактики, и че това, което се случва тук, няма никаква космическа значимост, но това е произволно предложение. Ние сме много комплексни неща и всичко, което се случва на тази планета, е свързано със съзнателната реалност. А трансформациите на съзнанието може би са най-важните неща, които се случват навсякъде.


Няма причина да разглеждаме съзнанието като тривиално явление. Човешките същества са невероятни същества.


Направете една небрежна разходка из YouTube и вижте всички онези луди деца, които се катерят по кранове и правят това, което се нарича паркур :D





Това е просто невероятно. Човешките същества са луди, луди животни. Питърсън признава, че изобщо не може да приеме идеята, че трансформациите на съзнанието, описани в ранните истории в Библията, са някак космически тривиални. Не му се струва, че е така. Дори и да са космически тривиални, дори и на космоса да му е все тая, в което Питърсън се съмнява, на вас със сигурност не ви е все тая, защото вашето съзнание има качество и е от значение.


Едно от нещата, които например Мартин Хайдегер казва, е, че основният елемент на човешкото същество, на човешката феноменология, е грижата. Той казва, че това е основната същност на твоето същество – да те е грижа за нещата. Част от тази концепция е и липсата на грижа, т.е. да не е те грижа за нещо или да го мразиш. Дори и самият космос да е неутрален по отношение на нашето съществуване, ние не сме. И ние сме единствените неща, за които знаем, че са съзнателни. Питърсън споделя, че не може да престане да мисли, че постоянните опити на хората да омаловажават природата на собственото си съзнание, имат тъмна страна. А той е психоаналитик и не може да мисли по друг начин.


Първо, ако ти като същество нямаш никакво значение, тогава не трябва да правиш нищо. Това е голямо оправдание за пълната липса на отговорност. Хората, които са нечестни, корумпирани, или отмъстителни, или ядосани, винаги търсят причина да не бъдат отговорни за нищо. Плюс това е много по-лесно. Идеята, че съзнанието е тривиално, веднага ви позволява да започнете да се лутате по този път, а Питърсън е много скептичен към тези твърдения. Той също така мисли, че някаква дълбока омраза към човечеството е в основата на тези претенции.



28

Връщаме се към темата за предателството.


Когато си бил предаден от някого, попадаш в подземния свят на съмнението за всичко. Това е много сериозно нещо...да бъдеш в подземния свят, защото не е само това, че не знаеш откъде идваш, или кой си, или къде отиваш ... Това е само по себе си достатъчно лошо. Освен това, в самия подземен свят има подразделения / отделения. Това е нещо като най-лошото предградие, което, според Питърсън, е адът от метафизична гледна точка. Ако някой наистина изведнъж те унижи и смаже, особено ако го направи по много отмъстителен и злобен начин ... Ако бъдеш предаден от някого, който наистина иска да ти навреди и да те нарани...не от някой, който е просто глупак, а от някой, който буквално те е преследвал по някаква причина ... Тогава ти потъваш в пространството на подземния свят и започваш да таиш в душата си чувство на негодувание, оскърбление, мисли за убийство и т.н.










Когато хората са предадени, те са завладяни от мисълта за смисъла на самото съществуване и може би отиват на места, на които никой не би искал да отиде (особено в дясната половина на мозъка). Те развиват и подхранват фантазии за окончателно отмъщение. Това е ужасно място. Това е адът.


Адът винаги е бил нещо като предградие на подземния свят – ако се потопиш в ситуация, която не разбираш и си напълно объркан, си само на една крачка от това, да излезеш извън себе си, и тогава вече си само на една кръчка от това, да търсиш отмъщение. А това може да те заведе на места с много травматични преживявания. Питърсън е виждал това да се случва с хора много пъти. Всеки, който използва въображението си, може да предположи, как всичко това се случва. Едва ли има човек, който никога да не е подхранвал интензивни фантазии за отмъщение, поне в някакъв момент от живота си. И обикновено за това хората имат доста добри причини. Защото това нещо е много сериозно, да бъдеш предаден не е като да отидеш на пикник.


Предателството може да разклати вярата ти в самото съществуване. И ако нещата са толкова лоши, че ти се настроиш срещу самото съществуване (бел.прев. "Да бъдеш или да не бъдеш"), трябва да знаеш, че това, със сигурност не е решение, защото прави всичко, което е лошо, дори още по-лошо.



29


Адам и Ева, Парижката „Света Богородица“ (Notre-Dame de Paris – Нотърдам дьо Пари)



Ние сме много странни същества, нали. Изглежда, че сякаш не се вписваме много добре в цялата картинка. Това е изразено в идеята за грехопадането.


Човешките същества изглежда съществуват в един пост-катаклизмичен свят. Точно това е представено в Битие. Много е интересно, защото в историята за Адам и Ева има две катастрофи. Налице е катастрофата, която се случва, когато Адам и Ева се събуждат, стават осъзнати и разбират, че са голи. Един вид, ”очите им се отварят”. Това е терминологията – ”отваряне на очите”означава разширение на съзнанието, защото очите са асоциирани със съзнанието на хората. Ние сме интензивно визуални животни, така че метафората за ”отваряне на очите” е същата като метафората за идването в съзнание.


Веднага след като Адам и Ева идват в съзнание, осъзнават, че са голи. Класическото тълкуване на това е свързано със сексуалния грях. Питърсън не вярва в това. Не вярва, че това е истинското значение. По-скоро е като сън, че си гол на сцената пред хората. Това не е сексуален сън, освен ако не си някакъв странен ексхибиционист, нали? И тогава искаш да се прикриеш и да се отдалечиш възможно най-бързо. Да бъдеш гол пред тълпата означава да получиш оценката на социалния свят, насочена към твоите очевидни недостатъци. Това прави хората само-съзнателни и това е истинско човешко състояние. Това, например, се асоциира с невротизъм в Петфакторен Модел за Личността (Големите Пет, Big Five Trait Model).





Хората не могат да понасят такава ситуация – тяхната уязвимост да бъде изложена на показ. Това е един от двата основни страха на хората. Единият е социалното унижение, а другото е нещо като смъртност и смърт. Типичният страдащ от агарофобия, например, изпитва и двата страха едновременно, защото тя (обикновено е тя) има склонност да вярва, че ще получи грандиозен ексхибионистичен инфаркт на обществено място и ще направи себе си на ужасна глупачка, докато умира. Това е добър пример за двата архетипни страха, които характеризират човешките същества.


Всичко в тези истории е мистериозно. Защо ги имаме, също е загадка. Карл Юнг беше много, много полезен в анализирането на тези разкази. Той се конфронтира с тези истории с ума на начинаещия и предполага, че има нещо за тях, което не разбира, като се има предвид, че те са в проклетото дъно на нашата цивилизация. Юнг не е бил доволен от Фройдистката идея, че Бог е просто Отец или марксистката идея, че религията е опиат за масите. Ако религията е опиат на масите, тогава комунизмът е метамфетаминът за масите, това мога да ви кажа!


30




Питърсън твърди, че историята на Адам и Ева е архетипна. Така е, защото обитаваме оградени градини. Оградената градина е наполовина обществена структура, наполовина природа.


Оградената градина е рай, място на топлина, любов и храна, но също така е и мястото, където във всеки един момент нещо може да изскочи и да те изхвърли от нея. Ето защо тази история е още в началото на колекцията от книги, Библията. Това е обяснение за вечното положение на хората. Винаги сме в тази ситуация. Намираме се в оградена градина (или поне се надяваме, че сме), но винаги има змия. Още по-лошо е, защото ако има змия, то има и такива същества, които няма да направят нищо друго, освен да отидат да си общуват с тази змия.


Тези истории се опитват да изразят това, което бихте могли да опишем като непроменлива, трансцендентна реалност, т.е. нещо общовалидно за целия човешки опит през всички времена.


Това е и основната идея на Юнг за архетипа. Принципно, ние сме склонни да мислим, че това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално. Това със сигурност е така, но това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално само за момента, в който съществуваме. Виждаме неща, които можем да докоснем. Виждаме инструменти, които по същество са полезни за нашата дейност. Но не виждаме структурите на вечността, особено абстрактните структури на вечността. Отчасти, това е, което правят историите в Библията. Те показват, че има форми на стабилност, които са отвъд възможностите ни за наблюдение. Знаем, че учените, например, правят точно това. Учените абстахират неща, които не са директно наблюдаеми, и създават модели. Но също така съществуват и метафизични, или морални реалности, или феноменологични реалности, които не могат да се видят в живота, ако ги наблюдавате само със сетивата си. Можем да си ги представим с въображението си. И знаете ли, понякога нещата, които си представяме, са по-реални от нещата, които виждаме. Такива са цифрите, например.


Има безкрайно много примери за това. Така може да се гледа и на литературата – историята в една новела е по-реална от историите, от които е извлечена. Добрата фикция е нещо като дестилирана реалност. Тя просто репрезентира модел, който се повтаря на много много места с някакви вариации. Фикцията извлича централния модел. Моделът никога не е съществувал в никаква специфична форма, но фактът, че е възможно да се изведе модел от всички тези примери, означава, че е екстрахирано нещо реално.
И защото историята за Адам и Ева казва нещо за природата на човешкото състояние, което винаги е валидно, тя е имунизирана срещу забравяне.


Питърсън дава и друг пример. Според него, хората изпитват много вина. В социалната психология се твърди, че повечето хора смятат, че са по-добри от други хора. Питърсън просто смята, че това е напълно грешно, защото е виждал съвсем друго в живота си. Вярно е, че той е малко предубеден, защото е клиничен психолог и вижда повече хора, които открито страдат повече, може би, отколкото хората като цяло. Въпреки че не е напълно сигурен и в това, защото не е нужно да дълбаеш много под повърхността на живота на всеки един човек, за да намериш нещо наистина трагично. ”Майка ти има Алцхаймер, най-добрият ти приятел е извършил самоубийство, или имаш близък роднина с рак, или болно дете. Има нещо нередно в теб, защото почти всеки има нещо ужасно нередно в себе си. И ако го няма, ще го има! (СМЯХ)


Това трагично усещане за съществуването е с хората през цялото време. Питърсън рядко е срещал човек, който твърди за себе си, че е страхотен, и че не вижда, как може да стане по-добър, отколкото е. Знам, че сега си мислите, че такъв човек е нарцистичен, и сте прави. Повечето хора не се чувстват така. Повечето хора усещат, че могат да бъдат и по-добри. Те напълно осъзнават своите грешки и не чувстват, че са такива, каквито трябва да бъдат.


Това е, което се случва и в историята на Адам и Ева. Хората стават самосъзнателни и ги изхвърлят от рая. И те попадат на място, където раждането е болезнено, където си доминиран от партньора си, и където трябва да се мъчиш като луд, като никое друго животно, защото си осъзнат за бъдещето. Трябва да работиш и да жертваш радостите на настоящето в името на бъдещето, и това трябва да го правиш постоянно...и не на последно място, знаеш, че ще умреш. Трябва да носиш цялата тази тежест...Има ли нещо, което да е по-истинно от това? Това е...това е, което е. Това е истината, освен ако не си безразсъдно наивен.



Страници: 1 [2] 3 4 5 ... 7