Apocryphal Academy

Автор Тема: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек  (Прочетена 517 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #15 -: Януари 01, 2020, 07:29:14 am »
Глава 13
Измръзване


Скоро след като дерматологът ми каза, че съм нанесъл непоправима вреда на крака си, ми бе дадена кутия, пълна с лекарство. Обясни ми, че увреждането е засегнало предната част на левия ми крак и ме посъветва да приемам медикамента, за да го поддържам сух. Също така подчерта, че е много важно да пазя крака си от намокряне.

Докато се върна в Амстердам, крайникът ми бе придобил тъмен, зеленикаво-кафяв оттенък. Беше опустошителна гледка. Не можех да спя. Седях във всекидневната, мислейки какво може да се направи. Знаех, че трябва да има някакво решение на проблема ми. Нямаше просто да приема това, че кракът ми е непоправимо увреден!

„Не! Няма да приема това!”, си мислех. Бях толкова разстроен, че се изпълних с ярост. От този момент нататък, нещо вътре в мен започна да се бори. Мислех за това, което беше казал лекарят – да не позволявам кракът ми да се намокри, когато ми дойде странна идея. Кравешки балсам! Това е мазнината, която се нанася, за да се излекува възпалено кравешко виме.

Въпреки че е обратното на това, което ме посъветва дерматологът, помислих си, ако може да помогне на раздразнена кравешка кожа, може да е в състояние да помогне и на моя крак!

Оттогава започна борбата ми за излекуване. С новооткрита решимост си легнах в леглото и спах като скала. На следващата сутрин един приятел отиде до магазина и купи балсам за крави. Започнах да нанасям мазнината по протежение на крака си, без да оставям суха област. Чувствах, че правя правилното нещо, въпреки нарежданията на доктора. Визуализирах себе си да се подобрявам и останах много внимателен към крака ми. 

Няколко дни по-късно дойдоха телевизионни камери да покажат отвратително изглеждащия крак на Леденият човек по телевизията. Външно той беше зелен и черен, но вътрешно лечебния процес бе стартирал!

През времето, в което се грижех за крака ми, си мислех за това какво бях постигнал. С помощта на Discovery channel, сега бях известен като „човекът, пробягал полумаратон отвъд Полярния кръг, с боси крака в снега”.

Поглеждайки назад към успеха си онзи ден, си припомних стара история, която веднъж бях чул.

Историята на трима братя:

Преди около век, в северната част на Финландия, живели трима братя. Имало сауна в дървена колиба, близо до голямо, замръзнало езеро, на десет километра от селото им. Всеки ден тримата братя пътували до сауната и се наслаждавали на топлината й.
Един ден, внезапен изблик на пламъци прекъснал спокойното им време в сауната. Нещо било причинило пожар вътре в дървената колиба! Те огледали наоколо, но не успели да открият начин да изгасят огъня. Тримата братя избягали от там само с животите си. Огънят погълнал дрехите и принадлежностите им.

Това бил голям пожар, който се виждал отдалеко. Било красиво и топло, но и трагично и неочаквано. Голи, тримата братя били принудени да тичат десет километра през снега, в ледения студ на нощта, за да се приберат в селото си.


Историята на тримата братя показва, че маратонът ми не беше нещо грандиозно. Тичането бос беше просто начинът ми да покажа на света, че всички сме способни да направим повече, отколкото някога сме мислели, че е възможно. Това е запомняща се история, такава е и моята. Новините за постиженията ми се разпространиха навсякъде по медиите. Въпреки увредения крак, бях истински герой в очите на публиката.

Не се интересувах особено от медийното внимание. Концентриран бях върху това да си излекувам крака възможно най-бързо. Още през декември, точно преди да започна да тренирам за полумаратона, бях получил телефонно обаждане от човек, подготвящ се за експедиция на връх Еверест. Той беше водач на екипа и искаше да знае дали се интересувам от изкачването. Идеята им бе да изкача връх Еверест, носейки само шорти и сандали.

Това бе още една възможност да направя нещо, което не е правено от друг досега. Имах голям интерес и следователно – приех офертата му. Това, което не знаех тогава е, че месец по-късно щях да имам „непоправимо увреждане” на крака!

Първоначално финансирането на експедицията не вървеше добре. Току-що направил Световен рекорд и получил много медийно внимание, свързано с измръзването, парите започнаха да текат от всички посоки. 50 000 евро тук, 50 000 евро там. Всички те идваха и се събираха заедно. Това обаче не промени състоянието на крака ми.

Имах три месеца за възстановяване. Дерматологът ми каза, че няма никакъв шанс да бъда в състояние да осъществя това изкачване или дори оздравея леко дотогава. Реших да изхвърля всички лекарства и увелича бойният си дух за излекуване. Започнах да мажа крака си ежедневно. Оставах оптимист, че това ще ми помогне кракът да се оправи.

Въпреки всичко, казано от доктора, месец по-късно кракът ми бе излекуван! Мъртвата, закърняла кожа беше изчезнала и нова, здрава кожа превърна крака ми в нов. Беше все едно измръзването никога не се е случвало!

За да помогна в насърчаването на спонсорите за събитието и популяризирам експедицията до Еверест, стоях в кутия, пълна с лед като по този начин показах сензационните си умения. Моят случай се появи в новините, в списанията, по телевизията и дори в магазина, където висяха огромни банери, рекламиращи експедицията. Всичко това бе част от играта и аз участвах в нея. Най-накрая дойде денят за отпътуване към Еверест.
« Последна редакция: Януари 01, 2020, 07:32:26 am от λ »

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #16 -: Януари 08, 2020, 09:47:00 am »
Дж. Розалес: Глава 14
Кой е Леденият човек?


Не ми бе възможно да се върна до Camp Judson през лятото на 2009г. Принуден бях да си намеря работа с по-високо заплащане, за да си плащам апартамента, така че избрах да работя като мияч на съдове в „Дели” – местен ресторант в щатския колеж. Когато започна есенния семестър, продължих да работя там с цел да спестя пари. Чувствах се обновен и готов за поредната учебна година. С Джарет разговаряхме толкова често, колкото можехме, но защото винаги имах много домашни, разговорите ни обикновено бяха кратки.

В един от предишните ни разговори бях споменал на Джарет, че мисля колко интересно ще бъде, ако телесната температура може да се контролира. Разказах му историята за човека, умрял от хипотермия при температура от 15 градуса. Той се радваше да види потенциала на съзнанието, толкова колкото и аз. Въпреки че специализацията му бе в компютърните науки, бе много заинтересован в изучаването на всичко, свързано с психологията.

След първата учебна седмица получих имейл от Джарет с линк към видео в YouTube. То бе за мъж, наречен „Леденият човек” и представляваше телевизионен репортаж, излъчен по Discovery Channel, озаглавен „Необикновени хора”. Клипът показваше Леденият човек, тичащ полумаратон бос в снега, носещ само шорти; бях заинтригуван.

Тук имаше мъж, тичащ при температури под замръзване, не една, не пет, а тринадесет мили през снега. Бях изключително впечатлен от издържливостта му и колко спокоен изглеждаше по време на своя бяг. На едно място в клипа Вим, истинското име на Леденият човек, обясняваше, че контролира своя вътрешен термостат, използвайки само ума си. Това означаваше, че не става въпрос за генетична мутация или природна дарба, а става дума за съзнателен контрол.

Умът ми веднага се напълни с мисли като: „Знаех си, че е възможно!” и „Не е ли някакъв вид трик?”. Исках да вярвам, че е реално, но също и да гледам обективно. Продължавайки да гледам видеото, видях че Вим получи измръзване в левия крак. „Добре” помислих си, „може би не е измама, ако действително измръзна”.

Когато клипчето свърши, се обадих на Джарет и изразих вълнението си. Говорихме за теории и как това е възможно. След приключване на обаждането, направих проучване онлайн. Натъкнах се на древна тибетска техника, наречена „Туммо”, позната също и като „Вътрешен огън”. Тя осигурява на тибетските монаси способността да издържат екстремен студ и генерират топлина в телата си, без никаква външна сила.

Б.пр.: https://en.wikipedia.org/wiki/Tummo

Най-известната история покрай идеята за Туммо е тази с тибетски монаси, стоящи в снега със студени, мокри чаршафи, покриващи гърбовете им. Твърди се, че могат да останат медитиращи с часове, за да произведат топлина. Целта им е да изсушат мокрите чаршафи, в студения климат, използвайки само топлината от телата си.


Техниката звучеше страхотно и исках да я науча възможно най-скоро. Зимата щеше да дойде след няколко месеца и бях изключително заинтересован да бъда способен да се затоплям без помощта на пластовете дрехи. По онова време бях голям фен на книгата „Пътят на мирния воин” от Дан Милман и наистина гледах на него като пример за подражание. Следях семинарите му и бях прочел много от другите му книги. Концепцията в тази книга специално, определено ме бе вдъхновила да постигна повече.

Един ден реших да напиша имейл на г-н Милман, не мислейки, че той ще отговори. За моя изненада секретарката му отговори от негово име, казвайки че Дан не е запознат с Туммо и да потърся повече информация в Уикипедия. Така че отидох на страницата за Туммо и проверих секцията с препратките. Там открих книга, озаглавена „Благословията на Вътрешния огън” (б.пр.:  Yeshe, Lama Thubten (1995) The Bliss of Inner Fire: Heart Practice of the Six Yogas of Naropa). Заглавието ме заинтригува и реших, че е време да взема малко по-сериозно проучването си. Купих и получих книгата няколко дни по-късно.

Когато книгата дойде, оставих настрана домашните и започнах да чета. Текстът бе някак труден, защото в него имаше набор от термини, които не разбирах. Предположих че за аудиторията, практикуваща йога те са общоизвестни, но на мен ми бе трудно да ги схвана. Влязох в интернет, за да си дефинирам някои от непознатите думи като например „прана”, „чакра” и „кундалини”.

Прогресирах бавно през книгата и отделих време да разбера всяка глава. Първите няколко изразяваха произхода на Туммо и мненията на автора. След няколко дни спорадично четене, най-накрая достигнах до главите, обясняващи самата техника. Тя се състоеше е различни дихателни упражнения и визуализации. Изглеждаше ми странно, но отдадох това мнение на своето невежество.

След приключването на книгата не се чувствах по-близо до разбирането как да контролирам телесната си температура. Такъв тип човек съм, който обича да наблюдава физически другите и след това да задава въпроси. Следователно почувствах, че книгата бе задънена улица, хвърлих я под леглото и извадих домашната си работа. 

Следващите няколко седмици се съсредоточих върху уроците си и се отказах да уча Туммо. Бях разочарован, но си подобрих настроението, гледайки клипове на Ледения човек в YouTube. Един ден в училище, слушах професор да говори по темата Личностна теория. Докато той приготвяше следващите няколко слайда, реших да направя бързо търсене за Туммо, преди да се откажа окончателно. Не зная защо почувствах нужда да го сторя точно тогава – по средата на урока, но съм склонен доста често да имам тези моменти на спонтанност. 

Използвах Google да търся за „Туммо” и излезе обичайния списък: няколко уеб-сайта с определение, форум за изучаващи будизъм, няколко снимки на монаси, стоящи в снега. Реших да ревизирам търсенето си и написах „Туммо семинар” просто ей-така, без особена причина. Отвори се нов списък, който не бях виждал преди това. Имаше pdf файл за изтегляне, съдържащ рекламен флаер. Професорът ми започна отново да говори; игнорирах последните десет минути от лекцията да разследвам новото си откритие. Флаерът рекламираше семинар, учещ хората на изкуството на Туммо. Той щеше да се проведе през уикенда, месец и половина по-късно, в Бъркли, Калифорния. Струваше около 250 долара, а регистрацията трябваше да се направи до края на месеца.

Бях в екстаз! Изобщо не внимавах в час и всичко, което исках бе да кажа на Джарет. През цялото време обмислях идеи как да отида на този семинар. Като си тръгвах от учебния час казах на един от съучениците си и най-добър приятел Дейвид Хенеман за намерението си да отида до Калифорния и уча Туммо. Той мислеше, че е страхотна, но непрактична идея, тъй като бяхме колежани с ограничени финансови средства. За щастие имах своята работа като мияч на съдове. Макар да не бе най-ласкаещата професия, тя ми осигуряваше средствата, необходими за извършването на това изследване.

Обадих се на Джарет на път за следващия учебен час, разказвайки му за възможността. Надявах се да дойде с мен, но за съжаление той имаше ангажимент в родния си град, който бе невъзможно да отмени. Трябваше да отида до Калифорния сам… Никога не се бях качвал на самолет, така че опцията да летя сам над страната ме стряскаше. Въпреки всичко това бях решен да направя каквото е необходимо, за да отида на семинара. През следващите няколко седмици взех допълнителни смени, за да покрия потенциалните разходи за това пътешествие. Всяка вечер след работа се прибирах с храна прилепнала под ноктите ми. Повтарях на себе си: „Заслужава си.”

Когато дойде първият ми чек, писах по имейла на хората, провеждащи семинара в Бъркли, питайки ги дали не е твърде късно да се запиша. Казаха ми, че все още има свободни места и ако им изпратя 250 долара по пощата, те ще пратят необходимата информация и ме включат в списъка. На следващия ден изпратих чек и проверих онлайн за цени на самолетни билети и хотели. Най-евтиният самолетен билет, който намерих бе за 220 долара, полет от Питсбърг, Пенсилвания до Оукланд, Калифорния. Обадих се на родителите си и им казах, че ще предприема пътуването. Те не се чувстваха комфортно с идеята да пътешествам до Калифорния, особено защото никога преди това не съм пътувал сам, какво остава да летя със самолет. След дълги телефонни разговори се съгласиха да ме пуснат да отида, стига да бъда предпазлив и планирам всичко. Така че закупих онлайн самолетни билети, с парите които бях спечелил от ресторанта.

Тогава нямах достатъчно пари, за да си платя за хотелска стая, но знаех, че няма да ми дадат сметката, докато не се изнеса. Така че потърсих в интернет най-близкия до мястото, където щеше да се провежда семинара хотел. Намерих пет хотела в радиус пет мили от сградата. Избрах най-близкия с най-лесния пешеходен маршрут до семинара. Имах едно притеснение. Знаех че в някои щати само хора над 21 годишна възраст могат да резервират хотелски стаи. За съжаление все още имаше няколко месеца до 21-ият ми рожден ден. Обадих се в хотела, където щях да отседна и говорих с неговия управител. Увериха ме, че това няма да бъде проблем; бях облекчен. Онлайн разбрах и разстоянието от Оукланд до Бъркли. От Google maps научих, че в трафик това разстояние ще отнеме 35 минути. С такси щеше да струва общо 40 долара във всяка посока.

Погледнах още веднъж картата и потърсих близки локации, от където мога да си купя храна. За щастие имаше удобен магазин точно до блока. След като се обадих на управителя да потвърдя резервацията, почувствах че съм сторил достатъчно за един ден и си легнах да спя. Следващите две седмици бях фокусиран върху учението си през деня и работата в ресторанта през нощта. Следващата заплата ми осигури достатъчно пари, за да покрия разходите си за две нощувки в хотела, за такси и храна. Три дни преди да тръгне полетът ми, получих пакет в пощата, обясняващ материала, който щеше да бъде засегнат по време на семинара. Научих също и кога точно започва той и какво да правя когато пристигна.

Всичко бе приготвено и бях готов да отида на своето първо голямо приключение. Освен най-добрите ми приятели, семейството и шефът ми, никой не знаеше къде отивам. Дори не казах на приятелката си – Брук Робинсън, до деня преди да тръгна; страхувах се, че тя ще ме помисли за луд. Срещахме се само от няколко седмици и исках да бъда наистина внимателен с кого споделям за проучването си, защото не исках някой да ме разубеди, казвайки ми, че е абсурдно или опита да ми попречи.

Макар че ми се искаше Джарет да можеше да дойде с мен, трябваше да го приема и отида от името на двама ни. Исках да разбера Туммо отвъд това, което интернет имаше да предложи. Най-накрая щях да имам тази възможност.


λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #17 -: Януари 13, 2020, 07:35:19 pm »
Глава 15
Еверест


На 1 април 2007 г. тръгнахме за Еверест. Взехме полет до Дубай и се свързахме с Катманду. Новини тръбяха и рекламираха предстоящото ми пристигане. „Някакъв човек от Нидерландия ще изкачва Еверест по къси панталони”. Те бяха навсякъде. Философията ми бе: Хилари и Тенсинг (б.пр.: през 1953 г. Едуард Хилари и Тенсинг Норгей изкачват за пръв път Еверест и се завръщат благополучно) го направиха с кислород и дрехи. Меснер (б.пр.: италианският алпинист Райнхолд Меснер) го стори без кислороден апарат. (б.пр.: през 1978г.) Аз ще опитам без кислород и без дрехи. Беше много спорен и полемичен въпрос, но се разпространяваше по новините навсякъде по света.

Когато пристигнахме на летището в Катманду (Непал), журналистите ни очакваха. Ето ме отново – обратно в Непал, с нов екип. Докато шофирахме през лудия трафик по улуците, колите бибиткаха навсякъде около нас. Очакванията бяха високи и това ми влияеше, но не позволих на чувствата си да се покажат. Вместо това ги задържах в себе си, което ме накара да мисля за всички неща, които могат да се объркат. Напомнях си, че единственото нещо, което мога да направя, беше да бъда готов и останалото щеше да последва.

Главното ми притеснение бе моето тяло. Нуждаех се да се концентрирам върху нервната и имунната ми системи, кръвната циркулация, сърцето и ума, и да ги свържа заедно. Освен това направих много от личното си проучване, говорейки с местните шерпи. (б.пр.: етническа група от планинския район на Непал в Хималаите, често работят като планински водачи) Те бяха много мъдри и познаваха планините като дланите си. Казаха ми: „Ще видим колко ще успееш да постигнеш. Макар че ще бъде дълъг преход, изглеждаш бърз и силен.” След като ме бяха наблюдавали да изпълнявам своята техника по време на тренировка, шерпите се обърнаха към мен с въпроси. Реших да прекарам известно време с тях, докато наближи денят за тръгване към Еверест.

Китайските власти ни приветстваха, когато преминахме границата. След това шофирахме по магистралата към Тибетското плато. Оттам се стига само след 4000 метра шофиране. Планирахме да останем за няколко дни в селото, с цел да се аклиматизираме. Заедно с купуването на големи количества храна за пътуването, играехме футбол, за да помогнем на телата си да се адаптират към новия климат. За по-нататъшна практика и подготовка за изкачването, също така изкачвахме и близките планини. Преди още да разберем, дойде денят, в който трябваше да тръгнем за базовия лагер в Еверест на височина 5200 м.

Натоварихме джиповете си и тръгнахме по пътя. По протежението му минавахме покрай всякакви тибетски селца и скалисти пасища. След известно време спряхме при манастира Ронгбук (Rongbuk) на 4800 м. Снимахме за малко, но не останахме твърде дълго, защото не искахме да се натрапваме на живеещите там. След около час се върнахме на джиповете си продължихме да пътуваме към базовия лагер.

Най-накрая бяхме там: базовия лагер на връх Еверест, Чомолунгма (Еверест на китайски), Сагарматха (Еверест на хинди). Тук щяхме да останем да се аклиматизираме за няколко дни. Обкръжаваха ни палатки. И те не бяха само палатки за спане. Имаше голяма кухненска палатка, където всеки можеше да си сготви, в друга хората можеха да си купят стоки и консумативи, палатка с душ, палатка за хранене и офис палатка, където да си запазиш място на земята.

След като открихме своето място и се настанихме, отидох да изследвам съседните планини. Всичко мина добре и се вълнувах за предстоящите събития. Когато се върнах в лагера, започнах да свиря блус на китара. Много хора ме дочуха и наминаха да послушат. След това отново играхме футбол, макар че с намален наполовина кислород във въздуха беше трудно да тичаме за продължителни периоди от време, така че не играхме твърде дълго.

Важно е човек отново да установи границите на тялото си в нова среда.

Когато лидерът на групата почувства, че сме достатъчно аклиматизирани, реши, че е време да отидем до временния лагер на 5800 м. Казах му, че трябва да погледнем прогнозата за времето, преди да тръгнем; имах чувството, че ще вали сняг в ранния следобед. Тъй като изкачвах планината по къси панталони, исках да се уверя, че метеорологичните условия са перфектни. Тук ударихме първото си непредвидено препятствие.

По мое мнение, решението на лидера да тръгнем тогава, не беше добро. Напускайки базовия лагер, облаци започнаха да покриват небето. Водачът ни каза да продължим, докато облаците ставаха само по-плътни. Когато пристигнахме на 5400 м започна да вали сняг. Казах на групата, че общото темпо е твърде бавно за мен. Много по-бърз съм, когато следвам собствения си ритъм и трябваше да се вслушвам в това, което тялото ми казваше. Така че продължих по шорти със собствено темпо, бързо темпо. Главният шерпа се опита да ме хване и забави, но аз бях възпламенен от устрема си.

Намирането на добро темпо може да бъде ключът да продължиш силен. Важно е и да наблюдаваш колко кислород консумираш. Не искаш да изразходваш цялата си енергия и да трябва да спираш и дишаш, за да я възстановиш. След като го бях правил няколко пъти осъзнах, че не е ефикасно. Наблюдавайки дишането и уверявайки се, че не отиваш отвъд точката на пречупване, може да продължиш часове с постоянно, но силно темпо.

Снегът започна да вали още по-силно и скоро видимостта ми намаля. Не успявах да видя пътеката. Беше първият ми път по къси панталонки на неизвестна височина, на неизвестно място, където одеяла от сняг покриваха скалистия терен. Интуицията и устремът бяха единствените ми придружители. Чувствах се изненадващо добре, въпреки ситуацията и продължих с темпото си нагоре по планинската пътека. Бях в снега с часове. Ограничената видимост ми напомняше за моята самотност, но все още се чувствах забележително добре.

Погледнах напред и през снега видях очертанията на обект. Когато се приближих, той разшири формата си и разбрах, че е палатка. На около метър от нея видях няколко тибетци, втренчени в мен. Бяха изумени от кавказеца, току-що появил се от виелицата, носещ единствено шорти. Поканиха ме вътре в тяхната палатка, дадоха ми малко чай със захар и ме обгърнаха през раменете с одеяло. След 45 минути главният шерпа пристигна и с удивление ме видя тотално да контролирам ситуацията. Той се тревожеше, защото беше отговорен за всеки в неговата група; въпреки това аз бях напълно удовлетворен.

Чувствах, че се бях здрависал с природата на Еверест. Бях се свързал с планината и нейните хора. Преодолях страха си от неизвестното и безпокойството ми изчезна. Също така успях да видя колко бързо мога да се движа, без да развия някаква форма на планинска болест. Увереността, която събрах вътрешно, ме накара да почувствам, че бях на път да постигна много повече на тази планина. Имах оптимистични мисли и се усещах напълно способен. След като се нахранихме в друга палатка, се върнахме в спалните си помещения и заспахме на 5800 м височина. Бях готов да предприема нови стъпки за човечеството.

На следващия ден ръководителят на нашия екип ни аклиматизира чрез изкачване на съседните области. Изкачвахме се и вървяхме по малки пътеки към 6000 м. Това бе най-високата точка, в която някога съм бил на планина. Това бе също личният ми рекорд за най-висока надморска височина, облечен по шорти. Тогава се върнахме обратно до временния лагер. Аклиматизиращият процес трябва да бе минал добре за мен, тъй като се чувствах чудесно!

Личната ми цел бе да стигна до най-високата точка на Еверест и това да се случи само по къси панталони. Исках да покажа, че да бъдеш изложен почти гол на природата е начинът, по който трябва да бъде, дори в крайностите. За мен облеклото и изкуствения кислород са все едно да използваш кола, за да стигнеш от точка А до точка Б. Не както когато вървиш или караш колело, а просто натискаш газта и тръгваш. Разбира се, все още е трудно да изкачиш Еверест, дори и с помощни инструменти (кислород и дрехи), но правейки го по естествен начин, прави нещата по-прости.

На следващия ден започнахме изкачването до 6400 м. Оттам щяхме да влезем в следващия лагер, където може да се види красивият Норт Кол на височината му от 7060 м.

Изображението не е част от оригиналната книга

Тензин (главният шерпа) и аз отидохме доста по-напред от останалите, тъй като темпото и ритъмът ни бяха много по-бързи от останалата част от групата. Докато изкачвахме склоновете, ръководителят на филмовия екип ни засне. Тензин каза пред камерата как, въпреки че е напълно облечен, все още замръзва. Каза че е изумен, че все още се катеря само по шорти.

Това не е нещо, което съм в състояние да направя, защото съм бърз и силен, а защото съм способен да се боря със страховете си и взаимодействам с планината. Вместо това аз съм силен и бърз по естествен начин, където оставам свързан с природата около себе си. Сетивата ми са по-чувствителни в планинския климат, където тялото ми е изложено. Умът и тялото ми се настройват естествено, рефлексивно.

Останахме няколко дни в този лагер и скоро бяхме аклиматизирани. Доста е лесно да кажа колко добре тялото се адаптира към околната среда. Всичко, което трябва да се направи, е да се следи насищането с кислород и сърдечния ритъм. Високо насищане с кислород и ниска сърдечна честота са идеалния вариант, за да бъдеш в добро състояние на големи надморски височини. Изглеждаше, че и двете бяха в моя полза, тъй като се аклиматизирах доста добре. В един от дните докато бяхме в базата, се чувствах толкова добре, че реших да изкача Норт Кол. Подтикнат от това свое желание, си облякох набързо късите панталони и се затичах.

Когато първоначално пристигнах на Норт Кол, вятърът беше много лош. Скоростта му бе над 100 км/ч. Разбира се когато си почти гол, при такава скорост на вятъра, наистина може да го усетиш в контакт с кожата. Стоях там около час, но реших, че не е мъдро да продължавам по-нататък. Нямах избор, освен да прекратя. Бях разочарован, но знаех, че скоро ще се върна да опитам отново.

По-късно се върнах в Норт кол с Тензин. Неговото темпо беше твърде бързо и аз отчаяно се опитвах да го следвам. Какво се случи? Бях по-бърз от него когато отивахме до временния лагер, а сега неговата скорост далеч надхвърляше моята. Скоро бе очевидно кой е по-аклиматизиран в този терен. Докато се опитвах да вървя в крак с него по време на изкачването, падах редовно, докато се опитвах да си поема дъх; бях изтощен. Бавно, но сигурно превъзмогвах пътя нагоре, докато достигнах върха на Норт Кол на 7060 м. Това бе моят нов личен рекорд по къси панталонки!

На върха поставихме знамена около района, включително знаме на поета Роб Туанкота, който ми е скъп приятел. Друго знаме, което издигнахме беше на Обединеният свят, което илюстрираше посветени същества като световни обитатели. На знамето имаше голямо слънце с ярки лъчи, символизиращи равенството на хората. Беше красиво. Най-накрая направихме и няколко снимки за спонсорите ни. След като взехме добри кадри от необходимия материал, бяхме удовлетворени и се отправихме обратно към лагера. Предадохме новините чрез сателитен телефон да информираме света за скорошните си постижения. На следващия ден разбрахме, че бяхме направили международни новини! Заглавията гласяха: „Леден човек достига до Норт Кол” и „Кой може да спре Ледения човек?”. Всичко вървеше добре.

След още няколко изкачвания до Норт Кол се почувствах по-аклиматизиран. Всички бяха много впечатлени от моята бързина, пъргавина и издържливост. Също така честите прегледи на медицинския екип показваха, че насищането ми с кислород е високо, а сърдечният ми ритъм остава нисък. Перфектно. 

Един ден след завръщане от Норт Кол, водачът на групата реши да слезем малко надолу и се възстановим преди окончателното изкачване на Еверест. Това бе стратегически начин да се изкачим. Бяхме толкова свикнали на разредения въздух по-нагоре, че на 4600 м въздухът се чувстваше дебел и плътен. Останахме там за три красиви дни, почти с нищо не се хранехме. Когато си на голяма надморска височина, апетитът ти е ограничен. Колкото по-високо се изкачваш, толкова повече тялото изключва несъществените функции, за да спести енергия за жизнено важните органи; това е режим на оцеляване.

Когато се възстановихме напълно и почувствахме освежени, отидохме обратно до третия лагер и започнахме да пътуваме към маркировката на 7060 м при Норт Кол. Прекарахме там нощта и след това тръгнахме към следващия маркер. Стигнахме до 7200 м и тук отново постигнах нов личен рекорд по шорти!

Най-накрая дойде и денят, в който да се изкачим до маркировките на 7800 и 8300 метра. Тук шерпите бяха опънали няколко палатки за нас. Очакваха ни и кислородни бутилки, които щяхме да използваме, когато се срещнем на върха. Този ден се чувствах страхотно и много бързо се изкачих нагоре по склона. Заедно с Тензин изкачихме 200 м за един час! Тогава осъзнах, че нещо не беше наред. Чувствах, че нещо се случва вътре в левия ми крак. Измръзването, което бях получил във Финландия бе излекувано, но изглежда вените ми не бяха в желаното състояние, каквото беше то преди това.

Цялата циркулационна система, както и вените, трябва да може да се свива и разширява, за да бъде в състояние да се приспособи към студа и надморската височина. Когато има по-малко кислород във въздуха, вените в крайниците се затварят естествено, за да запазят топлина и пренасочат кръвния поток към жизненоважните органи. Тогава, след адаптация, вените се отварят отново и крайниците се изпълват с топла кръв. Обаче в следствие на скорошната ми студова травма, вените в левия ми крак не се отваряха.

Имаше силно напрежение и започнах да чувствам болка. Усещах, че вените в крака ми няма да се отворят и бях принуден да се върна обратно. Нямах никакво съмнение в съзнанието си, че ако в този момент не се върна назад, ще загубя крака си завинаги. Нямаше да направя същата грешка два пъти. Въпреки че експедицията струваше 250 000 евро и завършването на предизвикателството щеше да ми донесе вечна почит, бидейки единственият човек, изкачвал Еверест по шорти, не си струваше да губя крака си. Реших да мисля рационално и слушам какво казва тялото ми.

Погледнах наоколо от покрива на света и се почувствах удовлетворен от това, което бях постигнал. Бях се преборил със страховете си и поставил нов рекорд на височина 7450 м, облечен само с къси панталони.
Пресата разнесе историята и снимките от експедицията по целия свят. Завърнах се в Нидерландия и се подготвих за следващият си опит. След един месец щях да опитам да поставя нов Световен рекорд в хабитат на полярни мечки. Докато се прибера вкъщи, вече се чувствах напълно обновен и здрав, както в тялото, така и в ума си. Моят крак ми благодареше за това, че отделих време, през което той да се излекува напълно.

Запомни – можем да постигнем повече, отколкото си мислим, но само когато пробием задръжките на страха и други препятствия. Рационалността ни поддържа живи.

λ

  • Administrator
  • Sr. Member
  • *****
  • Karma: +0/-0
    • Профил
Re: КНИГА: Вим Хоф, 2011г---- Да станеш Леденият човек
« Отговор #18 -: Януари 16, 2020, 12:37:05 pm »
Дж. Розалес: Глава 16
Калифорния


Скоро след като си купих самолетния билет, информирах професорите си, че ще летя до Калифорния за няколко дни. Те нямаха против да отида, стига да свърша работата си, което приех с благодарност. След като си събрах багажа и казах довиждане на приятелката си, скочих в колата и започнах да шофирам към вкъщи. По време на три часовото шофиране, обмислях доста неща. Първо си мислех за всичко, което може да се обърка – като например да изпусна полета си, да се изгубя или дори бъда обран. Отне ми известно време, но се успокоих и опитах да бъда по-оптимистично настроен.

Казах си - това, което правя е важно и полезно за разбирането на живота. Чувствах се зрял, пътувайки сам и имайки възможността да подобря знанието си. Което за мен беше по-важно от уроците в колежа. В миналото бях обмислил да се оттегля от колежа и сам да постигам знанията си. Разбира се, има множество ползи от посещението на университет, но вярвам, че структурата е с недостатъци. Няма значение, наистина се радвах на идеята да преследвам интересуващата ме информация. Не всеки предмет в колежа ме вдъхновяваше да постигам повече и ставам по-добър, но тази възможност го направи. Бях готов да приема каквото дойде по пътя ми, всяко предстоящо предизвикателство. Повече от всичко останало – бях готов да се уча, да разбирам и имах надеждата да придобия мъдрост.

Скитащите ми мисли по време на три часовото шофиране, направиха така, че то да ми се стори само трийсет минути. Когато се прибрах вкъщи беше почти полунощ. Родителите ми бяха щастливи да ме видят. Въпреки че можех да забележа страх в очите им по отношение на сигурността ми, казах, че ще бъда отговорен и много внимателен. „Добре сме” ми отвърнаха, но езикът на тялото им казваше друго.

Полетът ми бе насрочен за тръгване на следващата сутрин в 8:56 от Международното летище в Питсбърг. Бях уморен от шофирането и исках да се наспя добре. Казах лека нощ на семейството си и отидох в своята стая. След като си измих зъбите, извадих лаптопа си да проверя пощата, преди да си легна. Потърсих в раницата си зарядното устройство за него, но го нямаше. Трябва да съм го забравил в стаята си в училище, си помислих. Моментално списъкът на всичко, което може да се обърка, се изсипа в главата ми. Лаптопът бе ресурс, без който не исках да бъда.

Взех си лаптопа, свързах го със семейния принтер и отпечатах всичко, от което щях да имам нужда: маршрути, упътвания за полети и карта на района, близо до хотела, в който щях да отседна. Върнах се в леглото си и опитах да заспя. Притеснявах се, че няма да бъда способен да ползвам лаптопа си в Калифорния. Облекчих безпокойствата си, сменяйки перспективата. Вместо това го видях като предизвикателство. Щях да употребя ресурсите си ефективно и бъда подготвен за неочакваното. След двайсет минути мислене, най-накрая заспах.

На следващата сутрин се събудих около 5:00 и скоро след това тръгнах; баща ми купи закуска на път до летището. Помня, че се чувствах нервен, но развълнуван. В края на деня щях да бъда в хотелска стая, сам, на хиляди мили далеч. Като пристигнахме на летището, баща ми ме прегърна и ми пожела всичко добро. Минаването през охраната на летището ме направи нервен. По някаква причина очаквах да бъда арестуван. Не знаех защо, но някак ми изглеждаше, че нещо ще се обърка, за щастие не се случи нищо подобно. Първият ми полет излетя от Питсбърг и пристигна в Денвър, от там летях до Оукланд. Приземихме се в 17:00 северноамериканско източно време. Беше странно да бъда на противоположния край на страната; бях нервен, но едновременно с това и развълнуван, бях сам.

Взех си багажа и хванах такси. Шофьорът ми каза, че цената на пътуването ще бъде 40 долара, платих му и тръгнахме. Възхищавах се на гледките, докато пътувахме из оживените улици на Калифорния. Спомняйки си, че родителите ми искаха да се обадя когато самолета се приземи, си извадих телефона и набрах номера им. Казаха ми, че са били притеснени, но се радват, че съм в безопасност и на път за хотела. Помолиха ме да им се обадя, когато пристигна. Докато приключи телефонния разговор, бяхме дошли пред хотела. Разтоварих си багажа и дадох бакшиш на таксиметровия шофьор. Сърцето ми биеше в очакване, вървейки към офиса. Въпреки че преди това бях говорил с управителя по телефона, все още се страхувах, да не би да ме отпратят поради възрастта ми. Тревогите си отидоха, когато рецепционистката ми се усмихна и ми подаде ключовете.

В никакъв случай хотелът не бе екстравагантен. Имаше само един етаж и около тридесет стаи. Оформлението на комплекса бе в огромна подковообразна форма. Сградата заобикаляше мястото за паркинг, където имаше само няколко коли. Намерих своята стая и внесох багажа си. Тя бе обзаведена уютно и просто. Имаше телевизор, малък хладилник, маса, лампи, мивка и две легла. Разопаковах дрехите си и ги прибрах в шкафа под телевизора. След това се обадих на родителите си, за да им кажа, че всичко е наред. Не останах дълго на телефона, защото имаше още неща, за които да се погрижа преди залез. Затворих телефона и се стоварих на леглото.

От съседната стая дочувах мъж да крещи ядосано на чуждестранен език. Наистина бях извън комфортната си зона, но бях развълнуван да прегърна възможността. Всичките ми разходи бяха платени и единственият ми приоритет бе да присъствам на семинара. Вече нямаше безпокойства около правенето на пътуването възможно; най-накрая бях на пътешествието. Единственото нещо, което ми оставаше, бе да му се насладя. Станах на крака и извадих лаптопа от раницата си. Сложих го на масата и го включих. В хотела имаше безплатен безжичен интернет. Бързо проверих имейла си, за да видя дали някой не е изпратил нещо за семинара; нямаше нищо. На лаптопа му оставаше батерия за около десет минути. Изключих го, за да ги запазя за спешен случай.

Взех си портфейла и ключа от стаята, и излязох. Имах няколко часа преди да се стъмни, така че реших да направя някои покупки. Отидох да попитам рецепционистката дали знае места, откъдето мога да купя храна. Картата ми показваше къде се намира голям магазин, но исках да се уверя, че е актуална. Не исках да се лутам безцелно, търсейки сграда, която не е там от години. За щастие получих потвърждение, че той е все още надолу по улицата. Благодарих и тръгнах натам. Беше облачно, а въздухът – мразовит. Улиците бяха заети от коли, а наоколо играеха деца. Отне ми около десет минути да стигна до магазина. Купих ястия за микровълнова и плодове. Обадих се на Джарет, докато пазарувах и го осведомих какво се е случило досега. На излизане открих няколко тениски с надпис „Калифорния” и купих две като сувенир. От другата страна на улицата имаше магазин за офис принадлежности и влязох да видя дали не продават кабели за зареждане на лаптоп. Имаха на склад, но цените бяха шокиращи. Реших да си спестя парите и продължа без лаптоп.

След като се прибрах в стаята и оставих покупките, се преоблякох в дрехи за тичане. Исках да проверя точното място, където щеше да се провежда семинарът по-късно тази вечер. Погледнах още веднъж картата и се опитах да запомня имената на улиците. Когато се чувствах достатъчно уверен, взех айпода (iPod) си и тръгнах. Бях леко уплашен, докато тичах по улиците на Бъркли. Притеснявах се, че ще забравя посоките, така че непрекъснато си ги повтарях наум. Стигнах до първия завой без проблем и преди да разбера, стоях пред сградата, в която щеше да се провежда семинара. Бяха нужни около 11 минути да стигна до там и предположих, че ако вървя, ще ми отнеме не повече от половин час. Мястото бе заключено, а светлините угасени. Грабнах една от брошурите, висящи отвън на стената. Поех си въздух за около пет минути и се затичах обратно по пътя, откъдето бях дошъл. Знанието къде трябва да отида след няколко часа, ме накара да се чувствам по-спокоен. Вече не се притеснявах, че мога да се загубя. Когато се върнах в стаята, хвърлих айпода си на леглото и си взех душ.

Няколко часа по-късно се върнах в сградата. Беше двучасова сесия, на която се изискваше да дойдем и завършим регистрацията си. Осигуриха ни и информационни пакети, които да ползваме следващите дни. След регистрацията, жена разказа за това как животът й е бил лично повлиян от Туммо. На връщане в хотелската си стая, се обадих на родителите си да им разкажа как е минал денят и пожелая лека нощ. Веднага след като се прибрах във временния си дом, си легнах, защото трябваше да бъда на семинара на следващата сутрин в 9:00. Събудих се около 6:00, слънцето точно изгряваше. Взех си душ, закусих и тръгнах. Топлината на слънчевите лъчи по кожата ми бе приятна. Тъмните облаци от предния ден сякаш си бяха отишли отдавна. По пътя забелязах верига заведения за хранене, за която един от най-добрите ми приятели по времето, когато растях в Калифорния, ми бе казал, че предлагат страхотна храна. Отбелязах локацията и реших да се отбия по някое време.

Скоро стоях пред познатите двойни врати, водещи към семинара. Оставих си айпода в раницата и последвах вътре една двойка. Картини на възрасни хора бяха окачени на червените стени. В редици по коридорите имаше статуи на Буда. Заключих, че това беше някакъв вид будистки храм. Разхождах се, търсейки стаята, отбелязана на информационния лист. Намерих я в края на дълъг коридор, близо до статуя на Буда в естествен размер. Влязох в стаята, казах името си и заех своето място. Стотици хора стояха около мен мълчаливо, обърнати към сцената, чакайки нещо да се случи.

След половин час мълчание, най-накрая на сцената излезе жена и представи тибетския монах, който щеше да ни учи на Туммо. Той говори няколко часа за това как Туммо трябва да ни помогне в това да преодолеем ограниченията си, укрепнем кундалини и премахнем блокажите в тялото си.  Тогава той каза нещо като: „Някои се наслаждават на Туммо, защото практиката произвежда приятна топлина в стомаха; обаче топлината е само страничен ефект. Истинската сила идва от трансцендентирането.” (б.пр.: трансцендентен - който се намира извън пределите на познанието, на опита.)

След неговата реч ни накара да изпълним дихателни упражнения. Очевидно това бе последната сесия от поредицата семинари, провеждащи се през годината. В предишни семинари те бяха прекарали време да научат историята на Туммо, връзката му с будизма и голямо разнообразие дихателни упражнения. В сегашната сесия се предполагаше да научим действителната форма на Туммо. Дихателните практики бяха използвани в подготовка за Туммо. Състояха се от бавни, фокусирани вдишвания. По същество трябваше да задържим дъха си около минута, докато стоим и правим неловки, неудобни движения с ръцете си.

След кратка обедна почивка се върнахме и започнахме да учим Туммо. Формата не бе това, което очаквах. Не беше много по-различна от дихателните упражнения, които бяхме изпълнили преди обяд. Вместо само ръцете да се движат, докато задържаме дъха си, движехме и горната част на торса си. Инструкторът ни накара да практикуваме визуализация на огън в центъра на стомаха. Беше ни казано, с всеки дъх да си представяме, че пламъкът на този огън става все по-силен.

Бях щастлив да науча техниката, но не чувствах, че ставам по-топъл. Също така, не се чувствах комфортно с всички вярвания, заобикалящи Туммо. Никога не бях учил будизъм, но разбирах основите му. Те казваха, че единственият начин, по който можеш да изпълниш Туммо е да следваш техните методи, точно. Надявах се, това да не е вярно. От този момент нататък, започнах да гледам обективно на семинара. Исках да видя дали е възможно извършването на Туммо, без техния набор системи от убеждения. Да, направих визуализациите на малкия пламък в стомаха си, както и движенията, но останах дистанциран от техните възгледи относно трансдендентното.

В резултат на смяната на перспективата и обективния поглед, скоро започнах да се отегчавам. От десетте часа, които прекарахме там в събота, практикувахме дишане и Туммо само два часа всяко. Останалите шест часа, учителят разискваше как Туммо влияе на тялото и изчиства препятствията в живота. По едно време ни помолиха да си представим, че се превръщаме в трансцендентно женско същество. Не можех да видя как това е свързано със затоплянето на тялото.

Когато съботния семинар приключи, се прибрах. Бях изкушен да се нахраня в препоръчания ресторант, но реших да спестя оставащите си 15 долара за последната си вечеря в Калифорния. От хотелската си стая се обадих на родителите си, за да им кажа как е минал денят ми. Уверих ги отново в своята безопасност. След като затворих, се опитах да прегледам страниците с инструкции, които ни бяха дали, как да осъществим Туммо, но открих, че ми е трудно да ги следвам със всички техни вярвания, разположени в текста. Реших, че ще си взема тетрадка на следващия ден, за да записвам обективно базовите концепции на Туммо.

Когато се събудих на следващата сутрин, разбрах че съм в настроение за тичане. Използвах онова, което бе останало от батерията на лаптопа, за да открия упътвания към университета в Бъркли. Той бе на около миля и половина от хотела, не твърде далеч за тичане. Закусих, взех си айпода и излязох. В крайна сметка кампусът се виждаше. Отне ми около 20 минути да стигна до университета. Имаше голям трафик, което затрудняваше бързото ми пресичане на кръстовища. Пресякох и хукнах към кампуса покрай дървена ограда. Докато правех завой, за да продължа да бягам нагоре, бях ударен от забързан велосипедист. За щастие имах достатъчно време, за да се наведа и стегна преди сблъсъка. Човекът излетя във въздуха и се развика, когато тялото му се отърколи по бетона; в болка сграбчи коляното си. Крещеше на някакъв език, който не разбирах. Упорито се опитвах да предложа помощта си, но изглежда човекът не ме разбираше. След като се извиних над 30 пъти, той се изправи на крака, изгледа ме сякаш съм глупак, и си тръгна, карайки колелото си. За следващите няколко минути стоях там, чувствайки се виновен, обмисляйки дали мъжът е сериозно ранен. Когато айподът ми превключи на следващата песен, която чувах в слушалките си, се отърсих от замаяността и продължих да тичам.

Докато стигна до кампуса, бях забравил за инцидента. По мое мнение той бе много по-красив от този в Пенсилвания. Имаше пищна трева навсякъде и малки пътечки, които се простираха в различни посоки. Продължих да тичам, докато не се оказах по средата на парк. Ученици лежаха по пейките и четяха учебниците си. Изглеждаше като очарователно място за учене. Накрая на обиколката си около университета, минах покрай неговия физкултурен салон. Помня го като мястото, където Дан Милман тренираше в „Пътят на мирния воин”. За мен беше сюрреалистичен момент да стоя близо до салона, където любимият ми автор бе тренирал много години.

Продължих да тичам към вкъщи и след 20 минути се прибрах, изкъпах, закусих и отправих обратно към семинара. Денят се състоеше предимно от още дихателни упражнения и Туммо практики. Учителят ни преподаде още два допълнителни метода, но каза, че тях трябва да опитват само експерти.

Има един конкретен момент, който според мен е важно да споделя с вас. Току-що бяхме приключили дихателните упражнения и започвахме една от Туммо формите. След около 10 минути тялото ми се затопли. Още 10 изминаха и се оказа, че се потя. Накрая на упражнението, тениската и шортите ми бяха пропити с пот. Някак бях успял да постигна страничния ефект на топлината, която идва с Туммо. Бях в екстаз, но също и странно разочарован. Откакто бях видял Леденият човек по YouTube, нямах търпение за възможността съзнателно да повишавам телесната си температура. Когато това най-накрая се случи, очаквах повече. Не ми харесваше идеята, че трябва да си седнал, за да изпълниш правилно Туммо. Във видеата за Ледения човек, които бях гледал, той тичаше с боси крака в снега, потапяше се под лед и плуваше в ледена вода.

Единствената ситуация, в която виждах Туммо като способ за оцеляване, щеше да бъде, ако някой е принуден да стои на екстремно ниски температури за продължителен период от време. Това е единствения случай, където можех да видя седенето и затоплянето като ефективно. Сега разбрах защо тибетските монаси казваха, че основната цел на Туммо е трансцендентност, а не топлина. Когато излязох от сградата, в която прекарах повечето си време последните няколко дни, част от мен чувстваше, че пътуването не си е струвало. Друга част от мен бе удовлетворена от успешно изпълнената задача. Е, сега зная, че има най-малко един начин съзнателно да затоплиш тялото, си помислих.

На връщане се отбих в набелязания ресторант за финалната си вечеря в Калифорния. Пилето им бе вкусно и бях напълно доволен. След като се прибрах, реших да се разходя из града и помогна по този начин на стомаха си да при храносмилането. Спомних си, че бях видял знак за пристанище на път към семинара, не твърде далеч от главната улица. Реших, че си заслужава да проверя. Беше малко обезпокоително, да вървя по улиците на Бъркли през нощта. Когато се отклоних от познатата пътека, се обадих на Джарет, за да му разкажа за уикенда си. По този начин се успокоявах, вървейки из непозната територия. Казах му за вълнението, което имах на първия ден, но също и как както цяло съм разочарован. Научавайки, че тибетския начин на Туммо включва единствено седене, му обясних, че искам да разбера повече за това как Леденият човек прави онова, което прави.

Приключих разговора с Джарет като стигнах до морското пристанище на Бъркли. Стоейки на моста, пресичащ междущатския път осъзнах, че това е същата магистрала, водеща към родния ми град. Това бе невероятно впечатляващ момент. Хиляди километри далеч от своя дом и колеж, стоях на върха на междущатския път, водещ директно до моята къща. Продължих да пресичам моста и се оказах на върха на хълм, обърнат към голяма водна площ. По това време не знаех нейното име. В далечината видях дълга линия светлини, очертаващи структурата на мост. Беше извънредно красива гледка. По-късно щях да науча, че гледах към скандално известния мост Голдън гейт. (б.пр.: Голдън Гейт Бридж е висящ мост над пролива Голдън Гейт, който отделя Санфранциския залив от Тихия океан.)

Върнах се в хотелската си стая около полунощ и бързо заспах, но след като настроих три аларми. На следващата сутрин се зарадвах при събуждането още на първата аларма в 4:30. Опаковах си принадлежностите, закусих и извиках такси. То пристигна около 7:00. Шофьорът бе приятелски настроен, много учтив. Докато ми помагаше да си оставя чантите в багажника, забелязах, че получи потрепване, който разтърси цялото му тяло. Отначало си помислих, че очите ми играеха номера, но след няколко подобни случая, се убедих, че мъжът страда от някаква форма на Синдрома на Турет. (б.пр.: Синдромът на Турет е наследствено неврологично заболяване, при което пациентът страда от множество двигателни и речеви тикове.) Притеснявах се как това ще се отрази на шофирането му, но все пак се качих в колата. След няколко минути шофиране забелязах още няколко спазми, но за щастие те не се отразиха на движението на колата. Благополучно пристигнах на оукландското летище и имах около два свободни часа.

През тези два часа се обадих на семейството си и им казах, че се прибирам в безопасност. Удостоверих си полета и изядох втора закуска. Първия самолетен полет ме отведе от Оукланд, Калифорния до Сиатъл, Вашингтон. От сиатълското летище летях до Чикаго, Илинойс, след което напуснах Чикаго и пристигнах на летището в Питсбърг в ранната вечер. Общо ми отне около 13 часа, за да стигна най-накрая до дома си в Шарън, Пенсилвания.

Когато пристигнах у дома, размислих за пътешествието си. Въпреки че не бях научил каквото очаквах, бях придобил много полезен опит и всъщност преследвах свое собствено разбиране. Това беше първия път в живота ми, в който се почувствах… изпълнен. Веднага след като знаех в сърцето си, че искам да постигна знание, възможността се отвори пред мен. Всичко, което трябваше да направя, бе да следвам Пътя си. Бях изключително благодарен за своята безопасност, но още по-благодарен за опита. Това беше първият скок в моят стремеж към разбирането на Леденият човек.

-----------------------

Б.пр.: Тъй като намирам повествованието на Джъстин Розалес за доста обстоятелствено, това ще бъде последната преведена без значителни съкращения глава. От тук нататък ще превеждам само по-съществената част от разказа му, разбира се – по лична преценка.


Тагове към темата: