Apocryphal Academy

Автор Тема: Световна Митология  (Прочетена 284 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Мила

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Световна Митология
« -: Април 25, 2018, 08:12:55 pm »
                                                                                                                                                 етикет: Митология на Хетска Анатолия

         Предвид развитието на темите, намирам за необходимо да създам отделна тема, която да е посветена на Световното Митологично Наследство. Идеята е да е удобно определени цитати да са нагледни с цел сравнителен анализ помежду им, както и свободното им ползване в останалите теми.

       Посвещавам темата на Psyhea и нейното изследване на Ану.

 
Не спирай полета на душата си, не замъглявай красивото в себе си, не изтощавай духа си с половинчати желания и мисли. Питай се и не преставай да се питаш, докато намериш отговора, защото човек може да е познал едно нещо много пъти, да го е признал, може да е искал едно нещо много пъти, да го е опитвал и все пак едва дълбокото, вътрешното движение, едва неописуемото вълнение на сърцето, едва то те уверява, че това, което си познал, ти принадлежи, че никоя сила не може да ти го отнеме, защото само истината, която възвисява, е истина за теб.
Сьорен Киркегор



      Започвам с цитати, където Ану се споменава, и появата на боговете е отразена в концепцията за борбата на четирима последоватлени богове за власт, застъпена в сирийско-месопотамската митология, и отбелязано от Филон - "Финикия" и Хезиод - "Теогония". Едно от божествата -Алалу, което се смята за предшественик на Ану, не е отразено съвсем ясно, при все има свой ответник, в лицето на Елиун, на гръцки Хюпсистос ("Най-висок"), което е отразено от Филон, но не и от Хезиод, където божествената редица начева с Уран (небе), съответстващ на Ану.



  Из "Митология на Хетска Анатолия", глава Борбата на Боговете за Власт

      Действието на мита се развива в неопределена среда. Наистина известно е, че Алалу, Ану и Кумарби били поредните "царе на небето", но също така четем, че след поражението си в борбата с Кумарби, бог Ану се укрил в небесата. Дали не се сблъскваме тук с вавилонската концепция за небето, чийто най-отдалечен край било небето Ану? Навярно е така, макар текстът да не изяснява този въпрос. Планините Канцура и Таса, участващи в мита, още не са идентифицирани. Град Абзува, седалище на бог Еа, е видоизменена форма на шумерското аб.зу - "морска дълбина".
       В същност само началните фрагменти на мита са разбираеми и се подреждат в логически разказ, после нишката започва да се къса. Накрая няма да научим по какъв начин Тешуб излязъл от тялото на Кумарби, каква била ролята на река Аранзах=Тигър и как Тешуб взел властта. Поради това, че текстът е повреден, се появили противоположни интерпретации на самия мит.
Напр. смята се, че не само Тешуб се е развивал в Кумарби, но и трите божества, родени от семето на Ану, а Земята трябвало да роди следващите две. Но четливите фрагменти се противопоставят на това твърдение.
       Главен образ в разказа е Кумарби - доста загадъчен бог. В текстовете е отъждествяван с вавилонския Енлил, но в някои сцени участват заедно. От друга страна, в откритите в Угарит хуритски списъци на божествата, Кумарби е идентифициран със западносемитския Даган, бог на вегетацията, което навежда някои изследователи на мисълта, че една от релефните фигури в светилището в Язълъкая със смвол житно стъбло (клас?) е изображение на Кумарби. Ще припомним, че в началото на мита Кумарби е наречен потомък на Алалу. Неговата роля в хуритския пантеон остава неизяснена.
    Митът разказва за борбата на четири поредни поколения богове за господство в света и на фона на другите древноизточни митологии той не представлява сензация. Алалу, Ану и Еа (Енки) са образи от месопотамската религия. Първият е почти неизвестен, но другите двама често се появяват в литературата. В месопотамската традиция се срещат много такива легенди, като една от най-извистните е митът за сътворението на света, наречн "Enuma elisz" ("Когато горе"), с доста късна дата. Несъмнено общия корен на разглеждания тук хуритски мит лежи в Месопотамия. Първообразът му не се е запазил, но затова пък в един списък на поредните поколения богове на първо място е поставено божеството Алала, а на второ - Ану, богът на небето (сравни с шумерската дума ан - "небе"). Следователно хуритската легенда била доста свободна адаптация на месопотамската, която била вече забравена или изместена от други подобни, но популярни митове.
        Сензацията, която предизвика откритието на този мит в архивите на Хатуса, се състои в нещо друго, а именно в неговото сходство с " Теогония" на Хезиод, написана в края на 8. и началото на 7. в. пр. н. е. Това прочуто произведение също разказва за борбата на поредните поколения богве за власт, а включените в ниго представи силно въздействували на цялата гръцка митология, а и до днес биват повтаряни в ликциите или популярните трудове.
        Представител на най-старото поколение богове у Хезиод е Уран (" Небе"), съответстващ на вавилонския Ану, бога на небето. След него властта взима Кронос, съответник на Кумарби, а после владетел на света става Зевс - бог на бурята, също както хуритския Тешуб. Следователно в този списък липсва Алалу, съответник на първата месопотамска генерация. В гръцкия, както и в хуритския мит, се появява мотивът за кастрирането на Небето; от кръвта на Уран се раждат нови гиганти, еринии и мелийски нимфи, а от семето му - Афродита. И в двата мита Гея-Земята е майка-родоначалница. Кронос поглъща вместо Зевс камък, увит в пелена; Кумарби се опитва да глътне парче базалт по препоръка на бог Еа. И в херитската, и в гръцката версия накрая побеждава богът на бурята. Аналогията е толкова очевидна, че не може да става и дума за самостоятелно възникване на двата мита.
       Този въпрос възбудил интереса на изследователите, когато през 1937 г. Ф. Дорнзайф пръв забелязъл представените тук прилики. Макар че по някои подробности все още се спори, учените са единодушни, че Хезиод, както и много други представители на гръцката мисъл, е черпел от източните извори или е изразил възгледите на гърците, възприети преди това от Изтока. Най-късно с тази теза се съгласили специалистите по класическа филология. Тя била включена и в академичните учебници. В обширния труд на А. Лески Geschichte der Griechischen Literatur (2 изд., Munchen,1957) темата за хуритското влияние в "Теогния" е разгледана кратко, но съдържателно.
       Проблемът за връзките на произведението на Хезиод с Изтока крие много неясноти. Между другото възниква въпросът по какъв начин Изтокът е оказъл влияние на автора на "Теогония". Теоретически възможно е да е имало посредничество-както анатолийско, така и западносемитско: финикийско и арамейско. Но не бива да се забравя, че семейството на Хезиод произхождало от Мала Азия, където местните традиции били наистина силни, но поради оживената търговия със сирийското крайбрежие там прониквала културата на месопотамско-сирийския кръг.
       При проучването на този въпрос било обърнато внимание на "Финикия" от Филон от Библос. Този автор, живял през 1. - 2. в. пр. н. е., бил финикиец по произход, а пишел на гръцки. В предговора Филон казва, че това е превод на произведението на финикийския автор Санхуниатон, който навярно е живял в края на второто хилядолетие пр.н.е. То било посветено на финикийската религия и съдържало елементи от митологията. Добавените от Филон гръцки епитети позволяват да се оппедели същността и функцията на отделните божества. "Финикия" не се е запазила до наши дни. Евсебий Кесалийски цитира фрагменти от нея като примери за езически начин на тълкуване на религиозните въпроси. 
       Филон от Библос изброява четири поколения богове. Първото било Елиун, на гръцки Хюпсистос ("Най-висок"), второто било Уран - Небе, третото - Елос (финикийският Ел) и, накрая, четвъртото било богът на бурята Баал -  Хадад, съответник на Зевс. Сходството на тази концепция с представената от Хезиод митология отдавна било забелязано, но понеже Филон бил автор от римската епоха, произведението му дълго време било считано за подражание на Хезиод. Едва откриването на източния мит за Кумарби, както и текстовете от Угарит и предаването им на учените променили това твърдение, а реабилитиранта "Финикия" станала ценен източник за опознаването на финикийската религия, още повече,че останалите документи, свързани с историята на финикийските вярвания, са твърде непълни.
        В "Теогония" липсва съответник на първата генерация богове, която присъствува както у Филон, така и в хуритския мит. Разказът на Филон, изложен от Евсебий, е съкратен по необходимост, но приликите с месопотамско-сирийската митология проличават, а това свидетелства за популярността в сирийските среди на концепцията за четирите поколения богове, борещи се помежду си за господство на света. Следователно произведението на Филон от Библос потвърждава тезата за източното влияние в "Теогония" и едновременно с това посочва възможността за съществуването на сирийско-финикийско посредничество при навлизането на чужди елементи в гръцката митология.



Това е заглавната страница на книгата, от която са взети цитатите. Преписала съм съдържанието от страници: 127 (частично), 129, 130, 131, последна.
 

Мила

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #1 -: Юни 26, 2018, 09:27:59 pm »
за Алтайците:

Публикувано от: Bobi в (Понеделник) 22 Май 2017, 18:56 ( Алтернативен форум за конспирации и мистика )
 ( от тема: Вселената и времето според древните)


Сетих се за Алтайците-те също не се обръщат към Бога при нужда, а се стремят да умилостивят злите земни духове. Жалват се за всичко, както ние казваме, за да не чуе дяволът. Ако се роди яре, стопанката се жалва, че не е жребче; ако момата е хубава-цапа се с катран. Не молят небесното Добро да дойде, а се борят земното Зло да си отиде.

Мила

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #2 -: Юли 06, 2018, 09:35:16 pm »
Age of LEO - ANU - 10,652 BCE to 8492 BCE

Age of CANCER - GODDESS - 8492 BCE to 6332 BCE

Age of GEMINI - ENLIL & ENKI - 6332 BCE to 4172 BCE

Age of TAURUS - ISHTAR - APHRODITE - ISIS - 4172 BCE to 2012 BCE

Age of ARIES - YHWH or MARDUK - 2012 BCE to 148 BCE

Age of PISCES - JESUS - 148 BCE to 2012 CE

Age of AQUARIUS - SHE-MESSIAH - 2012 CE to 4172 CE

Age of CAPRICORN - Survivors - 4172 CE to 6332 CE

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #3 -: Юли 07, 2018, 01:21:08 pm »
Мила, тази интерпретация на еоните е толкова характерна за Ню ейджърското общество. Толкова агресивно се налага в съвременното западно общество от толкова години, че ,,други'' интерпретации са едва ли не невъзможни, когато ,,направиш грешката'' да ги коментираш. Дори може да останеш с усещането, че едва ли не си еретик, който върви срещу Вселенския Разум, ако не се съгласиш.
,,Щом не ти се става част от шестата раса - ще Те пратят в центъра на галактиката за пречистване'' - и това съм го ,,срещал''. Бахти ,,съвременните'' инквизитори!
Хайде да погледнем какво става през така широко прокламирания еон на Водолея.
Ма това им го ,,говорели звездите'', то си било Age of SHE, дори godess.  Тя-богинята, Тя- Великата Майка, тя, която седи на трона насред 13-те глави на фамилии, тя, която ИЗИСКВА неолиберален тип подчинение. Която Те разбира и Ти съчувства, когато се съобразиш с предварително ,,одобрените'' концепции и не дай си, богиньо , да не си ,,в синхрон'' с това. Веднага биваш ,,заклеймен'' като отстъпник от общочовешкото, нетолераст, ,,първично животно'' с ,,прекалено'' много тестостерон, което може само да руши и т.н.
Сега, извън иронията, да си ,,позволим'', ако си съгласна, да погледнем малко по-обективно случващото се.
Имаме една налагаща се замяна на ръководното начало. На ,,отиващото си'' мъжко начало и ,,навлизането'' на женското начало, след чието управление ще имаме ,,survivours'', сори не мога да излезна толкова лесно от иронизирането, щото гневът ми е породен от незачитането на принципа на справедливостта. Защото какво остава като свобода на поведението за тези с убеждения извън ,,всеприетите!!!''. Но това явно ще си е проблем на тези извън ,,стадото'' , както обикновено :).
За съжаление или пък не, в ,,глобализиращия'' се свят и в частност в западното общество се ,,търси'' новата символика на ,,новата религия'', която ,,някъде'' е решено агресивно да се базира на женското начало. Това, според моите наблюдения все още не е тотално прието/ можеш като пример да прегледаш Бахейството или пък което и да е ,,учение'', опитващо се да ,,сготви манджа с грозде'' /.
Но пък не пречи на ,,непрестанно течащите'' образи на вещици, магьоснички, русалки, супергърли, покорителки на игри да глада и тем подобни идеализирани женски образи.
Да не говорим пък за прекрачилото всякакви етични норми облъчване с ,, Великата западна аристокрация'', която е воювала с всички ,,тъмни'' обекти, вкл. и най-вече с православието, за да доведе ,,светлината'' в душите на некатолиците, щото видиш ли всеки, които не познава и не се съобразява с техните традиции бил ,,варварин''.
ЧИСТА КУЛТУРНА ИНВАЗИЯ в ,,освободеното'' от своите символи общество с ,,любезното'' съдействие на Отворено общество. Ся остава да ,,се появи'' и Огнян ,,дебелия'' Минчев, на чийто тенденциозни анализи никой не смее да противоречи.
За да ,,ни светне'', че ТРЯБВА да сме с натовските ни съюзници, независимо че не са представили убедителни доказателства за тезата си, а имаме само едно ,,директивно напътствие'' от английската посланичка, в случая с шпионина, който даже и не си ,,позволиха'' да пожертват.
В контекста на горното, изложената в 10-на теми информация за кажи-речи цялото родословие на английския трон и почти всичките ,,връзки'' на еди-кой си с него и не само, са тотална подкрепа на Новата световна религия, потайно скрита зад внушенията за ,,предопределеността'' на новите ,,господари'' и ,,неизбежното'', ,,заслужено'' с много ,,труд'' управление на Света. На света на тези, които ,,проповядват'' техните трактати обаче.
Не за първи път съм изказвал тезата, че ,,борбата със Злото'' всъщност го захранва. Можеш да прегледаш темата ,,Ефектът Волдеморт''.
От тази ми позиция, наистина недоумявам за чий член или алинея ми е нужно да се фокусирам върху ,,закона '', на драконите, рептилите, сириусианците или орионците.
Защото така или иначе ще умра, но как ще съм си ,,разходвал'' времето?
И най-вече за какво?
За да ,,помогна'' на незапознатите с английската история и англо-саксонска митология или масонските порядки да ,,знаят'', пък ако искат ,,да вярват''- техен си проблем? Важно е, както ,,предлагаше'' Гласът на истината, да създадеш проблем на архитектите като ги ,,назовеш''. Тинтириминтири!!! А ти да си отстрани и да ,,се зареждаш'' от зрелището на ,,пърженето в собствен сос'' на ,,захапалите моркова''.
Всяко споменаване е просто затвърждаване на ,,образа''.
Силното НЕжелание нещо да се случи е еквивалентно на силното желание това да стане!
Защо да съм ,,проводник'' на силата на външния символизъм, само описвайки го?
Защо не ,,срещам'' описана и антитезата, за баланс?
Или пак искам прекалено много от друг?

Мила

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #4 -: Юли 07, 2018, 10:18:07 pm »

https://m.youtube.com/watch?t=633s&v=Wv98gkAAez0
AHK: app.53 - The infinite in between

DS AHK
Публикуван на 16.04.2015 г.

Привет, kipenzov!

Благодаря ти за проявеното отношение!
Прегледай видеото, с което изобразявам казаното от мен.
Резюме:

светлина - звук - форма - слово -- --- означение в символ, графика, синосуида или както ти роди въображението от тук до където се сетиш и обратно...  звук и светлина.
 Времето е израз на това тук, тази реалност, в която аз, избирам или не, да прочета твоя пост, твоята светлина, отразена в символи и букви. Твоята ритмика във фрази. Твоето излято в емоции съдържание, преди да се оформи в преживяно.

Защото емоцията не е нещо преживяно, а нещо недоизживяно, остатъчно. И ние създаваме ситуации, в които да доизживеем съдържанието си.

Както казва Иисус към Духа Свети: Изяви Твоето мога - сега -- Във всяка Светлина и форма - както на небето, тъй и на земята. Този херметичен принцип лежи в основата на Сътворението. А също и в управлението на всяко превозно срсредство, било то на два човешки крака, имащо глава и ръце... или биващо космическо тяло.

Сътворението не е нищо повече от вливане на себето в Себе си, претърпяло метаморфозата си, във всяка светлина и форма.
Творенето идва от вътре на вън и е чиста емоция, импулс, мисъл, електричество, проблясък, свързване, трептена, вълна, сътворение... И взаимовръзка. Което е любов само по себе си във всяка проявена посока, тъй както и страха е любов съотнесена в своето 'обратно от центъра си движение' - изстиване, ... Това би могло да се опитоми. Тези нива на крайни предели са като бързината и форсирането на мощна движеща се машина при опит да спре /мита за Фаетон/. Не е нужно добавка отвън. Нужно е да се събуди дремещото зърно, ядрото на ядрото, кода на трептенето на вътрешния център. - Името/вибрацията на Бога... Което искат и ЦЕРН...Това е път, който ако се преживява безразборно, води до встрастяване във всяка една от посоките и съответно до изтощение и разрив на светлинните нишки... отделеност, изстиване, фрагментиране, оформяне, материализация... видимост, външна светлина.  'Две' е просто повод да кажем 'много'. Отделеността изглежда като мозъчни връзки при алцхаймер. Същите разнообразни мозъчни картини можем да наблюдаваме в космоса, ако имахме очи да ги виждаме. Множество прекъснати нишки, загасващи, трептящи светлинки, където връзките дават на късо.

 Не е нужно нещо/някой, извън да каже 'как', защото ако даде 'външен тласък', този тласък ще привнесе още сътресение къмто вече наличното. Да -  би могло да го пре-програмира, докато отново е нужно да се пре-програмира, което е като хранителните добавки, нещо нарушаващо специфичната потентност и омаловажаващо я, зацапващо я. В резултат системата линее и се разтича, разхлабват се паметните точки. Защото паметта може да я има за нещо, което е съотнесено през теб само, с всичко, събудено от теб. С цялото  натурално присъствие и възможност да бъдеш, каквото си. Затова е необходим вътрешен покой. Това не е безстрастие, а осъзнаване, че любовта е чиста енергия и не бива да се цапа, консумира безразборно, безпаметно и по прищявка, защото всеки дъх е любов.

 Всеки вдъх е огнена светлина, която ти не виждаш. И този вдъх, който влиза е светлина и създава звук. И също се визуализира като цветна картина, било то хармонична или не.
 Този поток, вдъх, е напълно осезаем, и от далечно разстояние... Аз писах вече, дори и като вдъх, ароматен полъх се осезава.

 Към момента, докато чета думите ти, визуализирам чувствата и потенциала, силовия потенциал, който влагаш, и така чета какво ми говори. Думите прескачам, защото ме спъват. Всъщност не прочетох какво си ми писал. Защото виждам, че не говориш от потока, за който уж пишеш.. не от себе си, а нещо временно, което си възприел като свой фрагмент към момента на говоренето, писането, предаването на вътрешното съдържание.
 Някаква емоция, която заема повече от вътрешното ти аз, отколкото това, което реално би искал и би имал да кажеш, това излиза. И понеже това е временно разстройство, което в стравнение мога да дам пример с магарето, или с автомобил без гориво, който запецва на пътя и бумти вместо да върви... При мен се е случвало и за години подобно състояние.

Преди всичко. Това е тема за митове и легенди на народите и архетипите имат свое проявление и в ню-ейдж религията, имат архетипни отражения и във всяка една посока на архетипна самоопределеност от предсавителите на всяка от епохите. Едни и същи движения формират общия ритъм.
 Прочетох съответствието на архетипа, за който ми писа.
Тези дни търсех нещо за преход във време пространството и отново се натъкнах на факта, че Юнг е минал по тези стъпки. Ставаше реч за произхода на някои странни явления в Писанията, Библейски и други текстове. Това го казвам по повод интереси те ми, които се застъпват с творчеството на К. Юнг. Намирам за ценно в Юнг,  че той е намирал в себе си основание, аз го наричам мъжество - да се самонадраства. Да се саморазобличава. Аз съм сигурна, че правия път минава през всяка крива пътека. И понеже и аз, подобно Никола Тесла оставям развитието на някои теми, които ме вълнуват, да продължи в полето на сънното, аз знам, че този архетипен план, претърпява множество метаморфози, подобно древно посвещение, в което участващия продължава хода на събитията ако му стиска. Ако ли не избира да 'остарее' в едно положение, един архетип, който го устройва, и в който  кристализира, и така остарява, защото баланса на архетипа изисква поддръжка, идолизирането иска своите жертви... Иска дял от теб, който подхранва малкото его на малкия бог-архетип, който си приел за твое 'аз'. Това са 'Игрите на Глада'. Платон го е написал преди Христа. Христос постави точката на сънното посвещение и така отговорността пада на раменете на всеки, който избере да стане син, по Дух на Небесния Създател. Защото Вдъхновението, което Вдъхновителя дава не иска отплата, ала ти заявяваш в себе си - 'Да бъдеш' или 'Да не бъдеш'. Не се получава, когато застанеш по средата на пътя с архетипа под мишница, подобно Хамлет или конника без глава. И да очакваш от сянката ти да ти поеме товара. Просто не става. Та защо грещника има по-голям шанс в случая да възприеме това, което казвам, в сравнение с един интелектуалец?
Защото грешника няма шанс, той си знае мизерията, а интелектуалеца обича да има готов отговор, да знае. Няма как да е мизерен, нали? Пира на Платон си чел. Там пише как се поражда Вдъхновението - Ерос - Оргонната енергия или както ти харесва.

И дали ще го кажа аз или не то е каквото е.

Защото ако човек е вдъхновен той е целенасочен и неуморен в това, което прави. Както децата правят. И това ражда плодове и те хранят и вдъхновението на близките, ... Или не го захранват, а го опустошават..., тогава, когато проявяваме себичност, когато ги тиранизираме, околните със своите капризи. Мърморенето не е повод за разговор, kepenzov. А аз обичам да общувам.

Вдъхновения не похабява - времето - дъха - светлината - формата, в крайна сметка здравословната форма на своя вътрешен мир.

Първото, което ще направи е да вложи енергията си в утихване, за да чуе и види в себе си. Как сам е оформил коридор, за да се домогне един миазъм в антрето на неговия свят... да завладее центъра на вниманието му и да захрани с отрова вътрешността, клетките, мислите, делата.... другите.

В това отношение егоцентрика е много нещастен. Защото това обичайно е човек, който се нуждае да контролира и себе си и другите, тъй както егото се нуждае от свои граници. Докато той се пилее навън, защитавайки своето его, своите граници, далечните вътрешни позиции загубват връзка с неговия избран фрагмент от Азовата Цялост, който той отстоява към момента.

Той се изживява като зает да формира 'себе си', но това се оказва фрагмента, в който се е вторачил. Каква е разликата между този подход и вдъхновението... ? -

 -- Това, че вдъхновението е безграничен източник, изведен от съприкосновението ни с вътрешния център, който прихожда отвът Първия творящ звук и отново ни влива в Него.
[има аналог с любовния акт]

Какви граници за Бога да му пазя на това вечно перпетум мобиле! ...След като всяко и всеки са Негова, съответно моя и тяхна частица от  озарение - също съзнание/ светлина /звук /форма¿?

Защо реши с крушка да осветяваш слънцето? Кой си ти? Коя съм аз? - една от всички околни прашинки, това си и ти, и аз и той и тя, това сме ние!

Съответстващо на творческия модел, заявен в Молитва Отче наш, същия процес на само-превръщане го извършват в своя вътрешен център всеки един човек и живина...  посредством своята воля и избор -
-- Това е един процес,  но всеки гледа на него като в счупено огледало, виждайки фрагментче, което го скарва с другите, които той е забравил, че са част от неговия творчески потенциал и сега се явяват като негови  отсенки, в отговор на негови минали забравени намерения... негови необгрижени деца. Защото децата са нашите осъщиствени във времето си творчески намерения. -

-- Да речем набързо, или несъзнавано заявени намерения, когато човек се е само-определил да ги заяви, и понякога е забравил за тях.
 Оковите, които сами си слагаме можем да видим в отношението, което идва насреща ни.
Нашето намерение понякога идва в свое време, но ние сме забравили заявката, и като ни потропат със сметката се цупим. Това е като карта с лабиринт, и реки, които прекъсват, заедно с нашето озарение.

Всеки има право да преживее своето си разстройство на характера и неговия кръг от обкръжение е нужно ако не емпатия да опита да прояви разбиране към процеса, през който 'другия' преминава... В това отношение всяко диво племе, живущо в дивата природа, неопетнено от белия човек, се справя интелигентно! Там не цапат правото на другия да не е на себе си. Имат отношение към процеса, през който преминава. Няма значение дали ще танцуват, дали ще пеят или ще кадят билки. Имат познанието, че този човек минава през свой период, през свое си виждане, и те може да не възприемат това, но нямат право да го конфронтират, използвайки в довод - тяхната правота. Тяхната правота не е стъпвала с обувките на другия. И тяхната истина не обхваща дори само света на отсрещния, недай сш Боже - Всемирната Истина, с всичките И тайни!

 И някой може да си мисли, че е по-добър, по-правилен, но мога да го уверя, че природата не понася тези рамки, тази интелектуална стерилност.
 
Аз съм жена. Процеса на новораждане на бебе не влиза в рамки! При все си има време. Всеки път е като за първи път.
 Но обичайно е в това съвремие, когато раждането е почти основно възприето дарстава по неестествен път... да се напъхват идеите в невъзможни представи.
Представи си, Ню Ейдж интерпретира истината така, че да ти се отще да си истински човек, да предпочетеш да си робот. Ще си красив, вечно млад, няма да раждаш, няма да имаш пол, няма да те боли, ще ти подменят частите... - няма дарте има, няма и да си човек... Но това вече се прави. Факт. Пак ще се върна на 31те пола. И на идеята мъжете да раждат?! Защо? И после, защото тези извратени същества споменали епохите да речем, че епохите са измислени от тях ли? Не - човека не е произлязал от маймуната, но си мисля дали маймуната не произлиза от някаква генетична мутация у човека.

 Да, 'те' изхвърлят бебето с мръсната вода и наричат познанието на Вековете Ню Ейдж! Дори и това е един от методите, с които си служат. И какво от това? Ти очи нямаш ли? Уши? Душа? Сърце? Ум и разум? - както споменуваше дядо ми...

 Виж ако кокошката се накичи с пера на орел, тя ще ли е кокошка или ще е орел?!
Всяко си има, според вида и своето оперение и възможности за духовен полет. И време за осъществяване на полета. Но порастването не се измерва в налагане граници на другите, а в осветяване на личното пространство. Тогава чуждото ако другия ти го сподели, защото така е преценил, добре, но ако не, защо ще хвърляш мръсната вода в градината му, през оградата?


- Емоциите са импулси. Електрични импулси.
Животинките интинзивно реагират на тона.
Котката почти говори, когато промяква, в своя си защита като влезем в пререкание. За разлика от човеците проявява директно емоцията, и формата, в която я изразява е красноречива. Не се преправя, както човека, после да се пита от къде му дошла кармата.



* Л' алам алмин - арам. фраза от Отче Наш... Означава - "От Среща до Среща" - - - - Означава и от Епоха в Епоха.

Така, че любовта не лежи на плоскостта с розовите слончета. Любовта предполага дяволско, или чистосърдечно търпение към отсрещния. Защото той е  огледало на нашето аз към момента. Особено противоположностите. Той не е моето аз, но показва до къде се простира моето аз... Къде осветявам и къде не тъмно в мен. Къде звука е дисхармоничен. И така е с всеки. Багрите на един хармонират с нашите в един момент, а на друг не. Но това би могло да бъде и едно хармониращо общо, взаимно движение, в случаи на взаимност, както е в тай чи. Взаимност се гради с търпение. Затова и миротворците, казва Господ - Ще наследят Царството Небесно.
Това 'чи' е наша обща отговорност, разпределена в много въртящи се, взаимо пораждащи моменти и като цяло събития, резултати.
----
В един апокриф има красива ирония, в която се казва, че е грешка да се мисли, че Мария е заченала от Жена. Естествено не се има предвид жена във вида, в който  човешкото същество се възприема като полова принадлежност, но се има предвид сексуалната енергия и нейната поляризация. Значи има нещо отвъд това профанно съждение! Има движение, вливане на съдове. Магнетизъм. Живот.

 И проявеното е изтегления първичен потенциал, това е Тя, пак ще повторя - падналата светлина, Блудната София, с която "блудствали архонтите" и 'те' "се осквернили", а не Девата, и архетипно тази визия е лепната на Магдалина, която, пак казва в Евангелие на Магдалина, че Господ - "ще ни превърне  в мъже". Едва ли има предвид, че ще обезличи полово жените! - Не, това е мъжеството на Духа, овладяването на енергийното тяло. Това не отнема, а организира наличното.
Две са и в покой и в движение, те танцуват и творят и проявяват своя акт в пораждане.

 Така е при човеците. Тайната на сътворението е в разгръщането на творческия потенциал, който вдъхновения съумява да  поддържа в един интензитет, така щото се случва баланс в движение, бързина при прехода в нивата... което скачва хармонично нишките на взаимността, осъзнатостта. Как да има взаимност...? -

-- Това не става с контрол, природата, живия живот не се движат логично, правилно. Разумността не насилва разбирането.

Майката е видимата светлина, а Отеца е безвидния излят от себе си в светлина порив.
Този Път извън, тогава, когато цикъла на проявена светлина премина и тя се събере в себе си, ще породи отново веригата на сътворение, защото Отеца - Майка ще се съберат в едно... И тогава пак ще се изстреля една вълна от свръх космическа страст...

 "Господ е движение и покой".

Господ се разкрива в обич към всяко като част от Него, съзнавайки, че това си ти и те и то и Той. И  моята воля е моята  отговорност за всяко преживяно мое 'тук и сега'.

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #5 -: Юли 08, 2018, 03:31:03 pm »
Мила, принципно, без дълбокия ти емоционален анализ на моята мотивация, такава-каквато си я доловила, предложението се състоеше в това да ,,погледнем'' митологията и от гледна точка, която нито един християнин ,,страхуващ се от страховете си'' не смее да ,,пог.ледне'', еле па Ню ейджърите.


Горе-долу, обобщено, един от неизказаните аспекти на световното митологично наследство се състои в символизма, произтичащ от преходността на съществуването.
Няма прераждане, няма карма, има само мигновено съществуване, в което се бориш, за да оцелееш и да опазиш създаденото от теб. Идваш от хаоса и си отиваш пак там. В безредието.
Всеки би могъл да открие символите на нихилизма или пък на недотам отричащия християнския ред анархизъм.
Има и още една ,,гледно точка'', доколкото на мен ми е известно. На сатанизма. Но пък тя като антипод на ,,светлия Божествен образ'' , въплътен от християнството в личността на Христос, се базира пак на ред, но от друг характер.


Предложих го, защото без тази ,,гледна точка'' не бихме могли да ,,погледнем'' обективно, или както някой си позволяват да го описват - ,,студено, безчувствено'', другият аспект на повечето религии. Именно като средство за контрол на масите или друга дефиниция - ,,специфичен инструмент за обществен контрол''. А в такъв tool са се превърнали религиите, когато нечие незадоволено его, след осъзнаването на силата на този инструмент за контрол е впрегнало тази ,,сила'', за да налага ред, но през същото това его като посредник. Съответно, достатъчно примери има как през вековете, точно его-поривите на тези управляващи-посредници и техните мисионери са ,,влизали'' в ролята на ,,запълващи вакуума'' след поругаването и заличаването на символите на покорените с военна и финансова мощ култури и техните производни общества.
Предложението ми идва, защото самото Слово, в същността си, във всички религии, е с една и съща насоченост.


Към теб Самия и към описанието на предизвикателствата по пътя към Себе си.


Но към твоя истински Аз, а не към илюзорния, които фрагментирано е описван с дихотомии.
/ дори за християнската дихотомия ще цитирам един текст, само да намеря време, защото има известна връзка с клипчето дето си линкнала/


Не за първи път осъзнавам, че никой не чете какво съм написал, а ,,си гледат какво чувстват'', но след като прочетох това вече не се дразня. Както казва Веско - всеки е Път. Но пък съм ти благодарен за окровеността и ще бъда реципрочен...


Да, съвсем точно си усетила, че ,,говоря'' с един аспект от същността ми, който е ,,агресивен и студен''. И даже не смееш да го назовеш в пълнотата му, а го ,,замазваш'' по метода на Когнитивния дисонанс като ,,мърморене''. Не е мърморене ми си е чисто агресивна критика. Но ,,импулсът'' на оценката идва от Теб към Теб.
А пък, когато ,,си позволиш'' да ,,излезнеш за миг'' от кристализиралата ти форма на мисловно съществуване ,,в сенките на собствените ти проекции'' ще усетиш, че ,,Совите не са това, което са''/,,Туин пийкс'', Дейвид Линч, 90 и някоя си г./ и агресията у Мен си е у Мен, но защо ти я усещаш като такава!
И защо ,,виждаш'' ехото на едно мое ,,отминало Аз'', което хронологично преди около година беше ,,размазано'' от архетипа на Разрушителя и беше изцяло асоциирало се с архетипа на Puer aeternus-a? Дали не е просто констатация, че си ,,Там и тогава'', а не ,,Тук и сега''. Дали аз съм приел за себе си асоциацията с puer aeternusa и ти го споделям, или те ,,виждам'' като неинтегрирала го и ти го споделям за твое сведение от ,,моите очи'', супер ,,невъзпитано и агресивно''?

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #6 -: Юли 12, 2018, 12:49:51 pm »
Принципно, преди да дам цитат за дихотомното възприемане на божествеността в несъзнаваното, ще дам един цитат и за "особеното" развиване на символиката на божествеността при ересите от началото на 2-то хилядолетие.
 
  "Световният дух е малко необичаен израз за алхимията от първата половина на XVII век, тъй като тогава се е използвал пo-скоро изразът „anima mundi". Световната душа, или в случая световният дух, представлява проекция на несъзнаваното, защото няма метод или апаратура, които да позволяват обективно познание от този род и да доказват обективното наличие на световна душа. Така че тази идея е преди всичко една аналогия с одушевеността на мислещия и познаващ човек. „Душата" или „духът", изобщо психиката като субстанция е изцяло несъзнавана. Така че, ако тя се предполага някъде като субстанция, това не може да е нищо друго освен проекция на несъзнаваното. С това може би е казано много или малко, според гледната точка. Във всеки случай знаем, че в алхимията „mare nostrum" (нашето море) е най-общо символ на несъзнаваното, също както в емпиричната символика на сънищата. Малката рибка, която обаче, забележете, се намира в центъра на морето, има въпреки малките си размери силата да спира големите кораби. Не е трудно да видим от описанието й, че авторът е познавал добре „piscis rotundus ossibus et corticibus carens" om „Aenigmata". Така че спокойно можем да отнесем тълку- ването на кръглата риба като символ на цялостната личност и към echeneis. Тук символът на цялостната личност е нещо съвсем малко („valde exiguus") сред огромното море на несъзнаваното, както човекът сред световното море. Символизирането чрез рибата характеризира цялостната личност в това състояние като несъзнавано съдържание. Като че ли няма никаква надежда да се улови това невидимо същество, ако съзнаващият субект не притежава един „magnes sapientum" (магнит на мъдреците). Този магнит очевидно е онова, което майсторът може да предаде на ученика си, онази „theoria", която е единственото истинско притежание на алхимика. Защото prima materia трябва най-напред да се открие и за това служи „artificiosum secretum sapientum" (изкусната тайна на мъдреците), теорията, която може да се предава.

Това потвърждава Bernardus Trevisanus (1406-1490) в трактата си „De secretissimo philosophorum opere chemico ": размишленията на Парменид в„ Turba" били тези, които първи го освободили от заблудата и го насочили по верния път. Но Парменид казва същото, което и Арислей в „Turba": „Природата може да се усъвършенства единствено чрез самата себе си", a Bernardus, съгласявайки се, добавя: „Нашата материя не може другояче, освен да се подобрява в нейната собствена (материя)." Теорията на Парменид е била тази, която е помогнала на Bernardus след дълги безплодни експерименти да тръгне по вярната следа, и легендата твърди, че му се удало да сътвори философския камък. Що се отнася до теорията, той явно смята за нейно основно твърдение горния цитат: природата може да се поправя или освобождава от грешки само във и чрез себе си. Същата идея намира израз в повтарящите се в други трактати предупреждения да не се смесва нищо външно със съдържанието на херметичния съд, тъй като камъкът „си има всичко, от което се нуждае".Малко вероятно е алхимиците винаги да са разбирали какво пишат, иначе биха били поразени от своите странности, а в литературата не се долавя нищо подобно. Кой има всичко, от което се нуждае? Дори един самотен метеор кръжи около далечно слънце или се приближава колебливо към ято свои събратя. Всичко е свързано с всичко по необходимост. По дефиниция само абсолютната и окончателна цялостност има всичко в себе си и нито нуждата, нито принудата я обвързват с нещо външно. Това несъмнено е идеята за абсолютен бог, който включва в себе си всичко съществуващо. Кой може да се измъкне от блатото, хващайки се за собст-вените си коси? Кой може да се усъвършенства в пълна изолация? Дори светият отшелник, който живее на три дена път навътре в пустинята, не само трябва да яде и пие, но и се намира в най-ужасна зависимост от постоянно присъстващия бог340. Единствено абсолютната цялост може да се самообновява и да ражда сама себе си.

И така, кое е онова, което един адепт шепне в ухото на друг, боязливо оглеждайки се за предатели или по-скоро за досетливци? Най-малкото следното: че с тази теория може като риба от морето да се уловят единичното и всеобщото, най-голямото във вид на най-малкото, самият Бог сред вечните му огньове; „да се извади от дълбините" чрез един интегриращ акт на причастие (наричан от ацтеките teoqualo = божествена храна) и да бъде включен в човешкото тяло.

Това учение е тайнственият и „изкусен" магнит, чрез който рибката remora, толкова „малка на вид" и с толкова „голяма сила", принуждава гордите морски фрегати да спират, приключение, случило се с кораба на император Калигула „в наши дни", за което увлекателно и интересно разказва Плиний. Когато императорът се връщал от Стура в Ентиум, рибката, която била дълга само половин стъпка, се впила в руля и накарала кораба да спре. Като се върнал в Рим от това пътуване, Калигула бил убит от своите войници. Така че рибката се оказала поличба, както изтъква Плиний. Подобна шега тя изиграла на Марк Антоний преди битката му срещу Август, която изгубил. Плиний не може да се начуди на тайнствената сила на рибката. Явно удивлението му е впечатлило алхимиците дотолкова, че те са идентифицирали „кръглата риба внашето море" с remora и така тя става символ на нещо съвсем малко в огромното пространство на несъзнаваното, което обаче има съдбоносно значение; това е цялостната личност, атманът, за който се казва, че е „по-малък от малкото и по-голям от голямото".

Ясно е, че рибата като алхимичен символ, echeneis, идва от Плиний. Рибите обаче се явяват и у Riplaeus, и то в „месианска" роля:те заедно с птиците донасят камъка, като в папируса от Окси- ринх те заедно с всички „животни над и под земята" посочват пътя към небесното царство. (Мотивът за „помагащите животни"!) в символиката на Ламбспринк зодиакалните риби, разпо- ложени успоредно в противоположни посоки, символизират чудотворната материя. Този терио- морфизъм не е нищо друго освен изобразяване на несъзнаваната цялостна личност, която се проя- вява чрез нагонни импулси („животни"). Една част от тези импулси са свързани с познати нагони, друга част представляват убеждения, възгледи, натрапливости, идиосинкразии и фобии, които могат да влязат в противоречие с така наречените биологични нагони, без винаги да са патоло- гични. Проявата на целостта е неизбежно парадоксална и това добре се представя от успоредните разнопосочни риби или от съчетанието между риба и птица. Чудотворната материя, както показват свойствата й, се отнася до цялостната личност, както в притчите от Оксиринх „небесното царство" или хипотетичният „град".

3. Рибата като символ у катарите

Използването на рибите като символи на психопомпа и на противоречивата природа на цялостната личност ни насочва към една друга традиция, която, изглежда, се е развила успоредно с echeneis. Действително за това има забележителни данни, но не в алхимичната литература, а в историята на ересите. Става дума за документ от архива на инквизииията в Каркасон, публикуван от Benoist в неговата „Histoire des Albeois et des Vaudois" през 1691 година341. Документът сеотнася дo откровение, което любимият ученик на Христос Йоан получил, „докато почивал с глава върху гърдите на Учителя". Йоан поискал да узнае какво е било положението на сатаната преди падението му и получил отговора: „Той имаше такава власт, че управляваше небесните сили." Той искал да бъде подобен на Бога и затова слязъл долу през елементите на въздуха и водата, и открил, че земята е покрита с вода. Прониквайки под повърхността на земята, „той попаднал на две риби, кото лежали върху водата и били свързани като волове (с хомот), за да орат цялата земя от залез- до изгрев-слънце по заповед на невидимия баща. И като слязъл надолу той видял облаци, покриващи морето. И като слязъл още по-надолу, видял, отделен от тях, своя „особь", който е вид огън." Заради пламъците не могъл да слее още по-надолу, а се върнал горе и оповестил пред ангелите, че ще заеме своя трон върху облаците и ще заприлича на Всемогъщия. След това той се отнесъл с ангелте, както несправедливият иконом с длъжниците на своя господар и в отговор Бог го прогонил от небето заедно с тях342. Бог обаче проявил състрадание и позволил на него и ангелите му в продължение на една седмица да правяг каквото желаят. И тогава сатаната, използвайки за модел Битие (1), създал света и хората.

Един от изтъкнатите катари, Johanne de Lugio, изповядва подобно вярване343. Изглежда, че то е било разпространено в кръговете на катарите през XI и XII век, защото убеждението, че дяволът е създал света, се среща в различни секти. Алхимикът Johannes Rupescissa по всяка вероятност е принадлежал към повлияните от катарите „pauperes de Lugduno", неговите „pares homes evangelisans"344. Във всеки случай той може да се разглежда като мост към тази традиция.Що се отнася до нашия текст, преди всичко прави впечатление, че той съдържа старобългарската дума „особь". Karl Η. Meyer в своя черковнославянско-гръцки речник345 превежда „особь" с κατ'ίδίαν (лично, за себе си); „особа" на руски, полски и чешки означава „индивид, личност".

Затова можем да преведем „своя особь" като „онова, което му е свойствено"346 . Това, разбира се, е огънят347. Картината на двете риби, които лежат върху водата, и сравняването им с орящи волове е странна и изисква известно обяснение. За целта трябва най-напред да припомня интерпретацията, която св. Августин дава на двете риби като чудотворна храна: за него те са царствената и жреческата личност или власт348, които устояват на народните вълнения, както рибите - на морските бури. Тези две властни фигури се съединяват в Христос: той е едновременно цар и жрец349.

Макар че двете риби от катарския текст със сигурност не се отнасят за онези от чудот- ворното нахранване, Августиновото тълкуване ни казва нещо съществено за тогавашното мислене: рибите са били схващани като управляващи сили. Тъй като текстът е несъмнено еретичен, по-специално - богомилски, не може да се говори за тълкуване на двете риби единно като Христос. Може би те символизират две различни „личности" или сили отпреди сътворението на света: Сатанаил, по-стария Божи син, и Христос - по-младия. Още Епифаний съобщава в 30. ерес от своя „Panarium", че ебионитите вярвали в двама Божии синове: „Двама, твърдят те, са създадени от Бога, единият е Христос, а другият - дяволът"350. Това учение трябва да е получило широко разпространение в Близкия и Средния изток, защото сред тамошните павликяни и евхети възникнало богомилското вярване, че демиургът е Сатанаил351. Нашият документ не е нищо друго освен латинска версия на разказа в„Panoplia " на Euthymios Zigadenos, който пък се позовава на признанието, направено от епископа богомил Василий през 1111 година пред император Алексей Комнин352.

Важно е, че сатаната открива двете риби преди сътворението, т. е. в първично състояние, когато Божият дух още се носел над тъмната вода (Битие 1:2). Ако беше една риба, бихме могли да я разтълкуваме като първообраза на идващия Спасител, т. е. като предсъществуващия на Христос от Евангелие на Йоана, Логоса, който „в началото бе при Бога". (Според Йоан 1:2 в текста Христос казва: „Но аз ще седя с моя баща.") Но рибите са две, свързани с хомот като волове, поради това може да се направи единствено аналогия с рибите от зодиака. В хороскопите зодиите са важни условия, които модифицират съществено влиянията на намиращите се в тях планети или, дори и без планети, придават особен характер на отделните домове. В нашия случай рибите би трябвало да характеризират асцендента, момента на раждането на света353. Знаем, че космогонич- ните митове по същество са символи на Възникването на съзнанието (тук не мога да се занимавам с доказването на това)354. Времето преди сътворението съответства на несъзнаваното; в понятията на алхимията това е хаосът, massa confusa (изначалната материя, първичният хаос) или nigredo (мракът), и чрез opus (делото), което алхимикът сравнява със сътворението, се предизвиква albedo или dealbatio, избелването, което на свой ред понякога бива сравнявано с пълната луна, понякога с изгрева на слънцето355. Същевременно избелвнето означава просветлението, т. е. разширяването на съзнанието, което въви ръка за ръка с „делото". Така че, психологически формулирано, двете риби, които дяволът открива в първичните води характеризират нововъзникващия свят на съзнанието.

„Знай, казва Riplaeus, че трябва да започнеш към залез-слънце и оттам да тръгнеш към полунощ, когато всички светлини угасват, и деветдесет нощи ще останеш в тъмния огън на чистилището. След това тръгни на изток и ще преминеш през много различни цветове" и т. н.356 Алхимичната работа започва със слизане в тъмнината (nigredo) или в несъзнаваното. Оранта, т. е. овладяването на земята, става patris praecepto, „по заповед на Бащата". Така че Бог не само е предвидил нантиодромията, започнала през 1000 година, но тя е била и негова цел. Световният месец на рибите би трябвало да се управлява от два принципа. Тук рибите, както воловете, са успоредни една на друга, т. е. насочени към една и съща цел, макар че едната представлява Христос, а другата - антихристът.

Приблизително така трябва да си представяме логиката на ранното средновековие (докол- кото тук изобщо може да се говори за логика). Не знам дали аргументацията, която изложихме, е била обсъждана някога осъзнато. Все пак не е изключено, защото споменатото по-горе проро- чество на Талмуда за годината 530 ни кара да предполагаме, от една страна, астрономически изчисления, а, от друга - астрологична алюзия за предпочитания от еврейските учители символ на рибите. Но съществува и възможността рибите в нашия текст да нямат осъзнавана връзка с астро- логичните представи, а да са продукт на несъзнаваното. Че несъзнаваното е способно на подобни „рефлексии", знаем много добре от сънищата и от анализа на приказките и митовете357 Образът на рибите сам по себе си е бил осъзнаван от всички и може несъзнавано да е изразявал това значение в символна форма. По това време (XI век) еврейските астролози започват, както казахме, да определят раждането на месията под знака на Рибите, a Gioacchino da Fiore дава ясен израз на общото усещане, че започва нова епоха.

Текстът за Йоановото откровение трябва да е бил създаден не преди и не много след XI век. В началото на XI век, т. е. астрологически по средата на еона на Рибите, ересите започват да ник- нат повсеместно като гъби и трябва да се отбележи, че още в самото начало се появява антиподът на Христос, втората риба, под формата на дявола като демиург. Исторически погледнато, тази идея е един вид гностически Ренесанс, тъй като демиургът на гностицизма се е смятал за непълно- ценно и дори зло създание, от което идва всичкото зло358. Важното при това явление е неговата синхроничност, т. е. появата му във време, определено астрологично.

Навлизането на идеи на катарите в алхимията не е учудващо. Но не са ми познати текстове, които да свидетелстват, че катарският символ на рибата е бил пренесен в алхимията и че на него се дължи Ламбспринкския символ на чудотворната материя и нейната вътрешна антиномичност. Символът на Ламбспринк е възникнал не по-рано от края на XVI век и означава ревитализиране на архетипа. Той представлява две успоредни риби, насочени в противоположни посоки, които плуват в морето - в „нашето море", - с което се има предвид aqua permanens, чудотворната материя. Те са наречени „spiritus et anima" (дух и душа), както еленът и еднорогът, двата лъва, кучето и вълкът или борещите се птици, с което изразяват двойствената природа на Меркурий359.

Ако са правилни разсъжденията ми, основаващи се върху известно познаване на средновековното символно мислене, то тук виждаме сериозно потвърждение на схващането, което развих в началото. С 1000 година започва един нов свят, което най-напред се проявява чрез необикновени религиозни движения като богомилите, катарите, албигойците, валденсите, братята на свободния дух, бегуините, бегхардите и т. н. и чрез вярата в Светия Дух на Gioacchino da Fiore. Към тези движения спада и появата на алхимията и не на последно място - на протестантизма, Просвещението и естествените науки, заедно с истински дяволското, преживявано от нашата епоха, паралелно с отстъплението на християнството пред рационализма, интелектуализма, материализма и „реализма".

Искам чрез един конкретен пример да покажа как символът на рибата изниква автохтонно от несъзнава ното. Става дума за млада жена, която открай време бе имала необикновено живи и пластични сънища. Тя се намираше под влиянието на материалистическия светоглед на своя баща, чийто брак не беше особено щастлив. Защищаваше се от тази неблагоприятна за нея среда чрез интензивен вътрешен живот, какъвто си беше изградила още от детска възраст. Като дете във въображението си замествала своите родителите с две дървета от градината. На шест или седем- годишна възраст сънувала, Че милостивият Бог й е обещал златна рибка. Оттогава започнала често да сънува риби. По-късно, малко преди да се подложи на психотерапия заради множество проблеми, й се присънило, „че стои на брега на Лимат и гледа надолу към водата. Един човек хвърля в реката златна монета и тогава водата става прозрачна, така че се вижда дъното360. Там има коралов риф и много риби. Някои от тях имат сребристи кореми и златни гърбове." По време на лечението й се присъни следното: „Отивам на брега на широка река. Отначало не виждам нещо особено, само вода, земя и скали. Хвърляла листовете с моите записки във водата с чувството, че й връщам обратно нещо. Веднага след това в ръката лш се появява въдица. Сядам на една скала и започвам да ловя риба. Все още не виждам нищо друго освен вода, земя и скали. Изведнъж една тежкариба захапва въдицата. Корелгът й е сребърен, а гърбът - златен. Когато я измъквам на брега, околността оживява: скалата изпъква напред като най-старата основа на земята, израстват тревата и цветята, храстите се превръщат в гора. Излиза вятър и раздвижва всичко. Аз седя в неописуемо напрежение, но без да издавам звук. Изведнъж чувам зад гърба си гласа на господин X. (X. е един възрастен човек, за когото тя само е слушала и когото е виждала на снимка, но го почита като авторитет.) Той произнася тихо, но категорично: „Търпеливите в най-вътрешната сфера получават рибата, храната от дълбините." В този момент около мен се образува кръг, като част от него докос- ваше и водата. Отново чувам гласа: „Храбрите във втората сфера могат да постигнат победа; защото там е борбата." След това около мен се образува още един кръг, който този път докосваше и отсрещния бряг. В същото време хоризонтът се разтваря и се разкрива живописен пейзаж. Слънцето се издига над хоризонта. Чувам като издалеко гласа: „Третата и четвъртата сфера се раждат, еднакво уголемени, от предишните. Но четвъртата сфера - тук гласът за момент замлъква, като че ли в размисъл, - четвъртата сфера граничи с първата361. Тя е най-високата и същевременно най-дълбоката; защото най-високото и най-дълбокото вървят заедно. Те са всъщност едно и също." На това място тя се събужда с бръмчене в ушите.

Сънят носи всички черти на т. нар. „голям сън" и освен това има качеството на нещо „мислено", което е характерно за интуитивния тип. По това време сънувалата вече имаше определени психологически познания, но историческата символика на рибата й беше съвършено непозната. Относно подробностите трябва да се отбележи следното: брегът на реката е, тъй да се каже, прагът към несъзнаваното. Ловенето на риба е интуитивен опит да се „уловят" или схванат несъзнавани съдържания (рибите). Сребърното и златното на рибата означават (на алхимичен език) женското и мъжкото начало, т. е. хермафродитният аспект на рибата, показвайки, че тя е complexio oppositorum362. Тя предизвиква магическо оживяване363. Възрастният мъж е персонифи- кация на архетипа на „стария мъдрец". Рибата вече ни е позната като „чудотворна храна". Тя е причастието на „съвършените" (teleioi). Първият кръг, който докосва водата, представлява (частичната) интеграция на несъзнаваното. Борбата съответства на конфликта на противопо- ложностите, например конфликта между съзнанието и сянката. Вторият кръг докосва „отвъдния бряг", където се извършва единението на противоположностите. Така например чудотворната субстанция в индийската „живачна система" се нарича parada, „водещ на другия бряг"; на Запад това е Меркурий. Четвъртата сфера, подчертана с многозначителна пауза, е едното, кое- то, прибавено към другите три, оформя единството от четири елемента. Кръговете естествено представляват мандала, в която по парадоксален начин периферията съвпада с центъра. Това напо- мня древната представа за Бога: „Бог е кръг, чийто център е навсякъде, а периферията - никъде." Мотивът за съвпадането на първото с четвъртото е изразен още в аксиомата на Мария: „Едно става две, две стават три, а от трите произлиза първото като четвърто" (to hen tetarton).

Този сън резюмира, така да се каже, в най-сбит вид цялата символика на процеса на индивидуацията, и то при лице, което изобщо не е запознато с литературата по този въпрос. Подобни случаи, които съвсем не са рядкост, трябва да ни накарат да се замислим. Те доказват съществуването на несъзнавано „знание" за процеса на индивидуация и неговата историческа символика.

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #7 -: Юли 12, 2018, 12:58:04 pm »
А това е и инфото, което споделям за аргументиране на твърдението ми за дихотомното разделение на символа божествеността или усещането за цялостност, пък може и използвания от автора на последващия материал /Юнг/ психологически термин - архетип на цялостната личност.


" Ако съзираме паралел между традиционния образ на Христос и психичното явление „цялостна личност", то антихристът съответства на сянката на цялостната личност, на тъмната половина на човешката цялостност, на която не бива да се гледа прекалено оптимистично. Доколкото можем да съдим от нашия опит, светлината и сянката изглеждат така равномерно разпределени в човешката природа, че психичната цялостност се проявява в една най-малкото приглушена светлина. Психологическото понятие за цялостна личност, отчасти изведено от познанието за цялостния човек, отчасти проявяващо се спонтанно в продуктите на несъзнаваното под формата на архетипната, свързана чрез вътрешни антиномии четворност, не може да не включва в себе си сянката на светлия образ, без която той би бил лишен от тяло и с това - от човешкото. В емпиричната цялостна личност светлината и сянката оформят парадоксално единство. Докато в християнската представа архетипът е безнадеждно разполовен на две несъединими части, което в крайна сметка води до метафизичен дуализъм - до разграничаването на небесното царство от огнения свят на прокълнатите.

За човека с положително отношение към християнството проблемът за антихриста е косте- лив орех. Антихристът не е нищо друго освен провокиран от Божията инкарнация контраудар на дявола, който придобива същинския си образ на противник на Христа и на Бога едва с появата на християнството, докато в Книга на Йова той все още е един от Божиите синове и довереник на Яхве51. Психологически случаят е ясен дотолкова, доколкото догматичният образ на Христос е така прекрасен и безукорен, че засенчва всичко останало. Действително, той е така едностранчиво съвършен, че просто изисква една психична противоположност за възстановяване на равнове- сието. Още преди това неизбежното противопоставяне е довело до учението за двамата Божии синове, по-възрастният от които се нарича Сатанаил. Появата на антихриста не е обикновено про- рочество, а неумолим психологически закон, по силата на който авторът на посланията, без да го съзнава, е бил уверен в задаващата се енантиодромия. Затова той пише така, сякаш съзнава вътре- шната необходимост от това преобръщане, и тази мисъл навярно му е изглеждала като Божие откровение. В действителност всяка пo-интензивна диференциация на Христовия образ предиз- виква съответно засилване на несъзнаваната му противоположност, с което напрежението между „горе" и „долу" нараства.

С тази констатация ние се движим изцяло в рамките на християнската психология и символика, макар никой да не е помислял, че в християнството се крие фаталната тенденция духът му да се превръща в своята противоположност, и то не поради някаква тъмна случайност, а по силата на една психологическа закономерност: предопределено е устременият към висшите сфери духовен идеал да бъде възпрепятстван от материалистичната, изцяло подвластна на земното страст към овладяване на веществото и покоряване на света. Това превращение става очевидно в епохата на Ренесанса. Думата означава „възраждане", като се има предвид новораждането на античния дух. Днес е ясно, че този античен дух всъщност е бил маска и че се възражда не той, а среднове- ковнохристиянският дух, като претърпява странни езически трансформации, заменяйки небесната цел със земна и преминавайки с това от вертикалата на „готическия" дух към хоризонталата на географските и природните открития. По-нататъшното развитие, довело до френското просвеще- ние и революцията, създава едно днес широко разпространено състояние, което не можем да наречем другояче освен антихристиянско, и така потвърждава раннохристиянското предугаждане на края на света. Сякаш появата на Христос е активирала скрити дотогава противоречия или маха- лото е отишло до края в едната посока и сега се връща обратно в другата. Двупосочността на движението е в природата на махалото. Христос е съвършен, но още в началото на пътя си той е в конфронтация със сатаната, неговия противник, силата, балансираща огромното напрежение в световната душа, което ознаменува появата на Христос; той е „mysterium iniquitatis" (тайната на несправедливостта), неразделно свързана със „sol iustitiae" (слънцето на справедливостта), както сянката със светлината, както брат с брата, точно според възгледите на ебионитите52 и евхетите53.

И двамата се стремят към властване, единият - над небесното царство, другият - към principatus huius mundi (господство над този свят). Говори се за „хилядолетно царство" и за „появата на антихриста", сякаш двамата царствени братя са си поделили световете и епохите. Така че техният сблъсък не е просто случайност; той е брънка от веригата.

Както се налага да си припомняме античните богове, за да оценим вярно психологическата стойност на apxeтипа „анима/анимус", така Христос е най-близката за нас аналогия на цялостната личност и нейното значение. Ако добре разбираме, тук не става въпрос за някаква изкуствена или произволна, а за реално съществуваща и действена колективна ценност, чиято действеност не за- виси от това, дали субектът я съзнава или не. Макар че атрибутите на Христос (единосъщност с бащата, вечно съсъществуване, синовност, непорочно зачатие, разпятие, пожертваният между про- тивоположностите Агнец, Единият, разделен на много) го разкриват като безспорно въплъщение на цялостната личност, от психологическа гледна точка той все пак съответства само на едната половина на apxетипa. Другата половина е представена от антихриста. Той по същия начин изразява цялостната личност, но представлява тъмната й страна. И единият, и другият са хрис- тиянски символи със същото значение като това на образа на разпнатия между разбойниците Спасител. Този величествен символ ни говори, че напредващото развитие и диференциране на съз- нанието води към все по-застрашително осъзнаване на противоречието, и означава ни повече, ни по-малко разпъване на Аза на кръст, мъчителното му люшкане между несъвместими противо- положности54. Но не става въпрос за абсолютно отстраняване на Аза, защото това би унищожило фокуса на съзнанието и последствието би било абсолютна неосъзнатост. Относителното отстраня- ване на Аза се отнася само до най-висшите и последни решения при неразрешими колизии на дъл- га, с други думи: в такива случаи Азът е пасивен зрител, който нищо не решава, а трябва да се подчини безусловно на едно решение. Решението се взема от човешкия гений, от нещо пo-висше и по-широкообхватно в човека, чиито мащаби никой не познава. Затова ще бъде добре психоло- гическите аспекти на индивидуацията да се изследват грижливо в светлината на християнската традиция, тъй като тя е описала този процес с точност и яркост, далеч превъзхождащи нашия не- мощен индивидуален опит, макар образът на цялостната личност - Христос - да е лишен от съот- ветно присъщата му сянка.

Причината, както вече споменахме, е учението за Summum Воnum. Иреней с право възразява на гностиците, че „светлината на техния баща" заслужава упрек, защото „не е съумяла да освети и изпълни дори онова, което е вътре в него (сянката и празнотата)"55. Струва му се нередно и достойно за укор да се приема, че във вътрешността на светлинната плерома има „безформена и тъмна празнота". За християнина нито Бог, нито Христос не трябва да представляват парадокси; те трябва да са еднозначни и това е валидно до ден днешен.

Не се е разбирало, а изглежда и днес още не се разбира (с някои достойни за уважение изключения), че високомерието на спекулативния интелект е тласнал още древните към дързостта да потърсят философско определение на Бога, с което един вид са го задължили да бъде Върховно Благо. Един протестантски теолог дори е имал куража да заяви: „Бог може да бъде само добър!” Но още Яхве би го вразумил по този пункт, щом сам не е способен да осъзнае, че накърнява всемогъществото и свободата на Бога. Разбира се, узурпацията на Summum Воnum има стародавни причини (на които тук не мога да се спирам), но независимо от това тя е основанието и причината за онази отричаща реалността на злото идея за privatio boni, която откриваме още у Василий Велики (330-379), сетне у Дионисий Ареопагит (втората половина на IV век) и напълно развита у св. Августин.

Тациан (II век) най-рано от всички е издигнал по-късния принцип „Всяко добро е от Бога, всяко зло - от човека", изричайки думите: „Бог не е извършил нищо лошо; ние самите сме създали неправдата на земята"56. На същото мнение е Теофил от Антиохия (II век) в съчинението си „Ad Autolycum"57.

Василий казва: „Не бива да смяташ Бог за създател на злото, нито пък да си въобразяваш, че злото има своя субстанция. Защото злината не съществува като нещо живо, нито пък смятаме, че има някаква субстанциална същност (ousian enhypostaton). Злото е отрицание (steresis, букв. ограбване) на доброто... Така че то няма собствено съществуване (en idia hyparxei), а се поражда вторично от осакатяването (perosis) на душата58. То не е нито несътворено, както мислят неверни- ците, които приравняват злината към добротата... нито сътворено. Защото, ако всичко е от Бога, как може злото да идва от доброто?"59.

Друг пасаж хвърля светлина върху логиката на това твърдение. Във втората проповед в HexaemeronВасилий казва: „Твърде неблагочестиво е да се твърди, че злото произлиза от Бога, защото никоя от тези две противоположности не може да произлиза от другата. Животът не създава смъртта, мракът не е източникът на светлината, болестта не е създателят на здравето... Но ако злото не е нито несътворено, нито сътворено от Бога, откъде се взема то? Че съществува зло, не ще отрече никой, познал живота. Какво можем да кажем тогава? Че злото не е жива и одухотворена същност, а състояние (diathesis) на душата, противоположно на добродетелта, и произлиза (т. е. причинява се) от пренебрегването на доброто от страна на лекомислените (rhathymois)... Всеки сам е причинител на съществуващото в него зло"60

Естественият факт, че понятието „високо" е неразделно свързано с представата за „ниско", се превръща с лека ръка в причинно-следствена връзка и с това се довежда до абсурд, защото мракът очевидно не създава светлина, нито пък светлината - мрак. Но представата за добро и зло е основа на моралната преценка. Това е двойка логически равностойни противоположности, представля- ваща необходимо условие за всеки познавателен акт. От емпирична гледна точка по този въпрос няма какво повече да се каже. От тази гледна точка би трябвало да се установи, че доброто и зло- то, като двете неразделни части на моралната преценка, не произлизат едно от друго, а и двете са налице от самото начало. Злото, както и доброто, е човешка ценностна категория; ние сме източ- никът на моралните преценки, ала само донякъде сме източник на фактите, които са обект на тези преценки. Един оценява тези факти като нещо добро, друг - като нещо лошо. Само в особено важ- ни случаи съществува някакъв консенсус. Ако подобно на Василий разглеждаме човека като източ ник на злото, това означава, че той е източникът и на доброто. Но човек е преди всичко източник просто на една преценка; отговорността му за преценяваните факти не е така лесно установима. За целта е необходимо да се определи доколко свободна е неговата воля. Всеки психиатър знае колко отчайващо трудна е тази задача. Ето защо психологът се въздържа от метафизични твърдения, принуден е обаче явно да критикува човешките аргументи за privatio boni.

И така, когато Василий твърди, че, от една страна, злото няма своя субстанция, а се поражда от „осакатяване на душата", от друга страна обаче, е убеден, че злото действително съществува, то тази относителна реалност на злото се основава на реална причина. Щом душата е създадена като добра, значи тя е наистина опорочена от някаква действителна причина, било то безгрижие, неб- режност или лекомислие, каквито са значенията на думата rhathymia. Ако едно нещо се обяснява с психичен факт, то (искам специално да подчертая това) съвсем не се свежда ad nihilum (до нищо) и не се премахва, а се измества в една психична реалност, разкриваща се емпирично значително по-лесно, отколкото например реалността на догматичния дявол, който според автентични твърде- ния не е изобретен от човека, а е съществувал преди неговата поява. Ако дяволът по своя воля е скъсал с Бога, то това доказва, от една страна, че злото е съществувало в света преди човека и той не е единственият негов причинител, а, от друга страна - че и самият дявол е бил с „осакатена душа", за което трябва да има също толкова реална причина. Основната грешка на Василиевия аргумент е petitio principii61 и тя ни въвлича в неразрешими противоречия: априорно се приема, че самостоятелността на злото трябва да се отрича, независимо че съгласно догмата дяволът е вечен. В исторически план за това има външна причина - заплахата от манихейския дуализъм. Това става ясно най-вече от съчинението на Turn от Бостра (поч. ок. 370) „Adversus Manichaeos"62, където той възразява на манихейския дуализъм, че що се отнася до субстанцията, не съществува никакво зло.

Йоан Златоуст (ок. 344-407) използва вместо steresis (privatio) израза ektrope tou kalou (да отстъпиш от доброто, да му обърнеш гръб). Той казва: „Злото не е нищо друго освен отвръщане от доброто, затова злото е вторично пo отношение на доброто"63.

Дионисий Ареопагит предлага подробно обяснение на злото в глава 4. на „De divinis nominibus". Злото, казва той, не може да произлиза от доброто, защото, ако идва от доброто, то не би било зло. Но тъй като всичко съществуващо идва от доброто, то всичко е по някакъв начин добро, „а злото изобщо не съществува". „По своята природа злото не е нещо веществено, нито пък от него произлиза нещо веществено... Злото просто не съществува, то не е нито добро, нито благо- творно... Всички съществуващи неща са добри и произлизат от доброто, а ако са лишени от добро, те не са нито добри, нито съществуващи." Онова, което не съществува, не е абсолютно зло. Онова, което изобщо го няма, е нищо, освен ако не се схваща като съдържащо се в доброто съгласно един трансцендентален модус. Така че доброто, и когато съществува, и когато не съществува, заема несравнимо по-предно и по-високо място, докато злото го няма нито в съществуващото, нито в несъществуващото64.

Тези текстове показват колко настойчиво се отричана реалността на злото още твърде отдавна. Както споменахме, този факт е най-тясно свързан с отношението на църквата към манихейския дуализъм, което става ясно по-късно при Августин в съчинението си срещу манихеи- те и маркионитите той дава следното обяснение: „По тази причина всички неща са добри, защото едни са „по-добри" от други, а качеството на по-малко добрите повишава стойността на по- добрите... А нещата, които наричаме лоши, са грешки в добрите неща и изобщо не могат да съще- ствуват извън добрите неща... Самите тези грешки са свидетелство за естествената доброта на нещата. Защото онова, което е лошо поради грешка, всъщност е добро по природа. Грешката е нещо противоестествено, защото вреди на природата - а не би могла да й вреди по друг начин, освен като намалява доброто в нея. Следователно злото е само privatio boni. И затова то не се намира никъде другаде освен в дадено добро нещо... И затова доброто може да съществува без злото, както например самият Бог и всички по-висши небесни (създания); злото обаче не може да съществува без доброто. Ако не вреди, то не е зло, а ако вреди, намалява доброто; а ако погълне всичко, то не ще остане нищо, на което да вреди, и така самото зло ще престане да съществува, тъй като не ще има същество, чиято доброта да умалява чрез вредата си"65.

„Liber Sententiarun ех Augnstino" (CLXXVI) казва: „Nulla est substantia mali66(злото няма субстанция - т. е. самостоятелно съществуване), защото, след като Бог не е негов създател, то не съществува. Тъй че недостатъкът на покварата не е нещо друго освен желание или действие на една необуздана воля." В съответствие с това Августин твърди: „Не е зъл мечът, зъл е онзи, който използва меча за злодейско дело"67.

Приведените цитати от Дионисий и Августин показват ясно: само по себе си злото не е суб- станциално и съществуващо, а само по-ниска степен на доброто, което единствено притежава субстанция. Злото е vitium, т. е. лоша употреба на нещата вследствие на неправилни решения на волята (заслепление от нечиста страст и т. н.). Тома Аквински, великият църковен отец, позовава- йки се на горния цитат от Дионисий Ареопагит, пише: „Едната от две противоположности се познава чрез другата, както тъмнината - чрез светлината. Затова (отговорът на въпроса) що е зло трябва да се почерпи от природата на доброто. Но пo-горе казахме, че добро е всичко онова, което ни привлича. И тъй като всяко природно създание се стреми към своята същина и завършеност, следва да заключим, че същината на доброто (ratio bonitatis) е съществуването и пълното развитие на всяко създание. Затова злото не може да представлява нещо съществуващо, някаква форма или природа. Остава само една възможност - да означаваме с понятието „зло" известна липса на добро- то"68. „Злото не е съществование, а доброто е съществование"69. „Също така всяко действие се реа- лизира заради доброто или чрез неговата сила. Целта на действащия трябва да е желана (conveniens). Ho онова, което той желае, е добро за него, и затова всяко действие е в името на доб- рото." (Quod autem conveniens est alicui est illi bonum. Ergo omne agens agit propter bonum70.)

Св. Тома сам се позовава на думите на Аристотел, че „по-бяло е онова, което е смесено с по-малко черно"71, но не споменава, че твърдението „По-черно е онова, което е по-малко смесено с бяло" не само може да претендира за същата валидност, но е и логически еквивалентно на първото. Така че не само тъмнината се познава чрез светлината, но и обратното - светлината чрез тъмнината.

Тъй като само онова, което действа, е истинско, то според св. Тома само доброто е истинско, т. е. съществуващо. Неговият довод обаче се основава на едно „добро", означаващо „задоволи- телно, подходящо, желано". Така че „omne agens agit propter bonum" (всяко нещо действа в името на доброто) би трябвало да се преведе като: всяко нещо преследва онази цел, която му е изгодна. Това, както е известно, прави и дяволът. И той си има „appetibile" (нещо желано) и без съмнение се стреми към съвършенство не в доброто, а пo-скоро в лошото, но от това съвсем не следва, че стремежът му по същество е добър.

Разбира се, злото може да се разглежда като намаляване на доброто, но по тази логика можем да кажем, че температурата на арктическия вятър, при която носът и ушите ни замръзват, е просто малко по-ниска от топлината на екватора. В края на краищата арктическата температура рядко пада по-ниско от 230 градуса над абсолютната нула. Всичко на земята е „топло", т. е. никъде не се достига дори приблизително до абсолютната нула. Както всички неща са повече или по-малко „добри" и както студът не е нищо друго освен намалена топлина, така и злото е само намалено добро.

Аргументацията на privatio boni си остава едно евфемистично petitio principii, все едно дали злото се смята за по-малко добро или за резултат от крайността и ограничеността на всичко сътворено. Погрешният извод следва неизбежно от предпоставката, че Бог = Summum Bonum, защото е недопустимо съвършената доброта да създаде зло. Бог е създал само добро и по-малко добро (второто непросветените наричат за по-кратко „лошо")72. И тъй като при горещина от 230 градуса над абсолютната нула ние ужасно мръзнем, следва, че има хора и неща, които, макар създадени от Бога, са минимално добри и поради това - максимално лоши.


kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #8 -: Юли 12, 2018, 01:00:39 pm »

Тенденцията да се отрича реалността на злото е родила твърдението „Всяко добро е от Бога, всяко зло от човека". Това противоречи на истината, че онзи, който е създал топлината, е отгово- рен и за студа (sc. bonitas inferiorum - разбира се, и за доброто на по-нисшите). Можем да се съгла- сим с Августин, че всички същества са добри по природа; просто не всички са дотолкова добри, че лошотата им да не е също така очевидна.


Това, което в наши дни се извърши и все още се върши в концентрационните лагери на диктаторските държави, не може лесно да се нарече „случайна липса на съвършенство"; би прозвучало като подигравка.


Психологията не знае какво е добро и зло само по себе си; за нея това са само преценки на отношения: добро е това, което от дадена гледна точка изглежда подходящо, приемливо или цен- но; зло - съответно противоположното. След като онова, което наричаме „добро", е за нас „истин- ско" добро, то съществува и „лошо", и „зло", което за нас е „истинско". Виждаме, че психологията се занимава с една повече или по-малко субективна преценка, т. е. с психични контрасти, които са неизбежна характеристика на ценностните отношения: добро е онова, което не е лошо, а лошо - което не е добро. Има неща, които от известна гледна точка са крайно лоши, т. е. опасни. Има и такива неща в човешката природа, които са много опасни и затова изглеждат на попадналия в техния обсег като зло. Да се разкрасява злото няма смисъл, това се прави само заради една измам- на сигурност. Човекът е способен на неизмеримо зло и както показва човешкият опит, злодеянията са толкова реални, колкото и добрините, т. е. душата е, която неволно изрича разграничаващата преценка. Единствено за несъзнаваното не съществува добро и зло. В сферата на психологията, откровено казано, не се знае кое преобладава в света - доброто или злото. Надяваме се, че е доброто, т. е. онова, което ни изглежда приемливо. Едва ли някой някога ще може да каже какво представлява доброто само по себе си. Дори да осъзнаваме относителността и нетрайността на моралните преценки, не можем да се освободим от тях, а онези, които си въобразяват, че стоят над доброто и злото, обикновено са най-големите мъчители на човечеството и се гърчат в терзанията и страховете на собствената си треска.


Днес повече от всякога е важно човек да не пренебрегва опасността от злото, което се таи в самия него. Тя, за съжаление, е прекалено реална и затова психологията държи на истинността на злото и отхвърля всякакви дефиниции, определящи го като незначително или дори несъщест- вуващо. Психологията е емпирична наука и се занимава с реални неща. Затова като психолог аз нямам намерението, нито компетентността да се намесвам в метафизиката. Принуден съм да възразя само там, където метафизиката се намесва в опита и му дава едно емпирично напълно необосновано тълкуване. Моята критика на доктрината за privatio boni е валидна само дотам, докъдето се простират психологическите наблюдения. От научна гледна точка обосновката на тази доктрина представлява, както е видно за всеки, petitio principii, при което, знае се, получаваме онова, което самите ние сме заложили. Подобни аргументи не са убедителни. Но че те не само се използват, а и очевидно им се вярва, това за мен е факт, който не мога да пренебрегна. Защото той доказва априорната тенденция да се отдава предпочитание на „доброто" с всички достъпни сред- ства, подходящи и неподходящи. Като държи на тезата privatio boni, християнската метафизика изразява тенденцията към увеличаване на доброто и намаляване на злото. Затова метафизически privatio boni може и да е вярно.


В това отношение не се решавам да изкажа преценка. Настоявам само, че в сферата на нашия опит бяло и черно, светлина и мрак, добро и зло са еквивалентни противоположности, едната от които винаги предполага другата.Този прост факт е представен правилно още в Clementinischen Homilien73, един сборник от гностично-християнски съчинения, създадени около 150 година, където неизвестен автор схваща доброто и злото като дясната и лявата ръка на Бога, а самото творение - като състоящо се от сизигии, т. е. двойки противоположности. По подобен начин Marinus, ученик на Bardesanes, схваща доброто като светло и десностранно (dexion), а злото - като тъмно и левостранно (aristeron)74. Лявата страна съответства също на женското начало. Така и у Иреней („Adversus Haereses", 1,30,3) София Проникос е наречена Sinistra (лява). Според Климент този възглед е напълно съвместим с идеята за единството на Бога. Изходим ли от един антропоморфен образ на Бога (а всеки образ на Бога е антропоморфен по един повече или по-малко деликатен начин!), трудно можем да оспорим както логиката, така и естествеността на Климентовото схващане. При всички случаи то, около 200 години по-старо от горните цитати, показва, че реалността на злото съвсем не води до манихейски дуализъм и поради това не застрашава единcтвoтo на Божия образ. Напротив, в утвърждаването на Божието единство това схващане отива дори по-далече от съществената разлика между яхвистичното и християнското гледище. Както е известно, Яхве не е справедлив, а несправедливостта е нещо недобро. Докато християнският Бог е само добър. Не може да се отрече, че Климентовата теология е съумяла да преодолее това противоречие по начин, съответстващ на психологическите факти.


Затова си струва да се вгледаме по-внимателно в разсъжденията на Климент. „Бог, казва той, е определил две царства (basileias) и е създал два свята (aionas), решавайки да предаде сегашния космос на злото (роnеro), тъй като той е малък и скоро ще отмре. За доброто обаче той обещава да запази бъдещия свят, който е голям и вечен." Структурата на човека съответства на това разделение: тялото произлиза от женското начало, което се характеризира с емоционалност, а духът - от мъжкото, на което е присъщ разумът. Тялото и духа Климент нарича „двете триади"75. Човекът се състои от „две смеси (phyramaton, букв. тесто), женска и мъжка. Затова пред него има два пътя - път на закона и път на беззаконието, тъй като са определени две царства - едно, което наричаме небесно, и друго - на властващите в момента на земята"76. „Едното от тях упражнява насилие (ekbiazetai) върху другото." „Освен това тези двама владетели (hegemones) са бързите ръце" (на Бога, според Второзаконие 32:39 - „Аз моря и съживявам"). Той убива с лявата ръка и спасява с дясната. Тези два принципа „не съществуват извън Бога, нито имат някакъв друг произход (arche)". Бог не ги е създал (proeblethesan) и като животни (zoa), „защото са били в съгласие (homodoxoi) с него". Бог обаче е създал четирите първи елемента - горещо и студено, влажно и сухо. Така че той е бащата на цялото битие (ousias), но не и на познанието, което е продукт от смесването (на елементите). От външното им смесване се ражда като дете изборът (или решението, proairesis)77, т. е. от смесването на четирите елемента се пораждат неравенства, представляващи несигурности и изискващи решения или актове на избор. Четирите елемента образуват четворната субстанция на тялото (tetragenеs tou somatos ousia), както и на злото (tou ponerou). Тази субстанция, „разделена на видове, е създадена от Бога, но извън нея, по волята на Твореца (tou probalontos), е замесено предпочитанието към злото (proairesis)".


Това изречение трябва да се разбира по следния начин: Четворната субстанция е вечна (ousa aei) и дете на Бога. А склонността към зло (he kakois chairousa proairesis) е добавена отвън към създадената от Бога смес.
Така че злото не е създадено нито от Бога, нито от някой друг, не произлиза от него и не се самопоражда. Но Петър, който изказва тези разсъждения, не е напълно убеден в тях. Изглежда, че не по волята (и може би без знанието) на Бога смесването на четирите елемента е взело лош обрат, което обаче не пасва добре на Климентовата представа за противоположните Божии ръце, които взаимно се „насилват". Явно на Петър, който води диалога, му е трудно изрично да припише на Твореца причиняването на злото.


Авторът на проповедите застъпва едно Петрово християнство с определен висш църковен или ритуалистичен облик, като не само с това, но и с учението си за двойния аспект на Бога разкрива тясната си свързаност с първичната еврейско-християнска църква. В нея, според свидетелството на Епифаний, откриваме идеята на ебионитите, че Бог има двама сина - по-възрастният е сатаната, а по-младият - Христос78. Михайас, един от участниците в диалога, има предвид същото, когато казва, че ако доброто и злото са възникнали по един и същи начин, те би трябвало да са братя79.


В (еврейско-християнския?) Апокалипсис възнесението на Исая се съдържа видение на Исай за седемте небеса, през които той преминава80. Най-напред той вижда Самиел81 и неговото войнство, срещу което на небето се води „голяма битка". Но освен това на първото небе ангелът го отвежда до един трон. Ангелите, които стоят от дясната страна на трона, са по-хубави от тези, които стоят от лявата. Тези от дясната „пеят всички в един глас", а тези от лявата пеят след тях и песента им не е същата. На второто небе всички ангели са по-красиви, отколкото тези на първото, и помежду им вече няма разлика; така е и на по-високите небеса. Самиел очевидно има все още забележимо влияние на първото небе, тъй като там „левите" ангели са по-малко красиви, а също и по-долните небеса не са така блестящи, както по-горните, макар че всяко превъзхожда предишното по блясък. Дяволът се намира на небето, както гностичните архонти, и със своите ангели съответства на астрологичните божества и сили. Неговата сфера се припокрива с божествената сфера на Троицата, чиято светлина достига до най-долното небе. Това е картина, изобразяваща съответни една на друга противоположности, както лявата и дясната ръка. Показателно е, че и тази представа, както Климентините, датира от доманихейската епоха (II век), когато не е съществувала необходимостта от отпор на конкуренцията на манихейството. Все още е било възможно да се изобрази едно истинско отношение ян/ин, картина, доближаваща се повече до истината, отколкото privatio boni, и при това с нищо ненарушаваща монотеизма, както показва единството на дао, съединяващо ян и ин (което йезуитите логично превеждат с „бог"). Изглежда, че едва манихейският дуализъм е показал на църковните отци, че всъщност дотогава те твърдо са вярвали в субстанциалността на злото, без да го съзнават. Това внезапно прозрение ще да ги е довело да приемат проблематичния антропоморфизъм, че онова, което не може да съчетае човекът, не е способен да съчетае и Бог. Ранната християнска епоха е могла да избегне тази грешка благодарение на по-голямата си неосъзнатост. Би могло да се предположи, че в гностич- ните кръгове на синкретичното еврейство е продължило обсъждането на проблема за яхвистичния образ на Бога, започнало още с Книга на Йова, още повече че християнският отговор на този въпрос, т. е. еднозначното решение в полза на Божията доброта (Марк. 10:18, Матей 19:17) не е задоволявало консервативните евреи. Затова е забележително, че учението за двамата противопо- ложни синове на Бога се е родило сред палестинските евреи християни. В рамките на християнст- вото то достига до богомилите и катарите; в еврейството то намира продължение в религиозната спекулация и траен израз в двете страни на кабалистичното дърво сефирот- chessed (любов) и din (справедливост). Един учен равин, господин Zwi Werblowsky, прояви изключителната любезност да събере за мен цитати от староеврейската литература, засягащи този проблем:


R. Joseph учи: „Писаното (Изход 12:22) „Никой от вас да не излиза от къщните си врата до сутринта"82 ни казва, че когато рушителят получи свобода, той не прави разлика между добри и лоши. Нещо повече: той дори започва с добрите"83. Относно Изход 33:5 („Ако тръгна помежду ви, в един миг ще ви изтребя") мидрашът84 казва: „(И рече Яхве) бих могъл да се разгневя на вас за една секунда - защото толкова трае гневът ми, както е казано: „Скрий се за миг, докле мине гневът" (Исай 26:20) - и да ви унищожа." Яхве предупреждава за необузданата си гневливост. Ако в момента на Божия гняв бъде изречено проклятие, то непременно ще се сбъдне. Ето затова Валаам, който „притежава знание от Всевишния"85 и е повикан от Валак, за да прокълне Израел, е толкова опасен враг - той знае в кой момент ще се разрази гневът на Яхве86.


Божията любов и милост се наричат негова дясна ръка, а справедливостта и правораздава- нето му - негова лява ръка. Така за Първа книга Царства 22:19 („Видях... цялото небесно войнство до Него от дясната и от лявата му страна") се казва: „Има ли горе дясно и ляво? Това значи, че защитниците стоят отдясно, а обвинителите - отляво"87. За Изход 15:6 („Твоята десница, Господи, се прослави със сила; Твоята десница, Господи, съкруши неприятеля"): „Когато израилтяните изпълняват Божията воля, те правят така, че и лявата ръка става дясна. Ако не изпълняват Божията воля, то тогава и дясната ръка става лява"88. „Лявата ръка на Бога отблъсква, дясната привлича"89.


Колко опасна страна има Божията справедливост, личи от следното разсъждение: „И рече Светият, слава Нему: Ако създам света с милосърдие, греховете ще вземат връх; ако го създам със справедливост, то как ще просъществува той? Затова ще го създам със справедливост и милосърдие. О, дано така да пребъде!"90 Мидрашът казва за Битие 18:23 (застъпничеството на Аврам за Содом): (Аврам рече) „Ако искаш светът да просъществува, не бива да съдиш (строго). Ако искаш пълна справедливост, няма да има свят. Ти искаш и двете наведнъж. Ако не отстъпиш малко, светът не ще може да просъществува"91


Бог закриля каещите се грешници, които дори предпочита пред праведните, пред своята собствена справедливост, като ги покрива с ръка или ги скрива под трона си92.


За Авакум 2:3 („Ако (видението) се забави, чакай го") Р. Йонатан казва: „А ако мислиш, че само ние чакаме, а Той не чака, то писано е: „И затова Господ не бърза да ви помилува" (Исай 30:18). Но ако и ние чакаме, и той чака, какво тогава пречки (на спасението)? Божията справедливост му пречи"93.В този смисъл трябва да се разбира и молитвата на Р. Йонатан: „Нека бъде Твоята воля, да гледаш нашия позор и нищетата ни. Облечи се в Твоето милосърдие, забули се с Твоята мощ, загърни се в Твоята любов, и Твоята благост и благосклонност ще бъдат с теб"94. От Бога направо се изисква да мобилизира добрите си качества. Съществува традиция той да се моли пред самия себе си: „Нека бъде волята ми милосърдието да надделее у мен и състрадател- ността да засенчи другите ми качества." Тази традиция се потвърждава от следния разказ: „И рече Р. Ишмаел, син на Елиша: „Веднъж влязох в най-святото място да принеса жертва и видях там Актариел95 Я Яхве Саваот96 да седи на висок и величествен трон, и той ми рече: Сине мой, Ишмаел, благослови ме! Аз му рекох: Господарю на света! Нека бъде волята Ти, щото Твоята състрада- телност да победи гнева Ти и засенчи другите Ти качества, за да се отнасяш с Твоите деца състра- дателно, а не като строг съдник. И Той кимна с глава"97.


От тези цитати не е трудно да се види какви следи е оставил противоречивият образ на Бога на Йов. Този образ е предмет на религиозни спекулации в рамките на еврейството и е повлиял, очевидно с посредничеството на кабалата, и върху Якоб Бьоме, у когото срещаме подобна амбивалентност между Божията любов и огъня на Божия гняв, в който гори Луцифер98.


Тъй като психологията не е метафизика, от нейната констатация на равностойни противопо- ложности не може да се изведе метафизически дуализъм, нито пък да й се припише такъв99. Психологията знае, че равностойните противоположности са неизбежни, присъщи на познавател- ния акт условия, без които не е възможно да се правят разграничения. Но малко вероятно е нещо така свързано с познавателния акт да бъде по силата на това и свойство на обекта. По-скоро можем да допуснем, че преди всичко съзнанието ни е онова, което назовава различията между нещата, оценява ги и може би дори ги създава там, където те не се наблюдават.


Спрях се по-подробно на учението за privatio boni, защото в известен смисъл на него се дължи прекалено песимистичното разглеждане на човешката душа. За разлика от него ранното християнство непоколебимо е противопоставяло на Христос един антихрист. Защото може ли да се говори за „горе" без „долу", за „дясно" без „ляво", за „добро" без „зло"? Едното трябва да съще- ствува толкова реално, колкото и другото. Едва с Христос на света се появява един дявол като истински антипод на Бога и, както споменах, в ранните еврейско-християнски среди сатаната е смятан за по-големия брат на Христос.


Но има още една причина, поради която трябваше да отделя специално внимание на критиката на privatio boni: още у Василий срещаме тенденцията злото да се приписва заедно с качеството несъществуващо (me on) на нагласата (diathesis) на душата. Тъй като според този автор злото се дължи единствено на човешкото лекомислие и небрежност, в известен смисъл то съще- ствува само благодарение на една психологическа грешка, а тя е толкова дребна, че в крайна смет- ка злото се разсейва като дим. Разбира се, на лекомислието като причина за злото следва да се пог- ледне сериозно, но и тази причина е отстранима с една промяна на отношението. Човек може да промени поведението си, ако поиска. Психологическите причини са нещо толкова неуловимо и почти нереално, че всичко, което се обяснява с тях, само добива характера на нещо незначително, на случаен пропуск и така се минимализира. Открит въпрос е доколко съвременното подценяване на психиката се дължи на това предубеждение. Още по-голямо става значението на това предубеж дение поради факта, че благодарение на него душата е белязана като източник на злото изобщо. Църковните отци изглежда не са си давали сметка каква фатална власт приписват на душата по този начин. Човек трябва да е сляп, за да не вижда могъщата роля на злото в живота. Нужна е била личната намеса на Бога, за да се спаси човечеството от проклятието на злото, инак то би било изгубено. Ако неимоверната власт на злото се побери на душата, това може да породи само една негативна инфлация, т. е. също толкова демонична претенция за власт на несъзнаваното, с което то ще бъде усилено. Тази неизбежна последица е антиципирана в образа на антихриста и се отразява в днешните събития, чието естество съответства на залязващия християнски еон на Рибите.


В света на християнските представи Христос несъмнено символизира цялостната личност100. Като висша степен на индивидуалността тя е уникална и неповторима. Но тъй като психологическата цялостна личност е трансцендентно понятие, изразяващо сумата от съзнавани и несъзнавани съдържания, тя може да се опише само като антиномия101, т. е. горните две качества трябва да се допълнят с техните противоположности, за да се характеризира вярно трансценденталността. Най-просто е това да стане под формата на четворка от по две двойки противоположности:






Тази формула изразява не само психологическата цялостна личност, но и догматичния образ на Христос. Като историческа личност Христос е уникален и неповторим, като бог - всеобщ и вечен. Цялостната личност като индивидуалност е уникална и неповторима, а като архетипен символ тя е образ на Бога, т. е. всеобща и „вечна"102. Ако теологията определя Христос като изцяло добър и духовен, от другата страна трябва да възникне нещо „зло" и „земно" или „природно" и това имен- но е антихристът. Така се получава четириединство от противоположности, което на психологи- ческо равнище се постига поради това, че цялостната личност не е изцяло „добра" и „духовна" и съответно нейната сянка не е чак толкова черна. Освен това не е нужно повече да се разделят противоположностите на „добро" и „духовно":






Това четириединство (quaternio) характеризира психологическата цялостна личност, защото като тоталност по дефиниция трябва да включва светлите и тъмните страни така, както цялостната личност включва мъжкото и женското начало, поради което се символизира от брачната четворка103. Последната съвсем не е ново откритие, а се среща още при наасените на Иполит104. Ето защо индивидуацията представлява mysterium coniunctionis (тайната на съединяването), където цялостната личност се преживява като брачно съединяване на противоположности105 и се изобразява като цялостност в спонтанно възникващите мандали.


Отдавна е било разбрано и изречено, че човекът Исус, синът на Мария, представлява principium individuationis (принцип на неделимостта). Така Василид106, според сведението на Иполит107, казва: „Исус е първата жертва на разграничаването на родовете (phylokrinesis), и смисълът на Христовите мъки е единствено в разпределянето на смесените неща на родове. По този начин, твърди той, цялата синовна връзка, оставена без форма (amorphia)... се е нуждаела от разграничаването на родове (dein phylokrinethenai), така както и Исус е бил подложен на разграничаване (pephylokrinetai)." Според малко сложното учение на Василид „несъществуващият" Бог е създал тройна синовна връзка (hyiotes): първият „син", който е с най-крехка природа, остава горе при бащата; вторият поради по-грубата си (pachymerestera) природа слиза малко по-надолу, но получава „криле, каквито Платон е дал на душата във „Федър"108. Третият син обаче пада дълбоко в „безформието", защото природата му се нуждае от пречистване (apokatharsis). Очевидно тази „синовна връзка" поради нечистотата си е най-грубата и най-тежката. В тези три еманации или прояви на несъществуващия Бог лесно се разпознава триадата „дух - душа - тяло" (pneumatikon - psychikon - sarkikon). Духът е най-финото и най-висшето; душата, като Ligamentum spiritus et corporis (връзка между духа и тялото), е по-груба от духа, но притежава „орлови криле"109, за да се издига до no-висшите сфери. И духът, и душата са от фина материя, поради което пребивават, както етерът и орелът, в сферата на светлината или близо до нея, докато тялото, като тежко, тъмно и нечисто, е лишено от светлина, но въпреки това съдържа Божия зародиш на третата синовна връзка; само че в несъзнавана безформеност. Този зародиш бива един вид събуден, пречистен и подготвен за възнесение (anadrome) от Исус, и то благодарение на обстоятелството, че и у Исус чрез неговите мъки (разпъването на кръст, т. е. разделянето на четири)110 противоположностите са диференцирани. Тъй че Исус е прототипът за разбуждането на третата синовна връзка, представляваща тънещото в мрак човечество. Той е „вътрешният духовен човек"111. Също така той напълно съответства на трихотомията, тъй като Исус, синът на Мария, е въплъщение на човека; непосредственият му предшественик обаче е вторият Христос, синът на върховния архонт на седмицата, а първообразът му - Христос, синът на върховния архонт на осмицата, демиургът Яхве112. Тази трихотомия на фигурата на Антропоса точно съответства на трите синовни връзки на несъществуващия Бог, от една страна, и на трите компонента на човешката природа, от друга. Следователно става дума за три трихотомии:


Безформието, amorphia, трябва да се търси в сферата на тъмното, тежко тяло, където се намира третата синовна връзка. Както споменахме, то изглежда практически равнозначно на „несъзна- вано". Gilles Quispel обръща внимание на понятието agnosia (неосъзнатост) у Епифаний: „Когато в началото първосъздателят съдържаше всички неща, намиращи се в него в състояние на неосъзнатост..."113; също и понятието anoeton у Иполит (Elenchos, VII, 22,16), което най-точно се превежда като „несъзнавано". Amorphia, както agnosia u anoeton, се отнася до началното състояние на нещата, т. е. до потенциала на несъзнаваните съдържания, които Василид сполучливо формули- ра като „несъществуващия, многообразен и с много заложби зародиш на света"114.


Този образ на третата синовна връзка е донякъде аналогичен на средновековния filius philosophorum (син на философите) и на filius macrocosmi (син на Макрокосмоса), който също символизира дремещата в материята душа на света115. Още при Василид тялото придобива особено и неочаквано значение, тъй като в него и в неговата материалност се съдържа една трета от разкрилата се божественост. Това означава ни повече, ни по-малко, че на материята се приписва значителна нуминозност, в което виждам антиципация на по-късното „мистично" значение на материята в алхимията и не на последно място - в естествените науки. В психологическо отношение е особено важно обстоятелството, че Исус е съответствието на третата синовна връзка и поради това - прототип и будител, защото чрез мъките на кръста противоположностите в него се разделят и осъзнават, докато в съответствието му, в третата синовна връзка, те остават неосъзнати дотогава, докато тя е в състояние на безформеност и неразграниченост. Това ще рече, че в неосъз- натото човечество се съдържа латентен зародиш, съответстващ на прототипа Исус. Както човекът Исус се осъзнава само благодарение на светлината, идваща от висшия Христос и разграничаваща началата в него, така светлината, идваща от Исус, ще разбуди зародиша в неосъзнатия човек и ще извърши подобно разграничаване на противоположностите. Това схващане точно съответства на психологическия факт, че архетипният образ на цялостната личност се явява в сънищата дори когато в съзнанието на сънуващия не се съдържат никакви подобни представи116.


Не искам да завърша тази глава, без да отбележа нещо, което ми се натрапва поради голямото значение на разгледания тук материал. Гледната точка на психологията, чийто предмет са психичните явления; очевидно принадлежи към нещата, които се разбират трудно и често пъти неправилно. Така че, когато се връщам към основни въпроси с риска да се повторя, го правя само за да предотвратя някои погрешни изводи, каквито казаното дотук може да предизвика, и да спестя на читателя ненужни затруднения.


Паралелът, който направих тук, между Христос и цялостната личност не е нищо повече от психологически въпрос, така както паралелът с рибата е чисто митологически въпрос. Това съвсем не е намеса в метафизиката, т. е. във вярата. Представите, които религиозното въображение си създава за Бог и Христос, са неизбежно и откровено антропоморфни и поради това се поддават на психологическия анализ както всеки друг символ. Както древността е вярвала, че със символа на рибата казва нещо повече за Христос, така и на алхимиците се струвало, че паралелът с камъка изяснява и задълбочава Христовия образ; и с времето изчезват както рибната символика, така и философският камък. За последния символ обаче съществуват твърдения, които го показват в особена светлина, които придават такова значение на камъка, че в крайна сметка се питаме дали Христос не е бил смятан за символ на камъка.


Тук се очертава развитие, което (с помощта на някои представи на Йоан и Павел) въвлича Христос в сферата на непосредствения вътрешен опит и така го превръща в образ на човечеството като цяло. Към това непосредствено се присъединява психологическото доказателство за същест- вуването на архетипно съдържание, включващо всички черти на древния и на средновековния образ на Христос. Така пред съвременната психология възниква въпрос, подобен на алхимичните: дали цялостната личност е символ на Христос, или Христос е символ на цялостната личност?


В това изследване аз подкрепям втората алтернати­ва."
---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------



kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #9 -: Юли 12, 2018, 01:01:34 pm »

А това е списъкът на индексите:
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
51 Вж. R. Schaerf, Die Gestalt des Satans im Alten Testament, 6: [Jung] Symbolik des Geistes
52 Евреи християни и тяхната гностично-синкретична секта
53 Гностична секта, споменава се в Epiphanius, Panarium adversus octoginta haereses, Berlin, 1959-61, LXXX, 1-3, и в Michael Psellus, De daemonibus, в: Marsilius Ficinus, Auctores Platonici. Venedig, 1497. [lamblichus de mysteriis Aegyptiorum.]
54 „Ho едната от тези две крайности, и то добрата, трябва да се нарече Божи Син заради изключителната му доброта, а другата, която е негова диаметрална противоположност, да се нарече син на злия демон, на сатаната, или дявола." (Origenes, Contra Celsum, VI, 45, в: Migne, Part. Gr., XI [col. 1367].) Тези противоположности дори се обуславят Взаимно: „Където има зло... трябва да има и нещо добро, което да се противопоставя на злото... Едното следва от другото, тъй че трябва или да отстраним и двете и да отречем, че съществува добро и зло, или, ако приемем едното (за съществуващо), и то преди всичко злото, следва да приемем и доброто." (L. с. II, 51 [col. 878].) За разлика от тази ясна и логическа констатация, на друго място Ориген се вижда принуден да каже, че „Властта, тронът, царствата" и дори злите духове и нечистите демони „не го притежават субстанциално" (противоположното качество) и не са създадени зли, а по собствени подбуди са избрали злото (De principiis, I, VIII , 4, I. c. XI [col. 179]). Ориген вече се е обвързал, най-малкото имплицитно, с дефинирането на Бога като Summum Воnum (върховно благо) и поради това е склонен да отрича субстанциалността на злото. Той се доближава плътно до Августиновото понятие за privatio boni, като казва: „Сигурно е, че злото означава недостиг на добро." Но това изречение е предшествано непосредствено от следното: „Отстъплението от доброто е не друго, а укрепване на злото" (Deprincipiis, II, IX, 2,I. с. XI [col. 226]), с което той ясно показва, че умножаването на едното прсдставлява намаляване на другото и следователно доброто и злото са двете равностойни страни на един конфликт
55 Adv. haer., II, 4, 3
56 Oratio ad Graecos. B: Migne, Patrologia Graeca, IV, col. 829.
57 B: Migne, Pair. Graec, IV, col. 1080
58 Според Василий мракът в света е породен от сянката, хвърляна от тялото на небето (Нехаетегоп, II, 5, в: Migne, Patr. Graeca, XXIX [col. 40]).
59 Homilia: Quod Deus поп est auctor malontm. Migne, Patr. Graeca. T. XXXI, col. 341.
60 Migne, Patr. Graeco-Lat. I, XXIX, col. 37
61 „Предпоставеност в основанието" - извод въз основа на недоказана предпоставка. - Б. пр.
62 Migne, Patr. Graeco-Lat., XVIII, col. 1132 f.
63 lustini opera spuria. MLgne, Pair. Graeco-Lat., VI, col. 1313.
64 De divinis nominibus, IV, §§ 18-20. L. c. Pair. Graeca, III [col.716 ff.].
65 Contra adversarium legis et prophetarum, I, 4 f, 1. c. [col. 606 f.]. Макар Dialogus quaestionum LXV да не е автентично съчинение на Августин, то ясно предава неговата гледна точка: „След като Бог е създал всичко и няма нищо, което да не е създадено от него, откъде идва злото? Отговор: Злото няма същност, а се обозначава като privatio boni. Доброто може да съществува и без злото, но зло не може да съществува там, където няма добро, и там, където няма добро, няма и зло. Затова когато използваме думата „добро", ние хвалим някакво същество, като кажем обаче „зло", не укоряваме дадена същност, а една погрешност, противопоставена на добрата същност."
66 „Iniquitas nulla substantia est." („Злото не е субстанция[самостоятелна същност].") - 1. с. CCXXVIII [col. 2590]. „Има природа [=род съществуване], където няма и дори не е възможно да има зло. Невъзможно е обаче да съществува нещо, в което да няма добро." - 1. с. CLX [col. 2581 f.j
67 Sermones suppositii. Sermo I, 3. Mauriner Ausgabe, 1838, V, 2287 B.
68 Summa theologica, I, quaest. 48, 1
69 L. c, 48, 3
70 Summa contra Gentiles, III, 3
71 Summa theologica, I, quaest. 48, 2.
72 В декретите на Четвъртия Латерански събор се казва: „Дяволът и другите демони са били по природа добри, така както ги е създал Господ, а са се направили лоши сами." (Н. Denzinger, Enchiridion symbolonim et definitionum, 1888, p. 119.)
73 Harnack (Dogmengeschichte, 5. Aufl. 1931, p. 332) отнася Климентините към началото на IV век и смята, че те „не съдържат източник, който макар и с някаква вероятност да може да се отнесе към II век". Според него ислямът далеч превъзхожда тази теология. И Яхве, и Аллах са нерефлектирани образи на Бога, докато в Климентините действа психолого-рефлектиращ дух. Не е ясно защо според Harnack това означава дезинтеграция на понятието за Бога. Не бива чак толкова да се боим от психологията
74 Der Dialog des Adamantius, III, 4, ed. Van de Sande Bakhuyzen, 1901, p. 119
75 Вж. функционалните триади В [Jung] Symbolik des Geistes [Paragr. 425 ff.]. Женската или соматична триада се състои от страст, гняв и тъга, мъжката - от разсъждение, познание и страх. [GW 9/1, 1976.]
76 Clementis Romani quae feruntur Homiliae XX, horn. XX, II, ed. A. R. M. Dressel, 1853
77 Homiliae XX, XX, 3
78 Рапагшт. Наег. XXX, ed. Oehler, 1895, I, p. 267
79 Clem. Horn. XX, hom. XX, VII. Тъй като у Климент няма и следа от характерната за по-късните автори защитна позиция спрямо дуалистичното манихейство, Климентините би трябвало да са от началото на III век (ако не и от по-рано).
80 Е. Hennecke, [Hg.], Neutestamentliche Apokryphen, 1924, p. 309 ff
81 Едно от имената на сатаната. - Б. пр
82 Това се отнася за убийството на първородния син в Египет
83 Talmud Babli. Tract. Baba Kama 60
84 Мидраш - вид староеврейски религиозни съчинения. - Б. пр.
85 Числа 24:16.
86 Talmud Babli. Tract. Berakoth 7 a
87 Midrasch Tanchuma Schemoth XVII
88 Raschi.
89 Мидраш към Cant., 2, 6
90 Bereschit Rabba XII, 15
91 L. c. XXXIX, 6
92 Talmud Babli. Tract. Pesachim 119 и Tract. Sanhedrin II, 103
93 L. c. Tract. Sanhedrin II, 97
94 L. c. Tract. Berakoth 16.
95 „Актариел" е изкуствена дума, състояща се от ктр = кетер (корона) и ел, името на Бога
96 Това е струпване на нуминозни имена на Бога
97 Talmud Babli. Tract. Berakoth 7
98 Aurora, oder Morgenroethe im Aufgang, 16, 54
99 Моят учен приятел P. Victor White, O. P. (Dominican Studies, II, 1949, p. 399), смята, че е открил у мен склонност към манихейство. Аз не се занимавам с метафизика, но църковната философия прави това, поради което аз питам как тогава стои въпросът с вечността на ада, проклятието и дявола? Теоретически те би трябвало да се състоят от нищо и как се съотнася това с догмата за вечното проклятие? Но ако се състоят от нещо, то това едва ли може да е добро. Къде е тук опасността от дуализъм? Освен това моите критици може би знаят колко много държа аз на единството на цялостната личност, на този централен архетип, който представлява complexio oppositorum (единство на противоположности) пар екселанс, и следователно нищо не може да ми е по-чуждо от дуализма
100 Възразяват ми, че Христос не би могъл да бъде истински символ на цялостната личност, а само заблуждаващ ерзац на такъв. Мога да се съглася с това мнение само ако то се отнася единствено за днешното време, което е в състояние да си служи с психологическа критика; но в никакъв случай, ако тази преценка се отнесе към допсихологическата епоха. Христос не само е символизирал целостността, като психичен феномен той е бил цялостност. За това свидетел- стват както символиката, така и феноменологията на ранната епоха, за която злото е било - nota bene - privatio boni. Представата за целостността е толкова цялостна, колкото е цялостен самият човек. Къде е гаранцията, че нашето поня- тие за цялостност не се нуждае също от допълнение? Само едно понятие за цялостност още не създава целостността
101 Така както трансцендентната природа на светлината може да се изрази само чрез корпускулярната и вълновата представа.
102 За цялостната личност вж. Psychologie und Alchemie [Paragr.127 ff.] [GW 12, 1972] и Die Beziehungen zwischen dem Ich und dem Unbewussten [Paragr. 398 ff.] [GW 7, 1964 и 1974].
103 Вж. no този въпрос писаното от мен в Die Psychologie der Uebertragung [Paragr. 425 ff.] [GW 16, 1958 и 1976].
104 Elenchos, V, 8, 2 [p. 89].
105 Psychologie und Alchemie [Paragr. 333] [GW 12, 1972]; Die Psychologie der Uebertragung [Paragr. 457] [GW 16, 1958 и 1976].
106 Василид е живял през II век
107 Elenchos, VII, 27, 8, 12 [p. 207].
108 L. c. VII, 20, 10 [p. 199].
109 L. c, 22, 15 [p. 200]. Със същото значение орелът се среща и в алхимията.
110 Тук трябва да спомена учението за Хорос на валентинианците у Иреней (Adv. haer., I, 2, 2 ff.). Хорос е сила или нумен, идентичен с Христос или най-малкото произлизащ от него. Синоними на Хорос („граница") са: поставящ граници, превеждащ отвъд, оправдаващ, спасител, кръст. Той подрежда и укрепва света, както Христос (I, 2, 5). Когато София била „безформена и безобразна като ембрион", „Христос се смилил над нея, направил тя да порасне чрез неговия кръст и й придал форма чрез силата си", така че поне да добие съществование; също така той й оставил „догадка за безсмъртието". От този текст излиза, че кръстът е идентичен с Хорос, т. е. С Христос; този образ е представен от Paulinus Nolanus: „Hag всичко царува като бог Христос, / който, разпнат на кръста, с четирите краища на дървото / обхваща света в неговите четири направления, / за да извика на живот народите от всички страни." (S. Pontii Meropii Paulini Nolani, Carmina, XIX, 634 ff., p. 140, ed. W. Hartl. Wien, 1894. Corp. Script. Eccl. Lat. XXX.) За кръста като Божия „светкавица" вж. Gestaltungen des Unbewussten [Paragr. 533]. [GW 9/1, 1976.]
111 Elenchos, VII, 27, 5 [p. 206].
112 L. c, 26, 5 [p. 204].
113 Panarium, XXXI, 5
114 Elenchos, VII, 21, 5. G. Quispel, Note sur „Basilide". - В A Review of Early Christian Life and Language II (Amsterdam, 1948).
115 Относно психологическата природа на гностичните твърдения вж. G. Quispel, Philo und die altchristliche Haeresie, в: Theol.Zeitschr.,V, p. 432, където той споменава Иреней (Adv. haer., II,4, 2): „Говорейки за външно и вътрешно, те имат предвид не мястото, а знанието и незнанието." Затова следващото изречение: „но В плеромата или в оноВа, което се обхваща от бащата, създаденият от демиурга или от ангелите добива неизразимо величие, подобно центъра на кръга", трябва да се разбира като описание на несъзнаваното съдържание. Относно схващането на Quispel за проекцията следва да отбележим критично, че тя съвсем не премахва реалността на душевното съдържание, нито пък даден факт престава да бъде реален поради това, че може да се определи единствено като психичен. Психиката е действителност пар екселанс
116 Вж. Psychologie und Alchemie [Paragr. 52 f., 122 ff.] [GW 12, 1972]; Zur Empirie des Individuationsprozesses, 6: Gestaltungen des Unbewussten [GW 9/1, 1976].

Мила

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #10 -: Юли 13, 2018, 10:41:51 pm »
Wagner - 'Parsifal' - Act I Prelude (Georg Solti)




kepenzov, Изключителен труд!


Цитат:
" Ако съзираме паралел между традиционния образ на Христос и психичното явление „цялостна личност", то антихристът съответства на сянката на цялостната личност, на тъмната половина на човешката цялостност, на която не бива да се гледа прекалено оптимистично. Доколкото можем да съдим от нашия опит, светлината и сянката изглеждат така равномерно разпределени в човешката природа, че психичната цялостност се проявява в една най-малкото приглушена светлина. Психологическото понятие за цялостна личност, отчасти изведено от познанието за цялостния човек, отчасти проявяващо се спонтанно в продуктите на несъзнаваното под формата на архетипната, свързана чрез вътрешни антиномии четворност, не може да не включва в себе си сянката на светлия образ, без която той би бил лишен от тяло и с това - от човешкото. В емпиричната цялостна личност светлината и сянката оформят парадоксално единство. Докато в християнската представа архетипът е безнадеждно разполовен на две несъединими части, което в крайна сметка води до метафизичен дуализъм - до разграничаването на небесното царство от огнения свят на прокълнатите."

Нали Иисус слиза най-първо в Ада... - За какво инак иде реч? Идеята никога не е била за един 'лъщив бог', чието разпятие да изнасят и разнасят по празниците като чучело. Което им изнася да правят и ще си го правят този маймунски цирк до края! Защото има кой да го гледа и дори да си плаща за това. Децата се разсмяха в местната църква, понеже пристъпи човека със шапката, който чака да завърши четенето на свещеника и тръгва да събира пари. Добре обаче хлапетата това им напомни епизод от Спъндж Боб, в която [kepenzov, не знам дали си запознат със сериала, прощавай]  лошия герой, един планктон имаше за цел да манипулира населението, предимно рибно и им надяна каски, чрез които повсеместно ги контролира... И така на децата човека със шапката им се видя господин планктон, а павството изглеждаше като хипнотизираните риби с каски на главите. След този момент Ян - големия ми син, се разхили и трябваше да излезем извън, от културни съображения. ... Тази натрапчива визия със шапката и хората, изпаднали в единодушна апатия... Това няма общо с Христос. Бог не е на Небето, от както Иисус умря на Кръста. Защото Духът Божи се слива със Земната Душа... От Голгота насам... Царството Небесно идва. А сякаш се внушава на човеците, че те трябва да ходят някъде отвъд. Отвъд дъгата, отвъд не знам кое си. Защо?!

- Не съумявам да възприема концепцията за Антихриста.
- Бях на път да цитирам Тайната книга. Ти си го направил, за което ти благодаря.
- Не мога и да възприема Бога като зъл. Бога бива възприеман точно толкова относително, колкото лицето на Епохата.
За 'близнаците'...:
Имаше един светлинен фотонен ефект. Ще опитам да открия записките си, защото не съм сведующа, но ме впечатли, припомни ми тази история с рибите от богомилската книга. За успоредното противоположно движение на излъчен фотон. Надявам се да се сетиш за ефекта. Разчитам на теб!


kepenzov, Помежду другото, зодия риби съм. Цялата 'драма' на архетипа се преживява на много нива непрестанно. Съвършенството не е величина на Съвършения човек. Нали затова има падение и възкачване. Пада телесното, възкачва се духовното. Мистерията е в стремлението на плътното към Духа, а не на слизането на Духа в плът. Поне за мен! Защото първия акт обосновава незабавно втория! Подобното се стреми към подобно! Означава и това, че в сърцето на тъмното има светло петънце и това ядро комуникира с онова насреща у другия, който видимо е демон. (примерно и образно). За да проявиш един плюс, една материя, ти от нейде я взимаш. Духа твори. Идеята ражда формата. Формата е пашкулизиране на светлинния импулс, проявен вследствие на раждането на идеята.
Дейвид Линч каза нещо подобно за четворичния идеен план. За метода си на работа и пораждането на идеите. Де факто от една снимка в съзнанието, от един сигнал, бива извлечена една идея, развита, дори не често пъти оразумяна, но вече раждаща се. Тези мозъчни вълни трептят и пораждат, оформят плътна субстанция, както се формира ембрион.

Едно видение, което съм опитвала да опиша, търсех цитата за фотоните, но това намирам: а то има общо с интегрирането, с цялостта:

... ангели, всред тях и аз, трябваше да се срещнем на едно планинско възвишение, поляна, събрани до едно дърво, с голяма корона, в центъра на поляната... Събирахме се по двойки - всеки от нас имаше своя половинка. Трябваше да сме събрани там преди изгрев слънце, защото за да излетим се движехме първо по-ниско от центъра, на юг, после на изток и точно при  изгрева на лъчите се намирахме високо горе, - с гръб към току що изгряващото слънце и така понасяхме се в потока, по нещо като "коловози" - лъчи, лични за всяка двойка... на запад (понеже чак горе двойката се събира в едно цяло и поема този поток. Имаше детайли като това, че аз трудно поех полета в началото, защото бях забравила да летя, и половинката ми полетя на два метра нависоко от мен, леко в ляво и с тороида на размаха на крилете (размаха на крилете също следва спираловидно задвижване, както и тялото при първия и втория вихър) и моя размах се получи изтласкване (поле, което повдига, достатъчно, да се отлепиш от земята) и така поех, т.е мъжката част, ако така мога да се изразя, [ще я нарека анимус], ме водеше на два метра отстояние... При първото извисяване аз погледнах надолу и за миг изгубих инерция, чух лай на куче и "видях" черен лаещ пудел, но не видях куче, а сянката му... не кучето, а звука-сянка...Тогава анимус каза -  "Не гледай назад, нали знаеш - сенките са това, което ни връща. Там от където идваме няма сянка"... И отлетяхме. После видях, че сме в небето, летяхме, всъщност ние не летяхме, а тунела ни пренасяше, лъча... ние се носехме, без съпротивление, и всички знаехме кой къде е. Там има пътища, както на земята, но се осезават не точно както на земята, а в потоци, не форми.

Ето така разбирам и "милост и правост" на Бог - като балнс в движение. Като повдигане. Като слизане в Ада и осветяване във всяко кътче на душевния мрак, в четири посоки... и в ъглите на всяка посока. Как се слиза в Ада? С криле? Не. Слизаш човек. Възкачваш се ангел с криле...

Имала съм и противното на горе-описаното видение. За политане отвъд, описвах го накратко в една от темите. Архетипно преживях и падението и прехода от дуалността към оцялостяването. И двете имат своите трудности. И двете носят чист отенък на любов, и в падението има любов и във възкачването. И в зачатието и в раждането и в прехода. И винаги има 'някой', - частта, който те оцялостява. Частта от твоето себе. Твоя половина, с която се събираш. Небесната частица. Отеца в нас, ние свързваме с майката... Милостта ние свързваме в едно със справедливостта през падението, през Ада, през отрицанието и всяка тъмнина в нас, превръщайки ги... от малкото в голямото, от вътрешното във външното, от красивото в грозното, от любовта в апатията, от мъжа в жената... и обратно много пъти.. Техните интриги биха били безкрайни ако не се научим да сме бащи и майки на нашите деца, на нас самите. Христос е сърцето на Двамата. На Отеца и Майката. Техния Звезден Син. Този, който ги събира в Един!

Възприемала съм се като импулс, нищо повече от един вечно присъстващ обагрен във всяко чувство на съприкосновенност.
 Проявата на интензитет на чувството, който бе извънреден за системата, в която бях, ме изхвърли извън. Никога не разбрах какво го предизвика... Бе като взривна внезапност в чувството. Първоначално аз не съзнавах, че политам извън. Аз изпитвах само чувство, чийто интензитет бе по-висок от 'споделения', формиращ сферата, която обитавам. Политайки усетих, че 'другите', подеха вълната ми и известно време ги чувствах със себе си. На три стъпки от центъра на системата аз преминах някаква стена, наричам я огледалото, нещо което усетих като различна среда, плътна. Не бях вече импулс, защото за пръв път усетих студ, усетих среда, граници... Студ и с това и, че се отдалечавам. Вече разбирах, че има 'извън', че има 'другите' и те се отдалечават стремглаво, или аз от тях. Има 'преди' чертата и след нея! Вече 'другите' бяха зад чертата, безвъзвратно загубени. Аз не можех да се върна. Летях без да искам, без да мога да се върна, без да мога да чувам тези, които чувствах, че още чуват моето 'падение'... Изпитах дълбока самота. И усетих страданието им, то бе същото, каквото излъчвах. Те откликват всякога, те чувстваха, аз не ги чувах, аз загубих връзка, но знаех, че те не са... Летях... Нямаше нищо освен тъмнина. Нищо и никой освен моя позор и самота. Бях така далеч... Съзнавах, че няма връщане в това вече - "там"... Нямах дом всред тази безкрайна тъмнина. С притихването и болката в мен аз спрях, застинах. Видях само едно едничко тяло... прилично на нашата планета... ...Казах си... - Ето, това място ще бъде мой дом, и след много еони ще мога чрез него да се върна в началото, от където идвам. Ще може да заживея във всяка форма на тази топка срещу мен, докато отново съумея да се превърна чрез това тяло в моя дом. Защото знаех,че ако тази планета добие съзнание тя един ден ще се првърне в това, от което идвам. Защото телата се превръщат в едно начало. Ще има, ще добие своето съзнание, ще бъде жива. Ще бъде един организъм, едно сърце, едно тяло, една душа... събираща в себе си всяка проява и живот, всяко осезание и чувство, с които аз реших да се слея и съединявайки се да се върна в себе си... при своите... във форма на чисто съзнание, каквото бях. А това, което наричам 'своите' е един реципрочен импулс, с който обменяхме енергията в центъра на системата безспир. И това нещо наричам 'близнак'... - този близнак през цялото време присъства и помни, знае всяка стъпка 'отвъд'. То е съответсващата част на изтеглената извън субстанция.

И, когато говорим за дявол и сътворение и седем дни и прочие... пред очите ми и в душата ми се появява отзвука от това мое видение... И аз знам, че Христос е съсредоточието, което идва най-първом да извлече от Ада - заседналата светлина. Идва след 'падналия' при/от Трона на Божественото Основание. Защото всяко е светлина от Бога. Основано е преди това и е проявено като искра, потекла като капка в пространство/времето. Всяко е правено с любов. И всичко представлява правене на любов. А това, че  човешкото същество има свобода, - да има я. Има избор. И никой и нищо не биха могли да му я отнемат, защото избора е част от основанието на цялостта на човека... така, че сам човек да намира личния си път, който го е довел до това да присъства в този свят. Един избор ни води! Води ни към, където сами избираме да се запътим. Злото трябва да се назове ясно и да се разграничи, за да се излекува мястото, където е стояло, както един тумор затиска органите и боли и това замъглява осъзнанието. Замърсяването е това зло. Неминуемо е тук, в този свят ако не сме се научили кое как се чисти, цапа ли или не... Религиозната догматика е по скоро подобно замърсяване и с какво това спомага? Догмата ражда фанатични основания. А Божественото основание не може да лежи върху фанатизъм. Не може да стои обвързано с човешки закони. И през любовното чувство някак ние можем да усетим това. Любовното чувство, вдъхновеността, трудолюбието... - те лежат на една равнина. Отрицанието лежи насреща... Сблъсък или смирение. Избора ни учи да познаваме надеждите си и дори да се отказваме от някои от тях. Учи ни на необходимата мярка от всяко. Аз обичайно се моля в себе си да разбера за какво да се моля... Да имам вярна оценка, кое ми е действително необходимо да измоля, да видя. Защото и следва да продължа да живея с последствията от измоленото от мен, и насетне... Да се уча да пребивавам напълно тук и сега, средвайки избора си. Ето това е урок за мен. Тогава няма нужда да мисля за утре. Пълноценното присъствие дава отговор на всеки личен въпрос. Свободното присъствие.

_____________________________
Риби - символ

 Символ на плодородие, изобилие и ...
Рибата често е символ на плодородието и изобилието, не само във физически, но и в духовен план. Тя често се намира в корените на вселенското дърво и олицетворява космическите сили. Древните китайци я възприемали като  символ на щастието и изобилието, съчетанието риба и вода означавало еротични удоволствия. /Това силно кореспондира с психоаналитичното тълкувание на на рибата в съновиденията като завоалиран образ на мъжки детероден орган/.
В юдейската традиция рибата е символ на Месията, в християнството -символ на Христа. Християнството Думата ихтис се разглеждала като абревиатура Иисус Христос, Божи син, Спасител / Iesous Christos Theou Hyios Soter|. 
Исус е тълкуван като  първото въплъщение на вселенския век на Рибите. Новопокръстените пък били назовавани рибки, а рибата, заедно с хляба - определяна като Божия храна.

  До ранното Средновековие била рисувана на трапезата редом с хляба и потира за вино.
Върху раннохристиянските стенописи в римските катакомби рибата е символ на евхаристията или  Светото Причастие.  

Рибарският пръстен на папата препраща към евангелската история за богатия улов на апостол Петър. Имали са предвид човешките души. Рибата символизира вярата, чистотата, Дева Мария. / Ханс Бидерман, Речник на символите/. Алхимиците я  тълкували  като символ на мистичното прераждане. 

Любопитно за сьомгата 

В келтската митология една определена риба - сьомгата, се асоциирала с дара напророчеството, заради вродената и  способност да се връща и да намира местата, където хвърля хайвера си.

Сьомгите се раждат в чистите речни води и живеят там няколко години. Срамежливите малки пъстри рибки се крият сред камъните на речното дъно. Настъпва поредната пролет. Сьомгите се откъсват от дъното, превръщат се в сребристи риби, събират се на пасажи и отплуват в морето. Сменят хранителните си навици и стават хищници. Наддават бързо на тегло.

През размножителния си период се връщат на местата, където родителите им са хвърляли хайвера си. Преплуват отново океана, за да намерят изворите, където са родени. По цели седмици се борят със силното течение, преодоляват водопади и бентове. Много риби загиват, докато пристигнат до родните места, но тези, които оцелеят се впускат в любовна игра. Когато се появят малките рибки, които ще повторят техния родителски подвиг, могат спокойно да умрат. 

http://lubbopitko.blogspot.com/2012/09/blog-post_9913.html


Puffer Fish Creates This Blue Water Art ~: }


Мила

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #11 -: Юли 14, 2018, 01:15:46 pm »
24:24

The Epic of Gilgamesh (Full story)

The Honorable Caligula


33:05

A History of the True Hebrews (Documentary)

Kingdom Preppers


20:03

Egypt vs Nubia: A History of Ancient Rivalry

HomeTeam History


21:35

The World: A Television History #15 Africa Before The Europeans

Castle Danger

16:57

African Origins Of Bantu ISRAELITES And Modern JEWS.

KhamithiHiburuEthics lmd


12:32

Early African Architecture: West Central and Southern

HomeTeam History


Strange Egypt (Documentary)

DocSpot 

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #12 -: Юли 14, 2018, 01:52:49 pm »
Първо по темата.
,,...Алхимиците я тълкували като символ на мистичното прераждане.''
Мила, моля те, толкова инфо е дал в изледването си на развитието на символиката на рибата К.Юнг в цитирания му от мен труд. От тази гледна точка, това ти твърдение, е просто повърхностна интерпретация.
Защо трябваше да цитирам текста, в който кажи-речи, ясно се твърди, разбира се след достоен анализ, че ,,кръглата риба'' е навлезнала в алхимичните представи като символ на ,,божията поличба'' след историите на Плиний за рибката, която блокирала руля на кораба на Калигула, а след акостирането на кораба той бил убит. Или пък онова с Марк-Антоний.
Ако на ,,съвременните'' ню ейдж алхимици рибата им изнася да е символ на мистичното прераждане, след чието случване Светлата рибка да се носи в мрежите на SHE messiah, Ok.
,,новопокръстените пък били назовавани рибки...'' странно ми напомня на... айде да не прекалявам, само ще дам пример от македонския ни край.
При нас, в пасторално-битовото ни, селско ежедневие ,,Рибки'' или ,,тоя па се хвана като шаран на гола кука/без стръв/'' казваме на хора, които са подведени в мислите и действията си от други хора и техните идеи.
Имаме и още един афоризъм ,,Последвал бръмбара, отвел го до лайната''.


И вече сериозно.
Самият цитат, включващ и развитието на символа на рибата, беше да покаже психологиическия поглед ,,вперен'' в средата на периода на еона на рибата. Защо?
За да покаже как след 1000 години влагане на психологическа енергия в изцяло светлия или съвършенно добрия образ на Христос, махалото на полярността се връща централната си точка. Събитията около 1000-1111 г, описани през призмата на многобройни алхемични, гностични, католически, талмудически и ортодоксални писания и появата на множеството ереси, говорят недвусмислено, че въвеждането в символиката и на втората риба е дълбокото осъзнаване на небалансираността на Христовия образ.
Защото, поне във форума неколкократно се опитвам да опиша това чрез ,,Когато творим светлото, създаваме и реципрочното тъмно'' и проблемът идва, когато този тъмен образ на Себе си го изтласкаме в несъзнаваното, подържайки единствено позитивната ни себепредстава.


Второ. За теб.
След разхода на доста пси енергия да ,,пребивавам'' в твоя толкова подробно описан вътрешен свят, разбирам що ми струва 100лв. сеанса при психоаналитик. След като не си последвала синхроничността - вземи се виж вече с Камелия
"... И отлетяхме. После видях, че сме в небето, летяхме, всъщност ние не летяхме, а тунела ни пренасяше, лъча... puer aeternus
... Като повдигане. Като слизане в ...puer aeternus
...За политане отвъд, описвах го накратко в една от темите. puer aeternus
И винаги има 'някой', - частта, който те оцялостява. Частта от твоето себе. Твоя половина, с която се събираш. Небесната частица...puer aeternus
... Христос е сърцето на Двамата. На Отеца и Майката. Техния Звезден Син. Този, който ги събира в Един!

puer aeternus
има една много позната алегория в произведението ,,Малкият принц''.
М.Л.фон Франц в нейната книга ,,Проблемът за puer aeternus'' го описва доста добре. Дори при жените се нарича puella aeterna



Възприемала съм се като импулс, нищо повече от един вечно присъстващ обагрен във всяко чувство на съприкосновенност.
 Проявата на интензитет на чувството, който бе извънреден за системата, в която бях, ме изхвърли извън. Никога не разбрах какво го предизвика...
... Не бях вече импулс, защото за пръв път усетих студ, усетих среда, граници... Студ и с това и, че се отдалечавам. Вече разбирах, че има 'извън', че има 'другите' и те се отдалечават стремглаво, или аз от тях. Има 'преди' чертата и след нея! Вече 'другите' бяха зад чертата, безвъзвратно загубени. Аз не можех да се върна. Летях без да искам, без да мога да се върна, без да мога да чувам тези, които чувствах, че още чуват моето 'падение'... Изпитах дълбока самота. И усетих страданието им, то бе същото, каквото излъчвах. Те откликват всякога, те чувстваха, аз не ги чувах, аз загубих връзка, но знаех, че те не са...
Еми нормално е. Супер нормално е когато puella aeterna-та те носи в собственоръчно синтезирания ти светъл и вечен свят , от несъзнаваното да ,,се обади и подтиснатото'', чиито резултат е ,,крехката'', ,,далечна'' и ''непреодолима'' връзка със ,,студения и страдащ'' , но РЕАЛЕН външен свят.
.. Летях...

...Казах си... - Ето, това място ще бъде мой дом, и след много еони ще мога чрез него да се върна в началото, от където идвам.
... Защото знаех,че ако тази планета добие съзнание тя един ден ще се првърне в това, от което идвам. Защото телата се превръщат в едно начало. Ще има, ще добие своето съзнание, ще бъде жива. Тука аналогията  с ,,Малкият принц'' е поразяваща..
...И това нещо наричам 'близнак'... - този близнак през цялото време присъства и помни, знае всяка стъпка 'отвъд'. То е съответсващата част на изтеглената извън субстанция.

..Има избор. И никой и нищо не биха могли да му я отнемат, защото избора е част от основанието на цялостта на човека... така, че сам човек да намира личния си път, който го е довел до това да присъства в този свят. Един избор ни води! Води ни към, където сами избираме да се запътим. Злото трябва да се назове ясно и да се разграничи, за да се излекува мястото, където е стояло, както един тумор затиска органите и боли и това замъглява осъзнанието. Замърсяването е това зло.

Не е зло, а е моментната ти ограниченост от неосъзнатото асоцииране с puella aeterna-та
... Защото и следва да продължа да живея с последствията от измоленото от мен, и насетне... Да се уча да пребивавам напълно тук и сега, средвайки избора си. Ето това е урок за мен. Тогава няма нужда да мисля за утре. Пълноценното присъствие дава отговор на всеки личен въпрос. Свободното присъствие. Добро заклинание/self imprint/, ми последвай го, кво само се обясняваш.....



Постоянно се повтарям, че за да познаем себе си, трябва да се изправим срещу Страховете си, но май никой не разбира смисъла на понятието ,,страх'' като една от генериращите полярности!
Чудех се що не съм затворил ,,прозореца'' от chroma, а то тук му било мястото...

,,И така, важното е не: „Как да бъда свободен от страха?“ Вие не можете да се освободите от страха. Той е част от вас. Част, която не разбирате, която не познавате, с която не искате да бъдете едно цяло, затова се отричате от нея.''
https://www.parallelreality-bg.com/statii/ezoterika/483-2013-12-06-14-09-24.html

 Манталитетът на жертва – едно от основните препятствия за завършването на тази велика Игра...

kipenzov

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #13 -: Юли 14, 2018, 02:05:13 pm »
Пък и да се ,,надъхаме'' малко, ча ако сами не си се похвалим за къде сме?,,Хвали  ме муцко, че ке те разчекна'', хихих


И аз съм зодия Риби. И аз съм склонен при съприкосновения със ,,студения'' външен, животински свят лесно да си дисоциирам личността.
Обаче съм и кръвна група А1+ . Групата на алкохолиците. Но не съм алкохолик. Дали изборът да не се съобразя с приетото ми е дал силата да не стана алкохолик или наркоман? Или е щото съм сексуален маниак с педофилски наклонности верен на мотото ,,Ове дупе ми е познато, ке го морам, да го дзендзам!''?
Последното не знам как ще ,,го минеш'' през призмата на собствените си възприятия, но е достатъчно ,,потресаващо'' като признание, дори и за мен, :))

Мила

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Световна Митология
« Отговор #14 -: Юли 14, 2018, 03:51:40 pm »
Ancient Sumeria Discoveries That Have Astounded Todays Historians New Documentary 2018

ZEG TV HIDDEN FROM THE PUBLIC 

Тагове към темата: митология цивилизации религии