Apocryphal Academy

Автор Тема: Василъ Лѣвскій  (Прочетена 1334 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Василъ Лѣвскій
« -: Май 17, 2018, 06:43:57 pm »
              Резултат с изображение за васил левски

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #1 -: Май 17, 2018, 07:06:46 pm »
Цитат
Васил Иванов Кунчев e, известен като Васил Левски] е български национален герой идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО. Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско владичество. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция. Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност] и вероизповедание .

Образование и младежки години (1837 – 1862)

Васил Иванов Кунчев е роден на 8 юли1837 г. в Карлово, в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Родителите му имат пет деца – Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка.Баща му Иван Кунчев (1808/1809 - 1851), преселник в Карлово от село Кочмаларе (днес Отец Паисиево), е буден и просветен среден занаятчия, занимаващ се с гайтанджийство и бояджийство. Запада материално, а по-късно е разорен поради злополучно поръчителство и нелоялност на неговия съдружник. Майка му Гина Василева Караиванова-Кунчева (вероятно 1810 – 1878) е преселник заедно със семейството си от Сопот. Баща ѝ – Васил, е бил златар.Васил Левски първоначално учи една година в килийното училище в Карлово (1845). Продължава учението си във взаимно училище в Карлово (1846 – 1849) и същевременно учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът. През 1851 г. след дълго боледуване умира баща му, както и по-малката му сестра Мария. Тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.Майката на Левски – Гина Кунчева, с Начо Андреев Начев – най-големият ѝ внук, 1876 г.
От 1852 г. е послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 живее в местния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при Райно Попович и богослужение, пее в местния църковен хор. През 1855 г., заедно с вуйчо си, напуска Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното училище (1855 – 1856), същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителя Атанас Иванов. През 1856 – 1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850). От това време са неговите записки "В[ъ]ведение на обличителното богословие", които днес са най-ранния запазен ръкопис от Левски.
През лятото на 1858 г. се завръща в Карлово заедно с вуйчо си, който му поставя условие да се покалугери, за да бъде изпратен в Русия да се учи. Според спомените на неговия братовчед Васил Караиванов нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за обучение в Русия, а за първи път това се появява в книгата на Стоян Заимов. На 7 декември 1858 г. приема монашество и е ръкоположен за такъв с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонахКирил Рилски. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово. Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861, когато взема решение да се посвети на революционната борба. По-късно в писмо до съратника си Данаил Хр. Попов той пише: "Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали твърде добре, че аз не съм от днес в работата си, а от 61-во [лето];".


Революционна дейност в Сърбия и Румъния (1862 – 1868)

На 3 март 1862 г. вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, за да се сдобие с тескере. През София и Ниш се отправя към Белград, където се установява в началото на април. В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и др. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 г. при Варош капия, Сръпска круна и Байраклъ джамия. получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние от Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се присъединява и заедно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под ръководството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им. Разтурването на легията през септември 1862 го заварва в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания. В края на 1862 заминава за Влашко, където пребивава в столицата Букурещ до пролетта на 1863 (Според Васил Караиванов Левски заминава за Букурещ едва в ранната пролет на 1863 и не след дълго се завръща в България. ). През пролетта на 1863 се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му). Според Васил Караиванов, и Левски, и вуйчо му, са арестувани в Пловдив, но само за месец. През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.Част от отрязаните коси на Васил Левски, съхранявани в музея в Карлово
На 19 април 1864 г., навръх Великден, в местността Алтънчаир край Карлово, в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попристов и Христо Пулев, сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент е мирскидякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а пловдивският митрополит го заплашва с наказание ако упорства в настояването си.От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава Тулча с надеждата да се срещне със Стефан Караджа, но не го открива. Там се запознава с поп Харитон, който по това време е свещеник там.Васил Левски (вторият седнал от дясно на ляво) сред другари от Втората българска легия в Белград, 1868 г.
През октомври 1866 г. заминава за Влашко – за кратко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е учител в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 г., заедно с Панайот Хитов и Иван Кършовски, живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).
През февруари 1868 г. се разболява тежко (вероятно язва на стомаха), лежи във военна болница, където е опериран, а след това в частна квартира. През април напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство.През май и юни 1868 е в Турну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар.
В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871 г.: "...и аз на 68-мо [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество.".През това време преосмисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е арестуван за кратко от влашките власти, заради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но е освободен по здравословни причини – незарасналата рана от операцията в Белград. По това време съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. Иван Стоянов да твърдят, че вероятно те не са се срещали.
« Последна редакция: Май 17, 2018, 07:12:46 pm от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #2 -: Май 17, 2018, 07:13:47 pm »
Цитат

Създаване на Вътрешна революционна организация (1868 – 1872)


Със средствата, предоставени от Българското общество и читалище „Братска любов“ (структура на Млада България), Левски заминава на 7 декември 1868 от Турну Мъгуреле с параход по Дунав, по суша и отново с параход по Черно море за Цариград. От Цариград на 11 декември 1868 Левски започва първата си обиколка из българските земи, тогава все още в рамките на Османската империя, където се запознава с условията и възможностите за извършване на революционна дейност и подготовка на въстание. Обиколката има осведомителна и агитационна цел. В началото на януари през следващата 1869 напуска столицата на Османската империя и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.До края на април пребивава в Букурещ, където се среща с Иван Касабов, и в Турну Мъгуреле, като подготвя новата си обиколка. През март-април се запознава с Анастас Попхинов, брат на Данаил Попов, когото привлича към делото. На 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол, като е снабден с революционна прокламацияи пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.
По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската емиграция. В края на 1869 г., заедно с Любен Каравелов, участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни или Великите сили. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. В началото на 1870 г. пребивава в Турну Мъгуреле, а от март месец е в Букурещ. Там на 9 април умира по-малкият му брат Христо.


Портрет на В. Левски от Георги Данчов .
азочарован от емиграцията, през май 1870 се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. До края на 1871 успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.
Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор. За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно „заплашително“ писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: „В Българско няма да има цар, “а народно управление" и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. Свобода и чиста Република".
Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 двама помощници на Левски – Димитър Общи и Ангел Кънчев. За жалост той работи с тях за кратко. На 5 март 1872 г. при проверка от турската полиция в Русе се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се съобразява с комитетската дисциплина и развива дейност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи впоследствие води до провала на революционната организация и залавянето на Левски.
Приготвя устава на организацията, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“[27] (септември 1871). Разработва го в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.
Малко известен факт е, че по време на революционната си обиколка из България, Васил Левски многократно е отсядал в манастир „Света Богородица Витошка“, който днес е по-известен като Драгалевския манастир. Манастирът имал основна роля в културната, учебната и революционна дейност. Отец Генадий – игумен на Драгалевския манастир – е бил близък приятел и сътрудник на Левски и е оказал голяма помощ в сформирането на революционните комитети в софийския регион. Драгалевския манастир е едни от малкото запазени манастири, които съхраняват духа на българщината и до днес.
„Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканският полуостров. Цел. С една обща ревулуция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска и да се замени с демократска република /Народно управление/ на същото това място, което ся нашите прадеди съ/с/ силата на оръжието и съ/с/ своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските касаджии и еничери, и в което владей правото на силата, да се подигни храм на истинната и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство, между всички народности, българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било въ/в/ вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото да било, всички щат спадат под един общ закон който по вишегласието на всичките народности ще се избере.“[29]
След направените обиколки в страната през втората половина на 1871 г. се отказва от първоначалната си идея – общото събрание на вътрешните и външните комитети да бъде организирано в България и възприема мнението на БРЦК в Букурещ то да се свика там. В началото на април 1872 г., заедно с Марин Поплуканов, заминава за Влашко, където остава 80 дни. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април – 4 май 1872). Левски участва и в петте заседания като представител на на няколко революционни комитета от Южна България, имащ право на 3 гласа. Избран е в четиричленната комисия, заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и Тодор Пеев, за съставяне на Програмата и преглеждане Устава на БРЦК. В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. В края на юли избистря концепцията си за реорганизиране на комитетската мрежа и пристъпва към създаване на окръжни комитети на ВРО. Приема предложенията на Любен Каравелов за съвместни действия със сърбите, но настоява да се спомогне за приемането на 150 – 200 души във войнишкото училище в Белград. Настоява да се преведат на български военни устави, книги по фортификации и тактика.
« Последна редакция: Май 17, 2018, 07:17:10 pm от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #3 -: Май 17, 2018, 07:27:37 pm »

Цитат
Залавяне и смърт (1872 – 1873)

.
Няколко събития през втората половина на 1872 г. водят до залавянето и присъдата на Васил Левски – нарастващите противоречия с комитетските членове, убийството на ратая на ловешки чорбаджия, разривът с Димитър Общи, който на своя глава обира османската хазна в Арабаконак, и последвалите разкрития от османската полиция.14 август1872 г. Левски и Вутьо Ветов от с. Видраре отиват в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, за да се сдобият с пари, но се натъкват на ратая му. В писмо до Любен Каравелов Левски описва какво се е случило:Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той напред нямаше да има никакъв шум, а то дойде напред момчето. Посрещна го другарят ми. [Момчето] нададе вик: „Тичайте хора!“ ... Докато пристигнах, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласа, който беше напълнил улицата. Не умря изведнъж, започна да вика повече, което не можеше да се скрие вече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били [нападателите]. Жалко за невинното момче. Но ако не беше така. Беше оцапано на много страни!... Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хора. Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнъж вдигам кървавия нож и с няколко турски думи се спущам върху народа. Отвориха ни път. И след нас ето ти и полицията. Изгледаха ни. Па това си беше.Този инцидент, за който Левски дълбоко съжалява до края на дните си, няма пряко отношение към залавянето му, но утежнява вината му при издаването на присъдата – макар съдът да го обвинява в непредумишлено убийство, за което се полагат 15 години затвор, при друго извършено престъпление присъдата е смъртна. На 22 септември 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират Арабаконашкия обир. Васил Левски е възразявал, но е подкрепен единствено от свещеноиконом Кръстю Никифоров. В последното си писмо от 12 декември 1872 той пише на ловчанци: Се тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не ни бастисват засега и пощата, защото работата си докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур (войводата) да каже и на Д. Общи, но както за всичко и за това не е слушал.Залавянето на участниците, включително и на Димитър Общи, нанася тежък удар на революционната организация. Османската полиция започва арести на комитетски дейци, които с признанията си насочват към Васил Левски. Секретарят на Тетевенския комитет  даскал Иван Лилов Фурнаджиев, първи дава точно описание на Левски:Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.По показанията на комитетските дейци започват и арести на членове на Ловешкия частен революционен комитетАнастас Попхинов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Величка Хашнова, която е арестувана за кратко според тогавашната практика в къщата на поп Кръстю Никифоров. Последователно са извикани на разпит и свещениците поп Лукан Лилов – погрешка, и поп Кръстю Никифоров.В писмо от ноември 1872 г. Левски получава нареждане от  БРЦК и Любен Каравелов за вдигане на въстание: „Брате Василе! По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.“ Той отказва да го изпълни, тъй като преценява правилно, че народът още не е готов за повдигане на въстание. Решава да прибере архивите на  ВРО от Ловеч и да се прехвърли във Влашко. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.Конфликтът на Левски с комитетите е в няколко посоки. От една страна, комитетите, където се разпорежда Димитър Общи – орханийски и тетевенски, се подчиняват на него, а не се съобразяват с нарежданията на Левски. Крайният резултат от това е обирът на хазната в Арабаконак. Левски е въвлечен в конфликт и с брата на Данаил Попов – плевенския куриер Анастас Попхинов, който обвинява Левски в  авторитаризъм, лъжа и присвояване на средства. Той е и един от малцината, оставили писмени свидетелства за заплаха към Левски: „Но моля ти се, недей ми току стъпва по краката, че ще се изправя един пъти ще те клъцна в челото, и няма да забравиш завинаги.“
Поведението на ловешките дейци също притеснява Дякона – той узнава за подхвърлени писма от негово име в двора на Величка Хашнова и че председателят на комитета, който по това време е бил  Марин Поплуканов, е използвал комитетски пари за свои цели. На 12 декември 1872 Левски пише на ловешкия комитет последното си писмо: "По тия писма се страхувам да дойда в града ви. В тях тълкувам истинно предателство и[ли] предателство без да иска – от страх... Затова колкото писма, пари, вестници и всички, каквито има оставени при вас и в председателя тайни работи да се пренесат у Николчо, че или аз ще премина да ги взема, или друг ще пратя да ги отнесе... У председателя има принесени от други комитети пари, попреди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава! На комитетска пара не се знае и минутата кога ще се поиска. Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови." На 24 декември Левски, преоблечен, като турчин, пристига в Ловеч, където отсяда в домовете на  Никола Сирков и Величка Хашнова. След като взема архива, който зашива в самара на коня, на 26 декември, придружаван от Никола Цвятков, потегля към Велико Търново. По пътя извън Ловеч злощастно са срещнати от турски конен патрул. Старшият – помакът Али чауш, не остава задоволен от отговора на Левски, че е ловчанец, тръгнал към лозето си, за да види колко коли тор трябва да се изсипят, но предпочита да не рискува в схватка и ги оставя да продължат пътя. Долага обаче веднага в Ловеч за срещата и оттам е организирана хайка за залавянето на подозрителните лица.Според други предположения не заптието долага за съмнителното лице, а предател от хана в  Къкрина известява за съмнителен гостенин. Николчо Цвятков Бакърджийчето и Христо Цонев – Латинеца, арестувани заедно с Васил Левски и придружили го в последния му път към София. Снимка от 1878 г. На 27 декември 1872 г. е заловен от турските заптиета в Къкринското ханче. Общо 15 заптиета, начело със старшия им – Юсеин Бошнак чауш, обграждат рано сутринта ханчето, което е държано под наем от Христо Цонев – Латинеца. Николчо разпознава гласа на заптието, което ги е срещнало през деня. Затова Левски, въпреки че има тескере на името на ловчанеца Малък Добри Койнов, преценява, че само ще навреди на невинен човек и се опитва да излезе незабелязано през вратника на яхъра, но там също има засада. При бягството вероятно се закача на вратницата и заптиетата успяват да го повалят на земята. Левски стреля с револвера си и наранява в ръката Юсеин Бошнак чауш, но сам е улучен от куршум, който го засяга зад лявото му ухо, което е и наполовина отсечено от удар с нож при борбата. Притеклите се на помощ заптиета успяват да го уловят и вържат.
« Последна редакция: Май 17, 2018, 07:31:51 pm от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #4 -: Май 17, 2018, 07:28:57 pm »

Цитат

Васил Левски дава обяснение за залавянето в Къкринското ханче пред Софийската извънредна следствена комисия на 9 януари 1873 г.:Въпрос: Кои са другарите ти, които бяха заловени заедно с тебе, и как ви заловиха ?Отговор: "От моите двама другари, именуваният Христо държеше преди край Ловеч кръчма. Мене той ме познаваше като търновец. По едно време Христо остави кръчмата, отдавна не бях го виждал. Тоя път аз отивах от Ловеч за Търново; из пътя Никола от Ловеч, когото тоя път видях, ми каза: „Аз ще остана в село Какрина, ако искаш остани и ти!“ Той ме заведе в кръчмата на Христа от Ловеч, когото не бях виждал отдавна. Нея вечер ние останахме там. Към десет часа сутринта, когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана; после започнах да бягам, обаче държащият ме не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата [и] аз паднах там. Заловиха ме и ме изпратиха в Ловеч, оттам в Търново и оттам тука. Когато ме заловиха, Христо ханджията не беше там. Бяха се загубили добичетата му, [та] отишъл да ги търси. Заловили го после в дома му."- Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. Под редакцията на проф. Александър Бурмов. София, 1952, (Фототипно издание 1987), с. 186 – 210, 255 – 261.При ареста, архивът остава незабелязан от полицията. Комитетски книжа са запазени от Никола Сирков (Халача). След Освобождението от османско владичество Никола Цвятков и Мария Сиркова предават част от него на Захари Стоянов, а друга – в Музея на Ловешкото читалище „Наука“. При копане на основи за къща на улица „Марин Поплуканов“ № 17 срещу сградата на Музей Васил Левски (Ловеч) са открити 1364 златни монети (1973). Предполага се, че са същите комитетски пари от Арабаконашкия обир, които са съхранени и са стояли непипнати почти 100 години. Тази версия, лансирана от медиите, е малко вероятна – от обира до Ловчанския комитет достигат само 3000 гроша, и то в дребни пари – злато почти не е имало в колата. Но не е изключено това да са комитетски пари, доколкото събираните средства са обръщани в злато за по-лесно съхранение и пренос.Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско владичество се спори за името на предполагаемия предател – свещеноиконом Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма.Тази теза застъпва и Димитър Панчовски в своите изследвания, където доказва, че вината на поп Кръстьо е вменена от неговия съслуживш – поп Лукан и фамилията му. След освобождението и Марин Поплуканов и Димитър Пъшков са сериозни политически фактори в града и имат възможност да въздействат и върху другите оцелели поборници да свидетелстват против поп Кръстю, който е и техен политически противник. Ловешката полиция не знае кой е заловеният и с усилен конвой е откаран в Търново. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.Васил Левски пред Софийската следствена комисия, художник Калина Тасева Предаден е на Софийската извънредна следствена комисия. Изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Високата порта да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Османската империя и вреди на авторитета ѝ пред Европа.
Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е: генерал Али Саиб паша Гюрчю – председател на Държавния съвет, майор Шакир Мехмед Салим, Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Обвиненията към Левски са по чл. 55 ал. 1„Който подбужда посредствено или непо­средствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство, се на­казва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение“; чл. 56„Който подбужда поданиците на Осман­ската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности, се наказва със смърт, ако такива, са последвали или е имало начало на изпълнение.“;чл. 66 – „Който по площади, тържища и други пуб­лични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражда­ните и жителите на империята да извършват престъп­ленията по настоящата глава, ще се наказва както из­вършителите на тези деяния.“; чл. 174, ал. 2„Който извърши убийство без предумисъл, се наказва с принудителна работа за 15 години. Пре­стъплението се наказва със смърт, когато е било пред­шествувано, придружено или последвано от друго пре­стъпление, или когато е било средство, за да се извър­ши друго престъпление“. от имперския Наказателен закон.Съдът не издава една обща присъда, а в нарушение на установените процедури издава присъдите в течение на отделните заседания. Издадени са общо 15 присъди, от които две смъртни – на Димитър Общи (неговата е и първата издадена присъда) и на Васил Левски. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. Присъдата на Левски – смърт чрез обесване, е последната присъда – под №15, издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.На 6/18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, близо до мястото, където е издигнат негов паметник.В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва:Каквото съм правил, в полза народу е и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Света София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.Михаил К. Буботинов също дава описание:На 1873 лето, 6 февруарий, вторник, пазарен ден в София – 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак – на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7 – 8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. .Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал : „В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!“ Тук Васил Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за йеродякон Игнатий.


Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #5 -: Май 17, 2018, 07:29:10 pm »

Цитат
Имена, псевдоними и прозвища

В историческите извори Васил Левски се среща под различни имена и прозвища, революционни псевдоними, с които подписва писмата си, фалшиви имена за тескерета и документи, които е ползвал.След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19. век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.
Имена и прозвищаВасил Иванов, Васил Дякон-Левски, Васил Иванов Кунчев, Васил И. Лъвский, Васил Лъвский (В. Лъвский), Васил Левски (В. Левски), Васил Гинин, Дяконът, Дякончето, Дякон Игнатий (Игнатие), Дякон Игнатий-Левский, Дякон Васил Левски, Дякона Левски, Левский; Апостола на свободата, Апостола, Джингиби.
Фалшиви и чужди имена, използувани в паспорти, тескерета и адресиДидьо Пеев, Добри Койнов, Иван Фетваджиев, Нико Жеков, Петко, Петър г. Пенев, Първан Найденов [?], Руси Веледи Рачов (Руси, син на Рачо), Стан Станчулеску, Стойчо Бешикташът.
Революционни псевдоними, с които подписва писма и други документиАс. Дер. Кър[д]ж[алъ], Аслан (Арслан) Дервишоглу (Дервишооглу, Дервишоолу). Аслан Дервишоолу (Дервишоглу) Кърджала (Кърджал, Карджалъ), Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, Аслан (Арслан) Ефенди, Асланоолу (Асланоглу) Видинли, Афъз ага (Афъзаа), Афъз Ефенди, Бай Вълчо Драгньов (Драгнюв), Бай Драгню (Драгньо), Бай Филип, В. Лъ-кий (Лъ-кий), В. Л., Вълчо Драгнюв (Драгньов), Дервиш Мехмед (Меемет) Кърджалъ, Дервишоглу Аслан, Дервишоглу Аслан Ефенди, Димитроолу (Димитроглу) Ованес Ефенди; Драган Мирчов, Драгой Стойчев, Драгойчо, Драгойчо Иванов, Драгню, Драгню Костов, Драгомирчо Иванов, Ефенди Аслан Дервишоглу (Дервишоолу), Ибриямаа (Ибриямага) Анадоллу, Кърджалията, Кърджалъ Мустафа Дервишоглу, Мамудая (Мамудаа) Едирнели, Никола Раанелов [?], К. Ив. Марков, К. Н. Марков, Неболлу Чизмели Кърмъзъ, Тропчу, Хаджи Ахмед (Амет) Съръ Азис Рушидоглу, Хаджи Ахмед Саръ Чизмели Кармъзъ, Хаджи Асанаа (Асанага), Стан Станчулеско, Кешиш Първан,
« Последна редакция: Май 17, 2018, 07:31:32 pm от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #6 -: Май 17, 2018, 07:32:19 pm »



Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #7 -: Май 20, 2018, 09:33:30 am »
Майката на Апостола


Гина Караиванова – Кунчева



Gina_Kuncheva_large

За раждането и семейството на Гина Караиванова, по мъж Кунчева, може да се прочете в текста за нейния род. За последните дни от живота й са изписани различни версии, които не ми се иска да цитирам. Ще спомена само, че тя издъхнала в дома на зет си около 27 януари 1878 г. с думите „Децата ми, децата ми!”
Не зная как да направя портрет на тази жена, която остава вдовица рано, преживява смъртта на четири от децата си, но не загубва силата, куража си и енергията, отдадена на съдбата на България. Затова ще дам думата на нейните роднини, които да споделят спомените си за нея:
Из спомените на Бочо Загорски, син на най-голямата дъщеря на Яна и Андрей Начови – Гина:
„Веднъж като млада булка Гина Кунчева чакала пред фурната да се изпече хлябът й. Улицата била пуста. Покрай нея минал млад турчин. Тя била снажна и хубава. Той посегнал и докоснал бузата й. Вместо да побегне, смелата българка свила дясната си ръка в юмрук и ударила нахалника в лицето. Там, пред нея, той изплюл два избити зъба и побягнал засрамено. Не посмял да се оплаче в конака, защото се страхувал от подигравките, че една жена му е дала такъв урок.
Преди да тръгне за Къкрина, Левски отседнал в Сопот. Майка му решила на всяка цена да го види. . . За да не буди съмнение сред турските власти, взела внучката си София. . . Отиват на гости при роднини. (Това е на 6 декември 1872 г. – б. м.) Когато се разделяла със сина си, силата й изведнъж се прекършила и от очите й потекли сълзи. Смутен, Левски я попитал защо. Тя успяла да се овладее и да се усмихне. Тихо му казала: „От радост, синко!“ Това била последната среща на майката със сина.
Научила за залавянето на сина си, втъкнала китка цвете в кърпата си, набрала и цветя от градината и бавно тръгнала по чаршията към дома на дъщеря си Яна. Никой не разбрал голямата й мъка. Тя прегърнала внучетата си и кротко им казала: „Елате, деца, да ви накича. Днес е голям празник. . .“
Из спомените на Васил Караиванов, син на най-големия брат на Гина – Генчо:
„Леля Гина беше жена със среден ръст, черноока, лице умно и приятно, забрадено в черна забрадка, като с рамка, с горда походка, волева, разсъдлива, решителна, безстрашна, трудолюбива домакиня и с подчертано хладнокръвие и самообладание. Тя беше общителна, състрадателна, сладкодумна. Знаеше много народни песни, които пееше сладкопойно. . . Владееше добре говоримия турски език, което й даваше възможност да влиза в диалог, понякога и с доста остър тон, с представителите на турската власт. . .“
Из спомените на София Начова, по мъж Зидарова, дъщеря на Яна и Андрей Начови:
„Баба беше сербез, сериозна и работлива жена. Тя никога не се окайваше, никога не се уплашваше. След смъртта на вуйчо Христо аз станах нейното момиче. (Преди Априлското въстание Гина се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, състоятелен занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола” [сега пл. „В. Левски” – б.м.] През 1878 г. Гина Кунчева била на 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28.11.1907 г. на 102 г. Живите деца на Яна и Андрей били съответно: Начо на 26 г., Гина на 21 г., Мария на 18 г., Софúя на 15 г., Елена на 7 години. Преди турските изстъпления в Карлово Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш през Балкана, за да не бъдат поругани.) При нея спях, при нея ядех. За училище баба ме изпращаше до орехите, а посрещаше до извън улицата. Помня много добре, че като си приготвих уроците, тя ме заведе да спя в горната стая. Къщата се състоеше от горна и долна стая, килер. В долната стая й беше курдисан станът, на който тъчеше и ноще. . . Често пъти я слушам, че пееше песните: „Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома“ и „Вятър ечи, Балкан стене“. Аз я слушам, слушам и аз пея с нея. Кога съгледах – платът от тъканото мокър от сълзи. И аз си мълча, и седя. Това ставаше често, сигур е намирала облекчение в песента. Баба обичаше много и цветята. Още като бях в нейната къща, закиче ме с едно хубаво цвете – хортензия и така отивам на училище.
Помня и това. Приготовляваше по някое парче изтъкан плат и по Коледните дни отиваше в Пловдивския затвор, да подари тези платове на някой от затворените, на който тя намери за добре. След смъртта на вуйчо баба се пренесе у нас да живее.“
Из спомените на Андрей Красев, син на внучката на Яна Екатерина от дъщеря й Елена:
„Много хубаво пеела прабаба ми Гина. Песните явно са й помагали да надвие мъката си, да понася несгодите твърдо и да намира колай на всички мъчнотии. Отрано останала вдовица, голяма е мъката й по тримата синове, Васил, Христо и Петър, които оставят костите си далеч по чужди краища, без да знае тя къде са заспали вечния си сън. Много често споменаваше баба Яна своите братя. И винаги свързваше спомена си с голямата мъка на майка си. Старата жена най-дълбоко страдала от това, че не могла да оплаче най-големия си син Васил.“
Сред карловци са запазени още спомени от живота на Гина Кунчева:
В края на юни 1869 г., на Петровден, властите попадат по следите на Васил Левски и претърсват семейната къща. Откриват майка му в дома на Иван Фурнаджиев, съпруг на най-малката й сестра Мария. Там заптиетата се мъчат да научат нещо от Гина за сина й, но тя мълчи. За да проговори, я връзват за кофата и я пускат в герана на Фурнаджиев. Един от тях бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ú. Гина остава твърда.
Споделеното от Бочо Загорски закичване с цветя според някои е станало, след като Гина и още две жени (като трите Марии в Библията) посетили София и верни комитетски люде им показали де е гробът на Апостола. Те дори били сложили камък, та да го бележат. Но когато отишли, гробът бил празен. След тази случка, като се прибрала в Карлово, Гина закичила себе си и внучките си, като на празник.
И още един спомен, съживен от Христо Гемеджиев, наследник на стария карловски род Бабекови. Той разказва спомените на своята баба за онези дни, наречени Страшното. В двора на Куршум джамия турците издигат седем бесилки. С тези седем бесилки започва и Страшното, по време на което, според издирените от Иречек имена, са обесени 897 мъже и мъжки рожби от седем до седемдесетгодишна възраст. Предводителят на башибозука Емин Ага наредил да докарат и майката на „баш гяурина“ – баба Гина. Тя се явила, но не свела глава, не се поклонила. Той накарал вдовиците да играят хоро около бесилките на своите мъже, а баба Гина повела хорото. А през това време башибозукът седнал да обядва. . .





Карловският Караиванов род



Караивановият род е един от старите, състоятелни, големи родове. Началото на рода е свързано с името на Иван Тинков (Тинко-Христо) Тахчиоолу. Бащата на Иван, Тинко, е роден около 1670 г., но нищо друго не се знае за него.Иван бил майстор на чешми и калдъръми. За прякора му Кара Иван, отдето иде и името на рода, е запазен спомен. Събрали се младите, развеселили се и решили прякори да си наредят. На Иван рекли: „Ти, Иване, си черен, ще ти викаме Чер Иван“. Така и станало.
Помни се в Карлово още, че Кара Иван бил много трудолюбив. Със собствен труд изградил хубава къща, която и днес може да се види, но не в първоначалния й вид. Един от властимащите турци завидял на занаятчията за хубавата къща и поискал да му я вземе. Пратил му магаре и куршум – да избере или магарето, или куршума. Кара Иван избрал магарето и така се простил с къщата си.Кара Иван бил „прочут по онова време пръв бунтовник“. Бил много красив и едър мъж. Жена му Гена Кратункова (от Сопот, от ерменски род) също била хубавица. Юнакът Кара Иван защитавал българите от турските зверства.
 Веднъж, докато го нямало, изнасили жена му и след двуседмично боледуване тя умряла. Кара Иван излязъл от Сопот, събрал стотина момци и отишли в Балкана. Турското правителство събрало потеря и оценило главата му на 1000 лири. След седеммесечно дирене хванали Кара Иван, набучили главата му на кол и я разнасяли три дни из Карловско.От брака на Иван и Гена се раждат трима синове. Или поне само за тях са останали сведения.
Най-големият, Васил, роден около 1735 г. в Карлово, бил златар. Нищо друго не се знае за него.Вторият син, Генчо, роден около 1737 г. в Карлово, се задомил за Мария, от която има двама синове. Единият, Васил, е дядото на Левски.Третият, Христо, роден около 1739 г., също се задомил и имал син Васил. Този син също имал трима синове, но са останали данни за потомството само на един от тях – Петър (Петко), който се оженил за учителката Неделя Гульова (дъщеря на Делю Гульов) и имал четири деца: Нонка, Станислава (Славка), учителка и по мъж Балканска, Петко Караиванов и баба Севастица, родена през 1856 г., съпруга на Димитър Градинаров, от когото има три деца.Синовете на Генчо Караиванов и Мария са Васил и Христо. За Христо няма останали сведения.Васил е роден около 1770 г. в Сопот. Създава семейство с Евдокия, мома от Карлово, от която има осем деца. Васил е златар като чичо си, чието име носи.Най-големият син на Васил и Евдокия е Генчо, роден около 1795 г. в Сопот. Той е абадажия и ханджия, държал Караивановия хан. Според сведенията на Яна Начова Генчо умира по време на Кримското морабе. Генчо се жени за Ана Пеева, родена през 1820 г. в Карлово, и от нея има седем деца, от които останали живи пет: Евдокия (1842-?, по мъж Тинко Лилова), Елена (Ненка, 1845-1877, по мъж Петър Банкова), Васил Караиванов (1847-1933), женил се три пъти и от трите си жени има общо осем деца, ковчежник, сподвижник на Левски и свидетел на отрязването на косите му; Мария (1849-?, по мъж Панайот Шарландижева) и Христина (1851-?, по мъж Спас Виденова/Видулова-син на сестра на Иван Кунчев).
Всички те оставят потомство.Второто дете в семейството на Васил и Евдокия е Гана, родена около 1797 г. в Сопот. Тя се омъжва за учителя гайтанджия Митьо Фъргов, роден в Карлово около 1795 г., от когото ражда пет деца: Вида, Гавраил (създава семейство с Бойка Христова Бойкина), Мария, Георги, Гина. Георги Фъргов, учител, един от първите, въвел звуковата метода на обучение, също създава свое семейство с карловката Гина. Синът му Христо Георгиев Фъргов, роден на 19.06.1895 г., завършва Карловското петокласно училище, по-късно Пловдивската мъжка гимназия, а през 1923 г. и Юридическия факултет на Софийския университет. Деен член на Народно читалище „Васил Левски“ в гр. Карлово, а също и на местното туристическо дружество. Сътрудничи и участва в издаването на в. „Карловски глас“.Третото дете в семейството на Васил и Евдокия е Христо, по-късно архимандрит Василий. Роден е около 1800 г., таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, убит през 1874/1875 г. от разбойници в околността на Синдирлии (дн. Веригово, квартал на Хисаря).През 1807 г., но вече в Карлово, се ражда четвъртото дете – Атанас. По занятие той е златар. За турците е опасен комита. Загива по време на „Страшното“, заклан в дома си от башибозуци. Според спомените на Яна е обесен по време на Априлското въстание. Атанас успява да изгради и семейство със Стойка Христова хаджи Добрева, от която има седем деца: Иван, Пена (Нона), Васил, Георги, Мария, Христина, Евдокия. Георги Ат. Караиванов е доброволец в Българското опълчение по време на Руско-турската война. В последните години от живота си се преселва в Пловдив, където и умира. Сестрата на Георги, Христина, също се омъжва, но съпругът й умира млад. След смъртта му тя завършва първото сестринско училище в София и работи като медицинска сестра в Пловдивската държавна болница. Умира през 1922 г. като завещава къщата си в Карлово на безплатните ученически трапезарии „Ана и Тодор Пулеви“.Като пето дете в семейството на Васил и Евдокия, отново в Сопот, се ражда Гина, по мъж Кунчева.
Спорна е годината на раждане на майката на Васил Левски. Едни източници сочат 1805, други – 1810 г., а трети още по-късната 1817 година. В семейството на Иван и Гина Кунчева се раждат шест деца: Кунчо, Яна, Васил, Христо, Петър, Марийка, от които само Яна оставя потомство.Следващото дете в семейството на Васил и Евдокия е Мария, родена около 1815 г. в Карлово. Тя се омъжва за Иван Христов Фурнаджиев, роден около 1810 г, търговец, абаджия, чорбаджия. На същия този Иван Фурнаджиев по-късно Васил Левски пише писмо за нуждата от участие и на чорбаджиите в народното дело. От брака на Иван Фурнаджиев и Мария Караиванова се раждат пет деца, едно от които е бъдещият полковник Никола Фурнаджиев, роден през 1859 година. Той завършва първия випуск на Военното училище в София. Служи в Източнорумелийската милиция. През 1885 г. участва като доброволец в боевете при Сливница и за овладяването на Пирот по време на Сръбско-българската война. През 1895 г. вече е полковник. Служи в 15-ти пехотен полк, дружинен командир е на 10-ти пехотен Родопски полк, помощник-началник на 2-ра Тракийска дивизия, началник на 1-ва бригада от 5-та пехотна Дунавска дивизия. По време на Балканската война е мобилизиран и е началник на военния транспорт в Есхи Джумая. През Първата световна война е председател на Тържищната комисия при Главното интендантство и осигурява хранителните запаси и фуражи за войската. През 1920 г. е зачислен към Опълчението. Умира на 23.02.1926 година.През 1823 г. в семейството на Васил и Евдокия се ражда още една дъщеря – Дона.
Тя се омъжва за Тодор Чардаклиев, съсед на Иван и Гина Кунчеви, роден през 1818 г. в Карлово, от когото има 6 деца: Стойна, Георги, Христо (самарджия, емигрира в Тулча), Мария, Гина и Васил. Васил Т. Чардаклиев, роден през 1861 г., е първият дипломиран български фитотерапевт. Преди Освобождението той е обущар, отваря своя работилница, но това, което го привлича, е билкарството. След Освобождението завършва Софийското фелдшерско училище, след което учи медицина в Русия. Работи като фелдшер в Русе, Пловдив, Карлово. Оставя потомство.Последното дете в семейството на Васил и Евдокия Караиванови е Пейо (Петър), роден около 1825 г. в Карлово. В родния си град бил кръчмар. Задомява се с Катерина (Екатерина, Лала) х. Лилова Гуркулова, от която има пет деца: Васил, Мария, Гена, Иван, Лала. Синът Васил, търговец, роден около 1855 г., се преселва в Олетница. По време на Руско-турската война е доброволец в Българското опълчение, а след края на войната се жени в Румъния за Ангелина, където остава да живее и умира. От брака се раждат 5 деца: Беаница, Борис, Екатерина, Елена, Петър.Карловският Караиванов род живее и до днес, разпръснат не само из цяла България. Негови потомци има в Румъния, Украйна, Белгия, Франция, САЩ. А най-малките от тях са родени през 2013 година.


« Последна редакция: Май 20, 2018, 09:56:26 am от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #8 -: Май 20, 2018, 09:39:28 am »
Бащата на Левски




Иван Кунчев Иванов


Иван КунчевÂ

Иван Кунчев
(1808 – 1851)
В спомените на съвременниците си Иван Кунчев е среден на ръст, със сини очи, рус. Обличал се по „френски“ – с панталон, сако, балтон или кюрк.
Бил много справедлив, състрадателен и отзивчив към човешките страдания.
Той е седмото дете в семейството на Кунчо Тудоров и Виша. Последното им дете е Драгой. Семейството живее в Кочмаларе. След това, през 1812 г., Кунчо убива Сабри бей и бяга във Вонягово. Заедно с него са и по-малките му деца. Във Вонягово Кунчо се жени за втори път за войняговката Яна Искрьова, от която има един син – Въльо. Според някои историци Иван Кунчев е роден през 1815 година. Но ако Иван е син на Виша, то няма как годината да е 1815. Ако пък годината е вярна, това означава, че той, както и Драгой, не са синове на Виша и не са родени в Кочмаларе. Единственият установен факт е, че Иван е най-близък с най-големия си брат Видул воевода и с най-малкия, родения от Яна, Въльо, който дори му е ортак в дюкяна. Първата си дъщеря Иван кръщава на мащехата си. Тази близост би могла да се обясни както с неголямата разлика в годините между Иван и Въльо, така и с грижите, полагани от Яна Искрьова за децата на Кунчо от първата му жена.
За детските години на Иван Кунчев не се знае почти нищо. Той обича да се върти из вапцаджийницата на баща си. Учи в килийното училище и за времето си е грамотен и безмерно ученолюбив. Посочен е сред спомоществователите на „Христоитията“ в превод на Райно Попович и на „Александрията“ в превод на Христо Попвасилев.
След брака му с карловката Гина Караиванова срещаме Иван Кунчев като член на вапцаджийския еснаф. Той произвеждал и ръчен гайтан на вулия. Имал дюкян и работници, бил занаятчия, известен и търсен в града и околията. От това време са и спомените на карловци за него. Бил високоуважаван заради своята честност и справедливост. Карловци се обръщали към него за съвет и разрешаване на възникнали спорове и приемали думата му като закон. Бил скромен и тих, отзивчив и дружелюбен. Понеже бил заможен и обичан човек, за Коледа Иван колел две прасета – едното за семейството си през зимата, а второто – за гостите: роднини, приятели, клиенти, дошли да го поздравят за именния му ден.
Когато родителите на жена му Гина починали, Иван Кунчев отказал да вземат каквото и да било от онова, което й се полагало при делбата. Не от обида или от високомерие, а защото бил материално осигурен и децата му не живеели в нужда. Генчо Караиванов, най-големият брат на Гина, го спрял и му казал: „Ти трябва да оставиш нещо и за твоите деца, та и те да знаят, че някога са имали дядо и баба!“ За спомен Иван взел три сахана – по един за вече родените деца.
За Иван Кунчев разказва и бъдещият му зет – Анрей Начов. Пред Данаил Кацев Бурски (правнук на Видул Кацата, брат на Кунчо Тудоров) Андрей Начов разказва за това, как си е вапцал преждите и платната все при Иван Кунчев, много преди да му стане зет. Самият Андрей Начов споделя, че е три години по-голям от тъста си. Спомня си как един път дошъл хайдут Видул, за когото той после научил, че е брат на Иван Кунчев. Описва Видул като много красив човек, рус, със сини очи, носел калпак и имал дълъг перчем и силях, натъпкан с пищови и ножове. Купил преди гръцкото мурабе платно за ризи на десетина момчета. Тогава Андрей Начов бил деветнадесетгодишен. Спомня си още как по онова време се шушукало, че Иван Платнаря, Георги Шарлаганжията и някой от Пулевци записали тайно момчетата, па ги пращали до някой си Хаджи Христо Филибията, за да се включат в мурабето.
По спомените на дъщеря му Яна заради племенниците си Иван Кунчев получил удар, вследствие на който ослепял. Най-големият син на Въльо, Иван, разказва Яна, много пиел, също като баща си. На Узунджовския панаир те продали тридесет топа чужд вапцан шаяк, който бил в дюкяна на Иван, тъй като собственикът му още не бил си го взел. Честният занаятчия не успял да преживее случилото се и се разболял. По думите на Яна пред Данаил Кацев Бурски: „Тогава стана зле на татя и му падна перде на очите, па умря преди чумата.“ Не успял също да си прибере вересиите, тъй като не ги и търсел, потънал в срам заради случилото се на панаира. Пак по спомените на Яна и на съпруга й Андрей Начов, Въльо, след като брат му се разболял, „изял“ всичко, което било орташко, синовете му продали дюкяна, а след смъртта на Иван Кунчев разделили и къщата, купена с парите му. И отново с мъка казва Яна: „Сълзите, дето изплакахме, па и на Васил и Христо, и на Петър стана много мъчно, че продадоха дюкяна на татя. Тоя дюкян беше купуван от тати с негови пари. Къщата, дето имахме, беше купена пак от тати, па като умря, чичо я раздели на две“.
На сватбата на Яна през 1850 г. Иван Кунчев е с патерици и подкрепян от други. Умира от мозъчен кръвоизлив през 1851 година.



Бащиният род на Васил Левски



Сведения за рода на Васил Иванов Кунчев са публикувани в много книги, от множество автори. Подборът им, колкото и да е странно, е зависел от годините, в които книгите са излизали от печат. По царско време се е обръщало внимание само на родителите на Апостола на свободата. По-късно погледът пак не се е връщал много назад, защото произходът на Васил Левски не отговаря на идеята за „момчето от народа“. А данни за рода му, особено за този на баща му, има още от началото на 17 в., поне ако се доверим на приписките на Тудур Кръстилов – представител на рода, един от преписвачите на „История славяноболгарская“.
Според достигналото до нас първият от рода, за когото се знае, е спахията Драгой. Роден е около 1600 г. в Кочмаларе. В османско време спахията бил феодал, част от конната войска. Срещу службата си владеел лен и бил длъжен да предоставя определен брой въоръжени войници. Спахията не можел да предаде владението си в наследство, то трябвало да се заслужи. Синът на Драгой, Видул (1650-1730), също бил спахия в Кочмаларе. Видул имал син – Кръстил, също спахия. За него Тудур Кръстилов, син на този спахия Кръстил, в приписката си дава сведение, че е обесен в Цариград през 1741 г. заради участието си в заговора на арабаконашкия болярин Атанасий за сваляне на султана.
Освен Тудур, Кръстил има още един син – Видул. Видул Кръстилов е роден около 1720 г. и е убит от турците през 1758 година. Най-големият му син Руси Видулов бяга заедно с майка си в Аджар, където по-късно неговият син Стефан (Стойко) става родоначалник на нов род – Серафимови (по монашеското име, което приема).
Видул има още двама или трима синове – Иван, Тудор и Кунчо. Според някои източници има само един син – Руси, а останалите са синове на брат му Тудор. Но според други източници и спомени Кунчо Тудуров (1757-1830) е син на Видул, но е отгледан от чичо си Тудур и е приел неговото име. Тази версия е напълно възможна, като се има предвид, че Кунчо е бебе, когато Видул бива убит. Отново на помощ ни идва приписката на Тудур Кръстилов, в която той разказва, че след чумата от 1812 г. му взели калъча и нишана и го затворили в Одрин заради Сабри бей от Филибето, „дето го уби наш Кунчу“. След известно време Тудур бил пуснат, а Кунчо избягал от Кочмаларе във Войнягово, където за втори път се задомил. Така той става родоначалник на нов род – Кунчеви. Във Войнягово се ражда и последният му син – Въльо, единственото дете от втория му брак, който пък от своя страна слага началото на Въльовия род в Карлово.
Свидетелството на Тудур, че са му взели калъча и нишана, може да се разглежда и като знак, че му е отнет спахилъкът. Лежал в затвора в Едрене от Томина неделя до Игнажден и това е всичко, което знаем за него до края на живота му през 1841 година.
Освен Кунчо, Тудор има още петима синове:
– Стойко Кацата, който става родоначалник на рода Кацеви;
– Минчо и Тудор Кацата, за които не са останали никакви сведения;
– Кръстю, чийто внук от сина му Танас, Иван Арабаджията, е близък съратник на втория си братовчед Васил Левски, внук на Кунчо;
– Видул Кацата, от чиито род е и един от най-големите изследователи на рода на Апостола – Данаил Кацев-Бурски. (Майката на Данаил Кацев-Бурски, Мария, пък е дъщеря на поп Данаил от Кочмаларе, член на основания там от Левски комитет.)
Няма запазени сведения защо Стойко, Тудор и Видул носят прякора Кацата, нито защо родът им започва да се нарича така, както и защо синовете на Кунчо приемат за фамилия бащиното си име. Могат да се изкажат някакви предположения, че е опит да се запази в тайна произходът им и да се скрие родът, за да оцелее, но без никакви данни това биха били само спекулации.
Преди да напусне Кочмаларе, Кунчо Тудуров е имал семейство, вероятно с кочмаларката Виша. За Виша не знаем нищо, освен че е родила на Кунчо осем деца.
Най-големият, Видул (1782-1833), остава в народната памет като Видул воевода. Той излиза хайдутин през 1796 г., участва в Гръцкото въстание през 1821 г., а след това е учител в Калофер, Павел баня, Тулча, Чирпан. Той, подобно на Тудор Кръстилов, оставя родови приписки. Убит е в Троянския балкан през 1833 година. За Видул хората си спомнят, че бил много красив човек, рус, със сиви очи, носил силях, натъпкан с пищови и ножове, калпак и дълъг перчем. Същото разказва на Данаил Кацев-Бурски и Андрей Начов, съпругът на Яна Кунчева. Майката на Васил Левски казвала, че синът й прилича на дядо си Кунчо и на чичо си Видул.
Второто дете на Кунчо се ражда през 1785 година. Дъщерята е кръстена на майка си Виша и споделя нейната съдба. За нея не се знае нищо, освен че е родена в Кочмаларе, където успява да изгради свое семейство преди 1830 година.
Третото дете също е дъщеря, родена през 1790 година. За нея има оставени спомени от Яна Кунчева-Начова. Името на дъщерята е Елка. Тя се омъжва за хаджи Лальо, наречен Баналията, защото е от с. Баня. Не се знае какви деца са имали Елка и хаджи Лальо, но се знаят двама техни внуци – братя, за които Яна Начова разказва. Това са Спас и Илия Видулови. Спас е наречен от Яна „бати“, което означава, че е по-голям от нея. Този „бати Спас“ е женен за дъщерята на най-големия брат на майката на Яна – Генчо. Синът на този Генчо, Васил Караиванов, е сред сподвижниците на Левски.
Следващото дете в семейството на Кунчо и Виша се ражда през 1797 г. и е кръстено Руси. Няма сведения за този Руси, освен че се е задомил и е оставил потомство.
През 1799 г. се ражда петото дете – Тодор. По-късно той бяга заедно с баща си във Войнягово. Убит е в Одрин през 1829 г. заради участието си в похода на Дибич Забалкански (по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич).
Шестото дете на Кунчо и Виша се ражда през 1805 година. Отново дъщеря, на която дават името Куна или Кула. Тя се омъжва за Атанас Аврамов, от когото има две дъщери. Сестрата на този Атанас пък е омъжена за брата на бащата на Иванка, по мъж Ботева. Изобщо родът Аврамови се сродява с всички по-големи родове от онова време – Караиванови, Кунчеви, Пулиеви, Бурмови, Дрян.
Седмото дете на Кунчо и Виша е Иван – бащата на Васил Левски. Роден около 1808 г., той заминава заедно с баща си във Войнягово. По-късно се жени за Гина Караиванова от Карлово, където той е вапцаджия и гайтанджия. Имал свой дюкян, в който му е ортак най-малкият му брат, всъщност полубрат – Въльо, син на Кунчо и Яна Искрьова от Войнягово. Иван и Гина имат шест деца, от които поколение оставя само дъщеря им Яна. Първото им дете Кунчо умира невръстно. След него е Яна, по-късно – Васил, след това Христо, Петър и най-малка е Марийка, която умира като дете.
В спомените на съвременниците си Иван Кунчев е среден на ръст, здравеняк, със сини очи и рус. Бил честен и справедлив, но скромен и тих. Обличал се по „френски“ – тоест с панталон, сако, балтон или кюрк. Бил високоуважаван от съселяните си заради своята честност и справедливост. Те се обръщали към него за съвет и за разрешаване на възникнали помежду им спорове, като думата му се смятала за закон. Учи в килийното училище, а основната му професия е бояджийството. Произвеждал и ръчен гайтан на вулия. В дюкяна си имал и няколко работници – помощници. Записан е в еснафа на вапцарите. По спомените на Яна баща й се разболял, след като двамата синове на чичо й Въльо продали на Узунджоския панаир тридесет топа чужд вапцан шаяк. След тази случка Иван Кунчев получава удар и започва да ослепява. Въльо, който бил пияница, заедно със синовете си „изял“ всичко, което било орташко. По-късно синовете продават дюкяна на Иван Кунчев, а след смъртта му, която вероятно е през 1851 г., разделят и къщата, изцяло купена и направена със средства на Иван Кунчев. Иван Кунчев умира от мозъчен кръвоизлив, след като не успява да се възстанови от разоряването, причинено му от племенниците, и след като не успява да си прибере вересиите.
Малко преди да избяга от Кочмаларе, Кунчо се сдобива с още едно дете – Драгой. Единственото, което се знае за Драгой, е, че е роден около 1810 година.
Противоречиви са сведенията за рождената година на родения от Яна Искрьова Въльо. Няма и запазени спомени какво се е случило с първата съпруга на Кунчо – Виша.
Въльо бил клисар в черквата „Св. Богородица“ в Карлово и ортак на брат си. Оженил се за Гина Маджаркина, от която има шест деца. Най-големият, Иван Вальока, е роден през 1831 година. За него Яна казва, че е с пет месеца по-голям от нея, което противоречи на официално приетата за нейна рождена година. Иван Вальока се оженил за Анка Тунтева от Карлово, която му родила две дъщери. Иван Вальока умира от тиф в Румъния, но карловци ще го запомнят с това, че през 1869 г. посяга да убие братовчед си Васил Левски.
Вторият син на Въльо е роденият през 1833 г. Кунчо. Той се оженил за София Иванова Бояджиева, от която има четири деца. Заточен е в Диарбекир, където през 1877 г. умира от „синя пъпка“.
Следващият син е Христо (Тинко), роден през 1835 г. и починал през 1874 г. в Свищов.
След него, през 1839 г., се ражда дъщеря, на която е дадено името Яна (Ана). Тя се задомява за Христо Гайтанджията, от когото има четири деца.
Петото дете на Въльо и Гина е Георги, роден през 1837 година. Синът на този Георги, Стоил, е единственият от рода, който приема официално за своя фамилия името Левски. През 1874 г. Георги, както много други карловци, бяга от Карлово в Румъния. След Освобождението работи в Окръжната постоянна комисия в Русе, където и умира.
Последното дете на Въльо е роденият през 1841 г. Павел, по-късно поп в Арапово.
До Кунчо и братята му родът е бил Кръстилови, преди това Видулови-Драгоеви.
По времето на Кунчо този род вече се дели на:
– Кунчеви, а през Яна и Начови
– Кацеви,
а по-късно и на:
– Серафимови,
– Въльови.
« Последна редакция: Май 20, 2018, 09:57:05 am от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #9 -: Май 20, 2018, 09:49:30 am »
Петър Иванов Кунчев – Левски


Петър Иванов Кунчев или Петър Левски, както сам се нарича след смъртта на брат си Васил, е третият, най-малък син на Иван и Гина Кунчеви. По спомените на съвременниците той много приличал на брат си. Рус, със сини очи, пъргав, с подкупваща усмивка, общителен, разговорлив, с буден ум.
Роден е през 1844 година. Едва навършил 20 години, напуска Карлово.
Васил Караиванов разказва, че турците поискали от него данък „бедел“, дължим от всички българи между 20 и 40 години, а той ги посрещнал с думите: „От мене данък ще вземе онази държава, която ще израсне върху избитите пашови прислужници.“
Найден Геров го снабдява с руски паспорт и така, през Одрин и Цариград, Петър се озовава във Влашко. Там се занимава с чиракуване.
При вестта, че се организира Втора българска легия, Петър заминава за Белград.
След разпускането на Легията отново се завръща във Влашко, където остава до май 1876 година. В спомените си Кирил Ботьов пише за него: „Братът на Левски, Петър, беше се настроил страшно срещу Каравелов, защото мислеше, че Каравеловата печатница е от Дякона. То действително беше така, по-голяма част от буквите бяха купени от Левски с народни пари, а пък Каравелов не даваше пари на хъшовете“. Запазено е едно писмо на Петър от 26 август 1874 г. до Тодор Пеев, което той започва така: „Поздравлявам те господин Тодор Пеев, аз Петър Иванов Старопланински, на Василя Левски същи брат…” В писмото той моли Тодор Пеев да му помогне да си намери работа, че „си е заложил дори дрехите”.
По времето, когато се организира четата, на която по-късно главен воевода е Христо Ботев, Петър, заедно с Атанас Горов, е изпратен с препоръчително писмо до него от Тодор Пейов. Те са и сред първите доброволци за включване в четата. Наличието на това препоръчително писмо донякъде звучи странно, тъй като и Петър, и Атанас Горов са се познавали с Ботев много добре. Може би това е знак, че в четата не приемали всеки хъш, та бил той и добър познат на воеводата.
След разпадането на четата Петър Левски е в групата на военния ръководител Никола Войновски. Той се отделя от Войновски на 30 май, заедно с хаджи Костадин Димитров от Сливен. Двамата тръгват към София, където намират убежище. За този период от живота на Петър Иванов Кунчев са останали няколко различни легенди. През 1973 г. Никола Ферменджиев получава писмо от Кръстю Петков Колев от Своге, с което писмо са изпратени спомените на Петко Колев Петровски от с. Брезово, Софийско, където последният разказва как е укрил двама четници, единият от които бил брат на Васил Левски.
Според друга версия Петър Левски и другарят му са били укрити първо в църквата „Св. Петка“, а след това в Нешовата книжарница. Нешо или Никола Крушкин Чолака е бил близък на Васил Левски, останали са свидетелства за това, че той го е придружавал до Драгалевския манастир. Самият Нешо е обесен на 15.11.1877 г. заедно с Георги Абаджията, Киро Гьошев и Стоян Книжар, обесени в четирите края на София в близост до книжарниците си. След Освобождението в памет на обесените софийски книжари е планиран грандиозен мемориален комплекс, от който е осъществена само една част – Лъвовия мост. Четирите лъва символизират четиримата обесени. Книжарницата на Нешо била на днешната ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“. За укриването на двамата от Нешо свидетелства и Кършовски: „Но после додох в къщата на г-н Нешо Грозев (Крушкин), дето имаше в неговата къща две момчета от нашенско – Петър Леф., х. Костадин Димитров. В неговата къща са живели некои три месеца време, без никой да знай, освен неколко лица“. След като намират убежище при него, по-късно двамата четници се укриват в хана на Спас Гьошев, баща на другия обесен – Киро Гьошев. Последното им убежище е при хаджи Стоянка Цокова. По повод на нейна молба за отпускане на помощ след Освобождението, през 1892 г., софиянците Иван Анреев, Г. Атанасов, Ат. Ножаров, Д. Димов и Н. Митов пишат до Народното събрание следното: „Баба хаджи Стоянка Цокова бе единствената, която на нашата покана без ни най-малко колебание и двоумение прие с риск на живота си да ги скрие в усамотената си и сгодна за тая цел къща, като в продължение на три и половина месеца с приносимата от нас помощ – само за храната им, тя без никакво възнаграждение на труда и квартирата криеше ги, переше ги и пр., с най-голямо усърдие, догдето се намери сгодния случай да ги снабдим с чужди паспорти и ги изпроводим направо в Цариград за спасението им от тиранска смърт…“. Паспортите са извадени със съдействието на Найден Геров. От Цариград Петър Левски заминава за Кишинев, Русия, където постъпва на военна служба. Научавайки за организирането на Българско опълчение, Петър заминава за Плоещ, като напуска службата си на 19 април 1877 г. и от същата дата е записан в Опълчението, в Първа дружина, Втора рота. По-късно е преведен в Трета рота под командването на подполковник Калитин. Участва в сраженията при Стара Загора и в Шипченските боеве, където на 11 август е ранен в десния крак. Награден е с военен орден и Георгиевски кръст за храброст. От лазарета в Търново е изпратен за лечение в Харков. На 22 декември 1877 г. е уволнен по болест, а по-късно завинаги, „с право на 10 копейки дневно“ и му е предоставен безплатен билет за „всички транспортни средства“, за да се завърне в родното Карлово.Ходел е с бастун, кашлял и накуцвал. Дошъл си в родния град от лечението в Харков към 22 февруари 1878 година.
От първите дни Петър моли за дребна общинска служба, която да му осигури поне минимални средства. Но такава не му дават, нито му отпускат поборническа пенсия, тъй като той и не подава молба за такава. Запазено е негово писмо до Найден Геров, в което Петър Иванов Кунчев моли за работа.
„Просим Ви, г-н Геров,
Падам пред Вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да Ви се оплача. Става трийсет и два деня откак си дойдох от Харков, из болницата в Карлово. Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя. Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Затова Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа… Затова Ви моля като наш защитник да ма наместиш в Карлово на някаква служба…
Ваш покорни слуга Петър Иванов Левски от Карлово”.
В първите дни на м. април той отново пише на Найден Геров:
„Молим Ви, миналата неделя, като ме известиха, защото Ви са донесли жалбицата ми, за което Ви са бях оплакал за Хаджиасановата воденица. Защото майка ми, като са давила в гираня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим Ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен. Заради това ви се моля като наши защитници … да ма наместиш в Карлово на някоя служба.”
Петър заминава и за Ловеч, за да потърси възмездие за предателството на брат си. Тук също има две версии какво точно се е случило и кога се е случило. Според едната версия, цитирана и от д-р Параскев Стоянов, по сведения на ловешките дейци, Петър отишъл още през 1874 г. в Ловеч, с намерението да убие поп Кръстю, но след дълги разисквания ловешките членове на комитета го убедили „да го остави да живее, за да се накаже по-много“. Според другата версия, потвърдена и от спомените на Яна Начова, посещава Ловеч след Освобождението и, след като се срещнал с попа и направил свое разследване, Петър се убедил, че не той е предателят на Левски и се завърнал в Карлово. Това рекъл и на сестра си: „Няма кабаат попът“.
След като се завръща от Ловеч, дали със или без съдействието на Найден Геров, той най-сетне е назначен за градски стражар, но вече е много късно. Туберкулозата го изяжда отвътре и Петър Иванов Кунчев издъхва през 1881 година. Погребан е в Карлово, но гробът му е забравен и днес е в неизвестност.

Христо Иванов Кунчев

Според официалните данни Христо Иванов Кунчев е роден през 1840 г. в Карлово. Той е по-малък от Васил и по-голям от Петър. Единствено Георги Тахов в статията си за Петър Левски (в книгата „209 хъшовски жития“) твърди, че Христо е най-големият от тримата братя. Твърдение, което се повтаря и от други изследователи на онази епоха. Подобна теза изказва и Стоян Заимов на едно място в спомените си („Гина останала вдовица с 4 малки сирачета: Петър – едногодишно, Васил – четиригодишно, Яна – на шест, Христо – на осем.”). Но спомените на Заимов трябва да се четат много внимателно, защото той често изпада в противоречия. Така е и по отношение на годините. На друго място отново споменава, че Васил е на четири години, когато умира баща му, което според Заимов е станало през 1844 г., но пък приема, че самият Васил е роден през 1837 година.
Христо бил с черна коса и тъмни очи като роднините на майка си. Първоначално учел във взаимното училище в Карлово, но не го завършил и отишъл да учи занаят – басмаджилък – в Сопот, но поради неспокойния си и буен нрав се завърнал в Карлово и станал помощник на вуйчо си Генчо в известния тогава Караиванов хан. Веднъж едва не пребил един от агите, който отказал да си плати пиенето. Заради тази случка заминал за Пловдив, където станал шивач на панталони. Там се запознал и сближил с Христо Иванов-Големия, другар на брат му от Първата легия. Напуснал Пловдив през 1867 г., заминал за Цариград, откъдето заедно с Христо Иванов-Големия тръгнали за Румъния, за да се срещнат с Васил Левски. Дяконът обаче вече бил в Сърбия, в очакване да се даде началото на Втората българска легия. Така двамата Христовци потеглили пеша за Белград. Христо Кунчев не бил приет в Легията поради болест (имал е херния), но останал заедно с другарите си и работел като абаджия при един сръбски майстор. След разтурянето на Легията се грижел за заболелия си брат.
През есента на 1868 г. заминал за Румъния, където според някои изследователи е живял с близкия си приятел Христо Ботев между октомври 1868 и февруари 1869 г., а към тях се присъединил и Васил Левски. Това е точно онази вятърна мелница, точно онзи знаменателен момент, за който Ботев пише на К. Тулешков… Писмо, което някои смятат за фалшификат … и въз основа на това правят извода, че Левски и Ботев никога не са се срещали, не са се познавали, нищо, че в Карлово поне до началото на ХХ век, се е говорело за близкото родство между двамата.
Христо Иванов Кунчев е сред основателите на Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките. В „Списък на личния състав на Българското книжовно дружество от основаването му през 1869“ името му е на двадесето място. В списъка на дарителите на парични помощи за Дружеството на деветнадесето място стои оригиналният личен подпис на Христо Кунчев.
Христо Иванов Кунчев умира, най-вероятно от туберкулоза, на 9 април 1870 г., „часа 11 и 30 по европейски през денят“, както е отбелязал в своето тефтерче Левски.
Поетът Величко Ангелов Попов посвещава стихосбирката си „Счастлива среща. Съвременна горско-хъшовска спев” на Христо Иванов Кунчев. На втора страница авторът пише: „Тая книжка се издава за спомен на Христа Иванов, родом из Карлово, който преди един месец почина в Букурещ. Христо беше един от българските беглеци, които са побегнали из Турско в Румъния, за да търсят мир и свобода”.

Семейството на Яна Иванова Кунчева и Андрей Начов

Яна е родена през 1835 г., според официалните данни, в гр. Карлово. На нея дължим голяма част от онова, което знаем за родителите й, както и за братята й. По собствените й думи обаче годината й на раждане е спорна. Самата Яна разказва, че се е родила една година, след като дядо й Кунчо е убит от турците и че е с пет месеца по-малка от братовчед си Иван Вальока. Кунчо е убит през 1830 г., когато е роден и Иван Вальока.
От дома на сестра си Васил Левски поема пътя за Белград и за Първата българска легия. Домът й е и последният в Карлово, от който Дяконът тръгва по своя път към Ловеч и оттам към безсмъртието. Подобно на своя брат и неговия събрат Миткалото, Яна разбира от билки и приготвя мехлеми. Дейност, която заедно с майка й и дъщеря й ще продължат и по време на Въстанието, и по време на войната.
Един от хората, потърсили Яна Начова, за да разкаже за своя брат, е Данаил Кацев-Бурски.
Ето какво пише той:
„Отправих се към баба Яна Андреева, дъщеря на Иван Кунчев и сестрата на Апостола Васил Левски. Тя е нещо боледувала, изкривена й е устата и едното око. Зафелтува като говори. Но като е за брата й, тя се съживи и сякаш доби сила да говори по-ясно…“
Интересно е това, което Яна разказва на Данаил Кацев-Бурски за рода, тук ще цитираме следното:
„Дядо Кунча не помня, той търгувал с вълна, овни и добитък, казват, че го убили турците една година, преди да се родя аз, като отивал към Войнягово…
Така сме се пръснали, че отде да му знаем кой накъде живее. В турско не беше като сега свобода. Тогива, дето се рекло, през комшулук да прескочиш, трябва да се озърташ, на четири да ти бидат очите, някой да те не види, да преиначи и наковлади. Васил ли е разправял, от други ли съм слушала, имали сме роднина в Аджар, викали му даскал Гено. А тоя Иван, дето ходеше с Василя наш, арабаджията от Каратопрак, е внук на дядовия Кунчов брат Кръсть. Той живее в Царацово, къде Пловдив“.
Яна е единственото дете на Иван и Гина Кунчеви, което оставя поколение. През 1850 г. се омъжва за Андрей Начов – средно заможен търговец, който вапца платовете си при баща й. От брака им се раждат девет деца: Начо, Тота, Гина, Мария, София, Елена, Христо и Иван, Елена.
През 1902 г. Яна получава удар, а през 1913 г. завършва земният й път. Тя дарява къщата и прилежащия й двор на Общината, за да бъде разширен площадът пред паметника на Васил Левски.
Най-големият син на Яна и Анрей Начови е Начо. Той се ражда през 1852 г., един от учредителите на родовия комитет (1885), съорганизатор на всенародна подписка за издигане на паметник на Апостола на българската свобода в столицата. Сключва брак с Магдалена, от която има един син – Андрей, напуснал този свят няколко месеца след раждането си. Начо умира през 1895 година.
През 1853 г. Яна ражда дъщеря си Тота, но тя живее само една година.
През 1857 г. идва третото дете – Гина (1857-1939). Гина намира своя другар в лицето на съратника на Левски – Христо Загорски, член на революционния комитет в Карлово. След Освобождението Загорски е държавен чиновник в София. От брака им се раждат двама синове и една дъщеря. Синът им Бочо Загорски избира военната кариера и достига до чин полковник. Негова съпруга е Мария, дъщеря на ген. Иван Соколов. От този брак се ражда синът им Христо, който става стоматолог. Този Христо Бочев Загорски има два брака: първият е с Маргарита Вагнер, която му ражда две дъщери – Жанина и Мария. От втория си брак с Карамфила Кузева има една дъщеря – Албена.
Жанина се омъжва за Димитър Христов, с когото живеят в София. Мария е медицинска сестра, живее в Стара Загора, откъдето е съпругът й Христо Петров. Мария и Христо имат дъщеря – Силвия, омъжена за Динко Тенев. От този брак се раждат две деца – Тихомир и Мария-Хесуса. И двамата живеят в Испания.
Третата дъщеря на Христо Загорски, от втората му съпруга Карамфила, Албена е инженер. Тя и съпругът й Теодор Саказли имат две дъщери – Десислава и Кристина. Те живеят в Гърция.
Второто дете на Христо Загорски и Гина е Христина. Тя е учителка по френски език, а съпругът й Славчо Паскалев е философ. Те двамата нямат деца.
Най-малкият син на Христо и Гина – Никола Загорски, учи в Брюксел, а след това е чиновник в БДЖ. Сключва брак със Славка Червенкова, от която има син – Христо, но той напуска този свят на 35 години, без да остави потомство.
Четвъртото дете на Яна и Андрей Начови, Мария, е родена през 1860 година. За нея карловци си спомнят, че едва дванадесетгодишна помага на вуйчо си Васил, като пренася, вързани под фустичката си, пълните му револвери от техния дом до дома на Неда Тачева, където по онова време е Левски. Малко преди да прекрачи прага на Нединия дом, единият револвер се изхлузва, пада на калдъръма и гръмва, Мария го грабва и се втурва към вуйчо си. Малката Мария също така рисува добре. По време на въстанието заедно със сестра си Гина помага на Мария Ганева при извезването на знамето на карловци, чийто лъв очертава още с вуйчо си. След Освобождението Мария се омъжва за Васил Платнарев – председател на Карловския революционен комитет, а по-късно околийски управител на града. От брака им се раждат пет деца: Ана, Иван, Иванка, Вера и Андрей. От тях само Иванка създава семейство, но няма поколение. Андрей загива край Одрин по време на Балканската война.
София (1863-1941) е петото дете на Яна и Андрей. Тя също избира за свой другар в живота член на революционния комитет в Карлово – Никола Зидаров. След Освобождението той е висш държавен чиновник в София, а съпругата му е председател на женското дружество „Възпитание“ в родния й град. Имат три деца: Стефана, Елена и Ана. Елена умира на две годинки. Ана (Анка) живее и умира в София, без да остави потомство. Анка Зидарова оставя спомени, в които разказва за баба си Гина и за майка си. Ето част от тях: „Баба Гина с цялото семейство на дъщеря си не е престанала да работи за благото на народа. Приготовлявали са лекарства (сладки мехлеми, кърпи и други санитарни потреби) под ръководството на баба Гина и сестра й Гана Караиванова, по мъж Фъргова. Техни помощници са били Тина поп Христова и Ефросиния Цочева… Във време на войната децата (Гина, Мария и София) с учителката им Евгения калугерицата и двете й сестри Елена и Екатерина в деня на св. Харитина избягват от Карлово поради Страшното в града, за да се спасят и през Балкана пристигат в Търново. След избягването на децата баба Гина и баба Яна са били много измъчени, понеже се страхували дали са живи и да не са попаднали в турски ръце…“ Само най-голямата, Стефана, продължава рода, като сключва брак с пловдивския адвокат Наню Пачауров. Самата Стефана завършва „немска филология“ в Германия. От брака се раждат син и дъщеря. Синът Георги поема професионалния път на баща си. Сключва брак с Мария Грудева, но нямат деца. Дъщерята Божана от брака си с Добри Василев има две дъщери – Мария и Стефана. Мария е педиатър, майка на двама синове, Койчо и Божидар, от брака й с д-р Петко Касабов. Койчо е юрист, женен за Антонина Сотирова, с която имат дъщеря – Мария. Божидар е лекар, специализиращ в Германия. Втората дъщеря на Божана и Добри Василеви, Стефана, е инженер-химик и от брака си с инж. Андрей Ветренски има дъщеря Мария, също инженер.
Елена (1865-1867) е шестото дете в семейство Начови.
Христо и Иван, близнаците, родени през 1867 г., умират веднага след раждането си.
Елена (1871-1943) е последното дете на Яна и Андрей. Тя сключва брак с най-дългогодишния председател на родовия комитет Стефан Красев. Той е директор на Народната банка до 1916 г., а също така и на банка „Напредък“. От брака им се раждат пет деца: Петър, Екатерина, Донка, Андрей, Петко. Най-големият, Петър, поема пътя на баща си и става банков служител. Сключва брак с Кина Илиева, от която има дъщеря Елена, избрала професията на инженер-химик. Второто дете на Елена и Стефан е дъщеря – Екатерина. Тя завършва висшето образование в Берлин и дълги години е музикален педагог. Със съпруга си Светослав Икономов имат двама синове – Васил и Христо. Васил умира на 10 години. Христо завършва строително инженерство, а от брака си със Стояна Стойчева има дъщеря Екатерина. Екатерина завършва агрономство и се омъжва за Иван Томев, от когото има два синове – Борислав и Христо. Борислав е инженер, Той е женен за Петя Каменова и имат дъщеря на име Ива. Третото дете в семейството на Елена и Стефан е Донка, която умира на 15 години. След нея е Андрей, женен за Маргарита Големанова, от която няма деца. Последното дете на Елена и Стефан Красеви е Петко. Той е журналист, женен за Донка Таслакова, от която имат дъщеря Маргит. Тя е икономист по образование и в момента е единственият жив най-пряк родственик – правнучка на Яна и Андрей Начови. От брака си с Божидар Богданов има две деца – Христина и Петко. Христина е психотерапевт и ръководи неправителствена организация, която работи с млади хора. Омъжена е за Найден, който е инженер, но има собствена рекламна агенция. Имат две деца – Михаил и Яна. Братът на Христина – Петко е графичен дизайнер. Той е женен за Аглика Величкова. Двамата имат двама сина – Божидар и Ивайло.
Така от деветте деца на Яна и Андрей Начови само Гина, София и Елена имат поколение.




Архимандрит Василий / брат на Гина Кунчева


Архимандрит хаджи Василий, роден като Христо Василев Караиванов, е български духовник, архимандрит. Вуйчо на Васил Левски. С него е тясно свързано замонашаването на Левски с името Игнатий и приемането на духовен сан йеродякон.
Христо Караиванов е роден през 1800 г.в Сопот. По-голям брат на Гина Караиванова, майка на Васил Левски. През 1852 г. приема послушничество,а през 1856 г. се замонашава в сопотския мъжки манастир "Свети Спас" ("Възнесение Господне") с името Василий. Дотогава се занимава с търговия, заедно с най-малкия си брат Петко (съпруг на Неделя Петкова). След смъртта на брат му през 1858 г. разпродава стоката, ликвидира търговията и става хаджия, след като посещава Божи гроб. Таксидиот на Хилендарския светогорски манастир (Хилендарски метох в Карлово).
През 1859 г. в карловската църква "Света Богородица" е ръкоположен от пловдивския владика Паисий в архимандритско достойнство, а племенника му Васил в йеродякон.
Отношенията между вуйчото и племенника са противоречиви. Вуйчото обещава на младия тогава Васил, че ако се покалугери, ще го изпрати на учение в Русия, така мечтано от племенника, но не удържа обещанието си. По-късно архимандрит хаджи Василий е обвиняван в много прегрешения срещу племенника си Васил, включително и в предателство. Няма нито едно доказателство или документ, уличаващ го в тези прегрешения, нито пък самият Левски някога го е обвинил.
Васил Левски поема своя път на революционер, без да се е отказал напълно и от духовното си служение, а архимандрит хаджи Василий остава да служи на Бога и църквата до 1874 г., когато е убит и ограбен от разбойници в околностите на с. Синджирлий (дн. Веригово, квартал на Хисаря).






« Последна редакция: Май 20, 2018, 09:59:14 am от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #10 -: Май 20, 2018, 10:01:49 am »
                                                                Съратници на Апостола



Лъвов мост – съдбата на четирима съратници на Васил Левски



Luvut

На 15.11.1877 г. едновременно са обесени четирима книжари – четирима съратници на Васил Левски. При проведените обиски в книжарниците им са открити бунтовни книжа (сред които и съставената от Никола Вардев песнопойка с бунтовни песни, включваща и забранената „Вятър ечи, Балкан стане” на Добри Чинтулов) и в близост до четирите книгопродавници са издигнати четири бесилки. Малко хора знаят, че четирите лъва, поставени в четирите края на Лъвов мост, символизират тези четирима български герои. Преди това името му е било Шарен мост.
Хаджи Стоянчо Книжар(Стоян Неделчев Табаков, Стоян Табака) е от Якоруда, Разложко. Роден е през 30-те години на ХІХ век. Учи в якорудското училище на поп Стойко Грашкин. Стоян първо е овчар, а после става съдружник в търговията на своя братовчед, съученик и другар Никола Вардев.
Никола Стефанов Вардев е роден в Якоруда през 1834 година. Учи в килийното училище, а после става търговец катранджия. След като се сдружава със Стоян Табака, двамата отварят книжарница. Никола Вардев е осъден заедно със съдружника си, но поради болест и с помощта на голям откуп екзекуцията му е забавена. Така той доживява идването на руските войски в София.
През 1864 г. двамата отиват заедно до Божи гроб и стават хаджии. Около 1864-1865 г. откриват първата книжарница в София – на Златарската чаршия (дн. ул. „Сердика”). Доставят книги и учебници в Софийско и в Източна Македония.
През 1870 г. Левски основава Частен революционен комитет в София и двамата другари стават негови членове. Като такива те са и връзка на Апостола в Софийско и на юг от Орхание и Трън до Мехомия и Кюстендил. В двойните дъна на сандъците те разнасят революционна литература и вестници от Букурещ. При обиколките си двамата държат речи в църквите и училищата.
Хаджи Стоян Табаков е обесен на 15.11.1877 г. на мегдана на Капан махала.
Никола Чолака -По същото време на бесилката, издигната на Куручешме, увисва 
Георги Стойчков – в Драз махала (между ул. „Сливница”, бул. „Мария Луиза”, улиците „Константин Стоилов” и „Козлодуй”)
Киро Геошев – на Говежди пазар.Поведението им по време на обесването прави силно впечатление на английския репортер на в. „Стандарт”, който след това откупува дрехите, с които е облечен Стоян Табака и ги подарява на музея на мадам Тюсо в Лондон.Никола Стефанов Крушкин – Чолака е роден през 1836 г. в Бистрица. Като малък пада в огнището и изгаря ръцете си, откъдето идва и прякорът му. Останал сирак рано, Никола става послушник в Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка”, където игумен е съратникът на Васил Левски отец Генадий Скитник (светско име Иван Стоянов Караиванов). Тук Никола Чолака се запознава с Левски и под прикритието на таксидиотството обикаля и спомага за основаването на Частни революционни комитети в Софийско. Член е на комитетите в София и Бистрица. Наричат го Шопския Апостол. Неговата книжарница е на шопския пазар Куручешме (на ъгъла на улиците „Алабин” и „Витоша”). В нея често заседава Софийският комитет.
В същата книжарница след разтурянето на Ботевата чета за известно време се укриват Петър Левски и другарят му. Никола Чолака е обесен пред собствената си книгопродавница.Георги Абаджията (Георги Стоицев, Георги Стойчков Абаджиев) е роден през 1848 година. Той е куриер на Софийския комитет. Служи като псалт в църквата „Св. Неделя” и подпомага създаването на книжовната сбирка към нея. Притежава своя книгопродавница в хана на Кара Димитър Тахов в Драз махала (при днешния Лъвов мост). Обесен е до дюкяна си на Канлъ река (Кървава река). Георги е най-младият от четиримата.Киро Геошев Хранов (Киро Селянчето, Киро Кафеджи) е пътуващо книжарче, но държи и бакалски дюкян с книжарница кафене. Роден е в с. Ярджилоци, Пернишко. Дюкянът му е на дн. Солни пазар.
Там се събира Софийският комитет, крият се комитетските пари и се правят фалшиви тескерета. Тук на няколко пъти Киро се среща и с Левски. В книгопродавницата му могат да се прочетат песнопойката на Вардев, „Поевропейчване на турчина” – комедия от Димитър Паничков, „За славянското произхождение на дунавските българи” от Д. Иловски, „История на хайдут Сидера и неговът бивол Голя” от Н. Козлев и други. През 1876 г. Киро Геошев организира и финансира протестна делегация на българите от Софийско и Пернишко до руския цар. Делегацията трябвало да свидетелства пред царя за издевателствата на турците при потушаването на Априлското въстание.Киро Геошев е обесен на Говежди пазар, а бесилката е точно над олтара на старата черква. Погребан е при олтара на разрушената църква „Св. Спас”. Когато го бесели, турците казвали: „Това е баш комитата!”
Разрушената църква „Св. Спас” се е намирала по средата между двата пазара – Конски и Говежди, приблизително там, където сега е „Булбанк”. Говеждият пазар е между дн. улица „Лавеле”, бул. „Стамболийски” и ул. „Позитано”, а на 100-150 м. от него се е намирал Конският пазар (приблизително на мястото на сегашното кръстовище на ул. „Ломска” и „Найчо Цанов). Гробът на Киро Геошев е при един голям бряст до Вайсовата воденица, което е днешният площад „Възраждане”.Дик де Лонли, кореспондент на френския вестник „Le monde illustre”, пише:„Едно момче от осъдените пеело славянска патриотична песен”, като специално отбелязва почти невръстната му възраст. Не се знае за кого от двамата – Георги или Киро – е оставеното от френския кореспондент свидетелство, тъй като и двамата са много млади. А песента, която пеел, е „Вятър ечи, Балкан стене”…

Генадий Скитник



Роден е около 1832 г. като Иван Стоянов Караиванов, вероятно в Ихтиман. Родът му бил наричан още и Палавейци. Има брат и сестра. След Освобождението брат му живее в Букурещ, където се задомява. Сестра им Спаса е омъжена в Ихтиман и оставя свои наследници в Ихтиман и София.Генадий Скитник е четник в четата на Ильо войвода, участник в Първата българска легия, съосновател и член на Софийския революционен комитет, съратник и другар на Левски.




Матей Преображенски


Отец Матей Преображенски-Миткалото (със светско име Моно Петров Сеизмонов) е роден през октомври 1828 г. в село Ново село, Великотърновско. Има двама братя и една сестра, които умират в ранна възраст. Произхожда от богато семейство. Баща му Петър, майка му Слава и сестра му Йована умират от чума през 1837 година. Роднините им разпиляват оставения от тях семеен имот и малкият Моно е принуден да работи като ратай. На деветгодишна възраст става чирак. Учи занаята терзийство в Дряновския манастир. През 1840 г. е слуга там. През 1846 г. постъпва като послушник в същия манастир, а на 9 април 1848 г. се подстригва за монах и приема името Матей в Преображенския манастир.




Никола Сирков


Никола Сирков е роден през 1830 г. в с. Къкрина, Ловешко. Установява се да живее в град Ловеч. Къщата му е в махала „Дръстене“. Препитава се като занаятчия. Известен е на ловешките граждани с прозвището „Халача“.




Христо Иванов - Големия/Книговезеца


Христо Иванов е роден през 1838 г. в с. Къкрина, Ловешко. Според някои източници е роден през 1840 година. Син е на състоятелния българин дядо Иван Крачула. През 1846 г. семейството се преселва в Ловеч и живее в квартал Дръстене. Христо учи в Горнокрайското взаимно училище „Свети Апостоли“ при учителите Петко Славейков и Манол Лазаров. Усвоява като чирак и калфа два занаята – кожухарство и книговезство при свещеник Лукан Лилов (1851-1855) и съвсем млад става самостоятелен майстор кожухар и започва търговия из околията.Един от най-преданите съратници на Апостола.




Христо Цонев - Латинеца


Христо Цонев Латинеца или, както още са го наричали, Малкият Христо e важен съратник на Левски, член на Ловешкия революционен комитет. Роден е през 1848 г. в с. Къкрина, Ловешко. Според други източници е роден около 1846 – 1847 година. Баща му Цоньо Кулаксъзов се преселва от Къкрина в Ловеч през 1844 година. Христо учи в родното си село, но след смъртта на баща си заминава за Влашко да работи. Там се събира с хъшове и слуша разкази за гарибалдийците, които той нарича „латини“, откъдето идва и прякорът му – Латинеца.В началото на 60-те години на ХІХ в. емигрира в Сърбия. За отиването му в Сърбия има оставени спомени от Христо Иванов Големия-Книговезеца. Христо Иванов и Христо Латинеца са братовчеди, вторият е син на лелята на Книговезеца – Сава. Христо Латинеца е братовчед и на Никола Цвятков Казанджийчето, който пък е доведен брат на Големия


Васил Йонков - Гложенеца


Без съмнение един от най-преданите и най-верните сподвижници, на когото Левски винаги разчитал, е Васил Гложенеца или Васил Гложенски (Васил Йонков Вутов /Вутков/) от село Гложене, Ловешко.Не е установена точната година на раждането му. Едни автори сочат 1835, други 1838 година, но трябва да приемем, че Йонков е почти връстник на Левски.От малък останал без баща, заедно с братчетата и сестричетата си – Дона, Цано, Рада и Димитър, нуждата го заставя да търпи лишения и упорито да се бори за по-сносен живот.Майка му – известната навремето, грамотната Ица Йонкова Вутова (Вуткова), както твърди едно пенсионно свидетелство от 12 април 1896 година – „през 1870, 1871, 1872 година … е вземала живо участие в предприетата от него (от Левски) цел за освобождението на България, като например нейната къща е била всякога отворена за Васил Левски



Гена Бонина/Боюва




Гена е противоречив образ,защото според някои твърдения е имало любовни отношения между нея и Апостола,а според други - не.
Накратко,Гена е сираче от Аджар/Свежен,баща ѝ умира и майката остава вдовица.Самият Чорбаджи Вълко става посредник и годежа е шумен и голям,пред цялото село.
Според някои източници,това е бил претекст,с цел установяването на революционен комитет и самата Гена е била в заверата,а след обесването на Левски,бива тормозена и гонена от властите.
« Последна редакция: Май 20, 2018, 10:30:13 am от Psyhea »

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #11 -: Май 20, 2018, 10:35:44 am »
      Йова  -     любимата на Левски





 
Цитат

Тя се казвала Йова, най-хубавата от трите дъщери на заможен селянин от Войнягово, Карловско. Годината била 1864-а. Васил Гинин – след смъртта на баща му взели да го именуват по майка –  се хваща учител в селото. Баш на Гергьовден. Две години вечер събирал мъжете и пробуждал умовете им за революция, по празниците се хващал на хорото и изумявал момите и майките им с гъвкавата си фигура и с красивата сила, с която младото тяло следвало мелодията, през зимата  - по тлаки, седенки и сватби - цялото село му се радвало… Избрал си Йова. Когато  влечението му станало известно на селските свахи, той трябвало по някакъв начин да потвърди избора си и подарил на любимата тежък гердан от розови мъниста, едри като бобени зърна. Донесъл го специално от Пиротския панаир. Това било нещо като вричане, почти годеж. Селото очаквало сватба.


Но една нощ годеникът ненадейно изчезнал, без да извести на никого кога и дали въобще ще се върне.


Но се върнал – това се случило сред разтурянето на Втората Белградска легия. Пристигнал една вечер във Войнягово, потропал на портата на младия свещеник Неделчо и двамата отишли в дома на момичето. Радост велика! Но прибързана. Годеникът целунал ръка на родителите, а Йова погледнал в очите и без дума и дал „изин" – разрешение да се омъжи за когото иска. Цялото село било стъписано. След три месеца бившата годеница се омъжила за поп Неделчо, после му родила син, който искал да стане търговец, но майката настояла да се изучи за учител и да остане във Войнягово – в същото училище, където преди двайсет години… Да. Дори майчиното сърце понякога може да бъде егоист.


Защо уж сгоденият даскал Васил Кунчев върнал китката – както деликатно се наричало в онези години разтрогването на годеж – не става известно.


Причината знаел само Васил Караиванов, първи братовчед на Апостола. А тя - причината – възприемана от днешна гледна точка, не е била чак толкова непреодолима, но извисеният и изтънчен дух на един Левски не е можел да се примири и да я пренебрегне…


След Втората легия той никога не си позволил близост с жена - па било то само с поглед или случайно изпусната дума: не е искал да дава надежда, която не може да удовлетвори.


Остава сам. До бесилото.


Когато камбаната на войняговската църква възвестява обесването на Васил Левски, цялото село ридае: със сълзи, с думи, с глас и без глас. Жените се обличат в черно и носят траур цели четиридесет дни, докато душата му се отдели от земните селения и поеме своя път нагоре. Йова ходи в черно цяла година.


А после живее дълго. Умира през 1937-а, когато цяла България паметно чества стогодишнината от рождението на своя Дякон - Апостол…


А датата на смъртта на Йова е… 19 февруари.


Издъхнала в мига, когато звънът на църковната камбана във Войнягово напомнил за годишнината от Неговата смърт…

Psyhea

  • High Priority Members
  • Newbie
  • ***
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #12 -: Май 20, 2018, 11:20:34 am »



За мен винаги е имало нещо "магическо" и необяснимо около фигурата на Левски,някакъв мистицизъм подобен на този около Исус.
Като дете по свое желание се включих във викторина за криптите и църквите в София и си избрах Света Петка Самарджийска именно заради мълвата,че там е същинския гроб на Апостола..
Просто..и Левски и Ботев и Райна Княгиня и тракиецът Спартак..Все любими образи,забулени в тайнство


И понеже много обичам да си играя с думите и за мен името на човек винаги говори много,с голям интерес разгледах имената на Апостола и семейството му


Васил - Основа/База/Първообраз,Първоосновател        Иванов /Иван;Ян / - Светлина/Бяло                  Кунчев - Кан/Хан /Владетел


   
Цитат
Имена като Гунчо, Гънчо, Кунчо и Кънчо са вероятно вариации на прабългарската титла „кан


Мисля,че масово извеждат имената Кънчо/Кунчо/Куно и т.н. от Кръстан,което е неправилно. Кръстан - Таню,а не Кънчо.. 


Прочее,в случая и от кръст да е изведено името пак се получва много интересна комбинация,но не е.Корена е Кан/Кана


Освен това,да масово Васил и Василиса се приемат само като значение на Цар и  Царица,но думите имат много по дълбок и различен смисъл от Цезар / Кесар които са с повече значение и смисъл на енергия,светлина,сияние,в това число и Сара/Зара/Жара/Цара/Яра и т.н.
Докато Баси/Васи/База/Ваза , думите касаят повече плътния аспект и формата на материята




Гина КараИванова  -  Кара - Тъмно/Черно , Иван-Ян - светлина


Иван Кунчев Иванов - Светлина


Слели са се черната светлина и бялата светлина, и се родил  Владетеля в Първообраз от Светлина ,след което се назвал Лъвски,че да се знае,чии Цар се явява.




п.п.Много моля,не ме приемайте на сериозно..Дъвки за ума просто.. 8)
« Последна редакция: Май 20, 2018, 11:22:47 am от Psyhea »

Мила

  • Гост
Re: Василъ Лѣвскій
« Отговор #13 -: Май 24, 2018, 01:09:28 pm »

   Psy,
Както ти писах търся онзи линк от сайта на 'масоните', където бяха цитирани някои  извадки от тефтерчето на Левски. Уви не намирам статията. Ако одобриш това е друга статия, но дава някои идеи, които верни или не би следвало да бъдат прегледани, може би и дискутирани.


За Левски сякаш знаем всичко. И все пак когато чуе, че Васил Иванов Кунчев е роден не през 1837, а чак през 1846 година, българинът се стряска. Тази версия бе лансирана от старозагорския адвокат Георги Туртуриков, който не крие страстта си към историческите разследвания.
Самоукият Шерлок Холмс тръгва от думите на самия дякон Игнатий при първия му разпит в София пред следствената комисия. Левски твърди пред разследващите го, че е на възраст 26-27 години. "Нямам основания да се съмнявам в казаното от Апостола", твърди Туртуриков. Той е събирал потвърждения на своята хипотеза досега само от писмени източници, намиращи се в българските библиотеки, но тепърва ще търси доказателства и в чужбина. "Но това не може да бъде вярно", контрира уредничката в родната къща-музей на Дякона в Карлово. Според нея изявлението на Левски пред турския съд има за цел да заблуди разследващите и да им внуши, че цялата българска завера е невинна, младежка работа. И по този начин да се издействат по-леки присъди на останалите арестувани българи.
Още по-стряскащо за българина е твърдението, че Апостолът на свободата е бил масон. Сякаш пръв Иван Лалев, някогашен директор на Ловешкия музей, пуска през 1999 година духа от бутилката. Историкът твърди, че Левски бил масон, а създадената от него тайна революционна организация е от масонски тип. Според непубликувани материали на Захари Стоянов пък става ясно, че Никола Обретенов, член на русенската масонска ложа, бил „внедрен" в революционната организация на Левски чрез неговия приятел Христо Иванов от Велико Търново. Има данни, че по това време ложите в България са били във връзка с италианските масони и вождове на италианската национална революция Джузепе Гарибалди и Джузепе Мадзини.
Известно е още, че Мадзини е възприеман като идеолог на италианското масонство и създател на общността "Млада Европа", в която влизат ложите "Млада Италия", "Млада Полша", "Млада Германия".

"Не, Васил Левски не е бил масон, защото смисълът и целта на неговия живот са освобождението на отечеството", на другия полюс са твърденията на д-р Маргарита Симеонова от Института по български език към БАН. Но по всяка вероятност той е бил добре осведомен за масонството и неговите организационно-устройствени документи и е възможно да е използвал някои от идеите, заложени в неговото тайно съществуване, смята културоложката. Според нея масонството било познато сред българската интелигенция преди Освобождението, но не е играло сериозна роля в духовния живот и в политическите борби на българите. През 60-те години на XIX в. в доказано съприкосновение с масони от западноевропейските държави са били Г. С. Раковски и Ангел Кънчев.

"Нека се научим да приемаме истината, каквато и да е тя", намесва се в задочната полемика доцент д-р Евлоги Данков бивш преподавател във Философския факултет на Великотърновския факултет. И едва после, ако не ни изнася, да се опитаме да я обясним или поне да я преодолеем така, че да не се повтаря, твърди доцентът."
А истината е, че Левски е бил дякон - казва доц. Данков. - Това е първата степен. Левски е бил почтен човек и търсел начин да помогне на България. Нещо повече, той е велик българин. Но така или иначе, той влиза в първа степен. В иерархията както на светлината, така и на сянката. Той не е могъл да ги различи, а и те не се различават на това първо ниво."  Според философа, който е родом от Ловеч, самото Къкринско ханче било наето от масоните. От гарибалдийците, от Христо Цонев-Латинеца.
"Но когато Левски разбира, че има разлика между Светлината и сянката, той се отказва от масонството", твърди доцент Данков. Тогава възникват конфликтите между него и Каравелов. Писмата, които попадат в Ловеч и които са писани от Левски - до тях са имали достъп само Каравелов и жена му. Но писмата попадат в турския бей, който също е масон. "Затова смятам, че масоните са предали Левски, защото не е искал да се покори на техните правила", убеден е доц. Евлоги Данков.


А дали е така? В подкрепа на неговите думи историята твърди, че при предсмъртната си изповед в турския затвор последните думи на Левски към свещеника били: "Поменавайте ме като дякон Игнатий, отче…"



http://voice-bg.com/29-glasat-na-bulgaria/1028-bil_li_e_mason_levski.html

 Защо наблягам на масонската връзка, макар да знам, че Левски е действал убедено и пробудено в свой вътрешен план, колкото и да е бил присъствал в съответстващата за времето му среда.
 За масоните, както знаем любимата им тема е - "строежа на храма" - което разбира се е линк към Христовото 'тяло' - храм и прочие идеи, които сме дискутирали не веднъж макар и не в това форумно пространство, но смятам е известно на всички четящи какво претендира да е "майсторската гилдия". И така има ли взаимна връзка аз не знам, но за мен си струва да се изследва връзката 'Раковски - Левски'.
___
Из друга статия:

Румен Василев направи първото по рода си историческо разследване у нас - “Масонската ложа и братството на Левски”. Подобни разследвания са горещ хит на Запад от години. В България всичко става по-бавно. Но като се почне, трябва да е с голяма хапка. Каква по-голяма от поставения на пиедестал, самотен и идеален Левски? Румен Василев разчепка проблема, като разрови старите архиви, откри потулени спомени на авери на Левски и прочете по-внимателно писмата на Апостола. Само тези от тях, които са адресирани до масони, той подписва с “Целувам те, Левски”. Други, като Каравелов, не ги “целува”... Левски е имал своя тайна полиция, която е изпълнявала и “мокри поръчки”. Книгата е заредена и с други взривоопасни факти, като истината за поп Кръстьо - изкупителната жертва, взета под прицел от историци и клакьори.

Хората, от които Левски попива идеите как да построи организацията си, са масони. Той усвоява техния опит в конспирацията - пароли, шифри, тайни кодове и ръкостискания... Всички историци признават, че Апостола няма западно образование. Той не е имал възможност да пътува из Европа. Стигнал е само до Сърбия и Влашко, където се среща с тези идеи в лицето на българи, които са ги усвоили - Иван Касабов, Теофан Райнов, Христо Буйнов, Стоил Д. Попов и Йосиф Дайнелов. Според една от версиите един от последните трима го е посветил в масонството през 1861 г. Затова Левски признава неведнъж, че това е преломна година в живота му. При една от обиколките си за набиране на легионери във вътрешността на страната един от членовете на “Тайната дружина” се среща с Васил Левски. Фактът, че Апостола е имал дългогодишни връзки с тази ложа, е неоспорим. Фиксирани са две визити на Левски в Цариград. При първото посещение данните са по-колебливи, но при второто сведенията, стигнали до нас, са устойчиви и исторически издържани. Информацията е на д-р Стамболски, агент на Раковски и член на “Тайната дружина на верните приятели”, който като лекар и преподавател е имал достъп до османския елит, но е бил съпричастен на българското дело.
 - Как открихте връзката на Левски с масоните? - Не съм я открил аз. Тази идея битува отдавна. Бях чувал преди време, че и Иван Лалев, директорът на музея в Ловеч, я е лансирал... Всичко започна преди повече от 10 години. Тогава се събуди интересът ми към тайните общества, които дърпат конците на историята. Част от причината да се роди това историческо разследване е Пламен Тотев, с когото тогава работехме заедно в “Новинар” и много пъти сме разговаряли по тези проблеми. Той ми даде да прочета “Братството на розата” и “Братството на камъка” от Дейвид Морел. Бях силно заинтригуван от ролята на тайните общества - тамплиери, карбонари, масони. И тъй като личността и делото на Левски винаги са ме интересували, изведнъж нещата се вързаха. Но ми трябваше много време, много ровене... Имах щастието да общувам с проф. Николай Генчев. Говорили сме много относно Левски, тайните масонски общества, ролята им във Френската революция... Исках да открия връзките, да си обясня нещата. Подобни исторически разследвания на Запад се правят с големи инвестиции. Изследователят има възможност да пътува и в чужбина, да се рови там. При нас за жалост не е така... Изследването ми на проблема започна със съмнението. Чета “Безподобния Апостол” на Константин Дуфев и виждам какъв огън и жупел се излива върху Иван Касабов. Как можел той да нарича Левски “наш агент”?! Тогава си зададох въпросите: кой е Касабов, къде го е казал, на какво се дължи тази омраза на историците към него? Започнах да се ровя в трудове отпреди 9. 09. 1944 г. Потърсих книгата му със спомени в Народната библиотека. Отговарят ми: “Книгата е за реставрация”. С хиляди усмивки отклоняват молбата ми дори да я погледна. Накрая ми я дадоха. В екземпляра се оказа, че липсват страници. И то точно тези, в които Касабов твърди: “Левски беше наш агент”. Оказа се, че още един екземпляр се пази в хранилище извън София. Наложи се да пиша молби... И ми я дадоха за кратко време. От прочетеното разбрах, че Касабов и Раковски са били едно цяло - живели са заедно в една стая, заедно са работили... И двамата са били масони, при това изявени за времето си. Раковски е бил дипломат № 1 на Балканите. Иван Касабов е отговарял за чуждоезичната секция на смесената масонска ложа “Али Коч”... Постепенно излязоха от прахта и забравата и други масони - Теофан Райнов, Данаил Попов... За връзката с Мацини само се споменаваше. Но кой е той? Как е станал контактът му с българите? Проф. Христо Гандев в книгата си, публикувана през 1946 г. - преди да се наложи цензура, твърди, че има тъмни епизоди в живота на Левски във Влашко, които трябва да бъдат осветлени и обяснени. Оттам разбрах за срещата на масоните Марко Баланов, Теофан Райнов и Райчо Гръблев с Мацини. Така стигнах до спомените на Марко Балабанов, публикувани в сп. “Летописи” през 1900 г., където той разказва за срещата с Мацини. Докато Левски извършва агитационните си обиколки и основава нови комитети, Теофан Райнов и Райчо Гръблев са делегирани да се срещнат с Мацини. Гръблев е от Плоещ, член е на съзаклятния комитет, верен е на Касабов. Райнов разполага с 600 лири (страшно много пари за времето - масонски, разбира се) за пътуването им през юни 1869 г. до Западна Европа. Тъй като Мацини ползва френски, е необходим преводач. Касабов свързва Теофан Райнов с Марко Балабанов, тогава студент в Париж. Балабанов е проверен, питомник на Раковски, още в юношеските си години пише за “Дунавски лебед”. През 1863 г. е адютант на Раковски при дипломатическите му совалки. Българите са първо в Женева, после отиват в Лондон, където им е уредена среща с Мацини. Той им начертава план за революция в Българско... Като открих това, нещата започнаха да се разплитат.

 Blitz.bg: https://www.blitz.bg/article/157

И това:

1848 г. Париж, Великият Ориент на Франция:
"Републиката е в масонството. Републиката ще прави това, което прави масонството, тя ще бъде главният залог за обединението на народите по всички точки на света, по всички страни на нашия триъгълник и Великият архитект на Вселената ще се усмихва от небето при тази благоприятна мисъл за Републиката".

1869 г. Лондон, Джузепе Мацини, лидер на италианското и световно франкмасонство, към делегацията на „Млада България":
„Можете да знаете, че аз съм основал сега едно дружество на всемирен републикански съюз, посрещнат навсякъде с одобрение... Кажете ми сега вие какво имате да ми кажете, като сте дошли от толкова далеч тука при мен".

1873 г. Търново/София. Васил Левски, Апостола на българската свобода, към Никола Цвятков:
"Ще се потурча даже, само да остана жив и пак да работя".

Бележка от мен:
{Да не забравяме как много от наследниците на богомилите приемат Исляма. Да не забравяме връзката: богомили - катари - тамплиери. Да не забравяме връзката: тамплиери - асасини. А също линията на наказателното право при масоните, която дублира методологията на зилотите от времето на Христа. Ако има нужда от примери ще спомена смъртта/убийството на Юда Искариотски, извършено по възприетата от масоните доктрина за прилагане на присъда в случай на предателство.}

1905 г. София. Иван Касабов, масон от международна ложа „Али Коч" и наследник на Георги Раковски:
"Този Васил Левски в мое време беше най-верният наш агент, който ходеше из България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България, лично с живо слово и дело, а особено в Софийско, Плевенско, Ловешко и други места. Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание..."



 

Тагове към темата: