Apocryphal Academy

Автор Тема: Дзен притчи и поучителни разкази  (Прочетена 3765 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #45 -: Август 18, 2018, 02:31:13 pm »
Седял си в едно кафене един човек, а до него, на съседната маса били седнали няколко семейства, които обсъждали живота си, докато децата им си играели с други деца в детския кът към заведението.
В разговорът, който малко невъзпитано човекът дочул, двете семейства обсъждали разходите им за храна, квартира и консумативи от една страна, а от друга приходите им, докато са били в Англия.
В крайна сметка, след подробен анализ в разговора, двете семейства стигнали до резултата, че нищо не остава, евентуално за формиране на някакви спестявания.
Странно за човека, седящ на съседната маса, в това ,,осъзнато и изчислено нищо'' се съдържало и цялото преживяване на разговора между семействата - емоционалното спподеляне, времето отделено на детето за игра, изпиването на кафето в присъствието на приятели, прекрасното, слънчево време и лекият бриз, възпитаното обслужване на сервитьорката, спокойната музика в кафенето и куп други детайли, част и същевременно образуващи цялостния момент от времето в това приятно пространство на кафенето до реката...



kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #46 -: Август 18, 2018, 04:50:59 pm »
Имало едно прекрасно езеро, високо в една величествена планина.
То съществувало в цялата му пълнота, в един напълно спокоен и безкраен момент.
Над него било Слънцето,  а езерото лежало в прегръдката на Земята. Усещало присъствието на всяка водна частичка в себе си, всяка гънка на земното си легло и всеки слънчев лъч, който достигал повърхността му.
Всичко било застинало в безвремието на безкрая на спокойствието на момента.
Не щеш ли, слънчевите лъчи започнали да го изгарят и в огъня на слънчевия ад водните му частички започнали да стават неудържими. Една по една те се откъсвали от снагата му и полетявали към Слънцето.
Адът на разкъсващата му се снага се допълвал от земния ад, в който една по една водните му частички попивали и се губели в непристъпната повърхност на земното му легло. Чувството на засмукване го карало да изпитва неистовия страх на загубата.
Болката от чувството на разкъсване била непоносима до момента, в който вече не усещало нищо.


Езерото почувствало загубата на всяка една своя водна частица.


В този момент чуло шепота на всичките си частички. Дори можело да погледне това, което те виждали.



Погледнало отвисоко, през полетялите във Въздуха право към Слънцето водни частици.
Видяло, че то си е там, в удобното си земно легло, във висините на величествената планина.
Усетило, че се превръща в дъжд и пак се насочило към себе си. Почувствало всяка завръщаща се в снагата му водна частица.
В този момент потънало в земята и не след дълго бликнало като извор.
Погледнало през спускащите се водни частици.
Усетило, че се превръща в руен планински поток.
Погледнало нагоре към планината и видяло, че си е там, в своя безвремеви, безкраен миг на спокойствие.
Но този път усещало как свети, отразявайки лънчевите лъчи и как захранва руйния планински поток и пухестите облачета, галещи планинските върхове.


Езерото осъзнало, че Е езеро.

Веско

  • Administrator
  • Newbie
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #47 -: Септември 29, 2018, 10:39:54 pm »
ТРИ СЕДМИЦИ

 При един мъдър човек дошла негова съседка, водейки сина си за ръка:
- Сина ми много обича да яде сладко и захар. Направих всичко, за да го отуча, но не ме слуша. Моля те, кажи му ти, че е много вредно да яде толко захар! Теб ще те послуша, защото много те уважава.
Човека погледнал момчето, видял доверието в неговите очи и казал:
- Елате след три седмици.
Жената недоумявала. Колко много хора идвали от  далечни места  и мъдрият й съсед давал отговорите на повечето въпроси начаса... Но тя послушно дошла след три седмици.
Човека отново погладнал момчето и пак рекъл:
- Елате след три седмици.
Жената не издържала и попитала защо просто не поговори със сина й. Но отговора бил:
- Елате след три седмици!
Когато майката и момчето дошли за трети път, мъдреца рекъл:
- Синко, послушай съвета ми: не яж много сладко и захар. Те вредят на здравето.
- Щом ти го казваш, ще те послушам – отговорило момчето.
Жената помолила детето да я почака навън. Когато останали сами тя попитала:
- Кажи ми, мъдри човече, защо не каза това още първия път?
- Аз самия обичам много сладко и за дам съвет трябваше  да се избавя от тая си слабост. Реших, че три седмици ми са достатъчни, но се оказа, че съм грешал...






Веско

  • Administrator
  • Newbie
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #48 -: Октомври 13, 2018, 10:19:29 pm »
5 мисли за егото от Екхарт Толе

1. Много хора се чувстват ту по-висши, ту по-нисши от другите, в зависимост от ситуациите или хората, с които се сблъскват. Всичко, което е нужно да знаете и да наблюдавате в ума си, е следното: винаги, когато се чувствате по-висши или по-нисши от някой друг, това е егото във вас.

2. Понякога егото извършва престъпления в стремежа си към известност. Търси внимание, като си спечелва име и останалите го осъждат. „Моля ви, кажете ми, че съществувам, че не съм незначителен” – сякаш казва то. Такива патологични форми на егото са чисто и просто по-крайни форми на нормалното его.

3. Обикновено това, което се нарича „влюбване”, е засилване на его-желанието. Пристрастяваш се към друг човек, или по-скоро към образа, който си си изградил за другия. Което няма нищо общо с истинската любов, в която няма никакво желание. Най-честният език в това отношение е испанският, в който „te quiero” означава както „обичам те”, така и „искам те”. Другият израз с първия смисъл — „te amo”, непритежаващ тази двойственост, почти не се употребява. Може би защото истинската любов се среща толкова рядко.

4. Изправянето лице в лице с фактите винаги дава сила. Осъзнайте, че това, което мислите, до голяма степен създава емоциите, които изпитвате. Съзрете връзката между мисленето и емоциите. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете осъзнатостта зад тях.

5. Не се стремете към щастие. Ако го търсите, няма да го намерите – стремежът е антитеза на щастието. Щастието винаги е нещо изплъзващо се, докато свободата от нещастието винаги е постижима и то постижима сега, в този момент – в момента, в който престанете да си създавате истории за вашето нещастие. Нещастието срива естественото състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.

Веско

  • Administrator
  • Newbie
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #49 -: Октомври 14, 2018, 10:59:12 pm »
Притча за свободата и доброволното робство

Вижте – казал фараонът един ден на своите жреци – тези дълги върволици от роби, които носят камъни. Винаги сме смятали, че колкото повече роби имаме, толкова по-добре за нас. Но всъщност те ни струват немалко, а не работят достатъчно. Охраняват ги огромен брой войници, но колкото повече роби имаме, толкова по-голяма е опасността от бунтове и толкова повече трябва да засилваме охраната. Освен това трябва да ги храним добре, за да могат да вършат тази тежка работа. Вижте колко бавно се движат, а стражата не прави нищо, за да ги накара да работят по-бързо... Но така или иначе, те са мързеливи и склонни към непокорство... Трябва да променим нещо.

Ето какво. Нека утре преди изгрев глашатаите разнесат навсякъде указ на фараона, който гласи следното: „От днес на всички роби се подарява пълна свобода. Свалят се оковите ви, а за всеки донесен камък, ще получавате по една монета. Монетите можете да обменяте за храна, дрехи, жилища и дори дворци. От днес нататък всички вие сте абсолютно свободни хора!"

На следващия ден фараонът и жреците отново се събрали да видят какво се случва в долината, където преди това робите носели камъните. Това, което се разиграло пред погледите им ги поразило. Хиляди хора се надпреварвали да носят камъни, пот се леела от тях, а някои носели по два камъка наведнъж. Част от предишните стражари на бившите роби също носели камъни. Всички се опитвали да пренесат колкото се може повече, за да получат мечтаните монети и да изградят своя нов, свободен и щастлив живот.

Минали няколко месеца и фараонът продължавал с любопитство и интерес да наблюдава какво се случва с неговите поданици.
А промените били колосални. Част от бившите роби се обединили в неголеми групи и измислили технически приспособления, с които да носят повече камъни, появили се хора, които вършели разни услуги, разнасяли храна и вода.

„Със сигурност ще измислят още нови приспособления... – доволно си мислел фараонът. – Скоро ще си изберат и началник, може би ще си организират и съд... Е, нека си избират. Сега носят много повече камъни, смятат се за свободни, но по същество нищо не се е променило - както и преди, те носят камъни...

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #50 -: Октомври 15, 2018, 04:18:31 pm »
Една мисъл в противоречие на Екхарт Толе, защото Езикът има значение (а испанският е дериват)

Каква е разликата между любов и обич
 Мирослав Джоканов 28/11/2015 в Житейски хакове



" Разликата между обичта и любовта
Светът от край време се дели на Изток и Запад, Русия срещу Америка и т.н. Нито в руския, нито в английския език обаче не е налице огромната житейска мъдрост, която се крие в скромния български език. На български език имам ДВЕ думи за емоционална връзка - "любов" и "обич". Питали ли сте се каква е разликата между тях? Каква е разликата между това да обичаш и да си влюбен? Истината е, че повечето хора не правят разлика ... казват "Обичам те" както на децата си, така и на жена си, така и на любовницата си. Не ги съдя, защото в чуждите езици дори няма разбиране за разликата между тези две чувства "любовта" и "обичта". И двете чувства например на английски се превеждат с "love", "I love you". Няма втора дума. Потърсете в речника, ако не ми вярвате.   Руснаците пък казват и на децата си и на половинките си "я тебя люблю". Ако погледнете в уикипедия - дори там пише "Понятието (обич) е синоним на думата любов."  Как човек да не се подведе при толкова много дезинформация.
А всъщност любовта и обичта са две различни неща, две отделни състояния на духа. И ние трябва добре да чертаем границата между тях. В името на това да сме осъзнатии честни със себе си.

Какво е любов


Един приятел казва "Влюбвам се всеки ден! По три пъти." Той е много наясно със себе си и знае, че любовта е просто влечение към представител от другия пол (в общия случай). Физическо влечение, хормонална експлозия, феромони, химия ... както искайте го наричате. Да, прекрасно нещо, което те кара да забравиш на коя планета си ... но любовта си идва като летен дъжд и си отива пак толкова бързо. Има една книга на френския писател Фредерик Бегбеде "Любовта трае три години". Аз бих казал, че при различните хора тя трае различно време - но обикновено между 1 месец и 3 години. Толкова време е нужно на организма, за да привикне с високите нива на допамин, отделящи се при влюбване. Абсолютно аналогично с наркотиците ... с времето ефектът отслабва, защото тялото привиква към високите нива на допамин и невроните стават по-малко чувствителни. Между 1 месец и 3 години - толкова време му е нужно на човек, за да затихне физическото влечение, да се успокоят хормоните, да намалее количеството отделян феромон.
Но в крайна сметка любовта е егоистично явление ... ти се влюбваш, защото изпитваш удоволствие от присъствието на отсрещния човек, покачват се нивата на твоя допамин (хормона на щастието). Колкото повече сте заедно, толкова повече допамин, толкова повече щастие (в биохимичния му смисъл). Любовта е егоистична, защото черпиш нещо от нея. Затова и при любовта често има ревност, защото не желаеш да загубиш източника на допамин. В момента, в който обаче допаминът падне, ти вече не си влюбен. И така до следващия източник на любов и щастие.

Какво е обич

От друга страна обичта е алтруистично явление. Обичта е уважение, приемане, привързаност, желание да развиваш човека отсреща, да му помагаш, да се грижиш за него. Да обичаш някого не значи непременно да получаваш нещо в замяна (напр. допамин или щастие). На теб не ти и трябва да получаваш нещо в замяна, просто защото обичта е твое проявление, то е изцяло в посока от теб към другия субект. Ти не очакваш нищо в замяна. Затова и при обичта няма подобно нещо като ревност, няма страх, че някой друг ще ти вземе партньора. Защото дори и партньорът физически и ментално да не е до теб, ти отново можеш да го обичаш, отново можеш да се грижиш за него, да му помагаш. Обичта е алтруистична, обичта е проявление на твоите ценности и душа. Обичаш спорта, защото той е нещо важно за теб и искаш да го развиваш. Обичаш футболния си отбор, защото той е нещо важно за теб и искаш да му помагаш да съществува, да му помагаш да се развива. Обичаш работата си, обичаш Господ, обичаш природата, обичаш децата си, обичаш приятелите си, обичаш родителите си ... Да обичаш някого означава той да е ВАЖЕН за теб, да го приемаш такъв какъвто е и да искаш да му помагаш да БЪДЕ, да СЪЩЕСТВУВА. Бавно се развива подобна привързаност, уважение, приемане и обич към даден субект, бил той човек или не. Бавно се гради обичта, но появи ли се ... много трудно си отива. Ако обикнеш един човек, този човек може да прави какви ли не глупости, но ти пак ще виждаш доброто в него и ще се опитваш да му помагаш. Дори и ако той те наранява или ако да го обичаш ти коства много. Същото е и ако обичаш природата, ако обичаш Господ, ако обичаш футболния си отбор и т.н. "


Веско

  • Administrator
  • Newbie
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #51 -: Октомври 28, 2018, 09:54:55 pm »
Притча за крачките по Пътя

На ученика Докен заръчали да отиде до един далечен манастир. Той много се разстроил, защото смятал, че това ще забави учението му с няколко месеца. Затова казал на приятеля си, по-напредналия ученик Соген:
— Моля те, поискай позволение да дойдеш с мен. Има толкова неща, които не зная, а ако сме заедно, ще можем да разговаряме за тях и по този начин ще се уча, докато пътувам.
— Добре, — казал Соген. — Но нека те запитам: ако ти си гладен, а аз ям ориз, ще те засити ли това? Ако си сакат в краката, утеха ли ще е за теб, че аз крача с пълни сили? Ако мехурът ти е пълен, ще ти олекне ли, когато аз се облекча?

Веско

  • Administrator
  • Newbie
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #52 -: Октомври 28, 2018, 10:18:32 pm »
Практиката

Някога в Тибет живял много мъдър лама. Веднъж той видял човек, който се въртял около петата си.

- Въртенето е добро нещо, но практиката е още по-добро.

Човекът се замислил. „Трябва да започна да чета свещени книги” – казал си той и точно така и постъпил.

Минало време и ламата отново го срещнал.

- Четенето на свещени книги е много добро нещо, но практиката е още по-добро.

Човекът си казал: „Явно и това е недостатъчно, ще се заема с медитация, това вече със сигурност ще е практика!”

Когато след време ламата го видял в медитативна поза,му казал:

- Медитацията е чудесно нещо, но практиката е още по-добро.

- Какво тогава е практика? – озадачено попитал човекът.

- Върши малките неща в живота, запазвай постоянно вътрешно спокойствие и радост, не се привързвай към нищо и принуди всеки миг от твоя живот да се превърне в практика!

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #53 -: Октомври 30, 2018, 09:21:07 am »
На едно глухонямо дете нямало как да му обяснят какво е манастир, още по-трудно било пък да му обяснят как да стигне до подобен обект.
Животът, който живеело това дете бил само форми в тъмнината и тишината.
До един ден, когато в живота му се появило друго дете, което вече знаело какво е ориз и какво е манастир.
Двете деца намерили начин да "разговарят" по пътя си.
Така след години на усилени "разговори" първото дете завършило университет и станало писател.

Историята на Хелън Келър и Ан Съливан

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #54 -: Ноември 04, 2018, 04:35:07 pm »
Стоял си един камък по течението на един поток.
Течащата вода била малко и след отбиването и' от камъка, потокът правел живописна извивка.
Камъкът си повярвал, че той управлява водното течение, докато водата не придошла.

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #55 -: Ноември 04, 2018, 04:56:02 pm »
Стоял си един човечец до вадата.
Излезнал бил рано, за да може да си полее градината преди да напече и поливката по-скоро да навреди отколкото да помогне.
Бил прекопал редовете, в които грижливо отглеждал плодове и зеленчуци, така че водата от вадата да се разпределя навсякъде.
Бил заустил целият воден поток от вадата здраво, че да не изтърве и капка.
Виждал някакви тъмни облаци в планината, но бил вглъбен в опазването на водата и насочването и' към собствената му градина.
Внезапно водата във вадата се увеличила. Цялото нараснало количество вода се понесло в градината и разрушило окопаните редове, изнесло и доста от почвата.
След този случай човечецът винаги оставял малка част от водата във вадата да се оттича надолу.

Веско

  • Administrator
  • Newbie
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #56 -: Ноември 04, 2018, 11:46:18 pm »
ПРОТИВНИЦИТЕ на ПЪТЯ

   Като навърших 71-вата си година, аз започнах да разбирам Пътя на стратегията. Така в 1644 година изкачих планината Ивато На Хиго и се уединих в една пещера. Аз съм воин от рода Фудживара. Казвам се Шинмен Мусаши Но Ками Фудживара и съм от провинция Харима. Роден съм като самурай, но по-голямата си част от живота и пътя си на самоусъвършенстване прекарах като самотен скитащ ” хранител на традицията ”По това време беше страшен мор и много хора останаха без господар. Някои от нас станаха бандити и извратиха учението, други предадоха вековните традиции на своите предци и от воини-самурай се превърнаха в занаятчии и търговци, други търпяхме лишения, но не предадохме смисъла на своя живот. Наричаха ни ронини, но ние бяхме толкова различни. Много мои съвременници смятат, че аз съм най-великия воин, който се е радвал на Свещения остров, понеже никога не познах загуба, както в двубой, така и по време на битка. Въпреки, че много хора ме превъзнасяха, още от времето когато бях млад, аз не си позволявах да се главозамаям, защото смисъла има не победата и поржението, а стратегията. Затова никога не се разделях с моя меч, дори когато се къпех. Да бъде безупречен бе въпрос на чест за чен. По време на дългия си и бурен живот, преживях много битки и се изправих срещу много врагове. С времето помъдрях и започнах да разбирам, че трябва да започна да се готвя за последната си решителна битка, затова трябваше да предизвикам всичките си противници наведнъж, защото бях разбра, че скоро ще загубя битката с най-страшния си враг. Чувствах, че той е някъде наблизо и че скоро ще ми бъде дадено да го видя. Досега само предчувствах неговото присъствие интуитивно, знаех кой е той. Може би Превеликия Буда щеше да ми помогне в моята битка.
Изкачих се сам пеша до върха на планината, чувствах се като поклонник, а не толкова като велик воин. Когато се изкачих до някъде, усетих как богинята Канон ме направлява и ми подсказва, че деня на битката е настъпил. След известно обикаляне се натъкнах на една пещера и реших да предам своите дарове именно тук. През цялото време осезателно чувствах въздействието на Силата. Тя ме направляваше и ми подсказваше какво да правя. На входа на пещерата оставих доспехите, свалих дрехите си, оставих дори и меча си, с когото никога не бях се разделял. Изведнъж почувствах, че нищо което може да се носи, няма ми свърши работа в последната битка. Винаги съм изпитвал страх да се разделя с доспехите и с оръжието си. Понякога дори ми се присмиваха, защото и в банята, влизах с въоръжението си. Но сега въпреки, че се съблякох не се чувствах гол. Усещах как съм изграден от всички качества, които бях изградил в дългия си път на воин. Това не беше просто моето старческо тяло, а легендата, войнът, който воюваше, побеждаваше и се бореше докрай. Всичко наистина ценно беше в мен, всички техники бяха в моите крака и ръце. Това аз наричах ” земя ”. В мускулите и сухожилията беше заложена тактиката и прийомите за победа. Целият ми опит се концентрира и разбрах, че в преследването на стратегията съм постигнал знания, които мога да използвам дори и когато съм съвсем гол. Това аз винаги наричах”вода”.
Когато тръгнах към центъра на пещерата, всичко около мен се раздвижи и аз проумях, че сърцето и чувствата, които бях изпитал през целия си живот са с мен. Почувствах огромно желание да победя и в тази битка. Това аз наричах ” огън ”. Когато застанах в центъра на огромната пещера, която представляваше нещо като голяма зала в храм, аз се съсредоточих и почувствах духа си в едно единно цяло. Сега проумях, че духът винаги е бил с мен и никога не ме е изоставял. Проумях, че работата върху него е била от полза, въпреки, че това не ми изглеждаше така, докато бях по-млад и силен и че често ми се струваше, че е загуба на време. Тези тренировки в моята школа се наричаха ” вятър ”. След като се изправих и бях готов за битката без да изпитвам страх, без да се замислям за материалните неща, без да изпитвам глад или жажда, без да се интересувам от правдата и неправдата, изпаднах в дълбока медитация и изполването на душата в стратегията аз нарекох ” празнота ” в своята школа.
Когато изпаднах в това състояние, аз започнах да предизвиквам противниците. Те не бяха обикновенни, но това не ме притесняваше, аз знаех всичко за тях, защото бях побеждавал всеки един от тях в различен период от живота си. Въпреки това бях нащрек. Знаех за тях, че те не са обикновени. При всеки един човек са различни, при някои хора, някои противници ги има, при други хора ги няма. При различните хора един и същ противник се проявява с различна сила. Най-големия, силен и опасен противник е този, който е изправен в момента пред теб и се бориш срещу него. Освен това победата над един противник, с нищо не помага за нова победа. Тоест всеки противник е смъртоносен и ако малкия проблем може да те унищожи, той е опасен противник. Няма малки и големи противници, те никога не трябва да се подценяват. За човека, най-лесното нещо е да се бори с противниците на друг човек, защото на другите е дадено да виждат грешките ти, но за теб е много трудно да го направиш. Често човек, не можейки да преодолее противниците си се предава и смята противниците си за свои приятели и дори не може да ги възприеме като такива. Противникът съществува само ако го храниш със сила, защото той черпи сила от теб. Ако победиш един противник той престава да съществува. Противникат винаги напада и никога не се отказва. Той е като неизменна част от воина. Образно винаги съм си го представял като море, когато водата се плиска на брега сушата отстъпва толкова колкото водата настъпва, а след това става обратното. Всеки противник може да бъде смъртоносен и да превърне война в сянка. Воинът, който е горял в огъня на сраженията с противниците, знае, че не може да излезе победител, но смисъла е в битката, а не в някаква победа. Защото победата е временно състояние, а битката е целия живот и който търси смисъла в края на пътя не може да оцени, че през цялото време ходи по пътя, който търси .
Знаех и още неща. Например, че не всички противници могат да се видят, най-опасни са тези които нямаш сила да ги видиш и едва след това са тези, които ви е страх да предизвикате. И воина знае, че никога не трябва да е самодоволен и никога не може да е сигурен, защото никога няма да разбере дали някой противник, няма да остане скрит от него.
След като изпаднах в мобилизация и дълбока медитация, изведнъж света около мен се преобрази. По пода от входа на пещерата започна да навлиза гъста мъгла и се стелеше на пластове по пода.
Изведнъж от мъглата започнаха да се изправят противниците. Те бяха вдървени и се изправяха като пружина, както бяха легнали по гръб се изправяха без никакво движение. И всеки един от тях бе въоръжен с блестящи доспехи и шлем, както и държеше резлично оръжие в ръцете си. Аз стоях и наблюдавах всичко това без да се развълнувам и да трепна, защото знаех, че тяхната същност не е човешка, а е демонска. Всеки един от тях мяташе мълнии от очите си и ме заплашваше, но аз вече ги познавах и те не ме плашеха. Цял живот бях учил моите ученици да гледат на врага не с човешки поглед, а с ”погледа, който идва отвъд преражданията, твърд като камъка от който е изсечен Буда”
Противниците стояха на различни места, знаех, че няма значение кой къде се появява, защото всички са еднакво опасни. Все пак ще ви кажа така както аз ги видях:
Първи беше НЕЗНАНИЕТО, той изглеждаше като младеж с още непораснала брада. Такива момчета като него бях виждал много още докато живеех при чичо си и навлизах в пътя на воина. Знаех, че невинния му поглед е заблудил много воини и техните глави стоят в неговата победна пирамида.Той въртеше някак вяло и несръчно меча, но аз знаех, че е безскрупулен убиец. Бях се борил с него години наред и много пъти щях да се предам. Едва след като твърдо реших да следвам пътя на стратегията и станах човек на знанието, разбрах с какъв противник съм имал работа. Най-голямата обида, която аз някога съм произнасял в живота си това беше ”НЕВЕЖА”. Всички хора, които не могат да преодолеят НЕЗНАНИЕТО са мъртви хора и невежи. Характерно за невежите е ,че те си позволяват много да говорят и то с лекота, за неща, от които нищо не разбират. Когат реших, че съм се проборил с ”незнанието” и си мислех, че вече съм тръгнал по пътя на воина, аз вече съм бил встъпил в безкомпромисна борба със следващия си противник. Но аз тогава още не знаех и затова го търсех, но за мое голямо учудване навсякъде срещах само ”незнанието”. Въпреки натрапчивостта на първият ми противник, аз проявих твърдост и не си позволих да повярвам, че съм се преборил с първия си противник и продължих да вървя по пътя на самоусъвършенстването. Един ден отново срещнах ”незнанието”, това се случи на един безлюден каменист път. Тогава следвах пътя скитайки като ронин. Изведнъж реших да атакувам своя противник и извадих меча срещу него и той същи извади оръжието си, и именно тогава забелязах, че изглеждаше като ”незнанието” врагът ми имаше перфектна техника. Освен това забелязах, че колкото по-добре работя аз, толкова по-добър и разнообразен ставаше и моя противник. Защото когато се опиташ да победиш ”НЕЗНАНИЕТО” всъщност разширяваш и възможностите си, но така разширяваш възможностите на противника си. Тогава проумях, че ”НЕЗНАНИЕТО” и ”ЗНАНИЕТО ” са братя близнаци и много хора се отчайват, защото не могат да ги различат.Други опитват да прескочат ”знанието ”, защото не го виждат и те никога няма да разберат, че има такъв противник. Най-много хора разбира се губят битката с този противник, защото не могат да повярват, че ”знанието” може да бъде техен враг, а смятат, че той е техен приятел. Знанието всъщност е много опасен противник, той те прегръща, изгражда ти чувство, че си велик и непогрешим воин. Ако не можеш да се пребориш с високото си самочувствие и не продължиш да се бориш, а реши, че битката е завършила и вече всичко ти е ясно, ти вече си паднал под меча на този противник. Но аз видях ”ЗНАНИЕТО” като противник много ясно и след това вече не беше трудно да го победя. Никога не се поддадох на самодоволството и винаги продължавах да се самоусъвършенствам. Постепенно ставах все по-добър и силен. Един ден разбрах, че без сам да разбера как и кога бях постигнал много от качествата към които преди това се бях стремил.Така аз се преборих и победих този противник.
Вървях по пътя ня стратегията и очаквах да срешна следващия си противник и когато това стана отначало не можах да разбера това.
Когато бях на служба при господаря Матсудайра, а аз бях назначен за ковач на гардовете на бойните мечове. Господарят не знаеше кой съм аз, но въпреки всичко се отнасяше с уважение към мен. Длъжността на леяр на гардове съчетава занаятчийски умения с художествен талант. Гарда на меча беше много важна част от оръжието, тъй като той трябваше да бъде здрав и с такава форма, че да предпазва ръцете. Освен това гарда беше единствената част от меча, която предаваше някакъв облик на оръжието и само там беше разрешено да се прилагат някакви художествени моменти. За тази работа се изискваха специални умения и сръчност, защото в едно малко парче метал трябваше да се вложи много изкуство и това трябваше да стане с много прецизно леене и ковене. Поради това, създателите на гардове за оръжия бяха на висока почит навсякъде и рядко се срещаха. Понеже според всички се справях много добре те ме познаваха като занаятчия, но не и като майстор на меча.
Един ден господаря Матсудайра се упражняваше в работа с меча, а той беше добър майстор на бойните умения. Аз минавах случайно покрай тях, изведнъж господаря ме покани съвсем случайно да му партнирам. Тази покана беше по скоро заповед и ми беше отправена, защото може би аз бях последния човек когото господаря не беше победил вече. Той беше много категоричен. Изведнъж в мен се навдигна едно желание да му покажа нивото си и да му докажа, че има много грешки, които си личаха още от заемането на позиция. Това чувство го подтиснах много трудно. После ми се появи желанието просто да победя. След това ми се появи желанието да защитя честта си и да докажа репутацията си на безупречен воин. Преодолях и това желание и се изправих срещу господаря. В сърцето си нямах никакво желание да победя, не изпитвах желание да нараня или унижа противника. Отначало трябваше да работим с бойни остриета. Оставих Матсудайра-сан да работи, а аз само отстъпвах като не му позволих веобще да ме докосне. Господаря от начина по който се движех разбра, че си има работа с велик воин и падна на колене пред мен като ми благодареше, че съм пощадил живота му, въпреки глупавото му предизвикателдтво. Освен това той се обърна към мен като към учител и ме помоли да му покажа някои от моите секретни техники. Каза ми също така, че самата работа с мен ще бъде чест за него. Тогава аз помолих да ми дадат дървен меч( бокен ) и помолих да ме поставят в утежнена ситуация, заставайки отдолу на стълбите, които водеха към библиотеката. Срещу неговото реално острие и в затруднено положение, аз започнах да се движа и на всяко стъпало му демонстрирах всички възможни начини по които мога да го убия, от различни позиции и в различни ситуации. Матсудайра беше искрено впечатлен и ме помоли да стана негов личен инструктор, както и на армията му. Аз отказах и продължих да вода живота си на скитащ воин. Така открих и преодолях следващия голям противник – ГОРДОСТТА. Неговата сила се състоеше в това, че колкото повече работиш, толкова повече се гордееш с това, което си постигнал.
Един ден от есента на 1605 година, когато си тренирах и усъвършенствах уменията си в боравенето с дървен меч( бокен ) в двора на храма ”Хозоин ” изпаднах в медитация. Същата година бях избил в двубой всички мъже от клана Сейджиро, исконни врагове на моя род Харима. Отидох в храма Хозоин, на юг от столицата. Там се състезавах с Оку Хозоин, който беше ученик на Хоин Иней и най-добър боец на школата в борба с копие. Победих го само с дървения меч и оттогава взех решение да не използвам вече истинско стоманено острие. Вече бях воювал повече от 20 години, като бях победил всичките си противници, а те бяха повече от 60 и повечето от тях бях унищожил. Името ми вече беше се превърнало в легенда за времето в което живеех. И бях започнал да мисля, че вече няма какво да науча и всичко съм постигнал. Така постепенно започнах да губя стимула си. Един ден се разхождах и присъствах на един спор между двама монаси, за смисъла на живота и пътя на Буда. Тогава разбрах, че през цялото време съм се плъзгал по повърхността. И реших, че трябва да вникна в същността на живота и да видя как ще използвам това в моя път на стратегията. Но именно тогава се появи следващия ми противник, а именно РЕПУТАЦИЯТА. И аз осъзнах, че ако се поддам на този враг той ще ме превърне в мъртвец и до края на живота ще трябва да не правя нищо, от страх да не изпадна както отначало в състояние на ученик. И нарочно се заставих и се превърнах в ученик и така преодолях този противник. Всеки ден участвах в спорове със свещенниците и поучителни разговори с настоятели. Така придадох дух на стратегията си.
Една вечер излязох от гостилницата в която бях отседнал и се чувствах много оттегчен и без път и излязох, за да подишам чист въздух и да погледам звездите. Изведнъж забелязах една фигура свита в тъмната сянка отстрани на сградата. Когато излезе иззад ъгъла разбрах, че виждам следващия си противник. Той изглеждаше като мръсен градски просяк. Косата му беше сплъстена и неподстригана, видът му беше окаян. Отначало много го подцених, но после се стегнах и се сетих, че съм виждал този враг и неговото име беше САМОТА. И изведнъж разбрах, че откакто следвах пътя на воина, винаги съм бил самотен, всички хора от предишния ми живот бяха за мен като сенки и никога не допуснах около мен да има други хора, защото Пътя означава Преданност. Пътя изисква от нас да сме безупречни, а това също така означава да имаш високи изисквания към хората около теб. Изведнъж се оказа, че за да бъда воин около себе си трябва да имам само воини, а между воини не може да има приятелство, в общо-приетия смисъл, защото във всеки един момен, те са в Последната си решителна битка и са твърде заети с нея. Самотата винаги се е просмуквала в живота ми и изведнъж ми стана тъжно като се замислих за живота си. Именно самосъжалението, отчаянието и безидейността са оръжия на самотата. Но аз не се поддадох и проумях, че досега винаги бях отблъсквал самотата чрез ентусиазъм, амбиция, заинтересованост и предаване на смисъла на всичко с което се занимавам. И проумях, че Пътя на воина винаги минава в самота. Воинът е най-самотния чонек. Ето, аз например сам се отделих от обществото и се отдадох с жестока преданост в търсене на просветлението. С единствената цел да усъвършенствам своето умение, аз не живеех като останалите хора, скитах из Япония, зимните студове ме пронизваха, ветровете ме издухваха, а дъждовете ме мокриха, не се грижих за косата си, никога не погледнах жена. Никота не предадох изкуството, като практикувам друга професия. Тогава разбрах, че съм победил самотата, защото тя беше престанала да съществува за мен и аз вече не чувствах, че съм самотен. Прибрах се в гостилницата и заспах. Но самотата никога не се предава съвсем и понякога отново и отново ме атакува .
Следващите противници се изправиха пред мен в един много труден за мен, а и за цяла Япония, момент. През 1636 година южните кланове и християните събраха голяма армия и се възбунтуваха срещу най-великия воин и пълководец и най-справедлив господар Йеясу Токугава. Аз тогава бях на 55 години и вече бях изморен от битки и сражения, но осиновения ми син Йори участваше като капитан и аз бях привлечен също. Отдадоха ми почести като на голям воин. Това беше най-кръвопролитната битка провеждана някога в Япония. За три денонощия ” гърди в гърди ” основно с катана, бяха избити около 70 000 души. Битката беше жестока. Непрекъснато сечях, вече не знаех колко хора бях избил. Настроенията ми се сменяха с развитие на битката, ту ме обвземаше някаква масова психоза и ярост, ту изпадах в апатия, но продължавах да сеча. Отначало при загубата на желание изпитвах страх да не би да загубя живота си, но постепенно избих толкова хора, че престанах да оценявам живота, в това число и собствения си. Сърцето ми се беше вкоравило и не изпитвах нищо към никой. Не можех да спра и изведнъж разбрах, че тялото ми е просто инструмент за убиване в ръцете на някой друг. Контрола и майсторството, които бях работил толкова години да постигна не бяха мои. Продължавах да сеча и постепенно загубих чувството си за Път, идеята си за добро и зло, продължих да убивам, но и това престана да има значение за мен от едно време натам. Така открих следващия си противник, а именно УМОРАТА. Той изглеждаше като безличен, обикновен воин, изправи се срещу мен в битката. Когато го погледнах изведнъж осъзнах безсмислеността на битката и че това не е мой война и всичко в мен крещеше да спра и да се откажа, да се предам и че може би дори е по-добре да умра, само и само да намеря покой. Но изведнъж намерих сили и се преборих с всичко това и просто продължих битката. Така преодолях следващия си противник и се сетих, че вече го познавам от преди и след това винаги в момент на слабост ми се е появявал, защото неговото второ име е ” слабост ” а когато тя те превземе преди да си се изморил се нарича ” мързел ”. Ето дори когато пиша тези редове съм уморен. Някои хора смятат, че като остарееш враговете започват да те атакуват, но аз смятам, че по-скоро те винаги ге атакуват, но като остарееш ставаш по-чувствителен към тях и започваш да им обръщаш повече внимание.
Същият ден, когато вечерта си почивах, получих мощен пристъп на СТРАХ. Това беше най-силния ми противник. С него бях общувал и воювал през цялото време, той беше мой съветник, приятел и ….враг. Изведнъж тази вечер проумях, че на другия ден ще , умра, усетих го с цялото си тяло и дух. Знаех … бях сигурен, че ще умра и целият ми живот започна да минава пред очите ми. Страхът се процеждаше през цялото време и постепенно ме обсебваше. Заспах за един – два часа рано сутринта, въпреки че бях мъртво уморен от сечта предния ден. Картината на собствената ми смърт се смесваше с кървави сцени от предния ден. Сутринта станах и светкавично взех решение какво да правя. Не направих нищо специално, реших, че щом досега цял живот съм смятал, че това е правилния начин на живот и борба, сега накрая няма да изневеря на живота си. Никога не бих допуснал да се обърна с гръб към страха и да бягам, нямаше да направя това и сега.
Сутринта станах проведох сутрешното си ритуално къпане (шикантаза ). То се състои в изкъпване и тоалет, концентрацията с която се изпълнява е голяма, защото всеки воин трябва да се приготви да посрещне смъртта този ден. Този ритуал много ми помогна и аз съвсем се подготвих да посрещна смъртта. Въпреки, че смъртта тази сутрин присъстваше по различен начин. Измих се, хапнах и когато започна битката, аз отново се включих вътре. Тогава разбрах, че победих още един от враговете си, защото страх се побеждава само по един начин, като се изправиш срещу него. Но пък и страха никога не може да бъде победен напълно. Не умрях този ден, защото не се уплаших и имах смелостта да се изправя пред смъртта. Така преодолях страха, а когато не те е страх не можеш да умреш, могат да те убият, но не и докато си жив да възприемеш, че си умрял.
Така стоях в центъра на пещерата и всичките ми врагове ме бяха обкръжили като стари приятели и аз чаках, защото знаех, че в този ден ще се срещна и с най-страшния си враг. Всички стояхме като вцепенени, аз ги гледах и си спомнях различни случки в които бях се срещал с тях. И стоях и чаках …чаках времето минаваше, а нищо повече не се случваше. И аз се взирах, за да видя дали няма нещо което да съм пропуснал. И изведнъж като мълния ме порази просветление. Разбрах, че през цялото време през което бях стоял последният ми враг е бил пред мен. Но той е най-страшния противник, защото на много хора не е дадено да го видят, а това е най-страшното нещо. Защото повечето хора го ползват като средство, той предоставя възможност и е нещото върху което градим пътя и живота си. И разбрах, че докато съм чакал нещо да се случи аз вече съм губил и разбрах също така, че докато съм побеждавал този или онзи противник и съм водил всичките си битки, аз съм губил от този последния противник и проумях, че него никой не може да го победи и даже малко хора могат да го видят. И проумях, че аз вече бях загубил и ще загубя последната си битка с него. Изведнъж ме обзе ярост, а после примирение и не знаех как да го победя, защото моето време вече свършваше и нямах повече време, за да спечеля. А името на този противник беше …ВРЕМЕ. И ето аз прекланям глава и въпреки, че не мога да победя и ще си отида така от живата, проумях, че начин да му противодействам се състои именно в това и бях щастлив и благодарих на Буда. Седнах по най-бързия начин и написах всичко за тази случка. И ако ти днес стоиш и четеш йероглифи, това означава, че все още битката продължава и ти ще продължиш битката с враговете. Въпреки, че битката няма да бъде моя битка, а ще бъде твоя битка. А срещу ВРЕМЕТО не е възможно да се победи, но щом има битка това вече е победа за воините. И така ти читателю мой, надявам се млад самураи, прочете за битките, която аз един стар воин от Харима, проведох в живота си. Бих се радвал ако съм можал да ти бъда с нещо полезен, множете и разпространявайте знанието за доброто и за Пътя на воина. Ако някаква ирония на съдбата унищожи тези листове, за мен ще остане удовлетворението от смислено изживяния ми живот и легендата, която имах щастието да преживея.

Това е записано през първите десет дни от десетия месец в двадесетата година на Каней ( 1644 ).
« Последна редакция: Ноември 04, 2018, 11:52:00 pm от Веско »

Веско

  • Administrator
  • Newbie
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Дзен притчи и поучителни разкази
« Отговор #57 -: Декември 09, 2018, 08:13:13 pm »
Можете ли да чуете планинския поток?
   


Един дзен учител, съпроводен от свой ученик, вървял в мълчание по планинска пътека. Когато стигнали до старо кедрово дърво, седнали под клоните му, за да хапнат малко ориз и зеленчуци. След яденето ученикът - млад монах, все още неоткрил тайната на дзен, - нарушил мълчанието на учителя си с думите:

- Учителю, как мога да вляза в дзен?

Това, което имал предвид, разбира се, било как да влезе в онова състояние на съзнанието, което е „дзен".

Наставникът продължил да мълчи. Ученикът, развълнуван, чакал отговор почти пет минути. Тъкмо се канел да зададе нов въпрос, когато учителят внезапно проговорил:

- Чуваш ли звука на планинския поток?

До този момент ученикът не съзнавал, че има планински поток. Бил твърде зает да мисли за значението на дзен. Но сега се заслушал в звука и безспирно дърдорещият му ум утихнал. Отначало не чул нищо. После мисленето му било победено от повишената осъзнатост и внезапно до ушите му стигнал недоловимият ромон на малкия поток, пеещ в далечината.

- Да, сега го чувам! - възкликнал той.

Учителят вдигнал показалец. В очите му имало и ярост, и нежност, когато казал:

- Влез в дзен оттук!

Ученикът бил зашеметен. Това било неговото първо сатори - проблясък на просветление. Той узнал какво е дзен, без да знае какво е узнал.

Двамата продължили пътя си в мълчание. Ученикът се чудел на живостта на света, разстилащ се около него. Сякаш виждал всичко за първи път. Постепенно обаче отново започнал да мисли. Живият покой бил засенчен от шума на ума и не след дълго той задал нов въпрос:

- Учителю - рекъл, - мислих известно време. Какво щеше да ми кажеш, ако не бях успял да чуя планинския поток?

Учителят спрял, погледнал го и казал:

- Влез в дзен оттук!

Тагове към темата: школи култура философия