[Бележка от редактора: Когато го помолих да ми даде конкретен период, Майк предположи, че се е случило през 2005 или 2006г]




..."Беше в началото на октомври. Тогава видях онова, което наричам Конгрес на Скунксовите Маймуни. Бяха навсякъде. Първо реших, че виждам едно и също същество отново и отново. Но тогава се замислих, че ако наистина го виждам на всички онези места, то тогава той би трябвало да бяга непрекъснато.

Големият Приятел взимаше доста храна „за изпът”. Налагаше ми се да ходя по-често до града за още и това ми струваше доста средства.

Реших следващия път, когато дойде в блатото, да го последвам. Слънцето почти беше залязло, когато той се появи в лагера и аз бях подготвен. Храната му беше в една кутия, която той взе и отнесе при дънера, където седна и започна да яде. Докато той ядеше, аз опаковах останалото. Разполагах с голяма хартиена чанта, от ония, в които слагате градинските отпадъци. (Те са дебели и не се отварят лесно). Вътре имаше плодове, хляб, ядки, бисквити…повечето от останалата храна. Заделих малко, в случай че се върнеше.

Той приключи с храненето и както винаги се облегна на дънера, оригна се, подпря глава назад и се загледа нагоре в небето.

Стъмваше се и ми се прииска да тръгне, за да мога да го последвам. Исках да видя какво прави с всичката тази храна. Сложих чантата до него и му казах, „Предполагам, че сега ще тръгваш…” . Той не помръдна. Само зяпаше небето. Аз повторих, „По-добре е да тръгваш. Стъмва се. Не ми се иска да се блъснеш в някое дърво…”. Той все така не помръдваше. Просто си седеше там и гледаше небето. Седнах до него и направих същото. Погледнах нагоре и казах „Какво толкова гледаш там?” Неговият отговор бе една звучна пръдня.

Извърнах се, за да избягам от смръднята. Като ставах, подадох няколко хартиени кърпи и казах, "Искаш ли да си избършеш *ъза, гаден дърт мръснико?" Той не помръдна... дори не мигна с око.

Слънцето вече почти беше залязло и наоколо ставаше тъмно. Седнах на хладилната чанта и се взрях в него без да кажа и дума. След малко той седна, огледа се, изправи се на крака и отиде до края на лагера, като се загледа в тъмнината. Мисля, че чакаше някого. Издаде онзи звук като изсвирване и застана така, сякаш се ослушваше за отговор. „Изсвири” отново и този път му отвърнаха. Тогава той отново извика, обърна се, взе чантата, придвижи се до мястото, на което стоях и с един пръст прекатури шапката от главата ми, после се врътна и се изгуби в тъмнината.

Изчаках две минути, грабнах си шапката и раницата и тръгнах след него. Спусках се по една пътека, когато той изникна иззад едно дърво и изръмжа срещу мен. Дъхът му беше гаден и почти онемях. Отстъпих назад и му казах : „Хей, не е ли странно да се натъкана на теб тук!”. Той се протегна и ме блъсна назад. Аз отново пристъпих към него с думите: „Искам да разбера кого храниш. Имаш си гадже някъде тук, нали?” Той се обърна и тръгна да върви. Аз го последвах. Изминах три метра, а той се обърна и ме блъсна, този път малко по-силно. Бях достатъчно умен да не си насилвам късмета, затова го оставих да си тръгне. Налагаше се да измисля нов план.







На следващата сутрин станах по-рано и отидох до града за още храна. Денят беше слънчев и знаех, че няма да се появи до късния следобед. Отидох с колата до местния хранителен магазин и ми хрумна нещо. Запитах се дали няма да яде фураж за крави или коне… може би от сладките гранули. Разгледах различните видове храни и се спрях на подсладен фураж за крави. Беше на гранули и една торба от 20 кг. Струваше само 5 долара. Ако му харесаше, щеше да ми спести доста пари. Освен това можех да го оставям в заслоните и така винаги щешеда има нещо за ядене, когато не съм наоколо. Взех десет хляба от предния ден, плодове, ядки и малко зеленчуци и се отправих към блатото.

Когато пристигнах в лагера, той ме очакваше. Стоеше до дънера, докато изтеглях лодката си към лагера. На слизане от нея казах: „Не очаквах да те видя толкова рано. Какво се е случило?” Той се приближи и ме блъсна. Спънах се, почти паднах и го попитах „Какво, по дяволите, правиш?” Той погледна към камарата с дървата, а там имаше една пепелянка, готова да нападне. Ако не ме беше блъснал, щях да навляза в обсега и. Измъкнах пистолета си и се канех да я застрелям, но той отстъпи назад с уплашено изражение. „О, забравих, извинявай”, казах му аз и прибрах оръжието в кобура. Взех брадвата, отрязах и глават и я изхвърлих в потока.

„Благодаря ти, друже… тая гад въобще не я видях. Можеше да ме ухапе. Трябва да съм по-внимателен. Гладен ли си? Искаш ли да ядеш?” Извадих един от хлябовете. Полях го със захарен сироп и му го подадох. Той седна на дънера и го изяде. Докато правеше това, аз извадих малко от храната за крави, сложих я в един голям метален тиган и се приближих до него. „Опитай от това… виж дали ще ти хареса.” Той я помириса, после грабна една шепа и я напъха в устата си. Сдъвка, преглътна и си взе още малко. „Хей, Майки, май му харесва.” Казах аз. „Не знам дали е здравословно за теб , но ми излиза по-евтино.”

Не му давах по много наведнъж. Страхувах се да не го разболея или да не напълнее от него, затова слагах по половин килограм заедно с другата храна смесен с овесени ядки. Изглежда му хареса.

Вече можех да напиша готварска книга за Скунксови Маймуни… винаги ми хрумваше по някое ново ястие за него.

Докато се случваше това с храненето ми се стори, че нещо се движи сред тресавището. Спрях се и се огледах. Беше тъмна фигура, която се местеше от дърво към дърво. Това вече го бях виждал. Така прави Големият Приятел когато се прикрива, но разстоянието беше доста голямо, за да добия по-добра представа. Тогава казах: „Изглежда, че някой ни шпионира. Твой приятел ли е? Какво ще кажеш да го извикаме?”

Големият приятел дори не вдигна поглед от храната си. Просто продължи да яде. Затова опаковах още храна, този път в голяма картонена кутия, и сложих някъде към 5 кг. от храната за крави заедно с нея.

Беше приблизително 16.00 ч. и когато приключи с яденето, се наведе и пи продължително от потока. Изправи се и се уригна. Докато вървеше към гората, идаде звук, с който сякаш викаше някого. Подадох му кутията с храната и той си тръгна. Този път беше все още светло.

Извадих бинокъла си от лодката, седнах на дънера и го гледах как си тръгва, понесъл кутията в една ръка. Измина около 100 метра и всичко, което виждах от него беше само главата му, заради шубраците. Тогава забелязах две други глави да изникват, а след тях и още една. После всички се приведоха и изчезнаха от погледа ми. Предполагам, че ядяха.(Така правят: приклякат с храната в центъра и си взимат докато не свърши.)

Продължавах да наблюдавам, а една глава се подаде и започна да се оглежда. Беше Енох. Вероятно не беше гладен, защото беше ял в лагера и сега хвърляше по едно око за опасности, докато другите се хранеха.

След около десет минути, другите глави също се подадоха, една след друга. Постояха така няколко минути, после изчезнаха в храсталаците.

Стоях и си мислех, че никога не съм виждал толкова Скунксови Маймуни наведнъж. Какво, по дяволите, се случваше… някакъв проклет конгрес на Скунксови Маймуни?

Късно същата нощ стоях край огъня, загледан в пламъците. Мислите ми ме върнаха в миналото и хората, които съм изгубил. Налегна ме дълбока тъга, а самотата ме обгърна отвсякъде. Завръщах се към тъмната си страна. Бях ходил там често преди, затова познавах добре пътя.

Беше ме накарала да се оттегля на безопасно място сред блатото, далеч от хората. Не можех да се справя със света, нито с болката си, затова се опитах да се скрия от нея, като стоя сам в мрака. Дори не предполагах, че избавлението ми ще напусне мрака на тресавището и ще ме отведе при светлината, и ще ми даде причина да продължа. Той вдъхна отново живот в безжизнената ми душа, като ме върна от ръба и затова завинаги ще съм благодарен на моя голям космат приятел.

И в настроението, в което се намирах, хич не ми беше до тъпотиите на Скунксови Маймуни. Същата нощ, тъкмо се унасях в сън, когато нещо прелетя в лагера и събори няколко от нещата по масата. Скочих и видях как още едно се удря в земята пред краката ми. Някакъв задник хвърляше дървета по мен. Вдигнах дървото и го запратих обратно колкото сила имах. Вдигнах каквото беше паднало от масата, намерих въпросното дърво и хвърлих и него. Аз седнах, а те продължиха да хвърлят дървета по мен. Станах и отидох до лодката. Взех една чаша, напълних я с бензин, приближих се до огъня и зачаках. Още едно дърво долетя до мен, затова изсипах бензина в огъня. Огненото кълбо се издигна във въздуха със страховит звук. Застанах пред огъня и извиках, „ТОЧНО ТАЗИ ВЕЧЕР НЕ СИ ПРАВЕТЕ МАЙТАП С МЕН, ТЪПАНАРИ ТАКИВА!” Чух ги как избягаха като шайка пъзльовци. Скунксови Маймуни-пъзльовци, си повторих наум.

Бях чел някъде за ритуал по възмъжаване при Чероките, където момчето бива отведено в горите нощем със завързани очи. Оставят го да седне на някой пън и да остане там цяла нощ без да се движи или да вика за помощ. Не може да свали превръзката от очите си, докато слънцето не я огрее. Когато я свали, вече ще е мъж. И когато това стане, ще види баща си да седи до него без да подозира, че е бил там през цялата нощ и го е пазил от беди.

Взех една стара дреха и навлязох в блатото, където имаше дънер на около 500 м. от лагера. Щеше да свърши чудесна работа. Нямах нито пушка, нито нож, нито дори парче дъвка. Щях да отида при тях и да ги оставя да правят каквото искат с мен. Възнамерявах да им покажа, че не се страхувам от тях и че те също не трябва да се страхуват от мен. Щях да докажа на тях и на себе си, че не бях уплашен.

Прегънах дрехата, за да направя превръзка, сложих си я и я завързах здраво. Седях и слушах шумовете от блатото - жабите, далечният вик на някоя нощна птица, шумът от преминаващите наблизо малки животинки, които не ми объщаха никакво внимание.

Нямам представа колко време бях седял и чакал, но след малко чух нещо да се приближава зад мен. Нещо голямо. Чувах как диша. Стоях неподвижен и очаквах да ми стовари, каквото ми беше приготвило. После си тръгна - сигурно е била мечка, която ме е проучвала и е разбрала, че ставам, но и се е искало нещо друго. Сърцето ми препускаше здраво, но след няколко минути се успокоих и бях доволен от себе си, че не побягнах като бъзлива Скунксова Маймуна. Хилих си се наум. Представях си какво са си мислели, когато излях бензина в огъня.

Радвах се, че нямаше прекалено много буболечки. Над блатото подухваше бриз, който ги държеше на разстояние. След известно време чух нещо да се приближава директно към мен. Беше точно пред лицето ми и от миризмата можех да кажа, че е Енох. Стоеше неподвижен. Чувствах как се взира в мен. Аз не помръдвах, нито пък издавах и звук. Той ме обиколи, като се опитваше да разбере какво правя… след това си тръгна. Преброих стъпките му - осем, а после тишина. Щеше ми се да беше останал. Усещането, че е наоколо бе хубаво.

Беше късно. Понеже въздухът се усещаше доста хладен, предполагам е било някъде към 3.00 ч. Бях уморен и ту се унасях в сън, ту се разбуждах. Исках слънцето да изгрее.

Тогава чух нещо зад себе си. После от дясната ми страна, после отляво. Бяха навсякъде около мен.

Можех да ги помириша, чувах ги как дишат. Чаках без да се движа, заслушан във всеки шум. Сърцето ми биеше учестено. Исках да избягам. „Бягай, глупако. Махай се оттук!” крещеше разумът ми. Но после ме обзе едно спокойствие - чувството, че съм в безопасност.

Сърцето ми забави ритъм, дишането ми отново стана нормално. Обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред. Вътрешният ми глас ми казваше да съм силен, че тъмнината в мен ще си замине и че ще съм добре. Казваше ми също, че не съм сам, и че трябва да протегна ръцете си. Бавно ги вдигнах настрани.

Усетих как някой хваща лявата ми ръка, а после и дясната. Усещах топлината и силата на ръцете, които държаха моите. След това усетих ръце и по раменете си, които ме проучваха внимателно. Чувствах се в безопасност. Вече не се страхувах. Бавно, една по една ръцете се отместиха от мен. Чувах как стъпките заглъхват и отново останах сам. Седях, а по лицето ми се стичаха сълзи. Чувствах се така сякаш от плещите ми се бе смъкнал огромен товар и отново можех да дишам.







Трябва да съм заспал. Събудих се от сутрешните песни на птиците и разбрах, че е ден - виждах слънчевата светлина през превръзката. Свалих я и… пред мен стоеше Енох.

„Добро утро”, казах аз, „Радвам се да те видя, друже. Искаш ли да хапнеш нещо?”

Изправих се и двамата отидохме в лагера. Умирах от глад и се натъпках като прасе.

Времето течеше. Разхождах се из блатото и се натъквах на Скунксови Маймуни навсякъде. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Обаче забелязах, че само преминаваха оттук и се насочваха по-навътре из тресавището. Исках да разбера къде отиват, затова се заредих добре и ги последвах от разстояние. Навлизах все по-навътре – досега не бях стигал толкова далеч и започваше да става все по-трудно да се върви. Калта ставаше по-дълбока и водата също, така че в един момент се оказах залят до шия сред блато гъмжащо от змии и алигатори. Държах раницата си над главата, докато не премина през дълбокото.

Качих се върху един повален дънер за почивка и погледнах ръцете си. Виждах как от тях висят пиявици, като някои бяха толкова тлъсти, че едва се задържаха. Тези лесно ги измъкнах, но върху останалите трябваше да сложа сол, за да паднат. Свалих ризата и панталоните си. После разкарах и останалите от себе си – онези по гърба трябваше да ги достигам с ножа си и да ги изстъргвам от там доколкото мога. Облякох се и погледнах часовника. Беше късно. Нямах идея колко още трябва да вървя, а бях сигурен, че не ми се прецапва блатото по тъмно. Взех брадвичката си и отрязах няколко малки дървета, с които си направих платформа, върху която да спя през нощта. Почистих от клони една част от дънера и я покрих с кал, за да си запаля там малък огън - едно малко удобство сред това блато от неудобства.


Беше тъмно, а аз си имах малък огън. Отворих си консерва със супа, и я приближих до огъня, за да се стопли. Облякох си сухи дрехи, а другите окачих да съхнат. Бях си направил легло от мъх и листата на зелева палма, като внимавах между мен и мъха да има плътен слой от тях, така че тукашните акари да не могат да ме хапят (или както още някои ги наричат „червените буболечки”). Изядох си супата и сухарите и легнах да спя. С настъпването на зората, отново бях на крака. Хапнах фъстъчено масло върху сухари, събрах си багажа, облякох си отново мокрите дрехи, намъкнах се във водата и продължих нататък. Все още нямах никаква идея накъде се бях запътил, а и никой не знаеше къде се намирам. Бях съвсем сам. Ако пострадах, умирах.

На едно място излязох от водата, земята беше нависоко и в по-голямата си част суха и покрита нагъсто с дървета. Беше обед, затова спрях под един дъб да си почина. Бях уморен, затова си събух обувките, изсуших краката си и си направих лагер, като окачих мокрите си вещи по околните храсти, за да изсъхнат.

Трябва да внимаваш краката ти да са възможно най-сухи и да се погрижиш за всякакви открити рани или мазоли, за да се предпазиш от инфекции. Това е много важно – няма да се уморя да ти го повтарям. На такова място трябва да се грижиш за себе си, иначе може да се разболееш и да умреш и никой никога няма да те открие. Също така искам да ти кажа, че когато си сред горите, или както в този случай, в някое блато, трябва да ядеш каквото намериш, а не каквото си носиш, защото така имаш по-добри шансове да оцелееш по-дълго и винаги ще си имаш храна в запас.

Имайки това в предвид, отидох на риболов и хванах няколко сома, които сготвих. Бях решил, че мястото е добро за лагер, затова си построих колиба от палмови листа, която да ме пази от лошото време и буболечките… и най вече, да съм на сухо.

На следващия ден се отправих на път и затърсих някакви следи от Големите Приятели. Не след дълго открих няколко следи. Последвах ги навътре в гората, като се стараех да съм възможно най-безшумен.

През бинокъла си виждах малка полянка с трева, висока до коленете, и огромна черна фигура на самия и край. Тя се обърна и погледна право в мен. После тъгна в моята посока. Не се помръднах от мястото си и зачаках да видя какво ще направи. Наблюдавах я, а изведнъж точно пред мен, тя се изпари. В единия момент съществото беше там, а в другия вече го нямаше. Беше се скрил в тревата и ме дебнеше. Мисля, че не предполагаше, че съм го видял. Наблюдаваше ме, надничаше иззад дърветата, проверяваше ме. Отидох до полянката, а той ме последва, като си мислеше, че не знам за неговото присъствие. Някъде посредата открих следи на елени, а от другата страна следи на дива свиня. Мисля, че причакваше някой елен или дива свиня, които да дойдат да попасат и да ги убие, за да се нахрани с тях.

Не останах дълго – не исках да му прецаквам нещата, затова се отправих назад към лагера. Те вече знаеха, че съм тук и на мен ми оставаше само да си стоя и да чакам. Те щяха да ме намерят.

Същата нощ си бях в лагера и си приготвях алигатора, който бях убил по пътя за насам. Имах много повече месо, отколкото можех да изям. Надявах се Енох да ме намери, за да го разделя с него. Нямах друга храна, която да му дам, така че това трябваше да свърши работа. Чаках, докато се приготвяше на огъня. Чувах как Бигфут се разхождат в гората, но не се приближаваха.

Тъкмо се готвех да си лягам и чух изръмжаване зад себе си. Обърнах се и видях Енох да се извисява като огромно дърво.

„Хей, приятел. Май не сме се виждали от дълго. Искаш ли да хапнеш?” Той пристъпи напред, а аз взех останалото от опашката на алигатора и му я подадох. „Съжалявам, но разполагам само с това. Може утре да успея да убия някое прасе.”

Той я взе и започна да яде на големи хапки. Месото изчезна само за няколко минути. Казах му: „Това е всичко. Ако искаш още, ще трябва сам да си го набавиш.”

Той се помота наоколо известно време и когато отново погледнах нагоре, вече беше изчезнал. Нямаше „довиждане”, просто изчезна. Точно така… яж и бягай. Не се притеснявай за бакшиш. Аз съм си добре.






На следващия ден се върнах на полянката и се огледах. Точно там, където започваха дърветата се забелязваше доста движение. Гледах през бинокъла и забелязах поне шест Скунксови маймуни да щъкат нагоре-надолу, да ядат листа, трева и каквото още намерят.

Скрих се сред една групичка нагъсто израстли палми и ги наблюдавах през по-голямата част от деня. Те идваха на полянката, хапваха трева и буболечки и просто си се препичаха на слънце. Наблюдавах ги и през следващите два дни. На третия ден, както си лежах по корем и ги наблюдавах, някой ме сграбчи за крака и ме измъкна от скривалището ми. Извъртях се и видях Енох, който стоеше надвесен над мен със странно изражение. Стори ми се, че не ми се радва много, затова се изправих и му казах: „Извинявай, Големи Приятелю.” Чувствах се глупаво - като някой воайор, който е хванат да наднича в нечий чужд прозорец.

Бръкнах в раницата си, извадих две консерви Блу Бърд и му ги подадох, а той пък ги омете на секундата. Взех опаковките и облизах залепналата по тях захар. Сред пущинака това е лакомство, което не бива да се прахосва. Направих дупка с крака си и зарових опаковките в нея.

Стори ми се, че малко се поотпусна. Отиде до края на полянката, обърна се и ме погледна. Някак си разбрах, че иска да отида с него, затова го последвах.

Когато стигнахме центъра, той спря, а аз се изравних с него. Не вярвах на очите си. Скунксови Маймуни. Големи, малки… и всички те ме гледаха иззад дърветата. Струва ми се, че им показваше, че съм негов приятел и може да ми се има доверие.

Не знаех какво да направя. Просто стоях там онемял. Застанах пред Енох, за да им позволя да ме огледат по-добре. След това вдигнах ръката си и каах: „Здравейте, приятели. Аз съм Майк и искам да бъда ваш приятел. Не мисля, че ме разбраха. Просто имах нужда да кажа нещо.

Малките се скриха зад гърбовете на майките си и надничаха от там, изплашени от човека пред тях. Стоях там и попивах всичко. Исках да запомня всяка секунда, понеже това никога повече нямаше да се повтори.

Обърнах се, за да говоря с Енох, но той си беше тръгнал. Огледах се, но от него нямаше дори следа. Извърнах се назад към останалите, махнах им с ръка и си тръгнах, като спирах през няколко крачки да погледна отново. Всички ме наблюдаваха как си тръгвам. В края на полянката се спрях, обърнах се и отново махнах с ръка, като този път нададох индиански вик. Мушнах се в гората и се върнах в лагера, където останах до края на деня.





Възнамерявах да се върна на следващия ден. Щях да отида на полянката сам и да видя какво ще се случи.

Приготвих сома, който бях уловил. Изядох колкото ми беше нужно и заделих другото, в случай че Енох се появи. Само че тази вечер той не се появи. През цялата нощ беше тихо - без каквито и да е шумове от стъпки сред дърветата. Чак ми липсваха. Онази нощ спах добре. Валя ситен дъжд, затова разпънах парче брезент, в което да събера дъждовната lора. Това ме радваше, понеже ми беше писнала преварената блатна вода. (Даже и след преваряване има вкус на кал, но все пак ти подсигурява живота.)

На следващата сутрин изядох остатъка от сома и си приготвих овесени ядки, поръсени с кафява захар. Обичам овесени ядки. Засищат ме за дълго време (освен това си ги и обичам… нали така, Майки…). Бях успял да събера към 300 мл. дъждовна вода, което си беше истински дар. Изсипах я в манерката си, събрах си нещата и се отправих към полянката, която се намираше на 800 метра от лагера. Притеснявах се. Все едно ми беше първия учебен ден. Добрах се до там към 10.00 часа, а земята все още бе влажна от дъжда. Денят беше облачен. Погледнах към другия край на поляната и ги видях да се разхождат и да търсят храна.

Пристъпих на откритото и извиках отново с онзи индиански вик, за да им известя, че съм там. Изчаках да видя какво ще направят. Нищо. Не направиха абсолютно нищо. Вдигнаха глави и се загледаха за няколко минути, затова се придвижих до центъра, където бяхме предния ден с Енох. Спрях се, помахах и казах „Добро утро, приятели. Имате ли нещо против да поседна за малко и да си почина?”. Те само ме зяпаха. Тогава седнах на тревата, извадих малко ядки и похапнах. Те ме позяпаха още няколко минути и после се върнаха към предишните си занимания, като през цялото време ми хвърляха по едно око.

През следващите няколко дни ходих отново до полянката, за да се опитам да спечеля доверието им. Само че те се държаха на разстояние. Единственият, който идваше при мен беше Енох.

Свършваха ми провизиите, а пък трябваше да нагледам лодката и пикапа си, така че с изгрева на слънцето тръгнах да се прибирам. Връщането беше много по-лесно, защото товарът, който носех беше по-малко.

Трябваше да измисля начин да занеса възможно най-много провизии до „сборния пункт на Скунксовите маймуни”. Беше ми нужна храна, с която да ги примамя и да спечеля доверието им, за да ме допуснат по-близо до себе си.

Прибрах се вкъщи за няколко дни, за да измисля как да се случат нещата и реших, че ще използвам надуваема лодка, за да прекарам каквото е нужно през дълбоката част на блатото. Тя е лека, а издържа доста товар. Следващите няколко дни минаха в пренасяне на провизии до сборното място. Храната щеше да остане за последния *урс. Взех огромна палатка, за да остане всичко сухо. Планирах да остана там две седмици. Уговорих се с един човек, който живее близо до кея за лодки, да оставя пикапа си в неговия двор… поне за него нямаше да се притеснявам.

Когато се върнах при сборния пункт, се захванах за работа и прекарвах колкото време ми позволяха в наблюдаване на Бигфут. Храната бързо намаляше, а аз все още не бях отбелязъл напредък. Оставях храна, а като се върнех тя беше изчезнала. Не се криеха, когато ги доближавах, но и не ме допускаха много близо. Опитвах и денем и нощем. През нощта постигах по-добри резултати. Наобикаляха към лагера ми, но винаги гледаха да не се забелязват. Усещах, че стоят в тъмното, но това беше всичко. Така и не разбрах точно колко са на брой, понеже ту идваха, ту си отиваха. Нямаше как да им водя отчет, но предполагам, че ставаше въпрос за около петнадесет от тях, плюс-минус един-двама.

Събота 28.11.2009

Върнах се. Часът е 21.30 в събота вечер на 28.11.2009. Снощи не можах нищо да публикувам. Ходих до лагера при потока и ето какво се случи:

След като говорих с Оутъм, свалих всички камери и ги разкарах. После взех малко храна и дърва за огрев и отидох в лагера при потока. Направих си огън и седнах да чакам дали Големият Приятел няма да се появи.

Някъде към 23.00 часа чух сподавен вик и подсвиркване. Вдигнах глава нагоре и го забелязах да наднича иззад едно дърво в края на лагера. В началото не искаше да дойде при мен. Само си стоеше зад дървото и издаваше различни звуци. Казах му: „Хайде, имам храна за теб” и му подадох малко плодове. Пак нищо. Затова аз отидох при него. Това беше един от малкото случаи, в които той ме остави да се доближа да него… Усещах, че нещо не е наред.

Подадох му торба с ябълки, а той се пресегна иззад дървото, взе ги и се отправи назад в мрака. Върнах се при огъня и седнах, без да съм сигурен какво точно се случваше. Малко по-късно той се върна, като изглеждаше сякаш е изплашен. Оглеждаше се наоколо, все едно е изгубил нещо. Струва ми се, че търсеше камерите, само че те бяха в една кутия в лодката и той нямаше как да ги види.

Отидох до лодката и взех една кутия с плодове и хляб, които да му дам. Той я взе, седна на дънера и започна да яде. Изведнъж започна да издава писъци, като някоя разтревожена маймуна. Досега не го бях виждал да се държи така и това ме притесни.

Той взе хляба, погледна го, после погледна към мен, а накрая отново към хляба. Нещо с него не беше наред. Докато го посочвах казах: „Да му се не види… забравил съм меда.” Отидох до лодката, взех буркан с мед и изсипах част от него върху хляба. Големият Приятел обича да яде това. Върнах се при лодката и сложих меда в шкафа за храна.

Докато стоях там, взех ръчната камера и я включих. Размотавах се наоколо, като я насочвах във всички посоки, само не и към него. Той ме наблюдаваше и сякаш нямаше нищо против, затова бавно го вкарах в кадър и започнах да го снимам как яде. Той спря за секунда, а после отново се върна към яденето.

Насочих отново към лодката, включих нощното снимане и повторих същото нещо, като бавно се придвижвах из лагера. Обърнах се към него, насочих камерата към стъпалата му и после придвижих към лицето. Стоях на около 2,5 метра пред него и придвижвах камерат към лицето му.

ОГРОМНА ГРЕШКА.

С един бърз удар той ме цапардоса - ръката му беше изпъната, а пръстите широко разтворени. Нямах никакво време за реакция, случи се мигновено - сграбчи камерата и ме удари с нея през гръдния кош. Полетях назад във въздуха и се приземих на глава в лодката. Той взе камерата и я смачка с една ръка… след това я запрати на земята, извика и избяга в блатото.

Лежах там известно време без да мога да помръдна. Много ме болеше и се бях заклещил напред с главата от лявата страна. Най-накрая успях да се надигна и да седна, а навсякъде наокло имаше кръв. Ризата ми беше подгизнала в червено, главата ме болеше, а лявата ми ръка беше вклинена в рамото много лошо. Докоснах главата си от ляво, точно над ухото. Кървеше и болеше при допир. Уусещах кръвта да се стича по врата ми.

Докато се опитвах да сляза от лодката се подхлъзнах и паднах на земята. Надигнах се на колене, но трябваше да се придържам за лодката, за да запазя равновесие. Почувствах, че ми се вие свят, усетих, че ми прималява, сякаш ще повърна…, което и направих. Седнах до лодката, облегнах глава на парапета и припаднах.

Когато се съвзех, огънят беше почти изгаснал и слънцето тъкмо изгряваше. Бях отпаднал и треперех от студ. Припълзях до камерата и я вдигнах… беше смазана. Знаех какво е усещането.

Изпълзях обратно в лодката, качих се и се върнах при реката.

Оставих лодката да се забие в пясъка, измъкнах се и се завлякох до лагера. Беше ми отпаднало и ми се виеше свят. Намъкнах се в спалния чувал и дръпнах отгоре си още един. Заспах и се събудих чак в късния следобед.

Някъде към 16.30 ч. чух нещо да се разхожда из лагера. Бавно извадих пистолета от кобура, отдръпнах леко завивката от главата си и погледнах. Ето го - стоеше с гръб към мен. Докато все още лежах, насочих пистолета към него и издърпах петлето. Той се обърна и замръзна. Беше се втренчил в оръжието, което сега бе насочено към главата му, а моят пръст стоеше на спусъка. Все още бях целият покрит с кръв от предишната вечер. Казах му: „Разкарай си, скапаната муцуна оттук, кучи сине, преди да съм забравил, че сме приятели.” Той се обърна и избяга в гората. Аз се претъркулих и заспах отново. Когато се събудих вече беше тъмно.

Когато се събудих, запалих огън и си свалих ризата. Стоплих малко вода и измих засъхналата кръв от себе си. Взех аптечката и се превързах доколкото можах... и след като се погледнах в огледалото, вече можех да добавя и насинено око в списъка. Хапнах малко супа и сухари и сега вече се чувствам по-добре.

Студено е и ми се иска да се прибирам. Стига ми толкова от тази помия. Ще остана и тази нощ, ще събера багажа и ще си ида вкъщи на сутринта. Ако мръсникът намине през нощта, ще му се нахвърля като Скунксова Маймуна. В момента е 23.40, а от него няма и следа. Нещо не ми се спи… май просто ще си постоя тук край огъня известно време.

Не съм се чувал с Оутъм. Предполагам, че си има по-добри занимания, вместо да се занимава с глупак като мен. И въобще какъв е смисълът да се вършат тези неща? Каквото и да направя… в края на деня, все съм сам и ме пердашат за нищо. Седя си тук окървавен и набит, сам и на студено, и си мечтая наблизо да имаше бутилка с етикет „зарежи всичко”. Зная повече по темата от всички онези загубеняци. Ако те бяха тук миналата нощ, щяха да изцапат гащите от страх. И съм сигурен, че ако бяха тук миналата нощ, днес нямаше да ги има, шайка бъзливи клоуни.

И наричат себе си „експерти”… сбирщина от загубеняци. Щом като знаят толкова, как така досега някоя Скунксова Маймуна не им е наритала задниците? Е, някои смятат, че тъпанари като тях, вършат добра работа. Не си напускайте работата. Точно така… на вас говоря, плиткоумни, смахнати почукващи по дърветата идиоти.

Е, сега се чувствам по-добре… готино е да изпуснеш парата, какво ще кажеш? А, да. Мисля да се повозя на лодка. Не… ще си лягам. Часът е 1.40 сутринта в неделя.



Неделя 29.11.2009

8.20 сутринта е. През нощта се случи нещо удивително. Разтърсен съм и развълнуван, и все още се опитвам да проумея какво точно стана.

Спях, когато усетих нещо да ме рита по крака. Помислих, че сънувам, затова се обърнах и скрих глава под одеялото. Нещото пак ме ритна… Вече разбрах, че не е сън и затова застинах. Ритна ме отново. Претъкулих се, погледнах нагоре и видях моя приятел, големия космат тъпанар, който ме наби, защото насочих камера срещу него.

Надигнах се и попитах. „Какво искаш? Пак ли идваш да ме биеш или може би си гладен? Е, каквато и да е причината, целият съм подут, не се чувствам добре, главата ме боли, и за всичко това много ти благодаря. Знаеш къде е храната… взимай си. Аз мисля да поспя още малко.” Легнах и се завих презглава. Той се наведе, издърпа одеялото, отдръпна се назад и го пусна на земята. „Хей, тъпако, студено ми е. Върни ми го! Точно сега не ми е до това. Нали ти казах, че не се чувствам много добре. Сега ме остави намира.” А той само стоеше до големие дъб и ме гледаше.

Докато ставах и си обличах якето, хвърлих няколко дърва в огъня. Отидох при него, погледнах го право в очите и му казах „Ето , станах, какво толкова има? Какво искаш?” той не помръдна. Само ме гледаше в очите, затова и аз го загледах, за да разбера какво се готви да прави.

Започнах да се чувствам неловко, затова отстъпих без да свалям очи от неговите. И тогава се случи… направо ме връхлетя: едно чувство на дълбока мъка и отчаяние. Сякаш плувах сред тъга. Усещането ме изпълваше изцяло и аз започнах да треперя. Краката ми омекнаха. Стори ми се, че ще падна. Очите ми се насълзиха и бях на прага да заплача. Чувството беше толкова всепроникващо, че нямаше начин да го спра. Погледнах го. От очите му се стичаха сълзи. Той плачеше. Не аз бях тъжният, а той.

Аз чувствах каквото и той чувстваше. Направо ни заливаше. Усещах силна скръб и желание за прошка. Казах му, „Знам, че не искаше да ме нараниш. Не ти се сърдя… Не беше редно да правя онова, което сторих. Съжалявам и те моля да ми простиш. Да му се не види, ти си единственият ми приятел и ти е позволено от време на време да ми наритваш задника. Искрено съжалявам. Никога повече няма да правя така и за да ти докажа, че е истина, ела с мен…” Слязох при лодката и избърсах сълзите от очите си. Той ме последва, като спря на половината разстояние.

Издърпах от лодката кутията, в която държах камерите. Отворих капака, извадих две от тях и ги вдигнах, за да ги види, после казах : „Повече никога няма да се опитам да ти навредя с тези неща” и ги изхвърлих в реката. Извадих други две и ги метнах колкото успях навътре в реката. Сграбчих последните и направих същото и с тях. Взех дигиталното устройство за запис и изхвърлих и него. После вдигнах счупената камера Sony и се приближих до Големия Приятел. Той отстъпи. Подадох му я и казах: „Разбираш ли? Повече никога няма да правя така.” Обърнах се и я хвърлих колкото се може по-далеч, а после застанах с лице към него и го погледнах в очите. „Разбираш ли какво ти казвам? Никога повече.”

Минах покрай него и го бутнах по ръката. Попитах го, „Гладен ли си? Искаш ли нещо за хапване? Ела.” И докато се връщах в лагера усетих как тъгата напуска тялото ми - изливаше се като поток, който оставя душата ми пречистена и нова.

Той постоя долу за момент, загледан в реката. Луната светеше ярко и светлината от нея се отразяваше от белия пясък, като почти блестеше около него. Стоях изпълнен с благоговение, загледан във великолепното същество, което представляваше и си мислех какъв късметлия съм, че ме допуска до своя свят.



Неделя 29.11.2009

20.30 ч. Прибрах се вкъщи и се радвам, че приключих с това. Подут съм и почти не успявам да се движа без да изпитвам болка. Ще отнеме известно време преди да ми мине. Буден съм от 3ч. сутринта, а нощта си беше дива, така че имам върху какво да размишлявам.

Стояхме в лагера до изгрев и струва ми се, че се разбрахме. Пробвах някои от нещата, които Оутъм ми каза да направя и по някакъв странен начин ми се струва, че тя е на верния път. Опитах се да разбера неговата гледна точка, да се поставя на негово място, така да се каже и ми се струва, че за първи път наистина успяхме да се разберем един-друг.

Той се нахрани, а после се облегна на големия дъб и затвори очи. Седнах на стола си пред него, загледах го и се опитах да надникна в главата му. След малко отвори очите си и погледна в моите. Стояхме така в продължение на два часа и през цялото време той не помръдна, не премигна дори с очи. В ума си видях много неща, а също и усетих много такива, които не разбирам, но в края на краищата мисля, че имам едно по-добро разбиране за това какъв е той. Някой друг път ще ти разкажа с повече подробности. Сега съм уморен и имам нужда да поспя. Трябва да съм на работа в 6.00 сутринта.



Понеделник 30.11.2009

Миналата нощ се будих три пъти с мисълта за Големия Приятел и когато тази сутрин се събудих, пак мислех за същото. Не можех да изкарам от ума си него и онова, което се беше случило през почивните дни. Бях толкова отнесен в мислене, че едва успявах да си върша работата. Всичко, за което се сетех, беше свързано с него. И тогава, някъде към 10.30 ч. , проумях, все едно някой щракна копчето, така че да мога да го видя ясно… Разбрах какво означаваше, а също и защо събитията при реката се бяха случили по този начин.

В нощта на Деня на Благодарността, имах неприятното усещане, че нещо ме наблюдава. Имах също и чувството, че трябва да се защитавам. Не от Големия Приятел, а от нещо непознато. Усещане, че нещата са се променили в негативен план. Предугаждах, че не трябва да съм там, сякаш нещо щеше да се случи. Нервите ми бяха опънати до краен предел и исках да се махна от мястото. Сякаш изпитвах страх от нещо далечно и непознато.

Никога преди не съм бил толкова изплашен, дори и когато е трябвало да бъда. Този път беше различно. Страхът и недоверието идваха от нещо, което не можех да видя. Дори докато го записвах на лаптопа си, чувството се усили. Усещах очите, които ме наблюдават. Чувствах как се взират в мен и това породи страха, който не можех да си обясня. До днес.

Проумях го така ясно, сякаш го виждах написано пред очите си.

Не аз бях този, който се страхуваше, а ТОЙ. Той виждаше очите, вперени в него. Той беше онзи, който не се доверяваше на онова, което не разбира. Той е искал да ме види, но се е страхувал, че съм се променил и че по някакъв начин искам да го нараня. Той е бил онзи, който е искал да се махне оттам, не аз. Усещал съм онова, което и той. Сякаш се е опитвал да ми покаже, че го е страх да се появи, защото не е бил сигурен какво ще стане.

И когато съм насочил камерата към лицето му, всичко, което е виждал е било едно светещо око и се е уплашил, че ще го използвам срещу него. И резултатът от всичко това беше, че аз получих един много здрав пердах, като в същото време прогоних единствения си приятел на този свят и единствения човек, който ме разбира.

Веднага щом получих това прозрение, усетих, че Големият Приятел остана доволен, че съм го разбрал. Беше ясно като бял ден - сякаш ми обясняваше защо нещата са се случили по този начин. Сега, като се връщам назад виждам, че в неделя сутринта се е опитвал да ми го каже, докато седяхме под дъба и се гледахме един друг. Но съзнанието ми не е било отворено, за да чуе какво ми е казвал. И е искал да ме предупреди да не си мисля, че неговото доверие е безрезервно. Онова, което ми е дал, може лесно да ми бъде отнето и загубата би била трагична и за двама ни.

Оутъм…, осъзнах това с душата си. Това беше най-силното чувство, което някога съм изпитвал. Как ти се струва?



Като всяка самотна майка на малко дете, цяла неделя бях много заета с ежедневните грижи и нямах възможност да седна пред компютъра и да прегледам общия ни документ в интернет. Успях да направя това в понеделник сутринта. След като най-сетне прочетох какво е написал Майк, веднага му се обадих. Той отговори, което си беше нарушение на правилoтo му, а именно да не разговаря с мен по телефона от работното си място.

Освен, че беше описал всичко подробно заради мен, той ми преразказа подробно събитията от събота и неделя по телефона. Разговорът продължи почти два часа. Той беше потресен от всичко, което се беше случило и звучеше ужасно. Когато го попитах как се чувства, се оплака, че му се вие свят, че главата все още го боли и че е напълно размазан. Посъветвах го да отиде на лекар. Притеснявах се, че може да има сътресение на мозъка.

Майк непрестанно наблягаше на това колко проникващи са били усещанията - страхът, наблюдаващите го „очи”, силната тъга, която го връхлита със завръщането на Енох в неделя. Бях заинтригувана от неговото описание на очевидно емоционалния, невербален контакт между него и съществото. Бях изградила мнението си за Майк като за човек, който с неохота интерпретира каквото и да е. Той се придържа към фактите и ги предава само като информация. Не само това, Майк просто не е някой сълзлив или сантиментален тип. Той е мъжко момче. Неговата корава външност държи света на разстояние, а характерът му не си позволява сантиментални словоизлеяния. Затова за мен беше изненада да го чуя да подчертава отново и отново въпросните силни чувства. Той беше обсебен. Познавах по гласа му.

Представям си как звучи тази история на онези, които не познават Майк така както аз. Вече чувам как някои злословят: „Колко удобно. Изхвърлил бил камерите в реката.”. Но аз разбирах.

Този човек, който се бе доближил до съществата по-близо отколкото който и да е друг, се беше превърнал в нещото, което мразеше най-много - в „изследовател” с програма за изпълване. Усещах отвращението в гласа му, докато разказваше за събитията от онази нощ. Макар че беснееше срещу мен и целия останал свят, знаех, че всъщност е бесен на себе си.

Чак два месеца по-късно, докато отново обсъждахме въпросния епизод, Майк успя напълно да проумее колко важен се бе оказал той за него.

„Това наистина не ми даваше мира. Когато ти се обадих и ми се скара, че съм накичил всички онези камери, се почувствах като тъпанар. Бях наистина отвратен от себе си докато ги свалях. Бях се превърнал в единственото нещо, което мразя - потропващ из горите смотльо. Нямаш представа колко ме жегнаха думите ти. Но аз спрях ли се? Не. Върнах ли нещата до начина, по който бяха преди? Не. Срам ме е да си призная, че не го направих. Бях се вманиачил да ти докажа със снимка, че говоря истината. Смятах или да направя каквото е нужно в тази посока или да не отварям темата повече. И какво направих аз? Отидох и тикнах камерата в лицето му и за това ме наритаха яко.”

Дори установените му отношения с Енох не го спасиха от бързата реакция на съществото, изправено пред насочено срещу му оръжие. (Реакцията на Енох спрямо включената в режим на инфрачервено заснемане камера, усили подозренията ми, че този вид може да вижда в инфрачервиния спектър.)

„Достатъчно,” му казах аз. „Повече не го прави. Освен това, изобщо не ми беше нужна снимка, за да ти повярвам, а и не си струва да рискуваш здравето или живота си.”

„Не се притеснявай за това,” отвърна ми с дрезгав глас той. „И без друго камерата вече я няма.”

През втората половина на октомври нашите телефонни разговори продължиха, вече по-често. Бяхме достигнали чувствителен етап в отношенията си: Разбирах, че Майк, който бе споделил с мен толкова лични подробности от срещите си с Бигфут, изпитва смесени чувства. Преливах от въпроси, но внимавах да не го претоварвам. Питах предпазливо, а той отговаряше по същия начин. Като цяло продължих да слушам, а Майк оставих да говори.

Когато започнахме да разговаряме за първи път през септември, Майк спомена накратко, че ще се върне в лагера си за Деня на Благодарността. По-рано бяхме водили няколко разговора относно доказателствата и защитата на Бигфут, за това как той ще занесе фотоапарат в блатото, за да се опита да се сдобие с физически улики и да документира на запис тяхното събиране. Сега той отново спомена за отиването си там в края на ноември и ние започнахме да обсъждаме логистичната страна на нещата. Майк изрази необходимостта да си купи фотокамера, понеже единствената, с която разполагаше, бе изгоряла по-рано в един пожар.

„Можеш ли да ме насочиш?” Попита ме, „Каква камера да избера?”

След известен размисъл, реших да му препоръчам ръчна камера Sony. Имах такава, стар модел TRV-310. За нея бях платила от скъпо пре-скъпо преди около десет години и все още си работеше страхотно, и я използвах редовно като ходех на проучвания. Имаше режим за нощни снимки – настройка, при която можеш да включиш инфрачервена лампа и която позволява на потребителя да „вижда” в тъмното. Снимките направени в този режим изглеждат малко на петна и са леко зеленикави, но напълно биха разсеяли притесненията на Майк относно слабата светлина под дебелата пелена от листа на дърветата в тресавището. Казах му, че може да си вземе една такава втора употр*ба за около $200 в EBay. Понеже не знаех как е с финансите, а не ми беше удобно да питам, реших, че това решение е добро при всички случаи.

„Какво ти е необходимо”, попита Майк, „за да докажеш Бигфут без да го убиваш?”

Бяхме се върнали на първия си разговор. Отговорих му бавно, като се връщах назад към всички моменти, в които сме обсъждали въпроса. „Предполагам, че ДНК. Ако успееш да го накараш да оближе някоя чиния, слюнката ще може да се изследва. Но струва ми се чинията първо трябва да бъде дезинфекцирана, да се държи с ръкавици, както когато я вадиш, така и когато я прибираш и да се сложи в пликче, което да се запечата. Ако успееш да запишеш на лента как облизва чинията и как после я прибираш, видео уликата ще окаже много добър коз при доказване резултатите от теста, в случай че се установи „примат с неизвестен произход”.

Сетих се и за нещо друго. „Освен слюнка, козина също би свършила работа. Ако можеш да вземеш малко козина…дали ще ти позволи да го срешеш?”

Майк изхърка. Приех това за „не”. „Какво ще кажеш за мухоловките-ленти?” попитах го аз. „Дали можеш да увиеш парче плод в такава лента и да го подхвърлиш към него. Вероятно ще успее да изскубне козина, ако се повърти из ръцете му.”

„Бих могъл просто да хвърля мухоловката към него” каза Майк. Опитах се да си го представя това и просто не знаех какво да кажа. „Хм, това може и да свърши работа” отговорих му, като отново му споменах за пърхута и раничките…

Направих всичко възможно да отговоря на въпросите му, но не насилвах нещата и макар че имах някои идеи, не бях съвсем сигурна какво ще правим с уликите, в случай че се сдобием с такива. Знаех, че ще се наложи да бъдат направени независими изследвания от лаборатория, която е безпристрастна и която вероятно не знае защо прави тези изследвания. Качествените видео доказателства щяха да свършат добра работа, когато се наложи да се подкрепят резултатите с печат„неизвестен вид”. Въпросът беше какво трябва да се направи с тези резултати, като в този случай хубавият видео материал би представлявал голяма заплаха. Да съберем в екип група учени? И да ги накараме да подпишат споразумение за конфиденциалност на информацията преди това? И как ще се случат нещата? Да ги помолим да си напишат научните трудове, да го класифицират, да анализират видеото и по някакъв начин да придвижим това към законодателните органи, като се опитаме да прокараме закон преди обществеността да е разбрала, че сезонът за лов на Големите Приятели е открит?

Въпреки това реших, че за Майк е по-добре да се опита да вземе каквото може, докато има тази възможност, а ако вече разполагаме с метериал под ръка, ще можем да се тревожим за това как конкретно да се разпореждаме с него чак след това.

„Би било чудесно, ако успееш да заснемеш ясно стъпалата, ръцете и лицето му”, казах аз. „Снимки или отливки от следи също би било добре.” Смятах, че стъпалата му са от особено значение. Д-р Джеф Мелдръм, професор по антропология от Държавния Университет на Айдахо, вече разполагаше с колекция от над 200 отливки. Ако се съгласеше да изучи следите, както и снимки на стъпалата, които са ги оставили, това би се ползвало от подкрепата на огромна база от данни - отливките на следи, които вече са натрупани и подробно изучени от застъпници на Бигфут сред научните среди.

„Ако само можеш да нагласиш друга камера, която да снима как ти снимаш него”, предложих аз. „Това също ще свърши добра работа”. Знаех, че устите на критиците, които биха извикали „Имама!”, щяха да бъдат затворени, когато видят доказателства заснети от първо лице. „Ето, накратко, как да го направиш”, продължих аз. „Ще нагласиш една камера в края на лагера, която да заснема целия лагер. Гледай да го хванеш с чинията, как му хвърляш мухоловката или каквото и да е. А после взимаш другата камера, скрита някъде в скута ти или под якето, нещо такова и го снимаш…”

Още докато го произнасях звучеше нелепо. Но по-добро не можех да измисля. Припомни ми за всички мейли, които съм получавала през годините от хора, които твърдят: „Лесно е, взимаш една пушка с упояващи стрелички, качваш се в един хеликоптер…” Лесно на теория - но не и на практика.

Не хранех много надежда. Не че не вярвах, че Майк поддържа достатъчно близки отношения със съществото, че да не може да вземе доказателствата. Просто се опитвах да си го представя седнал насред блатото да върши всички онези странни неща, а също и Скунксовата му маймуна, която стои там и безропотно приема всичко. Просто не звучеше правдоподобно. Това, с което Майк щеше да се сблъска не беше някой неодушевен предмет. Това беше едно голямо диво същество, вероятно и опасно, в случай че бъде ядосано.

Което ме накара да се замисля за нещо друго. „Относно инфрачервеното заснемане…” казах му.

„Какво за него?” попита той.

Има предположения, че те могат да виждат тази светлина. В случай че си вземеш камера с инфрачервено заснемане, използвай я внимателно и пестеливо.” Изпратих на Майк няколко линка за използвани камери Sony в EBay.

След няколко дни получих отговор от него по ел. поща.

Имам нужда да спра за малко… Ще се свържа с теб когато мога.

Имах чувството, че Майк е малко съкрушен. Аз се бях постарала само да си седя удобно и да го оставя да води разговора, но знаех, че за него нищо от случващото се не беше лесно. Най-накрая беше проговорил относно преживявания, които имаше от години, но за които не бе разказвал на никого, а в момента дори обсъждахме и да стигне с една стъпка по- нататък. Нямах нищо против да му предоставя пространството, от което имаше нужда.


Не поддържахме контакт около седмица, а през този период един мой приятел-изследовател от Тексас ми се обади. Разговаряхме относно следа, която му бях предоставила по-рано и това докъде беше стигнал с проследяването и, а някак си в процеса на разговора той започна да имитира Джордж Буш. Удивих се колко добре му се получаваше. „Няма ли да бъде смешно” попитах го, „ако стария У. беше изследовател на Бигфут и провеждаше интервю с Елвис като очевидец?”

И скоро разбрах сама. Изпрати ми клип, в който той е Джорд Уокър Буш и взима показания от Елвис. Имитациите му бяха невероятно точни. Бяха ми забавни… и взех, че ги пуснах в YouTube и блога.

Изследването на Бигфут си е сериозно, но и разочароващо занимание, затова понякога майтапите помагат да го понесеш по-леко. Клипчето представляваше изключително сполучлива гласова имитация на Джордж У., в ролята на изследовател, разпитващ Елвис, който бил забелязал Саскуоч на верандата си, открил следи от стъпки „навсякъде покрай Кади-то си” и целия бил „разтърсен”. В клипчето моят приятел правеше завоалирана препратка към Дик Чейни и епизода с лова на пъдпъдъци, в който Дик Чейни застрелва погрешка мъж, като казва (в ролята на Дордж Уокър): „ Имам си един човек..хаха… много го бива с пушката. Работил съм с него доста време. Ще го пратя там навън да видим дали пък няма да изплаши това нещо, каквото и да е то…” Толкова се забавлявах със способностите на моя приятел да имитира тези образи, че напълно пренебрегнах препратката с оръжието.

Скоро след това Майк се свърза с мен.

Може би ти и този тъп клоун си мислите, че е много забавно да си правите майтап как пращате някого с пушка да преследва Бигфут. На мен изобщо не ми е смешно. Едно е да носиш пушка, за да се защититаваш, а съвсем друго, за да убиваш Бигфут с него. Сгреших, че се свързах с теб. Мисля, че си добър човек, но си твърде близка с онези, от които искам да го защитя. Съжалявам, че историята се разви по този начин, но има твърде много неща, изложени на риск, а аз не знам на кого мога да се доверя. И като споменах доверие: Как бих могъл да се доверя на някого, който се шегува, че ще убие Бигфут и публикува подобни тъпотии? Не мога да си позволя да рискувам живота на приятеля си. Поне това му дължа. Ще ти изпратя негова снимка и когато го погледнеш в очите, надявам се ще видиш онова, което виждам аз и ще проумееш защо изпитвам тези чувства. С изключение на това, повече няма да поддържам връзка с теб. Благодаря, че ме изслуша. За мен беше удоволствие да разговарям с теб.

И както казваме в блатото… до помирисване.

Майк и Големия Приятел

От мейла на Майк ми се зави свят. Въобще не бях и помисляла за усложненията, които шегата може да довлече със себе си. Опитах се да му се обадя, но той не отговаряше.

Отговорих му със следния мейл:

Тази сутрин ти оставих съобщение, но имам нужда да ти го напиша. В момента съм доста разстроена.

Никога, нито дори за един момент не съм и помисляла, че тази шега ще бъде приета по този начин. Онази препратка към „човека с пушка” се отнасяше индиректно към Дик Чейни и инцидента по време на лов (от гледната точка на Джорж Буш. Това си беше голяма новина, която стоеше в основата на доста поличтически вицове по време на мандата на Буш.) Веднага щом я чух, схванах шегата - за това, че се отнася до Дик Чейни а също и майтапа, че вицепрезидентът обикаля наоколо и стреля по хората - а не, че някой насериозно се готви да застреля или рани Бигфут.

Никога не ми е хрумвало, че някой би си помислил дори за момент, че възнамерявам да навредя на тези същества по какъвто и да е начин - всеки , който ме познава, може да ти го каже. Размишлявайки върху това, ми се струва, че шегата може да не е разбрана правилно и се ужасявам като си помисля, че на някой може да му хрумне, че съм такава. Поради тази причина, поставих предупреждение във видеото в You Tube.

Въпросният изследовател е един от най-приятните хора, които познавам и също като мен въобще не проявява интерес към стрелбата по Бигфут. Това си беше политически хумор. Просто един ден ми разиграваше етюди по телефона и аз го попитах как ли ще звучи ако Джордж Буш, в ролята на Бигфут учен, проведе разпит на Елвис, който пък е в ролята на очевидец на Бигфут. И това беше неговата версия.

Разбирам, че защитаваш приятеля си. АЗ СЪЩО ГО ПРАВЯ. Посветих две десетилетия, вършейки каквото е по силите ми за да ги разбера и защитя и нямам никаква идея какво повече бих могла да направя, за да те накарам да проумееш това. Болно ми е, като си помисля, че някой, който и да е, би си изградил толкова лошо мнение за мен и намеренията ми, при положение, че те са и винаги са били най-чисти, що се отнася до безопасността на Големите Приятели.

Съжалявам, че си ме разбрал погрешно. Нямах намерение да обиждам никого или да оправдавам нечие деструктивно поведение – той просто се проявяваше като шегаджията, който си е.

Оутъм

В отговор Майк ми написа:

Ясно, разбрах и пак не ми е смешно… Трябва да разбереш, че светът, от който идвам, е напълно различен от твоя. Там, откъдето съм, няма цветя и рози. Не ти се сърдя.. все пак си само човешко същество и не би трябвало да те преценявам по същите стандарти както Бигфут. В случай, че искаш да разбереш откъде съм, кликни върху интернет документа. Там съм ти описал накратко живота си. Много вероятно е да избягаш с писъци или нещо такова, когато го прочетеш и не бих те обвинил, ако го направиш. Там ще разбереш защо ми е толкова трудно да се доверявам на хората.

Кликнах върху документа, прочетох. И разбрах.

Майк беше написал няколко страници за живота си и за нещата, които му се бяха случили в миналото. И изведнъж, причините за неговото желание да избяга от света и да се отправи към блатото ми се изясниха: този човек беше изстрадал повече нещастия, при това не по негова вина, отколкото на някого въобще му се полагаше. Точно тогава осъзнах не само защо не успява да се довери на никого, но и защо отношенията му с Големия Приятел значеха толкова много за него. Той е бил с единия крак в ада - и неговият приятел му бе помогнал да се измъкне оттам.

И тогава осъзнах, че отношенията ни с Майк - недоверчивия, кисел Майк с голямото сърце, не са по-различни от техните отношения с Големия Приятел. Границата беше тънка, недоразуменията просто бяха гарантирани, щом се бях захванала със загадка обвита в мистерия, а най-доброто, което можех да направя, бе да оставя другия да контролира ситуацията.

Моят отговор беше:

Прочетох каквото си публикувал и страдам за теб.

Иронията тук е, че дружбата ми с теб не е по-различна от твоята дружба с него. Става въпрос за едно и също нещо - да се сприятелиш и да се грижиш за някого, на когото не му е лесно да се доверява. Но и ти си допускал грешки, също като мен… иначе нямаше да те изхвърли в потока, затова че си го боднал с пръчка, нали? Разликата е, че той не е тръгнал да си ходи завинаги, оставяйки те с озадачено изражение, като обезсмисли всичкото време, през което си се грижил за него и си се опитвал да го разбереш.

На второ място съм изследовател . На първо – приятел. Така усещам нещата спрямо теб, така ги усещам и спрямо Големите Приятели. Винаги съм била, и винаги ще бъда.

А също, по ирония на съдбата, ако седнеш да разговаряш с него, предполагам, че разговорът ще протече по същия начин, като този, който предстои да водим с теб.

На този свят съществуват хора, на които можеш да се довериш и такива, на които не можеш. Хората, дори и онези, на които МОЖЕШ да се довериш, рядко ще са „безупречни” в твоите очи, вероятно защото идваш от място, което на тях им е трудно да проумеят. Но това, на кого все пак ще избереш да се довериш, ще определи съдбата ти, защото без значение дали ти харесва или не, всички ние съществуваме едновременно на тази планета и е неизбежно да се сблъскаш и с другите в определен момент. Има хора, които искрено ЩЕ се заинтересуват от теб, такива, които ГИ е грижа. Това са онези, които заслужават твоето търпение, понеже вярата в хората се отблагодарява - също както искреното приятелство или когато те даряват с истинска обич. Тъпчо!

Оутъм

Майк ми отговори с типичното за него чувство за хумор:

Цял ден мислих за теб и се чувствах като нищожество. Все едно бях скъсал с най-готиното си гадже: не онази с косматите краката и татуировката… другата, с мръсния врат и спластената коса. Кофти ми е, че ми лъсна задника… ти не заслужаваш да се отнасят с теб така и да, аз съм един Тъпчо. Струва ми се, че на него му бях повече ядосан, отколкото на теб - не харесвам изследователи на Бигфут и никога няма да ги харесвам и когато чуя да се споменават Бигфут и оръжия в едно и също изречение, ми идва да наритам нечий задник със силата на Скунксова Маймуна.

Не искам да страдаш заради мен - не затова ти написах онези неща. Просто исках да си наясно с какво си имаш работа и да разбереш защо върша някои от нещата, които върша. И защо се чувствам по определен начин спрямо конкретни неща, и защо не вярвам на хората и почти никога не им давам втори шанс. Що се отнася до Големия Приятел, вече знам какво ще направя, така че да защитя него и себе си, а също и да позволя на хората да го опознаят. И когато започнат да правят това, хората ще го заобичат и ще поискат да бъде защитен. Не е най-великият план, но е единственият, който имам, така че мисля да опитам.

Майк

PS. Тази песен я написах специално за теб. Изпълнява се с мелодията на песента на Джо Стампли „Do you ever Fool Around”...

Какво подаряваш на момиче, което си има всичко?
Дали бижута или модерни неща?
Да ви кажа ли аз какво правя…
Винаги и нося ако от Скунксова Маймуна,
Да, нося и ако от Скунксова Маймуна
Опаковам го специално за теб
И когато прителките те попитат
„Какво ти подари?” Усмихни се и кажи:
„Една торба с лайна от Скунксова Маймуна!”
Да, подарявам и ако от Скунксова Маймуна
Само най-доброто за теб…

…Още не съм я довършил.

Аз му написах:

Ще се пръсна от смях, Тъпако.

Само ми кажи дали мога да ти помогна с нещо. Каквото и да е. Сериозно. Не само относно Големия Приятел. С радост ще те изслушам или каквото и да е друго.

Така правят приятелите.

И ако не ти е важно, предпочитам да не ми изпращаш никакво ако от Скунксова Маймуна.

Важното е, че имаш желание.

Успяхме да преминем през това. Някак. Защото така правят приятелите.

Какво са те? Разсъждавал съм доста върху това , вземайки предвид срещите си с този Бигфут и наблюденията върху нещата, които прави и начина, по който ги върши - как се справя и адаптира към промените в заобикалящата го среда; как реагира на присъствието на хора - да се крие и наблюдава от разстояние, като изучава какво правим ние; знанието как да предвижда опасностите, на които го излагаме, като коли, оръжия и магистрали; да стои далеч от беди. А също и да учи малките си да странят от хората и да внимават за опасностите.

Това ме кара да смятам, че спадат към съществата с развит интелект. Може да ми оспорите, че всички животни разполагат с такъв и че една Скунксова Маймуна не се различава от един елен или рис, но колко Скунксови Маймуни сте видели да бъдат блъснати от кола и колко елена или риса сте виждали да бъдат премазани докато пресичат пътя? Бигфут знаят как да различат опасността и как да реагират на нея, като например да заобиколят гърмяща змия, вместо да стъпят отгоре и. А също и как да я убият, откъсвайки главата и и захвърляйки я настрани, както и за коя нейна част да внимават и коя могат да изядат. Знаят как да откачат сом от кукичка без самите те да се закачат на нея. Знаят как да се пазят от каймановата костенурка и как да я докопат преди тя да докопа тях.


Ако заведете едно човешко дете в гората и го оставите само, далеч от други хора… ако това дете оцелее и го откриете отново след десет години.. какво всъщност ще намерите?Един нормален младеж? Или може би див човек, изхранващ се с каквото намери, който не се доверява на хората и отдавна е забравил, че самият той някога също е бил човек. Дали ще може да се научи да чете и пише? Да говори? Би ли разбирал човешкия свят? Дали би могъл да се научи да върши нещата, които и ние вършим? Как би се развил мозъкът му?Дали ще си остане див завинаги или бавно ще се върне към онова, което наричаме „цивилизован”?

При Скунксовите Маймуни е същото. Те имат повече общо с див човек, отколкото с диво животно. Приличат доста на нас, само че са по-добри… не се преследват едни други, и делят храната и любовта си едни с други.

Ако дадеш на Скунксова Маймуна храна, тя ще я раздели с теб. Случвало се е много пъти да дам на Големия Приятел торба с ябълки или праскови и той да ми върне обратно една, а когато я изям, да ми подхвърли друга и така докато не свършат всички плодове. В началото не беше така. Просто взимаше торбата и изчезваше. Но с течение на времето, след като започнахме да си вярваме, започна да споделя храната си с мен. (Научаваш се да я ядеш , че дори да ти харесва, понеже Скунксовата Маймуна я пръска със слюнка и тем подобни. Понякога е доста гадно… затова гледай да ти се намира вода наблизо, че да можеш да изплакнеш с нея. И яж само храна, която си си донесла сама, освен ако не обичаш сурови ракуни или сурови костенурки.)

Много диви животни се показват през нощта, защото е по - безопасно отколкото през деня. Защо? Заради хората. Хората убиват, затова те се учат да ги избягват и прикритието на нощта е добър начин да се движат незабелязано наоколо. Скунксовите Маймуни знаят това, което е и другата причина да са трудни за откриване. Но се появяват и през деня, когато наблизо няма хора. (Като се замисля, дивите животни знаят, че дори и най-добрите сред хората са опасни за тях, затова ги избягват.)

За всички диви животни намирането на храна е приоритет номер едно. Същото е и при Скунксовите Маймуни. Докато се придвижват наоколо се хранят през цялото време, изяждайки всичко на което се натъкнат.

Виждал съм го да се спуска да преследва заек или друго малко животно. Може да бяга със скорост някъде от около 45 км в час и я развива от спряло положение. Когато просто си ходи, ми се налага почти да тичам, само за да е в полезрението ми. Съвсем спокойно може да измине към 80 км дневно. Когато му се налага да се придвижи до някъде, върви бързо и целеустремено. Все едно е на автопилот и не позволява нищо да го забави.

Така че да знаеш - ако някога те е преследвал Бигфут и не те е хванал, то е защото не е поискал да те хване. Няма начин да го надбягаш, а застанеш ли лице в лице с един от тях, негов си. Няма начин да се измъкнеш, ако реши, че те иска. Най-добре е да застинеш на място и да стоиш спокойно. (Успех в начинанието, между другото, понеже да си „спокоен” ще е последното нещо, което ще ти хрумне…)

Но можеш и да установиш, че съвсем не си толкова изплашена, колкото си мислела, че ще бъдеш.

Можеш да определиш настроението на една Скунксова Маймуна, ако я погледнеш в очите, или да разбереш дали се готви да ти направи нещо - също както и при хората. Очите му разказват история - всичко, което трябва да направиш е да я прочетеш и да я проумееш. Той ще ти покаже директно какво иска да направиш и ако желанието му е да избягаш с писъци в тъмното, по-добре го послушай.

Скоро страхът ти ще се смени със страхопочитание и самото му зърване някъде наоколо ще предизвиква в теб целият спектър от емоции - от страх до усещането, че си в присъствието на нещо старо като вселената. Но в очите му ще съзреш и мъдрост, която ще те остави без дъх, ако самата му миризма вече не го е сторила.

Спомням си онзи поглед в очите от срещата ми с Бигфут в детството… онази страховита дълбочина и присъствие, които ми подсказваха, че гледам интелигентно същество. Онези очи ме накараха да посветя целия си съзнателен живот оттам нататък в търсене на разбиране.



По време на един от по-ранните ни разговори, двамата с Майк обсъждахме случаите на агресия при срещи с Бигфут. Обясних му, че повечето от привидните случаи на „агресия”, за които съм чувала или чела, без значение дали става въпрос за тропане, крясъци, чупене на дървета или хвърляне на предмети по хората, изглежда бяха причинени от човеци - или директно чрез натрапване, или поради дразнещо поведение, а понякога дори само чрез самото им присъствие в гората при определени обстоятелства.

Майк притихна. „Трябва да ти е ясно… Когато говорим за нашия приятел нещата са сериозни. Ако те забележи, вечи си негова. Вече не разполагаш със себе си. Мога да ти разкажа една случка, но няма да ми повярваш.”

„Майк” отвърнах внимателно аз, „все още не си ми казал нищо, което наистина да ме изненада.”

Той си пое дълбоко въдух. „Добре. Но не казвай, че не съм те предупредил.”

И тогава ми разказа за една трогателна и някак забавна среща, която споделяше отново в писмото си:



Най –важното, което мага да ти кажа е следното:

При никакви обстоятелства не ръчкай Бигфут с пръчка. Не им харесва.

Веднъж бях в много добро и малко игриво настроение, а и бях свикнал с неговото присъствие, затова започнах да правя някои неща, които сега като си помисля, въобще не трябваше да върша.

Той стоеше на големия дънер в лагера ми и ядеше от една кутия с храна, която му бях донесъл. Омиташе я с апетит. Аз седях на другия край на дънера, на около 2,5 метра от него.

Взех една пръчка, дълга някъде към два метра и дебела колкото палеца ми. Откъснах по-малките клончета, но оставих няколко листа в самия и край. Започнах да го гъделичкам по ухото с нея,а той се пазеше все едно от муха. Когато видя, че съм аз, обърна се и изрева с нещо между заплашително изпуфтяване и недоволно ръмжене.

Е, повечето хора биха го приели като предупреждение да спрат да се майтапят, обаче както казах ми беше едно шеговито в онзи ден, затова реших да мина едно ниво по-нагоре и започнах да го ръчкам отсрани с пръчката - не силно, съвсем лекичко, като го попитах: „Какво има, Големи приятелю… май нещо си сърдит днес?” и отново го ръчнах.

Само за един миг той пусна кутията с храната, присегна се, сграбчи пръчката и ме издърпа към себе си. Случи се толкова бързо, че нямаше как да избягам. Само с едно движение на дясната си ръка, ме сграбчи през гърдите, изправи се и с голяма охота ме изхвърли през лодката в потока.

Паднах в средата на водата, на около два метра от лодката. Изправих се, понеже беше само към метър и двадесет и погледнах към брега. Той стоеше на ръба на водата с пръчката в ръка и я размахваше напред-назад, все едно трепе мухи.

Извиках „Защо, да му се не види, направи това, Тъпчо?” той просто си стоеше там с доволна усмивка, като почти се хилеше.

Прецапах до брега и се опитах да се измъкна, но той ме натискаше с пръчката и ме побутваше напред-назад. „Мамка му, това боли! Стига вече! Разбрах ти намека… да не те бутам с пръчка, нали така?”, но всеки път щом се опитах да се изкатеря, той ме ръчкаше и побутваше.

Като заотстъпвах му казах: „Виж, тук има малки алигаторчета и мамчето едва ли е надалеч, затова ме измъкни оттук преди да ме докопа алигаторката.” Не мисля, че му пукаше дали това ще се случи. Само си стоеше там с пръчката. „Добре тогава… Ще използвам супер мозъка си на човек, за да те прецакам…” Замъкнах се до лодката и започнах да се катеря вътре. Тъкмо си сложих ръцете на ръба и се канех да скоча вътре, когато той сграбчи лодката с една ръка и я измъкна на брега.

Не вярвах на очите си. „Защо, по дяволите, направи това?” А той си стоеше там с неговата си пръчка и поглед, който сякаш казваше: „хайде, нещастник, твой ред е.”

Седнах във водата, като само главата ми се подаваше навън. „ОК. Печелиш. Съжалявам… повече няма да те ръчкам с никакви клони”. Той пусна пръчката, върна се при дънера, седна и започна да яде.

Излязох от потока и погледнах лодката си: „Ще ми помогнеш да я върна обратно в реката, нали?”

Той изръмжа, което аз приех за отказ, затова отидох и седнах на дънера, загледан в лодката. Казах : „Яко, човече. Наистина е много яко.” Той измъкна една ябълка от кутията и ми я подаде.

Щом приключи с яденето, се надигна и се отправи към блатото. Аз извиках след него: „Ясно, значи ще трябва съвсем сам да си върна лодката във водата, така ли?”

Той изгрухтя нещо през рамо и продължи да върви.

Струва ми се, че наистина го ядосах, но също и че през онзи ден ние се сприятелихме. Това е един от любимите ми спомени. От друга страна, си беше напомняне за това, колко силен бе той и че аз трябва да съм по-внимателен в негово присъствие. Понякога забравям кой е и се отнасям с него като с домашен любимец. Цялата случка можеше да има съвсем различен край.



Със задълбочаване на нашето приятелство и все повечето неща, които Майк споделяше относно личния си живот и преживяванията си, започнах да разбирам какво нарича „перфектната буря” от обстоятелства, която го е довела до постигането на онова, което много от нас са се опитвали и не са успявали да направят - да имат близки взаимоотношения и да разбират тези същества.

По времето, когато работел при реката и случайно попаднал на следите, Майк преминавал през труден период от живота си. Като всички нас, когато страдаме емоционално, той потърсил утеха там, където могъл да я намери. За Майк това била самотата на блатото. Светът на хората продължавал да го дистанцира и разочарова, докато светът на природата го примамвал. Тук откривал тишина - място, на което да размишлява, в което да избяга и да балансира себе си без натиска на обществото и нуждата да се впише в него. За известно време болката била толкова силна, че Майк прекарвал почти всичкото си време в тресавището и избягвал хората… и живеел като Скунксова Маймуна.

В началото, изплъзващата се сянка, която мълчаливо споделяла неговото уединение, му предоставяла желаната утеха. Предизвикателството да преследва Скунксова Маймуна сред кипарисите била за предпочитане пред това да седи безмълвно и да усеща тежестта на миналото върху себе си. Но колкото по-дълги ставали посещенията му в блатото, толкова повече се задълбочавали разбирането му за съществото и връзката му с него.

Както Майк обясни: „Бях излязъл сред природата поради лични причини, които нямаха нищо общо с намирането на Скунксова Маймуна. И това е разликата между мен и онези, които само вдигат шум. Аз не бях там за да доказвам нищо на никого.”

Звучеше логично. Този човек на практика живееше в тресавището, нямаше почти нищо за губене, беше се кажи-речи „развел” с хората и се беше преместил да живее в задния двор на Скунксовата Маймуна. Не беше воден от конкретна визия за нещата, освен от чисто любопитство и беше развил отношения с едно същество, които в последствие щяха да се превърнат в нещо като приятелство… и правейки това, беше излекувал себе си. И нямал намерение да разказва на никого за това, понеже последното, което искал да направи е да навлече беда на спътника, който бил с него през един от най-тежките моменти в живота му.

Риба: яде я в зависимост от вида и, обикновено ги поглъща цели, като куче. Но само ако рибата е без люспи, например сом или змиорка. Ако рибата е с люспи я разпаря и яде докато стигне люспите, както правим ние с пушения кефал –отвътре навън, като след това изхвърля люспите.

Крие се зад дърветата с огромна бухалка в ръка, горе-долу колкото бейзболна бухалка, само малко по-дълга и чака да мине някое диво прасе, после го прасва по главата и го убива. Пресетата ги яде както яде ракуни, само дето главата на прасето я оставя. Виждал съм го да взима пън, да го разцепва на две, за да се докопа до ларвите във вътрешността му. И мечките правят така, само че те си имат нокти. Скунксовите маймуни разполагат само с пръстите си и с тях могат да разполовят пън за отрицателно време.”Силен” е слаба дума, с която да опишеш мощта на този приятел. Дори Клайд не може да се сравни с него - да си го кажем направо… може да смачка цял камион с голи ръце за нула време.

А, да не забравяме и за пърдните… Пръдните на Скунксовата маймуна са отделна категория. Стои си там и изведнъж се изрязва, а после се оглежда сякаш не знае откъде е дошла. Довери ми се, ако скунксова маймуна те помоли да и дръпнеш пръста, не го прави.

Какво още пропускам?А, да…големи крака, голям пенис. Не съм го виждал надървен, слава Богу, но ако бях, вероятно щях да избягам с крясък. Майтапа на страна, но с всичката тая козина не можеш да го видиш всъщност. Като се замисля, че във Флорида ти е нужно разрешително, за да се разхождаш със скрито оръжие…

Сигурен съм, че изтървам бая неща… например корените. Той яде корени и блатно зеле, което всъщност е сърцевината на зелевата палма. За да си набавя блатно зеле трябва да използвам резачка или брадва, а той си го изтръгва за нула време.

Жаби… Той обича жаби. Една жаба, една хапка - за жабите толкова.




Ловците насъскват кучетата си да преследват сърни… Веднъж го видях да преследва ловджийско куче. Горкото животинче беше толкова изплашено, че скочи от 3 метровия бряг и се приводни на около десет метра навътре в реката, само за да се измъкне. Навлязох в реката с лодката и го измъкнах преди един алигатор да го докопа. Така трепереше, че си помислих, че ще се гътне. Намерих му добри стопани, но дните му на ловджийско куче вече бяха свършили.

И за да демонстрирам колко е умен… Местните бяха преградили с мрежи за улов на сом. Трябва да ги е видял как го правят, понеже ги изтегля от водата и отмъква рибата. Когато рибарите идват за улова, сварват само оплетени мрежи.Смятат, че други хора ги вършат тия работи, защото са ме питали дали не съм забелязал нещо. Прави същото и с мрежите за змиорки - разкъсва ги и изяжда змиорките.




Въпреки шеговитите нотки в описанието, които даде Майк за хранителните навици, поведението и физическите данни на Скунксовата Маймуна, той отново наблегна на суровата, първична натура на тези същества и фокусът на тяхното оцеляване. Етикетът и доброто поведение не заемат челно място в списъка с приоритетите му.

И това ме накара да се замисля: А защо пък трябва да го правят? Тези същества намират онова, което им е нужно и вършат каквото трябва, за да оцелеят. Само колко много се различават от нас в това отношение.

Ние, хората, сме започнали съществуването си като ловци и събирачи. Разликата е най-вече, че някога не сме били така добре оборудвани и се е наложило да започнем да си правим инструменти и да ползваме огъня, за да оцелеем.

Страхували сме се от студа, затова сме убивали животните и сме им взимали кожите, палели сме огньове, за да топлим малките си неокосмени тела. Страхували сме се от глада, затова сме изяждали месото на животните и сме започнали да използваме пръчки и скали, за да копаем корени, понеже ръцете ни не са можели да свършат това за нас. Страхували сме се от жаждата, затова сме започнали да създаваме съдове за вода от животински пикочен мехур, за да си подсигурим вода на местата където не е имало такава. Страхували сме се от тъмното, а очите ни не са виждали добре през нощта, затова сме палели факли или сме стояли на закрито, когато слънцето залезе. Страхували сме се от хищници, затова сме създали оръжия, за да вземем преднина пред тях. Страхували сме се от стихиите, затова сме използвали оръдия, за да си създадем подслон.

Появили се изобретенията, селското стопанство и индустрията. Изведнъж, всички неща, от които сме имали отчаяна нужда, станали достъпни за употр*ба и лесни за придобиване. Вманиачили сме се по удобствата. Животинските кожи отстъпили място на масово-произвеждания текстил. Дрехите ни започнали да се цапат, затова сме измислили пералните машини. Други хора започнали да отглеждат и убиват храната ни вместо нас, а ние сме започнали да работим в текстилните фабрики или фабриките за перални машини, за да спечелим пари, с които да си купим тази храна. Биг Мак заменил големите парчета от еленско месо, опечени на шишче над огъня и стига да имате някаква работа, пък било то и в МакДоналдс, почти сигурно било, че сте си подсигурили средствата за дом, храна, дрехи, вода за пиене… Преместили сме се в долините, далеч от пустошта и сме съградили цивилизации от бетон и стъкло, където всяка нужда е на разстояние само едно телефонно обаждане или един *урс с колата. Появил се интернет, който ни осигурил достъп до всичко, което може да ни се прииска, стига да можем да насочваме мишката и да кликваме, а също и да разполагаме с кредитна карта под ръка.

За нас работната заетост е равносилна на оцеляване. Не е чудно, че нашият свят пропада необратимо със срива на пазара на труда.

Но се случило и нещо друго. Станали сме мързеливи. Развили сме мисленето, че нещата ни се полагат по право. Започнали сме да се презадоволяваме и лесно да се отегчаваме. Някъде по пътя сме спрели да създаваме от нужда и сме започнали да правим неща само защото можем, просто така - за забавление. Милиони изкуствени риби-трофеи задръстват сметищата ни, докато мелодията „Заведи ме при реката” се носи по вятъра. Риалити предаванията превземат документалния жанр, докато стоим залепени за телевизорите, а колективните ни задници стават все по-дебели с всеки изминал ден, задоволени откъм забавления, но почти необразовани.

Най-големият ни страх сега сякаш е скуката.

Непрестанно ни залива поток от хора, опитващи се да ни продадат нещата, които произвеждат. Затрупват ни с реклами, които ни казват, че не сме с достатъчно хубав тен, нито пък достатъчно високи, нито достатъчно слаби, нито достатъчно богати, зъбите ни не са достатъчно бели… Живеем в една чужда цивилизация от стъкло и бетон, пластмасови пари и модни тенденции, твърде отдалечени от естествената си среда. Станали сме зависими от човешките предмети, обсебени сме от изобретенията. Прекалено „изтънчени” сме, както в технологично, така и в културно отношение…

И сме много, много уязвими.

Ако утре електроразпределителната мрежа се повреди завинаги, дали ще оцелеем без хладилниците си? Знаем ли как да ловим риба, да ловуваме, да създаваме нещата, нужни и да оцелеем, без да имаме напълно оборудвания УолМарт под ръка, от който да си набавим инструменти, тиксо, игли и конци? Дали ще можем да си осолим месо или ощавим кожа? Колко от нас ще хукнат към компютрите, за да потърсят отговора в интернет, само за да разберат, че връзката ни с това необятно хранилище на знания я няма… и че отново единственият фокус на нашия живот се свежда до оцеляването?

Нима това означава да си „човешко същество”?

На Саскуоч не са им трябвали инструменти и оръжия - тяхната сила им е била достатъчна. Не са им трябвали дрехи, защото вече са били покрити с козина. Не им е бил нужен огънят - очевидно съвсем добре си смилат и суровото месо, нито пък светлината, понеже зрението им позволява да виждат в тъмното. Те живеят така, както са живели и преди, вероятно от милиони години - без да създават нищо, без да искат нещо.

И се чудим защо на нас ни е толкова трудно да ги открием? За да открием нещо трябва първо да го разберем. Но как е възможно да разберем нещо, което живее в един толкова отдалечен свят от онзи, който сме създали за себе си?

В научните среди се води много разгорещен спор относно това дали Бигфут са „животни” или „хора”, дали са „интелигентни”… и ако е така, доколко интелигентни?

Предполагам, че отговорът зависи от това кой как определя интелигентността. Ние хората се тупаме по гърбовете, че сме много умни. Много ни бива да създаваме неща, от които имаме нужда. Но също и създаваме неща, които не са ни необходими, като междувременно прецакваме природата и плюем там, където и се храним, образно казано. Всичко, което произвеждаме е направено от нещо. С други думи, всичко, което създаваме разрушава нещо друго. Седим си на тоалетната и се бършем с дървета, четем вестници, направени от дървета, в къщи, построени от дървета.

А в това време Саскуоч просто живеят сред дърветата (или поне сред онези, които още не сме изсекли за да се бършем с тях).

Ние създаваме и рушим, рушим и създаваме, безразборно и безпричинно – за удоволствие, за забавление, докато постепенно ставаме все по-зависими от собствените си творения.

Нима това е интелект?

Едно от определенията за интелигентност е: „способността да придобиваш и прилагаш знания”. Но нашата представа за интелигентност през годините е станала по-социално ориентирана.




Представете си за момент двама мъже, които стоят рамо до рамо.

Уилям е завършил Харвард и е професор по право. Облечен е в спретнат костюм от три части, говори правилно, добре подстриган е, висок, с хубав тен, атлетичен, има заслепяващо бяла усмивка и е финансово успешен.

До него стои Трой - рибар трето поколение, отраснал сред блатата борейки се с алигаторите. Той носи карирана риза, мръсен гащеризон, има малък корем, направо размазва с провлачения си говор, липсват му няколко зъба и плюе по тротоара докато говори.

На пръв поглед, кой от тези двамата мислите, че повечето хора биха определили като по-интелигентен?

Софистикацията (усложняването) се е превърнала в синоним на интелигентност. Но само заведете Уилям в едно тресавище и го оставете там… и бързо ще осъзнаете, че  интелигентността е нещо много относително.

Горкият Уилям не би имал и бегла идея как да оцелее.

А дали можете да обръснете един Бигфут, да го заврете в костюм от три части, да го поканите на вечеря и да очаквате да се впише? Не. Обаче неговата липса на онова, което наричаме „култура” и „обноски” пречи ли му да има способността да придобива и прилага знания?

Не.

Интелигентността е само едната част от уравнението. Дали Скунксовите маймуни или Саскуоч притежават други качества, които биха ни накарали да ги възприемаме като „по-човеци” отколкото животни? Или пък са само големи, смърдящи, жестоки, безмозъчни ядящи машини?

Предстоеше Майк да ме просветли и по този въпрос.

В началото общуването на Майк с Бигфут сякаш включвало почти изцяло само хранене и водене на монолог. Но за мен това не бе изненада. За едно същество, живеещо сред пустошта и разчитащо само на ума и грубата си сила за оцеляването си, е съвсем нормално да прекарва повечето от времето си в поемане на калории. Интуитивно Майк бе достигнал до важно прозрение: очевидно пътят до сърцето на това същество минаваше през много големия му стомах.
Стига да играеше по правилата, съществото сякаш нямаше нищо против присъствието на Майк и може би дори го приветстваше. Обаче, както скоро щял да разбере, пътят, който бил поел в обучението си, съвсем не бил лек.



Търсих го през цялото лято и не можех да го открия никъде. Спрях да му нося храна, понеже я ядяха само мечките и ракуните. Отивах на наноса всеки уикенд да търся следи, но такива нямаше. Мястото ми започваше да обрасва с трева, поради липса на употр*ба.

Вече беше ноември и времето захладняваше, затова реших да отида до лагера, да го почистя и да нацепя малко дърва. Не го бях посещавал много през последните няколко месеца. , Само спирах за малко, колкото да проверя дали Бигфут е идвал, даже не преспивах.

Взех си косачката и окосих плевелите, после ги събрах на камара, а до края на деня вече имах доста нацепени дърва за огрев. Сковах една голяма маса, от която да се храни, така че да не ми се налага да оставям храната му на земята и да може по-лесно да я стига, в случай че се върнеше.

Стъмваше се, така че взех да товаря лодката и да се приготвям за тръгване. Огледах се наоколо за последен път. И тогава го чух. Онзи вик - онзи невероятен крясък, от който преди тръпки ме побиваха, но сега бе като музика за ушите ми. „Върна се! Той се върна!” изкрещях аз в отговор и изтичах в лодката, взех си раницата и каквато храна бях донесъл, закачих пистолета на кръста си и - без да се замисля - се втурнах към тресавището.

От време на време го чувах да крещи и му отговарях. Вече беше тъмно, а аз бях на около километър и половина от лагера. Когато бръкнах в джоба си за фенерчето разбрах, че в бързината си съм го забравил. Почти нищо не виждах. Стъмни ли се в тресавището, става си наистина тъмно.

Луната скоро щеше да изгрее, затова се сниших и зачаках. Чувах нещо в тъмнината, но не виждах какво е. Извиках „Там ли си, Приятелю?” Нямаше да разбера, дори и да стоеше под носа ми. Имах странното усещане, че нещо не е наред. Не трябваше да напускам лагера така неподготвен. Трябваше да го изчакам в лагера.

Останах там в продължение на четири часа, докато не изгря луната и вече можех да виждам поне малко. Започнах да се придвижвам обратно към лагера. Ядосвах се на себе си, че бях допуснал такава тъпа грешка. За кого, по дяволите, се мислех? За Тарзан? Можех повече от това. Когато сте съвсем сами в някое блато и никой не знае къде се намирате, ви се налага да използвате мозъка си. Ако пострадате, не можете просто да се обадите на 911. Ако счупите крак или пък ви ухапе змия, тогава разчитате само на себе си.

На половината път до лагера чух нещо да се приближава иззад мен. Пристъпих зад едно дърво и се опитах да видя какво е. „Хей, друже…Това ти ли си?” попитах. „Хайде покажи се да те видя.”

Не чух нито звук. Беше мъртвешки тихо - толкова тихо, че ушите ми звъняха и можех да чуя как тупти сърцето ми. Толкова тихо. Присвих очите си в опит да видя нещо. Каквото и да е. Това не трябваше да е така. Нещо не беше наред. Извадих пистолета си, пристъпих иззад дървото, и започнах да вървя обратно към лагера.

И тогава ми дойде като гръм от ясно небе. Не идея... а едно дърво, фрасна ме точно отзад по главата.

Паднах напред и зарових лице в калта. Болката си я биваше. Опипах главата си и усетих как кръвта се стича по нея. Изправих се, огледах се и извиках „Какво, по дяволите, ти става? Това доста боли, мръснико!” Точно тогава друго парче дърво прелетя покрай главата ми. Не го видях, но го чух докато преминаваше покрай ухото ми. Тогава той изкрещя и ме цапардоса отново. Обърнах се и се затичах с все сила… Спрях когато въздухът ми свърши. Чувах го наблизо, а той все така хвърляше дървета по мен. Изпразних пистолета си във въздуха и извиках: „ ова е единственото предупреждение, което ще получиш. Следващият *уршум ще бъде насочен към теб, задник!”

Удари ме отново. Намираше се зад гърба ми - между мен и лагера. Някак си ме бе заобиколил или пък бяха повече от един.

Болеше ме, кървях и си казах: „А сега какво ще правиш?” Презаредих и измърморих: „Атакувай го изненадващо, атакувай го изненадващо. Само дето той знае, че си тук. Да, но не предполага, че ще атакувам безмилостно. Нищо не изненадва така, както безмилостната атака.” Това го чух в един филм. Винаги ми се е искало да го кажа. Шегувах се, за да се опитам да се успокоя.

Виждах една огромна сянка пред себе си и знаех, че е той. Стоеше по средата на пътеката, на около 20 метра. Извиках и се спуснах към него, като стрелях във въздуха. Той отскочи настрани и ме остави да мина. Бях му благодарен, че го направи, понеже нямах резервен план. Имам предвид, че не знам какво щях да правя, ако решеше да не се помръдне. Да се блъсна в него? Нямах намерение да го застрелям.

Съществото ме преследва по целия път до лагера (Погледнато от друг ъгъл, само ме „направляваше”, понеже можеше да ме докопа когато си пожелае.) Когато стигнех лагера възнамерявах да скоча в лодката и да потегля, но той беше точно по петите ми, затова продължих да бягам по протежението на брега. Разполагах с около 400 метра докато стигна до реката и наноса, и не знаех дали мога да тичам чак до там, но ако ви гони Скунксова Маймуна, ще почнете да правите много неща, които преди това не сте и помисляли, че можете.

Стигнах до реката, излизайки на откритото след гората. Изтичах до пясъка на края на водата. Погледнах черната вода и си рекох: „Няма да скоча там. Няма начин.”

Паднах на колене и презаредих. Реших да изградя отбраната си там. Затворих цилиндъра на 44 милиметровия си Магнум и се прицелих. Той тъкмо излизаше от дърветата на пясъка. „Не ме принуждавай да го правя!” извиках аз. „Назад! Не искам да те нараня!” Но той продължи да настъпва, придвижвайки се бавно към мен.

Изправих се и издърпах петлето на пистолета. „Е...”, казах си аз, „май ще си получат доказателството… т.е. тялото… може пък от цялата работа да излезе нещо.”

Той беше на 6 метра разстояние, а аз усещах как пръстът ми натиска спусъка. Тогава чух изръмжаване от края на гората, намираща се вдясно от мен. Погледнах и видях друг Бигфут да тича надолу по пясъка, като ръмжеше и роптаеше. Онзи пред мен се обърна и се скри в гората. Аз се извърнах и се спуснах към втория, а той замръзна на мястото си.

Погледна ме и тръгна обратно към дърветата. Когато стигна края на гората, той се обърна, потупа се по гърдите и изчезна в тъмното.

Седнах на пясъка, треперещ и останал без дъх. Легнах по гръб и се загледах в Луната. Това, което видях истина ли бе? Моят приятел бе спасил жалкия ми задник. И потупването по гърдите… Нима разбираше? И кой, по дяволите, е другият и какъв му беше проблемът? За малко да го убия. Чудя се дали осъзнаваше колко близо бе до смъртта… Ами аз? Какво, дявол да го вземе, правех тук?

Имах нужда да помисля.

Отнесох се в съня си и се събудих от парещото слънце на Флорида. Седнах и се огледах. Хей, не съм умрял. Това си е добре. Стъпих на крака и се присегнах за пистолета си, който на половина бе заровен в пясъка. Много хубаво… да си изтървеш пистолета в пясъка. И замръзнах при разкрилата се гледка.

Отпечатъци от стъпки. Навсякъде около мен. Огромни отпечатъци.

Беше се върнал да ме провери и бе седял точно до мен, вероятно пазейки ме. Проследих стъпките му до дърветата и се върнах при лодката.

Когато паднах първия път си бях изгубил шапката, а аз много харесвах тази шапка, затова сграбчих пушката и се отправих да я търся. Когато стигнах до мястото, където бях съборен, тя си стоеше там по средата на пътечката. Но това не е всичко. В калта имаше б*бешки следи на Бигфут. Поставих крака си върху едната и размерът почти съвпадна с размера на крака ми. Затова ли другият така полудя? Нима защитаваше малките си? Ако се замислите, една мечка би направила същото. Разликата е само, че мечката вероятно би ви убила, ако се приближите твърде много до малките и. А това същество не искаше да ме убие, а само да си тръгна оттам. Това ме кара да мисля, че са много по-умни, отколкото си мислим, че са, понеже можеше да ме убие когато си поиска.

Върнах се при лодката и си напълних буркан с вода. Измих кръвта и се поочистих.

Все пак не можех да сляза в града със задник, наритан от скунксова маймуна, нали?

След като Майк открил отпечатъците върху речния нанос, започнал да проявява интерес към съществото и да го следи. Така изминали няколко години, но без особен успех. Първо прекарвал в търсене само почивните си дни, след това и цялото си свободно от работа време. Най-накрая Майк започнал да прекарва по цели седмици наведнъж в тресавището – живеейки, както сам казва „Като скунксова маймуна”.

Накрая се стигна до там, че бях готов да го открия, дори ако това ми струваше живота. Нямах намерение да оставя някаква космата скунксова маймуна да направлява живота ми. Затова продължих да го търся, но ми трябваше нов план. Беше нужно да променя начина си на мислене.

Имах някои доста дълбоки личности проблеми, затова се оттеглих в блатото – за да се уединя надалеч от хората. Това беше моят начин да се справя със света. И това ми начинание ме „удави”. Струва ми се, че на моменти бях по-малко човек и повече Скунксова маймуна. Когато забележех ловци наблизо, се криех, като наблюдавах всяко тяхно действие. Превръщах се в сянка, придвижваща се от дърво към дърво - едно криещо се блатно чудовище.

Близо четири години се опитвах да се приближа до него. Примъквах се с камуфлажен костюм като снайперист. Лежах в калта с часове, чакайки го да се появи, но той сякаш винаги знаеше, че съм наблизо. Катерех се по дърветата, сядах и чаках. Понякога седях във водата, като само главата ми се подаваше навън, надявайки се примамката да го доведе. А в случаите, когато го забелязвах се затичвах към него, мислейки си, че мога да го настигна, само дето той ходеше със скоростта, с която аз бягах, така че представете си колко силно тичаше той.

Виждах го от разстояние, но никога не можех да го доближа.

Явно денят, в който Майк е заложил ароматните пръчици е бил превратният момент. Дотогава той се криел из тресавището с намерението да се промъкне до съществото, като понякога дори го преследвал. В точно онзи ден криенето помогнало. Но изглежда, че онова, което направил след това - да се изправи, да го поздрави и да си тръгне преднамерено, било нещото, което оказало най-голямо въздействие върху съществото.


Същата нощ стоях край огъня и се чудех дали ще си тръгне или пък ще се навърта наоколо. Дали не прецаках нещата и не го подплаших? Погледнах нагоре и там, в края на осветеното от огъня място, стоеше той… стоеше и ме гледаше. Беше огромен, наистина огромен. Стоеше без да мърда. Очите му светеха в червено от светлината. Придвижих ръката си надолу, като я наместих върху пистолета за всеки случай.

Не след дълго попитах: „Ще дойдеш ли насам или ще стоиш там като пън?” Той изръмжа, обърна се и се отдалечи в мрака.

Чувах го как се придвижва иззад мен. Вече можех и да го помириша. Падаше ми се по посока на вятъра и миризмата беше гадна, като от просмукано с помия сметище. Изчаках да видя дали ще се приближи, все още с гръб към него и ръка на пистолета. Чаках.

Стори ми се, че изминаха часове, но се обърнах бавно, а той стоеше на не повече от 6-7 метра. Изправих се и казах: „Аз съм Майк, а това е моят лагер. Моля те, ела и седни” . Той не помръдна. „Искаш ли да ядеш?”

Присегнах се, взех една торба с ябълки и я хвърлих към него. Торбата падна до краката му. Той я взе, изръмжа към мен и се оттегли в нощта.

Треперех, не бях изплашен, а развълнуван.



Подходът на Майк - внимателен, изначално пасивен, но все пак директен и предизвикващ слаба обратна връзка, изглежда бе дал желаният резултат. Съществото се върнало по-късно през нощта, след полунощ.

Спя в хамак, който си направих от въже. Не обичам да спя на земята и не бих спал в палатка, освен ако не вали.

Лежах си аз, спях си по гръб с ръце на гърдите, когато усетих нещо да се удря в хамака ми и да го разлюлява. Случвало ми се е да наминават черни мечки, така че когато си отворих очите в очакване да видя мечка, представете си колко се изненадах, когато видях над мен да стои Скунксовата маймуна.

Хвана ме… Нямаше накъде да бягам. Просто си лежах без да мърдам. Той се протегна и взе ръката ми внимателно, като я обърна и я заразглежда. После я вдигна нагоре и с другата ръка я почука, за да я усети. Не прояви грубост. Беше все едно да вдигнеш детска ръчичка, която внимаваш да не нараниш. Лежах с широко отворени очи и се чудех какво ще направи после.

Той ме погледна, видя, че аз също го гледам, остави ръката ми и си тръгна.

На следващата сутрин се приготвях да ходя за риба и тъкмо слагах хладилната чанта в лодката, когато се обърнах и го видях да стои на около 3 метра от мен. Изкара ми акъла от страх!

Отскочих, падайки назад в лодката и произнесох: „По дяволите, тъпако, изкара ми ангелите”, а той само стоеше там с празен поглед.

Изправих се и погледнах към пистолета си, който висеше на едно дърво. Бигфут беше между него и мен. Все още не бях сигурен дали се намирам в безопасност около него, затова предпочитах да държа оръжието наблизо за всеки случай.

Стоях и го гледах. Не можех да повярвам колко е голям - само мускули и козина. Очите му бяха тъмно кафяви, козината - черна с червеникав оттенък на слънце и когато ме погледнеше, сякаш знаеше за какво мисля. Сякаш гледаше в мен, все едно ме четеше и разбираше, че не съм заплаха.

Той отстъпи и погледна към храната, която бях донесъл. После погледна отново към мен, като че ли казваше: „Какво имаш за ядене?”. Бавно се приближих до масата, поставих малко плодове в една кутия и му я подадох, но той не я взе. Оставих кутията на земята и се отдръпнах, за да му предоставя пространство. Той я взе и издаде няколко цъкащи звука, изръмжа и си тръгна.

Малко ме втресе, понеже не го бях чул да се приближава, а му бях обърнал гръб само за секунда. (Явно когато реши, може да се промъква незабелязано.)


Щом се поуспокоих се качих в лодката и се спуснах надолу по реката да ловя риба. Нямаше ме повечето време от деня.

Прибрах се в лагера, за да си събера нещата и да се отправя към вкъщи. Огледах се да видя дали няма да го намеря, но никъде нямаше и следа от него, затова оставих излишната си храна за него.

Докато навлизах от поточето в реката го видях да стои на края на гората и да наблюдава как си тръгвам. Спрях и се изправих. Потупах гърдите си с ръка, протегнах я и казах: „Довиждане приятелю, ще се видим скоро.”

Стува ми се, че поклати глава в знак, че разбира. Не съм сигурен в това ,но в онзи ден си тръгнах различен човек.

Това беше началото на едно приятелство каквото никога не е имало преди и може би никога няма да има отново. То ме накара да погледна дълбоко навътре в себе си и да открия онази част, която бях изгубил.