Apocryphal Academy

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.

Публикации - λ

Страници: 1 ... 31 32 33 [34] 35 36 37 ... 56
496
III. ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЗЕМЯТА

89. Не може да се определи точния период, в който насочващата наклонност на магнита спрямо Земята е била впрегната като пътеводител в полза на мореплавателя; но това се използва в Европа поне от 12-ти или края на 11-ти век.*

* Китайците твърдят, че са познавали полярността и са употребявали магнита още от 2-ри век.


90. Фиг. 32 представлява магнит, поставен на въртяща се ос, така че да се върти хоризонтално. Тази постановка по същество е на същия принцип като компасната игла; тя обаче е поставена на въртяща се платформа, на която са отбелязани кардиналните посоки.

91.Открито е, че така свободно закрепена магнитна игла, че да има свобода на хоризонтално движение, спонтанно се подравнява по север и юг; и ако бъде разместена от тази позиция, се връща отново в нея след редица осцилации.


92. Ако иглата бъде така окачена, че да има свобода във вертикална посока, ще се види, че тя има наклонността да не остава в хоризонтална позиция, а един от полюсите й (в това полукълбо е северния й полюс) се накланя надолу към земята. Ако човек се намира при магнитните полюси на Земята, тя ще възприеме вертикална позиция; но наклонът намалява, когато човек се оттегля от полюсите в посока екватора, и на магнитния екватор, който е близо до географския, иглата заема хоризонтална позиция. Такава игла, която е пригодена добре да демонстрира тази наклонност, се нарича накланяща се игла.

93. Фиг. 33 представлява накланяща се игла, като е закрепена така, че накланяйки се, може да се върти във всички посоки. Закрепена е чрез универсална става за месингова шапка, съдържаща ахат, поставен върху въртящата се ос. Обичайната постановка позволява движение единствено по вертикалата, защото иглата има ос, минаваща през средата й под прав ъгъл на дължината й, и оста й е захваната хоризонтално. Малките игли, показани на Фиг. 34 са окачени по този начин. Понякога се добавя вертикален кръг, разделен на градуси, за да се измери ъгъла, който иглата прави с хоризонта. Когато се използва игла, чието движение е ограничено в една единствена равнина, тя трябва така да се постави, че тази равнина да е насочена север-юг и да съвпада с равнината на магнитния меридиан. Една накланяща се игла, преди да бъде намагнитена, трябва да е възможно най-добре уравновесена, така че да остане в покой в каквато и позиция да бъде поставена; само че е трудно да се постигне голяма точност.

94. Накланящата се игла, също така, при различните географски ширини, ще възприеме посоките, означени на диаграмата, Фиг. 34, където върхът на стрелите около глобуса обозначава северен полюс, а перата им обозначават южен полюс. Ъгълът, който иглата сключва с хоризонта на кое да е място, се нарича наклонът за даденото място. Тенденцията на иглата да се накланя се компенсира при морските и изследователските компаси, като южния край на иглите, ползван в северните ширини, се прави малко по-тежък от северния им край.


95. На Фиг. 34, М представлява Северният Американски магнитен полюс, близо до S, която е северният полюс на Земята. Линията L V е съвременната приблизителна линия, в която няма вариации (виж 98), а извитата линия в центъра е магнитният екватор, или линията, по която наклонът е нула, и посоката на накланящата се игла е същия като този на хоризонталната игла.

96. Съпоставяйки посоките, заемани от иглата в различните й местонахождения спрямо Земята, както е показано на Фиг. 34, с посоките, заемани от един магнит спрямо друг магнит, както е показано в параграф 72, ще стане ясно, че между тях има силна аналогия. Тази аналогия доведе до вярването, което дълго време се поддържаше, че самата Земя беше магнит, или че съдържаше в себе си големи магнитни тела, под чието влияние магнитната игла заемаше различните си посоки; точно както малка игла заема същите посоки, когато е поднесена в различни позиции близо до друг пръчков магнит.

97. Само че има и друг вариант да се обясни насочващата наклонност на един магнит по отношение на Земята; това е предположението, че вместо намагнитени тела вътре в Земята, лежащи успоредно на посоката на иглата, има електрически потоци, минаващи около Земята, протичащи вътре в нея, но близо до повърхността, под прави ъгли спрямо посоката на иглите. Това би обяснило насочващата сила на иглата по отношение на Земята, с насочващата й тенденция по отношение на електрически поток, както е описано в предходната глава, а не с насочващата й тенденция спрямо друг магнит. И това е, всъщност, гледната точка, която се разглежда от философите в момента. Теорията, обаче, все още не е твърдо установена; всичките три форми на насочваща наклонност на по-късен етап може да се окаже, че са идентични. За сега, тъй като все още се смятат за различни, тези наклонности могат да се подредят в три различни типа.

ЕКСП. 9. Положете фина шивашка ига, не магнетизирана, върху водна повърхност, върху която, ако иглата е суха, ще плава, и ще стане ясно, че тя ще лежи в почти безразлична позиция. След това я магнетизирайте, като я докоснете с друг магнит, и я поставете върху водата, в посока изток-запад. Тя веднага ще се обърне и ще заеме позиция в магнитния меридиан, тоест, приблизително север-юг.

ЕКСП. 10. Поставете магнитна игла върху подвижната й ос така, че северният й полюс да се обърне в посока север. След това я свалете от оста й и провлачете северния й полюс по северния полюс на силен магнит, и след това провлачете южния й полюс по южния полюс на силния магнит. Когато я сложите на подвижната й ос, ще стане ясно, че полюсът, който преди беше северен, сега ще се обърне на юг, а южният полюс ще се обърне на север. По този начин полюсите на иглата могат да се сменят по желание.

ЕКСП. 11. За да се докаже, че наклонът на накланящата се игла не е в следствие по-голямата тежест на северния й край, обърнете полюсите й, както е описано в предходния експеримент, и тогава онова, което преди е било неин южен полюс, ще се наклони, а онова, което е било неин северен полюс, ще се издигне.

98. Посоката на иглата по отношение на Земята не е постоянна. Вариациите й, тоест, отклоненията й от истинския географски меридиан, се дължи на няколко промени, в известна степен циклични. Освен това, интензивността, с която Земята влияе на иглата, също е непостоянна, както става ясно от осцилациите, които иглата прави за период време. Както става ясно и чрез измервания, посредством апарати, конструирани много деликатно, иглата изглежда рядко е в покой, а вместо това постоянно откликва на несекващи флуктуации и разтърсващи движения. Това е феномен, който изглежда по-лесно попада в идеята, че контролиращото иглата влияние се дължи по-скоро на електрически потоци, отколкото на фиксирани постоянни магнити вътре в Земята.


99. Целта на инструмента, представен на Фиг. 35 е да покаже магнетизма на Земята в контекста на последното предположение (виж и параграф 96). Сложно-съставният пръчков магнит, n s, се поставя в магнитната ос на Земята, без да съвпада точно с оста на въртенето, N S. Малка магнитна игла, положена в В, върху магнитния меридиан, ще сочи едновременно към магнитния полюс s, и към северния полюс N, тъй като и двата са на една линия. Но ако иглата се сложи в А, или където и да е другаде, освен на магнитния меридиан, тя ще сочи единствено към магнитния полюс, тъй като двата полюса няма да са в една и съща посока. Няколкото магнита, показани при n s, не са закрепени заедно, а само са закрепени на обща ос. Това позволява полюсите им леко да се разтворят, за да се демонстрира по-добре разпределеността на Земния магнетизъм: Земята в действителност има четири магнитни полюса, два силни и два слаби; най-силният северен полюс е в Америка, а най-слабият северен полюс е в Азия. Линията по повърхността на Земята, по която няма вариации, обаче, значително се различава от магнитния меридиан, а линиите на еднакви вариации и еднакъв наклон не са точно меридиани и паралели на ширина спрямо магнитните полюси. Влиянието на Земния магнетизъм по повърхността й е нееднакво. Временните флуктуации, обаче, са толкова леки, че не нарушават работата на компаса, а вариациите на иглата се наблюдават и отбелязват върху карти за различните части от лицето на Земята.


100. Вариацията на иглата за всяко място се открива чрез наблюдаване на магнитното движение на кое да е небесно тяло, чиято истинска позиция е известна в дадения момент. Наблюдението веднага се добива чрез сравнение на посоката на иглата спрямо Северната звезда, когато прекосява меридиана, или чрез изчисление, когато Северната звезда се намира в най-голямото му удължение. Обикновено, обаче, се предпочита наблюдение на слънцето. Когато географската ширина на място А (Фиг. 36) е известна, точното преминаване на слънцето S, на изток или запад, може да се изведе чрез изчисление,* за всяко едно време и място. Ако иглата при А сочи към М, вместо към N, истинският север, ъгълът MAS ще бъде магнитния преход на слънцето на запад. Предположете, че този ъгъл се наблюдава върху компаса на изследователя, и е равен на 76о, като часът се запише точно. Ъгълът N A S, истинският магнитен път на слънцето в този час, може да се изчисли. Допуснете, че е 85о 35`. Разликата между магнитния път и истинския географски път, показана от ъгъла M A N, е вариацията на иглата, равна на 9о 30`. **

* Виж Навигатора на Боудич (Bowditch’s Navigator).

** Настоящата вариация в Бостън е 9о 30` запад. Западната вариация изглежда се увеличава. Настоящия наклон е 74о 20` север.

101. Фиг. 37 представлява инструмент, направен за демонстриране на теорията, която отдава Земния магнетизъм на електрически потоци, протичащи по нея под прави ъгли спрямо оста й. N S е просто една дървена ос към глобуса. Когато през жицовата намотка около екваториалния регион се пусне галваничен поток, малки игли, поставени в различни позиции, ще се подредят по подобен начин, както биха го направили в подобни земни ширини.


Сравнявайки тази фигура с Фиг. 35, наподобяваща Земята с поместения в нея магнит, могат да се сравнят двете теории за земния магнетизъм. И на двата глобуса малките игли се подреждат по подобен начин. С малка накланяща се игла може да се демонстрира, че наклоните й и по двата глобуса стряскащо приличат на наклоните й по съответните земни ширини от лицето на Земята.

102. Ще се види, че, на Фиг. 35, южният полюс на посочения магнит е представен в северния географски полюс на Земята. Също така, на Фиг. 37, дървената пръчка N S, прекарана през оста на глобуса, показва посоката на полярността, индуцирана от електрическия поток, обратно на посоката на географските полюси. Причината за това лесно може да се проумее. Северният магнитен полюс е онзи, който привлича северния полюс на един магнит, и, следователно, би трябвало да притежава южна полярност, а не северна, както името му заблудно посочва. На фигурата, галваничният поток, разбира се, се счита, че протича около глобуса в същата посока, като предполагаемите потоци в Земята; тоест, от изток на запад, в обратна посока на въртенето на Земята. Принципът, на който работи намотката и по който индуцира полярност, ще бъде обяснен в глава II, раздел 2.

103. Открито е, че Северното сияние влияе върху деликатно провесена магнитна игла, карайки я да вибрира постоянно но неравномерно в периода на явлението си, и особено в момента, когато лъчите на Сиянието се устремяват към зенита; ако Сиянието е близо до хоризонта, смущенията на иглата са много слаби. Когато лъчите се обединят, за да образуват корона, центърът й често е на или близо до магнитния меридиан.

104. За няколко години значителен брой магнитни наблюдения са били направени в различни части на света, с цел да се изготвят систематични и взаимосвързани наблюдения, касаещи Земния магнетизъм. При тези станции, вариациите на иглата и интензивността на Земното влияние върху нея се наблюдават и записват почти на всеки час, а на точно определени дни това се прави на всеки няколко минути. Тези наблюдения, направени посредством отлични инструменти, и по едно и също време в множество отдалечени един от друг райони, се подлагат на взаимно сравнение, и почти винаги успяват да внесат яснота по този важен и заплетен въпрос.

497
II. СПРЯМО ПОТОК ЕЛЕКТРИЧЕСТВО


75. Беше открито, от професор Оерстед (Oersted), от Копенхаген, в годината 1819, че магнит, свободно провесен, има наклонността да заема позиция под прав ъгъл спрямо посоката на протичане на електрически поток, преминаващ наблизо. Това може да се демонстрира по следния начин.


ЕКСП. 8. Нека N S, Фиг. 25, бъде магнитна игла, монтирана на въртяща се ос така, че да позволи свободно хоризонтално движение, и нека W R бъде жица, минаваща директно над и успоредно на иглата. ds-25Разбира се, посоката на жицата трябва да бъде север-юг, защото иглата със сигурност ще заеме тази ориентация, заради влиянието на Земята. Сега ако екстремумите на жицата бъдат свързани с полюсите на галванична батерия, по такъв начин, че да се възбуди електрически поток по нея, иглата N S ще бъде отклонена и ще се обърне, заемайки позиция a b или c d, според посоката на потока от положително електричество, в зависимост от това дали протича от W към R или от R към W. Ако жицата бъде поставена в същата посока под иглата, посоките ще бъдат наобратно на онези, създадени от същия поток, когато жицата е отгоре. Ако положителният поток протича от юг към запад по жицата, както е показано от стрелата на картинката, северният полюс на иглата ще се завърти на запад, ако се намира под жицата; и на изток, ако е над жицата.

76. В тези случаи иглата няма да бъде отклонена толкова далеч, че да заеме действително перпендикулярна позиция към жицата, заради влиянието на Земята, която все още оказва засяга магнита и се опитва да го върне в предишната му позиция. Магнитът следователно ще установи равновесие между тези сили, в средна позиция между паралепипедност към жицата и подравняване по земния север-юг.

77. Същият експеримент може да бъде повторен с накланяща се игла, като жицата е поставена успоредно на иглата. Променяйки по този начин позициите на жицата и иглата, ще стане ясно, че във всички случаи иглата има наклонността да заема перпендикулярна позиция към жицата, и да обръща северния си полюс в точно определена посока спрямо жицата.

78. В едно отношение, действието на проводящата жица върху магнит демонстрира една удивителна любопитност. Всички други познати сили, действащи между две точки, действат по една права линия, свързваща тези точки; такъв е и случаят при електрическите или магнитните действия, когато се разглеждат поотделно. Но електрическият поток упражнява магнитно действие странично, под прави ъгли спрямо протичането си. А пък магнитният полюс не се движи нито директно към провеждащата жица, нито се отдалечава директно от нея, но вместо това има наклонността да се върти около нея, без да променя отстоянието си. Следователно, трябва да се смята, че силата действа по тангента към кръга, в който би се движил магнитния полюс. Вярно е, че в много от позициите на магнита по отношение на жицата се случват очевидни привличания и отблъсквания; но всички те се отнасят до сила, действаща тангенциално върху магнитните полюси, и в равнина, перпендикулярна на посоката на потока. Това любопитно действие може по-добре да се проумее чрез следната картинка.


79. Така, нека p n (Фиг. 26) бъде жица, поставена във вертикална позиция и провеждаща поток надолу (като р е свързан с положителния полюс на батерията). Сега нека предположим, че северният полюс на магнит N се приближи до жицата, като е перпендикулярен на коя да е точка С. ds-26Ако е свободен да се движи, полюсът ще се върти около С като център в посоката на стрелките от картинката; тоест, в същата посока като стрелките на часовник, ако лицето му е нагоре. Равнината на кръга, която полюсът описва, е хоризонтална. Когато потокът се изкачва по жицата, полюсът ще се върти в обратната посока. Ако жицата се постави в хоризонтална позиция, равнината, в която се ще се върти полюсът, разбира се, ще бъде вертикална. Ефектите от спускащ се или изкачващ се поток върху южния полюс са точно обратните на онези, които се наблюдават при северния полюс. Ако жицата е подвижна, а магнитът е фиксиран, тя ще се върти около него по същия начин и в същите посоки. Така, една жица, пренасяща слизащ поток, има наклонността да се върти около северния полюс на един магнит, в посока стрелките на часовник. В експеримента от параграф 75 не се случва въртене, защото потокът, действащ едновременно върху двата полюса, има наклонността да им придава движение в противоположни посоки; така че магнитът постига състояние на равновесие между тези сили, напряко на жицата. Ще стане ясно оттук-насетне (глава II, раздел 2), че, когато влиянието се ограничава само върху един полюс, се създава продължително въртене.

80. Следният апарат демонстрира насочващата тенденция на магнита спрямо поток електричество.
Магнитна игла, наполовина от месинг. При този инструмент стоманената игла е изцяло от едната страна на опорната точка, и е уравновесена с месингова тежест от другата страна. Чрез тази композиция действието на един електрически поток върху полюса, който се намира в центъра на движението, не може да има никаква роля във въртенето на магнита в коя да е посока; и движението му ще се определя единствено от действието върху другия полюс; въртене, обаче, не може да има. Целта на инструмента е да покаже насочващата тенденция на единствен полюс по отношение на електрически поток.


81. Астатична игла. Така конструирана игла, че насочващата й наклонност по отношение на Земята да бъде неутрализирана, за да остане в покой във всяка позиция, се нарича астатична игла. ds-27Тя е направена както се вижда на следната картинка, Фиг. 27, състояща се всъщност от две игли, една над другата, поставени обратно една на друга по отношение на полюсите си. Такава система, разбира се, няма да бъде афектирана от магнитното въздействие на Земята, тъй като каквито и сили да влияят на горната игла, ще бъдат посрещнати от равни по големина сили, влияещи в обратна посока на долната игла. И действително ще бъде същото с влиянието, идващо от електрическия поток, ако жицата бъде поставена в такава позиция, че да действа еднакво и на двете игли. Само че, когато жицата се постави успоредно и над горната игла, влиянието на жицата ще бъде, разбира се, много по-силно върху горната игла, отколкото върху долната, и след като действието на земния магнетизъм е неутрализирано, иглата ще заеме позиция под прав ъгъл на провеждащата жица. Ако жицата се постави колкото се може по-близо между иглите и успоредно на тях, влиянието на горната страна на жицата ще отклони горната игла в същата посока, в която долната страна на жицата ще отклони долната игла, което ще предизвика много по-силен ефект.


82. Фиг. 28 представлява друга астатична игла, подобна на горната, но състояща се от два магнита-подкови или U-магнита, свързани в свивката си, така че противоположните им полюси да са на една линия, които са внимателно уравновесени върху ахатова чашка. Тези игли не е необходимо да са съвършено астатични, нито пък е лесно да се направят такива.

83. Ако жицата, провеждаща електрическия поток, след като премине над иглата, се свие и мине под нея, както на Фиг. 29, може да се предположи, че докато електричеството протича от С към А в горната част на жицата, трябва да премине в обратна посока при връщането си от А до В отдолу (чашката С е свързана с положителния полюс на батерията, а В с отрицателния), и че влиянието на едната част на жицата ще неутрализира влиянието на другата й част, защото вече беше споменато, че иглата се отклонява в едната или другата посока според посоката на електрическия поток. И точно така ще стане, ако обратният път на жицата минаваше от същата страна на иглата и от другата й страна, и на равно разстояние от нея.


Само че една жица, провеждаща електрически поток, когато преминава под иглата, ще произведе обратния ефект на онзи, който създава, когато минава отгоре, ако потокът и в двата случая протича в една и съща посока. И разбира се, от това следва, че ако посоката на електрическия поток се обърне в онази част на жицата, която минава отдолу, той ще упражни спомагателна сила, а не антагонистична, на силата от жицата, минаваща отгоре. Това е случаят с тук представената постановка. Електрическият поток протича, наистина, в обратната посока под иглата, но тогава е от другия й край, и следователно ефектът, създаден от долната част на жицата, ще се добави към онзи, създаван от горната й част. Трябва да се уточни, че двете части на жицата не бива да се докосват там, където се пресичат, а са изолирани в тази точка с някакъв не провеждащ електричество материал, като например може да са увити с връв.

84. Вертикалните части на жицата също спомагат в отклоняването на иглата; това може да се покаже, като се свържат чашките и В и С с един полюс на батерията, посредством две жици с еднаква дължина и дебелина, а чашката А с другия полюс (да кажем, положителният). Потокът тогава ще се раздели на две порции, почти идеално равни, и двете протичащи в една и съща посока на еднакво разстояние от магнита М, само едната порция отгоре, а другата отдолу. Сега, ако само хоризонталните части на жицата въздействаха върху иглата, тя щеше да остане неизменена.; само че ще стане ясно, че тя ще бъде отклонена в значителна степен от потока, който се спуска по вертикалната част на жицата при А, и който се изкачва при В, тъй като тези трасета се добавят във влиянието си.


85. Галваноскопът или галванометърът. На база горните принципи се правят инструменти с разнообразни форми, които се наричат галваноскопи или галванометри, тъй като служат за посочване наличието на електрически поток и в известна степен – за определяне на количеството му. Ако жицата премине много пъти около иглата, както е на Фиг. 30, силата на инструмента много се увеличава, тъй като всеки оборот на жицата добавя въздействието си; при условие, че жицата не е толкова дълга или с толкова малък размер, че да не може да проведе целия дебит на потока. Така инструментът е една деликатна проба за присъствието на поток електричество. Намотката на жицата се поддържа на триножна поставка, с винтове за настройване; краищата С и D на жиците са свързани с чашките А и В.


86. Изправен Галванометър. При този инструмент, представен на Фиг. 31, и намотката и иглата са поставени във вертикална позиция, като северният полюс е направен малко по-тежък, за да се запази магнитът перпендикулярен вертикално. Когато през намотката премине поток, отклонението клони към хоризонтална позиция. Иглата се прави с голям размер, с цел измерванията да се представят пред публика.

87. Галванометър с астатична игла. Този инструмент е с подобна конструкция като предходния, с разликата, че иглата е почти астатична. Съвсем слабата й насочваща тенденция, която е оставена, се използва за измерване силата на електрическия поток, тъй като ъгълът на отклонение от линията север-юг показва в каква степен това съпротивление е преодоляно. Този инструмент може да се направи толкова екстремно деликатен в показанията си, че ако две тънки жици, едната от мед и другата от цинк, се свържат с него, и краищата им се потопят в разредена киселина, или дори ако се поставят в устата, ще има много забележим ефект. Преди да бъде ползван в експерименти, галванометърът трябва да бъде така поставен, че посоката на намотката да съвпада с тази на иглата, тъй като това в тази позиция чувствителността е най-голяма.

88. Галванометърът е мерител за това, което се нарича количество на електричеството, но не взима предвид интензитета му. Механичното електричество, което има голям интензитет, но много малко количество, твърде леко отклонява иглата на галванометъра. Потокът от една галванична двойка повлиява иглата силно, тъй като количеството е много голямо, а интензитетът – малък. Ако сто двойки се свържат заедно в цялостна редица, интензитетът се увеличава сто пъти, но количеството остава същото, и иглата е само малко повече отклонена, в сравнение само с едната галванична двойка. Причината, да има някаква разлика в това отношение, е че когато електричеството е много обтегнато, жицата на галванометъра по-малко възпрепятства преминаването на дебита, и в действителност по-голямо количество успява да премине по нея. При термо-електричеството, с единствена двойка, интензитетът е по-малък пропорционално на количеството, отколкото при единствена галванична двойка, и потокът дава силно показание на галванометъра. Големината на разлагащата сила на електрическия поток винаги е точно колкото е количеството му. Следователно галванометърът посочва електро-магнитния и разлагащия капацитет на един електрически поток. Един интензивен електрически поток разлага по-лесно, отколкото онзи с по-малък интензитет, но количеството разложена материя е пропорционално единствено на количеството на потока. Освен галванометъра, при който се ползва магнитна игла, златно-листния галваноскоп също се използва, това е много деликатен в показанията си инструмент и ще бъде описан по-късно.

498
МАГНЕТИЗЪМ

 
I.
ПОСОЧНА НАКЛОННОСТ НА МАГНИТА



I. ПО ОТНОШЕНИЕ НА ДРУГ МАГНИТ

 
62. Привличания и Отблъсквания. Ефектите, създавани от противоположните полюси на един магнит, въпреки че в някои отношения си приличат, в други отношения си противоречат; единият привлича онова, което другият отблъсква.  Полюсите на различните магнити, когато са едноименни, тоест, и двата север или и двата юг, демонстрират отблъскване, докато онези с противоположни имена се привличат.


ЕКСП. 4. Нека N. S. (Фиг. 17) е магнитна игла, поставена на въртяща се ос. Нека N е северният и S бъде южният полюс. Тогава, приближете до северния й полюс северният полюс на пръчков магнит М. Северният полюс на иглата ще бъде отблъснат, което ще накара иглата да заеме позиция r r. Ако сега магнитът М се обърне така, че южният му полюс да приближи северния полюс на иглата, иглата ще бъде привлечена, и ще заеме позиция a a. Южният полюс на иглата, обратно, ще бъде привлечен от северния полюс на М, и отблъснат от южния му полюс.

63. Интензивността на привличане или отблъскване, проявена между два магнитни полюса, се променя в обратно съотношения спрямо квадрата на разстоянието им; тоест, ако разстоянието между магнитите се удвои, силата, с която те се привличат или отблъскват, се намаля до една четвърт от предишната си големина; ако разстоянието се утрои, силата ще се намали до една девета; и тн.

64. Тези привличания и отблъсквания не се повлияват от междинни препятствия, направени от стъкло или метал, или от което и да е друго вещество между двата магнита; освен, ако самото тяло на препятствието не се поддава на магнетизъм.


65. Винаги, когато парче желязо, като В (Фиг. 18) се поднесе в близост до един от полюсите на магнит, М, желязото става намагнитено по индукция, както ще бъде обяснено по-късно, глава II, раздел 1; и екстремумът, който е най-близо до полюса, придобива противоположната полярност на тази на полюса, докато краят, който е най-далече, придобива същата полярност. Така, на картинката, върхът на стрелата представлява северния полюс на магнита, и екстремумът S на желязното парче ще придобие южна полярност. От това следва, че всъщност само тази част, която е най-близо до полюса на магнита, може да бъде привлечена от този полюс, докато онази част, която е най-далече, явно е отблъсквана. Ако парчето желязо има по-значима дължина, в сравнение с ширината си, краят, който се отблъсква, ще бъде на такова разстояние от влиянието на магнита, че отблъскването му ще бъде превъзмогнато от привличането на екстремума, който е в близост. Ако, обаче, парчето желязо е много късо, така че отблъскваният полюс да бъде много близо до магнита, отблъскването ще бъде пропорционално по-силно, и привличането ще бъде неутрализирано в значителна степен; и, накрая, ако парчето желязо е с такава форма, че да приближава двата противоположни полюса колкото се може повече един към друг, така че да ги изложи на влиянието на магнитния полюс почти в равна степен, привличането ще стане едва доловимо. Това може много добре да се демонстрира по следния начин.



ЕКСП. 5. Нека М (Фиг. 19) бъде южният полюс на пръчков магнит или магнит-подкова, а А бъде железен лист, малко по-малък от края на магнита. ds-19Когато тази желязна плоча се постави в горната позиция, представена на картинката, повърхността до полюса на магнита ще усвои северна полярност, а обратната повърхност ще стане южна; тъй като желязото е тънко, и двете повърхности са близо до полюса на магнита, така че едната е отблъсквана почти толкова, колкото другата е привличана. Ще се окаже, че тънката плочка се залепя за полюса с много малка сила, и лесно ще се изплъзва надолу, докато не заеме долната позиция на картинката. В тази позиция, тя ще се привлича много по-силно; защото двата противоположни края, вместо двете противоположни лица, ще станат полюси, и краят, който е в контакт, ще бъде привлечен, а отдалеченият край ще бъде отблъскван. Същият ефект ще се получи, ако плочката се приближи към полюса на магнита със своя ръб, вместо с някое от лицата си; по този начин отблъскваният полюс на плочката е изтеглен на разстояние от магнита, оставяйки го да привлече другия полюс с по-малко вмешателство от обратното действие, което беше налице в предишния случай.

66. Магнитни играчки. Правят се различни магнитни играчки, които да проявяват ефектите на привличане и отблъскване, описани в параграф 62, като лебеди, кораби, риби, и други фигурки със скрити в тях магнити, предназначени да плават по вода. докато плават, могат да се привлекат или отблъснат по повърхността на водата по желание чрез друг магнит, държан в ръка.

67. Плаваща игла. Много фина и съвършено суха шивашка игла, предварително намагнитена и после внимателно положена върху водната повърхност, ще плава, и по този начин ще бъде свободна да се движи във всяка посока и може с удобство да се използва, за да демонстрира гореописаните привличания и отблъсквания. По-голяма игла ще се държи също толкова добре, ако се прекара през малко парче корк, за да плава.


68. Търкаляща се арматура. Този апарат се състои от сложно-съставен магнит-подкова и арматура, състояща се от желязна жица, чиято дължина е малко по-голяма от широчината на магнита, така че, когато се залепи за него, краищата й да стърчат малко от двата края. На всеки от двата й края се прикрепя малък маховик. Тогава тази арматура се поставя напряко на магнита, на известно разстояние от полюсите му, както се вижда на А, и магнитът се държи в такава позиция, като полюсите му сочат надолу, за да може арматурата да се търкулне към тях. Когато достигне полюсите, магнитното привличане към желязната ос ще надделее над падането й, докато инерцията, насъбрана от маховиците, ще продължи да тласка оста напред и оста ще се изтърколи на известно разстояние нагоре по долната страна на магнита до позиция В на картинката; и чрез промяна на наклона на магнита N S, арматурата може да се накара да се търкаля от А до В и от В до А, по желание.

69. От това, което бе казано в параграф 65, следва, че действието на един магнит върху желязна маса не е просто привличане или отблъскване на самата маса, карайки я просто да се приближава или оттегля; а означава, че е налице сложно реципрочно действие между полюсите на магнита и онези полюси, които желязната маса възприема.


ЕКСП. 6. Нека М (Фиг. 21) бъде магнит, като позицията на северния му полюс е означена със стрелата. ds-21Сега, ако малкото парче желязо S N, провесено от връв, се постави в позицията, означена 1, то става намагнитено по индукция от фиксирания магнит, така че екстремумът S ще бъде привлечен от северния полюс на магнита, а екстремумът N ще бъде отблъснат от него, както вече бе обяснено. Тези две сили заедно ще си взаимодействат така, че да задържат тялото в посоката, изобразена на картинката; докато влиянието на отдалечения екстремум на магнита М няма да се усеща. Сега, ако парчето S N се премести в позиция 2, северният полюс на магнита ще привлече южния полюс на парчето, и ще отблъсне северния му полюс, както преди; но тогава, поради наклонената позиция на парчето, силата на привличане между южния естремум на магнита и северния екстремум на парчето ще започне да действа; така че северният полюс на парчето ще се привлече към южния полюс на магнита, и парчето ще бъде малко отклонено от позицията, която иначе щеше да заеме. Тази наклонност на парчето желязо да се намества в точно определени посоки, по отношение на друг магнит, чието въздействие изпитва, се нарича посочна наклонност.


70. Този ефект на насочване на парчето желязо, създаван от отдалечения полюс на магнита, става още по-изразен, когато провесеното парче желязо се отдалечи още повече от северния полюс: например, когато е почти на центъра на магнита, както е на Фиг. 22, където М представлява магнита, както преди. ds-22Сега в този случай, ако върху окаченото парче се въздейства само от северния полюс на магнита, то ще заеме позиция А В; ако полюс S е привличан, и ако полюс N е отблъскван, парчето желязо ще заеме позиция, насочена по права линия към северния полюс на магнита. Но вместо това, желязото е в такава позиция, че южният полюс на магнита също действа силно върху него; и ако магнитните сили на двата полюса на магнита са с еднаква интензивност, южният полюс ще въздейства върху края, маркиран N, толкова силно, колкото северният полюс ще въздейства върху края S; и провесеното парче желязо ще заеме позицията, означена с N S, тоест, успоредно на магнита.

71. Така, заеманите от желязното парче позиции, когато е в близост до магнит, зависят в много по-голяма степен от поляритета, който желязото приема по посока на дължината си, отколкото напряко. Така, ако желязото се постави от една страна на магнита, под прав ъгъл към него, и отсреща средата му, то ще остане в тази позиция, вместо да се завърти успоредно на магнита, именно поради трудността да развие двете полярности в противоположните си краища.

72. Един стоманен магнит не преживява тази промяна в развиването на поляритета си, променяйки позицията си спрямо фиксирания магнит, както прави желязото. Следователно, описаните по-горе експерименти е по-добре се провеждат с магнитна игла, която може да се провеси на връв, или, по-добре, да се монтира на въртяща се ос, и така да се държи в различни позиции близо до магнита. Иглата, бидейки постоянен магнит, и бидейки силно намагнитена чрез процеса, на който е била подложена при производството си, действието на полюсите й ще бъде по-решително от тези на желязната пръчка, намагнитена само чрез временна индукция.


Движейки внимателно такава игла около пръчков магнит, ще стане ясно, че тя ще заема позиции спрямо него, както е показано на картинката, Фиг. 23.

73. Тези ефекти, произведени от комбинираните привличания и отблъсквания на магнитните полюси, могат да се доловят много задоволително и от следния експеримент.


ЕКСП. 7. Разстелете тънък слой от железни стружки или пясък, съдържащ желязо, върху лист хартия, и поставете силен магнит-подкова под листа във вертикално положение, приближавайки полюсите много близо до хартията. ds-24Пунктираните линии на картинката (Фиг. 24) показват подредбата, която ще възприемат железните частици. Всяка една от тях става магнит с два полюса, и се свързва с онези близо до нея, формирайки интересни извити редици. Този експеримент може да се проведе и по по-задоволителен начин, като се постави магнита в същото вертикално положение, с полюси долепени към долното лице на листа хартия, след което железните частици да се посипят отгоре от пясъчна кутия, държана на известна височина. Железните частици, падайки върху листа, с повече готовност ще заемат желаните от тях позиции, подбудени от магнитното влияние.

74. Линиите, оформени от стружките, дават добра експериментална илюстрация на това, което е наречено магнитни извивки, тоест, извивките, в които безкраен брой много дребни магнитни иглички, свободно провесени, биха се подредили, ако бяха поставени във всички възможни позиции около магнита. Когато частиците са много малки, силата на привличане, упражнена върху тях от магнита, бидейки разликата от действието върху двата полюса на всяка частица, става все по-слаба; докато насочващата тенденция става все по-значителна. Посоката, която всяка частица заема, и в последствие формата на магнитната извивка, свързваща всяка точка от едната половина на магнита със съответстващата й точка от другата му половина, е следствие от строгите математически принципи на магнитното привличане и отблъскване. Извивката на линиите се дължи на комбинираното действие на двата полюса на магнита. Ако само един полюс влияеше на дребните частици, те щяха да се подредят в прави линии, отклонявайки се във всички посоки от полюса, като радии от центъра на сфера. Това може ясно да се демонстрира, като се постави пръчков магнит перпендикулярно на хартията, поръсена с разпръснати частици, като горният му полюс е близо до листа.

499
III. ТЕРМО-ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

36. Терминът Термо-електричество изразява развиването на електричество чрез въздействие на топлината. Проф. Сийбек (Seebeck), от Берлин, откри през 1822г, че ако свръзката на два нееднакви метала бъде нагрята, електрически поток ще започне да тече от единия към другия метал. Така, ако краищата на две жици, или ленти, от Германско сребро и месинг бъдат допрени, или се заварят един за друг, и мястото на свързването им се загрее, електрически поток ще започне да протича от Германското сребро към месинга, при условие, че свободните краища на жиците са свързани с какъвто и да е проводник на електричество, и е налице електрическа верига, както се изгражда галванична верига в момента на свързване на полюсите на една батерия.


На картинката, Фиг. 12, G представлява Германското сребро, а В представлява месинга; посоката на потока е означена от стрелите.

37. При термо-електричеството, както при галванизма, вместо два метала, един метал, в различни състояния, може да се използва за възбуждането на поток. Така, просто чрез усукването на една желязна или платинена жица в средата й, и чрез нагряването й от едната страна на усуканата част, ще се възбуди поток, протичащ в нагрятата страна, от неусуканата към усуканата част, всеки път, при условие, че екстремумите са свързани и изграждат верига.

38. Поток може да бъде възбуден с две жици от един и същи метал, като се загрее края на едната и се приведе в контакт с края на другата. Трудно е да се успее в този експеримент, когато се използват метали с висока проводимост на топлина. Така, медните или сребърните жици произвеждат много слаб поток, но железните или платинените произвеждат енергичен поток, особено когато краищата, приведени в контакт, са усукани в спирала. Посоката на потока в свръзката е от студената към топлата жица; и той престава да протича веднага, щом между двете жици се установи температурно равновесие. Значителен поток се възбужда и когато се нагрее свръзката на две платинени жици с различна дебелина. Потокът протича от фината към дебелата жица, независимо дали топлината се приложи върху свръзката или върху една от двете жици наблизо до свръзката им. В големите постановки като цяло се използват плочи или ленти от нееднакви метали.

39. Причината за термо-електричния поток, възбуден по този начин между два метала, като цяло се отдава на разликата в способността им да провеждат топлина, и на различните разреди на кристализация, към които принадлежат частиците им, предполага се, че законите на кристализацията са резултат от електричния характер на частиците. Когато се използва един и същ метал в различни състояния, производството на електричество се отдава на неравното разпространение на топлината от двете страни на точката на нагряване, възникващо в една жица заради препятствието на усукването, а в случая на две жици – заради контакта със студената жица, или когато са свързани заедно – заради разликата в дебелината им. Причините, обаче, за сега не са били напълно изследвани, и много неща са все още неясни.

40. Металите силно се различават в способността си да възбуждат поток, когато са асоциирани заедно в термо-електрични двойки. Някои от любопитните особености на комбинациите от по-полезните метали са дадени в параграф 43. Нужно е, обаче, да се кажат няколко думи относно галванометъра, инструмент за откриване или измерване на електрически потоци и който е по-пълно обяснен в глава I, раздел 2.


Открито е, че един електрически поток, протичащ по жица, отклонява магнитна игла в своя близост. На постановка, дадена на Фиг. 13, където G е галванометърът, състоящ се от игла в близост до намотка от жица, над която е поставен разграфен на градуси кръг, посоката на електричния поток, накаран да мине по жицата, се показва от посоката на иглата и линията север-юг, в едната посока или другата, и силата на потока се измерва от градусите, на които се отклонява иглата. Отклонението на иглата често ще се споменава оттук насетне. На картинката, термо-електричната двойка на бисмут и антимон, нагрявани от спиртна лампа, се показва в електрическа връзка с галванометъра. Стрелите посочват курса на потока от антимона А към бисмута В, във външната верига; посоката му е, разбира се, обратна на тази в свръзката, където протича от В към А.

41. Характерът на свръзката между плочите или жиците има важно влияние върху количеството на потока при същите метали. Често, когато елементите от двойката просто се допират един друг, потокът е по-голям, отколкото когато са заварени или запоени заедно. Като цяло, колкото по леки са връзките, толкова по-добре. Те трябва да са достатъчни, за да провеждат генерираното електричество, но не повече от това, защото ако са ненужно големи, те позволяват на електричеството да се върне там, откъдето е бликнало, без да изпълни веригата.

42. Металът, от който потокът извира към нагорещената свръзка, е точно аналогичен на цинковата или положителната плоча в галваничката двойка, от която потокът извира, минавайки през течността на батерията, параграф 14. Металът, към който потокът продължава през свръзката е аналогичен на медната отрицателна плоча. Положителният или снабдяващ полюс на термо-електричната двойка е екстремумът на отрицателния или приемащ метал, както медният полюс е положителният полюс на батерията. Отрицателният термо-електричен полюс е екстремумът на положителния метал. В наблюденията и таблицата, която следва, положителният елемент на двойката, отговарящ на цинка в галваничната двойка, винаги ще бъде споменат на първо място.

43. Германско сребро и Антимон. Потокът, възбуден от тези метали, е по-голям от онзи, възбуден от бисмута и антимона при същата температура. Когато свръзките им се потопят в горещо масло, с постоянна температура, и свободните краища на плочите се свържат с галванометър, използван при тези експерименти, бисмут-антимон демонстрираха постоянно отклонение на иглата 75о; Германското сребро и антимона – отклонение 85о; когато топлината при двойката бисмут-антимон беше увеличена до точката на топене на бисмута, отклонението беше 82о, докато Германското сребро и антимона, загрени на спиртна лампа, дадоха отклонение 88о.

Бисмут и Антимон. До сега плочите от тези метали са използвани по принцип в големите термо-електрични постановки. Потокът, възбуден при нагряването на свръзките им, е по-голям от този на много други метали, когато се използва слаба топлина; но заради лесната разтопимост на бисмута, температурата никога не може да се покачи твърде много. Потокът протича през свръзката от бисмута към антимона.

44. Германско сребро и Въглерод. Поток със значителна енергия беше произведен от тази комбинация. В този и в следващите експерименти, където се споменава употребата на въглерод, използваният вид въглерод е сбитият въглерод, утаен от газа в ретортите на газовите заводи. Той е изцяло или почти чист, и е по-добър проводник както на топлина, така и на електричество, в сравнение с обикновения въглен.

45. Германското сребро е сплав на никела с медта и цинка, като съдържанието на никела е около 20-25%. Тази сплав не е магнитна. Стойността й в термо-електричните комбинации беше открита едва наскоро. Тя се използва в много от термо-електричните инструменти, които ще бъдат описани оттук насетне. Германското сребро е положително към всички метали, които са били тествани с него, дори и към самия никел; с изключение на бисмута, към който е отрицателно.

Въглерод и Сребро, или Желязо. В тези комбинации, и също с антимона, въглеродът е положителен, а потокът е някак слаб.

46. Отклоненията, дадени в следната таблица, говорят за добри сравнения на металите един с друг, но не чак толкова стриктни, че във всеки експеримент да се използват жици с един и същи размер. Трябва също така да се има предвид, че когато иглата доближава екстремния градус на отклонение, клонящ към 90о, тогава се изисква много по-голямо увеличение на потока, за да може иглата да се отклони още няколко градуса по-близо до 90, отколкото когато е близо до 0о. По този начин, отклонение от 40о не говори за поток, два пъти по-слаб по сила от 80о, а за много по-слаб от това. Моментните отклонения също не могат да се сравняват с постоянните такива, когато се оценява силата на един поток; защото поток, който с първия си пулс кара иглата да се отклони в голяма дъга, може да не е способен да поддържа повече от няколко градуса на постоянно отклонение.

47. Жиците не бяха запоени една за друга, вместо това краищата им бяха приведени в контакт преди прилагането на топлината и бяха поддържани в контакт до края на експеримента. С по-лесно топимите метали беше приложена най-голямата топлина с оглед на тяхната топимост. Целта беше, да се произведе най-големия поток, който с лекота да може да се добие от всяка комбинация. Ще стане ясно, че има много голяма разлика между редиците на положителните и отрицателните метали за термо-електричество и за галванизъм.


48. В някои случаи, посоката на потока се обръща наобратно, когато се повдигне температурата при свръзката до по-високи градуси, или когато се нагрее единия метал повече от другия. Следното са примери от този вид. Металът на всяка комбинация, който е положителен при ниска температура, е споменат на първо място. Кагато се повдига температурата на отрицателния метал, по принцип се увеличава отклонението, създавано при нагряване на свръзката; докато, ако по-високата температура се приложи върху метала, който е положителен при умерени температури, се създава поток в обратната посока. Посоката на потока при тези комбинации, обаче, често е несигурна и се променя, и малкото експерименти, които са направени до сега, не дават обяснение за тези промени.

49. Желязо и Платина. Когато върху свръзката се приложи топлина, или върху платината, близо до свръзката, се получава отклонение от 50о; когато топлината се приложи върху желязото, близо до свръзката, или когато самата свръзка се загрее до червено, посоката на потока незабавно се обръща и започва да протича от платината към желязото, а иглата се отклонява 60 или 70о в обратната посока.

50. Мед и Желязо. С фини жици потокът е слаб, с големи жици е поносимо силен. Отклонението се увеличава, като се загрее желязото близо до свръзката. Когато свръзката се загрее до червено, потокът се обръща, и се обръща с още по-голяма готовност, когато топлината се приложи върху медта близо до свръзката.

Сребро и Желязо. Отклонението е значително. При нагряване на среброто се възбужда енергичен поток в обратната посока; същото се получава в по-малка степен, когато свръзката се нагрее до червено.

Месинг и Желязо. Потокът е умерен; обръща се при нажежаване до червено и този ефект е по-силен, когато се нагрее месинга.

Цинк и Желязо. Потокът е умерен и при нагряване на цинка близо до свръзката до точката му на топене, сменя посоката.

51. Платина и Сребро. Отклонение 70о. При нагряване на платината започва да протича поток в обратната посока.

Месинг и Сребро. Потокът се обръща при нажежаване до червено, или когато топлината се приложи към месинга, близо до свръзката.

52. По количеството си, термо-електричният поток много напомня слаб галваничен поток. По интензитет, някак по-малко напомня на него. В една галванична двойка, електричеството поема в една сигурна посока и не може да се върне по същия път до цинка, по който е поело, без преди това да премине през течността между плочите, която е слаб проводник. То е, следователно, частично, въпреки че много несъвършено, изолирано. При термо-електричната двойка, електричеството поема в посока от един от двата метала към другия, минавайки през металната свръзка. Тук няма изолиране. Потокът протича през съвършен проводник и единствено силата, която е в повече, е нещото, което подтиква електричеството към движение, преодолявайки постоянните му усилия да се върне в равновесие. Вероятно това е причината, поради която интензитетът на термо-електричеството е по-малък от този на галванизма.

ЕКСП. 3. Взимат се една галванична двойка и една термо-електрична двойка, всяка от които да създава постоянно отклонение на галванометърната игла 75о. Тогава галваничният поток се пуска да тече по 30 метра фина стоманена жица, 0,16 мм в диаметър. Поради слабата проводимост на жицата, иглата се отклонява само 60о. Чрез експериментиране става ясно, че термо-електричният поток отклонява иглата 60о, когато премине едва през 4 метра от стоманената жица. Тъй като провеждащата сила на една жица е пропорционално обвързана с интензитета на потока, възоснова на това могат да се направят някои приблизителни измервания на интензитетите на двата потока, чрез числата 100 и 14.

53. Когато се запояват жици или плочи една за друга, те обикновено не се свързват по права линия, а в остър ъгъл една към друга. Ако няколко единични двойки се свържат заедно и последователно, тоест, като се свърже Германското сребро от едната двойка към месинга на следващата двойка, или бисмутът от едната към антимона от другата, и така нататък, ние ще имаме термо-електрична батерия, в която силите на термо-електричеството са много увеличени. Ще стане ясно, че в тези случаи Германското сребро и месинга, или бисмута и антимона, се редуват в продължение на цялата редица. С цел да бъде компактно, жиците или плочите се полагат една до друга и се запояват за редуващите им се краища, като се изолират или разделят една от друга с хартия или картон, което предотвратява всяко преминаване на електричеството помежду им.


54. Фиг. 14 представлява редица, състояща се от единадесет двойки на жици от Германско сребро и месинг, подредена в два реда, един зад друг. Когато няколко двойки се свържат по този начин, нужно е свръзките да бъдат някак по-големи, отколкото когато е налице само една единствена двойка. Освен това, колкото по-хлабава е свръзката, толкова по-добре; само че, тъй като потокът трябва да протече през всичките свръзки в една редица от двойки, генерираното електричество едва-едва ще протече през всички тях, ако всички до една са несъвършени. Като се нагреят свръзките на жиците от едната страна на редицата, със спиртна лампа, се произвежда поток, който нараства или намалява заедно с прилагането на топлината, като изцяло зависи от температурната разлика между противоположните свръзки между жиците. Ако свръзките от едната страна на редицата се хванат с пръсти, дори топлината на дланта създава доловим електрически ефект. Очевидно е, че, ако свръзките и от двете страни на редицата се нагреят, това ще създаде потоци в противоположни посоки, което ще неутрализира и двата потока.

55. Фиг. 15 представлява батерия, състояща се от 60 двойки плочи бисмут и антимон, всяка по 8 см дълга, 2 см широка и 0,6 см дебела. Те са подредени лице към лице, във вътрешността на кутия, така че една редица свръзки под батерията да може да се нагрява от топлинното излъчване на гореща желязна плоча, I, показана в отделна картинка, докато противоположните свръзки, при А, се охлаждат от вода или лед, поставен в приемника, който представлява горната част на батерията.


Още по-голяма разлика в температурата се създава, когато се смеси сняг или разбит лед с половината от теглото си обикновена сол. За да се направи водо-обезопасен приемник, плочите се циментират в кутията с гипс. Изстудяването от едната страна на двойките, както се очаква, произвежда поток в същата посока, и равен на онзи, създаван от същия излишък на топлина от другия край; разликата в топлината в различните краища, по какъвто и начин да е създадена, е причината за потока. Асоциирането на тези две причини в тази батерия създава съответното увеличаване на силата. Тъй като металите, участващи в батерията, са топими, облъчващата топлина от желязната плоча не бива никога да надвишава 150о Целзий. Желязната плоча се поставя върху голяма керемидена плоча, батерията се поставя отгоре, желязото трябва да е доста близо до краищата на плочите, но не и да влиза в контакт с тях.

56. Терминалните плочи на батерията са свързани с две държащи чашки, преминаващи през корпуса на кутията. На картинката, батерията е свързана с апарат, който ще бъде описан в глава II, раздел 2, чрез който се демонстрира магнетизиращата сила на потока. Краищата на намотката от изолирана жица С са вкарани в чашките, потокът може свободно да изпълни намотката и двете полу-кръгови железни арматури, маркирани D, се придържат една за друга от индуцирания по този начин магнетизъм с толкова голяма сила, че е нужно да се упражни опън от около 20 кг, за да се разделят. Тази батерия има достатъчно сила, за да отделя шокове и искри и да произвежда различни феномени, чрез подходящите апарати, които ще бъдат описани оттук насетне, след като се обяснят принципите, от които зависят онези ефекти.

57. Термо-електрична батерия със значителна енергия може да се направи и от ленти Германско сребро и месинг. Тя ще понесе контакта с нажежено до червено желязо, и е много компактна. Това все още не е съвсем усъвършенствано; така че тук не можем да направим сравнение между нейните сили и силите на бисмут-антимоновата батерия, описана в параграф 55.

58. Ако се направи сноп или малка батерия, състояща се от много двойки жици, и най-лекото покачване на температурата в единия край произвежда осезаем поток електричество. Така се прави инструмент за измерване на топлина, който е далеч по-чувствителен от който и да е друг, изобретяван до сега. Такъв е бил използван за определяне температурата на насекоми и на различни части на животинската система.

59. При термо-електричеството се произвежда електрически поток, чрез нееднакво нагряване на противоположните краища на метални плочи, сглобени в термо-електрични редици. Открито е, че обратното на това също е истина. Ако галваничен поток се накара да премине през същите редици, противоположните свръзки ще се сдобият с топлина в единия си край и ще загубят топлина в другия си край.

60. Фиг. 16 представлява инструмент за показване на едновременното производство на топлина и студ чрез галваничен поток.


Състои се от три пръчки, две от бисмут и една от антимон, подредени както се вижда на картинката, като антимонът е показан при А, а двете пръчки бисмут при В и В`, като пръчките са запоени заедно под мехурите на два въздушни термометъра, Т и Т`; мехурът на всеки термометър е поместен в малка вдлъбнатинка; във всяка вдлъбнатинка е капната капка вода, за да се улесни провеждането на топлината от металите към термометрите. Галваничният поток е проведен през металите в посоката, показана от стрелите, от бисмута В`, през антимона, до другата пръчка бисмут, и оттам обратно в батерията, от свръзката на А с В` се произвежда студ, както ще показва термометър Т`, а топлина ще се произвежда при свръзката между А и В, както ще показва термометър Т; ако се обърне посоката на потока от батерията, ще се обърне и ефекта на двата термометъра. Увеличението на произвежданата топлина винаги е по-голямо от спадането на топлината; тази разлика вероятно се дължи на слабата електро-проводима сила на металите, което ги кара леко да се затоплят от потока, това е един изцяло различен от нагряването на свръзката феномен. На картинката ще видите, че потокът има същата посока като тази, в която ще бъде произведен, ако батерията се премахне, и ако при свръзката А с B` се приложи топлина, или ако се приложи студ между В и А; потокът, който произвежда топлина, протича в обратната посока на онзи, който би се породил от нея.



IV. ЖИВОТИНСКО ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

61. Торпедото, по бреговете на Европа, гирнотусът (gyrnnotus), или електрическа змиорка, обитаваща сладките води на Южна Америка, и силурус електрикус (silurus electricus), живеещ във водите на Африка, са известни със способностите си да произвеждат електричество. Тъй като прилича да зависи от волята на животното, въпреки че се свързва с определени органи, то е било наречено животинско електричество. То притежава значителен интензитет, и е в състояние, в определена степен, да произведе всички магнитни феномени. Производството на електричество от животните от време на време се наблюдава при други обстоятелства.

500
ПРОИЗВОДСТВО НА ЕЛЕКТРИЧЕСТВО


12. Тъй като за много от експериментите, споменати оттук насетне, е нужен поток електричество, нужно е да се опишат различните начини, по коио може да се произведе такъв.

I. МЕХАНИЧНО ИЛИ ТРИЕЩО ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

Електричеството, развито от електрическата машина, се нарича механично или фрикционно (от триене, “friction”) електричество, заради механичната сила или механичното триене, което го поражда. То притежава свойства, които много се различават от свойствата на онова електричество, породено от галваничните подредби, описани по-долу, и като цяло е по-неспособно да създава магнитни ефекти. Механично електричество се развива също така, въпреки че не в такова стряскащо проявление, и от упражняването на натиск върху някои минерали и някои определени еластични вещества, като например Индийска гума.


13. Тук също може да се спомене и голямото развиване на електричество, което наскоро бе наблюдавано при изпускането на пара от бойлери за високо налягане. За експериментални цели, то се събира, като в парната струя, изпускана от предпазен вентил, се вкара месингова пръчка (Фиг. 5), разполагаща с многовърха четка Р, в единия си край, събираща електричеството, която се държи за стъклена изолирана дръжка в другия й край. Бе открито, че най-добрата дължина за този инструмент е 150 – 180 см, с цел да се проведе и изолира електричеството, което удобно се добива от многовърхия край на пръчката. На картинката, месинговата пръчка е изобразена, че завършва с месингова топка В, и е изолирана от дървената дръжка Н чрез дебела стъклена пръчка G.

Добитото по този начин електричество от пара има висок интензитет, произвежда искри, дълги около 3 см, и зарежда Лайденската стъкленица така, че после да отделя силни шокове. То е почти винаги положително, и не се добива, освен ако парата не е под високо налягане дотолкова, че да съска от вентила под формата на прозрачно изпарение.



II. ГАЛВАНИЧНО ИЛИ ВОЛТАИЧНО ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

14. С тези имена се нарича онази форма на електричеството, която се произвежда от химическото действие. Открито е, че когато два метала се сложат във връзка един с друг, посредством някаква течност, способна да действа по-силно върху единия, отколкото върху другия, тогава се развива електричество с интересни характеристики. Металите, които обикновено се ползват, са цинк и мед, а химическият агент е някаква течност, съдържаща киселина с голям афинитет към цинка.


Фразеологията, която се използва за описание на ефекта, се опира на идеята, че електричеството се отдава от цинка, към медта, минавайки през течността помежду им; както е показано на приложената картинка, Фиг. 6, ds-6която представлява съд, направен от някакво непровеждащо електричеството вещество, частично напълнен с течността и съдържащ в себе си една цинкова плоча, обозначена Z, и една медна плоча, обозначена С. Предполагаемото движение на електрическия поток в съда е от Z към С; тогава, ако една жица, тръгваща от С, направи контакт с друга от Z, както е показано на картинката, електричеството ще премине по жиците в посока от медта до цинка. Така се счита, че електричеството преминава от цинка към медта вътре в съда, но от медта към цинка по външния път. Следователно С се нарича положителния или доставящия полюс в подредбата, а Z се нарича отрицателния или приемащия полюс. Това, обаче, не бива да се счита за установена теория, а само за една идея, на която се опира фразеологията. Защото дали съществува една течност, протичаща в гореописаните посоки, или две течности, протичащи в две посоки едновременно, или дали въобще има движение на течности, все още е въпрос на дискусии между философите.

15. За да се избегне неудобството от това да се употребява фразеология, опираща се на съмнителна теория, някои философи наричат двата противоположни екстремума на галваничната подредба електроди, тоест, пътеки или пътища на електричеството. За да се различават двата, те наричат медния край анод, а цинковия край катод. Термините положителен полюс и отрицателен полюс, обаче, все още се употребяват най-често за обозначаване на тези екстремуми; а жицата отвън, когато е във връзка с тези полюси, се нарича канал на положителен поток, протичащ от положителния към отрицателния полюс. Този език обаче, както вече отбелязахме, трябва да се счита за конвенционален, а не да се приема като израз на действителни факти.

16. Вместо да се използват два метала за образуване на галванична верига, по същия принцип може да се използва един метал в различни състояния; нужното условие за такова електричество е единствено това, че една част от даден проводник на електричеството трябва да е по-корозирана чрез даден химически агент от друга част. Така, ако галванична двойка се направи от еднакви метали, като единия бъде по-мек от другия, като например лят цинк и валцован цинк, така че да корозират в различна степен, или ако по-голяма повърхност от едната страна е изложена на корозия, в сравнение с другата страна, или ако върху едната страна се употреби по-корозивен химикал, отколкото върху другата, тогава ще може да се долови електричество от най-корозиралата страна, през течността, в посока по-малко корозиралата страна, при условие, че веригата между полюсите бъде завършена.

17. Има два метода, чрез които интересните сили на галваничната подредба, както до сега беше описана, могат да се увеличат. Първо, като се увеличи размера на плочите, и второ, като се увеличи броят им. 1. Увеличаване размера на плочите. Ако размерът на плочите, тоест лицето на повърхностите, върху които действа химическият агент, се увеличи, някои от резултатните ефекти стават по-мощни в същата степен, докато други ефекти не се променят. Силата за развиване на топлина и магнетизъм нараства, докато силата за разлагане на химически съединения и повлияване на животинската система се увеличава много леко, ако въобще се променя. Батериите, построени по този начин, с големи плочи, понякога се наричат калори-мотори, заради голямата си способност да произвеждат топлина; и те обикновено се състоят от една до осем двойки плочи. Те се правят в различни форми. Понякога листата мед и цинк се завиват в концентрични спирали, понякога пък се поставят една до друга; и може да са разделени на голям брой малки плочи, при условие, че всичките цинкови плочи са свързани помежду си, и че всичките медни плочи са свързани помежду си, и тогава, последното условие е, експериментите да се провеждат при наличен канал на електрическа комуникация, създаден между единия сноп и другия сноп плочи; защото няма значение дали се ползва една голяма повърхност, или множество малки повърхности, електрически свързани помежду си. При извършването на такива модификации на подредбата, се казва, че се произвежда електричество в голямо количество. 2. Увеличаване броя на плочите последователно. Това означава, да се свърже медната плоча на всяка двойка с цинковата плоча на следващата двойка. Чрез това подреждане, електричеството трябва да протече през по-дълга или по-къса серия двойки; всяка двойка е отделна от приближените й чрез слой течност, която не провежда добре електричеството. Резултатът от това е, че електричеството се сдобива с характеристика, наречена интензитет. То се сдобива със силата да преминава през несъвършени проводници, или през интервали в електрическата верига, да отдава шокове на животинската система и да разгражда химически съединения; а когато броят на последователните двойки плочи достигне хиляди или дори стотици, развитото електричество започва много да се доближава по характер до онова, развивано от електрическата машина; то демонстрира подобни привличания и отблъсквания, и всъщност Лейденовата стъкленица може да се зарежда с него. Следователно за тези различни характеристики на електричеството се говори като за различаващи се по степен на интензитета. Онова, което се добива от една двойка плочи, има много нисък интензитет. С умножаването броя на последователните двойки плочи, интензитетът се увеличава, докато интензитетът не започне да прилича на интензитета на механичното електричество, което е способно да удари през значителен въздушен интервал, както и да раздроби твърди не-проводници, вградени в проводящата верига.

18. Заради ниския интензитет на електричеството, нужно за електро-магнитните експерименти, то е много лесно за изолиране. Това е голямо предимство за конструкцията на магнитните апарати. Там, където електричеството съществува в състояние на голям интензитет, то има силното желание да премине през и да се разсее отвъд несъвършените проводници; но там, където съществува само в състояние на голямо количество, са му необходими почти съвършени проводници, за да може да премине напред. Електричеството, развито от единична двойка плочи, колкото и да се увеличава силата му чрез увеличение размера на плочите, все пак едва-едва ще успее да премине и през най-малкия въздушен интервал, и една жица, провеждаща потока, може да бъде съвършено изолирана със слой лак. При работа с електрическата машина, от друга страна, електрифицираните части на апарата трябва да се пазят на разстояние един от друг, повдигнати на високи стъклени подпори, или провесени на дълги платнени въжета; и тогава, освен ако атмосферата е много суха, електричеството много бързо ще се разреди. Но в случая на потоци с нисък интензитет, колкото и да е голямо онова, което се нарича количество на електричеството, две жици може да са положени една до друга, със слой лак отгоре им или восък помежду им, и могат да провеждат различни противоположно протичащи потоци, без да имат никаква доловима електрическа комуникация една с друга.

19. Сега, за целите на магнитните експерименти, се изисква електричество с нисък интензитет; защото силата на магнитните ефекти от един поток електричество зависи основно от увеличението на количеството му. Увеличаването броя на последователните двойки само би добавило към интензитета на потока, което ще го направи по-труден за манипулиране по отношение на изолацията, без да добави много по отношение на магнитните ефекти. Галваничните батерии, разполагащи с много двойки плочи, следователно не са подходящи за тези експерименти. Максималният магнитен ефект се създава от една единствена галванична комбинация, или максимум от три или четири; условието за създаване на ефекта е да се увеличи повърхността, върху която се действа. Най-удобна е следната форма.


20. Цилиндрична батерия. Тази батерия, вертикален разрез на която е представен на Фиг. 7, се състои от двоен меден цилиндър, С С, като дъното му е от същия метал; той играе ролята както на галванична плоча, така и на съд, който да съдържа химическия разтвор. Мястото между двата медни цилиндъра е басейна за разтвора. На разреза, подвижен цинков цилиндър е отбелязан със Z, той се потапя в разтвора, когато батерията ще влиза в употреба. Той, разбира се, е среден по размер, както и в средна позиция, между двата медни цилиндъра, и е направен така, че да се подпира на корпуса върху три изолиращи го подпори от дърво или кост, подаващи се навън от него. По този начин той виси окачен в разтвора, и излага двете си противоположни повърхности на действието на течността, съответно към единия и другия меден цилиндър. Свързващата чашка N е свързана с цинковия цилиндър, а свързващата чашка Р – с медния цилиндър; и, според вече обяснените принципи, когато между чашките се направи комуникация, електричеството, развито от действието в батерията, ще започне да протича от едната към другата.

21. Химически агент. Течността, чрез която тази батерия се привежда в действие, е разтвор на сулфата на медта (обикновеният син витриол) във вода. За да се приготви, първо се прави наситен разтвор на солта, и след това към този разтвор се прибавя още толкова вода. Може да е от полза да се знае, че 500 мл вода, при нормални температури на атмосферата, може да разтвори 110 гр син витриол; така че полу-наситеният разтвор ще съдържа около 50 гр сол на 500 мл вода. Цинкът се оксидира от кислорода във водата; оксидът се комбинира с киселината на солта, формирайки сулфат на цинка, който остава в разтвор; докато оксидът на медта, който преди това беше смесен с киселината, е освободен, и отчасти полепва по цинковия цилиндър или пада на дъното на разтвора под формата на фин черен прах, и отчасти се редуцира до метална мед, която се отлага по повърхността на медния цилиндър или пада на дъното под формата на малки зърна. Тази редукция на оксида до метално състояние се случва по следния начин. Водата на разтвора отдава кислород на цинка, и така му позволява да се комбинира с киселината, докато водородът, който се освобождава, отново формира вода с кислорода от медта, с който вече може да влезе в контакт, освобождавайки по този начин метала. По този начин само мъничко количество газ се отделя при действието на батерията, произлизащ от сулфата на медта, тъй като водородът, който се освобождава, се поглъща почти изцяло. Натрупването на покритието с меден оксид  винаги трябва да се премахва от цинка след ползване на батерията. За тази цел се осигурява четка. С нея, и с много вода, трябва изцяло да се почисти повърхността на цинка винаги след неговата употреба. Ако това се пренебрегва, дотолкова, че цинкът да се покрие, изцяло или отчасти, с твърдо покритие, ще трябва да се изстърже или изпили до чиста метална повърхност. Отлаганията на мед по дъното, които постепенно ще се натрупат, също трябва да се премахват от време на време.

22. Цинковият цилиндър, разбира се, винаги трябва да се изважда от разтвора, когато батерията не се използва, но самият разтвор може да остане в батерията, тъй като няма никакво химическо действие върху медта, а вместо това пази повърхността й в добро състояние. Когато разтворът загуби силата си, а това ще стане, разбира се, след време, не е добро решение да се подновява с добавяне на допълнително сол. Той трябва да се изхвърли, и да се приготви нов разтвор, спрямо дадените по-горе насоки.

23. Тези цилиндрични батерии се правят с цел провеждане на магнитни експерименти, в три размера, голям, малък и среден.

24. Когато поток електричество преминава по метална жица в по-голямо количество, отколкото тя е готова да носи, жицата малко или много се нагрява; ако дължината и дебелината й са пропорционални на силата на батерията, тя лесно може да се стопи. Единична двойка плочи би била най-ефикасната подредба за създаването на този ефект, ако не беше фактът, че увеличението на интензитета позволява по-голямо количество електричество да протича по дадена жица. Поради това, за подпалването на голяма дължина жица, е нужна батерия със значителен брой на двойките; но много по-дебела жица може да се подпали само с няколко плочи от голям размер. Когато се ползва много дълга редица от малки плочи, електричеството се сдобива с толкова висок интензитет, че способността му да подпалва изчезва, тъй като става способно да протича през доста тънка жица безпрепятствено.

25. Металите много се различават един от друг по способността си да провеждат галванично електричество. Тези са едни от най-полезните метали, по ред на способността им да провеждат енергия – сребро, мед, месинг, желязо, платина. За проводимите жици като цяло се използва мед; за деликатни връзки – сребро. Желязото и платината се използват, когато има смисъл да се използват най-лошите проводници, като например в следния експеримент.

ЕКСП. 2. И двете батерии, споменати в параграф 23, имат достатъчно сила да запалят финна жица от желязо или друг метал, ако електричеството се накара да мине по нея. Този ефект е най-лесно постижим в онези метали, които проявяват най-голямото съпротивление не само към преминаването на електричеството, но също и към топлината; което означава, че най-голямата от всички жици, които могат да бъдат подпалени, е платинена, тъй като това е лош проводник както на електричеството, така и на топлината. Една стоманена жица, когато бъде изключително нажежена по този начин, гори с красиви искри. Колкото е по-къса и по-фина жицата, толкова по-значителен е произведеният ефект.


26. Барутната чашка. Фиг. 8, № 1, представлява малък инструмент, целящ да демонстрира нагревателната сила на потока от батерия. Две медни жици, W и W’ (чете се “ве и ве-прим”, бел.прев), обвити с памучно влакно, освен в краищата си, са съединени с къса и фина платинена жичка Р, № 2. Тези жици минават през дъното на малка стъклена чашка, С, така, че платинената жичка да се съдържа свободно в кухината й. Когато в чашка С се постави малко барут, и когато жиците W и W’ се свържат с полюсите на батерия, платината ще се загрее, поради протичането на електрическия поток през нея, така че ще подпали барута.


27. Волтаичният газов пистолет, представен на Фиг. 9, е конструиран на същия принцип като последно описания инструмент. Жицата W преминава през месингова част, която се завинтва в цевта; жицата е напълно изолирана от месинга. Анексиран е разрез на тази част. Единият край на фина платинена жица Р е свързан с W, другият е свързан с месинговата част. Добавен е спирателен клапан С, който да подсигури въвеждането на достатъчно количество водород. Тази част функционира по следния начин: Саморегулиращ се водороден резервоар се свързва с оловна или друга тръба, така извита, че да доставя газ под повърхността на вода в един буркан. Когато пистолетът е с отворен клапан и премахната коркова муниция, потопете дулото му в буркана на такава дълбочина, че водата да напълни една четвърт от цевта. След това затворене С и поднесете дулото над изхода на тръбата, отворете стопиращия клапан на резервоара. Когато излизащите мехурчета напълнят пистолета с газ, оттеглете го, затворете стопиращия клапан и натъпчете корка. По този начин пистолетът ще съдържа един обем водород към три обема въздух, което е най-добрата пропорция. Ако се вкара твърде много водород, няма да се произведе експлозия; не е нужно, обаче, да сте прекалено точни; и освен това ще постигнете същото, ако пистолетът се подържи над струя газ. Експлозията е по-гръмка и е по-сигурно да се случи, ако пистолетът е напълнен със смес кислород и водород, в пропорция съответно един към два обема.

28. След като пистолетът е със затворен клапан, свържете W с един полюс на батерията и свържете жицата, идваща от другия полюс на батерията, за стопиращия клапан, или за коя да е част на цевта. Сега веригата ще бъде завършена през платинената жица; тя веднага ще се подпали, подпалвайки газта, което ще произведе силен гръм и ще изстреля корковата муниция. Стопиращият клапан С позволява смесените газове да бъдат изстреляни при поднасянето на пламък, по желание.

29. Като се свържат две или три батерии (параграф 20) с еднакъв размер и последователно, тоест, цинкът на една да е свързан с медта на следващата, силата на потока ще бъде много увеличена. За повечето експерименти, свързани с магнетизма, няма полза редицата да се удължава повече от това. Всякакъв брой единични батерии, обаче, може да се комбинира по този начин, когато се иска голяма сила, като наличните батерии се разделят на два или три комплекта, и обединявайки плочите от всеки комплект, мед с мед и цинк с цинк; комплектите след това могат да се свържат последователно.


30. Когато се иска батерия с по-голям брой двойки, подредбата, показана на Фиг. 10, е много удобна. ds-10Цинковите плочи са плоски, и са затворени в медни кутии, отворени само отгоре и отдолу; всяка цинкова плоча е изолирана от заобикалящата я мед чрез дървени дъсчици по ръбовете, и е свързана с медната кутия от следващата двойка посредством запоена за нея медна лентичка. Цялата серия е здраво закрепена за дървена рамка В; парчета многослоен картон, напоени с разтопен восък, са натъпкани между отделните медни кутии. Чрез въжената лебедка С, рамката, заедно с плочите, може да се повдигне извън дървеното корито А, съдържащо възбудителната течност, или да се спусне в него по желание. За заряда се ползва разтворена киселина, която е за предпочитане пред разтвор на сулфата на медта: сярна киселина, една част, с 40 или 50 части вода, е много добре; ако се иска повече сила, може да се добави малко азотна киселина. Е Е са малки ръчни устройства, свързани с полюсите, и целта им е да държат жиците, и прочие. Батерията, представена на картинката, състояща се от 25 двойки плочи, е способна да подпали значителна дължина жица, да разгради подкислена вода с голяма бързина, и да произведе блестяща светлина между два подострени въглена.

31. Фиг. 11 представлява още по-мощна батерия.




Има две отделни редици от по 50 двойки, като всяка е свързана с две от чашките на масата над батерията. По този начин, цялото може да се употребява като единна серия от 100 двойки, или като батерия от 50 двойки с двоен размер, чрез изграждане на правилните връзки между чашките. Или само половината батерия може да се използва; всяка редица има отделно корито за съдържане на киселината. Плочите са неподвижни, а коритата се издигат до тях чрез два зъбчати рафта, задвижвани от манивелата Н, която повдига платформата, върху която лежат коритата: и двете корита могат да се свалят от стойката при желание, когато се иска да се ползва само половината от батерията.

32. На картинката е показана подредбата за произвеждане на огнената арка между заострените въглени. Две заострени парчета от подготвен чемширен въглен са захванати за щипките при А, и задействаната батерия се свързва във верига с тях. Искрата преминава и върховете се подпалват; тогава могат да бъдат разделени на по-малко или по-голямо разстояние, пропорционално на силата на батерията, и потокът ще продължи да протича през интервала, произвеждайки интензивна светлина и топлина.

33. В батериите, описани в параграф 30 и 31, където плочи са постоянно монтирани за рамка, разтворът на сулфата на медта не може да се прилага поради отлаганията, които създава. Затова се използва разредена киселина; и батериите няма да поддържат добро действие за повече от няколко минути при всяка употреба; всъщност най-високата им степен на действие продължава само няколко секунди след потапяне. От време на време, по време на експериментите, плочите трябва да се изваждат от киселинния разтвор и да се излагат на въздуха за минута-две. Батериите, работещи със сулфата на медта, действат добре по 15 до 30 минути при всяка употреба.

34. Когато цинковите и медните плочи са разделени една от друга чрез пореста преграда или мембрана, от двете страни на която се приложи различен разтвор, така че един разтвор да влезе в контакт с медната, а другият разтвор да влезе в контакт с цинковата плоча, батерията се нарича поддържаща или постоянна батерия, защото поддържа почти непроменлива сила за часове и дни наред. Тази конструкция е полезна за множество цели, и ще бъде по-подробно описана в последствие, когато започнем да говорим за експерименти, изискващи стабилен и постоянен поток.

35. Жиците, използвани за провеждане на електрическия поток при електро-магнитните и магнито-електричните експерименти, са обвити с памучно влакно, и понякога, в допълнение, са покрити с лак. Това е достатъчно за съвършената им изолация, тъй като приложеният към тях електрически поток е с много нисък интензитет. Краищата на комуникиращите си жици трябва да се поддържат чисти и светли; често е от полза, когато се правят връзките, краищата да се изтънят, или да се покрият с тънка спойка, посредством живачни чашки, защото тогава, при потапяне в него, се обединяват с живака и така осъществяват съвършен метален контакт.

501
ВЪВЕЖДАЩА ГЛАВА

ДЕФИНИЦИИ И ОБЯСНЕНИЯ

1. МАГНЕТИЗЪМ. Терминът магнетизъм изразява любопитните свойства на привличане, отблъскване, и прочие, притежавани в определени обстоятелства, от желязото и някои негови съединения, и в по-слаба степен от металите никел и кобалт. За кованият месинг се твърди, че понякога е магнитен. Науката, която се занимава с тези свойства, също се нарича магнетизъм.

ЕЛЕКТРО-МАГНЕТИЗЪМ. Този клон на науката, който се отнася до развиването на магнетизъм чрез поток от електричество, се нарича електро-магнетизъм. С него ще се занимаем в глава I, раздел 2, и в глава II, раздел 2.

МАГНИТО-ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО се занимава с развиването на електричество в следствие влиянието на магнетизма, и е тема на глава III, раздел 2.

2. МАГНИТЪТ. Всяко тяло, в което се проявяват магнитните феномени, се нарича магнит. Той може да е с всякаква форма, но трябва да е изграден изцяло или отчасти от желязо, никел или кобалт.

ЕСТЕСТВЕНИ МАГНИТИ. Открито е, че някои определени руди на желязото притежават магнитните свойства в естественото си състояние. Тези се наричат естествени магнити, или магнетит.

ИЗКУСТВЕНИ МАГНИТИ. Тела с каквато и да е форма или състав, в които магнетизмът е индуциран по изкуствен начин, се наричат изкуствени магнити.

3. ИНДУКЦИЯ НА МАГНЕТИЗЪМ. Всеки път, когато магнитните качества се развият в тела, които преди не са ги притежавали, процесът на това развитие се нарича индукция на магнетизъм. Когато това се случва под влиянието на магнит, се нарича магнитна индукция; когато се случва под влиянието на поток електричество, се нарича електро-магнитна индукция.

ИНДУКЦИЯ НА ЕЛЕКТРИЧЕСТВО е когато се развие електричество под влиянието на друго електричество в негово съседство, или под влиянието на магнетизъм. За да се прави разлика между индуциращото действие на електрически поток и статичната индукция на електричество в покой, първото се нарича електро-динамична индукция. Развиването на електричество под влиянието на магнит се определя като магнито-електрична индукция.

4. ПОЛЮСИ. Магнитните феномени се проявяват главно в два срещуположни екстремума на магнита: както може да се демонстрира със следния експеримент по отношение на привличащата сила:

ЕКСП. 1. Потопете един магнит в железни стружки и след това го извадете. Ще стане ясно, че значително количество стружки са се залепили за него; те ще са струпани най-вече в краищата му, докато много малко или николко няма да са прикрепени в средата му: така се доказва, че привличащата сила е най-силна в екстремумите, и значително намалява с отдалечаването от краищата, докато магнитът не стане изцяло безчувствен в средната си точка. Тези екстремуми са наречени полюсите на магнита.

5. Открито е, че самата Земя притежава свойствата на магнит, и притежава магнитни полюси, които приблизително отговарят на посоката на полюсите на дневното й въртене. Сега, ако един прав магнит бъде провесен така, че да има свобода на хоризонталното си движение, ще стане ясно, че той се намества в посока, приблизително отговаряща на север и на юг: както ще бъде обяснено оттук насетне. Краят му, който се завърта с лице на север, е наречен северният полюс на магнита, а другият му край е южният му полюс. Така за всеки магнит се казва, каквато и форма да има, че има северен и южен полюс. Във фигурите, които оттук насетне ще се описват, северният полюс ще се обозначава с върха на стрела, а южният полюс ще се обозначава с перата й. Полюсите на галваничната батерия ще бъдат описани, когато говорим за този инструмент.

6. ПОСТОЯННИ МАГНИТИ. Открито е, че чистото меко желязо с лекота прихваща магнетизъм, когато е изложено на каквото и да е магнитно влияние, но веднага губи този магнетизъм, когато това влияние се отдръпне. Само че стоманата, която е съединение на желязото с малко количество въглерод, и особено закалената лята стомана, въпреки че се сдобива с магнитните качества по-неохотно, ги запазва в по-голяма или по-малка степен за постоянно, след като веднъж ги придобие. Така един магнит, направен от закалена стомана, се нарича постоянен магнит.

7. ПРЪЧКОВ МАГНИТ. Изкуствен постоянен магнит под формата на права паралепипедна призма, се нарича пръчков магнит.


Фиг. 1 представлява малка кутия, съдържаща два пъчкови магнита и две къси парчета меко желязо, свързващи полюсите им: тези действат като арматури (виж 9), и служат за запазване силата на магнитите. Магнитите, когато не се използват, трябва да се пазят прибрани в тази кутия, като противоположните им полюси бъдат свързани чрез арматурите, по показания на картинката начин.

СЛОЖЕН ПРЪЧКОВ МАГНИТ. Магнит, съставен от няколко прави магнита, свързани заедно странично, страна към страна, като еднаквите им полюси са допрени, с цел да се увеличи магнитната сила, се нарича сложно-съставен магнит.


8. МАГНИТ-ПОДКОВА или U-МАГНИТ. Магнит, който е така извит, че да приближи противоположните си полюси един към друг, така че да могат едновременно да влияят върху едно и също тяло, се нарича подкова или U-магнит. Фиг. 2 показва магнит с това описание. Средата на магнита обикновено се боядисва, както се вижда на картинката.


СЛОЖНО-СЪСТАВЕН МАГНИТ ПОДКОВА. Магнит, съставен от няколко магнитни подкови, свързани заедно, страна за страна, както е на Фиг. 3, с цел увеличаване на силата, се нарича сложно-съставен магнит-подкова или магнитна батерия. Тези магнити се зареждат поотделно, след което се сглобяват заедно, допирайки еднаквите си полюси в същата посока.

9. АРМАТУРА. Парче меко желязо, пригодено и предназначено да свързва полюсите на един магнит, се нарича арматура, или пазител. Магнитите-подкови обикновено са снабдени с арматури, състоящи се от право парче желязо, с цел да се запази магнитната им сила: пазителят трябва да се държи постоянно на полюсите на магнита, когато не се използва; както е показано на Фиг. 3, където А е пазителят. Арматурите се използват в разнообразни експерименти и формите им се променят според намеренията.


10. МАГНИТНА ИГЛА. Лек и тънък магнит, монтиран върху център, позволяващ въртене, както е на Фиг. 4, така че да му позволи да се мести свободно в определени посоки, се нарича магнитна игла.

11. Най-очевидните ефекти, проявявани от магнитите, са способността им да привличат желязо, и тенденцията им, когато са свободно окачени, да възприемат точно определена позиция по отношение на Земята. Дълго време това бяха единствените свойства, които се забелязваха, или поне единствените свойства, на които се обръщаше особено внимание. Привличащата сила на магнетита спрямо малките парченца зелязо изглежда е била известна от най-далечна античност; но полярността му по отношение на Земята не изглежда да е била забелязана поне до 11-ти или 12-ти век от Християнската ера.

502
Предговор

Магнетизмът и Електричеството станаха свързани науки за толкова кратко време, и растежът им продължава да е толкова бърз, че множество важни факти, които са били наблюдавани, все още не са събрани в никакъв научен трактат и количеството на незаписаното знание постоянно се увеличава. Поради тази причина, в подготовката на този труд, който е замислен да бъде помагало за изобретените от мен апарати, се прави по-пълен преглед на тези науки и по-подробно обяснение на инструментите и експериментите, с цел да се демонстрират в тяхната взаимовръзка, което и без друго ще бъде необходимо. Наръчникът, следователно, ще удовлетвори целта на един научен трактат върху онези разклонения на науката, за които се отнася, и може да се ползва със силата на учебник.

Получих помощта на няколко научно осведомени господа, които ме подкрепиха в описанието на различните инсрументи, експериментите които могат да се извършват с тях, и принципите от които зависят. Целта, която се преследва, е във всички случаи да се констатират наблюдаваните факти, и да се обобщят само дотолкова, доколкото позволява процеса на откривателското изследване. Теориите, засягащи магнетизма и електричеството в тяхната взаимовръзка, които са обсъждани в научните издания в Европа и Америка, все още трябва да се считат за хипотетични, и са избегнати доколкото е възможно.

Ще стане ясно, че много от наблюденията, записани тук, и много от описаните инструменти, са нови. Навсякъде, където природата на инструмента или експеримента го налага, са използвани релефни печатни изображения, с цел да се осигури ясно възприемане на обсъжданите въпроси.

Даниел Дейвис младши
БОСТЪН, АВГУСТ, 1842г







СЪДЪРЖАНИЕ

 
ВЪВЕЖДАЩА ГЛАВА

ДЕФИНИЦИИ И ОБЯСНЕНИЯ
 
ПРОИЗВЕЖДАНЕ НА ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

1. Механично или триещо електричество
2. Галванично или волтаично електричество
3. Термо-електричество
4. Животинско електричество



МАГНЕТИЗЪМ

ГЛАВА I

РЪКОВОДНА ТЕНДЕНЦИЯ ПРИ МАГНИТА


1. По отношение на друг магнит
2. По отношение на поток електричество
3. По отношение на Земята

 

ГЛАВА II

ИНДУКЦИЯ НА МАГНЕТИЗЪМ


1. Чрез влиянието на магнит
2. Чрез влиянието на поток електричество
3. Чрез влиянието на Земята

 

ГЛАВА III

ИНДУКЦИЯ НА ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

1. Чрез влиянието на поток електричество
2. Чрез влиянието на магнит
3. Чрез влиянието на Земята

 
ЕЛЕКТРОТИПНИЯТ ПРОЦЕС

1. Произход на електротипа
2. Процес на електротипиране при медта
3. Процес на електротипиране за позлата, посребряване и платиноване

503
Библиотека на Калифорнийския университет

подарък от госпожица
Сара П. Уолсуърт

Приета Октомври 1894г
Входящ номер 57465





НАРЪЧНИК ПО МАГНЕТИЗЪМ
на Дейвис



включващ също
ЕЛЕКТРО-МАГНЕТИЗЪМ, МАГНИТО-ЕЛЕКТРИЧЕСТВО
И ТЕРМО-ЕЛЕКТРИЧЕСТВО

с описание на електротипния процес

ЗА УПОТРЕБА ОТ УЧЕНИЦИ И УЧЕБНИТЕ ИНСТИТУЦИИ


СЪС 100 ОРИГИНАЛНИ ИЛЮСТРАЦИИ
БОСТЪН
ИЗДАДЕНА ОТ ДАНИЕЛ ДЕЙВИС МЛАДШИ
ИЗОБРЕТАТЕЛ НА МАГНИТНИ ИНСТРУМЕНТИ
Корнхил № 11,  1842г

504
Материалът се появява в нашата Библиотека в този си недовършен вид, само защото наш читател ме накара да се замисля... че този документ е твърде важен, за да изчаква излишни церемониалности. По-добре да съществува на български час по-скоро, докъдето е преведен, отколкото да се губи време. Уверен съм, че всеки търсач на истината, който е достатъчно интелигентен, за да чувства, че "Апокрифна Академия" е специален сайт, ще оцени тази находка. През годините се случи така, че този превод мина в изчакване. Но след като вече е публикуван тук, отново става мой приоритет и съм оптимист, че ще дойде негов ред да бъде завършен много скоро.


Интересен е начинът, по който попаднах на тази книга.

Може би много от вас са чували за Едуард Лийдскалнин (Edward Leedskalnin). На български няма почти нищо за този човек, освен една-две копи-пейстнати една на друга статии, както и една стара моя публикация за него, написана в един стар форум. Ако не сте чували за Едуард Лийдскалнин, може би сте чували за един строителен феномен, наречен "Кораловия замък". Ед Лийдскалнин го е построил, сякаш като послание към човечеството.

Преди години се интересувах от Лийдскалнин, защото се опитвах да узная повече за тайните на магнетизма - не глупостите, които се преподават в робската образователна система, а някаква наистина по-дълбока информация. Години наред си мислех, че Едуард Лийдскалнин е гений, който е съпоставим с имена като това на Тесла. Все пак, дори самият Тесла никога не е твърдял, че знае какво е електричеството... за разлика от Лийдскалнин, който твърди в своите кратки, памфлетни издания, че познава истинската му природа.

Уви... Оказа се, че Едуард Лийдскалнин просто е обичал да прекарва дълго време в библиотеките, и да чете. Една от книгите, които е чел и разбрал добре, е първият в света Наръчник по магнетизъм, писан почти в зората на електричеството. Не само, че известният "Държач на вечно движение" (Perpetual Motion Holder) на Лийдскалнин се споминава сред експериментите в Наръчника, почти 100 години преди Лийдскалнин да го спомене; но освен това символът, с който Едуард Лийдскалнин избира да означава магнетизма на корицата на своята книга "Магнитни потоци", е основният елемент от украсата на корицата на Наръчника по магнетизъм.

От моя гледна точка, след като човек като Едуард Лийдскалнин е счел за важно да изучи добре тази книга, поне за себе си преценявам, че тя заслужава цялото ми внимание, поне веднъж.


505
Глава 5

Решението


Великите пирамиди са отражение на технология от древния свят, която води до един сложен продукт или резултат, но няма връзка с нищо от онова, което ние днес считаме за напреднала или висша технология. Да се посети Пирамидната епоха, би означавало да се влезе в свят, в който нашата обективна, светска гледна точка за науката не съществува. В Египетската древност науката и религията били част от единно знание, и жреците били отговорни за поддържането и опазването на това знание. Определени изкуства и науки били отдавани на определени божества. Пта бил богът на занаятчиите, а Кхнум, Божественият грънчар,  бил бог, почитан от фараоните на Пирамидната епоха. Както по-нататък ще обсъдим, именно на Кхнум се приписвала въпросната технология. Тот бил богът на писането, и знанието на Кхнум било записано в Книгите на Тот.

Знаем, че древните жрецо-учени на Хелиополис се грижели за науката на инженерството, математиката, и астрономията, и че всичко това играело роля в строежа на пирамидите, но науката, която била най-уместна за строежа на пирамидите, се недоглежда. Мистериозната наука няма нищо общо с класическата физика на електричеството, топлината, оптиката, нито пък механиката или нещо общо с квантовата физика – атомно, ядрено или твърдо състояние. Науката, която направила пирамидите възможни, била химията, или, по-точно, нейният предшественик – алхимията. Как по-точно са били строени каменни паметници с древна химия?



Бележка от преводача: Названието “Египет”  идва от латинското Aiguptos, което означава “Храмът на ка на Пта”. Под “ка” се разбира духовната компонента на душата, и така името Египет се отнася до точно определен храм на бог Пта, който се намира в древната столица Мемфис.
Истинското име на тази страна е Кем. На древногръцки Кемия означава “Черната земя” или “Земята на черната пръст”, защото “кем” означава черен. Така, древното име на този народ било кемийци. Тъй като цивилизацията на Кемия била най-древната в онези времена, а и въобще, Кемия била самият символ на знанието. Така се ражда думата химия, която на английски се пише и произнася “chemistry”, тоест [кéмистри].
Именно държавата и цивилизацията на Кемия ражда древната окултна поговорка, че “Светлината се ражда от мрака”. Това няма никакво директно метафизично или квантово научно значение, а носи изцяло лингвистичен кодиран смисъл – означава, че “Знанието (светлината) идва от Черната земя (Кемия)”. Древен Египет се е свързвал с произхода на световното знание по цялата земя, и така на арабски пред името на земята Кемия се слага представката [ал] или als, която значи “от” . Затова думата алхимия означава “Идващ от Кемия” и в своя истински смисъл думата алхимия означава всяко най-светло знание, което някога е било стожер на човешката цивилизация.



Алхимията предизвиква представа за средновековния стремеж към мистицизма и магията. Старите алхимични учебници изобразяват напразни търсения за все така убягващия Философски камък, за който се твърди, че имал силата да трансформира основни метали в злато и да предоставя еликсир за вечна младост. Както ще обсъдим, легендарният Философски камък е един от последните криворазбрани символи на алхимичната наука, която процъфтявала през Пирамидната епоха и била позната в Египет преди повече от 6000 години.

Въпреки че средновековната алхимия била съпроводена от езотерични учения, тъй като произлизала от ера, която обединявала науката и религията, технически, алхимията обхваща историческите химически развития. Думата алхимия е произходът на модерната дума химия, последната се е появила едва преди 250 години. В античността са се случвали велики алхимични постижения.

Човек може да оцени гениалността на античните изследователи, които за първи път извлекли мед от малахитова руда, без малахитът да има какъвто и да е метален външен вид.

Това велико алхимическо откритие издигнало човека от Каменната епоха и го пратило в Медната епоха. Известно време историците смятали, че точката на топене на медта, 1 083о С, била достигана с голяма трудност, като се ползвало ръчно духало. След това станало очевидно, че тази цел вероятно била постигана по по-лесен начин, чрез химия.

Температурите могат да се повдигат чрез енергия, освобождавана по време на екзотермични (отделящи топлина) химически реакции. Медта и оловото са метали, които по принцип се срещат близо един до друг в природата, и оловото играело ключова роля в праисторическото извличане на мед. Оловото лесно може да се оксидира с помощта на ръчно духало. Смес от медна руда (малахит) и оловна руда (галенит), загрети в работно огнище само до 700о С, автоматично достига температура, чрез топлоотделяща химическа реакция, която е много близо до нужното за извличане на мед. Добавянето на  флюс, което в Египет било една местна сол, наречена натрон (натриев карбонат) смъквало точката на топене достатъчно, за да може медта да бъде добита. Среброто може да се добива по сходен начин.

Египетските алхимици разработили един много жив син емайл в праисторическите времена около 3800г пр.Хр. Откритието било страничен продукт от добиването на мед. Приложение 1 обсъжда въпроса, че, противно на популярното схващане, производството на покрития и емайли не е било случайно. Вместо това, експериментаторът смесвал прах от хризокола с натрон и добавял пламък. Резултатът бил твърд, лъскав емайл, който след това бил претопяван и прилаган върху мънисто и камъчета.

Египтяните били известни с това, че използвали минерали като хризокола и лапис лазули, за да правят емайли, които за тях били имитации на тези минерали или камъни. Те имали дума за такива продукти, ari-kat, тоест “направени от човека” или синтетични. Те се опитвали да имитират камъни, защото най-висшето духовно влияние се приписвало на камъка. Ранните жреци се научили да идентифицират камъните и минералите и ги класифицирали спрямо духовните вярвания. В египетската митология карнеолът и други червени камъни представлявали кръвта на Изида, богиня на плодородието. Лапис лазули се свързвал с разсъмването. Хризокола се свързвал с онова, което се наричало “Първото събитие” на Сътворението. Не е изненадващо, че минералите и камъните имали божествени качества в един свят, в който цялата природа била на почит.

Всички налични камъни, както неценните и полу-скъпоценните, притежавали свещени, вечни качества. Вероятно се е знаело от мъдростта на прадедите, че въпреки че всички живи неща погиват, дори и дърветата, внушителните, внушителните камъни и скали оставали вечно. Почти всичко се е изобразявало символно и камъкът е символизирал вечното селение. Знаейки това, човек може да разбере защо каменните материали били посветено изрично на религиозните паметници и на свещените погребални принадлежности. Тези неща били направени, за да оцелеят през вечността, докато земните обиталища, дори и царските дворци, били направени от преходни, слънчево-изсушени кални тухли, които трябвало да издържат само за един живот.

Когато египетските алхимици развили стъкларството по време на Новото царство, то имало предназначението да продължи старата религиозна традиция да се правят синтетични камъни. Тази вековна традиция разкрива самото сърце на забележителното алхимическо изобретение, прилагано в загадката на пирамидните строежи: жреците на Кхнум отдавна били умели в изкуството да се правят изключителни видове цимент. Циментът, открит на различни места в редовете на Великата пирамида, е на около 4500 години, и въпреки това все още е в добро състояние. Тази древна замазка значително превъзхожда цимента, който се използва в днешното строителство. Съвременният портланд-цимент, използван за поправка на древните египетски паметници, се е напукал и дегенерирал само за около 50 години.

Ако древните египтяни са били способни да произведат изключителен висококачествен цимент, какво ги е спирало да добавят вкаменели черупки в цимента си, и така да произведат висококачествен варовиков бетон? Отговорът е, че нищо не ги е спирало. Аз ще демонстрирам, че пирамидните блокове не са естествен камък; блоковете са всъщност изключително висококачествен варовиков бетон – синтетичен камък – отливан директно намясто. Блоковете се състоят от около 90-95% варовиков чакъл и 5-10% цимент. Те са имитации на естествен варовик, направен във вековната религиозна традиция на алхимическото каменоделие. Никога не е било нужно рязане на камък, нито дърпане с въжета на големи маси, нито пренасяне, за да се построят пирамидите.

И за да няма никакво съмнение за онова, което ми дава авторитета да направя това удивително твърдение, аз ще обясня попрището си, тъй като е свързано с това изследване. АЗ съм изследващ учен, специализиращ се в нискотемпературния минерален синтез. През 1972г основах частната изследователска компания CORDI (Координация на Развитието и Иновациите), и, през 1979г, основах Геополимерния институт, и двете във Франция. В Геополимерния институт аз основах нов клон в химията, който кръстих геополимеризация. На ден днешен имам повече от двадесет и пет международни патента за геополимерни продукти и процеси. Продуктите ми се произвеждат в САЩ и Европа от големи производители. Продуктите имат множество разнообразни приложения.

Геополимерните продукти варират от напреднали минерали до прости, но много софистифицирани цименти. Геополимерните цименти се правят с неорганични химически реакции, при които се интегрират алуминиеви и силициеви материали, за да се формират синтетични зеолити, вторични скалообразуващи минерали. Няма начин за разграничаване между синтетичен зеолит и естествен зеолит. И геополимерните цименти са химически сравними с естествените видове цимент, които скрепяват такива видове камъни като пясъчниците, конгломератните скали, и фосилизираните варовици.

Геополимерите са революционни за бетонната индустрия. Всеки вид скален агрегат може да се използва, и бетонът, направен с геополимерен скрепител е на практика неразличим от естествения камък. Геолозите, които не са запознати с техническите възможности, предлагани от геополимеризацията, внимателно са разглеждали геополимерен бетон и са го бъркали с естествен камък. Това безпрецедентна технология; не е нужна огромна топлина или налягане, за да се произведе синтетичен камък. Геополимерният бетон се втвърдява скоростно на стайна температура, за да формира синтетичен камък, красив на външен вид и богат на безпрецедентни качества.

Да се развие нов клон в химията е едно, но да се приложи тази химия в древната история е съвсем друго. Как разбрах, че пирамидният камък също е геополимерен? Всяка една теория трябва да бъде достоверна; после, за нея трябва да има улики; и най-накрая, изискват се веществени, научни доказателства. Всички мистерии, свързани със строежа на пирамидите, трябва да бъдат разгадани.

Напредналите технологии нямат никаква роля в производството на геополимерите. Това е най-основното предварително условие, ако трябва тази теория да е достоверна. Един човек в Каменната ера е могъл да произведе геополимери, ако тя или той проницателно е приложил знанието, добито от интелигентното, системно наблюдение на експерименти с вещества, намиращи се в околната среда. Нужно е единствено да се добие теоретично знание за минералните елементи, как да се различат и как да се манипулират химически. Знаейки това, аз изучих екологията на Египет, за да разбера дали нужният материал за производството на геополимерен скрепител е бил наличен или не.

Открих, че някои подходящи съставки са били достъпни в количества от милиони тонове. Калта от река Нил съдържа алумини и е добре пригодна за нискотемпературен минерален синтез. Солта натрон е изключително обилна в пустините и солените езера. Натронът реагира с варта и водата, за да произведе сода каустик, основната съставка за алхимически направения камък. Изобилие от вар е било достъпно чрез калциране на варовика в прости огнища. В древните времена, Синайските мини били богати на тюркоазени и хризоколни жили, нужни за производството на синтетични зеолити. Мините също съдържали арсеновите минерали оливинит и скордит, нужни за скоростното хидравлично втвърдяване на големите бетонни блокове.

Същите тези елементи били използвани от египтяните и в други процеси. Нилска тиня е била използвана за направата на слънчево-сушени кални тухли и разнообразни минерали се ползвали за направата на емайли. Солта натрон била свещен продукт, използван не само за флюс, но също и за мумифициране и за обожествяващи ритуали. Следните извадки от пирамидните текстове, открити по стените в погребалната камера на пирамидата на Унас, от Пета Династия, показват свещената стойност на натрона:

Ти пречистваш себе си, Хор е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, Сет е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, Тот е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, Бог е пречистен: Една пастила натрон
Ти пречистваш себе си, за да почиваш ти между тях: Една пастила натрон
Твоята уста е като тази на млечното теле в деня на рождението: Пет пастили натрон от севера, от Стпт.

Устата на новороденото млечно теле се е считала за чиста, защото телето никога не се е хранило; а Стпт, място където се е събирала натрон, днес се нарича Уади ел-Натрон.

Много от същите елементи, подходящи за алхимическото каменоделие, по-късно изиграли роля в стъкларството. Изучавайки екологията и древните продукти и документи на египтяните, аз успях да проследя основните алхимични изобретения, които довели до разработването на пирамидния камък. Тези изобретения се обсъждат хронологически по-подробно в Приложение 1.

Появява се интригуващ поглед върху пирамидите, какъвто никой не си е представял в модерни времена.  Тези алхимически открития адресират един екзотичен аспект на пирамидните строежи. Сега ще разгледаме правдоподобността на това.


506
Глава 4

Фалшивите доказателства на египтологията


Въпреки че традиционното обяснение за строежа на пирамидите е нелогично и недоказано, то е прието на принципа на вярата, затвърждавано и пазено от чистата тежест на авторитетното научно мнение. Какво доказателство е предложила египтологията, за да подкрепи приетата теория? Като цяло, логистичните проучвания се приемат за доказателство, въпреки че са силно спекулативни и не доказват нищо. Само това, че дълго време се полагат големи усилия в опит да се обяснят строителните проблеми, по никой начин не означава, че теоретичните предположения са правилни, особено след като проблемите остават нерешени, въпреки множеството проучвания, а важните факти остават без внимание. Въпреки усилията на експертите, строителният метод все още е плод на спорове.

Ако логистичните доклади се ползват като доказателства, то те са фалшиви доказателства. Има шест допълнителни фалшиви доказателства. Следва да обясня защо всяко едно е или грешно или е отворено за интерпретации.


1.Добити блокове от кариера

Има няколко блока в една канавка от северната страна на Втората пирамида в Гиза, и египтолозите ги използват като доказателство, подкрепящо традиционната теория за дялането и дърпането с въжета. Блоковете са относително малки, 3 Х 2.5 метра широки и 0.3 метра високи. Северното вертикално лице на тази каменоломна носи надписи и голям орнамент във формата на свитък, съдържащ името на фараона от Новото царство Рамзес II (1298-1235г пр.Хр.), който съборил множество паметници, за да добие готови блокове за собствените си постройки. Надписите в камъка са в чест на Мей, главен архитект на Рамзес II, който, според надписите,  премахнал облицовъчни блокове от Втората пирамида и разглобил един храм от комплекса. Това се случило през 1400 години след като била построена пирамидата. Няма други надписи, по които да се датира каменоломната.

Рамзес II и други фараони взели някакъв брой готово-направени блокове от различни пирамиди, но били неспособни да произведат паметник или каквато и да е комбинация от паметници, равни по обем на Великата пирамида. Това остава вярно дори и при факта, че Рамзес II безжалостно използвал огромно богатство и човешка сила, за да ограбва готово-направени блокове от съществуващи паметници през цялото си 65-годишно властване.

И белезите от длета в канавката до пирамидата са били датирани от времето на Рамзес II. От значение е да се вземе предвид какво е било установено за камъкодобивните методи в Египет. Клем и жена му направили пълно датиране на кариерите за пясъчник от Гебел ел-Силсила и представили доклад на Втория международен конгрес на египтолозите през 1979г. Тяхното проучване датирало различните добивни методи, исторически използвани в Египет. Следното е резюме от техния документ:

Повечето кариери били датирани до добре определени исторически периоди възоснова на следите от длета, техниката за оформяне на блокове, надписите парчетата от глинени съдове. Най-древните експлоатирани кариери са в северната периферия на Гебел ел-Силсила. Те били разработвани допреди Новото царство, може би в Средното царство. Следите от длето от този период са неправилно ориентирани (Фигура 5). Северната част от Гебел ел-Силсила била разработвана по време на Новото царство от около Осемнадесетата Династия, а следите от длета са тип рибешка кост. През Деветнадесетата Династия Рамзес II въвел правилен метод с длетата, който все още преобладавал, когато Птолемей започнал да добива от големите кариери на мястото. На южния край на Гебел ел-Силсила са римските каменоломни. Не се откриват следи от длета от предишните периоди, а само следи от дървени клинове.


ФИГУРА 5. Техники за оформяне на блокове.

Египтяните внимателно изрязвали камък от кариерите, като продължително усъвършенствали ударите с длетата си, защото по време на Средното и Новото царства кариерите били считани за вечното тяло на бога Амун. Произволното отношение към тялото на Амун било светотатство, така  че добиването на камъка се извършвало по един религиозен начин, за да се извличат директно в завършена форма. Египетският метод на добиване на камък не е бил ефикасен за построяване на Великата пирамида.


ФИГУРА 6. Детайл от гроба на Джехутихотип (Djehutihotip) изобразява транспортирането на колосална статуя.

На южния край на Гебел ел-Силсила се виждат само следите от дървени чепове и клинове. В кариерата били вкарвани клинове и били мокрени с вода, така че когато дървото се раздуело, камъкът се пропуквал. Този метод често се показва в книгите, изобразяващи строежа на пирамидите, но датирането на Клем показва, че този примитивен метод никога не се е ползвал от египтяните. Това било изключително римска техника, датираща от Римската окупация на Египет.

Ако е трябвало да се ползва този груб римски метод за строежа на пирамидите, както се натяква, количеството на каменните останки щеше да е поразителен, включително и безброй милиони неизползваеми спукани блокове. Преди презентацията на Клем, се е предполагало, че понеже клиновете са примитивен метод за добиване на камъни от кариера, значи това го прави най-древния. Вижда се, че блоковете в канавката близо до Втората пирамида в Гиза не могат да бъдат използвани като доказателство за подкрепа на приетата теория.

Въпреки че семейство Клем не датирали варовиковите кариери, все пак е установено едно общо датиране на кариерите в Египет. Последствията от това са ключови. От 27г пр.Хр. до 379г, римляните добивали камък с дървени клинове. От 332 до 1250г Пр. Хр., в Египетските каменоломни се правели хубави и успоредни удари с длетото. През 1400г пр.Хр. египтяните оставяли белези от сечива с формата на рибешка кост, когато режели. През 1600г пр.Хр. те режели камък, използвайки произволни удари, а преди това време, въобще няма следи от добиване на блокове камък. Как египтяните са премахвали камъка за строежа на пирамидите в по-древни времена?


2. Транспортирането на Статуята на Джехутихотеп

Един барелеф от Дванадесета Династия (1800г пр.Хр.) от гроба на Джехутихотеп изобразява транспортирането на колосална статуя на този владетел от Хермополис. Била е произведена около 800 години след построяването на Великата пирамида, и все пак се използва като доказателство за подкрепа на традиционната теория за строежа на пирамидите.

Колосът вече не съществува, но е бил висок 6.50 метра и е тежал около 60 тона според това, което може да се определи от текстовете. Барелефът изобразява как колосът е дърпан с въжена на шейна, за която е бил добре привързан с дебели въжета. В ъглите на статуята може да се видят защитни превръзки под въжените кабели. В четири линии, 172 човека дърпат колоса. Трима работници носят течност, предполага се че вода, както е показано. Работник излива течността пред шейната, за да облекчи преминаването й по повърхността на Нилската тиня. Адамс коментира този барелеф:

Съществуването на документ от тази задача (и съществуват и други такива в Египет и Месопотамия) ни позволява да хвърлим в коша, без двоумение, всички фантастични предположения, твърде често правени по адрес на транспортирането на древните египетски мегалити.

Този метод приложим ли е за построяването на Великата пирамида?Ние знаем, че 60 тона могат с лекота да се дърпат по равен терен. Един експеримент, проведен от Анри Шуврие (Henri Chevrier), френски архитект, показва, че са нужни 25 кг сила, за да се дърпат 150 кг, което означава, че 400 души са били нужни, за да дърпат колоса (60 тона разделено на 150 кг). С други думи, всеки човек е трябвало да дърпа само една шеста от товара (150/25=6). Използвайки системата за един средно статистически 6-тонен блок от Великата пирамида на плосък терен, биха били нужни само 40 човека. Но същата операция по рампа би била екстремно сложна.

Бележитият френски египтолог Жан-Филип Люер (Jean-Philippe Lauer) предлага, че били използвани наклонени рампи 3:1 и 4:1. Ако това беше случаят, щяха да са нужни от 140 до 200 човека, за да издигнат един блок, и такава операция вероятно трябва да се извърши с хора, които бутат и дърпат блоковете чак до върха на Великата пирамида, който е на 150 метра. Това по какъв начин съответства на броя блокове, които е трябвало да се полагат за ден?

Според записите на Херодот, 2.6 милиона блока били транспортирани до основата на Великата пирамида за период от 20 години, което е приблизителната продължителност на властването на Кхуфу. Броят блокове, премествани за година, трябва да е бил 130 000. Това означава, че средно 1400 блока трябва да са издърпвани за ден. Това би изисквало 250 000 човека да правят един курс на ден, ако си представим екип от 150 човека за блок (1400 Х 150). Ако екипът е правил два курса за ден, ще са били нужни 105 000 човека. Четири курса за ден за екип би изисквало 52 500 човека да работят заедно във всеки един момент. И все пак, щяло е да бъде невъзможно да се свърши тази работа. Този огромен брой хора е трябвало да се натикат рамо до рамо на строителната площадка, която е колкото един голям спортен стадион.


3. Глинените рампи

Принципът на това трасе от мокра тиня не може да се прилага към рампи за строене на пирамиди. Това би създало абсурден сценарий, 52 500 човека, работещи на площадка с размерите на спортен комплекс, много от които тъпчейки и пързалящи се в кал, докато извършват опасни маневри с екстремно тежки каменни блокове на големи височини.

Това не значи, че рампи не са се използвали въобще. Тъй като скрипците не са били известни в Египет до Римските времена, единствената възможност за издигане на блокове, която археологическите доказателства предлагат, са рампите. За Великата пирамида се предполага, че всяка рампа с прав наклон би била дълга една миля (1.6 км), съдържаща огромно количество материал. С огромната си ширина и дължина тя би покрила кариерата. Били са предлагани спираловидни рампи, но много египтолози изтъкват няколко добре основани аргументи срещу вероятната им употреба, включително и факта, че до сега никога не са намирани спираловидни рампи.

В Сакара е намерена кална рампа намясто при пирамидата, обикновено свързвана с фараон Семкхемкет (Semkhemkhet) от Третата Династия. Но тази малка пирамида не е направена от големи блокове. Носенето на малки блокчета по рампа е най-разумния и очевиден начин за произвеждането на този тип пирамида, което е един много различен сценарий от току що описания. Колкото до това дали има останки от рампи в Гиза, огромното количество материал за нея, изискван от стандартната теория, не съществува, а колкото до това дали може да се очаква, че един земен материал би деградирал, все пак малкото количество останал материал говори за употребата на малки рампи, с размерите, които са полезни за изкачване на пирамидите.

Предлага се, че блоковете за пирамидите са били влачени на шейни с дървени ролки. Не съществуват доказателства за тази хипотеза. Колелото било въведено като средство за транспорт от хиксосите (Hyksos), когато донесли колесници в Египет по време на инвазията си в края на Средното царство. Най-старият оцеляващ документ, намекващ употребата на колелото за транспортиране на камък, е барелеф от двореца в Сенахериб в Ниневия, сега в Британския музей. Датира от 750г пр.Хр. или 2000 години след построяването на Великата пирамида. Великата пирамида, най-впечатляващият паметник на древния свят, е била построена преди въвеждането на колелото като средство за транспорт.


4. Изображението от Тура

Изображение, открито в каменоломните в Тура, се приписва на фараона от Осемнадесета Династия Амозис (1580-1558г пр.Хр.). Самото изображение изчезва през 19-ти век, и от него остава само скица (Фигура 7). Скицата показва каменен блок, сложен на шейна, теглена от волове. Въпреки че колелото било въведено в Египет по това време, барелефът показва, че то не се е използвало за пренасяне на камък.

Фараон Амозис отворил каменоломните на Тура, за да добива мек камък за храма на бог Пта в Мемфис. Изображението от Тура не се приема като доказателство в подкрепа на традиционната теория за строежа на пирамидата, защото е направено почти 1000 години след като е била построена Великата пирамида.

Изображението от Тура и други документи, използвани в подкрепа на традиционната теория, са продукт на едно общество, използващо различна технология от онази на своите предшественици . Всяка дълга и успешна цивилизация неизбежно ще има изгряващи и залязващи технологии. Въпреки че археолозите се въздържат от свободни предположения, има признания с половин уста, че строителите на Великите пирамиди са познавали някаква напреднала технология. Според Едуардс:

Хеопс, който може да е бил мегаломан, никога не би могъл, в рамките на управление от около двадесет и три години, да издигне сграда с размерите и устойчивостта на Великата пирамида, ако някакви технологични напредъци не са позволили на каменоделците да боравят с камъни със значителни измерения и тежина.


ФИГУРА 7. Детайлът от Тура

Едуардс намеква, че е използван някакъв хитър метод, но историците, с много малко изключения, гледат на древните цивилизации така, сякаш са били по-нисши технологично спрямо нашата цивилизация във всяко едно отношение. Много фактори са допринесли за общото унищожение на египетската технологична информация. През времена на анархия, самите египтяни са унищожили доста, и освен това Египет е изтърпял инвазии от етиопците, асирийците, персийците, римляните, нубийците и мохамеданите. Загубването на информацията, когато пожар унищожава Александрийската библиотека към края на трето то столетие, също е било опустошително. Мохамеданите смятали египетските архитектурни постижения за дела на дявола и експлоатирали блокове за своите собствени сгради, разграбвайки гробове в търсене на съкровища винаги, когато можели. Наполеонската експедиция вдъхновила трескав интерес у дилърите на антики, и много безценни артефакти били премахнати в началото на 19ти век. Незнаен брой реликви били повредени или унищожени по време на действията им, тъй като ползвали барут и тарани за отваряне на гробовете. Безброй писмени извори станали на чакъл и статуи били фрагментирани, а останките им били разделени между различните музеи.

Всичко допринася за факта, че научното знание от античността не е било предадено безгрешно до нашето време. Нужно е само да се прочете “Мелпомена” на Херодот, за да се осъзнае, че много преди времето на този историк е било доказано, че Земята е кръгла. И въпреки това този факт е трябвало с много усилия да бъде преоткрит в по-модерни времена.

В научната литература преобладава един модерен комплекс на превъзходството, въпреки тежината на доказателствата, говорещи за велика забравена технология, използвана за строежа на пирамидите. Тази древна наука е изследвана в следващите глави, и подчертава технологичните различия между Старото и Новото царства.


5. Барелефът от Рекхмир

Стенните рисунки в гроба на официалното лице от Новото царство Рекхмир (1400г пр.Хр.) са известни със своите илюстрации на технологията от съответния период. Една рисунка показва блок, дялан с бронзови сечива. Тази рисунка била произведена 1300 години след построяването на Великата пирамида, и, следователно, е без значение.


6. Барелефът от Унас

Барелеф на стената на издигнатата пътека, приближаваща пирамидата на фараон Унас (2356-2323г пр.Хр.) от Пета Династия, е последното от фалшивите доказателства. Барелефът изобразява факта, че Унас разглобил храм от пирамидния комплекс на своя предшественик, Джедкара-Исеси, и наново използвал блоковете за своята собствена пирамида. Барелефът показва лодка, транспортираща огромни храмови колони по река Нил до пирамидния комплекс на Унас. Двете пирамиди са на разстояние малко повече от 3 км. Аз наблюдавах тези колони сред руините. Вместо да са монолитни, както е изобразено на барелефа, те се състоят от части, захванати чрез стави тип ръб-в-улей, и отделните части не тежат повече от половин тон всяка.

Този барелеф се използва за безогледно генерализиране на строежа на пирамидите. Използва се като обяснение за това, че облицовъчни камъни били транспортирани по Нил и че гранитните блокове дошли от 400 мили срещу течението от Асван. Ще стане ясно, че този барелеф е бил направен през период, който е бил критичен за технологията, използвана за строежа на Великите пирамиди. Фактът, че Унас повторно използвал пирамидни блокове, няма нищо общо с това как са били произведени тези блокове и положени в пирамидата на Джедкара-Исеси. Фалшивите доказателства на египтологията скоро ще станат прозрачни като царски египетски лен.


ФИГУРА 8. Барелеф на стената на издигнатата пътека към пирамидата на Унас, датиран към около 2200г пр.Хр.



Сечивата на Шестата Династия са типични инструменти от Старото царство.

Учените гледат на египетската история най-вече от позицията на Новото царство и Тива, като резултат от множеството документи, оцелели от столицата на Новото царство Тива. По-старата столица Мемфис не е била ефективно разкопана, което по този начин ограничава информацията за най-важния градски център на древния свят преди славата на Тива.

Учените имат достатъчно информация единствено за спекулации относно културата на Пирамидна та епоха. Научните данни и археологическите доказателства могат да се сравнят с празни урни, в които учените изливат еликсира на техните собствени теории, отношения и вярвания. Въпреки че може да са нужни още данни и интерпретация на тестовите резултати, учените и историците имат отговорността да поддържат критичен дух, когато се сблъскват с неразрешими теоретични противоречия. Определено, все още наличните проблеми около строежа на Великите пирамиди и други невероятни древни постижения на инженерството са прекалено големи, за да бъдат игнорирани. В последните години тези енигми са довели до появата на фантастични теории. Адамс коментира някои от най-популярните:

Хронологията на монументалното изкуство, която човек вижда навред по планетата, е че първите архитектурни примери често са мегалитни здания, или дори изолирани мегалити. След това, с появата на желязото, този мегалитизъм изчезва изведнъж, с няколко изключения... От това окултистите заключават, че в отминалите епохи някакво мистериозно знание, основано на много напреднала наука, но познато само на шепа посветени, е позволило добиването, транспорта и полагането на огромни камъни. Като цяло, такива предложения са съпътствани от едно прочуто и досадно “остаряване” на зданието при определени обстоятелства. Понякога атлантите и тяхната учебна традиция идват на помощ, но най-ефективната помощ във всички ситуации е извънземната... Друго предложение, или дори утвърждение, наскоро се присъедини към другите: то е най-простото, най-наивното, и също най-старото – великани.

Въпреки че тези различни теории са забавни и любопитни, те не предлагат никакво конкретно решение. Тайната наука, обект на толкова спекулации, така и не се дефинира, а озадачаващите ултра-модерни технологии, като антигравитационните машини и допотопните атлантически кристални генератори така и не адресират всички аномалии, които сме изследвали. Фантазираните теории се основават на предположения, вместо на действителни археологически доказателства, и както фантазираните, така и традиционните теории ще продължат да процъфтяват, докато истинското решение, дадено в тази книга, не бъде стабилно установено. Нека сега разгледаме баснословната наука от Каменната ера на Египет, използвана, за да се построят Великите пирамиди – изгубена, но сега преоткрита.


507
Преди да продължа с тази тема, реших в крайна сметка най-сетне да преведа книгата! :) Преводът е стартирал и може да се следи -> ТУК.

508
Глава 3

Технологичният парадокс


Когато разгледа цялостния исторически преглед на египетското изкуство и архитектура, човек ясно може да разпознае съществуването на два различни каменоделни метода. Единият е бил използван в Старото царство, а другият, дялането с твърди бронзови сетива, е бил въведен по време на късното Средно царство или може би малко по-късно, около 900 години след построяването на Великата пирамида. Разграничаването между двата метода може да се направи възоснова качеството на майсторството, твърдостта на обработваните каменни материали, и дизайна и структурните черти на сградите.

Контрастът между двата метода е очевиден при големите паметници и малките предмети на изкуството. Качеството на скулптурите драматично запада в по-късните периоди. Нестор Хоте (около 1780-1842г) (Nestor l’Hote), творец, работил с основателя на египтологията, Жан Франсоа Шомполион (Jean Francois Champollion) (1790-1832г), бил много въодушевен от предметите на изкуството, открити от Карл Люпсюс (1810-1884г) (Karl Lepsius) и Огюст Мариет (1821-1881г) (Auguste Mariette) в три различни мастаби от Старото царство (мастаба е правоъгълен египетски гроб, с наклонени стени и плосък таван, състоящ се от подземна погребална камера и надземни стаи за приношения, бел.прев). Описвайки скулптурите в една от най-старите, тази на везира Менефра от Мемфис, Хоте отбелязва:

Скулптурите в този гроб са забележителни със своята елегантност и финес. Релефът е толкова лек, че може да се сравни с някоя от нашите пет френски монети. Такова съвършенство в нещо толкова древно потвърждава наблюдението, че колкото повече човек се връща в античността към произхода на египетското изкуство, толкова по съвършени са резултатите от това изкуство, сякаш геният на тези хора, за разлика от другите, се е формирам с един единствен замах. Ние познаваме египетското изкуство единствено с упадъка му.

Египетските скулптури били толкова дегенерирали до времето на Новото царство, че то изпаднало в непоправим упадък. Нито творците от Саит, нито от Тива, произвели такива шедьоври като по-древната диоритена статуя на Кхафра или Коленичещият писар, сега изложена в Лувъра. Репликите на археолозите и архитектите Жорж Перо (1832-1914г) (Georges Perrot) и Чарлз Шипие (Charles Chipiez) изразяват почит към скулпторите от Старото царство:

Как са успели скулпторите да ваят тези камъни, които са толкова твърди?... Дори и днес е много трудно, като се ползват най-добрите закалени стоманени длета. Работата е много бавна и трудна, и човек трябва често да спира, за да заостри ръбовете на длетото, което се изтъпява в камъка, и длетото после трябва отново да се закали. Но съвременниците на Кхафра, и всички са съгласни с това, не са имали стоманени длета.

В голям мащаб наблюдаваме същия сценарий. Блоковете на пирамидите от Старото царство са пример за безподобен подвиг, и паметниците от Старото царство демонстрират твърди каменни материали, приготвени с максимална грижа и съвършенство. Египтяните от новото царство и по-късните времена са били неспособни на сравнимо майсторство с техните бронзови сечива. В паметниците от Новото царство и по-късно, прецизните сглобки и измерения на блоковете изчезват. Деградацията, която е започнала след въвеждането на бронзовите сечива удивлява архитектите и археолозите, които са изучавали египетската архитектура през последните две столетия. Шомполион, например, бил поразен от лошото качество на постройките от Новото царство, издигнати за Тивските царе при Вади Есебуа (Долината на лъвовете, бел.прев):

Това е най-лошата работа от епохата на Рамзес Велики. Камъните са лошо каменоделие, пролуките са прикрити с цимент, върху който декоративната скулптура е продължена, и това е едно лошо изпълнение… повечето от тези сцени са неразпознаваеми, защото циментът, върху който са били издялани големи части от тях, е паднал, и е оставил многобройни липси в писанията.

Тивските царе от Новото царство построили изумителен брой здания от Нубия до Средиземноморските плажове. Повърхностите на стените почти винаги били покрити с богато оцветени полихромни декорации, които маскирали несъвършенствата. Перо и Шиипие коментират тази техника:

Но защо са удължили работата си, като са закърпвали, с безкрайно търпение, сглобките, които е трябвало да се скрият? Дали целта на хоросана и боята е била, да скрие несъвършенствата? В тези здания ние не виждаме едни определени комбинации от камъни, които елегантните цивилизации-строители оставяли недекорирани, защото се радвали да ги показват… Човек напразно ще търси повтаряемост в конструкцията, съвършенство в сглобките, и съвършенство при дялането и напасването, което придава на лицето на една стена от укреплението Микена, дори и когато е отделена от всичко, към което принадлежи, нейно собствено благородство и красота. В Тива, работникът разчитал на пълнежи и бил доволен, като казва, “Това ще трябва да свърши работа”.

Предполага се, че употребата на хоросан и боя довело до това, че да не е нужно съвършенство в сглобките. Моето мнение е, че това е било така, понеже се е ползвал методът на дялането, и аз мисля, че полихромното покритие и хоросановата основа били разработени с цел да се прикрият несъвършенствата. Това не е било въпрос на мързел. Рамзес II прехвърлил огромни маси азиатски и африкански роби, за да осее земята с храмове, дворци и градове, носещи неговото име. Колкото и неистово да строял, той просто не могъл да се съревновава със знаменитите си прадеди.

Египтолозите обикновено обясняват разликата между майсторството на Новото царство, сравнено с това на Старото царство, като казват, че Тивските царе построили повече здания от своите предци. Аз вече показах, че по оценките на Де Розе, само в пирамидите в Гиза има много повече камък, отколкото в цялото строителство от времето на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период, взети заедно, тоест, 1500 години.

Още повече, че паметниците от Новото царство и по-късното време били направени, с малко изключения, от много меки разновидности камък, но от зараждането на египтологията насам в литературата широко се разпространява една често срещана заблуда, което е, че паметниците, построени в Новото царство и по-късно, са направени от твърди каменни материали. Де Розе коментира:

Би било трудно да се повярва, че такива известни паметници, прочути с възрастта си, богатството си, и многобройността на своите орнаменти, са били построени с груби, обикновени материали. Повечето пътешественици, използвайки повече въображенията си, отколкото очите си, вярват, че са видели в слоевете на тази земя, и в самите паметници, твърди, ценни гранити от Сиенската околна среда, порфирите и шарените камъни на Арабия, и понякога дори базалт. Други се радват на мрамор, вдъхновени от онова, което са виждали в древните паметници на Гърция и Италия. Истината е, че в кариерите и в зданията на горна Тива не съществуват нито порфири, нито базалт, нито мрамор, нито какъвто и да е вид варовик. Всичко, което може да се намери в цялата тази област, на двата бряга на Нил, са слоеве пясъчник… и именно с този камък, почти без изключение, са построени почти всички оцеляващи паметници от Сиена до Дендера.

Когато направил последната забележка, Де Розиер не е имал предвид твърд пясъчник, като този в паважа на Фонтенблю, близо до Париж, издържащ на износване цели поколения. Той е говорил, вместо това, за определена мека разновидност, наречена монументален пясъчник. За да се избегне объркването, той го определил като псамит, понеже, тъй като е бил парижанин, думата “пясъчник” му създава впечатление за плътен материал, състоящ се от гъсто слепнали кварцови зрънца, материал, сравним с пясъчника на Фонтенблю. Псамитовия пясъчник трудно залепва и лесно се разпада под много малък натиск. Той споменава структурната му издръжливост:

Египетският пясъчник, като цяло, не е много твърд и често може да бъде надраскан с нокътя на ръката. Твърдостта е, обаче, много униформена в обема на всеки блок и такава е и силата, нужна за чупене, която е ниска, но пък е еднаква навсякъде. Камъкът не съдържа нито кухини, нито дупки [дупки, в които може да се вкара сечиво].

На практика всички храмове от Новото царство и онези, построени по-късно, са направени от този псамитов пясъчник, който е толкова мек, че човек може да го надраска с ноктите си. Това включва храмовете в Луксор, Карнак, Едфу, и Есна. Дори и по-скорошните храмове, издигнати по време на египетската желязна епоха, като Храма на Дендера, построен от Птолемей (към 250г пр.Хр.), са направени от екстремно мек камък. Де Розиер описва този храм:

Един изненадващ факт е, че камъните от Храма на Дендера, един от най-възхитителните заради изпълнението на своите скулптурни орнаменти, са именно едни от най-твърдите. Там могат да се открият няколко разновидности на качествен пясъчник, но, като цяло, зърната му са някак груби, нееднакви, и могат да се изронят с нокът.

Много постройки от новото царство и по-късно, известният Храм на Абу Симбел например, били издълбани директно в хълмове от много мек пясъчник, така че за строежа не е било нужно пренасяне или повдигане на големи тежести. След построяването на Асванския язовир, храмът Абу Симбел бил преместен в неговата цялост от екип, спонсориран от ООН (1964-1966г), за да се избегне наводняване от езерото Насер. Операцията била много по-трудна от очакваното заради слабостта на пясъчника, който е толкова крехък, че било нужно да се прореже много надълбоко в скалата, за да се добие достатъчно силна маса, която да издържи пренасянето от ръба на езерото до върха на хълма. Де Розиер коментира лекотата, с която се дяла материала:

От Филе до Дендера, разстояние от около петдесет левги, в което се намират едни от най-важните и най-добре съхранените здания на древен Египет, почти всичко е направено от пясъчник. Въпреки че варовикови планини се извисяват от двете страни на Тива и заемат повече от три пети от тази област, почти не се намират руини, направени от варовик, и малкото, които съществуват, са най-незначителните. Това от само себе си е достатъчно доказателство за предпочитанията на египетските архитекти, избиращи пясъчник пред всичките няколко разновидности качествен варовик, намиращ се в страната им… Но онова, което най-вече би трябвало да е печелело одобрението им, е екстремната леснота, с която длетата обработват материала, податливостта му, ако мога да използвам този термин, това че се предава във всеки смисъл на думата пред инструмента и възприема върху различните си лица безброй фигури и релефи, с които египетските архитекти задължително декорирали всички стени на тези велики здания.

Понеже варовикът на Тивския ландшафт е твърд, той не се е използвал в новото царство. Вместо това се е използвал мек клас варовик от Тура, лишен от вкаменели черупки. Този варовик не е като онзи, използван за блоковете на пирамидите от Старото царство, който е относително твърд и труден за дялане, защото съдържа големи вкаменели черупки. Френският египтолог Гастон Масперо (1846-1916г) (Gaston Maspero) описва този вид мек варовик, използван през Новото царство в храмовете на Мемфис:

Каменоломните на Тура се радвали на привилегията да снабдяват подбран материал за царските архитекти. Никъде другаде не можело да се види такъв бял варовик, толкова мек за дялане, толкова идеален да приеме и запази целия финес на барелефа.

Облицовъчните камъни на Великата пирамида и на Стъпаловидната пирамида в Сакара, за които се твърди, че идват от Тура, са много по-твърди от мекия варовик от Тура, използван дори в съвременните реставрации. Изглежда логично меките материали, като псамитския пясъчник и този много мек варовик, за който говори Масперо, да са били използвани през Старото царство, когато са били налични само скромни каменни и медни сечива, но се е случило обратното.

Освен това, за разлика от работниците от Старото царство, онези от Новото царство и по-късните периоди рядко са използвали големи тела за строежите си. Няколко обелиска и колосални статуи са изключения. Само трегерите и архитравите (напречни греди, бел.прев) на някои от храмовете от Новото царство и по-късните периоди имат дължини, сравними с онези от по-древните храмове, но онези от по-късните не са толкова масивни. Храмовете в Карнак се характеризират с огромни пилони, но всичките са направени от малки блокчета.

Предният пилон в Храма на Дендера има ширина 113 м, дебелина 15 м, и височина 42 м. Първият пилон в Храма на Луксор, построен от Рамзес II, е по-скромен с височина 27 м, като всяка от кулите му е с ширина 30 м. Въпреки че измеренията им са впечатляващи, тези гигантски паметници, изградени от малки каменни блокчета, не могат да се сравняват със суперструктурите на Старото царство, където монолитни греди в късните пирамиди тежат по 80 тона, а в Долинния храм на Втората пирамида в Гиза има блокове, тежащи по 500 тона.

Повечето от колосалните статуи, построени през Новото царство и по-късно, остатъците от великите обелиски, построени от тивските и гръцките владетели и направените през по-късните периоди, които били транспортирани до Рим по време на Римската окупация, и Париж, Лондон и Ню-Йорк през 19-ти век, били добити от вид гранит, познат като червен ориенталски гранит или розов сиенит, материал, който е относително лесен за дялане. Не може да бъде надраскан с ноктите на ръката като псамитския пясъчник, но лесно ще се наруши, когато се удари с подострен инструмент.

Този материал създава доста объркване до сега. Розовият сиенит (syenite) има две принципни съставки: големи, издължени, розови до тухлено-червени фелдшпатови кристали с пресечени ъгли, и екстремно мека черна слюда. Този вид слюда има твърдост 2.5 по скалата на Мос, което е същото като хоросан, и представлява идеално място за атака със сечиво. Розовите фелдшпатови кристали също са крехки, което прави тази разновидност на гранита лесна за дялане. Само че, от зараждането на египтологията, розовият сиенит се бърка с по-твърдите видове гранит, защото меката му слюда се бърка за амфибол, за чието ваяне е нужно сечиво от закалена стомана. Главната причина за объркването е, че днес думата сиенит се отнася до твърд хорнбленд (вид амфибол, бел.прев), докато в литературата, писана преди 19-ти век, думата сиенит се е използвала за описание на мек гранит от Сиена / Асван (Syene / Aswan).

Повечето сиенитни паметници се откриват в северен Египет, най-вече при Делтата, и са били издигнати през Късния и Птолемеевия периоди. Те са открити в Баабет, Канопус, и най-голямото им струпване е в Птолемеевата столица Александрия, където цялата земя е осеяна с руините на сиенитни статуи, стени и обелиски.

Крайният преглед ни дава възможност да оценим парадоксалния и драматичен контраст. Пирамидите на Старото царство се състоят на практика от варовик с вкаменели черупки, хетерогенен материал, много труден за прецизно рязане. Храмовете до края на Осемнадесетата Династия (1400г пр.Хр.) се откриват по цялото лице на Египет. Те са направени от много мек бял варовик, дори и когато са построени в изцяло гранитни региони в южен Египет. След Осемнадесетата Династия, употребата на мек варовик в крайна сметка отстъпила пред мекия пясъчник. Пясъчникът на Силсила, в южен Египет, бил използван за направата на храмове от Новото царство в Карнак, Луксор, и Едфу; той е хомогенен, мек, и лесен, за ваяне. В това се състои големият технологичен парадокс на Египет: във времена, когато сечивата са били направени от камък и мед, за паметниците били използвани огромни количества твърди разновидности камък, но когато навлезли бронзът и желязото, се употребявал само най-мекия камък. Има повече от достатъчни доказателства за съществуването на два различни каменоделски метода, използвани в различни епохи, и водещи до много различни резултати.


509
Колко са ефективни кремъчните и медните сечива за оформяне на пирамидни блокове? Инструментите, направени от твърд камък, са приложими, когато се обработват по-меки разновидности камък, но не са приложими за производството на 2.5 милиона блока за Великата пирамида за 20 години. Медта е мек метал. Понеже не е годна за рязане на твърд камък, една популярна теория предлага, че древните египтяни овладели процес на закаляване на медта. Това предположение никога не е било доказано, и няма доказателства в негова защита. Никога не е била откривана такава закалена мед. Трудно е да се повярва, като се вземат предвид милиардите долари, харчени всяка година за изследвания в съвременната металургия, че тази техника все още не е преоткрита.

Въпреки че Великите пирамиди са били издигнати в исторически времена, технически те принадлежат към Халколитния период (медно-произвеждащия период), който обозначава края на Неолитната ера. Единствените метали, познати в Египет, били златото, медта, среброто и оловото, като всичките са доста меки. Местната мед е била достъпна в източната пустиня, а медта е била претопявана от руди още от праисторически времена. Медно-арсенатна сплав, считана за бронз, била използвана в Египет в ранните времена. Това, обаче, не бил твърд продукт.

Видът бронз, нужен за рязане на камък от средна твърдост, е сплав на медта и калая, като този произвеждан или в края на Средното царство, или онзи от ранното Ново царство, около 1900г пр.Хр. С други думи, твърдият бронз бил въведен 800 години след построяването на Великата пирамида. Някои учени предвиждат, че желязото се е появило през около 1400г пр.Хр., а други смятат, че това се е случило чак през 850г пр.Хр.

Аз не твърдя, че не са се ползвали каменни и медни сечива при строежа на пирамидите, където са били приложими. Тези примитивни инструменти са се ползвали за изравнителни и тунелиращи работи, както и за скулптирането намясто тялото на Великия Сфинкс. Въпреки че вкаменелите черупки в скалистата плоча под Гиза създават голяма трудност оттам да се добиват блокове, самата плоча е трошлива и лесна за премахване.

Само че, оформянето на Сфинкса не може да се сравнява с построяването на Великата пирамида. Трябва да уважим голямата разлика между това, да се използват каменни и медни помощни инструменти за издълбаването на тунели и скулптурното оформяне намясто на паметници, и това да се използват същите тези инструменти за производството на 2.5 милиона блока за Великата пирамида за 20 години. Каменните и медните сечива не са приложими за произвеждането на приблизително 115 000 облицовъчни блока, сглобени заедно с фуги от по между 0.05 и 0.005 мм. Макабът и степента на прецизност на Великата пирамида просто са твърде грандиозни, за да са били прилагани примитивни сечива.

Проблемите на логистиката са далеч по-мистериозни и сложни, отколкото се осъзнава. Логистичните проучвания, направени до сега, даже никога всъщност никога не са взимали предвид някои уместни въпроси. Геохимичното проучване, споменато по-рано, например, направено от Д. Д. Клем (D. D. Klemm), германски геохимик от Мюнхенския университет, представя едно необичайно ново измерение на пъзела.

Клем представи някои данни на Втория интернационален конгрес на египтолозите, проведен в Гренобъл, Франция, през 1979г. Както споменах, той се опитал да определи кои каменоломни са осигурили блоковете за Великата пирамида. Неговият екип взел проби от двадесет различни градивни блока от Великата пирамида. Екипът също така пробвал и двадесет различни геологични локации по Нил, с изключение на онези в Тура и Мокхатам на източния бряг, които са в зона с ограничен достъп. После екипът сравнил остатъчните елементи в пробите от пирамидата с онези от пробите от каменоломните.

На база на анализите си, Клем докладва, че двадесетте пирамидни блока, които пробвал, дошли от различните геоложки източници, които замерил. С други думи, той заключил, че блоковете за Великата пирамида били пренесени от каменоломни, разположени на стотици километри от самата пирамида. Това е драматичен конфликт. Според легендата, блоковете идват от тура и Мокхатам (които не са тествани от Клем). Геолози, извършили топографски анализи, потвърждават, че блоковете за Великата пирамида били добити от Гиза. Сега един геохимик определя, че блоковете идват от стотици километри разстояние.  Върховните проблеми, които представя проучването на Клем, заплашват всички логистически проучвания на Великата пирамида, направени до сега.

Както бе споменато, същият вид научна дилема се свързва с Колосите на Мемнон в некрополиса на Тива. Тези забележителни паметници били построени по време на Новото царство, период, през който качеството на архитектурата западало в сравнение с това от Старото царство. Колосите са две гигантски седнали статуи на великия фараон от Осемнадесета Династия, Аменхотеп III. Те украсявали входа към неговия погребален храм, който днес е съборен, но който също сигурно е бил величествен.


Картинката не е част от оригиналната книга


Колосите в началото били монолитни, и са направени от изключително твърд кварцит, вид камък, който е почти невъзможен за дялане. Всяка от статуите тежи по 750 тона и е поставена на 556-тонен пиадестал. Включително с пиадесталите им, и двете статуи в началото се извисявали на 20 метра или височината на една седем-етажна сграда. Ширината в раменете е 6 м. Дължината на средния пръст на ръката е 1.35 метра.

Има легенда, свързана с тези статуи. Най-северният от Колосите бил повреден при земетресение около 27г пр.Хр. Говори се, че след земетресението, всяка сутрин, когато слънчевата светлина падала върху статуята, започвали да се чуват музикални тонове, подобни на тези от арфа. Статуята била поправена около 250 години след земетресението от римски император, Септимус Северус (Septimus Severus), по време на римската окупация на Египет. Неговите хора поправили статуята, като добавили блокове, така че тя вече не е направена от солидно парче камък. От деня на реставрацията насам, статуята притихнала.

Дори по-интересни са чертите, които смайвали както онези, които открили Колосите, така и модерните учени. Пасажът от “Description de l’Egypte” описва факта, че нито един от кварцитните депозити, откъдето трябва да е дошъл камъкът, не носи белези от сечива, и че мнението на членовете на Наполеоновата експедиция било, че понеже кварцитът е толкова твърд, върху този необработваем материал ще да се е прилагал някакъв непознат процес. Членовете на експедицията били удивени от факта, че кремъчните и ахатовите включения никъде не били наранени от процеса на гравирането.

През 1913г френският учен М. Г. Дореси (M. G. Doressy) и германския учен Г. Щайндорф (G. Steindorff) предположили, че 750-тонните статуи били транспортирани по течението на Нил някъде от Едфу или Асван, до Тива. През 1965г, Л. Хабачи (L. Habachi) , германски археолог в Кайроския институт, потвърдил това. През 1973г, екип от калифорнийския университет, Бъркли, предложил още по-невероятен подвиг. Възоснова проучванията на екипа, те твърдели, че статуите били добити в Гебел ел-Ахмар, недалеч от Кайро. С други думи, те казват, че 750-тонните Колоси плавали 440 плавали 700 км по Нил срещу течението!

За да определят източника на кварцита, френският и германският екипи извършили петрографски анализи. Те анализирали кремъка, ахата и други съставки на камъка. Екипът от Бъркли проучил геохимическите аспекти на кварцита, извършвайки анализи на миниатюрни количества остатъчни минерали чрез неутронна активация, метод, позволяващ измерването на количеството и вида на съдържащите се минерали. След като сравнили пробите от каменоломната с пробите от Колосите, екипът заключил, че действително камъкът произлиза от Гебел ел-Ахмар. Само че, френските и германските учени, интерпретиращи данните на тези учени, дошли до оригиналното си заключение, че камъкът е дошъл от Сиена (Асван). Дори и учените-експерти, с най-сложната модерна екипировка и методи, не могат да постигнат съгласие за произхода на камъка на Колосите на Мемнон.

Списъкът с аномалиите около Великата пирамида се удължава, когато вземем предвид измеренията на блоковете. Има едно погрешно схващане за блоковете на Великата пирамида, което археолозите продължават да разпространяват. Те повтарят, че височината на блоковете в основата е винаги по-голяма от височината на блоковете, които са близо до върха. Ако беше вярно, това щеше много да опрости логистическите проблеми.

Вярно е, че височината на блоковете в основата е 1.41 м, и че височината на блоковете прогресивно се снишава до 0.59 м в първите седемнадесет стъпала. С изключение на огромните ъглови камъни, масата на блоковете в първите седемнадесет стъпала се намаля от около 6 до 2 тона. Отвъд седемнадесетото стъпало, обаче, блоковете тежат от 15 до 30 тона единия, което показва, че размерът на блоковете не се смалява прогресивно с височината на пирамидата.

Това, което повечето хора не успяват да осъзнаят, е че на деветнадесетото стъпало височината на блоковете се увеличава изведнъж до 0.90 м. Това не е очевидно, когато човек стои в основата на пирамидата и гледа нагоре, защото височината на блоковете, изграждащи нивата, сякаш се смалява. От далечина е трудно да се направи акуратна преценка. Единственият начин да се определи точната височина на стъпалата, е като се измерят. Понеже е трудно и потенциално опасно човек да се изкатери до върха на пирамидата, вероятно е повечето специалисти да са изкачили само първите няколко стъпала.

М. М. ле Пер (M. M. le Pere) и полковник Кутел (Coutelle) от Наполеоновата експедиция много внимателно измерили височините на стъпалата на Великата пирамида едно по едно, и записали точните мерки във фута и инча в “Description de l’Egypte”. АЗ пренесох измерванията им в Таблица 1 и направих следните наблюдения:

1. Камъните, по-високи от 1 м, са равно разпределени из пирамидата.
2. С изключение на ъгловите камъни, най-големите от всички се намират на около 30 етажа нагоре по пирамидата, горе-долу на нивото на Царската стая.
3. Малките камъни са разпределени между няколко последователни серии по-големи камъни из пирамидата, като много от тях се намират при основата.



Защо се поддържа тази заблуда? Египтолозите разчитат на следните обобщени забележки на Йомард от “Description de l’Egypte”, които те считат, без други потвърждения, за точни:

Най-накрая, през 1801г М. М. ле Пер и Кутел измериха всички стъпала на пирамидата с най-голяма грижа, използвайки специално конструиран инструмент. Преброени бяха 203 стъпала и височината на самата пирамида беше 139.117 метра… Може би си заслужава да се отбележи подредбата, която съществува между нашите измервания и онези на ле Пер и Кутел, не само по отношение на височината, но и за броя стъпала. Някои от различните пътешественици са преброявали 208, други 220, и тн… Идеалното съгласие по този въпрос, заедно с нашите измервания на основата и височината, е важно доказателство (ако е нужно доказателство) за скрупулната грижа, с която инженерите и творците от експедицията направиха наблюденията си. Преди да определят другите измервания, освен основата и височината, трябва да посоча разликите между стъпалата от долу до горе. Както е естествено, височините продължително се смаляват от 1.411 метра до 0.559 метра, като най-малките камъни от всички са 0.514 метра високи. Средната височина е 0.685 метра.

Забележката на Йомард, че “Както е естествено, височините продължително се смаляват”, е била направена като генерализация, която не е имала за цел да бъде точен доклад за всички блокове в пирамидата. Тя определено не се отнася до стотици блокове, тежащи от 15 до 30 тона, поместени близо до Царската стая. Блоковете с този размер, представени на Таблица 1 и показани на Фигура 4, са толкова големи, че заемат мястото за две стъпала. Въпреки това, винаги се цитира генерализацията на Йомард, докато прецизните и подробни доклади на ле Пер и Кутел рядко се взимат предвид, ако въобще. Заради трудността да се повдигнат такива големи камъни на големи височини, техният подробен доклад е сериозна заплаха за приетата теория.

ФИГУРА 4. Блоковете при Стъпало 35 (А) са толкова големи, че един от тях съставлява Стъпала 20 и 21 (В).

През ноември 1984 направих онлайн търсене във френската археологическа база данни, Francis-H, като ползвах ключовите думи АМИД и КАМЕНОЛОМНА. Открих, че през 1978г, по същото време, когато прехвърлях данните на ле Пер и Кутел в Таблица 1, Жорж Гуайон (Georges Goyon), френски египтолог, е публикувал доклад, след като е изкатерил североизточния ъгъл на Великата пирамида и внимателно измерил стъпалата. Сравнявайки неговите резултати с измерванията от 1801г, се вижда, че Великата пирамида е изгубила стъпала 202 и 203. Върховете и платата, описани от Гуайон, съвпадат точно с всички останали данни, установени през 1801г. Височините на стъпалата изведнъж се увеличават и смаляват в деветнадесет остри флуктуации. Гуайон не могъл да обясни драматичните флуктуации, могъл само да предположи, че те би трябвало да съответстват на височините на геологичните слоеве на платото Гиза. Предположението му е неправилно. Както блоковете на Великата пирамида, така и блоковете на Втората пирамида в Гиза, са по-малки от височините на геодезичните слоеве на Гиза.

Почти никой от пирамидните блокове не наподобяват скалистата основа на Гиза. Геодезичните слоеве, видни в тялото на Великия Сфинкс, са високи по 1 метър. Онези в кариерата близо до пирамидата на Кафра са високи повече от 4.5 метра. Осъзнавайки това, можем да започнем да изпитваме симпатия симпатия към някои от диво хвърчащите теории за строежа на пирамидите, предложени в последните години.

След като се впечатлих от високата степен на униформеност във височините на блоковете, както може да се види на Таблица 1, реших да направя предварително проучване на дължините им (или широчините им). Дължините никога не са били измервани, и аз, следователно, фотографирах областта под най-горните тридесет нива на южното и западното лице на Втората пирамида в Гиза. Блоковете в самата Велика пирамида са твърде ерозирали, за да е възможно акуратно измерване. Областта, която фотографирах, е неерозирала и е в много добро състояние, защото облицовъчните камъни, които преди са покривали пирамидата, са били премахнати едва в последните 150 години. Областта обхваща двадесет и две стъпала, или 1000 лицеви блокови повърхности на склон. Фотографираните стъпала представляват около 10% от площта на пирамидата.

Извадих всичко на отделни кадри и ги проектирах на екран, и след това измерих дължината на всички 2000 блока. Нанесох измерванията върху графики, за да анализирам структурните черти на пирамидата. Кадрите, заснети с конвенционална фотографска техника не позволяват действителните измерения на блоковете да се определят във фута и инча. Тъй като използвах стандартна техника, направих само относителни измервания. Дадох си сметка, че заради геодезичната разслоеност и естествените дефекти е невъзможно камъкът да се разреже на съвършено униформени измерения с примитивни сечива. Следователно, ако се окажеше, че рядко се срещат униформени дължини на блоковете, това би подкрепило традиционната хипотеза за дялането. Честото срещане на униформени дължини би говорело да някакъв по-прецизен метод.

Аз открих, че блоковете наистина демонстрират еднакви дължини, и то не в някаква средна степен. Колкото и изненадващо да изглежда, почти всичките 2000 блока имат точно десет перфектни униформени дължини. Тези дължини са разпределени в разнообразни подредби из двадесетте и две стъпала. Всяка възможност, камъните да са били разрязани на произволни размери, продиктувано от пукнатините и другите несъвършенства на кариерата, е елиминирана. Всеки, който се опитва да обясни подготвянето и употребата на блокове с такива строго униформени размери, базирайки се на хипотезата за дялането, ще срещне сериозна трудност. Степента на униформеност изключва всякаква възможност за дялане с примитивни средства.

Може би изглежда, че египтяните са обичали да извършват невероятни и невъзможни задачи. Друг пример е поставянето на монолитни саркофази в много тесни или по друг начин трудни пространства. Можем, например, да си представим емоцията на Котаз (Cotaz), член на Наполеоновата експедиция, когато открил многобройните гробове в Долината на царете.

Котаз влязъл в долината по пътя, който преминава през тясна входна клисура, намираща се между две стръмни планини. Котаз достигнал областта, посветена на фараоните Рамзес. Той разказва:

Портата, през която човек влиза в долината, е единственото разкритие по целия й контур. Тъй като този отвор е направен от хората, долината първоначално сигурно е била оформена като изолиран басейн, който е можело да бъде достигнат само с изкатерване на стръмните планини. Може би тази отделеност ги е вдъхновила с идеята да поставят царските гробове там, за да ги защитят от ограбване, от което толкова се страхували древните египтяни… Високите планини, короновани със скали, са подгънати от всички страни на хоризонта, позволявайки видимост само към малка част от небето. Към обед, когато дъното на долината е била изложена на слънцето вече няколко часа, жегата става концентрирана и интензивна. Никой смекчаващ я вятър не може да си намери път в това ограждение. Като пещ е. Двама мъже от ескорта на генерал Дусе (Desaix) умряха от задушаване. Не мисля, че ще е възможно да се остане там за 24 часа без сянката на катакомбите, които ни дават защита от тази сразяваща жега.

Повечето от саркофазите, които Котаз открил в различните гробове, вече били разрушени. Той описал един, принадлежащ на Рамзес III, който все още бил цял и сега се намира в Лувъра:

Представете си обло, издължено помещение, направено от розов сиенски гранит, орнаментирано отвътре и отвън с йероглифи и рисунки. Измеренията му са такива, че човек, стоящ вътре, едва ли може да бъде видян от онези отвън. Удар с чук кара помещението да звъни като камбана… Саркофагът преди трябва да е бил затворен с капак, който сега е изчезнал… Капакът сигурно е представлявал значителна маса, която е била много трудна за помръдване… Сравнение между измеренията на саркофага и измеренията на входа за долината носи голяма изненада и нов пример за вкуса на египтяните към трудните начинания. Входът към Долината на царете не е достатъчно широк, за да пропусне саркофага, така че явно огромният масивен саркофаг ще да е била издигнат с въжета, кран и скрипци нагоре по хълмовете, които обграждат долината, след което е бил спуснат по склоновете им.

Саркофагът в Царската стая на Великата пирамида е друг пример за необичайно поставяне. Той не минава през вратата, нито през свързания с нея коридор. Египтолозите предполагат, че трябва да е поставен преди пирамидата да е била завършена. Въпреки че това е противно на онова, което знаем за египетските погребални обичаи, теорията за дялането и дърпането с въжета не предлага друга алтернатива. Котаз предлага употребата на скрипци за повдигане на саркофазите, въпреки че оттогава египтолозите са открили, че египтяните не познавали скрипеца допреди римската окупация. Начинът, по който са поставяни саркофазите, ще се изясни с напредването на книгата.



510
Глава 2

Проблемът отблизо


Като цяло, хората вярват, че пирамидите са били построени по примитивни методи като добиване на камък от коменоломни, дялане и теглене на огромни варовикови блокове с въжета, защото така са били кондиционирани. Те са приели кондиционирането си, защото то им се спуска от авторитета на науката. Това, на което хората не ги учат, е че доказателствата за приетата теория са скандално грешни.

Около тридесет теории опитват да обяснят как Великата пирамида може да е била построена чрез дялане и дърпане на камък с въжета, всичките предложени от интелигентни хора с академично минало. Въпреки това има нещо нередно в това, да се раждат такива технологични изхвърляния. Няма нищо нередно със самата логика; предпоставката за логиката е нещото, което погрешно. Просто, традиционната теория не е разрешила проблемите със строежа на пирамидите.

Здравият разум отхвърля като нелогично всяко заключение, което е придружено от очебийни недостатъци. И колкото по-отблизо изследваме въпроса, толкова по-очебийни стават тези недостатъци. В моя собствен процес на откриване на истинския метод на строене на пирамидите, първата ми стъпка беше, да изследвам отблизо приетата теория. Оказа се, че поех на интригуващо аналитично пътешествие, което започна с близък поглед на неразрешените проблеми на пирамидното строителство.

Както беше споменато, трудът за дялането на количеството камък във Великата пирамида е равен на този, нужен да се нареже целия камък за паметниците, произведени по време на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период, взети заедно, диапазон от около 1500 (1550 - 30 пр. Хр.). Една калкулация на количеството камък, използвано през този период от 1500 години е направена от Де Розиер (de Roziere), геолог от Наполеонската експедиция.

Армията на Наполеон била блокирана в Египет за четиринадесет месеца по време на Френската революция. Армия от 50 000 човека била съпровождана от 150 учени, сред тях Етиен Жофроа Сент-Илер, натуралист;  Де Доломиен, минералогът, който дава името си на доломита; Доминик Вивант Денон, творец и гравьор; Клауд Люис Бертолет, химик;  Доминик Ларей, хирург; Гийом Вилату, музикант; Мари Жул де Савини, ботаник; Никола Конте, изобретателят на оловния молив; полковник Кутел, геометрик;  и Де Розиер, геолог. Академиците в групата извършили най-впечатляващото проучване на египетските паметници, правено някога.

Между 1809 и 1813г, Франсоа Жомар, генерален комисар за научната експедиция, написва прочутия си труд “Description de l’Egypte” , основаващ се на изследванията на Кайроския институт, основан от Наполеон. В този труд Де Розиер описва своите обемно-метрични приближения за камъка, използван в египетските здания.

Използвайки приближения, предположих, че оцеляващите здания от пясъчник може да имат обща лицева повърхност около 1.5 милиона кв.м. [125.5 акра], покрити с барелефи, включително колони, пилони и стени на помещения. Това не включва паметниците, които са били съборени, и от които все още може да се видят следи,  и онези, които ще да са разрушени напълно, и които може би биха представлявали значително количество. И това приближение не включва Нубия, където паметниците от пясъчник едва ли са по-малобройни и повсеместно разпръснати от онези в Тива. По сходни методи, предвидих общият обем на оцеляващите паметници от пясъчник да е повече от един милион кубични метра. Този сбор не би се удвоил, когато се прибавят изчезналите паметници, защото част от този материал е бил наново използван в наследилите ги здания. Ако вземем в сметките материала, използван в основи, подове, пътища, кейове и хидравлични конструкции, на око можем да очакваме, че трябва да има поне три или четири милиона кубични метра материал, състоящ се от дялан пясъчник от каменоломни, и то само за онези конструкции в Тива, които подлежат на оценяване. Колкото и да е голямо това количество, то все още не се равнява и на половината от материала, който съществува само в пирамидите в Гиза и в Сакара.

Следващото ми изчисление демонстрира неефикасността на приетия метод за строеж на пирамидите. Изчислението се основава на твърдостта на използвания камък и на нужното време за построяване. За да балансираме уравнението, ще приемем, че са били използвани бронзови сечива, за да се приготвят блоковете за Великата пирамида, въпреки че са били недостъпни. За дадено количество труд, използвайки същите бронзови сечива, каквито са били използвани за направата и украсата на зданията от пясъчник на Новото царство и споменатите по-късни периоди, всичко, което ще може да се издяла, ще се равнява на половината от това количество материал, изразено в средно-твърд варовик, като този използван във Великата пирамида. Само една четвърт от това ще е възможно да е било издялано от Карарски мрамор, и едва една шестнадесета част ще може да е от базалт. С други думи, трудът, нужен за да се издялат, транспортират и издърпат двата милиона кубични метра варовик само за Великата пирамида, по време на 20 години работа, се равнява на труда за издялането и издигането на 4 милиона кубични метра пясъчник, използван за направата на всички паметници, построени през 1500-те години на Новото царство, Късния период и Птолемеевия период едновременно (фируга 2).

Бел.прев: Поради сухостта на графично-табличните данни, превеждането и включването на тази таблица (Фигура 2) няма значителна стойност за читателя.

Аз използвам 20 годишен период на работа за Великата пирамида в това уравнение, поради две причини. Първо, Всяка пирамида е била построена по време на управлението на фараона, за когото е била правена. Управлението на фараон Кхуфу е било от 2704 до 2683г пр. Хр., или 21 години. Второ, когато гръцкият историк Херодот (около 485-425г пр. Хр.) посетил Египет, му било казано, че Великата пирамида била построена за 20 години.

По време на комбинирания период на Новото царство, Късния период и Птолемеевата ера, били подготвени паметници от общо 4 милиона кубични метра пясъчник, в рамките на 1500 години. По време на Старото царство, бил подготвен около 2 милиона кубични метра камък за Великата пирамида, рамките на 20 години. Както бе споменато, този продукционен период не е изключение, защото двете пирамиди на Снеферу (2575-2551г пр.Хр.), които имат общо обем 4 милиона кубични метра, били създадени по време на управлението на този цар, което е 24 години. А Втората пирамида в Гиза има 2 милиона кубични метра и е била построена по време на 26-годишното управление на фараон Кафра (2520-2429г пр.Хр).

Понеже варовикът от Старото царство е два пъти по-твърд от пясъчника, използван през Новото царство и по-късните споменати периоди, Старото царство е можело да произведе 4 милиона кубични метра пясъчник за 20 години. Следователно, за да се види колко по-продуктивно е било Старото царство, в сравнение с Новото царство и по-късните времена, делим 1500 години на 20 години, което прави 75 години. Приемайки, че по време на Новото царство и по-късно едва 10 000 работници са били постоянно въвлечени в този труд, тогава 750 000 работници (75 Х 10 000) ще са били нужни да работят върху Великата пирамида, за да се постигне същата продуктивност.

Нелепо е да се предположи, че нужните 750 000 работници ще са могли ефективно да работят заедно върху работната площ на Гиза; и египтяните на Старото царство, без бронзови сечива, са постигнали за 20 години онова, което е отнело на египтяните от Новото царство, Късния, и Птолемеевия период общо 1500 години. От това изчисление става очевидно, че стандартната теория за строителството е неприемлива.

Египтолозите могат да направят само един жалък опит да уталожат този въпрос. Египтологът Дийтер Арнолд (Dieter Arnold), в опит да разреши проблема с големия брой блокове, които трябва да са били поставяни всеки един ден, предложи да се удължи продължителността на живота на фараоните, много над това, което предлага египтологията. Във “Ueberlegungen zum Problem des Pyramidenbaus”, Арнолд изчислява, че от Снефери до Кафра, период който той изчислява на 80 години, в пирамидите били използвани 12 милиона блока, което прави минимум 413 блока, поставяни за ден. Той си дава сметка, че броят блокове не би трябвало да е започнал на първия ден от управлението на фараона. Трябвало е да се избере място, да се начертаят планове, и да се завършат подравнителните работи. В зависимост от това кога е започнала работата върху самата пирамида, броят на блоковете би надхвърлил 413, може би нараствайки два до три пъти по толкова за ден, довеждайки до, както казва Арнолд, “астрономически цифри”. Арнолд следователно предлага, “Може да има само едно решение… именно, да се увеличи продължителността на живота на фараона…”. Той предлага жизнености, които са два до три пъти по-дълги от онези, които са приети в египтологията от оцелелите текстове.

Пределно ясно е, обаче, че дори и да се тръгне на въпреки на установената египтология като мащабно се увеличи продължителността на живота на фараоните, това не води до никакви забележителни пробиви в огромния проблем. Арнолд признава, “Но ние не можем да заключим от текстовете, как са могли египтяните да постигнат тази цел. Но за факта, че са могли да решат трудните проблеми, пред които са били изправени, красноречиво свидетелстват пирамидите на Кхуфу и Кафра”. В тази последна констатация, човек започва да вижда безсмислеността на типичната реакция на пъзела. Вместо да си дадат сметка, че е бил използван друг метод, експертите вдигат ръце и просто се възхищават на въпросните монументи.

Същият вид отговор се дава за проблемите по добиването на твърдите разновидности гранит и други твърди скали с примитивни методи. Ние вече видяхме пасаж от “Description de l’Egypte”, споменаващ, че средствата за добиване на твърдия кварцит, използван за Колосите на Мемнон, не са били определени. В египетските пирамиди се открива значителен брой прецизно свързани блокове от твърд гранит. Във “Пирамидите на Египет”, И. Едуардс (I. E. S. Edwards), пенсиониран Пазител на египетските антики към Британския музей, пише:

Методите за добиване на гранит и други твърди камъни, приложени в пирамидната епоха, все още са обект на спорове. Един авторитет дори изрази мнението, че не са били правени опити за добиване на твърди скали чак до Средното царство; преди това време, нужното количество можело да се добие от големи скални късове, свободно лежащи на повърхността на земята. Изглежда трудно да се повярва, обаче, че хората, притежавали степента на майсторството, нужно за пренасянето на колосалните монолити, вградени в гранитната сграда на Кефрен, не са били способни и да пренесат същите блокове от самата каменоломна.

С други думи, понеже в пирамидните комплекси се откриват красиво оформени гранитни блокове, египтяните ще да са добили този камък, въпреки че експертното мнение отрича тази възможност. Тук резултатите се използват като доказателство за метода. Това е безсмислен процес, ако на пук игнорира добре обоснованите аргументи. По-лошо – методът “така ще трябва да е било” не разрешава въпроса, защото методът, по който блоковете от твърд гранит са били оформени за строеж, остава неизвестен.

Въпреки че се приема за даденост, че пирамидите са били издигнати от работници, използващи прости каменни или медни сечива и примитивни техники за добив, изследване на тези методи би показало колко ограничени са всъщност. Френският археолог и архитект Жан Пол Адамс (Jean paul Adams) коментира лицевата каменна повърхност, която трябва да е била нарязана за строежа на пирамидата в “Археологията лице в лице с измамата”.

От това е лесно да си представим, че за да се добие един кубичен метър строителен камък, е било по-лесно това да се направи от едно парче, вместо от голям брой по-малки блокчета, което значително би умножило лицето на повърхността, която е трябвало да премине обработка. Но преди дялането е било добиването. Днес е трудно човек да си представи, как работници атакуват една каменна скала с каменни брадви. Но точно по този начин, обаче, са били отделени и оформени многобройни мегалити.

Ако се предполага, че строителите са се стремели към максимум ефикасност, когато са дялали камъка, първите пирамиди трябваше да са направени от огромни блокове с относително ниска пропорция на обем-към-повърхност. С подобряването на сечивата, измеренията на блоковете, изграждащи паметниците, трябваше да се смаляват, водейки до по-голяма пропорция обем-към-повърхност. Обратното се е случило. Пирамидата на Зосер (около 2670г пр.Хр.), първата издигана някога, е била направена изцяло от малки камъни, 25 см високи, тежащи само няколко дузини килограма единия. Блоковете във Великата пирамида, седмата или осмата хронологично, са по-големи, тежащи поне по 2 тона единия. Гредите, оформящи сводовете на вътрешните помещения на последните пирамиди от Петата и Шестата Династии, тежат от 30 до 40 тона едната. Монолитни погребални помещения, произведени през Дванадесетата Династия, тежат по 72 метрични тона и повече. Виждаме, че размерът на камъните постепено се е увеличавал. Следователно, конвенционалната теория не обяснява еволюцията на пирамидното строителство.

Обличането или удрянето на блоковете с каменни или медни сечива би довело до сериозни проблеми, и още по-остри проблеми биха възникнали, ако се е ползвал друг, още по-груб метод за произвеждане на пирамидни блокове, както твърди египтологията. Адамс отбелязва:

Когато е било нужно повърхностите да се обработят, може да са се използвали две техники. Първата, вече описана, е представлявала дялане с помощта на твърди камъни или метални сечива, като изкуството на дялането е било добре познато по онова време. Вторият метод, описан в египетските документи, както и в други източници, е представлявал нагряване на повърхностите на камъка много силно с огън, след което се е пръскала вода, за да се налющи и разцепи.

Нагряването на камъка и пръскането с вода е приложимо за смаляването на големи канари пясъчник, гранит, или базалт до по-малки късове. Но гранитните блокове, например, в основата на пирамидата на Кафра, имат само една плоска страна, може би резултат от разцепването по метода на водата и огъня. Другите лица на камъка са неправилни, с което се демонстрира, че тази техника не е приложима за направата на съвършени блокове.

Фигура 3. Неправилни гранитни блокове на западната страна на Втората пирамида, говорят, че строителите от Четвъртата Династия не са могли да добият правилни гранитни блокове, ако тези са част от основната зидария.

В допълнение, блокове с измеренията на онези, използвани в пирамидата на Зосер (25 Х 15 Х 10 сантиметра), не могат да се издялат с нагряване и вода, без да се разпаднат на чакъл. Още повече, нагряването с огън трансформира варовика във вар, защото преобразуването във вар става на 704 оС. Това напълно изключва като възможност да се е употребявал метода на загряването за тези пирамидни блокове.

Страници: 1 ... 31 32 33 [34] 35 36 37 ... 56