Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 [2] 3 4 5 ... 70
16
В другите сайтове говорилнята превзема информацията и затова се губи. 
За съжаление доста ценни неща се загубиха в дрънкалниците


Точно това се опитахме да адресираме със сайта на АА... само че с времето си давам сметка, че в по-общ социален смисъл идеята не работи. Тоест, кръгът на интересуващите се с правилната мотивация е твърде тесен, а кръгът на интересуващите се с лоша мотивация (четене в търсене на някоя пикантерия с която после да се прави на интересен като седне на маса) е прекалено широк. А и... системата на форума с всичките разслоения на правата и тн не се схваща достатъчно интуитивно от всеки. От много време си знаем, че нещо трябва да се промени.

И в тази връзка си мислим, в крайна сметка, че всичко отдавна е измислено (от много хиляди години) и устойчиво се ползва, защото работи. Хората на наше място биха затворили сайта за външен достъп и биха го поддържали за вътрешен кръг, сиреч - биха го окултирали.

Освен това точно този момент е удобен да направим нещо такова, защото правителството готви сериозно затягане на свободата на словото в интернет и се обсъжда създаването на орган с реални сериозни парични санкции и дори затвор... и прочие глупости. Та... за нас моментът е назрял отдавна и може би е мъдро да се използва и поводът на настоящата обществена ситуация. (А и всички знаем, че огромния брой на регистрациите са мъртви души и е нужна чистка.)


Така че по повод говорилните, които развалят всичко и по повод това, че ние тук трябва да започнем да говорим отново, тия дни ще обсъдим идеи как една част от сайта да остане афиширана в интернет, а всичко друго да мине на закрита врата само за регистрирани потребители.

17
Глава 33
Експериментът Вятърен тунел


Един ден ми се обадиха от Maximum TV и ме попитаха дали все още се интересувам от правенето на телевизионни представления. Тъй като по този начин правя парите си, казах им „да”. Те бяха щастливи да чуят този отговор. Тогава започнаха да говорят за това, което искат да направим – „Експериментът Вятърен тунел”.

От телевизията имаха две идеи, които искаха да изпълнят с експеримента. Една от тях бе да ме привържат към външната част на камион, движещ се с 80 км/ч при температури близки до замръзване. Другата идея беше да пътуваме до Виена, където има вятърен тунел, който създава ветрове със скорост 120 км/ч с температура от 0°С. Досега никога не бях правил нещо подобно и се заинтригувах и от двете идеи. Бях готов да подложа тялото и ума си на проверка още веднъж.

Няколко седмици по-късно летях до Франкфурт, след това до Мюнхен. Там срещнах 27 годишния Денис. Обикновено журналист и футболен играч, Денис сега щеше да бъде водещ на шоуто и да се присъедини към мен за експеримента. Той нямаше търпение да свърши добра работа и даде най-доброто от себе си.

На следващата сутрин десетина от нас отпътуваха с кола на 160 км от Мюнхен до Меминген, Германия. Когато пристигнахме, се спряхме на фирма за камиони, специализирана в превозни средства за авиокомпании. Едно от тях и линейка ни придружиха до близкото летище.

Когато пристигнахме на летището, снимачния екип започна да се приготвя за заснемането. Медиците ни провериха, за да се уверят, че сме в добро състояние. Те премериха вътрешната ни температура, кръвно налягане и пулс и ни обявиха за здрави индивиди. Целта на продуцента беше да ни върже с Денис в задната част на камион и след това да пътуваме с 80 км/ч в дъжда при температура от 4°С. След като бяха направени последните подготовки, камионът тръгна. При скорост от 80 км/ч дъждът се усещаше като градушка при съприкосновение с кожата ни.

Бях леко облечен, докато Денис имаше предимството да носи дъждобран. Комбинацията от дъжд, студена температура и силни ветрове, отнемаха топлината от тялото с бързи темпове; обаче се получи чудесен тест за издръжливост. Въпреки подобния на градушка дъжд, бързо открихме, че екстремната каскада е възможна за направа, докато оставаме спокойни и отпуснати. Дори за необучен човек като Денис не бе проблем да успее да запази самообладание и да остане енергичен. Той предположи, че може би това се дължи на моите присъствие и съвети, които му даваха възможността да издържи на студа. Така или иначе, през тези часове разпуснахме и се забавлявахме чудесно.

След много часове шофиране, снимачния екип най-накрая бе удовлетворен. Опаковахме си нещата, тръгнахме към Виена и спряхме на 150 км от нея. Беше късно, затова намерихме страхотен хотел, в който да отседнем, където бързо заспахме. На следващата сутрин станахме в 05:00 сутринта и бързо поехме отново на път.
Скоро след това пристигнахме в огромно съоръжение, имащо капацитета да симулира вятърен тунел. Още при влизането си в сградата забелязахме грамаден хладилник. Имаше и тръби, 10 метра в диаметър, покрити с изолация, които захранваха вятърния тунел. Използващо вентилатор, който е висок 7 метра, за да генерира вятър, това учреждение притежава най-големия вятърен тунел в света.

Когато пристигна аварийния екип, включващ доктор и неговия асистент, бяхме готови да записваме. Хора тичаха навсякъде наоколо, за да направят необходимите приготовления. Подготвих се психически за теста.

В крайна сметка отидохме в предната част на вятърния тунел. Обикновено там се тества влаковата устойчивост на температури от -40°С до 60°С. Също така могат да наподобят външната среда по време на тези тестове, симулирайки дъжд и сняг. Казаха ни, че ще правим снимките с вятърния тунел със скорост 100 км/ч и при температура от 0°С.

С Денис бяхме проверени за последен път от медиците. Пулсът ми беше 68 удара в минута, докато неговия 122. Благодарение на това, че съм по-опитен в тези ситуации, пулсът ми остана сравнително нисък, докато се подготвях за събитието. Скоро камерите бяха готови и стана време за снимки.

Няколко минути по-късно с Денис бяхме застанали пред тунела и масивния вентилатор започна да се върти. Тунелът беше 12 м висок, 120 м дълъг и контролиран от компютър, който създава всякакви възможни климатични състояния; беше красива гледка. Денис носеше яке, но не и аз. Той стоеше на метър зад мен. Разбира се – и двамата бяхме малко неспокойни от предстоящото, защото никой от нас не бе преживявал нещо подобно преди това. Не знаехме какво да очакваме.

Звукът на вентилатора стана по-силен. Фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фиу, фууууууу… Вятърът се засили и трябваше да позиционираме краката си, така че да предотвратим падането си на земята. При 0°С и 100 км/ч вятърът се усещаше като буря. Не беше лесно, но успяхме да задържим позицията си, въпреки че вятърът ни жилеше по лицето и изсмукваше топлината от ръцете ни.

След 10 минути в бурята, Денис бе издържал до точката, от която не можеше да понесе повече. Той вдигна ръката си, за да сигнализира на екипа, че е приключил. Аз тичах на място и се чувствах изключително добре, преди да изключат вентилатора, но първия опит приключи и бе време за почивка.

Отидохме в отоплена стая да пием чай и да се сгреем. Измина около час и бяхме готови да тръгнем отново. Този път щяха да увеличат скоростта на вятъра до 120 км/ч, да понижат температурата още и да добавят дъжд в уравнението. Междувременно, бяха заснети приготовленията ни. Телевизионният екип работеше постоянно, за да се сдобие с възможно най-много кадри. Времето беше пари и те имаха малко време да получат точните кадри.

Обратно в тунела. Сега Денис носеше два дъждобрана и водоустойчиви панталони, а аз носех дрехи, които лесно щяха да се намокрят от дъжда и да прилепнат към тялото ми. Ние бяхме готови. Камерите започнаха да се движат и застанахме в средата на тунела. Дойде мощния рев на витлото и заглуши всички останали звуци. Валежите се появиха доста бързо. По времето, когато вятърът достигна 120 км/ч, бях подгизнал. Бързо разбрах и че е невероятно трудно да запазиш баланс при вятър с подобна скорост, но така или иначе успях да го направя.

Обаче сега, когато скоростта на вятъра беше много по-бърза, дъждът се чувстваше като градушка. Постоянно бях удрян в лицето с тези, подобни на скали, водни капки. Денис имаше много затруднения с болката; той не можеше да издържи. След четири минути показа, че иска да прекрати. Когато изключиха вентилатора, той обясни на екипа защо е спрял. След това се върна в отоплената стая, за да се сгрее.

Мой ред.

Включиха отново вентилатора и дъждът започна отново да пада. Успях лесно да се задържа на краката си от практиката, която бях придобил по време на последния опит. Бях в състояние, в което можех да се представя изключително добре, благодарение на своите концентрация, умение и енергия. Започнах да си тактувам с крак и да пея, докато вятърът приближаваше 120 км/ч. Все по-силно, той набираше скорост. Продължих да навлизам по-дълбоко в песента и себе си, да се опитвам да покажа своя дух.

След като отидох надълбоко в себе си, започнах да усещам присъствие. Имах чувството, че не съм себе си, сякаш вътре в мен имаше индийски (б.пр.: или индиански) дух. Пеех мантри и се чувствах свързан с вятъра, можех да се идентифицирам с него. Студа от вятъра вече не ме безпокоеше. Бях в транс и в пълен контрол. Имах усещането, че съм изправен пред страхотна сила, но не изпитвах страх или опасност. Посрещах я с пълно спокойствие.

Никога преди това не бях изпитвал подобно усещане; беше невероятно интензивно. Сякаш стоях на върха на света. Дори опитът ми на Еверест не можеше да се сравни с него. Снимачния екип беше запленен, но камерите им продължиха да записват. Докторите казваха на екипа да прекратят експеримента, но те бяха твърде заинтригувани от мира, който показвах. Чувствах се толкова балансиран, че си повдигнах единия крак от земята и сега се борех със скоростта на вятъра от 120 км/ч, стоейки на един крак като фламинго.

Скоро след това някой чул вика на лекар и сигнализирал за прекратяване на експеримента. Те не разбираха, че съм напълно добре и така или иначе го прекъснаха. Не усещах нищо друго, освен величие. Бях видял идентичността на вятъра и зрителите ми казаха, че експериментът ги е докоснал емоционално.

Дълбоко в себе си, всички ние имаме способността да се свързваме с елементите на природата. Имаме потенциала да се свържем с нея пълноценно и да оставим на телата си да се адаптират. Индийците (б.пр.: или индианците), които са много близо до природата, много добре разбират това и имат мъдростта на земята. Цивилизовани, ние бяхме загубили това умение. Природата има способността да ни прави цялостни, да ни изпълва. Следователно, трябва да се стремим да станем по-цялостни.

18
От известно време съм потънал в размишления над този генерален и по-всеобхватен въпрос, "Западането на цивилизацията", който сякаш винаги е мним контекст във всичко, което пиша като изява по интернет. Откакто се оттеглих от активното обогатяване на АА съм в една патова ситуация - хем имам много какво да кажа, хем колкото повече имам да кажа, толкова повече не виждам смисъл от споделянето. Струва ми се, че няма "реципиенти", ще рече, че няма хора в годно състояние да чуят каквото и да е... дори и повечето ни читатели.

Мислите, които ме занимават, касаят отговор или отговори на въпроса Защо нещата са такива, каквито са, или по-точно Защо положението в света е такова, каквото е, или най-точно казано - Защо човечеството, в смисъла на хората и тяхната обща история, е такова каквото е.

Когато човек се оттегли, разочарован, от стремежа да оповестява слабо разпространена информация, му се отваря време да задълбочи собствените си разбирания. След това обаче се оказва, че вече не може да говори с който и да е, защото посланието не може да се сподели с неподготвени, тоест негодни за приемането му хора.

Говоря за това, че има една... естественост в окултизма. Свикнали сме, в нашия "бранш", да разглеждаме световната конспирация като нещо нарочно. Но аз поне вече съм убеден, че ако ще нарочно да живеем така, че да не пораждаме конспирация, тя естествено и от само себе си ще се опитва да се получи и накрая ще се наложи. С други думи, ако някой попита, "Защо е този Нов Световен Ред и каква е причината за световната конспирация, за културата, общността и науката на окултизма?", най-невежите ще отговорят, че причината е извън нашия свят, примерно извънземните, а най-осведомените ще отговорят с друг въпрос - "А може ли въобще да е иначе?"

Не е завръзката тук, че някой крие истината от света. Завръзката е в това, че дори и да се опитва да запознае света с истината, това не е практически възможно, защото посланието е несподелимо, не подлежи на споделяне, с негоден (неузрял) човек, който да го възприеме. Говоря тези неща, за да може някой случаен читател да се наведе също на тези мисли в собствените си наблюдения върху живота и природата му.

Поради този комплекс от наблюдения и настроения от известно време ми е трудно да отворям нови теми, от които да стане нещо по-интересно и заслужаващо си... Но отдавна усещам че е време за някакво "разяснение" ако щете, някак си, да извадя наяве постоянния контекст на всичката си изява, някак си най-сетне да акцентирам над онова, което все остава необособено в говоренето ми.









Идеята за заглавието е копирана от заглавието на една много интересна статия на OFFNews, която прочетох преди няколко дни.




Западането на Запада

07 май 2020




Източник: OFFNews.bg

Според френския публицист и икономист Никола Бавере, Западът доминира в света от края на ХV до началото на ХХ век, експортирайки своите производствени методи, институти и идеи по всички континенти в рамките на три вълни на глобализацията: Великите географски открития на ХVІ век и колонизацията; Промишлената революция и свободната търговия на ХІХ век; Отслабване на контрола над капитализма и движение в цифровата епоха от края на ХХ век.

Успехите на Запада се изграждат на следните основополагащи принципи: изобретенията на капитализма и научно-техническия прогрес; формиране на политическата свобода, позволила на народите сами да определят съдбата си; осъзнаване на единството и солидарността на свободните нации пред лицето на обществото на стария режим.

Третата вълна стана въплъщение на триумфа на Запада, подтиквайки човечеството към епоха на всеобща история. Но именно тази вълна се превърна в причина за падането на Запада. Частта на развитите страни в световното производство намаля от 45% до 30%, след като центърът на тежестта на капитализма се премести към Азия. Геополитическата система стана многополюсна, а лидерството на САЩ се разруши заедно с унаследения от 1945 г. световен ред, твърди в Le Figaro Бавере в анализа си La chute de l’Occident.

Накрая по западните демокрации удари екзистенциалната криза във връзка с дестабилизацията на средната класа, създавайки условия за подем на популистки движения и лидери.

Западът разпиля доверието към себе си, несъумявайки да се справи със системните рискове и сътресения на ХХІ век. След терористичните актове на 11 септември 2001 г. той породи безкрайна верига от конфликти. Той не успя да овладее финансовия крах през 2008 г., чиято причина станаха „балони” в икономиката. Сега (с изключение на Германия и Израел) Западът не е в състояние да се справи с епидемията с коронавируса и на санитарната катастрофа възнамерява да стовари сриването на икономиката и политическите неуредици. Срещу Запада се изправят враждебни и мощни сили, които се стремят да го изтикат встрани. Причина обаче за неговия упадък е и вътрешното разлагане на ценностите, институциите и нравите.

Влюбеният в „балоните” капитализъм се отказа от производството и иновациите в полза на спекулациите и рентиерството. Той се опира на не жизненоспособен социално-икономически модел, обединяващ в себе си слаб растеж, огромни дългове и силен подем на неравенството.

Култивираните от политиците невежество и демагогия изпитват презрение към образованието и науката, създавайки пропаст между населението и владеещия технологиите елит.

Демокрацията беше в голямата си част обезценена с отслабване на правовата държава, подчиняване на дебатите на колективните страсти, обожествяване на идентичността с отказ от идеята за всеобщо благо, тиранията на близката перспектива, която зачерква всякакви опити да се сформира представа за бъдещето.

Накрая, както през 1930-те години, единството на свободните нации се натъква на национализма, протекционизма и изолационизма на САЩ, Брекзит и все по-острия разкол в Европа между севера и юга (напр. по въпроса за еврото) и запада и изтока по различни традиции.

Освен това Западът се лиши от лидер поради предателството на САЩ към наследството на бащите-основатели и съюзниците. Той също така загуби стратегията и стълба в лицето на НАТО, както и от принципи с отстъплението от политическите свободи и права на човека.

Силата на Запада се заключаваше в неговата способност редовно да преосмисля себе си в съперничество на хората, предприятията и нациите при неизменна вярност към ценностите. Сега той трябва да преразгледа себе си, дори е възможно да вземе пример от Южна Корея и Тайван. Да разработи нов социално икономически пакт. Да преориентира капитализма към производство, иновации и екологични преобразования. Да вложи масови инвестиции в образованието и науката, в технологиите и гражданството. Да реанимира дебатите и отново да въвлече гражданите в живота на нациите. Да възстанови алианса на демокрациите на фона на заплахите от страна на демократурите и джихадизма. Отново да напипа нишката на своята съдба, която се бърка със свободата. Не заради световно господство, а за защита на разнообразните култури и съществуване на всеобщи ценности, които служат за основа на човешкото достойнство в хаотичната и опасна геополитическа среда на ХХІ век.





Зная, че многото подчертавания развалят облика на текста, но това са много важни опорни точки, които ние тук в Апокрифна Академия от самото начало акцентираме с различни документи и материали:

1. Онова, което САЩ са били в началото... онова, което е представлявал тогавашния замисъл за САЩ, преди подписването на Декларацията на независимостта, безпрецедентността на това начинание в световния план и история въобще... и гигантската, почти невъобразима гротеска и контраст с онова, което САЩ представлява днес (онова, което ние, поколенията от последните един-два века, винаги сме познавали под името САЩ). Каква огромна трагедия излиза наяве, когато човек се запознае с начинанието, идеите и намеренията в основата на Декларацията на независимостта (сходна с  малка част от Търновската конституция), и когато осъзнае начина, по който всичко това е било буквално премазано  в покълването си.

2. Научно-техническият прогрес, който "уж" е основният крепител на цивилизацията... разрушен от

3. Безбожността, която е истинският унищожител на цивилизацията... кореняща се в лошото

4. Образование.

5. Подемът на неравенството, изразен в

6. Елита, владеещ всички технологии ("уж" семенцето на цивилизоваността) и масовата световна пасмина - невежо, демагогстващо животинско стадо, лесно тласкано в посока от колективните нисши страсти, представляващо основен инструмент на държавността за управление на

7. Свободата на човека като цяло.




Материал, който определено би замислил отдадения читател на Апокрифна Академия. По принцип, афиши като бомбастичното "Края на света" или "Цивилизацията ще рухне" са се превърнали в чалга в нашата материя. Освен първото такова предвиждане - на най-древните прадеди, населяващи сегашна Индия, които обясняват идването на Кали Юга - една концепция, която е почти научно изразена и обяснена като някакъв вид духовна наука. Нима е лесно да се повярва на мащаба и дълбочината на тяхното проумяване на същността на живота и човека, след като хиляди години наред предвиждането им неотклонно се развива в своята посока?

От много време насам имам силен интерес към древен Египет, но постоянно се сдържам да превеждам повече материали заради мои си съображения (това разбира се е лично и не важи за доброволните желаещи да допринесат с материали на български).


Твърдо съм убеден, че знанията на който и да е относно окултизма и езотериката и световната конспирация се измерват по това колко точно знае за древен Египет.

19
Следният документ е от 1997г от Питър Линдеман (често го споменавам във връзка с електротехнични неща). Който иска може да си го преведе с гугъл-преводача, моите нерви и търпение са твърде тънки на ден днешен за по-подробен превод точно в момента. Основните положения са следните:

http://free-energy.ws/pdf/cs_closer_look.pdf


1. Има значителна разлика между сребърните продукти:
- електро-колоидно сребро
- умерен сребърен протеин
- сребърни соли
- прахово сребро

ВСИЧКИТЕ продукти имат общо бактерицидно действие. Но се държат доста РАЗЛИЧНО вътре в тялото, тоест имат РАЗЛИЧНА сила и РАЗЛИЧНА успешност при различните начини на приложение и различните случаи.

Ако някой иска да се впусне в самите разлики, нека се запознае с този документ: Сходства и различия между сребърните йони и сребърните наноформи и антибактериални агенти



2. Най-лесната форма за собствено производство на сребърен продукт е нисковолтовата електролиза.

3. Най-често сгрешаваната процедура и следователно най-нискокачествената поради грешното изпълнение е нисковолтовата електролиза (всички уреди за сребърна вода на пазара).
- чистотата на водата контролира ВСИЧКО при този процес
- трябва да се използва само ДИСТИЛИРАНА вода (не филтрирана, не пречистена и не дейонизирана, понеже при дейонизираната няма да протече реакция)
- всичко друго освен дистилираната вода съдържа твърде много вещества и води до образуването на сребърни соли, което е ДРУГ ПРОДУКТ (не е колоиден разтвор)
- колкото по-ТОПЛА е водата, толкова по-бързо и по-добре ще протече реакцията и толкова по-малки ще са сребърните частици

- най-добрият волтаж е 30 волта (електродите са остават най-чисти в този случай, препоръчва се ако захранването е слабо, например батерии, да се ползват 36 волта, тоест 3х12 или 4х9)

- когато два сребърни електрода се държат на еднакво разстояние в ДИСТИЛИРАНА ВОДА, се наблюдава следното:
     - отначало реакцията протича бавно, в първите 15 минути не се забелязва нищо
     - после реакцията ускорява и се забелязва отделяне на жълтеникава мъгла, която остава на нивото, на което е произведена и в по-голямата си част НЕ пада като утайка
     - когато се разсее, цветът на водата е прозрачен, но при по-високите концентрации (по-дълго време на реакцията) става забележимо жълтеникав
     - размерът на частиците в този вид продукт е между 0.001 и 0.004 микрона

За успокоение на всички хора (като мен), които се смущават от подобни цветове, ще преведа изцяло извадката от книгата "Практическа колоидна химия", 1926г, раздел "Цветове на колоидните метали", подраздел "Полихронизъм на сребърните разтвори", стр.69:

Цитат
"Продължителната промяна на цвета от жълт към син отговаря на промяна в максималното поглъщане на по-късите към по-дългите дължини на вълната с намаляваща степен на наситеност. Това е общо срещан феномен в колоидната химия, илюстриращ връзката между цвета и степента на дисперсията". Този раздел продължава с описанията на цветовете, които се появяват в широко разнообразие на колоидни метални разтвори. ИНтересното е, че ВСИЧКИТЕ имат жълта фаза. Относно истинското "електро-колоидно" сребро, диапазонът на размера на частиците, в който разтворът може да изглежда жълт, е 0.01 до 0.001 микрона, защото това е размерът на сребърната частица, който най-добре поглъща индиговата светлина, оставяйки възможен за наблюдение само само подлежащия й цвят - жълтото. Финалният жълт прозрачен облик се появява само когато частиците са в равномерна дисперсия.




- така постигнатите сребърни частици имат ПОЛОЖИТЕЛЕН ЗАРЯД и това е факторът, който поддържа дисперсията им. Затова е важно препаратът да се съхранява в ТЪМНА стъклена бутилка - ултравиолетовата светлина от слънчевата светлина, както и много други фактори, влияят на заряда, и когато той бъде унищожен, това води до екоагулация (повторно събиране в по-големи частици и разбира се - утайка).





В подкрепа на всичко, което съм казал в темата "Сребърната вода" преди настоящата тема, превеждам още една извадка от документа:


Цитат
Най-голямата тайна относно производството на висококачествено колоидно сребро е това, че е почти невъзможно да се произвеждат стандартизирани сребърни продукти. Среброто явно реагира на редица естествени сили, които предстои да бъдат идентифицирани. Дори когато волтажът, водата и температурата на водата са идентични, реакцията на различните партиди ще протича в различни степени в различните дни. Бързината на реакцията може да варира в рамките на 100% и в един и същи ден. В "нормални" дни, реакцията протича добре за 15 минути, с видим облак от частици. В "бавни" дни може да отнеме 30 минути преди да се започне видимо производство на жълти частици. Заради тази вариация, винаги е мъдро да се наблюдава реакцията със силно фенерче, за да виждате колко бързо се случва тя. След като жълтият облак започне да се формира, проведете реакцията за още 5 минути. Това е най-добрият начин за стандартизиране на домашно приготвеното ви колоидно сребро.



- електро-колоидното сребро е ЕДНАВРЕМЕННО КОЛОИДНО И ЙОННО - счита се за колоидно заради размера на частиците и се счита за йонно заради заряда на частиците (среброто НЕ образува отрицателни йони, само положителни). ИНтересно е да се отбележи, че старите химични книги не правят разлика между колоидното и йонното състояние на разтворите.




4. Среброто действа И като токсичен тежък метал, И като минерален остатък в тялото.

- това се определя не от поетото количество, а от размера на частиците!
(- известният страничен ефект аргирия никога не се появява от електро-колоидно сребро, а от всичко останало, тоест соли и по-едри частици)





20
Социалните медии проактивно да предприемат необходимите мерки за спиране на дезинформацията

29 април 2020

Заглавието е променено от мен



Източник: OFFNews.bg

COVID-19: руската и китайската пропаганда са вредни за вашето здраве

Евродепутатите са обезпокоени от опитите за дезинформация, свързана с COVID-19, съобщиха днес от пресслужбата на комисията на ЕП по външни работи.

Евродепутатите и върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Жозеп Борел ще обсъдят в четвъртък последния доклад на Европейската служба за външна дейност.

Докладът отчита разпространението на дезинформация, инциденти, свързани с дезинформация и други форми на манипулация и изопачаване на информацията за пандемията от COVID-19.

Въпреки тяхното потенциално тежко въздействие върху общественото здравеопазване, официалните източници и източници, подкрепяни от различни правителства, в това число от Русия и в по-малка степен - от Китай, продължават мащабно да разпространяват конспиративни наративи и дезинформация както сред обществеността в ЕС, така и в страните в по-широкото съседство на ЕС, пише в текста на доклада на ЕСВД.

Сред примерите за дезинформация и пропаганда са посочени и следните публикации:

    Пандемията на коронавирус може да се използва за въвеждане на абсолютен социален контрол с ваксина (Strategic Culture Foundation)

    Ваксините не помагат - производството им е един от приоритетите на новия световен ред (South Front)

    COVID-19 ще позволи пълен контрол на населението чрез принудителна ваксинация и чипове (NewsFront)

    Честото миене на ръцете не предпазва от COVID-19 (Sputnik и RT)

    Цинкът помага за убиванетo на коронавирусa (RT)

    Западните медии в заговор с големи фармацевтични компании игнорират успешните резултати от лечението на COVID-19 с витамин С в Китай (South Front)

    Кризата с COVID-19 е измислица на медиите (South Front)


Резолюция на Европарламента

В четвъртък Жозеп Борел ще отговори на въпроси на членовете на комисията на ЕП по външни работи, свързани с доклада на Европейската служба за външна дейност.

В резолюция, приета от Европейския парламент на 17 април, евродепутатите подчертаха, че дезинформацията, свързана с COVID-19, е основен проблем за общественото здраве. Ето защо ЕС следва да създаде европейски информационен източник, който да гарантира, че всички граждани имат достъп до точна и проверена информация.

Парламентът също така призова социалните медии проактивно да предприемат необходимите мерки за спиране на дезинформацията и словото на омразата, свързани с коронавируса.






Ето го най-сетне и органът за ограничаване на свободата на словото, чиято поява чакахме от самото начало.

21
Глава 32
Експериментът с ендотоксин – велика борба


Четири години след започването на проучванията относно Ледения човек, най-накрая се натъкнах на възможността да докажа мнението си, че можем да повлияем на имунната система и да се борим с болестите чрез силата на съзнанието.

Докато бях потопен в ледената баня в Института Радбут (Radboud), професор Михай Нетеа бе един от хората, наблюдаващи ме с вълнение. Той е добре известен с изследванията си имунолог, прочут учен в академичните среди. Срещал съм много световни рекордьори в спорта и други дисциплини; онези със силен дух не се хвалят. Същото важи и за професор Нетеа. Той остана скромен въпреки многобройните си постижения.

Последното му изследване за имунната система, използващо Ендотоксиновия експеримент, е поразително. То е за това, което се случва когато възпалителните маркери, които са причината за многобройни заболявания, внезапно ескалират толкова много, че причиняват увреждане на човешките тъкани.

Това че съм трениран човек, показващ необичайни резултати, когато е подложен на екстремни температури, го бе навело на мисълта, че ще бъде интересна възможността да види по какво се различава тялото ми от всички останали, които е тествал. Приех поканата му по телефона и се съгласих да участвам в неговото изследване. Той бе спечелил одобрение да извърши експеримента, въпреки възрастта ми! Бях убеден, че можем съзнателно да повлияем на имунната система и професор Нетеа бе начинът ми да покажа на света, че е възможно.

Въпреки че експериментът щеше да получи универсално покритие и вероятно щеше да бъде навсякъде по вестници и телевизии, бях съсредоточен само върху това да докажа, че всеки е способен да влияе пряко върху автономната нервна система.

Определихме среща, за да направим първата проверка и съберем базови данни. Данните показаха, че бях съвършено здрав по-възрастен човек, в страхотно физическо състояние. Сърдечния ми ритъм по време на теста бе 39 удара в минута.

Обикновено, свръхактивната имунна система причинява увреждане на човешките тъкани. Експериментът щеше да провери дали мога да потисна тази свръхактивна реакция. Ако е възможно, бихме могли да разработим метод, който да даде възможност на милиони хора да подобрят имунните си системи. Способността да се повлияе на имунната и нервна система чрез медитация и специфично дишане, може да бъде естествено оръжие, което човечеството да използва срещу заболяванията.

Сутринта на Ендотоксиновия експеримент се събудих в 04:00 и извърших рутинните си дихателни упражнения.

Б.пр.: Видео ръководство - метода на дишане на Вим Хоф:




Бях в отлично състояние на духа и готов да дам всичко от себе си в болницата в Неймеген. Вълнувах се, че ще покажа заложбите си на доктори, професори, медицински и телевизионен екип, които щяха да бъдат там, за да ме гледат. Но и бях тревожен и нервен, напълно осъзнавайки предизвикателството, което трябваше да преодолея. Потискането на болест чрез чиста воля, без каквито и да било външни средства, не би било нищо по-малко от гигантски пробив.

Няколко часа по-късно лежах в болнично легло, заобиколен от учени, медици и телевизионен екип в стая 7 на 5 метра. Докторите ме свързаха с множество машини за записване на данни. Там трябваше да се боря срещу инжектирания токсин. Не само трябваше да се бия с болестта, но и с напрежението на хората около мен. Очакванията им бяха високи и не исках да ги разочаровам. Въпреки че не знаех какво въздействие върху мен би имала инжектираната отрова, бях приготвил тялото си възможно най-добре. Започнах своята дихателна техника, за да си дам начален тласък. С всеки дъх си представях, че зареждам имунната си система с повече сила.

Точно преди да ми направят инжекцията, лекарите ми обясниха, че ще почувствам ефектите на ендотоксина скоро след инжектирането.

Б.пр: Ендотоксин - Терминът "ендотоксин" обикновено се използва за термостабилен полизахариден токсин, здраво свързан с бактериалната клетка, за разлика от термолабилния протеин "екзотоксин", секретиран във външната среда. Ендотоксинът (липолизахарид) е отговорен за много патофизиологични симптоми, наблюдавани по време на грам-отрицателни бактериални инфекции. Те включват пирогенност (способността да предизвика повишаване на телесната температура), промени в броя на циркулиращите левкоцити (левкоцитопения, левкоцитоза), активиране на комплемента, активиране на макрофаги, агрегация на тромбоцитите, повишаване на капилярната пропускливост и други. В допълнение, ендотоксина индуцира имунен отговор.

Така че приготвих тялото си и получих отровата, която бе пусната в кръвта ми. През първите няколко минути не усетих нищо. Нямаше промяна. Казах това на лекарите и те ми обясниха, че повечето от възпалителните маркери ще присъстват в тялото ми 90 минути след инжектирането. Минаха 60 минути и бях добре. Изминаха 75 минути и все още бях добре. Чаках някаква забележима промяна в тялото ми, за да мога да й противодействам. Около 90 минути след инжектирането, усетих да идва леко главоболие. Най-накрая бях намерил опонента си, но беше далеч по-малък от това, което очаквах.

Скоро след като се концентрирах върху враждебната сила, главоболието изчезна и налягането бе облекчено. Какво се бе случило? Очаквах война, а всичко, което получих, бе малко главоболие. Независимо от това, имунната ми система бе готова и бдителна. Когато почувствах главоболието, просто я стимулирах да работи по-ефективно. В случая това означаваше потискане на възпалителните тела с чиста воля. В рамките на минути… Беше си отишло.

След около 40 вземания на кръв и 10 часа лежане, свързан с машините на болнично легло, всичко дойде към края си. Професорът и лекарите бяха доволни от резултатите. Те бяха изумени, че не съм почувствал нищо повече от главоболие.

Усещането ми бе това на победа и плаках няколко пъти този ден. Дългото време на чакане да видя дали убежденията ми са верни, най-после имаше победоносен завършек. Почувствах облекчение, сякаш огромна тежест се смъкна от плещите ми. Това бе най-голямото ми приключение в легло, изобщо.

След експеримента се бе развил огромен апетит и желанието ми за храна бе интензивно. След като се нахраних, отидох в близкия хотел и си легнах да спя. На следващия ден се върнах в Радбут за още една проверка. Всичко беше наред и тялото ми беше в страхотно състояние! Карах до вкъщи с приятеля си Бен, който бе до мен по време на това приключение. Пеехме песни със сърца, пълни с радост.

Да, възможно е да се повлияе на имунната система и да се пребори болестта. Ще покажем на всички!





Б.пр.: Преведен на български видеоклип, описващ и обясняващ експеримента в допълнение с последвали такива върху контролни групи:





Видео с експеримента (с английски субтитри):







И извадка от научно изследване, на тема „Волево активиране на симпатиковата нервна система и смекчаване на вродения имунен отговор при хората”, което може да откриете тук: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4034215/

Значение:

Досега както автономната нервна система, така и вродената имунна система се разглеждаха като системи, на които не може да се повлияе волево. Настоящото проучване показва, че чрез практикуване на техники, научени в краткосрочна тренировъчна програма, симпатиковата нервна система и имунната система наистина могат да бъдат съзнателно повлияни. Здравите доброволци, практикуващи научените техники, показват дълбоко увеличение на освобождаването на епинефрин, което от своя страна води до увеличено производство на противовъзпалителни медиатори и последващо овлажняване на провъзпалителния цитокинов отговор, предизвикан от интравенозно приложение на бактериален ендотоксин. Това проучване може да има важни последици за лечението на различни състояния, свързани с прекомерно или постоянно възпаление, особено автоимунни заболявания, при които терапиите, които противодействат на възпалителните цитокини, показват голяма полза.

22
Дж. Розалес: Глава 31
Завръщане вкъщи


По-късно тази вечер Конрад ме остави на летището. Проверих си чантите, минах през охраната и си проправих път към вратата. Беше страхотно изживяване, но бях готов да се върна към добрата, стара Америка. Липсваха ми семейството и приятелите. (…)

Първият ми полет от Амстердам до Франкфурт беше бърз и безболезнен. Стюардесите бяха наистина хубави и самият полет продължи само час. Когато пристигнах на летището във Франкфурт, бях изплашен. Намирах се на доста голямо летище в страна, в която никога не бях ходил. Опитах да разговарям с няколко от хората, които работят там, но никой от тях не говореше английски.

(…)

След като се нахраних, времето летеше. Преди още да разбера, бях на борда на самолета си до Чикаго. Похвалих себе си, че останах буден цялата нощ и не пропуснах полета си. Изтощен, заспах веднага след като се издигнахме във въздуха. Събудих се когато гласът на пилота обяви по високоговорителите, че се спускаме. (…) Минаването през митницата отне цяла вечност. Мислех, че ще бъде като минаването през охраната на летището, но грешах. Въпреки това, когато излязох, все още разполагах с цял час преди следващия полет. (…) Включих си телефона и уведомих приятелката и родителите си, че съм в безопасност. Тогава реших да извадя лаптопа си и да употребя оставащата мощност на батерията му. Сега, когато бях в Щатите, можех отново да ползвам дебитната си карта. Така че поръчах достъп до безжичния интернет на летището и най-накрая успях да кача в YouTube видеото от нашия семинар. (…)

След това изпратих кратък имейл на Вим с линк към видеото, благодарейки му за възможността. Скоро на самолета започнаха да се настаняват хора. Събрах си багажа и се качих на последния си полет до вкъщи. Няколко часа по-късно слизах на ескалатора към мястото за вземането на багаж.
„Виждам го!” чух глас да казва. Погледнах наляво и видях малката си сестра Натали да маха към мен. До нея бе приятелката ми Брук и майка ми.
„Здравейте, момичета!” казах, докато вървях към тях.

(…) Пуснах Брук и отидох до майка си да я прегърна. Докато обвивах ръцете си около нея, Натали се затича и ме прегърна отзад. (…)
„Баща ти е при колата. Нека отидем при него.”
Грабнах проверената си чанта от конвейера и отидохме навън. Баща ми излезе от колата и ме прегърна. Каза ми, че се радва, че съм в безопасност у дома. Прибрахме багажа ми в колата и тръгнахме с нея към вкъщи.

Час и половина се возихме и през това време бях положил главата си в скута на приятелката ми и разказвах истории от моето приключение в Полша. Беше хубаво да бъда вкъщи. Време е да се приготвя за Монблан.

23
Девети ден: 8 май 2010 г.

Събудих се от звука на клаксон на кола. Погледнах през прозореца – бяхме се върнали в Амстердам. Часовникът ми показваше 06:55. След около 13 часа щях да бъда на полета тръгващ от Амстердам до Франкфурт. Почти беше време да си ходя вкъщи. В 07:15 се отбихме встрани на пътя и Вим излезе.
„Какво правим?” попитах.
„Оставям Вим.” отговори Конрад. „Той трябва да отиде някъде, така че няма да е с нас през остатъка от деня.”
Сърцето ми потъна.

„Съжалявам.” каза Вим. „Конрад ще се погрижи за теб, докато тръгне полета ти. Също и ще направи така, че да стигнеш летището навреме. Иска ми се да остана, но трябва да видя семейството си.”
„Всичко е наред, Вим.” казах, гледайки го в очите и с пресилена усмивка. „Разбирам.”

Конрад и аз излязохме от колата и помогнахме на Вим да разопакова вещите си. С Вим се прегърнахме за последен път. Когато се обърна да си тръгне, той погледна назад към мен и каза: „Довиждане, мой духовен братко! Ще те видя отново на Монблан!”
С това той се обърна и сви зад сградата.
„Довиждане, братко.” промълвих на себе си.
„Добре.” каза Конрад. „Да тръгваме!”

(…)

„Имам идея.” каза Конрад и очите му светнаха. „Искаш ли да отидем за студено плуване?”
„Ъъъ, добре.” казах колебливо. „Но къде?”
„Ще видиш.”

Качихме се в джипа му и карахме 30 минути обратно до Амстердам. Направихме завой и тогава карахме още 10 минути през непозната за мен област. Пейзажът се разкри, а земята се изравни. В далечината виждах вода.
„Това е Северно море!” каза Конрад, разкривайки изненадата. „Да тръгваме!”
Взехме си банските, кърпи и камерата на Конрад от багажника на джипа и отидохме към водата.

„Мисля, че ще бъде хубаво да направя видео за Вим” помисли си той на глас. „Можем да се запишем как влизаме във водата, за да му покажем, че дори и да не е наоколо, ние продължаваме да тренираме.”
„Добре, Конрад.” мислех, че е глупава идея, но реших, че Вим вероятно ще го хареса.
Преоблякохме се в банските, а Конрад взе камерата от чантата си и я включи. Постави тениската си на земята и сложи камерата отгоре. 
„Добре.” каза той, очевидно развълнуван. „Да тръгваме!”

Изтичахме в океана и плувахме наоколо за 10 минути. Водата беше мразовита, но бе нищо в сравнение с ледения водопад на Карпач. Въпреки че не очаквах да правя още ледени тренировки преди да напусна Европа, бе приятна изненада.
Преоблякохме се в сухите си дрехи и вървяхме до близкия ресторант, разположен на брега.

„Какво ще кажеш да ти купя чаша горещ шоколад и тогава да тръгваме?” попита Конрад.
„Защо не?” отговорих.
Влязохме боси в ресторанта. Чувствах се зле да внасям пясък в заведението, но когато забелязах, че подът вече беше покрит с пясък, спрях да се тревожа. Там имаше камина, стояща близо до гигантски прозорец, гледащ към Северно море.

След като Конрад купи два горещи шоколада, отидохме до камината и седнахме до нея. Вдигнахме своите пясъчни, мокри крака нагоре и ги поставихме на подложка за крака, близо до откритите пламъци. Докато с Конрад отпивахме от шоколада, гледахме през прозореца, разкриващ ни красивия пейзаж. В този момент животът изглеждаше перфектен.

Не можех да повярвам, че през изминалата седмица бях тренирал с оригиналния Леден човек, когото сега наричах мой духовен брат.



Б.пр.: На следното видео, до 5:55-ата минута, може да видите някои от описаните в тази глава преживявания:




24
Осми ден: 7 май 2010 г.

На следващата сутрин си оправих леглото и отидох долу да срещна Вим и Марко. Изглежда винаги се будех по-късно от тях. Може би още не бях свикнал със смяната на времето. Както и да е, никога не се будех по-късно от 09:00, което не е толкова зле. Вим и Марко закусваха и пиеха чай, когато влязох в стаята. Вим предложи да направя дихателните си упражнения навън, на хубавото, топло слънце. Взех предвид съвета му, излязох и седнах на близката пейка.

Изпълнението на дихателните упражнения го усещах много по-релаксиращо в сравнение с първия ден. След всяка серия на задържане на дъха, се чувствах по-осъзнат и енергичен, но също така центриран и контролиращ. Тъй като бях приложил правилото „не насилвай”, вече не се усещаше като скучно задължение. Беше бързо и лесно за направа, не изискващо каквито и да било усилия. (…)

Докато си правех закуска, ми хрумна идея. Връщайки се на масата за закуска с чая и овесените ядки, казах:
„Хей, защо не се върнем при реката и да плуваме още веднъж, преди да тръгнем. По пътя можем да спрем някъде, ако има поле наблизо и да хвърляме фризби. Тогава, може би да отидем до реката и да се забавляваме хвърляйки фризбито един на друг като го хващаме, докато скачаме във водата.”
„Страхотно! Хубаво!” възкликна ентусиазирано Вим.
„Добре, да тръгваме.” отговори Марко с усмивка.
Докато закусвах, Марко и Вим отидоха горе да се преоблекат.
„Ще те срещнем отвън.” казаха, взимайки фризбито, което стоеше отгоре на пианото. 

Само за няколко дни, помислих си, бях дошъл в нова държава и изградил приятелства, които ще продължат цял живот. Сега имам връзки с невероятни, интелектуални пионери. Не мога да повярвам, че всичко това е започнало от простичко гледане на телевизионно шоу с участието на „Ледения човек.” Еха.

Преоблякох се, събрах си нещата и изтичах навън да срещна приятелите си. Вървяхме по пътя към езерото, за последен път. По-късно този ден Марко щеше да се качи на автобуса и да продължи към следващото си приключение. Това ще ми липсва, помислих си.

Най-накрая пристигнахме на гигантско поле с две футболни мрежи на всеки край.
„Това е добро място.” обяви Вим.
Разпръснахме се из полето, хвърляйки напред-назад фризбито. Полето беше изпълнено с хиляди жълтурчета. Какъв вид насекомо обича жълтурчетата? Точно така… пчели. Заедно с хилядите жълтурчета, имаше и хиляди пчели навсякъде където стъпвахме. Простото хвърляне в полето се превърна в игра на „Не стой на едно място твърде дълго или ще бъдеш ужилен… бързо хвърли фризбито!” Смяхме се много. За щастие, никой не бе ужилен.

След час решихме да се преместим на реката и да плуваме за последен път. Когато отидохме до обичайното си място за плуване, извадих лаптопа си и го поставих на позиция, така че камерата да е обърната към нас. Когато всички бяхме готови, взех фризбито и застанах до лаптопа си, перпендикулярно на мястото, където обикновено скачахме вътре в реката.
„Ще броя до три, Вим, искам да се затичаш и скочиш. Ще хвърля фризбито към теб. Готов ли си?” попитах.
„Да! Тръгвам!” извика той обратно към мен.
„Хаха, добре. Едно, две, три!”

Вим се затича към ръба с пълна скорост и скочи напред. Хвърлих фризбито и то за малко пропусна отворените му ръце.
„Толкова близо!” каза той, когато главата му изплува от водата и хвърли фризбито обратно към мен. „Искам да опитам отново!”
Докато Вим плуваше към брега, Марко се потопи. Хвърлих му фризбито, но и той за малко го пропусна. Изглежда не успявахме да постигнем правилен синхрон.

Всеки от нас се редуваше да хвърля фризбито към останалите. След 15 минути на хвърляне и хващане, аз бях единствения успял да го хване. Вероятно щяхме да опитваме по-дълго, ако водата не бе толкова студена. Не това, че студът ни влияеше по начин да губим топлина, но когато и да се потапяхме, въздействието от съприкосновението с водата, щеше да жили нашите гърбове; беше изключително болезнено.

След като хванах фризбито, реших да остана малко и да плувам наоколо. Преди да напусна Полша, исках да почувствам последващото охлаждане за последен път. Наслаждавах се на възможността просто да ходя по улицата и да скоча в ледено студена река. Това щеше да ми липсва. Останах във водата за около 15 минути. Марко също скочи още веднъж и плува малко наоколо. Аз бях спокоен, не трябвайки да мисля за студа и просто се наслаждавах на плуването. Бяхме изминали дълъг път от нашия първи ден на обучение. Успокояващо бе да знам, че е постигнат напредък.

Пет минути след излизането от водата, по време на ходенето към къщата, моето последващо охлаждане се появи. Аз го приветствах. Въпреки че беше неприятно, сега гледах на него с благодарност. Като изгарянето в мускулите, което се получава след дълъг работен ден, последващото охлаждане ме уведомяваше, че съм стигнал го границите на своето тяло и то е в процес на възстановяване.

Когато приближихме къщата, чухме силен клаксон зад гърба си. Обърнахме се, за да видим, че е Конрад в неговия джип. Той ни срещна обратно в къщата и ни каза, че пътуването му до Карпач е било успешно. Братовчед му ще ни позволи да проведем тичането с боси крака там! Това беше чудесна новина!

Влязох вътре да се изкъпя и изчистя. Във ваната се замислих за всичко случило се през последните няколко дни. Мислех за студените плувания, изкачването до върха на планината и стоенето в снега. Бях спечелил много опит и придобил значително подобрение по време тези тренировки. Разбрах също, че ми престои дълъг път, ако искам да настигна Вим, но бях готов да продължа с опитите. Не исках да си тръгвам от тренировките в Полша. Надявах се, че предизвикателството на Монблан ще ме принуди да продължа ежедневното практикуване. Първата седмица на август беше само на три кратки месеца разстояние.

Приключих с банята и слязох долу да поработя още върху клипа за YouTube. Конрад ме забеляза и ме помоли да му покажа недовършеното видео. Той беше изумен.
„Вие, момчета, стояхте във снега?” попита той с развълнуван глас. „Това е невероятно! Уау, вие сте моите герои!”
След като изгледа видеото, Конрад започна да прави снимки на къщата, които да покаже на приятелите си в Нидерландия. По това време Марко беше на горния етаж и си опаковаше багажа. Почти беше станало време да го откараме до автобусната спирка в Лвовек Шльонски.

Когато Марко приключи с опаковането, всички ние се срещнахме отвън, на предния двор. Конрад държеше бутилка алкохол и запалена свещ.
„Искам да опитаме нещо.” каза той. „Ще сложа горещ восък върху капачката на тази бутилка, за да я запечатам. Искам всички ние да сложим върховете на пръстите си, за да запечатаме восъка. Тогава, когато завършим тичането в Карпач, ще дойдем отново тук и ще изпием тази бутилка заедно.”
Всички решихме, че е добра идея. Той изля горещия восък върху капачката, а ние се редувахме да го натискаме с пръсти. Това беше хубав, сантиментален жест от Конрад.

Когато пристигна автобуса на Марко, си казахме довиждане с тъга. Планирахме да го видим отново в бъдещето, така че не беше наистина сбогуване, а временно „ще се видим по-късно!”. Всички прегърнахме един по един Марко, желаейки му най-добър час по време на предстоящите приключения. Вратите се затвориха и автобуса тръгна, а ние помахахме за довиждане на нашия нов приятел.

Вим, Конрад и аз се върнахме обратно в джипа и потеглихме към дома. Когато пристигнахме, започнахме да приготвяме джипа за нашето завръщане в Амстердам. (…)

Приключихме с поставянето на багажа си в колата, а Конрад постави запечатаната с восък бутилка отгоре на шкафа, до камината. Влязохме в джипа и казахме довиждане на Мишу и къщата за последен път. Пътуването обратно до Амстердам бе дълго. Напуснахме къщата точно когато слънцето залязваше. Спирахме на няколко газ станции и спирки за почивка по пътя. Вим и Конрад се редуваха да шофират. Бих шофирал и аз, но не знаех как да управлявам ръчно лоста за скоростите. Нямах обаче нищо против, защото това ми даде възможността да приключа работата по видеоклипа на задната седалка. Когато то бе направено така, че да ми харесва, затворих лаптопа си и задрямах.

25
Седми ден: 6 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих и веднага се заех с дихателните си упражнения, но този път не си направих труда да записвам времето, тъй като не исках да имам някаква причина да се насилвам. Вместо това отделих време и се отпуснах. Все още не бях видял светлините, за които говореше Вим, нито счупих някакъв времеви рекорд този път, но се чувствах много по-добре когато приключих – отпочинал и спокоен. Не знаех дали това трябваше да се случи, но го приех като това, което беше.

Когато слязох долу, Марко и Вим вече бяха станали и си говореха. Приготвих си закуска и се присъединих към разговора.
„И така, какъв е планът, Вим?” попитах.
„Е, ще направим нещата малко по-различно от това, което обясних снощи.” каза той. „Вместо да предприемем километър плуване, ще плуваме 800 метра, хубаво и лесно. Ще се движим с бебешки стъпки. Ако можеш да направиш 800 метра без проблем, тогава ще преминем към един километър. Що се отнася до Марко, решихме той да плува срещу течението, с потопено цяло тяло. Ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
„Добре.” казах. „Звучи като добра идея. Кога ще тръгнем?”
„Когато приключиш със закуската си.” отговори той. (…)

15 минути по-късно стояхме пред познатото ни място за плуване. Вим и Марко бяха отишли във водата да плуват срещу течението. Аз гледах отгоре, държейки камерата на Марко. Той изглежда се справяше наистина добре в близо 10 градусовата вода. След 5 минути плуване срещу течението, лицето на Марко придоби интересно изражение; приличаше на решителност. Вим също забеляза това и започна да казва неща, които не разбирах. По-късно узнах, че е рецитирал по памет мантри на санскрит като форма на насърчение. Това изглежда даде сили на Марко. Той успя да издържи още 5 минути в студената вода!

След като Марко доплува до брега и се изсуши, бе мой ред. Гмурнах се във водата и застанах до Вим. Когато Марко ни каза, че е готов да върви по протежението на реката, Вим обяви, че е време да преплуваме нашите 800 метра.
„Да тръгваме!” извика той и започнахме да плуваме.
За пореден път Вим дръпна пред мен и поддържаше стабилно темпо. Спомних си съвета му да се избягва форсирането и продължих със своето собствено темпо. По време на цялото плуване тялото ми остана топло, а дишането ми бе спокойно.

Когато стигнах до края на 800-те метра, тялото ми беше изтощено. Отне ми общо 16 минути да преплувам разстоянието. Нямаше нищо объркано в тялото ми. Бях просто физически изтощен и с изключение на това, се чувствах страхотно. Пръстите на ръцете и краката ми бяха добре, без никакво изтръпване. Докато излизах от водата, се сетих, че последващото охлаждане ще дойде бързо. Затова попитах Вим дали може да тичаме на връщане към къщата, в опит да потисна охлаждането. За съжаление, не се получи. Последващото охлаждане ме удари на половината път към дома. Треперенето ми бе неконтролируемо.

Това продължи общо 32 минути. Което е значително повече от последния път, но трябваше да се имат предвид и добавените 200 метра към плуването. Когато се стоплих отново, се замислих върху постижението си и видях съществен напредък. Чувствах се много по-добре, докато бях във водата, нямаше болка или дискомфорт. Осъзнах, че приемането на студа работи в моя полза. Даде ми способността да генерирам повече топлина и да остана по-дълго затоплен.

Когато се върнахме в къщата, Вим запали огън. След като поговорихме малко, разбрахме, че сме доста гладни. Вим предложи да хванем такси до града и отново да хапнем в пицарията. Щяхме да бъдем с джипа, но Конрад го взе, за да посети братовчед си в Карпач. След 30 минути бяхме пред пицарията. (…) По време на вечеря обсъждахме възможните начини за популяризиране на тичането с боси крака през зимата. Докато ядяхме пиците си, Вим ни каза колко е щастлив да ни има за приятели.
„Наистина мисля за вас, момчета, като за свое семейство. Благодаря ви, че сте тук.”

След вечеря отидохме до таксито, което ни върна в къщата около 21:00 часа. Все още бях изтощен от по-ранното плуване. Говорихме малко около огъня, но скоро клепачите ми натежаха твърде много, за да ги държа отворени. Пожелах лека нощ и отидох горе в стаята си. Набързо записах събитията от деня и незабавно си легнах в леглото да спя.

26
Шести ден: 5 май 2010 г.

На следващата сутрин изпълних дихателните си упражнения, преди да сляза долу. Чувствах се изпълнен с енергия и исках направо да започна.
Най-добрите ми времена бяха:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 40 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 5 минути 6 секунди
Това бяха най-добрите ми времена до този момент!
Изтичах надолу по стълбите и казах на Вим добрите новини. Той беше развълнуван да чуе, че бях успял да задържа дъха си над пет минути (с въздух в белите дробове) само след няколко дни практика.

„И така, какво правиш когато задържаш дъха си?” попита той. „Какво чувстваш?”
„Е,” започнах, „в началото правя 30-те вдишвания, както ми каза. Тогава, когато задържам дъха си, за дълго време не чувствам нищо, няма натиск, никакви знаци, казващи ми, че трябва да спра, нищо. След известно време, на около четири минути, се появява стягане в гърдите ми. От този момент нататък, зная, че мога да продължа още около минута, борейки се с тази стегнатост.”
„Ами тогава,” отговори той, изглеждайки някак разочарован, „радвам се, че виждаш резултати, но мисля, че го правиш по грешния начин. Не трябва да го насилваш. Форсирането може да те нарани и да те върне няколко стъпки назад. Фокусирай се върху отпускането, не се насилвай.”

Да чуя това, бе шок за егото ми, но чувствах утеха, знаейки, че повече не трябва да се насилвам. Мислех, че стегнатостта е естествена и просто трябва да мина през нея, но бях сбъркал. Постарах се да запомня съвета му и отидох в кухнята да закуся и да пия кафе. (…)
По време на закуската Вим направи съобщение.
„Днес ще го даваме по-полека. Вчера имахме дълъг ден, така че мисля, че заслужаваме да се отпуснем. Ще запаля огън и можем просто да се мотаем около къщата.”

Това ми звучеше добре. Тялото ми бе много болезнено от стоенето под водопада предишния ден. Почивката би ми се отразила добре. Това също ще ми даде възможност за работа върху клипа със събраните досега кадри. След закуска Вим ми каза, че с Марк ще отидат до планината, за да направят още няколко медитации. Казах им, че ще бъда добре, стоящ в къщата да работя върху видеото за YouTube, така че те отидоха без мен. Никога не бях работил със софтуер за редактиране на видео и ми отне известно време да му хвана цаката.

След като бяха минали няколко часа, Вим и Марко се върнаха. Вим възкликна, че Марко е направил първото си пълно потапяне за цяла минута! Натъжих се, че съм пропуснал това, както и възможността да отида във водата, но имах важна работа. Трябваше да завърша клипчето, което щеше да помогне за популяризирането на семинарите на Вим.

Този ден времето летеше. Прекарах няколко часа, трудейки се върху видеоклипа, докато Вим и Марко просто си говореха. За вечеря Вим сготви отново и направи чудесно ястие. Конрад се беше отбил по-рано през деня и ни каза, че е на път да говори с братовчед си относно тичането с боси крака в снега. Също така бе оставил няколко бутилки вино като подарък. Следователно, виното бе сервирано на масата към вечерята. 

След вечеря отидох да работя още върху видеото, Марко си легна рано, а Вим продължи да отпива вино. За кратко поговорихме относно потенциала на студа да промени света. В крайна сметка изникна и темата за Монблан.
„Трябва да го направиш, Джъстин.” каза той. „Присъедини се към мен за изкачването на Монблан.”
„Но ти каза, че ще бъде трудно с телевизионния екип, който организира събитието.” отговорих объркан.
„Ааа, не се тревожи за тях. Ако успееш да събереш парите за пътуването до Европа и купуването на екипировка за катерене, аз ще направя да се случи. Аз съм Ледения човек, те ще трябва да ме чуят. Ти си мой приятел и те искам там. Ние сме като братя.”

„Братя?” попитах.
„Да, духовни братя. И двамата имаме сходни представи. Искаме да променим света. Хората искат да го оставят такъв, какъвто е и да живеят в невежество, но ние имаме мъдрост и можем да им покажем по-добър начин на живот. Ние имаме силата да променим света. През целият ми живот съм бил осмиван. Наричан съм луд и ненормален! Но сега, с това ново изследване, разкриващо, че мога да контролирам автономната си нервна система, те няма да се смеят повече. Това е дълбока и мощна техника. Моят начин на живот пренаписва науката!”

„Е, Вим, ако наистина искаш да бъда там и си сериозен относно това, ще направя всичко по силите си да мога да се върна в Европа в началото на август. Ще изкача Монблан с теб!”
„Да!” възкликна Вим. „Духовни братя!”
Прегърнахме се един друг, сякаш сме семейство.
„Обичам те, човече!” каза той с насълзени очи. „Благодаря, че ми вярваш. Благодаря ти.”
„И аз те обичам, Вим.” казах с усмивка, сдържайки сълзите си. „Благодаря ти, че ми показа, че в живота има неща, към които си струва да се стреми човек. Ще сторя всичко по силите си, за да ти помогна да разпространиш посланието си.”

Прегърнахме се още веднъж и той ми пожела лека нощ.
„Утре ще тренираме още.” каза. „Марко ще плува 50 метра в студената вода. Ти и аз ще плуваме един километър заедно. Като братя!”
Продължих да гледам към вратата, докато стъпките му заглъхваха нагоре по стълбите. Този човек ще направи история, си помислих. Ще промени начина, по който живеем живота си. И от този ден нататък ще се наричаме взаимно духовни братя.

Реших да остана долу и да поработя още върху видеото, преди да си легна. Половин час след като Вим си легна, токът изгасна. Призрачността на напълно тъмната къща ме изплаши. Използвах екрана на моя лаптоп като фенерче, за да намеря пътя до моята спалня. След като описах този ден, затворих очите си и заспах.

27
Водородният пероксид (H2O2) от само себе си се разлага на вода и кислород (O2 + H2O) с времето.

Но тази реакция може и да се забърза, като се използва катализатор. Един от възможните катализатори е среброто.

Реакцията по разлагането на водородния пероксид протича така:




Чете се така:

Сребро плюс кислородна вода дава сребърен оксид и вода.

Сребърен оксид плюс кислородна вода дава сребро, кислород и вода.

Следователно, когато се съберат двете реакции, в случай когато среброто е потопено в достатъчен обем кислородна вода: когато към кислородната вода се добави сребро, това дава вода и изпарение на кислород.




Сиреч... можем да използваме кислородна вода, за да атомизираме МИНЕРАЛНО сребро.





Когато обаче разгледаме валентностите, откриваме, че кислородната вода йонизира среброто (както беше споменато в един от патентите по-горе). Също така кислородната вода метализира йонизираното сребро. И двата процеса са двупосочни реакции:









При разграждането на кислородната вода по този начин се отделя температура. Тази температура, както и елементите кислород и водород, се използват за ракетно гориво в космоса при микро-сателитите.

Този сайт разказва за съвременните намерения и усилия да се произвеждат микро-сателити с размери в диапазона 10-50 кг и 0.1-10кг. Идеята е да изследваме космоса по-добре, по-сигурно и по-евтино, като големите космически тела, които до сега изпращахме, да се заменят с високотехнологични рояци от микро-сателити, ползващи се от модерния напредък на дигиталната миниатюризация.

http://www.scielo.br/scielo.php?pid=S2175-91462018000100323&script=sci_arttext&tlng=en

Рояците от микро-сателити ще се задвижват с кислородна вода, влизаща в контакт със сребърна повърхност.



Ето видео, което демонстрира космическите двигатели с кислородна вода:






Първата ракета с H2O2 е тествана през 1950г. НЯМА ГОРЕНЕ при разлагането на кислородната вода! Само гореща пара и силно налягане.





Цитат
Водородният пероксид (кислородната вода) трябва да е силно концентриран, за да проработи - около 90%, вместо 3%, както се продава в аптеките.
Когато кислородната вода 90% влезе в контакт със сребърна повърхност (или сребърна вода), среброто действа като катализатор. Реакцията освобождава един кислороден атом и се получава вода, това също така генерира много топлина. Голямата топлина превръща водата в пара, която напуска двигателя с много висока скорост и налягане.

Когато се използва по този начин, кислородната вода се нарича "монопропелант" (не знам дали има термин на български, буквално означава "моно-задвижващ химикал", демек "моно-гориво", бел.прев). В сравнение, нормалните ракетни двигатели изгарят два различни химикала (гориво и оксидант), така двигателят на кислородна вода е много хладък и относително безопасен, сащо така е лесен за опериране.

https://science.howstuffworks.com/question159.htm



Това обяснява описаните по-горе усещания в най-силно оросените тъкани при изпиването на сребърна вода с кислородна вода :)



28
Пети ден: 4 май 2010 г.

На следващата сутрин се събудих в 09:00 и веднага изтичах долу да поздравя Вим.
„Ще ходим до Карпач, готов ли си?” попита той.
„Да.” отговорих. „Но ще може ли набързо да отида горе, да направя дихателните си упражнения и да си взема душ?”
„Добре, ще я караме полека.”
Каква специфична фраза. Според мен означаваше „Не бързай.” Изтичах обратно горе и изпълних рутинните си дихателни упражнения. Най-добрите ми времена бяха следните:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 2 минути 32 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 4 минути 32 секунди

Страхотно! Издръжливостта ми за задържане на дъха отново се увеличаваше! (…)
„Добре.” обявих. „Готов съм! Благодаря за проявеното търпение, докато се приготвя. Нека отидем да изкачим онази планина!”
Пътуването до Карпач отне само 30 минути. По време на него слушахме музика от моя лаптоп. Предната вечер бях научил, че една от любимите групи на Вим е Coldplay (б.пр.: дали името на групата има общо? :) ) и гласа на Крис Мартин звучеше в джипа. Пристигайки, намерихме паркинг и тръгнахме към подножието на планината. Вим купи три билета и ни даде по един.
„Нека се катерим!” каза.

Отидохме до това, което изглеждаше като вход. Първата част от наклона бе с ъгъл около 40 градуса.
„Има няколко различни области, до които можем да се изкачим,” обясни той, „но ще се катерим до връх Снежка (Mount Sniezka). Той е на 1620 метра или около 5315 фута за теб, Джъстин. Започваме катеренето тук - на 640-ия метър, но ни предстои дълъг път. Обикновено на хората са необходими три часа да достигнат върха. Нека се опитаме да победим това!”

Вим водеше по пътя с невероятно темпо. Той добре пасваше на философията си „Духът няма възраст.” Катереше се сякаш изобщо няма наклон. Марко и аз бяхме зад него. Мога да кажа, че Вим забеляза бавното ни темпо, но не се опита да ни кара да бързаме. По пътя нагоре спряхме само веднъж, за да направим снимка. През първия час температурата бе наистина топла – около 25°С. Количеството топлина, която генерирахме, доведе до обилно потене. Марко и аз имахме много затруднения, но Вим продължи да изглежда напълно добре.

В крайна сметка температурата започна да спада. Потта по телата ни започна да замръзва и да охлажда кожата ни. Беше трудно да запазим фокуса си върху катеренето, докато телата ни се бореха да останат топли. Така че с Марко извадихме якетата си и продължихме. Скоро след това ни поздрави стена от мъгла. Няколко минути в мъглата и най-накрая видяхме нашия пръв сняг! Беше отстрани на каменната пътека, смесен с малко пръст. Бях изумен да видя сняг в края на пролетта.

Мъглата стана по-гъста, намалявайки видимостта. На земята около нас имаше участъци със сняг. Вървяхме в линия един пред друг, защото пътеката се стесняваше. По едно време бяхме в опасност да се подхлъзнем и паднем, стъпвайки на хлъзгавия край на един камък, покрит със сняг. Правехме съзнателни, внимателни стъпки, за да сме сигурни, че ще преминем безопасно, но с Марко все още се страхувахме от непосредствената опасност. За щастие никой от нас не се преби до смърт.

Когато пътеката се отвори, минахме покрай ресторант вляво.
„Може би ще минем оттук на връщане да си вземем нещо за ядене.” предложи Вим. „Засега нека продължим!”
Още няколкостотин фута по-високо и ние най-накрая стояхме на върха на планина Снежка. Не бях сигурен дали е напълно точен, но моят инфрачервен термометър показваше температура на въздуха от 0.3°С. Видимостта бе ниска поради огромното количество мъгла. Имах чувството, че се намирам в сън или лимбо.

(Б.пр.: Лимбo е термин, използван в средновековната католическа теология и обозначаващ състоянието или мястото на престой, което не е включено в ада, чистилището или рая. Там пребивават душите на онези, които не заслужават ад и вечни мъчения, но не могат да отидат в небесата по причини извън техния контрол.)

Теренът наподобяваше този на замръзнала пустош, състояща се от скали и замръзнала почва. За съжаление, не се откриваше никъде сняг. Вероятно вятърът го бе издухал отстрани на планината. След като се разходихме малко, забелязахме знак, на който пишеше „Чехия”.

„О, мисля, че това е границата между Полша и Чехия.” обяви Вим. „Гледайте това!”
Той започна да скача напред и назад между Полша и Чехия. След като го направи няколко пъти, спря рязко и каза: „Сега виждаме малко въздух. Погледнете – има добра панорама.”
Погледнах накъдето сочеше и забелязах, че мъглата се разкъсваше. Имаше район с големината на футболен стадион, покрит с отчупени скали.
„Нека да свалим тениските и да се преоблечем по къси панталонки, за да можем да тренираме.” посъветва Вим.

Оставихме нещата си долу и се съблякохме. Направихме няколко пози и записахме снимките на лаптопа ми и на камерата на Марко. Вим също така изпълни йогистката поза паун на скала. Паунът, както обясни той, е когато използваш една от ръцете си, за да държи цялото ти тяло хоризонтално над земята. Нарича се паун, защото се предполага да изглежда красиво и величествено. Също така изисква много сила и баланс. С Марко опитахме да направим позата, но успяхме само донякъде и то с двете си ръце.

Стояхме на върха без ризи около 20 минути, преди Вим да реши да се отправим обратно. Ръмжащите ни стомаси сигурно са издали, че сме гладни. Облякохме си всички пластове дрехи и поехме надолу към ресторанта. По пътя минахме покрай голям участък земя, покрит със сняг.
„Защо не останем отново по шорти и не седнем да медитираме за камерата. Това може да бъде включено във видеото за YouTube! Също така ще бъде и страхотна тренировка!”
Марко и аз харесахме идеята, така че с радост се съгласихме. Поставих лаптопа си на върха на плоска скала и натиснах „запис”. Докато с Марко се съблечем, Вим вече стоеше в снега от няколко минути. Беше изминала почти половин година откакто за последно вървях бос през снега. (…) След като изравних снега, най-накрая успях да се отпусна, доколкото можеш да се отпуснеш, седейки полугол в него.

Погледнах надолу и видях, че Марко се е настанил на място пред мен. Тялото му трепереше бурно. Моето тяло също започна да трепери. С всеки порив на вятъра, то се напрягаше. Въпреки това някак Вим успяваше да седи изключително неподвижно.
„Нека стоим тук още пет минути.” каза той. „Опитайте се да не се движите.”
През следващите пет минути се стараех да забавя дишането си и да се фокусирам върху това да остана топъл. Губех концентрация от време на време, усещайки силните пориви охладен въздух по гърба си. В крайна сметка петте минути изтекоха. (…)
„Не си чувствам краката.” каза Марко.
„Аз също. Изтръпнали са.” отвърнах.
„Всичко ще е наред.” каза Вим утешително. „Ще отидем до затопления ресторант и ще си сгреем краката и телата. Също така ще ни купя и топъл шоколад.”

След като си облякохме дрехите, продължихме надолу по планината към ресторанта. Предвид на това, че не си чувствах краката, обръщах внимание на всяка своя стъпка. Не исках да направя едно грешно движение и да се подхлъзна по наклона. Най-накрая видяхме ресторанта.
„Страхотно!” изкрещях аз.
Влязохме в дървената сграда. Заведението бе красиво обзаведено с дървени маси и голям избор от хранителни продукти. Марко и аз поставихме краката си близо до печката, за да сгреем обувките си, докато Вим ни поръчваше храна. По време на вечерята с Марко дискутирахме как са се чувствали краката ни по време на катеренето през снега. Вим се включи с история.

„Преди тренирах хората да ходят през снега. Когато за пръв път слагаха краката си на него, издържаха само няколко секунди. Тогава ги карах да влязат вътре и да се стоплят. Десет минути по-късно, когато краката им се нормализираха, им казвах да се върнат навън и отново да вървят по снега. Този път те успяваха да вървят десет пъти по-дълго. Това е смес между определена мисловна нагласа и адаптиране. Способността ви да вървите през снега ще дойде с практика. Вярвайте ми.”

След вечеря събрахме вещите си и си облякохме якетата. Вървяхме през студения въздух надолу по наклонената пътека. Стомасите ни бяха пълни, а жаждата ни за приключения утолена. Достигнахме подножието 90 минути по-късно. Вместо да се върнем вкъщи, Вим предложи да отидем до водопада, който той и Конрад се бяха опитали да намерят онази нощ. Марко и аз нямахме нищо против, затова се върнахме в джипа и се отправихме в търсене. Вим питаше хората в града дали знаят къде се намира. Никой не можа да ни даде правилната посока. В крайна сметка Вим се спря на осланянето на паметта си и проследяването на стъпките, които бе направил последния път, когато е ходил до водопада.

Накрая, след около час търсене, чувахме звука на падащата вода. Той беше скрит в края на криволичеща пътека, недостъпна за превозни средства. Дървета го обграждаха от всички страни. Единствената изложена на слънце част бе самият водопад. Лъчите на светлината се отразяваха от водната повърхност и осветяваха пейзажа. Красивата гледка изглеждаше като принадлежаща на Райската градина.

„Водата, която тече надолу от Карпач, обикновено е много студена.” заяви Вим с прозаичен тон. „Много по-студена от водата в реката. Това ще бъде добра тренировка и за двама ви.”
Извадих термометъра от раницата си и го приближих към водата. Той отчете 5.1°С.
„Добре.” започна Вим. „Марко, с Джъстин ще влезем първи във водопада и ще постоим под него за малко. Телата ни ще бъдат напълно потопени в упражняващата голям натиск вода. Когато излезем, искам да ни срещнеш на голямата плоска скала и да медитираш с нас.”
Марко кимна с разбиране.

Погледнах към водопада. Водата изглежда падаше доста бързо и се разбиваше в скалите отдолу. Ще призная, че бях леко уплашен да не би тялото ми да се разкъса на парчета от натиска на водопада. Проверих лицето на Вим – той беше напълно спокоен. Изглеждаше изключително сигурен в себе си, сякаш знаеше, че всичко ще бъде наред. Така че се доверих на преценката му и се освободих от тревогите си.

Марко извади камерата си и я включи. Постави я на скала, обърната към мястото, където щеше да се разиграе действието и натисна върху „запис”. Вдигна палец към мен и Вим, сигнализирайки ни по този начин, че беше време да влезем във водопада. С Вим решихме да бъдем боси, което може би не беше най-добрата идея, но бе единствения ни вариант. Той поведе, слизайки надолу в студената, бързаща вода. Изчаках го да отиде до първата скална платформа, преди да тръгна. Когато видях, че го направи безопасно, влязох във водата. Течението беше много по-силно от очакваното. Борех се да поддържам равновесие върху хлъзгавата повърхност под краката ми. На няколко пъти губех баланс, но успявах да не падна.

Точно когато правех финалната крачка да застана на гигантската скална платформа, на която стоеше Вим, се подхлъзнах. Водата направи така, че да няма никакво триене между скалата и краката ми. Не можех да направя нищо, освен да изчакам падането. Краката ми продължиха да се пързалят. След завъртане на 180°, десния ми крак се оказа върху суха част от скалата, която бе над водата. Отново намерих триене! Направих още една внимателна стъпка, за да отида до страната на Вим.

Заедно минахме през водата и застанахме директно под водопада. Коленете ми се огънаха няколко пъти, докато се опитвах да поддържам баланса си срещу грубата сила на водата. Чувствах как сякаш хиляди игли многократно пробиваха кожата ми, но задържах позицията си въпреки атаката. Отворих очите си само дотолкова, че да мога да видя как Вим стои до мен, твърд като камък. Този човек беше звяр, по-силен от всеки, когото съм виждал някога. Да го видя ми даде обновена сила. Стегнах си мускулите и стоях твърдо. Тогава изведнъж, болката спря и тялото ми се адаптира. Отново бях топъл.

След миг усетих някой да дърпа ръката ми. Отворих очи - Вим ме дърпаше от водопада. Беше време да преминем към медитация на скалите с Марко. Освободих се от хватката на водопада и последвах Вим към скалата. Подхлъзнах се още няколко пъти, но за щастие, Вим беше там, за да ме хване. Той ме държеше за ръка, предотвратявайки отнасянето ми от силното течение.

Когато стигнахме до плоската скала, където Марко вече седеше, той ме пусна и седна зад него. Седнах на ръба на скалата и се опитах бързо да се преместя по-близо до Вим и Марко, но водата вдигна лекото ми тяло и ме плъзна по-далеч, отколкото исках. Още веднъж, Вим беше там, за да ме хване и да ме настани на мястото зад него.

Изтощен, но въпреки това, чувствайки се доволен от постигнатото, затворих очи и започнах да медитирам. Звукът от течащата вода направи така, че съзнанието ми лесно да плава свободно. Представях си се отново във водопада. Когато стоях там, усещах все едно целият свят се е стоварил отгоре ми. Първоначално се опитвах да се преборя с него, да се изправя срещу него, но едва когато бях приел ситуацията, бях стигнал до разбиране. Осъзнах, че приемането на студа, бе единствения начин да оцелееш в него. Съпротивата причиняваше страдание и болка, докато приемането осигуряваше мъдрост. Това бе най-важното ми осъзнаване до този момент.

След пет минути медитация върху скалата, Вим заяви, че е време да продължим. Внимателно се преместихме от хлъзгавата повърхност и се върнахме при сухите си дрехи.
„Ухааа!” изкрещях аз.
„Чувството е страхотно!” призна Марко.
Вим ни погледна и ни потупа и двамата по гърба, казвайки: „Горд съм с вас, момчета. Браво!”

Връщайки се във вилата, всички ние бяхме изпълнени с чувство за постижение. Бяхме изкачили върха на планина и имахме чудесно изживяване при водопада. Слушахме песента на Coldpaly “Yellow” на моя лаптоп, докато пътувахме с джипа, а слънцето залязваше. Това бе идеалният начин за завършек на един перфектен ден.

29
Четвърти ден: 3 май 2010 г.

Събудих се на сутринта, чувствайки се добре и отпочинал. След като лежах в леглото няколко минути, реших да сляза долу и да намеря Вим, за да знае, че съм се събудил. Той бе на долния етаж и си проверяваше имейла.
„Добро утро, Вим.” казах, обявявайки присъствието си.
„Добро утро, искаш ли чай?” предложи той.
„Да.”
Даде ми чаша чай и побъбрихме малко за събитията от предишния ден. Когато изпих чая си, се върнах горе и започнах дихателните си упражнения.

Най-доброто ми време за всяка серия бе:
Задържане на дишането (без въздух в белите дробове): 1 минута 9 секунди
Задържане на дишането (с въздух в белите дробове): 3 минути 25 секунди
Издръжливостта ми бе спаднала и бях разочарован от себе си. Започнах да се съмнявам в способностите си. Мога ли наистина да стана като Вим? си мислех. Може би вчерашните дихателни упражнения бяха щастлива случайност. Това е гадно.

Скрих срама си и се върнах долу. Марко и Вим стояха около масата. С Марко закусихме, а Вим ни разказа за новия ендотоксинов експеримент, който докторите искат да извършат с него. Разговора за изследването и експеримента ми даде идея.
„Хей, Вим, мислиш ли, че можеш съзнателно да затоплиш определена част от тялото си, без да си подложен на студ?” попитах с надежда.
„Така мисля.” отговори той. „Никога не съм опитвал. Какво имаш предвид?”
„Ами ако те помоля да затоплиш ръката си, докато просто си седим тук, можеш ли да го направиш?”
„Мисля че да. Мога да опитам.” каза той и си сложи ръката пред мен на масата.
„Почакай секунда. Искам да измеря температурата на кожата ти преди и след със своя инфрачервен термометър. Мога също и да го запиша на лаптопа си, за да го качим в YouTube.”
“Това е добра идея!” възкликна той. „Повече кадри за YouTube!”

Извадих си термометъра от раницата и включих лаптопа си. Когато червената светлина светна, показвайки, че записваме, я насочих към ръката на Вим и премерих температурата на дланта му. Моят инфрачервен термометър отчете 30.1°С. Тогава му казах да стори своето нещо и затопли ръката си. Пет минути по-късно премерих температурата отново на същото място и термометъра отчете 32°С, което беше повишение с 1.9 градуса!

Това просто постижение ме очарова и ми показа, че способността му е истинска, а не някакъв евтин салонен трик. Той си бе оставил ръката на масата пред мен и я бе затоплил точно там, пред очите ми. Щеше да бъде доста интересен клип за YouTube. Тогава Вим ни окуражи с Марко да опитаме също. Въпреки това, след пет минути нито един от нас не успя да повиши температурата в ръката си.
„Не се отчайвайте.” каза Вим. „Сега знаете, че потенциала съществува. Нека си вземем нещата и да изкачим малката планина, покрай която минахме вчера.”
С Марко се качихме горе да се преоблечем. След няколко минути вървяхме по мръсния път, а Мишу ни правеше компания. „Той се радва на дълги походи.” каза ни Вим. Когато приближихме реката, се отклонихме от пътеката и започнахме да вървим към планината. Наближавайки я, забелязах, че се издига няколкостотин фута във въздуха. Големите, надвиснали скали хвърляха сенки върху краката ни. Искаше ми се да имах малка планина близо до къщата си, която да изкачвам всеки ден, си помислих.

Отне ни около половин час да достигнем върха. Изкачването по стръмнината беше страхотна тренировка, показваше го потта, стичаща се по лицата ни. Вим ни отведе до място в края на скалата с изглед към цялата река. Теренът бе стръмен и покрит със скални отломки. Потърсихме и намерихме място, където да седнем удобно, без да се плъзнем надолу към ръба. Седяхме тихо и гледахме над долината. След няколко минути Вим заговори.

„Сега седим и медитираме. Опитайте се да мислите за вашите цели и вашия живот. Визуализирайте какъв човек искате да бъдете. Отворете ума си и го оставете да тича свободен.”
Мишу се настани до мен и тежкото му дишане затрудни концентрацията ми, но след няколко минути бях способен да мисля ясно. Ето моите мисли:

Не мога да повярвам, че съм в Полша. Не мога да повярвам, че всичката ми усилена работа, най-накрая се отплаща. Всички тези седмици на миене на съдове и завършване на домашни задания, всичко си е струвало. Бях открил някой, който е много подобен на мен самия. Неговия глад за знание и разбиране е великолепен. Това е да имаш някой, който те вдъхновява. След като срещнах Вим, нямаше начин да се примиря с нещо по-малко от изключително. Бях видял резултатите от всеотдайността и посвещението, които той е проявявал през живота си и исках същото за себе си. Не можех да се примиря да стоя с приведена глава, приемайки посредствеността. Сега вярвам, че е възможно за някого да направи промяна в света.

Намеренията на Вим са чисти и безкористни. Никога не съм виждал човек, толкова уязвим към присмеха, но все пак избрал да носи това тегло, използвайки го като мотивация. Сигурно се е преборил с години на  подигравки, преди хората да го третират с уважение. Аз съм вечно благодарен за възможността, която той ми даде. Няма да пропилея потенциала си. Дължа на Вим да направя всичко, което мога, за да станат мечтите му реалност. Сега го виждам като брат, а не като знаменитост. Искам да бъда като него – някой, който е готов да пожертва всичко, за да подобри качеството на живот на другите хора по света. Въпреки че посланието му може да изглежда безумно, той вече няма да бъде сам. Ще му помогна да разпространи съобщението, че студа не е наш враг, а ключ към разбирането на пълния потенциал на тялото. Не забравяй това преживяване, Джъстин. Нищо няма да се сравни с това, което правиш тази седмица. Никога не забравяй подаръка, който Вим ти даде. Ползвай го.


Стояхме там един час, преди да чуя, че Вим се движи. Отворих се очите, а той ме гледаше усмихнат.
„Готови ли сте да тръгваме?” попита. „Можем да отидем да плуваме в реката на връщане.”
„Разбира се.” отговорихме с Марко едновременно.
Внимателно се изправихме и започнахме да си проправяме път надолу по планината. Мишу тичаше пред нас и ни указваше пътя. Във всички наши стъпки имаше отскоци, докато тичахме надолу. Когато стигнахме дъното, Мишу хукна обратно към къщата.
„Не се тревожи.” каза Вим. „Мишу ще бъде добре. Съседът ми ще го пусне през вратата.”

Отне ни само няколко минути да достигнем нашето място за плуване. Преоблякохме се в банските костюми, които предварително бяхме сложили в раницата на Вим. Марко изрази своя интерес този път да се потопи по-дълбоко във водата. Изглеждаше развълнуван да опита по-усилено. Медитацията на планината трябва да бе повишила увереността му.
„Сега няма да правим нищо твърде усилено.” заяви Вим. „Току що изкачихме планина и искам да останем отпочинали за утре, когато ще отидем до Карпач и изкачим тяхната най-висока планина. Ще ни отнеме доста време и енергия, а засега ние… ще плуваме. Ще го караме полека. Джъстин, искам да влезеш във водата с мен пръв. Искам да се опиташ да задържиш дъха си под вода.”
„Добре.” отговорих, сваляйки си блузата. „Нека го направим.”

Вим се потопи във водата и аз го последвах.
„Добре.” каза той. „Сега искам да си потопиш лицето и да опиташ да задържиш дишането си. Ще те държа, за да се уверя, че течението няма да те отнесе надолу по реката.”
„Звучи добре, готов съм.” обявих аз.
„Едно…” отброи той. „Две… Три!”

Поех си дълбоко въздух и си потопих главата в мразовитата вода. Поради силните течения беше наистина трудно да стоя на едно място, но след като си хванах коленете и се свих на топка, Вим постави ръката си на гърба ми и стабилизира тялото ми. Разбрах, че няма да успея да задържа дъха си толкова дълго, колкото обикновено успявах, защото вниманието ми бе насочено по-скоро към това да остана топъл, отколкото към задържането на дъха. Когато дробовете ми се стегнаха, а главата ми започна да пулсира, извадих лицето си от водата и си поех въздух.

„Една минута и 45 секунди.” каза Вим. „Не е зле за първи опит. Впечатлен съм.”
Усмихнах му се и заплувах към края на водата.
„Добре, Марко, твой ред.” каза му Вим. 
Докато излизах от водата, Марко влезе в нея. Първоначално бе потопен само до коленете, за да се адаптира бавно тялото му. След около 30 секунди се потопи до пъпа. Вим стоеше до него, окуражавайки го, докато тялото му се адаптираше. Изминаха няколко минути и Марко излезе от реката.
„Това бе добре.” каза Вим, излизайки на свой ред от водата. „Ще го караме лека-полека. Бавно потапяш още и още от тялото си, докато се стигне до там, че цялото тяло може да се справи със студената вода. Добра работа! Нека се върнем вкъщи и да вечеряме.”

Не се случи много, когато се прибрахме във вилата на Вим. Той ни приготви вкусна вечеря със зеленчуци и спагети.
„Вие и двамата свършихте чудесна работа днес.” каза ни той, усмихвайки се. „Утре ще предприемем голямо предизвикателство и ще изкачим планината в Карпач. Там горе ще бъде студено, и да се надяваме да открием и малко сняг!”

След вечеря послушахме музика и прегледахме снимките и клиповете, които бяхме направили до този момент. Учудващо, имаше много добри кадри.
„Когато в бъдеще гледам видеоклипа ни в YouTube, ще плача.” призна Вим. „Ще плача, защото ще помня връзката, която споделихме и добрите хора, които сте и двамата. Обичам ви, момчета!”

Вим запали огън в камината и през следващите няколко часа стояхме там, наслаждавайки се на взаимната си компания. Смяхме се и размисляхме върху спомените, които ще ни останат за цял живот.

В крайна сметка очите ми се умориха, нуждаех се от сън. Пожелах на Вим и Марко лека нощ и отидох горе в стаята си. След като записах събитията от деня в лаптопа си, заспах, по-щастлив от всякога.
 

30
Всички теми / Re: Новини за нашето общество
« -: Април 14, 2020, 03:06:34 am »
АЕЖ: Прокуратурата използва текст като бухалка, за да преследва критици на властта

Прокуратурата се опитва да използва текст от Наказателния кодекс като бухалка, с която по неясни критерии да преследва критици на властта. Всеки, който посочи какъвто и да било проблем, би могъл да попадне под нейните удари със същия мотив - "буди неоснователна тревога" у гражданите.

13 април 2020


Източник: OFFNews.bg

Това се посочва в позиция на Асоциацията на европейските журналисти - България, която изразява възмущението си от това, че проф. Асена Стоименова, председател на Българския фармацевтичен съюз, е обвинена за интервюта, в които изнася "информация от безспорен обществен интерес, а именно - възможни проблеми в снабдяването с определени медикаменти в условията на пандемия и затруднения в производството и доставките."

Проф. Стоименова е под парична гаранция в размер на 20 000 лв. Прокуратурата я обвинява в това, че заради серия от изявления, "будещи неоснователна тревога у гражданите, в условията на въведено извънредно положение", тя предизвика "висока обществена опасност".

Проф. Стоименова е привлечена към наказателна отговорност за престъпление по чл. 326 от НК. Той гласи, че "който предава по радио, телефон или по друг начин неверни повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се наказва с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд, като съдът може да постанови и задължително заселване".

Според АЕЖ да се обвиняват експерти заради изразени становища е "мракобесие и пряко противоречи на членството на България в европейското семейство, защото показва отчетливо неразбиране на факта, че демокрацията функционира благодарение на свободните и независими медии".

Абсолютно недопустимо е и налагането на гаранция в такъв огромен размер от 20 000 лв, пишат от Асоциацията. По думите им подобни мерки заради изказване по експертна тема имат репресивен характер и целят "да накажат" този, който се е осмелил да изкаже собственото си мнение, което може да се разминава с основната властова линия. Те имат "смразяващ ефект" не само към експертите, които в бъдеще могат да изкажат критика, но и към журналистите и медиите, добавя АЕЖ.

Асоциацията на европейските журналисти пише, че във връзка с обвинението срещу проф. Стоименова, прокуратурата е провела и разпити на журналисти от няколко медии, като част от разпитваните са споделили, че са били питани дали разговорът с председателя на БФС е породил тревога у тях.

"Като журналисти, можем да кажем, че в почти всички случаи ние търсим експерти за тяхното мнение по определен проблем от обществена значимост. Много от интервютата, които правим, изнасят притеснителни данни в различни сфери на обществения живот - това е и смисълът им - да се предприемат съответните превантивни мерки", заявяват от АЕЖ.

Те напомнят, че фактът, че се намираме в извънредно положение, не ограничава всички права на гражданите.

Според Асоциацията ограничаването на свободата на изразяване на мнение не е ефективна мярка и изобщо няма отношение към спирането на разпространението на заразно заболяване. "Такова ограничаване е недопустимо и ако българските власти го допуснат, това може да доведе до редица дела в национални съдилища и в Европейския съд по правата на човека", категорични са журналистите.

Освен това те напомнят, че председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в речта си от 31 март 2020 г. предупреди, че извънредните мерки не могат да бъдат за сметка на международните договори и зачитането на фундаменталните принципи и права. По думите й "демокрацията не може да функционира без свободни и независими медии".

Преследването на експерти и на хора, изнасящи информация в медиите за реални проблеми, е цензура и създава условия за автоцензура, пишат от АЕЖ.

Асоциацията на европейските журналисти се обръща пряко към главния прокурор Иван Гешев и го призовава публично да даде обяснения за всички случаи, в които прокуратурата използва чл. 326 от Наказателния кодекс заради медийни изяви.

"Смятаме, че ако държи на тези обвинения, Гешев трябва да се ангажира с поемане на лична отговорност, в случай че производствата завършат с оправдателни присъди", заявяват от АЕЖ.

Те напомнят на прокуратурата, че вместо да обвинява хора заради медийните им изяви, би могла да положи повече усилия за разкриване на истински престъпления - като побоя над журналиста Слави Ангелов. След няколко дни ще се навърши месец от ужасяващото престъпление в центъра на София, а все още нито извършителите, нито поръчителят са разкрити и задържани, добавят журналистите.

Страници: 1 [2] 3 4 5 ... 70