Apocryphal Academy

Автор Тема: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)  (Прочетена 3827 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #15 -: Януари 06, 2019, 05:10:39 am »
Битие, Глава 1:

3 И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина.   
4 И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината.



Това е другото фундаментално разделяне: светлина от тъмнина. В известен смисъл това са два от основните елементи на нашето съзнателно същество.


Това отчасти се дължи на това, че сме силно визуални животни – за разлика от повечето животни, защото повечето животни използват миризма. Ние използваме зрението си. Виждането е свързано с просветление, с изгряването на зората, с идването на новия ден.






И сега забележете – самото създаване на светлината е свързано с появата на съзнателно същество. Това е още едно ехо от тази идея.


Конкретното формулиране също е важно, защото отново Бог е казал. Употребата на думата е активният елемент на структурата, която дава ред на хаоса. Това е духът на структурата, който се проявява, и произвежда фундаменталните категории на опита. Това е, което е представено тук.


5 И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ.


Фактът, че нещата получават имена, също е много важен. Това е друга индикация, че авторите на Библията се опитват да се примирят с факта, че нашите познавателни способности и способността ни да говорим имат нещо общо с начина, по който отливаме, оформяме действителността от хаотичния потенциал.


Защото не можем да разберем една идея или понятие, преди да имаме име за нея. Затова, например, всички имаме имена. Всичко, с което се сблъскваме, трябва да има име, защото преди да има име, това е само част от размазания фон. Можем да кажем, че съществува, преди да има име, и това е вярно. Но също така е вярно, че не съществува, преди да има име. В момента, в който дадем име на нещо, природата му се променя. То се превръща в нещо, което не е само просто потенциал. Най-малкото, то е по пътя да стане действителност, да бъде инструмент.


Бележка от екипа: Читателят отново може да забележи до каква степен разсъжденията на Питърсън съвпадат с Квантовата Холограма и дисертацията на Едгар Мичъл, където се набляга на квантово-физичните експериментални доказателства, че наблюдаващият и наблюдаваното, чрез вниманието и намерението, осъществяват взаимо-връзка. Това ни насочва към схващането, че наименуването, като процес, е в еднаква степен извличане на информация от обекта, колкото и влагане на информация в обекта. С други думи - в каквато степен наблюдаващият дава име на нещо непознато, в същата степен непознатият обект споделя своето име с наблюдаващия. Това напълно съвпада с библейския контекст на тази лекция на Питърсън, в който някаква трета страна, а именно - Създателят - е първоначалният "дилър" на имена, които е раздал на всяко нещо в своето Сътворение.


Актът на именуването се повтаря непрекъснато в първите глави на Библията. Причината за това е непрекъснатият акцент върху важността на съзнанието, съзнателната артикулация и речта.


Речта е нещо, което ни отличава по същество от животните. Нямаме големи успехи в ученето на животните да говорят. Най-големият ни успех е със сивите африкански папагали. Един от тях достигна ниво на 4-годишен човек. И това е умопомрачително, защото ... колко голям е мозъкът на папагал? Като лешник...но това проклето нещо може да говори! Което показва, колко малко всъщност знаем за мозъка. Опитахме се да научим шимпанзетата да говорят, но те нямат капацитет да говорят като нас. Те изобщо не са в състояние да предадат наученото на следващото поколение, което, очевидно, е критичен елемент за тази способност.




Сив Африкански Папагал


Като човешки същества, ние използваме нашата лингвистична способност да разберем света по нов начин и да го концептуализираме по нов начин. Ок, можете да кажете, че ние сме точно като мравките на тази малка, тривиална планета, разположена на ръба на една от стоте милиона галактики, и че това, което се случва тук, няма никаква космическа значимост, но това е произволно предложение. Ние сме много комплексни неща и всичко, което се случва на тази планета, е свързано със съзнателната реалност. А трансформациите на съзнанието може би са най-важните неща, които се случват навсякъде.


Няма причина да разглеждаме съзнанието като тривиално явление. Човешките същества са невероятни същества.


Направете една небрежна разходка из YouTube и вижте всички онези луди деца, които се катерят по кранове и правят това, което се нарича паркур :D





Това е просто невероятно. Човешките същества са луди, луди животни. Питърсън признава, че изобщо не може да приеме идеята, че трансформациите на съзнанието, описани в ранните истории в Библията, са някак космически тривиални. Не му се струва, че е така. Дори и да са космически тривиални, дори и на космоса да му е все тая, в което Питърсън се съмнява, на вас със сигурност не ви е все тая, защото вашето съзнание има качество и е от значение.


Едно от нещата, които например Мартин Хайдегер казва, е, че основният елемент на човешкото същество, на човешката феноменология, е грижата. Той казва, че това е основната същност на твоето същество – да те е грижа за нещата. Част от тази концепция е и липсата на грижа, т.е. да не е те грижа за нещо или да го мразиш. Дори и самият космос да е неутрален по отношение на нашето съществуване, ние не сме. И ние сме единствените неща, за които знаем, че са съзнателни. Питърсън споделя, че не може да престане да мисли, че постоянните опити на хората да омаловажават природата на собственото си съзнание, имат тъмна страна. А той е психоаналитик и не може да мисли по друг начин.


Първо, ако ти като същество нямаш никакво значение, тогава не трябва да правиш нищо. Това е голямо оправдание за пълната липса на отговорност. Хората, които са нечестни, корумпирани, или отмъстителни, или ядосани, винаги търсят причина да не бъдат отговорни за нищо. Плюс това е много по-лесно. Идеята, че съзнанието е тривиално, веднага ви позволява да започнете да се лутате по този път, а Питърсън е много скептичен към тези твърдения. Той също така мисли, че някаква дълбока омраза към човечеството е в основата на тези претенции.


« Последна редакция: Януари 06, 2019, 06:46:49 am от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #16 -: Януари 06, 2019, 06:57:56 am »
Битие, Глава 1:

6 И Бог каза: Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода.   
7 И Бог направи простора; и раздели водата, която беше под простора, от водата, която беше над простора; и стана така.   
8 И Бог нарече простора Небе. И стана вечер, и стана утро, ден втори.   
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.



13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.   
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.



Важно е да се отбележи, че тези стари описания са наполовина географски и емпирични, т.е. основани на наблюдение, и наполовина психологически. Едно от нещата, от които се интересува Юнг, е астрологията, но най-вече по психологически причини. Има звезди на купола и когато гледате звездите, можете да си представите формите на звездите. Това ви помага да се ориентирате, защото веднага щом видите формите в звездите, можете да разпознаете съзвездията и да се ориентирате през нощта. Но тогава съзвездията се превръщат в богове, да речем, а боговете се превръщат в драма. Драмата идва отвътре, това е проекция на въображението. Когато Юнг анализира астрологията, той анализира психологията. Той е гледал на астрологичния разказ като на проекция на човешкото въображение върху космоса. Това е случаят и с тези истории. Светът, който описват, не е святът, както би го описал един учен, защото тези хора не са били учени. Те не са разполагали с технология и инструменти. За тях това е светът. За нас това е начинът, по който те са виждали света.


Важно е, обаче, да разберем, че до голяма степен днешните хора имат подобна психология като онези, писали разказите в Библията.


Погледнете тази снимка:




Това е много известна картина и е невероятна от психологическа гледна точка. Има купол със слънцето, луната и звездите. Ако погледнете отвъд онова, което знаете, тогава сте в това космическо пространство. Това са колелата на планетите и музиката на сферите. Това е постоянно присъстващият изследовател, който е излязъл отвъд домейна, който той е в състояние да разбере, и наднича в неизвестното. Това е психологическа картина, защото ние знаем някои неща, а извън тях има неща, които не знаем. Когато имаш кураж, ако си герой и искаш да направиш нещо за света, и искаш да разшириш онова, което разбираш, ще покажеш главата си отвъд това, което познаваш, за да надникнеш в онова, което не познаваш, и да видиш структурата му.


И това е доста умно, защото по-голямата част от тялото остава там, където е безопасно. Ако скочиш, може би ще паднеш от ръба на земята :D и Питърсън не препоръчва да се поема такъв риск. :D За него това е пресъздаване на даоисткия ин и ян символ.

« Последна редакция: Януари 06, 2019, 07:03:16 am от Glasberg »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #17 -: Януари 06, 2019, 08:43:02 am »
Чели ли сте ”Фауст” на Гьоте?


Гьоте пише една част от Фауст, когато е съвсем млад, и пише Фауст II, когато е доста стар. В пиесата има един герой, Мефистофел. Да, Мефистофел е дяволът.


Дяволът, Мефистофел, се обяснява два пъти в пиесата, използвайки едни и същи думи, които Питърсън наистина харесва.

Гьотевият Мефистофер е противник на Думата. Това е добър начин да го представим, защото се получава митологично. Той е фигурата зад змията в Едемската градина, но има изключително изтънчена философия. Той не е просто някакъв случаен размирник, а има много дълбока философия, която е доста ясна и завладяваща. А също философията му е много неустоима и покоряваща. И хората са завладени от нея.




 
Мефистофел на Гьоте


Това е като Иван Карамазов, циничният интелектуалец в „Братя Карамазови“ на Достоевски, когато се опитва да отвори очите на по-малкия си брат, който иска да бъде християнски монах.


Мефистофел казва 'погледнете света, няма нищо друго освен кървава баня, страдание навсякъде, всичко изяжда всичко и хората умират по ужасен начин, и са жестоки един към друг, и цялата бъркотия не е нищо друго, освен зала за ужасни кланета, разруха и развалини.'
По-добре щеше да бъде, ако изобщо не съществуваше. Питърсън казва, че това е много интересна идея и е виждал това в хората много пъти. Това е нещо, което на човек му идва на ум, когато е в дълбините на отчаянието. Бил е предаден и се скита в грешното разделение на подземния свят. Например, ако имаш много болно дете, или може би цялото ти семейство страда, ще се запиташ ”Наистина ли си струва? Наистина ли си струва страданието?”. Суицидалните хора казват, не, не си струва, видях достатъчно от това.


Много важно нещо, което казва Питърсън за самоубийците:

Трябва да бъдеш притискан много дълго време, преди да извършиш самоубийство. Трябва да си много много отчаян и да се нуждаеш много отчаяно от нещо.
При тези условия, човек си мисли, че животът му е такъв, че би било по-добре, ако никога не е било.


Питърсън вярва, че това е ужасяваща философия, защото мисли, че ако го направиш, ще направиш нещата, които те докараха до такова отчаяние, още по-зле. Не може отговорът на желанието ти да прекратиш страданието да бъде произвеждане на повече страдание. Това просто няма смисъл!


Наблюдението на Питърсън е, че хората, които прилагат философията на Мефистофел, неизбежно правят страданието още по-лошо.


Това повдига другият въпрос, дали някой просто иска да престане да съществува или просто търси кърваво отмъщение на всяка цена. Заключението на Питърсън е, че истинската мотивация е точно такава. Не е да престанеш да съществуваш, защото животът ти е ужасен. Мотивацията е да накараш всички да страдат толкова много, колкото е възможно, преди да се сбогуваш с това място.


Ако прочетете това, което са написали децата, които са стреляли в гимнацията Колумбайн, ще видите, че са направили точно такова заключение.


Бележка от екипа: Вж. Масово убийство в Колумбайн
На 20 април 1999 г., двама ученика в Гимназията в Колумбайнската гимназия застрелват 12 учиници и 1 учител, раняват 21 души и накрая се самоубиват.


« Последна редакция: Януари 06, 2019, 04:05:46 pm от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #18 -: Януари 07, 2019, 03:06:04 am »
Въпросът е, е ли да има нещо, по-добро от това да няма нищо. Това е наистина добър въпрос.


Може би има начини да бъдем в света, които оправдават света, и има начини да бъдем в света, които правят света непоносим. Питърсън вярва, че наративът в библейските истории представлява диалог между тези два начина да бъдеш.


Съществуването, битието изисква ограничение и страдание - от това не може да се избяга - но има начини на съществуване, които позволяват на това да бъде нещо повече от поносимо. Може би има начини на съществуване, които позволяват това да бъде дори добро.


Това е прав и тесен път, по който е много трудно да вървиш. Но Питърсън мисли, че това е възможно. Той по природа не е оптимист, но това е едно от нещата, което всъщност намира за правдоподобно.


Със сигурност има начини, по които да действаш, за да влошиш нещата, нали така.

Ако това е така, трябва да го има и обратното, нали? Трябва да има начини, по които да се действа така, че нещата да станат по-добри. Очевидно е, че можем да действаме по начини, които правят нещата по-лоши. Въпросът е, има ли начини, по които можем да действаме така, че да направим нещата наистина много по-добри.
 

Въпросът е, може ли да има съществуване, което изисква ограничение и страдание, и едновременно с това да ни позволи да надскочим това, да се издигнем над него, чрез нашия начин на съществуване.


Библейските истории са един от най-добрите опити на човешкото въображение да адресира и да отговори на този въпрос. Точно това всъщност е цялата история.
Първата история е за катастрофата, за провалът на самосъзнанието. Останалата част е, че знаем, че ще умрем, знаем за нашата смъртност и сме осъзнати за собственото си съществуване. Има ли начин на поведение в света, който оправдава всичкото това? Или, може би дори повече – има ли начин на поведение, който позволява всичкото това да бъде дори победоносно? Може би си струва да разберем.


Ти имаш някакво кратко време на земята и има много неща, с които ти е много трудно да се справиш. Не можеш да понасяш себе си, цялата си неадекватност и всичките си слабости. Ако приемеш един достатъчно дълбок, мъдър, протицателен начин на съществуване, ако поне се опиташ да го направиш, тогава самият ти опит, самият акт на повдигане на цялата тази тежест, на това тегло, е достатъчен, за да оправдае факта, че си ограничен, че имаш недостатъци, че си смъртен, и трагичен, и ограничен от трагедията. Питърсън вярва в това.


И ако не можеш да бъдеш убеден от положителната страна на нещата (защото е по-трудно да се убедиш в положителното), със сигурност можеш да бъдеш убеден в отрицателната страна. Има толкова начини за особено брутален начин на съществуване, че само четенето на истории за такова съществуване е в състояние да те травмира. Питърсън мисли, че ако си човек, който не е изгубил напълно душата си, няма начин да не изтръпнеш от подобни истории.


Александър Солженицин е човекът, който направи най-много за разкриването на абсолютните ужаси на комунистическия тоталитаризъм. Той вярва, че Нюрнбергските Процеси са най-важното събитие на 20-ти век.


Решението по време на Нюрнбергските Процеси в края на Втората Световна Война бе, че има действия, които никой няма право да предприема, независимо от културния си произход. Става въпрос за престъпленията срещу човечеството, което е нещо като универсално зло.


Да, можем да спорим много за това. Можем да спорим, дали нещата, които са се случвали в концентрационните лагери – измъчването на деца, насилственото им отделяне от родителите им и т.н. – са нещо добро. Вие можете да кажете, че това е ок, това е просто нещо, което се е случило, и има обстоятелства, при които това нещо е оправдано. Под този аргумент няма трансцендентно добро и зло. Това е само въпрос на практичност. Дали това е правилното заключение? Прочетете мислите на Солженицин за Нюрнбергските Процеси.





Човекът във Високия Замък – една приказка за борбата между доброто и злото



Дори и да не вярваш в това, би трябвало да действаш като човек, който участва в процеса на подпомагане и усъвършенстване на съзиданието, да действаш така, сякаш съзиданието би могло да бъде добро, и да влагаш всичките си усилия в това...да го направиш по-добро.


Отчасти защото...какво, по дяволите, иначе трябва да правиш...какво е по-добро от това? Какво повече от това би могло да оправдае твоето съществуване? Замисли се, много добре знаеш, че е така, нали? Ако изобщо имаш някакви сетива и здрав разум, ако можеш да мислиш и разсъждаваш ясно... не е ли точно това, което искаш да видиш във всички останали хора? Ок, ти си отчаян, може би циничен...и в един момент се появява някой, който поне в един момент се държи като светлина в тъмнината. Това повдига духа ти и ти дава малко надежда, и може би ще ти помагне да продължиш. Това е очевиден призив за съществуване. Това е изявление на собствената ти душа, която казва, как трябва да бъдеш. Може би тогава ще получиш шанс да участваш в това, което е добро.


« Последна редакция: Януари 08, 2019, 05:34:19 am от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #19 -: Януари 08, 2019, 01:04:27 am »
9 И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така.   
10 И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.   
11 И Бог каза: Да произрасти земята крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе да е в него на земята; и стана така.   
12 Земята произрасти крехка трева, трева която да дава семе, според вида си, и дърво, което да ражда плод, според вида си, чието семе е в него; и Бог видя, че беше добро.
13 И стана вечер, и стана утро, ден трети.



Погледнете тази картина:






Тези стари картини са много интересни. Това е разделянето на деня от тъмнината и Бог е точно на границата между двете. Този ореол около Божията глава е слънцето. Бог е свързан със слънцето, а слънцето представлява нещо, което се асоциира със съзнанието и с просветлението/илюминацията. Тази сила на просветление/илюминация е точно на границата между тези две групи явления и това е, което тази картина се опитва да представи.


Това е метафора – това е един от начините да се мисли за представеното – но отново присъства основната идея, че има нещо в съзнанието, което е неразделна част от самото съществуване, от битието.




Светлината, просветлението, илюминацията, съзнанието:













« Последна редакция: Януари 08, 2019, 05:45:01 am от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #20 -: Януари 08, 2019, 01:50:47 am »
14 И Бог каза: Да има светила на небесния простор, за да разделят деня от нощта; нека служат за знаци и за показване времената, дните и годините;   
15 и да бъдат за светила на небесния простор, за да осветляват земята; и стана така.   
16 Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да владее нощта; създаде и звездите.   
17 И Бог ги постави на небесния простор, за да осветляват земята,   
18 да владеят деня и нощта, и да разделят светлината от тъмнината; и Бог видя, че беше добро.   
19 И стана вечер, и стана утро, ден четвърти.



Хората са наблюдавали нощното небе и са започнали да разбират, че има повтарящи се модели. Затова имаме такива велики мегалитни паметници като Стоунхендж, които приличат на астрономически обсерватории. Подобно нещо са и пирамидите. Хората са наблюдавали проклетото небе, опитвайки се да разберат...гледайки към Бога, защото, знаете ли, точно това е нещото, което правите, когато гледате към нощното небе – опитвате се да разберете реда във вселената.






Тук я има и идеята за суверенитета – има аналогия между владетеля и небесните тела, които осветяват тъмнината. Това е идеята за валидния суверенитет и валидната власт. В какво се състои валидната власт? Но това не е точно власт, а е авторитет и компетентност. И това не е господство, надмощие, доминантност.


Това е много комплексно нещо, защото ние не искаме да бъдем управлявани от хора, които имат власт. Защото власт просто означава, че аз мога да те нараня, а ти не можеш да ме нараниш.


Това, от което имаме нужда, е мъдростта, която осветява тъмнината. Асоциирането на суверена с небесните царе на светлината е напълно разумно нещо, от метафорична гледна точка. Това е древна, древна идея и е друг пример за това, че сме били базирани на съня.


”... и Бог видя, че беше добро.” – още един акцент върху факта, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо.



Можете да гледате на това като Декларация на Космоса (бел.прев. Космосът е Вселената. Питагор е използвал думата космос (древногръцки κόσμος) за реда във Вселената. Използването на думата космос вместо Вселена предполага гледане на Вселената като на комплексна и подредена система или същност, обратното на хаос.)

Декларацията на Космоса е, че е по-добре да има нещо, отколкото да няма нищо (бел.прев. Answering the biggest question of all: Why is there something rather than nothing / Защо има нещо вместо да няма нищо?)


Откъде знам това ли? Ами отговорът е, че има нещо, а не нищо. Това не е доказателство, но фактът, че има нещо е забележителен. Никой не знае, защо е точно така.



« Последна редакция: Януари 08, 2019, 05:48:03 am от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #21 -: Януари 09, 2019, 01:44:26 am »

Може би трябва да се съгласим с това, че го има това, което го има, и просто да видим, как можем да го направим по-добро. И със сигурност бихме могли да го направим по-добро, ако наистина се посветим на това, и се отървем, доколкото можем, от недоволството, гнева и омразата. Да, за недоволството, гнева и омразата има причина – хората страдат ужасно, но, само Бог знае, какво би могло да бъде, ако всички доприняхсаме с нещо, доколкото ни стигат възможностите. Само Бог знае, какво бихме могли да постигнем и какви великолепни градове бихме могли да издигнем, и колко от причините за страданията в света бихме могли да изкореним.





Картината по-горе е част от Сикстинската капела, която Питърсън смята за абсолютно забележителна. Други произведения, на които Питърсън гледа като на изумителни и невероятни са ”Ад”, първата част от ”Божествена Комедия” на Данте, написана през 14 в., а също и „Изгубеният рай“ на Джон Милтън.
Милтън пише „Изгубеният рай“, защото е искал да оправдае пътя на Бога към човека.
 
”Изложената в поемата цел е да „оправдае пътищата на Бог към човека“. Силата на Бог, според Милтън, идва от това, че той е „автор“ на творението. Сатана проявява своята непокорност, като отказва да признае авторитета му. Бог позволява злото да се случи, но е и този, който ще го превърне в добро. Както своя син, Бог е въплъщение на вселенския разум.”





Бел.прев.: Тук ще реферирам гениалната...брилянтна сцена от ”Западен Свят”, на която ще се връщам и в по-нататъшното
изложение:

 


”Бог, Дяволът и Човекът в бара”


"Не е ли това рядка чест? Теди, знаеш ли кой е това? " - пита Мъжът в Черно. "Всичко добро, което някога се е случвало в живота ти, и всичко отвратително – това е човекът, на когото трябва да благодариш."
 
"Знаеш, че винаги съм чувствал, че на това място му липсва един истински злодей, оттук и моят скромен принос", казва Мъжът в Черно на Форд, който съзнателно отговаря със смях:

"Липсва ми въображение, за да си представя някой като теб."
 
"Знаеш ли защо съществуваш,Теди?" – пита Мъжът в Черно. "Светът отвън, този, който никога не си виждал...един от многото..., където хората имат всичко, освен едно – ЦЕЛ, СМИСЪЛ."

И продължава:
"Но...аз мисля, че има един по-дълбок смисъл в тоя свят. Нещо, което онзи, който го е създал, е искал да изрази...нещо истинско."
"Затова ли дойде тук,Роберт? За да ме разубедиш?"


Роберт отговаря: "Точно обратното. Да застана на пътя на себе-откриването...не ми е присъщо."

И тогава Теди казва: "Трябва да поемем отново на път".





Каква амбиция само, казва Питърсън, когато говори за "Изгубеният рай". Това е проблемът на Мефистофел – това, в което участваме, е много жестоко, и може би трябва просто да се откажем от него. Дали да запазим тази ужасна игра или е по-добре да взривим целия свят (имаме си и ядрени бомби за това) и да я прекратим?
Да, „Изгубеният рай“ на Милтън е сън...отново сън..., който се опитва да обясни същността на съществуването, на битието и природата на злото…


Вижте, не можем да дешифрираме света, без да знаем историите, които стоят в основата на нещата.


А всичко това е много трудно за разбиране, много е дълбоко. А ние имаме нужда от задълбочени познания, защото самият живот е труден за разбиране проблем за всички. Да, ти можеш да се оттеглиш и да живееш много консервативно, но всеки човек в един момент се изправя пред основните въпроси в живота. Те са точно там, в лицето на всеки, поне в някакъв момент от живота. По-добре би било да се сблъскаш с тях пълноценно и да се опиташ да се справиш с тях.


Мъдростта е онова нещо, което ни позволява да се отнасяме достойно с трагедията на живота. Ще има моменти, когато си в спешното отделение, ще изпаднеш в паника, ще плачеш, ще се разпаднеш, ще се срутиш. Няма да можеш да се справиш, ако нямаш мъдрост. Това не е по избор. "Човек не живее само от хляб", за това става въпрос тук.


Вижте великолепната творба на Микеланджело по-горе. Той не е мислил за това буквално. За Бога! Та той е бил гений, който се опитва да достигне до дълбочината на човешката култура. Затова имаме тази патриархална фигура, а също и космическата роля, която съзнанието и традицията играят в самото съществуване.


Това е облагородяване. Религиозни или не, стотици милиони хора от всички краища на света отиват в Рим, за да видят, какво има в тази малка Сикстинска капела, в този малък параклис. В него има нещо, което всеки трябва да види. Това не е просто красиво. Това е повече от красота. Това е нещо, което захранва душата. Всеки чувства това, дори и да не може да го обясни.





Сикстинската Капела



« Последна редакция: Януари 09, 2019, 02:04:19 am от Glasberg »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #22 -: Януари 09, 2019, 07:26:38 pm »
Бел.прев. И понеже споменахме ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън ... спомняте ли си великата реч на Милтън (Дявола) в ”Адвокат на Дявола”?




Адвокат на Дявола: Разговор за Бог


Речта съдържа някои референции към ”Изгубеният Рай” на Джон Милтън.


Милтън (Дяволът) говори:
Вината, моето момче, е като торба с тухли. Всичко, което трябва да направиш, е да я оставиш. За кого носиш всичките тия тухли? Заради Бог?
Това ли е? Бог?
Е...ще ти кажа...Позволи ми да ти дам малко вътрешна информация за Бог.
Бог обича да гледа. Той е шегаджия. Помисли си за това.
Той дава на човека...инстикти. Дава ти този изключителен дар
(инстинкти и свободна воля, ”Изгубеният Рай”, Книга 11. В края на филма Милтън казва ”free will, it’s a bitch” / ”свободната воля е кучка”).
 
Е какво прави после Той?
Кълна се, за собственото му забавление...за собственото му интимно, космическо ... безчувствено забавление.
Той забранява.
Най-големият майтап на всички времена.
Гледай, но не пипай.
Пипай, не не опитвай.
Опитвай, но не гълтай.
И докато ти се опитваш да спазваш правилата, какво прави Той?
Съдира си извратения задник от смях.

Той е скъперник, темерут!
Той е садист!
Той е гаден хазяин!
Да му се покланям? Никога!


Кевин: По-добре да си цар в Ада, отколкото слуга в Рая, това ли е?
(”Изгубеният Рай”, Книга 1, 256:О, по-добре е в ада цар наместо в рая раб!”)

Милтън: Защо пък не? Аз съм тук на земята заедно с вас още от първия ден. Поощрявах всяко ново усещане, което човекът откриваше.
Беше ме грижа за желанията му и никога не го осъждах.
Защо? Защото никога не съм го отхвърлял въпреки всичките му несъвършенства.
Аз съм фен на човека ... Аз съм хуманист. Може би последният хуманист
(”Изгубеният Рай”, Книга 7).
Кой, здравомислещ човек ... Кевин, би могъл да отрече ... че 20-ти век бе напълно мой?
Всичко това, Кевин! Всичко това. Мое!
Аз набирам инерция, Кевин. Моето време дойде. Това е нашето време.


« Последна редакция: Януари 09, 2019, 07:35:39 pm от Glasberg »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #23 -: Януари 09, 2019, 07:42:16 pm »


20 И Бог каза: Да произведе водата изобилно множества одушевени влечуги, и птици да хвърчат над земята по небесния простор.   
21 И Бог създаде големите морски чудовища и всяко одушевено същество, което се движи, които водата произведе изобилно, според видовете им, и всяка крилата птица според вида й; и Бог видя, че беше добро.   
22 И благослови ги Бог, казвайки: Плодете се, размножавайте се и напълнете водите в моретата; нека се размножават и птиците по земята.   
23 И стана вечер, и стана утро, ден пети.”
24 И Бог каза: Да произведе земята одушевени животни, според видовете им: добитък, влечуги и земни зверове, според видовете им; и стана така.
25 Бог създаде земните зверове според видовете им, добитъка - според видовете му, и всичко което пълзи по земята, според видовете му; и Бог видя, че беше добро.”


"Бог каза." се повтаря отново и отново в Библията. Това е нещото, което ”извиква” битието, самото съществуване.


Бел.прев. Говорим и създаваме живот от хаоса






Създателят казва:
Ние практикуваме магьосничество. Изговаряме правилните думи и създаваме живот ... от хаоса.


И Бог каза, че е добро. Това е фундаменталната преценка за същността на реалността – че е добра. Бог очевидно благословя творението в началото на историята.


Да, Старозаветният Бог е бил някакъв Бог, с който е било по-добре да не се шегуваш, защото той ще те порази, ако се отклониш от линията, в това няма никакво съмнение. Модерните хора много се възмущават от този Бог, но това е бил начинът, по който хората от Стария Завет за мислили за Бог. Те са си мислили, че е по-добре да внимаваш, защото животът наистина е много труден, и ако се отклониш, просто ще бъде премазан. В някакъв смисъл Бог не го е грижа, дали го одобряваш. Какво общо има това, по дяволите? Очевидно не го одобряваш. Но е добре да обърнеш внимание на някои неща, защото ще имаш реални проблеми. В това има истинска мъдрост.


Ницше наистина се е възхищавал на Стария завет като на литературно произведение. Той смятал, че представянето на Божественото като репрезентация на съществената същност на битието е било изключително точно в тираничната му и често жестока природа. Това не е в съотвествие с морала, който човешките същества разбират като морал. Ницше смята, че това е много реалистично представяне.


Това, което се случва, обаче, в Новия завет, е доста интересно, защото изведнъж е налице едно настояване, че трябва да се отнасяш с Бог така, сякаш той е само добро. Това е толкова странно нещо! Защото гледаш на света и си мислиш ”Да бе, наистина ли? Просто само добро, така ли?”. Е, ракът и земетресенията трудно се вписват в тази картинка, а и всичките онези ужасни неща, които се случват на децата, и т.н. и т.н. очевидно трудно се сближават с идеята за добър Бог.


В известен смисъл, тук присъства идеята за куража и вярата. Правиш така, както Бог прави в началото на Библията – съществуването да е нещо добро. Да, ти виждаш всички онези неща, които не са толкова добри. Но не е това смисълът. Това е метафизична предпоставка. Това е по-скоро решение да се действа по този начин – ще действам така, сякаш съществуването е нещо добро и ще го подпомагам и усъвършенствам. Имплицитната идея е, че за теб самият не съществува по добър начин, освен да правиш така.


Елементът на кураж, според Питърсън, се изразява до известна степен и в идеята за доброволната жертва на Христос. Неговата презумпция е нещо като: Ще действам така, сякаш Бог е добър и ще го изиграя докрай. И това се превръща в нещо като божествен модел. Питърсън вярва, че има мъдрост в това, защото, през целия си живот е изучавал злото, а на злото е много по-лесно да се повярва, особено след случилото се през 20-ти век. Трябва да сме слепи, за да не мислим за нещата, които се случиха през 20-ти век, като за нещо зло. Някои от случилите се неща бяха толкова брутални, че е абсолютно невъобразимо. Невъобразимо е, но се случиха.




Аушвиц


Съществуването на нещо толкова ужасно показва, както нищо друго, че има и нещо, което е неговата противоположност. И това е нещо, което е възможно най-далеч от онова през 20-ти век. Това не означава, че можем точно да кажем какво е то, защото е много по-лесно да схванем и опишем, какво означава да измъчваме, да рушим, да нараняваме. Много е трудно да се изградят ясни представи, как би трябвало да се действа, ако кажем, че трябва да се прави обратното на това. Но поне означава, че противоположното съществува, нали така.


Питърсън вижда този модел, изложен в този подобен на сън начин в Новия Завет. Има и нещо общо с доброволното приемане на смъртността. Това е отровната ябълка, нали? Всеки гледа напред в бъдещето и знае, че е ограничен, а също и всичко, което обича, е ограничено и смъртно. Затова е много трудно да не отровиш съществуването си. Е, няма как да се измъкнем от това, но може поне да променим отношението си към този факт.


« Последна редакция: Януари 09, 2019, 07:51:49 pm от Glasberg »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #24 -: Януари 09, 2019, 07:56:18 pm »




Ето го Бог отново със слънцето зад него, защото Бог се асоциира със слънчевото съзнание. Бог създава всички тези странни, прекрасни същества.
 
Хората казват, че идеята за Бог като стар мъж в небето е примитивна. В по-голяма степен лишено от простота е да се мисли за Божествената същност като за безплътен дух.
Но това не е толкова очевидно, защото - както вече посочихме - няма нищо по-сложно от човешкото същество. Идеята, че Божественото е поне толкова комплексно нещо, колкото е самото човешко същество, е нещо съвсем разумно. Да, това е метафора.


Въпреки че не се знае, до каква степен е метафора. Вече споменахме, че става все по-очевидно, че не можем да произведем интелигентност и може би съзнание, което не е възплътено по някакъв начин (става въпрос за изкуствен интелект). Явно, не може да бъде само дух без форма.




Точно това е една от причините, поради които християнството набляга толкова много на възкресението на тялото в края на времето. Има някакъв стремеж да се облагороди идеята за тялото – не само духът, съзнанието, което плува абстрактно над тялото.


Не, не можеш да направиш това. Не можеш просто да се отървеш от тази тежка и материална част от теб, да я изоставиш, сякаш няма стойност.


Тази идея е свързана и с представянето на Бог като човешко същество и като мъдро човешко същество, и като нещо, което е въплътено. Така, поне от метафорична гледна точка, не е разумно просто да си миеш ръцете и да кажеш, че това е примитивно. Питърсън изобщо не мисли, че е примитивно.


Едно от нещата, които притесняват Питърсън в простодушния атеизъм (а той казва, че простодушният атеизъм е такъв, че разглежда тези истории като нищо друго, освен прости суеверия) е, че е много много зле информиран. Каквито и да са тези истории, те не са просто обикновени суеверия. Те не са създадени от някаква клика от жреци, които са искали да баламосват масите, въпреки че са използвани и за тази цел. Много, много по-комплексно е от това. Те имат много древен произход и са свързани със сюжета на много други истории. В тях се ражда мъдрост, и, според Питърсън, правилният начин да гледаме на тях е като на родното място на сложните философски идеи.


Анализирайки Библейските Истории, Питърсън се опитва да остане толкова рационален, колкото е възможно, и да не се позовава на нищо метафизично, освен когато това е абсолютно необходимо. Въпреки това той не иска да елиминира възможността за метафизична реалност, защото мисли, че това би било прекалено прибързано. Но, според него, трябва да има много сериозно отношение към тези истории. И ако искаме да подходим към тази тема сериозно, не можем просто да ги отхвърлим. Не е уместно.


« Последна редакция: Януари 09, 2019, 08:03:35 pm от Glasberg »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #25 -: Януари 11, 2019, 01:59:09 am »

Сътворението на Адам на Микеланджело в Сикстинската капела:




Какво, по дяволите, прави Бог в това нещо? Искам да кажа, какво точно е това?


Преди около 20 години група от учени отбелязват точната аналогия между тази структура и мозъка, разделен по средата. Разбира се, Микеланджело е бил един от първите хора, които са правели подробни дисекции. Учените мислят, че Микеланджело е поставил Бог в мозъка поради някаква причина. За Питърсън това е свързано с идеята, че има аналогия или метафорична идентичност между понятието Бог и структурите, които пораждат съзнание.






Питърсън мисли, че ние наистина подценяваме степента, в която съзнанието е едновременно свръхестествено и неразбрано. Имаме това, което изглежда е изцяло материален субстрат, но ние сме тук, осъзнати, себе-осъзнати и способни да генерираме света само, в известен смисъл, като го гледаме. Наистина е забележително, че съзнанието зависи от нещо, което струи от дълбините на материалния субстрат. Това ние изобщо не го разбираме. Това наистина е невероятно забележително нещо.


Чуваме много за научния редукционизъм, нали така. Но ще ви кажа нещо, което е много интересно. ДНК бе открито от Джеймс Уотсън (James Watson) и Франсис Крик (Francis Crick) през 50-те години на миналия век. Уотсън вярва, че ДНК е толкова комплексен, че трябва да идва от космоса. Той не вярва, че е възможно да се е развил на земята. Много от тези хора, които се използват като примери за научен редукционизъм, изобщо не са такива, и това можете да го разбере, когато всъщност четете онова, те което са твърдели. Те много добре са осъзнавали границите на собствените си знания.


ДНК е нещо наистина грандиозно забележително. Това е вечна субстанция. Съществува от цяла вечност и идеята, че го разбираме, е много глупава идея. Абсолютно същото се отнася и за мозъка. Ние просто драскаме по повърхността на нещо, което изобщо не разбираме.


Може би Микеланджело е имал достатъчно нахалство да направи такава аналогия. Това със сигурност е възможно. Той е бил достатъчно нахален да прави дисекции, когато наказанието за това е било смърт. Крадял е трупове, за да им прави дисекции. Може да се каже, че не е бил политически коректен.


Има още една репрезентация на същото нещо и тя е смешна. Това е шега в атеистичната общност, започната от Ричард Докинс, че е точно толкова разумно да се вярва в летящото спагети чудовище, колкото да се вярва в Бог.


Това е летящото спагети чудовище:




Нарича се ”докоснат от неговото спагетено пипало”. Не е много изискано, но е смешно.

« Последна редакция: Януари 11, 2019, 02:07:10 am от Glasberg »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #26 -: Януари 11, 2019, 02:15:25 am »
АСПЕКТИТЕ НА БОГ


Налице е опит да се абстрахира същността на властта от специфични аспекти на властта и е налице някакъв опит да се асоциира това със съзнанието - като онова, което поражда самото битие - и е налице някакъв опит за асоцииране на това съзнание с нещо, което има космическо качество, каквото и да означава това.


Космическото качество е по-скоро твърдение, отколкото откритие. Това е просто твърдение, че има нещо в съзнанието, което има генерираща света значимост, както и загатването, че то е свързано и с човешките същества. Това са много интересни твърдения и Питърсън не вярва, че те могат да бъдат лесно опровергани. Това представлява напълно кохерентен аргумент, въпреки че е направен предимно метафорично. Още веднъж, Питърсън иска да изгради рамката на асоциациите около идеята за Бог.


Фройд е тълкувал сънищата на пациентите си и това е давало много добри резултати. Питърсън разказва, че ако някой пациент отиде при него, за да му разкаже свой сън, той го моли да разкаже целия сън и след това да повтори това, което е разказал. Всеки път, когато пациентът спомене някакъв конкретен обект или човек, Питърсън го пита, кое точно го кара да си спомни за това, какво означава за него и какво му идва наум. Това е т.нар. асоциативна техника, която се основава на идеята, че паметта работи чрез асоциации и че можеш да вземеш една идея, която е в центъра на мрежа от асоциации и чрез привличане на асоциациите, можеш да се концентрираш върху това, което идеята може да означава. Юнг разширява този подход чрез ”засилване на съня” (така го нарича Юнг), което е нещо като откриване на наративното, или литературното, или за митологичното сходство, което би могло да бъде свързано с наративната структура на съня. Това понякога дава невероятни резултати.


Сънят е идея, която се опитва да се роди. Тя е частично формулирана и ако я обсъждаш с някого и ”разширяваш” (по подхода на Юнг), можеш да ускориш трансформацията на съня в по-ясно изразена идея. С един крак в неизвестното, мозъкът / умът се опитва да формулира онова, което е там в неизвестното, и да го направи конкретно, но не го прави с един замах; умът не може просто да поеме потенциала и да го превърне в артикулирани идеи. Умът първо трябва да сънува онова, което е там, да проектира въображението си там, за да може да схване това, което може да бъде. Това е представено в съня и ако анализираш съня си, можеш да го направиш по-артикулиран. Това е, което ще се опитаме да направим с Аспектите на Бог, за да изградим репрезентативната структура, доколкото е възможно.


-   Хипотезата е, че Бог е абстрактен идеал, формулиран, до голяма степен, за да разграничи идеала от всякакви конкретни инкарнации, или човек (или владетел).

-   Основната идея е, че когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет.


Библейският Египет е тирания. Има много, много солидна идея в Стария завет. На хората им е отнело, само Бог знае колко дълго, да разберет следното: ако объркаш понятието за суверенитет със сегашния суверен, тогава културата ти веднага се изражда в тоталитарна държава. А това е смъртоносно и ти ставаш роб. И след това нещото просто се срива. Колкото и голяма, и грандиозна да е държавата, щом владетелят стане конкретното въплъщение на идеала, вече няма разлика между човека и божественото понятие за идеала. Тогава обществото е обречено. И това е вярно. Толкова е просто. Видяхме повече от достатъчно доказателства за това през 20-ти век и виждаме същото нещо, което се повтаря сега. Когато владетелят стане идеал, държавата се превръща в Библейски Египет, а Библейският Египет е архетипната тирания.


Какъв е Бог?






От християнската гледна точка, има три елемента.


Единият изглежда, че има нещо общо с традицията, и това е Бог Отец. Това отчасти е въплъщение на човешкото същество. Това е древно, древно нещо. Отчасти това е и въплъщение на традицията на човешките същества, което също е много древно нещо. Това е структурата, от която произлиза съзнанието. Съзнанието е това, което ни позволява да се захванем с неизвестното.


Има посредник между Отеца и Христос – това е Святият Дух, птицата. Това е духът в по-абстрактен смисъл. Вероятно, чрез идеята за духа християнството е стигнало до идеята за безплътното съзнание.


И има идея за страдащия индивид. Това е много сложна идея.


Има една идея, древна идея (която вероятно първоначално е еврейска), че атрибутите на Бог – всезнание, вездесъщност и всемогъщество, предполагат липса на нещо. Това е като Коан в дзен будизма. Това е идеята за ограничение. Нещо, от което липсва ограничение. Питърсън споделя, че, когато за първи път се е сблъскал с тази идея, е бил просто ”като ударен”. Това толкова блестящо блестящо осъзнаване, че има предимства да не можеш да правиш всичко, отчасти защото ти дава нещо да правиш.


Ако имаш всичко, което желаеш във всеки един момент, няма история.


Смешно е, защото това се случи със Супермен, анимационния герой. До 1980-те той можеше да жонглира с планети и да се оправя с водородни бомби. Всеки се отегчи, защото какво можем да направим на Супермен? Изстрелваме водородна бомба срещу нещо, а той я игнорира и просто си оправя косата...и това е краят. Цялата серия от анимационни филми умира, защото той няма никакви недостатъци. Няма история без ограничението. Това е една абсолютно забележителна идея.


Част от идеята за Христос (и това е нещо, за което Питърсън се е чудел много дълго време, но е научил много от Юнг) е, че има съзнание, което в известен смисъл е вечно – простира се от началото на времето до края на времето. Това е абстрактно понятие, но му липсва определен вид реалност, защото не е инстанциирано в определено време и място в историята. Идеята за Сина, третата част от Троицата - или една от трите части на Троицата - е представата, че традицията и съзнанието също трябва да бъдат вградени в историята, в определено време и място.


Има архетипна вграденост и това би било въплъщението / инкарнацията. Това е съвършеният човек, който приема смъртността си и действа добродетелно. Това е и архетипната история на всеки индивид.


Има една много силна идея в християнството, и това е по-ясно изразено в православието, че правилният път в живота е да приемем традицията и духа, които са свързани със съзнанието, и да действаме в живота си, в собствения си личен живот, по начин, който е аналогичен на начина, по който Христос е действал в живота си. Това, отчасти, означава приемане на трагичните предпоставки на съществуването. Това отчасти е предателството - от приятели, от семейството и от държавата - и отчасти е наказание за греховете, които не сте извършили, както и тези, които сте извършили. Има я и представата, е, че твоят дълг е, да правиш правилните неща в космоса и да приемеш това като необходимо предварително условие за съществуването и да действаш добродетелно, въпреки това. Това е много, много мощна идея, според Питърсън.


Вижте, ясно е, че нещата в живота могат да се развият много, много лошо. В това няма никакво съмнение. Но обратното също е вярно. Ако започнеш да се оправяш горе-долу, това ще има благотворен ефект върху семейството ти. Първо, това се отразява на поколенията, но също така се разпространява в общността, а ние сме обединени в мрежа. Ние не сме линейно свързани – всички ние влияем един на друг. Степента, в която се прилага идеята, че съществуването е добро, и представата, че можеш да приемеш ограниченията на съществуването и да се стремиш към добродетелност – въпросът за това, колко дълбок ще бъде ефектът върху структурата на реалността, ако наистина избереш да действаш така, е отворен.


Питърсън е виждал много неща в живота си, които показват, т.е. той вярва, че има метафизичен аспект в живота, както го има и рационалният, практичен елемент. Има моменти, в които тези две неща се събират и Питърсън е виждал, това да се случва. Той не мисли, че познаваме границите на добродетелта. Не мисли, че знаем какво би могло да донесе истинската добродетел, ако се стремим към нея на практика.


Представата е, че има нещо Божествено в индивида, който приема условията на съществуване и все още се стреми към доброто… Това е идея, на която си заслужава да се обърне внимание. Фактът, че хората са мислили за тази идея в продължение на най-малко две хиляди години съвсем сериозно, също е индикация, че има нещо, за което може да се разсъждава във връзка с това. Това е тринитарната идея.






Бог Отец излиза от това странно...това не е точно небето. Такова нещо се вижда на много стари картини. Не е точно небето. Това е нещо като ”небесата”. Сякаш небето се отваря и има измерение отвъд небето. Интересното е, че това не е само западна концепция. Това има нещо общо с мистичното преживяване.





В будизма има едно нещо, наречено Бодхисатва. Изглежда така, сякаш има шапка, но това не е шапка. Това е цял куп бодхисатви, връщащи се във вечността. Тази дупка в небето е като дупка във времето и тези неща се повтарят във времето. Това е вечното повторение на този изкупителен архетип. Небето се отваря и можете да видите, че това нещо се повтаря и се повтаря. Това е същата идея. Това е Синият Буда, който е лечител, който седи в мандала. Това е същата идея – реалността се отваря и разкрива този образ на съвършенство. Това е универсална концепция. Това е репрезентация на възможността за събиране на метафизичното и физическото в някакъв вид комуникация.


Трябва да разберете, че няма абсолютно никакво съмнение, че хората имат метафизични и религиозни преживявания. Това е абсолютен факт. Можете да ги индуцирате химически и да ги индуцирате електрохимично. Много хора, които имат епилепсия, имат преживявания, които са свързани с божествено просветление. Достоевски, например, е имал епилепсия. Това е наистина едно от нещата, които го правят велик автор. Достоевски е знаел, кога наближава епилептичният припадък. Той казва, че е имал чувството, че светът се отваря и той става все по-просветен и по-просветен. И точно на ръба...на границата, преди да схване същността на съществуването, получава епилептичен припадък. Имал е субективното чувство, че това знание е твърде много за него, за да го понесе. Да, можем да кажем, че това е неврологична аномалия. Но, Боже, това е Достоевски, така че не можеш просто така да го изтриеш.





Това е тринитарната идея, в основата й. Кръстът бележи центъра. Това е X, а X е центърът на света. А центърът на света е там, където си ти. Ти ​​си центърът на света, защото си съзнание. Този център на света е място на предателство и страдание и ограничение.

« Последна редакция: Януари 12, 2019, 12:57:28 am от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #27 -: Януари 11, 2019, 09:59:34 am »
Тази репрезентация предполага, че човек трябва доброволно да приеме тези факти и да продължи с вяра и с кураж.


Човекът е подкрепен от традицията. И затова, хората се нуждаят от традицията. Хората са вградени в традицията. Без подкрепата на традицията, метафорично, без знанието за човека като биологично и културно същество, без тази дълбочина на знанието, човекът няма кураж, защото не знае, какво е и какво би могъл да бъде.


Човекът е историческо създание.


Питърсън споделя, че понякога студентите го питат, защо трябва да изучават историята.

 
Как защо? Защото историята е за теб, затова. Историята ти казва кой си. Не можеш да кажеш, кой си, защото живееш малко. Как, по дяволите, можеш да разбереш, кой си? Ти се нуждаеш от цялата тази колективна мъдрост, цялата тази подобна на сън информация, цялата тази митология и всички тези разкази, за да се информираш за това, което си отвъд това, което виждаш за себе си.


Да, не е лесно да видиш божествеността, която се крие зад всичките ти проблеми. Освен ако не си наясно с героичните истории от миналото и метафизиката на съзнанието, не можеш да имаш смелостта да се възприемаш като същество, което може да се изправи под тази интензивна, екзистенциална тежест и да продължи напред със смелост. Това е част от причината, поради която Питърсън говори за тези библейски истории.


По-нататък в лекцията Питърсън отговаря на въпроси на публиката и разказва някои допълнителни неща.


Споменава, че Юнг е имал донякъде манихейски подход и е вярвал, че злото е донякъде отделна същност.


Бел.прев.:
Най-забележителният принцип в манихейското богословие е дуализмът. Вселената се разглежда като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. Подобна е християнската идея за Сатаната, но в християнството той не е смятан за равностоен на Бог, а за сътворено същество. Терминът "манихейство" често се използва за всяка религия с подобно виждане за борба между добро и зло. Митичната борба между доброто и злото се превръща във вътрешна борба у всеки манихеец, който отделя светлината от мрака чрез аскетичен живот и вегетариански режим на хранене.


Действително, злото има мощ, която не може да бъде просто така лесно игнорирана. Питърсън споделя, че по време на неговата клинична практика е имал контакт с много хора, които са били докоснати от злоба и злонамереност. Това обикновено се случва с хората, които имат посттравматичен стрес. В повечето случаи тези хора са срещнали някого, който е искал да ги нарани, само заради самото нараняване. Тук не става въпрос за някакво неразбирателство или спор.


Да отричаме това, че злото съществува в реалността, е ултамативна наивност. Да, думата зло не се използва вече в университетите, но злото съществува.


В произведенията на Милтън (напр. ”Изгубеният рай”) съществува идеята, че отдалечаването от Бог е адът, т.е. колкото повече се дистанцираш от Бог, толкова повече е ад. Милтъновият Луцифер, най-висшият Божи Ангел, е този, който най-много се е объркал.


За Луцифер можем да мислим като за духа на рационалността, за духа на интелигентността. Тук не става въпрос за това, че интелигентността е нещо много лошо. Изглежда така, че още тогава, още преди появата на модерната тоталитарната държава, Милтън е започнал да разбира, че интелектът притежава капацитетът да се влюбва в своите собствени творби и да ги издига над всичко останало. Това на практика е тоталитарното твърдение, че всичко, което знам, е всичко, което е необходимо да се знае. И ако това нещо се манифестира в света, светът ще стане утопия.


Идеята е, че можеш да построиш структура, която прави трансцендентното ненужно.


Но принципно съществува и идеята за свободната воля. Т.е. за да може да има добро, трябва да има зло.


Ако искаме да обобщим, ще е нещо такова:
За да има история, трябва да има ограничения (смисълът на ограничението е обяснен по-горе). За да може доброто да бъде добро, трябва да съществува възможността за зло. И тогава правилният начин на съществуване е да избереш доброто при положение, че имаш възможност да избереш злото. Т.е. злото остава като опция за избор. Питърсън не вярва, че злото per se е вградено в структурата на света (както е в някои други религии и вярвания). Злото е човешко.


Питърсън има една лекция за разграничаването на злото от трагедията. Трагедията е вградена в структурата на света (можем да виним Бог за това :) ) . Като психиатър и психоаналитик, обаче, Питърсън казва, че неговият опит показва, че не трагедията е онази, която убива духа на хората. Човешките същества са някак си снабдени със способност да се справят с трагедията, но не са снабдени със способност да се справят със злото и злонамереността. Това е онова, което съсипва хората.

От метафизична гледна точка, светът е структуриран така, че хората имат избор между доброто и злото. Тогава, естествено, идва въпросът, защо имаме избор.


В Алхемикът се спекулира, а също и в православието я има идеята, че, в някакъв смисъл, човешките същества подпомагат и придвижват творението чрез поведението си и чрез изборите си. Сякаш творението, по някакъв начин, още не е завършено, и ние участваме в неговото придвижване в някаква посока. И това е причината, че имаме свободна воля и възможността да избираме между добро и зло, и това е причината за разбирането, че нашият живот има космическа значимост. Тази идея му е много близка до душата на Питърсън и му звучи много убедително. Тежестта на отговорността, която хората някак си усещат на екзистенциално ниво, е индикация за това.


Има и нещо много важно в описанието на историята на Адам и Ева в Едемската градина. В момента, в който те изяждат плода, тяхното съзнание се разширява, и те осъзнават, че са уязвими и ограничени (осъзнават смъртта). А да осъзнаеш, че си уязвим, означава, че осъзнаваш, че можеш да бъдеш нарананен. А да знаеш, как можеш да бъдеш наранен (защото си болезнено осъзнат за ограниченията и смъртта си), означава, че знаеш, как можеш да нараниш другия и как можеш да извлечеш полза от това. И това е моментът, в който злото прониква в света. Космосът внезапно се променя, когато само-съзнанието се манифестира в света, т.е. възможността за зло навлиза в света.


Осъзнаването на уязвимостта е източникът на постоянната способност за зло. Хората използват знанието за собствената си уязвимост, за да предизвикват болка в света. И не можем да държим Бог отговорен за това. Трагедиите не са по наша вина. Но допълнителното зло в света е наша вина. И ако не бе така, бихме ли могли да понесем по-лесно трагедията на съществуването си?


Питърсън е виждал, че хората се държат стоически пред лицето на трагедиите, но злото и злонамереността ги смазва. Това е просто една изключително мощна десктруктивна сила.


Като психиатър и психоаналитик той вярва, че, донякъде, злото се корени в желанието за отмъщение на Бог за самото съзидание, за самото съществуване. Злото е отмъщение срещу Бог. Поне за това говорят показанията на някои известни масови и серийни убийци и престъпници.

« Последна редакция: Януари 12, 2019, 01:11:59 am от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #28 -: Януари 11, 2019, 11:47:37 am »


Трагедия vs Зло


Това е една стара лекция на Питърсън, в началото на която той споделя, че в средата на 80-те години е страдал много продължително време от кошмари за ядрени разрушения. Тогава е бил буквално шокиран от начина, по който сънищата могат да се отразят на реалността, т.е. на будното състояние на човека. Тези кошмари са му вгорчавали живота, защото е имал чувството, че само него го е грижа за онова, което се случва на планетата. Всички останали хора, изглежда, изобщо не са се впечатлявали от такива неща и са били в състояние да продължат живота си абсолютно необезпокоени от нещата, които се случват в света. Мъчил се е да разбере, защо това нещо го е безпокояло на такова дълбоко ниво, а другите хора, които е познавал, изобщо не са се притеснявали за такива неща.


След това споделя, че е посветил почти целия си живот на това да разбере, какво е това нещо злото и какво може да се направи срещу злото в света.


Злото не е интелектуален проблем. Злото е екзистенциален проблем. То не е теоретичен проблем, а е нещо, което съществува в абсолютната същност на реалността. И той споделя, че има чувството, че някой хора преследват академични цели, само за да се защитят или да предотвратят това да си задават въпроси за абсолютната същност на реалността.


Какво е злото?


Питърсън е научил много за това от историка Джефри Бъртън Ръсел (Jeffrey Burton Russell). Ръсел се е интересувал от историята на въплъщението на идеята за злото. Ръсел е помогнал на Питърсън да разбере, каква е разликата между трагедията и злото.


Същността на човешкото съществуване е такава, че се състои в конфронтация с ограниченията и безкрайността. Това са чисти факти. Светът е буквално, не метафорично, комплексен отвъд нашата способност за разбиране. Поради тази причина религиозните преживявания и вярата са присъщи на човечеството. Това е нещо универсално за човеците, защото човешкото съществуване се състои в конфронтация между крайното и безкрайното. Религиозните системи вземат точно този аспект предвид.

 
Нашата ограниченост пред лицето на безкрайността има някои неизбежни последици. Тези последици са екзистенциалните условия на живот.


На първо място, крайността винаги е поразена от безкрайността. Поради тази причина страданието е централно за човешкото съществуване. Страданието е последица от нашата ограниченост. Всеки човек, който е жив днес, ще умре. Всеки човек, който е жив, ще страда от физически болести и психическо изтощение. Ако не сега, то в бъдеще.


Това не е академичен проблем. Това е просто същността на нашето съществуване и ние сме принудени да се борим с това нещо постоянно. Евреите са казали, че Бог е всемогъщ, всезнаещ и вездесъщ. Какво му липсва на такъв Бог? Отговорът е ограничение.


Това е загадка и отговор с несравнима брилянтност. Това казва много дълбоки неща за централната същност на самото съществуване – без ограничение, няма съществуване. В отсъствието на сериозно ограничение, не може да съществува избор и свобода. Това е точно толкова фундаментално вярно, колкото е фундаментално вярно това, че човешкото същество е уязвимо. Това е перманентната трагична реалност.




Бележка от екипа: Тези древни заключения на човечеството, с които Питърсън ни запознава, които касаят духовните, трансцендентни преживявания на хората от най-древни времена,  напълно съответстват на научно-емпиричните изводи, докладвани в проекта "Гейтуей". (Това е конкретно подчертано в Отговор #3 от разискващата тема.)



Ако се опитаме да премахнем тази уязвимост (можем, например, да оборудваме тялото с някаква компютъризирана интелигентност), ще установим, че губим и всичко, което обичаме в човека. Според Питърсън, уязвимостта е фундаментална предпоставка за човешкото съществуване и дори е една желана предпоставка, защото всичко онова, което е прекрасно и забележително в човешкото съществуване, е толкова интегрално свързано с уязвимостта, че е невъзможно да бъде дезинтегрирано / разделено от нея.


Еврейското ”това, което му липсва на безкрайното, е ограничението” е просто абстрактен подход за установяване на абсолютно същото нещо. Ако си неограничен, което е позицията на Бог, ти ще бъдеш едновременно всичко и едновременно навсякъде, няма да има история, няма да има съществуване, а съществуването е история.
Без ограничение няма история.


Като вземем предвид човешката уязвимост, изниква въпросът, дали съществува такъв начин на живот, при който присъщата на живота уязвимост не е само приемлива, но и желана. За Питърсън, това е централен въпрос за съществуването. И ако това нещо не се разбере правилно, човек се оказва на много ужасно място в живота.
Да, хората са уязвими и това Е трагедия.


Очевидно трагедията е цената, която трябва да платим за съществуването, но трагедията не може да бъде считана за зло. Трагедията не е зло, а е условие за съществуването.


Необходимо е да правим разграничение между трагедията и злото, преди изобщо да мислим за злото.


Заместресенията и ракът са трагедии. Хората не са виновни за това. Самите психични заболявания не са зло, хищниците не са зло. Те са просто част от това, което е. Такава е реалността.

Но има определени категории човешко поведение, които са определено извън параметъра на трагедията.


« Последна редакция: Януари 12, 2019, 01:30:30 am от λ »

Glasberg

  • High Priority Members Plus
  • Jr. Member
  • ****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: ЛЕКЦИИ на Джордан Питърсън (Jordan Peterson)
« Отговор #29 -: Януари 11, 2019, 05:05:14 pm »
Злото се различава от трагедията по това, че при него има елемент на избежност и елемент на доброволност.


Характерно за модерната материалистична мисъл е това, че съществуват социални и материални причини за съществуването на злото. Тази теория е полезна, но проблемът е, че тя приписва абсолютно всяко неморално поведение на недостатъчно материални условия. Това не е приемлива теория. Да описва склонността към неморално поведение като последица от икономическото неравенство е пропускане на същността на проблема.


Злото е много по-гибелно и пагубно от това, което се генерира от социалното неравенство. Много по-точно е да се гледа на злото като на демонично опакована естетика.

 
Тази опакована естетика се проявява при определени условия. Например, първият политик, който измисли акронима MAD (Mutual Assured Destruction  / „Гарантирано взаимно унищожение").
Във военното дело съществува доктрина, наречена „Гарантирано взаимно унищожение" (Mutual assured destruction). Тя гласи, че при избухването на ядрен конфликт между две или повече страни, и атакуващи, и атакувани ще бъдат напълно унищожени. Като представа, това е вариант на "всичко или нищо", но в смисъла на унищожението.


Това е принципът на злото – да се шегуваш с подобна катастрофална ситуация е индикатор за естеството на злонамереността, която се спотайва във факта, че подобно условие изобщо съществува.


Девизът ”Работата те прави свободен” (”Arbeit macht frei”) на входа на Аушвиц е друга манифестация на естетиката на злото. Това е ужасна ужасна иронична шега и показва, каква форма на въображение трябва да има арогантността, за да измисли подобна шега






Концентрационните лагери са класически пример за зло. Ако анализирате различни случки в концентрационните лагери, можете лесно да добиете ясна представа за това, какво представлява злото. Преди убийствата, затворниците са били измъчвани. Типичен пример е това, че затворниците е трябвало да носят 45-килограмови чували с мокра сол от едната страна на двора на лагера до другата страна, и след това обратно. Това е празненство на ужаса. Това е съзнателен опит да погазиш всякакви условия, които правят живота по някакъв начин поносим, опит, който цели дехуманизация, унищожаване на идеала, и дори на по-дълбоко психологическо ниво отмъщение за самите условия на съществуване.


Питърсът казва, че се е опитвал да разбере развитието, което води до подобно поведение. Академичните му изследвания и клиничният му опит са го довели до извода, че онова, което стои в основата на мотивацията за подобно жестоко поведение, което характеризира злото, са два тясно свързани фактора – единият е арогантност, а другият е яд / озлобление / огорчение.


И арогантността и озлоблението са тясно свързани с уязвимостта на човешките същества в лицето на безкрайността, но също така и с нещо много по-дълбоко.


Най-обстойното обяснение за подобни явления, според Питърсън, могат да бъдат намерени в първите няколко истории в Стария Завет, в Битие – историята за Адам и Ева и грехопадението, и последващата история за Каин и Авел.


Доколкото можем да кажем, това са много много древни истории. Някои от техните структурни елементи предхождат юдаизма. Може би тези истории са толкова стари, колкото е стара човешката способност да се разказват истории. Предполагаме, че са били устно разказвани преди писмената традиция. Учените също така предполагат, че устната традиция може да остане непроменена в продължение на 25 000 години – антропологичните и археологичните доказателства са достатъчно ясни в това отношение. Т.е. това са много много много древни истории.


Хората са ги помнели и са ги създали поради причини, които ние не разбираме. Те са странни и мистериозни, и едновременно с това незабравими.


Историята за Адам и Ева е историята за възникването на само-съзнанието при хората. Първото нещо, което се случва с хората е, че те осъзнават, че са голи, а второто нещо, което се случва, е, че те развиват способността да различават доброто от злото. Преди едно същество да е само-осъзнато, то не може да прави разлика между доброто и злото. Хищникът не е зъл. Той е просто хищник. Един хищник като вълкът може да означава трагедия за заека, но не можем да предположим, че вълкът е зъл, само защото иска да изяде заека. Но с изгрявянето на себе-съзнанието, изглежда, възниква нещо като усещане за морал, което е уникално за хората. Това себе-съзнание има нещо общо с нашата способност да разсъждаваме върху механизмите на поведението си, и, поради някаква причина, със способността да модифицираме поведението си и да правим избор, кое нещо да осъществим в бъдеще.


Каин и Авел са синовете на Адам и Ева. Всъщност, Каин и Авел са първите хора, защото са родени извън Едемската градина






Каин и Авел репрезентерат два канонически модела на реакция на ужасната уязвимост, разкрила се пред хората в резултат на развитието на само-съзнанието.


Каин и Авел правят жертвоприношения за Бог. Защо?

 
Човешките култури правят жертвоприношения. Това е, което харата правят, жертват. Жертвените ритуали са универсални за хората. Кръвната жертва е универсална. В някои култури е имало дори човешки жертвоприношения.


Защо хората са принасяли в жертва нещо, за да умилостивят Бог? Това е една мистерия за модерните хора, въпреки че днес ние постоянно правим жертви, за да учим в добро училище, за да учим в университет и т.н. Хората се отказват от толкова много неща, за да постигнат нещо.


Всеки прави жертви. Ок, днес сме психологически и лингвистично софистицирани и знаем нещо за човешката психология. Но преди хиляди хиляди години, преди хората да имат психологическа проницателност, най-доброто, което са можели да правят, е да разказват истории за човешката психология.


Историята за Каин и Авел е една от тези истории. Тогава жертвите са били горени на олтар. Защо? Ами защото пушекът стига до небето и Бог може да го види. Преди много години, единственият начин, хората директно да се конфронтират с абсолютно непознатото, е бил да погледнат към небето, особено към нощното небе. Нощното небе е обсипано със звезди и конфронтира човека съвсем директно с безкрайното. По всяка вероятност, Бог пребивава в безкрайното. Ти изгаряш нещо и изпращаш пушека нависоко, за да може Бог да определи качеството на дара ти.


Авел има доверчив характер. Когато трябва да направи жертвоприношение, той жертва най-доброто, което може да предложи. Това радва Бог, което позволява на Авел да превръща в злато всичко, до което се докосне. Той е харесван и се радва на респект. Реколтата му е добра, жените го харесват и той е прекрасен човек. Направо не можеш да си представиш по-дразнещо същество за брат му Каин.


Каин реагира на само-осъзнаването си по друг начин. Той се отдръпва от безкрайното. Той започва да разчита само на нечестни и заобиколни средства, за да има успех в живота. Той вярва, поради арогантността си, която се развива в резултат на отдръпването му от безкрайното, че той е в състояние да измами структурата на реалността. Той предлага второ-качествени жертви.


Това е нещо като съвременното патогологизиране на отношенията с природата на реалността.


Каин е нещастен. Нещастен е, защото нещата не му се получават. А той не е искал да направи подходящите жертви. А на Авел винаги му е вървяло и това е като сол в раните на Каин.


Каин започва да се оплаква на Бог. Защо на мене просто не ми върви? Всичко се обръща срещу мен. Какво й става на природата на реалността?

 
Бог му отговаря, че ако това, което Каин прави бе добро, то би било прието. А това е последното нещо, което Каин иска да чуе. Защото когато нещата се влошават, последното нещо, което човек иска да чуе, е, че той е допринесъл за това.


И какво прави Каин?


Най-логичното нещо би било да слуша, защото, ако природата на реалността ти казва нещо, е добре да слушаш, защото от реалността няма отърване. Но Каин не може да слуша. Той е толкова вбесен от собствената си уязвимост, компрометиран и ожесточен от неуспеха си да прави нещата по подходящия начин, че решава на момента да:


1)   разруши идеала си, за да редуцира напрежението, което го мъчи, защото този идеал представлява противопоставяне

2)   разруши любимия син на Бог.


Каин отива на полето и убива Авел.


Това е третата история в Стария Завет. Това е архаична история.


Това е история, която разкрива два есенциални модела на реакция на осъзнатата уязвимост в съществуването. Първият модел е смирен подход към безкрайното с решителен опит да се направят подходящи жертви. Вторият модел е арогантност, яд и възмущение, пазенето на всичко, което е добро, за себе си, и упадъкът на душата и превръщането й в нещо, което е способно да убива.


Но Бог не наказва Каин. Бог само казва на останалите да го оставят намира. Защото убийството насърчава отмъщението. А отмъщението разрушава обществата.


Тази зашеметяващо брилянтна история разказва, по един забележително компактен начин, че мотивацията, която задвижва извършването на ужасни жестокости е неизбежна социална последица от отказа на себе-осъзнатия индивид да направи подходящите жертви за създаване на хармоничен живот и последващата му дегенерация до изпълнен с гняв и ярост човек, до убиец, който безкрайно се разпространява в различни вариации в обществото, докато всичко не приключи. 


А следващата история е Потопът. Всичко пропада.


Питърсън споделя, че не е успял да разбере тази история, докато не е прочел ”Архипелаг Гулаг” на Александър Солженицин, който му е помогнал да развие когнитивна способност да разбере, какво означава тази история.


Когато изследва мотивацията на хората да създават концентрационни лагери и да подлагат хората на ужасни мъчения в тези лагери, Питърсън стига до едно ужасяващо заключение, което е най-лошото нещо, което му се е случвало интелектуално и морално. Той стига до извода, че хората са зависими от груповата си идентичност и националната си идентификация, защото това им помага да се предпазят от собственото си чувство на уязвимост. Ти просто трябва да вярваш в нещо, защото не можеш да знаеш всичко. Ти трябва да вярваш в нещо, което да запълни всичките дупки. Ако те лишат от вярванията ти, тогава ти си лишен от защитата си, от укрепленията ти срещу безкрайното. И не е чудно, че хората защитават вярванията си с голяма ярост. 


И така, трагедията е предпоставка за съществуването. Съществуването е взаимодействието между крайното и безкрайното. В това взаимодействие има трагедия. От това няма отърване. Злото е нещо различно. Злото е съзнателен опит да се направят условията на съществуването по-патологични, отколкото те трябва да бъдат. Злото е мотивирано от съзнателно намерение.


Мотивацията възниква, защото хората плащат ужасно висока цена за своята самоосъзност. Тази осъзнатост се изразява в осъзнатост за тяхната собствена уязвимост. А да бъдеш осъзнат за своята собствена уязвимост е нещо ужасно. Човек може да посрещне тази уязвимост със смелост и с откровеност, да я приеме и да вземе подходящи решения. Алтернативно, хората могат да се оттеглят в своята собствена рационална арогантност и опит да заблудят себе си и всички останали относно същността на своето собствено съществуване и относно същността на реалността. Този път води само до разрушение.



« Последна редакция: Януари 12, 2019, 02:43:45 am от λ »

Тагове към темата: