Apocryphal Academy

Автор Тема: Митове и легенди за Сътворението на Света и човека. Световна Митология 2  (Прочетена 2446 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил

Цитат

А какво става в космоса? Американските астронавти видяха ясно и фотографираха от голямо разстояние как Слънцето постоянно осветява (с изключение на затъмненията) разположената срещу него част на земното кълбо, докато другата остава в тъмнина. Докато светлината остава неподвижна, Земята се върти около себе си и по този начин една осветена зона с формата на полукълбо се движи около Земята за двайсет и четири часа, докато останалото неосветено полукълбо изминава същия маршрут за същия период. Това непрекъснато въртене на деня и нощта е точно описано в Корана. В наше време то лесно може да се възприеме, тъй като ние познаваме неподвижността (относителна) на Слънцето и въртенето на Земята. Процесът на постоянно завъртане с последователно проникване от един сектор в друг е описан в Корана по начин, сякаш кръглата форма на Земята е била позната по онова време, което както знаем, е невъзможно. Към мислите за редуването на деня и нощта трябва да прибавим споменаването в някои коранични знамения за наличието на повече от един изток и запад, интересът към които е чисто описателен, тъй като подобни явления може да бъдат резултат на просто наблюдение. Тук ги споменаваме единствено с желанието да възпроизведем колкото е възможно по-пълно онова, което Коранът съдържа по този въпрос. Това са, например:
– в сура 70, знамение 40 изразът: “Господа на изгревите и на залезите.”
 – в сура 55, знамение 17 : “Господа на двата изгрева и на двата залеза.”
 – в сура 43, знамение 38 , споменаването на “…разстояние, колкото от изток до запад”
, с което се обяснява голямата дистанция между двете точки. Наблюдателят на изгревите и залезите на Слънцето знае добре, че то изгрява и залязва в различни точки на изток и запад в зависимост от сезона. Ако отбележим крайните пунктове на изток и на запад (двата изтока и двата запада), между тях през цялата година ще се намират междинните точки. Така описаният феномен е банален. Но заслужава да се обърне внимание, че другите явления, разгледани в тази глава, посочват, че астрономическите описания в Корана отговарят на съвременните представи.


ЕВОЛЮЦИЯ НА ЗВЕЗДНИЯ СВЯТ

При направения преглед на съвременните представи за образуването на вселената разкрихме еволюционния процес, започнал от първичната мъглявина и приключил с образуването на галактиките, на звездите, а за Слънчевата система – с появата на планетите, отделили се от Слънцето в определен етап от неговото развитие. Съвременните данни дават право да предположим, че в Слънчевата система и изобщо във вселената еволюцията продължава. Невъзможно е, при условие че сме запознати с тези понятия, да не ги сравним с някои твърдения в Корана, разказващи за проявите на Всемогъщия Бог. Многократно Коранът напомня, че: “(Бог) укроти Слънцето и Луната: всеки от тях плува до една определена (посочена) граница.” Това изречение присъства в 13: 2; 31: 29; 35: 13; 39: 5. Нещо повече, в някои други сури идеята за определена граница е свързана с идеята за крайна цел. Така е в: – сура 36, знамение 38: “И слънцето е устремено към своето местопребивание. Така е отредил Всемогъщия, Всезнаещия.” “Своето местопребиваване” е превод на думата mustaqarr . Няма съмнение, че тази дума изразява идеята за точно определено място. Какви са резултатите от съпоставянето на тези твърдения с установените от съвременната наука данни?
Според Корана Слънцето има променяща се граница и крайна цел. Луната според него също притежава граница. За да разберем смисъла на тези твърдения, трябва да се позовем на съвременните научни познания относно еволюцията на звездите, в частност на Слънцето, и като следствие – на небесните тела, принудени да следват пътя си в пространството, към които спада и Луната. Слънцето е звезда, чиято възраст астрофизиците изчисляват приблизително на 4 и половина милиарда години. За него, както и за всички звезди, може да се определи на кой стадий от еволюцията си се намира. Понастоящем Слънцето е на първия стадий, характеризиращ се с трансформацията на водородните атоми в атоми на хелия; теоретически този стадий трябва да продължи още 5 милиарда години и половина съгласно направените пресмятания, според които за звезда от типа на Слънцето първият стадий обхваща общо 10 милиарда години. Според наблюденията, направени на други звезди от същия тип, след този стадий следва втори, характеризиращ се със завършване на трансформацията на водорода в хелий, и като резултат – разширяване на външните слоеве и охлаждане на Слънцето. В последния стадий светимостта значително намалява и се повишава силно плътността. Подобен тип звезди са наречени бели джуджета. От всичко посочено трябва да обърнем внимание не на датите, които могат да дадат само приблизителна представа за фактора време, а на произтичащата идея за еволюция


Научните познания позволяват да предскажем, че след няколко милиарда години условията в Слънчевата система ще се различават от днешните. Можем да предвидим, че Слънцето, както и другите звезди, чиито превръщания са били обект на наблюдение до последния стадий, ще достигне своята граница (на еволюцията). Второто цитирано тук знамение от Корана (36: 38) споменава, че Слънцето плува към едно определено само за него място. Съвременната астрономия е определила къде точно се намира то и дори му е дала името Слънчев апекс: в действителност слънчевата система се движи в пространството към една точка, разположена в съзвездието Херкулес, в съседство със звездата Вега ( d lyrae ), чиито координати са добре познати; скоростта на движение бе пресметната и тя е около 19 км в секунда. Заслужаваше си да се направи подобно съпоставяне между сведенията на съвременната астрономия и двете знамения от Корана, за които бихме могли да кажем, че напълно съответстват на данните на съвременната наука. Разширяването на вселената Разширяването на вселената е едно от най-грандиозните явления, открити от съвременната наука. Днес това е ясно доказано понятие, като спорове съществуват единствено относно модела на неговото протичане. Предсказано от общата теория на относителността, разширяването на вселената бе доказано от физиката чрез изучаване на спектъра на галактиките; непрекъснатото изместване към червеното в този спектър се обяснява с отдалечаването на галактиките една от друга. Така обемът на вселената непрестанно нараства и това разширяване става все по-значително с отдалечаването от нас. Скоростта на придвижването на звездните тела в процеса на разширяване може да бъде от порядъка на част от скоростта на светлината до стойности, по-големи от нея. Дали следващото знамение от Корана: “И небето изградихме с [Нашата] сила. Ние даваме простор.” (51: 47), в което Бог говори, може да бъде съпоставено с въпросните съвременни представи? Небето, превод на думата samв' , не е ли всъщност светът извън Земята, за който стана дума? 98 Преведеното с “ние даваме простор” представлява сегашно причастие в множествено число( mыsieыna ) на глагола awsaea , означаващ: разтягам, разширявам, правя по-просторно, по-пространствено, когато става дума за предмети. Някои преводачи, неспособни да схванат смисъла на тази дума, й придават значения, които ми се струват погрешни, като например “ние сме изпълнени с щедрост” (Р. Блашер). Други автори отгатват значението, но не смеят да го произнесат: Хамидуллах в превода си на Корана говори за разширяване на небето, на пространството, но с въпросителен знак. Има и други, които като обграждат своите коментари с авторитетни научни мнения, дават приведеното тук значение. Такива са коментарите на Мунтакаб, издадени от Върховния съвет по арабските работи в Кайро; те ясно говорят за разширяването на вселената.


ПОКОРЯВАНЕТО НА КОСМОСА

Три знамения в Корана заслужават внимание в тази връзка. Едно от тях недвусмислено посочва какво предстои на хората да направят в тази област. В другите две Бог казва на неверниците в Мекка колко учудени биха били, ако можеха да се издигнат в небесата, като по този начин намеква, че те няма да могат да го направят.

1. Първото знамение е 33 от сура 55 : “О, множество от джинове и хора, ако можете да проникнете зад пределите на небесата и на земята, проникнете! Не ще проникнете освен с власт [от Нас].” Предложеният превод изисква няколко обяснения: а) думата “ако” изразява в езика ни възможност, една хипотеза, която може както да бъде реализирана, така и да остане нереализирана. Арабският език може да предава много по-тънки нюанси при условията. Съществува дума, изразяваща евентуалност ( idhв ), друга – за реализуема хипотеза ( in ), и трета – за нереализуема хипотеза ( law ). В знамението в Корана става дума за хипотеза, която може да бъде реализирана, изразена с in . Следователно съществува материална възможност за конкретна реализация. Това лингвистично дистанциране определено отстранява възможността за чисто мистично тълкуване на това знамение, което някои, макар и напразно, се опитват да направят. б) Бог се обръща към духовете ( jinn ) и към човешките същества ( ins ), а не към алегорични фигури. в) “Да проникнете зад пределите” е превод на глагола nafadha , следван от предлога min , който според речника на Казимирски означава прониквам, пресичам открай докрай и излизам от другата страна на едно тяло (казва се например за стрела, показала се от другата страна). Следователно той изразява навлизане навътре и излизане от другата старана на въпросните места. г) Властта (могъществото) ( sultan ), която е необходимо на хората, за да извършат подобно дело, изглежда, е произлязла от Всемогъщия 6 . Няма съмнение, че това знамение посочва възможността, която някога ще имат хората да направят това, което днес ние наричаме завоюване на космоса. Трябва да отбележим, че текстът на Корана предсказва не само проникването в небесата, но и в земята, т. е. експлоатацията на дълбините й.


2. Другите две знамения са взети от сура 15 знамение 14 и 15. Както посочва контекстът на сурата, Бог говори на неверниците в Мекка: “И да разтворехме над тях врата в небето, и да продължаха там да се изкачват, пак щяха да рекат: “Погледите ни бяха заслепени. Ние сме омагьосани хора.” Това е израз на учудването пред едно неочаквано зрелище, отличаващо се от това, което може да роди човешкото въображение. Условното изречение е въведено с думата law , която изразява хипотеза, но този път нереализуема за тези, за които се отнася този пасаж.  Следователно имаме пред себе си два откъса от текста на Корана, отнасящи се до овладяването на космоса, единият от които прави алюзия за това, което един ден ще стане действителност благодарение на властта, която Бог ще даде на човешкия ум и изобретателност, а другият споменава едно събитие, което неверниците от Мекка няма да преживеят, откъдето и характерът на събитие, което няма да се случи. Но това събитие ще бъде преживяно от други, както може да се предположи от първото по-горе цитирано знамение. Той описва човешките реакции пред неочакваното зрелище, което ще се открие пред пътешествениците в космоса: объркани погледи, впечатлението, че са омагьосани... Именно по този начин астронавтите преживяваха това чудно пътешествие след 1961 г., датата на първия полет на човек около Земята. Знае се, че когато се наблюдава отгоре, земната атмосфера значително се отличава от лазурната картина, към която сме привикнали и която е резултат от явлението абсорбция на слънчевата светлина от атмосферните слоеве. Човекът наблюдател, намиращ се извън атмосферата в космоса, вижда небето черно и Земята изглежда обвита в синкаво сияние, дължащо се на същото явление, докато Луната, която е лишена от атмосфера, се очертава на фона на черното небе със своите цветове. За човек това е едно напълно ново зрелище, което фотографите превърнаха в класическо за хората от нашата епоха. Невъзможно е човек да не се учуди, когато след съпоставянето на текста на Корана и съвременните данни, открива до каква степен са точни твърденията, дело на един човек, живял преди почти четиринайсет века.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил

Цитат
V. ЗЕМЯТА

Както и при другите разгледани по-горе проблеми, знаменията в Корана, отнасящи се до Земята, са разпръснати из цялата Книга. Тяхната класификация е трудна; представената тук е изцяло лична. 100 За да внесем яснота в изложението, първо би трябвало да отделим няколко знамения, които въпреки че често засягат по-общи теми, представляват и покана към хората за размишление върху Божията благодетелност с помощта на предложените примери. Могат да бъдат отделени и други групи знамения, засягащи по-конкретни теми, например: – кръговрата на водите и на моретата; – земния релеф; – земната атмосфера.


А. ЗНАМЕНИЯ ОТ ОБЩ ХАРАКТЕР

Едновременно с предложените аргументи, подканващи хората да размишляват върху благодетелността на Бога спрямо Неговите създания, тези знамения тук-там съдържат сведения, които е интересно да съпоставим с данните на модерната наука. Освен това, те представляват интерес и поради факта, че в тях липсват разпространените сред хората по време на Посланието вярвания, отнасящи се до някои природни явления, чиято погрешност съвременната наука доказа по-късно. От една страна, знаменията изразяват прости идеи, леснодостъпни за разума на онези, към които поради географски причини Коранът е бил отправен първоначално – жителите на Мекка и Медина, бедуините от Арабския полуостров, а от друга страна – по-общи разсъждения, от които една по-образована публика във всяка страна и по всяко време може да се поучи, стига да си направи труда да разсъждава, което е и признак за универсалността на Корана. Тъй като отсъства каквото и да е подреждане на знаменията в Корана, тук те са представени по реда на сурите. – сура 2, знамение 22: “… от Онзи, Който стори за вас от земята постеля и от небето – свод, и изсипва вода от небето, и чрез нея вади плодовете – препитание за вас! И като знаете това, не сторвайте подобия на Аллах!”
– сура 2, знамение 164: “В сътворяването на небесата и на земята, и в промяната на нощта и деня, и в корабите, плаващи в морето с онова, което носи полза на хората, и във водата, която Аллах изсипва от небето, и съживява с нея земята след нейната смърт, и множи там всякакви твари, и в смяната на ветровете, и в покорните между небето и земята облаци – наистина има знамения за хора проумяващи.”
– сура 13, знамение 3: “Той е, Който разпростря земята и стори по нея непоклатими планини и реки, и от всички плодове стори там по два вида. Той покрива деня с нощта. В това има знамения за хора мислещи.”
– сура 15, знамения 19–21: “И разпростряхме земята, и положихме върху нея непоклатими планини, и сторихме от нея да поникне от всяко нещо, което се мери. И сторихме там препитание за вас и за онзи, когото вие не храните. И няма нещо, съкровищниците на което да не са при Нас, и го спускаме Ние само в знайно количество.”
– сура 20, знамения 53–54: “Той е, Който стори земята да е постеля за вас и прокара там пътища за вас, и изсипва вода от небето чрез нея вадим Ние видове от различни растения. Яжте и пасете добитъка си! В това има знамения за разумните хора.”
– сура 27, знамение 61: 101 “Или Онзи, Който направи земята устойчива и прокара през нея реки, и направи там непоклатими планини, и направи между двете морета преграда? И така, има ли друг бог заедно с Аллах? Не, ала повечето от тях не знаят.” Тук се споменава за стабилността на земната повърхност. Известно е, че в първите стадии от съществуването на Земята, нейната външна обвивка е била нестабилна преди да изстине. Всъщност земната кора не е напълно стабилна, тъй като съществуват зони, където периодично има земетресения. Що се отнася до преградата между двете морета, с нея се изобразява липсата на смесване на морските и речните води в някои големи естуари, както ще видим по-нататък.
– сура 67, знамение 15: “Той е, Който подчини за вас земята, затова ходете из нейните краища и яжте от Неговото препитание! Към Него е възкресението.”
– сура 79, знамения 30–33: “…и земята след това разпростря. Извади от нея водите и пасбищата й, и планините поби за ползване от вас и от вашия добитък.” В много от тези знамения се подчертава значението на наличието на вода на земната повърхност и на практическия резултат от това – плодородието. Несъмнено водата в пустинните страни е елемент номер едно за оцеляването на хората. Но твърденията в Корана надхвърлят тази географска особеност. Подчертава се уникалността на Земята, единствената планета в Слънчевата система, богата на вода. Без вода Земята би представлявала едно мъртво небесно тяло, подобно на Луната. Коранът отрежда първо място на водата при изреждане на природните феномени на Земята. Водният кръговрат е описан в него със забележителна точност.

Б. КРЪГОВРАТ НА ВОДАТА И МОРЕТАТА

Когато днес четем едно след друго знаменията в Корана, отнасящи се до ролята на водите в човешкия живот, изразените идеи ни се струват ясни. Обяснението е просто: днес всички познаваме – повече или по-малко – кръговрата на водата в природата. Но ако вземем под внимание древните представи по този въпрос, ще установим, че Коранът и сведенията в него не съдържат елементи от разпространените тогава митически идеи и при изработването на които по-голяма роля е изиграла философската спекулация, отколкото сведенията, получени чрез наблюдение. Ако сведенията за подобряване на напояването са били получени по емпиричен път, то в общ план, т. е. относно кръговрата на водите, представите биха били неприемливи в наше време. Колко просто би било да се приеме, че подземните води се дължат на просмукването на валежите в почвата. Но в древните времена концепцията на Витрувий, който през I в. пр. Хр. е застъпвал тази идея, е била едно изключение. В течение на дълго време, в което се включва и епохата на Кораничното послание, хората са имали напълно погрешни представи за водния режим. В статията “Хидрогеология” в Encyclopedia Universalis двама специалисти по тези въпроси, Ж. Гастани и Б. Блаву, правят следния исторически преглед на интересуващия ни въпрос: Според Талес от Милет, VII в. пр. Хр., ветровете тласкат океанската вода навътре в континентите, тя пaда на земята и почива в почвата. Платон споделял тази идея и смятал, че връщането на проникналата в почвата вода ставало през една огромна пропаст, Татар. Теорията е имала многобройни п 102 на дъждовните води в почвата. Тази теория е потвърдена от Е. Мариот и П. Перо през ХVII в. В приведените по-долу пасажи от Корана няма и следа от неверните представи от времето на Мухаммед:
– сура 50, знамения 9–11: “И изсипваме 1 от небето благословена вода, и сторваме да израстват чрез нея градини и зърно за жътва, и високи палми с гроздове, скупчени един връз друг – препитание за рабите. И съживяваме с нея мъртва земя. Така ще бъде и възкресението.”
– сура 23, знамения 18–19: “И изсипваме от небето вода с мяра, и я съхраняваме в земята, и несъмнено можем да я отнесем. С нея сътворяваме за вас градини с палми и грозде – там има за вас много плодове и от тях ядете...” – сура 15, знамение 22: “И изпращаме ветровете – оплождащи, и утоляваме жаждата с вода, която изсипваме от небето, а вие не можете да я съхраните.” Последното знамение може да се тълкува по два начина. Ветровете, които оплождат, могат да бъдат оплодители чрез пренасянето на семената, но също може да се отнася за метафора по аналогия, посочваща ролята на вятъра за превръщането на един безводен облак в дъждовен: тази роля често се споменава, както в следните знамения:
– сура 35, знамение 9: “Аллах е, Който праща ветровете, и те понасят облаци, и ги насочваме Ние към мъртва земя, и съживяваме с тях земята след нейната смърт. Така ще бъде и възкресението!” За отбелязване е, че стилът на първата част на знамението е този на разказ, след който без преход следва декларация на Бог. Подобни промени във формата на разказа се срещат често в Корана.
– сура 30, знамение 48: “Аллах е, Който праща ветровете, та надигат облаци, и ги разстила по небето, както пожелае, и ги натрупва, и виждаш как дъждът излиза от тях. И щом ги изсипе над когото пожелае от Своите раби, ето ги – радват се…”
– сура 7, знамение 57: “Той е Онзи, Който праща ветровете като благовестие пред Своята милост. Когато понесат тежък облак, Ние го насочваме към мъртва земя и изливаме там водата, и изваждаме с нея всякакви плодове. Така изваждаме и мъртвите, за да се поучите.”
– сура 25, знамения 48–49: “Той е, Който праща ветровете като благовестители преди Своята милост. И изсипваме чиста вода от небето, за да съживим с нея мъртвата земя и да пият сътворените от Нас многобройни хора и добитък.” – сура 45, знамение 5: “И промяната на нощта и деня, и онова, което Аллах изсипва от небето за препитание, и съживява с него земята след нейната смърт, и смяната на ветровете, са знамения за хора проумяващи.” Както показва контекстът, дарът, за който става дума в последното знамение, е водата, слязла от небето. Но акцентът е поставен върху промяната на ветровете, изменящи режима на дъждовете. – сура 13, знамение 17: “Изсипва Той вода от небето и се пълнят долини според отреденото за тях, и понася потокът висока пяна. И от онова, което разпалват в огъня, желаейки украшение или вещ, излиза подобна пяна. Така Аллах посочва истината и лъжата. И отива пяната 103 напразно, а онова, което е полезно за хората, остава на земята. Така Аллах посочва примерите.” – сура 67, знамение 30. Бог нарежда на Пророка: “Кажи: “Виждате ли? Ако водата ви потъне, кой ще ви даде изворна вода?”
– сура 39, знамение 21: “Нима не виждаш [о, човеко], че Аллах изсипва вода от небето и я влива в потоци под земята, после чрез нея вади посеви от различни видове. После те изсъхват и ги виждаш пожълтели, после ги превръща в съчки. В това има напомняне за разумните хора.”
– сура 36, знамение 34: “И създаваме там градини с палми и грозде, и сторваме там да бликнат извори…” В трите последни знамения се подчертава значението на изворите и подхранването им с дъждовна вода. Този факт заслужава по-специално внимание, като знаем, че през Средновековието са господствали теории като тази на Аристотел, според когото изворите се подхранват от подземни езера. В статията си “Хидрология” в Encyclopedia Universalis М. Ремениера, професор в Националното училище по селскостопанската дейност, горите и водите, описва главните етапи на хидрологията и споменава великолепните стари съчинения по напояване, особено в Близкия изток, като отбелязва, че по това време господства емпиризмът, откъдето и представите, опиращи се на погрешни схващания. Той проследява във времето: “Едва през Ренесанса (в периода 1400 и 1600 г. приблизително) чисто философските теории отстъпват място на изследванията, основани на обективно наблюдение на хидрологическите явления. Леонардо да Винчи (1452–1519) се противопоставя на твърденията на Аристотел. В своето Възхитително слово за природата на водите и изворите, както природни, така и изкуствени (1570, Бернар Палиси предлага точно описание на водния кръговрат и поточно на подхранването на изворите от дъждовете.” Не намираме ли същото твърдение в знамение 21 на сура 39, споменаващо насочването на дъждовната вода към изворите в земята? Дъждът и градушката са тема на знамение 43 от сура 24 : “Не виждаш ли, че Аллах подкарва облаците, после ги съединява, после ги сторва на купчина и виждаш как дъждът излиза от тях. И спуска от планини в небето градушка, и поразява Той с нея когото пожелае, и я отклонява от когото пожелае. И блясъкът на Неговата мълния едва не отнема зрението.” Следващият пасаж заслужава да бъде коментиран ( сура 56, знамения 68–70 ): “И не виждате ли водата, която пиете? Вие ли я изсипвате от облака или Ние я изсипваме? Ако пожелаехме, бихме я сторили солена, защо тогава не сте признателни?” Споменаването на факта, че Бог може да направи солена вода, която не е такава, е начин да се изрази Божието всемогъщество. Но докато първото е просто една остроумна мисъл, второто (да се напомни на хората, че те не са в състояние да предизвикат дъжд) е претърпяло промени в една епоха, когато техниката позволява да се предизвикат валежи по изкуствен начин. Дали човешката способност за предизвикване на валежи противоречи на твърдението в Корана? В дадения случай не е така, тъй като трябва да се имат предвид ограничените човешки способности в тази област. М. А. Фаси, главен инженер на Националната метеорологична служба, пише в статията “Валежи” в Encyclopedia Universalis : “Невъзможно е да се предизвика валеж от облак, който не е дъждовен или от облак, който още не е достигнал необходимата степен на еволюция (на зрелост).” Следователно човек може единствено да ускори чрез технически средства процеса на валеж, но при условие, че са налице естествените фактори за това. Ако това не беше така, не би съществувала суша, което очевидно не е вряно. Господството над дъжда и хубавото време остава една мечта. Човек не може да прекъсне по свое желание 104 установения цикъл, осигуряващ кръговрата на водата в природата, който според сведенията на съвременната хидрология изглежда така: Топлинното излъчване на слънцето предизвиква изпаряването на океаните и на всички земни повърхности, покрити или напоени с вода. Освободената по този начин водна пара се издига в атмосферата и чрез кондензация се образуват облаците. Под въздействието на вятър те се преместват на различни разстояния, като или изчезват, без да дадат дъжд, или се съединяват с други облаци, за да се достигне до по-голяма кондензация, или се разделят, като раждат валежи на определена степен от еволюцията на облака. След като дъждовете достигнат моретата (покриващи 70% от земната повърхност), цикълът се затваря. Част от достигналите земята се поглъща от растенията и участва в развитието им; чрез дишането те отделят отново част от водата в атмосферата. Друга част повече или по-малко прониква в почвата, откъдето се насочва към океаните чрез водните потоци или се просмуква в почвата, за да се появи чрез изворите в реките на повърхността. При съпоставянето на сведенията на съвременната хидрология със съдържащите се в множество знамения в Корана, цитирани в този параграф, констатираме пълното съответствие между тях. Моретата Ако знаменията в Корана предлагат материал за сравнение със съвременните познания относно кръговрата на водата в природата, същото не може да се каже за моретата. Нито едно коранично твърдение по този въпрос не може да бъде обект на съпоставка. Но въпреки това трябва да подчертаем, че нито едно твърдение в Корана не е свързано с вярванията, митовете или предразсъдъците от онова време. Няколко знамения, които съдържат сведения за океаните и корабоплаването – плод на наблюдения – подканва към размишление относно Божието всемогъщество. Това са: – сура 14, знамение 32: “… (Аллах) подчини за вас корабите да плават по морето според Неговата повеля…” – сура 16, знамение 14: “Той е, Който подчини морето, за да ядете оттам прясно месо и да извличате оттам украшения, които носите. И виждаш корабите да го браздят, и за да търсите от Него благодат, и за да сте признателни.” – сура 31, знамение 31: “Нима не виждаш, че корабите плават по морето с милостта на Аллах, за да ви покаже Той от Своите знамения? В това има знамения за всеки многотърпелив, признателен.” – сура 55, знамение 24: “И Негови са плаващите кораби, въздигнали се като планини в морето.” – сура 36, знамения 41–44: “И знамение за тях е, че пренесохме бащите им [с Нух] в 105 Шат Ел Араб. Влиянието на приливите предизвиква в дъното на залива едно щастливо за хората явление – навлизането на сладка вода навътре в земята, като така се осигурява достатъчното й напояване. За да разберем правилно текста, трябва да знаем, че с “море” се предава основният смисъл на думата bahr , означаваща голяма маса вода и която може да бъде употребена както за океан, така и за голяма река, например Нил, Тигър и Ефрат. Трите знамения, споменаващи това явление, са следните:
– сура 25, знамение 53: “Той е, Който разположи в съседство двете морета, едното сладко, утоляващо жаждата, а другото – солено, горчиво. И стори между тях граница и възбранена преграда.”
– сура 35, знамение 12: “И не са еднакви двете води [на реките и на моретата] едната е сладка, утолява жаждата, приятна е за пиене, а другата е солена, горчива, и от всяка ядете прясно месо, и [от солената] извличате украшения, които носите. И виждаш корабите там да порят вълните, за да търсите от Неговата благодат. И за да сте признателни!”
- Сура 55, знамения 19, 20 и 22: “Пусна Той двете морета да се срещнат, но между тях има преграда, която не престъпват… От двете излизат бисери и корали.” Освен посочения по-горе факт, знаменията споменават и благата, получени от солените и сладките води: риба, украшения за облеклото: корали, перли. Що се отнася до явлението несмесване на речните и морските води в устието, трябва да знаем, че то не е характерно само за Тигър и Ефрат, които не са споменати в текста, но както се предполага, то се отнася за тях. Водни потоци с много голям дебит като Мисисипи или Ян Цзъ имат същата особеност: смесването на водите при тях понякога става навътре в открито море.


В. ЗЕМНИЯТ РЕЛЕФ Земният строеж е сложен. Днес можем да изобразим Земята най-общо като съставена от ядро, в централната част на което се развиват много високи температури, в което се намира течна скална маса, и от един повърхностен слой, земната кора – стабилна и студена. Този слой е много тънък: от няколко километра до най-много няколко десетки километра, докато земният радиус е малко по-голям от 6000 километра; това означава, че кората е едва около една стотна от радиуса на сферата. Върху тази ципа, ако можем да я наречем така, протичат геологичните феномени. В основата им е нагъването, което поражда планинските вериги; в геологията образуването им се нарича орогенеза. Това е процес с много голямо значение, тъй като на появата на такава форма на релефа, каквато е една планина, отговаря по дълбочина пропорционално пропадане на земната кора, което осигурява основа в слоя, разположен отдолу. Едва отскоро е позната историята за разделянето на моретата и сушата, затова тя е непълна, дори за по-близките периоди. Възможно е океаните, образуващи хидросферата, да са се появили преди около половин милиард години. В края на първичната ера континентите са образували един масив и след това са се разпръснали. Впрочем континентите или части от тях са се появили в резултат на образуването на планините в океанската зона (например така е при северноатлантическия континент и при част от Европа). Според съвременните представи главно място в образуването на континентите заема възникването на планинските вериги. Еволюцията на Земята от първичната до четвъртичната ера се разделя на “орогенични фази”, като самите те са групирани на “цикли” със същото име, и всяко образуване на планински форми оказва влияние върху равновесието между моретата и континентите. Така някои части на земната повърхност 106 изчезват, за да се появят други, и в течение на стотици милиони години разпределението между континенталните и океанските площи се променя. Днес първите заемат само три десети от повърхността на планетата. Така могат да бъдат обобщени – много непълно и неточно промените, настъпили през последните стотици милиони години. Относно земния релеф Коранът споменава единствено за образуването на планините. Малко може да се каже по въпроса, който ни интересува – образуването на Земята, чрез знамения, изразяващи само загрижеността на Бог към хората, както е в:
– сура 71, знамения 19 и 20: “Аллах стори за вас от земята постеля, за да ходите там по широки пътища.”
– сура 51, знамение 48: “И земята Ние разстлахме. Колко прекрасно разстиламе!” Килимът, който е бил разстлан или разгънат, това е земната кора или повърхност, втвърдената черупка, върху която можем да живеем, тъй като долните пластове са много топли, течни и чужди на всякакъв вид живот. Много важни са кораничните твърдения, свързани с планините и тяхната стабилност вследствие на явлението нагъване.
– Сура 88, знамения 19 и 20: Контекстът подканва неверниците да обърнат погледите си към някои природни явления, като: “И как бяха възправени планините, и как бе разпростряна земята?” В този текст ясно проличава идеята за вкореняването на планините във вътрешността на земята. Следващите текстове го уточняват:
– сура 78, знамения 6 и 7: “Не сторихме ли Ние земята постеля и планините – подпори?” Подпорите, за които става дума, служат за закрепването на палатка в земята ( awtвd , мн. ч. watad ). Въз основа на релефните образувания съвременните геолози описват нагъванията на Земята, които имат различни размери, достигащи един километър и дори до десетки километри. Резултат от тези гънки е стабилността на земната кора. Затова няма нищо чудно във факта, че в Корана можем да прочетем разсъждения относно планините, като: – сура 31, знамение 10: “(Господ)…положи върху земята непоклатими планини, за да не се люлее с вас…”
сура 79, знамение 32: “…и планините поби..” Същото изречение се повтаря в сура 16, знамение15. По малко по-различен начин -сура 21, знамение 31 изразява тази идея: “И направихме по земята непоклатими планини, за да не се люлее с хората.” Тези знамения посочват, че начинът на разполагане на планините осигурява стабилността им, което напълно отговаря на сведенията от геологията. Г. ЗЕМНАТА АТМОСФЕРА Освен споменаването на някои отличителни черти на небето, които разгледахме в предната глава, Коранът съдържа и няколко пасажа, отнасящи се до атмосферните явления. Що се отнася до съпоставянето им със съвременните познания, само ще отбележим, че тук, както и навсякъде, няма никакво противоречие между научните данни в наше време за въпросните явления. Височина над морското равнище В знамение 125 на сура 6 е приведено едно напълно банално наблюдение за неразположението, което изпитваме на голяма височина, нарастващо с изкачването: 107 “И когото Аллах поиска да напъти, разтваря Той гърдите му за Исляма, а когото поиска да остави в заблуда, прави гърдите му тесни, свити, сякаш се издига към небето.” Някои твърдяха, че неразположението, предизвикано от голямата височина, е било непознато на арабите по времето на Мухаммед. Изглежда, че не е било така: наличието в Арабския полуостров на върхове, чиято височина надхвърля 3500 метра, прави малко вероятно подобно твърдение. 2 Същото се отнася и за коментаторите, които искат да видят тук предсказание, отнасящо се до овладяването на космоса, което поне при този пасаж трябва категорично да бъде отхвърлено. Атмосферното електричество Атмосферното електричество и резултатите от него: светкавицата и градушката, са споменати в следните знамения: – сура 13, знамения 12-13: “Той е, Който ви показва мълнията за страх и надежда, и сътворява натежалите облаци. И гърмът възхвалява Неговата слава, и ангелите – страхувайки се от Него. И праща Той светкавиците, и поразява с тях когото пожелае. Спорят за Аллах [неверниците], а Той е Силният по мощ.” – сура 24, знамение 43 (вече цитиран в тази глава): “Не виждаш ли, че Аллах подкарва облаците, после ги съединява, после ги сторва на купчина и виждаш как дъждът излиза от тях. И спуска от планини в небето градушка, и поразява Той с нея когото пожелае, и я отклонява от когото пожелае. И блясъкът на Неговата мълния едва не отнема зрението.” Тези знамения ясно посочват зависимостта, съществуваща между образуването на дъждовните облаци или градушката и на гърма: при първия случай имаме обект на желание поради благодеянията му, които прави, докато във втория – на страх, като падането му е подчинено на Всемогъщия. Връзката между двете явления отговаря на съвременните познания за атмосферното електричество. Сянката Един феномен, какъвто е сянката и преместването й, чието обяснение в наше време е просто, е обект на следните разсъждения: – сура 16, знамение 81: “И стори Аллах за вас сенки от онова, което е сътворил…” – сура 16, знамение 48: “Нима не видяха всяко нещо, което Аллах е сътворил? Свеждат се сенките му надясно и наляво, кланяйки се на Аллах със смирение.” – сура 25, знамения 45 и 46: “Не виждаш ли как твоят Господ разпростира сянката? А ако пожелаеше, Той би я сторил неподвижна. После сторваме слънцето неин водител. После малко по малко я скъсява.” Освен че всяко създадено нещо се подчинява изцяло на Бог, включително и сянката му, и че Той може да я прибере така, както я е разпрострял, текстът на Корана посочва съществуването на връзка между сянката и слънцето. Трябва да припомним, че по времето на Мухаммед се е смятало, че придвижването на Слънцето от изток на запад предизвиква преместването на сянката. Това намерило приложение при слънчевия часовник, измерващ времето между изгрева и залеза на слънцето. Коранът посочва явлението, без да споменава разпространеното по това време обяснение: то е продължило да съществува векове след времето на Мухаммед. Но в крайна сметка е било признато за невярно. Коранът говори само за ролята на слънцето като индикатор на сянката. Може да констатираме отсъствието на каквото и да е разминаване между описанието на сянката в Корана и познанията ни за това явление в съвременността.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил

Цитат
VI. РАСТИТЕЛНОТО И ЖИВОТИНСКОТО ЦАРСТВО

В тази глава са събрани множество знамения, отнасящи се до появяването на живота, до някои характерни черти на растителното царство и до теми, свързани изцяло или частично с животинското царство. Групирането в една логична класификация на, разпръснатите из цялата книга знамения, би могло да даде обща представа за сведенията в Корана по тези въпроси. При изучаването на текста на Корана във връзка с темите, засегнати в тази и следващата глава, понякога възникват особено деликатни проблеми, дължащи се на различията в речника. Това в частност се отнася до живите същества: растенията, животните и хората, тъй като съпоставянето на текстовете с познанията на науката е абсолютно необходимо, за да открием смисъла на някои твърдения в Корана. Става ясно защо множество преводи на въпросните пасажи от Корана, направени от литератори, изглеждат неточни за хората на науката. Същото се отнася и за коментарите, чиито автори не притежават необходимите за разбирането на текста научни познания.

А. ПРОИЗХОДЪТ НА ЖИВОТА

Човек винаги си е поставял този въпрос както за себе си, така и за заобикалящите го живи същества. Ще го разгледаме в по-общ план. Появата на човека на Земята и размножаването му, които са обект на важни разсъждения, ще разгледаме в следващата глава. Тъй като Коранът засяга произхода на живота много общо, то той го споменава лаконично в едно знамение, който включва и процеса, за което вече говорихме – образуването на вселената.
– сура 21, знамение 30: “Не виждат ли неверниците, че небесата и земята бяха съединени, а Ние ги разделихме? И сторихме от водата всяко живо същество. Не ще ли повярват?” Значението “сторихме” е несъмнено. Изречението може да означава както че всяко живо нещо е било направено от вода, така и че всяко живо същество произлиза от водата. Двата възможни смисъла отговарят на научните данни: доказано е, че животът е произлязъл във водата и че водата е първата съставка на всяка жива клетка. Без вода животът би бил невъзможен. При спор дали на една планета е възможен живот незабавно се поставя въпросът: има ли там достатъчно вода? Съвременните данни ни позволяват да предположим, че най-древните живи същества са принадлежали към растителното царство: в най-старите познати пластове, от времето преди камбия, са били открити водорасли. Представителите на животинското царство трябва да са се появили малко по-късно: те също са произлезли от океана. Думата, преведена тук като вода, е mв'. Тя означава както водата в океаните, така и водата на небето или въобще някаква течност. В първия смисъл водата е задължителен елемент за всяко растение. – сура 20, знамение 53: 109 “Той е, Който стори земята да е постеля за вас и прокара там пътища за вас, и изсипва вода от небето – чрез нея вадим Ние видове от различни растения.” 1 За първи път се споменават двойките растения – понятие, върху което ще спрем подолу. Във втория смисъл течност изобщо, думата е употребена в неопределена форма, като посочва това, което е в основата на образуването на всяко животно:
– сура 24, знамение 45: “Аллах сътвори от вода всяка твар.”
По-долу ще видим, че думата се употребява също за семенната течност. Следователно всички твърдения в Корана, отнасящи се до произхода на живота било за произхода на живота изобщо, за елемента, който предизвиква поникването на растенията, или за зародиша на животните – съответстват напълно на съвременните научни представи. Нито един от митовете за произхода на живота, разпространени по това време, не е включен в текста на Корана.

Б. РАСТИТЕЛНОТО ЦАРСТВО

Невъзможно е тук да цитираме извънредно многобройните пасажи в Корана, разказващи за Божиите благодеяния, свързани с дъжда, който прави възможно поникването на растенията. Нека изберем три знамения, свързани с този проблем:
– сура 16, знамения 10 и 11: “Той е, Който изсипва вода от небето. За вас от нея има за пиене и от нея [израстват] храсти, откъдето пасете [добитъка]. С нея Той за вас изважда посевите и маслините, и палмите, и гроздето, и всички плодове.”
– сура 6, знамение 99: “Той е Онзи, Който изсипва вода от небето и изваждаме Ние с нея кълн за всяко нещо, и изваждаме от него зеленина; от нея изваждаме струпани зърна, и от палмите, от техния завръз – близки гроздове, и градини с лози и маслини, и нарове – сходни и несходни. Вижте плодовете на всяко, когато връзва плод, и неговото зреене! В това има знамения за хора вярващи.”
– сура 50, знамения 9-11: “И изсипваме от небето благословена вода, и сторваме да израстват чрез нея градини и зърно за жътва, и високи палми с гроздове, скупчени един връз друг – препитание за рабите. И съживяваме с нея мъртва земя. Така ще бъде и възкресението.” Освен тези общи разсъждения Коранът предлага и други, отнасящи се поконкретно до: Равновесието в растителното царство
– сура 15, знамение 19: “И разпростряхме земята, и положихме върху нея непоклатими планини, и сторихме от нея да поникне от всяко нещо, което се мери.” Различието на храните
– сура 13, знамение 4: “По земята има съседни участъци и градини с грозде, и посеви, и палми с общ корен и поотделно, поливани с една вода. Ние правим едни от тях по-вкусни от други. В това има знамения за хора проумяващи.
Интересно да бъде отбелязано съществуването на тези знамения, за да се подчертае пестеливостта при използването на термините и отсъствието на твърдения, израз поскоро на разпространени по това време вярвания, отколкото основни истини. Но найинтересни са знаменията в Корана, разказващи за размножаването на растителното царство. Размножаването на растенията Трябва да припомним, че в растителното царство размножаването става по два начина: полов и безполов. В действителност само първият може да бъде наречен 110 размножаване, тъй като представлява биологичен процес, имащ за цел появата на нов индивид, подобен на породилия го. Безполовото размножаване представлява просто умножаване, тъй като е резултат от делението на един организъм, който, отделен от самото растение, се развива и става подобен на този, от който е произлязъл. Гийермон и Манжено го определят като “частен случай на растежа”. Един прост пример за него е размножаването чрез издънки: клонка, откъсната от едно растение, поставена в подходяща почва и поливана непрестанно, регенерира чрез пускането на нови корени. Някои растения притежават специализирани органи за постигането на това, други отделят спори, които се държат, ако е възможно да се нарече така, подобно на семена (да напомним, че последните са резултат от процеса на полово размножаване). Половото размножаване се извършва чрез чифтосването на мъжките и женските елементи, принадлежащи към родовите органи, събрани в едно и също растение или разделени. Само то е споменато в Корана.
– сура 20, знамение 53: “Той е, Който стори земята да е постеля за вас и прокара там пътища за вас, и изсипва вода от небето – чрез нея вадим Ние видове 3 от различни растения.” Двойките са превод на думата zawj ( мн. ч. azвwaj ), чийто основен смисъл е: това, което заедно с друго прави чифт, като думата се употребява както за съпрузи, така и за обувки.
– сура 22, знамение 5: “И виждаш земята безжизнена, но когато изсипваме вода върху нея, тя се раздвижва и набъбва, и отглежда всякакъв прелестен вид.” – сура 31, знамение 10: “…и караме с нея да поникват всякакви полезни видове.”
– сура 13, знамение3: “… от всички плодове стори там по два вида…” Известно е, че плодът е продукт от процеса на размножаване на висшите растения, чиято структура е най-пълна и най-сложна. Преди стадия на плода е този на цветчето, което има мъжки органи (тичинки) и женски (плодници). След донасянето на тичинковия прашец последните дават плодове, при узряването на които се появяват семена. Следователно съществуването на всеки плод предполага наличието на мъжки и женски органи. Именно това иска да каже знамението в Корана. Впрочем трябва да отбележим, че при някои видове е възможно развиването на плодове от неоплодени цветчета, както е при банана, някои сортове ананас, смокините, портокалите и лозата. Въпреки това се получават способни да се размножават растения. Покълването на семето завършва процеса на размножаването, като външната му обвивка се разтваря (която може да е втвърдена във формата на костилка). Отварянето дава възможност на корените да излязат, тъй като те черпят от почвата необходимите вещества за превръщането на семето от растение със забавено развитие в нов индивид.
Едно знамение от Корана споменава за покълването:
– сура 6, знамение 95: “Аллах разпуква зърното и костилката.” Коранът, който често повтаря, че в растителното царство съществуват двойки растения, вписва това понятие в по-широки рамки, чиито граници остават неуточнени:
– сура 36, знамение 36: “Пречист е Онзи, Който сътвори по двойки всичко от онова, което земята ражда, и от тях самите, и от онова, което не знаят!” Възможни са многобройни хипотези относно същността на нещата, които са били непознати на хората по времето на Мухаммед и в които днес ние различаваме двойни структури или функциониране по двойки – както в света на безкрайно малкото, така и 111 на безкрайно голямото, както сред живото, така и сред неживото. Основната задача е да отделим ясно изразените идеи и за пореден път да констатираме пълното отсъствие на различия със съвременната наука.

В. ЖИВОТИНСКОТО ЦАРСТВО

В Корана множество въпроси, свързани с животинското царство, са обект на забележки, които изискват да прибегнем до съпоставянето им със съвременните научни достижения по някои частни проблеми. Но и тук, както и другаде, рискуваме да бъдем некоректни, ако не цитираме следното знамение, където Сътворението на някои части от животинското царство е посочено, за да наведе хората към размисли за Божието благоволение към тях. Пасажът е приведен с цел да се даде пример за начина, по който Коранът споменава хармоничното приспособяване на Сътворението към нуждите на хората, по-точно в селото, тъй като той не предлага материал за изследване от друг мащаб.
– сура 16, знамения 5 до 8: “И сътвори Той добитъка. В него има топлина за вас и ползи, и от него ядете. В него има и хубост за вас, когато го прибирате вечер и когато го подкарвате на паша. И носи вашите товари към страни, които не бихте стигнали освен с тежък труд. Вашият Господ е състрадателен, милосърден. [Сътвори] и конете, и мулетата, и магаретата – за да ги яздите и за украса. И сътвори Той каквото не знаете.” Освен разсъждения в най-общ план Коранът предлага и данни върху извънредно разнообразни теми: – размножаването в животинското царство; – споменава съществуването на животински общности; – разсъждения относно пчелите, паяците, птиците; – идея за произхода на млякото на животните.

1. Размножаването в животинското царство

То се споменава много кратко в знамения 45 и 46 на сура 53: “… и Той създава двойките мъжко и женско, - от частица сперма, когато се изхвърля [в утробата]...” “Двойки” е същият израз, както този, който открихме в знаменията, отнасящи се до размножаването на растенията. Тук става дума за половете.Важна подробност е уточнението, касаещо малкото количество течност, необходима за размножаването. Тъй като същата дума, означаваща “сперма”, е употребена за човека, в следващата глава ще направим коментар на тази интересна подробност.

2. Съществуването на животински общности
– сура 6, знамение 38: “И няма твар по земята, нито птица, летяща с крилата си, без да са в общности, подобно на вас. Не пропуснахме нищо в Книгата. После при техния Господ ще бъдат събрани.” Трябва да направим коментар на няколко момента от това знамение. Първо, съдбата на животните след смъртта им е посочена ясно: очевидно ислямът няма доктрина по този въпрос. Второ, общото за всички предопределение, 4 за което, изглежда, става дума тук, може да бъде разбрано като абсолютно предопределение или като относително предопределение, ограничено до структурите и до една функционална организация, определяща даден начин на поведение: животното реагира на различните външни дразнения в зависимост от своята обусловеност. Според Блашер, древният коментатор Рази е смятал, че това знамение се отнася само до инстинктивните действия, чрез които животното отдава почит на Бог. В коментарите си към превода на Корана, шейх Си Бубакер Хамза говори за “инстинкта, който съгласно Божията мъдрост тласка всички живи същества към 112 образуване на групи при размножаването и към организиране на общности, които за да оцелеят, изискват работата на всеки член да бъде полезна на цялата група”. През последните десетилетия това поведение на животните беше внимателно проучено и в резултат се достигна откриването на истински животински общности. Разбира се, изследването на резултатите от работата на една общност са могли още преди много време да наведат на мисълта за съществуването им. Но едва наскоро бяха открити механизмите, управляващи подобно организиране при някои видове. Най-известният и най-добре проучен случай е този на пчелите, с който е свързано името на фон Фриш. Фон Фриш, Лоренц и Тинберген получиха за това Нобеловата награда през 1973 г.

3. Разсъждения за пчелите, паяците и птиците
Когато специалистите по нервната система искат да дадат впечатляващ пример за необикновената организация, управляваща животинското поведение, най-често посочваните животни са пчелите, паяците и птиците (най-вече мигриращите). Във всеки случай можем да твърдим, че въпросните три групи представляват много добри модели на висока организация.


Пчелата

Именно тя е обект на най-дълъг коментар в Корана: – сура 16, знамения 68 и 69: “И внуши твоят Господ на пчелите: “Вземете си жилища сред планините и по дърветата, и в онова, което [хората] градят! После яжте от всички плодове и следвайте пътищата на вашия Господ, улеснени [за вас]! Излиза от стомаха им питие с различен цвят. В него има изцеление за хората.” 5 Трудно е да разберем какво точно означава заповедта да се следват покорно пътищата на Повелителя, освен от най-обща гледна точка. Всичко, което можем да кажем благодарение на познанията ни за нейното поведение, е, че тук, както и при трите споменати в Корана животински вида, основа на поведението е една изключителна нервна организация. Известно е, че пчелите могат да общуват помежду си чрез своя танц; така те могат да съобщят на себеподобните си на какво разстояние се намират медоносните цветя. Известният опит на фон Фриш показа предназначението на движенията на насекомото, служещи за предаване на информация между пчелите – работници.

Паякът

В Корана паякът се споменава, за да се подчертае колко тънка е паяжината му, найкрехкото леговище от всички възможни. Това е едно нетрайно убежище, каквото е и това на хората, които са избрали други господари освен Бог, казва текстът на Корана.
– сура 29, знамение 41: “Онези, които взимат за покровители други освен Аллах, приличат на паяка. Той си прави дом, но най-слабият от домовете е домът на паяка, ако проумяват.” В действителност паяжината е съставена от много тънки копринени нишки, които се отделят от жлезите на насекомото. Тънкостта й е недостижима за хората. Натуралистите се интересуват от необикновения план на работа, записан в нервните клетки на насекомото, който му позволява да изработи паяжина със съвършена геометрия; Коранът обаче не споменава за това.

Птиците

Птиците са често споменавани в Корана – в епизоди от живота на Ибрахим (Авраам), на Юсуф (Йосиф), на Дауд (Давид), на Сулейман (Соломон) и на Иса (Иисус). Тези уточнения нямат връзка с разглеждания тук проблем. По-горе посочихме присъствието на знамения, споменаващи съществуването на общности от земните животни и от птиците:
– сура 6, знамение 38: 113 “И няма твар по земята, нито птица, летяща с крилата си, без да са в общности, подобно на вас.” Две други знамения подчертават строгото подчинение на птиците на Божията власт:
– сура 16, знамение 79: “Не виждат ли те птиците, покорни [да летят] в небесния простор? – Само Аллах ги крепи…
– сура 67, знамение 19: “Не виждат ли те птиците над тях, разтварящи и свиващи криле? Държи ги само Всемилостивия...” Преводът на една дума от тези знамения е много сложен. В смисъла, в който е употребена тук, тя изразява идеята, че Бог държи във Властта Си птиците. Арабският глагол, за който става дума, е amsaka , чийто основен смисъл е слагам ръката си върху, хващам, държа, задържам някого. Може с пълно право да сравним знаменията, които наблягат на особено тясната зависимост на поведението на птицата от божествения ред, със съвременните познания, които до каква степен на съвършенство притежават някои птици при определяне на придвижването си. Тъй като само съществуването на записана в генетичния код на животното програма за миграцията би могла да обясни по какъв начин много млади, без никакъв предварителен опит, без водач, птици са способни да преминат сложните и твърде дълги маршрути, за да се върнат отново на същата точна дата на мястото, откъдето са тръгнали. В книгата си Мощ и слабост 6 проф. Хамбургер посочва един много известен пример – този на “големия буревестник” от Тихия океан, прелитащ от 8 до 25 000 километра. 7 Той отбелязва, че за подобно пътуване са необходими много точни указания, записани в нервните клетки на птицата. Със сигурност те са били програмирани. Но от кого ли?

4. Произход на съставките на млякото на животните

Произходът на съставките на млякото при животните е описан в Корана в пълно съответствие със сведенията на съвременната наука (сура 16, знамение 66). Въпросните знамения са преведени и тълкувани изцяло от автора на тази книга, тъй като дори съвременните преводи им придават значение, което според мен, е трудно приемливо. Ето два примера за това: – превод на Р. Блашер: “Наистина има какво да научите от стадата си! Ние ви поим с чисто мляко, великолепно за пиене, (произлизащо) от стомаха им, където се намира нещо средно между смляна храна и кръв.” – превод на проф. Хамидуллах: “Да, със сигурност, има повод за размишление във вашия добитък. От намиращото се в стомаха им, между екскрементите и кръвта, Ние ви накарахме да пиете чисто мляко, лесно за пиене от пиещите.” Всеки физиолог, който види подобни текстове, би отговорил, че са много неясни, тъй като те ни най-малко не отговарят на дори на най-елементарните съвременни познания. А тези редове са дело на най-изтъкнатите арабисти. Известно е, че един преводач, колкото и добър експерт да е, може да направи грешка при превеждането на научни понятия, ако не е специалист във въпросната дисциплина. Според мен точният превод е следният: “Наистина във вашите стада добитък има какво да научите: Ние ви даваме да пиете от намиращото се във вътрешността им (и което е) което е резултат от сливането на съдържащото се във вътрешностите им и кръвта едно чисто мляко, лесно за поглъщане за тези, които го пият.” 114 Този превод е много близък до предложения от Мунтакаб в изданието от 1973 г. на Върховния съвет по Арабските дела в Кайро, което се основава на данните на съвременната физиология. Предложеният превод предлага следните предимства от гледна точка на речника: Аз преведох “във вътрешностите им”, а не както Р. Блашер и проф. Хамидуллах “в стомаха им”, тъй като думата batn може да означава както стомах, така и среда, вътрешност на нещо. В дадения случай тя няма точно определено анатомическо значение. “Във вътрешностите им” според мен се съгласува напълно с контекста. Понятието за “произхода” на съставките на млякото е изразено с думата min , а за “сливането” – с bayni , като последната дума означава не само “между” или “сред”, както в двата други цитирани превода, но също служи да се изрази наличието на две неща или на две лица. От научна гледна точка трябва да се потърси опора в понятията на физиологията, за да се разбере правилно смисълът на това знамение. Основните субстанции, осигуряващи храненето на организма идват най-общо от химическите трансформации, които се извършват по дължината на хранопровода. Въпросните субстанции се образуват от елементите, които се намира във вътрешностите. Когато достигнат необходимата степен на химическа трансформация в стомаха, те преминават през стените му в кръвообращението. Съставките на млякото се отделят от млечните жлези. Те се подхранват, ако може така да се изразим, от продуктите на храносмилането, донесени им от циркулиращата кръв. Следователно кръвта играе ролята на колектор и транспортира извлечените от храните вещества, за да подхрани млечните жлези, които произвеждат млякото, както и другите органи. Процесът започва от намиращото се във вътрешностите и от кръвта, дори на нивото на стомаха. Познанията си в тази област дължим на достиженията на химията и на физиологията на храносмилането. По времето на пророка Мухаммед всичко това е било неизвестно за хората: познанията датират от съвременната епоха. Що се отнася до кръвообръщението, то е било открито от Харви близо десет века след времето на Мухаммед. Смятам, че наличието в Корана на знамения, споменаващи въпросните проблеми, не може да бъде обяснено от човек поради факта, че те са били написани много преди времето, от което датират нашите познания.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Цитат

Размножаването при хората според Корана

Не е лесно да придобием представа за съдържащото се в Корана по този въпрос. Първата трудност се състои във факта, че свързаните с него твърдения са разпръснати из цялата Книга, както по-горе бе посочено; но не това е най-сериозният проблем. И тук трудностите, свързани с речника, могат още в самото начало да заблудят изследователя. 116 В нашата епоха продължават да се разпространяват преводи и коментари на някои пасажи, които могат да дадат на четящия ги учен напълно грешна представа за Откровението и за съдържанието му, свързано с разглеждания тук въпрос. Така например повечето преводи споменават, че човек се развива, започвайки от “съсиреци”, “срастване”; подобно твърдение е напълно неприемливо за учен, специалист в тази област. Никога човекът не е имал подобен произход. В параграфа за развитието на яйцеклетката в матката, ще видим причините, които са довели изтъкнати познавачи на арабския език до такива грешки. Този извод ни позволява да предположим колко голямо значение има свързването на познанията относно езика с научните познания, за да разберем смисъла на твърденията в Корана относно размножаването.
Първо, Коранът акцентува върху последователните трансформации на ембриона до края на престоя му в матката.
– сура 82, знамения 6–8: “О, човече, какво те отвлече от твоя щедър Господ, Който те сътвори и съчлени, и осъразмери? В какъвто образ пожела, в такъв те нагласи.”
– сура 71, знамение 14: “Сътвори ви Той на етапи.” Заедно с тази твърде обща забележка текстът на Корана привлича вниманието върху няколко момента, засягащи размножаването, които бихме могли да подредим по този начин: 1) оплождането се извършва благодарение на много малко количество течност; 2) природата на оплождащата течност; 3) прикрепване на оплодената яйцеклетка; 4) развитието на ембриона. 1. Оплождането се извършва благодарение на много малко количество течност Единайсет пъти Коранът се спира на това понятие, като използва следния израз:
– сура 16, знамение 4: “Той сътвори човека от частица сперма…” Трябва да преведем като “капка” (сперма) арабската дума nutfat , тъй като в нашия език не разполагаме със собствена дума. Трябва да кажем, че тя произлиза от един глагол, означаващ “изтичам, капя”; означава това, което остава в една кофа след изпразването й. Следователно тя посочва, че се касае за много малко количество течност, поради което второто й значение е “капка вода”, а в случая “капка сперма”, тъй като в едно друго знамение въпросната дума е присъединена към думата “сперма”.
– сура 75, знамение 37: “Нима той не бе частица сперма, която се изхвърля?” В случая арабската дума maniyy означава сперма. Едно друго знамение посочва, че въпросната капка е поставена в точно определено място ( qarвr ), което очевидно означава родовите органи.
– сура 23, знамение 13. Бог говори: “… после го оставяме – частица сперма – на сигурно място…” Трябва да добавим, че определението makiyn , което в текста се отнася до определеното място, е непреводимо. То изразява идеята за издигнато, отделено, солидно построено място. Във всеки случай става дума за мястото, където човек се развива в майчиния организъм. Но важното е да подчертаем представата за много малкото количество течност (сперма), необходима за оплождането, което напълно отговаря на познанията от днес. 2. Природата на оплождащата течност В Корана тази течност, осигуряваща оплождането, е спомената, придружена с определения, представляващи особен интерес. Ще се опитаме да ги разгледаме: 117 а) “сперма”, както уточнихме преди малко (сура 75, знамение 37); б) “изтласкваща се вода”: “(Човекът) бе сътворен от изтласкваща се вода.” (сура 86, знамение 6), в) “нищожна вода” (сура 32, знамение 8 и сура 77, знамение 20). Определението нищожна (mahiyn) може да бъде тълкувано, както изглежда, не от гледна точка на качеството на самата течност, а по-скоро поради факта, че е отделена от края на уринарния апарат, като е бил използван изходът, откъдето излиза урината. г) “с примеси” ( amchвj ): “Сътворихме Ние човека от частица сперма с примеси … (сура 76, знамение 2).
Много коментатори, както и професор Хамидуллах, виждат женския и мъжкия елемент, представени в това “с примеси”. Същото са твърдели и древните автори, които не са имали ни най-малка представа от физиологията на оплождането, в частност условията при жената; те са смятали, че думата просто означава смесване на два елемента. Но съвременни коментатори, както Мунтакаб, чиито коментари са издадени от Върховния съвет по Ислямските дела в Кайро, внасят поправки в тази гледна точка и наблягат на факта, че капката сперма “съдържа различни елементи”. Коментарът на Мунтакаб не предлага подробности, но според мен забележката му е много правилна.
Кои са различните елементи, съставляващи спермата? Семенната течност е образувана от различни секрети, отделени от следните жлези: а) тестикулите (секретът на мъжките полови жлези съдържа сперматозоидите – удължени клетки, снабдени с дълъг израстък, плуващи във водниста течност); б) семенните везикули: тези органи – резервоари за сперматозоидите, разположени близо до простатата – също отделят секрет, но без оплождащи елементи; в) простатата: тя отделя течност, която придава на спермата кремообразния й вид и специфичната й миризма; г) допълнителните жлези по пикочните пътища: жлезите на Купър или на Мери отделят течност, която се точи, а тези на Литре отделят слуз. Такъв е произходът на “с примеси”, за които, както изглежда говори Коранът. Но има още нещо.
Ако Коранът говори за оплождаща течност, съставена от различни елементи, той ни предупреждава, че потомците на човека ще бъдат породени от нещо, което може да се извлече от тази течност. Това е значението на знамение 8 от сура 32: “После Той сътвори потомството му от (съдържанието на) капка нищожна вода.” Арабската дума, преведена тук като съдържание ( sulвlat ), означава един предмет, извлечен, излязъл от друг, най-добрата част от дадено нещо.
По какъвто и начин да я преведем, става дума за част от цялото. Онова, което опложда яйцеклетката и осигурява размножаването, е една клетка с много издължена форма, чиито размери са от порядъка на 1/10 000 от милиметъра. Само един елемент измежду многото десетки милиони, отделени от човека в нормални условия 1 , успява да проникне в яйцеклетката; значителен брой остават по пътя и не успяват да преминат маршрута, минаващ от вагината през матката и тръбата до яйцеклетката. С други думи, много малко количество от една извънредно сложна по състав течност проявява активност. Как тогава да не бъдем учудени от съвпадението на текста на Корана и научните познания по този въпрос в наше време. 3. Прикрепването на яйцеклетката в женските родови органи Описанието в Корана посочва матката като място, където се настанява оплодената яйцеклетка: “… И оставяме в утробите когото пожелаем за определен срок…” (сура 22, знамение 5) 118 Прикрепването на яйцеклетката в матката става чрез разрастване на израстъците, истински продължения на яйцеклетката, подобно на корените в почвата черпят от тъканта на матката необходимото за нарастването на яйцеклетката. Тези израстъци буквално закачват яйцеклетката за матката.Те са ни познати едва отскоро. Това закачване е споменато пет пъти в Корана. На първо място в двете първи знамения от
-сура 96: “Чети [о, Мухаммед] в името на твоя Господ, Който сътвори – сътвори човека от съсирек!”
“Нещо, което се закачва” е превод на думата ealaq . Това е нейното първоначално значение. От него произлиза едно друго, “съсиреци”, което често се среща в преводите; това е неточно и затова трябва да внимаваме: човекът никога не преминава през подобен етап. Същото се отнася и за един друг превод: “присъединяване”, също неточен термин. Нека да припомним, че първоначалният смисъл “нещо, което се закачва” отговаря напълно на доказаната днес реалност. Това понятие се повтаря в четири други знамения, посочващи последователните трансформации от стадия на капката сперма до раждането. – сура 22, знамение 5: “… Ние ви сътворихме, после от съсирек…” – сура 23, знамение14: “После от частицата сперма създаваме съсирек…”
– сура 40, знамение 67: “Той е, Който ви сътвори … после от частица сперма, после от съсирек...”
– Сура 75, знамения 37–38: “Нима той не бе частица сперма, която се изхвърля? После бе съсирек, а Той го сътвори и осъразмери.” Органът, където протича бременността, в Корана е означен, както видяхме, с дума, която на арабски винаги се употребява, за да се посочи матката. В някои сури е употребено името “сигурно място” (сура 23, знамение 13, цитиран по-горе, и сура 77, знамение 21 2 ). Някои коментатори виждат в това трите анатомични органа, които защитават детето в утробата (плацента, мембрана и течност). 4. Развитието на ембриона във вътрешността на матката Описанието в Корана отговаря напълно на това, което днес знаем за отделните етапи в развитието на ембриона, и в него няма твърдения, които съвременната наука би могла да подложи на критика. След “това, което се закачва”, израз, който както видяхме, е много точен, ембрионът преминава през стадия на плътта (определен като надъвкано месо или плът), след това се появяват костите, обвити в плът (определено с дума, различна от предишната и означаваща свежа плът).
– сура 23, знамение 14: “… после от частицата сперма създаваме съсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение…” Думата mudral е преведена като месо (надъвкано); думата lahm – като “друго творение” (свежа плът). Трябва да подчертаем това разграничаване. Първоначално ембрионът представлява една малка маса, която при разглеждане с невъоръжено око прилича на надъвкано месо в определен стадий от развитието си. Костната система се развива в тази маса. Така образуваните кости са обвити в мускулна маса: именно за нея е употребена думата lahm . 119 Известно е, че в процеса на развитието на ембриона, някои части първоначално са изцяло непропорционални в сравнение с тези на възрастния индивид, а други от началото са съразмерни. Не е ли това смисълът на думата mukhallaq , означаваща “оформено” и употребена в знамение 5 на сура 22 при описанието на това явление? “… Ние ви сътворихме от пръст, после от частица сперма, после от съсирек, после от късче, сякаш надъвкано месо – оформено и неоформено …” Коранът също разказва за появата на сетивата и на вътрешните органи: – сура 32, знамение 9: “… (Господ) стори за вас слуха и зрението, и сърцата…” Той споменава и образуването на половете: – сура 53, знамения 45–46: “ … Той създава двойките – мъжко и женско, – от частица сперма, когато се изхвърля [в утробата]…”
Образуването на половете се споменава и в сура 35, знамение 11 и в сура 75, знамение 39. Всички твърдения в Корана трябва да бъдат сравнени с данните на съвременната наука: съвпадението им е очевидно. Но също така е важно да ги сравним и с разпространените по времето на Откровението вярвания по този въпрос, за да разберем до каква степен хората от тази епоха са били далеч от изложените в Корана идеи. Няма никакво съмнение, че те не са били в състояние да тълкуват това Откровение така, както ние го правим, защото имаме помощта на сведенията от съвременната наука. В действителност едва през ХІХ в. хората са получили малко по-ясна представа по тези въпроси. По време на цялото Средновековие необосновани митове и заблуди са пораждали най-разнообразни теории: те са продължили да съществуват векове по-късно. Възлов момент в развитието на ембриологията било твърдението на Харви през 1651 г., че “всичко живо произлиза от едно яйце” и че ембрионът се развива прогресивно, като преминава през отделни етапи. Но по това време, когато впрочем зараждащата се наука била облагодетелствана от изобретяването на микроскопа, споровете относно ролите на яйцеклетката и на сперматозоида продължавали. Големият натуралист Бюфон принадлежал към клана на овистите, сред които бил и Боне, който поддържал теорията за верижността на зародишите: яйчниците на Ева, майката на човешкия род, са съдържали зародишите на всички човешки същества, затворени един в друг. Тази хипотеза е имала привърженици през ХVIII в. Повече от едно хилядолетие преди тази епоха, по време на която са продължавали да се разпространяват теории, плод на човешкото въображение, хората са познавали Корана. Твърденията в него относно размножаването на хората описват с прости изрази основни истини, за откриването на които ще бъдат необходими векове.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Цитат
СКАЗАНИЯТА В КОРАНА И БИБЛЕЙСКИТЕ СКАЗАНИЯ

I. ОБЩ ПРЕГЛЕД

В Корана отново откриваме значителен брой теми, вече изложени в Библията.
На първо място, това са разказите за Пророците: Ной, Авраам, Йосиф, Елия, Иона, Иов, Моисей; царете на Израел: Саул, Давид, Соломон, като цитираме само най-важните разкази, общи и за двете книгиы и пропускаме онези, които са преразказани. На второ място, това са по-специфични разкази за големи събития, в развоя на които има намеса на свръхестественото: например Сътворението на небето и Земята, Сътворението на човека, Потопът, Бягството на Моисей. Най-накрая, всичко, отнасящо се до Иисус и майка му Мария в Новия завет. Какви изводи можем да направим относно засегнатите и в двете Писания теми от гледна точка на съвременните познания, освен тези, които са в свещените текстове? Съпоставка Коран/Евангелия и съвременни познания. Трябва да отбележим – що се отнася до паралела между Корана и Евангелията, – че нито една от темите в евангелията, която е предизвикала критики от научна гледна точка – за които споменахме във втората част на тази книга, – не е намерила място в Корана.
В Корана многократно се споменава Иисус.

Това например е обявяването на раждането на Мария на нейния баща, вестта за чудното раждане на Иисус, природата на Иисус, който заема челно място сред другите пророци, същността му на Месия, отправеното от него Послание към хората, което потвърждава и изменя Тората, проповедта му, апостолите – неговите ученици, чудесата, Възнасянето му при Бога, ролята му в Страшния съд и т. н. Сура 3 от Корана и сура 19 (която носи името на Мария) са посветили дълги пасажи на семейството на Иисус.
Те разказват за раждането на майка му, Мария, за нейната младост, за извествянето на чудната й бременност.
Иисус винаги е назоваван “Син на Мария”. Неговото родословие е представено главно по линията на майка му, което е напълно обяснимо, тъй като Иисус няма биологичен баща. По това Коранът се различава от Евангелие от Матея и от Лука, които, както видяхме, предават родословието на Иисус по мъжка линия, при това по различен начин.
Според родословието си по майчина линия, Иисус според Корана произлиза от линията на Ной, Авраам, бащата на Мария ( eimrвn в Корана): – сура 3, знамения 33 и 34: “Аллах избра над народите Адам и Нух, и рода на Ибрахим, и рода на Имран – потомство едни от други...” Това показва, че Иисус произлиза от Ной и Авраам по линията на майка си Мария и на нейния баща, eimrвn .
В Корана отсъстват както грешките при имената в евангелията при родословието на Иисус, така и проблемът при съставянето на самото родословие, започващо от Авраам в Стария завет, които разгледахме в първата и втората част. Обективността ни задължава да посочим този факт, тъй като той придобива важност поради необоснованите твърдения, че Мухаммед е преписал по-голямата част на Корана от Библията.
Бихме могли да се запитаме кой или какво е могло да го убеди да не преписва родословието на Иисус и да направи такива корекции, които поставят Корана извън обсега на всякаква критика от гледна точка на съвременната наука, докато евангелистките текстове и тези от Стария Завет от същата гледна точка са изпълнени с противоречия. Съпоставка между Корана, Стария завет и съвременните познания. 123 Някои страни от това сравнение вече бяха разгледани що се отнася до Стария завет. В частта на тази книга, посветена на Стария завет, бе направен критически преглед на Сътворението на света според Библията. Бяха разгледани и предлаганите от Корана версии. Тъй като те вече бяха съпоставени, няма нужда отново да се спираме на този проблем. Изглежда, че историческите знания са неуточнени, а археологическите данни – твърде оскъдни, поради което не можем да осветлим през съвременната наука проблемите около царете на Израел, разкази за които има както в Библията, така и в Корана. Що се отнася до пророците, в зависимост от това, дали разказаните събития отговарят или не на историческите факти, ние имаме възможност да сравним съдържащото се в Писанията със съвременните данни. Две от темите, общи за Корана и за Библията, привличат вниманието ни и могат да бъдат изследвани според теориите на нашето време. Това са: – Потопът; – бягството на Моисей. Първият – защото е оставил в историята на цивилизациите малобройни следи, отговарящи на библейския разказ, докато съвременните данни не ни позволяват да подложим на критика разказа в Корана; Вторият, защото двата разказа – в Библията и в Корана, в общи линии се допълват взаимно и защото съвременните данни като че ли подкрепят от гледна точка на историята и на двата.

II. ПОТОПЪТ

Преглед на библейския разказ и на предизвиканите от него критики. Изучаването на разказа за Потопа според Стария завет в първата част на книгата доведе до следните изводи. В Библията съществуват не един, а два разказа за Потопа, написани по различно време: – яхвистки разказ, датиращ от IХ в. пр. Хр.; – разказ, наречен жречески, датиращ от VI в. пр. Хр. и наречен така, защото е дело на проповедниците от това време. Двата разказа не са наложени един върху друг, а са смесени, като елементи от единия се вмъкват между елементи от другия, а части от единия източник се редуват с части от другия. Коментарите към “Превода на книга Битие”, направени от препод. о. дьо Во, професор в Библейската школа в Йерусалим, доказват по категоричен начин, че параграфите принадлежат към два източника; разказът започва и завършва с яхвистки параграф; съществуват общо десет яхвистки параграфа; между всеки от тях е вмъкнат по един жречески параграф (което общо прави девет жречески параграфа). Тази мозайка от текстове е единна само по отношение на последователността на епизодите, тъй като между двата източника съществуват очевидни противоречия. Както пише препод. о. дьо Во, “това са две истории за Потопа, в които катаклизмът е предизвикан от различни причини и има различна продължителност, където Ной натоварва в Ковчега различен брой животни”. Като цяло библейският разказ за Потопа е неприемлив от гледна точка на съвременната наука поради две причини: а) Старият завет му придава характера на световен катаклизъм; 124 б) докато параграфите от яхвисткия разказ не посочват датата му, жреческият разказ го разполага във време, когато подобен катаклизъм е бил невъзможен. Аргументите в подкрепа на това твърдение са следните: Жреческият разказ уточнява, че Потопът е станал по времето, когато Ной е бил на 600 години.
Но се знае, че според родословията от глава 5на Битие (също принадлежащи на жреческия източник, както бе посочено в първата част на тази книга) Ной е роден 1056 години след Адам. От което следва, че Потопът се е състоял 1656 години след Адам. От друга страна, родословното дърво на Авраам, изложено в Битие (11: 10–32) също според този източник, ни позволява да пресметнем, че Авраам е живял приблизително 1850 години преди Христос, а Потопът е станал 292 години преди неговото раждане. Следователно според Библията Потопът е станал през ХХI или XXII в. пр. Хр. Това изчисление отговаря точно на сведенията на древните библии, в които въпросните хронологични подробности са отделени преди текста по време, когато поради липса на достатъчно познания по този въпрос хронологичните сведения в Библията са били приемани безсловно от читателите, още повече че са отсъствали аргументи против.
Възможно ли е днес да повярваме, че всемирен катаклизъм е разрушил цялата повърхност на земята (с изключение на пътниците в Ноевия ковчег) през ХХІ или ХХІІ в. пр. Хр.? През същата епоха на много места по Земята процъфтявали цивилизации, останки от които са намерени много по-късно.
За Египет например това е междинният период, който следва края на Старото царство и началото на Средното царство. Като не забравяме онова, което знаем от историята за този период, би било смешно да поддържаме тезата, че Потопът е разрушил изобщо цивилизацията. Предвид посочените причини можем да твърдим, че разказът за Потопа във вида, в който ни го представя Библията, е в явно противоречие със съвременните представи. Съществуването на два разказа е очевидно доказателство за човешката намеса при съставянето на Писанията. Разказът за Потопа в Корана Версията, представена от Корана, е изцяло различна и не поражда критики от гледна точка на историята.
Коранът не представя последователен разказ за Потопа.
Множество сури разказват за наказанието, наложено на народа на Ной.
Най-пълен е разказът в сура 11, знамения 25 – 49. Сура 71 , носеща името на Ной, споменава преди всичко проповедта на Ной, както е и в знамения 105 – 115 от сура 26. Но преди да разгледаме развоя на събитията, трябва да определим датата на Потопа във вида, представен от Корана, по отношение на общия контекст на наказанията, наложени на общностите, чиято вина е била, че са нарушили Божиите заповеди. Докато Библията разказва за един всемирен Потоп, който е наказание за невярното човечество, Коранът – напротив, споменава няколко наказания, наложени на точно определени общности: Представа за това могат да ни дадат знамения
35 – 39 от сура 25: “Вече дадохме на Муса Писанието и за негов помощник определихме брат му Харун. И рекохме: “Отидете двамата при народа, който взе за лъжа Нашите знамения!” И го унищожихме напълно. И народа на Нух издавихме, когато взе за лъжа пратениците, и го сторихме знамение за хората. И приготвихме болезнено мъчение за потисниците. И адитите, и самудяните, и обитателите на ар-Рас, и много поколения между тях. И на всеки от тях давахме примери, и всички напълно погубихме.” Сура 7, знамения 59 –93 съдържат напомняне за наказанията, поразили народа на Ной, адитите, тамудитите, Содом, отделно мадианците. Следователно Коранът представя Потопа като наказание, предназначено само за народа на Ной: това е първата основна разлика между двата разказа. 125 Втората основна разлика е, че Коранът, противно на Библията, не посочва точната дата на Потопа и не определя продължителността на катаклизма. Причините за наводнението са почти еднакви в двата разказа. Жреческият разказ в Библията (Битие 7: 11) привежда две от тях, които са действали едновременно: “… в тоя ден раззинаха всички извори на голямата бездна, и окната небесни се отвориха...” В знамения 11 и 12 на сура 54 Коранът уточнява: “И разтворихме Ние вратите на небето със струяща вода, и сторихме да бликнат извори от земята, и водите се срещнаха за предопределена повеля.” Коранът разглежда подробно съдържанието на Ковчега. Заповедта да се настани на борда всичко, което ще оцелее след катаклизма, е била дадена от Бог и точно изпълнена от Ной: “…Натовари в него от всичко по чифт, и своето семейство, освен онези, за които имаше слово отпреди, и всеки, който е вярвал”. А вярваха заедно с него само малцина.” (сура 11, знамение 40) Изключеният от семейството е единият син на Ной, за когото знамения 45 и 46 от същата сура казват, че увещанията на Ной не са могли да отклонят решението на Бог. Според Корана на борда на Ковчега е имало и други немногобройни пасажери, които са повярвали на Бог освен семейството, от което прокълнатият син е бил отделен. Последните липсват от описаните в Библията обитатели на Ковчега. В действителност тя представя три версии за съдържанието на Ковчега: – според жреческия разказ: Ной, семейството му без изключение и по една двойка от всеки вид; – според яхвисткия разказ съществува разлика между чистите животни и птиците, от една страна, и от друга – нечистите (от първите Ковчегът е приютил по седем от всеки вид, самки и самци 1 , а от вторите – само по една двойка); – според един изменен яхвистки разказ (Битие 7: 8) – по една двойка от всеки вид, чист и нечист.
Разказът за самото наводнение, съдържащ се в сура 11, знамения 25 – 49 и в сура 23, знамения 23 –30 , не се отличава особено от библейския разказ. Мястото, където според библията е заседнал Ковчегът, е връх Арарат (Битие 8: 4), а според Корана – Йуди ( сура 11, знамение 44 ). Този връх трябва да е бил най-високата част на Араратските планини в Армения, но не може да се докаже дали хората не са сменили имената, за да съгласуват двата разказа. Това се потвърждава от Р. Блашер. Според този автор в Арабия има планина, носеща името Йуди. Възможно е имената да са съгласувани изкуствено. В крайна сметка, между библейския разказ и този в Корана съществуват значителни разлики. Някои не се поддават на обективна критика поради липсата на точни данни. Но когато сравняваме истинността на библейския разказ с помощта на сигурни сведения, става ясно, че той е напълно неприемлив и не съответства на познанията, които дължим на съвременната наука. Напротив, разказът в Корана доказва истинността си при обективна критика на всеки негов елемент. Имали ли са възможност хората във времето между библейския разказ и този в Корана да придобият нови знания, които биха им позволили да имат по-ясна представа такова подобно събитие? Със сигурност – не, тъй като единственият документ за това древно събитие, който е бил на разположение на хората, е именно Библията. Ако човешкият фактор не може да обясни разликите в разказите, довели до съгласуването им със съвременната наука, трябва да приемем едно друго обяснение: това е едно Откровение, появило се по-късно от съдържащото се в Библията.

III. БЯГСТВОТО НА МОИСЕЙ

Бягството на Моисей и народа му от Египет – първият етап от заселването им в Ханаан, представлява събитие с доказана вече историчност, откъдето и голямото му значение. То се вписва в една позната историческа реалност някои разпространените на различни места твърдения, които се опитват да го тълкуват единствено като легенда. В Стария завет Бягството, както и разказът за преминаването на пустинята и този за съюза, сключен с Бог на планината Синай, образуват втората книга на Петокнижието или на Тората. Естествено и Коранът му отделя значително място: разказът за отношенията на Моисей и на неговия брат Аарон с Фараона и този за бягството от Египет намираме в повече от десет сури, като например дългия разказ в сури 7, 10, 20 и 26, или по-кратките и по-опростени разкази, а даже и просто напомняния. Името на Фараона, централен персонаж от египетската страна, се повтаря седемдесет и четири пъти в Корана в двадесет и седем сури, без нито една грешка. Изучаването на двата разказа, библейския и кораничния, представлява особен интерес, тъй като за разлика от това, което видяхме при Потопа, в този случай двата разказа се припокриват в най-важното. Съществуват, разбира се, известни различия, но библейският разказ има изключителна историческа ценност, тъй като позволява да идентифицираме фараона или по-скоро двамата фараони, за които става дума, а Коранът внася допълнителна информация към въпросната хипотеза, в основата си почиваща на Библията.
Към тези два писмени извора се прибавят и сведенията от съвременната египтология и по този начин, като съпоставяме Корана, Библията и знанията на нашето време, можем да поставим този епизод от Светите писания в исторически контекст. Бягството според Библията Библейският разказ започва с припомняне на събитията при влизането на евреите в Египет, които заедно с Иаков се присъединили към Йосиф. Тогава “възцари се в Египет нов цар, който не знаеше Йосифа” (Изход 1: 8) . Това е времето на робството, когато фараонът заставил евреите да построят два града, именувани от Библията Питом и Рамзес. За да се избегне нарастването на броя на евреите, фараонът наредил всяко новородено момче да бъде хвърлено в реката. Въпреки това майка на Моисей го крила три месеца, но накрая тя трябвало да се реши да го остави в една плетена кошница на брега. Там го намерила дъщерята на фараона, взела го и го дала на собствената му майка да го кърми, защото сестрата на Моисей, която дебнела да види кой ще вземе бебето, се престорила, че не го познава, и препоръчала на принцесата някаква дойка, която била майка му. Той бил отгледан като син на фараона и бил наречен Моисей . Младият Моисей заминал за страната Мадиан, където се оженил и останал дълго време. Важна подробност: “След дълго време умря угипетският цар” – четем в книгата за Изхода (2: 23). Бог заповядал на Моисей да намери фараона и да изведе братята си от Египет (в този ред събитията са разказани в частта, предаваща епизода със запаления храст). Аарон, братът на Моисей, му помагал при изпълнението на тази задача. Ето защо при връщането си в Египет Моисей се представил заедно с брат си пред наследника на фараона, по чието време бил роден. Фараонът отказал на Моисей да напусне Египет с народа си. Бог отново се появил пред Моисей и му заповядал да повтори молбата си.
Според Библията тогава Моисей бил на осемдесет години. С помощта на магии той доказал на фараона, че притежава свръхестествени способности. Това не било достатъчно, поради което тогава Бог изпратил на Египет добре познатите страдания: водата в реките се превърнала в кръв, нашествия на жаби, комари, стършели, мор по стадата, появяване на тумори по кожата 127 на хората и добитъка, градушка, скакалци, сенки, смърт на новородените, но фараонът продължавал да не се съгласява със заминаването на евреите. Тогава от град Рамзес избягали 600 000 души 1 “освен децата” (Изход 12: 37). “(Фараонът) впрегна колесницата си и взе със себе народа си; и взе шестстотин отбор колесници и всички египетски колесници, и началниците над всички тях... и той погна Израилевите синове; а Израилевите синове вървяха под висока ръка.” (Изход 14: 6–8). Египтяните настигнали групата на Моисей на брега на морето. Моисей вдигнал тоягата си, морето се разтворило пред него и хората му преминали като по суша. “Втурнаха се египтяни, и влязоха подире им в средата на морето всички коне на фараона, колесниците му и конниците му.” (Изход 14: 23). “И водата се върна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова войска, които бяха влезли подире им в морето; не остана ни един от тях” (Изход 14: 28). Текстът на Книгата Изход е напълно ясен: фараонът е бил начело на преследвачите. Той е загинал, понеже Книгата Изход уточнява “не остана ни един от тях”. Впрочем Библията повтаря този детайл в Псалмите 2 на Давид: Псалм 106, знамение 11 и Псалм 136, знамения 13 до 15, в които се изразява благодарността на този, който смъмра Червеното море, и то изсъхна. И така ги приведе през дълбочините като през пасбища... Водите покриха противниците им. Не остана ни един от тях. Следователно според библейския разказ няма място за съмнение, че фараонът на Египет е загинал в морето. Библията не казва какво е станало с тялото му. Бягството според Корана В общи линии разказът в Корана е еднакъв с библейския. Трябва той да бъде възстановен, тъй като се състои от елементи, разпръснати в многобройни пасажи из Книгата.
Също както Библията, Коранът не споменава нито едно име, което би ни позволило да определим кой е фараонът, царувал по времето на Изхода. Всичко, което знаем, е, че едно от лицата в Съвета му се наричало hвmвn ; то е цитирано шест пъти в Корана (сура 28, знамение 6, 8 и 38, сура 29, знамение 39, сура 40, знамения 24 и 36). Фараонът е потисник на евреите:
– сура 14, знамение 6: “Рече Муса на своя народ: “Помнете благодатта на Аллах към вас, когато ви избави от хората на Фараона! Те ви причиняваха най-лошото мъчение – убиваха синовете ви и пощадяваха жените ви…” Гнетът е описан със същите изрази в знамение 141 на сура 7, но за разлика от Библията, Коранът не споменава имената на градовете, построени от поробените евреи. Епизодът за оставянето на Моисей на брега на реката е разказан в сура 20, знамения 39–40 и в сура 28, знамения 7–13. В разказа от Корана Моисей е приет от семейството на фараона.
В знамения 8–9 от сура 28 четем: “И семейството на Фараона го прибра, а той щеше да стане техен враг и тяхна скръб. Фараонът и Хаман, и техните войски бяха грешници. И жената на Фараона му рече: “Радост за окото – на мен и на теб! Не го убивайте! Може да ни е от полза или да го вземем за син.” Така и не усетиха.” Според мюсюлманските предания жената на фараона, грижила се за Моисей, е била Азийа. Според Корана не жената на фараона го е приела, а “семейството му” ( ‘alu ), т. е. обитателите на къщата му. Младостта на Моисей, пребиваването му в страната Мадиан, женитбата му са разказани в сура 28, знамения 13–28. Епизодът със запаления храст се намира в първата част на сура 20 и в знамения 30 до 35 на сура 28. 128 Коранът не споменава за десетте бедствия, изпратени като Божие наказание на Египет, които са описани нашироко в Библията, а съвсем лаконично изброява пет бедствия ( сура 7, знамение 133 ): наводнение, скакалци, въшки, жаби, кръв. В Корана бягството от Египет е разказано без географските подробности и без малковероятните числови детайли, съдържащи се в библейския разказ. Трудно е да се повярва, че – както твърди Библията – 600 000 души и семействата им са могли да прекарат дълго време в пустинята. Смъртта на фараона по време на преследването на евреите също присъства: “ И ги последва Фараонът с войските си, които морето напълно погълна”, четем в знамение 78 на сура 20. Евреите избягали. Фараонът загинал, но тялото му било намерено: важна подробност, която липсва в библейския разказ.
- Сура 10, знамения 90–92: Бог говори: “И преведохме синовете на Исраил през морето, а Фараонът и войските му ги преследваха с гнет и вражда. А когато ги настигна потопът, каза: “Вече повярвах, че няма друг бог освен Онзи, в Когото повярваха синовете на Исраил, и съм сред отдадените Нему!” Сега ли? А се възпротиви ти преди и бе от сеещите развала. Днес спасяваме твоето тяло, за да бъдеш знамение за онези след теб. Ала мнозина от хората са нехайни към Нашите знамения.” Този пасаж изисква две уточнения: а) омразата и желанието за бунт, за които става дума, се отнасят за опитите на Моисей да убеди фараона. б) спасен е трупът на фараона, тъй като в знамение 98 на сура 11 е посочено ясно, че фараонът и неговите хора са прокълнати: “Ще предвожда той народа си в Деня на възкресението и ще ги въведе в Огъня…” Следователно що се отнася до фактите, които могат да бъдат съпоставени с историческите, географските и археологическите данни, трябва да отбележим, че кораничният разказ се различава от библейския в следните моменти: – в Корана не са посочени имената на местата както на градовете, построени от евреите от групата на Моисей, така и на маршрута на Изхода; – в Корана не се споменава за смъртта на един фараон по време на престоя на Моисей в Мадиан; – в Корана не е спомената възрастта на Моисей, когато той се обърнал към фараона; – в Корана не е посочен броят на групата на Моисей, който в Библията явно е преувеличен до невероятни размери (600 000 мъже и семействата им общо представляват група от повече от два милиона души); – в Библията не се споменава, че след смъртта на фараона тялото му е било намерено. Общите моменти в двата разказа, които трябва да посочим във връзка с интересуващите ни проблеми, са: – Коранът потвърждава, че групата евреи начело с Моисей е била поробена от фараона; – и в двата разказа не е посочено името на царя на Египет; – в Корана намираме потвърждение на смъртта на фараона по време на бягството от Египет. Съпоставяне на сведенията от Писанията с данните от съвременната историческа наука Някои страни от разказите в Корана и в Библията относно престоя на синовете на Израел в Египет и бягството им от страната могат да бъдат съпоставени с дати от съвременната наука. Но това може да стане в различна степен, тъй като някои техни черти поставят множество проблеми, докато други не предлагат материал за дискусия


« Последна редакция: Юни 30, 2018, 05:22:45 pm от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Цитат
Както изглежда, можем да заявим без опасност от голяма грешка, че евреите съгласно написаното в Библията (Битие 15: 13 и Изход 12: 40), са живели в Египет 400 или 430 години. Различието между Битие и Изход е незначително, тяхното пребиваване започнало със заселването на Йосиф, син на Иаков, и на неговите братя в Египет много след времето на Авраам. Освен Библията, която предлага посочените сведения, и Корана, който споменава заселването, без да уточнява времето, ние не притежаваме никакъв друг документ, който би ни помогнал. Днес повечето учени от П. Монте до Даниел – Ропс – приемат, че най-вероятно, придвижването на хиксосите към Египет през XVII в. пр. Хр. съвпада с пристигането на Йосиф и близките му и че в Аварис именно един хиксоски владетел е приел радушно Йосиф и неговите братя. Това мнение влиза в явно противоречие с написаното в Първата книга на Царете от Библията (6: 1), според която бягството от Египет е станало 480 години преди построяването на Храма на Соломон (към 971 г. пр. Хр. От това следва и че Бягството е станало към 1450 г. пр. Хр., а пристигането – към 1850–1880 г.) Но това е точно времето, по което, както се смята е живял днес, Авраам, или според други библейски сведения – 250 години преди Йосиф. Следователно този пасаж от Първата книга на Царете е неприемлив от гледна точка на хронологията 3 . По-долу ще видим, че предложената теория има само един аргумент, който й се противопоставя, но поради приведените доводи той няма реална стойност. Ако изключим сведенията, съдържащи се в Светите писания, следите от престоя на евреите в Египет са много оскъдни.
Съществуват все пак няколко документа, написани с йероглифи, които споменават съществуването в Египет на една категория работници, наречени ‘Apiru или Hapiru или Habiru , за които – грешно или вярно – се предполага, че са евреи. С тази дума са означавали работниците по строежите, селскостопанските работници, гроздоберачите и т. н. Откъде са дошли те? Трудно е да се каже. Както пише препод. о. дьо Во, “те не са представители на местното население, не представляват една класа от обществото, не се занимават всичките с една и съща работа и нямат еднакъв статут”. В един папирус от времето на Тутмос III те са наречени “хора от конюшнята”. Известно е, че Аменофис II през XV в. пр. Хр. e довел 3600 души от тях в качеството на пленници от Ханаан, тъй като според препод. о. дьо Во – те били значителна част от населението на Сирия – Палестина. По времето на Сит I, към 1300 г. пр. Хр. същите тези ‘Apiru започнали вълнения в Ханаан, в раИона на Бет-Шеан. При Рамзес II са ги използвали като каменари или при превозването на постаменти при работи за фараона (голямата колона на Рамзес Миамон). От Библията знаем, че по времето на Рамзес II евреите са построили столицата на Севера, град Рамзес. Освен това ‘Аpiru в египетските писания присъстват до XII в. и за последен път ги срещаме по времето на Рамзес III. Но за ‘Apiru се говори само в Египет.
Дали терминът е бил използван само по отношение на евреите? Може би трябва да напомним, че първоначално той е могъл да означава каторжници, независимо от произхода им, а по-късно да е послужил при определянето на дадена професия. Така или иначе по времето на Рамзес II евреите (съгласно Библията), ‘Apiru (според йероглифните текстове) са взели участие в работите, започнати по заповед на фараона, и то като каторжници. Няма съмнение, че Рамзес II e поробил евреите: градовете Рамзес и Питом, цитирани в книга Изход, са разположени в източната част на делтата на Нил. Днешните Танис и Кантир, на около 25 километра един от друг, са на мястото на древните два града. Там се е намирала столицата на Севера, построена от Рамзес II. Рамзес II е фараонът от времето на робството. 130 Именно по това време се родил Моисей. По-горе видяхме при какви обстоятелства той бил спасен от водите на реката. Неговото име е египетско. П. Монте го доказва в книгата си Египет и Библията : Mesw или Mesy се намират в списъка на личните имена на езика на йероглифите на Ранке. Mыsay e неговата транслитерация в Корана. Бедствията в Египет Под това име Библията споменава десетте наказания, наложени от Бога, и предлага много подробности за тези “бедствия”. Повечето от тях имат свърхестествени размери и характер. Коранът изброява само пет бедствия, които представляват просто природни явления с големи мащаби: наводнение, скакалци, въшки, жаби и кръв. Нашествията на скакалци и жаби са описани в Библията. Тя разказва за водата в реките, превърната в кръв, която заляла цялата страна; Коранът споменава само кръв без допълнителни подробности. По този въпрос са възможни най-разнообразни хипотези. Другите бедствия (комари, стършели, тумори по кожата, градушка, смърт на новородените и мор по добитъка), описани в Библията, имат различен произход, както и при разказа за Потопа, който е съставен чрез наслагване на елементи, принадлежащи към различни източници. Маршрут на Изхода Коранът не посочва никакъв маршрут, докато в Библията той е описан с подробности.
Препод о. дьо Во и П. Монте са правили изследвания по този въпрос. Преходът е започнал от областта Танис – Кантир, но за останалата част от него не са открити сведения, които биха могли да потвърдят библейския разказ, и поради това не можем да посочим на кое място морето се е разтворило, за да пропусне народа на Моисей. Чудото в морето Това може да е било внезапен прилив, предизвикан от астрономически или сеизмични явления, свързани с някакво далечно вулканично изригване. Възможно е евреите да са се възползвали от отдръпването на морето, а египтяните, които са ги преследвали, да са били унищожени от придошлите вълни. Но всичко това е само хипотеза. 2. Изходът според хронологията на фараоните Можем да получим много по-приемливи позитивни данни относно датата на Изхода. Отдавна се смята, че Минептах, наследникът на Рамзес II, е бил фараонът на Изхода на Моисей. Известният египтолог от началото на нашия век Масперо, в своя Гид на посетителя на музея в Кайро пише, че Минептах “е бил според едно предание от александрийски произход фараонът на Изхода, който както се твърди, е загинал в Червено море”. Аз не успях да открия документите, които е използвал Масперо, за да обоснове твърдението си, но репутацията на автора изисква да му предадем най-голяма стойност. Много малко са египтолозите или съвременните тълкуватели на Библията освен П. Монте, които са се опитали да приведат аргументи за или против тази хипотеза. Напротив, през последните десетилетия наблюдаваме истински бум от найразнообразни хипотези, които сякаш са предлагани с единствената цел да се постигне съгласуване с някой детайл от разказите в Писанията, без техните автори да се интересуват от другите им характеристики. Поради тази причина виждаме, че се появява хипотеза, която на пръв поглед съответства на някоя от особеностите на разказа, без авторът й да се потруди да я съпостави с всичките други сведения, съдържащи се в Писанията (и то не само в Библията) и едновременно с всички сведения, предоставени от историята, археологията и т. н. 131 Една от любопитните хипотези принадлежи на Ж. де Микели (1960), който твърди, че е определил с точност до един ден датата на Изхода – 9 април 1495 г. пр. Хр., чрез изчисления по календара. По това време в Египет е управлявал Тутмос II и следователно, пише същият автор, той е бил фараонът на Изхода. Тъй като по мумията на Тутмос II са открити кожни рани, които авторът определя – без да знае защо – като проказа, и тъй като едно от описаните в Библията бедствия е било гнойни циреи по кожата, за него хипотезата е доказана.
Това учудващо предположение не взема под внимание другите факти в библейския разказ, в частност описанието на града Рамзес, което опровергава всяка хипотеза, датираща Изхода преди царуването на някой Рамзес. Що се отнася до кожните рани на Тутмос II, това не е аргумент в полза на твърдението, че той е бил фараонът на Изхода, тъй като неговият син Тутмос III и неговият внук, Аменофис II, имат същите пъпки 4 по кожата, които някои автори смятат за семейно заболяване. Следователно хипотезата за Тутмос II не е подкрепена с факти. Същото се отнася и до тази на Даниел – Ропс, изложена в книгата му Народът на Библията 5 , която приписва на Аменофис ролята на фараона на Изхода. Тя не изглежда по-обоснована от предишната. Под претекст, че синът му, Тутмос III, бил голям националист, Даниел – Ропс обявява Аменофис за враг на евреите, а неговата леля, царица Хатшепсут обявява – неизвестно защо – за жената, приела Моисей. Препод. о. дьо Во обосновава по-добре хипотезата си за Рамзес II, като резултатите от изследванията си публикува в книгата Старата история на Израел 6 . Тази хипотеза, макар че не се съгласува напълно с библейския разказ, обръща внимание на един много важен факт: построяването по времето на Рамзес II на двата града Рамзес и Питом, цитирани в библейския текст. Следователно не можем да смятаме, че Изходът е станал преди царуването на Рамзес II, което започва през 1301 г. пр. Хр. според хронологията на Дриотон и Вандие, а според тази на Роутън – през 1290 г. пр. Хр.
Двете посочени по-горе хипотези са неприемливи поради тази причина: Рамзес II е бил фараонът – поробител на евреите, за което разказва Библията. Според препод. о. дьо Во Изходът е станал през първата половина или към средата на царуването на Рамзес II. Препод. о. дьо Во определя датата много неточно: той прави това, за да даде време, ако можем да се изразим така, на групата на Моисей да се засели в Ханаан и да позволи на наследника на Рамзес II, фараон Минептах, който възстановил реда по границите, да подчини синовете на Израел, за което свидетелства една стела от година V на неговото царуване. На тази хипотеза можем да противопоставим два аргумента: а) В Книгата на Изхода (2: 23) Библията посочва, че царят на Египет умрял по време на престоя на Моисей в Мадиан. В тази книга въпросният цар е описан като този, който построил градовете Рамзес и Питом чрез работата на каторжници. Това е бил Рамзес II. Следователно бягството е могло да стане единствено по времето на неговия наследник.
Но препод. о. дьо Во ни казва, че трябва да се съмняваме в истинността на библейския извор, цитиран в знамение 23 на 2 глава от Книга Изход. б) Учудващо е, че препод. о. дьо Во, директорът на библейската школа в Йерусалим, когато излага своята теория за бягството, дори не споменава два много важни пасажа от Библията, които посочват, че фараонът умрял по време на преследването на бегълците – една подробност, която доказва, че Изходът съвпада с края на царуването на някой от фараоните. В действителност няма съмнение – и трябва да повторим, че фараонът е загинал там. Глави 13 и 14 от Книга Изход са категорични: “ (Фараонът) впрегна колесницата си и взе със себе си народа си ...” (14: 6). “ И водата се върна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова войска, които бяха влезли подире им в морето; не остана ни един от тях” (14: 28–29). Нещо повече, псалм 136 на Давид потвърждава 132 смъртта на фараона, като споменава Яхве, “... който повали Фараона и множеството му в Червено море” (136: 15). Следователно по времето на Моисей един фараон е умрял при престоя му в Мадиан, друг – по време на бягството. Фараоните са двама, а не един: един по време на робството и един – при бягството от Египет. Хипотезата на препод. о. дьо Во, която посочва само Рамзес II, не е задоволителна, тъй като не обяснява всичко. Приведените по-долу изводи предлагат допълнителни аргументи, насочени срещу нея.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Цитат
3. Рамзес II, фараонът на робството Минептах, фараонът на бягството
Първоначалното александрийско предание е подкрепено с много уместни доводи от П. Монте 7 , същото което се споменава и от Масперо, и което много по-късно се появява в ислямския мит и в класическите християнски предания 8 . Тази теория, изложена в книгата на Монте Египет и Библията 9 , е подсилена с още аргументи, в частност от кораничния разказ, за който известният археолог не споменава.
Преди да я разгледаме, нека още веднъж да се спрем на Библията. Книга Изход споменава името “Рамзес”, въпреки че името на фараона не е посочено. В Библията Рамзес е името на един от двата града, построени чрез каторжническия труд положен от евреите. Днес знаем, че въпросните два града се намират в раИона на Танис – Кантир, в източната част на делтата на Нил, където Рамзес II наредил да построят столицата на Севера. Сигурно и преди Рамзес II в раИона са били строени градове, но най-важните датират от неговото време. Предприетите в последните десетилетия разкопки категорично го потвърждават. При нейното построяване трябва да са участвали поробените евреи. – Фактът, че четем името “Рамзес” в Библията, днес не учудва никого: името е познато от век и половина, след като Шамполион разкри тайните на йероглифите, следователно днес сме свикнали да го четем и да го произнасяме, като познаваме значението му. Но трябва да отбележим, че приблизително през III в. смисълът на йероглифите е бил забравен и името Рамзес е било запазено единствено от Библията и в някои гръцки и латински книги, които са го предавали повече или по-малко преиначено: така например Тацит в своите Анали , говори за Рамзис. Библията е запазила името много точно: тя го споменава четири пъти в Петокнижието или Тората (Битие 47: 11; Изход 1: 11 и 12: 37; Числа 33: 3 и 33: 5). На еврейски в Библиятаимето Рамзес е изписано по два начина: Rв(e)mss или Rвeвmss 47 . В гръцкото издание на Библията, наречено Септанта, присъства Rвmessк. Латинската Библия (Vulgate) го изписва Ramesses.
Следователно Библията е запазила много точно името Рамзес във версиите на еврейски, гръцки и латински 10 . Приведените факти ни позволяват да заключим, че:
а) Бягството е станало не по-рано от възкачването на власт в Египет на някой си Рамзес;
б) Моисей е роден по времето на строителя на градовете Рамзес и Питом, т. е. на Рамзес II;
в) По времето на престоя на Моисей в страната Мадиан управляващият фараон, т. е. Рамзес II, умрял. Следователно останалата част на историята на Моисей се развива при управлението на неговия наследник, т. е. Минептах. Нещо повече, Библията съдържа още една важна подробност, която ни позволява да датираме Изхода според хронологията на фараоните: Моисей е бил на осемдесет години, когато по заповед на Бога се опитал да накара фараона да освободи братята му: “И Моисей беше на осемдесет години, а Аарон (брат му) на осемдесет и три години, когато почнаха да говорят на фараона” (Изход 7: 73). Но Библията посочва (Изход 2, 23), че фараонът, при чието царуване се родил Моисей, е умрял по време на престоя на последния в Мадиан, но независимо от това разказът продължава, без да споменава за 133 промяна в името на владетеля. От тези два пасажа на Библията следва, че сумата на годините на управлението на двамата фараони, по времето на които Моисей е живял в Египет, трябва да е била най-малко осемдесет години. Известно е, че Рамзес е управлявал шейсет и седем години (от 1301 до 1235 г. пр. Хр. според хронологията на Дриотон и Вандие, или от 1290 до 1224 г. според тази на Роутън). Египтолозите не могат да определят точната продължителност на царуването на неговия наследник Минептах, но то е продължило най-малко десет години, защото десетата година от управлението му е засвидетелствана от документи, както подчертава препод. о. дьо Во. Според Манетон той е царувал двайсет години. Дриотон и Вандие предлагат две възможности: или е царувал десет години, от 1234 до 1224 г., или като следствие то Роутън, е царувал двадесет години – 1224 до 1204 г. пр. Хр. Египтолозите не знаят нищо определено за края на управлението на Минептах: всичко, което се знае, е че след него Египет изпаднал в тежка вътрешна криза, продължила почти четвърт век. Въпреки че хронологията на царуването е неточна, през Новото царство няма други два последователни периода на царуване, които да продължават осемдесет години или повече, освен тези на Рамзес II – Минептах.
Следователно възрастта на Моисей според Библията съвпада единствено с последователните управления на Рамзес II и Минептах. Можем да приемем, че Моисей се е родил в началото на управлението на Рамзес II, че още бил в Мадиан, когато Рамзес, след шейсет и седем годишно царуване е умрял, и че се е застъпил за евреите пред неговия наследник и син Минептах. Това може да се е случило през втората половина на царуването на Минептах, ако приемем, че последният е управлявал двайсет години, което е напълно възможно според Роутън. Моисей е ръководил бягството от Египет в края на царуването на Минептах при всички възможности, тъй като фараонът е загинал при бягството на евреите, когато те напускали страната, както посочват Библията и Коранът. Тази схема се съгласува точно с описанието на детството на Моисей и включването му в семейството на фараона. Знае се, че в момента на смъртта си Рамзес II е бил в много напреднала възраст. Говори се за деветдесет или сто години.
Ако приемем тази хипотеза, той е бил на двайсет и три или трийсет и три години в началото на царуването си, продължило шейесет и седем години. Възможно е на тази възраст вече да е бил женен и няма противоречие с факта, че Моисей бил открит от “семейството му” според Корана и намесата на съпругата на последния, която помолила да запазят живота на новороденото. Библията твърди, че дъщерята на фараона го е намерила. Като имаме предвид възрастта на Рамзес II в началото на царуването му, напълно е възможно той да е имал дъщеря, която да е намерила изоставеното дете. Следователно разказът в Корана и този в Библията въобще не си противоречат по този въпрос. Предложената тук хипотеза съвпада напълно с Корана. Обаче тя влиза в противоречие само с един пасаж от Библията, а именно с първото знамение от глава 6 на Първата книга на царете (която, която трябва да подчертаем, не е част от Тората). Това е много оспорван пасаж и препод. о. дьо Во не приема предложената в него датировка на бягството от Египет, направена по построяването на Храма на Соломон. Този факт ни кара да го приемаме с резерви и следователно той не може да бъде аргумент против изложената тук теория. Проблемът за стелата от година V на Минептах Някои смятат, че известната стела от година V на Минептах съдържа контрааргументи на изложената по-горе теза, според която бягството от Египет е последното събитие от царуването на този фараон. Въпросната стела представлява твърде интересен паметник, тъй като това е единственият йероглифен документ, споменаващ името “Израел” 49 . Стелата, която датира от първата част на царуването на Минептах, е била скрита в Тива, в погребалния храм на фараона.
Тя описва серия от победи над враговете му и в частност, в края на 134 документа, една победа над “изтрития Израел, който вече е без име ...” Като се основават върху този факт, някои специалисти твърдят, че поради съществуването на думата Израел трябва да приемем, че евреите вече са се били настанили в Ханаан в година V от Минептах и следователно вече са били напуснали Египет. Забележката не може да бъде приета, тъй като от нея следва, че докато евреите са били в Египет, техни сродници не са живели в Ханаан, което е невъзможно. По този повод препод. о. дьо Во, който е привърженик на тезата за Рамзес II, пише в книгата си Старата история на Израел : “Що се отнася до Юга, датата на заселването в раИона на Кадес на родствените на евреите групи е неопределена и по-късна от Изхода.” Следователно той смята, че е възможно други групи да са напуснали Египет и да са се заселили преди групата на Моисей. ‘Apiru или habiru , за които някои предполагат, че са евреите, които много преди Рамзес II са били в Сирия и Палестина, т. е. много преди Изхода: един документ ни посочва, че Аменофис II е довел група от 3600 души, използвани при каторжните работи в Египет. Те са били в Ханаан по времето на Сит I, когато започнали вълнения в раИона на Бет-Шеан: П. Монте се спира на тези събития в книгата си Египет и Библията . Следователно напълно логично е Минептах да е воювал с тях по границите, докато във вътрешността на страната са се намирали онези, които по-късно се обединили около Моисей, за да избягат.
Съществуването на стелата от година V на управлението на Минептах ни най-малко не противоречи на изложената хипотеза. Впрочем, появата на думата “Израел” в историята на еврейския народ няма и наймалка връзка със заселването в Ханаан на групата на Моисей. Думата има следния произход. Според Битие (32: 29) Израел е второто име, което получил Иаков, син на Исаак и внук на Авраам. Според Вселенския превод на Библията – Стария завет (1975), неговият смисъл може да се тълкува като “нека Бог покаже силата си”. След като е било употребено по отношение на един човек, не е чудно впоследствие да е послужило за означаването на цял народ в памет на знатния прародител. Следователно името Израел се е появило много преди Моисей, т. е. няколко столетия преди него. Не е чудно, че то присъства в стела, датираща от управлението на фараона Минептах. Но цитирането му на това място не е аргумент в полза на датирането на Изхода на Моисей преди година V на Минептах. В действителност, когато говори за общността, наречена “Израел”, стелата на Минептах не може да предполага една политически организирана общност, тъй като надписът датира от края на ХIII в. пр. Хр., а Израелското царство е формирано през Х в. пр. Хр. Тя посочва един по-малък кръг от хора 50 . В наше време е известно, че появата на Израел на историческата сцена е предшествано от дълъг период на образуване, продължил осем или девет века. Той се характеризира с настаняването на многобройни полуномадски групи в раИона, в частност на аморитите и арамейците, и с появата в техните общности на Патриарсите, сред които са Авраам, Исаак и Иаков – Израел. Второто име на последния Патриарх е послужило при означаването на основната група, ядро на бъдещото политическо образувание, появило се много след царуването на Минептах, тъй като царството Израел съществувало от 931 – 930 до 721 г. пр. Хр. 4. Описанието в Светите писания на смъртта на фараона по време на Бягството Смъртта на фараона по време на Бягството представлява много важен момент в разказите в Корана и Библията. Нейното присъствие в текстовете е очевидно. Що се отнася до Библията, тя я описва не само в Петокнижието, или Тората, но и в Псалмите на Давид: по-горе приведохме съответните цитати. 135 Много е странно, че авторите – християни я отминават с мълчание. Така например препод. о. дьо Во поддържа тезата, че бягството от Египет е станало през първата половина или в средата на царуването на Рамзес II, без да обръща внимание на факта, че фараонът е загинал при преследването, което във всичките хипотези ни задължава да датираме събитието в края на царуването му. В своята Стара история на Израел директорът на Библейската школа в Йерусалим не показва, че е загрижен за подобно противоречие между защитаваната от него теза и сведенията от двете книги на Библията. В книгата си Египет и Библията П. Монте посочва, че Изходът датира от царуването на Минептах, но не споменава за смъртта на фараона, който оглавявал преследването на бегълците. Подобно странно поведение контрастира с това на евреите: Псалм 136 на Давид, в което знамение 15 благодари на Бог, “който повали Фараона и множеството му в Червено море”, често се цитира в литургиите им. Те знаят, че този страх се съгласува с едно изречение от Изхода (14: 28): “И водата се върна и покри колесниците и конниците на всичката фараонова войска, които бяха влезли подире им в морето; не остана ни един от тях.” За тях не съществува никакво съмнение, че фараонът е загинал заедно с войските си.
Същите текстове са включени в християнските библии. Християнските коментатори категорично не приемат смъртта на фараона въпреки очевидните факти. Някои от тях все пак посочват, че тя е описана в Корана, и по този начин подтикват читателите към необичайни съпоставки. Така например в превода на Библията под ръководството на Библейската школа в Йерусалим за смъртта на фараона можем да прочетем следния коментар на препод. о. Куроайе, професор във въпросното училище: Коранът (10: 90–92) я споменава, но според народните предания, фараонът е потънал заедно с армията си (което липсва в свещения текст) 51 и почива на дъното на морето, където царува над морските хора: фоките. Незапознатият със съдържанието на Корана читател неволно установява връзка между противоречащия на библейския кораничен разказ – според коментатора – и странното така наречено народно предание, споменато в горния коментар след позоваването на Корана. В действителност описанието по същия повод в Корана няма нищо общо с написаното от този автор: знамения 90–92 от сура 10 разказват как синовете на Израел прекосили морето, докато фараонът и войските му ги преследвали, а в момента, когато вълните го поглъщали, фараонът извикал: “Вече повярвах, че няма друг бог освен Онзи, в Когото повярваха синовете на Исраил, и съм сред отдадените Нему!” Бог му отговорил: “Сега ли? А се възпротиви ти преди и бе от сеещите развала. Днес спасяваме твоето тяло, за да бъдеш знамение за онези след теб. Ала мнозина от хората са нехайни към Нашите знамения.” Това е всичко, което съдържа тази сура за смъртта на фараона. Тук, както и в целия Коран, не се споменава нищо повече, за разлика от измислиците на библейския коментатор. Текстът на Корана просто и по ясен начин известява, че тялото на фараона е било спасено: това е главното сведение.
По времето, когато Коранът е бил низпослан на хората от Пророка, телата на всички фараони, които днес подозираме, че са свързани с Изхода, са се намирали в гробниците на Некропола в Тива, от другата страна на Нил, срещу Луксор. Следователно в същото това време откритията, направени през втората половина на ХIX в., са били неизвестни. Съгласно с писаното в Корана, при Бягството тялото на фараона е било спасено: който и да е бил той, днес е в Залата на мумиите в египетския музей в Кайро пред погледите на посетителите. Както видяхме, действителността 136 значително се различава от странната легенда, приписвана на Корана от препод. о. Куроайе. 5. Мумията на фараона Минептах Тялото на фараона Минептах, син на Рамзес II, за когото можем да приемем, че е фараонът от Изхода, е било открито през 1898 г. от Лоре в Тива, в Долината на царете. Оттам то било пренесено в Кайро. На 8 юли 1907 г. Елиът Смит го освободил от бинтовете.
В книгата си Царските мумии (1912) той публикувал протокола от извършената операция и от изучаването на тялото. За това време състоянието на консервация било задоволително, въпреки някои изменения. След тази дата пред посетителите на музея в Кайро мумията била изложена с открита глава и врат, а останалата част от тялото била покрита с парче тъкан, поради което до скоро музеят не разполагаше с пълна снимка освен направената от Елиът Смит през 1912 г. През юни 1975 г. египетските власти благосклонно ми позволиха да изуча части от тялото на фараона, останали дотогава покрити, както и да ги фотографирам. При съпоставяне на състоянието на мумията днес и преди повече от шейсет години се констатира, че са настъпили увреждания и че липсват някои фрагменти. Мумифицираната тъкан е пострадала тежко – отчасти поради намесата на човешки ръце, отчасти от влиянието на времето. Естествените изменения са напълно обясними, предвид настъпилите промени в условията на консервация, след откриване на мумията в края на XIX в. в гробницата в некропола в Тива, където е почивала повече от три хиляди години. Показвана днес само под защитно стъкло, което не осигурява херметичност и не предпазва от микроорганизми, изложена на влиянието на температурни промени и незащитена от влагата взависимост от сезоните, мумията далеч не се намира при условията, които са й помагали да прекара близо три хилядолетия без увреждания. Тя е лишена от защитните си бинтове и не е в затвореното пространство на гробницата, където температурата е по-постоянна и въздухът – по-сух, от този в Кайро през някои периоди на годината.
В самия некропол тя най-вероятно е била повредена от грабители на гробници или от гризачи, нанесли й известни щети, но въпреки това, както изглежда, условията са били по-благоприятни от днешните, за да понесе изпитанията на времето. По време на прегледа на мумията през юни 1975 г. по моя инициатива бяха направени някои по-точни изследвания. Доктор Ел Мелиджи и Рамсис извършиха великолепен рентгенов преглед, а докато доктор Мустафа Маниалави, като се възползва от един отвор в обвивката, прегледа вътрешността на гръдния кош и на абдомена, с което беше направенапървата ендоскопия на мумията. Това даде възможност да се разгледат и заснемат много важни детайли от вътрешността на тялото. Изследването под микроскоп на малки случайно паднали от тялото на мумията частици, направено в Париж от доктор Миньо и доктор Дюригон, допълни общия медицински преглед, извършен от професор Сечалди. За мое съжаление, заключенията няма да са готови преди завършването на книгата. Изводите, които вече можем да направим в резултат на предприетото изследване, посочват наличието на множество кожни язви, предизвикали тежки наранявания, без да уточняват кога – преди или след смъртта на фараона – са се появили дали някои от тях. Смъртта му най-вероятно се дължи или на удавяне, както е в разказите на Светите писания, или на тежки травми, предшестващи потъването му в морето, или и на двете. Тези язви заедно с повредите, чиито причини споменахме по-горе, пораждат съмнения относно доброто запазване на мумифицираното тяло на фараона за в бъдеще, ако незабавно не бъдат взети необходимите предпазни мерки.
В противен случай единственото материално свидетелство, достигнало до наши дни, за смъртта на фараона от времето на Бягството, чието тяло е било спасено по волята на Бог, е заплашено от изчезване. 137 Желателно е винаги да се стремим да запазим следите от нашата история, но този път става дума за нещо повече: мумифицираното тяло е принадлежало на човек, който е познавал Моисей, устоял е на молбите му, преследвал го е и е изгубил живота си, като по волята на Бог телесната му обвивка е била спасена от унищожение и се е превърнала в знамение за хората, както е описано това в Корана. 52 За този, който търси доказателства за верността на Светите писания в съвременните открития, Залата на мумиите в египетския музей в Кайро предлага най-добрата илюстрация на кораничните знамения, описващи тялото на фараона.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
 
Цитат
Иисус в Коранът


Коранът споменава без подробности чудесата, които върши 
Иисус Христос, и силата, с която Бог Го е дарил. Те по-скоро се изброяват като доказателство за Неговото пророческо служение, както пише М. Атаур-Рахим. В редица глави четем за различни чудеса, извършени от Иисус Христос, като вдъхването на живот в птички, направени от глина, нахранване по чуден начин на множество хора, изцеляване на болни и прокажени, възкресяване на мъртви. Чудесата Си Иисус Христос върши с разрешението на Бога. Тези чудни събития, включително и раждането на Иисус Христос без участието на баща, са имали за цел да покажат на юдеите рационалисти, които зад всяко събитие търсели причинно-следствена връзка, че Бог може до стори каквото пожелае, без да е подвластен на природните закони. За отбелязване е, че Мохамед не е вършил чудеса – неговото единствено чудо е Коранът. Всички чудеса Иисус Христос прави с Божията помощ с цел да убеди онези, които се съмняват в Неговата мисия: „Когато Аллах рече: „О, Иса, сине на Мариам, помни Моята благодат към теб и към майка ти, как те подкрепих със Светия дух, та с хората да говориш в люлката и като възрастен! И как те научих на книгата и на мъдростта, и на Тората, и на Евангелието. И ето, сътворяваш от глина образ на птица  с Моето позволение, и духваш в нея, и става птица  с Моето позволение. И изцеряваш слепия и прокажения  с Моето позволение. И ето, извеждаш мъртвите  с Моето позволение. И как възпрях от теб синовете на Исраил, когато им донесе ясните знаци. И рекоха неверниците измежду тях: „Това е само явна магия” (Коран 5:110).
Освен чудесата които върши, самият живот на Иисус Христос е пълен с чудеса, ставащи с Него. Коранът казва: „И ще говори на хората още в люлката, и като възмъжее, и ще бъде от праведниците” (Коран 3:46); ”И ще го научи Той на книгата и на мъдростта, и на Тората, и на Евангелието. И ще го стори пратеник при синовете на Исраил: „Донесох ви знамение от вашия Господ. Ще създам за вас от глина образ на птица, ще духна в нея и ще стане птица с позволението на Аллах. И ще изцерявам слепи и прокажени, и ще съживявам мъртви с позволението на Аллах. И ще ви съобщавам какво ядете и с какво се запасявате по домовете си. Наистина в това има знамение за вас, ако сте вярващи” (Коран 3:48-49).
На няколко пъти Коранът говори как на Иисус Христос са дадени „ясни знаци” (Коран 2:87, 2:253, 5:110, 43:63, 61:6). Понякога хората ги отхвърляли като „явна магия” (Коран 5:110, 61:6). Евангелието също говори как книжниците в Йерусалим отхвърлили чудесата, извършени от Иисус Христос, и го обвинили, „че изгонва бесовете със силата на бесовския княз” (Марк 3:22).
Коранът говори и за други пророци, които са вършили чудеса или са идвали „с ясни знаци”. Един от тях например е Мойсей (Муса) (Коран 2:92). Мохамед също идва с доказателства. Неговите „ясни знаци” са стиховете на Корана (Коран 2:99, 98:1 и др.). На други места в Корана на Пророка е заповядано да отказва да дава други знаци, тъй като той е „само един човек-пратеник” (Коран 17:93), докато Коранът е даден за „изцеление и милост за вярващите” (Коран 17:82). В Новия Завет Иисус Христос също отказва да даде личба на фарисеите, когато те Го изкушават да докаже своята мисия: „Истина ви казвам, няма да се даде личба на тоя род” (Марк 8:12).
Способност да говори още в люлката
В сура 19 и в сура 3 Коранът описва първото чудо, извършено от Сина на Мария в младенческа възраст, когато в ръцете на майка си по свръхестествен начин заговорил с юдеите. Това става скоро след Неговото раждане, когато Дева Мария се завръща при своите близки и познати: „И отиде с него при своя народ, носейки го” (Коран 19:27). Когато я виждат, носейки дете, всички я обвиняват в прелюбодеяние: „О, Мариам, ти стори нещо осъдително” (Коран 19:27). Тогава Дева Мария, имайки вяра в Бога, си припомня думите на архангел Гавриил, с които той ѝ обещава още при Благовещението, че нейното отроче: „…ще говори на хората още в люлката, и като възмъжее, и ще бъде от праведниците” (Коран 3:46). Без да изрече дума, тя посочва детето, давайки му знак да говори в нейна защита и предизвиква изумление и гняв сред юдеите, защото търси защита от своето дете: „Как ще беседваме с дете в люлка?” (Коран 19:29). При нормални обстоятелства те биха имали право, но ситуацията съвсем не е обикновена и в този момент детето Иисус извършва първото Си чудо, говорейки от люлката в защита на Своята майка и свидетелствайки за Себе Си като за пророк, на когото ще бъде изпратено свише Евангелието: „Рече то: „Раб съм на Аллах. Даде ми Той Писанието и ме стори пророк. И ме стори благословен, където и да се намирам, и ми повели да отслужвам молитвата, и да давам милостинята закат, докато съм жив” (Коран 19:30-31). Способността на Иисус Христос да говори още в люлката се описва от Корана още и в сура Трапезата: „Когато Аллах рече: „О, Иса, сине на Мариам, помни Моята благодат към теб и към майка ти, как те подкрепих със Светия дух, та с хората да говориш в люлката и като възрастен!” (Коран 5:110).
В сунната и в по-старите коментари на Корана събитието се приема буквално. Байдауи казва, че като дете и като възрастен Иисус Христос е говорел с езика на пророците. Ибн Исхак пише, че християни от областта Наджран, които дошли да се срещнат с Пророка, твърдели, че Иисус „говорил от люлката и че никой друг наследник на Адам никога не е правил това”. Тълкувателят на Корана ал-Судди (поч. 745 г. сл. Хр.) казва: „Когато Го посочила, те били много разгневени и казали: „нейната подигравка с нас е по-лоша от нейното прелюбодеяние”. Друг ранен ислямски екзегет – Рази – разказва как Захария се приближил до Дева Мария по време на обвиненията, повдигнати от юдеите, и казал на Иисус Христос: „говори за себе си, ако ти е наредено, и Иса казал, „аз съм раб на Аллаха. Даде ми Той мъдрост и ме стори пророк”.
Единственото място в апокрифите, където се среща подобно събитие, е в забележката на съставителя в началото на Арабското евангелие за детството на Спасителя, написано около VI век на основата на много по-ранни легенди: „Иисус рече на майка си от люлката: „Аз съм Иисус, Син Божий, Словото, което ти роди, така както ангел Гавриил ти благовести”.
Когато тълкуват откъса с говоренето на Иисус от люлката, съвременни коментатори на Корана показват склонност да приемат, че тези думи се отнасят до юношеската възраст на Иисус. Изтъква се фактът, че възрастни и образовани евреи обикновено наричат един юноша „дете в люлка” и не говорят с него. Юсуф Али казва, че проговарянето на детето Иисус в защита на майка Му и проповедта Му пред множеството езичници е Божие чудо.
Несъмнено най-добрият паралел с Евангелието е пътуването на Иисус с родителите Му на празника Пасха до храма в Йерусалим, където разговаря с книжниците и „всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му” (Лука 2:47). Евангелист Лука казва, че тогава Иисус е бил на дванадесет години и все още е смятан за непълнолетен. Един еврейски младеж става пълнолетен на тринадесет години и тогава се обявява за „син на завета” (бар мицвах), имащ право да участва в богослужение в синагога.
Първото чудо на Иисус Христос, описано от Новия Завет, е превръщането на водата във вино на сватбата в Кана Галилейска по молба на майка Му, за да избави от срам бедните младоженци, на които не им достигало вино. Той го извършил така, както подчертава евангелистът, че то останало неизвестно даже за присъстващите на сватбата. Тогава Иисус Христос е прехвърлил трийсетте Си години и събитието е описано във втора глава на Евангелието от Йоан: „На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска, и Иисусовата майка беше там. Поканен беше на сватбата също Иисус и учениците Му. И като се привърши виното, казва Иисусу майка Му: вино нямат. Иисус ѝ казва: какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми. Майка Му рече на служителите: каквото ви каже, сторете. Имаше там шест каменни делви, поставени за миене по юдейския обичай, побиращи по две или по три мери. Иисус им казва: напълнете делвите с вода. И напълниха ги догоре. Тогава им казва: налейте сега и занесете на стария сват. И занесоха. А когато старият сват кусна от водата, що се бе превърнала на вино (и той не знаеше, отде е това вино, а служителите, които бяха донесли водата, знаеха), той повика младоженеца и му каза: всеки човек слага първом доброто вино и, когато се понапият, тогава по-долното, а ти си запазил доброто вино досега. Така Иисус тури начало на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си; и учениците Му повярваха в Него” (Йоан 2:1-11).
Учениците и трапезата
За друго свръхестествено деяние, извършено от Иисус Христос, четем в сура 5, наречена на самото чудо – Трапезата. Тук Бог разказва как учениците на Иисус Христос поискали Той да помоли Бог да изпрати трапеза, отрупана с ястия, да ги нахрани и да празнуват това знамение като специален ден и празник в бъдеще (Коран 5:112-115). Това чудо е извършено от Иисус в контекста на неверието на юдеите в Него като в Месия. Въпреки всички знаци, дадени му от Бога, Иисус Христос се натъква на съпротива от тяхна страна. Едни от юдеите повярвали и станали Негови ученици: „И как вдъхнових учениците: „Да вярвате в Мен и в Моя пратеник!” Рекоха: „Ние повярвахме. И засвидетелствай, че сме отдадени (мюсюлмани)!” (Коран 5:111). В кораничната история учениците на Иисус все пак изпитвали съмнения в Него. Те поискали да стори чудо и Бог да им спусне богата трапеза като доказателство за Своята всесилност: 
„…О, Иса, сине на Мариам, твоят Господ може ли да ни спусне трапеза от небето?” Рече: „Бойте се от Аллах, ако сте вярващи!” Рекоха: „Искаме да ядем от нея и да се успокоят сърцата ни, и да знаем, че си ни говорил истината, и да бъдем свидетели на това.” Рече Иса, синът на Мариам: „О, Аллах, Господи наш, спусни ни трапеза от небето! Тя ще е за нас празник, за първия и за последния от нас – знамение от Теб. И ни нахрани! Ти си Най-добрият от даващите препитание” (Коран 5:112-114). Вседаряващият Бог отговаря на молитвата на Иисус Христос и спуска от небето богата трапеза като нов знак за Неговата всемилостивост.
Когато разглеждат чудото с трапезата, голям брой ислямски екзегети се опират на ислямското предание. Това e и причината да съществуват голям брой различни интерпретации, главно около подробности, за които Коранът не споменава нищо. В хадис, предаден от известния тълкувател на Корана Абдулла ибн Абу Катада, който е син на сподвижник на Пророка, се цитира Мохамед, който казал: „Трапезата е била спусната, отрупана с хляб и месо. Учениците поискали от Иса храна, която да ядат и която да не свършва. Той им казал: „Ще сторя това за вас и храната ще я има, ако не я криете и не мамите. Ако сторите това ще бъдете наказани.” Но още преди денят да отмине, те мамели и криели храна, трапезата се вдигнала и били превърнати в маймуни и свине”. В друг хадис, предаден от Ибн Аббас, сподвижник и братовчед на Пророка, се казва: „Иса каза на синовете на Исраил „Говейте трийсет дни, след това поискайте от Аллаха каквото пожелаете и Той ще ви го даде”. Те говяха трийсет дни и когато приключиха, казаха: „О, Иса, говяхме и сме гладни. Поискай от Бога да ни спусне от небето трапеза с храна”. Тогава Иса облече груба вълнена дреха, посипана с пепел, и призова Аллах, и се спуснаха ангели с трапеза, на която имаше седем хляба и седем големи риби. Тя бе положена помежду им и имаше достатъчно за всеки”.
Някои мюсюлмани вярват, че истинска трапеза се е спуснала от небето и е останала при Иисус Христос и Неговите ученици в продължение на три дни, след което се въздигнала обратно на небето. Според друга версия не се е спуснала трапеза от небето, а самият Иисус Христос е умножил хлябовете. Табари и други екзегети споменават нахранването на петхилядното множество от Иисус Христос (Мат. 14:21). Една част от мистиците, последователи на суфизма, смятат, че трапезата символизира истините на мистичното знание, подхранването на духа.
От кораничното повествование не е ясно дали става дума за Тайната вечеря или за нахранването на петте хиляди души (Марк 6:34-44; 14:12). Едни екзегети са на мнение, че чудото с трапезата в сура 5 има явен паралел с евангелското чудо с умножаването на храната и насищането на няколкото хиляди, дошли да чуят проповедта на Христос (Мат. 14:15-21, 15:32-37, Марк 6:35-43, Лука 9:12-17, Йоан 6:5-13). Други мюсюлмански тълкуватели свързват чудото с трапезата с Господнята молитва „насъщния ни хляб дай ни днес…” (Мат. 6:11), опирайки се на думите: „Тя ще е за нас празник” (Коран 5:114). На арабски е използвана думата ид, с която се описват ислямските празници – например ид ал-адха – празник на жертвоприношението, или както популярно е известен – курбан байрам. Така че, както отбелязва Дж. Париндър, този момент прилича на православната Евхаристия, или Господнята трапеза, която християните празнуват като свое главно тайнство – едно от седемте тайнства на Православната църква. Затова и някои ислямски автори казват, че трапезата с храна се спуснала в неделя. Основното в този разказ е, че той се вписва в една от главните коранични концепции за божествено „знамение”.
Трети, но много по-малко на брой екзегети свързват спускането на трапезата със съня на свети ап. Петър, описан в Деяния на светите апостоли:  „И като поогладня, поиска да яде; докато му приготвяха, той се унесе, и – вижда небето отворено и някакъв съд да слиза към него, сякаш голямо платнище, привързано за четирите краища и спускано на земята; в него имаше всички земни четвероноги, зверове, влечуги и птици небесни. И чу се глас към него: стани, Петре, заколи и яж!” (Деян. 10:10-13).
Както Коранът, така и Библията дават множество примери за връзката Бог – човек – предписания за хранене. В Стария Завет в особено голяма степен взаимоотношенията между Бога и „Неговия народ” са опосредствани от трапезата и отношението към нея. От първата библейска книга Битие до последната – Апокалипсис, отношението към храната е в процес на постоянно развитие. Всеки нов завет, който Бог сключва с хората, е пречупен и през правилата за хранене. Но докато в Стария Завет храната е заредена със страха от проклятието заради първородния грях, който е свързан с нарушаване на Божията заповед – в случая на една хранителна забрана: да не се яде от дървото на познанието, то в Корана и в Новия Завет отношението към храната е друго. Храната е освободена от повечето старозаветни забрани, като са останали само минимален брой запрещения. Например християнството и ислямът забраняват консумирането на идоложертвено и кръв, а Коранът – и на свинско. Иисус Христос засипва пропастта, която юдейският хранителен закон изкопал между евреи и езичници, като казва: „не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека” (Мат. 15:11). При християнството, изтъква Я. Бориславов, разделението „чисто” – „нечисто” преминава в духовна плоскост, при което храната се запазва само като метафора. Коранът също потвърждава новозаветното облекчаване на юдейските предписания с думите: „Аллах иска да ви облекчи. Човекът бе сътворен слаб” (Коран 4:28).
Същевременно както в Корана, така и в евангелията, става въпрос за изпитание: „Но Иисус, като знаеше в Себе Си, че учениците Му роптаят против това (когато им говори за „хлябът, слязъл от небето” (б. м. Р. П.), рече им: това ли ви съблазнява?” (Йоан 6:61). Подобена е интерпретацията и в Корана: „Рече Аллах: „Аз ще ви я спусна (трапезата), ала който от вас след това отхвърли вярата, ще го измъчвам с мъчение, с каквото не съм измъчвал нито един от народите” (Коран 5:115).
Власт да сътворява (птици)
Коранът говори и за чудо, което никой друг освен Иисус Христос не е вършил: „Когато Аллах рече: „О, Иса, сине на Мариам, помни Моята благодат към теб и към майка ти, как те подкрепих със Светия дух … И ето, сътворяваш от глина образ на птица  с Моето позволение, и духваш в нея, и става птица  с Моето позволение … И рекоха неверниците измежду тях: „Това е само явна магия” (Коран 5:110). Това чудо има паралел само със сътворяването на Адам от Бога.
Освен в пета глава, чудото с вдъхването на живот на птички, направени от глина, се споменава още и в трета глава на Корана: „Донесох ви знамение от вашия Господ. Ще създам за вас от глина образ на птица, ще духна в нея и ще стане птица с позволението на Аллах” (Коран 3:49).
В своето тълкуване на този стих философът мистик Ибн Араби (1165-1240 г. сл. Хр.), живял в Андалусия и в Дамаск, казва, че „Аллах е дарил Иса с Духа и още Му дал власт да вдъхва живот в каквото направи от глина. На никой друг, освен на Иса, Аллах не е дал такава власт да вдъхва живот.”
Традиционните ислямски тълкуватели на Корана приемат чудото със сътворяването на птици като факт. Но някои съвременни ислямски коментатори се опитват да намалят – доколкото е възможно, значението на чудесата в Корана. М. Али казва, че историята е напълно разбираема, ако се приеме за притча, но напълно неразбираема като факт от живота на Иисус. „Честта на Пророка стои високо над такива действия като правенето на птички играчки от глина.” Според Али тази притча означава, че като вдъхнал дух на смъртните, Иисус Христос ги направил „да се възвисят над тези, които стоят ниско на земята”.
Този разказ не се среща в каноническите евангелия, но присъства в много от апокрифите. Детство Иисусово, приписвано на свети ап. Тома, разказва за чудесата, извършени от детето Иисус. По характер този апокриф е най-отдалечен от каноничните евангелия. Манускриптът е съставен през VI в. и е запазен на сирийски език. В глава втора се разказва следното: „Детето Иисус, когато беше на пет години, си играеше при брода на една рекичка и, като направи мека глина, Той оформи от нея дванадесет врабчета. Денят беше съботата, когато стана това. Иисус плесна с ръце и като каза на врабчетата, им рече: Махайте се! и те литнаха и зачуруликаха” (2:1-5).
Често се прави разлика между чудесата лечения и природни чудеса. Последните са например разказите в Евангелието, където Иисус Христос укротява бурята, върви по водите и превръща водата във вино. Коранът описва чудесата лечения, но природните чудеса са малко на брой. Оживотворяването на птиците от глина, които се превръщат в истински, след като Иисус Христос дъхне в тях, принадлежи към категорията на природните чудеса.
Съживяване на мъртвите
Способността да върши чудеса е дадена не само на детето Иисус Христос, когато Той говори от люлката и вдъхва живот на птички от глина (Коран  3:46, 19:29, 3:49). Иисус Христос върши чудеса и като възрастен. Едно от тези чудеса е способността да съживява мъртви – способност, която се споменава, без да се изброяват подробности. За първи път четем за това чудо още при Благовещението, когато Архангел Гавриил казва от името на Иисус Христос: „…и ще съживявам мъртви с позволението на Аллах” (Коран 3:49).
Чудната сила на Иисус Христос да съживява мъртви се споменава още веднъж в сура Трапезата: „И ето, извеждаш мъртвите  с Моето позволение” (Коран 5:110). Тук отново се подчертава, че Иисус върши всичко това по волята и с поддръжката на Аллаха в подкрепа на пророческата Си мисия. Това чудо, подобно на вдъхването на живот в птички, направени от глина, е толкова велико, че би трябвало да накара юдеите да повярват в пророческата роля на Иисус Христос.
Показателно е, че оживяването на глинени птици се поставя редом със съживяването на мъртви и изцеляването на болни хора. Това е естествено, тъй като смисълът на чудесата тук се заключава не в облекчаването на човешките страдания, а в доказателството за истинността на пророческата мисия.
Спирайки се на израза „и ще съживявам мъртви”, тълкувателят на Корана Уахб ибн Мунаббих (654–728 г. сл. Хр.), принадлежащ към първото поколение мюсюлмани след смъртта на Пророка, разказва как когато „Иса играел с няколко момчета, едно от тях скочило върху друго едно, започнало да го рита и го убило. След това го хвърлило кървящо в ръцете на Иса. Хората научили за това и обвинили Иса. После го заловили, завели го при съдия и казали: „Това момче уби друго момче”. Съдията го разпитал, а Иса отговорил: „Не познавам тогова, който го е убил, нито съм един от приятелите му”. Тогава те поискали да бият Иса и той им казал: „Донесете момчето при мен”. А те го попитали: „Защо?” Отговорил: „Ще го попитам кой го е убил”. Попитали: „Как той ще говори на теб, когато е мъртъв?” Тогава го завели при мъртвото момче. Иса започнал да се моли за него и Аллах го върнал към живот”.
В друг хадис, предаден от Ибн ал-Калби (поч. 819 г. сл. Хр.), се разказва как „Иисус съживявал мъртви с възгласа: „О, Ти, Който си жив, о, Ти, Всевечния”. Той възкресил Своя приятел Лазар и повикал от гроба Сим, сина на Ной. Той минал покрай мъртвия син на една старица и се помолил на Аллах за него, умрелият излязъл от гроба си, върнал се при своето семейство и продължил нормално да живее”.
М. Али интерпретира кораничните текстове, описващи съживяването на мъртви, като казва, че „Иисус е събудил за живот тези, които са били духовно мъртви”.
В Новия Завет има няколко разказа за съживяването на мъртви от Иисус Христос. Това са дъщерята на Иаир (Мат. 9:25, Марк 5:41, Лука 8:54), синът на вдовицата от Наин (Лука 7:14) и Лазар (Йоан 11:43). Евангелист Йоан цитира думите на Иисус Христос преди възкресението на Лазар, с които Той обяснява значението на тези съживявания на мъртъвци: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее” (Йоан 11:25). Подобно твърдение се среща и в Корана: „Наистина в това има знамение за вас, ако сте вярващи” (Коран 3:49). Но най-голямото чудо в евангелията е собственото възкресение от мъртвите на Иисус Христос.
Лекуване на слепи и прокажени
Както се спомена, в исляма чудото е преди всичко знамение. Коранът описва как Иисус Христос лекувал слепи и прокажени, като цитира Неговите думи: „И ще изцерявам слепи и прокажени, … с позволението на Аллах” (Коран 3:49). Думата „слепи” в този цитат означава сляпо родени. Известно е също, че в древността проказата е била опасна болест и никой не е имал силата и способността да накара слепите да прогледнат или да излекува прокажените.
За тези чудотворни изцеления Коранът съобщава още веднъж в пета глава: „И изцеряваш слепия и прокажения  с Моето позволение. И ето, извеждаш мъртвите  с Моето позволение. И как възпрях от теб синовете на Исраил, когато им донесе ясните знаци. И рекоха неверниците измежду тях: „Това е само явна магия” (Коран 5:110).
Традиционните ислямски коментатори приемат без трудност тези разкази в Корана. Байдауи пише, че хиляди се събирали около Иисус Христос. Онези, които били способни да го направят, идвали при Него, докато Иисус Христос отивал при онези, които не били способни да дойдат при Него. Байдауи пише, че Иисус Христос е лекувал само с молитва.
Позовавайки се на Ибн Исхак, един от първите ислямски биографи, на Абу Хафс, Ибн Омар и Икрима, средновековният мюсюлмански богослов ал-Мутанна споменава, че Аллах наредил на „Иса да повтори този стих пред юдеите, за да им докаже, че е пророк, защото слепотата и проказата са нелечими”. Юдеите по времето на Иисус Христос имали големи знания в областта на медицината и се гордеели със своите постижения. Те знаели какво е в границите на човешките възможности  и затова Аллах подкрепил Иса да извърши тези чудеса и да ги убеди в своята пророческа роля.
Уахб Ибн-Мунаббих е оставил друг хадис, в който се казва: „Голям брой болни, може би петдесет хиляди, веднъж се насъбраха около него. Тези, които можеха, се докосваха до него, но за тези, които не можеха, Иисус обикаляше сред тях и ги изцеляваше с молитва”.
Някои рационалисти – съвременни коментатори на Корана се опитват да намерят естествени обяснения за чудесата лечения, а също и за другите свръхестествени деяния на Иисус Христос. Например М. Али пише, че „чудесата, описващи как Иисус Христос лекува болни, имат рационално обяснение. Всички разкази за лекуване на болни произлизат от духовното им изцеляване”.
В Новия Завет също се споменава за голям брой изцеления на слепи (Мат. 9:27, Мат. 20:30, Марк 10:49, Лука 18:35 и Йоан 9:1) и прокажени (Мат. 8:2, Марк 1:40, Лука 5:12, Лука 17:11).
Знание за скритото и неведомото
И накрая според Корана на Иисус Христос е дадена способността да знае с какво се хранят хората по домовете си и с какво се запасяват. Виждането на скрити неща, според тълкувателите на Корана, е още едно чудо. Иисус Христос казва: „…И ще ви съобщавам какво ядете и с какво се запасявате по домовете си” (Коран 3:49). Екзегетите са единодушни, че знание за неведомото без помощта на предварителни или чужди знания не е възможно без Божие вдъхновение.
Свещената книга на мюсюлманите не съобщава за неуспешни опити на Иисус Христос да извърши чудеса, но Библията не ги премълчава. Свети ап. Марк описва как веднъж Иисус Христос не успял да изцели слепец и е трябвало да се опита втори път (Марк 8:22-26). Възможно е (понеже Иисус е изцелявал според вярата на изцеляваните) вярата на този сляп да не е била достатъчна. При друг случай „…не можеше да извърши там никакво чудо; само малцина болни изцери, като възложи ръце върху им” (Марк 6:5). Следващият стих пояснява и причината за този неуспех – как у болните е липсвала вяра: „И се чудеше на неверието им” (Марк 6:6).
Коранът многократно изтъква, че не по своя воля Иисус Христос извършва чудеса. Те се извършват само по Божията воля – факт, потвърден ясно и от Новия Завет: „Мъже израилтяни! Изслушайте тия думи: Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелствуван пред вас от Бога със сили, чудеса и личби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете” (Деян. 2:22).





   
Цитат
      Ангелите в Коранът


Според Корана преди да създаде човека, Аллах сътворява от "зноен", "фин" огън ангелите, своите крилати вестители. Те са всепроникващи и се покоряват на повелите на Аллах. „Той низпослава ангелите, разкривайки Своята повеля комуто пожелае от Своите раби: "Предупреждавайте, че няма друг бог освен Мен! И да се боят от Мен!" (16: 2).
Говори се за четирима архангели: Джибрил (Гавриил), пратеник на Аллах, вестител и на даването на Откровението чрез Корана; Микал (Михаил), пазител на сътвореното; Исрафил (Серафил), който с тръба възвестява възкресението за Съдния ден, и Асраил, ангелът на смъртта, който прибира душите на мъртвите, за да ги възвърне при Аллах. Ангелите са застъпници за човека пред Аллах, помагат на човека, милосърдни са. Всеки човек има двама ангели (джинове) пазители, които записват делата му за пред Страшния съд.
По повеление на Аллах ангелите се покланят на Адам, на човека. Само един от тях, Шейтан (сатана, т. е. препятствие, преграда) на име Иблис, отказва да му се поклони. "Каза тогава Иблис: "И когато казахме на ангелите: "Сведете чела пред Адам!", те се поклониха, освен Иблис. Рече: "Нима да се поклоня на този, когото Ти сътвори от глина?" (17: 61). Над възгорделия се Иблис тегне проклятие до Съдния ден.
Знанието на ангелите е по-ограничено от това на човека. Той е поставен по-високо от ангелите като "наместник на Земята" (халиф). "И когато твоят Господ рече на ангелите: "Ще създам на земята наместник." - рекоха: "Нима ще създадеш там някой, който ще сее по нея развала и ще лее кърви, докато ние Те славим с възхвала и възнасяме Твоята святост?" Рече: "Знам, каквото вие не знаете" (2: 30). И Аллах, сътворил Адам и Хава (Ева, т. е. живот и даваща живот), научава него, човека, на имената на всички неща, за да знае той тайните на земята, на онова, което ангелите разкриват и което скриват – ето защо изисква от ангелите преклонение пред човека. А от човека – вяра в ангелите като Негови вестители.




Цитат
Иблис

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Jump to navigationJump to search

Иблис, наричан също Шейтан или Шайтан е името на Дявола в исляма/Корана. Името Шейтан произхожда от ивритското Сатан(а) (противник), а “Иблис” – вероятно от гръцкото Diabolos (дявол).
В Корана Шейтанът/Иблисът (شيطان/ إبليس) се появява за първи път още при историята за сътворението на света. След като Господ създал Адам и Ева, той заповядал на ангелите да им се подчиняват. Всички го сторили, с изключение на един, който казал: “Аз съм по-добър от Адам. Мен си ме направил от огън, а него – (само) от кал” (Коран, сура 38, стих 76). Затова Иблисът бил изгонен от небето, но наказанието му продължава и до днес. За Иблиса се казва, че е онзи, който се чува, но не се вижда.
В Корана и в тълкуванията на святата за мюсюлманите книга съществуват противоречиви мнения дали Иблиса принадлежи към ангелите или към джиновете. Най-често срещаното мнение е, че Иблисът е създаден от огъня джин (Сура 38, 76; сура 55, 14; сура 15, 27). Други причисляват Иблиса към ангелите: "И Ние казахме на ангелите: 'Подчинете се на Адам' те се подчиниха, освен Иблиса. Той отказа във високомерието си..." (Сура 2, 34).
Последният стих ни води до следващото противоречие: грехът на Иблиса. Неописуеми са неговата гордост и непослушание. Някои ислямски софисти обаче виждат в отказа на Иблиса да изпълни заповедта "Подчини се на Адам!" единствено послушанието(!) към друга висшестояща и всеобщо-важаща заповед: "Да служиш само на Бога!". Повечето от мюсюлманите обаче отхвърлят това тълкувание.
« Последна редакция: Юни 30, 2018, 05:31:19 pm от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
                                                          Индийска митология


                                                              Резултат с изображение за индийски божества

                                                                                           СЪТВОРЕНИЕТО


                                                                                       Ð‘рахма - съзидателят



Основна тема,залегнала в почти всички митологии е темата за сътворението на света. Според индийската митология, в началото нямало нищо. Нямало слънце, нито луна, нито звезди. Сществувала само неподвижно застиналата тъма на първичния хаос. Докато не се появила водата.
Това станало преди да се появят всички други творения. А след това пламнал огънят и от великата сила на топлината се появило Златното Яйце. Дълго, много дълго плувало Златното Яйце във водите на безбрежния и бездънен океан, докато изведнаж от Златния Зародиш в него се родил Брахма. Той ударил Яйцето и го разцепил на две половини. Горната половина станала Небето, а долната – Земята. Между тях, за да ги раздели, Брахма разположил въздушното пространство. След това закрепил земята всред водите на океана, създал страните на света и поставил началото на времето – така била сътворена Вселената.
Брахма-Творецът се огледал и видял, че освен него, в цялата Вселена няма никой друг. Станало му страшно и се замислил как да създаде потомство. Тогава със силата на мисълта си сътворил своите шест сина, шестте велики Властелини на съзнанието. Най-големият от тях бил Маричи, роден от душата на Твореца. От окото му се родил вторият син – Атри. Третият, Ангирас се появил от устата на Брахма. Четвъртият син, наречен Пуластия се родил от дясното му ухо, а Пулаха – от лявото. Последният син, Крату се появил от ноздрите на Прародителя. От сина на Маричи, мъдрият Кашияпа произлезли боговете, демоните, хората, птиците, змиите, великаните, чудовищата и много други същества с божествена или демонична природа, населяващи небето, земята и подземните светове.
От втория син на Брахма – Атри се родил Дхарма, който станал бог на справедливостта. Ангирас положил началото на рода-мъдреци Ангираси. Но не само шест били синовете на Брахма. Седмият му син Дакша се появил от палеца на десния му крак. А от палеца на левия крак се родила първата му дъщеря, която станала жена на Дакша. Тя родила 50 дъщери. Тринадесет от тях, Дакша дал за жени на Кашияпа, а 27 – на бога на Луната, които се превърнали в 27 съзвездия. Останалите десет дъщери станали жени на Дхарма. Дакша имал още дъщери, на които било определено да станат жени на богове и велики мъдреци. Най-голямата дъщеря на Дакша – Дити, която била съпруга на Кашияпа, станала майка на страшните демони. Втората дъщеря на Дакша – Дану родила могъщите исполини, а третата – Адити родила дванадесет синове – велики богове. Варуна – бог на океана, Индра – бог на бурите и гърмотевиците, Вивасват– бог на слънцето (когото наричат още Сурия), били най-могъщите от тях, но всички превъзхождал най-младият – Вишну, пазителят на вселената. Още от самото начало, синовете на Дити и Дану – обикновено ги наричат “асури”, били врагове на боговете, синове на Адити и помежду им нестихвала борбата за власт над Вселената.



Превъплащенията на Вишну


Вишну - пазителят
 
В древните времена Земята започнала да изнемогва под тежестта на планините, реките, горите и неизброимите живи твари. Не можейки да понася повече тази тежест, тя пропаднала в подземния свят Патала и потънала във водите й. Виждайки това, Вишну се превъплатил в образа на огромен глиган, чието тяло приличало на буреносен облак, а очите му блестяли като звезди.
За да спаси пропадналата Земя, той се спуснал в Патала, подхванал я с бивните си, извадил я от водата и я понесъл нагоре. По същото време обаче, в Патала бил и синът на Дити – могъщият асур Хиранякша. Той видял гигантския глиган, носещ с бивните си Земята, от която се стичали потоци вода, наводняващи подземните чертози на асурите и нагите. Тогава освирепелият Хиранякша нападнал глигана, за да му отнеме Земята и да я завладее. В завързалата се страшна битка, Вишну сразил страшния асур. След това изнесъл Земята от Патала и я закрепил всред океана така, че да не може да пропада повече. Но дълбоко, дълбоко в земните недра, там където Земята била разкъсана от копитото на могъщия глиган, се появил Адът (Нарака). Там пропадали след смъртта си всички грешници, за да бъдат подложени на жестоки мъки, заради злодеянията си.


Вишну превъплътен като човеко-лъв разкъсва Хираня-Кашипу

Не минало много време и царят на асурите Хираня-Кашипу, по-големият брат на Хиранякша, започнал да тормози жестоко живите същества и да застрашава благополучието на Земята. Но синът му, благочестивият Прахлада, порицал злодеянията на баща си и не преставал да почита Вишну. Напразно царят на асурите се опитвал да го принуди да се отрече от добродетелта. Накрая разгневен, заповядал на слугите си да го убият. Виждайки грозящата го опасност,
Прахлада се обърнал с молитва към Вишну. Тогава мечовете и копията на жестоките слуги на Хираня-Кашипу се притъпили в тялото му, без да го наранят. Виждайки това, царят заповядал да хвърлят благочестивия Прахлада под краката на разярен слон, но и този път той останал невредим. Тогава го сложили в яма, пълна с отровни змии, но ухапванията им също се оказали безсилни срещу защитата, дарена му от добродетелта. Освирепелият Хираня-Кашипу се оптал да го отрови, а след това заповядал да го изгорят. Но нито отровата, нито огънят могли да погубят принца на асурите.
Царските слуги блъснали Прахлада от най-високата кула на двореца, но той се спуснал невредим на земята. Завързали го и го хвърлили в морските дълбини, но и на дъното на океана той продължавал да слави Вишну. Тогава вбесен и безсилен, царят на асурите го затворил в тъмница. Злият Хираня-Кашипу не се боял от никого, защото някога му била дарена неуязвимост от Прародителя. В награда за дългото му и изнурително самопожертвувание, Брахма го направил неуязвим, както за боговете и асурите, така и за хората и зверовете. Но Вишну и този път дошъл на помощ на предания и страдащ Прахлада. Той се превъплатил не в образ на човек и не в образ на звяр, а в образ на полулъв и получовек. Така се явил в двореца на Хираня-Кашипу. Виждайки удивителното същество, повелителят на асурите се хвърлил към него, размахвайки тризъбеца си, но човеко-лъвът го повалил на земята и го разкъсал с ноктите си. След това Вишну освободил Прахлада от тъмницата и възстановил справедливостта на земята. След смъртта на Хираня-Кашипу, синът му Прахлада станал цар на асурите. Благодарение на благочестието и самопожертвувателността си, се сдобил с велико могъщество.
Превъплащението на Вишну в джуджето Вамана



Син на Прахлада бил Вирочана, а неговият син – могъщия Бали станал също цар на асурите. Благочестивостта на Бали надминала благочестивостта на дядо му. Благодарение на нея и на самопожертвувателността си, той получил власт над Вселената. Принадлежали му и небето и земята и подземните страни. Даже самите богове попаднали под владичеството на царя на асурите. Оскърбена, заради унижението на синовете си, Адити призовала Вишну с думите: “Само ти можеш да върнеш царството на твоя брат Индра. Помогни на боговете, твоите братя, о мъдрий!” Тогава Вишну се превъплатил в образа на джуджето Вамана, отишъл при Бали, властелинът на Вселената и го помолил да му отпусне толкова пространство, колкото може да измери с три крачки. Без да се вслуша в съвета на наставника си, гордият Бали дал съгласието си. Тогава джуджето в миг се превърнало в неизмеримо голям исполин и пред потресения Бали прекрачил с една крачка небесните сфери, а с втората – цялата земя. По молба на Брахма, той не направил трета крачка, за да бъде пощаден благородния Бали. Така в негово владение останал подземния свят Патала, а боговете си върнали властта над Вселената и изгонили асурите в Патала.






Цитат
Махабхарата (на деванагари  : महाभारत, „Велико сказание за потомците на Бхарата“) е  санскритски  епос състоящ се от 100 000 куплета, разделени на 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. Според легендата мъдрецът Вяса  продиктувал Махабхарата на бог  Ганеша в Бадрикашрам (дн.   Бадринат щат   таракханд.
Обемът на творбата, както и многото вплетени подсюжети предполагат повече от един автор. Датирането на събитията, описани в Махабхарата, както и на самото написване на епоса са предмет на спорове. Основната част от творбата е написана преди новата ера. Махабхарата е една от най-дългите епични поеми на света и има огромно значение за културата и религията на древна и съвременна  Индия За амбицията на нейния обхват свидетелства заявлението, което се намира в началото на първата книга „Каквото може да се намери тук, може да се намери и другаде. Каквото не може да се намери тук, не може да се намери другаде.“








Цитат


МАХАБХАРАТА



“Махабхарата” -  (Mahabharata), описваща великата война между потомците на Бхарата, както и “Рамаяна” (Ramayana) – повествование за деянията на Рама, са безпорно най-великите паметници на древноиндийската епическа поезия. Махабхарата, знаменитият епос на древна Индия, бил създаден между IV в.пр.Хр. и IV в.сл.Хр. В настоящия си вид, Махабхарата е огромен сборник (19 книги, състоящи се от над 100000 двустишия), съдържащ епически повествования, басни, притчи, диалози, богословски разсъждения, космогонни митове, генеалогия и химни, обединени от типичните принципи на индийската литература. Предполага се, че повествованието е възникнало при разцвета на първите царства в долината на Ганг и след това се е предавало устно, обогатявайки се с нови подробности. Окончателният, канонически вариант бил съставен от брахманските жреци.  Някога, в град Хащинапур управлявал слепият цар Дхритаращра от рода Бхарата. По милостта на бог Шива, жена му го дарила със сто могъщи синове, чийто учител бил Дрона – изключителен майстор на военното изкуство и познавач на всички оръжия. По-малкият брат на царя – Панда, умрял много млад, оставяйки пет сина, наричани Пандави: Юдхищхира, Бхимасена, Арджуна и близнаците Накула и Сахадева. След смъртта на баща им, те били възпитавани заедно със синовете на цар Дхритаращра, наричани Каурави.  Дрона обучил младежите в бойни умения и в уречен ден, те демонстрирали наученото пред многочислена публика. Дълго не можело да се излъчи победител от единия или другия знатен род. Накрая, излязъл Арджуна, любимецът на Дрона. Той успял да победи всички в ездата, в управлението на колесница и в стрелбата с лък. Хората го приветствали възторжено, но Дурйодхан – най-големият от синовете на Дхритаращра, бил преизпълнен със злоба и завист. Така възникнала враждата между потомците на Дхритаращра и Панда. Но Дурйодхан не спрял до тук. Той отишъл при царя и настоял за изгонването на Пандавите от страната, за да не завладеят в бъдеще трона. Дхритаращра се вслушал в опасенията на най-големия си син и изгонил синовете на брат си. Той успял да ги убеди да отидат на празника на Шива в град Варанавата, където вече им бил устроен капан – къща от смолисто дърво, бамбук и слама, в която трябвало да живеят. Братята веднага заподозряли, какво им се готви, но решили да действат с хитрост. Те изкопали проход, през който напуснали къщата, когато била запалена, за да бъдат унищожени, както предвиждал коварния план. Докато братята Каурави се правели на съкрушени от гибелта на братовчедите си, оцелелите Пандави избягали на юг и преоблечени като странстващи отшелници се скрили в покрайнините на град Екачакра.
В това време Друпада, царят на царство Панчала, обявил, че ще ожени дъщеря си Драупади, девойка с неземна красота, за този, който излезе победител при състезание в стрелба с лък. Предрешените като отшелници братя Пандави се отправили към мястото на състезанието. Там пристигнали обаче и братовчедите им Каурави, предвождани от Дурйодхан.  Състезанието спечелил Арджуна, защото никой, освен него не успял да опъне исполинския лък, изстрелвайки при това пет стрели едновременно. Така тя станала жена на петимата братя Пандави. Останалите участници в състезанието били недоволни, че Друпада дал дъщеря си на неизвестен отшелник и започнали да го заплашват с мечовете си, но Арджуна и Бхимасена го защитили. Друпада, пожелал да узнае кои са славните му защитници и след като чул историята им, се зарадвал много на сродяването си с Пандавите, като им обещал да помогне за възвърщането на изгубеното царство. Разбира се, за това научили братовчедите им Каурави и Дурйодхан започнал да измисля различни планове за умъртвяване на Пандавите. Но Бхшима, който бил съветник на Дхритаращра, Дрона и Ведура заявили, че половината царство принадлежи по право на Пандавите и само ако им бъде върнато, може да настъпи отново мир и спокойствие. В това време, далече-далече в горите, Пандавите започнали да строят нов град, наречен Индрапрастха. Тук бил построен величествения им дворец, с дължина пет хиляди лакти, подобен на небесната обител на Индра. Те избрали за свой цар Юдхищхира и заживяли в доволство и благополучие. Съкровищниците им били препълнени, на земята им се възцарил мир и благоденствие. Тогава Пандавите решили да извършат велико жертвоприношение и поканили много царе, както и роднините си от Хащинапур. Виждайки чудесата в двореца на братовчедите си и благоденствието на жителте в страната им, Дурйодхан се изпълнил с черна завист. Разбирайки, че не би могъл да победи със силата на оръжието, решил да си послужи с хитрост. Затова поканил Юдхищхира в новия си дворец, за да се позабавляват играейки на зарове. Шакуни, чичото на Дурйодхан, умеел да мами в играта на зарове и започнал да печели залог след залог. Така Юдхищхира проиграл земите си, престолния град, заедно с жителите му, братята си и накрая – самия себе си. Последо заложил красивата Драупади, но изгубил и този път. За да унижи още повече госта си, Дурйодхан изпратил Драупади да прислужва на жените в двореца. В този миг обаче, се чул вой на чакал и писък на птица. Приемайки това за божие знамение, Дхритаращра упрекнал сина си и обещал на Драупади да изпълни всяко нейно желание. Тя поискала свобода за себе си и Пандавите, защото била уверена, че ще съумеят да се сдобият отново с богатство. След известно време обаче, Дурйодхан изпратил пратеник до Юдхищхира със заповед да се върне, за да поиграят още веднаж на зарове. Този път залогът бил един – семейството на този, който изгуби, трябвало да престои в горите дванадесет години, а тринадесетата година – на такова място, където никой не би ги познал. И този път Шакуни спечелил, а Пандавите се отправили в изгнание.Веднаж, когато вече изтичала дванадесетата година, към огъня на Пандавите дотичал елен, грабнал жертвените им принадлежности и изчезнал в гората. Един след друг, братята се отправяли по следите му, но не се завръщали. Последен тръгнал Юдхищхира. Вървял, докато стигнал до брега на едно езеро, а там на брега, лежали мъртви братята му. В този миг се разнесъл глас от небето, който казал, че братята му са мъртви, защото взели вода от езерото въпреки, че не успяли да отговорят на трите въпроса: “Кой кара слънцето да изгрява?”, “Кой го придружава в небесния му път?” и “На какво си почива?” Юдхищхира отговорил така: “Великият бог Брахма кара слънцето да се издига над земята, а Дхарма, богът на закона, го кара да залязва. Боговете го съпровождат в небесния му път. Слънцето си почива на истината.” Понеже отговорите били верни, мъртвите Пандави се съживили, а гърмовният небесен глас казал: “Аз съм Дхарма – богът на закона и справедливостта. Исках да изпитам предаността ти. А сега може да избереш наградата си.” Юдхищхира поискал където и да отидат, никой да не разпознае братята през последната година. Веднага след това те се отправили в града и един след друг, преоблечени като скромни, незабележими странници, си намерили работа в двореца. Междувременно, докато пратениците на Дурйодхан кръстосвали страната на длъж и шир, за да ги открият, съветът на Кауравите решил да нападнат царството, в което се укривали Пандавите и да присвоят богатствата му. След нахлуването на войските, Пандавите, които живеели до тогава скромно в двореца, се притекли в помощ на царя. Нашествениците били прогонени, но Пандавите не били вече незабеллежими. Царят ги отрупал с царски почести и щедри дарове, а дъщеря си оженил за сина на Арджуна – Абхимана.Но Кауравите не се успокоявали. За пореден път цар Дхритаращра, уговарян от мъдрите си съветници, предложил на Пандавите да заживеят в мир, но синовете му, начело с Дурйодхан се готвели за война и не искали да чуват за помирение. От своя страна Юдхищхира, опасявайки се от нови клопки и лъжливи обещания, се обърнал за помощ към могъщия си покровител Кришна. Кришна се съгласил да помогне и потеглил към Хащинапур. Веднага щом пристигнал в двореца на Дурйодхан, той казал: “Идвам, за да ви помиря. Сега мирът зависи от нас двамата. Върни на Пандавите всичко, което им принадлежи по право, за да бъде мир. Ако не сториш това, в домът ти ще връхлети безпощадна война. Какво ще постигнеш, когато изгубиш близките си и погубиш всичко живо?” Дурйодхан обаче останал непреклонен и казал, че не ще отстъпи и педя земя, нито зрънце злато, нито един роб. И завършил с думите: “Аз и Пандавите не бихме могли да живеем заедно в този свят!” Докато разговаряли, коварният Дурйодхан решил да вземе в плен Кришна и да го хвърли в тъмница, за да не помага на враговете му. Но Кришна разбрал злите му помисли и казал: “Сигурно си мислиш, че съм сам, слаб и беззащитен? Ето, погледни!” В този миг до него се появили всички божества, полубогове, войните от неговото царство и могъщите Пандави, държащи страшни небесни оръжия. От устата и очите на Кришна изригнал огън, земята се разтърсила, а от небето се разнесъл гръм. Придворните, гостите и съюзниците на Дурйодхан закрили в ужас очи и паднали на земята. След миг всичко изчезнало и само в далечината проблясвала златната колесница на Кришна. Така изчезнала и последната надежда за помирение. Войната била неизбежна. Виждайки това, майката на Пандавите – Кунти, изтичала на брега на Ганг, където се молел Карна – най могъщият съюзник на Дурйодхан и Кауравите. Тя му признала, че е негова майка, а истинският му баща е самият Сурия – богът на слънцето. След като го родила, тя тайно го положила в една кошница и го пуснала по течението на реката. Тъй като всъщност бил нейн син, значи Пандавите били негови братя и тя го помолила със сълзи в очите да стане техен съюзник. Карна възразил, че не може да признае за своя майка жена, която го е оставила на произвола на съдбата и да предаде хората, които са го възпитали и са се грижели за него. Но обещал да пощади в битката всичките й синове, освен Арджуна, с когото щял да се сражава, докато единият убие другия.В това време, Юдхищхира и Пандавите, посъвервани от Кришна, избрали за предводител на войските си Дхрищадюмна, синът на Друпада. Скоро след това, в земите на Курукшетра започнала страшната братоубийствена война между потомците на Бхарата – Пандавите и Кауравите. Войната продължила цели тринадесет години. Понякога боговете позволявали на най-храбрите войни да се възползват от божествените оръжия, недостъпни за обикновените хора, а понякога даже самите те вземали участие в битките. В крайна сметка Пандавите победили враговете си, но тази победа била тъжна и кървава. На бойното поле бил заличен родът на Кауравите, но загинал и почти целият род на Пандавите. Тридесет и шест години след края на битката, Юдхищхира отстъпил трона на наследниците си и Пандавите, заедно с Драупади, се отправили към Хималаите в последния си мирен поход. По пътя умряла първо Драупади, а след това и четиримата братя. Юдхищхира се издигал все по-високо, съпроводен от вярното си куче. При блясъка на една мълния, той видял Индра, който го поканил в колесницата си, за да го отведе в небесата. Но Юдхищхира отказал, защото смятал, че тази чест заслужават преди всичко братята му и Драупади. Узнавайки, че те вече са там, той се качил в колесницата на Индра, но бил оскърбен, когато видял, че на небето са бившите му врагове. Тогава отишъл в ада, видял, че там са неговите близки, подложени на изпитания и пожелал да остане стях. В този миг небето се прояснило и Юдхищхира се озовал всред боговете и помирилите се най-после Пандавии Каурави. Така завършило последното изпитание на праведния цар. Истинският владетел трябва да опознае рая и ада, за да достигне вечното щастие.
« Последна редакция: Юли 01, 2018, 09:39:52 am от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Цитат
Рамаяна (на деванагари: रामायण, означаващо Пътят на Рама) е санскритски епос, който се състои от 24 000 строфи, разделени на седем книги и е написан от поета Валмики преди новата ера. Творбата разказва историята на Рама и неговата съпруга Сита, която е отвлечена от демона и цар на Ланка Равана. Като една от най-важните литературни творби на древна Индия Рамаяна е оказала дълбоко въздействие върху културата на Индийския подконтинент, както и на Югоизточна Азия, където е разпространена през VIII век.





Цитат
РАМАЯНА

“Рамаяна” (Ramayana) е знаменит древноиндийски епос, създаден между IV в.пр.Хр и II в.сл.Хр. от един поправил се и помъдрял крадец – легендарния прорицател и поет Валмики. За разлика от “Махабхарата”, “Рамаяна” има по-стройна композиция и плавно развитие на сюжета. Поемата изобилства с подробни описания на природни картини, често добиващи символичен характер, множество стилни украшения, сравнения, поетически фигури и многозначителни изрази с двоен смисъл. С течение на времето, “Рамаяна” станала любима поема на всички индийци. Много от стиховете й те знаят наизуст, а в малките селища специални разказвачи я преразказват пеейки на прехласнатите слушатели.
Рамаяна
Живял някога в Айодхйа цар на име Дашаратха. Както Луната блести всред звездите, така блестял той всред мъдреците и страната му благоденствала. Единствената му мъка била, че нямал наследник. Накрая Дашаратха решил да направи богато жертвоприношение, на което се събрали всички богове. Тогава, в пламъците на жертвения огън се появил Вишну и поднесъл на царя чаша с божествена напитка, която трябвало да изпият трите му жени.
Следвайки съвета на боговете, царица Каушаля родила Рама, Кайкейя – Бхарата, а Сумитра – близнаците Лакшмана и Шатрухна. Всички деца били прекрасни, но Рама станал любимец на баща си и на народа. Той бил най-добър, както в учението, така и в бойните изкуства и още в детството си разгонил глутница демони. Лакшмана бил предан на Рама и го следвал навсякъде като сянка. Когато навършили шестнадесет години, братята посетили двореца на Джанак. Неговата дъщеря – Сита, се родила от една бразда, когато баща й орал земята. Джанак обещал да даде дъщеря си Сита за жена на този, който съумее да огъне лъка на Шива и да му постави тетивата.
Никой от многочислените кандидати не могъл даже да повдигне божественото оръжие. Накрая, преди Рама да опита силите си, се появил Равана – страшният десетоглав цар на демоните (ракши) и владетел на Ланка (Шри-Ланка – Цейлон). Той изправил лъка, огънал го с неимоверни усилия и почти успял да постави тетивата, но в последния момент тя се изплъзнала от ръката му. Вбесен от неуспеха си, той захвърлил лъка и изчезнал в облаците. Тогава излязъл Рама, огънал вълшебния лък, с поразителна лекота поставил тетивата и взел една стрела с намерение да я изстреля. Опънал мощно тетивата и в този миг, не можейки да издържи напрежението, лъкът се пречупил на две с оглушителен гръм.
След като спечелил състезанието, Рама се оженил за Сита, а тримата му братя – за другите царски дъщери. След време, престарелият цар Дашаратха решил да преотстъпи трона на Рама, но Кайкейя – майката на Бхарата искала нейния син да стане цар. Тъй като Дашаратха бил обвързан от дадено някога обещание, трябвало да изпълни желанието на жена си, но нямал сили да съобщи лошата вест на Рама. Тогава Кайкейя казала на принца, че цар ще бъде неговият брат Бхарата, а той трябвало да напусне двореца и да живее в горите четиринадесет години. Възмутеният Лакшмана искал да защити брат си със силата на оръжието, но Рама приел спокойно волята на баща си и започнал да се прощава с роднините и жена си. Сита обаче, решила да сподели съдбата на мъжа си, а Лакшмана пожелал да им служи.
В гората, където Рама, Сита и Лакшмана започнали новия си живот, се появила красавицата-демон Шупранадха, която се опитала да съблазни Рама. Когато Рама я отхвърлил, тя се опитала да убие Сита, но Лакшмана отрязъл носа и ушите й, защото не желаел да убива жена.
Отхвърлената Шупранадха побягнала, за да потърси помощ и се върнала с цяла армия, наброяваща 14000 демони, но Рама победил всичките, заедно с вожда им. Вестта за това достигнала до Равана, десетоглавия, двадесеторък цар на демоните, който седял на златния си трон, блестящ като огън. Някога, като награда за аскетизма си, Равана бил възнаграден от Брахма с обещание, че няма да загине от ръката на бог или демон. В гордостта си забравил за хората и Брахма предрекъл, че ще бъде убит точно от смъртен човек.
По заповед на Равана, демонът Марича се отправил в гората да изкуши Сита, преобразявайки се в златна антилопа. Рама убил демона, но преди да умре, той започнал да зове за помощ с гласа на Рама. Обезпокоена, Сита изпратила Лакшмана да помогне на мъжа й. Но щом останала сама, пред нея се появил Равана и я отвлакъл със златната си колесница на остров Ланка. Когато се върнали и разбрали, че Сита е отвлечена, Рама и Лакшмана започнали да разпитват горските обитатели. Понеже единствено маймуните видяли как била отвлечена Сита, Рама сключил съюз с техния цар Сугрива и заедно започнали да търсят отвлечената жена. Когато разбрали, че тя е затворена в двореца на Равана, Хануман – мъдрият съветник на цар Сугрива, който бил син на бога на вятъра Ваю и на маймуна, скочил от една много висока скала на брега и прелетял до остров Ланка. Незабележим за стражите, той намерил Сита и й предал посланието на Рама. След това й казал да се качи на гърба му, за да я отведе при мъжа й, но достойната жена отказала, защото не искала да се докосва до чужд мъж.
На раздяла само помолила пратеника да каже на Рама, че го очаква, за да я освободи. Преди да потегли обратно, Хануман позволил на стражите да го заловят и да запалят опашката му. След това се отскубнал от ръцете им и започнал да скача от покрив на покрив, причинявайки огромен пожар в града. Когато приключил с това, загасил горящата си опашка в океана и се върнал благополучно при Рама. След като събрал огромна армия от животни, Рама потеглил към Ланка. Докато армията се придвижвала, в двореца на Равана спорели кой трябва да командва отбраната. Вибхишана – благородният брат на Равана, казал, че ще бъде по-добре да предадат веднага Сита с мир, вместо да воюват, но гласът му не бил чут. Възмутен, той преминал на страната на Рама.
В това време животните построили през пролива мост от скали и дървета и в мига, в който Рама приближил стените на Ланка, земята се разтърсила, от небето рукнал кървав дъжд, а около слънцето се появил огнен кръг. Въпреки тези зловещи предзнаменования, Равана решил да воюва. Тогава маймуните, като лавина плъзнали по стените на крепостта и обсипвали отбраняващите се с камъни и дървета. След залеза на слънцето обаче, силата на демоните нарастнала значително и те започнали да разкъсват нападащите ги с хиляди. Индраджит – синът на Равана станал невидим и скрит зад облаците, започнал да поразява нападателите. Така успял да рани Рама и Лакшмана, но те били изцелени с вълшебни билки. Виждайки, че губи битката, Равана призовал на помощ своя брат-великан Кумбхакарна, който успял да разкъса и изяде огромно множество маймуни, докато накрая Рама успял да го убие.
В това време Лакшмана убил Индраджит и то съвсем навреме, защото той започнал да принася жертва, за да добие вълшебни способности. И ето, настъпило време за последната битка – между Рама и Равана. Демонът, използвайки оръжие на Брахма, изстрелял в противника си хиляди стрели с глави на лъвове и тигри. Рама му отвърнал със стрели, подобни на слънцето, звездите и метеорите. В най-горещия момент на битката, Индраизпратил на Рама колесницата си. Стрелите на Равана се превърщали в отровни змии, бълващи пламъци, а стрелите на Рама – в ято птици, поглъщащи змиите. Разгневеният Рама посичал една след друга главите на Равана, но те израствали отново и отново. Накрая, той поставил в лъка си стрелата на Брахма. В края й вместо пера бушувал вятърът, а вместо острие блестели слънцето и огънят.
Пеейки ведически химни, Рама опънал тетивата и стрелата пронизала гърдите на Равана, след което се върнала в колчана на героя. В същото време от небето се посипал дъжд от цветя и се разнесли тържествени химни. Веднага след това потърсили Сита и я открили в градините на двореца. Рама обвинил жена си, че е пребивавала в дома на чужд мъж и я отхвърлил от себе си. Тогава Сита наредила да запалят погребален огън и с молитви влязла в него, независимо, че боговете умолявали Рама да я пощади. Самият бог на огъня – Агни, трябвало да я изнесе на ръце от пламъците и да я предаде пречистена на мъжа й.
При завръщането си в Айодхйа, Рама бил приветстван от Бхарата, който обул на брат си златни сандали. Радостта била неимоверна. Радвали се и боговете, и хората, и маймуните, които помогнали на Рама в тежката му борба с Равана. Най-накрая, Рама заел полагащия му се по право престол и царувал десет хиляди години, а народът бил щастлив, защото владетелят бил готов да изслуша всеки, който идвал с молба при него. Но когато се разбрало, че Сита очаква дете, народът бил възмутен, че царския род ще бъде продължен от потомците на жена, опетнила себе си, пребивавайки в дома на чужд мъж.
По волята на подданиците, Рама заповядал на Сита да се отправи в изгнание и да не се връща повече. След дълго скитане в горите, тя била приета от прорицателя Валмики. Там, в неговия дом, тя родила близнаците Куша и Лава. Валмики записал цялата история на Рама и след това я разказвал на момчетата. След време, Куша и Лава пристигнали в столицата, за да присъстват на голям празник. Всички присъстващи на празника били поразени от изключителната прилика на братята с Рама, както и от песента, която пеели, в която се разказвало за живота на царя. Рама веднага се досетил, кои са те всъщност и изпратил да доведат Сита, за да се увери още веднаж в невинността й.
В потвърждение на думите, изречени от Сита, от земята се появил трон, на който седяла богинята на земята, обкръжена от змии. Богинята хванала Сита за ръка и заедно с нея изчезнала под земята, а боговете запяли химн, възхваляващ вярната съпруга. От този момент сърцето на Рама не намирало покой. Раздавайки обилни дарове, в течение на следващите хиляда години той се молел пред златната стауя на Сита. Тогава пред него се появил богът на смъртта и му предложил да избере дали да остане всред хората или да се възнесе на небето, където за него вече било приготвено място. Рама пожелал да се отправи към небето. Той преотстъпил короната на синовете си и заедно с братята си и верните му маймуни нагазил в свещенната река Сарайу. Преминавайки на отвъдния бряг, всички попаднали в света на боговете, където Рама бил посрещнат с радост от самия Брахма, а всички животни се преобразили в божества, каквито били в предишните си въплъщения.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
ИНДИЙСКИ БОГОВЕ



Пантеон на боговете
АГНИ – бог на огъня, бог на жреците и без него не можело да се проведе нито едно жертвоприношение. Той няма крака и глава и затова не се срещат негови изображения в човешки облик. Той е прекрасен, чист, променя формата си, винаги се стреми нагоре – да достигне небесета. Може да вижда с четири, но и с хиляди очи. Въоръжен е с лък и се вози на златна колесница, в която са впрегнати златисти коне с маслени гриви и седем езика.
Месторождението на Агни не е установено, тъй като огънят може да възникне, където и да е. Той не живее постоянно на едно и също място. Може да блесне в небето, за миг да се спусне на земята във вид на мълния и да влезе в сухо дърво, а след това във вид на пламък и дим, да се издигне отново в небето. Понеже Агни е вечен, той винаги е млад, защото се ражда ежедневно. Най-важната му функция е освещаването, а за жреците най-важен е огънят в жертвения олтар. Пребиваващ едновременно в три свята – небето, въздуха и земята, Агни изисква разпалването на три ритуални жертвеника. Омиротвореният Агни носи на хората огромна полза. По време на битки изпълва враговете със страх, а през нощта прогонва демоните и злите духове. Изгаряйки предметите, той изгаря и злото, скрито в тях. Огъня в домашното огнище, дарен от Матаришван трябва да се пази като светиня, защото той защитава семейството от нещастия и се явява най-добър пеиятел, пазейки главата на семейството.
АДИТЖИТИ – божества, тясно свързани с небето. Към тях принадлежат: Дакша – символизира необикновения ум и способности на боговете; Вивасват– слънцето, което се появява на разсъмване; Мартанда – символизира невидимото, нощно слънце. Възникнал от мъртво яйце. (В епохата на брахманизма броят на тези богове нараства до дванадесет. Те олицетворяват божествената светлина – източник на живот, борят се със злото и тъмнината, наказват грешниците и благославят праведните. Те имат златни тела и никога не спят.)
АШВИНИ – близнаци, братя на Ушас, появяващи се на разсъмване. Те будят сестра си и съпровождат колесницата й. Появяват се и при запалване на жертвения огън. Те са неразделни, но се различават един от друг. Единият е син на нощта, а другият – на утрото. Единият е светъл, другият – тъмен. Те се грижат за меда, нектара на живота, божествената “сома”. Даряват пчелите с мед и лекуват с него боговете и хората. Обичат да помагат – спасяват корабокрушенците, попадналите в беда живи същества, помагат на младоженците да се установят в дома на мъжа.
БРАХМА – върховен бог в индуисткия пантеон и в божествената триада – Тримурти, заедно с Вишну и Шива. Почита се като създател на Вселената. Родил се от яйце, плуващо в първичния океан. Разделил яйцето на две и така създал небето и земята, а след това и останалата част на видимия свят. Дните и нощите на Брахма определят ритъма на цялата Вселена. Синовете му Маричи, Атри, Ангирас, Пуластия, Пулаха, Крату и Дакша станали родоначалници на боговете и хората. Възхитен от красотата на жена си Сарасвати, която създал от собственото си тяло, Брахма се сдобил с пет лица, за да я гледа непрекъснато. Приемайки образа на гигантска риба, той спасил първия човек Ману по време на потопа.
БРИХАСПАТИ – замества Агни в жертвените церемонии. Приел е много от чертите на своя патрон, както и на родствения му Индра. Той излъчва златна светлина. Брихаспати е певец, бог на молитвите и жертвоприношениятана. Той е предсказател и наставник на боговете. Той е дал на жреците молитвите и химните, както и речта на хората. Без него не се провежда нито един ритуал.
ВАРУНА – древно божество, свързано с небето, но по-абстрактно от Дяус. Обикновено се изобразява като плешив старец с жълта кожа. Облечен е в златен плащ, а голямото му око символизира слънцето. Освен това, той има хиляди малки очи-звезди. Понякога се изобразява с четири лица, символизиращи четирите посоки на света. Той се грижи за движението на Слънцето, Луната и звездите и следи за правилното редуване на годишните времена. Той наказва съгрешилите и опрощава разкаялите се.
ВАЮ – бог на вятъра. Той е невидим и месторождението му е неизвестно. Ваю е диханието на боговете. Той има хиляда очи и препуска на колесница, в която са впрегнати сто хиляди жребци (антилопи). Бърз е като мисълта и никога не си почива. Понякога управлява колесницата на Индра.
ВИШНУ – върховно божество, макар и не толкова известен в по-рания период, когато е бил считан за придружител на могъщия Индра. В индуисткия пантеон, заедно с Брахма и Шива е част от божествената триада – Тримурти. Изобразяван е или като дете, седящо на лотосов лист, или като прекрасен четирирък юноша, облечен в царски дрехи, възседнал хилядоглав дракон, плуващ в космическия океан. Вишну е млад, но много мъдър. В зависимост от необходимостта се явява в множество превъплъщения, но основните са десет. Той закриля бременните жени и помага при раждането, помага да зреят плодовете, изпраща дъжд на земята и светлина на местата за жертвоприношение. Често се появява заедно с Индра и му помага да се бори с демоните.
ГАНЕША – бог на мъдростта, премахвщ препятствията, покровител на търговците и пътешествениците. Син на Шива и Парвати. Той властва в света на боговете и е един от най-популярните индуистки богове. Оглавява свитата на божествата в обкръжението Шива. На празненствата по случай неговото раждане, забравили да поканят Шива и той разгневен изпепелил главата на детето. Тогава Брахма посъветвал Парвати да постави главата на първия срещнат от нея. Така Ганеша се сдобил с глава на слон.
ДУРГА (КАЛИ) – войнствената съпруга на Шива. Тя охранява божествения порядък и самите богове, ако са заплашени от злите демони. Победила демона-бивол Махиш, който изгонил боговете от небето и когото не могли да победят нито Шива, нито другите богове. Дурга убила още много зли демони-асури, а телата им изяждали девиците-войни от свитата й. Изобразявна е с десет ръце, възседнала тигър, с оръжие в ръка и с огърлица от черепите на убитите.
ДЯУС – бог на небето, най-старият, макар и не най-могъщият бог. “Баща на боговете” – синоним на “Небето”, съпруг на богинята на земята Притхиви. Негови атрибути са гърмотевицата и мълнията. Изобразява се или като червен, ревящ бик или като черен жребец, украсен с бисери.
ИНДРА – бог на бурите, гръмотевиците и мълниите. Символизира силата, енергията и виталността. Индра едва не погубил своята майка Адити, разпорвайки корема й при раждането си. Веднага след това метнал мълния, която осветила всичко, правейки земята видима за небето и небето видимо за земята. Той задвижил слънцето, което стояло неподвижно до този момент. Виждайки това, небето, земята и въздуха се разтреперили, а майка му се скрила от страх.
Още с появяването си превъзхождал останалите богове по сила и мъдрост. Те се изплашили, че новороденият ще промени установения порядък и опасенията им се потвърдили. Завземайки върховната власт, заедно със слънцето започнал да преустройва света. Новия свят бил изграден като дом – поддържали го четири стълба и бил покрит с небето, като покрив. В този дом имало две врати – всяка сутрин, през широко отворената източна врата влизало слънцето, а вечер излизало през западната.
Индра осигурявал устойчивостта на света, поддържайки небето и оправяйки земята. Независимо от могъществото обаче, поведението на Индра било като на обикновените хора. От всички богове, само той си позволявал да мами, да пиянства и бил винаги готов за любовни похождения. Тези негови качества биха могли да го превърнат в лош, плашещ бог, но той прощавал с лекота хорските прегрешения, пазел хората от нещастия и се грижел за добитъка. В негово лице те виждали приятел и покровител. Още от самото начало той бил почитан като бог на бурята, олицетворяващ пречиатващата й сила. Негово оръжие е божественият огън – мълнията.
Ежегодно, в края на сухия сезон, Индра повтарял велик подвиг, убивайки Вритра. Този огромен дракон, лежал в планините и държал цялата небесна вода в деведесет и деветте пръстена на тялото си. Хората се обръщали с молба за помощ към всички богове, но те се бояли да встъпят в бой с чудовището. Единствен Индра се съгласил да им помогне. Преди да започне битката, той изпил три езера “сома” (божествения еликсир) и изял триста бивола. Вятърът управлавал колесницата му, а останалите богове се съгласили да му помогнат, но при първия рев на дракона, избягали. Бойния дух на Индра бил поддържан от химните, които пеели жреците и от жертвите принасяни от обикновените хора.
След тежка битка, Индра убил Вритра и освободил водата, спасявайки всички от сушата. Тясно свързани с Индра са пет митични персонажа, символизиращи различните прояви на бурята: Трита Аптия – някога заемали високо положение в йерархията на боговете, но след това били изместени от Индра; Апам Напат – небесният огън, който живее в буреносните облаци; Матаришван – това е мълнията. Него, както и Апам Напат ги отъждествяват с бога на огъня – Агни. Призовават го на брачните церемонии, за да съедини сърцата на младоженците и да възпламени искрата на новия живот; Аджа Екапад – понякога е видим като лъч, пробиващ буреносните облаци; Ахи Будхния – добър дракон, който обитава небесните и земните води.
КАЛИ (ДУРГА) – жена на Шива. Страшна и войнствена богиня, унищожител на демоните, побеждаваща злото. Изобразявана е черна, облечена с кожа от пантера и огърлица от черепи. Най-известният и подвиг е победата над демона-бивол Махиш. Махиш бил роден от Дити – майка на изтребените асури, за да отмъсти на боговете. Чудовищно силният бивол нападнал царството на Индра и подчинил боговете. Отчаяните богове отправили гореща молба към божествената триада – Брахма, Вишну и Шива, разказвайки им за своята участ. Разгневената триада избълвала от устата си облак, от който възникнала Кали. Въоръжена с божествено оръжие и възседнала лъв, хилядоръката Кали скочила върху гигантския бик и го приковала към земята с копието си.
КАМА – бог на любовта. По молба на боговете, той се опитал да разпали страстта на Шива към Парвати. Защото така щял да се роди спасителят Сканда, който би избавил боговете от властта на асурите. Но Шива бил вглъбен в себе си и не обръщал внимание на преданата любов на Парвати. Тогава Индра накарал Кама да отиде при усамотения Шива и да забие любовна стрела в сърцето на суровия бог. Шива обаче видял Кама и в гнева си го изпепелил. От тогава богът на любовта станал безтелесен.
КРИШНА – син на Васудева и Деваки. Той е осмото, най-почитано превъплащение на Вишну. Образът му е многозначен. Вероятно обединява различни митологични, а може би – и исторически прототипи. Преди всичко е защитник, избавител, но въпреки това в него има нещо зловещо, недобро. Във ведическия период и по-късно, това име носят различни демони-асури. Според джайнистите и будистите, Кришна е отрицателна фигура. Индуистите обясняват лошите качества на Кришна с това, че един бог не е подвластен на човешките норми. В “Махабхарата” Кришна е описан като войн, съюзник на пандавите – мъдър, мъжествен, но понякога вероломен по отношение на враговете. В “Бхагават-Гита” – поема, включена в “Махабхарата”, Кришна управлява колесницата на Арджуна и преди главната битка, като превъплъщение на Вишну, излага религиозно-философска доктрина, която става изключително популярна в Индия, а по-късно и зад пределите й.
КУБЕРА – бог на богатството, олицетворяващ хармонията между духовното и материалното богатство. Заради благочестивия му начин на живот, Брахма го направил господар на несметните подземни съкровища. В началото Кубера бил властелин на остров Ланка (Цейлон), но доведеният му брат, демонът Равана го изгонил и той се заселил в Хималаите. От този момент Кубера станал божество в обкръжението на Шива и бил покровителстван от него.
ЛАКШМИ – богиня на щастието, красотата и богатството. Съпруга на Вишну. Появила се от океана в бяло одеяние и веднага се доближила до Вишну. Тя е майка на Кама – богът на любовта. Лакшми съпровожда Вишну и в други негови превъплащения.
МАРУТИ – деца на Рудра и Пришни. Смята се също, че са родени от мълнията. Те са божества на бурята и буреносните облаци, раждащи мълнии. Те са вечно млади и са богато накичени със злато – златни са стъпалата им, носят златни браслети, златни шлемове и нагръдници и се носят в златни колесници. Понякога съпровождат баща си – Рудра, но по-често са в свитата на Индра, помагйки му да се бори със злите демони. Подобно на баща си, даряват на хората лекарства, но също като него, са смъртноопасни.
МИТРА – приятел и помощник на Варуна. Външно прилича на него и изпълнява почти същите функции, но е по-милостив към хората и е склонен да прощава греховете им. Особено благосклонен е към селяните.
ПАРВАТИ – жена на бог Шива. В началото Шива не обръщал внимание на предаността й. Веднаж обаче, към нея се приближил един брахман, който започнал да хули Шива. Разгневената Парвати се нахвърлила върху него, горещо защитавайки любимия бог. Брахманът обаче бил самият Шива, който искал да изпита любовта й. От техния брак се родили синовете им Ганеша – бог на мъдростта и Сканда – победителят на демона Тараки.
ПРИТХИВИ – древна богиня на земята. Изпълнява множество важни обязаности – основа е на земята, опора на планините, поддръжница на дърветата и покровител на душите на умрелите. Тя е крава, даваща мляко, мед и масло. С времето, многочисленото й потомство започнало да изпълнява нейните функции и било особено популярно всред хората.
ПУШАН – Този слънчев бог се изобразява с дълга коса и брада. В колесницата му са впрегнати козли – животни, които са способни да намерят път и в най-труднодостъпни места. Това е така, защото Пушан е пазител на пътищата и закриля пътешествениците, пазейки ги от хищници и разбойници. Помага на заблудилите се да намерят пътя. Той бди, както над земните и морските, така и над небесните пътища, съпровождайки умрелите в мир предци. Пушан е закрилник на семейния живот.
РАТРИ – тази част на нощта, която предхожда разсъмването. Родена от небето, тя води хората през тъмнината, защитава ги от хищниците, демоните и разбойниците.
РУДРА – смята се, че този бог въплъщава в себе си чертите на няколко древни, доарийски божества, почитани някога от жителите, обитаващи долината на Инд. Рудра е огромен и мрачен и символизира разрушителната сила на бурята. Докато Индраизползва мълниите, за да унищожава враговете си, мълниите на Рудра унищожават всеки. Той притежава способността да се видоизменя, явявайки се със сто глави или с променен цвят на кожата. Живее аскетично някъде на север и покровителства аскетите, скитниците и горските племена. Независимо от страховитото си могъщество, Рудра не получава богати дарове на официалните жертвоприношения. Тези, които го почитат оставят дарове по разклоненията на горските пътеки. Така или иначе, Рудра е зъл и опасен бог, поразяващ хората освен с мълнии, също и с болести. Но от друга страна им дал хиляди лекарства и можел да сваля високата температура на болните. Съпровожда го свита от “марути” и силно виещи кучета.
САВИТАР – още един слънчев бог. Тялото му е от злато. От злато е и колесницата му, в която са впрегнат огнени жребци с бели копита. Той е млад, пълен с енергия и подбужда към действие всичко живо. В края на деня разпряга колесницата си, призовава нощта и подканва боговете и хората да преустановят дневните си дела и да си почиват.
САРАСВАТИ – олицетворение на свещената арийска река. Жена на Брахма. По-късно е почитана като богиня на мъдростта, красноречието, покровителка на науките и занаятите, и създателка на древноиндийския език “санскрит”.
СУРИЯ – олицетворява слънцето. Той гони Ушас, както юношите преследват девойките. При неговото приближаване изчезват звездите и тъмната нощ. Има блестящи коси и излъчва седем лъча. Носи се в небето в златна колесница, теглена от седем коня, обгърнат от ослепителен огън. След залез, Сурия потъва в земята, явявайки се едновременно нейн син и мъж. Представя се пред хората в различни образи. Като източник на плодородието се появява като бял жребец или бик, като символ на висините и скоростта – птица със златни крила, като душа на Вселената – златно яйце. Изобразяват го като златен диск, който служи на боговете като оръжие. Освен всичко останало, Сурия е космическо око – всевиждащо, наблюдаващо всички живи същества, отбелязвайки добрите и лошите им постъпки.
УШАС – сестра на Ратри. Млада, фриволна, обичаща да танцува в свободно веещи се дрехи. На разсъмване отваря небесната врата и пуска да пасат розовите крави (утринните облаци). Тя се движи във великолепна колесница, прогонва тъмата, осветява пътищата. В късния ведически период, Ушас била възприемана повече като “Вечер”.
ХАНУМАН – маймуна с божествен произход. Син на бога на вятъра Ваю и майнуна. Прославил се като мъдър съветник на Сугрива – царят на маймуните и като верен приятел на Рама. Благодарение на мъдростта, храбростта и предаността на Хануман, Рама преодолял съпротивата на демоните от остров Ланка и освободил жена си Сита.
ШИВА – заедно с Брахма и Вишну, Шива е върховен бог в индуистката митология – част от божествената триада-Тримурти. За разлика от бога-творец Брахма и бога-пазител Вишну, Шива е почитан като бог-разрушител. Освен разрушител, Шива е страшен враг на демоните и закрилник на аскетите, отдаващи се на съзерцание. Един от главните му подвизи е унищожаването на трите града, издигнати от демоните-асури. Някога Брахма разрешил на демоните да построят три крепости и те построили един град на небето, друг – във въздуха и трети – на земята. Така те се почувствали в пълна безопасност и решили да покорят боговете. Тогава Шива изстрелял една стрела, с която поразил едновременно трите града и те изгорели като слма. Шива и съпругата му Парвати имали два сина – богът на мъдростта Ганеша и Сканда – победителят на демона Тараки. Парвати, чрез страшните си превъплъщения в образа на Дурга и Кали, също се прославила с победите си над демоните. Шива се почита не само като бог-разрушител, но и като съзидател. В началото на всеки нов период на Вселената, със своя танц той я събужда за живот, а в края я унищожава, изпълнявайки танца на разрушението.

Тагове към темата: