766
БИБЛИОТЕКА / Re: КНИГА: Д. Давидовиц, 1988г---- Пирамидите - една разгадана енигма
« -: Август 01, 2017, 11:44:36 am »Глава 3
Технологичният парадокс
Технологичният парадокс
Когато разгледа цялостния исторически преглед на египетското изкуство и архитектура, човек ясно може да разпознае съществуването на два различни каменоделни метода. Единият е бил използван в Старото царство, а другият, дялането с твърди бронзови сетива, е бил въведен по време на късното Средно царство или може би малко по-късно, около 900 години след построяването на Великата пирамида. Разграничаването между двата метода може да се направи възоснова качеството на майсторството, твърдостта на обработваните каменни материали, и дизайна и структурните черти на сградите.
Контрастът между двата метода е очевиден при големите паметници и малките предмети на изкуството. Качеството на скулптурите драматично запада в по-късните периоди. Нестор Хоте (около 1780-1842г) (Nestor l’Hote), творец, работил с основателя на египтологията, Жан Франсоа Шомполион (Jean Francois Champollion) (1790-1832г), бил много въодушевен от предметите на изкуството, открити от Карл Люпсюс (1810-1884г) (Karl Lepsius) и Огюст Мариет (1821-1881г) (Auguste Mariette) в три различни мастаби от Старото царство (мастаба е правоъгълен египетски гроб, с наклонени стени и плосък таван, състоящ се от подземна погребална камера и надземни стаи за приношения, бел.прев). Описвайки скулптурите в една от най-старите, тази на везира Менефра от Мемфис, Хоте отбелязва:
Скулптурите в този гроб са забележителни със своята елегантност и финес. Релефът е толкова лек, че може да се сравни с някоя от нашите пет френски монети. Такова съвършенство в нещо толкова древно потвърждава наблюдението, че колкото повече човек се връща в античността към произхода на египетското изкуство, толкова по съвършени са резултатите от това изкуство, сякаш геният на тези хора, за разлика от другите, се е формирам с един единствен замах. Ние познаваме египетското изкуство единствено с упадъка му.
Египетските скулптури били толкова дегенерирали до времето на Новото царство, че то изпаднало в непоправим упадък. Нито творците от Саит, нито от Тива, произвели такива шедьоври като по-древната диоритена статуя на Кхафра или Коленичещият писар, сега изложена в Лувъра. Репликите на археолозите и архитектите Жорж Перо (1832-1914г) (Georges Perrot) и Чарлз Шипие (Charles Chipiez) изразяват почит към скулпторите от Старото царство:
Как са успели скулпторите да ваят тези камъни, които са толкова твърди?... Дори и днес е много трудно, като се ползват най-добрите закалени стоманени длета. Работата е много бавна и трудна, и човек трябва често да спира, за да заостри ръбовете на длетото, което се изтъпява в камъка, и длетото после трябва отново да се закали. Но съвременниците на Кхафра, и всички са съгласни с това, не са имали стоманени длета.
В голям мащаб наблюдаваме същия сценарий. Блоковете на пирамидите от Старото царство са пример за безподобен подвиг, и паметниците от Старото царство демонстрират твърди каменни материали, приготвени с максимална грижа и съвършенство. Египтяните от новото царство и по-късните времена са били неспособни на сравнимо майсторство с техните бронзови сечива. В паметниците от Новото царство и по-късно, прецизните сглобки и измерения на блоковете изчезват. Деградацията, която е започнала след въвеждането на бронзовите сечива удивлява архитектите и археолозите, които са изучавали египетската архитектура през последните две столетия. Шомполион, например, бил поразен от лошото качество на постройките от Новото царство, издигнати за Тивските царе при Вади Есебуа (Долината на лъвовете, бел.прев):
Това е най-лошата работа от епохата на Рамзес Велики. Камъните са лошо каменоделие, пролуките са прикрити с цимент, върху който декоративната скулптура е продължена, и това е едно лошо изпълнение… повечето от тези сцени са неразпознаваеми, защото циментът, върху който са били издялани големи части от тях, е паднал, и е оставил многобройни липси в писанията.
Тивските царе от Новото царство построили изумителен брой здания от Нубия до Средиземноморските плажове. Повърхностите на стените почти винаги били покрити с богато оцветени полихромни декорации, които маскирали несъвършенствата. Перо и Шиипие коментират тази техника:
Но защо са удължили работата си, като са закърпвали, с безкрайно търпение, сглобките, които е трябвало да се скрият? Дали целта на хоросана и боята е била, да скрие несъвършенствата? В тези здания ние не виждаме едни определени комбинации от камъни, които елегантните цивилизации-строители оставяли недекорирани, защото се радвали да ги показват… Човек напразно ще търси повтаряемост в конструкцията, съвършенство в сглобките, и съвършенство при дялането и напасването, което придава на лицето на една стена от укреплението Микена, дори и когато е отделена от всичко, към което принадлежи, нейно собствено благородство и красота. В Тива, работникът разчитал на пълнежи и бил доволен, като казва, “Това ще трябва да свърши работа”.
Предполага се, че употребата на хоросан и боя довело до това, че да не е нужно съвършенство в сглобките. Моето мнение е, че това е било така, понеже се е ползвал методът на дялането, и аз мисля, че полихромното покритие и хоросановата основа били разработени с цел да се прикрият несъвършенствата. Това не е било въпрос на мързел. Рамзес II прехвърлил огромни маси азиатски и африкански роби, за да осее земята с храмове, дворци и градове, носещи неговото име. Колкото и неистово да строял, той просто не могъл да се съревновава със знаменитите си прадеди.
Египтолозите обикновено обясняват разликата между майсторството на Новото царство, сравнено с това на Старото царство, като казват, че Тивските царе построили повече здания от своите предци. Аз вече показах, че по оценките на Де Розе, само в пирамидите в Гиза има много повече камък, отколкото в цялото строителство от времето на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период, взети заедно, тоест, 1500 години.
Още повече, че паметниците от Новото царство и по-късното време били направени, с малко изключения, от много меки разновидности камък, но от зараждането на египтологията насам в литературата широко се разпространява една често срещана заблуда, което е, че паметниците, построени в Новото царство и по-късно, са направени от твърди каменни материали. Де Розе коментира:
Би било трудно да се повярва, че такива известни паметници, прочути с възрастта си, богатството си, и многобройността на своите орнаменти, са били построени с груби, обикновени материали. Повечето пътешественици, използвайки повече въображенията си, отколкото очите си, вярват, че са видели в слоевете на тази земя, и в самите паметници, твърди, ценни гранити от Сиенската околна среда, порфирите и шарените камъни на Арабия, и понякога дори базалт. Други се радват на мрамор, вдъхновени от онова, което са виждали в древните паметници на Гърция и Италия. Истината е, че в кариерите и в зданията на горна Тива не съществуват нито порфири, нито базалт, нито мрамор, нито какъвто и да е вид варовик. Всичко, което може да се намери в цялата тази област, на двата бряга на Нил, са слоеве пясъчник… и именно с този камък, почти без изключение, са построени почти всички оцеляващи паметници от Сиена до Дендера.
Когато направил последната забележка, Де Розиер не е имал предвид твърд пясъчник, като този в паважа на Фонтенблю, близо до Париж, издържащ на износване цели поколения. Той е говорил, вместо това, за определена мека разновидност, наречена монументален пясъчник. За да се избегне объркването, той го определил като псамит, понеже, тъй като е бил парижанин, думата “пясъчник” му създава впечатление за плътен материал, състоящ се от гъсто слепнали кварцови зрънца, материал, сравним с пясъчника на Фонтенблю. Псамитовия пясъчник трудно залепва и лесно се разпада под много малък натиск. Той споменава структурната му издръжливост:
Египетският пясъчник, като цяло, не е много твърд и често може да бъде надраскан с нокътя на ръката. Твърдостта е, обаче, много униформена в обема на всеки блок и такава е и силата, нужна за чупене, която е ниска, но пък е еднаква навсякъде. Камъкът не съдържа нито кухини, нито дупки [дупки, в които може да се вкара сечиво].
На практика всички храмове от Новото царство и онези, построени по-късно, са направени от този псамитов пясъчник, който е толкова мек, че човек може да го надраска с ноктите си. Това включва храмовете в Луксор, Карнак, Едфу, и Есна. Дори и по-скорошните храмове, издигнати по време на египетската желязна епоха, като Храма на Дендера, построен от Птолемей (към 250г пр.Хр.), са направени от екстремно мек камък. Де Розиер описва този храм:
Един изненадващ факт е, че камъните от Храма на Дендера, един от най-възхитителните заради изпълнението на своите скулптурни орнаменти, са именно едни от най-твърдите. Там могат да се открият няколко разновидности на качествен пясъчник, но, като цяло, зърната му са някак груби, нееднакви, и могат да се изронят с нокът.
Много постройки от новото царство и по-късно, известният Храм на Абу Симбел например, били издълбани директно в хълмове от много мек пясъчник, така че за строежа не е било нужно пренасяне или повдигане на големи тежести. След построяването на Асванския язовир, храмът Абу Симбел бил преместен в неговата цялост от екип, спонсориран от ООН (1964-1966г), за да се избегне наводняване от езерото Насер. Операцията била много по-трудна от очакваното заради слабостта на пясъчника, който е толкова крехък, че било нужно да се прореже много надълбоко в скалата, за да се добие достатъчно силна маса, която да издържи пренасянето от ръба на езерото до върха на хълма. Де Розиер коментира лекотата, с която се дяла материала:
От Филе до Дендера, разстояние от около петдесет левги, в което се намират едни от най-важните и най-добре съхранените здания на древен Египет, почти всичко е направено от пясъчник. Въпреки че варовикови планини се извисяват от двете страни на Тива и заемат повече от три пети от тази област, почти не се намират руини, направени от варовик, и малкото, които съществуват, са най-незначителните. Това от само себе си е достатъчно доказателство за предпочитанията на египетските архитекти, избиращи пясъчник пред всичките няколко разновидности качествен варовик, намиращ се в страната им… Но онова, което най-вече би трябвало да е печелело одобрението им, е екстремната леснота, с която длетата обработват материала, податливостта му, ако мога да използвам този термин, това че се предава във всеки смисъл на думата пред инструмента и възприема върху различните си лица безброй фигури и релефи, с които египетските архитекти задължително декорирали всички стени на тези велики здания.
Понеже варовикът на Тивския ландшафт е твърд, той не се е използвал в новото царство. Вместо това се е използвал мек клас варовик от Тура, лишен от вкаменели черупки. Този варовик не е като онзи, използван за блоковете на пирамидите от Старото царство, който е относително твърд и труден за дялане, защото съдържа големи вкаменели черупки. Френският египтолог Гастон Масперо (1846-1916г) (Gaston Maspero) описва този вид мек варовик, използван през Новото царство в храмовете на Мемфис:
Каменоломните на Тура се радвали на привилегията да снабдяват подбран материал за царските архитекти. Никъде другаде не можело да се види такъв бял варовик, толкова мек за дялане, толкова идеален да приеме и запази целия финес на барелефа.
Облицовъчните камъни на Великата пирамида и на Стъпаловидната пирамида в Сакара, за които се твърди, че идват от Тура, са много по-твърди от мекия варовик от Тура, използван дори в съвременните реставрации. Изглежда логично меките материали, като псамитския пясъчник и този много мек варовик, за който говори Масперо, да са били използвани през Старото царство, когато са били налични само скромни каменни и медни сечива, но се е случило обратното.
Освен това, за разлика от работниците от Старото царство, онези от Новото царство и по-късните периоди рядко са използвали големи тела за строежите си. Няколко обелиска и колосални статуи са изключения. Само трегерите и архитравите (напречни греди, бел.прев) на някои от храмовете от Новото царство и по-късните периоди имат дължини, сравними с онези от по-древните храмове, но онези от по-късните не са толкова масивни. Храмовете в Карнак се характеризират с огромни пилони, но всичките са направени от малки блокчета.
Предният пилон в Храма на Дендера има ширина 113 м, дебелина 15 м, и височина 42 м. Първият пилон в Храма на Луксор, построен от Рамзес II, е по-скромен с височина 27 м, като всяка от кулите му е с ширина 30 м. Въпреки че измеренията им са впечатляващи, тези гигантски паметници, изградени от малки каменни блокчета, не могат да се сравняват със суперструктурите на Старото царство, където монолитни греди в късните пирамиди тежат по 80 тона, а в Долинния храм на Втората пирамида в Гиза има блокове, тежащи по 500 тона.
Повечето от колосалните статуи, построени през Новото царство и по-късно, остатъците от великите обелиски, построени от тивските и гръцките владетели и направените през по-късните периоди, които били транспортирани до Рим по време на Римската окупация, и Париж, Лондон и Ню-Йорк през 19-ти век, били добити от вид гранит, познат като червен ориенталски гранит или розов сиенит, материал, който е относително лесен за дялане. Не може да бъде надраскан с ноктите на ръката като псамитския пясъчник, но лесно ще се наруши, когато се удари с подострен инструмент.
Този материал създава доста объркване до сега. Розовият сиенит (syenite) има две принципни съставки: големи, издължени, розови до тухлено-червени фелдшпатови кристали с пресечени ъгли, и екстремно мека черна слюда. Този вид слюда има твърдост 2.5 по скалата на Мос, което е същото като хоросан, и представлява идеално място за атака със сечиво. Розовите фелдшпатови кристали също са крехки, което прави тази разновидност на гранита лесна за дялане. Само че, от зараждането на египтологията, розовият сиенит се бърка с по-твърдите видове гранит, защото меката му слюда се бърка за амфибол, за чието ваяне е нужно сечиво от закалена стомана. Главната причина за объркването е, че днес думата сиенит се отнася до твърд хорнбленд (вид амфибол, бел.прев), докато в литературата, писана преди 19-ти век, думата сиенит се е използвала за описание на мек гранит от Сиена / Асван (Syene / Aswan).
Повечето сиенитни паметници се откриват в северен Египет, най-вече при Делтата, и са били издигнати през Късния и Птолемеевия периоди. Те са открити в Баабет, Канопус, и най-голямото им струпване е в Птолемеевата столица Александрия, където цялата земя е осеяна с руините на сиенитни статуи, стени и обелиски.
Крайният преглед ни дава възможност да оценим парадоксалния и драматичен контраст. Пирамидите на Старото царство се състоят на практика от варовик с вкаменели черупки, хетерогенен материал, много труден за прецизно рязане. Храмовете до края на Осемнадесетата Династия (1400г пр.Хр.) се откриват по цялото лице на Египет. Те са направени от много мек бял варовик, дори и когато са построени в изцяло гранитни региони в южен Египет. След Осемнадесетата Династия, употребата на мек варовик в крайна сметка отстъпила пред мекия пясъчник. Пясъчникът на Силсила, в южен Египет, бил използван за направата на храмове от Новото царство в Карнак, Луксор, и Едфу; той е хомогенен, мек, и лесен, за ваяне. В това се състои големият технологичен парадокс на Египет: във времена, когато сечивата са били направени от камък и мед, за паметниците били използвани огромни количества твърди разновидности камък, но когато навлезли бронзът и желязото, се употребявал само най-мекия камък. Има повече от достатъчни доказателства за съществуването на два различни каменоделски метода, използвани в различни епохи, и водещи до много различни резултати.