Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 53 54 55 [56] 57 58 59
826
Арт: Моля?

Дерел: Слънчева еластоза - това открихме в патологичните доклади за белезите, които изследвахме.

Арт: Да, а какво е това?

Дерел: Слънчевата еластаза... което потвърждава работата ми с известен брой отвлечени, тоест, че казват истината, когато описват изгребан белег, направен с устройство, което издава малко шум и има светлина на единия си край и изглежда го използват за затваряне на раната. Какво да кажа... това звучи много смислено. Когато вземете патологичните доклади и откриете там слънчева еластоза означава, че тази област, този загребан белег... много гладка хлътнатина... всъщност е била третирана с огромно количество UV радиация. Удивителното е, че двата пациента, които подложихме на операции за премахване на импланти, на 18 май 1996г... и двамата имаха много светла и бяла кожа и рядко излизаха навън. И бяха развили слънчева еластоза само в тази малка, мъничка хлътнатинка.

Арт: Локализирана ултра-виолетова радиация.

Дерел: Да, точно така.

Арт: Добре... Дерел, задръж така... Дерел Симс ми е гост, вие сте с "От бряг до бряг".






"Coast to Coast AM", от царство Невада, вие сте с Арт Бел

Арт: Ето ме и мен.

Дерел Симс. Много интересен човек. Чета тук, че е инструктор по открита вода за напреднали в скуба-гмуркането. Има черен колан по карате. Той е хипнотерапевт. Бил е агент на ЦРУ... Имам доста документация тук пред мен... член на националния борд по хипнотерапия и хипнотична анестезиология. И продължава с Американската Карате-федерация за аматьори. Имам всякакви документи пред мен, това е доста разнообразна кариера, Дерел, определено си правил много неща.

Дерел: Ами, аз и жена ми споделяме много и еднакви интереси, и понеже тя беше моя ученичка по бойни изкуства когато беше тинейджърка, а сега тя е с колан трета степен, а аз съм четвърта... и така, просто имаме еднакви интереси във всичко.

Арт: Хаха, удивително. Но както и да е, да се върнем на уфологията. Всичко това започва за теб, когато си претърпял собственото си отвличане на 4 годинки... Само на 4 годинки. Какво се е случило оттогава насам, на теб самия?

Дерел: Ами, на мен... моите събития приключиха, когато бях на 17 години. Иии... те приключиха много агресивно...

Арт: О, така ли?

Дерел: Това може би може да има връзка със... както някои хора ги наричат "негативни страни" от преживяването.

Арт: тъкмо обсъждахме това с Уитли преди един час - дали да внимаваме какво си пожелаваме, с други думи, дали тези същества наистина са наши приятели, или не. Да разбирам ли, че те по-скоро не мислиш така?

Дерел: Аз не... на първо място, личното ми мнение е, аз съм християнин, мисля че някъде там има всякакви видове същества, ангелоподобни и прочие и мисля, че там при тях има някои много добри и положителни влияния. Мисля, че някои от нещата, които точно тези определени същества правят... ако въобще трябва ние да ги стандартизираме от нашата гледна точка, разбира се, с каквито стандарти, сигурен съм, те не разполагат... са злоупотреби, незаконни, неморални, това са същества, които отвличат вас, децата ви, жена ви, или отвличат някой от дома ви посред нощ... изнасилват ги и правят всякакви неща с тях, както Уитли много добре знае от първото си преживяване с тях, както разказа. Това, което правят, не е много... емоционално повдигащо. Когато правят някакви неща на едно 3 и половина годишно дете... това не е...

Арт: Дерел, какво са ти причинили?

Дерел: Има няколко неща, които все още пробвам, за да видя дали мога да ги потвърдя че истина, понеже не считам, че моя случай е толкова ценен като информация... Понеже, липсват достатъчно физически доказателства... за да отговоря на стандартите, които аз прилагам към другите хора.

Арт: Да, разбирам.

Дерел: Но за мен... започнах да правя някои неврологични проби и други видове тестове, защото имах индикации, че така наречените "спомени" , които имам, всъщност са истина. Някои от хирургическите процедури и други неща, които са правили с мен - а те не са направени в моя полза, не съдя така и за другите хора, това че нещо... някакво грубо преживяване се е случило на мен, не значи, че трябва да е същото и за някой друг, не казвам че е така с всички, мога да говоря само за себе си...

Арт: Добре...

Дерел: Но последното събитие, което ми се случи, тепърва ми предстои да го проумея напълно. Беше около 1964г...

Арт: Бил си на 17, спомените ти би трябвало да са добри.

Дерел: Да. Имаше твърде малко доказателства специално за това събитие, защото врата всъщност беше разбита с взлом, посреднощ. Не можех да разбера защо родителите ми не можеха да се събудят. Петте същества, които се появиха в стаята ми, не се срещат в никоя НЛО-литература, която аз поне съм виждал до сега. Оттогава до сега съм открил 7 човека, които са виждали ЕДНО от тези същества...

Арт: Можеш ли да ги опишеш?

Дерел: Мога. Предпочитам да изчакам с описанието и сега ще спомена защо. Седемте човека, които открих, които са срещали точно това специфично същество, всички те са имали ужасяващи преживявания. Всъщност, един от тези хора е доведената ми сестра. След нейната среща, тя разви гранд-мал епилепсия ["grand mal epilepsy" е сериозна или "голяма" епилепсия, с тежки и дълги припадъци, характеризиращи се със силни гърчове, бел.прев]. И тя не е единствения човек, който е преживял абсолютно ужасяващи неща от тези определени същества.

Арт: О, Боже... Нещата, които напоследък чувам за тези същества, не са добри. Направили са много неща, които не е било редно да правят. И започвам да се притеснявам, че перспективата на контакта - истинския контакт - мисля, че е вече много близо, с тези наблюдавания на НЛО посред бял ден и тн. Мисля, че е време да започнем да си даваме сметка за това, какво наистина ще срещнем.
Дерел: Арт, мисля че не можеше да го кажеш по-добре. Мисля, че е мъдро от твоя страна - глупаво е да приветстваме нещо, без да го познаваме... Едно от нещата, които ме безпокоят, особено когато хората нападат военните - ако аз знаех за ужасиите, които военният апарат прави, когато аз самия бях военен, щях да съм първия човек да ги разобличи. И съм сигурен, че има много хора при тях, които и сега биха ги разобличили.. Това естествено по никой начин не извинява хората от разузнавателните агенции, някои от тях правят наистина ужасни неща.

Арт: Дерел, помниш ли филма "Денят на независимостта"?

Дерел: Да.

Арт: И помниш ли онази тълпа, която отиде на покрива там, всички онези ню-ейджъри, викащи "Да, да, да!", и разбира се, корабът се отвори и ги изпържи всичките. Такъв вид контакт ли може да имаме като за първи път?

Дерел: ...Не мисля така... Ще ти обясня логиката си, не е нещо, което мога да докажа, но много от това ще бъде в предстоящата книга... и след това ти го онагледя. Не мисля, че ще дойдат като на "инвазия" или нещо подобно. Мисля, че те вече са тук.

Арт: О, и аз така мисля.

Дерел: И аз мисля, че те вече са си присвоили нашия свят.

Арт: Така ли?

Дерел: Проблемът е, какво можем да разберем за това. Какво можем да направим.

Арт: Те вече са си присвоили всичко тук?

Дерел: Те вече са тук. И до голяма степен си правят каквото си искат... и... Едно от нещата, които аз правя, в своето си изследване, и това няма много общо с "Фърст" [F.I.R.S.T., Fund for Interactive Research and Space Technology, Фонд за интерактивни изследвания и космически технологии, бел.прев], има общо с друга корпорация, която притежавам - Сейбър (SABER)...

Арт: Добре, значи по-добре да обясниш и за двете, какво е "Фърст"...

Дерел: ФЪРСТ е научното и медицинско проучване на доказателствата, които съм открил за 34 години. Сведох въпроса на вниманието на няколко доктори, и този, с който се сработих най-добре, беше д-р Лийър. Той е постоянен скептик, когато става дума за доказателствата, той е много светъл ум, има прекрасна работна биография, и на него му беше трудно да повярва на онова, което за първи път им представих. И след като патологичните доклади излязоха, той беше потресен. Но исках да кажа... че ФЪРСТ е проучването върху доказателствата, които намерих в качеството си на Ловец на извънземни, така да кажа. Аз се интересувам от това да разбера какво правят тези същества, и защо са тук... и аз не мисля, че ние като човешки същества имаме картите, за да играем играта. И докато не се сдобием с някои добри карти, няма да участваме в раздаването.

Арт: А... вече знаем ли каква е играта?

Дерел: Не мисля, че знаем. Аз поне определено не знам, но работя по въпроса. Надявам се, че работейки с отвлечените, ще можем да разберем, и това повдига един огромен въпрос, Арт... понеже, когато пътувах до Бразилия, намерих цяло пълчище от хипнотерапевти, и всеки искаше да ми разкаже за неговите случаи и за неговата работа, и за всичките неща, които бяха открили... И много от нещата на практика бяха еднакви, и аз казах, нека ви питам нещо - "Защо информацията, която получавате, е на практика идентична, вие имате различни системи от вярвания... а пък информацията, които ние получаваме, е различна?" И те поискаха да обясня, и аз казах, "Трябва да разберете, че тези същества оставят нещо като скрийн-сейвър в паметта на жертвата". Като при компютрите е - скрийн-сейвъра не е действителната памет на твърдия диск, това не е цялата информация. Трябва да преминете през този екран. Казах им, това, което вие правите е, че хипнотизирате скрийн-сейвъра... който е предварително подготвена и инсталирана, предварително храносмелен спомен специално за този човек... и този спомен често е "Ние сме тук да спасим планетата, да поправим света, да почистим озоновата дупка", и тн. Явно не са го направили за последните 6000 години... И... трябва да минете ПРЕЗ този екран, за да откриете каква всъщност им е играта на тези същества. И когато го направите, стигате до доста различна история.

Арт: Добре... Когато минеш през този екран... Има няколко неща, които трябва да обсъдим тук, едното е Синдрома на Фалшивата Памет (FMS). Просто трябва да те питам за това.

Дерел: О, да, абсолютно.

Арт: В последно време има много споменавания в телевизията... за възрастни, които изведнъж се сдобиват със спомени за неща, които всъщност никога не са се случвали... безпокойства и тн. Неща, които много хора вярват, че са внушени от хипнотерапевт. Какво е мнението ти?
Дерел: Първо, синдромът на фалшивата памет (FMS) засяга между 10-15% от цялото население, според д-р Чарлз [Ламбар] и скорошната му презентация...

Арт: Което какво означава, че между 10-15% са подложени на...

Дерел: Че при тях се срещат този вид неща. Сега... това, което мен ме безпокои... и това може да засегне някои от колегите ми по света, които се занимават с хипнотерапия... но едно от нещата, които ме безпокои при хипнотерапията, по начина по който често се прави, е, че тези хора твърде често не разбират добре самата природа на хипнозата и особено не разбират природата на паметта. Има разлика между спомен, и памет [на английски има две думи за "спомням си" - recall, с основно значение спомням си, припомням си, и memory, с основно значение памет, и с второ значение спомен, бел.прев] Можете да си спомните една халюцинация например, но тя в действителност не се е случила. няма фактическо събитие, което някой друг също е видял.

Арт: Добре...

Дерел: Но паметта, която човек си възвръща, е нещо различно. С други думи, ако с теб работим по една ситуация, която си извършил - законова ситуация, при която може да си станал свидетел на престъпление, на убийство и такива неща - например, видял си колата, и те хипнотизираме и така се сдобиваме с номера й... Това не е синдром на фалшивата памет, ние хипнотизираме човека и го поставяме отново в ситуацията, която е преживял.

Арт: Разбира се, че не е...

Дерел: Това е памет. Само че, ако дойдеше при мен и ми кажеш "Ами аз мисля, че видях това убийство", ти наистина може все пак нещо да си видял, и хипнотизаторът може да те хипнотизира и да ти каже, "Разкажи ми сега за какво става дума", и пациентът ще му каже тази безсмислица, да речем. В тези случаи, трябва да знаеш разликата между това през какво са преминали тези хора и... Ето някои от трудностите, например. Травмата, която даден човек може да е получил в следствие от събитие, независимо дали свързано с НЛО или не, може само по себе си да предизвика инсталиран спомен... това може дори да е с цел да защити потърпевшия човек. Можеш да имаш инсталирани спомени в паметта си, дори и заради самия хипнотерапевт, защото допуска грешки в метода си на разпит.

Арт: Тези спомени се инсталират от собственото съзнание на човека, като защитен механизъм?

Дерел: Абсолютно - в случаите на придобита травма. И ако хипнотизаторът не е достатъчно вещ, за да е наясно с това, той ще пропусне този факт и ще приеме този инсталиран спомен за реална памет. Наистина искам да подчертая това, в защита на много хипнотизатори по света, които си вършат работата много добре, мнозинството от хората отиват на съд заради такива неща... не мнозинството, но някои от тях... и срещу тях се повдигат дела за милиони долари. Срещу професионалисти! И това не е по вина на хипнотизатора, а най-често на психиатрите, които подвеждат пациентите си с тези фалшиви спомени, които имат към хипнотерапевта.

Арт: Лесно ли е да се попадне в този капан, да подведеш някого със синдром на фалшивия спомен?

Дерел: Лесно е защото, когато имаш план... Да кажем, ако ти и аз... Аз имам приятел психотерапевт, който ме моли да му помагам с някои от случаите му, и да кажем, че той е замесен точно в такива измами. И аз го уверявам... първо, аз въобще не искам да разглеждам случаите, защото са неверни. В един от тях става дума за някаква група хора, малтретиращи малки деца. Аз питам човека "Кои са хората, идентифицирай ги". Пациента казва, те са много известни, трябва да се внимава. Питам го пак "Кои са?". Той ми казва, че това бил президента и още няколко човека, представители на държавата! И пациента иска да ми каже, че всички са се събрали и са прелетели цялата държава, само за да малтретират тия малки деца?

Арт: О, моля ти се...

Дерел: Да, абсурдно е. В такива случаи въобще не искам да знам повече. Очевидно е, че някой е направил голямо мазало. Но отново казвам - това са професионалисти. И на мен понякога ми е трудно да повярвам, че професионалното обучение на тези хора е толкова скапано, че те не знаят разликата между спомен и памет.

Арт: Добре. Тогава как ти - за скептичната ни аудитория - как ти разганичаваш двете неща, в контекста на полето, в което работиш?

Дерел: това е чудесен въпрос и определено трябва да му се отговори. И се радвам, да му отговоря. Първо - ние никога не прилагаме хипноза, ако първо пациентът сам не помоли, ако не помоли сам заради някаква конкретна причина...

Арт: Добре...

Дерел: И второ - ако има някаква конкретна зона, която искаме да проверим и изследваме, след като човекът е преминал приз всички тестове, всички психологически тестове, IQ-тестове и всичко останало, за което сме подписали съгласие да се направи и което човекът трябва да направи, ако поемем случая. А най-важното е.... това трябваше да го кажа на първо място... най-важното е, че тези хора, с които работим... аз работя само със случаи, в които има физически доказателства. Ако нямате физически доказателства, не поемам случая!

Арт: О, това е много добре от твоя страна. Това е много, много добър подход още в началото. Нека... се опитам да ти задам този въпрос: Какъв процент от случаите, които поемаш, след като си погледнал физическите улики... би казал, че представят недвусмислени доказателства?

Дерел: Аа... я пак задай въпроса, ще го перефразираш ли?

Арт: Да. От онези случаи, които представят сериозни физически улики, след което прилагаш хипнотерапия... накрая, какъв процент от тези случаи, са недвусмислени? Тоест, представляват доказателства?

Дерел: О, ами бих казал, около 20%.

Арт: Около 20%.

Дерел: Да, около 20% от случаите.

Арт: Добре. А какво ще стане, ако от това извадя онези 10-15%, които ти каза, че може да са плод на синдром на фалшивите спомени?

Дерел: Най-важното тук са уменията на човека. Трябва да знаете как да пресявате случаите. Трябва да можете да го хващате веднага. Нека да дам, ако може, един много бърз пример. Старшият ми разследващ, Дейл Мъсър, много опитен разследващ... една дама влезе при него и без съмнение тази дама е отвличана - видяна е от 8 различни човека на борда на извънземен апарат по време на масово отвличане...

Арт: Осем отделни човека?

Дерел: ...няма никакво съмнение, че тази жена е отвличана...

Арт: Осем различни човека?

Дерел: На същия апарат, по същото време... нарича се "Масовото отвличане през 1992г", ще го спомена пак малко по късно, ще видиш, че това е удивителен случай. Та въпросът е, че дамата без съмнение е отвличана, но ОСВЕН това, тя халюцинира! И ние знаем това. Тя дойде, седна и каза "Дейл, бих желала да работиш с мен, защото бях отвлечена". Той казва "Добре, седни", и започва да й задава някои въпроси, малко е...

[връзката прекъсва, чува се монотонен, пищящ сигнал]

Арт: Опа... Това, драги слушатели, е звукът от прекъсната телефонна линия. Тези неща се случват понякога... Ааа... интересно е, че тези неща по-често се случват, когато имаме гост, който говори този вид неща, които слушате в момента. Ам... доста забележително, бих казал... ще се опитаме да върнем Дерел на линия след новините в кръглия час. Много подозрително.

[водещият Арт Бел прави досадна реклама на идиотски продукт за отслабване, обсъжда тъпа новина, и няколко снимки на НЛО, получени в централата на радиото]

Арт: Обсъждаме... ще обсъждаме, ако успеем да се върнем в ефир, с Дерел Симс... реалността за случващото се. Какви са тези същества, кои са и кои не са, какво правят на хората, и какво можем да очакваме. Всичко това - когато продължим с програмата на "От бряг до бряг", от "Високата пустиня", това е точно това, което е, аз съм Арт Бел - не пипайте телефоните!

[музичка]

827


Арт Бел интервюира Дерел Симс (Derrel Sims)

Уфология и отвличания от извънземни

Coast to Coast AM, 1998г






Добре дошли в предаването на Арт Бел - "Някъде във времето", тази вечер по радио "От бряг до бряг" (Coast to Coast AM) на 10 ноември 1998г.

Арт Бел: От високата пустиня и великолепния Американски югозапад, приветствам ви с добър вечер или с добро утро, какъвто ви е случаят по тази велика земя, от [не се чува] до Карибите на изток, добро утро в "Св. Томас" на юг, в Южноамериканския север, чааак до Северния полюс и глобално по целия интернет - вие сте с "От бряг до бряг". Аз съм Арт Бел. И е чудесно да си тук. Тази вечер имаме много работа, драги слушатели - ще разговаряме с Дерел Симс.

Дерел ни гостуваше и преди заедно с д-р Лийър. На Дерел не му се отдаде да говори много в това първо интервю... Дерел е известна личност в уфологията, той е в сърцето, в твърдия, доказал се кръг от личности в уфологията. И все пак си има и своите критици, които казват, че той не е такъв, за какъвто се представя, и ние ще отхвърлим ТОВА обвинение тази вечер. Ако се поинтересувате и потърсите името на Дерел Симс на уеб-сайта ни, точно до името му ще видите място, на което можете да кликнете. Ще видите едно писмо от... как беше точно... от армията, от офиса на Адютант-генерала, показвайки момента, в който нивото му на достъп "Свръх-секретно" - което той абсолютно сигурно е имал - се отменя и се понижава в степен "Секретно". И това писмо е на уеб-сайта ни точно в момента. Просто в случай, че сте любопитни, той е приложил и копие на DD 214, хаха, това няма да го публикувам. Така че, за критиците на Дерел, това е момент за приемане на горчивата действителност, който той с удоволствие им предоставя...

Арт Бел: Добре... Включваме Дерел Симс. Той изследва НЛО феномена от 34 години. И слушайте това: той знаеше за имплантите в жертвите години преди медицинските операции; Дерел е сертифициран хипнотизатор-анестезиолог, това просто означава, че той ще ви постави под хипноза, ако ще ви оперират; той е МАЙСТОР-хипнотерапевт, което означава, че преподава и издава сертификати по хипнотерапия и е обучен на специализирани техники за разследване. Той има сертификати по медицинска хипнотерапия и специализирана хипнотерапия, има Майсторска степен по НЛП или Невро-Лингвистично Програмиране - това е нещо, от което и вицепрезидента Антъни Робинс се интересува. В качеството си на НЛО-изследовател Дерел се отличава с това, че е разговарял с 250 хирурзи и доктори, като част от програма, спонсорирана от Американската Медицинска асоциация, на тема, "Образование и осведомяване по... медицинските усложнения... в следствие на предполагаем... човеко-извънземен контакт".

Дерел е откривателят на флуоресценцията, която понякога се открива върху телата на отвлечените. Това и други открития постави някои доктори и учени на сцената. Повечето от тях в качеството им на частни лица. В биографията си, Дерел може да се похвали с 3 години като старши полицейски служител, корейски национален полицейски служител, служил под директивата на "Споразумението за силите", докато бил в Корея за около година, там той бил като доброволец за американската армия. По време на Виетнам бил изваден от армията на САЩ и тихо прехвърлен в ЦРУ, там останал 2 години. Когато отишъл в Корея, Дерел работил като част от военния контингент бодигардове на вице-президента Агню, когато вицето се возил на трите военни бойни хеликоптера. Бил е също така ескорт и бодигард на г-н Ричард Хелмс [Richard Helms, директор на ЦРУ между 66-та и 73та година, бел.прев]. Дерел е имал ниво на достъп "Строго секретно". Понастоящем, това е премахнато по административен път и е понижено до "Секретно", и между другото, за онези от вас, които не вярват на това... а Дерел има клеветници... публикувахме писмото от Военното министерство, действителния документ, сканирахме го и го качихме на сайта... ако скролнете до името на Дерел и кликнете там, ще го видите... Безупречната биография ми е потвърдена, лично на мен, преди интервюто получих неговото DD 214 всъщност [формален документ за пенсиониран военен служител, бел.прев]. Той е бил в нашето предаване преди. Всъщност беше тук миналата седмица, заедно с д-р Роджър Лийър [Roger Leir, най-известния хирург по извънземните импланти в света, починал през 2014г, по професионална специалност беше хирург по глезена, ходилото и долния екстремум на тялото, бел.прев]. Тогава не чухме много от него, но ще чуем тази вечер... дами и господа, това е Дерел Симс. Дерел? Добре дошъл в предаването!

Дерел Симс: Здравей, Арт!

Арт: Здрасти! Доволен съм, че успях да кача това на уеб-сайта. Може би ще успеем да намалим... ръмженето на някои от твоите критици.

Дерел: Ами... на някои хора им е трудно да повярват, предполагам, че... някой, който формално е част от ЦРУ от няколко години, всъщност ще излезе на светло и ще си го признае, това на първо място... и второ...

Арт:
Ами това си е така, всъщност трябва да те питам за това. Как така ти го правиш?

Дерел: Ами... аз просто, всъщност отначало не съм искал да влизам в ЦРУ, мен, както се нарича, ме "окошариха" натам. Окошарването, като овца, е термин, който използват в ЦРУ... те самите наричат себе си "Компанията"... те, разглеждат "овцете", което ще рече военните, и си избират каквото им харесва и каквото искат.

Арт: Ахаа... благодаря ти, че го изясни... С други думи, те преглеждат военните и търсят някой, който има някакъв талант например. А какво имаше ти, от което те се нуждаеха?

Дерел: Това е наистина добър въпрос! Ами... Военните господа, които са също част и от ЦРУ... който беше водача на тази определена група, имаше три такива групи, когато бях в училището на военната полиция... та той беше човека, който ме интервюира тогава, и аз тогава го питах, питах го няколко пъти, хаха, "Какво криете?", защото те не ни казваха какви бяха. Само ни уверяваха, че никога няма да отидем във Виетнам, а аз им казах, че това не беше причината да стана доброволец. Аз исках да мога да отида във Виетнам. И той никога не ми каза каква беше причината за тази потайност, но аз предполагах, че става дума за "Червено Бяло и Синьо", и... ей такива неща... И тестовете и всичките други неща, които изровиха, а те правят изключително подробно претърсване на миналото, като една свръх-секретна организация...

Арт: Дерел, изглежда нещо работи при теб, вентилатор или някакъв мотор?

Дерел: Това е компютърът.

Арт: Доста е шумен спрямо гласа ти... А! Така е много, много по-добре, благодаря ти.



Та... И така, влизаш в ЦРУ за 2 години. Какво правеше за тях, официално?

Дерел: Ами... Доста от нещата, които правех, разбира се все още са засекретени и това не мога да го обсъждам, но мога да ти кажа...

Арт: Подписвал ли си споразумение?

Дерел: О, да. Подписваш споразумение, когато постъпиш при тях. Интересното е, че... летях на самолет... при последното действие, преди подписването на свръх-секретния достъп, се лети със самолет до свръх-секретна инсталация... и на това място, когато най-накрая подписах документа за достъпа, при което разбира ми дадоха определена степен. След това тези хора ме въведоха в инсталацията и ми обясниха... ние бяхме няколко човека... обясниха ни къде се намирахме, усмихнаха се, след като ни дадоха инструкции, и ни казаха "Добре дошли в ЦРУ, или както вие винаги ще го наричате - "Компанията".

Арт: "Компанията"...

Дерел: Да. Просто това. Така че аз в действителност не съм бил доброволец, защото не знаех за какво доброволствам.

Арт: Не можеш да ни кажеш къде си бил...

Дерел: ...Не и в този момент.

Арт: [смее се]

Дерел: Възнамерявам да кажа, но в момента движа едни неща с адвоката си, и ще сезирам правителството на САЩ, за да разбера какво точно мога и какво не мога да кажа, защото смятам да включа това в книгата си. Ще кажа колкото мога повече.

Арт: Пишеш книга. Как ще се казва?

Дерел: Книгата е озаглавена "Ловец на извънземни - научните и медицински доказателства за доказване на случай на отвличане".

Арт: По време на двете ти години в ЦРУ, има ли смисъл да те питам, възможно ли е да те попитам, какво можеше да... чакай да видя как да се изразя... могъл ли си да потвърдиш... нещо от всичко онова, което знаеш, че е истина, известно до сега в цивилните кръгове по отношение на Посетителите?

Дерел: Кратката дефиниция на задълженията ми в американската част от ЦРУ не засягаше каквито и да е извънземни феномени. Наистина, открих някои неща, които сметнах за доста вълнуващи и точно това са нещата, които обработвам с адвоката си, за да видя дали мога да ги оповестя...ааа, ако Марчети, Франк Гий и други могат да напишат нещата, които те са правили и с това да изложат на опасност някои хора или дори да застрашат живота им Франк [Кейси? не се чува], тогава и аз мога да кажа някои неща, които смятам, че трябва да се знаят от американския народ, просто защото плащаме такси за това, и следователно трябва да го знаем.

Арт: А какво да кажем за Филип Корсо? [полковник Philip J. Corso, публикува книгата "Денят след Розуел", в която разказва за участието си в изследването на извънземната технология, събрана от катастрофата на летящата чиния в Розуел през 1947г, бел.прев ] И много други? Искам да кажа... как за бога са успели да разкрият тези неща, без да бъдат тикнати зад решетките?

Дерел: Мисля... ами няколко неща... Мисля, на първо място... и въобще нямам намерение да обиждам който и да е тук... но има определени неща, за които знам, че ако говоря за тях, ще ме отвлекат само след няколко часа. Такова е положението. Какво ще направят - не знам, но знам, че тайната на някой неща струва на правителството няколко милиона долара и ще отида в затвора заради това. Без съмнение.

Арт: Добре... "Ловец на извънземни", разкажи ми за това, защо такова заглавие, "Ловец на извънземни"?

Дерел: Заглавието се оформи преди години, една жена ми прави интервю, усмихна се и каза "Я виж ти! Ти търсиш доказателства, търсиш съществата, търсиш всичко свързано с тях, изследваш начина, по който мислят, начина по който обработват информацията, не просто отвлечените, но и самите същества". И тя написа статия, озаглавена "Ловец на извънземни" и тези думи ми се лепнаха и по-късно ги патентовах.

Арт: Онази вечер направихме предаване с теб и с д-р Роджър Лийър. За информация на всички - д-р Лийър е хирург, който премахва импланти от човешките същества, и ние разполагаме със скенерни снимки и с изображения от електронен микроскоп на тези импланти, те са на уеб-сайта ми в момента. Те изглежда са много, много, много сигурно доказателство за извънземно присъствие. По този начин ли мислиш и ти?

Дерел: Ами... Г-н Биглоу, когато бях извикан при него, заедно с д-р Роджър Лийър, когато с неговите учени щяха да вземат решение дали да финансират известно време нашето изследване, попита един въпрос. Каза "Когато тези неща се оценяват, и когато заключите, че са извънземни по произход, това какво ще означава за вас?"...

Арт: Така...?

Дерел: Аз казах, "Имате предвид, все едно, дали извънземните наистина съществуват?", и той каза "Да". Аз казах "Не...", казах, "за мен лично, това няма да е доказателство, че извънземните наистина съществуват". Казах, "Аз си направих този извод още през 1952г, когато извънземните стояха до леглото ми".

Арт: Аз ОТДАВНА минах границата на разбирането, че сме посещавани. Ти... явно си имал нещо повече от "посещение", в сравнение с мен, през коя година беше?

Дерел: През 1952г. Когато бях на 3 годинки и половина, до леглото ми стоеше някакво същество, което, всъщност то буквално ме върна вкъщи, след самото посещение. Докато пораствах, намирах за странно, че в книгите и в докладите на хората с такива преживявания, все се описват тези извънземни с овални очи. И това ми се струваше странно, мислех си, че хората може би просто си ги измислят тези неща, понеже съществата, които аз видях по онова време... през онзи период, докато най-сетне не спряха да ме отвличат чак на 17-годишна възраст... те имаха много големи кръгли очи. Те бяха много тъмни и черни, по същия начин, но бяха много кръгли. Което ме наведе на мисълта, че това, което всъщност виждаме, е модел Форд, а това, което виждаме на ден днешен, е модел Лексус.

Арт: Е... това ми се струва напълно логично, според мен. А, как изглеждаше останалата част от съществото? Казваш големи, кръгли очи.

Дерел: Те бяха съвсем същите, само дето не бяха сиви или бежови, не толкова често, колкото хората ги описват. Бяха бели и това беше най-идеално белия цвят, който съм виждал. И това не беше само когато спя, и не беше само когато... не беше просто някаква ситуация, в която могат да ви кажат, "Е, бил си заспал, било е сънна парализа", и такива неща. Истината е, че се събудих с белег на крака, все едно нещо беше изгребано от него с лъжица, бях на 4 годинки... А нямах никакъв разрез там, не можех да си го обясня. И аз всъщност си спомнях какво точно ми казаха да си мисля, че е.

Арт: И какво ти бяха казали да си мислиш?

Дерел: Че съм паднал и съм се порязал. И че това е причината за този много голям изгребан белег. А за едно 4-годишно дете това си беше един доста голям белег от порязване.

Арт: А беше ли... Хм, беше ли, под формата на рана... или беше "излекуван" белег?

Дерел: Беше напълно заздравяла рана и приличаше точно на някои от раните на отвлечени, с които работим в момента, и от които изваждаме импланти. И това, което намерихме в тези изгребани белези, беше слънчева еластоза.[Актинична еластоза или още "слънчева еластоза" е абнормално натрупване на еластин (еластична тъкан) в дермиса на кожата или в конюнктивата на окото, получава се в следствие на натрупващия се ефект от продължително и прекомерно излагане на слънце - процес, известен като фото-състаряване, бел.прев]


828
Всички теми / Списъкът с таговете
« -: Юни 20, 2017, 08:46:51 pm »
Споделете ни градивната си критика и предложенията си относно
Списъка с таговете!


Активните Тагове или Етикети на "Апокрифна Академия" в момента са следните:


- конспирация
- илюминати
- окултизъм
- масони
- тайни общества
- религии
- сатанизъм
- робство
- ню-ейдж
- семантика
- манипулация
- медии
- политика
- военни
- пари
- икономика
- история
- световна война
- нацисти
- тайни служби
- социално инженерство
- археология
- руини
- космос
- извънземни
- нечовешки същности
- астрономия
- астрология
- номерология
- време и пространство
- планета
- технологии
- енергия
- алтернативни енергоизточници
- енергия от вакуума
- нанотехнологии
- наука
- ел. и магнетизъм
- екология
- климат
- природа
- земеделие
- пермакултура
- животни
- вода
- естествознание
- аурата
- йога
- даоизъм
- човешко тяло
- тантра
- медитация
- митология
- предания
- традиции
- култура
- цивилизации
- архитектура и строителство
- феномени
- загадки
- школи
- практики
- тибет
- сънища
- извънтелесни преживявания
- видения
- психически способности
- енергийни построения
- енергийна работа
- радиестезия
- изменени състояния
- медицина
- фармацевтика
- хомеопатия
- здраве
- хранене
- природосъобразност
- екология
- философия
- психология
- съзнание
- морал
- хипноза
- майндконтрол
- психотроника
- обща култура
- общество
- анализ
- коментар
- размисли
- критика
- алтернативно
- новини



Това е начален списък. Въпреки всички предварителни премисляния, тепърва ще става ясно в каква степен този начален списък ще успее да отговори на нуждите ни. Определено съществува съмнението, че някои етикети трябва да отпаднат... и определено има етикети, за които въобще не ни е минало през ума, колкото и да са основни и актуални.

Който има някакви предложения, или би искал да коментира, нека го направи!  :) Без задружния ни принос, този списък ще е далеч от функционалното съвършенство. Всяко предложение и забележка от ваша страна ще бъде добре премислена.

Ако много от авторите смятат, че сравнително сходни неща трябва да отпаднат, или че сравнително сходни неща трябва да бъдат добавени към списъка, ще се постараем да се съобразим с техния нюх  :)

829
АПОКРИФНА АКАДЕМИЯ / За сайта
« -: Юни 19, 2017, 11:41:03 pm »
АПОКРИФНА АКАДЕМИЯ






Кои сме ние...

Ние сме хора, които се интересуват от езотерика и окултизъм; от теорията и фактите на световната конспирация; от уфологията и феномените на мистериозното и непознатото; но също така и от нестандартните науки и технологии; нестандартното земеделие, хранителни режими и начини на живот... На практика от всичко, което не се свежда до вниманието на масовия, делничен човек и което се избягва от официалните медийни платформи и властовите представителни институции.

Преминали сме през множество форуми през годините, най-значимите от които са xnetbg.net и xcombg.net . С времето стигнахме до заключението, че пред развитието на информационното поле, което ни вълнува, има редица проблеми. Считаме, че този род информация е от ключово значение за бъдещата свобода на човечеството и след години на практически опит и впечатления, решихме повече да не бъдем безучастни.






Сайтът "Апокрифна Академия"

Ние не сме неутрални. Имаме категорични възгледи за бъдещето, което грози всички ни, ако не защитаваме свободата си. Имаме разбиране за разликата между добро и зло, и истина и лъжа, и не сме равнодушни пред злото, което се разраства пред очите ни. Нашият сайт "Апокрифна Академия" е мястото, на което заявяваме и отстояваме позицията си - стремеж към истината и нейната защита, стремеж към свободата и нейната защита, разобличаване и пресичане на тактиките на организираното и спорадичното зло чрез образование, информиране и надскачане на невежеството.

Ние сме на мнение, че информационната околна среда, която ние, цивилизованите хора, обитаваме, се характеризира както с информация, така и с дезинформация, както с истинни твърдения, така и с целенасочени заблуди и лъжи. На мнение сме също така, че ако искаме да защитим истината, и следователно свободата си, прослойката на хората, споделящи нашите интереси, спешно и неизбежно трябва да се консолидира и междучовешкото общуване да се поднови и да укрепне, като се премахнат всички злонамерени посредници.
За да подходим успешно към тези проблеми, решихме да реализираме нашия сайт "Апокрифна Академия" с нестандартна структура, която вероятно е нова за повечето потребители на българското интернет пространство.


Неявно представяне на информацията

Ние сме на мнение, че афиширането на информацията по широкоразпространения за форумите начин е безсмислено. Не виждаме смисъл цялата възможна информация да се навира по всякакви начини в лицето на читателя. От това би имало смисъл, само ако целта е да се пропагандира. Разбира се, ефектите от такава политика могат да се забележат навсякъде из интернет пространството - информационната хибридна война на практика се води много по-лесно, когато повечето платформи имат архитектура, улесняваща пропагандирането. Оттам насетне, това кой коя платформа би експлоатирал за своите цели, зависи просто от способностите на платените тролове и от това кой има повече пари, за да си ги позволи.

"Апокрифна Академия" изхожда от презумпцията, че ако един читател иска да узнае, той ще търси.

Когато кликнете на раздел "ФОРУМ", ще бъдете пренасочени към търсачката на сайта. Тя ви предлага различните начини, по които да достигате до съдържанието на сайта.


Разделите

Ние сме на мнение, че категоризирането на информацията по дефинирани раздели е контра-продуктивно. Свидетели сме на резултатие от тази система в нашата родна БАН, която, както всички знаем, не само се съпротивлява на всеки опит за светско осъвременяване, но е и напълно парализирана по отношение на онези си функции, за чието изпълнение е била създадена някога. Начинът, по който информацията се организира по повечето интернет сайтове и форуми, може да се определи като компартментализация. Компартментализацията е основен принцип за запазване на тайната, а не за разпространение на истината. Свидетели сме на резултатите от това, отразени в класическата пирамидална структура на кое да е тайно общество, агенция или организация. Натискът и напрежението от строгото категоризиране на информацията по повечето сайтове се поема от потребителите, и представлявлява излишна пречка пред мисията на осведомяването.

Вместо това, "Апокрифна Академия" използва тагова система. Таг означава етикет. Всяка една тема и всеки един материал може да има до три етикета. По този начин, даден материал може да присъства в няколко раздела едновременно. От благоразумие преценихме максималният брой етикети за сега да бъде 3. Така, когато някой наш потребител желае да изтъкне взаимовръзките между различните теми или широките, многопластови последствия, които дадено събитие може да има в информационното поле, на него ще му е много по-лесно да го направи.

В търсачката можете да сърфирате по максимум 3 етикета. Ще намерите всички теми, които в описанието си съдържат целия сбор от посочените от вас тагове.

В търсачката можете да сърфирате и по ключова дума - точно както при всяка класическа търсачка.

Ако желаете да разглеждате цялото съдържание накуп, можете да го направите, като при прозореца на търсачката отидете на бутона "ВСИЧКИ ТЕМИ" горе вдясно.

Големият ни опит в комуникирането по интернет и сърфирането на информация ни научи, че хората често предпочитат различни методи за намиране на информация. Много често отделни изявени в интернет личности заформят своя собствена читателска аудитория, която следи всичките им изяви, независимо от категоризирането им по раздели или друг вид компартментализиране. "Апокрифна Академия" улеснява тези читателски кръгове. Ако кликнете на бутон "ПОТРЕБИТЕЛИ" най-горе, ще видите списък с всички регистрирани потребители на сайта. Изберете автора, който ви интересува, и през бутона "Покажи публикациите" вляво можете да следите изявите на личността, която ви интересува. За това, обаче, трябва да имате регистрация Ниво 1.

Така всеки потребител на нашия сайт може да осъществява осведомяването и изявите си както желае - отделни тематики, по-холистично, определен автор, или насипно. При това без да бъде облъчван от пропаганда и без да става жертва на контра-осведомителна бюрократна компартментализация.






Регистрация Ниво 1

Всеки може да се сдобие с регистрация Ниво 1. Тя ви дава възможността да пишете коментари навсякъде, където пожелаете, както и да сърфирате съдържанието спрямо точно определен автор. Всеки коментар подлежи на одобрение от съответния автор, към който е отправен.

Регистрация от Ниво 1 би подхождала най-много на онези участници, които не желаят да се нагърбват с отговорности.


Регистрация Ниво 2

Регисрация от Ниво 2 ви дава възможността да пишете теми. За да се регистрирате с Ниво 2, трябва да се свържете с администратор през Личната си поща на сайта. Ще бъдете помолени да пратите на администратора своето своеобразно мотивационно писмо. Искаме да ни разкажете за вашите възгледи и мотивация:


  • защо се чувствате мотивирани да пишете теми и материали или какво се надявате да постигнете?
  • какво е онова, с което чувствате, че ще сте полезни на другите?
  • споделете каквото желаете, ако мислите, че е част от желанието ви да се изразявате по-мащабно

Трябва да разберете, че това мотивационно писмо не цели да доказва вашите достойнства, а е наложително, тъй като регистрация Ниво 2 носи със себе си и повече отговорности. За системна безотговорност и неспазване на Изискванията за писане на теми, Ниво 2 ще ви бъде отнето, но няма да бъдете баннати. Просто регистацията ви ще се промени на Ниво 1.

Всеки коментар подлежи на одобрение от съответния автор, към който е отправен. Потребителите с регистрация от Ниво 2 са отговорни за това да одобряват, или да не одобряват, направените в техните теми или материали коментари. Авторите на теми и материали са длъжни да спазват етиката на общуването - лично тяхна е отговорността да се спазва градивния диалог в темите, които са отворили, и да трият противопоказните коментари. Освен това, авторите са отговорни за посоката, която темите и материалите им поемат - спамът е нарушение на Изискванията за писане на теми.


Модериране

Модерирането в "Апокрифна Академия" е нещо различно от онова, което се разбира в повечето форуми. Тъй като отговорността за етиката, хигиената и добрия тон се носи от всеки един автор на теми, модераторите не се занимават с изземване на нечия чужда отговорност, извършвайки по този начин погазване на нечия чужда свобода на изява. В нашия сайт има модератори, но единственото, което те правят, е да съблюдават дали всеки се грижи добре за темите и материалите си. Ако се установи, че е налице системна проява на безотговорност спрямо етиката на общуване, модераторите влизат в диалог с автора.

Не бива човек да се заблуждава, че регистрациите са йерархично поставени. Ниво 2 и Ниво 1 са напълно адекватни начини за изява в "Апокрифна Академия" и това не определя "нивото на важност" на даден потребител. Никой не изисква от другите да са поети или дипломирани оратори, никой няма да бъде съден спрямо мотивационното си писмо и то няма да служи като тест за нечия интелигентност. Мотивационното писмо единствено приканва отделния потребител към размисъл върху себе си - дали наистина иска да се заеме с по-активна публицистика, или е уверен, че авторите на теми покриват достатъчно от информационните посоки на общите ни интереси. Единстветото, което нивото на регистрация определя, е:

- кой смята, че има нужда от повече внимание, и
- кой може да понесе повече отговорност, в замяна на това допълнително внимание.

Модераторите ще съблюдават най-вече изпълнението на Изискванията за теми и материали с таг "Критика".






Критика

Винаги ще има хора, които се изкушават да потискат критиката на своите читатели. Потребителите с регистрация от Ниво 2 имат задължението да не допускат в темите и материалите им да преобладава лошия език и тон, затова те не би трябвало да одобряват онези коментари, които не допринасят по градивен начин към материала или контекста на темата, а вместо това по-скоро вредят на диалога.

Но как би трябвало да постъпим, ако определен потребител с регистрация от Ниво 2 се изкуши, и започне да потиска дори градивната критика на своите читатели, като не одобрява коментарите, изразяващи обосновано несъгласие?

В "Апокрифна Академия" заемаме твърдата позиция, че свободата на човека е най-висшето право, и че истината трябва да се установи и докаже, преди да се защитава. Затова, един от нашите тагове винаги ще се казва "Критика", въпреки промените в списъка с етикетите, които ще правим с времето.


Етикет "критика"

Когато е налице потискане на градивната критика от страна на потребител с регистрация Ниво 2, най-уместното действие би било критиците на съответния автор да поемат отговорността в свои ръце, и да се потрудят истината да бъде установена и доказана. Етикет "критика" означава, че дадената тема или материал е критика на друга тема или материал.

Най-уместно е, друг потребител с регистрация от Ниво 2 да отвори нова тема, като един от трите й етикета бъде "Критика". В така етикетираната тема, авторът би трябвало да изложи своята пространна аргументация и добре да опише и защити своите възражения по адрес на твърденията на друг потребител с регистрация от Ниво 2. Желанието градивно да критикувате потребител с регистрация от Ниво 2 е напълно уместна мотивация да поискате собствена регистрация от Ниво 2.

Този подход е уместен, когато един потребител системно потиска градивната критика по свой адрес, или просто когато потребителят има съмнения, че друг потребител въобще би се съгласил да одобри твърде смелите му критики. Този подход също така е най-уместен, когато двама ерудирани потребители желаят да водят по-мащабен дебат - етикет "критика" гарантира възможно най-градивния диалог помежду им, така че всички ние да можем да се обогатим от размяната на обоснованите им реплики.






Какво да очакваме в бъдеще

Даваме си сметка, че в стремежа си да вложим целия си опит, натрупан през годините, в сайта "Апокрифна Академия", се забавихме твърде много. От позицията на ръководството на сайта се подразбира, че обществено-социалният тайминг, в контекста на нашето манипулирано и раздирано от пропаганда общество, е от значение за нас. Счетохме, че за нас е по-важно да стартираме това дело веднага, щом то придобие работен вид и функционална способност.

Но това не означава, че всички неща, които виждате и ползвате, са по вкуса ни. На по-следваща дата смятаме да дооформим множество неща така, както сме запланували от самото начало. Даваме си сметка, че доста подробности биха били по-удобни в друг вариант, вместо варианта, в който са сега, така че тепърва ще има градивни промени. Не само във функционално отношение, но и по отношение на визуалния дизайн.

Счетохме, че е много по-добра идея да стартираме това дело сега, за да можете вие, потребителите и участниците, да ни помогнете с вашите мнения и предложения, за да се оформи едно по-ясно бъдеще за нововъведенията на сайта.

Разчитаме на активен диалог между всеки отделен участник и администраторите на "Апокрифна Академия". Не се двоумете да ползвате Личната поща за кореспонденция с нас. Преценяваме, че потенциалът е много голям, а това, което за момента виждаме пред очите си, е само основата и началото на всичко онова, което сме запланували като развитие за бъдещето.

* * *

830
Изисквания за писане на теми и материали
Всеки потребител с регистрация Ниво 2, който има възможност да отваря нови теми и съответно да публикува материали, получавайки по-голямо обществено внимание, трябва да осъзнае своите отговорности. В информационната околна среда, която човеците в по-голямата си част обитават, общественото внимание означава отговорност.

Потребителите с регистрация Ниво 2 трябва да си дадат сметка, че имат пряко участие в определянето на посоките, в които се насочва общественото внимание. Множеството на потребителите, които имат възможност да пишат теми, упражнява един вид "информационна диверсификация". Това не е просто шанс за развитие на българските интернет информационни среди. В "Апокрифна Академия" ние настояваме това да бъде и отговорно развитие.

Според администрацията на сайта, отговорното развитие на информационното пространство се състои в следното:

  • задължително спазване на етиката* в общуването
  • задължително избягване и преустановяване на пропагандните методи за общуване
  • задължително избягване на спама
  • препоръчителен стремеж към обосноваване
  • препоръчителна отзивчивост спрямо градивна критика
  • препоръчителна отговорност за разпространението на истината за всяко нещо, а не на заблудите
при писане на теми с етикет "критика":
  • задължително обосноваване на изложените критични аргументи
  • препоръчителен стремеж към анализ на онова, което е обект на пространната градивна критика
Наред с горните съображения, потребителят с регистрация от Ниво 2 има и техническите отговорности да:
  • Одобрява, или не одобрява коментари към свои теми или материали
  • Трие противопоказните коментари

Последствия от прояви на несъобразяване с отговорностите

При продължително недоволство към потребител с регистрация от Ниво 2, породено от безстопанственост към задължителните и препоръчителните изброени изисквания, регистрацията на потребителя ще бъде променена на Ниво 1, за да може да продължи да участва, без да обещава спазването на особени отговорности.

Банването (отнемането на свободата на словото) е действие, което администрацията на "Апокрифна Академия" е твърдо решена да избягва, освен в отделни и подчертано особени случаи.




* дефиницията, в която администрацията на "Апокрифна Академия" разбира термина "етика", съвпада с дефиницията в Уикипедия:
Етика или в някои случаи философия на морала е дял от философията, който се отнася до въпросите на морала и нравствеността. Етиката е част от аксиологията — теорията на ценностите. Западната традиция в етиката понякога се нарича морална философия.

831
АПОКРИФНА АКАДЕМИЯ / НАРЪЧНИК
« -: Юни 19, 2017, 11:31:02 pm »
НАРЪЧНИК
Инструкции за употреба на всички необходими функционалности на сайта

Сърфиране на информация
     - по тагове
     - по ключови думи
     - по автори
     - цялото съдържание насипно


Публикуване на информация
     - създаване на тема
     - форматиране на текста
     - приоритети на форматирането
     

Вмъкване
     - вмъкване на линкове
     - вмъкване на изображения
     - вмъкване на видео






Сърфиране на информация



По тагове



Влезте във форумната част.



Изберете етикетите, които най-уместно описват това, което ви интересува. Колкото по-голям сбор етикети зададете, толкова по-малко и по-конкретни резултати ще получите.







По ключови думи



Въведете думите, които ви интересуват. Навярно ще получите голям брой резултати, но безразборни по контекста си.







По автори



Влезте в списъка с Потребителите.



Изберете прозвището на потребителя, който ви интересува. Не забравяйте, че можете и да търсите потребители, горе вдясно.



Кликнете на "Покажи участието". Оттук можете да прегледате и да следите неговата изява в "Апокрифна Академия".







Цялото съдържание насипно



Влезте във форумната част, и използвайте бутона "ВСИЧКИ ТЕМИ" вдясно. Ще се изобрази цялото съдържание на форумната част от "Апокрифна Академия", без оглед на подреждане, освен по дата. Можете да контролирате възходящо или низходящо подреждане.










Публикуване на информация


Създаване на тема



Ако сте потребител с регистрация Ниво 2... влезте във форумната част, и използвайте бутона "НОВА ТЕМА" вдясно.



Не забравяйте да посочите с кои тагове (етикети) да се свързва създадената от вас тема. Ако не зададете никакви етикети, трудът ви ще бъде видим за читателите единствено във варианта "ВСИЧКИ ТЕМИ", и търсенето по тагове няма да споменава вашата тема в резултатите.







Форматиране на текста


Визуализиране на черновата



Използвайте бързия бутон "Разширен изглед" горе, и бутона "Предварителен преглед" долу вдясно, за да прегледате крайните и междинните визуални резултати от форматирания текст.







Болдване, удебеляване



  • Маркирайте текста.
  • Кликнете бутона за удебеляване... или напишете на ръка показания код.
  • Заграденият текст, който е между Отварящите и Затварящите скоби, ще възприеме ефекта (Затварящите скоби винаги се характеризират с наклонена черта "/").



Накланяне, курсив





Подчертаване





Задраскване





Тип на шрифта





Размер на шрифта





Промени цвета





Степенуване



Форматиране на долен индекс се прави със съседния бутон.



Вмъкване на списък



Бутонът вдясно създава номериран списък, вместо точки.



Хоризонтална разделителна черта





Подравняване и центриране









Приоритети на форматирането



  • Най-висок приоритет има центрирането. То винаги е най-отвън.
  • Добре е размерът на шрифта да бъде на второ място.
  • Всички останали функции имат равен приоритет помежду си.



Премахване на форматирането



Понякога може да се случи да объркате приоритетите. Тогава някои от функциите няма да проработят, и визуалното представяне на текста няма да се промени. Ще познаете, че има грешно подреждане на функциите, когато определени функционални скоби станат видими (вече се разпознават като текст, а не като функция, заради объркването). В този случай можете да използвате бутона "Премахване на текстовия формат", за да изчистите бързо всички скоби и да форматирате наново.
Но в зависимост от объркването, употребата на този бутон може да доведе и до загуба на информация. Просто бъдете внимателни и проверете всичко добре, когато има грешка.











Вмъкване


Вмъкване на линкове



Ако искате да дадете линк, достатъчно е да напишете линк-адреса. При публикуване на темата адресът автоматично ще се активира, но ще бъде под формата на адресна информация.

Ако искате да вградите линк-адрес зад определени думи, върху които читателите да могат да кликнат с препращане, процедурата е следната:


  • Определете думите, в които искате да го вложите
  • Използвайте бутона "Вмъкни връзка"
  • След съдържанието в Отварящата скоба, сложете знак за равенство "=", и след него поставете адреса на връзката
  • Пример



Вмъкване на хипер-линкове



Хипер-линковете са препратки към различни части от една и съща страница. Съдържанието на този "НАРЪЧНИК" горе е направено от хипер-линкове.

  • Хиперлинкът се състои от дефиниция и от котва. Anchor означава котва.
  • Определете дефиниращите линкове, и ги кръстете с различни имена (в случая са кръстени link1 и link2)
  • Определете котвите и не забравяйте да ги обвържете с правилните имена (в случая link1 и link2)

Не е задължително хипер-линковете да са последователно подредени. Те могат както да пращат надолу, така и да пращат нагоре, в случай, че котвата се намира по-нагоре от дефиниращия линк.







Вмъкване на изображения



  • Оградете директния линк-адрес към картинката с кода на бутон "Вмъкни изображение"
  • Така изглежда истински директен линк към изображение
  • Ако искате да промените размера на вмъкатото изображение, добавете, след съдържанието на Отварящата скоба, height= (което означава височина), и width= (което означава ширина). Не забравяйте разделителните интервали, както и знаците за равенство "=". Поиграйте си с цифровите стойности и бутона "Предварителен изглед"







Вмъкване на видео



Благодарение на кадърните ни програмисти, за да вмъкнете видео, не е нужно да правите нищо друго, освен да поставите директния линк към youtube или vimeo видеота в темата или коментара си.



832
От името на мнозина от нас искам да благодаря на нашата анонимна съфорумка за големия труд и за огромното търпение, което е нужно за проявата на толкова последователна отдаденост за такъв период от време =) Благодарим й за това, че чрез нея не само ние, но и всеки потенциален сънародник читател в гугъл има достъп до тази книга на български език на фона на това, че по тази тема има толкова оскъдна информация на родния ни език.


Лично аз й благодаря и за друго.

Благодаря й, че въпреки всичката прах, въпреки всичката мъгла и тролове, тя прозря благородната цел на делото. Благодаря й, че сърцето й е достатъчно решително и силно, за да се присъедини към това дело и й благодаря, че избра да го направи. Благодаря й за очите, с които успя да види в далечината.

Благодаря й за личното й време и личното й внимание, които придават на тези страници толкова по-висока стойност.

Накрая й обещавам, че няма да позволя да се превърна в причината, която ще обезсмисли тази й постъпка, и че докато има хора като нея, които дават от себе си, аз също ще продължа да давам всичко от себе си за достигането на хоризонта напред.

833
22
Последни размисли


Попитах Майк дали има да добави нещо - някакви последни размисли, които би желал да сподели с онези, които са избрали да ни придружат на това пътуване. Ето какво написа той:



Исках да кажа няколко неща на всички вас, които бяхте до Оутъм в това начинание.

Искам да знаете, че оценявам милите думи и подкрепата, която и оказахте. Тя премина през какво ли не, докато състави тази книга и както сама откри, с мен може да е доста трудно да се разбереш, а и аз отстоявам твърдо убежденията си. Безопасността на моя приятел е на първо място. Няма да направя нищо, с което да го изложа на опасност и няма да допусна да ме принудят да предприема действия, които не са за негово или мое добро.

Не бих оставил Оутъм да застане в първите редици на огъня, освен ако не мога да подкрепя твърденията си със солидни доказателства. И това ще се случи, когато и ако почувствам, че е настъпил моментът и съм сигурен, че моят приятел няма да го сполети беда. Единствено тогава ще предоставя доказателства.

Моята неприязън към изследователите на Бигфут не е новина за никого. Казвам ви: подбирайте си думите внимателно, защото с времето може да ви накарам да отговаряте за тях. Но ще ви кажа и нещо друго… ако ми покажете ясна снимка в близък план на някой Бигфут във фотоапарата си, аз ще ви покажа моите снимки.

Избрах Оутъм поради една много добра причина: Схваща за какво става въпрос. Разбира с какво си има работа и сърцето и е където трябва да бъде. На първо място, изследването на Бигфут никога не е сработвало, и е напълно безсмислено да се провеждат такъв тип „изследвания”, така да ги наречем.

Смятам, че хора като Оутъм и други свидетели, ще са в предните редици на Бигфут науката. Не хора, които чукат по дърветата, а такива, които си стоят кротко и оставят Бигфут да ги намерят. Няколкото късметлии, които вече са били открити, знаят истината – и това, по мое мнение, е нещото, което има значение накрая. Вие сте тези, които знаят, че Бигфут ги има и са добре. Тази книга е за вас - да четете и да се наслаждавате, и да ви помогне да ги разбирате малко по-добре, надявам се.

Тази история е истинска: тя не е за откриването на Бигфут, тя е за откриването на онова, което е в сърцето ви и за изграждането на приятелство и доверие. Тя проверява какво си мислите, че знаете за Големите Приятели… и за себе си.

Не желая да разкривам никакви доказателства в тази книга. Искам да повярвате. Да разберете. Не искам да погледнете снимка на моя приятел и да сте наясно как изглежда. Искам да отворите сърцето и съзнанието си. Да направите скок в разбирането на съществата такива, каквито са.

Ето ви един факт за Бигфут: тяло върху маса или снимка няма да ви покажат кои са те. Ще покажат в какво сме се превърнали ние. Не там трябва да търсим отговорите. Отговорите са в опознаването и взаимоотношенията ни с тях.

За да постигнете това, трябва да спрете да ги преследвате и да им дадете основание да ви вярват. В това е ключът. Изследователите не го разбират и едва ли някога ще успеят. Ето защо се провалят отново и отново. Смятат, че са по-умни от това, което преследват. Подценяват Големите Приятели и лесно се превръщат в глупаци.

За мен, ученето беше онова, което ми помогна да погледна през очите на моя приятел и да отворя съзнанието си към разбирането за това какво е той и какво съм аз. Погледнах дълбоко в себе си и не харесах онова, което видях, но благодарение на неговото приятелство и вярата му в мен, успях да се върна от ръба.

Исках да ви дам възможност да надникнете през прозореца на техния свят, да ви предоставя една малка гледка в техния живот и начина, по който го живеят. И всичко с надеждата, че ще съумеете да видите света през техните очи.

Значението на книгата и нейното послание ще останат изгубени за онези, които откажат да отворят съзнанията и сърцата си и не пожелаят да направят усилието, необходимо, за да ги проумеят.

Безкрайно съм признателен на Оутъм, че позволи това да се случи. Големите Приятели, аз, вие, свидетелите – не бихме намерили по-добър приятел от нея.

До помирисване…

Майк





Понеже досега не съм писала книга, ми е трудно да определя кога точно книгата се смята за „написана”, особено предвид, че историите – тази на Майк и Енох, както и нашата с Майк - все още са в развитие.

Споделих каквото мога от това изключително и много лично пътуване. Има много неща, които Майк ме помоли да не включвам. Вероятно има аспекти, които ми се иска да бях разгледала, но не разгледах. Има също и идеи, които ми се иска да споделя, но които са твърде сложни, за да бъдат предадени с думи в настоящия момент. Всичко това е процес на учене и аз все още се уча. Сигурна съм, че разбирането ми за нещата ще се задълбочава много след като тази книга бъде публикувана. Майк има още толкова много за споделяне и толкова много, на което да ме научи, стига да има желание. Всъщност, самият той все още се учи. Има и толкова много неща, които е загатнал, но чиито подробности все още не съм чула. Не съм убедена, че някога това ще се случи. Знам, че всичко зависи от това дали ще продължим приятелството си или Майк ще избере да се оттегли отново в блатото.

Питали са ме дали възнамерявам да посетя Майк. Да. Планираме да го посетя през есента или може би следващата пролет. Имаше някои обстоятелства през последните месеци, които ми попречиха досега да съм се качила на самолета – финансови ограничения, да намеря човек, който да се грижи за дъщеричката ми докато ме няма… да не споменавам колко ме е страх от летене. Има и такива, които ме питат дали не е „трябвало” да го посетя преди да публикувам книгата, за да „потвърдя” историята. Сигурно ще им е трудно да разберат, че не изпитвам потребност да го направя. Свидетелят Майк разговаря със свидетеля в мен и вътрешният ми глас ми казва всичко, което трябва да знам.

Когато накрая отида при Майк в блатото, няма да е за да потвърдя разказа му, нито да документирам какво се случва там. Ще сляза от самолета, ще прегърна приятеля си, ще се кача на лодката, ще се наслаждавам на компанията му, ще се смеем заедно, ще скитаме сред дивите красоти, ще лагеруваме на пясъка и ще вярвам, че неговите познания за блатото ще ме пазят от опасностите там… и ще стоя притихнала с празни ръце и отворено сърце, когато Енох ни посети.

Сигурна съм, че ще изпитам благоговение. Чудо. Може би ще протегна ръка в знак на приятелство, но със сигурност няма да държа фотоапарат в другата.

Няма да си донеса сувенири от страната на Бигфут. Единственото, с което ще си тръгна оттам, ще са спомените за преживяванията ми.

На мен това ми стига.


* * * * *


Неделя 28.02.2010

Шелби се завърна. Хип, хип, ура! Толкова се радвам да я видя. Станала е прекрасна млада дама.

Кора Бет също се завърна… с приятеля си. Сега остана да разбера къде е мястото на Енох във всичко това. Чудя се дали между тях не са се случвали някакви си техни неща когато по-рано я е водел в лагера.

Шелби остана цяла нощ. Сви се на кълбо върху спалния ми чувал и спа почти през цялото време. Изглежда уморена, сякаш е пътувала дълго, за да дойде до тук.

Днес ще сляза до града, за да и взема нещо специално. Освен това и храната ми свършва. Да му се не види. Добре се хранят – 300 долара за два дни.

Миналата вечер беше най-хубавата от всички. Отидох в лагера им, а там беше пълно с Големи Приятели - мъже и жени. Преброих дванадесет възрастни и шест малки.

Без да броим Шелби… тя е отделна категория. Голям товар ми падна от плещите, когато я видях и се уверих, че е добре.

Беше забавно: Вървях си през гората на път за техния лагер, когато някой изтича зад мен, сграбчи шапката ми и избяга с нея. Малко по - късно, някой ме издебна и ме дръпна назад за раницата, така че паднах.

Лежах по гръб, когато видях лицето и да ме гледа, обърнато наобратно. Бяхме нос до нос, а после тя опря бузата си до моята.

Казах и. „Здравей, Шелби. Толкова се радвам да те видя! Липсвах ли ти?”

Остави ме да седна, прегърна ме и издаде един такъв тананикащ звук, все едно си пееше.

Порастнала е с около 60 см и тежи доста повече от преди. Расте доста бързо. Чувствам се като горд баща.





„С логическо мислене не можем да достигнем до познание за сетивния свят. Цялото знание за реалността ни започва от опита и свършва с него. Изводи, постигнати чрез чиста логика, са напълно лишени от реалност.”

Алберт Айнщайн






ПРИЛОЖЕНИЕ / Препоръки за редовните свидетели


Ако подозирате, че в двора ви се разхожда Бигфут и искате да изградите отношения с него, моля имайте следното предвид:

Ябълките се идеалната храна за тези горски обитатели. Те издържат дълго време и се отглеждат навсякъде из страната.

Измивайте всички купени от магазин плодове, за да премахнете възможно повече наслагвания от пестициди. Не забравяйте също така да махате и стикерите на производителя по тях.

Оставяйте им много храна – помнете: една ябълка за тези момчета е една хапка. Не бихте поканили някой на вечеря и да му сложите едно зрънце грозде в чинията!

Спрете да мислите за тези същества като за някакъв вид животно, което можете да надхитрите. Не можете. Отнасяйте се с тях със същото уважение, с което бихте се отнасяли към някое племе аборигени. Те изискват уважение едни от други… така че със сигурност ще изискват да го получат и от вас, ако смятате да контактувате с тях.

При НИКАКВИ обстоятелства не насочвайте инфрачервена светлина към лицето им, като си мислите, че не могат да я видят. Не им светете насреща с фенер. Очите им са чувствителни към светлина.

Не си мислете, че не ви наблюдават. Само защото вие не ги виждате, това не значи, че те не ви виждат. Те много умело остават незабелязани, дори и неприкрити.

Бъдете търпеливи. Не ги преследвайте. Оставете те да дойдат при вас. Размишлявайте върху целите и намеренията си. Вашето поведение ще се отрази на плановете ви. Ако излезете да търсите съществата с намерението да докажете на света, че съществуват, това ще бъде забелязано и те няма да ви се доверят. Ако искате да спечелите доверието им, дръжте се подобаващо.

При никакви обстоятелства не заплашвайте малките им. Също като нас, те са изключително загрижени за децата си.

Макар тези същества да са предпазливи и в повечето случаи неагресивни, помнете, че не са обвързани с никакви социални норми, които да изискват от тях да мислят преди да действат. Ще направят каквото трябва, за да оцелеят, а оцеляването им често зависи от незабавната им, автоматизирана реакция. Ако заплашите някое от тях, очаквайте СВЕТКАВИЧЕН отговор.

Уважавайте ги. Възприемайте ги като ЛИЧНОСТИ, не като някакъв пример за вид или „образец”.

Приключвайте срещите първи. Не искайте нищо от тях. Тръгвайте си. По този наичин ще си подсигурите вероятна следваща среща.

Изградете доверие. Повтаряйте се в поведението си. Бъдете последователни. Бъдете ПРЕДВИДИМИ.

Силните шумове ги плашат. Не пускайте един и същи запис на техни звуци, нито пък ги имитирайте в желанието си да ги „излъжете” да ви отговорят, освен ако целта ви не е просто да запишете някой издразнен Саскуоч. Ако ще викате някой от тях, използвайте нормалния си глас и го направете все едно викате друг човек. Не им говорете с преправен глас, сякаш примамвате игриво животинче. Използвайте нормална интонация, говорете свободно, добавете нотка чувство за хумор и говорете по същество - спокойно и предразполагащо.

Не си мислете, че можете да надбягате Саскуоч. Не можете.

Един Саскуоч никога няма да направи нещо, което не иска да направи. Винаги помнете това.

Бъдете предпазливи, но не си правете труда да търсите Бигфут, ако не умеете да контролирате страха си. Хората, които изпитват страх, често реагират по начин, който застрашава онова, което го предизвиква. Колкото повече се страхувате, толкова по-опасни сте… и толкова по-опасни ще бъдат те на свой ред. Уплашените хора са най-опасните същества на тази планета…и тези момчета го знаят.

Чувставйте се спокойни да се свържете с мен, ако имате срещи с Бигфут и искате да ги обсъдите с някого.




И накрая… Ако търсите Бигфут, не се изненадвайте, ако търсейки го, откриете себе си.






Оутъм Уилямс живее в Орегон с 3-годишната си дъщеричка Роуан и 13-годишната си черна котка Сабат.

Ако имате преживявания с Бигфут, които бихте искали да споделите, можете да направите това на www.oregonbigfoot.com




Освен това, можете да се свържете с Оутъм на info@oregonbigfoot.com

Ако сте редовен свидетел, моля помислете дали не искате да споделите историята си с нас. Всяка лична информация, която може да доведе до разкриване на вашата самоличност или на мястото на срещите ви с Бигфут ще остане тайна, при желание от ваша страна.

834

Манде Бурунг е маймуноподобно същество, за което се предполага, че обитава субтропическите гори на Мегхалая в отдалечените планини Гаро североизточно от Индия и Бангладеш.

Описвано като голямо, космато, двукрако същество, някои вярват, че това животно или роднините му се откриват по цял свят под различни имена, като
Йети в Тибет и Непал,
Бан-мануш в Бангладеш,
Йерен в континентален Китай,
Голямата стъпка или Бигфут в Тихоокеанския североизточен район на САЩ и Канадската провинция на Британска Колумбия,
Яуи в дивите райони на Австралия,
Барманоу, обитаващ планинския район на западен Пакистан, и др.

Картинката не е част от книгата






Наблюденията на Майк включват и подробности относно различния външен вид на съществата. Той често споменава за поне два техни отделни „нюанса”, както сам се изразява. Някои приличат повече на хора, а други на горили. (Интересното е, че това дава отговор на една от загадките, с които съм се сблъсквала, по отношение на описанията, дадени от свидетелите, свързани с описването на съществата като повече или по-малко „човекоподобни” или „горилоподобни”. Винаги съм се чудила дали това не се дължи на индивидуалното тълкуване от страна на свидетеля или на действителна разлика във външния вид.) Когато дава описание на горилоподобните, Майк ясно подчертава, че чертите на лицата им не приличат на тези на горила. Носът им не е сплескан и с големи ноздри, а устата им не е издадена напред. Онова, което ги свързва с горилите е по-масивното им телосложение, по-тъмния им цвят и космите по лицето, които не приличат толкова много на човешките бради. Но Майк дава да се разбере също, че някои от тях са по-скоро комбинация от двете, като например Енох, който е с тъмен цвят, но окосмяването по лицето му прилича на такова на човек. „Онези, които приличат на хора, действително имат вид на група дългокоси хипита…”

Споменавал е също, че тези, които наподобяват предимно на горили, са по-склонни към прояви на агресия и често поемат ролята на охранители. Казвал ми е, че когато се е случвало да го изпращат до неговия лагер, обикновено е било от две от мъжките горилоподобни същества. Майк не е забелязал някаква особена разлика между двата вида по отношение на интелигентността или езиковите способности, а единствено разлика във външния вид и привидната резервираност от страна на по-масивните, тъмни същества, които от двата вида са и по-неуловими.

Интересен факт, който Майк е споменавал е, че по време на срещите „човекоподобните” и „горилоподобните” предпочитат да се делят на групи. Не че не общуват по между си, но ако например две от женските, приличащи на хора, стоят заедно, то приличащите на горила женски няма да се присъединят към тях.” Той го оприличи на разделянето на различните етноси на групи по време на обедната почивка.

Майк никога не се е опитвал да дава обяснение за различията във външния вид, освен с изказването: „Те са точно като хората. Всички те имат различни черти на лицето, различни структури на тялото, различен цвят на козината…”

Младежите сякаш растат по-бързо. „Някой на възраст 7 години или някъде там, [по грубата преценка на Майк за възраст, външност и емоционална зрялост] би могъл да е висок 1.80 м.

Младежите са по-дръзки, по-вероятно е те да се забъркват в неприятности. Младите женски са по- склонни към прояви на състрадание и привързаност и предпочитат да се отдръпнат, когато младежите ги дразнят.

С Майк сме обсъждали многобройните случаи в архива ми на ужасени лагеруващи, изплашени от викове, крясъци и хвърляне на камъни, пръчки и др. подобни от страна на съществата. Според подозренията на Майк, въпросните лагеруващи са били изложени не на гнева, а на милостта, но не на териториални възрастни от вида Саскуоч, а на диви младежи, които просто си играят игрички и се опитват да изкопчат реакция от малките безкосмени човеци в гората. Младежи, които проверяват докъде могат да стигнат. Учещи за причината и следствието. Детски им работи.

Майк ми е разказвал, че младежите си играят всички заедно, но че се отзовават незабавно, когато биват извикани от възрастен. (Сигурна съм, че много родители, сред които и аз, биха искали да узнаят как точно успяват да ги накарат да слушат така добре…) Младите Саскуоч вероятно се сблъскват с много повече опасности ежедневно, отколкото човешките деца. За пореден път ще изкажа предположението, че това е нещо, на което биват обучавани още в ранна възраст, за да могат да оцелеят.

Също както и човешките деца обаче, младежите на Саскуоч са еднакво незаинтересовани от оцеляването, от съзнателна гледна точка. Съдейки от разказа на Майк, те се държат като собствените ни деца – играят игри, за да опознаят света, проверяват границите на възможностите си, експериментират, събарят шапките на нищо неподозиращи хора, които се осмелят да навлязат твърде навътре в задния им двор.

Както Майк твърди, възрастните индивиди са по-трезвомислещи, внимателни и ангажирани с въпросите по оцеляването и грижите за децата, а също и много по-малко свободомислещи. Нещо като възрастните човешки същества. И съвсем не е преувеличено: притеснявам се как ще си платя сметката за ток, как ще поправя тоалетното казанче и как ще предпазя детето си да не се погуби докато дърпа котката за опашката, но изведнъж се обръща, за да тръгне да преследва някоя пеперуда на улицата. Една дива майка в блатото събира храна и учи детето си за опасностите от водните змии, докато в същото време то се катери по някое дърво и се опитва да си счупи врата.

Усещам болката и.

Майк непрекъснато ми повтаряше нещо, което не излизаше от главата ми. „Ако влезеш в полезрението на Скунксова Маймуна, вече не разполагаш със себе си. Оставен си на нейната милост.” Той се връщаше отново и отново към факта, че тези същества правят каквото си поискат, когато си поискат. Няколко от срещите им бяха приключили с наранявания на Майк, понеже очевидно беше направил нещо, което не се е харесало на Енох; нещо, което е застрашило неговото оцеляване. Предвидимите реакции на Енох са също и механизъм за оцеляване. За разлика от хората, които от ранна възраст биваме научавани да не удряме, да не обиждаме, да решаваме проблемите с говорене, в повечето случаи да потискаме първичните си инстинкти за агресивно поведение, когато някой направи нещо, което не ни допада, Енох и представителите на неговия вид очевидно биват учени точно на обратното. Веднага да неутрализират заплахата.

Много изследователи твърдят, че в някои райони Саскуоч са по-агресивни отколкото в други. Дали? Или може би самите изследователи предизвикват конкретната агресия с поведението си?

Подозирам, че в много от случаите, в които Саскуоч биват възприемани като „агресивни” ( с други думи, като някакви диви животни), всъщност изобщо не са такива. Просто ние заставаме на пътя на някой Бигфут и онова, което иска или му е удобно.

В една скорошна публикация в блога един свидетел се оплакваше, че е претърпял контузии, след като едно същество го е хвърлило през бреговия насип. След това отишло и изяло обяда му от ремаркето на пикапа. Не смятам, че съществото се е държало наистина враждебно. Просто си е искал неговото, а свидетелят е стоял на пътя му. Въпреки това други читатели бяха публикували коментари с искания за възмездие, подобно на някоя побесняла тълпа с фенери и вили. Да долавяш агресия, където няма такава може да се окаже опасно – както за тях, така и за нас. Преди да се усетим, цели камиони от диваци с оръжия и неоснователен гняв ще излязат на лов за „чудовището”, което просто е искало да похапне сандвич.

И все пак, Майк непрестанно ми повтаряше, че трябва много да внимавам как се държа, когато бродя из горите, не просто да приемам, че съществата са безобидни във всички случаи. „Ето, че пак стигаме до същото – приличат на хората. Някои са мили. Други са тъпанари.” От срещите на Майк със съществата съм научила, че не е добра идея да дразниш Скунксови Маймуни, да им отнемаш чувството за контрол над ситуацията. Проблемът е, че е много трудно да определиш какво означава „грешка”, докато не я направиш.

Съвет от Майк: Да ги заслепяваш в очите или да се опитваш да ги заснемеш е нещо, което в никакъв случай не трябва да предприемаш. Тъпото е, че това са нещата, които хората сякаш имат желание да правят най-често.

Отношението ми към изследването на Бигфут претърпя драматични поврати. Напоследък започнах да разбирам, че точно нашата липса да проумеем какво е възможно ни е подтиквало да прекараме толкова много години въртейки се в кръг.

Онзи ден говорих по телефона с един изследовател- мой приятел. Той много настоятелно изразяваше желанието си да запише възможно повече техни звуци от разстояние или да е поне малко „късметлия”, че да успее да заснеме някой Бигфут с камера за диви животни. Това са и общите за повечето изследователи цели - включително и моя милост, що се отнася до миналото. Онова, което пропускаме да разберем е, че ни очакват преживявания, простиращи се далеч отвъд мигновените зървания, замъглените снимки или съмнителните аудио записи.

Зададох му същия въпрос, който зададох и на друг приятел-изследовател миналата година. „Би ли искал да докажеш на света, че съществува? Или би искал да преживееш нещо, което ще помниш цял живот?”

Той отговори, „Струва ми се, че бих предпочел изживяването.”

„Ами ако това изживяване”, попитах аз, „би означавало, че ще ги заобичаш толкова силно, че няма да искаш да ги докажеш, дори и да имаш перфектната възможност да направиш това, понеже за теб би означавало да се възползваш от тях?”

Той замлъкна.

„В това е тайната” казах му аз. „ Колкото повече ги наблюдаваш, толкова по-малко имаш желание да ги изследваш. И колкото повече ги изследваш, толкова по-малко неща ще ти позволят да видиш.

„Но ако просто продължа да правя каквото съм правил досега, може и да имам късмет,”настояваше той.

„Предполагам, че зависи от това какво наричаш „късмет”. Кой е по-големият късметлия? Онзи, който е убеден, че може да надхитри Саскуоч и прекарва живота си в опити да го заснеме с камера за дивеч? Или онзи, който има възможността да стои до него с часове, да му подаде ябълка… понеже е оставил камерите на далеч и е дал предимство на доверието?”

„Ама моята камера дори не може да се види на дървото, толкова добре съм я замаскирал. Даже е покрита с истинска кора.”

„А, да.” Казах аз внимателно.” Той изобщо няма да види камерата ти на дървото, покрай което е минавал стотици пъти. Той дори няма да те свърже с това странно нещо, въпреки че те е наблюдавал от гората, докато го поставяш.”

Моите цели се промениха.

Имаше периоди, в които щях да съм много благодарна дори за един поглед към някое огромно, космато същество, бягащо от мен; непокътната диря от следи; кристално ясен аудио запис; снимка на някой неподозиращ Бигфут, направена от камера за дивеч. Но сега, заради нещата, които Майк ми разкри, разпределям времето си сред горите по съвсем различен начин.

В моя район имаше няколко отделни разказа за един възрастен Саскуоч със сива брада, който накуцва. Напоследък е бил забелязван да се рови сред кофите за боклук в парка, вероятно търсещ храна.

Прилоша ми, когато разбрах, че няколко бъдещи изследователи, нови в занаята,поставяха камери в района. Сякаш той вече си нямаше достатъчно други грижи.

Миналия уикенд предприех едно ходене до там и оставих кошница с храна. Ябълки, стафиди, хляб, грозде и сладкиш Литъл Деби. Без камера. Не исках нищо от него, само да го улесня.

Може би във вашите умове историята на Майк е единствено това. Една история. Но ценното в нея, без значение дали и вярвате или не,е, че тя провокира към мислене извън рамката, кара ви да преосмислите целите си. Ако целта ви е единствено да заснемете Бигфут и всичко, което правите е насочено към този резултат… Ами, кой знае? Може пък най-накрая да извадите късмет. И когато вече сте постигнали целта си, какво ще имате? Снимка от камера за диви животни. Но ако вложите същата енергия и търпение в търсенето на контакт и постигнете съответния успех? Това може да е преживяването на живота ви.

Но си има и недостатък.

Майк бе съхранявал тайната си в продължение на десет години преди да я сподели с мен. „Не можех да кажа на никого. Единственият, на когото показах снимките ме измами. Затова всеки път когато се отправях към блатото, ми се налагаше да си търся оправдания къде съм бил и какво съм правил. Децата ми смятаха, че съм на работа. Никой в живота ми не знае нищо за това. Все едно живея два живота. Не мога да обсъждам Бигфут на работа, дори и когато другите са около мен през почивките и говорят за Скунксови Маймуни. Налага се да се преструвам, че не знам нищо.

„Никой не знае за приятелството ми с теб. На никого не мога да кажа, че сме приятели. а сега ти пишеш тази книга, а аз не мога дори и за това да кажа на някого. Просто една тайна води след себе си друга тайна.”



* * * * *


Има още цяла дузина теми, които би трябвало да засегна. Теми, които Майк е загатвал по един или друг начин. Всеки път, когато разговаряме, ми се струва, че научавам по нещо ново. Но сега, след като всичко това ми се стовари от плещите и съществува подробна отправна информация, към която да насочвам хората, за да им обясня защо сега мисля за Бигфут по начина, по който го правя, възнамерявам да продължа да развивам тези теми в блога Oregon Bigfoot, когато изскочат.

Какво следва? Засега мисля да продължа да се разхождам сред горите заедно с дъщеря ми. Някой ден ми се иска да си купя малко местенце, с някоя колибка на него, може би на границата с някой Национален Парк. За предпочитане, някое, което се продава евтино, понеже на настоящите собственици им е омръзнало да се занимават с големи, космати, страховити хора, които трополят из двора им посред нощ. И когато този ден най-накрая настъпи, ще засадя градина, няколко овощки, ще споделям благата и ще се надявам да изградя трайна връзка с нашите босоноги съседи в гората.

835
21
Какво са Саскуоч?


Може би докато четяхте тази книга сте усетили, че нещо, което сте подозирали за тези същества, се е потвърдило по някакъв начин или пък сте си изградили нови представи за тях. От друга страна, ако се придържате към твърди възгледи или вярвания относно това какво са и какво не са Бигфут, е възможно вече да изпитвате неприязън, недоверие и дори гняв спрямо двама ни с Майк.

Но това не е пълната история. За да споделя с вас всички томове от информация, които Майк сподели с мен, ще трябва да напиша поредица от енциклопедии. Малките подробности, които той мимоходом споделяше и които смяташе за незначителни, ми помагаха да видя съществата в такава светлина, която тук мога само да загатна. А и Майк непрекъснато ми напомня, че самият той, къде норочно, къде неволно, пропуска някои работи. Как един човек обяснява на друг нещата, които е проумял от личен опит? В продължение на месеци Майк се опитваше да ми предаде години общуване, като непрекъснато ми повтаряше, че вероятно е забравил повече, отколкото е разказал. Аналогично, как бих могла аз да споделя с вас стотиците часове разговори, тънките нюанси в гласа на Майк, докато разказва, емоциите, които ме обземат и онези, които излизат от него, или невинните понякога въпроси, които му задавам, чиито отговори водят до цялостно разбиране?

С течение на времето, тези тънки моменти попълниха празнотите в моите възгледи. Не че не сме разполагали с парченцата от пъзела през цялото време. Просто не сме знаели къде да ги напаснем. И не сме грешали напълно по отношение на Саскуоч. Просто някъде сред предположенията, които сме правили, малките подробности, разкриващи ни как по най-правилен начин да се държим с тях, са били изгубени.

И така, какво са Саскуоч?




Статуя на Йерен - името на дивите хора в Китай. Статуята на майката с детето й се намира на входа на зона в националния природен резерват Шенонгия в Китай (Shennongjia National Nature Reserve), където се смята, че обитават йерени.
Снимката не е част от книгата


Отговорът, който в момента смятам за правилен, е едновременно и сложен и много прост, затова се затруднявам откъде да започна.

Хора ли са или животни?

Преди всичко искам да поясня, че двама отделни човека, които задават този въпрос, ще търсят два много различни отговора.

Какво всъщност ни интересува – външността им като вид или просто тяхната природа?

Някои съвсем буквално задават въпроса: Те Homo Sapiens ли са, с други думи – идентични ли са генетично с нас? Или са нещо изцяло различно? Къде е тяхното място в еволюционната мрежа? Те някакво „липсващо звено” ли са? Наш генетичен прародетел? Или нещо несъотносимо с нас?

Макар и на тези въпроси да може да се даде отговор, ако се сдобием с образец, лично аз нямам неистово желание да получа такъв, понеже не смятам, че това оправдава жертването на някой от техния вид, само за да задоволя любопитството си и да пренебрегна последствията, както за отделния Саскуоч, който жертва живота си, така и за целия им вид, когато бъде разкрит. Дали целта винаги оправдава средствата? Не мисля така. За съжаление обаче, според мен има и такива, пред които не стои нито морална, нито етична дилема, когато става въпрос за „научен напредък” или преследване на знания.

Лично аз, когато се замисля дали спадат към царството на хората или животните, разсъждавам от гледна точка на тяхната същност и поведение. От нивото им на интелигентност. От начина им на общуване. На тези въпроси може и трябва да бъде отговаряно без наличието на тяло – и в действителност може да им се отговори по-обхватно чрез наблюдение на живи субекти, а не на мъртво тяло върху маса.

Усещам, че благодарение на Майк, отговорът на този въпрос ми носи удовлетворение, но ако трябва да разясня обстоятелствата, при които съм се сдобила с него, страхувам се, че ще се наложи да сменя темата.

След като Майк вече се беше съгласил да включа неговата история в книгата, един ден ми се обади и каза: „Не ми харесва израза Скунксова Маймуна. Нито пък Бигфут (Голямата стъпка). Искам да го промениш.” Много от нещата, които Майк казваше по време на нашите разговори, първоначално звучаха странно, така че сметнах това за едно от тях. И просто го преглътнах.

„Защо?” попитах аз.

„Ами, аз им казвах Скунксови Маймуни, понеже тук така им викат. Обаче не ми харесва. Никога не ми е харесвало. Неуважително е… и не е точно. Вярно, че понякога миришат лошо, ама…”

Разбрах го. Не това правеше Енох… Енох. Той не беше скункс… нито пък маймуна. Не беше просто някаква голяма, миризлива, двукрака горила, затова Майк не смяташе за правилно да го наричам така. Всичко отново опираше до факта, че Майк гледа на този отделен индивид като на приятел. Да го обижда по този начин му се струваше нередно.

„Дали не би могъл да измислиш нещо по-точно?” попитах аз. „Има ли някакъв израз или прозвище, което да е по-подходящо и да се използва за всички, но да обхваща и същността им и да подсказва какво са?”

„Не знам,” отговори Майк. „Ще трябва да помисля по въпроса.”

И го направи. Но не успя да се сети за нищо кратко и точно. „Нещо като това е,” подчерта отново той, докато го обсъждахме . „Все едно да вземеш едно човешко дете, да го оставиш в гората, а след 10-15 години като се върнеш какво ще намериш? Див човек. Но все пак човек. Но див. Ето такива са тези момчета.”

Див човек.

Разликата, както по-късно щях да разбера, е тънка. Но важна. И успях да я проумея напълно едва една седмица преди да напиша финалната глава на тази книга.

Те живеят и оцеляват като животни, но общуват най-вече като примитивни хора.

Бигфут, Саскуоч, Скунксови маймуни, Диви Хора… Тяхното оцеляване не зависи от нещата, от които хората зависят, за да оцеляват- огън, инструменти, постоянно убежище, транспорт, облекло… Не се интересуват от вещи и изобретения. За разлика от нас, те са напълно пригодени да живеят в околната си среда. Животът им е много различен от нашия, затова, понеже сме зависими от нещата, които създаваме за живеене и удобство, на нас ни е трудно да проумеем истински това.

Когато попитах Майк дали според него ценят материалните придобивки, той отвърна: „Виждал съм ги да използват неща, които са намирали. Като например, ако някой остави хавлиена кърпа на брега. Тогава някоя мама завива бебето си в нея. Виждал съм ги също да носят вода в стара хладилна чанта.” Но ясно подчерта, че не взимат подобни вещи със себе си, когато си тръгват. Намерените предмети се използват само за по-голямо удобство. Когато попитах дали използват инструменти, Майк отговори: „Виждал съм ги да носят бухалки. Махат клонките от някой по-голям клон, за да удрят по главата дивите прасета с него.” Освен в тези случаи, сякаш не модифицират нещата по някакъв сложен начин, за да служат на конкретна цел. Просто използват намерените или подходящите за използване предмети, като щом вече не им трябват, ги изхвърлят. И звучи логично:
Причината, поради която нещо се превръща в притежание, а някой става обсебен от притежаването на това нещо е, понеже за създаването или придобиването на обекта са вложени време и старание, а този някой възнамерява да го използва отново и не желае да отдели още веднъж време и средства за повторното му създаване. Ако използваш нещата, които са ти „под ръка”, няма нужда да носиш раница, пълна с вещи, правещи това и онова… или пък да си имаш къща, в която да ги съхраняваш и пазиш.



"Битката в гората", картина от Ханс Бургмайр (1473–1531), вероятно изобразяваща сцена от средновековното германско стихотворение "Сигенот", относно Дийтрич фон Берн
Картинката не е част от книгата



Оцеляването на Бигфут зависи основно от това да стоят колкото се може по-далеч от хората, освен в някои редки случаи. За това също са пригодени. Оставят съвсем малко следи, ловуват пътьом, проявяват характеристики и на номади и на уседнали, а способността им да се придвижват не се затруднява от вързопи с притежания. С други думи, няма да видите Див Човек с каравана.

За тях оцеляването е от ключово значение – и нещата, които правят, са насочени умишлено в тази посока. Ако се чудите какво би направил един Бигфут в дадена ситуация, просто се запитайте: „Какво бих направил аз, за да подсигуря по най-добрия начин оцеляването си в конкретната ситуация?”

Това ми беше демонстрирано много пъти по време на разговорите ни с Майк и скоро стана очевидно, че е аспект от съществено значение.

Изследователите често се чудят дали Саскуоч са номади или водят уседнал начин на живот. Тъй като редовните свидетели винаги споменават, че съществата се появяват в определени сезони на годината, аз подозирам, че и двете твърдения се отнасят до тях. Те са номади в смисъл, че се придвижват спрямо сезоните, поради климатични промени или притеснения, свързани с подслона и храната. Но местата, на които отиват са строго териториално определени и са им добре познати. Винаги ми е звучало логично , че съществата не се скитат безцелно, а отиват в позната местност, където има много храна и малко хора. Няма причина да бродят в непознати местности, рискувайки храната и уединението си, когато разполагат с познато място, което им подсигурява оцеляването.

Наблюденията на Майк подкрепят казаното, а и той е споменавал много пъти: „Рядко го виждам през лятото. Тогава комарите са си цяла напаст - жив ще те изядат. Но сякаш винаги е тук през есента и зимата.” Понеже е забелязал модел по отношение на сезоните, в които се появява, Майк е направил извода, че Енох заминава някъде другаде, когато жегата и комарите станат нетърпими. Също така спомена, че Шелби се „завърнала”, след като е отсъствала дълго време. Изглеждала изтощена, а стъпалата на краката и били „износени”, все едно е изминала значително разстояние.

Фактът, че Майк е наблюдавал група от тях известно време, подкрепя едно друго мое предположение: че пътуват в малки, независими семейни групички, но се срещат на определени места. Би било нелогично, отново с цел да не пречи на оцеляването им, съществата да се придвижват от едно място на друго на големи групи. Следите, които биха оставяли, щяха да съответстват на следите, оставяни от стадо слонове и да се придвижват прикрити, докато са в голям брой, би било много трудно. Но също толкова неправдоподобно би било да сметнем, че малки групи Саскуоч ще се скитат безцелно, като се натъкват едни на други само по случайност, особено като се има предвид, че вероятно са социални същества (нещо, с което ще се занимаем след малко). На срещите след смъртта и погребението на малкото, Майк забелязал, че съществата напускат събирането в малки семейни групи за период от няколко дни. Въпреки че директно не е станал свидетел на нищо, което да допуска, че са се отправили към място, където да се срещнат на по-късен етап, малко вероятно е да предположим, че събирането, на което е присъствал е единственото, което някога се е състояло.

Другата причина, поради която смятам, че събиранията им се случват по-често, отколкото подозираме, са социалните взаимоотношения, на които Майк е станал свидетел.

Срещите са се случили на места, където е сигурно, че няма да бъдат открити от хора. Спомнете си, че в един момент на Майк му се е наложило да гази в дълбока до врата вода, в която пиявици, алигатори и отровни змии са били съвсем реална заплаха. А когато пристигнал, присъствието му било толерирано единствено поради факта, че Енох благоволил да се застъпи за него, при това бил допуснат само до периферията на събитията.

Но онова, което Майк наблюдавал през въпросните седмици, приличало на социално събиране. Двамата сме обсъждали това в подробности много пъти и точно чрез тези многобройни, подробни описания започнах да проумявам, че съществата организират социалния си живот по подобие на хората, въпреки факта, че оцеляват подобно на животни. И именно в това се състои разликата. Те не се държат като маймуни.

„Не стоят обърнати с гърбовете си един към друг, подобно на група горили. Приличаше повече на семеен пикник, другарска среща или нещо такова. Всяка малка семейна група си заделяше някое местенце в храсталака и това си беше нейното място. Малките обаче, се събираха да играят заедно на полянката, докато майките им ги наблюдаваха. Женските стояха заедно - дърдореха и жестикулираха – напомняха ми на шивашките сбирки на баба ми.”

Майк беше разказвал на няколко пъти за начина, по който съществата жестикулират и „разговарят”. Даже беше споменавал, че му се струвало в разговорите им да се забелязва хумор: когато някой каже нещо, а друг му отвърне като го перне по ръката.

В някакъв момент, малко след като Майк пристигнал за пръв път на срещите, двама от мъжките сякаш го обсъждали. „Разговаряха един с друг и ръкомахаха. Единият все поглеждаше насам и бях сигурен, че говорят за мен. Струва ми се, че решаваха какво да ме правят.”

Наблюдавал също как един младеж не се решавал да се „приближи” към млада женска. Възрастният мъжки, вероятно нейният баща, издавал гневни звуци и ръкомахал.

Въпреки че се спори,че съществата просто издават безсмислени звуци, които не представляват „език”, неохотата на Майк да изпада в задълбочени тълкувания на наблюденията си, и твърдото му убеждение, че съществата комуникират ясно едно с друго посредством думи, ме кара да мисля обратното. Когато приматите общуват едни с други, те издават звуци, основаващи се на конкретни, непосредствени събития. Например, ако едно шимпанзе приближи друго, което има храна, ще последва какафония от писъци и демонстриране на агресия. Майк обаче, е споделял за много случаи, в които е ставал свидетел на тихи, целенасочени разговори, чийто контекст почти е разбирал. Той оприличава тези разговори на диалог между испаноговорящите му колеги. Майк не говори испански, но в повечето случаи успява да схване същината на разговорите им, било поради интонацията, завършека на думите, езика на тялото… или просто защото вече е чувал достатъчно често този език и е започнал подсъзнателно да го разбира.

Майк е разказвал също и за много случаи, в които е виждал как съществата си делят храната, което подкрепя предположението, че за тях оцеляването е приоритет. Струва ми се, че нарастващата тенденция при хората към консумиране и себеобсебеност , с др. думи, оцеляване на индивида, а не на групата, е другото, което ни отдалечава от истинското опознаване на съществата.

Първоначално Майк носел на Енох храна в лагера, а после заподозрял, че наблизо има и други, понеже Енох взимал обилни количества от нея, когато си тръгвал. На онези срещи подозренията му се потвърдили. Майк наблюдавал как мъжките донасят телата на цели елени. Откъсвали задния бут и го оставяли в семейното „местенце”, после подхвърляли останалото на полянката, където другите идвали и взимали каквото им било нужно. Енох носел на Майк умрели животни. Тъй като не искал да ги яде, но и не искал да бъде груб, той готвел донасяното и го оставял на полянката, а групата си взимала каквото и харесвало. Според Майк, понеже между него и Енох доверието се засилвало, това увеличило и готовността на съществото да споделя с Майк, вместо просто да го възприема като източник на храна.

Подозирам, че тази информация би могла да е от полза на редовните свидетели, при преценката на това, до колко успешни са усилията им за изграждане на доверие с Големите Приятели.

Например, ако оставите една щайга с ябълки и изчезне цялата щайга, значи все още само надничате през прозорчето. Ако бъде отнесена само половината щайга, значи почти сте вътре. Но когато Големият Приятел дойде и седне до щайгата, вземе една ябълка, подхвърли я в устата си, но хвърли една и към вас, значи сте успели. Значи сте приети. Ако сте достатъчно важни, че да ви отделят от храната си, значи сте и достатъчно важен за тях, че да се грижат за вашето оцеляване.

836
20
Професионално самоубийство


Беше 5-ти март 2010г, петък. Дъщеричката ми спеше, а аз добавях последни щрихи във видео-монтажа. Обадих се на един приятел. „В момента върви на живо във Фейсбук. Сутринта ще го пусна в блога.” Бяха общо три.

Три кратки видео клипа, в които аз говоря право срещу камерата и се обръщам директно към цялата изследователска Бигфут общност, моите колеги, критиците в зародиш и ами да…. и свидетелите, които щяха да разберат и оценят онова, което се готвех да направя.

По-долу следва текстът от клиповете.




ОК… поемам си дълбоко въздух.

Има си причина, поради която напоследък не бях много активна в блога. Ами, … в задънена улица съм. Намирам се в положение, в което никога не съм искала да попадам и наистина нямам никаква идея как да продължа оттук нататък.

Когато се отправих на това пътуване бях дете от семейство с редовни наблюдения на Бигфут, който факт действително ме постави в една уникална позиция. Когато преди двадесет години започнах да се занимавам с изследвания, всъщност нямаше изследователи, които да са и свидетели или поне такива, които да са зървали за кратко Саскуоч. И имайки предвид кое е мястото, от което произхождам, това си беше недостатък. Знам, че звучи смешно. „Недостатък. Но си беше така, понеже учените, с които работех, колегите, те нямаха никаква идея какво е да си свидетел. А аз имах. Затова гледах на нещата по различен начин от този на останалите изследователи.

Нали се сещате, че конвенционалните проучвания на Бигфут са се превърнали в нещо… досадно до втръсване. Не знам по какъв друг начин да го определя. Има го онова „взимаме се твърде на сериозно” съчетано със студена обективност. Търсят неоспорими факти, подробности… просто смятат, че това ги прави добри в начинанието и до някъде са прави… но проблемът е, че този подход на изследване често отчуждава свидетелите – за нещастие много повече отколкото ни се иска – и най-много да получим някои недоказуеми улики. Знам, че всички там навън се опитват да съберат неоспорими доказателства, но това така и не се случва. Защо? За да можете наистина непредубедено да разберете този феномен, трябва да го РАЗБИРАТЕ. Което значи, че трябва да започнете да слушате хората, които вече го правят, не просто да ги игнорирате понеже не ви докладват срещите си във формат А4 в лъскава подвързия. Свидетелите не са учени. Следователно, учените много рядко са свидетели. Дали това е хрумвало на някого?

Типичният изследовател разследва случайни свидетели, случайни наблюдения, някое пресичане на пътя, като заставят свидетеля да седне и започват да го разпитват за неща като ръст, тегло, цвят на козината, начин на придвижване, при това очакват подробности. Още статистически данни, които да добавим в информационната банка относно начина им на ходене, цвета им, колко високи или тежки биха могли да бъдат. Но ЗАЩО? Какъв е смисълът? За да кажете, че сте учени и се занимавате с наука? Наистина ли стигате до същината на загадката? Наистина ли разбирате какво са тези неща? И всичката тази информация дали наистина ви е от полза за нещо друго освен… а може би вие си знаете на какъв цвят Саскуоч се надявате да попаднете? (смях). Просто няма никаква логика. Но разбирам защо сред изследователските среди съществува подобна закономерност. Защото това са безопасните въпроси. Онези въпроси, които получават правдоподобни отговори. Удобни отговори, които да бъдат споделени с останалите учени, а после всички да се потупват един друг по раменете и да си казват, „Ама, много добро проучване си провел…”. Вече можеш да се наречеш сериозен и обективен, а свидетелите с пикантни изказвания не могат да те преметнат. Лесно е да повярваш, че някой е видял Бигфут да пресича пътя, но не е толкова лесно да повярваш, че Бигфут са имали по-близки срещи с тях.

Необикновените твърдения изискват необикновени доказателства, нали? Ами ако вашите свидетели не желаят да ви предоставят доказателства, понеже… не ви харесват?

Това ни поставя в голяма каша, заради високите стандарти, към които в Бигфут обществото се придържаме, понеже се притесняваме дали ще ни вземат насериозно - защото всъщност не ни взимат насериозно. Ние сме наука „на ръба”. Нашите доказателства не ни помагат. Не доказват нищо. И със сигурност не ни доближават до отговора КАКВИ СА тези същества. НЕ как ИЗГЛЕЖДАТ, не как ХОДЯТ, а какви СА. Има огромна разлика.

Така че, стъпваме върху ограничената информация и на нейната основа определяме как ще провеждаме изследването. После отиваме в гората с фотоапарати и високотехнологични джаджи, където правим „засади на Бигфут”, „нощни операции” и всякакви други такива… облечени в камуфлажи… (смях) и пропускаме основното. Напълно пропускаме факта, че най-голямата ирония… всички се опитват да подходят толкова научно по въпроса… само че, ако се върнеш назад и се вгледаш в едно емпирично изследване, то постановява, че смисълът на тестването на дадена теория е да си в състояние да я повториш. Нали така? Моля ви се, обяснете ми как повтаряте нещо, при положение, че свидетелят ви казва, че се е държал по точно определен начин (с цел да успее да осъществи контакт със Саскуоч), а вие отивате и се държите коренно различно? А после се чудите защо не постигате резултат. Хайде отново да се върнем на проблема: Изследователите нямат срещи. Свидетелите имат срещи и причината е, че свидетелите НЕ са учени. Те НЕ СЕ ДЪРЖАТ като нас, когато са в гората.

Ето ви едно силно изказване. Готови ли сте за него? Изследването на Бигфут не работи. Искате ли да ви го докажа? Въртим се в кръг от 40-50 години, като правим едно и също отново и отново. Това не е наука. Това е глупост.

Но не това е причината за моята безизходица. Всъщност, до някъде е.

В безизходица съм, понеже преди няколко месеца с мен се свърза свидетел... с история за разказване. Мили Боже, това е доста слабо казано? Първоначално той започна да споделя доста неуверено, а после с повече желание и през последните няколко месеца стигнах до момент, в който ми е трудно да пиша в блога. Вече не мога да правя нищо от нещата, които очаквате да правя, понеже гледната ми точка е напълно променена.

Обикновено хората се захващат с научни изследвания от любопитство. Най-обикновено любопитство. Аз изпитвах потребност. Необходимост. Когато бях малка, видях нещо, което не разбирах. Изобщо си нямах и на идея какво е… но то определи изцяло посоката на моя живот. Заради това, аз се храня, дишам , спя и изхождам с Бигфут в главата. Станах изследовател, понеже трябваше да събера информация, за да осмисля какво е нещото, което съм видяла. Внушението беше изключително силно. Иначе нямаше да се занимавам с това. Нямаше да го правя от толкова дълго време. Исках да разбера какво са. И мисля, че сега вече успях.

Цялото изгарящо любопитство, което ме движеше в продължение на двайсет години вече е потушено. Обаче възниква един проблем: Знам, че и вас ви мъчат същите въпроси и затова искам да споделя с вас отговорите, които смятам, че съм намерила. Но не мога, нали? Понеже отговорите биват дадени от някой, който е развил толкова лична и силна връзка с едно от тези същества, че гледа на конкретното същество като на индивидуалност. Това не е някакъв „Бигфут”. Това е някой, когото познава. Изпитва силна нужда да го закриля и нежелание да го използва, и не го виня за това. Което, обаче, ме поставя в затруднено положение, понеже в ролята си на изследовател не мога да опра пистолет в главата му и да му кажа: „Добре, чудесно, ти сподели историята си с мен, а сега ми дай доказателство.” Понеже той не желае да го направи. Не иска да разпространи в Интернет някоя снимка на въпросното същество, която да бъде копирана и лепвана на всеки сайт за Бигфут. Това е използване. А и не харесва изследователите на тези същества. Веднъж ми каза, че да пуснеш някой Бигфут учен на мястото, където е той, е равносилно на това да изтървеш педофил в детска градина, в момент, в който твоето дете е на същото място. И мисля, че това е най-точното описание на ситуацията. Разбирам отлично как се чувства. И така, разполагам с всичката тази информация, всички тези подробни описания на наблюдения, които въпросният човек сподели с мен и които не възразява аз да споделя с вас. Но не мога да ви дам никакви доказателства. И много добре знам какво ще стане, ако публикувам без такива. Всеки Бигфут учен, всеки анонимен наблюдател ще ми каже: „Щом не можеш да ни осигуриш доказателства, каква ни е ползата на нас?” И всичко това заради гореспоменатите стандарти. Точно заради тези ограничени стандарти, които не просто ни поставят в ситуация да следваме грешната посока… та ние дори не забелязваме накъде водят знаците, които между другото въобще не са знаци, а нещо, от което нямаме нужда.

Просто всичко е станало нелепо.

Та, ето ви свидетел, който споделя информация, за която всеки уважаващ себе си изследовател би потвърдил, че звучи логично. Ситуацията е доста уникална. И тя бе създадена от Перфектната буря от събития.

Но мага ли да я споделя? Мога ли да ви кажа онова, което ми беше казано на мен? Отговорът е „да”. Мога.

Това ми причинява болка, понеже прекарах последните двайсет години в много предпазливи изследвания, внимавайки за всички плюсове и минуси, съобразявайки се с онова, което се очакваше от мен, изграждах си репутация. И за какво? З а да се окаже накрая, че когато отговорите ми се стоварят в скута, аз не мога да ги споделя с вас?

Глупости!

Оставих този въпрос да отлежи в главата ми миналата нощ и когато се събудих разбрах… проумях го изведнъж. Никога не съм била основно Бигфут изследовател. Аз бях свидетел. И през всичките двайсет години, в които се занимавах с това, основната ми цел винаги е била конфиденциалността на свидетелите, сигурността на съществата, които изучаваме… и да бъда на разположение на свидетелите, за да могат да поговорят с някого.

Аз не съм Бигфут изследовател. Аз съм адвокат на свидетелите. Между двете съществува огромна разлика.

И заради това, официално си подавам оставката като изследовател на Бигфут. Предавам се. Отказвам се. А вие, хора, можете да продължавате да вършите каквото правите от 40 -50 години. Давайте! Искате да ги откриете? Смятате, че можете да го направите? Хайде, де! Това би означавало край на този вид, но ако смятате, че имате потребност да го направите, продължавайте! Аз лично не проявявам интерес в доказването на съществуването им. Аз знам, че съществата ги има, както и всеки един от свидетелите, който ги е виждал. ТЕ знаят, че Бигфут ги има. Затова тук не става въпрос [от тяхна или моя гледна точка] за „Хей, нека да ги докажем!”

Да ги докажем на кого? На хората, които не вярват в тях? Те си имат своите причини да не вярват в съществуването им. Те така или иначе няма да повярват в Бигфут. Да ги докажем пред науката? Защо? За да бъдат подложени на дисекция? Да ги докажем, за да можем да ги „защитим”? Това е най-тъпото нещо, което съм чувала. Единствените хора, от които тези същества имат нужда да се защитят, са изследователите на Бигфут, които ходят из горите, чукат по дърветата и ги тормозят. Замислете се за това. Защо ни е да защитаваме Саскуоч от науката? Та тя не им обръща никакво внимание. Няма нужда да ги защитаваме от правителството. То не им обръща никакво внимание. А дори и да го прави, не ни е известно. От кого ще ги защитаваме, освен от самите нас? Те не се нуждаят от закрила.

Вече съм написла ¾ от книгата. И разказвам историята под формата на книга, понеже този разказ и неговото послание заслужават да бъдат разгледани всеобхватно. Понеже са по-сложни и по-заплетени от всичко, с което някога съм се сблъсквала като изследовател. Ще издам тази книга не за изследователите, а за свидетелите. Ако приемете историята, както и недоказуемите улики, по същия начин, по който приемате, че един Бигфут е пресякъл пътя, когато прочетете книгата, вече ще сте на моето мнение. И ще сте получили отговорите на много въпроси. И смятам ще сте разбрали, че да сме изследователи не означава, че не носим моралната и етична отговорност спрямо съществата, които проучваме, както и спрямо свидетелите, които споделят информацията си с нас.

Спомнете си Джейн Годал. Тя започнала като изследовател на шимпанзета, а каква е в момента? Техен защитник. Ами Даян Фоузи? Същото нещо. Хората започват като изследователи, а в последствие се превръщат в защитници, понеже се научават да обичат онова, което изследват. Понеже започват да го опознават. Да го познават истински. А какъв ни е на нас проблемът? Ние не сме опознали нищо. Какво сме научили? Какво всъщност знаем за Бигфут, което да сме научили в ролята си на изследователи? Какво знаем всъщност?

„Изследовател на Бигфут”? Та това дори не означава вече нищо. Всъщност искате ли да узнаете какво означава? Означава, че когато някой нов човек се появи в тези среди, той разглежда в интернет и вижда всички онези уеб страници на ония другите с високотехнологичните джаджи, вижда всички клипове в YouTube в които някакви хора удрят по дърветата, почукват по тях и издават странни звуци, като плашат дивите животни (смях) и си мисли: „Ама това изглежда готино, искам и аз да го правя!” А и не е трудно, нали? Просто прочиташ няколко книги, задълбочаваш интересите си и изведнъж се превръщаш в изследовател на Бигфут.

Е, аз не съм такъв.

Вече не съм.





На следващия ден изпратих на Майк линк към блога и зачаках. Не бяхме разговаряли от няколко седмици, но имах усещането, че ще се обади всеки момент.

Не след дълго компютърът ми ме извести със звук за получен нов имейл.



Тема: С какво си се напушила?

По дяволите… Влизам в нета тази сутрин и ти прочитам мейла, после ти чувам видеото в блога, облягам се назад, за да помисля върху него и започвам да се чудя…

Абе, ти да не си си изгубила ума, да си си удряла главата случайно, да си пушила трева или най-накрая схвана? Май просветлението те е споходило и си разбрала какво се опитвах да ти кажа? Това, което правиш, ще ги накара да разберат много повече, отколкото ако им предоставиш мъртво тяло, разбирараш ли? Доказателствата са нищо, ако липсва разбиране. Не искам да им доказвам, че съществуват. Това мога да го правя цял ден. Искам да рискуват и да повярват със сърцата си, че тези същества ги има.

Ето затова смятам, че книгата ще окже по-голямо въздействие без доказателства. Искам и те и ти да я прочетете и да разберете защо се чувствам по този начин.

Искам да я четат и препрочитат, да я изучават, както правят с някоя историческа книга, да четат между редовете и да извървят с Енох и мен пътуването към нашето взаимно опознаване… а това включва и теб.

Нямам представа какво ни чака занапред. Само времето ще покаже. Радвам се, че разбра, че не трябва да се движиш със стадото, а прокара една нова и по-добра пътека.

Ако вървиш прекалено близо до коня пред теб, всичко, което ще виждаш, е конски задник. Но ако следваш свой собствен път…

До помирисване, Оутъмгаторе.

Майк.




Последвалите реакции бяха повече от очаквани:
„ Опитва се да привлече интерес към книгата си…”
„Някой си е направил майтап с нея…”
„Трябва да се лекува при психиатър…”
„Многострадалната Геновева…”
„Защо се превзема, че има толкова голяма разлика между свидетели и изследователи?”


За пореден път сe изумявах от иронията в твърденията . Онези, които се обиждаха от нещата, които споменавах във видео блога си по отношение на това как се провежда изследване и как се отнасяме към свидетелите, същите, които съвсем явно показваха, че са обидени, директно посочваха себе си като хората, към които бяха насочени моите забележки. Докато, съвсем недалновидно, опровергаваха критиката и разкриваха колко заплашени се чувстват от нещата, които казвам, те все едно си вдигаха ръцете, за да посочат себе си като обект на въпросната критика.

Онези, които се придържат към стриктни вярвания по отношение на това какво са и какво не са Бигфут, лесно се разстройват, когато някой обърне колата. Или дори само намекне, че ще я обърне. А най-странното от всичко беше, че аз дори не бях казала КАКВОТО имах да казвам, а само че възнамерявам да споделя нещо, което те вероятно не искат да чуят.

Мож е би за въпросните хора доказателството е необходимост. Без него им е трудно да променят системата си от вярвания.

Само че странните реакции не се изчерпват с казаното до тук. Един блогър стигна до там, че според неговото „професионално мнение” моят смехотворен намек за професионално самоубийство всъщност е вик за помощ и че моите колеги в научната общност не трябва да са ми ядосани, че критикувам методите им, понеже имам много сериозни психични проблеми и очевидно съм на ръба да се самоубия… Това беше коментар, който ярко изразяваше типичния за жълтата преса стил „търсене на сензация”. Притеснителното обаче беше, че е изказан от човек, който като цяло се смята за „един от нас” в Криптозоологията. (Чудех се как ли щеше да реагира дъщеря ми, ако се беше натъкнала на точно тази неоснователна клюка, а именно, че майка и е със самоубийствени наклонности, разбира се, ако беше достатъчно голяма, че да чете и да осмисля.)

Броят на неодобрителните, но все пак уважителни коментари, които се изписаха по форумите от учените, ме изненада. „Не съм съгласна с Оутъм, но уважавам правото и да следва своя път.” Понеже бях част от изследователската общност от дълги години – а веднъж или два пъти зависех и от нейната милост - честно казано не очаквах моите колеги да проявят чак такова хладнокръвие. През всичките тези години си бях създала много, много приятели сред учените, затова се зачудих: беше ли предполагаемото „мнозинство” от потенциални критици сред колегите ми, всъщност малцинство, или може би приятелствата и съдружията, които бях изградила през годините, съставляваха един вид опора, която да ми позволи да си отстоявам моето.

Подкрепата, която получих от читатели на блога, които са основно свидетели и Бигфут ентусиасти беше изключително голяма.Тях доказателства не ги интересуваха. Искаха само да прочетат информацията и сами да си изградят мнение за нея.

Знаех, че книгата щеше да е от полза най-вече за свидетелите. Информацията на Майк ми бе подсигурила спокойствие и нещо като утеха по отношение на нещата, които бях видяла. „Свидетелят” в мен беше на една честота с Майк в качеството му на свидетел и аз исках да споделя това с останалите. Всъщност, усещах се принудена. Не просто да се освободя от товара, но тъй като да видиш Саскуоч би могло да се окаже преживяване, което да остави трайни впечатления, а понякога да има и разрушителен ефект върху живота на свидетеля, знанието, че не си сам, би могло да ти донесе спокойствие.

Следният мейл го получих около три седмици след като публикувах видео блога.



Аз съм бивш учител по Природни Науки и професионален биолог в областта на Запазване на природните местообитания... или поне бях, докато не разказах на всеослушание [относно моите срещи с Бигфут] пред приятелите и колегите си на новото работно място (Изпълнителен Директор на сдружение с нестопанска цел, посветило се на опазването на естествените местообитания на рибите)… и изведнъж загубих работата си без каквито и да е обяснения и съм безработен вече повече от две години… изглежда се превърнах в нещо като професионален изгнаник.

Когато изгледах твоя видеоблог за Професионалното Самоубийство, си помислих, че се отнася за хората, които работят за и сред природата и които се страхуват да изкажат позицията си, за да не преминат през онова, през което минавам аз сега…

Преди смятах, че онова, което съм видял и нещата, които съм преживял са благословия, но напоследък чувствам, че всъщност са нещо като проклятие. Всяка година, горе-долу по едно и също време сънувам, че отново виждам Бигфут. Тогава се измъквам някъде сред горите на връх Рейнър, заобиколен единствено от дърветата, съвсем сам, без никой друг наоколо. Това е единственото време, през което се чувствам в мир със себе си… а на моменти ужасен за пореден път, че може да се изправя лице в лице с още един от гигантите на северозападното крайбрежие. Вече съм бил достатъчно близо, за да разгледам ухото му и да си дам сметка, че изглежда точно като ухото на някоя горила. А докато пресичаше тротоара пред мен, натиснах силно спирачките, спрях колата и почти се затичах след него в мрака… само за да установя на другия ден, когато се върнах на мястото, че клонът, който беше отместил от лицето си, се намираше на 3 метра от земята… и това се явяваше нивото на брадичката… Последвах реалните физически следи през плътен килим от борови иглички (дерюгите) повече от 30 метра, където те минаваха оттатък един насип и оставяха дълбоки отпечатъци от два крака надолу по хълма, накрая се скриваха в едни още по-гъсто разположени дървета…

Винаги съм смятал, че причината, поради която съм имал четири срещи на различна възраст, е че тези същества и аз от време на време обитаваме едни и същи места… понеже аз обичам да ходя сред природата… да вървя в планината, да бивакувам на открито, да ловя риба (или да ловувам, както правех преди), да събирам гъби или диви плодове… Просто обичам да ходя на местата, където живеят тези същества. Не че ходя да ги търся, макар и да се завръщам към любимите си места от време на време… само да огледам за нови следи покрай водата, сякаш бих дал всичко, за да мога за последен път да срещна някое от тях… но този път лице в лице - съвсем за кратко, колкото да се погледнем в очите, да си кимнем уважително, да признаем взаимно съществуването си и да кажа „Видях те, старче… живей в мир.”

Благодаря ти отново за прочувствените видеоклипове… те ми позволиха да те видя каквато си всъщност… понеже, нали разбираш,че не съм голям почитател на Бигфут „изследователите” като цяло, затова моя милост си мислеше, че си една от „тях”… но сега знам, че и ти и аз сме от „нас”… свидетелите.



PS: Искрено се надявам някой ден да се срещнем и на по чашка от любимите си питиета да си разказваме истории за преживяванията ни… с друг свидетел… (леле, не мога да повярвам, че очите ми се насълзяват… малко се разчувствах , като си представих, че има друг човек, с когото просто да си поговоря и който би могъл да разбере нещата, които съм видял и усетил през годините.. чувствам се малко глупаво… прииска ми се да заплача за момент , докато си представях как се срещам с някого, който наистина ме разбира , а не ме смята за луд… както прави цялото ми семейство… просто емоциите ме хванаха неподготвен… странно е.)






Когато разговарях с въпросния човек по телефона, той отново спомена колко се е развълнувал от видеосъобщенията. Чуваството ми на разочарование като свидетел бе резонирало с него.

От друга страна, много от изследователите ме обвиняваха, че звуча „емоционално изхабена”, „преигравам” или че съм „неискрена” и всичко е с цел да продавам книги.

А в онези видеозаписи моето разочарование произлизаше от факта, че говоря като свидетел. Не като изследовател. Клиповете успяваха да разчувстват други свидетели. Фактът, че много от изследователите не успяха да разберат емоцията зад думите ми правилно, въобще не беше изненада.

А уж се предполага, че няма огромна разлика в разбирането между свидетели и изследователи.

837
19
Човешкият фактор


Установих, че съм изправена пред едно от най-трудните решения в живота си. Седнах и се опитах да си представя възможните нападки и критиката, цялата дребнавост, която неизбежно щеше да последва, да не споменавам фалшивите коментари и персонални атаки, които щяха да се стоварят не само върху мен, но и върху Майк.

Връщах се непрекъснато към въпроса, който всички критици неминуемо щяха да ми зададат.

„Ако не иска да ни се показва на нас… добре. Ти обаче, виждала ли си снимка на Енох? Можеш ли лично да потвърдиш, че си видяла улики, които да доказват, че тази история е истинска?”

Отговорът си оставаше не.

Споделяла съм части от историята на няколко човека, на които вярвам безрезервно, за да чуя тяхното мнение. Те бяха изумени от подробностите в разказа на Майк. Но също така неизбежно ми задаваха по-горния въпрос и моят честен отговор беше: „Не, не съм виждал негова снимка.”

Обяснението ми, че не се нуждая от снимка, за да вярвам на Майк, понеже разбирах и чувствах, че причините, поради които не желае да предостави такава са абсолютно валидни, звучеше като извинение; като оправдание за моята небрежност и наивност. Казано по друг начин: лош изследовател. Понеже бях пропита от начините за провеждане на „добро изследване” от дълги години, поради влиянието на колегите, то лошото изследване – да вярваш на сляпо - беше непростим грях. Всъщност, по-голямата част от уважението, което си бях изградила, произтичаше от факта, че не „вярвах” категорично в нищо свързано с Бигфут; че бях скептично, макар и не тесногръдо настроена по въпроса; че не знаехме какво са Бигфут; че не вземах страна в спора и така се чувствах добре.

Когато застанах пред огледалото и се вгледах в очите си в търсене на истината, се запитах: „Вярвам ли му?”.

Вярвах му.

И този отговор напълно ме устройваше. Устройваше и онези, с които бях споделила историята, онези, които вярваха в способността ми да разпозная истината в казаното от свидетелите.

Проблемът беше, че съзнавах, че този отговор нямаше да се приеме сред широката изследователска общност.

Виждах как в очите ми пламъците на убеждението стихват и изгасват, бивайки заменени от студено разочарование, породено от осъзнаването, че като „добър” изследовател не бих могла никога да разкажа историята на Майк, без да дам доказателства. Без значение колко увлекателна е тя, тези, които очакваха от учените определена степен на съдействие, не биха приели нищо по-малко от това. Авторитетът ми щеше да изчезне - а с него и всяка надежда за качествена промяна сред научната общност.

Чувствах се безсилна. Тъжна. Безсъдържателна. Сякаш всичко беше напразно. Колкото повече мислех за това, толкова по-притисната в ъгъла се чувствах. Не можех да продължа. Но и не можех да се върна назад. Нямаше как да го залича от паметта си и да забравя онова, което смятах, че съм научила.

Като последен опита да съхраня баланса, седнах и написах края на книгата, който отправих към всички бъдещи критици.





ЕПИЛОГ

Както и по-рано споменах, в тази книга става въпрос за доверие.

И сега ми предстои да взема трудно решение.

Повече от ясно е, че Майк не желае да предостави доказателства в подкрепа на своите твърдения. Понякога, по време на цялата сага, сме обсъждали какво би се случило, ако реша да публикувам историята без тези доказателства. Той ме предупреди, че ще се проваля и че това ще е видно за всички, освен за мен, докато накрая не го осъзная и сама. Кол*баех се между усещането, че е прав и осъзнаването, че ако е истина, този разказ е твърде важен, за да остане неразказан.

И сега съм в голяма каша.

Тази книга беше и продължава да бъде изключително важна за мен. Най-накрая разполагах с подходящ начин да споделя онова, което чувствах като важно послание относно тези същества, чието съществуване ме преследваше от детските ми години. И стигнах до момент, в който просто не мога да продължа напред с работата си, без да разкажа историята. И не само разказа на Майк, но и начина, по който този разказ ми повлия.

Но пък не съм и глупава. Все пак моята репутация е изложена на риск. Доверието в мен. А от части и животът ми. Когато Майк ми даде благословията си да напиша книгата, аз спрях всички останали свои начинания. Толкова важна беше тя за мен. Всичките ми други проекти замряха. Въпреки че по никой начин не съм си въобразявала, че като се занимавам с изследване на Бигфут ще живея охолно, бях зарязала почти всичко друго, с което като самотна майка изкарвах прехраната за себе си и малката си дъщеричка, за да мога да се съсредоточа върху това занимание. Не ми беше никак лесно.

Тъй като обещах на Майк, че ще остане в пълна анонимност, ще трябва да поема цялата тежест на критиката и всички възможни обвинения в измама директно върху плещите си. Бях наясно, че ще ми се наложи да се справям с хора, които ще ме нарекат „безотговорна” за това, че публикувам нещо без да дам доказателства в негова подкрепа.

Дали щеше да си заслужава? Дали доброто, което ще произтече от издаването на книгата, ще оправдае възможните негативни последствия?

Замислих се отново за „доверието”. Имах доверие на Майк през цялото време. Бях нещо като опитна мишка. Бях прекарала буквално стотици часове с телефона на ухото, докато се опитвах да забавлявам 3-годишната си дъщеричка и в същото време слушам за неговите преживявания.

Нима беше престъпление да поискам някакви доказателства? Той ме беше потърсил с ясното съзнание, че съм учен-изследовател на Бигфут и знаеше много добре, че ще се заинтересувам от неговата история. Не исках да съм тесногръда, но все пак всеки друг учен щеше да е поискал потвърждение още в самото начало и ако свидетелят откажеше да го предостави, щеше просто да спре да си губи повече времето с този въпрос. Дали това ме правеше „лош изследовател”? Или само по-търпелива?

Първоначалното му намерение е било само да ми предаде информация. А вместо това се сдоби с приятел. Или поне с някой, който се опита да бъде такъв, някой, който даде най-доброто от себе си в опит да бъде безкрайно търпелив с променливите му настроения и неговото нежелание да се доверява. За мен беше напълно достатъчно просто да си седя удобно и да го оставя да споделя каквото и когато си поиска, въпреки че твърдеше, че разполага със знанията, в търсенето на които бях прекарала десетилетия.

Но въпреки това, въпреки всичко това, днес аз седя тук дори без най-малкото късче информация, което да потвърждава достоверността на историята на Майк. Без нито една снимка. Нито дори снимка на снимка. Не съм виждала рентген, нито медицински картони или изображения на травмите, които той твърди, че е претърпял. Не съм виждала капаните за сънища на Шелби. Всичко, с което разполагам са хилядите обяснения защо не е възможно да видя всички тези неща, дори само аз. Както и историите му, които не мога да отхвърля, колкото и скептикът в мен да иска това.

Честно казано, не знам какво да правя.

Да изхвърля ли книгата на боклука? Да натисна клавиша ИЗТРИЙ и да забравя за всичко?

Проблемът е, че не мога. Цялостната ми гледна точка по въпроса вече е повлияна от историята на Майк. Сега гледам на нещата по различен начин. Всъщност ми е доста трудно да пиша ежедневно в блога за Бигфут, понеже чувствам, че съм светлинни години напред в разбирането си за този феномен – но как бих могла да споделя това без да го обвържа със съответните подкрепящи материали? И как да подходя отговорно към споделянето му, като знам, че нямам абсолютно нищо, с което да го докажа, освен разказа на един мъж и интуитивното ми усещане, че казва истината.

Ами „доверието”? Имах достатъчно доверие в Майк, за да изслушам каквото има да ми каже и да му повярвам. Доверих му се толкова, че оставих всичките си други занимания на страна и отдадох цялото си внимание на него и преживяванията му. А Майк ми се довери достатъчно, че да ми позволи да споделя историята му с вас. Но неговото доверие спира до там.

Така че съм изправена пред трудно решение. Искам да последвам сърцето си и да напиша тази книга така, както възнамерявах да я напиша – не като акт на използване на Майк и Енох и техните отношения, а като засвидетелстване на уважение към тяхната връзка; да помогна на Майк да сподели посланието, че тези същества не са просто умни животни, а нещо много по-красиво и сложно и заслужават да ги почитаме. Да демонстрирам уникалната връзка между Майк и Енох, както и моята с Майк, като нещо красиво и заслужаващо уважение. Една единствена снимка или парченце от уликите, макар и да не може да се нарече доказателство, би поставило всичко на мястото му и би потушило съмненията на онези, които щяха да поставят под въпрос твърденията му.

Освен това, щеше най-накрая да донесе успокоение на толкова много хора, които също като мен, са зървали за кратко нещо, което им се иска да бяха наблюдавали много по-дълго, с надеждата да го разберат.

Но въпреки цялата вложена в това начинание от моя страна енергия, последните думи, написани от Майк към мен в общия ни документ, казват всичко:

„Той е единственият ми приятел на този свят и единствения, на когото мога да се доверя, защото никога не лъже и винаги е верен другар. Ето защо го поставям на първо място.”

Въпреки че никога не бях лъгала Майк и му бях единствено приятел, в края на краищата това нямаше значение. Той продължава да се отнася с мен като с изследовател - някого, на когото не би могъл да вярва. Боли, но не мога да направя почти нищо по въпроса. Вече опитах всичко. Ако ми предоставят избора дали да съм изследовател или приятел, аз ще продължа да бъда приятел и да уважавам желанията му.

На този етап не съм сигурна какво да кажа – което е доста нелепо, предвид факта, че пиша заключението на книга.

Вярвам ли на Майк? Да. Смятам ли, че казва истината? Да. Трудно ми е да повярвам, че някой би си измислил толкова заплетена история. Но всичко, с което разполагам е неговата дума.

А всичко, с което разполагате вие е моята дума.

И в края на краищата, аз изглежда съм единствената, която има какво да загуби.

Ще трябва да оставим нещата така. От това, което достига до мен разбирам, че Майк се кани да се  върне в блатото, вероятно завинаги.

Понеже Майк продължава да се отнася с мен като с учен, не ми остава друг избор, освен да приключа всичко така, както би направил всеки уважаващ себе си учен – да взема предвид разказа и да го предоставя на вашата преценка. Това е всичко, което мога да направя.

Макар и историята да е увлекателна и красива, без доказателства си остава само това.

Поредната история.






Почувствах се зле и се обадих на Майк. Обясних му затрудненото положение, в което се намирам. Казах му, че съм написала края на книгата, но не по начина, по който ми се искаше да я завърша.

„Мислиш ли, че ми казваш нещо, което не знам? Оутъм, предупредих те за това преди много време, а ти едва сега го разбираш.”

„Знам,” казах аз, чувствайки се жалка. „Просто не знам какво да правя. Не мога да продължа напред. Не мога и да се върна назад.”

Чувствах се като нищожество. След всичко това, нещата се свеждаха до липса на доверие. Нищо чудно, че края, който написах беше толкова разочароващ. Как е възможно да напишеш книга за доверието, а да я завършиш по този начин?

Изпратих епилога на Майк, а той ми отговори скоро след това.



Прочетох го и най-малкото, което мога да кажа е, че жили. А най-многото, че е съвсем очакван…Приключих с хората, които се занимават с Бигфут. Не желая повече да имам нищо общо с целия този боклук. Даже не искам да прочета останалата част от книгата.



Майк беше отвратен от мен. Не го обвинявах. Самата аз се отвращавах от себе си.

Цели две седмици не чух нищо от Майк и не се опитах да се свържа с него. Седях притихнала, на моменти разсъждавах толкова вглъбено, че стигнах почти до безумие, като с мъка откъсвах себе си от този сън, за да поиграя с дъщеря си, да бъда майка, да се грижа за къщата или да разговарям с лекарите, понеже здравето на дядо ми се беше влошило. Вече не можех да пиша в блога, не можех да говоря за Бигфут по начин, по който някой би могъл да ме разбере, не можех да се върна към публикуването на пикантерии относно срещи с Бигфут или да се ровя в базата данни, за да правя статистика за цвета на козината им или измерената им височина. Читатели на блога ми пишеха от време на време да ме питата какво се е случило с онова велико мое прозрение и защо съм толкова мълчалива.

Осмислях. Опитвах се да се адаптирам към случилото се и се чудех в кого точно съм се превърнала.

Спомних си нещо, което читателите на блога ми бяха казали. „Следвай сърцето си.” Но колкото и да се опитвах, не можех да проумея какво означава това - в какво на практика трябваше да се изрази. Нито пък дали беше разумно да го правя.

По ирония на съдбата, към онзи момент в личния ми живот се случваха и други събития, които правеха този съвет изключително значим и трогателен. За пореден път ми се струваше, че „съвпаденията” се сливаха в такава степен, че изключваха дори самата представата за съвпадение. Бог, Космосът, Голямата Загадка или каквото друго си изберете да го наречете, смяташе за нужно да ми предаде урок и ме заливаше с поуки наведнъж от всички посоки - настървено и яростно. Болеше ме. Страдах. И очаквах смирено. Винаги съм подозирала, че наличието на ирония и съвпадения в живота са ясни знаци за наближаването на трудния урок…, но този урок към момента продължаваше да ми се изплъзва, независимо от факта, че правех съзнателни усилия да го получа, какъвто и да беше.

Докато една сутрин просто се събудих и всичко ми се изясни идеално.

Майк се отнасяше с мен като с изследовател, понеже се държах като такъв. Ето го за пореден път онова точно и красиво сравнение с Големите Приятели. Отнасят се с нас като с учени и ни избягват, понеже ние се държим като такива.

Някой ми каза следното наскоро „Любовта идва от сърцето… Умът не изпитва любов, любовта е от сърцето.”

Тогава проумях, че се бях „крила в разума си”. Бях тръгнала по пътя като свидетел, после се бях заела с изследване, за да си отговоря на въпроса какво беше онова, което съм видяла, но в анализирането си съм стигнало до крайност. Бях се превърнала в изследовател, но не просто изследовател на Бигфут. Желанието и готовността ми да подлагам всичко на щателен анализ, породени от страха да не би случайно да не успея да предвидя изхода на събитията и следователно да изгубя контрол над тях, бяха причина за неразбориите в няколко от личните ми връзки през годините и почти бяха разрушили част от тях - включително и сега – моето приятелство с Майк.

Връзката на Майк с Енох беше дълбоко емоционална. Той преживяваше Енох със сърцето, не с ума си. Ето за това трябваше да бъде книгата. Как тогава щях да я напиша с разум?

Тази книга не трябваше да е просто суховато предаване на факти, подкрепени със стерилно събрани веществени доказателства, нито опит да се докаже, че Бигфут съществуват, нито опит за смекчаване на критиките на скептиците и учените с големи очаквания и малко истинско разбиране. Вместо това, щеше да представлява поредица от наблюдения и разказ за две много крехки приятелства: Това между Майк и Енох и между Майк и мен. Надявам се, че в тях ще успеете да доловите нещо по-дълбоко и по-значимо от стерилния научен анализ.

Дори и това да означаваше да раздразня всички онези със закостенелите мозъци, които анализират и критикуват , понеже съм отказала да правя опити да притискам Майк да извърши нещо, с което не е съгласен… беше време да последвам сърцето си.

Но в главата ми имаше само страх. Страх, за първи път в кариерата ми на изследовател, да повярвам в онова, което знаех, че е истина. Страх да не бъда възприета като „лощ изследовател”. Страх от присмеха на другите изследователи.

Страх от това да се чувствам като … свидетел.

Но именно това, най-вече, беше породило описаните събития. Да съм свидетел бе движещата сила през всичките тези години, които прекарах в опити да разбера този феномен.

Бях се концентрирала твърде много върху разума си. Да последвам сърцето си ми се струваше добър съвет, макар и там да съзирах опасност. Не беше от значение как другите изследователи възприемат нещо, което вероятно прилича на залитане от моя страна в една изцяло емоционална и субективна посока, но самата аз също изпитвах притеснения. Не ми се искаше да последвам сърцето си и да се озова на една крачка извън ръба на скалата, така да се каже. Не исках да изгубя обективността си. Но как да намеря баланса между двете?

И в онзи момент проумях.

Ако водещ е ума, то тогава рискуваш да се окажеш в капана на свръханализирането и мисленето в кръг. Ако оставиш сърцето да води, то може сляпо да те отведе към неизпълними желания. Но ако се вслушаш в инстинктите си, в интуицията си, няма да се подведеш. Умът мисли. Сърцето чувства. Но знае само вътрешният глас.

Моят вътрешен глас ми казваше през цялото време, че Майк казва истината.

И ето, най-накрая знаех какво трябва да направя.

838
Глава 18
Опипване на почвата


Четейки разказите на свидетели, получени по мейла и разговаряйки с тях към онзи момент открих, че бях започнала да гледам на срещите с други очи – повече от перспективата на наблюдаваното съществото, отколкото на очевидеца. Бавно, но сигурно, гледната ми точка се променяше. Това обаче, си имаше и лошата страна: изведнъж се оказа, че срещам затруднения да върша нещата, които винаги съм правила. Вече просто не можех да говоря за Бигфут. Не можех да споделям каквото бях научила.

Най-накрая, много колебливо, попитах Майк дали ще ми позволи да включа разказите му в книга, като обещая да не разкривам самоличността и местонахождението му.

Не се сещах за друг начин, по който да въведа в същността на нещата всички онези, които седяха и очакваха поредната блог публикация, поредната новина в сайта. Как можех да споделя размишленията си по темата в моментa, в който бях направила толкова огромна крачка, при положение, че не можех да споделя причината за това?

Майк се съгласи за книгата. „Трябва да си наясно, Оутъм, че няма да ти дам никакво доказателство, което да можеш да публикуваш. Не мога да причиня това на Енох.”

Наясно бях. И двамата бяхме стигнали до заключението, че няма начин да докажем съществуването на Бигфут и в същото време да успеем да го предпазим.

И все пак бях в безизходица. Не виждах друг изход. Трябваше да вмъкна това в цялата история, за да продължа напред. Сега аз бях тази, която искаше да свали товара от плещите си. И не смятах, че ако го напиша в блога парче по парче, ще дам добра представа за ситуацията. Хората щяха да прочетат едната публикация, но не и другата и така щяха напълно да пропуснат фрагмент от цялата картина. А именно цялата картина бе оформила моите представи и тя се състоеше от преживяванията на Майк, начина по който ги разказваше и нашите взаимоотношения.

Започнах да пиша. Когато спрях , за да си поема глътка въздух, се замислих сериозно за начина, по който щеше да се приеме книгата от изследователската общност и от читателите. Как щяха да реагират колегите ми, ако публикувах историята на Майк? Дали щяха да я оценят по същия начин, по който и аз? Или само като забавен разказ? Понеже Майк държеше да остане анонимен, дали щях сама да успея да покажа колко важни и истински смятам, че са неговите преживявания. Дали щяха да приемат историята „на доверие” без да искат „доказателство”?

Необичайните твърдения изискват необичайни доказателства…

Този израз, цитиран самодоволно от „сериозните” изследователи, нетърпящи нищо освен солидни веществени доказателства, заседна в ума ми като досадна мелодия.

Тъй като познавах добре изследователската ни общност, бях пределно наясно, че ще разбуня пожар от критики за това, че публикувам разказа на Майк, знаейки много добре че няма как да го помоля - че не бих го помолила - да осигури доказателствени материали, които няма желание да предостави. Как щях да обясня на хората, че Майк не иска да говори за тези неща, защото смята, че ще предаде доверието на близък приятел? Дали щяха да разберат, че той не просто беше контактувал от близо със Скунксова Маймуна множество пъти, но и беше изградил връзка с това същество, която неотклонно го караше да чувства отговорност да го защитава и че ако предоставя снимки или друг веществен материал, това би било равнозначно на използване. Щяха да вдигат врява за доказателства, които той не би им дал. Дали щяха да разберат - и да повярват - в разликата между би могъл и не би им дал.

Първото нещо, което трябваше да премисля беше дали сред читателите има достатъчно хора, за които книгата би била полезна, така че това да оправдае саможертвата, която правя с публикуването и. Дали бях достатъчно дълго в тези среди, дали си бях спечелила достатъчно доверие, така че хората да разчитат на моята преценка и да възпрат собствените си съмнения преди да са се запознали с нея.

Смятах, че да, но не бях сигурна. Стоях си тук с месеци и чувството на безпомощност се усилваше, все едно ми бяха споделили тайната на Вселената. Майк дори ми беше казал, че ако искам мога да я кажа и на останалите… стига да ми стиска. А дали щяха да ми повярват или не, беше съвсем друг въпрос.

Беше дошъл моментът да опипам почвата.

В блога си публикувах следното:




19 януари 2010

Иска ми се да можех да ви обясня какво става в момента.

Преди няколко месеца се случи нещо, което промени живота ми, както и начина, по който гледам на този феномен. Това оказа огромно въздействие върху мен и все още не знам по кой път да поема. Тъй като всички вие сте с мен от самото начало на този блог, а някои от вас -съмишленици и приятели - са до мен дори от преди това, изпитвам нуждата да се обърна към вас и да ви помоля за подкрепа.

Извинявам се предварително, ако това ви се струва прекалено недостатъчно. Към момента не мога да ви дам повече информация.

Смятам, че за последните два месеца научих повече за съществата, отколкото за предходните двайсет години, прекарани в изучаването им. Въпросът е: И сега какво? Какво да правя с тази информация? Тънката граница между познанието и закрилата вече е призрачно изтъняла, а аз съм на път да я прекрача.

Нека ви предложа следния вариант и да ви задам един въпрос. Или пък няколко. И не са реторични. Наистина бих искала да чуя вашето мнение.

Има хора сред изследователската ни общност, които обвързват предоставянето на доказателства с подсигуряването на защита. Всъщност, самата аз написах в блога цяла поредица по темата преди известно време. Заключението, до което стигнах след дълги размишления (меко казано), а именно, че ако докажем, че съществата ги има, то ще принудим властите да поемат нещата в свои ръце - нещо, от което аз не виждам да произтече нещо хубаво. Първо, ще искат да ги изучат (финансирането ще е основният проблем и е много по-вероятно правителството да няма желание да признае тяхното съществуване, понеже в момента си имат други проекти за финансиране). След като ги изучат, ще искат да си хванат едно. Ако първо си хванат мъжко, после ще поискат женско или пък обратното. Дали ще ги затворят в зоологическата градина? Не знам, но и нямам намерение да рискувам с подобна възможност.

Никога не съм се посвещавала да доказвам съществуването на Бигфут. Целта ми е и винаги е била да вниквам с разбиране и да образовам. Да придавам достоверност на разказаното от свидетели, на които се присмиват и да ги успокоя. Да предоставя подкрепа на онези, които също като мен са станали свидетели на нещо необяснимо, което искат да проумеят. И да защитя конкретните същества, които изучавам.

Въпросът със защитата е малко смешен. От кого, в края на краищата, трябва да пазим Бигфут, като изключим онези, които са вманиачени по доказването им и за целта искат да застрелят някое от тях? Все пак никой друг не ходи на лов специално за тези същества. Въпреки че много хора изтъкват аргумента - „трябва да убием някое, за да докажем, че съществуват и така да им осигурим защита”, лично аз винаги съм смятала, че тези жалки опити за проява на алтруизъм не са нищо повече от грубо завоалирана жажда за кръв, която се преглъща по-лесно посредством замаскирането и с политически - коректни намерения.

Повечето от вас - почти всички всъщност, съдейки по това, което имам като информация - са просто любопитни, точно като мен. Какви са тези същества, които наричаме Бигфут? Как изглеждат? Как се държат? На „човешко същество” ли са подобни или на „животно”?

И ето ви сега загадката:

Ако смятам, че мога да ви дам отговорите на тези въпроси, вие бихте ли искали да го направя?

Ако съм в състояние да ви предложа подробни наблюдения, които ще ви ги демонстрират, дали ще искате да ги чуете?

Сега… преди да ми отговорите имайте предвид следното възражение.

Дали все още бихте искали въпросната информация, ако знаете, че аз НЯМА да ви дам нищо, което да се зачете като „доказателство”, понеже се страхувам от това, което ще последва, ако го направя? Дали бихте ми позволили да удовлетворя любопитството ви, като в същото време предпазвам обекта на вашия интерес?

Дали ще ми позволите да прекрача тънката линия и да предоставя информацията такава, каквато е или ще искате главата на съществото на тепсия, само за да може правителството да ни каже онова, което вече знаем?

Пишете ми какво мислите.

[Добавено в последствие: Моля да бъда добре разбрана, понеже получавам противоречиви отзиви. НЯМА ДА ПРЕДОСТАВЯ НИКАКВИ ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. Единствено подробните наблюдения на конкретен свидетел.]






Обратната кореспонденция направо ни заля. Същия ден получих стотици мейли. От тях само два критикуваха предоставянето на непотвърдена и неподкрепена с доказателства информация. Повечето от читателите вече вярваха в съществата и искаха просто да ги разберат.

Споделих голяма част от писмата с Майк и той нещо се отдръпна. Досега, единственият му досег с Бигфут обществото бяха няколкото сайта, които бе посещавал и определени канали в YouTube, в които бе видял как разни изследователи подхождат към нещата по грешния начин, а после се тупаха един друг по раменете, че са потърсили и намерили доказателства, макар че последните се състояха единствено от извити или счупени клони или записи на „почукване по дървета.” Всъщност Майк веднъж ми се нахвърли в едно писмо, изразявайки разочарованието си от Бигфут общността:



Какво, по дяволите, им става на всички Бигфут изследователи?

Да ви задам един въпрос: Щом никой никога не е виждал Бигфут да почукват по дърветата, откъде са толкова сигурни, че го правят? Никой не е ставал свидетел на това, но всички предполагат, че се случва. И защо това да е факт? Да създадеш „теория” е просто по - префинен начин да изкажеш „предположение”. Предположението, че почукват по дърветата ,се превръща в теория, че почукват по дърветата, която пък се превръща във факта, че почукват по дърветата.
А фактът всъщност е, че никой не знае със сигурност дали това се случва.

Та, кога точно предположението се е превърнало в теория, а тя от своя страна във факт?

Ако изядеш едно предположение, а после изходиш теория, тогава резултатът факт ли е?


Моята теория е, че един изследовател на Бигфут поглъща едно предположение и после го връща обратно за ползване от други изследователи на Бигфут. И докато е още топло някой от тези изследователи изяжда повърнатото предположение и го изплюва под формата на теория. После някой друг изяжда теорията, поглъщайки с наслада всяка безсъдържателна капка, където някъде в дебелото му черво тя се превръща във факт, който той изхожда. После взима това голямо говно и го изтипосва на сайта си, така че всички останали като него да могат да го видят. И всички много му се радват колко е умен, макар че самият той никога не е вижда Бигфут. След това го копират и го слагат по собствените си сайтове, точно до другите изповръщани боклуци, които наричат „Факти за Бигфут”.

И така, въпросът ми е: Когато един изследовател на Бигфут изходи някой факт, той остава ли си факт завинаги, дори и ако има улики за обратното или няма улики в негова подкрепа.




Майк ми е казвал много пъти, че никога не е виждал или чувал някоя от Скунксовите Маймуни в неговия регион да почуква по дърветата. Макар и да допускаше „възможността” в региона му да не го правят, а другаде да се случва, той често използваше темата с „почукването по дърветата”, като синтез на разочарованието си от безумните предположения, които учените изказвах по отношение природата и поведението на Бигфут, които в последствие приемаха за „факти”. Разбирах отвращението на Майк, понеже самата аз го споделях в много от случаите. Да се опиташ да накараш изследователската общност да обърне внимание на редовните свидетели, или на нещо различно от „общоприетите” схващания за това какво са Бигфут и какво правят, беше все едно да гониш вятъра.

Когато препратих на Майк отговорите от блога, исках да му покажа и другата страна на медала - хора, които също като мен, имаха добри намерения, но които бяха любопитни, жадни за информация. Хора, които не си придаваха важност като Бигфут учени, така че да възприемат историята му за „измама”, или наблюденията му за погрешни и в последствие неадекватни, само защото е избрал да не се възползва от съществото, което смята за приятел, като не предостави снимки, козина, фекални проби или слюнка…

Ако Майк се чувстваше длъжен на някого, това беше Енох. Но как да го обясниш на всички онези, които си седят пред компютрите и плюят по свидетелите, че не се справят по-добре като „изследователи”? Как да обясниш на някого, че може да се смята за късметлия, дори само защото чува този разказ, понеже свидетелят не е искал да го сподели дори с човек, на когото вярва, да не говорим за широката публика. И единствено тънката нишка на доверието е онова, което ми позволи да разкажа историята, която за него е нещо много лично?

Не ми писаха много зложелатели. Но пък и предположих, че по-голямата част от тези хора не четат блога ми. Все пак знаех какво ще кажат - разбира се няколко читатели изобщо не ме разочароваха в това отношение. Един дори изкоментира, „ Щом не си мислила да предоставиш улики, защо изобщо повдигна въпроса?”

Сериозно?

Значи ако някой свидетел ви разкаже своите преживявания, но откаже да предостави „доказателства”, които смята за злоупотр*ба, просто ще отхвърлите достойнствата на цялата книга, изразяващи се в подробни разкази на срещи и увлекателно повествование, които иначе ви харесват. Дали бихте започвали всеки следващ разговор с очевидец с думите „Отсега да си наясно… ако не ми покажеш всички доказателства, които имаш или не отидеш да ги изнамериш вместо мен, без значение от последствията, то тогава не искам да чуя и думичка, от това , което имаш да кажеш…”?

Отдавна научих, че липсата на уважение не води до никъде сред нашите изследователски среди. Не ни помага и в опита да разберем съществата посредством хората, на които се случват. Но тази категорична липса на доверие преобладава сред учените и е причината, поради която „Изследването на Бигфут” буксува на едно място.

По отношение на отзивите в блога – най-мотивиращите съобщения бяха от читатели, които ми казваха „Вярвам ти, Оутъм. Следвай сърцето си.” Сякаш всяко трето съобщение съдържаше препоръка в този дух.

Исках да го направя, но дали бях достатъчно дебелокожа, за да понеса ударите, отправяни от онези в общността ни, които не можеха да видят гората от дърветата? Нима бях прекарала толкова много време в усилия да проведа сериозно и достоверно проучване по темата и да си спечеля уважението на колегите, само за да оставя всичко да изтече в канализацията като публикувам една – единствена интригуваща, но все пак „недоказуема” история? Дали имах смелостта да премина през това?

839
Майк ми помагаше неимоверно много да подреждам парченцата от пъзела едно по едно. Парченца, които хващаха прах на бюрото ми от години; парченца, които ме интригуваха, но досега не попадаха в правилния контекст.

Колкото повече научавах от разказа на Майк - толкова повече си припомнях един подобен разказ, който бях чула години преди това. Една малка книга, „Съществото: Личните ми преживявания с Бигфут” от Ян Клемент. Книгата беше публикувана под псевдоним и личността на автора никога не стана известна.

Книгата разказва за предполагаемо истинската история за срещите на автора със същество, подобно на Саскуоч, с което той се сприятелил някъде в югозападна Пенсилвания, където живеел в отдалечена горска колиба. Понеже бил изритан от жена си заради „изневяра”, Клемент започнал да пребивава в колибата сам.

За първи път Клемент видял съществото през един августовски следобед. Тъкмо бил привършил с копаенето на малко езерце и се оттеглил на верандата да изпие една бира. Съществото било приклекнало наблизо и се втурнало в храстите веднага щом Клемент го видял.

Скоро обаче, той успял да примами съществото с храна и имал възможност да го проучи подробно в доста ситуации.

Заради размера му, нарекъл съществото „Конг”.

След това в книгата се описват външният вид и навиците на съществото, контактите на автора с него, последващата смърт и заравянето на Конг на тайно място.

Когато прочетох книгата за първи път не знаех какво да мисля за нея. Описанието на Клемент за съществото го определяше като бавно, дори малко глупаво и - честно казано - не повярвах много в него, понеже звучеше сякаш описва животно. Не се припокриваше с докладите на други редовни свидетели, които приписваха на Саскуоч характеристики на по-интелигентно, подобно на човек същество.

Когато обаче, Майк започна да споделя с мен подробности от срещите си с Енох, бях изумена колко много си приличаха те с подробностите разказани от Клемент. Външният вид, навиците на хранене, поведението, дори условията на живот, притесненията за безопасността на съществото и последвалите трудности по запазване на преживяванията в тайна. Приликите бяха поразителни...

А един телефонен разговор, проведен от мен с Джон Томикел, издаделя, придаде дори повече достоверност на историята на Клемент. Обадих му се, за да поискам съгласието му да цитирам книгата му тук и това, което последва бе един доста дълъг и приятен разговор.

Попитах Томикел дали познава лично автора. Каза, че да. Когато го попитах какво мисли за книгата, отговорът му беше искрен. Сподели, че смята „Клемент” е предразположен към науката човек, на когото може да се вярва, но че гледа на книгата със смесени чувства. Когато го попитах защо, отговори, че не е заради личността на Клемент, а защото самият той не е наясно дали вярва в Бигфут.

Когато го попитах дали Клемент някога е проявявал интерес към нещо друго „странно” или е писал други книги на подобна тема, отговорът беше: „Не. Написал е други три книги, всичките научни - по въпросите на горите, животните в блатата, природата…” Освен това, когато го попитах кой държи правата над книгата, обясни, че това е неговата компания. Така е от момента на публикуване на книгата. Той бил платил на Клемент 300 долара при предаването на книгата, най-вече за да покрие разходите му по пътуването и хонорара за машинопис.

„Значи не го е направил за пари?”

„Не.” отвърна Томикел. „Никога не е изкарал и десет цента от това, като изключим 300-те долара, които му дадох.”

„Със сигурност не го е направил и за известност…”

Томикел се разсмя „Анонимна известност ли? Не.”

„Хм.” казах аз. Най-накрая откривах повече потвърждение за достоверността на книгата.

„ Знаеш ли,” продължи Томикел, „Качихме се в колибата му скоро след като изгоря.”

„Значи наистина е имало колиба?”

„Ами, да” отвърна той.

Попитах Майк дали някога е чувал за тази книга. Не беше.

Копирах текста на книгата от източник в интернет и го публикувах в нашия общ документ, така че да може да я прочете и да си води бележки. Коментарите му, написани спонтанно в удебелен червен шрифт в края на параграфите, навеждаха на размисли.


"Съществото: Лични преживявания с Бигфут", от Ян Клемент
Картинката не е част от книгата


Например, Клемент беше написал: „Знаех, че нищожното количество храна, което му носех, не може да е достатъчно за същество с толкова голямо тяло, затова хранителният му режим ме озадачаваше, но отчасти можеше да бъде обяснен от случката, която ще разкажа. Ще напиша това сега, макар че се случи доста по-късно във времето. Беше вечер и Конг и аз седяхме пред верандата и се взирахме един в друг, когато един млад елен се появи отстрани на колибата. За първи път виждах елен в имота си.Той ни забеляза и се стрелна нагоре към върха на хълма. Конг скочи на крака и се втурна след него като светкавица. Беше развил зашеметяваща скорост, към момента, в който достигна елена, отдалечил се на не повече от 30 метра. Хвана го с ръцете си и го тръшна на земята, убивайки го моментално, предполагам. Вместо да се върне при мен обаче, хвана елена под мишница и се запромъква към храстите. Не го видях отново цели пет дни.

На това Майк беше отговорил следното: „[Така е било] понеже се е превърнал в източник на храна и когато еленът е дал на Големия Приятел всичко, от което се е нуждаелq за да оцелее, [той] на свой ред вече не се е нуждаел от човека. Виждал съм го… ако не им носим храна, не биха се доближавали толкова до нас. Нямат време да завързват контакти и да дърдорят празни приказки. Ако ти не го нахраниш, той сам ще се нахрани.”


Картинката не е част от книгата


Струваше ми се, че по някои въпроси Майк не беше съгласен с Клемент. По отношение на комуникацията си със съществото Клемент беше написал:„За три седмици го научих на някои команди, от които имахме нужда. Научих го да седи на едно място, като правех заплашителни жестове с ръце и го държах, произнасяйки думата отново и отново. В най-ранните етапи на обучението го обгръщах с ръце и го притисках надолу като казвах: Седни! Седни! И той най-накрая схвана. Опитах се да го поощрявам с ябълки, но той като че ли не правеше връзка между ябълките и изпълнението на командата. Стараех се да използвам думата СЕДНИ като разпервах  пръстите на ръката си с дланта надолу.

Майк беше написал: „Можеш и така да направиш, но аз разбрах, че ще постигнеш повече на принципа на „сляпото подражание”. Ако жестикулираш достатъчно дълго и упорито, той ще започне да разбира какво искаш, но ще отнеме доста време. Повтарям, прави нещото отново и отново и някой ден и той ще го направи. Като в нощта, когато хвана онзи, който ме преследваше, за да го накара да ме остави на мира - тогава докосна гърдите си, протегна ръката си към мен и си тръгна.”

Но по други въпроси Майк се съгласяваше. [Конг] сякаш не разбираше значението на ДА и ОК, понеже не му се налагаше да иска разрешение. В природата съществата взимат каквото си поискат или пожелаят и онова, което ги спира е само по-висша сила или по- добра логика. Ето защо не му беше нужно да ме пита дали може да изяде една ябълка. Ако държеше ябълка в ръката си и искаше да я изяде, изяждаше я. Ако му вземех някоя ябълка и той си я поискаше обратно, не можех да направя нищо, за да му попреча да си я върне. На което Майк беше коментирал: „Не бих могъл да го кажа по-добре. Той прави каквото си поиска, когато си поиска. „Не” или „ Може ли да…?” не присъстват в речника му.”





Намирах за доста интересно, че както Майк, така и Клемент разказваха, че съществото стои загледано за дълги периоди от време.

Клемент беше написал: „През дългите часове прекарани във взиране един в друг, не забелязах някакъв умисъл от негова страна. Той сякаш предугаждаше, че ще ми хрумне или ще направя нещо, за да му дам нещо. На мен не ми се струва странно, че седим и се гледаме един друг с часове. Най-дългият период, през който сме го правили, вероятно е два часа и половина. Не искам да останете с впечатлението, че това се е превърнало в нещо като маратон с някакво убийствено зяпане. Обикновено го изучавах около половин час и после си свършвах някоя работа из колибата и когато се връщах при Конг, той беше готов за поредната половинчасова доза взиране. Търпението му беше забележително. Тези сесии сякаш го вкарваха в хипнотичен транс, но само да мръднех и магията се разваляше, а той се размърдваше. Докато е в състояние на взиране, изглежда като  обездвижен, но понякога внезапно помръдва и разваля магията.

Отговорът на Майк на това: „[Енох и аз правим същото непрекъснато]. Сякаш се вглежда в душата ти, без да помръдне с часове. Понякога се чудя дали не спи с отворени очи. Това е нещо като транс, в който изпада или може би е фаза на съня, през която минаваме преди да заспим. Мисля че при хората имаше три фази на съня… защо не и при тях?”

Клемент спомена, че миризмата на потта му е онова, което е привлякло Конг за първи път. Майк изкоментира: „Когато ходя сред горите, не се къпя както трябва в продължение на дни, дори седмици. Не искам по мен да има неестествени миризми, защото когато скоча в реката и се измия, Големият Приятел не се приближава много до мен. Ето защо казвам на хората да не носят със себе си неща, които миришат. Дори дрехите си не пера със сапун, а само с гореща вода. Мия си краката, разбира се, за да не хвана гъбички, а също и слабините, за да не получа обрив, но сапун не използвам, нито пък нещо друго. Когато си в гората трябва да миришеш възможно най-естествено, без значение колко неприятна става миризмата.”

Когато Клемент написа, че Конг не харесва цитруси (тази малка подробност ми бе припомнила и въпросната книга първоначално, понеже Майк също бе споменал за това в един от многото на разговори), Майк ми каза: „Цитрусите ги яде само ако няма нищо друго за ядене, като при това гримасничи все едно му е супер кисело или тръпчиво. Много по-добре е когато цитрусът се бели, понеже в корите има много киселина, която според мен му изгаря устата. Поне с моята става така.”

Майк беше съгласен с Клемент, че съществата са много добри и в неоставянето на следи. Клемент твърди: „Бигфут не се показват в дъждовни дни или когато земята е мека и влажна…” На което Майк отговаря: „Когато земята е мека и влажна, той върви встрани от пътеките и дори ги прескача, когато трябва да премине от другата им страна. Ако на близо има хора, пак стои далеч от пътеките.”






Но вероятно най-интересната прилика беше свързана с подобния начин, по който се чувстваха относно възможността за предателството към съществото, с което всеки от тях се беше сприятелил: „Мислил съм по въпроса да разкрия Конг и какво би се случило с него и с нашите отношения след това. Не можех да го пазя за себе си още дълго, но и ненавиждах мисълта да го изложа на показ в един свят, който не му харесва. Спомням си, че чувството беше все едно да загърбя стар и обичан приятел, макар че към онзи момент познавах Конг от едва шест седмици.”

Майк също споделяше подобни размисли. „Точно така се чувствам и аз. Както казах - как е възможно да извършиш подобно предателство? Все едно да хвърлиш малко дете на лъвовете. Ще го разкъсат на парчета без да оставят и следа от него. Какво право имам аз да извърша това? И как бих могъл да продължа живота си оттук нататък след такава измяна. А представяш ли си как ще се почувства той, ако го предаде някой, на когото вярва? Постави се на негово място и помисли за това.”

С Майк обсъждахме книгата по време на следващия си телефонен разговор. Попитах го дали на база на личния си опит смята, че историята, описана в нея се отнася до действителни събития. Отговорът му ме изненада: „ Да, мисля, че е вярно. Не съм съгласен с всичко, което казва, като например, че ако не се къпеш, ще привличаш съществото. Когато ходя в блатото не използвам почистващи препарати, дезодоранти или нещо друго с неестествена миризма. Измивам се с вода и оставям естествената ми телесна миризма да се прояви. Само че, този човек споменава, че съществото Конг се е появило след като самият той цял ден е копал и е бил изпотен. Не мисля, че това е причината.”

Майк спря по средата на размишленията си и направи едно отклонение. Зададе ми въпрос, както много често прави, подобно на някой търпелив учител, който иска да накара учениците си да го разберат. „След като е копал цял ден и е приключил какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и излязъл на верандата. На следващия ден, когато бил свършил с копането, какво е направил? Влязъл вътре, взел си бира и седнал на верандата. Правил е същото нещо отново и отново и мисля, че точно това е привлякло Конг.”

„Защото е предсказуем,” измърморих аз, осъзнавайки думите на Майк като прозрение – най- накрая ученикът бе успял да разбере учителя си.

„Точно така. Обичат да знаят какво ще направиш…”

„...Защото това им позволява да държат нещата под контрол!” довърших аз набързо изречението.

„Схвана.” Майк изглеждаше доволен. „Става въпрос именно за повторението. Не е достатъчно просто да отидеш там навън и да правиш каквото си имаш за правене. Трябва всеки път да правиш едно и също нещо. Те си седят и те наблюдават. И когато разберат, че правиш нещо и че това е всичко, което ще направиш… тогава се чувстват достатъчно сигурни да се покажат.”

От години обяснявам на изследователите, че е нужно да отидат сред горите и блатата и просто да се държат като човешки същества, вместо да се промъкват в тях като главорези, облечени в камуфлажни дрехи. Винаги съм наблягала върху необходимостта да се държат по начин, който подбужда любопитство, но същевременно не носи заплаха. Да излизат навън в тъмното - тогава, когато съществата се чувстват най-сигурни. Мислех си, че е достатъчно, че бях успяла да схвана колко е важно да ги оставя да контролират ситуацията, но бях пропуснала едно парченце от пъзела.

Повторяемостта.

Вече разбирах. Ставаше въпрос за повторяемост, търпението нужно да седиш на някой дънер или да се мотаеш из лагера и да вършиш едни и същи неща всеки ден, като се държиш предсказуемо. Това би накарало тези същества да се почувстват достатъчно сигурни, че да те доближат.

Формулата беше проста.

Повторяемостта е равносилна на предсказуемост. Предсказуемостта е равносилна на контрол. Контролът е равносилен на доверие.

Замислих се за момент. „Никак не е чудно, че изследователите не са имали късмет до сега” казах аз. „Повечето от нас сме „на фронта” през почивните дни и не разполагаме с възможността да прекарваме толкова време сред горите и блатата. И когато накрая сме там, си мислим, че трябва да бързаме. Главите ни са пълни с каквото сме си наумили че трябва да направим, каквото си мислим, че искаме да постигнем. Поведението ни се определя от въпросните намерения и така насилваме нещата да се случат.”

В онзи момент ми се изясни и нещо друго. Тези същества се показваха на редовни свидетели, които са ги виждали периодично из имотите си, защото най-вероятно са наблюдавали въпросните свидетели от дълго време. Саскуоч са ги наблюдавали, опознали са поведението им и техните навици. Свидетелите са били предсказуеми.

Спомних си за Джейн Гудол, Даян Фоси. Тяхното присъствие в горите винаги се свеждаше до едно и също нещо. Седяха си кротко. Наблюдаваха. Чакаха. Ежедневно. Тяхното поведение също беше предсказуемо.






Но според Майк тези същества не бяха просто примати. Върнах разговора назад към онази част от книгата на Клемент, която ме беше притеснила.

„Само за мен ли се отнася,” попитах аз, „или и Конг наистина е бил много тъп?”

„Имаш предвид умствено изостанал ли?” Майк замълча за момент. „По- скоро мисля, че беше болен” каза след това тихо. „Струва ми се, че е било нещо нелечимо. Поне на мен така ми прозвуча.” Замислих се по този въпрос и открих логиката. Клемент беше споменал за здравословните проблеми на Конг, а в края на книгата го откриваше мъртъв.

Докато наближавах края на „Съществото”, макар и между разказите на Майк и Клемент да имаше много прилики, се изумих от различния начин, по който двамата мъже подхождаха към темата. Клемент твърдеше, че се уповава на науката и му личеше. Повечето от написаното от него за Конг беше суховато и аналитично. Написаното от Майк беше свободно и информативно. Замислих се отново как свидетелите интерпретират собствените си преживявания през призмата на разбиранията си за света и как това може да „оцвети” не само начина, по който даден свидетел разказва за тези преживявания, но и самите преживявания. С други думи, Клемент не можел да се лиши от преживяванията си с Конг от гледната точка на учен. От своя страна Майк подходил към Енох като към приятел. И най-вероятно това обяснява огромните различия в степента, до която са достигнали отношенията между двамата мъже и техните същества. А именно, различието породено от разума и чувствата.

Разликата между умът и сърцето.




Коментарите на Майк в края на разказа на Клемент бяха красноречиви:

Гладът, самотата, копнежът за приятелство, нуждата да се чувстваш сигурен и обичан могат да съберат на едно място две противоположни неща, всяко взимащо от другото каквото му е нужно за да оцелее, и така да създадат връзка, която да трае цял живот. Връзка, която се простира отвъд любовта или приятелството. Да отдадеш себе си. Да се довериш. Връзка, която разчупва оковите, които при други обстоятелства биха ги разделили. Колкото и различни да са тези две неща, някъде дълбоко вътре те са едно. Започват да се разбират и да си вярват, а това, приятелко, се случва само веднъж в живота, даже в повечето случаи никога. Как се предава доверие като това? Как да сложиш етикет с цена на приятелство, което надминава всичко останало?

Това ме тревожи, но и ми предоставя време за размисъл върху последните десет години от живота ми. Разбирам как се е чувствал и защо е постъпвал по начина, по който го е правел. Разбирам също много от нещата, които аз извърших в тази история. Това е товар, който носиш сам. И сам е единственият начин, по който можеш да го сториш. Отказах се от голяма част от живота си заради това и платих висока цена за знанието, което придобих.

Вярвам, че този разказ е истина и се чувствам по същия начин, по който и той. Историята става твой живот и ти отнема много, като заменя отнетото с познание, което не можеш да споделиш. Откъснах се от хората и от живота заради това. Да пазиш подобна тайна и да живееш таен живот, за който никой не знае, отнема много от теб. Усвояваш изкуството на заблудата и се научаваш да избягваш хора, които могат да те разкрият. Лъжеш семейството и приятелите си за нещата, с които се занимаваш и някъде по пътя спираш да уважаваш себе си.

Не ме разбирай погрешно: Не бих заменил приятелството и доверието му за нищо на свта. Просто ми се иска да не беше на тази цена. Гледам напред в бъдещето и се чудя какво ще се случи с мен и с него. Мисля, че той е точно там, където иска да бъде и през повечето от времето е толкова щастлив, колкото може да бъде един Голям Приятел. А аз от друга страна? Аз не съм щастлив и не съм там, където ми се иска да бъда, като от деня, в който отворих кутията на Пандора, става все по зле. Ще ми се това да отмине и да ме остави да си живея живота.

Когато твоят Голям Приятел те намери, едва тогава ще разбереш какво имаш в сърцето си и какъв човек си всъщност. Мисля, че повечето хора ще установят с изненада, че въобще не познават себе си. Човек се смирява, когато осъзнае, че държи съществуването на цял един вид в ръцете си и един погрешен ход би могъл да доведе до неговото унищожение. Аз съм парализиран и се чудя какво да направя. Страхувам се, че ако изляза и разкажа какво зная, това ще е началото на техния край. Просто ми се иска хората да ги оставят на мира и да им позволят сами да решават какво и кого искат в живота си.

Тази книга , [Съществото], трябва да се превърне в Библия за изследователите на Бигфут. Те трябва да я изучат и да се опитат да проумеят защо е по-важно Бигфут да не бъдат открити. А може би трябва да ти се случи едно от тях в живота, за да разбереш напълно какво се е опитал да ни каже Клемент и защо накрая е постъпил по онзи конкретен начин. Смятам, че всеки, който е имал продължителни контакти с тези същества неизбежно осъзнава, че никога не би могъл да ги издаде.

Вярвам, че връзката става твърде силна и че искат да ги защитят, а не да ги използват… ето защо никой никога не проговаря.

Ако някое бъде хванато или убито, това се случва от някой, който търси единствено славата, че е човекът, открил Бигфут. Макар че те вече са били откривани много пъти. Някои ги наричат приятели и това са онези, които разбират истински. Това са онези, които не биха предали доверието, не биха разрушили връзката, която имат и точно това е основната причина, поради която остават в сянка.

Мисля, че старата поговорка „Който не го познава, той не го обича” е напълно валидна. Щом веднъж стане част от живота ти, започваш да го разбираш и да виждаш човека в звяра.

Ако някога го погледнеш в очите, ти също ще разбереш. И с това ще поемеш товара на тайна, която никога не ще можеш да разкриеш, понеже онова, което е тайна за мен, е живот за тях.


840
17
Уникално прозрение


Помолих Майк да погледне някои неща и да си каже мнението. Изведнъж той пак ми се издразни : „Не съм разбирач”.

„Знам”, казах му аз търпеливо и с усмивка. „Но си имал възможността да наблюдаваш тези момчета повече от всеки друг, когото познавам. Просто от любопитство искам да чуя какво мислиш.”

Отново го помолих да погледне филма на Патерсън/Гимлин и му пратих линка. „Какво ще кажеш?”

„Как така какво ще кажа?” попита той, все още малко нацупено. „Какво ще кажеш ти? Ти си ги виждала. Така ходят Бигфут. Така се движат. Така изглеждат. Знаеш това. Защо хората продължават да си врат носовете наоколо в желанието си да ги снимат. Нали вече са го направили?”

Майк нямаше какво повече да каже за Пати до момента в който не започнах да сътворявам корицата на книгата. Прехвърляхме си един на друг картинки и файлове по мейла. Аз се опитвах да изобразя Енох възможно най-правдиво, а Майк все повече се депресираше.

„Виж, казах ти. Ето така изглежда: главата му е малко издължена – но не като конусовидните глави, които хората рисуват непрекъснато. Понякога, когато козината му е застанала по определен начин, ушите му се подават, или поне връхчетата им. Има големи гъсти вежди, като на Анди Рууни. Очите му са тъмно кафяви – нали си яла близалка Тутси Поп? От онези с шоколада. Като стигнеш до средата и виждаш - пълнежа. Един такъв, каква беше думата…?

„На слоеве?” попитах аз заинтригувана от сравнението.

„Да. На слоеве. Нещо такова.”

Попитах го за зениците.

„Зениците му са същите като нашите. Променят се със светлината, имам предвид големината им. Ако е тъмно, стават големи. Ако светлината е повече, стават малки, но в тези случаи обикновено примижва. Очите му са целите кафеви. Единствените случаи, в които се забелязва бялото, е когато гледа много встрани. Нали знаеш - като погледа на куче. Само че неговият е дълбок.

„Проникващ?” попитах аз.

„Да, особено когато се взира в мен продължително време, както той прави. Като че всеки момент ще ми проговори.”

„Добре” казах аз. „Какво още?”

„Носът му е широк и сплескан, но не е като на горила - с големи ноздри. И има едни малки косъмчета, които стърчат от него. А също и бръчки. Над носа и малко по-надолу. Устата му е широка, а мустаците много гъсти, все едно растат направо от ноздрите му. Покриват горната му устна. Зъбите му са широки и равни. Брадата покрива лицето му чак до ушите, но в горната част оредява. Мустаците се спускат надолу и се смесват с брадата, която завършва с нещо като козя брадичка с дължина 15 см. Козината по челото му е оскъдна и постепенно се преплита с козината по главата.”

Изпращах му рисунка след рисунка, но нито една не приличаше на Енох.

„Добре. Лесно е. Погледни Пати. Виждаш ли козината - по лицето и? Ей такава. Виждаш ли формата на главата? Виждаш ли лицето и носа и? Ей такива. Би могла да му е сестра. Тя е нещото, което най-много прилича на него. И знаеш ли защо? Защото тя е Бигфут.”

Засмях се. Добре му се получи.

После го помолих да погледне снимките на Фрийман.

Пол Фрийман, горски стражар от Щатите забелязал същество близо да Уала Уала, Вашингтон през 1982 г. Това преживяване толкова го впечатлило, че няколко години по-късно напуснал работа и прекарал остатъка от живота си в търсене на Бигфут. Въпреки съмненията за измама, членове от научната общност, включително д-р Гроувър Кранц, д-р Хенър Фаренбах и д-р Джеф Мелдръм обявили отливките от стъпки, направени от Фрийман за съществени улики. Джими Чилкът, експерт по пръстови отпечатъци, който бил изучавал стъпалата и дланите на големи маймуни, анализирал дермалните гънки по отливките и установил, че са несъпоставими с тези на известните примати.

През 1994г Фрийман проследявал група следи близо до Дедъкт Крийк, когато заснел голямо същество с тъмна козина. Докато работех с продуцента Дъг Хаджичек по снимането на Мистериозни срещи през 2003, Дъг ми показа въпросния запис на голям телевизор с висока резолюция. Към края на видеото има кратко появяване на нещо като второ същество, носещо малко дете. Краката и стъпалата на малкото същество се виждаха ясно върху екрана с висока разделителна способност и най-вече глезените. Дъг Хаджичек твърди, че Фрийман никога не е споменавал за детето пред него, а също, че едва ли Фрийман въобще е предполагал, че детето го има на записа. Фрийман почина от усложнения в следствие на диабет през 2003.

Докато Майк гледаше записа (въпреки лошото му качество в Ю Тюб, успях да посоча носеното дете в края на клипа), за което той каза следното: „Ето така изглежда моят Голям Приятел, когато се срещаме в гората, а ето това е начинът, по който се движи. Виж го как поглежда (към Фрийман), после как внимава къде стъпва и после как отново поглежда към него. Те много внимават къде ходят, за да не стъпят накриво и да се наранят. А относно малкото… логично е Мама да отведе своето малко надалеч от опасностите или от някой пич с камера.”

После помолих Майк да разгледа записа от Възпоменателния ден.

ВИДЕО:



Заснет през май 1996 г. от Лори Пейт на един гол хълм до Чопака Лейк в северен Вашингтон, записът от Възпоменателния ден показва едно доста дребно същество, което бяга на открито. То преминава набързо зад един малък хълм и за изненада когато достига да първите дървета от другата страна на откритото място, над рамото му се подава една ръка и сякаш пораства с десетина сантиметра, все едно повдига малко дете на раменете си.

Макар и някои учени да се съмняват в автентичността на записа от Възпоменателния Ден, аз винаги съм смятала, че тези кадри са истински, а и Майк също сметна така. „Трябва единствено да гледаш последните десет секунди, маниера им на придвижване… Виждаш ли как притичва от другата страна на хълма? Нищо не се движи по начина, по който го правят те. Толкова бързо - и уверено.”

После минахме на звуковете от Сиера. В началото на седемдесетте Рон Морхед и Алън Бери пребивавали многократно в ловния лагер на Уорън и Луис Джонсън в планината Сиера, където записали множество случаи на размяна на звуци с цел комуникация между предполагаеми Бигфут същества и хората от лагера.

Има няколко причини, поради които аз лично поддържам достоверността на Записите от Сиера. Познавам Рон Морхед от дълги години и го смятам за изключително благонадежден. Освен това звуците, записани в лагера, много точно наподобяват описанията, дадени от множество свидетели през годините, относно звуците, които самите те са чули.


ЗВУЦИТЕ МОЖЕТЕ ДА ЧУЕТЕ -->> ТУК, първият запис отгоре-надолу


Понеже Майк от дълги години беше близо да съществата, сметнах, че ще може да ми каже дали някога е чувал нещо подобно. Изпратих му по мейла няколко аудио записа и двамата заедно ги чухме на телефона.

Майк започна да се кикоти. „Чуваш ли този характерен звук, който издава тук?” попита ме той.

„Да.”

„Енох прави така непрекъснато. Обикновено седи до мен в лагера, яде и разговорът ни протича по следния начин:

„Как си днес, приятелче?”

„ Блърг ръгл блъг.”

„Наистина ли? Че защо така?”

„Брага блех ръглрул.”

„Тя така ли направи? А ти какво и каза?”

„Агаръг благ блага ракг мрк.”

„Надявам се, че си я скастрил.”

Разсмях се. Имитацията, която правеше Майк на Звуците от Сиера беше удивително точна.

„Нещо като да седиш и да разговаряш с кучето си или подобно. Приказваш глупости, а то ти отговаря с някакви звуци. Макар че в много случаи когато общуват помежду си, все едно чуваш езика на местните Индианци. Гледала ли си някой от старите уестърни, в които индианците разговарят на техния си език? Напомня ми точно на това.”

Продължихме да слушаме записите, които му бях изпратила и той спря на номер 9. Точно този запис винаги ме е интересувал особено, защото звуците са по-отчетливи и в по-голяма степен наподобяват език, отколкото бращолевене.

„Ето,” каза Майк, „Чуваш ли това?”

Това беше една конкретна част от записа, в която съществото сякаш издаваше команди с властен тон. От другата страна на линията настъпи тишина.

Онова, което последва ме изненада.

„Да му се не види,” почти излая Майк с неистов смях.

„Какво?”, попитах аз.

„Да му се не види!” повтори той.

„Какво?”

Той издиша шумно. Звучеше разгневен. „Това е доста странно…”

Тишина. И последва поредната обяснителна метафора на Майк. „Понякога, както си стоя на работа чувам как мексиканците си говорят на испански. Аз не говоря испански, но схващам за какво става въпрос без дори да си давам сметка за това, като на всичкото отгоре вмъквам по нещо в разговора.” След това изрече колебливо, „Мисля, че разбрах какво каза той току що.”

Сега беше мой ред да се умълча.

„И какво каза?”

Виждах колко му е трудно да го каже. „Ами, …стори ми се, че е ядосан. Мъжете го имитират, повтарят онова, което казва той, все едно е някаква игра, само че той крещи от гняв, понеже мъжете стоят между него… и нещо, което му е много важно.”

Не знаех какво да кажа.

Колкото и странно да е съвпадението (макар, че с увеличаване броя на годините, прекарани на тази планета, все по-малко вярвам в съвпадения), седмица по-късно имах възможността да разговарям по телефона за пръв път с Дейв Джонсън, синът на човека, който притежаваше ловния лагер.

Спомних си какво беше казал Майк по време на двучасовия ни разговор и зададох на Дейв един уж невинен, но много важен въпрос.

„Сещаш ли се как на запис номер 9 Големият приятел крещи нещо наподобяващо думи? Какво се случваше по това време в лагера?”

Отговорът на Дейв беше: „Момчетата смятаха, че един от младите е преминал от другата страна на лагера и че стоят между него и останалите.


* * * * *

Страници: 1 ... 53 54 55 [56] 57 58 59