Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - Glasberg

Страници: 1 2 [3] 4 5 6 7
31
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.   
19 И стана вечер, и стана утро, ден четвърти.



Хората са наблюдавали нощното небе и са започнали да разбират, че има повтарящи се модели. Затова имаме такива велики мегалитни паметници като Стоунхендж, които приличат на астрономически обсерватории. Подобно нещо са и пирамидите. Хората са наблюдавали проклетото небе, опитвайки се да разберат...гледайки към Бога, защото, знаете ли, точно това е нещото, което правите, когато гледате към нощното небе – опитвате се да разберете реда във вселената.






Тук я има и идеята за суверенитета – има аналогия между владетеля и небесните тела, които осветяват тъмнината. Това е идеята за валидния суверенитет и валидната власт. В какво се състои валидната власт? Но това не е точно власт, а е авторитет и компетентност. И това не е господство, надмощие, доминантност.


Това е много комплексно нещо, защото ние не искаме да бъдем управлявани от хора, които имат власт. Защото власт просто означава, че аз мога да те нараня, а ти не можеш да ме нараниш.


Това, от което имаме нужда, е мъдростта, която осветява тъмнината. Асоциирането на суверена с небесните царе на светлината е напълно разумно нещо, от метафорична гледна точка. Това е древна, древна идея и е друг пример за това, че сме били базирани на съня.


”... и Бог видя, че беше добро.” – още един акцент върху факта, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо.



Можете да гледате на това като Декларация на Космоса (бел.прев. Космосът е Вселената. Питагор е използвал думата космос (древногръцки κόσμος) за реда във Вселената. Използването на думата космос вместо Вселена предполага гледане на Вселената като на комплексна и подредена система или същност, обратното на хаос.)

Декларацията на Космоса е, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо (бел.прев. Answering the biggest question of all: Why is there something rather than nothing / Защо има нещо вместо да няма нищо?)


Откъде знам това ли? Ами отговорът е, че има нещо, а не нищо. Това не е доказателство, но фактът, че има нещо е забележителен. Никой не знае, защо е точно така.




32
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.   
11 И Бог каза: Да произрасти земята крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе да е в него на земята; и стана така.   
12 Земята произрасти крехка трева, трева която да дава семе, според вида си, и дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе е в него; и Бог видя, че беше добро.
13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.



Погледнете тази картина:






Тези стари картини са много интересни. Това е разделянето на деня от тъмнината и Бог е точно на границата между двете. Този ореол около Божията глава е слънцето. Бог е свързан със слънцето, а слънцето представлява нещо, което се асоциира със съзнанието и с просветлението/илюминацията. Тази сила на просветление/илюминация е точно на границата между тези две групи явления и това е, което тази картина се опитва да представи.


Това е метафора – това е един от начините да се мисли за представеното – но отново присъства основната идея, че има нещо в съзнанието, което е неразделна част от самото съществуване, от битието.




Светлината, просветлението, илюминацията, съзнанието:














33
Въпросът е, е ли да има нещо, по-добро от това да няма нищо. Това е наистина добър въпрос.


Може би има начини да бъдем в света, които оправдават света, и има начини да бъдем в света, които правят света непоносим. Питърсън вярва, че наративът в библейските истории представлява диалог между тези два начина да бъдеш.


Съществуването, битието изисква ограничение и страдание - от това не може да се избяга - но има начини на съществуване, които позволяват на това да бъде нещо повече от поносимо. Може би има начини на съществуване, които позволяват това да бъде дори добро.


Това е прав и тесен път, по който е много трудно да вървиш. Но Питърсън мисли, че това е възможно. Той по природа не е оптимист, но това е едно от нещата, което всъщност намира за правдоподобно.


Със сигурност има начини, по които да действаш, за да влошиш нещата, нали така.

Ако това е така, трябва да го има и обратното, нали? Трябва да има начини, по които да се действа така, че нещата да станат по-добри. Очевидно е, че можем да действаме по начини, които правят нещата по-лоши. Въпросът е, има ли начини, по които можем да действаме така, че да направим нещата наистина много по-добри.
 

Въпросът е, може ли да има съществуване, което изисква ограничение и страдание, и едновременно с това да ни позволи да надскочим това, да се издигнем над него, чрез нашия начин на съществуване.


Библейските истории са един от най-добрите опити на човешкото въображение да адресира и да отговори на този въпрос. Точно това всъщност е цялата история.
Първата история е за катастрофата, за провалът на самосъзнанието. Останалата част е, че знаем, че ще умрем, знаем за нашата смъртност и сме осъзнати за собственото си съществуване. Има ли начин на поведение в света, който оправдава всичкото това? Или, може би дори повече – има ли начин на поведение, който позволява всичкото това да бъде дори победоносно? Може би си струва да разберем.


Ти имаш някакво кратко време на земята и има много неща, с които ти е много трудно да се справиш. Не можеш да понасяш себе си, цялата си неадекватност и всичките си слабости. Ако приемеш един достатъчно дълбок, мъдър, протицателен начин на съществуване, ако поне се опиташ да го направиш, тогава самият ти опит, самият акт на повдигане на цялата тази тежест, на това тегло, е достатъчен, за да оправдае факта, че си ограничен, че имаш недостатъци, че си смъртен, и трагичен, и ограничен от трагедията. Питърсън вярва в това.


И ако не можеш да бъдеш убеден от положителната страна на нещата (защото е по-трудно да се убедиш в положителното), със сигурност можеш да бъдеш убеден в отрицателната страна. Има толкова начини за особено брутален начин на съществуване, че само четенето на истории за такова съществуване е в състояние да те травмира. Питърсън мисли, че ако си човек, който не е изгубил напълно душата си, няма начин да не изтръпнеш от подобни истории.


Александър Солженицин е човекът, който направи най-много за разкриването на абсолютните ужаси на комунистическия тоталитаризъм. Той вярва, че Нюрнбергските Процеси са най-важното събитие на 20-ти век.


Решението по време на Нюрнбергските Процеси в края на Втората Световна Война бе, че има действия, които никой няма право да предприема, независимо от културния си произход. Става въпрос за престъпленията срещу човечеството, което е нещо като универсално зло.


Да, можем да спорим много за това. Можем да спорим, дали нещата, които са се случвали в концентрационните лагери – измъчването на деца, насилственото им отделяне от родителите им и т.н. – са нещо добро. Вие можете да кажете, че това е ок, това е просто нещо, което се е случило, и има обстоятелства, при които това нещо е оправдано. Под този аргумент няма трансцендентно добро и зло. Това е само въпрос на практичност. Дали това е правилното заключение? Прочетете мислите на Солженицин за Нюрнбергските Процеси.





Човекът във Високия Замък – една приказка за борбата между доброто и злото



Дори и да не вярваш в това, би трябвало да действаш като човек, който участва в процеса на подпомагане и усъвършенстване на съзиданието, да действаш така, сякаш съзиданието би могло да бъде добро, и да влагаш всичките си усилия в това...да го направиш по-добро.


Отчасти защото...какво, по дяволите, иначе трябва да правиш...какво е по-добро от това? Какво повече от това би могло да оправдае твоето съществуване? Замисли се, много добре знаеш, че е така, нали? Ако изобщо имаш някакви сетива и здрав разум, ако можеш да мислиш и разсъждаваш ясно... не е ли точно това, което искаш да видиш във всички останали хора? Ок, ти си отчаян, може би циничен...и в един момент се появява някой, който поне в един момент се държи като светлина в тъмнината. Това повдига духа ти и ти дава малко надежда, и може би ще ти помагне да продължиш. Това е очевиден призив за съществуване. Това е изявление на собствената ти душа, която казва, как трябва да бъдеш. Може би тогава ще получиш шанс да участваш в това, което е добро.



34
Чели ли сте ”Фауст” на Гьоте?


Гьоте пише една част от Фауст, когато е съвсем млад, и пише Фауст II, когато е доста стар. В пиесата има един герой, Мефистофел. Да, Мефистофел е дяволът.


Дяволът, Мефистофел, се обяснява два пъти в пиесата, използвайки едни и същи думи, които Питърсън наистина харесва.

Гьотевият Мефистофер е противник на Думата. Това е добър начин да го представим, защото се получава митологично. Той е фигурата зад змията в Едемската градина, но има изключително изтънчена философия. Той не е просто някакъв случаен размирник, а има много дълбока философия, която е доста ясна и завладяваща. А също философията му е много неустоима и покоряваща. И хората са завладени от нея.




 
Мефистофел на Гьоте


Това е като Иван Карамазов, циничният интелектуалец в „Братя Карамазови“ на Достоевски, когато се опитва да отвори очите на по-малкия си брат, който иска да бъде християнски монах.


Мефистофел казва 'погледнете света, няма нищо друго освен кървава баня, страдание навсякъде, всичко изяжда всичко и хората умират по ужасен начин, и са жестоки един към друг, и цялата бъркотия не е нищо друго, освен зала за ужасни кланета, разруха и развалини.'
По-добре щеше да бъде, ако изобщо не съществуваше. Питърсън казва, че това е много интересна идея и е виждал това в хората много пъти. Това е нещо, което на човек му идва на ум, когато е в дълбините на отчаянието. Бил е предаден и се скита в грешното разделение на подземния свят. Например, ако имаш много болно дете, или може би цялото ти семейство страда, ще се запиташ ”Наистина ли си струва? Наистина ли си струва страданието?”. Суицидалните хора казват, не, не си струва, видях достатъчно от това.


Много важно нещо, което казва Питърсън за самоубийците:

Трябва да бъдеш притискан много дълго време, преди да извършиш самоубийство. Трябва да си много много отчаян и да се нуждаеш много отчаяно от нещо.
При тези условия, човек си мисли, че животът му е такъв, че би било по-добре, ако никога не е било.


Питърсън вярва, че това е ужасяваща философия, защото мисли, че ако го направиш, ще направиш нещата, които те докараха до такова отчаяние, още по-зле. Не може отговорът на желанието ти да прекратиш страданието да бъде произвеждане на повече страдание. Това просто няма смисъл!


Наблюдението на Питърсън е, че хората, които прилагат философията на Мефистофел, неизбежно правят страданието още по-лошо.


Това повдига другият въпрос, дали някой просто иска да престане да съществува или просто търси кърваво отмъщение на всяка цена. Заключението на Питърсън е, че истинската мотивация е точно такава. Не е да престанеш да съществуваш, защото животът ти е ужасен. Мотивацията е да накараш всички да страдат толкова много, колкото е възможно, преди да се сбогуваш с това място.


Ако прочетете това, което са написали децата, които са стреляли в гимнацията Колумбайн, ще видите, че са направили точно такова заключение.


Бележка от екипа: Вж. Масово убийство в Колумбайн
На 20 април 1999 г., двама ученика в Гимназията в Колумбайнската гимназия застрелват 12 учиници и 1 учител, раняват 21 души и накрая се самоубиват.



35
Битие, Глава 1:

6 И Бог каза: Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода.   
7 И Бог направи простора; и раздели водата, която беше под простора, от водата, която беше над простора; и стана така.   
8 И Бог нарече простора Небе. И стана вечер, и стана утро, ден втори.   
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.



13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.   
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.



Важно е да се отбележи, че тези стари описания са наполовина географски и емпирични, т.е. основани на наблюдение, и наполовина психологически. Едно от нещата, от които се интересува Юнг, е астрологията, но най-вече по психологически причини. Има звезди на купола и когато гледате звездите, можете да си представите формите на звездите. Това ви помага да се ориентирате, защото веднага щом видите формите в звездите, можете да разпознаете съзвездията и да се ориентирате през нощта. Но тогава съзвездията се превръщат в богове, да речем, а боговете се превръщат в драма. Драмата идва отвътре, това е проекция на въображението. Когато Юнг анализира астрологията, той анализира психологията. Той е гледал на астрологичния разказ като на проекция на човешкото въображение върху космоса. Това е случаят и с тези истории. Светът, който описват, не е святът, както би го описал един учен, защото тези хора не са били учени. Те не са разполагали с технология и инструменти. За тях това е светът. За нас това е начинът, по който те са виждали света.


Важно е, обаче, да разберем, че до голяма степен днешните хора имат подобна психология като онези, писали разказите в Библията.


Погледнете тази снимка:




Това е много известна картина и е невероятна от психологическа гледна точка. Има купол със слънцето, луната и звездите. Ако погледнете отвъд онова, което знаете, тогава сте в това космическо пространство. Това са колелата на планетите и музиката на сферите. Това е постоянно присъстващият изследовател, който е излязъл отвъд домейна, който той е в състояние да разбере, и наднича в неизвестното. Това е психологическа картина, защото ние знаем някои неща, а извън тях има неща, които не знаем. Когато имаш кураж, ако си герой и искаш да направиш нещо за света, и искаш да разшириш онова, което разбираш, ще покажеш главата си отвъд това, което познаваш, за да надникнеш в онова, което не познаваш, и да видиш структурата му.


И това е доста умно, защото по-голямата част от тялото остава там, където е безопасно. Ако скочиш, може би ще паднеш от ръба на земята :D и Питърсън не препоръчва да се поема такъв риск. :D За него това е пресъздаване на даоисткия ин и ян символ.


36
Битие, Глава 1:

3 И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.   
4 И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.



Това е другото фундаментално разделяне: светлина от тъмнина. В известен смисъл това са два от основните елементи на нашето съзнателно същество.


Това отчасти се дължи на това, че сме силно визуални животни – за разлика от повечето животни, защото повечето животни използват миризма. Ние използваме зрението си. Виждането е свързано с просветление, с изгряването на зората, с идването на новия ден.






И сега забележете – самото създаване на светлината е свързано с появата на съзнателно същество. Това е още едно ехо от тази идея.


Конкретното формулиране също е важно, защото отново Бог е казал. Употребата на думата е активният елемент на структурата, която дава ред на хаоса. Това е духът на структурата, който се проявява, и произвежда фундаменталните категории на опита. Това е, което е представено тук.


5 И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ.


Фактът, че нещата получават имена, също е много важен. Това е друга индикация, че авторите на Библията се опитват да се примирят с факта, че нашите познавателни способности и способността ни да говорим имат нещо общо с начина, по който отливаме, оформяме действителността от хаотичния потенциал.


Защото не можем да разберем една идея или понятие, преди да имаме име за нея. Затова, например, всички имаме имена. Всичко, с което се сблъскваме, трябва да има име, защото преди да има име, това е само част от размазания фон. Можем да кажем, че съществува, преди да има име, и това е вярно. Но също така е вярно, че не съществува, преди да има име. В момента, в който дадем име на нещо, природата му се променя. То се превръща в нещо, което не е само просто потенциал. Най-малкото, то е по пътя да стане действителност, да бъде инструмент.


Бележка от екипа: Читателят отново може да забележи до каква степен разсъжденията на Питърсън съвпадат с Квантовата Холограма и дисертацията на Едгар Мичъл, където се набляга на квантово-физичните експериментални доказателства, че наблюдаващият и наблюдаваното, чрез вниманието и намерението, осъществяват взаимо-връзка. Това ни насочва към схващането, че наименуването, като процес, е в еднаква степен извличане на информация от обекта, колкото и влагане на информация в обекта. С други думи - в каквато степен наблюдаващият дава име на нещо непознато, в същата степен непознатият обект споделя своето име с наблюдаващия. Това напълно съвпада с библейския контекст на тази лекция на Питърсън, в който някаква трета страна, а именно - Създателят - е първоначалният "дилър" на имена, които е раздал на всяко нещо в своето Сътворение.


Актът на именуването се повтаря непрекъснато в първите глави на Библията. Причината за това е непрекъснатият акцент върху важността на съзнанието, съзнателната артикулация и речта.


Речта е нещо, което ни отличава по същество от животните. Нямаме големи успехи в ученето на животните да говорят. Най-големият ни успех е със сивите африкански папагали. Един от тях достигна ниво на 4-годишен човек. И това е умопомрачително, защото ... колко голям е мозъкът на папагал? Като лешник...но това проклето нещо може да говори! Което показва, колко малко всъщност знаем за мозъка. Опитахме се да научим шимпанзетата да говорят, но те нямат капацитет да говорят като нас. Те изобщо не са в състояние да предадат наученото на следващото поколение, което, очевидно, е критичен елемент за тази способност.




Сив Африкански Папагал


Като човешки същества, ние използваме нашата лингвистична способност да разберем света по нов начин и да го концептуализираме по нов начин. Ок, можете да кажете, че ние сме точно като мравките на тази малка, тривиална планета, разположена на ръба на една от стоте милиона галактики, и че това, което се случва тук, няма никаква космическа значимост, но това е произволно предложение. Ние сме много комплексни неща и всичко, което се случва на тази планета, е свързано със съзнателната реалност. А трансформациите на съзнанието може би са най-важните неща, които се случват навсякъде.


Няма причина да разглеждаме съзнанието като тривиално явление. Човешките същества са невероятни същества.


Направете една небрежна разходка из YouTube и вижте всички онези луди деца, които се катерят по кранове и правят това, което се нарича паркур :D





Това е просто невероятно. Човешките същества са луди, луди животни. Питърсън признава, че изобщо не може да приеме идеята, че трансформациите на съзнанието, описани в ранните истории в Библията, са някак космически тривиални. Не му се струва, че е така. Дори и да са космически тривиални, дори и на космоса да му е все тая, в което Питърсън се съмнява, на вас със сигурност не ви е все тая, защото вашето съзнание има качество и е от значение.


Едно от нещата, които например Мартин Хайдегер казва, е, че основният елемент на човешкото същество, на човешката феноменология, е грижата. Той казва, че това е основната същност на твоето същество – да те е грижа за нещата. Част от тази концепция е и липсата на грижа, т.е. да не е те грижа за нещо или да го мразиш. Дори и самият космос да е неутрален по отношение на нашето съществуване, ние не сме. И ние сме единствените неща, за които знаем, че са съзнателни. Питърсън споделя, че не може да престане да мисли, че постоянните опити на хората да омаловажават природата на собственото си съзнание, имат тъмна страна. А той е психоаналитик и не може да мисли по друг начин.


Първо, ако ти като същество нямаш никакво значение, тогава не трябва да правиш нищо. Това е голямо оправдание за пълната липса на отговорност. Хората, които са нечестни, корумпирани, или отмъстителни, или ядосани, винаги търсят причина да не бъдат отговорни за нищо. Плюс това е много по-лесно. Идеята, че съзнанието е тривиално, веднага ви позволява да започнете да се лутате по този път, а Питърсън е много скептичен към тези твърдения. Той също така мисли, че някаква дълбока омраза към човечеството е в основата на тези претенции.



37

Връщаме се към темата за предателството.


Когато си бил предаден от някого, попадаш в подземния свят на съмнението за всичко. Това е много сериозно нещо...да бъдеш в подземния свят, защото не е само това, че не знаеш откъде идваш, или кой си, или къде отиваш ... Това е само по себе си достатъчно лошо. Освен това, в самия подземен свят има подразделения / отделения. Това е нещо като най-лошото предградие, което, според Питърсън, е адът от метафизична гледна точка. Ако някой наистина изведнъж те унижи и смаже, особено ако го направи по много отмъстителен и злобен начин ... Ако бъдеш предаден от някого, който наистина иска да ти навреди и да те нарани...не от някой, който е просто глупак, а от някой, който буквално те е преследвал по някаква причина ... Тогава ти потъваш в пространството на подземния свят и започваш да таиш в душата си чувство на негодувание, оскърбление, мисли за убийство и т.н.










Когато хората са предадени, те са завладяни от мисълта за смисъла на самото съществуване и може би отиват на места, на които никой не би искал да отиде (особено в дясната половина на мозъка). Те развиват и подхранват фантазии за окончателно отмъщение. Това е ужасно място. Това е адът.


Адът винаги е бил нещо като предградие на подземния свят – ако се потопиш в ситуация, която не разбираш и си напълно объркан, си само на една крачка от това, да излезеш извън себе си, и тогава вече си само на една кръчка от това, да търсиш отмъщение. А това може да те заведе на места с много травматични преживявания. Питърсън е виждал това да се случва с хора много пъти. Всеки, който използва въображението си, може да предположи, как всичко това се случва. Едва ли има човек, който никога да не е подхранвал интензивни фантазии за отмъщение, поне в някакъв момент от живота си. И обикновено за това хората имат доста добри причини. Защото това нещо е много сериозно, да бъдеш предаден не е като да отидеш на пикник.


Предателството може да разклати вярата ти в самото съществуване. И ако нещата са толкова лоши, че ти се настроиш срещу самото съществуване (бел.прев. "Да бъдеш или да не бъдеш"), трябва да знаеш, че това, със сигурност не е решение, защото прави всичко, което е лошо, дори още по-лошо.



38


Адам и Ева, Парижката „Света Богородица“ (Notre-Dame de Paris – Нотърдам дьо Пари)



Ние сме много странни същества, нали. Изглежда, че сякаш не се вписваме много добре в цялата картинка. Това е изразено в идеята за грехопадането.


Човешките същества изглежда съществуват в един пост-катаклизмичен свят. Точно това е представено в Битие. Много е интересно, защото в историята за Адам и Ева има две катастрофи. Налице е катастрофата, която се случва, когато Адам и Ева се събуждат, стават осъзнати и разбират, че са голи. Един вид, ”очите им се отварят”. Това е терминологията – ”отваряне на очите”означава разширение на съзнанието, защото очите са асоциирани със съзнанието на хората. Ние сме интензивно визуални животни, така че метафората за ”отваряне на очите” е същата като метафората за идването в съзнание.


Веднага след като Адам и Ева идват в съзнание, осъзнават, че са голи. Класическото тълкуване на това е свързано със сексуалния грях. Питърсън не вярва в това. Не вярва, че това е истинското значение. По-скоро е като сън, че си гол на сцената пред хората. Това не е сексуален сън, освен ако не си някакъв странен ексхибиционист, нали? И тогава искаш да се прикриеш и да се отдалечиш възможно най-бързо. Да бъдеш гол пред тълпата означава да получиш оценката на социалния свят, насочена към твоите очевидни недостатъци. Това прави хората само-съзнателни и това е истинско човешко състояние. Това, например, се асоциира с невротизъм в Петфакторен Модел за Личността (Големите Пет, Big Five Trait Model).





Хората не могат да понасят такава ситуация – тяхната уязвимост да бъде изложена на показ. Това е един от двата основни страха на хората. Единият е социалното унижение, а другото е нещо като смъртност и смърт. Типичният страдащ от агарофобия, например, изпитва и двата страха едновременно, защото тя (обикновено е тя) има склонност да вярва, че ще получи грандиозен ексхибионистичен инфаркт на обществено място и ще направи себе си на ужасна глупачка, докато умира. Това е добър пример за двата архетипни страха, които характеризират човешките същества.


Всичко в тези истории е мистериозно. Защо ги имаме, също е загадка. Карл Юнг беше много, много полезен в анализирането на тези разкази. Той се конфронтира с тези истории с ума на начинаещия и предполага, че има нещо за тях, което не разбира, като се има предвид, че те са в проклетото дъно на нашата цивилизация. Юнг не е бил доволен от Фройдистката идея, че Бог е просто Отец или марксистката идея, че религията е опиат за масите. Ако религията е опиат на масите, тогава комунизмът е метамфетаминът за масите, това мога да ви кажа!


39




Питърсън твърди, че историята на Адам и Ева е архетипна. Така е, защото обитаваме оградени градини. Оградената градина е наполовина обществена структура, наполовина природа.


Оградената градина е рай, място на топлина, любов и храна, но също така е и мястото, където във всеки един момент нещо може да изскочи и да те изхвърли от нея. Ето защо тази история е още в началото на колекцията от книги, Библията. Това е обяснение за вечното положение на хората. Винаги сме в тази ситуация. Намираме се в оградена градина (или поне се надяваме, че сме), но винаги има змия. Още по-лошо е, защото ако има змия, то има и такива същества, които няма да направят нищо друго, освен да отидат да си общуват с тази змия.


Тези истории се опитват да изразят това, което бихте могли да опишем като непроменлива, трансцендентна реалност, т.е. нещо общовалидно за целия човешки опит през всички времена.


Това е и основната идея на Юнг за архетипа. Принципно, ние сме склонни да мислим, че това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално. Това със сигурност е така, но това, което виждаме и улавяме със сетивата си, е реално само за момента, в който съществуваме. Виждаме неща, които можем да докоснем. Виждаме инструменти, които по същество са полезни за нашата дейност. Но не виждаме структурите на вечността, особено абстрактните структури на вечността. Отчасти, това е, което правят историите в Библията. Те показват, че има форми на стабилност, които са отвъд възможностите ни за наблюдение. Знаем, че учените, например, правят точно това. Учените абстахират неща, които не са директно наблюдаеми, и създават модели. Но също така съществуват и метафизични, или морални реалности, или феноменологични реалности, които не могат да се видят в живота, ако ги наблюдавате само със сетивата си. Можем да си ги представим с въображението си. И знаете ли, понякога нещата, които си представяме, са по-реални от нещата, които виждаме. Такива са цифрите, например.


Има безкрайно много примери за това. Така може да се гледа и на литературата – историята в една новела е по-реална от историите, от които е извлечена. Добрата фикция е нещо като дестилирана реалност. Тя просто репрезентира модел, който се повтаря на много много места с някакви вариации. Фикцията извлича централния модел. Моделът никога не е съществувал в никаква специфична форма, но фактът, че е възможно да се изведе модел от всички тези примери, означава, че е екстрахирано нещо реално.
И защото историята за Адам и Ева казва нещо за природата на човешкото състояние, което винаги е валидно, тя е имунизирана срещу забравяне.


Питърсън дава и друг пример. Според него, хората изпитват много вина. В социалната психология се твърди, че повечето хора смятат, че са по-добри от други хора. Питърсън просто смята, че това е напълно грешно, защото е виждал съвсем друго в живота си. Вярно е, че той е малко предубеден, защото е клиничен психолог и вижда повече хора, които открито страдат повече, може би, отколкото хората като цяло. Въпреки че не е напълно сигурен и в това, защото не е нужно да дълбаеш много под повърхността на живота на всеки един човек, за да намериш нещо наистина трагично. ”Майка ти има Алцхаймер, най-добрият ти приятел е извършил самоубийство, или имаш близък роднина с рак, или болно дете. Има нещо нередно в теб, защото почти всеки има нещо ужасно нередно в себе си. И ако го няма, ще го има! (СМЯХ)


Това трагично усещане за съществуването е с хората през цялото време. Питърсън рядко е срещал човек, който твърди за себе си, че е страхотен, и че не вижда, как може да стане по-добър, отколкото е. Знам, че сега си мислите, че такъв човек е нарцистичен, и сте прави. Повечето хора не се чувстват така. Повечето хора усещат, че могат да бъдат и по-добри. Те напълно осъзнават своите грешки и не чувстват, че са такива, каквито трябва да бъдат.


Това е, което се случва и в историята на Адам и Ева. Хората стават самосъзнателни и ги изхвърлят от рая. И те попадат на място, където раждането е болезнено, където си доминиран от партньора си, и където трябва да се мъчиш като луд, като никое друго животно, защото си осъзнат за бъдещето. Трябва да работиш и да жертваш радостите на настоящето в името на бъдещето, и това трябва да го правиш постоянно...и не на последно място, знаеш, че ще умреш. Трябва да носиш цялата тази тежест...Има ли нещо, което да е по-истинно от това? Това е...това е, което е. Това е истината, освен ако не си безразсъдно наивен.



40
Битие, Глава 1:

"1 В начало Бог създаде небето и земята.
2 А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.
"


Английска версия Крал Джеймс:

"1. In the beginning God created the heaven and the earth.
2. And the earth was without form, and void; and darkness was upon the face of the deep. And the Spirit of God moved upon the face of the waters."

(Genesis 1:1,2)


В английската версия, Крал Джеймс се казва, че земята е била "без форма" и е имало "празнота" / войд / бездна (на български ”неустроена”).
Дълбоката идея е за безкраен, дълбок потенциал.


Без форма и празнота” или ”неустроена” е добра репрезентация на хаоса.


После Питърсън дава пример за това, как хората изпитват безформения хаос на потенциала в собствения си живот и как редът, който успяваме да поддържаме, може да се разтопи и да изчезне в този хаос.


В ”Ад”, Данте описва нивата, кръговете в ада:




Данте се опитва да стигне до дъното на това, което представлява злото. Това е същото като психологията. Данте въвежда йерархия на осъдително поведение, а абсолютното зло е на дъното.





Данте вярва, че най-голямото зло, е предателството, и именно това е в дъното на Ада.


Бележка от екипа:
Целият девети кръг е разделен на четири концентрични отдела:

1)   Предатели на роднините
2)   Предатели на отечеството
3)   Предатели на приятел
4)   Луцифер в средата и във всяка една от устите си разкъсва по един грешник – Юда , Брут и Касий.


Питърсън е напълно съгласен с Данте, защото едно от нещата, които позволяват дългосрочно, мирно сътрудничество между хората, е именно доверието. Доверието е фундаментален природен ресурс.


Има много добри книги за икономическата полезност на доверието. Обществата, в които доверието е презумпция в търговските отношения, обикновено са богати, дори и да нямат никакви природни ресурси. Проследете това, което се случи с eBay. Това е някакво чудо. Ако eBay беше нещо като ”ти ми изпрати боклук, а аз ти изпратих чек”, това щеше да е краят на eBay. Но това не се случи. Транзакциите в eBay по дефолт бяха толкова честни, че брокери (тези, на които плащаш такса, за да гарантират транзакцията), не бяха необходими. Търговията в eBay е толкова честна, че брокерите нямаха работа там. Това означава, че целият замразен капитал, грубо казано, всичките тези боклуци, които хората държаха в къщите си, но някой друг би искал да притежава, веднага се превърна в пари. Единствената причина, че това работи, е, че хората се доверяват един на друг. Доверието е невероятно мощна икономическа сила, може би най-мощната икономическа сила.


Доверието е онова нещо, което ни позволява да се гледаме един друг, без да избягаме крещейки от страх. Ако ти се доверявам, това означава, че аз не трябва да вземам предвид това, колко всъщност комплексен си ти. А ние, очевидно, сме ужасно комплексни същества. ”Шимпанзе, пълно със змии – това е човешкото същество”.  Докато правиш това, което твърдиш, че ще направиш, тогава мога да вярвам на думите ти, а думите опростяват нещата. Аз вярвам на думите ти и това те опростява, ти вярваш на думите ми и това ме опростява. По този начин можем да се държим така, сякаш се разбираме, въпреки че не го правим.


Но ако доверието бъде предадено, тогава всичките змии излизат много, много бързо.


Ако имаш връзка с някого и му имаш доверие, правиш някакви предположения за миналото и някави предположения за настоящето, и някакви предположения за бъдещето. И това е нещо стабилно, т.е. ти стоиш на твърда земя (но всъщност си стъпил на тънък лед). Хаосът е скрит, акулата не се вижда. Ти си в безопасност, ти си в спасителна лодка.


Но в момента, в който някой, с когото имаш интимна връзка, те предаде…Това е секундата, преди която всичко е било сигурно, защото си основал възприятията си за света върху аксиомата на доверието...а в следващата секунда – буквално в следващата секунда – вече си на съвсем различно място. Не само мястото в настоящия момент е различно, но и мястото, където си бил преди години, е различно, и мястото, където ще бъдеш в следващите години, е различно.


Цялата тази сигурност, която обитаваш, може само за един миг да се разпадне в невероятна комплексност. Ако някой те предаде, ти си мислиш...ок...”Кой бе всъщност ти? Защото ти не си този, който си мислех, че си...а аз си мислех, че те познавам. Но аз явно изобщо не те познавам и никога не съм те познавал. Всички тези неща, които направихме заедно, изобщо не са били нещата, които си мислех, че се случват. Нещо друго се случваше, а ти си някой друг...а това означава, че и аз съм някой друг, защото мислех, че знам какво се случва, а очевидно не е било така. Аз съм някакъв сляп глупак, или жертва на психопат, или съм някой, който е толкова наивен, че едва може да живее. Не разбирам нищо за човешките същества и не разбирам нищо за себе си и нямам представа къде се намирам сега. Мислех, че съм вкъщи, но не съм, а не съм и бил. Аз съм в къща, пълна с непознати. Не знам какво ще правя утре или следващата седмица или следващата година.” Цялата тази сигурност, тази обитаема сигурност, се срива обратно в потенциала, от който е възникнала. Това е ужасяващо нещо. Това е пътуване до подземния свят от митологична гледна точка.


Това наистина е нещо, което си струва да се знае и трябва да се знае.


Пътуванията до подземния свят са изключително често срещани в митологичните истории, например Хобитът, който отива при дракона Смог. Това е пътуване в подземния свят.




Хобит: Пущинакът на Смог


 
Пътуванията в подземния свят се случват непрекъснато. Съвременните хора не разбират, какво е подземният свят. Но ние всички сме били там и отиваме там непрекъснато. Отиваме там всеки път, когато солидността и стабилността на света, който сме създали поне отчасти чрез нашето слово, биват разрушени, защото се появява някаква змия.


Това е наистина добър начин да се мисли за това, защото без значение колко внимателно си конструирал малкото обитаемо пространство, с което си се заобиколил, винаги има нещо, което не си взел под внимание. Винаги има нещо, което може да изскочи, да те накара да осъзнаеш смъртността си и дори да те убие. Това е перманентна ситуация в живота.



41

В Христоянството има идея за имидж на Бог като триединство от Бог Отец, Бог Слово (Исус Христос, елементът на Сина) и елемента Свети Дух. Това е нещо като традиция и човешкото същество е въплъщение на тази традиция. Човешкото същество е живата инкарнация на тази традиция.
 
Питърсън разбира тринитарната идея, която характеризира християнството, като безформен потенциал (, който никога не е получил статут на божество в християнството) и представата, че съществува априори интерпретативна структура, която е следствие от нашето древно съществуване като същества. Също така съществува идеята за съзнанието, което е инструмент на тази структура. Съзнанието взаимодейства със света и му дава реалност. Това е Словото / Думата.


Идеята е, че има Отец, и това е структурата, и има Син, който е трансцендентен и характеризира самото съзнание. Синът, говоренето на Сина, е активният принцип, който превръща хаоса в ред. Това е толкова съвършена идея.


Ние имаме интерпретативна структура и без нея не можем да разберем абсолютно нищо. Самото тяло е тълкувателна структура.

Има я и идеята, че всеки има в себе си нещо Божествено, което трябва да се третира с уважение. Това е аналогия на създаването на обитаем ред от хаоса. Това е забележителна, великолепна идея – идеята, че всеки индивид има нещо като трансцендентна стойност.


Това е идеята, че го има този Бог на традицията и структурата. Това е Бог Отец, който използва Сина, който е по-скоро активна сила и най-вече нещо вербално. Това е изключително интересно, защото не е свързано толкова с мисълта, колкото с речта. Причината за това е, че има нещо в речта, което е повече от обикновена мисъл. Речта е публично изказване и, поне по принцип, речта е нещо, което се оформя от съществуването на всички останали във времето. Речта е представена като каузален елемент. Така че и тук има идея, че познавателните процеси създават обитаема реалност от необитаемия хаос.


Затова и свободата на словото има това Божествено качество. Това е, което произвежда всичко останало.



Йоан казва, че има излъчване / еманация от Бог или елемент от Бога, че трансцендентното съзнание действа пряко с базисния потенциал в света.


Ние сме склонни да мислим, че това, с което се сблъскваме, когато гледаме на света, е материалният свят, но това не е начинът, по който действаме. Ние се държим така, сякаш сме на място с потенциал, и това място с потенциал е нещо, което можем да трансформираме. Това е изключително странно, защото ние се отнасяме един към друг така, сякаш сме способни да внасяме нови форми в света. Ние се отнасяме един към друг така, като че ли имаме свободен избор и свободна воля, а може би нямаме. Обществата, които не се основават на идеята, че имаме свободен избор и свободна воля, не се справят много добре.



42
Библейска Серия II: Битие 1: Хаос и Ред







В Християнството съществува идеята, че Христос е същият фактор, или сила, която Бог използва в началото на времето, за да създаде обитаем ред. Това е много, много странна идея. Това не е нещо, което лесно може да бъде отхвърлено като суеверие. Тази идея дори не отговаря на определението за суеверно убеждение. Това е нещо като вяра, подобна на сън. Много идеи в Библията са като вяра, подобна на сън. Тези идеи са в основата на нашето нормативно познание и съставляват онова, от което се появявят нашите по-артикулирани и ясни идеи.


Тази идея е толкова сложна, че тя все още е предимно като съновидение, но изглежда има нещо общо с превъзходството на съзнанието.


Това е един от най-големите проблеми по отношение на структурата на реалността, защото всички – от физиците до невробиолозите, го дискутират. Препъни камъкът за чисто обективната представа за света, ми се струва, че е съзнанието.


Съзнанието има всякакви странни свойства. Например, не е очевидно, какво представлява времето или поне продължителността в отсъствието на съзнание. Също така не е лесно да се разбере, какво представлява съществуването / битието в отсъствието на съзнание.


Ако се прожектира филм и няма кой да го гледа, в какъв смисъл можеш да кажеш, че има дори филм, който върви? Има нещо в света – поне дотолкова, доколкото ние сме в него като човешки същества - което зависи от съзнателното преживяване на света. Сега, разбира се, можете да извадите съзнанието от света и да кажете, е, ако никой от нас не беше тук, ако няма такова нещо като съзнание, то космосът ще продължи да работи по начина, по който работи. Но тогава трябва да кажете, какво точно означава космосът, когато правите такова изявление. Има нещо в субективното преживяване на реалността, което й дава реалност. И тъй като ние всички сме много влюбени в собственото ни съзнание, защото то ни определя като същества, не е неразумно да се даде на съзнанието един вид метафизично превъзходство.


Бележка от екипа: На това място разсъжденията на Питърсън широко се застъпват с изследванията върху Квантовата Холограма и дисертацията на Едгар Мичъл относно Умът на природата.


Има физици - и това не са тривиални физици - като Джон Уийлър (John Wheeler), който вярва, че съзнанието играе конститутивна роля в превръщането на хаотичния потенциал на битието в действителността на битието.


От невробиологичната гледна точка, от научна гледна точка, съзнанието не е нещо, което разбираме. Питърсън не мисли, че изобщо го разбираме. Това е нещо, което не можем да разберем с нашата фундаментална, материалистична философия. И ние не знаем, защо е така. Много е разочароващо, ако сте учен, а и изобщо не изглежда така, че сме постигнали какъвто и да е напредък в разбирането на съзнанието, въпреки че се опитваме да го разберем от стотици години. И това е така, въпреки че психолозите и невробиолозите и т.н. наистина са положили много усилия за разбиране на съзнанието от научна гледна точка през последните 50 години.


На Питърсън му се струва, че идеята, че Бог използва Словото / думата, за да извлече обитаемия ред от хаоса в началото на времето, е приблизително правилния начин за мислене за това. Тази идея му се струва дълбоко съюзена с това, което правим като човешки същества – сблъскваме се с безформения хаос. Разбира се, ние не сме всезнаещи и не можем просто да правим, каквото си искаме. Но безформения и потенциален хаос е това, с което се борим и по някакъв начин използваме нашето съзнание, за да му дадем форма. Така действат хората. Ако погледнете как хората се възприемат, ще видите, че това е начинът, по който действат.


Това е основната идея, която според Питърсън е била изложена в Битие 1.

Винаги има три каузални елемента, които са в основата на световната митология. Единият е безформеният потенциал – женската природа. Това е източникът, от който се появяват и възникват всички неща. Освен това има някаква интерпретативна структура, която трябва да се заеме с този безформен потенциал. Това е нещо, което Имануел Кант споменава, когато критикува идеята, че цялата информация са сетивни данни, т.е. идва от сетивата, което би било чиста емпирична перспектива. Когато се сблъскате със света, вие го срещате с познавателна структура, която вече има форма. Тази структура вече е във вас. Без тази априорна структура, не бихте могли да вземете безформения потенциал и да му придадете структура. Тази идея е сходна с идеята за Бог Отец.




Идеята е, че във всички нас има нещо, което е по-голямо от нас. Това нещо е дълбоко и е структурно, това е част от този древен еволюционен и културен процес, който ни позволява да се заемем с безформения потенциал и да създадем реалност.


Последеният елемент изглежда като нещо като самото съзнание, което всъщност присъства в индивида. Така че, не само че имаме структурата, но тази структура има капацитет за действие в света. Сякаш ние сме духът, който дава на мъртвата структура живот.


БОЖЕСТВЕНОТО ТРИЕДИНСТВО / СВЕТАТА ТРОИЦА






43


Сега ще се прехвърлим за малко в Новия Завет, в Евангелието на Йоан, което реферира Битие 1. Това е стих, който е централен елемент в Християнството:


”1. В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.”


Това изречение...или по-скоро 3 изречения...имат ли някакъв смисъл?

Какво означава това ”В началото беше Словото”?

Това всъщност е ЛОГОС:
Понятие, широко използвано в античната и средновековната философска и религиозна летература с различни значения (всеобща закономерност, разумна основа на света, висш разум и др.), като в Стария завет логос означава божествено начало (Бог Слово), а в Новия завет логос се отъждествява с второто лице на Светата Троица и означава въплътения Божи Син Исус Христос.

Древногръцки λόγος (lógos, “реч, тържествено слово, разговор, цитат, история, наука, пропорция, дума, изчисление, сметка, причина”).

Логосът е въплътен във фигурата на Христос. Това е идеята за съществуването на нещо вечно, за нещо, което съществува извън времето и пространството.


За Питърсън, Логос е онова, което съвременните хора имат предвид, когато говорят за съзнанието. Но всъщност е повече от това – съзнание и неговата способност за осъзнаване и способност за комуникация.


Идеята зад този стих е, че битието (под формата на преживявания) не може да съществува без съзнание. Съзнанието хвърля светлина върху нещата, за да ги направи съществуващи. Защото какво всъщност съществува, ако няма съзнание? Никой не преживява нищо без съзнание, нали така? Има ли нещо, когато няма кой да преживява?
Това е въпросът. (Бел.прев. Напомня ми за известния въпрос "If a tree falls in a forest and no one is around to hear it, does it make a sound?" = Вдига ли шум падащо в гората дърво, ако няма кой да го чуе?).


Библията ни казва, че съзнанието е съставна част на реалността. Съзнанието е необходимо за съществуването на самата реалност.


Изобщо не е ясно, какво Е, ако няма кой да го преживява. Ако няма съзнание, цялата идея за времето изглежда рухва, най-малкото като усещане за продължителност.  По същество, идеята за размер изчезва, защото няма кой да мери и тегли. Каузалността, т.е. причинно-следствеността също изчезва.


Много е важно да отбележим, че Питърсън казва, че ние не разбираме съзнанието. Ни най-малко. Ние изобщо не разбираме онова, което ни дава някакво просветление за съществуването.



В Стария Завет, съзнанието е свързано с Божественото.


И сега, забележете, това е нещо изключително важно. Съзнанието има нещо общо с Божественото. Съзнанието е някакво чудо, нали така.


Не означава ли това, че всеки, който има съзнание, притежава някаква вътрешна стойност?


Замислете се за това! Много е важно! И тук Питърсън споменава закона и убийците и това, как законът третира един убиец. Убиецът също има вътрешна стойност, нали така? Той също има права. Защото законът може да отиде само толкова далеч, колкото не се засяга Божественото в теб (бел.прев. или поне така трябва да бъде, това е отделна огромна тема, а именно за натуралните права на човека).


Защото във всеки човек има нещо, което е съзнателно, способно да общува. Всеки един човек, ТИ си един цял свят за себе си!


Ти можеш да научиш нови неща, Ти можеш да трансформираш структурата на обществото, Ти можеш да измислиш нов начин за справяне с проблеми в света. Ти си способен на това, защото това е присъща част от теб, това ти е свойствено.


Това е идеята за Логоса. Тоя Логос е необходим, за да може абсолютният хаос да се манифестира като реалност. Това е невероятна идея, защото дава на съзнанието конститутивна, т.е. учредителна роля в космоса.


Ние хората, сме толкова комплексни същества, че буквално не можем да си представим, колко сме комплексни. Има много космос там отвън, но има и много космос вътре в главата на всеки от нас. И кой космос е по-голям, не е изобщо очевидно. Всеки един от нас има способност да преживява реалността и да я променя, което е наистина удивително. Ние имаме способност да концепционализираме бъдещето. И след това можем да го проявим, да го манифестираме. Ние участваме в процеса на съзидание, на създаване.


Библията казва, че божествената искра е в мъжа и жената. И това трябва да го приемем сериозно.


Какво се случва, когато не го приемем сериозно?


Прочетете  ”Престъпление и Наказание” на Достоевски. Това е най-доброто разследване на тази тактика, което е било произведено някога. Главният герой, Разколников, решава, че другите хора нямат вътрешна, присъща стойност. Следователно, той може да прави, каквото си иска. Само страхът го спира да действа. Може би стойността на другите хора е някакво произволно суеверие? Защо пък да не мога да правя точно това, което искам, когато искам? Това, между другото, е гледната точка на психопата. Разколников убива един ужасен човек, като също така има и основателни причини да убие старата лихварка. Той гладува и е малко луд, и е обладан от тази идеология, и има брилянтен план.


И след като извършва убийството, открива, че Разколников преди убийството и Разколников след убийството не са едно и също лице. Ни най-малко. Защото е нарушил едно правило и вече няма връщане назад.


Питърсън споделя, че за него ”Престъпление и Наказание” е най-доброто разследване за това, какво се случва с човек, когато приеме сериозно идеята, че в човека няма нищо божествено. Като психолог, Питърсън казва, че Достоевски е описал много добре психологията и не може да намери никакви логически пропуски в описанието.


Достоевски е невероятен в това. В една друга негова книга, ”Бесове”, описва политическа ситуация, която не е много по-различна от съвременната. Има хора, които са изцяло обсебени от рационалистически, атеистични, утопични идеи, които са много силни. Те водят до Комунистическата Революция. Николай Ставрогин, основен герой в ”Бесове”, също мисли, че човешките същества нямат вътрешна стойност. Това е още едно брилянтно разследване на Достоевски, в което той предсказва, какво ще се случи с едно общество, което поеме такъв път. И е бил напълно прав.


И е много отварящо очите да прочетете ”Бесове” на Достоевски и след това ”Архипелаг Гулаг” на Солженицин, защото първото е фикция и предсказание, а второто описва сбъдналото се предсказание. Това е наистина забележително.


И така, въпросът е, смятате ли, че:
А. Съзнанието има конститутивна / учредителна роля във Вселената, (В началото бе Словото)
В. на което може да се гледа като нещо Божествено, (Словото беше у Бога)
С. и това е нещо, което притежава всеки човек. (Словото бе Бог)



Да, можете да гледате на това като на метафора, като на метафора, която може да бъде използвана като концепция за организацията на обществото.



44

Представете си следната ситуация – ти стоиш посред едно поле и можеш да видиш полето. Обаче полето не ти казва, как да ходиш по него. Има безкрайно много начини и пътища, по които можеш да ходиш по това поле. Ти не можеш да извлечеш неприкосновена инструкция, как да реагираш, от внушителния брой факти, които са пред теб. Защото броят им е прекалено голям! И те нямат никаква насоченост. А на тебе ти е нужно да знаеш, как да не страдаш или как да страдаш по-малко. И на тебе ти е нужно да знаеш, каква ти е целта.


Ето защо ти трябва да обвържеш обективната реалност с някаква интерпретативна структура.
Ние виждаме безкрайното поле от факти и му налагаме една морална интерпретация. А моралната интерпретация означава ”какво да правиш с това, което е”. А това е свързано с две неща:

1)   Сигурност – защото ние нямаме нужда от много голяма комплексност
2)   Цел – ние имаме нужда да знаем, къде отиваме; грубо казано, всичко, от което се интересуваме е това, къде отиваме. Това е знанието, от което имаме нужда – къде отиваме, какво правим и защо?


Знанието е инструмент, нещо, което можем да използваме в света. Ние сме създания, които използват инструменти. А ние имаме нужда от знания, за да ограничим страданието в света.

Ние имаме нужда от ограничения, за да знаем. Имаме нужда да знаем за причинно-следствените връзки:
От А следва В, от В следва С, т.е. В предшества С.


Когато мислим за Библията, трябва да помним, че тя не е написана от учени. По онова време не е имало учени. Питърсън дори казва, че и днес почти няма учени (СМЯХ), защото на хората им е много трудно да мислят научно. Учените престават да мислят научно, когато излязат от лабораториите. Те дори не мислят научно, докато са вътре.
Хората, които са писали Библията, са нещо като драматурзи, нещо като Шекспир. Но това изобщо не означава, че в нея няма истина.


Това, което Библейските истории и други подобни истории се опитват да репрезентират, са живите преживявания на съзнателни същества, структурата на тези преживявания.






КОНЦЕПТУАЛНА РАМКА НА БИБЛИЯТА


Библията е комедия.

А комедията има хепи-енд, нали така?
Гръцките разкази за Боговете са трагедии. Но Библията е комедия – има хепи-енд, всички оживяват, има рай.

Структурата на историята е следната:
-   в началото на времето е имало рай
-   случва се някакъв катаклизъм
-   хората попадат в режим на ограничения, смърт, страдание и само-осъзнаване, но има режим на съществуване, който е отвъд това.


Библията представлява драма от себереализация и абстракция.


Питърсън казва, че знае, че доказателствата за истински религиозни преживявания са абсолютно неоспорими. Но това, че са неоспорими, не ги прави обясними. Не можем да ги обясним. Питърсън не може да ги обясни, а го оставя като факт и загадка.
Ако погледнем на това като рационалисти, можем, обаче, да кажем, че идеята за Бог е опит да се извлече идеалът.


Библията е колекция от книги с много редактори.

Библията съдържа много различни книги, написани от различни хора. Първите 5 книги са много обвързани една с друга (това е Тората на евреите).
В Тората има 4 източника:

1)   Жречески Кодекс – Елохим / Ел Шадай, Бог на боговете, Всемогъщият Бог
2)   Елохист – Авраам и Исаак, Божествената Йерархия (с ангелите), тръгването от Египет, Кодекса на Завета, което е разширения на 10-те Божи Заповеди
3)   Йеховист / Яхвист – историята за Адам и Ева, Каин и Авел, Вавилонската Кула, Изход, Числа, съкратена форма на 10-те Божи Заповеди
4)   Второзаконие


Бог е наричан Елохим (Elohim) или Ел Шадай (El Shaddai). Ел е коренът на арабската дума Аллах.

Ел Шадай се превежда като Всемогъщият Бог (God Almighty).
Елохим в началните книги на Библията е всъщност в множествено число, т.е. Богове.


Трябва да отбележим, че Битие 2 (историята за Адам и Ева) е по-старо от Битие 1, т.е. Елохим е по-ново наименование от Яхве (YHWH), но те са решили да поставят по-новата версия преди по-старата версия, защото съдържа информация за това, как е създадена Вселената. Ние вярваме, че YHWH се е произнасяло като Йехова или Яхве.
Според учените, Тората е писана от много различни хора и представлява амалгама от гледни точки за началото на света. Това е нещо като колективен разказ.


45


Да вземаш твоето бъдещо Аз предвид не е по-различно от това да вземаш предвид другите хора.

И тук Питърсън споменава един епизод от Симпсънс за бъдещия Хоумър:








Хоумър изпива около литър смес от майонеза и водка. Мардж му казва, че той не би трябвало да прави така, а той отговаря ”Това е проблем на бъдещия Хоумър. Много се радвам се, че не съм този човек.


Твоето бъдещо Аз е нещо като друг човек и да разбереш, как да се държиш с това твое бъдещо Аз, не е много по-различно от това да разбереш, как да се държиш с другите хора.


Можем да разширим това съждение. Трябва да предпазваме себе си от болка и страдание и то по начин, който работи във времето и който работи в присъствието на други хора, с които можеш да кооперираш и с които можеш да се съревноваваш по начин, който не те кара да страдаш повече, отколкото е необходимо.


Нали знаеш, че хората не са много толерантни? Те изобщо не трябва да бъдат заедно с теб. Те могат да започнат да се мотаят с другите примати. Ако не се държиш нормално в рамките на някакви граници, просто ще бъдеш отхвърлен.


Трябва да осъзнаеш, че ти си ограничен от собственото си съществуване, ограничен си от другите хора, а също така си ограничен от света.


Всяка една интерпретация е ограничена от реалността в света, от реалността на другите хора и от твоята реалност през времето. Само малък брой интерпретации ще работят в това тясно ограничено пространство.


И това е една от причините, поради които пост-модернистите грешат.


И това е една от причините, поради които онези, които се занимават с Изкуствен Интелект и се опитват да направят интелигентни машини, трябва да сложат изкуствения интелект в тяло. Оказва се, че не можеш да направиш нищо интелигентно, ако не го сложиш в тяло. Защото ти имаш нужда от ограничения в системата, така че системата да не се удави в безкрайното море от интерпретации (бел.прев. затова има ограничения, условия в програмирането, които са нещо като закони; без тези ограничения, няма как да ти работи програмата).



Страници: 1 2 [3] 4 5 6 7